Войната на Ъплифта

92.Галактяните

— Те съществуват. Те са материални! Има ги!

Събралите се губруански служители и офицери наведоха пухестите си глави и извикаха едновременно:

— Дзуун!

— Тази награда ни беше отказана, честта беше отхвърлена, възможността изоставена, всичко това в името на стискането на грошове, на скъперническото броене на пари! Сега цената ще бъде много по-голяма, умножена, огромна!

Сюзеренът на Цените и Предпазливостта стоеше нещастно в ъгъла и слушаше сред малка тълпа верни помощници, докато го ругаеха от всички страни. Потреперваше всеки път, когато конклавът се обръщаше и извикваше своя рефрен.

Сюзеренът на Благопристойността стоеше високо на пръта си, пристъпваше назад-напред и се накокошинваше, за да покаже по-добре новия цвят, започнал да се забелязва под сменящата му се перушина. Събралите се губруанци и квакуанци реагираха на този оттенък с цвъртене на страстна преданост.

— А сега един изоставен, непокорен и упорит пречи на нашата Смяна на перушината и на единодушието ни, чрез които можем поне да си възвърнем нещо. Да спечелим чест и съюзници. Да спечелим мир!

Сюзеренът говореше за отсъстващия им колега, военния командир, който, изглежда, не смееше да дойде и да погледне новия цвят на жреца, неговото ново първенство.

Един четирикрак квакуанец припряно приближи, поклони се и подаде съобщение на своя лидер. Почти незабавно след това копие беше отнесено и на Сюзерена на Цените и Предпазливостта.

Новините от трансферния пункт Пурмин не бяха изненадващи — били чули отгласи от огромни космически кораби, насочили се срещу губруанците в застрашителен брой. След разгрома в Церемонията на Ъплифта това бе единственото, което можеха да очакват.

— Е? — попита няколкото присъстващи военни офицери Сюзеренът на Благопристойността. — Има ли намерение Сюзеренът на Лъча и Нокътя да защитава този свят, противно на всички съвети, на здравия разум и на честта?

Офицерите, разбира се, не знаеха. Те бяха оставили командира си, когато Смяната на перушината внезапно беше променила посоката си.

Сюзеренът на Благопристойността изигра танц на нетърпение.

— Вие не сте ми от полза, не сте от полза за клана си, като се правите на невинни. Вървете, открийте, върнете се на постовете си. Изпълнявайте дълга си както ви нарежда той, но ме дръжте в течение за плановете и делата му!

Употребата на мъжкото местоимение бе съзнателна. Макар Смяната на перушината още да не беше приключила, всички можеха да разберат и преди да опадат перата накъде духа вятърът.

Офицерите се поклониха и се втурнаха навън.

93.Робърт

Отпадъци покриваха спокойната сега Церемониална могила. Смразяващите източни ветрове разлюляваха тревата по склоновете и разнасяха влакнестите парашути на бръшляна, довлечени от далечните планини. Тук-там градски шими се ровеха из сметта по долните тераси и търсеха сувенири.

По-високо все още стояха няколко павилиона. Около тях няколко десетки едри черни фигури лениво се пощеха и бърбореха с езика на ръцете, сякаш за тях никога не беше имало нещо по-важно от това кой с кого ще се съвъкупява и какво ще ядат следващия път.

На Робърт му се струваше, че горилите като че ли са напълно доволни от живота. „Завиждам им“ — помисли си той. В неговия случай дори още по-голяма победа не би сложила край на тревогите. Положението на Гарт все още беше доста опасно. Навярно дори повече, отколкото когато съдбата и случайността се бяха намесили, за да изненадат всички.

Животът понякога бе досаден. Непрекъснато.

Робърт насочи вниманието си към инфокладенеца и писмото, което само преди час му бяха пратили от Института по Ъплифт.

Колко странно, че след толкова много години, отчаял се някога да получи одобрението й, сега той го имаше и не знаеше какво да прави с него. По някаква ирония на съдбата младежът съчувстваше на майка си — беше й толкова очевидно трудно да каже всички тези неща.

Цял Гарт познаваше Меган Онийгъл като изящна дама и справедлив администратор. Единствено скитащите й съпрузи и самият Робърт знаеха другата страна, онази, която изпитваше истински ужас от постоянните задължения и въпросите на лична лоялност. Това беше първият път през целия му живот, в който Робърт си спомняше тя да му се извинява за нещо наистина важно, нещо, свързано със семейството и емоциите.

Очите му се насълзиха и Робърт обвини за това полетата на един отлитащ космически кораб, чиито пронизително виещи двигатели се чуваха чак от космодрума. Изтри страните си и се загледа в огромния лайнер — сребрист, почти ангелски във ведрата си красота, — който се издигна и прелетя над главата му по спокойния си път към космоса и отвъд него.

— Поредната група бягащи плъхове — измърмори той.

Ютакалтинг не си направи труда да се обърне и да погледне. Лежеше, опрян на лакти, и гледаше сивите води.

— Галактянските гости вече се забавляваха повече, отколкото са заплатили, Робърт. Церемонията на Ъплифта им дойде много. За повечето от тях перспективата на космическата битка и обсада е много по-малко примамлива.

— На мен ми беше достатъчно дори и само едно от всичко това — прибави Фибен Болгър, без да отваря очи. Той лежеше малко по-надолу, с глава в скута на Гейлит. За момента тя също нямаше какво да каже и съсредоточено започна да разплита няколко възела в козината му, като внимаваше за все още незарасналите му черно-сини натъртвания. Йо-Йо пощеше един от краката на Фибен.

„Е, той си го заслужи“ — помисли си Робърт. Макар Церемонията на Ъплифта да беше присвоена от горилите, резултатите от тестовете, предадени им от Института по Ъплифт, все пак важаха. Ако човечеството успееше да се измъкне от настоящите си неприятности и ако бе в състояние да си позволи цената на една нова церемония, двама провинциалисти от колонията Гарт щяха да водят следващата процесия начело на всички образовани шими от Земята. Макар че самият Фибен, изглежда, не се интересуваше от тази чест, Робърт се гордееше с приятеля си.

Едно шими с проста рокля се приближи към тях по пътеката и уморено се поклони на Ютакалтинг и Робърт.

— Кой иска последните новини?

— Аз не! — изсумтя Фибен. — Кажи на Вселената да върви да се…

— Фибен — нежно го сгълча Гейлит. — Аз искам да ги чуя, Микаела.

Шимито седна и да почна да пощи другото рамо на Фибен. Успокоен, той отново затвори очи.

— Коулт е получил съобщение от своите — каза Микаела. — Тенанините са на път за насам.

— Вече? — Робърт подсвирна. — Не си губят времето, а?

Микаела поклати глава.

— Вече са се свързали със Земния съвет за провеждане на преговори за закупуване на генетичната база на горилите и за наемане на земни специалисти като консултанти.

— Надявам се, че Съветът е поискал добра цена.

— Просяците не могат да избират — отвърна Гейлит. — Според някои от заминаващите си галактянски наблюдатели Земята е в доста отчаяно затруднение, както и тимбримите. Ако тази сделка означава да престанем да бъдем врагове с тенанините и може би да ги спечелим за съюзници, тя ще е от жизненоважно значение.

„За сметка на това да загубим горилите — наши братовчеди — като клиенти на нашия клан“ — помисли си Робърт. През нощта на церемонията той беше видял единствено радостната ирония във всичко това, споделяйки този тимбримски начин на виждане на нещата с Ютакалтинг. Сега обаче беше много по-трудно да не отчита цената сериозно.

„На първо място, те никога не са били наистина наши — напомни си той. — Поне ще имаме думата за ъплифтирането им. Пък и Ютакалтинг казва, че някои тенанини не са чак толкова лоши.“

— Ами губруанците? — попита той. — Те се съгласиха да сключат мир със Земята в замяна на приемането на церемонията.

— Е, не се получи точно такава церемония, каквато си бяха наумили, нали? — отвърна Гейлит. — Как мислите вие, посланик Ютакалтинг?

Пипалцата на тимбрима лениво се развяха. През целия вчерашен ден и тази сутрин той оформяше малки глифове на озадачена сложност, далеч отвъд ограничената способност на Робърт да ги кенира, сякаш се наслаждаваше от преоткриването на нещо, което е бил загубил.

— Те ще действат по начин, за който смятат, че е в тяхна изгода, разбира се — отвърна Ютакалтинг. — Въпросът е дали ще имат здравия разум да разберат какво е добро за тях.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че губруанците очевидно започнаха тази експедиция с неясни цели. Техният Триумвират отразяваше сблъскващите се фракции на родната им планета. Първоначалното намерение на експедицията им тук беше да използват населението на Гарт като заложник, за да измъкнат тайните на Земния съвет. Но после разбраха, че Земята е в такова неведение за това какво е открил вашият скандален делфински космически кораб, в каквото са и всички останали.

— Има ли някакви нови съобщения за „Стрийкър“? — попита Робърт.

Ютакалтинг оформи един издигащ се по спирала глиф паланк и въздъхна.

