Войната на Ъплифта

43.Ютакалтинг

Мастилени петна покриваха блатото до мястото, където беше потънала улучената яхта. Тъмни течности се процеждаха от спуканите резервоари във водите на широкото гладко устие на реката. Където и да попаднеха мазните петна, всички насекоми и дребни животинчета и дори жилавата солена трева загиваха.

Нелепо огромен на кърмата на лодката, тенанинът оглеждаше плоските островчета. Беше спрял да гребе, за да помисли над суровата действителност на положението си. Двамата му иннински клиенти бяха загинали при катастрофата.

Очевидно разрушеният космически кораб никога повече нямаше да лети. Нещо по-лошо, катастрофата беше превърнала този район от блатата в жалка каша. Гребенът му настръхна — петльов гребен, увенчан със заострени сиви пера.

Ютакалтинг вдигна веслото си и любезно зачака колегата си да завърши величественото си съзерцание. Надяваше се, че тенанинският дипломат не възнамерява да му изнесе още една лекция за екологичната отговорност и за задълженията на патрона. Но Коулт, разбира се, си беше Коулт.

— Духът на това място е обиден — с тежко стържене на дихателните си отвори каза едрото същество. — Ние, разумните, не трябва да водим дребнавите си войни сред природата и да я замърсяваме с космически отрови.

— Смъртта идва при всички неща, Коулт. А еволюцията процъфтява върху трагедии. — Думите му бяха иронични, но Коулт, разбира се, ги прие сериозно. Гърлените отвори на тенанина тежко издишаха.

— Зная това, тимбримски колега. Точно затова и не се намесваме в природния цикъл на повечето регистрирани светове инкубатори. Ледниковите епохи и планетоидните въздействия са естествена част от природния порядък. Видовете се регулират и развиват, за да се сблъскват с такива предизвикателства. Това обаче е особен случай. Свят, пострадал така жестоко като Гарт, не може да понесе толкова бедствия, без да изпадне в колапс и да се превърне в пълна пустиня. Изминало е съвсем малко време, откакто буруралите са извършили тук безумието си, от което планетата едва е започнала да се възстановява. Сега нашите битки прибавят още тежест… като онази мръсотия.

Коулт махна с ръка към течностите, които се процеждаха от разбитата яхта. Отвращението му беше очевидно.

Този път Ютакалтинг предпочете да запази мълчание. Разбира се, всяка галактическа раса патрон официално беше защитник на природата. Това бе най-старият и най-основният закон. Онези пътуващи сред звездите видове, които поне на книга не декларираха верността си към Кодекса за екологично управление, биваха унищожавани от мнозинството, за да бъдат защитени бъдещите поколения клиенти.

Но имаше различни степени на вярност. Губруанците например се интересуваха по-малко от световете инкубатори, отколкото от техните продукти, от узрелите предразумни видове, готови да приемат специфичния нюанс на консервативен фанатизъм на клана Губру. Соросите пък изпитваха огромно наслаждение от това да манипулират новопоявили се раси клиенти. А тандуанците бяха просто ужасни.

Расата на Коулт понякога дразнеше с лицемерния си стремеж към екологична чистота, но това поне бе позиция, която Ютакалтинг можеше да разбере. Едно нещо беше да изгаряш гората или да строиш град на регистриран свят. Този вид нанесени щети се лекуваха бързо. Но съвсем друго бе да освободиш дълготрайни отрови в биосферата, отрови, които щяха да се натрупат. Собственото отвращение на Ютакалтинг от мазните петна беше съвсем малко по-слабо от онова на Коулт. Но сега не можеше да се направи нищо.

— Земянитите имаха добра организация за пречистване на тази планета, Коулт. Очевидно нашествието я е обездвижило. Дано губруанците минат насам, за да се погрижат за тази каша.

— Губруанците са безделници и еретици! Ютакалтинг, как може да си такъв наивен оптимист? — Гребенът на Коулт потрепери и покритите му с пух клепачи премигнаха.

Ютакалтинг само го погледна.

— Аха — рече Коулт. — Разбирам! Изпитваш чувството ми за хумор. — Тенанинът за миг наду върха на гребена си. — Забавно. Разбрах. Наистина. Хайде да продължаваме.

Ютакалтинг вдигна греблото си, въздъхна и оформи ту’флук, глифа на оплакване за неточно разбрана шега.

„Навярно това строго същество е избрано за посланик на един земянитски свят, защото притежава онова, което сред тенанините минава за страхотно чувство за хумор.“ Изборът може би беше огледален образ на причината, поради която самият Ютакалтинг бе избран от тимбримите… заради сравнително сериозния си характер, заради сдържаността и такта си…

„Не — помисли си Ютакалтинг. — Коулт, приятелю мой, ти изобщо не си разбрал шегата. Но ще я разбереш.“

— Все още не разбирам защо трябва да идваме тук — каза Коулт. — Имаме достатъчно хранителни припаси.

— Почакай тук — каза Ютакалтинг, без да се интересува, че го е прекъснал. Тенанините не бяха фанатици по отношение на подобен педантизъм, хвала на Ифни. Той прескочи борда на лодката и цопна във водата. — Няма смисъл и двамата да рискуваме.

Ютакалтинг познаваше колегата си достатъчно добре, за да долови тревогата му. Тенанинската култура отделяше много място на личната смелост.

— Ще те придружа, Ютакалтинг. — Коулт понечи да остави веслото си. — Може да е опасно.

— Излишно е, колега и приятелю. Физическата ти форма не е подходяща за тази кал. А можеш и да преобърнеш лодката. Просто си почини.

— Добре тогава. — Коулт изглеждаше видимо облекчен. — Ще те чакам тук.

Ютакалтинг тръгна към кораба, като опипваше с крак несигурната кал. Заобиколи въртопите от изливаща се течност и се насочи към разбитата кърма, надвиснала над тресавището.

Беше трудна работа. Чувстваше, че тялото му се опитва да се промени, за да се справи по-добре с усиленото газене през калта, но потисна реакцията. Глифът нутурунау му помогна да сведе адаптациите до минимум. Разстоянието просто не си струваше цената, която щяха да му костват промените.

Неговият народ и този на Коулт бяха врагове — не както губруанците и човеците на Гарт, разбира се, а с определен стил — регистрирани в Института за цивилизована война. Съществуваха много видове конфликти, повечето опасни и съвсем сериозни. И все пак в известен смисъл Ютакалтинг харесваше този тенанин. Това беше за предпочитане. Обикновено е по-лесно да се шегуваш с някого, когото харесваш.

Тенанините бяха прочути като жилави войни и храбри скитници сред звездите. Но само на жива, дишаща планета Коулт и видът му можеха да се отпуснат. Именно затова корабите им толкова приличаха на самите планети, солидни и трайни. Тимбримите предпочитаха скоростта и маневреността пред бронята, но нещастни случаи като този, изглежда, подкрепяха тенанинската философия.

