Законът на деветките

Terry Goodkind

THE LAW OF NINES

Тери Гудкайнд

ЗАКОНЪТ НА ДЕВЕТКИТЕ

Това е художествена творба. Имената, героите, местата и ситуациите или са продукт на авторовото въображение, или са художествена интерпретация. Всяка прилика с лица, живи или мъртви, компании, събития или места е напълно случайна.

Макар авторът да е положил всички усилия да осигури верните към момента на публикуване телефонни номера и интернет адреси, нито издателят, нито той носят отговорност за грешки или промени, направени след публикуването. Освен това издателят не носи никаква отговорност и няма влияние върху уебсайта на автора или трети лица, както и за съдържанието в тях.

На Джери, любовта на живота ми, която винаги е до мен. Тя ми вдъхва сила, когато съм слаб, и ме дарява със специалната си усмивка, когато съм силен. Никой не знае по-добре от нея какво ме доведе до това място, до тази книга, до този нов път. Никога не бих бил това, което съм, никога не бих постигнал това, което правя, без тя да е до мен във всеки един момент. Тя е моята половинка. Тази книга е за нея.

1

ПЪРВОТО, КОЕТО ПРИВЛЕЧЕ ВНИМАНИЕТО МУ, беше пиратското знаме, развято над камиона на водопроводната фирма. Белият череп с кръстосани кости сякаш с мъка се задържаше да не бъде отвян от плющящия черен флаг, докато огромното возило, сякаш в опит да постигне свръхзвукова скорост, прелиташе през кръстовището. Камионът бе взел ъгъла напряко, килнат застрашително на една страна. Из платформата отзад с грохот като от дрънчене на кокали се търкаляше бяла пластмасова тръба. При тази скорост камионът като нищо можеше да се преобърне.

Алекс погледна към единствения човек, който чакаше на тротоара до него. Потопен във вихъра на разпокъсаните си мисли, досега не бе забелязал жената, която стоеше точно пред него, леко вдясно. Изобщо не разбра кога се е появила. Стори му се, че от раменете й в кучешкия студ се надигат струйки дим.

Тъй като не можеше да види лицето й, Алекс не успя да прецени дали тя е забелязала връхлитащия ги камион, но не му се вярваше поне да не е чула рева на безжалостно форсирания двигател.

Като видя, че камионът явно няма да успее да вземе завоя, Алекс сграбчи жената за ръката над лакътя и я дръпна след себе си.

В същия миг гигантската машина скочи на тротоара – точно на мястото, където допреди секунда стояха Алекс и непознатата. Изсвистяха гуми.

Покрай двамата прелетяха парчета кал и пръст.

Ако Алекс се бе поколебал дори миг повече, сега да са мъртви.

Върху бялата врата, точно над надписа „Водопроводни инсталации Джоли Роджър“, имаше картинка на ухилен пират с жизнерадостна черна превръзка през едното око и звездичка, нарисувана в ъгълчето на усмивката му. Докато пиратът отминаваше, Алекс му хвърли гневен поглед.

Щом вдигна глава да види що за идиот седи зад волана, го посрещна мрачният поглед на дебелака до шофьора. Къдравата му брада и черната сплъстена коса му придаваха вид на истински пират.

Очите му, които надничаха през тесни процепи над пухкавите сипаничави бузи, проблясваха с просташка, нагла ярост.

Бабанката изглеждаше извън себе си от гняв, задето Алекс и жената са се осмелили да препречат офроуд пътешествието му.

Когато вратата се отвори, нямаше съмнение в не особено миролюбивите му намерения.

Приличаше на човек, излязъл от кошмар.

Алекс усети как през тялото му преминава вълна адреналин, докато мислено си представи движенията си. Пътникът, който сякаш се канеше да скочи от летящия камион, щеше да стигне до него, преди шофьорът да се присъедини към тях, така че поне за известно време щяха да са един на един. Алекс не можеше да повярва, че това се случва наистина, но да, случваше се и той ясно съзнаваше, че ще му се наложи да се справи със ситуацията.

Докато се подготвяше да посрещне неизбежното, го обзе овладяна ярост. Всичко се забави, докато накрая всеки удар на сърцето му сякаш продължаваше цяла вечност. Видя как мускулите по ръцете на другия изпъкват, докато натиска да отвори вратата. В отговор мускулите на Алекс също се стегнаха, готови да посрещнат заплахата. В ума му настана покой.

В мига, в който огромният крак на онзи ритна вратата, блясък на светлини и рязък вой на сирени накараха здравеняка да насочи вниманието си в друга посока. В кръстовището със свистене на гуми влетя полицейска кола и по всичко личеше, че ченгетата са доста поизнервени от каскадата на камиона. Полицейската кола беше паркирана край ограда встрани от алеята, водеща към паркинга оттатък улицата. Прелитайки покрай паркинга, двамата мъже явно не бяха забелязали полицаите. Отнесен в мислите си, Алекс също не ги беше видял.

Високоговорителят изпука.

– Отбий встрани!

Светът внезапно си дойде обратно на мястото.

Белият камион, като влачеше след себе си опашка от ръждив прахоляк, забави ход, докато вземе завоя, черно-бялата полицейска кола го следваше по петите. Щом камионът спря, двамата полицаи изхвърчаха навън и едновременно се приближиха до двете врати на гигантската машина, ръцете им тежко отпуснати върху кобурите. Изкрещяха нареждания и двамата мъже излязоха от кабината с вдигнати ръце. В същия миг полицаите вече ги бяха сграбчили и ги блъснаха към предната броня на камиона.

Алекс усети как напрежението отпуска мускулите му, а коленете му се подгъват.

Щом отвърна поглед от мъжете, които бяха подложени на обиск, погледът му попадна върху жената, която не сваляше очи от него. Очите й бяха с разточителния цвят на най-фините движения на четката му. Беше му пределно ясно, че зад тези чувствени кафяви очи тя преценява света около себе си е остър интелект.

Жената спусна преднамерено бавен поглед върху масивната му ръка, която все още я стискаше над лакътя. Алекс просто искаше да я дръпне от пътя на камиона, за да не я нарани онзи в кабината, но полицията се появи навреме.

Погледът й го намери и в него се четеше безмълвна заповед.

– Съжалявам – рече той и я пусна. – Но за малко да бъдете похитена от пирати.

Тя не отвърна.

Забележката му би трябвало да прозвучи с чувство за хумор, да освободи напрежението от ужаса, който за малко не ги връхлетя, но по спокойното й изражение той можа да прецени, че жената не се забавлява ни най-малко. Надяваше се да не й е причинил болка в ръката. Знаеше, че понякога не съзнава собствената си сила.

Като нямаше идея какво да прави с ръцете си, Алекс прокара пръсти през гъстата си коса, докато другата му ръка инстинктивно влезе в джоба.

Прокашля се и подхвана с по-делови тон:

– Простете, ако ви причиних болка, като ви стиснах, но ако не ви бях издърпал встрани, камионът щеше да ви помете.

– Това има ли значение за вас?

Гласът й бе не по-малко обаятелен от очите.

– Да – отвърна той, леко озадачен. – Не бих искал да видя някой да пострада при подобен инцидент – който и да било.

– Може би не е било случайно.

Изражението на лицето й бе непроницаемо. Той можеше само да гадае какво се крие зад думите й. Нямаше идея какво да й отговори.

В главата му, някъде дълбоко в сенките на спомените, беше жива картината как тя стои на ръба на тротоара. Макар да бе потънал в обезсърчителни мисли, не пропусна да забележи, че езикът на тялото й не бе съвсем на място. Тъй като беше художник, имаше око за композиция и обръщаше внимание на тези неща, независимо дали човекът пред него е в движение или покой. Имаше нещо неестествено в начина, по който бе застанало нейното тяло.

По отговора й Алекс не успя да прецени дали тя просто не се опитва да подходи като него – да разведри тътена на влудяващия страх от нещастието, което за малко не ги връхлетя, – или просто е решила да не обръща внимание на наглите му кавалерски напъни. Предполагаше, че на красавица като нея непрекъснато й се налага да парира разни натрапници, дето й се правят на умници, за да си уредят да излязат с нея.

Черната копринена рокля, която обвиваше силуета й, изглеждаше или твърде шик, или абсолютно не на място и ретро – той така и не можа да реши кое от двете, – същото се отнасяше и за дългото масленозелено наметало, надиплено около раменете й. Разкошната феерия на меката й, руса като лято коса също би могла да се изтълкува и в двете посоки.

Алекс си рече, че навярно е тръгнала към скъпия ювелирен магазин в лъскавия „Риджънт Сентър“ оттатък улицата. Нестандартната стъклена фасада на сградата се мержелееше зад смога и липите оттатък „Риджънт Булевард“, ширнали се разточително из площада пред луксозните магазини. Той хвърли бърз поглед на камиона, спрял на тротоара. Сигналната лампа на полицейската кола хвърляше синьо-червени отблясъци върху бялото туловище.

След като постави белезници на пътника, полицаят посочи тротоара и каза на онзи да седне до шофьора. Мъжът седна с кръстосани крака. И двамата бяха облечени в мръсни работни гащеризони. Макар да изпълняваха дадените им заповеди мълчаливо, не изглеждаха ни най-малко стреснати.

Един от полицаите се насочи към Алекс, докато колегата му говореше по радиостанцията, закопчана на рамото му.

– Вие двамата добре ли сте? – попита човекът с глас, в който адреналиновият прилив продължаваше да трепти. – Не ви нараниха, нали?

И двете ченгета бяха млади и с телосложение на състезатели по вдигане на тежести. И двамата имаха масивни вратове. Черните им ризи с къси ръкави само допълнително очертаваха релефните им мускули.

– Не – отвърна Алекс. – Добре сме.

– Това е чудесно. Бърза реакция. За секунда си помислих, че ще ви отнесе.

Алекс махна към мъжете с белезниците.

– Ще ги арестувате ли?

Полицаят стрелна с поглед жената, после поклати глава.

– Не, освен ако не им бъде повдигнато обвинение. При тези типове никога не е ясно кой какъв е, така че ги закопчаваме заради личната си безопасност, докато бъдат проверени. Щом колегата приключи с писането на глобата обаче, не мисля, че ще са в настроение да правят нови опити за подобни каскади… поне известно време.

Това, че бабаити като двамата полицаи се притесняваха от типовете в камиона дотам, че да им щракнат белезници, помогна на Алекс да не се чувства чак толкова зле, задето се бе стреснал от гробовния поглед на пътника.

Погледна значката на човека и подаде ръка.

– Благодаря ви, че се появихте, полицай Славински.

– Няма проблем – здрависа се с Алекс мъжът. По силата, с която стисна ръката му, Алекс прецени, че напрежението явно още го държи. Полицай Славински се обърна, нетърпелив да се върне при пиратите.

Шофьорът, който продължаваше да седи на тротоара, беше по-слаб, но с не по-малко зловещ вид от едрия пътник. Седеше с каменно лице и отговаряше едносрично, докато полицаят, надвесен над него, задаваше въпроси и попълваше документи.

Двамата полицаи си размениха по няколко думи, явно относно резултатите от проверката, тъй като полицай Славински кимна, свали белезниците на пътника и му каза да се връща в кабината. След като се качи на мястото си, онзи отпусна космата ръка през прозореца, а другият полицай се зае да откопчава шофьора.

В огромното странично огледало на камиона Алекс забеляза впитите в него гневни очи на мъжа. Това бяха очи, които нямат място в цивилизования свят. Алекс си каза, че вероятно е поради факта, че в тази нова и лъскава част на града очуканите от бачкане превозни средства, макар и да са доста, не изглеждат съвсем на място. Всъщност той беше почти сигурен, че и друг път е виждал камиона с пиратското знаме.

Малката къща на Алекс, която се намираше недалеч, някога бе в покрайнините на града, сгушена в други къщички сред залесени възвишения и царевични ниви. Но непрекъснато разрастващият се мегаполис отдавна ги погълна. Днес той живееше в апетитен район, макар и не точно на най-престижната улица или в най-прекрасната къща.

Застина на мястото си за миг, загледан в мърлявото, брадясало лице, което го следеше в огледалото за обратно виждане.

Онзи се ухили насреща му.

Алекс никога не бе виждал по-зловеща усмивка.

Черният флаг на покрива на камиона се раздвижи и черепът също го дари с мрачна усмивка.

И тогава Алекс забеляза, че жената, забравила всичко друго, го наблюдава. Светофарът светна зелено и Алекс махна с ръка.

– Ще ми позволите ли да ви придружа до другия тротоар? – пресилено галантно попита той.

Тя се усмихна за пръв път. Не широко, нито пък е усмивка, която предполага, че може да се излее в смях, а по-скоро естествено, просто загъване на крайчетата на устните, един вид да му покаже, че този път е разбрала намека за хумор в думите му.

При всички положения светът внезапно му се стори прекрасен в иначе доста потискащия за него ден.

2

– БИХ ИСКАЛ ЕДИН ДЕН ДА ВИ РИСУВАМ… тоест, ако, разбира се, нямате нищо против – осмели се да каже Алекс, докато пресичаха булеварда.

– Да ме рисувате ли? – попита тя и челото й леко се надипли. Лицето й придоби подчертано женствено изражение, подканващо към обяснение.

– Аз съм художник.

Той огледа спрелите на кръстовището коли вляво, за да е сигурен, че някой обезумял камион няма отново да ги връхлети. При положение, че сигналната лампа на полицейската кола продължаваше да се върти наблизо, всички караха внимателно.

Беше истинско облекчение да се махне от пиратите водопроводчици. Явно ги беше вбесил. Алекс усети как вътре в него се надига гняв, породен от несправедливото войнственото отношение към него.

– Значи рисувате портрети? – попита тя.

– Да, понякога – сви рамене той.

Не беше чак портретист, макар че от време на време си докарваше допълнителни доходи чрез рисуване на портрети. Но за да рисува тази жена, бе готов да работи напълно безплатно. Мислено започна да анализира извивките на чертите й, да се пита дали би могъл да предаде подобаващо очарованието на това лице. Ако не беше убеден, че всичко ще се получи перфектно, никога не би започнал. Тази жена не заслужаваше нищо друго, освен съвършено изпълнение. Би било немислимо да промени каквото и да било в нея.

