Войната на Ъплифта

50.Правителството в изгнание

Изтощеният пратеник седеше в ъгъла на залата на Съвета, наметнат с одеяло, отпиваше от димящата чаша със супа и слушаше. Мократа му козина все още стърчеше на сплъстени кичури от плуването в ледената вода, което го беше довело до целта на опасното му пътуване.

„Цяло чудо е, че изобщо е успял да стигне дотук — си помисли Меган Онийгъл. — Всички шпиони и разузнавателни групи, които пратихме на брега, изчезнаха, макар да бяха съоръжени с най-качествена екипировка. Но този малък шим стигна до нас на мъничък сал, направен от отсечени дървета и с платна от домотъкан брезент. И носи съобщение от сина ми.“

„Съобщение от Робърт — помисли си тя в почуда. — Той е жив. Свободен е. Помага в предвождането на армия.“ Не знаеше дали да ликува, или да потрепери от тази мисъл.

Трябваше да се гордее с това, естествено. В момента Робърт може би беше единственият свободен човек на повърхността на Гарт.

„Възможно е в него да има повече от баща му, отколкото ми се иска да видя.“

Сам Тенас беше пилот на космически кораб, който спираше на Гарт на всеки пет години — един от тримата космонавти, съпрузи на Меган. Всеки от тях прекарваше у дома само по няколко месеца — почти никога по едно и също време — и после отново отлиташе. Други жени може би нямаше да успеят да се справят с такава ситуация, но това, което уреждаше космонавтите, отговаряше на нуждите й на политик и работеща жена. От тримата единствено Сам Тенас я беше дарил с дете.

„И аз никога не съм искала синът ми да бъде герой — разбра тя. — Бях толкова критична към него и предполагам, че всъщност изобщо не съм искала да стане като Сам.“

Ако Робърт не се беше оказал толкова изобретателен, сега можеше да е в безопасност — интерниран на островите с останалата част от човешкото население, и да се занимава с хобито си на плейбой заедно с приятелите си — вместо да се занимава с отчаяна, безполезна битка срещу всемогъщ враг.

„Е — сама се успокои тя, — писмото му навярно преувеличава.“

Удивеното мърморене на правителството в изгнание се усилваше. Обсъждаха съобщението, отпечатано върху дървесна кора със самоделно мастило.

— Кучи синове! — изруга полковник Милчамп. — Значи затова винаги са знаели къде сме и какво се готвим да правим, още преди да сме започнали! Оптични нишки!

— Обяснете, полковник — каза Меган.

— Те ги засичат! Всяка жица, телефонен кабел, комуникационна тръба… почти всички видове електроника на планетата! Всички те са настроени да резонират на вероятностен сектор, който проклетите птички могат да приемат… — Полковник Милчамп се задъха от гняв.

Озадачението на Меган сигурно се беше изписало на лицето й.

— Навярно аз мога да ви обясня, госпожо координатор — каза Джон Кайли, висок мъж с бледото лице на човек, прекарал целия си живот в космоса. Мирновременната професия на Кайли беше капитан на вътрешносистемен цивилен товарен кораб. Търговският му съд бе взел участие в безполезната космическа битка — един от малкото оцелели, ако това беше правилната дума. Победена, разбита, накрая предала се на обстрелващите я губруански бойни планетоиди по комуникационния си лазер, развалината на „Есперанца“ стигна до Порт Хеления, само защото врагът беше зает да укрепва положението си в системата Гимелай. Нейният капитан сега изпълняваше ролята на съветник на Меган по военнокосмическите въпроси.

Кайли беше смаян.

— Госпожо координатор, помните ли онази отлична сделка, която сключихме, ъъ, преди двайсет години, за комуникационна електроника и фотонна фабрика? Съвършена миниатюрна автоматична фабрика — отлична за малък колониален свят като нашия.

Меган кимна.