Катастрофата им беше оставила малко възможности. Да се насочат към губруанската блокада щеше да е в най-добрия случай рисковано, а алтернативата бе да се скрият при оцелелите хора от правителството. Просто нямаше какво да мислят.

В края на краищата катастрофата навярно беше най-доброто възможно разклонение, което можеше да приеме действителността. Поне се намираха в кал и вода и около тях кипеше живот.

Така си мислеше Коулт.

Някои групи в клана му възприемаха подобни факти като доказателство за същественото тенанинско превъзходство, но Коулт принадлежеше към фракция, която имаше по-различни възгледи. Всяка форма на живот има своята ниша в развиващата се Цялост, смятаха те. Дори дивите и непредсказуеми вълконски човеци.

Короната на Ютакалтинг беше настръхнала, но не поради прегряване. Той оформяше специален глиф.

Лурунану се носеше под ярката слънчева светлина. Той се сля с полето на короната му, съедини се и страстно се напрегна, после отскочи към Коулт и затанцува над гребена на едрия тенанин, сякаш от радостно любопитство.

Галактянинът, изглежда, не го забеляза и не можеше да бъде обвиняван за това. В края на краищата, глифът не беше нищо. Нищо истинско.

Коулт помогна на Ютакалтинг да се качи на борда, като го сграбчи за колана и го издърпа в клатещата се лодка надолу с главата.

— Взех малко допълнителни хранителни припаси и няколко инструмента, които могат да ни потрябват — каза на галактически седем Ютакалтинг.

Лурунану все още кръжеше над тенанина и чакаше подходящия момент. После удари прословутия тенанински инат и отскочи. Каменното спокойствие на Коулт беше прекалено здраво.

Ютакалтинг се опита пак, но лурунану просто се разби в непреодолимата тенанинска бариера.

— Добре ли си? — попита Коулт.

— Добре съм. — Гребенът на Ютакалтинг се успокои, но дипломатът кипеше от яд. Трябваше да намери някакъв начин да възбуди любопитството на колегата си!

От друга страна, не беше и очаквал да бъде лесно. Имаше време.

Пред тях лежаха неколкостотин километра необитаеми земи, после беше планината Мулун и накрая долината Сайнд, а отвъд нея Порт Хеления. Някъде из това пространство чакаше тайният партньор на Ютакалтинг, готов да помогне за изпълнението на една продължителна шега с Коулт. „Търпение — каза си Ютакалтинг. — Най-добрите шеги отнемат време.“

44.Галактяните

Разположени в орбита над планетата, нашественическите сили навлязоха в нова фаза от операцията.

През цялото това време основното занимание на флотата беше отбранително.

Петте галактики бяха в смут. Всеки от десетките други съюзи можеше също да е видял възможност да завладее Гарт. Или пък земянитско-тимбримският съюз — макар и напълно заобиколен отвсякъде — можеше да реши да нанесе тук контраудар. Тактическите компютри изчислиха, че вълконите не биха сторили тази глупост, но земянитите бяха толкова непредсказуеми, че никога не можеше да се каже.

В тази игра вече беше заложено прекалено много. Кланът Гууксюй-Губру не можеше да си позволи загуба.

Така че бойната флота се бе подредила. Корабите продължаваха да наблюдават петте локални пласта на хиперпространството и съседните трансферни пунктове.

Пристигаха новини за проблемите на Земята, за отчаянието на тимбримите и за трудностите им при привличането на съюзници сред летаргичните Умерени кланове. Ставаше ясно, че оттам няма да има никаква опасност.

Но някои от другите велики кланове се бяха раздвижили. Онези, които бързо долавяха благоприятния момент. Част от тях бяха заети с безплодни търсения на изчезналия делфински кораб. Други използваха смута като удобно извинение, за да си отмъстят за стари вражди. Хилядолетни договори се разпиляваха като облаци газ преди внезапното избухване на супернови. Пламъци облизваха древната социална тъкан на Петте галактики. От губруанския Курник пристигнаха нови заповеди. Щом бъдеха завършени наземните отбранителни съоръжения, по-голямата част от флотата трябваше да поеме към други задължения.

Господарите на Курника придружиха заповедта с компенсации. Сюзерена на Лъча и Нокътя наградиха с цитат, на Сюзерена на Благопристойността обещаха по-добра планетарна Библиотека за експедицията на Гарт.

Новият Сюзерен на Цените и Предпазливостта не се нуждаеше от компенсации. Заповедите сами по себе си бяха победа, защото проявяваха предпазливост в самата си същина. Главният бюрократ спечели точки за Смяната на перушината, които ужасно му трябваха в съревнованието с по-опитните му колеги.

Флотата се отправи към най-близкия трансферен пункт, уверена, че нещата на Гарт са в здрав клюн и ръка. Наземните сили обаче наблюдаваха потеглянето на огромните бойни кораби с малко по-слаба увереност. На повърхността на планетата имаше признаци за незначително съпротивително движение. Дейността му — все още само дребни неприятности — беше започнала сред шимското население в затънтената провинция. Тъй като шимите бяха братовчеди и клиенти на човека, дразнещото им и неподобаващо поведение не бе изненада. Губруанското върховно командване взе предпазни мерки, после насочи вниманието си към други въпроси.

Вниманието на Триумвирата беше привлечено от някои постъпили информации — данни, взети от вражески източник, — свързани със самата планета Гарт. Подозрението можеше да не се оправдае. Но ако се окажеше вярно, възможностите бяха огромни!

Във всеки случай тези неща трябваше да се проучат. На риск можеха да бъдат изложени важни преимущества. В това и тримата Сюзерени бяха напълно единодушни. И за пръв път изпитаха вкуса на истинското съгласие.

Взвод Войници на Нокътя продължаваше да наблюдава експедицията, която напредваше в планината. Крехки птицеподобни в бойни униформи пикираха точно над дърветата, тихият вой на гравитаторните им доспехи се разнасяше из тесните каньони. Един гравитотанк се носеше напред, друг охраняваше ариергарда на конвоя.

Учените пътуваха по средата на тази плътна защита в своите гравитолодки. Движеха се бавно, но нямаше и закъде да бързат. Слухът, по чиито следи бяха сега, можеше и изобщо да не се оправдае, но Сюзерените настояваха да бъде проверен, просто за всеки случай.

Целта им се показа на хоризонта късно на втория ден — равен район на дъното на тясна долина. Не много отдавна тук бяха изгорели няколко сгради.

Гравитотанковете заеха позиции в срещуположните краища на обгорения участък. После губруанските учени и техните квакуански клиенти слязоха от лодките. Застанали с гръб към все още зловонните развалини, птицеподобните цвъртяха заповеди на бръмчащите роботи и ги насочваха да търсят следи. По-непридирчиви от патроните си, пухкавите бели квакуанци се ровеха направо в останките и възбудено крякаха.