Посочи елегантната едноетажна постройка, надзъртаща сред потрепващите листа.

– Имам няколко картини в тази галерия.

Тя проследи посоката на жеста му едва ли не с очакването да види пред себе си самата сграда.

– Всъщност тъкмо бях тръгнал нататък. Ако искате да видите някои от нещата ми, галерията е съвсем малко по-надолу от „Риджънт Джулъри“…

Гласът му заглъхна. Изведнъж се почувства пълен глупак. Сигурно жена като нея би се интересувала единствено от скъпите магазини за бижута и бутиците. При положение че по нея нямаше никакви бижута, той се запита откъде ли му е хрумнало подобно нещо. Сигурно просто се опасяваше, че може би тя не се интересува от изкуство… или поне от неговото изкуство.

– Бих искала да видя нещата ви.

– Сериозно? – погледна я той.

Тя кимна и отметна кичур руса коса от лицето си. Алекс усети как мобилният му телефон вибрира беззвучно в джоба, за да му покаже, че е получил поредното съобщение. Въздъхна вътрешно и закрачи напряко през пустия паркинг. Утрото едва бе започнало. Хората обикновено идваха към обяд. Само пред главния вход имаше двайсетина паркирани близо една до друга коли – скъпи, лъскави, в приглушени тонове на сребристо, червено и кехлибарено.

След като съобщението бе доставено, телефонът му се укроти. Сигурно беше Бетани – беше готов да се закълне. Преди да се запознае с нея няколко седмици по-рано, изобщо не бе имал представа, че телефонът му получава есемеси. Тя започна да му ги изпраща още след втората им среща. Бяха болезнено маловажни. Вече даже изобщо не ги четеше. Обикновено го питаше разни неща от сорта дали мисли за нея. Та той едва я познава! Какво да й отговори? Че изобщо не се сеща за нея?

Забрави за телефона и се зае да отвори стъклената врата пред спътницата си. Районът не бе подходящ за хора със скромни финансови възможности. Тя се плъзна през вратата с елегантността и увереността на жена, която на подобни места се чувства като у дома си.

Преди вратата да се затвори, Алекс хвърли бърз поглед към паркинга, между липите, подредени в шпалир покрай булеварда, към белия камион, който все така си стоеше на тротоара пред полицейската кола. Хората вътре не се виждаха.

Докато влизаха в просторното, откъснато от света помещение, той е изненада забеляза как погледът на жената се плъзва абсолютно незаинтересовано по изкусителния блясък на „Риджънт Джулъри“. Докато вървяха по коридорите, хладният й поглед отдаваше равностойно внимание на всеки от лъскавите бутици. В магазина за дрехи например, Алекс гарантираше за това, нямаше нищичко, освен може би някой шал, което да се продава за по-малко от четирицифрена сума. Жената сканира дрехите на витрината със същата липса на интерес, с каквато плъзна поглед по обувките на съседната витрина или портмонетата на следващата.

Алекс забеляза претеглящите погледи на другите жени. Тя също ги гледаше, но по съвсем различен начин. Те я преценяваха в социален аспект. Тя ги анализираше… пространствено, проверяваше на какво разстояние са, след което за секунда вдигаше очи към лицето, сякаш за да види дали не са й познати.

– Ето там, зад ъгъла – привлече вниманието й Алекс.

Чула гласа му, тя посрещна погледа му съсредоточено, с внимание, изразяващо уважително отношение и интерес. Не можеше да си представи, че е възможно тази жена да му изпрати есемес.

Тя му позволи да я води, завиха зад ъгъла и продължиха по напръскания розов гранитен под, инкрустиран с метални ивици. Разклоненията на коридорите минаваха под арки от дялан камък. Този, по който тръгна Алекс, ги отведе в обляна от слънце галерия. През капандурите струяха слънчеви лъчи, които полягаха над сандъчетата с буен филодендрон и червеникав хибискус в преливащи нюанси.

Алекс спря пред витрината на галерията, украсена със златна рамка с идеята да наподобява рамка на картина. Там бяха изложени някои от най-скъпите и търсени произведения, с които разполагаше галерията.

– Тук е – посочи Алекс през витрината.

По лицето й пробяга сянка на неодобрение.

– Искате да кажете… че вие сте рисували това?

Гледаше огромна картина, изложена в центъра на пълния с хора етаж, точно зад витрината. Беше творба на P. К. Дилиън – художник от Средния запад, превърнал се в национална знаменитост. Беше му обяснено, че въпросният художник бил на гребена на новото изкуство.

– Не, не тази – отвърна Алекс. Приведе се, за да й покаже един статив в дъното, на който се виждаше малък пейзаж. – Ето това там например е една от моите работи. Планинският пейзаж с боровете на преден план вляво.

Алекс с облекчение установи, че господин Мартин, собственикът на галерията, поне бе насочил малко светлина към картината, а не я бе оставил на пода или опрял на стената, както правеше понякога. Благодарение на светлината, огряната от слънце поляна сред смълчаната катедрала на дърветата оживяваше.

– Видяхте ли коя имам предвид? – погледна я той.

Тя отвори уста и изрече с нюанс на изненада:

– Прекрасна е, Александър.

Алекс се вкамени.

Беше убеден, че не й е споменавал името си. Знаеше го, защото изчакваше правилния момент да го направи, без да звучи все едно й се натиска.

В крайна сметка заключи, че навярно жената и друг път е идвала в „Риджънт Сентър“ и вероятно е посещавала галерията. Това му звучеше обяснимо. Богатите жени обичаха да се отбиват тук. Само дето нямаше сведения да обръщат кой знае какво внимание на творбите му. Биографията на Алекс, придружена от негова снимка, беше изложена до картините му. Подписваше се с цялото си име, Александър, така фигурираше и в биографията си. Явно от там го бе научила.

Тя вдигна глава и се вторачи съсредоточено в лицето му.

– Защо сте нарисували това?

– Просто обичам гората – сви рамене Алекс.

Очите й започнаха да се разводняват, сякаш видяното на платното криеше таен смисъл за нея.

– Не, имам предвид защо решихте да нарисувате точно това място в гората?

– Нямам представа. Плод на въображението ми.

Тя сякаш се канеше да каже нещо, но размисли и се загледа през витрината, сякаш твърде развълнувана, за да говори.

Алекс бе на път да я попита защо точно тази сцена й направи толкова силно впечатление, когато телефонът му иззвъня.

Не искаше да вдига, но жената така или иначе гледаше през стъклото, погълната от картината му, така че той се извърна и отговори.

– Ало?

– Алекс, аз съм. – Беше Бетани.

– А, здрасти – рече той и инстинктивно се попрегърби.

– Не получи ли есемесите ми?

– Извинявай, днес не съм прочел нито един от тях. Казах ти, ако имаш да ми казваш нещо, просто ми звънни.

– Толкова си глупав, Алекс – игриво изчурулика тя, но на него гласът й му прозвуча като скърцане. – Че кой не използва есемеси в днешно време? Не бъди такъв нафталин. Всички го правят.

– Не и аз. Е, казвай?

– Ами, ако беше прочел съобщенията, за които отделих време да ти напиша, щеше да знаеш. Имам планове да те изведа тази вечер и хубавичко да те напия за рождения ти ден.

Явно се беше вкиснала. Не че го интересуваше особено. Нито пък му се занимаваше с напиване или каквото и да било, за да отбележи този отвратителен ден. Предложението й го подразни още повече.

Бетани явно започваше да си мисли, че помежду им има много повече, отколкото на практика съществуваше. Няколко пъти излизаха – беше му достатъчно, за да установи, че двамата нямат нищо общо помежду си. Срещите им бяха относително кратки и с нищо незабележими. Пък и не разбираше какво толкова намира у него тя. Просто не си пасваха.

Тя си падаше по скъпите вещи, а Алекс не беше заможен. Тя обичаше да купонясва, той не.

А изкуството му я отегчаваше.

– Съжалявам, Бетани, нека прочета съобщенията ти и ще ти се обадя.

– Ами…

Той щракна капачето и се обърна към жената. Тя го гледаше по начин, който Алекс не успяваше точно да разтълкува.

– Съжалявам. – Посочи телефона и побърза да го скрие в джоба си.

Тя хвърли поглед през рамо към картината му.

– И аз. Времето ми изтече – отвърна тя, докато отвръщаше поглед от витрината, за да го погледне. – Сега трябва да вървя.

– Така ли? Ами, дали поне не бих могъл…

Телефонът му пак иззвъня. Щеше му се да го хвърли.

Елегантната усмивка на жената се появи пак, загъна омагьосващо крайчетата на устните й. Веждата й се повдигна, ръката й посочи джоба му.

– По-добре й вдигнете, защото иначе ще я вбесите още повече.

– Изобщо не ме интересува.

Но Алекс знаеше, че Бетани няма да се откаже, така че в крайна сметка извади телефона от джоба си. Вдигна пръст към жената. – Само секунда, моля ви.

Тя хвърли последен поглед през стъклото, после се вторачи замислено в Алекс. Внезапната сериозност, която различи в изражението й, го сепна.

Телефонът престана да звъни, включи се секретарят.

– Пазете се от огледала – отрони тя в настъпилата тишина. – Могат да ви наблюдават през огледалата.

По ръцете на Алекс пробягаха иглички.

Телефонът звънна пак и той едва не го изтърва.

– Моля?

Тя просто продължи да го съзерцава с този свой бездънен поглед.

– Моля ви, почакайте само секунда.

Тя се стопи в сенките между магазините, сякаш за да го остави на спокойствие да си свърши разговора.

Алекс извърна глава и вдигна.

– Какво?

– Алекс, никога не ми…

– Виж, в момента съм зает. Ще ти звънна после.

Той тръшна капачето, без да изчака отговора на Бетани, и се обърна да види къде го чака жената.

Нямаше я. Просто… я нямаше.

3

АЛЕКС ИЗПРУЖИ ВРАТ, за да огледа добре облечените посетители, които се разхождаха из притихналото фоайе. Повечето бяха жени.

Не видя тази, която търсеше.

Как е възможно да потъне вдън земя?

Отиде до арката, погледна към огромния „Риджънт Джулъри“, но и там я нямаше. Внезапното й изчезване не бе просто стряскащо, а направо влудяващо. Щеше му се поне да знае как се казва.

Не очакваше времето му да изтече толкова скоро. Бе пропуснал шанса си.

А може би не. Беше казала, че се налага да върви „засега“.

Какво ли бе имала предвид?

Той въздъхна дълбоко. Най-вероятно нищо. Навярно просто е проявила любезност. Искала е да се отърве от него, както той самият искаше да се отърве от Бетани.

Някак си обаче имаше чувството, че случаят не е такъв. Беше нещо друго, но той още не можеше да определи какво.

В коридора, огласен от шепота на стъпки и приглушени разговори, пронизвани от смях, изведнъж го обзе чувството, че си е внушил цялата история.

Никак не му се искаше да си го мисли – не и точно днес.

„Риджънт Сентър“ изведнъж му се стори толкова пусто и самотно място. Настроението му, току започнало да се разведрява, внезапно се срина пак.

Стисна устни в безмълвен яд към Бетани и глупавите й съобщения и обаждания. Те бяха абсолютно без значение за него, докато това, което прекъснаха, означаваше много.

Като въздъхна още веднъж с разочарование, накрая си запроправя път през тълпите от жени, излезли на пазар. Оглеждаше лицата и разсеяно търсеше онази, която бе изчезнала. Накрая се озова обратно пред галерията, без да е открил и следа от жената, някак вътрешно убеден, че няма начин да я намери.

Обзет от внезапна идея, той надникна през прозореца, сякаш тя можеше просто да е влязла вътре и да гледа картината му, докато той говореше по телефона. Може той просто да не е забелязал. Сигурно й се е приискало да я види отблизо. Все пак беше очевидно, че платното я е впечатлило.

Докато надзърташе през прозореца, не видя жената, но господин Мартин видя него и грейна в учтива усмивка.

Ръчно ковани тибетски звънци висяха от молитвена връв на възли на вратата и щом Алекс я затвори, в помещението прокънтя познатият им естествен напев. Той не можеше да ги нарече „произведения“.

Слабоватият господин Мартин, облечен в тъмен двуреден костюм, имаше навика да поставя ръцете си една върху друга. Обикновено сменяше последователността няколко пъти, преди конфигурацията да го устрои. От яката му, точно под адамовата му ябълка, грееше яркорозова вратовръзка.

– Как е днес, господин Мартин? Отбих се само…

– Извинявай, Алекс. От миналия месец насам не съм продал нито една от твоите.

Алекс прокара долната си устна през зъбите.

– Ясно.

Май по-добре да се поразходи, докато му се проветри главата. За щастие местата, където би могъл да отиде, бяха все в района, особено след като през последната година откриха всичките тези магазини. Къщата на дядо му беше съвсем наблизо. Всъщност вероятно Бен го чакаше да намине.

Господин Мартин пак пусна тъничката си усмивка, после се приведе търпеливо напред.

– Ако ми позволиш да поема нещата, Алекс, сигурен съм, че мога да ти спечеля име… и… купища пари. – Вдигна ръка и чевръстите му пръсти посочиха картината в центъра на витрината. – P. К. Дилиън натрупа състояние с удивителните си творби. Неприкритата му болка и притеснение за съсипването на планетата е не само покъртителна, но и съзнателно търсена. Колекционерите искат художник, способен да изрази на платното такава емоция, която носи послание. Чувстват се горди, когато дават възможност на хората да видят тревожност от подобен мащаб, която очевидно споделят с твореца.

Алекс погледна гневните наброски червена боя. Определено изобразяваха разруха.

– Нямах представа какво се опитва да изобрази P. К. Дилиън.

– Разбира се, че нямаш, Алекс, защото не се вслушваш в безценните ми съвети и не отваряш очите си за същността на други светове, както правят значимите творци. Те създават нова реалност.

– Предпочитам да рисувам същността на собствения ни свят – отвърна възможно най-сдържано Алекс. – След като си мислиш, че купувачите ти са толкова заангажирани с планетата, защо не им показваш моите платна, на които съм я нарисувал?

Господин Мартин се усмихна по възможно най-толерантния начин.