— Изглежда, делфините като по чудо са избегнали капана, заложен им от десетина от най-фанатичните раси патрони — само по себе си удивителен подвиг, — и сега „Стрийкър“ като че ли е изчезнал сред звездните пътища. Унизените фанатици са загубили огромен престиж и така напрежението е стигнало дори още по-високо равнище, отколкото преди. Това е още една причина, поради която губруанските Господари на Курника са все по-уплашени.

— Значи, когато нашествениците са открили, че не могат да използват заложниците, за да изкопчат тайните на Земята, Сюзерените са потърсили други начини да спечелят нещо от тази скъпа експедиция? — предположи Гейлит.

— Правилно. Но когато първият Сюзерен на Цените и Предпазливостта е загинал, това е нарушило равновесието в процеса на лидерството. Вместо да преговарят за постигане на единодушна политика, тримата Сюзерени се впуснаха в необуздано съперничество за първото място в тяхната Смяна на перушината. Не съм сигурен, че дори сега разбирам всичките им възможни планове. Но последният — по който най-после са се споразумели — ще им струва много скъпо. Намесата в пристойния резултат от една Церемония на Ъплифта е сериозен въпрос.

Робърт видя, че Гейлит потръпва от отвращение — очевидно си спомни как е била използвана. Без да отваря очи, Фибен се протегна и хвана ръката й.

— И къде сме ние във всичко това? — попита Робърт.

— И здравият разум, и честта изискват губруанците да спазят сделката си със Земята. Това е единственият изход от един ужасен порочен кръг.

— Но вие не очаквате те да го приемат по този начин.

— Бих ли останал тук, на неутрална територия, ако очаквах това? Ние с теб, Робърт, в момента щяхме да сме с Атаклена, щяхме да се гощаваме с куугра и други деликатеси, с които съм се запасил, и щяхме да разговаряме с часове за… о, за толкова много неща. Но това няма да стане, докато губруанците не изберат между логиката и саможертвата.

Робърт потръпна и тихо попита:

— Колко лошо би могло да стане?

Шимите се вслушаха мълчаливо.

Ютакалтинг се огледа, после вдиша сладкия студен въздух, сякаш беше отлежало вино.

— Това е прекрасен свят — въздъхна дипломатът. — И все пак е преживял ужаси. Понякога така наречената „цивилизация“ като че ли е склонна да унищожава точно тези неща, които се е заклела да пази.

94.Галактяните

— След тях! — извика Сюзеренът на Лъча и Нокътя. — Преследвайте ги! Догонете ги!

Войниците на Нокътя и техните бойни роботи връхлетяха върху малката колона неошимпанзета. Косматите земянити побягнаха, като стреляха с лошите си оръжия нагоре срещу губруанците. Две малки огнетопки наистина избухнаха и предизвикаха дъжд от опърлени пера, но съпротивата беше безполезна. Скоро Сюзеренът се разхождаше сред взривените останки от дървета и бозайници и изруга, когато офицерите му докладваха, че има само трупове на шими.

Носеха се разкази за други — човеци и тимбрими, и, да, трижди проклети тенанини. Дали някой от тях ненадейно не се беше появил от пустошта? Всички те трябва да се бяха съюзили! Това сигурно бе заговор!

Постоянно пристигаха съобщения, искания, заповеди адмиралът да се върне в Порт Хеления. Да се присъедини към другите командири за конклав, среща, нова битка за единодушие.

— Единодушие! — изплю се върху дънера на едно повалено дърво Сюзеренът на Лъча и Нокътя. Той вече чувстваше отлива на хормони и размиването на цвета, който почти беше станал негов!

Единодушие ли? Той щеше да им покаже едно единодушие! Беше решен да си възвърне позицията на лидер. А единственият начин да го постигне след катастрофата на Церемонията на Ъплифта бе да покаже ефикасността на военния избор. Когато тенанините пристигнеха, за да предявят претенциите си за своите „гартлянски“ награди, те щяха да бъдат посрещнати със сила! Нека се занимават с ъплифтирането на нови клиенти от дълбокия космос!

Разбира се, за да ги задържи на разстояние — за да може да върне този свят на Господарите на Курника, — трябваше да е сигурен, че няма да има атаки в гръб. Наземната опозиция трябваше да бъде унищожена!

Сюзеренът на Лъча и Нокътя не искаше дори да си помисли за възможността гневът и отмъщението да са участвали в неговото решение. Да признае това би означавало да попадне под властта на жреца. Няколко добри офицери вече бяха дезертирали по този път, само за да може лицемерният върховен жрец да им нареди да се върнат на постовете си. Какво нахалство!

Адмиралът бе решен да спечели лоялността им по свой собствен начин, с победа!

— Новите детектори работят, са ефективни, са ефикасни! — изтанцува в задоволство той. — Те ни позволяват да преследваме земянитите, без да има нужда да надушваме определени материали. Ние ги проследяваме по самата им кръв!

Помощниците на Сюзерена споделяха задоволството му. При тази скорост всички партизани скоро щяха да са мъртви.

Сянка помрачи ликуването, когато беше съобщено, че един от транспортните кораби, довел ги дотук, се е повредил. Още един инцидент с епидемията от корозия, поразила губруанската техника навсякъде из планините и долината Сайнд. Сюзеренът беше наредил спешно разследване.

— Няма значение! Всички ще се качим в останалите транспортери. Нищо, никой, никакво събитие няма да спре преследването ни!

Войниците изпяха:

— Дзууун!

95.Атаклена

Тя гледаше как брадатият човек чете съобщението за четвърти път и не можеше да не се зачуди дали постъпва правилно. Обрасъл с буйна коса, брадясал и гол, майор Пратахулторн изглеждаше като истински образец на див всеяден вълкон… същество прекалено опасно, та да му се вярва.

Той пак погледна съобщението и за миг единственото, което тя успя да долови, беше напрежението, пробягало от раменете по ръцете му към мощните, здраво свити юмруци.

— Изглежда, че ми заповядват да ви простя и да следвам вашата политика, госпожице. — Последната дума завърши с изсъскване. — Това означава ли, че ще бъда освободен, ако обещая да се държа добре? Как мога да съм сигурен, че тази заповед не е фалшифицирана?

Атаклена знаеше, че няма избор. През предстоящите дни тя нямаше да е в състояние да отделя шими, за да продължат да пазят Пратахулторн. Онези, на които можеше да разчита да пренебрегнат заповедния глас на човека, бяха съвсем малко, и той вече четири пъти бе правил почти успешни опити да избяга.

— Не се съмнявам, че ще ме убиете в мига, в който откриете, че писмото не е истинско — отвърна Атаклена.

Зъбите му проблеснаха.

— Имате думата ми за това — увери я той.

— И за какво друго?

— Според тези заповеди от Правителството в изгнание нямам избор, освен да се държа така, сякаш не съм бил отвличан, да се преструвам, че не е имало бунт, и да съобразявам стратегията си с вашите съвети. Добре. Съгласен съм с това, но и вие запомнете, че ще се оплача на командирите си на Земята при първа възможност. И те ще отнесат въпроса до ТААСФ. А щом решението на координатор Онийгъл бъде отменено, аз ще те намеря, малка тимбримке. Ще те намеря!

Оголената, открита омраза в ума му мигновено я накара да потръпне. Човекът не скриваше нищо. Под думите му гореше истина. Тя кимна на Бенджамин.

— Пусни го.

С нещастен вид и избягвайки да среща погледа на тъмнокосия човек, шимът смъкна клетката и отвори вратата. Пратахулторн излезе, като потриваше ръце. После, съвсем ненадейно, скочи към нея и се засмя, когато Атаклена и шимите отстъпиха.

— Къде са хората ми? — отсечено попита той.

— Не зная точно — отвърна Атаклена, докато се опитваше да възпре гийровия прилив. — Пръснахме се на малки групички и дори трябваше да изоставим пещерите, когато стана ясно, че са разкрити.

— Ами това място? — посочи към димящите склонове на връх Фоси Пратахулторн.

— Очакваме врагът да се появи и да ни атакува всеки момент — честно отвърна тя.

— Добре — каза майорът. — Не повярвах и на половината от това, което ми разказа вчера за Церемонията на Ъплифта и за последствията от нея. Но ще ти кажа едно — ти и твоето татенце, изглежда, наистина доста сте размърдали губруанците.

Той подуши въздуха, сякаш вече се опитваше да долови някаква следа.

— Предполагам, че имаш тактическа карта и инфокладенец за мен?

Бенджамин му подаде един от преносимите компютри, но Пратахулторн го спря с ръка.

— Не сега. Първо да се измъкнем оттук. Искам да се махна от това място.

Атаклена кимна. Отлично разбираше как се чувства майорът.

Пратахулторн се засмя, когато момичето отклони подигравателно рицарския му поклон и настоя той да тръгне пръв.

— Както искаш.

Запровираха се през дърветата и затичаха под гъстия покров на гората. След малко чуха нещо, което звучеше като гръмотевица, паднала на мястото на убежището, макар че в небето нямаше облаци.

96.Силви

Нощта беше осветена от ярките фарове, които излъчваха ултравиолетовите си лъчи и хвърляха студени сенки, докато бавно се носеха към земята. Въздействието им върху сетивата беше внезапно и замайващо, и дори по-силно от шума на битката и виковете на умиращите.