Незабавно стана очевиден един извод. Унищожението беше съзнателно. Вредителите бяха искали да скрият нещо в дима и руините.

Здрачът се спусна със субтропична ненадейност. Скоро изследователите трябваше да работят на недостатъчната светлина на прожектори. Накрая груповият командир заповяда да спрат. Пълномащабните проучвания трябваше да почакат до сутринта.

Специалистите се върнаха в лодките си за през нощта, като бъбреха за онова, което вече бяха открили. Имаше следи, загатвания за неща, които бяха вълнуващи и доста тревожни.

И все пак на следващия ден щеше да има достатъчно време за работа. Те се затвориха в лодките, а шест робостражи се издигнаха във въздуха с безгласна механична прилежност и търпеливо закръжиха над лагера. Гарт бавно се въртеше под звездното небе.

Не много преди зазоряване по пътеките под дърветата се плъзнаха сенки. Местните животинки се скриха и се заслушаха в бавното и внимателно пълзене на новодошлите.

Робостражите също забелязаха тези нови животни и ги прецениха според заложените в програмата им критерии. „Безвредни“ — гласеше преценката.

45.Атаклена

— Свили са се като патици — каза Бенджамин.

Бяха на западния склон на хълма и наблюдаваха лагера на губруанците.

Градските шими възнамеряваха да започнат нападение срещу долината Сайнд преди зазоряване. Тукашната акция беше планирана за същото време. Официалната цел бе да се провери объркването на врага и може би да му се нанесат известни щети, които да запомни. Атаклена не беше сигурна, че това наистина е възможно, но се бе съгласила с риска. Не искаше губруанците да научат прекалено много от развалините на центъра „Хаулетс“.

Все още не.

Атаклена неспокойно погледна масивния нощен бинокъл на шима.

— Сигурен ли си, че онези устройства не могат да бъдат засечени?

— Да, госпожице. Поставихме подобни уреди на хълма до обикалящия газов робот и траекторията му даже не трепна. Съкратихме списъка от материали, които врагът е способен да надушва. Скоро…

Бенджамин трепна.

— Какво има?

— Виждам фигури между дърветата. Сигурно нашите момчета заемат позициите си. Сега ще разберем дали бойните роботи са програмирани така, както си мислите вие.

Вниманието на Бенджамин беше заето и той не й предложи бинокъла. „Край на протокола между патрон и клиент“ — помисли си Атаклена. Не че имаше някакво значение. Тя предпочиташе да се протегне със собствените си сетива.

Засече три различни вида двуноги, разположили се около губруанската експедиция, в обсега на чувствителните вражески робостражи.

И все пак роботите не правеха нищо! Секундите течаха, а въртящите се роботи не стреляха по фигурите, които настъпваха сред дърветата. Нито пък разбудиха спящите си господари.

Тя въздъхна с надежда. Безразличието на машините беше важна информация. Фактът, че продължаваха тихо да се въртят, й казваше много за това какво става не само тук на Гарт, но и навсякъде другаде отвъд осеяното със звезди небе. Казваше й неща за положението на Петте галактики като цяло.

„Все още има закон — помисли си Атаклена. — Губруанците са сдържани.“

Ако хаосът изцяло беше обзел Петте галактики, губруанците щяха да програмират машините си така, че да стерилизират цялата долина, вместо да излагат на риск пернатите си фигури.

Но ако Кодексите важаха, нямаше да дръзнат да ги нарушат. Защото същите правила можеха да запазят и тях, ако приливите и отливите на войната се обърнеха срещу тяхната фракция.

Правило Деветстотин и дванайсет: когато е възможно, цивилните трябва да се щадят. Това се отнасяше в по-висока степен за невоюващите видове, отколкото за страните в конфликта, особено на претърпели катастрофа светове като Гарт. Местните форми бяха под закрилата на традиция, датираща от милиард години.

— Попадате в капана на собствените си предположения, долни същества такива — промърмори тя на галактически седем. Очевидно губруанците бяха програмирали машините си да наблюдават за неща, типични за разумните — фабрично произведени оръжия, дрехи, механизми, — дори без да си представят, че враговете са в състояние да нападнат лагера им голи, неразличими от горските животни!

Тя си помисли за Робърт и се усмихна. Това беше негова идея.

Сив здрач се разстилаше по небето и постепенно изтриваше светлините на по-далечните звезди. Отляво на Атаклена техният лекар, възрастното шими Илейн Суу, погледна металния си часовник и многозначително го почука. Атаклена кимна, давайки разрешение за действие.

Доктор Суу сложи ръка пред устата си и издаде висок звук — песента на птицата фюалу. Тимбримката чу резкия звън на тетиви — от трийсет арбалета излетяха стрели. Ако губруанците бяха инвестирали в наистина сложни бръмчилки…

— Успяхме! — възкликна Бенджамин. — Шест малки пумпалчета, всичките разбити на парчета! Всички роботи са свалени!

Атаклена отново си пое дъх. Робърт беше там долу. Сега вече тя можеше да повярва, че имат шанс. Докосна рамото на Бенджамин и шимът неохотно й подаде бинокъла.

Някой сигурно беше забелязал угасването на мониторните екрани. Чу се тихо бръмчене и горният люк на един от гравитотанковете се отвори. Някаква фигура с шлем на главата огледа стихналата ливада. Чу се тревожен грак — войникът бе видял останките на близкия робостраж. После вниманието му беше привлечено от нещо или някой, скочил от едно от съседните дървета, и той вдигна лазера си. Синя мълния излетя към тъмната фигура.

Неясната сянка се люшна, увиснала на дълга лиана! Ярки мълнии разцепиха въздуха още два пъти и с това шансовете на войника свършиха. Чу се изпукване, когато тъмната фигура обви крака около издължения птицеподобен и строши гръбнака му.

Тройният пулс на Атаклена се ускори, когато видя Робърт да застава върху купола на танка, над сгърченото тяло на Войника на Нокътя. Той вдигна ръка и поляната изведнъж се изпълни с тичащи фигури.

Шимите се носеха сред танковете и гравитолодките с глинени шишета в ръце. Зад тях се тътреха по-едри фигури с обемисти вързопи. Атаклена чу Бенджамин да си мърмори с потиснато негодувание. Тя беше решила да включи горилите в операцията и това не се харесваше на останалите.

— … трийсет и пет… трийсет и шест… — броеше секундите Илейн Суу. Вече се зазоряваше и видяха, че шимите се катерят по губруанските машини. Това беше риск номер три. Дали изненадата щеше да забави неизбежната реакция достатъчно?

Краят на късмета им дойде след трийсет и осем секунди. Завиха сирени, първо от предния танк, после и от този в ариергарда.