– Показвам ги, Алекс, показвам, но тях ги вълнува повече истинската творческа визия, отколкото… отколкото твоите работи. Ти не показваш нищо от алчната природа на човека. Твоите платна са очарователни, но не и значими. Не бих ги нарекъл разтърсващи.

– Разбирам.

Ако не беше толкова обезсърчен, Алекс най-вероятно би изпитал гняв. Но бе в такава меланхолия, че обидата не отприщи бента. Напротив, само спомогна за още по-дълбокото му потъване.

– Но те уверявам, Алекс, че излагам работите ти по възможно най-представителния за теб начин и дори регистрирахме известен успех. – Господин Мартин явно си спомни, че от време на време по някоя картина на Алекс все пак се продава и галерията прибира четирийсет процента комисионна, та затова усмивката му тутакси стана раболепна. – Надявам се по празниците продажбите да се вдигнат.

Алекс кимна. Знаеше, че няма смисъл да го убеждава в гледището си за изкуството. Важното беше да продава. Беше успял да спечели няколко души, които харесваха пейзажите му. Все още имаше хора, които предпочитаха работи като тази – застиналата красота, запечатана върху платното. Някои предпочитаха да им се показват вдъхновяващи неща.

В крайна сметка и жената я хареса, а тя определено беше по-интелигентна от колекционерите на господин Мартин.

Тя беше наясно с вкусовете си и не се притесняваше да си го каже. Повечето от клиентите на господин Мартин разчитаха той да им каже какво да харесват. Бяха готови да си платят прилично за напътствието на ерудит.

Но все пак Алекс трябваше и да яде.

– Благодаря, господин Мартин. Пак ще ви се обадя…

– Не се тревожи, Алекс, ще ти звънна веднага, ако нещо се продаде, но, моля те, помисли над това, което ти казах.

Алекс кимна учтиво, после се отправи към вратата. Знаеше, че колкото и да е гладен, никога не би изсипал боя върху платното, представяйки това за изкуство.

Рожденият му ден се очертаваше по-потискащ от очакваното. Дано поне дядо му да го поразведри.

Спря и се обърна.

– Господин Мартин, налага се да взема тази с мен.

На челото на господин Мартин се появи бръчка, докато наблюдаваше как Алекс взема малката картина от статива.

– Така ли? Защо?

Дори да си вземе една, за галерията оставаха още шест за продаване. Не беше като да си е прибрал всичко. Пък и не се забелязваше кой знае какво търсене на творбите му.

– За подарък е – за човек, който ще я оцени.

На лицето на господин Мартин се плъзна лукава усмивка.

– Хитър ход, Алекс. Понякога дребен подарък може да посее семето на скъпа колекция.

Алекс успя да се усмихне, докато пъхаше картината под мишница.

Нямаше представа дали ще види жената отново. Даде си сметка, че би било доста глупаво да се надява.

Но ако все пак я срещнеше, му се искаше да й подари малката картина. Копнееше да види отново усмивката й и ако това струваше само една картина, значи си заслужаваше отвсякъде.

4

– ИМАМ ЧУВСТВОТО, че огледалата ме наблюдават – отрони Алекс, изгубен в мислите си.

Бен го стрелна с поглед през рамо.

– Огледалата ги правят тези неща.

– Наистина, Бен. Напоследък имам чувството, че наистина ме следят.

– Имаш предвид, забелязваш как се гледаш?

– Не. – Той най-сетне спря поглед върху дядо си. – Имам чувството, че някой друг ме наблюдава през огледалата.

Бен го изгледа.

– Някой друг…

– Да.

Алекс нямаше идея откъде знае тя.

Беше започнал определено да се съмнява, че тази жена е била истинска. Дали бе възможно да е плод на въображението му?

И с него ли започваше да се случва? При тази мисъл успя да се пребори с прилив на паника.

– Не позволявай на въображението си да те превземе, Александър – рече дядо му и продължи да си работи на тезгяха.

Погледът на Алекс пак се зарея в мрачни спомени.

– Мислиш ли, че ще откача? – измърмори след известно време.

В мъртвешката тишина той се обърна и видя, че дядо му е престанал да бърника по захабения си работен плот и го гледа тревожно и настойчиво с поглед, който можеше да се роди единствено от мрачни и гневни мисли.

Подобен поглед бе толкова нетипичен за дядо му, или поне за човека, когото Алекс познаваше, че му се стори плашещ.

Накрая тревожността и заканата в очите на стареца се разсеяха.

– Не, Алекс – отвърна Бен кротко. – Далеч съм от тази мисъл. И изобщо какви са тия депресивни мисли навръх рождения ти ден?

Алекс се облегна на ламперията, за да не може огледалото на стената вляво от него да го види. Скръсти ръце.

– Ами… на същата възраст съм. Ставам на двайсет и седем – тя се разболя точно на толкова… полудя.

Старецът порови с пръст в очукан алуминиев пепелник, преливащ от винтове и гайки с причудливи форми. Бен имаше този пепелник откак Алекс се помнеше. Ровенето в него не бе убедителен жест.

– Александър – въздъхна кротко Бен, – нито преди, нито сега мисля, че майка ти е луда.

Алекс беше убеден, че Бен никога няма да приеме тъжната истина. Алекс помнеше съвсем ясно безутешните, истерични пристъпи на майка си, която се нахвърляше върху непознати на улицата с обвинението, че я преследват. Той не вярваше, че лекарите ще държат някого в психиатрично заведение в продължение на деветнайсет години, ако няма сериозни психически проблеми, но не му го каза. Дори наум тази мисъл му се стори достатъчно жестока.

Беше на девет, когато вкараха майка му там. На онази крехка възраст Алекс нямаше как да разбира.

Тогава изпадна в ужас. Баба му и Бен го взеха при себе си, обичаха го, грижеха се за него и постепенно станаха негови законни настойници. Преместването с няколко къщи по-надолу от родната му не попречи на плавния ход на живота на Алекс. Дядо му и баба му поддържаха къщата на майка му чиста и спретната, за да има къде да се прибере тя, когато състоянието й се подобри и я изпишат. Това така и не се случи.

През годините, докато растеше, Алекс се отбиваше там от време на време, обикновено нощем, обичаше да седи сам в къщата. Това беше единствената връзка с родителите му. Сякаш това бе друг свят, един и същ, всичко застинало на място, като спрял часовник. Това бе неизменно напомняне за живот, прекъснат внезапно, преустановен.

Внушаваше му усещането, че е изгубил мястото си в този свят, че вече не знае дори кой е.

Понякога нощем, преди да заспи, Алекс биваше обхващан от тревога, че и той ще стане жертва на лудостта. Знаеше, че тези неща са наследствени, че лудостта се предава в семейството. Като малък бе чувал децата да подмятат подобни реплики дори и само като шушукане зад гърба му. Но шушукане достатъчно високо, за да го чуе.

И въпреки това, когато гледаше как живеят другите хора, какво правят, в какво вярват, Алекс си мислеше, че е най-нормалният човек на света. Често се питаше как е възможно другите да се заблуждават до такава степен, като например това, че бяха склонни да повярват, че нещо е изкуство, само защото еди-кой си твърди така.

Но така или иначе, имаше моменти, в които се чувстваше самотен и това го притесняваше.

Като огледалата.

Огледа в профил мършавото лице на стареца, който продължаваше да рови в странните стари парчета желязо на тезгяха. Сребристата четина по лицето му говореше, че тази сутрин не се е бръснал… а навярно и предната.

Сигурно е бил погълнат от работата си и не е осъзнал, че слънцето е изгряло и залязло, и после е повторило същия цикъл още веднъж.

Дядо му си беше такъв – особено след като жена му, бабата на Алекс, почина. Алекс често си мислеше, че за дядо му също е немалък проблем да се справя с действителността, след като първо синът му, а после и жена му починаха.

Не че някой твърдеше, че старият е откачил. Повечето хора по-скоро биха го нарекли „ексцентричен“. Това бе учтив начин да кажеш, че някой е леко смахнат. Закачливо-невинният начин, по който дядо му гледаше на живота – винаги усмихнат и дивящ се на всичко, способен да бъде погълнат дори от най-обикновен предмет и в същото време тотално незаинтересован от чуждите дела, – убеждаваше хората, че поне е безобиден.

С други думи, селският идиот. За повечето хора Бен беше незначителен старчок, който събира метални кутийки, опърпани книги и странни видове плесени, които отглеждаше в стъклени контейнери.

Алекс знаеше, че дядо му съзнателно гради този образ – за да бъде незабележим, както самият той се изразяваше – и че той бе доста далеч от истинската същност на Бен.

Алекс никога не би нарекъл Бен смахнат или дори „ексцентричен“. За него той беше просто уникална, единствена, забележителна личност, човек, запознат с неща, които повечето хора изобщо не си и представят. Доколкото Алекс можеше да прецени, Бен беше видял достатъчно смърт. Той обичаше живота и просто искаше да научи всичко за него.

– Всъщност какво правиш тук? – попита Бен.

Алекс примигна.

– Моля?

– Днес е рожденият ти ден. Не би ли трябвало да си в компанията на някоя млада дама и да се забавляваш?

Алекс въздъхна дълбоко, не му се говореше за това. Усмихна се насила.

– Рекох си, че може да си ми приготвил подарък, та наминах да проверя.

– Подарък ли? Че за какво?

– За рождения ми ден, де, помниш, че имам рожден ден, нали?

– Разбира се, че помня – намуси се старецът. – Аз всичко помня, не забравяй.

– А подаръка ми забрави ли? – подкачи го Алекс.

– Вече си голям за подаръци.

– Аз ти донесох подарък за твоя рожден ден. Ти голям ли си?

Изражението на дядо му стана още по-намусено.

– И какво да правя с… с каквото е там.

– Кафе.

– И кафеварката ми прави кафе.

– Ама е гадно.

Старецът го заплаши с пръст.

– Това, че нещо е старо, не го прави неизползваемо. Новите вещи не са непременно по-добри. Всъщност повечето са доста по-зле.

Алекс се приведе леко и повдигна вежда.

– Пробва ли поне веднъж машината за кафе, която ти подарих?

Бен прибра пръста си.

– Какво искаш за рождения си ден?

– Нямам представа – сви рамене Алекс. – Просто си мислех, че ще си ми приготвил подарък. Не че имам конкретно нужда от нещо…

– Ето, видя ли. И на мен не ми трябваше машина за кафе. Можеше хем да си спестиш парите, хем да си вземеш нещо за себе си.

– Подаръкът е израз на уважение. Знак за обич.

– Че аз и бездруго знам, че ме обичаш. Какво означава да не обичаш?

Алекс не можа да сдържи усмивката си, докато се отпускаше на втория висок стол.

– Забавен начин да ме накараш да не мисля за майка ми на рождения ми ден.

Тутакси съжали за думите си. Звучеше недостойно дори само да си помисли, че би могъл да иска да забрави за майка си на рождения си ден.

Бен, със застинала между зъбите усмивка, се съсредоточи върху работата си и взе парченце припой.

– Приеми, че това е моят подарък.

Алекс проследи тънката струйка дим, извила се над дядо му, докато запояваше метална тръбичка към тенекиен капак.

– Какво майсториш.

– Екстрактор.

– Какво ще извличаш с него?

– Есенция.

– Каква по-точно?

– Понякога си голяма напаст, Алекс, знаеш ли? – избухна Бен.

Алекс помръдна рамо.

– Просто ми стана любопитно. – Продължи да наблюдава мълчаливо как калаеното парченце се превърна в локвичка метал и затрептя в единия край на тръбичката.

– Любопитството докарва само проблеми – заключи едва чуто дядо му.

Алекс извърна глава.

– Помня мама да казваше, преди да се разболее… че дължа любопитството си на теб.

– Тогава ти беше дете. Децата са любопитни.

– Ти не си дете, Бен. Да живееш означава да си любопитен, нали така? Ти винаги си бил любопитен.

В тишината на избата единственият звук бе цъкането на пластмасовата опашка на черната котка, която отмерваше всяка отминала секунда на циферблата на корема й. Все така приведен над плота, Бен премести тъмните си очи върху внука си.

– Има неща на тоя свят, към които си струва да си любопитен – рече с тайнствен глас. – Това, което не ти звучи логично, не е такова, каквото изглежда. Затова те възпитавах по този начин – за да си подготвен.

Алекс усети как между раменете му пропълзява тръпка. Смразяващият тон на дядо му беше като едва открехнат проход – вход към места, които Алекс изобщо не искаше да си представя. Те определено не водеха в царството на леконравното смайване, което обичайно присъстваше в живота на Бен. По-скоро бяха обратната страна на всичко това, която му се показваше само по време на уроци.

Алекс съзнаваше ясно, че колкото и да си човърка, дядо му всъщност нищо не майстори. Поне не в обичайния смисъл на думата. Никога не бе сковавал къщичка за птици или поправял панта на врата, никога не бе правил апликации от метал.

– Каква есенция ще извличаш?

Старецът се усмихна загадъчно.

– Е, кой знае, Александър, кой ли знае, наистина?

– Все трябва да си наясно какво се опитваш да направиш.

– Да се опитваш и да направиш са две отделни неща – пророни Бен. Хвърли поглед през рамо и смени темата. – Е, какво искаш за рождения си ден?

– Как ти звучи нов стартер за джипа ми. – Устата на Алекс се разкриви в недоволна гримаса. – Не всичко старо е толкова страхотно. Жените не се впечатляват особено от мъж, чийто джип не пали в половината от случаите. Предпочитат да излизат с някой, който наистина има кола.

– Аха – кимна като че на себе си старецът.

Алекс осъзна, че без да ще, е отговорил на въпроса, който избягваше, откак прекрачи вратата на Бен. Сети се, че не върна обаждането на Бетани. Всъщност навярно бе по-скоро поради желание да го отложи във времето, отколкото от разсеяност.

– Все едно – облегна се на тезгяха Алекс, – не е мой тип.

– Тоест искаш да кажеш, че според нея си твърде… любопитен? – Бен се засмя на собствената си шега.

Алекс го стрелна с намръщен поглед.

– Не, искам да кажа, че тя предпочита да се мотае по клубовете с питие в ръка, отколкото да прави нещо смислено с живота си. Всъщност имаше идея да ме напие на рождения ми ден. Животът не е само купон.