— Е, един от основните й продукти са оптични нишки. Някои твърдяха, че сделката с квакуанците просто е прекалено изгодна, за да е честна. Но кой можеше да си представи, че имат наум нещо такова? Толкова напред в бъдещето? Просто за всеки случай, ако някой ден поискат да…

— Квакуанците! Те са клиенти на…

— На губруанците — кимна Кайли. — Проклетите птички сигурно още тогава са си мислили, че някой ден може да се случи нещо такова.

Меган си спомни онова, на което се беше опитал да я научи Ютакалтинг — че пътищата на галактиките са дълги и търпеливи като планетите и орбитите им.

Майор Пратахулторн, нисък, мускулест офицер от земянитската морска пехота, се размърда. Той и неговото малко подразделение бяха единствените професионални войници, останали след космическата битка и безпомощния жест на предизвикателство на космодрума в Порт Хеления. Милчамп и Кайли имаха чинове на запасни офицери.

— Това е извънредно важно, госпожо координатор — каза Пратахулторн. — Оптичните нишки, произведени в онази фабрика, се използват в почти всички военни и цивилни съоръжения, направени на тази планета. Подсилват конструкцията на почти всяка сграда. Можем ли да сме сигурни в откритията на сина ви?

— Съобщението е подписано и от тимбримката Атаклена — отбеляза лейтенант Лидия Маккю и сви устни. — Това е друг източник на достоверност.

— При цялото ми уважение, Лидия — отвърна майор Пратахулторн, — тимбримката е още дете.

— Тя е дъщеря на посланик Ютакалтинг! — изръмжа Кайли. — Пък и шимите специалисти са й помогнали да извърши експериментите.

Пратахулторн поклати глава.

— В такъв случай не разполагаме с наистина квалифицирани свидетели.

Неколцина от съветниците ахнаха. Единственият член на Съвета неошимпанзе, доктор Сюзин Бениршк, се изчерви и сведе поглед към масата. Но Пратахулторн, изглежда, дори не разбра, че е казал нещо обидно. Майорът не беше прочут с тактичността си. „А освен това е и морски пехотинец“ — напомни си Меган. Корпусът беше елитната земянитска бойна сила, почти без делфини и шими. Освен това морските пехотинци набираха предимно мъже — тоест бяха последна крепост на старовремския сексизъм.

— И все пак трябва да се съгласите, майоре, че сценарият е правдоподобен. Той би обяснил нашите неуспехи и пълния провал да установим контакт и с островите, и с континента — каза Кайли.

— Правдоподобен, да — кимна майор Пратахулторн. — И все пак би трябвало да проведем наши собствени разследвания, преди да започнем да действаме според него.

Полковник Милчамп удари по масата с длан и възкликна:

— Така или иначе, каква е ползата да чакаме?

— Какво искате да кажете, полковник? — намръщи се Меган.

— Искам да кажа, каква е ползата от силите ни тук долу? — изръмжа Милчамп. — Всички бавно ще полудеем. Междувременно, точно в този момент, самата Земя може би се сражава за живота си!

— В междузвездното пространство не съществува такова нещо като „точно този момент“ — отбеляза командир Кайли. — Едновременността е мит. Концепцията е вкоренена в англическия и в други земни езици, но…

— О, връщаме се към метафизиката! — изръмжа Милчамп. — Въпросът е, че можем да нанесем щети на враговете на Земята! — Той вдигна трите листа от дървесна кора. — Благодарение на партизаните ние знаем къде губруанците са разположили много от по-важните си наземни бази. Независимо с какви проклети, заети от Библиотеката трикове са гримирали перушината си, те не могат да ни попречат да стоварим светлинните си ракети върху тях!

— Но…

— Разполагаме с три, добре скрити. Не използвахме такива ракети в космическата битка и губруанците не могат да знаят за съществуването им. Щом се предполага, че ракетите са добри срещу тандуанците, дяволите да вземат седемкамерните им сърца, сигурно ще свършат работа и срещу наземните цели на губруанците!

— И каква ще е ползата от това? — меко попита лейтенант Маккю.

— Ще цапардосаме няколко губруански човки! Посланик Ютакалтинг ни каза, че в галактическата война са важни символите. В момента те могат да се преструват, че изобщо не сме им оказали съпротива. Но един символичен удар, удар, който ще им нанесе щети, ще съобщи на целите Пет галактики, че не можем да бъдем изтикани така лесно!