— Внимавайте! — извика някой долу.

Косматите нападатели се пръснаха към дърветата, когато Войниците на Нокътя заизскачаха от гравитолодките и започнаха да стрелят със саблепушките си. Шими падаха с викове, търкаляха се с пламнала козина или безмълвно се строполяваха сред храстите, пронизани от вражеските оръжия. Атаклена сви короната си, за да не припадне от силата на тяхната агония.

Днес за пръв път изпитваше вкуса на пълномащабната война. В момента нямаше шега, а само страдание и безсмислена, ужасна смърт.

После Войниците на Нокътя също започнаха да падат. Птицеподобните подскачаха наоколо в търсене на изчезващите си сред дърветата цели и падаха, докосени от стрелите. Губруанците настроиха оръжията си да търсят енергийни източници, но никъде нямаше лазери, които да ги насочват, нито пулсови прожектори, нито дори химически задействащи се пушки. Междувременно стрелите на арбалетите свистяха като жилещи комари. Един по един губруанските войни падаха на земята.

Първо единият танк, сетне и другият започнаха да се издигат сред виещи вихри въздух. Предната машина се обърна. После тройното й дуло започна да изстрелва откоси към гората.

Високите върхари като че ли за миг увиснаха във въздуха, когато дънерите избухнаха, после дърветата се стовариха на земята сред пушек и дъжд от трески. Опънатите лиани се извиваха като змии и разпръскваха добитата си с труд течност навсякъде.

„Струва ли си? О, може ли нещо да си струва всичко това?“

Короната на Атаклена се беше разперила от вълнение и тя почувства как започва да оформя глиф. Ядосано отхвърли още неизбистрилия се сетивен образ — отговор на нейния въпрос. Сега не искаше да се смее на тимбримски шеги. Искаше да заплаче като хората, но не знаеше как.

Гората беше преизпълнена със страх; местните животни бягаха от опустошенията. Някои претичваха точно покрай Атаклена и Бенджамин и писукаха в отчаяното си желание да се измъкнат. Радиусът на клането се разшири, смъртоносните машини започнаха да стрелят по всичко. Експлозиите и пламъците бяха навсякъде.

После, толкова рязко, колкото беше започнал да стреля, предният танк спря! Първо едната, а после и другите му две цеви проблеснаха в червеникавобяло и замлъкнаха.

Другата бойна машина, изглежда, имаше подобни проблеми, но се опитваше да продължи да стреля.

— Наведете се! — извика Бенджамин и натисна Атаклена надолу. Прикриха се точно навреме — задният танк експлодира с обгарящ ултравиолетов блясък. Парчета метал и формопластична броня изсвистяха над главите им.

— И другият е готов! — извика някой и Атаклена забеляза дима, който се издигаше от предната броня на танка. Кулата стържеше и изглежда, не можеше да се върти. Усетиха острия мирис на нещо разяждащо се.

— Действа! — ликуващо извика Илейн Суу и хукна да помогне на ранените.

Бенджамин и Робърт бяха предложили да използват химикали, за да обездвижат губруанския патрул. После Атаклена беше доразвила плана, за да подхожда на собствените й цели. Тя не искаше мъртви губруанци, каквато бе досега политиката им. Този път ги искаше живи.

И те бяха там, затворени в машините си. Комуникаторните им антени бяха стопени, пък и така или иначе, нападението в Сайнд сигурно вече бе започнало. Губруанското върховно командване си имаше достатъчно тревоги близо до Порт Хеления. Помощта нямаше да дойде толкова бързо.

За миг настана тишина. Прахът бавно се слагаше.

После се чу усилващ се хор от пронизителни крясъци — крясъци на радост, останали непроменени отпреди човечеството да започне да бърника гените на шимпанзетата. Атаклена чу и вика на Робърт.

„Добре — помисли си тя. — Добре е да зная, че е оцелял в цялата тази сеч. А сега само да последва плана и да се скрие!“

Бенджамин гледаше на северозапад. Оттам долиташе далечен тътен.

— Какво ли правят Фибен и момчетата от града?

За пръв път Атаклена остави короната си свободна и най-после тя оформи кухунагара — същината на отложена неяснота.

— Той е извън обсега ми — отвърна тя. — Но нашето място за действия е тук.

Вдигна ръка и даде знак на разположените по хълма части да тръгнат напред.

46.Фибен

Дим се издигаше над долината Сайнд.

От сто метра във въздуха, кацнал върху грубата дървена рамка на самоделно хвърчило, Фибен оглеждаше пожарите. Тук, в Сайнд, битката изобщо не беше преминала добре. Операцията бе предвидена като светкавичен удар и бягство — начин да нанесат щети на врага. Но бяха претърпели поражение.

А сега облаците се спускаха ниско, сякаш претоварени от тъмния дим и потъването на надеждите им. Скоро шимът нямаше да е в състояние да вижда на повече от километър.

— Фибен!

Под него и вляво, недалеч от сянката на хвърчилото, му махаше Гейлит Джоунз.

— Фибен, виждаш ли нещо от група „С“? Хванали ли са губруанския стражеви пост?

— Не! — изкрещя той. — Сваляйте ме.

— Но ние имаме нужда от данни…

— Навсякъде има патрули! Трябва да изчезваме! — Фибен махна на шимите, които държаха въжето на хвърчилото.

Гейлит прехапа устни и кимна. Шимите започнаха да го навиват.

А всичко бе започнало толкова добре! Шимите, които работеха на губруанските строителни обекти, запалиха експлозивите, внимателно скрити там през последната седмица. Над пет от осемте цели към зазоряващото се небе се бяха издигнали яростни облаци дим.

Но после трябваше да признаят преимуществата на техниката. Беше зашеметяващо да гледат как врагът покосява настъпващите групи нередовни бойци. Нито една от по-важните цели не беше превзета.

С една дума, нещата изобщо не изглеждаха добре.

Най-сетне стъпи на земята. Макс дотича да му помогне. Сгънаха хвърчилото и го скриха под дърветата — можеше да им потрябва пак. Нали на практика беше невидимо за радарите или детекторите на инфрачервена светлина. И все пак направо насилваха късмета си, като го използваха денем.

Гейлит ги пресрещна на края на овощната градина. Тя не искаше да повярва в губруанските тайни оръжия — в способността на врага да засича фабрично произведени стоки. Но се беше подчинила на настояванията на Фибен и сега носеше кафява роба до коляното, а под нея шорти и домотъкана туника. До гърдите си притискаше тетрадка и молив.

Едва я беше накарал да остави у дома преносимия си компютър.

— Какво видя? Какво е количеството на вражеските подкреплйния от Порт Хеления? Колко близо успя да стигне групата на Йоси до противовъздушната батарея?

За нея информацията бе по-важна, отколкото всяка щета, която можеха да нанесат на врага. И за изненада на Фибен генералът се беше съгласил.