– Така ли? А какво е? – опипа внимателно почвата Бен.

– Не знам – въздъхна Алекс, уморен от темата. Изсули се от високия стол. – Май е по-добре да вървя.

– Друга среща?

– Аха. С едно гробище за автомобили, за да се опитам да си намеря стартер, дето да върши работа.

Сигурно ако можеше пак да види онази чудата дама и ако черокито му запалеше, би могъл да я покани да покарат извън града. Знаеше някои красиви пътчета между възвишенията.

Обходи спомена си за жената, как само вървеше из „Риджънт Сентър“, все едно там й е мястото, и отхвърли идеята си за излет като нереалистична.

– Трябва да си купиш нова кола, Алекс. Ще ти върши далеч повече работа.

– Кажи го на сметката ми. В галерията не са продали нито една картина вече месец.

– Трябват ли ти пари за кола? Бих могъл да помогна… предвид, че ти е рожден ден…

Алекс направи кисела физиономия.

– Бен, имаш ли представа колко струва една нова кола? Добре се справям, просто не изкарвам чак толкова пари.

Алекс знаеше, че дядо му също няма пари.

Бен се почеса по хлътналата буза.

– Аз пък си мисля, че имаш достатъчно, за да си купиш всяка нова кола, която си пожелаеш.

Алекс сбърчи чело.

– Какви ги говориш?

– Днес ставаш на двайсет и седем.

– И какво означава това?

– Ами, доколкото мога да преценя – замислено отрони Бен, – има известна връзка със седмицата.

– Каква седмица?

– Седмицата… в двайсет и седем.

– Изгубих ти мисълта.

Бен присви очи в далечината, опитвайки се да събере разпилените си мисли.

– Опитах се да го проумея, но нещо не ми се връзва. Седмицата е единствената нишка, с която разполагам, за да продължа напред.

Алекс въздъхна с раздразнение. Този навик на Бен да фантазира му беше до болка познат.

– Знаеш, че не съм по загадките, Бен. Ако имаш да ми казваш нещо, карай направо.

– Седмицата. – Бен вдигна поглед от екстрактора на есенции. – Майка ти беше на двайсет и седем, когато й се случи. Сега ти си на двайсет и седем и се случва на теб.

По кожата на ръцете на Алекс пробягаха иглички. Това, което бе споходило майка му на двайсет и седем, бе лудостта. Започна да му става клаустрофобично в познатата изба.

– Стига вече, Бен, какво искаш да кажеш?

Бен спря работата си и се завъртя на високия стол, за да огледа внимателно внука си. Погледът му създаваше дискомфорт, претърсваше.

– Има едно нещо, което ще стане твое на двайсет и седмия ти рожден ден, Александър. Той дойде при майка ти на нейния двайсет и седми рожден ден. Е, поне така би трябвало… – Поклати тъжно глава. – Горката жена. Благословена да е измъчената й душа.

Алекс изопна гръб, решен да не допусне да попадне в капана на глупавите игрословици на дядо си.

– Какво става?

Дядо му слезе от високия стол. Поспря се, за да потупа Алекс по рамото с кокалестата си ръка.

– Както споменах, у мен има нещо, което става твое на двайсет и седмия ти рожден ден.

– И какво е то?

Бен прокара пръсти през оредялата си прошарена коса.

– Ами… нека ти покажа. – Ръката му оформи неясен жест. Дойде време да го видиш.

5

АЛЕКС ПРОСЛЕДИ С ПОГЛЕД КАК ДЯДО МУ се запромъква през безпорядъка на избата, като изрита от пътя си необичаен на вид кашон. В далечния ъгъл разбута купчина гребла, мотики и лопати. Половината от тях се стовариха с трясък на пода. Бен изруга под мустак едно непокорно гребло, което закриваше част от тухлените основи, и го захвърли. За изненада на Алекс дядо му започна да вади тухли от хоросана ниско долу на стената.

– Какво правиш, да му се не види?

Натоварен с пет-шест тухли, Бен спря и погледна през рамо.

– О, ами, скрих го тук в случай на пожар.

В известен смисъл звучеше логично. Алекс всъщност изобщо нямаше да се учуди, ако един ден дядо му подпали къщата – нали все използваше кибрити, фитили и свещи в заниманията си.

Докато Бен трупаше тухли на пода, Алекс се обърна към плота. Както и предполагаше, дядо му бе забравил поялника. Алекс го вдигна точно когато бе започнал да прогаря черно петно на плота. Остави го на металната поставка, въздъхна дълбоко и като наплюнчи пръста си, се опита да потуши димящото петно на дъсчената повърхност.

– Бен, за малко да си подпалиш плота. Трябва повече да внимаваш.

Почука пожарогасителя, оставен край стената. Обърна етикетчето и присви очи с надеждата да намери изписан срок на годност или дата на последна инспекция. Нямаше нищо подобно.

– Това нещо е пълно и работи, нали?

– Да, да – изломоти Бен.

Щом Алекс се обърна, дядо му застана пред него, стиснал в ръка пощенски плик. Под пласта сивкав фин прах от хоросан личаха стари петна.

– Това е предназначено за теб… за да го получиш на двайсет и седмия си рожден ден.

Алекс се вторачи в предмета, подаден от дядо му – пликът изведнъж му се видя застрашителен.

– Откога е у теб това?

– Почти деветнайсет години.

Алекс се намръщи.

– И си го държал зазидано в стената?

Старецът кимна.

– За да е на сигурно място, докато дойде времето да ти го дам. Не исках да растеш с мисълта, че те очаква. Такива неща, ако се появят ненавреме, могат да променят линията на живота на един млад човек към по-лошо.

Алекс заби ръце в хълбоците си.

– Бен, защо ги вършиш тия странни работи? Ами ако беше умрял? За това замислял ли си се? Ако беше умрял, а къщата ти продадена?

– В завещанието ми къщата е за теб.

– Знам, но може да я продам. Как бих могъл да знам, че си скрил нещо тук.

Дядо му се надвеси по-близо.

– Пише го в завещанието.

– Кое?

– Инструкциите, с които се обяснява къде е въпросното нещо и че е за теб – но не и преди да навършиш двайсет и седем. – Бен се усмихна тайнствено. – Завещанията са интересно нещо. В тези документи може да напишеш доста любопитни неща.

Бен му подаде плика и Алекс го взе, но с неохота. Колкото и странно да бе понякога поведението на дядо му, това в момента беше откровено откачено. Че кой би държал листове, скрити в тухлената стена в избата? И защо?

Алекс внезапно се притесни за отговорите на тези въпроси – и за други, които тепърва започваха да се оформят в главата му.

– Хайде – подкани го дядо му, докато се връщаше обратно на мястото си край плота. Разчисти с длан бъркотията отгоре. Плесна освободената повърхност. – Сложи го тук на светлината.

Пликът бе разкъсан – без никакъв опит да бъдат прикрити следите от това. Доколкото познаваше дядо си, сигурно го бе отворил отдавна-отдавна, за да види какво има вътре. Алекс забеляза, че прилежно надписаният плик е адресиран до баща му. Извади тесте хартия с кламер в горния ляв ъгъл. Писмото най-отгоре носеше релефно лого в избеляло синьо и уведомяваше, че е от „Ланкастър, Бъкман, Фентън“ – адвокатска кантора в Бостън.

Тръсна тестето на плота.

– През цялото време си знаел? – зададе риторичен въпрос той. – Прочел си всичко това?

Бен махна с ръка.

– Да, да. Прехвърляне на имоти. Задействат ли се нещата, ще станеш собственик на земя.

– На земя?

– На доста земя, ако трябва да съм точен.

Изведнъж в главата на Алекс закипяха толкова много въпроси, че изгуби способността си да мисли ясно.

– Какво искаш да кажеш, какво означава това, че ще стана собственик на земя? Каква земя? От къде на къде? Чия земя? И защо точно на двайсет и седмия ми рожден ден?

Бен замлъкна, челото му се присви.

– Предполагам, че е заради седмицата. Както споменах, и майка ти е получила същото точно на двайсет и седмия си рожден ден – защото баща ти е починал, преди да навърши двайсет и седем, когато би трябвало да го получи той. Така че, струва ми се, разковничето е в седмицата.

– Значи земята отива при майка ми, а защо сега да е моя?

Бен потупа тестето документи, оставени на плота.

– След смъртта на баща ти би трябвало да я получи Хелън, но на практика не можеше да й бъде прехвърлена.

– И защо?

Дядо му снижи глас и се надвеси към него.

– Защото я обявиха за душевноболна.

Тишината се проточи, докато Бен я остави да откънти, преди да продължи.

– Според условията в това завещание човекът, който ще получи земята, трябва да е в добро душевно здраве. Майка ти бе обявена за душевноболна, поради което я вкараха в онази институция. В завещанието има параграф, който изрично отбелязва, че ако наследникът не е в състояние да поеме собствеността над имота поради смърт или душевно заболяване, земята остава безстопанствена, докато следващият наследник не навърши двайсет и седем, в който момент собствеността автоматично се прехвърля върху него. Ако няма наследник или пък има, но на свой ред не изпълнява посочените условия…

– Искаш да кажеш, ако е куку.

– Да, един вид… Ако поради някаква причина земята не може да бъде прехвърлена на баща ти, майка ти или тяхно потомство – което означава наследниците им, в случая в твое лице, – тогава тя трябва да бъде прехвърлена в консервационен фонд.

Алекс се почеса по слепоочието в опит да осмисли чутото.

– За колко земя говорим?

– Достатъчно, че да я продадеш и да си купиш нова кола. Което между впрочем те съветвам да направиш. – Бен го заплаши с пръст. – Тая работа със седмиците не е за подценяване, Алекс.

Поради необяснима причина, която нямаше нищо общо с предупреждението на дядо му, Алекс не се чувстваше ни най-малко щастлив от неочаквания си късмет.

– Къде е тази земя?

Бен посочи нервно.

– Някъде на изток, в Мейн.

– Където си живял?

– Не точно. Още по-навътре. Тази земя принадлежи на нашия род от памтивека, но сега ти си единственият жив от семейството, така че е твоя.

– Защо да не е твоя?

Бен сви рамене.

– Не знам. – След малко се ухили и се наведе към внука си. – Всъщност сигурно е защото никога не са ме обичали. А има и друго… нямам никакво желание да се връщам да живея там. Мухи и кал пролетес, комари през лятото и снежна зима. Достатъчно ми е, че прекарах половината си живот до хълбоците в кал и насекоми. Тукашното време повече ми пасва.

Алекс се запита дали хората, съставили завещанието, са отхвърлили Бен поради подозрения, че не е с всичкия си.

– Чух, че есента на изток е прекрасна – обади се Алекс.

Есента наближаваше. Запита се дали имотът е достатъчно голям, че да му позволи известно уединение и възможност да рисува. Понякога Алекс обичаше да обикаля из девствени места, да бъде насаме със себе си и да рисува. Харесваше му как простотата на първичната самота му позволява да се изгуби в сцените, които създава.

– За колко земя говорим? Няколко акра… поне? Чувал съм, че около Мейн има доста скъпи парцели.

– Това се отнася за крайбрежието – с насмешка подхвърли Бен, – а в случая е навътре на сушата. Там въобще не е толкова скъпа, но пък…

Алекс внимателно взе придружаващото писмо, сякаш можеше да го ухапе, огледа юридическите фрази.

– … Но пък смея да твърдя, че ще ти стигне като за една кола. – Наведе се към Алекс. – Каквато си поискаш кола.

Алекс вдигна глава от документите.

– Е, за колко земя става въпрос?

– Почти петдесет хиляди акра.

Алекс примигна.

– Петдесет хиляди акра?

Дядо му кимна.

– Сега ти си един от най-големите земевладелци в Мейн… ако не броим заводите за хартия. Е, поне ще бъдеш такъв, след като прехвърлянето бъде узаконено.

При тази мисъл Алекс подсвирна.

– Хм, навярно наистина бих могъл да продам една част от земята и да си купя кола… А защо не да продам още малко и да си построя…

Бен поклати глава.

– Съжалявам, не става.

– Моля?

– Не можеш да продадеш част от нея. В условията пише, че не можеш да я продаваш на части. Ако решиш да продаваш, трябва да се разделиш с всичко наведнъж и при това да го продадеш на консервационния тръст. Те притежават околните имоти.

– Значи трябва да продам всичко, при това на определени хора? – сбърчи чело Алекс. – И си сигурен, че не мога да продам една част, ако реша? Само малък парцел?

Бен поклати глава.

– Когато получихме документите преди време, двамата е баща ти ги разгледахме подробно. Дори отидохме при един адвокат, познат на баща ти. И той потвърди, че сме разбрали правилно прочетеното. Абсолютно категорично е. Всяко нарушение на клаузите води до автоматично прехвърляне на земята към консервационния фонд.

Хитро е измислено. Погрижили са се да е така направен, че всяко отклонение от клаузите да връща земята на фонда. Няма място за мърдане. Контролът върху съдбата на земята е пълен. Всъщност би могло да се каже, че не толкова дава наследство, колкото предлага доста ограничен избор.

С преждевременната смърт на баща ти и заболяването на майка ти прехвърлянето не можа да бъде осъществено, така че всичко бе замразено, остана в безтегловност, докато ти не навършиш двайсет и седем.

– Ами ако не искам да решавам веднага какво ми се прави?

– Имаш една година, докато си на двайсет и седем, да прецениш искаш ли земята или не. Не си длъжен да я приемеш. Можеш да откажеш и тогава тя се връща на фонда. Ако не направиш нищо след изтичането на тази година, прехвърлянето ще стане автоматично. Освен ако междувременно не се появи твой наследник.

За момента ти си последният в рода, Алекс. Нямаш право да завещаваш земята на никой друг, освен на кръвен наследник. Ако нямаш деца, когато починеш, земята ще се върне на фонда.

– Ами ако другата седмица ме блъсне автобус и умра?

– Земята автоматично ще бъде прехвърлена на фонда – завинаги. Тъй като към момента нямаш дете… наследник. Ако станеш баща, дори да не направиш нищо, за да изискаш полагащото ти се по право, докато си на двайсет и седем, детето ти ще бъде включено в завещанието. И то ще бъде изпълнено, когато навърши нужната възраст. Точно така стана и при теб на практика. Дори да те блъсне автобус, това няма да наруши правата на наследниците ти, както смъртта на баща ти не отмени твоите права.