Меган Онийгъл стисна с два пръста горната част на носа си, замижа и заговори:

— Но вие помните, че Ютакалтинг ни съветваше и да сме търпеливи — поклати глава Меган. — Моля, седнете. Всички. Решена съм да не хвърляме силите си само заради един жест, не и докато не разбера, че това е единственото, което ни остава. Запомнете, почти всички хора на планетата са заложници на островите и техният живот зависи от дозите губруанска противоотрова. А на континента има шими, оставени съвсем сами.

Тя не прибави последното основание за отказа си да утвърди жеста. Човеците бяха пословично неопитни в играта на галактическа педантичност. Един удар за чест можеше да се провали и вместо това да даде на врага извинение за още по-големи ужаси.

Каква ирония! Ако Ютакалтинг беше прав, един малък земен кораб, на средата на пътя от петте галактики дотук, бе ускорил началото на кризата.

Земянитите имаха склонност сами да си създават трудности. И винаги бяха притежавали тази дарба.

Пратеникът на Робърт се приближи до масата, все още загърнат в одеялото. Тъмнокафявите му очи бяха тревожни.

— Госпожо, трябва да ви предам и нещо лично.

Отстъпиха настрани и шимът продължи:

— Капитан Онийгъл ми каза да ви предам, че е важно тимбримката Атаклена да има законен почетен статус на патрон по отношение на нашите шими.

— Умно — каза Меган. — Ще гласуваме и ще ви съобщим.

Но малкият шим поклати глава.

— Не, госпожо. Не можем да чакаме. Тъй че… поръчаха ми да ви кажа, че капитан Онийгъл и тимбримката Атаклена сключиха… брачен договор.

Меган се изправи, бавно се обърна към стената и опря глава на студения камък. „Проклето момче!“ — проклинаше част от нея.

„Това е било единственото, което са можели да сторят“ — отвръщаше друга част.

„Значи вече съм свекърва“ — прибави най-ироничният глас.

От този съюз нямаше да има внуци. Не това беше целта на междувидовите бракове. Но имаше други последици.

Зад нея Съветът продължаваше да спори. Отново и отново прехвърляха възможностите и сухо обсъждаха, както правеха вече от месеци.

„О, защо Ютакалтинг не стигна дотук! — помисли си Меган. — Имаме нужда от неговия опит, от ироничната му мъдрост и чувството му за хумор. Може би той щеше да е в състояние да ми обясни нещата, които карат една майка да изпитва такава загуба.“

Да, тимбримският посланик й липсваше. Липсваше й повече от който и да е от тримата й съпрузи и дори повече, Господ да й прости, отколкото й липсваше собственият й странен син.

51.Ютакалтинг

Беше очарователно да гледа как Коулт си играе с една не-катерица, местно животно от южните равнини. Тенанинът примами мъничкото същество, като протегна в големите си шепи зрели орехи. Занимаваше се с това вече над час, докато чакаха под сянката на гъстите бодливи храсти горещото обедно слънце да премине.

Ютакалтинг гледаше и се чудеше. Изглежда, вселената никога нямаше да престане да го изненадва. Дори скованият, разсеян, прозрачен Коулт беше постоянен източник на недоумение.

Като трепереше нервно, не-катерицата събра смелост, направи още два скока към огромния тенанин и грабна един от орехите.

Удивително. Как ли го правеше Коулт?

Ютакалтинг се чудеше защо катерицата се доверява на тенанина, толкова огромен, толкова заплашителен и могъщ. Животът на Гарт беше нервен и параноичен след буруралската катастрофа, чийто смъртоносен покров все още висеше над тези степи далеч на изток и на юг от планината Мулун.

Коулт не можеше да успокоява съществото, както би могъл да го стори някой тимбрим — с глиф песен с нежни тонове на съпреживяване. Пси-сетивата на тенанините бяха от камък.

Но Коулт говореше на съществото на своя собствен високо модулиран диалект на галактическия и Ютакалтинг се заслуша.