Той поклати глава.

— Има много дим, така че Йоси може и да е постигнал нещо. Идват много вражески подкрепления. Но сега няма време. Да се махаме! — Обърна се към тримата придружители на Гейлит и добави: — Оставете си пушките!

Гейлит категорично тръсна глава.

— И с какво ще ги заместим? Ако останем само с шестте лазерни пушки, заловени от губруанците, какво ще постигнем? Ще се съглася да нападна врага съвсем гола, ако трябва, но не и невъоръжена! — Кафявите й очи блестяха.

— Значи искаш да ги нападнеш? — кипна Фибен. — Защо тогава не тръгнеш срещу проклетите птички с подострен молив? Това е любимото ти оръжие.

— Не е честно! Записвам си всичките тези бележки, защото…

Тя не довърши отговора си, защото Макс изкрещя:

— Скрийте се!

Внезапният съсък на раздран въздух се превърна в търкалящ се грохот, нещо бяло проблесна над върховете на дърветата. Фибен не разбра как е скочил зад един възлест дървесен корен, но надникна иззад него навреме, за да види как губруанската машина се издига и завива над билото на отсрещния хълм, а после започва да се връща.

Видя един от шимите да насочва оръжието си към разузнавателния кораб и извика:

— Не!

Но вече бе прекалено късно.

Краят на ливадата изригна и пръсна листа, клони, мръсотия, плът и кости във всички посоки.

Гейлит наблюдаваше хаоса с отворена уста. Фибен се хвърли върху нея точно преди търкалящата се вълна на експлозията да ги повали. Бялата бойна машина изрева над тях.

— Хммм!

Лицето на Гейлит се появи изпод ръката му.

— Махни се от мен, преди да си ме задушил, ти, смрадлив, въшлив, оръфан…

Фибен видя, че вражеската разузнавателна машина изчезва над хълма, и бързо се изправи.

— Хайде! — И я дръпна. — Да се махаме.

Цветистите ругатни на Гейлит секнаха, щом тя видя какво е направило губруанското оръжие.

Листа и трески бяха размесени със страховитите останки на тримата шими. Пушките им бяха пръснати сред отломките.

— Ако имаш намерение да взимаш някое от тези оръжия, сега е моментът.

Гейлит премигна, после поклати глава и промълви една единствена дума:

— Не.

После се обърна и извика:

— Макс!

И понечи да тръгне натам, където за последен път бяха видели едрия шим. Но точно тогава се разнесе тътнещ звук и Фибен я спря.

— Няма време. Ако е жив и може да се измъкне, ще успее. Да вървим!

Бръмченето на гигантските машини приближаваше. Тя все още се съпротивляваше.

— О, за Ифни, да не забравиш да си вземеш бележките! — каза той.

Това подейства. Побягнаха.

„Яко момиче — помисли си Фибен, докато тичаха сред дърветата. — Може да е опака, но поне има кураж. За пръв път вижда подобно нещо и дори не повърна.“

„Нима? — като че ли се обади в него някакъв друг глас. — Ти пък кога си виждал такава каша, а? Космическите битки са чистички в сравнение с това.“

Фибен призна пред самия себе си, че основната причина да не повърне е, че за нищо на света не би си позволил да загуби закуската си точно пред това шими. Никога не би й доставил това удоволствие.

Заедно прецапаха калния поток и потънаха в гората.

47.Атаклена

Сега всичко зависеше от Бенджамин.

Атаклена и Робърт наблюдаваха от скривалището си на склона как приятелят им се приближава до приземилия се губруански конвой. Два други шима придружаваха Бенджамин. Единият носеше бяло знаме със символа на Библиотеката — сияещата спирала на Галактическата цивилизация.

Шимите пратеници бяха сменили домотъканите си дрехи и сега носеха сребристи официални роби, ушити в стил, подходящ за двукраки с тяхната фигура и статус. Беше нужен кураж, за да се приближиш до машините. Макар че сега те бяха обездвижени — вече повече от половин час не се забелязваше признак от никаква дейност, — тримата шими сигурно се чудеха какво ще направи врагът.

— Десет към едно, че птичките първо ще се опитат да използват някой робот — промълви Робърт, напрегнато впил очи в сцената под тях.

От една от обездвижените лодки между двете повредени бойни машини се издигна някаква фигура.

— Прав бях — с отвращение изсумтя Робърт. Наистина беше робот. Той също носеше развяващо се знаме — друго изображение на сияещата спирала.

— Проклетите птички няма да допуснат шимите над равнището на червеите, не и освен ако не ги принудят — коментира Робърт. — Ще се опитат да използват машина, за да водят преговорите. Само се надявам Бенджамин да помни какво трябва да прави.

Атаклена докосна ръката на Робърт, отчасти за да му напомни да говори тихо.

— Той знае — прошепна тимбримката. — А и Илейн Суу е там, за да му помага. — Въпреки това двамата изпитваха безпомощност. Това беше работа за патрон. Клиентите не трябваше да бъдат карани да се сблъскват с подобни ситуации сами.

Машината — очевидно един от губруанската колекция роботи, набързо пригоден за дипломатически функции — спря на четири метра от приближаващите се шими и издаде някакъв пискащ възмутен брътвеж, който Атаклена и Робърт не разбраха. Тонът обаче беше безапелационен.

Двама от шимите отстъпиха малко с нервни усмивки.

— Ти можеш да го направиш, Бен! — изръмжа Робърт. Атаклена видя, че мускулестите му ръце се напрягат. Ако възлите по тях бяха тимбримски жлези на промяна, а не… Тя потръпна от сравнението и върна поглед към сцената долу.

Шим Бенджамин все още стоеше неподвижен, очевидно без да обръща внимание на машината. Чакаше. Накрая тирадата на робота свърши. Настъпи кратка тишина. После Бенджамин направи просто движение с ръка — точно както го беше научила Атаклена, — с което презрително отстрани неживото нещо от делата на разумните.

Роботът отново изписка, този път по-високо и с нотки на отчаяние.

Шимите просто стояха и чакаха, дори без да се унижават да отговорят.

— Каква надменност! — въздъхна Робърт. — Добре, Бен. Дай им да разберат на тия!

Минутите течаха. Картината оставаше непроменена.

— Губруанският конвой е дошъл в планината без пси-щитове! — ненадейно произнесе Атаклена и докосна дясното си слепоочие. — Или пък са били унищожени по време на нападението. Във всеки случай, мога да кажа, че започват да стават нервни.

Нашествениците все още притежаваха някакви сензори. Щяха да засекат движение в гората — тичешком приближаващи се фигури. Скоро щеше да пристигне втората бойна група, този път с модерни оръжия.