Можеш да приемеш земята и да й се наслаждаваш, а ако някога имаш деца, да им я завещаеш… стига да не си я продал на фонда преди това. Продадеш ли им я веднъж, остава завинаги тяхна.

– Но ако имам право да я продам единствено на тях, те биха могли да дадат много ниска цена.

Бен прелистваше страниците, докато намери каквото търсеше.

– Не, виж тук. – Посочи една страница. – Трябва да я продадеш на „Дагет Тръст“ – така се казва консервационната групировка, – но те са длъжни да платят справедлива пазарна цена. Можеш да наемеш свой оценител, за да гарантираш, че цената ще е приемлива. А мога да те уверя, че справедлива пазарна цена на толкова много земя, пък била тя и далеч от крайбрежието, означава цяло състояние.

Алекс се замисли.

– Ще мога да рисувам каквото си поискам.

Бен се усмихна.

– Мен ако питаш, човек трябва да се подготви за най-лошото, но да изживее живота си максимално пълноценно. Можеш да продадеш земята и да рисуваш до края на дните си, без да ти се налага да продадеш и една картина. Ужасно е да гледам, че си принуден да продаваш нещата си. В тях има толкова много любов към живота. Не искам да гледам как се разделяш с това.

Алекс се намръщи, върнал се в действителността.

– Защо този фонд държи да купи точно тези земи?

– Вече притежават всички имоти наоколо – сви рамене Бен. – Всичко си е оставено така, както си е, не е застроено. Почти цялата околност са девствени гори, притежание на въпросната групировка от векове. Искат нещата да си останат така. Нашият семеен парцел е последното липсващо парченце от пъзела.

Земята, която е собственост на фонда, е затворена за външния свят. Никой не може да припари там, дори планинари. Природозащитниците не са много доволни от този факт. Те настояват да имат специален достъп, понеже нали били толкова отдадени на опазването на природата и прочие. Но май нямат друг избор, освен да приемат нещата.

– Ами ако реша, че не ми се продава? Какво ще стане, ако реша да си запазя земята и да си построя къща?

Бен пак почука по документите.

– Абсурд. Договорът е обвързан с една постройка. Поради което никога не сме плащали данък върху имота. Според някакъв специален акт, касаещ дивата природа в района, земята е освободена от данъци, ако разполага с временна сграда като тази, която в момента е там.

– В такъв случай тази земя за нищо не ми върши работа. Не мога да я използвам по никакъв начин.

– Предполагам би могъл просто да й се наслаждаваш – сви рамене Бен. – Да се разхождаш, да отидеш на излет на палатка, такива неща. Но не можеш да построиш нищо солидно. Освен това трябва да се съобразяваш с местните разпоредби на фонда да не допускаш външни хора – планинари, хора, тръгнали да къмпингуват и прочие – на територията.

– И другата възможност е да продам земята.

– Да. На „Дагет Тръст“.

Всичко бе тъй неочаквано и съкрушително. Алекс никога не бе притежавал земя освен къщата, принадлежала на родителите му. Къщата, която се намираше малко по-нататък на същата улица, в която беше роден и в която понастоящем живееше, сега се водеше на негово име. В известен смисъл тя сякаш все още принадлежеше на привиденията от миналото. Притежател на съвсем обикновена къща, Алекс не можеше да си представи колко са петдесет хиляди акра земя. Струваше му се достатъчно човек да се изгуби вътре за цял живот.

– Ако няма да мога да правя нищо с нея, май е по-добре просто да я продам – изказа на глас мислите си Алекс.

Бен приближи към него поялника.

– Мъдро. Продай земята и си купи мечтаната кола.

Алекс подозрително изгледа тила на дядо си.

– Харесвам си старото чероки. Просто му трябва нов стартер.

– Днес е рожденият ти ден, Алекс. Можеш да си купиш свестен подарък. Такъв, какъвто никой от нас не би могъл да ти подари.

– Всъщност никога не съм се нуждаел от никакви вещи – възропта кротко Алекс, поставил ръка на рамото на дядо си. – Винаги съм имал всичко необходимо, всичко, което ми е трябвало най-много.

– Също като с моята кафеварка – пророни дядо му. – Никога не съм искал по-хубава. – Рязко се обърна с гръб към внука си и изведнъж чертите му се сковаха. – Продай земята, Алекс. Камънак и дървета – за какво са ти.

Камънак и дървета звучеше добре в ухото на Алекс. Обичаше такива места. Особено когато рисува.

– Моят съвет е да я продадеш – продължи настоятелно Бен. – Не ти трябва връх Крепост!

– Крепост ли?

– Да, насред имота има един връх, наречен Крепост.

– Защо му викат така?

Бен усърдно се опитваше да вкара тръбата в екстрактора, осъществявайки известен само нему план.

– Ами сигурно защото прилича на крепост. Самият аз не намирам нищо общо.

Алекс се усмихна.

– И на мен Индианските скали не ми приличат на индианци.

– Ето, виждаш ли, същата работа. Хората виждат това, което решат. – Бен не вдигна глава да го погледне, докато му подаваше документите през рамо. – Прехвърли имота на свое име, после го продай и се отърви от това място. Това те съветвам да направиш, Алекс.

Замислен над думите на дядо си, Алекс бавно се отправи към стълбището. Спря си и се обърна.

Над лицето на Бен се бе спуснала мрачна сянка.

– Това е едно от нещата, за които ти говорих преди, Алекс тези, дето не звучат особено смислено.

Алекс остана учуден да види дядо си за втори път в рамките на един и същи ден толкова угрижен.

– Благодаря ти за съвета, Бен.

Дядо му продължи да си запоява.

– Не ми благодари, ако не се вслушаш в съвета ми. Докато не направиш, каквото ти казах, това си остават само думи.

Алекс кимна разсеяно.

– Ще отида да видя мама – кимна разсеяно Алекс.

– Поздрави я от мен – измънка Бен, без да се обърне.

Дядо му рядко посещаваше снаха си. Мразеше мястото, където бе затворена тя. И Алекс не го обичаше, но майка му беше там и ако искаше да я види, нямаше друг избор.

Алекс втренчи поглед в плика, който носеше. Такъв неочакван подарък би трябвало да го зарадва, но не беше точно така. Той само му напомни за смъртта на баща му и за това, че майка му е пленничка на друг свят.

Ето че незнайната връзка с миналото го намери.

Алекс прокара лекичко пръсти по избелелия с времето етикет с името на баща му. Буквите бяха изписани с изсветлял химикал. Над тях с почти заличен, призрачен шрифт избиваше и името на майка му. То беше задраскано с черна гневна линия.

Над двете имена ръката на дядо му бе изписала: „Александър Рал“.

Щом стигна до площадката на стълбите, му се стори, че мярва някого с крайчеца на окото си.

Обърна се и видя себе си в огледалото.

Остана така за момент, но телефонът му иззвъня. Когато вдигна, дочу само странни изкривени звуци, като разчленен шепот, гъргорещ от другия край на вселената. Погледна дисплея. Пишеше „Извън обхват“. Явно грешка. Затвори капака и пъхна телефона обратно в джоба си.

– Александър – повика го Бен.

Алекс се обърна и зачака.

– Неприятностите ще те намерят.

Алекс се усмихна на познатата мантра на дядо си. Бе проява на любов и загриженост, обвита в призив към бдителност. Познатата фраза му вдъхна увереност, спокойствие.

– Благодаря, Бен. Доскоро.

Алекс взе картината, която носеше от галерията, и се насочи към стълбите.

6

АЛЕКС ИЗВАДИ КЪСМЕТ. Джипът му запали с първото завъртване.

След дългото шофиране до старата част на Орден, Небраска, паркира в дъното на една странична уличка, наклонена надолу по стръмното. Така ако следващия път не запалеше, можеше да пусне джипа по нанадолнището, докато двигателят захапе.

В тази по-стара част на града не се намираха много места за паркиране, освен на улици с три платна. Нуждите на болницата, сред които паркирането беше само нищожна частица, отдавна бяха я направили трудна за използване и така се стигна до превръщането й в институция за душевноболни – „Майката на розите“. Държавата плащаше за пациентите, които като майката на Алекс бяха настанени вътре със съдебна заповед.

В началото Бен се бе опитал да вземе снаха си под свое и на жена си попечителство. Алекс бе твърде малък, за да разбира какво става, но в крайна сметка Бен бе принуден да се откаже.

Години по-късно, когато Алекс се опита да направи същото, той на свой ред претърпя неуспех.

Доктор Хофман, шефът на психиатричния персонал, увери Алекс, че за майка му е по-добре да е под грижите на професионалисти. Освен това допълни, че няма законов начин да му поверят грижите за човек, който според професионалното им мнение е възможно все още да бъде агресивен. Дядо му бе обвил раменете му с ръка и му бе казал да се примири с факта, че докато има хора, които отиват в „Майката на розите“ да търсят помощ, за да се оправят, майка му най-вероятно ще си умре там. Това прозвуча в ушите на Алекс като смъртна присъда.

Кичестите дървета по улиците в тази част на града и на скромните площи на „Майката на розите“ придаваха на района не толкова суров вид. Алекс си даваше сметка, че сравнително отдалеченият хълм, където остави колата си, му осигуряваше извинение да отложи влизането си в сградата, където бе затворена майка му. Винаги щом прекрачеше прага, стомахът му се свиваше на възел.

На път за там бе толкова разсеян от разпилените мисли, които се бореха за вниманието му, че за малко не пресече на червено. Мисълта за намръщения полицай Славински го разубеди и той не претича през платното. Оказа се, че червеното светна още преди да е стигнал до другия тротоар.

Явно беше ден, в който трябваше да внимава повече. Вторачването в червения светофар, светнал по-бързо от очакваното, бе като потвърждение свише на тази мисъл.

Както крачеше под плътния балдахин на вековните дъбове и кленове, Алекс се насочи да заобиколи девететажната тухлена сграда. Фасадата й, обърната към Тринайсета улица, имаше широки каменни стъпала, които водеха към навярно красив вход, излят от бетон, замислен като каменна композиция от лози, увити около богато орнаментирана арка със заострен връх, побрала в себе си масивни дъбови порти. Влизането през главния вход създаваше далеч повече главоболия, тъй като предполагаше да се премине през цялата процедура, касаеща външните посетители. Членовете на семействата можеха да влизат през по-малък заден вход.

Тревата под огромните дъбове в дъното беше оплешивяла на места, където земята се беше издула неравномерно под натиска на корените. Алекс вдигна поглед към прозорците с метални решетки. Плътта не бе очакван спътник на стоманената мрежа. Гърбът на сградата бе по-откровен относно същността си.

Широките долни етажи на болницата бяха за пациенти, които отиваха в „Майката на розите“ за лечение на емоционални разстройства, злоупотреби с вещества и наркомании, както и за почивка и възстановяване. Майката на Алекс беше затворена на по-малкия девети етаж – охранявана зона, запазена за пациенти, нарочени за опасни. Някои от тях бяха убивали хора и бяха дамгосани за умствено негодни. Откакто майката на Алекс бе затворена принудително тук, на няколко пъти се беше случвало да има нападения върху пациенти или членове на персонала. Алекс се тревожеше за нейната безопасност.

Огледа горната редица непроницаеми прозорци, макар никога да не бе виждал нищо друго, освен сенки в тях.

Желязната врата отзад имаше малко четвъртито прозорче, зарешетено с обезопасителна тел. Щом отвори вратата, в носа го блъсна болничната миризма, която винаги го изпълваше с нежелание да си поеме дълбоко въздух.

Един дежурен го разпозна и му кимна за поздрав. Алекс го дари с вдървена усмивка, докато трупаше ключове, джобно ножче и телефон в пластмасова кутия на една маса до детектора за метал. След като премина, без да задейства алармата, един възрастен служител от охраната, който също познаваше Алекс, но не му се усмихна, му подаде телефона.

Той щеше да съхранява ножчето и ключовете на Алекс до края на посещението. Дори ключовете биха могли да бъдат грабнати от невнимателния гост и използвани като оръжие.

Алекс се приведе над металната маса от другата страна на детектора и взе евтината пластмасова химикалка, завързана за подложката със списъка за регистриране на посетителите. Жената на рецепцията, Дорийн, го познаваше. Стиснала телефонната слушалка между главата и рамото си, тя прехвърляше една тетрадка и отговаряше на въпроси, свързани с доставките на прането. Усмихна се на Алекс, щом той, докато вписваше името си, вдигна глава. През годините тя винаги се бе държала мило с него, съчувстваше му, задето трябваше да посещава майка си на подобно място.

Алекс взе единствения асансьор, който стигаше до деветия етаж. Мразеше зелените метални врати. Боята бе олющена на хоризонтални ивици от количките, блъскани в нея, така че отдолу се показваше мръсният метал. Вътре в кабината смърдеше на мухъл и застояло. Алекс познаваше всяко потропване и изскърцване по пътя нагоре, очакваше всяка вибрация на изнуреното му движение.

Асансьорът спря и най-сетне вратата му се отвори пред помещението за сестрите на деветия етаж. Заключени врати водеха към женското крило от едната страна и мъжкото от другата. Алекс пак си записа името и отдолу часа – 15,00.

Посещенията биваха следени изкъсо. На излизане пак трябваше да запише името и часа. Вратата на асансьора се държеше заключена и никой не можеше да я отвори, без да е попълнил формуляр за влизане или излизане – предпазна мярка срещу това някой пациент да се промъкне покрай лековерен новоназначен служител.

Дежурен в бял панталон и горнище се подаде от стаичка в дъното на сестринската стая и извади ключове, увесени на тънка телена верижка, прикрепена към колана му. Едрият, неизменно леко приведен мъжага познаваше Алекс. Почти всички служители познаваха Алекс Рал.

Онзи надзърна през прозорчето в масивната дъбова врата и доволен, че теренът е чист, завъртя ключа в ключалката. Отвори тежката врата.

Служителят поднесе пластмасова карта към датчика от другата страна.

– Звънни, като приключиш, Алекс.

Алекс кимна.

– Как е тя?

Онзи сви рамене.