— Знаеш ли ти — виждаш ли звука-образ — на същината на съдбата своя? Малка моя? Носиш ли ти — гени-същина-съдба — участта на звездни пътешественици, твои потомци?

Не-катерицата трепна с пълни бузи. Изглеждаше хипнотизирана от надуващия се и спадащ гребен на Коулт и пулсиращите му дихателни отвори. Тенанинът не можеше да общува със съществото, поне не така, както би могъл Ютакалтинг. И все пак катерицата, изглежда, по някакъв начин усещаше обичта му.

„Каква ирония“ — помисли си Ютакалтинг. Тимбримите изживяваха живота си, обливани от постоянно течащата музика на живота, и все пак той не се интересуваше от това малко животно. В края на краищата то беше едно от стотици милиони. Защо трябваше да го е грижа точно за него?

А Коулт обичаше това създание. Без съпреживителни сетива, без никаква пряка връзка с него, той го обичаше съвсем абстрактно. Обичаше онова, което малкото същество представляваше, неговия потенциал.

Народът на Коулт страстно вярваше в Ъплифта, в потенциала на разнообразните форми на живот постепенно да постигнат разумност. Отдавна изчезналите Прародители на галактическата култура бяха определили това преди милиарди години и кланът на тенанините бе приел заповедта съвсем сериозно. Техният безкомпромисен фанатизъм по този въпрос излизаше извън рамките, в които би бил достоен за възхищение. Понякога — както по време на настоящия галактически смут — това ги правеше ужасно опасни.

Но сега, по ирония на съдбата, Ютакалтинг разчиташе на този фанатизъм. Надяваше се да го използва за свои собствени цели.

Не-катерицата грабна още един орех от отворената шепа на Коулт и май реши, че й е достатъчно. Размаха ветрилообразната си опашка, хукна и се скри в храстите. Коулт се обърна и погледна Ютакалтинг. Дихателните отвори на гърлото му пляскаха.

— Чел съм геномни отчети на земянитски еколози — каза тенанинският консул. — Тази планета е имала внушителен потенциал само преди няколко хилядолетия. Изобщо не е трябвало да бъде отстъпвана на буруралите. Загубата на гартските по-висши форми на живот е ужасна трагедия.

— Нахалите са наказани за онова, което са сторили клиентите им, нали?

— Да. Върнати към статуса на клиенти и поставени под надзора на по-стар клан патрон с чувство на отговорност. Всъщност на моя собствен клан. Извънредно печален случай.

— Защо?

— Защото нахалите всъщност са съвсем зрял и изящен народ. Те просто не разбират нюансите, които се изискват при ъплифтирането на месоядни, и затова ужасно са се провалили със своите буруралски клиенти. Но грешката не е била само тяхна. Галактическият институт по Ъплифта трябва да поеме част от вината.

Ютакалтинг потисна почти човешката си усмивка. Вместо това короната му оформи спираловиден глиф, невидим за Коулт.

— Добрите новини от Гарт ще помогнат ли на нахалите? — попита той.

— Сигурно. Ние, тенанините, не сме били по никакъв начин свързани с нахалите, когато е станала катастрофата, разбира се, но това се е променило, когато са били понижени в статус и поставени под наше ръководство. Сега, чрез осиновяването, моят клан споделя отговорността за това наранено място. Точно затова тук беше пратен консул — за да се увери, че земянитите не причиняват нови щети на този нещастен свят.

— А направили ли са го?

Коулт затвори очи и отново ги отвори.

— Какво да са направили?

— Направили ли са земянитите нещо лошо тук?

Гребенът на тенанина отново се размаха.

— Не. Нашите народи може и да са във война, техният и моят, но тук не открих никакви нови беди, за които да ги обвинявам. Програмата им за екологично управление беше образцова. Възнамерявам обаче да депозирам в Библиотеката отчет за действията на губруанците.