Съпротивата беше оставила основната си сила в резерв заради изненадата. Антиматерията очевидно даваше отражения, които можеха да се засичат от много голямо разстояние. Сега обаче беше време да свалят всичките си карти. Врагът щеше да разбере, че не е в безопасност дори в бронираните си машини.

Рязко, без никаква церемониалност, роботът се издигна и се скри в централната лодка. После, след кратка пауза, люкът отново се отвори и се появиха още двама парламентьори.

— Квакуанци — обяви Робърт.

Атаклена потисна глифа сиртуну. Човешкият й приятел наистина имаше склонност да съобщава очевидното.

Пухкавобелите четирикраки, верни клиенти на губруанците, се приближиха до мястото на преговорите с възбудено крякане. Изглеждаха едри, когато застанаха пред шимите. От дебелата, покрита с перушина шия на един от тях висеше машина-преводач, но засега тя мълчеше.

Тримата шими скръстиха ръце и се поклониха като един, навеждайки глави под ъгъл от около двайсет градуса. После се изправиха и зачакаха.

Квакуанците просто стояха. Беше очевидно кой на кого не обръща внимание този път.

През бинокъла Атаклена видя, че Бенджамин говори, и прокле необходимостта да наблюдава всичко без никаква възможност да слуша.

Думите на шима обаче имаха ефект. Квакуанците зацвъртяха и ядосано закрещяха. През преводача се разнасяха думи, прекалено далечни, за да ги чуе, но резултатът беше почти мигновен. Бенджамин не ги дочака да довършат, а прибра знамето, обърна се и заедно със спътниците си замарширува обратно.

— Браво! — доволно каза Робърт. Той познаваше шимите. В момента плешките сигурно ги сърбяха ужасно, и все пак те вървяха спокойно.

Първият квакуанец замълча и зяпна стъписан. После заподскача и започна да надава остри крясъци. Партньорът му също изглеждаше силно възбуден. Сега онези на хълма можеха да чуят усиления глас на машината-преводач, която занарежда:

— … се върнете!…

Шимите продължиха да вървят към дърветата, докато накрая Атаклена и Робърт не чуха думата.

— … върнете се… МОЛЯ!…

Човекът и тимбримката се спогледаха и се усмихнаха. Това беше половината от целта, заради която се водеше битката.

Бенджамин и партньорите му рязко спряха, обърнаха се и тръгнаха назад. Поставили за пореден път знамето със спиралата на мястото му, шимите застанаха в мълчаливо очакване. Накрая, като трепереха от нещо, което трябваше да е ужасно унижение, пернатите парламентьори се поклониха.

Беше съвсем лек поклон — само присвиване на две от четирите им колене — но ставаше. Клиентите на губруанците бяха признали за равни клиентите на човеците.

— Можеха да предпочетат смъртта пред това — благоговейно прошепна Атаклена, макар че точно тя беше планирала всичко това. — Квакуанците са на почти шейсет хиляди земни години. Неошимпанзетата са разумни едва от три века и са клиенти на вълкони. — Тя знаеше, че Робърт няма да се обиди от думите й. — Квакуанците са вече достатъчно напред в Ъплифта и имат правото да предпочетат смъртта. Те и губруанците сигурно са стъписани и не са се сетили за този извод. Навярно изобщо не са в състояние да повярват, че това наистина се случва.

Робърт се ухили.

— Само почакай, докато не чуеш и останалото. Ще им се иска да бяха избрали по-лесния начин.

Шимите отвърнаха с поклон под същия ъгъл. После, оставил настрани отвратителната официалност, един от гигантските птицеподобни бързо заговори, а преводачът му замънка на англически.

— Квакуанците сигурно искат да разговарят с водачите на нападението — коментира Робърт и Атаклена се съгласи.

Бенджамин издаваше нервността си, като ръкомахаше, докато отвръщаше, но това не беше сериозен проблем. Той сочеше към руините, към унищожените гравитотанкове, към безпомощните лодки и гората, където се събираха отмъстителните сили, за да довършат работата.

— Казва им, че той е водачът.

Така беше по сценарий, разбира се. Атаклена го бе написала, удивлявайки се през цялото време колко лесно се е приспособила от финото тимбримско изкуство на преструвката към по-досадния човешки метод на явната лъжа.

Жестовете на Бенджамин й помагаха да следи разговора. Чрез съпреживяването и собственото си въображение тя чувстваше, че почти може да допълни останалото.

— Ние загубихме патроните си — беше повторил многократно репетираните си думи Бенджамин. — Вие и вашите господари ги отнехте от нас. Те ни липсват и ние копнеем за връщането им. И все пак ние знаем, че безпомощното скърбене няма да ги накара да се гордеят с нас. Единствено с дела можем да покажем колко добре сме били ъплифтирани. Ето защо ние правим това, на което са ни учили — държим се като разумни същества на мисълта и честта. В името на честта и според Кодекса на войната сега искам вие и господарите ви да ни дадете тържествено обещание или да поемете последствията от нашия законен и справедлив гняв!

— Той го прави! — удивено прошепна Атаклена.

Робърт се закашля, за да не се разсмее на глас. Докато Бенджамин говореше, квакуанците изглеждаха все по-измъчени. Когато свърши, пернатите четирикраки заподскачаха и закрякаха. Явно възразяваха.

Бенджамин обаче не се заблуди. Погледна хронометъра на китката си, после каза само три думи.

Протестите на квакуанците рязко престанаха. Сигурно бяха получили заповед, защото изведнъж отново се поклониха, обърнаха се и се затичаха обратно към централната лодка.

Слънцето се беше издигнало над веригата хълмове на изток. Утринната светлина припламваше през гората. На парламентарното поле ставаше все по-горещо, но шимите стояха и чакаха. От време на време Бенджамин поглеждаше часовника си и съобщаваше оставащото време.

На края на гората Атаклена видя, че техният отряд със специални оръжия започва да намества единствения им излъчвател на антиматерия. Сигурно губруанците също го бяха забелязали.

Чу, че Робърт тихо брои минутите.

Накрая — всъщност едва ли не в последния момент — вратите и на трите гравитаторни машини се отвориха. Оттам заизлизаха пленниците. Всички губруанци, облечени в блестящи роби на старши патрони, вървяха напред и напяваха песен с високи тонове, придружена от басовите гласове на верните им квакуанци.

Шествието беше пропито от древна традиция. Корените му стигаха до епохи много преди животът да изпълзи на бреговете на Земята. Не беше трудно да си представят как се чувстват нервният Бенджамин и останалите, когато онези, които трябваше да положат тържественото си обещание, се събраха пред тях. Устата на Робърт беше пресъхнала.

— Да не забравиш пак да се поклониш — прошепна той.

Атаклена се усмихна — разполагаше с преимуществото на короната си.

— Не се страхувай, Робърт. Няма да забрави. — И наистина, Бенджамин скръсти ръце пред себе си с дълбоката почтителност на младши клиент, който поздравява старши патрон. Шимите ниско се поклониха.