– Същото.

– Да ви е създавала грижи?

– Преди няколко дни се опита да ме наръга с пластмасова лъжица – изви вежда мечокът. – Вчера скочи на една сестра и щеше да я пребие от бой, ако дежурният не беше на десетина крачки разстояние.

– Съжалявам, Хенри.

– Това си е част от работата – сви рамене Хенри.

– Де да можех да я накарам да спре.

Хенри задържа вратата с ръка.

– Нищо не можеш да направиш, Алекс. Не се измъчвай. И тя не е виновна, просто е болна.

Сивкавият балатум на залата бе разкрасен с по-тъмносиви спирали и зеленикави петънца, навярно с идеята да му се придаде колорит. По-грозно нещо Алекс никога не бе виждал. Светлината от капандурата на тавана се отразяваше по вълнообразния под и го правеше да изглежда почти течен. Стаите от двете страни на коридора бяха през еднакво разстояние, имаха лакирани дъбови врати и сребристи метални табелки, които можеха да се сменят. Никоя не беше с ключалка. Всяка от тези стаи бе нечий дом.

Писъци, извиращи от тъмни стаи, огласяха коридора. Гневните гласове и крясъците бяха нещо обичайно тук, споровете с въображаеми събеседници, които разстройваха пациентите, се водеха непрекъснато.

Душовете в дъното на банята се държаха заключени, заедно с няколко от другите стаи, в които вкарваха пациенти с агресивно поведение. Заключването на пациент в стая имаше за цел да го насърчи да се държи по съвместим с обществото начин.

Капандурата, побрала къс от небето, бе светла точка в мрачния зандан. В помещението бяха прилежно подредени дъбови маси, завинтени за пода. Леките пластмасови столове се местеха свободно.

Алекс тутакси забеляза майка си, седнала на кушетката край далечната стена. Следеше го с поглед, без да го разпознае. В много редки случаи се сещаше кой е, но погледът й в момента му показваше, че не го е познала. Това винаги му бе най-трудно за понасяне – да знае, че майка му няма никаква идея кой е той.

Телевизорът, окачен високо на стената, бе пуснат на „Колелото на съдбата“. Жизнерадостните звуци и смях, които се пееха от екрана, контрастираха болезнено с мрачната дневна. Няколко от пациентите се смееха с публиката в студиото, без да са наясно защо го правят. Просто виждаха, че се изисква смях, и се смееха от чувство за обществен дълг. Алекс си каза, че навярно е по-добре да се смеят, вместо да плачат. Както се смееха, някои от по-младите жени му хвърляха гневни погледи.

– Здрасти, мамо – възможно най-лъчезарно рече той.

Тя беше облечена с бледозелено долнище на болнична пижама и семпла блуза на цветя. Дрехите изглеждаха отвратителни. Беше с по-дълга коса от останалите пациенти. Повечето жени бяха с къса къдрава коса. Майката на Алекс бе особено ревнива към дългата си до раменете руса коса. Размахваше юмруци, щом се опитаха да й я отрежат. Служителите бяха преценили, че не си струва да влизат във физическо съприкосновение заради едно подстригване. Сегиз-тогиз се пробваха, просто за да проверят дали не е забравила, че иска да е с дълга коса. Това обаче тя никога не забравяше. Алекс се радваше, че има нещо, което явно е от значение за нея.

Седна на кушетката до нея.

– Как си?

Тя го изгледа.

– Добре.

По тона й той разбираше, че жената няма идея кой е той.

– Бях тук и миналата седмица. Помниш ли?

Тя кимна и се вторачи в него. Алекс не бе сигурен, че изобщо разбира въпроса му. Понякога тя говореше неща, които той знаеше, че не са истина. Разправяше му, че сестра и идвала да я види. Нямаше сестра.

Или пък че е ходила на пазар. Никога не й позволяваха да напусне деветия етаж.

Той прокара длан отстрани по ръката й.

– Днес косата ти е много красива.

– Реша я всеки ден – отвърна тя.

Появи се възпълен дежурен със скърцащи по пода лъснати черни обувки, който добута количка в дневната.

– Време е за закуска, дами.

Отгоре на количката бяха наредени двайсетина-трийсет пластмасови чашки, пълни до средата с портокалов сок или нещо подобно. На рафтчетата отдолу имаше сандвичи със салам и маруля. Поне Алекс предположи, че са със салам – както обикновено.

– Един сандвич, мамо? Доста кльощава ми се виждаш. Яла ли си нещо?

Без възражения тя стана да си вземе сандвич и чаша от мъжа с количката, когато той мина наблизо.

– Заповядай, Хелън – рече онзи, докато й подаваше закуската.

Алекс я последва към една маса в ъгъла, далеч от останалите пациенти.

– Все искат да си говорим – стрелна тя с поглед останалите, които се бяха скупчили в другия ъгъл, за да гледат телевизия. Повечето хора тук си говореха с въображаеми събеседници. Майка му поне не го правеше.

Алекс скръсти ръце на масата.

– Е, какво ново?

Майка му задъвка в мълчание. Без да вдига поглед, преглътна и рече тихо:

– От известно време не съм ги виждала.

– Така ли? – включи се той в играта. – Какво искаха?

Беше му трудно да разговаря с нея, при положение че през по-голямата част от времето нямаше никаква представа за какво говори тя.

– Каквото искат винаги. Портала.

– Какъв портал? – Не можеше да си представи какво си представя тя.

Тя рязко вдигна поглед.

– Ти какво правиш тук?

Алекс сви рамене.

– Днес имам рожден ден, мамо. Исках да го прекарам с теб.

– Не бива да прекарваш рождения си ден на това място, Алекс.

Дъхът му секна за миг. Можеше да изброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато тя го бе наричала по име, освен ако той специално не я накараше.

– Все пак е рожденият ми ден. И наистина искам да съм с теб, мамо – рече тихо.

Мисълта й сякаш се отнесе от темата.

– Наблюдават ме през стените – монотонно продължи тя. Очите й засвяткаха диво. – Наблюдават ме! – изкрещя. – Защо не престанат!

Неколцина от хората в другия край на помещението се обърнаха да видят кой крещи. Повечето не се впечатлиха. Крещенето тук не бе нещо необичайно и най-често бе посрещано с безразличие.

Дежурният с количката хвърли един поглед, прецени ситуацията. Алекс докосна майка си по ръката.

– Всичко е наред, мамо. Никой не те наблюдава.

Тя огледа стените, преди най-сетне да си даде вид на успокоена. След малко се съсредоточи върху сандвича, все едно нищо не се е случило.

След като отпи голяма глътка от сока, попита:

– Кой рожден ден ти е? – рече и пъхна сандвича в устата си.

– Двайсет и седмият.

Тя застина.

Извади сандвича от устата си и внимателно го постави върху хартиената чиния. Огледа се, после стисна Алекс за ръкава на ризата.

– Искам да се прибера в стаята си.

Алекс малко се изненада от поведението, но това му се случваше често, така че се съгласи.

– Добре, мамо. Можем да поседим там. Ще бъде хубаво, само ти и аз.

Докато вървяха през потискащия коридор, тя стискаше здраво ръката му. Алекс крачеше. Тя влачеше крака.

Не беше възрастна, но духът й винаги изглеждаше пречупен.

Беше заради торазина и другите мощни лекарства – от тях се влачеше.

Доктор Хофман казваше, че торазинът е единственото средство да я поддържат в това състояние и че без него ще стане толкова агресивна, че ще трябва да я държат в усмирителна риза по двайсет и четири часа на ден. Алекс определено не го искаше.

Щом влязоха в аскетично мебелираната й стая, тя затвори вратата. Вратите не се заключваха. Тя отвори и провери коридора три пъти, преди да се успокои. Другата жена, е която делеше стаята, Агнес, беше по-възрастна. Тя никога не говореше. Но пък имаше втренчен поглед и Алекс беше доволен, че този път бе останала в дневната.

Телевизорът, завинтен високо горе на стената, беше пуснат, но без звук. Той рядко го бе виждал изключен. Но почти винаги с намален звук. Майка му никога не сменяше канала. Алекс не можеше да си обясни защо двете с Агнес държат телевизора включен, след като му намаляват звука.

– Махни се – рече майка му.

– След малко, мамо. Искам да остана при теб още малко.

– Махни се и се скрий – поклати глава тя.

– От какво, мамо?

– Скрий се.

– От какво да се скрия? – пое си дълбоко дъх Алекс.

Майка му го гледа известно време.

– Двайсет и седем – отрони накрая.

– Да, точно така. Днес ставам на двайсет и седем. Ти си ме родила преди двайсет и седем години. В девет вечерта на девети септември. Тук, на същото това място, само дето тогава е било обикновена болница.

– Скрий се – наведе се тя към него и облиза устни.

Алекс отри с ръка лицето си.

– От кого, мамо? – Безсмисленото въртене в кръг около една и съща тема го уморяваше.

Майка му се надигна от мястото си на ръба на кревата и отиде до малък гардероб. Заровичка из вещите на рафта, след малко се върна с един шал. В първия момент Алекс си помисли, че й е студено. Но тя не се наметна с шала.

Застана пред малката тоалетка и покри с шала лъскавото парче ламарина, завинтено за стената, което служеше за огледало.

– Какво правиш, мамо?

Майка му се върна и го погледна с пламнал поглед.

– Наблюдават ме. Казах ти. Наблюдават ме през огледалата.

Започваха да го побиват тръпки.

– Мамо, ела и седни.

Майка му седна на ръба на кревата, по-близо, и взе ръката му в своите. Този жест на близост неочаквано извика сълзи в очите на Алекс. За първи път се случваше подобно нещо. Алекс си помисли, че за по-хубав подарък за рождения си ден не би могъл и да мечтае – далеч по-прекрасен от петдесет хиляди акра земя.

– Алекс – прошепна тя. – Трябва да избягаш и да се скриеш, преди да са те намерили.

Беше му странно да си чуе името от устата й за втори път в рамките на един ден. Едва успя да събере сили да проговори.

– И от кого трябва да се крия, мамо?

Тя се огледа, после се наведе току до ухото му и прошепна:

– От друг вид човешко същество.

Той я изгледа продължително. Не му се връзваше, но нещо в гласа й му прозвуча сериозно, искрено.

И в този момент нещо по телевизията улови погледа му. Вдигна глава и видя, че дават местните новини. Говорител от полицията стоеше пред гора от микрофони. Долу на екрана течеше лента, на която пишеше: „Двама полицаи намерени мъртви.“

Алекс се протегна към дистанционното и усили звука.

– Знае ли се какво са правили там, зад онези складове? – надвика глъчката един репортер.

– Центърът и Деветнайсета улица влизат в техния район за патрулиране – отвърна говорителят. – Малките улички там осигуряват достъп до доковете. Патрулираме често там за проверки, така че няма нищо необичайно в присъствието им в този район.

Алекс помнеше времето, когато Деветнайсета улица, на около десетина мили от дома му, се падаше в периферията на града.

Друг репортер надвика колегите си.

– Според някои сведения двамата полицаи са намерени с пречупени вратове. Вярно ли е?

– Не мога да коментирам подобни слухове. Както ви казах, ще изчакаме заключението на съдебния лекар. Когато имаме неговото становище, ще ви уведомим.

– Уведомихте ли вече семействата им?

Мъжът пред микрофона замлъкна, явно му беше трудно да говори. По лицето му се изписа страдание.

Успя да преглътне емоцията.

– Да. Нашите молитви и съчувствие са с техните семейства в тези тежки моменти.

– В такъв случай можете ли да съобщите имената им? – извика една жена, която се опита да привлече вниманието на говорителя с вдигната във въздуха химикалка.

Говорителят огледа гъстата тълпа репортери. Накрая сведе очи.

– Полицай Джон Тини и полицай Питър Славински.

И повтори още веднъж по букви.

Алекс усети как се вледенява.

– Те чупят вратовете на хората – произнесе майка му с мъртвешки глас, без да откъсва очи от екрана. Той си помисли, че тя просто повтаря чутото. – Искат портала.

Погледът й се размъти. Той знаеше – тя потъваше обратно в царството на мрака. Когато очите й станеха такива мътни, тя не говореше със седмици.

Алекс усети телефона си да вибрира в джоба. Поредното съобщение от Бетани. Не обърна внимание, вместо това отпусна нежно ръка на раменете на майка си.

7

АЛЕКС ОСТАНА ТАКА ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ, прегърнал майка си, опитвайки се да си представи каква ли лудост я преследва. Тя сякаш просто изведнъж изгуби представа, че той е в стаята.

Най-ужасното беше, че бе изгубил надежда. Лекарите му бяха казали, че състоянието й никога няма да се подобри, че тя никога няма да е такава, каквато е била, и че Алекс трябва да приеме тази мисъл. Имала невъзвратимо увреждане на мозъка. Макар да не бяха съвсем сигурни какво е причинило увреждането, предполагаха, че то е сред причините, поради които у нея се проявява агресия. При всички положения нямало шанс за подобрение. С други думи, майка му представляваше заплаха за себе си и за околните и нищо нямаше да се промени.

След известно време Алекс внимателно я сложи да легне. Беше вдървена като кукла – вързоп кокали и мускули, кръв и органи, често съществуващи отвъд осъзнаването, контролирани от закърнял интелект. Бухна възглавницата под главата й. Пустите й очи останаха втренчени в тавана. Доколкото можеше да прецени, тя нямаше представа къде е, нито че има някой при нея. През повечето време тя бе мъртва за света. Просто тялото й все още не бе осъзнало напълно този факт.

Той свали шала й от огледалото, сгъна го и го върна в гардероба, после се върна и седна на края на кревата.

Когато телефонът му звънна, го извади и вдигна.

– Здравей, рожденико – чу се гласът на Бетани. – Имам голяма изненада за теб.

Алекс е усилие сдържа досадата в гласа си.

– Ами, опасявам се, че…

– Пред къщата ти съм.

Той се сепна.

– Къщата ми.

Гласът й преливаше от закачливи нотки.

– Аха.

– И какво правиш там?

– Ами – пророни тя сластно, – чакам те. Искам да ти дам подаръка ти.

– Благодаря, че си се сетила, Бетани, но наистина нямам нужда от нищо, честно. Спести си парите.