Ослепителните факли бяха издигнати в небето от защитниците, защото техните нападатели нямаха нужда от светлина, която да ги насочва. Водени от радарите и детекторите на инфрачервено излъчване, те атакуваха със смъртоносна точност.

Шимите бягаха от тъмния лагер във всички посоки — голи, взели само храна и оръжие. В по-голямата си част те бяха бегълци от планинските селца, изгорени през последните сражения. Неколцина обучени партизани останаха назад в отчаяна ариергардна акция, за да прикрият отстъплението на цивилните.

Използваха всички налични средства, за да объркат смъртоносните точни детектори на въздушния си враг. Прожекторите бяха сложни съоръжения и автоматично настройваха проблясванията си, за да смутят възможно най-ефикасно активните и пасивните сензори. Те забавиха птицеподобните, но за съвсем кратко. А и бяха малко.

Освен това врагът имаше нещо ново, някаква тайна система, която му позволяваше да проследява шимите дори под най-гъстата растителност, дори голи, без никакви продукти на цивилизацията.

Единственото, което преследваните можеха да сторят, беше да се делят на все по-малки групи. Перспективата за онези, които успееха да се измъкнат оттук, бе да живеят съвсем като животни, сами или най-много на двойки, и да се свиват под небесата, които някога бяха свободни за тях.

Силви помагаше на едно по-старо шими и на две деца да се изкатерят по скрития в лиани ствол, когато внезапно настръхналата й козина й подсказа за приближаването на гравитатори. Тя бързо даде знак на другите да се скрият, но нещо — навярно непостоянният ритъм на двигателите — я накара да остане на място, втренчила се над един повален дънер. В тъмнината едва различи неясна белезникава фигура, която се вряза в осветената от звездите гора, за да се разбие с трясък сред клоните и да изчезне в мрака на джунглата.

Шимито погледна към тъмната бразда, която беше прорязала машината, загриза ноктите си и се заслуша в дъжда от останки, който се сипеше по следата на кораба.

— Дона! — прошепна Силви. По-старото шими вдигна глава изпод листака. — Можеш ли да стигнеш с децата до мястото на срещата? Просто трябва да слезеш по склона до потока, после да тръгнеш по течението и като стигнеш водопада, там има пещера. Ще се справиш ли?

Дона помълча доста дълго и накрая кимна.

— Добре — рече Силви. — Когато видиш Петри, кажи му, че съм видяла вражески разузнавателен кораб да се разбива и че ще отида да го поразгледам.

Очите на другото шими бяха толкова разширени от страх, че бялото около ирисите й блестеше. Тя премигна няколко пъти, после протегна ръце към децата. Докато успее да ги събере, Силви вече предпазливо беше навлязла в тунела от разбити дървета.

„Защо правя това?“ — зачуди се тя, докато прескачаше счупените клони, от които все още сълзеше лютив сок. Местните животинчета щъкаха насам-натам и търсеха убежища след разрушаването на домовете си. Миришеше на озон. После, когато наближи кораба, усети друг познат мирис — на изгоряла птица.

Всичко в мрака изглеждаше зловещо. Нямаше абсолютно никакви цветове, само сиви сенки. После мръснобялата грамада на разбилия се въздухолет се изпречи пред нея. Предницата му бе съвсем смачкана от удара.

Силви чу тихо пращене — някаква електроника даваше на късо отново и отново. Не се долавяха никакви други звуци. Главната врата беше наполовина откъсната от пантите.

Тя предпазливо приближи. Плъзна пръсти по един от гравитаторнита тласкачи и в ръката й останаха люспи ръжда. „Отвратително поддържане — помисли си тя. — Дали затова катастрофира?“ Устата й беше пресъхнала. Тя се наведе и надникна вътре.

Двама губруанци все още лежаха стегнати с ремъци на местата си. Остроклюните им глави бяха увиснали на тънките им строшени вратове.

— Всеблаго — изпъшка Силви. Не можеше да се съсредоточи. Всичките й инстинкти крещяха да се маха оттук.

Опита се да си представи какво би сторила Гейлит Джоунз при подобни обстоятелства. Знаеше, че никога няма да е като нея. Просто картите им бяха различни. Но ако се опитваше усилено…

— Оръжия — прошепна си сама тя и насили треперещите си ръце да издърпат оръжието на войниците от кобурите. После изсъска и се плесна по челото. — Идиотка! Атаклена се нуждае повече от разузнаване, отколкото от огнестрелно оръжие!

Продължи да оглежда, като се чудеше дали изобщо ще може да разпознае нещо важно, дори да е под носа й.

„Хайде. Ти си земянитска гражданка с колежанско образование. И си прекарала месеци на работа при губруанците.“

Като се съсредоточи, тя разпозна средствата за управление на полета и — по символите, очевидно отнасящи се до ракети — оръжейния пулт. Друг екран, все още осветен от отслабващия акумулатор на машината, представяше релефна карта на местността с многобройни символи и означения, написани на галактически три.

„Дали това не е уредът, който използват, за да ни откриват?“ — зачуди се тя.

На клавишите точно под екрана бяха изписани думи на езика на врага, които тя знаеше. „Поясен селектор“ — гласеше надписът. Тя го докосна за експеримент.

В долния ляв ъгъл на екрана се отвори прозорец. Появиха се още тайнствени думи, прекалено сложни за нея.

Но над текста се въртеше сложно изображение, което всеки възрастен от което и да било цивилизовано общество би определил като модел на молекула.

Силви не беше химик, но нещо в изобразената молекула й се струваше странно познато. Тя се съсредоточи и се опита да разчете думата точно над схемата. Започна да си припомня сричковата азбука на галтри.

— Хее… Хеем… Хее Моог…

Усети, че кожата й внезапно настръхва. Облиза устни и после прошепна цялата дума:

— Хемоглобин.

97.Галактяните

— Биологическа война! — Сюзеренът на Лъча и Нокътя нервирано подскачаше по мостика на бойния кораб. — Тази корозия, това разпадане, тази ръжда по оръжието и машините, нарочно ли е предизвикана?

Техникът се поклони.

— Да. Има няколко агенти — бактерии, приони, плесени. Щом разбрахме, веднага взехме контрамерки. Ще ни трябва време, за да третираме всички засегнати повърхности с организми, създадени срещу техните, но постепенно всичко ще бъде сведено до дребна неприятност.

„Постепенно“ — болезнено си помисли адмиралът.

— Как са били пренесени тези агенти?

Квакуанецът извади от чантата си смачкана, подобна на плат тъкан, свързан с тънки нишки.

— Когато вятърът започна да навява тези неща от планините, ние се консултирахме със записите в Библиотеката и разпитахме местните. Досадната напаст се появява периодично на този бряг на континента с настъпването на зимата, така че не й обърнахме внимание. Сега обаче изглежда, че планинските бунтовници са открили начин да заразяват тези въздушни семенници с биологични култури, които действат разрушително на машините ни. Докато разберем какво става, те се бяха пръснали почти навсякъде. Наистина оригинален замисъл.

— Колко лоши, колко тежки, колко катастрофални са щетите?

Отново последва нисък поклон.

— Засегната е една трета от базираните на планетата транспортни средства. Две от отбранителните батареи на космодрума няма да могат да се използват в продължение на десет планетни дни.

— Десет дни!

— Както знаете, ние вече не получаваме резервни части от родната планета.

Адмиралът нямаше нужда да му напомнят. Повечето пътища до Гимелай вече бяха блокирани от приближаващите инопланетни армади, които в момента търпеливо разчистваха мините от границите на системата Гарт.

И като че ли това не беше достатъчно, другите двама Сюзерени се бяха обединили срещу военния. Те не можеха да сторят нищо, за да предотвратят предстоящите битки, ако партията на адмирала решеше да се сражава, но бяха в състояние да не му осигурят религиозна и бюрократична поддръжка. Резултатите от това вече се проявяваха.

В главата му запулсира болка.

— Те ще платят! — пронизително извика Сюзеренът. По дяволите ограниченията на жреци и броячи на яйца!

Сюзеренът на Лъча и Нокътя си спомни с нежен копнеж величествените флоти, които бе довел в тази система. Но повечето от онези кораби бяха изтеглени от Господарите на Курника, за да посрещнат други отчаяни нужди, и навярно доста голяма част от тях вече бяха димящи останки или пара по бойните полета на галактиката.

За да избегне тези мисли, адмиралът потъна в разсъждения за примката, която сега се стягаше около оттеглилите се в планинските твърдини бунтовници. Скоро поне тази неприятност щеше да свърши завинаги.

И тогава — е, нека Институтът по Ъплифт си отстоява неутралността на свещената Церемониална могила! Всички знаят, че понякога ракетите падат не където трябва — например в цивилни градове или дори на неутрални територии.

Твърде зле! Щяха да изразят съчувствие, разбира се. Колко жалко. Но такива са капризите на войната!

98.Ютакалтинг

Той вече не трябваше да пази тайните копнежи на сърцето си или да крие дълбоко своите чувства. Нямаше значение дали детекторите щяха да засекат психическите му излъчвания — те със сигурност щяха да знаят къде да го открият, когато настъпи моментът.

На зазоряване, докато изтокът посивяваше от скритото в облаци слънце, Ютакалтинг вървеше по покритите с роса склонове и се протягаше напред с всичко, което имаше.