Единствено белият проблясък издаваше факта, че Бенджамин се е ухилил от ухо до ухо.

— Робърт — каза Атаклена и кимна доволно. — Хората ти се справиха много добре за своите четиристотин години.

— Не ни оказвай такова доверие — отвърна той. — Отначало хич не беше добре.

Заклелите се птицеподобни заминаха за долината Сайнд пеша. Нямаше съмнение, че ще бъдат забелязани много преди да стигнат дотам. Но дори и да не станеше така, Атаклена беше наредила новината да се разпространи. Те щяха да се приберат в базата си необезпокоявани. Всеки шим, който докоснеше и едно тяхно перце, щеше да бъде обявен извън закона, плазмата му да бъде изсипана в каналите, генната му линия да бъде изличена. Въпросът бе сериозен.

Шествието изчезна надолу по планинския път. После закипя усилена работа.

Групи шими бързаха да ограбят изоставените машини в скъпоценното оставащо им време преди да пристигне възмездието. Горили нетърпеливо пъхтяха и жестикулираха, докато чакаха товарите, които трябваше да отнесат сред хълмовете.

Атаклена вече беше преместила командния си пост на един увенчан с остри камъни хребет на около три километра в планината и наблюдаваше с бинокъла как товарят и отнасят плячката.

Робърт беше тръгнал много по-рано. На следващия ден той заминаваше на друга мисия и трябваше да си почине.

Короната й се развя и тя кенира Бенджамин преди тихо шляпащите му стъпки да се чуят по пътеката. Шимът спря пред нея и каза сериозно:

— Генерале, получихме съобщение по семафора, че атаките в Сайнд са били неуспешни. Няколко извънземни строителни обекта са взривени, но останалата част от нападението е почти пълен провал.

Атаклена затвори очи. Беше го очаквала. Там долу имаха прекалено много проблеми със секретността. Фибен подозираше, че в градската част на съпротивата има предатели.

— Резултатите се балансират — каза тя на помощника си. Победата им беше символична, тя знаеше това. Да се опитват да изгонят врага със сили като техните щеше да е напразно.

Бенджамин прочисти гърлото си.

— Ти все още не вярваш, че трябваше да ги оставим живи, нали? — попита тя.

Той кимна.

— Не, сер. Не вярвам. Мисля, че разбирам част от онова, което ми казахте за символизма и… и съм горд, че изглежда, според вас сме се справили с клетвената церемония добре. Но въпреки това смятам, че трябваше да ги изгорим.

— За отмъщение ли?

Бенджамин сви рамене. И двамата знаеха какво изпитва мнозинството от шимите. Но не можеха да не се интересуват от символите. Земните раси бяха склонни да гледат на всичките поклони и фини класови различия на галактяните като на дребнави глупости на една декадентска цивилизация.

— Знаете, че не мисля така — рече Бенджамин. — Бих се съгласил с логиката ви — че днес постигнахме действителен успех, просто като ги принудихме да разговарят с нас — ако не беше едно нещо.

— Какво нещо?

— Птичките имаха възможност да поогледат центъра. Видяха следи от ъплифтиране. И не мога да изключа вероятността да са зърнали сред дърветата самите горили! — Бенджамин поклати глава. — Просто не мисля, че след всичко това трябваше да ги пуснем да си вървят.

Атаклена сложи ръка на рамото на адютанта си. Не каза нищо. Нямаше какво да се каже.

Как можеше да го обясни на Бенджамин?

Над главата й се оформи сюлфф-куонн, който вихрено се въртеше от задоволство поради напредъка на нещата, които беше планирал баща й.

Не, тя не можеше да обясни на Бенджамин, че е настояла да включат горилите в операцията, че ги е направила част от нападението като първа стъпка от една дълга, оплетена и съвсем груба шега.

48.Фибен и Гейлит

— Наведи си главата! — каза Фибен.

— Ще престанеш ли да ми ръмжиш? — тихо отвърна Гейлит. — Само искам да видя дали…

Фибен рязко я пусна и тя тежко падна на земята.

— Ти, въшлив…

— Казах ти — прошепна той. — Ако можеш да ги видиш, значи и те виждат теб със сензорите си. Единственият ни шанс е да пълзим като червеи, докато не намерим начин отново да се смесим с цивилното шимско население!

Наблизо се разнасяше бръмчене на земеделски машини. Именно този звук ги беше привлякъл тук. Стига да успееха да се приближат достатъчно, за да се смесят с фермерите, можеха да избягат от мрежите на нашественика.

Доколкото знаеше Фибен, те с Гейлит навярно бяха единствените оцелели от злощастното въстание в долината. Трудно беше да си представи, че партизаните в планината под командването на Атаклена са се справили по-добре. Струваше му се, че бунтът е окончателно ликвидиран.

— Нали каза… — бавно и с подчертано хладнокръвие прошепна тя, — че врагът не може да ни засече, ако носим само местни материали.

— Това е вярно, когато са лениви и разчитат само на тайното си оръжие. Но не забравяй, че имат и детектори на инфрачервена светлина, радари, сеизмични сонари, пси… — Той внезапно замълча. Нисък вой се приближаваше от лявата им страна. Ако се окажеше комбайнът, който бяха чули преди, можеха да имат шанс да се качат.

Запълзяха един зад друг, плътно притиснати към земята. Воят бавно се усилваше. Скоро Фибен усети леко трептене по тила си.

„Гравитатори — помисли си той. — Близо е.“

Но не разбра колко близо, докато машината не се плъзна над тревата, появявайки се само на два метра от тях.

Беше очаквал да е голяма. Но това нещо беше с размера на баскетболна топка и бе покрито със сребристи, лъскави израстъци — сензори. То бавно се клатеше на следобедния ветрец и ги гледаше.

„О, по дяволите.“ Той въздъхна, седна и примирено отпусна ръце. Недалеч се разнесоха тихи гласове. Несъмнено на притежателите на това нещо.

— Това е бойна машина, нали? — уморено попита Гейлит.

Той кимна.

— Надушвач. Евтин модел, струва ми се. Но е достатъчно добър, за да ни открие и задържи.

— Какво ще правим?

Той сви рамене.

— Какво можем да направим? Най-добре да се предадем.

Зад гърба си обаче Фибен зарови ръце в тъмната почва. Пръстите му се затвориха около гладък камък.

Далечните гласове се приближаваха. „По дяволите“ — помисли си той.

— Виж, Гейлит. Когато тръгна, се наведи. Изчезни оттук. Занеси бележките си на Атаклена, ако все още е жива.

После, преди тя да успее да го попита каквото и да било, той извика и запрати камъка с всичка сила.