– Не е свързано с пари. Просто се донеси вкъщи, рожденико, защото те чака страхотна нощ.

Сега вече Алекс наистина се вбеси. Но му се стори най-лесно да не го показва. Не искаше да се кара с жена, която почти не познава. Какъв смисъл има?

– Виж, Бетани, наистина не съм в настроение.

– Остави всичко на мен. Ще ти докарам настроението. Мисля, че трябва да ти излезе късметът на рождения ти ден, а аз съм точно момичето, което може да направи преживяването специално.

Бетани беше красива, всъщност беше почти умопомрачителна на външен вид, но колкото повече я опознаваше Алекс, толкова по-малко привлекателна му се струваше. Всичко беше само външен блясък. Той не можеше да говори с нея за нищо смислено не защото не бе достатъчно интелигентна, а защото нищо смислено не я интересуваше. В известен смисъл беше дори по-лошо. Бетани беше жив пример за преднамерено изпразнена от съдържание кукла. Като че ли нямаше други интереси освен странния си, целенасочен фокус върху него и върху това двамата да си прекарват добре – е, поне според нейните разбирания за добре прекарано време.

– Не мога в момента – отсече той, като се опитваше да не звучи гневно, макар да бе започнал да се ядосва.

Тя се изкикоти гърлено.

– О, ще се погрижа да можеш, Алекс. Не се тревожи за това. Просто си ела и остави Бет да се погрижи за всичко.

– При майка ми съм.

– Мисля, че с мен ще ти е по-забавно. Обещавам. Само се прибери и ми позволи да направя рождения ти ден незабравим.

– Майка ми е в болницата. Болна е и нещата не са добре. Ще остана тук.

Това най-сетне накара Бетани да млъкне.

– О, не знаех – рече накрая без следа от флирт в тона.

– Ще ти се обадя по-късно.

– Виж – подхвана тя с колеблив глас, но очевидно с нежелание да прекъсне разговора толкова внезапно, – сигурна съм, че майка ти ще има нужда от почивка. Така че защо не ми се обадиш, след като си тръгнеш от болницата?

Някак си не му прозвуча като въпрос. Беше по-скоро команда. Не искаше да води този разговор – не и сега, не докато седи на леглото на майка си. Но Бетани не му даваше възможност за избор.

– Чуй ме, не мисля, че съм подходящият човек за теб. Ти си красива, много даже. Има толкова много мъже, които те харесват. Мисля, че ще е по-добре да излизаш с някого от тях, вместо с мен. С тях ще ти е много по-забавно, ще си намериш човек, който да споделя твоите интереси.

– Но аз те харесвам.

– Защо?

– Не знам. – Тя замлъкна за момент. – Разпалваш ме – изрече със сластния тон отпреди малко, сякаш страстта бе магия, способна да опровергае всяко възражение. Навярно работеше при повечето мъже, но той не бе повечето мъже.

– Съжалявам, Бетани. Ти си прекрасен човек, но просто не сме един за друг. Просто е.

– Ясно.

Той не каза нищо повече с надеждата, че тя ще приеме нещата и няма да прави сцени. Не че бяха заедно от дълго време. Нямаше причина да го прави на голям въпрос. Просто излизаха заедно няколко пъти. Две-три целувки. Толкова. Тя му бе показала ясно, че няма нищо против той да продължи докъдето иска, но нещо го бе възпирало. Сега се радваше, че не се бе изкушил.

– Алекс, трябва да тръгвам. Искам… искам да го обмисля.

– Разбирам. Помисли си, но според мен е най-добре всеки да си продължи по пътя.

Той чу дишането й за момент, после, без да каже и дума повече, тя затвори.

– Добре – пророни той под мустак и пъхна телефона в джоба на джинсите си.

Погледна към майка си. Тя бе вперила немигащите си очи в тавана.

Алекс взе дистанционното, където пак имаше репортаж за убитите полицаи. Мястото, където ги бяха намерили, бе на десетина мили от кръстовището, където самият той срещна полицаите Тини и Славински по-рано същия ден.

Новината за смъртта им го потресе. След като на него му подейства така, можеше само да гадае какъв ужас са изпитали близките им.

И двамата полицаи му се видяха толкова хладнокръвни, хора, които си разбират от работата. Прекара с тях едва няколко минути, но му се струваше невъзможно да повярва, че вече ги няма. Новината бе толкова изненадваща, че Алекс се почувства дълбоко разстроен и още по-потиснат.

Завиждаше на хората, които се радваха на рождените си дни.

И тогава телефонът му иззвъня. Вдигна с неохота, като си мислеше, че пак е Бетани, готова да излее връз него тирада за наранените си чувства, да се нахвърли отгоре му, но когато погледна дисплея, там пишеше: „Извън обхват“.

Алекс отвори капачето и доближи телефона до ухото си.

– Ало, Алекс е.

Странни гърлени звуци и неразчленим шепот изпукаха в слушалката. От чутото му пресъхна устата.

Алекс трескаво хлопна капачето. Остана взрян в телефона за момент, после го пъхна обратно в джоба си.

Звуците бяха толкова необичайни, потресаващи, че някъде дълбоко в себе си си спомни, че ги е чувал и преди. Същото обаждане получи и когато се канеше да напусне къщата на дядо си, точно след като научи за земята, във владение, на която встъпваше на двайсет и седмия си рожден ден.

Спомни си, че обаждането се получи веднага след като ги бе помислил, че някой го наблюдава през огледалото. И малко след като попита Бен дали и той, Алекс, ще свърши в лудницата като майка си.

Алекс хвърли поглед към лъскавото парче метал, поставено вместо огледало, преди да огледа ментовозелената стая. Дали и той щеше да свърши на някое подобно място като майка си.

Как ли щеше да разбере, че си е загубил ума. Не се чувстваше откачил.

Бе готов да се обзаложи, че и майка му не се има за луда.

8

КОГАТО ГОСПОДИН МАРТИН СЕ ОБАДИ най-неочаквано, Алекс направо не повярва на новината. Всичките му шест картини били продадени.

Притиснал телефона към ухото си с рамо, Алекс въртеше четката си в буркан с мръсна вода, след което я избърса в хартиена салфетка, докато господин Мартин му казваше да отиде да си вземе парите. Алекс бе изцяло погълнат от заниманието си – рисуваше призрачна вечерна мъгла над бреговете на планинско езеро и никак не му се прекъсваше, но господин Мартин бе необичайно настоятелен и държеше Алекс да отиде при него възможно най-скоро. Не пожела да каже нито дума за купувача, само спомена, че е получил парите в кеш и искал да даде на Алекс полагащия му се дял. Излезе с плоското обяснение, че знаел, че Алекс имал нужда от пари.

Алекс не бе разговарял с Бетани отпреди два дни, откакто тя му се обади в болницата, докато той беше при майка си.

Нещата се подреждаха, при това в доста отношения. Дори джипът му запали от първия път.

Когато спря на паркинга пред „Риджънт Сентър“, бе ранен следобед. Сивото небе вещаеше приближаваща буря. Въздухът бе необичайно резлив – първият признак за смяна на сезона.

Алекс паркира до новичък джип и си помисли, че би било прекрасно да запали пак без много ядове. С продажбата от шест картини определено би могъл да си позволи да плати да му оправят стартера. Първоначално бе обмислял варианта да си го смени сам, но размисли. Трябваше да довърши картината, върху която работеше, когато му се обади господин Мартин. Галерията трябваше да бъде снабдена с още творби, в случай че купувачът реши да се върне и да си набави още неща на същия художник… или пък ако се появи нов купувач. Много по-лесно бе да продаваш картини и да взимаш комисионни, ако картините са изложени директно.

Преди да заключи джипа си, Алекс взе малката картина, увита в кафява хартия, от пода зад гърба на седалката си. Не искаше да я дава на господин Мартин, но се опасяваше, че ако я остави в джипа, може някой да я открадне. Беше я взел със себе си, защото искаше да я даде на жената, ако случайно я срещне отново.

Коридорите на „Риджънт Сентър“ бяха по-пълни от предишния път, когато бе идвал тук – деня, когато видя онази жена.

С картината, пъхната под мишница, той се отправи енергично към галерията, като пътьом оглеждаше хората с надеждата да мерне лицето й. Беше безпочвена, глупава надежда, но не можеше да престане да се надява, че ще я види.

Щом мярна отражението си във витрината на един бутик, закрачи още по-бързо, за да избяга от гледката.

Мина покрай галерията и съзря господин Мартин да крачи в дъното на помещението. Носеше тъмен костюм с яркооранжева вратовръзка – странен избор, който обаче някак си пасваше на галериста. Алекс прекрачи прага и камбанките на входа зазвъняха с познатия си звън. Господин Мартин, като търкаше длани една в друга, изскочи сред картините, поставени на стативи.

– А, Алекс, благодаря ти, че дойде толкова бързо.

– Доста време мина, откакто за последно продадох нещо усмихна се Алекс, докато се опитваше да проумее защо другият е толкова сериозен.

– Така си е – отрони господин Мартин, без да отвърне на опита на Алекс да разведри настроението.

Алекс последва собственика на галерията до дъното на помещението, където господин Мартин се настани на въртящ се стол на колелца и нервно пъхна ключ в заключената ключалка на чекмеджето. Щом го отвори, отключи металната кутия вътре и извади дебел плик. Вътре имаше цяла пачка. Изправи се, за да преброи парите.

– Хей, чакайте малко – вдигна ръка Алекс. – Обикновено ми разказвате подробно всичко. Никога не съм продавал шест картини наведнъж. Сигурно е било доста необичайно. Кой е купувачът? Какво стана? Как го убедихте да купи и шестте? Или човекът просто се е влюбил в платната ми и не е устоял да си ги купи?

Господин Мартин се вторачи в очите на Алекс за момент, сякаш безсилен под пороя от въпроси. Алекс си даде сметка, че вероятно го притиска. Често му се случваше да установява, че въпросите му притесняват околните.

– Ами – подхвана накрая господин Мартин, като явно се опитваше да си припомни точно случилото се, – дойде един мъж. Огледа се, но скоро осъзнах, че не гледа изложените картини, не оглежда експонатите така, както обикновено гледат хората. Като че ли търсеше нещо конкретно. Попитах го дали бих могъл да му покажа нещо специално. Той отвърна, че да, че би искал да види работите на Александър Рал. И аз, естествено, му ги показах с най-голяма радост. Преди да започна да те хваля, той рече, че ги взима. Показах му шестте твои картини, с които разполагах, и го попитах кои го интересуват. Отвърна, че ги иска всичките. За миг се вцепених.

Мъжът ме попита колко ми дължи. Изобщо не попита за цената. Просто се поинтересува колко дължи.

Господин Мартин облиза устни.

– Толкова се зарадвах за теб. Знам колко ти трябват тези пари, Алекс, тъй че като се окопитих, се възползвах от възможността в качеството си на галерист и твой представител да ти издействам най-добрата цена. Бързо прехвърлих в главата си остарелите, ниски цени, които бяхме сложили, след което предвид интереса, проявен от човека, добавих малко отгоре.

Късметът, както и бързата мисъл на господин Мартин в известен смисъл забавляваха Алекс.

– Е, и колко точно добави?

Господин Мартин преглътна.

– Удвоих цената. Казах на мъжа, че струват четири хиляди парчето… и че са добра инвестиция в един съвременен артист с бъдеще.

– Това са двайсет и четири хиляди долара – възкликна Алекс удивен. – Определено си заслужихте комисионната, господин Мартин.

– Това означава – кимна господин Мартин, – че след моята комисионна за теб остават четиринайсет хиляди долара.

Той тутакси започна да брои стодоларовите банкноти. Алекс бе слисан и само стоеше там като истукан, докато галеристът броеше парите. Щом свърши, човекът въздъхна дълбоко. Явно нямаше търпение да се отърве от банкнотите. Алекс подравни дебелата пачка, преди да я върне в плика. Сгъна го на две и го пъхна в предния джоб на джинсите си.

Продължаваше да не разбира на какво се дължи нервността на господин Мартин, който често продаваше картини за доста повече пари от обявените за творбите на Алекс. Само едно от платната на Р. К. Дилиън вървеше за много повече, отколкото Алекс бе спечелил за всичките шест продадени. Може би притеснението му се дължеше на факта, че са му платили в брой.

– И после? – попита Алекс, все повече изпълнен с подозрения. – Мъжът каза ли нещо друго?

– В общи линии няма какво повече да добавя към разказа си. – Господин Мартин оправи възела на вратовръзката си. – След като плати… в кеш, същите банкноти, които току-що ти дадох… рече: „Значи вече са мои, нали?“ „Разбира се“, кимнах аз.

И тогава той взе една от картините, извади дебел маркер от джоба си, нали се сещаш, от онези, дето не се трият, и започна да драска по платното. Останах шокиран. Не знаех как да реагирам. Щом приключи, стори същото със следващата картина. И така ги издраска всичките една след друга.

Господин Мартин притисна длани една в друга.

– Никога не бях преживявал подобно нещо. Попитах го какво прави. Той отвърна, че картините са си негови и може да прави каквото си поиска, да му се не види.

Господин Мартин се наведе към него.

– Алекс, бих му попречил, кълна се, наистина бих го направил, но нали разбираш, картините си бяха негови, пък и той беше доста… как да кажа… убедителен в действията си. Като гледах как сменя настроенията си, ме обзе страх какво ли би сторил, ако реша да се намеся. И не се намесих. В крайна сметка бях си получил парите – в брой при това.

Алекс остана със зяпнала уста. Преливаше от радост, че е получил парите от продажбата, но в същото време изпита гняв, че някой се е отнесъл така с картините му.

– Та казваш, изпонадраскал картините ми с маркер, после ги взел и си заминал?

Господин Мартин се почеса по бузата, погледът му избяга встрани.

– Не. Остави ги на пода и каза, че иска да ти ги дам. Каза: „Върни ги на Александър Рал. Аз черпя.“

Алекс въздъхна.

– Нека ги видя.

Господин Мартин посочи картините, опрени в стената в ъгъла на помещението. Бяха обърнати една към друга, със свалени рамки.