Чудото отпреди няколко дни беше пръснало пашкула на душата му. Там, където си мислеше, че винаги ще царува зима, сега избуяваха нови филизи. И човеците, и тимбримите смятаха обичта за най-великата сила. Но освен това имаше какво да се каже и за иронията.

„Аз живея и кенирам света като красив.“

Той вложи цялото си умение в глиф, който се понесе, изящен и лек, над полюляващите му се пипалца. Да стигне дотук, толкова близо до мястото, където бе започнал да крои плановете си… и да присъства на това как всичките му номера се обръщат срещу самия него и му дават всичко, което е искал, но по такъв удивителен начин…

Зората изпълни света с багри. Беше типичен зимен пейзаж с оголени овощни градини и покрити с брезент кораби. Водите в залива бяха разпенени. И все пак слънцето излъчваше топлина.

Той си помисли за Вселената, толкова странна, често причудлива, и толкова изпълнена с опасности и трагедии.

Но също и с изненади.

„Изненади… онези благословени неща, които показват, че всичко това е действително — той разпери ръце, за да обхване всичко това, — че дори най-надареният с въображение от нас не би могъл да го измисли със собствения си ум.“

Ютакалтинг не пусна глифа на свобода. Той се откъсна сам, сякаш по своя собствена воля, и се издигна, без да се влияе от утринните ветрове, за да се понесе натам, накъдето го отведе случайността.

По-късно се проведоха продължителни консултации с Великия екзаминатор, с Коулт и с Кордуейнър Апелб. Всички те искаха неговия съвет. И той се постара да не ги разочарова.

Към пладне Робърт Онийгъл го дръпна настрани и отново му предложи идеята за бягство. Младият човек искаше да се изтръгне от затвора им на Церемониалната могила и да тръгне заедно с Фибен срещу губруанците. Всички знаеха за сраженията в планините и Робърт искаше да помогне на Атаклена.

Ютакалтинг му съчувстваше.

— Но ти се подценяваш, синко — каза той на младежа.

Робърт премигна.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че губруанските военни вече отлично съзнават колко опасни сте вие с Фибен. И навярно поради известни дребни усилия от моя страна включват в списъка си и мен. Защо мислиш поддържат такива патрули, когато сигурно имат други неотложни нужди?

Той посочи машината, която обикаляше точно извън периметъра на институтската територия. Нямаше съмнение, че дори охладителните шахти, водещи към енергостанциите, се наблюдават от сложни смъртоносни роботи. Робърт беше предложил да използват безмоторни планери, но врагът сигурно вече знаеше и този вълконски трик. Беше получил скъпо струващи уроци.

— По този начин ние помагаме на Атаклена — каза Ютакалтинг. — Като се подиграваме на врага, като се смеем, сякаш си мислим за нещо специално, което те не притежават. Като плашим същества, които си заслужават това, загдето нямат чувство за хумор.

Робърт не даде никакъв външен знак, за да покаже, че разбира. Но Ютакалтинг се зарадва, когато разпозна глифа, оформен от младия човек: прост вариант на киниулун. И се засмя. Очевидно Робърт го беше научил — и заслужил — от Атаклена.

— Да, странни ми осиновени синко. Ние трябва да държим губруанците в болезнена увереност, че момчетата ще направят онова, което правят момчетата.

По-късно обаче, по залез слънце, Ютакалтинг внезапно се изправи в тъмната си палатка и излезе навън. Втренчи се на изток и пипалцата му се развяха в търсене.

Знаеше, че някъде там дъщеря му яростно мисли. Беше научила нещо, навярно някакви новини. И сега се съсредоточаваше, сякаш животът й зависеше от това.

После краткият, обречен да свърши миг на връзка изтече. Ютакалтинг обаче не се прибра, а отиде до палатката на Робърт.

— Струва ми се, че наистина има начин да се измъкнем от тази могила — каза тимбримът на младежа. — Поне за кратко.

— Продължавайте — рече Робърт.

Ютакалтинг се усмихна.

— Не съм ли ти казвал вече — или съм казал на майка ти, — че всичко започва и свършва в Библиотеката?

99.Галактяните

Положението беше ужасно. Единодушието се разпадаше непоправимо и Сюзеренът на Благопристойността не знаеше как да се справи с това.

Сюзеренът на Цените и Предпазливостта почти се беше самовглъбил. Бюрокрацията функционираше по инерция, без ръководство.

А тяхната жизненоважна трета част, тяхната сила и смелост, Сюзеренът на Лъча и Нокътя, не отговаряше на молбите им за конклав. Всъщност той като че ли твърдо държеше курс, който можеше да доведе не само до самоунищожението им, но и навярно до огромни опустошения на този деликатен свят. Ако това се случеше, ударът върху вече разклатената чест на тази експедиция, на този клон от клана Гууксюй-Губру, щеше да бъде катастрофален.

И все пак какво би могъл да стори Сюзеренът на Благопристойността? Господарите на Курника, заети с проблеми по-близки до дома, не им предлагаха полезен съвет. Те бяха разчитали на Триумвирата да се обедини, да смени перушината си и да постигне мъдро единодушие. Но Смяната на перушината беше тръгнала в погрешна, в отчаяно погрешна посока. И не бяха постигнали мъдрост.

Сюзеренът на Благопристойността изпитваше тъга и безнадеждност, далеч надхвърлящи границите, присъщи за лидер, насочил кораба си към опасности — дори повече от жрец, прокълнат да присъства на светотатство.

Загубата бе огромна и лична, а и много древна в сърцето на расата. Наистина, поникналите под белия пух пера вече бяха червени. Но имаше губруански кралици, постигнали своята женственост без радостното задоволство и помощта на другите двама, които да споделят удоволствието, честта, славата.

Най-голямата й амбиция се беше превърнала в действителност и това бе безплодна перспектива, самотна и болезнена.

Сюзеренът на Благопристойността мушна клюн под ръката си и по начина на собствения си народ тихо заплака.

100.Атаклена

„Вампирски растения“ — така го беше обобщила Лидия Маккю. Тя стоеше на пост с двама от земянитските морски пехотинци, чиято кожа блестеше под нанесените пластове камуфлажна боя. Предполагаше се, че тя ги предпазва от детекторите на инфрачервено излъчване, а също и, както се надяваха, от новия резонансен детектор на врага.

„Вампирски растения ли? — помисли си Атаклена. — Сполучлива метафора.“

Тя изля около литър яркочервена течност в тъмните води на горското вирче, в което стотици малки лиани се събираха в един от вездесъщите пунктове за размяна на хранителни вещества.

Някъде надалеч други групи правеха същото. Това напомняше на Атаклена за вълконските вълшебни приказки за магически обреди и тайнствени заклинания в омагьосани гори. Трябваше да се сети да каже на баща си за аналогията, ако изобщо някога й се удадеше тази възможност.

— Наистина — каза тя на лейтенант Маккю. — Моите шими източиха едва ли не цялата си кръв, за да има достатъчно за целите ни. Естествено, има по-фини начини за това, но в момента просто никой от тях не ни е достъпен.

Лидия измърмори нещо и кимна. Земната жена все още се бореше със себе си. От гледна точка на логиката тя навярно се съгласяваше, че ако преди седмици бяха оставили майор Пратахулторн да действа, резултатите щяха да са катастрофални. Последвалите събития бяха доказали правотата на Атаклена и Робърт.

Но лейтенант Маккю не беше в състояние толкова лесно да се дистанцира от клетвата си. Доскоро двете жени дори бяха започнали да се сприятеляват, разговаряха с часове и споделяха различните си копнежи за Робърт. Но сега, когато истината за бунта и отвличането на майор Пратахулторн беше излязла наяве, между тях зейна пропаст.

Червената течност се вихреше около коренчетата. Очевидно полуподвижните лиани вече реагираха и изсмукваха новото вещество.

Нямаше време за тънкости, а само за брутален силов подход към идеята, която внезапно й беше дошла, скоро след като чу доклада на Силви. „Хемоглобин. Губруанците имат детектори, които могат да проследяват резонанса на основната съставка на кръвта на земянитите. С такава чувствителност устройствата трябва да са ужасяващо скъпи!“

Тимбримката трябваше да открие начин да противодейства на новото оръжие, в противен случай можеше да остане единственото разумно същество в планината. Нейният собствен партизански отряд сега се влачеше наоколо толкова обезсилен от източеното му количество кръв, че някои шими бяха сменили прякора й. Вместо „генерала“, бяха започнали да наричат Атаклена „графинята“ и после правеха гримаси с оголени кучешки зъби.

За щастие, все още имаше неколцина шими специалисти — най-вече онези, които бяха помогнали на Робърт да разработи микроби, за да „зарази“ машините на врага, — способни да й помогнат с този безцеремонен експеримент.

„Смеси молекули на хемоглобин с характерни съставки, търсени от определени лиани. Надявай се новата комбинация да получи тяхното одобрение. И се моли лианите да я разнесат достатъчно бързо.“

Шим куриер се приближи и прошепна нещо на лейтенант Маккю. Тя на свой ред се обърна и дойде до Атаклена.