Случиха се няколко неща едновременно. В дясната китка на Фибен избухна болка. Избухна взрив от светлина, толкова ярка, че го заслепи. После, докато скачаше напред, безброй жилещи иглички обсипаха гърдите му.

Докато летеше напред, Фибен беше обзет от внезапно, странно чувство, което му казваше, че е правил същото нещо и преди — че е изживявал точно същия ужасен момент — не веднъж или дваж, а стотици пъти, през стотици предишни животи.

Светът подскочи и се завъртя, когато нещото се опита да го отхвърли. Лазерът му стреля към сянката на Фибен и тревата избухна в пламъци. Той се бореше за живота си със зъби и нокти, по някакъв начин успя да отвори капака, бръкна вътре, сграбчи някакви жици и ги изтръгна.

Машината го запокити на земята. Бе уцелен поне на две места. Но пък нали беше очаквал да загине. Нямаше значение какво щеше да се случи сега; шимът просто се радваше, че е жив.

Възбудени гласове. Тичащи стъпки. Фибен почувства внезапна надежда. Беше очаквал да се появят губруанци. Но това бяха шими! Той потръпна и успя да се изправи, после се усмихна.

И изведнъж усмивката му замръзна.

— О, какво става тук? Самият господин Синя карта! Май си минал през нови катерения с препятствия, а, колежанско момченце? Изглежда, просто не знаеш кога си победен.

Беше високият шим с грижливо избръснатата козина на лицето и елегантно засуканите мустаци — водачът на бандата на условниците от „Маймунска ракия“. Онзи, който се наричаше Желязната хватка.

От всички шими на света, защо трябваше да е точно този?

Пристигнаха и други. Ярките ципокостюми имаха нова особеност — колани и ленти на ръкавите с един и същ знак: трипръст птичи крак с остри нокти.

Всички носеха модифицирани саблепушки. Очевидно бяха членове на новата милиция от колаборационисти, за която с Гейлит бяха чули слухове.

— Помниш ли ме, колежанско момченце? — попита захилен Желязната хватка. — Да, така си и мислех. Естествено, и аз те помня.

Други двама условници бяха хванали Гейлит Джоунз и я влачеха към тях.

— Хайде, мои млади генетични красавци. — Желязната хватка се разхили и силно стисна Фибен точно над наранената му дясна китка. — Някои хора искат да се срещнат с вас. И този път няма да има никакви развлечения.

49.Галактяните

— Трябваше да се унищожите — да сложите край на живота си — да се ликвидирате сами! — изцвъртя Сюзеренът на Благопристойността и изтанцува своето наказание пред губруанските учени. Специалистите все още изглеждаха разрошени и непригладени след дългото си пътуване насам. И съвсем отпаднали.

— Като сте положили клетвата, вие сте навредили — причинили щети — оскърбили — нашата благопристойност и чест — завърши гълченето си Сюзеренът.

Ако бяха военни, върховният жрец можеше да поиска обезщетения от тях и семействата им. Но повечето войници от ескорта им бяха убити, а учените не познаваха въпросите на благопристойността така, както военните.

Сюзеренът реши да им прости.

— Въпреки това решението ви е разбираемо — и одобрено. Ще се подчиним на клетвата ви.

Специалистите изтанцуваха облекчение. Нямаше да бъдат подложени на унижението тържествената им дума да бъде отхвърлена.

Клетвата обаче щеше да струва скъпо. Тези учени трябваше незабавно да заминат от системата Гарт и да не бъдат замествани поне в продължение на година. Нещо повече, трябваше да бъдат освободени същият брой човеци!

Сюзеренът беше осенен от внезапна идея. Това предизвика редкия трепет на странната емоция, наречена радост. Той щеше да нареди да бъдат освободени шестнайсет човеци, добре, но планинските шимпанзета нямаше да се съберат с опасните си господари. Освободените хора щяха да бъдат пратени на Земята!

Това сигурно щеше да удовлетвори благопристойността на клетвата. Решението щеше да струва скъпо наистина, но далеч не толкова, колкото свободното допускане на тези същества отново на основния континент на Гарт!

Мисълта, че неошимпанзетата са постигнали в планината онова, за което съобщаваха тези тук, беше зашеметяваща. Как бяха успели? Протоклиентите, които бяха наблюдавали в града и в долината, изобщо не изглеждаха способни на такава хитрост.

Ами ако там все още имаше останали човеци?

Мисълта го уплаши. Сюзеренът не разбираше как би било възможно. Според преброяването броят на онези, които не достигаха, беше прекалено малък, за да е от значение. Статистически всички те просто трябваше да са мъртви.

Разбира се, газовите атаки трябваше вече да престанат. Новият Сюзерен на Цените и Предпазливостта щеше да се оплаква, че програмата се е оказала много скъпа. Но сега Сюзеренът на Благопристойността изцяло щеше да застане на страната на военния.

Долови слабо вълнение и изпита вътрешна болка. Дали не беше първи признак за промяна на сексуалното състояние? Все още не трябваше да започва, поне докато нещата не се успокояха и между тримата партньори още не бе надделял нито един. Смяната на перушината трябваше да почака, докато благопристойността не бъдеше задоволена, докато не се постигнеше единодушие, така че да стане ясно кой е най-силният!

Само да имаше някакъв начин да разбере как вървят битките в галактическата спирала! Дали вече бяха открили делфинския кораб? Дали флотите на някой съюз точно в този момент не приближаваха към завърналите се Древни, за да обявят края на всички неща?

Трябваше да се погрижи за още един въпрос — потенциално най-важният от всички. Жрецът отново се обърна към водача на експедицията.

— Вашето последно клетвено съгласие е било да избягвате — да отхвърляте — да отказвате да посетите отново онова място.

Учените изтанцуваха съгласие. Едно малко място от повърхността на Гарт беше забранено за губруанците, докато звездите не паднеха или докато правилата не се променяха.

— И все пак преди атаката сте открили — намерили — регистрирали следи от тайнствена дейност — от генни промени — от незаконно ъплифтиране?

За това също бяха съобщили. Сюзеренът внимателно ги разпита за подробностите. Бяха имали време само за повърхностно проучване, но следите бяха очевидни. Заключенията бяха изумителни.

Шимпанзетата криеха в онази планина предразумна раса! Преди нашествието те и техните патрони се бяха занимавали с ъплифтиране на нов клиентен вид!

Така! — изтанцува Сюзеренът. Данните, добити от тим-бримската пирамида, не бяха лъжа! По някакъв начин, по някакво чудо, този претърпял катастрофа свят беше родил едно съкровище! И сега, въпреки губруанското господство над суша и небе, земянитите продължаваха да пазят откритието за себе си!

Не беше за чудене, че от планетния филиал на Библиотеката липсваха файловете за Ъплифта! Бяха се опитали да скрият доказателствата.

„Но сега — зарадва се Сюзеренът — ние знаем за това чудо.“