Когато Алекс вдигна първата и я погледна, загуби ума и дума. С плътни черни букви, разположени по диагонал през платното, пишеше: „Мамицата ти, задник такъв.“

Картината беше осеяна с всевъзможни злостни, обидни и изпълнени с омраза епитети.

– Алекс, искам да ги махнеш от тук.

Алекс стоеше с треперещи ръце, вторачен в красивите си картини, изподраскани с грозни думи.

– Чу ли, Алекс? Не мога да ги държа тук. Ами ако някой клиент ги види? Трябва да ги махнеш. Веднага. Махни ги от тук. Искам да забравя за цялата случка.

Обзет от гняв, Алекс успя само да кимне. Знаеше, че господин Мартин не се притеснява, че някой клиент може да ги види. Доста от художниците на Мартин изобщо не се притесняваха да говорят така пред клиентите. Клиентите възприемаха „цветистия“ език на творците за социална чувствителност и артистична интроспективност. Колкото повече пъти един артист успяваше да използва ругатня в едно изречение, толкова по-напредничав той им се струваше.

Не, господин Мартин не бе обиден от самите думи – той бе свикнал да ги чува в галерията. Той се страхуваше от човека, който ги бе изписал, и от контекста на тези думи – неподправена омраза.

Господин Мартин се прокашля.

– Доста мислих по въпроса. И реших, че засега ще е най-добре да не излагам повече твои творби.

– Моля? – вдигна глава Алекс.

Господин Мартин посочи картината.

– Ами погледни. Такива като този могат да станат опасни. Имаше вид сякаш е готов да ми счупи врата, ако понеча да го възпра.

Първата мисъл на Алекс беше, че е дело на Бетани, но бързо я отхвърли. Беше почти сигурен, че тя не разполага с толкова пари, че да ги прахоса, за да потуши гнева си.

– Как изглеждаше? Опиши ми го.

– Ами – замисли се господин Мартин, леко изненадан от разпаления тон на Алекс, – беше висок, доста едър, като теб. Беше облечен елегантно, но не със скъпи дрехи. Жълтеникав панталон, свободна риза върху панталона. Бежова с вертикални сини райета от лявата страна.

Описанието не беше познато на Алекс.

Направо му прилоша от гняв. Изтръгна платното от основата му, после направи същото и с останалите пет. Погледът му само претича през обидите и сквернословията, обругали красивите сцени. Гамата на ругатните причини спазъм в стомаха му – не толкова заради самите думи, а защото те бяха изпълнени с неподправена омраза.

Това бяха просто красиви пейзажи. Нищо повече. Предназначени да повдигат настроението на зрителя, да накарат хората да обичат повече живота и света, в който живеят. Да таиш у себе си омраза вместо красота беше едно, но да влезеш в такива огромни разходи само и само за да изразиш омразата си, беше съвсем друго.

Алекс осъзна, че господин Мартин има право. Подобен човек лесно може да стане агресивен. Дано никога да не го срещне.

ПЪХНАЛ НАВИТИТЕ НА РУЛО съсипани платна под едната си мишница и внимателно увитата в кафява хартия картина под другата, Алекс безропотно напусна галерията на господин Мартин. Колкото и разгневен да беше, нямаше никакъв смисъл да спори. Господин Мартин се страхуваше.

Алекс не можеше да се сърди на човека. Както беше сам по цял ден, той можеше да се превърне в удобен прицел.

Непознатият можеше да се върне по всяко време. Какво да направи господин Мартин? Алекс не можеше да очаква от него да се справи с потенциално опасна кавга.

Докато крачеше из изящните коридори, в главата на Алекс се блъскаха противоречиви мисли. Беше потиснат, изпълнен с гняв. Искаше му се да изтича вкъщи и да се скрие от света, в който такива като онзи се разхождаха необезпокоявани. Искаше да отрие грубияна и да му завре черните маркери в гръкляна.

Когато Алекс вдигна глава, видя пред себе си жената – гледаше го как се приближава към нея. Той забави крачка и спря.

Тя носеше същата черна рокля, същата зелена пелерина около раменете. Сякаш мярна тънка струйка пара – сянка дим – да се издига от спуснатата й върху раменете руса коса, но щом се опита да се съсредоточи върху нея, тя изчезна.

Колкото и да звучеше невероятно, жената изглеждаше дори още по-красива от предния път.

– Често ли идвате тук? – попита той.

Без да откъсва очи от неговите, тя бавно поклати глава.

– За втори път.

Нещо в сериозността на чертите й го сепна. Знаеше, че не е дошла тук на пазар. В главата му отекна старата мантра на дядо му – неприятностите ще те намерят.

– Добре ли си, Алекс? – попита тя.

– Да, да. – При звука на гласа й се почувства по-добре. – Знаете името ми, но аз не знам вашето.

Тя пристъпи напред и на дребничкото й лице се разля мека усмивка.

– Аз съм Джакс.

Името й беше необичайно като всичко останало в нея. Направо не можеше да повярва, че я вижда пак.

– Какво не бих дал, за да те нарисувам, Джакс – едва чуто пророни той.

Тя се усмихна на думите му, усмихна се в знак, че е приела комплимента, но не показа по никакъв начин какво мисли по въпроса и дали би искала да стане модел на художника.

Накрая Алекс успя да откъсне поглед от нея и да се огледа, за да види дали има и друг наоколо.

– Чу ли новините по телевизията?

Тя сбърчи чело.

– Новини ли? Не. Какви новини?

– Помниш ли онзи ден, когато се срещнахме за пръв път на улицата. Онзи камион за малко не ни уби.

– Пиратите, както ги нарече. Да, помня.

– Ами по-късно същия ден двамата полицаи, които спряха камиона, бяха намерени мъртви.

За момент тя замлъкна, вперила очи в него.

– Мъртви ли?

– По телевизията съобщиха, че двамата били намерени със счупени вратове – кимна той.

Информацията за начина, по който е било извършено убийството, замъгли погледа й. Тя изпусна дълга въздишка и поклати глава.

– Това е ужасно.

Алекс изведнъж съжали, че е започнал разговора с тези мрачни новини. Посочи една пейка, сложена между огромни саксии с цветя.

– Ще поседиш ли с мен? Бих искал да ти покажа нещо.

Тя възвърна усмивката си и по негово желание седна на махагоновата пейка. Над главите им се образуваше зелен балдахин от листа на филодендрон. Огромните кашпи с избуяли растения от двете им страни създаваха усещането, че двамата са в гората, далеч от света. Растителността ги скриваше от почти всички погледи.

Алекс остави рулото с платната на пейката от дясната си страна, далеч от нея. После сложи картината в скута й.

– Какво е това? – попита тя.

– Подарък.

Тя го изгледа за момент, после махна опаковъчната хартия.

Изглеждаше искрено слисана да види картината. Повдигна я благоговейно в ръцете си. Очите й плувнаха в сълзи.

Отне й известно време, докато успее да заговори.

– Защо ми я даваш?

Алекс сви рамене.

– Защото искам. Ти каза, че е красива. Не всички намират картините ми за красиви. Ти го каза. Исках да е твоя.

Джакс преглътна.

– Алекс, кажи ми защо си нарисувал точно това място.

– Както вече ти казах, това е просто плод на въображението ми.

– Не, не е – натърти тя.

Той замълча за миг, изненадан от думите й.

– Напротив. Просто рисувах пейзаж…

– Аз живея недалеч от там. – Погали нежно сянката под величествените борове. – Прекарала съм безброй часове точно тук, взряна в планинските просеки тук и тук. Гледките от това скрито кътче са невероятни – точно каквито си ги нарисувал.

Алекс не знаеше какво да отвърне.

– Просто нарисувах една гора. Горите доста си приличат. Дърветата от един и същи вид изглеждат почти еднакво. Сигурен съм, че просто ти напомня за това място, което ми описа.

С върха на кокалчето си тя отри една сълза.

– Не. – Преглътна, после посочи едно място, което той ясно си спомняше как бе нарисувал. Поради някаква причина бе обърнал специално внимание точно на този ствол.

– Виждаш ли тази вдлъбнатина върху дървото? – Погледна го. – Аз я издялах.

– Ти си я издялала – повтори монотонно той.

– Изпробвах колко да наостря ножа си – кимна тя. – Тази кора е дебела. Издялах тънки като лист хартия ивици, за да видя дали е достатъчно остър. Кората е твърда, но се реже лесно с току-що наточен нож.

– Значи обичаш да седиш на такива места?

– Не, не на такива места. На това място. Обичам да седя на това място. Нарича се Шайнистей.

– Шайнистей ли? Какво означава?

– Това е древна дума, която означава „силно място“. Ти си нарисувал точно това място. – Тя за пореден път огледа сцената и му посочи огряната от слънце долчинка.

– Единствената незначителна разлика е, че има едно дърво тук, отстрани на тази полянка, което ти не си нарисувал. Това е абсолютно същото място, с изключение на това липсващо дърво.

Алекс усети как го полазват иглички. Знаеше за кое дърво говори тя. Беше го нарисувал. В началото го бе нарисувал точно там, където посочи тя, но макар да бе на мястото си в такава гора, композиционно не стоеше, така че той го заличи с боя отгоре. Спомни си как се бе запитал защо изобщо го нарисува, след като не пасваше на композицията му. Дори докато гледаше къде сочи Джакс, различаваше слабия контур на дървото, видим под боята, която го скриваше.

Алекс нямаше никакво обяснение как е възможно тя да познава всичко това.

– Къде се намира мястото?

Тя го изгледа за момент. В гласа й се възвърна предишната дистанцираност.

– Трябва да поговорим, Алекс. За съжаление има много за казване и както предния път не мога да остана дълго.

– Слушам те.

Тя изгледа един минувач.

– Дали бихме могли да разговаряме на малко по-скрито място?

Алекс посочи надолу по коридора.

– Ей там има един приятен ресторант. Времето за обяд отмина, така че ще е по-спокойно и подходящо да поговорим. Какво ще кажеш да те черпя един обяд, а ти ще ми разкажеш каквото имаш за разказване?

Тя присви устни една в друга, докато обмисляше предложението му.

– Добре.

Алекс се запита защо е толкова предпазлива. Може би имаше дядо като Бен.

Станаха, тя притискаше картината плътно към себе си.

– Благодаря ти за това, Алекс. Няма как да знаеш какво означава за мен. Това е едно от любимите ми места. Ходя там, защото е красиво.

Той сведе глава при любезните й думи.

– Нарисувах го, защото е красиво. Това, че ти харесва, е по-голяма награда, отколкото би могла да си представиш.

Продължаваше да не разбира как е възможно да е нарисувал място, което тя познава толкова добре, но усети напрежението й и реши да не настоява за обяснение. Тя искаше да му каже нещо, така че най-добре да я остави да говори.

Закрачиха по коридора, Алекс с навитите платна под мишница.

– Откъде е това име – Джакс?

Тя се оживи, едва ли не се засмя на въпроса му.

– Това е игра. Пускаш джакс на земята, хвърляш топка във въздуха и се опитваш да вземеш джакса и да хванеш топката със същата ръка, след като отскочи веднъж. Елементарна детска игра, но се изисква остър поглед и бърза ръка.

Някои хора останаха изумени от бързината на ръцете ми и затова родителите ми ме нарекоха Джакс.

Алекс сбърчи чело, докато се опитваше да осмисли чутото.

– Но когато си се родила, едва ли си можела да играеш на каквото и да било. Сигурно трябва да си на пет-десет години, за да играеш такава игра. Как е възможно родителите ти да са знаели, че ще си с бързи ръце, когато си се родила?

Тя заби поглед право пред себе си.

– Пророчество.

– Моля? – недочу Алекс.

– Казал им го е пророк още преди да се родя, казал им е, че всички ще бъдат изумени от това колко бързи са ръцете ми и че първото, което ще направи впечатление на хората, ще е колко добре играя джакс. Затова са ме кръстили Джакс.

Алекс се запита към каква ли странна религия принадлежат родителите й, че да се доверяват чак дотам на думите на някакъв пророк. От негова гледна точка, ако за родителите й е било толкова важно тя да е бърза с ръцете, е трябвало просто да я насърчават да се упражнява, така че в крайна сметка е щяла да придобие умения така или иначе. Понечи да й го каже, искаше да й каже толкова много неща, да зададе толкова въпроси, но нарастващото чувство за предпазливост му подсказа да не припира нещата и да я остави да разкаже собствената си история. Затова за момента запази въпросите си незададени.

– Но Джак е мъжко име.

– Джак да, но моето е Джакс, като играта.

– Тази игра всъщност се казва „Джак“.

– Не и там, откъдето идвам.

– И къде по-точно е това?

– Доста е далече, сигурно не си го чувал.

Поради някаква причина тя отбягна въпроса му, но той реши да не я притиска.

Докато вървяха по коридора, той я наблюдаваше с крайчеца на окото си. Той обичаше да наблюдава хората, положението на тялото им, походката, отношението им към живота, отпечатано върху цялостното им излъчване. Така придобиваше по-ясна представа за човека.

Когато бяха навън, повечето хора си придаваха или небрежен, или делови вид. Често просто се фиксираха върху конкретното място, където отиваха, и не забелязваха почти нищо около себе си. Бяха като коне с капаци и това се отразяваше и на походката им. Тези, които предпочитаха деловото излъчване, вървяха сковани. Останалите, съсредоточени върху самите себе си и слепи за заобикалящата ги среда, вървяха по-свободно. Повечето хора потъваха в собствения си свят, не забелязваха нищо около себе си, дори потенциална заплаха, и езикът на тялото им бе доказателство за това. В някои случаи небрежното отношение привличаше опасно вниманието. Хищниците дебнеха точно за това.

Повечето хора изобщо не си даваха сметка, че е възможно да ги сполетят неприятности, че има хора, които биха могли да ги наранят. Но просто никога не се бяха сблъсквали с такива ситуации и не вярваха да им се случи. Съзнателно бяха избрали да не мислят за това.

Джакс се движеше по различен начин. Фигурата й, за разлика от скованото делово положение, излъчваше готовност като навита пружина, но в същото време се движеше грациозно, осъзнаваща всичко около себе си. Донякъде движенията й му напомняха на движенията на хищник. Чрез дребни намеци в положението на тялото й тя излъчваше спокойствие, граничещо със заплаха. Това не беше жена, към която един мъж би се доближил ей така.