— Майорът е почти готов — каза смуглата жена. После небрежно прибави: — А разузнавачите ни казват, че са засекли въздушен кораб да се насочва насам.

Атаклена кимна.

— Свършихме тук. Да тръгваме. Следващите няколко часа ще покажат.

101.Галактяните

— Тук! Забелязваме концентрация, събиране, натрупване на безсрамния враг. Вълконите бягат в предсказуема посока. И сега можем да ударим, да връхлетим, да нападнем, за да ги победим!

Специалните им детектори откриха събиращите се в едно пътеки на плячката през гората. Сюзеренът на Лъча и Нокътя даде заповед и една елитна бригада губруански войници се спусна към малката долина, където беше попаднал в капан бягащият им враг.

— Пленници, заложници, нови затворници за разпит… това искам аз!

102.Майор Пратахулторн

Примамката беше невидима. Тя се състоеше от едва проследим поток комплексни молекули, движещи се по сложната дантелена мрежа на растителността на джунглата. Всъщност майор Пратахулторн нямаше как да знае със сигурност, че тя изобщо е там. Чувстваше се неловко да разполага засади по склоновете, надвиснали над поредица малки вирчета в иначе необитаемата горска долина.

И все пак в ситуацията имаше нещо симетрично, почти поетично. Ако този фокус по някаква случайност наистина успееше, тази сутрин той щеше да изпита радостта от битката.

В противен случай офицерът възнамеряваше да изпита удовлетворението да извие един конкретен, строен тимбримски врат, каквито и да бяха възможните последици за кариерата и живота му.

— Фенг! — изръмжа той на един от морските си пехотинци. — Недей да се чешеш. — Капралът бързо провери дали не е изтрил част от монопластовото покритие, което придаваше на кожата му болезнено зеленикав оттенък. Новият материал беше приготвен набързо с надеждата да блокира хемоглобиновия резонанс, който врагът използваше, за да засича земянити под горския покров. Разбира се, разузнаването можеше изцяло да греши по този въпрос. Пратахулторн разполагаше само със съобщенията на шими и на онази проклета тим…

— Майоре! — прошепна някой. Беше войникът неошимпанзе, който, изглежда, се чувстваше още по-неудобно в зеленикавата си козина. Правеше му бързи знаци от едно високо дърво. Пратахулторн го разбра и направи вълнообразен жест и в двете посоки.

„Е — помисли си той, — от някои от тези местни шими стават доста добри партизани, признавам.“

Поредица от звукови бомби разлюля листака навсякъде около него, последва пронизителният вой на приближаващи се въздушни машини. Те се спуснаха в тясната долина на равнището на върховете на дърветата, като следваха хълмистия терен с точността на компютърното управление. В точно определения момент Войниците на Нокътя и техните бойни роботи се изсипаха от дългите транспортери, за да паднат спокойно в горичката.

Дърветата се отличаваха само с едно — със своя глад за определени характерни химически вещества, доставяни им от търгуващите лиани. Само че сега лианите им бяха доставили и нещо друго. Нещо, източено от земянитски вени.

— Почакайте — прошепна Пратахулторн. — Почакайте големите.

Скоро усетиха ефекта на приближаващи гравитатори, и то в голям мащаб. Над хоризонта се появи губруански боен кораб, носещ се спокойно на неколкостотин метра над земята.

Цел, за която си струваше да пожертват каквото и да е. Досега проблемът им беше как да разберат предварително къде ще има такава. Ракетохвъргачките бяха чудесно, но трудно подвижно оръжие. Трябваше да бъдат разполагани предварително. А изненадата бе от огромно значение.

— Почакайте — промърмори той, когато огромният кораб се приближи. — Не ги плашете.

Долу Войниците на Нокътя вече цвъртяха стъписано, защото не ги очакваше никакъв враг, нито дори цивилни шими, които да заловят и да пратят горе за разпит. Всеки момент някой от войниците сигурно щеше да открие истината. И все пак майор Пратахулторн настояваше:

— Почакайте още само минутка, докато…

Някой от шимите артилеристи явно беше загубил търпение, защото от възвишенията от отсрещната страна на долината изведнъж блесна мълния. След миг още три лъча се сляха в едно. Пратахулторн се наведе и покри главата си с ръце.

Доста време измина преди да могат да видят какво е станало. Навсякъде се носеха облаци прах и песъчинки. После въздухът се проясни и сред повалените дървета и разкъсаните лиани видяха обгорения, заравнен участък, над който бе кръжал губруанският боен крайцер.

Пратахулторн се ухили и изстреля сигнална ракета — знак за атака.

Няколко от приземилите се машини на врага бяха разбити от вълната на свръхналягане. Три обаче се издигнаха и се насочиха към местата, откъдето бяха изстреляни ракетите. Но пилотите им не знаеха, че сега си имат работа със земянитски морски пехотинци. Бе удивително какво могат да постигнат пленените саблепушки, попаднали в съответните ръце. Скоро още три горящи останки димяха на дъното на долината.

Долу шимите се хвърлиха в атака и битката стана много по-лична — кървав двубой с лазерни и сачмени пушки, с арбалети и лъкове.

А когато се стигна до ръкопашен бой, Пратахулторн разбра, че са спечелили.

„Не мога да оставя това на местните“ — помисли си той. Така че се присъедини в преследването през гората, докато губруанският ариергард яростно се мъчеше да прикрие бягството на оцелелите.

По-късно шимите разказваха историята така: брадата бледозелена фигура с набедрена превръзка се прехвърляла сред дърветата и пресрещала въоръжени до зъби Войници на Нокътя само с нож и гарота. Изглежда, нямало начин да бъде спрян и наистина, нищо живо не му устояло.

Спрял го само някакъв повреден боен робот, върнат в състояние на частично функциониране от веригата си за самовъзстановяване и навярно направил логична връзка между окончателния провал на губруанските сили и това страшно същество, на което битката сякаш доставяла огромно удоволствие.

Майор Пратахулторн си отиде както бе желал, с горчива усмивка, вкопчил пръсти в перната шия, задушил още едно омразно същество, което не принадлежеше на света, на който, според него, би трябвало.

103.Атаклена

„Така“ — помисли си тя, когато развълнуваният шим куриер задъхано й съобщи радостната новина за победата. Според всички стандарти това беше най-големият успех на въстаниците.

„В известен смисъл самият Гарт се превърна в най-големия ни съюзник. Неговата наранена, но все още могъща мрежа от живот.“

Губруанците бяха примамени от шимски и човешки хемоглобин, пренесен до специално място от вездесъщите трансферни лиани. Честно казано, Атаклена остана изненадана, че планът им бе успял. Неговият успех доказваше колко глупава беше свръхзависимостта на врага от сложния му хардуер.

„А сега трябва да решим какво ще предприемем.“

Лейтенант Маккю вдигна очи от доклада за битката, донесен от изтощения шим, и срещна погледа на Атаклена. Двете жени споделиха миг на безмълвна взаимност.

— Най-добре да тръгвам — каза накрая Лидия. — Трябва да се направи реорганизация на силите, да се пренесе плененото оръжие… а сега аз съм командир.

Атаклена кимна. Не можеше да се насили да скърби за майор Пратахулторн. Но му признаваше едно: той беше воин.

— Къде според теб ще ударят сега? — попита тя.

— Не знам. Нали основният им метод да ни засичат се провали. Държат се така, сякаш нямат много време. — Лидия се намръщи. — Сигурно ли е, че тенанинската флота е на път за насам?

— Представителите на Института по Ъплифт открито говорят за това по въздушните си вълни. Тенанините идват да заявят претенцията си над своите нови клиенти. И като част от уговорката с баща ми и със Земята, те са длъжни да помогнат за изгонването на губруанците от тази система.

Атаклена все още изпитваше благоговение от степента, до която беше подействал планът на баща й. Когато преди почти една гартска година бе започнала кризата, беше очевидно, че нито Земята, нито Тимбрим ще са в състояние да помогнат на тази далечна колония. А повечето от „умерените“ галактяни бяха толкова бавни и благоразумни, че едва ли имаше някаква надежда да убедят някои от тези кланове да се намеси. Ютакалтинг се бе надявал така да заблуди тенанина, че той да свърши работата вместо него — да насъска враговете на Земята един срещу друг.

Планът беше постигнал резултати далеч отвъд очакванията на Ютакалтинг поради фактор, за който баща й не бе имал представа. Горилите. Дали масовата им миграция към Церемониалната могила беше предизвикана от размяната на с’устру’туун, както си мислеше преди? Или пък Великият екзаминатор на Института бе права, като заяви, че самата съдба е нагласила тази нова раса клиент да бъде в точното време и място, за да избере? Атаклена някак си изпитваше увереност, че всичко това е нещо много по-сложно и навярно никой никога няма да го разбере.

— Значи тенанините идват да изгонят губруанците. — Лидия, изглежда, не беше сигурна как да разбира положението. — В такъв случай ние печелим, нали? Искам да кажа, губруанците не могат да ги задържат неограничено време. Дори да беше възможно от военна гледна точка, те биха загубили толкова много престиж в Петте галактики, че даже умерените би трябвало накрая да се разтревожат и размърдат.

Възприемчивостта на земянитската жена беше впечатляваща. Атаклена кимна.

— Положението им, изглежда, налага провеждането на преговори. Но това иска логика. Страхувам се, че губруанските военни се държат ирационално.

Лидия потръпна.

— Такъв враг често е по-опасен от един рационален противник. Той не действа от разумен егоизъм.

— Последното съобщение на баща ми показва, че губруанците са ужасно раздвоени — каза Атаклена. Излъчванията от територията на Института в момента бяха за партизаните най-добрият източник на информация. Робърт, Фибен и Ютакалтинг се редуваха да предават, с което допринасяха много за духа на планинските бойци, а сигурно и усилваха ужасното раздразнение на нашественика.

— Ще трябва да действаме от гледна точка на предположението, че ръкавицата вече е хвърлена — въздъхна жената от морската пехота. — Ако за тях няма значение мнението на галактяните, те могат да използват дори космическо оръжие на планетата. Най-добре е да се разпръснем колкото е възможно по-нашироко.

— Да — кимна Атаклена. — Но ако те използват горелки или адски бомби, така или иначе всичко е загубено. От такива оръжия не можем да се скрием. Не мога да нареждам на войниците ти, лейтенант, но по-скоро бих умряла в дързък жест — който би могъл да сложи край на това безумие веднъж завинаги, — отколкото да завърша живота си със заровена в пясъка глава, подобно на някоя от вашите земни стриди.

Въпреки сериозността на думите й Лидия Маккю се усмихна. И по краищата на простата й аура затанцува разбираща ирония.

— Щрауси — нежно я поправи земната жена. — Големите птици, които си заравят главите в пясъка, се казват щрауси. А сега, защо не ми кажеш какво си намислила?

104.Галактяните

Тенанинът Боулт наду гребена си до максимална височина и разпери блестящите шипове на лактите си преди да се качи на мостика на огромния боен кораб „Атанасфайър“. Там, до грамадния екран, на който с бляскави цветове беше представена диспозицията на флотата, го чакаше човешката делегация. Нейният водач, възрастна женска, чиято светла коса все още лъщеше на места с цвета на жълто слънце, официално се поклони под съответния ъгъл. Боулт отвърна с прецизно прегъване в кръста и посочи екрана.

— Адмирал Алварес, мисля, сама разбирате, че последните мини на врага вече са прочистени. Готов съм да излъча до Галактическия институт по цивилизована война нашата декларация, че губруанската възбрана върху тази система е вдигната.

— Радвам се да чуя това — отвърна жената. Нейната човешка усмивка — оголване на зъбите — беше за тенанините един от най-лесните за разтълкуване жестове. Човек толкова опитен в галактическите дела, колкото легендарната Елена Алварес, сигурно знаеше ефекта на това вълконско изражение върху други същества. Така че сигурно го беше използвала целенасочено.

Е, такава фина заплаха играеше приемлива роля в сложната игра на блъфиране и преговори. Боулт бе достатъчно честен, за да признае, че той също го вършеше. Точно затова беше надул високия си гребен преди да влезе тук.

— Ще ми бъде приятно отново да видя Гарт — прибави Алварес. — Само се надявам да не станем непосредствена причина за нов холокост на този нещастен свят.

— Ще се постараем да избегнем това на всяка цена. А ако се случи най-лошото — ако тази банда губруанци напълно загуби самообладание, — тогава целият им гаден клан ще плати за това.

— Малко ме интересуват наказанията и обезщетенията. Тук са заложени хора и цяла една деликатна екостистема.

Боулт се въздържа от коментар. „Трябва да съм по-внимателен — помисли си той. — Не е подобаващо други да напомнят на тенанините — защитници на целия Потенциал — за задължението да закрилят места като Гарт.“

Беше особено нахалство справедливо да те гълчат вълкони.

„И отсега насетне те ще ни се врат навсякъде, ще се заяждат и ще ни критикуват, а ние ще трябва да ги слушаме, защото човеците ще са етапни спътници на един от нашите клиенти. Това е само едно от нещата, с които ще трябва да заплатим за съкровището, намерено ни от Коулт.“

Човеците осъществяваха огромен натиск при преговорите, както и се очакваше от клан, изпитващ толкова отчаяна нужда от съюзници, като техния. Тенанинските сили вече се бяха изтеглили от всички райони на конфликт със Земята и Тимбрим. Но земянитите настояваха за много повече от това в замяна на помощ при ъплифтирането на новата раса клиент, наречена „Горила“.

В резултат те искаха великият клан Тенанин да се съюзи с окаяните и презрени вълкони и шегаджиите тимбрими! И това в момент, в който ужасният Соро-Тандуански съюз изглеждаше неудържим сред звездните пътища. Та това спокойно можеше да изложи на опасност от унищожение и самите тенанини!

Ако зависеше от Боулт, който си беше имал работа с достатъчно вълкони, та да му стигнат до края на живота му, изходът бе да им каже да вървят по Ифни и там да си търсят съюзници.

Но не зависеше от Боулт. На родната му планета отдавна съществуваше силно малцинство, което съчувстваше на земянитския клан. Успехът на Коулт, позволяващ на Великия клан да постигне лаврите на нов патронат, скоро можеше да спечели на тази фракция и правителство. При такива обстоятелства Боулт смяташе за благоразумно да запази това мнение за себе си.

Един от неговите подкомандири приближи и отдаде чест.

— Определихме позициите, заети от губруанската отбранителна флотилия — докладва той. — Групирали са се доста близо до планетата. Разположението им е необичайно. Бойните ни компютри смятат, че ще е много трудно да го пробием.

„Хм. — Боулт реши да провери това на екрана. — Блестяща разстановка на ограничени сили. Дори оригинална, навярно. Колко необичайно за губруанците.“

— Няма значение — изсумтя той. — Дори да няма гъвкав начин, те въпреки това ще видят, че идваме с повече от необходимата огнева мощ и ще си свършим работата с груба сила, ако е необходимо. Ще отстъпят. Трябва да отстъпят.

— Разбира се, че трябва — съгласи се човешкият адмирал. Но гласът й не звучеше убедено. Всъщност звучеше тревожно.

— Готови сме да се приближим до автоматичната отбранителна система — докладва офицерът на пулта.

Боулт кимна.

— Добре. Действайте. Оттам можем да се свържем с врага и да му съобщим намеренията си.

Напрежението нарасна, когато армадата се приближи до скромното слънце на системата. Макар тенанините гордо да твърдяха, че не притежават психична сила, Боулт като че ли почувства погледа на земянитската жена върху себе си и се зачуди как е възможно да я намира за толкова заплашителна.

„Та тя е само един вълкон“ — напомни си той.

— Ще възобновим ли дискусията си, командире? — попита адмирал Алварес.

Той нямаше друг избор, освен да се съгласи, разбира се. Щеше да е най-добре, ако постигнат по-голямата част от договореностите преди да пристигнат и преди да бъде обявена декларацията за обсадата.

И все пак Боулт нямаше намерение да подписва никакви договори, докато не получеше възможност да беседва с Коулт. Този тенанин имаше репутация на вулгарен и доста фриволен — тъкмо тя му беше спечелила изгнанието на този затънтен свят. Но сега, изглежда, той бе постигнал безпрецедентни чудеса. Политическото му влияние у дома щеше да е огромно.

Боулт искаше да се възползва от опита на Коулт, от очевидното му умение да се справя с тези вбесяващи същества.

Помощниците му и човешката делегация се изнизаха от мостика към заседателната зала. Но преди да тръгне, Боулт хвърли още един поглед към тактическия екран и смъртоносния на вид губруански боен ред. Въздухът шумно излизаше през дихателните му процепи.

„Какво са намислили птицеподобните? — чудеше се той. — Какво ще правя, ако тези губруанци се окажат безумни?“

105.Робърт

В някои райони на Порт Хеления имаше повече стражеви роботи от всякога. Те сурово охраняваха владенията на господарите си и стреляха срещу всеки, минал прекалено наблизо.

Навсякъде другаде обаче революцията сякаш вече бе извършена. Плакатите на нашествениците се валяха из канавките. На един от оживените улични ъгли Робърт видя нова картина, издигната наскоро на мястото на губруански пропагандни материали. Нарисувана в стила, наречен „фокусен реализъм“, тя изобразяваше семейство горили, загледани с едва изгряваща, но обнадеждаваща разумност, към блестящ хоризонт. Закрилнически застанали до тях, показващи пътя към прекрасното бъдеще, бяха нарисувани две идеализирани, високочели неошимпанзета.

О, да, в картината също имаше човек и тенанин, доста неясни, някъде далеч във фона. Робърт си помисли, че наистина е много мило от страна на художника да си спомни и да ги включи.

Силно охраняваната совалка, в която седеше, преминаваше през пресечката прекалено бързо, за да може да разгледа картината подробно, но му се стори, че шимито не прилича много на Гейлит. Фибен, от друга страна, трябваше да е поласкан.

Скоро „свободните“ части от града останаха зад тях и те навлязоха на запад в участъци, патрулирани със строга военна дисциплина. Когато се приземиха, губруанските стражи припряно излязоха навън и застанаха на пост, докато Робърт и Ютакалтинг се изкачиха по рампата, водеща към блестящия нов филиал на Библиотеката.

— Това е доста скъпа сграда, нали? — попита той тимбримския посланик. — Ще можем ли да я запазим, ако тенанините успеят да изритат птичките?

Ютакалтинг сви рамене.

— Навярно. А може би също и Церемониалната могила. Твоят клан определено ще получи обезщетение.

— Но изпитвате някакви съмнения.

Ютакалтинг застана в огромното фоайе, в което се намираха засводената зала и извисяващият се кубичен инфосклад.

— Просто мисля, че няма да е разумно да броите пилетата преди пролетта.

Робърт разбра какво иска да каже Ютакалтинг. Дори поражението на губруанците можеше да се осъществи на немислима цена.

— Казва се „пилците се броят наесен“ — поправи той тимбрима, който винаги с готовност усъвършенстваше познанията си за англическите метафори и идиоми. Този път обаче Ютакалтинг не му благодари. Раздалечените му очи като че ли проблеснаха.

— Помисли за това — каза той.

Скоро Ютакилтинг беше потънал в разговор с кантенския Главен библиотекар. Тъй като не успяваше да следи бързия им, модулиран галактически, Робърт тръгна на обиколка из новата Библиотека, като я оценяваше и оглеждаше читателите й.

С изключение на няколкото члена от екипа на Великия екзаминатор, всички останали бяха птицеподобни. Присъстващите губруанци бяха разделени от пропаст, която той можеше да кенира, а също и да види. Почти две трети от тях се бяха събрали отляво. Те гукаха и хвърляха неодобрителни погледи към по-малката група, състояща се почти изключително от военни. Последните също не излъчваха щастливи вибрации, но криеха това успешно, гордо и енергично се занимаваха със задачите си и отвръщаха на неодобрението на сънародниците си с арогантно презрение.

Робърт не се опита да се скрие. Вълната от погледи, която привлече, му беше приятна. Те очевидно знаеха кой е. Щом простото минаване покрай тях ги караше да прекъсват работата си, толкова по-добре.

Той се приближи до група губруанци — според панделките им очевидно членове на жреческата каста на Благопристойността — поклони се под, както се надяваше, правилен ъгъл и се ухили, когато цялата обидена сюрия бе принудена да се строи и учтиво да му отвърне.

Накрая стигна до инфосектор, форматиран по начин, който разбираше. Ютакалтинг все още беседваше задълбочено с библиотекаря, така че Робърт реши да види какво може да намери сам.

Постиженията му бяха незначителни. Врагът очевидно се беше подсигурил срещу неупълномощен достъп до информация за космическото пространство на Гарт или за предполагаемо обединилите се бойни флоти на тенанините. И все пак Робърт продължи да опитва. Времето течеше, докато той проучваше текущата инфомрежа и откриваше къде са поставили бариерите си нашествениците.

Толкова дълбоко се бе съсредоточил, че отначало не осъзна настъпилата в Библиотеката промяна. Автоматичните звукозаглушители не бяха позволили на усилващата се врява да наруши концентрацията му, но когато най-после вдигна поглед, видя, че сред губруанците е настъпила суматоха. Те размахваха пухестите си ръце и се трупаха плътно до холоекраните. Повечето от военните бяха изчезнали.

„Какво им става?“ — зачуди се той.

Не си въобразяваше, че губруанците ще го приветстват с добре дошъл, ако отиде да наднича над раменете им. Но можеше да е нещо по местните новини!

Той бързо използва собствения си екран, за да получи достъп до обществената видеостанция. Доскоро цензурата беше строга, но през последните няколко дни, откакто войниците бяха призовани да изпълняват бойните си задължения, медиите бяха попаднали под контрола на кастата на Цените и Предпазливостта, а навъсените апатични бюрократи май изобщо не се интересуваха от тях.

Екранът премигна, после се проясни и показа възбуден шим репортер.

— … И така, според последните съобщения, изглежда, изненадващата офанзива от Мулун все още не е ангажирала окупационните сили. Губруанците като че ли не са в състояние да се разберат как да отговорят на декларацията на приближаващите сили…

Робърт се зачуди дали тенанините вече не бяха направили своето заявление. Не се очакваше да го сторят поне още няколко дни. После вниманието му бе привлечено от една дума.

„От Мулун ли?“

— … Сега ще препредадем декларацията, прочетена едва преди пет минути от обединените командири на армията, която в момента напредва към Порт Хеления.

Картината на холоекрана се промени. Лицето на говорителя беше изместено от съвсем наскоро записан образ, показващ три фигури, застанали на фона на гора. Робърт премигна. Той позна тези лица, две от тях — незабавно. Едното бе на шена Бенджамин. Другите две бяха на жените, които обичаше.

— … и така ние предизвикваме нашите потисници. В битка се държахме добре, според изискванията на Института за цивилизована война. Това не може да се каже за нашите врагове. Те използваха престъпни средства и допуснаха да бъде причинена вреда на невоюващи местни видове от един крехък свят. И най-лошото — те мамеха.

Робърт зяпна. Образът се отдалечи, за да покаже взводове шими — с най-разнороден асортимент оръжия, — които излизаха от гората на открито, придружени от няколко човеци с изпълнени с ярост очи. Пред камерата говореше Лидия Маккю, човешката лобювница на Робърт. Но Атаклена стоеше до нея и по очите на извънземната си съпруга той видя и разбра кой е написал думите.

И знаеше на кого принадлежи тази идея.

— Ето защо ние настоятелно искаме да изпратят най-добрите си войници, въоръжени като нас, които да се срещнат с нашите представители открито в долината Сайнд…

— Ютакалтинг — дрезгаво каза той. После повтори по-високо: — Ютакалтинг!

Звукозаглушителите бяха усъвършенствани от сто милиона поколения библиотекари. Но през цялото това време бе имало само няколко вълконски раси. Огромната зала отекна.

Миг след това заглушителите сподавиха неучтивите вибрации и отново наложиха спокойна тишина.

Но не можеха да направят нищо срещу тичането в Библиотеката.

106.Гейлит

— Безумци! — извика Фибен, щом чу началото на декларацията. Гледаха един преносим холовизор на склона на Церемониалната могила.

Гейлит му махна да замълчи.

— Тихо, Фибен. Остави ме да слушам.

Но значението на посланието беше очевидно още от първите няколко изречения. Колони партизани, облечени в униформи от домотъкан плат, твърдо маршируваха през откритите, оголени от зимата поля. Два взвода кавалеристи яздеха от двете страни на дрипавата армия. Маршируващите шими нервно се хилеха и поглеждаха към небето, стискайки пленените си или направени в планината оръжия. Но мрачната им решителност не можеше да се сбърка.

Когато камерата се отдалечи, Фибен направи бърза сметка.

— Това са всички — със страхопочитание каза той. — Искам да кажа, че като се отчетат последните нещастни случаи, това са всички, които имат някакъв опит или могат да бъдат изобщо от полза в битка. Значи или всичко, или нищо. — Шенът поклати глава. — Да ми вземат синята карта, ако мога да разбера какво се надява да постигне.

— Забрави за синята си карта — изсумтя Гейлит. — И трябва да добавя, че тя много добре знае какво прави, Фибен.

— Но градските бунтовници бяха изклани в Сайнд!

Тя поклати глава.

— Тогава не знаехме преимуществата си. Не бяхме постигнали никакво уважение или статус. Освен това там нямаше никакви свидетели. А планинските сили са печелили победи. Бяха признати. И сега Петте галактики ни гледат… О, Атаклена знае какво прави. Просто не мислех, че положението е толкова отчаяно.

Седяха и наблюдаваха бавното напредване на въстаниците през оголените от зимата поля. И изведнъж Фибен възкликна.

— Какво? — попита Гейлит, после подсвирна от изненада.

Там, въоръжена със саблепушка, наред с другите шимски войници, крачеше Силви. Явно не се чувстваше неудобно с оръжие — всъщност тя, изглежда, беше единственият остров на будистко спокойствие сред морето от нервни неошимпанзета.

„Кой да си помисли? — зачуди се Гейлит. — Точно пък тя!“

Продължиха да гледат. Просто нямаше какво друго да правят.

107.Галактяните

— С това трябва да се справим деликатно, внимателно, честно! — заяви Сюзеренът на Благопристойността. — Ако е необходимо, трябва да се срещнем с тях лице в лице.

— Но цената! — извика Сюзеренът на Цените и Предпазливостта. — Трябва да се очакват загуби!

Върховният жрец леко се наведе от пръта си и тихо запя на младшия си колега.

— Единодушие, единодушие… Сподели с мен хармонично и мъдро мнение. Нашият клан загуби тук много и е в ужасна опасност да загуби още повече. Но ние още не сме загубили онова, което ще ни поддържа дори нощем, дори в мрак — благородството си. Честта си.

Започнаха да се полюляват заедно. Надигна се мелодия с един-единствен текст:

— Дзуууун…

Ех, ако силната им трета част беше тук! Сливането изглеждаше толкова близо. На Сюзерена на Лъча и Нокътя беше пратено послание, което настояваше да се върне при тях, да се присъедини към тях, да стане най-после едно с тях.

„Как — зачуди се Сюзеренът на Благопристойността. — Как би могъл да устои на познанието, заключението, осъзнаването най-после, че съдбата му е да е мой мъж? Възможно ли е някой да е толкова упорит? Ние тримата все още можем да бъдем щастливи!“

Но пристигна куриер с новина, която пораждаше отчаяние. Бойният крайцер в залива отлетял и се насочвал към вътрешността на континента с ескорта си. Сюзеренът на Лъча и Нокътя беше решил да действа. Никакво единодушие нямаше да го възпре.

Върховният жрец скърбеше.

„А можехме да бъдем щастливи.“

108.Атаклена

— Е, това може да е нашият отговор — примирено отбеляза Лидия.

Атаклена откъсна вниманието си от трудната задача да направлява коня. През повечето време тя просто оставяше животното да следва другите. За щастие, то беше нежно същество и реагираше добре на песента на короната й.

Тя се втренчи в разкъсаните облаци на запад, накъдето й сочеше Лидия Маккю — много от шимите вече се бяха обърнали натам, — и видя блясъка на летящи машини. Кенира приближаващите се сили. Смущение… решителност… фанатизъм… съжаление… омраза… объркани чувства я бомбардираха от корабите. Но над всичко бе ясно едно.

Губруанците идваха с огромна и съкрушителна мощ.

Далечните точици започнаха да придобиват форма.

— Струва ми се, че си права, Лидия — каза Атаклена на приятелката си. — Изглежда, това наистина е отговорът.

Жената от морската пехота преглътна.

— Да наредя ли разпръскване? Може би някои ще успеят да се измъкнат. — Гласът й бе изпълнен със съмнение.

Атаклена поклати глава и оформи тъжен глиф.

— Не. Трябва да изиграем играта докрай. Събери всички части. Кавалерията да докара всички на ей оня хълм.

— Някаква конкретна причина да ги улесняваме?

Нещото над развяващите се пипалца на Атаклена отказваше да се превърне в глиф на отчаяние.

— Да — отвърна тя. — Има причина. Най-добрата причина на света.

109.Галактяните

Подполковникът на Войниците на Нокътя наблюдаваше дрипавата армия от въстаници на холоекрана и слушаше върховния си командир, който крещеше от радост:

— Те ще горят, ще димят, ще се разсипят на пепел под нашия огън!

Подполковникът се почувства нещастен. Това беше невъздържан език, лишен от подходящо обмисляне на последствията. Дълбоко в себе си подполковникът знаеше, че дори най-блестящите военни планове се опропастяват, ако не отчитат такива неща като цена, предпазливост и благопристойност. Равновесието беше същината на единодушието, основата на оцеляването.

И все пак, предизвикателството на земянитите беше доблестно! То можеше да бъде пренебрегнато. Или дори посрещнато с подходящ Излишък на сили. Но това, което сега планираше лидерът на армията, бе неприятно. Методите му бяха крайни.

Подполковникът забеляза, че вече е започнал да мисли за Сюзерена на Лъча и Нокътя като за княз. Сюзеренът на Лъча и Нокътя беше блестящ водач и вдъхновяваше подчинените си, но сега, като княз, той изглеждаше сляп за истината.

Дори само това, че си мислеше за командира си по този критичен начин, предизвика у подполковника физическа болка. Конфликтът бе дълбок и вътрешен.

Вратите на главния асансьор се отвориха и на командната платформа излязоха трима белопери пратеници — жрец, бюрократ и един от офицерите, който беше дезертирал при другите Сюзерени. Те закрачиха към адмирала и поднесоха кутия от богато инкрустирано дърво. Като трепереше, Сюзеренът на Лъча и Нокътя нареди да я отворят.

Вътре лежеше едно-единствено пищно перо, оцветено в различни нюанси на червеното по цялата си дължина освен по самото връхче.

— Лъжци! Измамници! Очевиден номер! — извика адмиралът и блъсна кутията от ръцете на стреснатия куриер.

Подполковникът зяпна, когато перото се понесе във вихрите от въздушните циркулатори и падна на платформата. Беше светотатство да го оставят да лежи там и все пак подполковникът не посмя да се приближи и да го вдигне.

Как можеше командирът да пренебрегва това? Как можеше да отказва да приеме богатите сини багри, вече плъзнали в корените на собствения му пух?

— Смяната на перушината може да се обърне — извика Сюзеренът на Лъча и Нокътя. — И това ще стане, ако спечелим победа!

Само че онова, което предлагаше той, нямаше да е победа, а клане.

— Земянитите се събират, групират, скупчват на един-единствен хълм — докладва един от помощниците. — Те ни дават, предлагат, представят една-единствена, проста мишена!

Подполковникът въздъхна. Не трябваше да е жрец, за да каже какво означава това. Земянитите, осъзнавайки, че няма да има честна битка, се бяха събрали, за да направят унищожаването си лесно. Тъй като животът им вече бе загубен, имаше само една възможна причина.

„Правят го, за да защитят деликатната екосистема на този свят. Нали целта на наемането на планетата в края на краищата е да се спаси Гарт.“ В самата им безпомощност подполковникът съзря и усети горчиво поражение. Земянитите бяха принудили губруанците да избират между сила и чест.

Червеното перо бе омагьосало подполковника, багрите му кипяха в кръвта му.

— Ще подготвя моите Войници на Нокътя да се спуснат, да се срещнат със земянитите — предложи подполковникът с надежда. — Ще се приземим, ще настъпим, ще атакуваме с равен брой, леко въоръжени, без роботи.

— Не! Не трябва, няма, не ще го сторите! Грижливо съм определил роли за всичките си сили. Трябват ми, нуждая се от тях за битката с тенанините! Излишно прахосване няма да има! А сега внимавайте! В този момент, в този миг земянитите долу ще почувстват, изтърпят, понесат моето справедливо отмъщение! — извика Сюзеренът на Лъча и Нокътя. — Заповядвам да бъдат свалени предпазителите на оръжията за масово унищожение. Ние ще изпепелим тази долина и следващата, и следващата, докато целият живот в тези планини…

Така и не успя да довърши заповедта си. Подполковникът премигна, после пусна саблепистолета си на платформата до разполовеното тяло на командира си.

Подполковникът потръпна. Лежащото на земята тяло ясно показваше багрите на царствеността. Кръвта на адмирала се смеси със синята княжеска перушина и се разля по платформата, за да се присъедини най-после към единственото червено перо на неговата царица.

— Информирайте, кажете, предайте на Сюзерена на Благопристойността, че съм се поставил под арест в очакване на изхода, резултата, определянето на участта ми — каза подполковникът на зашеметените си подчинени. — Отнасяйте се до Техни Величества за това какво трябва да се направи.

Доста време — изцяло по инерция — специалната част продължи към върха на хълма, където се бяха събрали и чакаха земянитите. Никой не говореше. На командната платформа нямаше абсолютно никакво движение.

Докладът само потвърди онова, което вече знаеха. Над губруанския административен център се беше спуснал траурен покров. Вече бившият Сюзерен на Благопристойността и бившият Сюзерен на Цените и Предпазливостта заедно напяваха тъжна заупокойна песен.

Такива огромни надежди, такива прекрасни перспективи бяха имали, когато бяха поели към това място, към тази планета, към тази окаяна точица в празния космос. Господарите на Курника толкова внимателно бяха планирали подходящата пещ, правилната фурна и съвсем точните съставки — трима от най-добрите, три превъзходни продукта на генни манипулации, каймака на расата.

„Ние бяхме пратени да донесем у дома единодушие — помисли си новата царица. — И това единодушие е постигнато. Но то е в пепел. Ние сгрешихме, като мислехме, че е време да се преборим за величие.“

О, много фактори бяха допринесли за всичко това. Само ако първият кандидат на Цените и Предпазливостта не бе загинал… Само ако не бяха заблудени на два пъти от мошеника тимбрим и неговите „гартляни“… Само ако земянитите не се бяха оказали толкова вълконски хитри и не се бяха възползвали от всяка тяхна слабост — тази последна маневра например, с която принудиха губруанските войници да избират между безчестие и цареубийство…

„Но нищо не е случайно — каза си тя. — Те не биха могли да се възползват, ако ние не бяхме показали недостатъците си.“

Това беше единодушието, за което щяха да докладват на Господарите на Курника. Че в тази обречена експедиция е имало слабости, провали, грешки, които са се проявявали при изпитание.

Това щеше да е ценна информация.

„Нека това ме утеши за стерилните ми, безплодни яйца“ — помисли си тя, докато утешаваше единствения си останал партньор и любовник.

На пратениците даде само една кратка заповед.

— Предайте на подполковника нашата прошка, нашата амнистия, нашето опрощение. И нека специалната част се върне в базата.

Скоро смъртоносните крайцери се обърнаха и се насочиха към дома, оставяйки планината и долината на онези, които ги искаха толкова силно.

110.Атаклена

Шимите зяпнаха от удивление, когато Смъртта, изглежда, промени решението си. Лидия Маккю премига към отдалечаващите се крайцери и поклати глава.

— Ти си знаела — каза тя на Атаклена почти обвиняващо. — Ти си знаела!

Атаклена се усмихна. Пипалцата й доловиха във въздуха слаби, тъжни следи.

— И да бях сгрешила, това пак щеше да е най-доблестното, което можехме да сторим. Ужасно се радвам обаче да открия, че съм била права.