Ютакалтинг си помисли, че вече може да открива горчивината в гласа на Коулт. Двамата вече бяха видели признаци от прекратяването на усилията за екологично възстановяване. Преди два дни бяха минали покрай екологична станция, сега изоставена и с ръждясващи капани за проби и експериментални клетки. Генните складове бяха гранясали след спирането на хладилната инсталация.

В станцията откриха една мъчителна бележка, говореща за избора на неошимпанзе помощник-еколог, което беше решило да изостави поста си, за да помогне на болния си колега човек. Да го поведе на дългото пътуване до брега, та той да получи противоотровата срещу заложническия газ.

Ютакалтинг се чудеше дали изобщо са успели да стигнат. Очевидно районът беше сериозно обгазен. Най-близкият аванпост на цивилизацията беше много далеч, дори и с антигравитаторна кола. Очевидно губруанците бяха доволни, че станцията е останала без хора.

— Ако продължи така, това трябва да се документира — каза Коулт. — Радвам се, че ми позволи да те убедя да минем през необитаеми региони, за да можем да съберем повече данни за тези престъпления.

Този път Ютакалтинг наистина се усмихна.

— Навярно ще намерим нещо интересно — съгласи се той.

Тръгнаха, когато слънцето Гимелай се плъзна на запад от изгарящия си зенит.

В равнините на югоизток от планинската верига Мулун, за разлика от долината Сайнд и откритите пространства от другата страна на планината, нямаше признаци от растителни и животински форми, внесени от земните еколози, а само местни гартски създания.

Коулт носеше почти всичките им припаси. Едрият тенанин вървеше с равен ход и не беше много трудно да го следва. Ютакалтинг потискаше телесните промени, които биха направили за кратко пътуването по-лесно, но щяха да му струват много в дългия преход. Все пак реши да облекчи движението си и разшири ноздрите си — направи ги сплеснати, но широки, за да пропускат повече въздух и в същото време да не допускат навлизането на вездесъщия прах.

Пред тях се виждаха редици ниски, покрити с дървета хълмчета, издигащи се покрай речно легло встрани от пътя им към далечните червеникави планини. Ютакалтинг погледна компаса си и се зачуди дали хълмовете не би трябвало да му изглеждат познати. Съжаляваше за загубата на инерциалния си напътстващ секретар по време на катастрофата. Само да можеше да е сигурен…

„Там.“ Той премигна. Дали не си беше въобразил бледосиньото проблясване?

— Коулт.

Тенанинът тромаво спря, обърна се и го погледна.

— Каза ли нещо, колега?

— Коулт, струва ми се, че трябва да тръгнем по онзи път. Можем да стигнем до онези хълмове навреме, да се разположим на лагер и да се нахраним преди здрачаване.

— Ммм. Така ще се отклоним от пътя. — Коулт пъхтя известно време. — Добре. Съгласен съм. — И без да се бави, се приведе и закрачи към трите увенчани със зеленина възвишения.

Около час преди залез слънце спряха до един извор. Докато Коулт вдигаше заслона, Ютакаатинг опита месестите червеникави продълговати плодове на съседните дървета. Преносимият му детектор ги обяви за ядивни. Даже бяха сладки.

Семената им обаче бяха твърди, очевидно развили се така, че да издържат на стомашните киселини, да преминават през хранителната система на животните и да се пръскат по земята заедно с торта. Често срещана адаптация за плодните дървета на много светове.

Навярно някое голямо всеядно същество някога е разчитало на плода като източник на храна и се е отплащало за услугата, разпространявайки семената нашир и надлъж. Ако се е катерило за храната си, навярно е имало рудиментарни ръце. Сигурно дори е притежавало Потенциал. Можело е някой ден да стане предразумно, да навлезе в цикъла на Ъплифта и накрая да стане родоначалник на раса разумни същества.

Но всичко това бе завършило с буруралите. И не само големите животни бяха загинали. Сега плодът на дървото падаше прекалено близо до родителя си. Малко зародиши бяха в състояние да разкъсат здравите семена, еволюирали така, че да се разпадат в стомасите на липсващите симбионти. Фиданките в сянката на родителя си бяха хилави.

Тук би трябвало да има гора вместо няколко самотни дървета.

„Все пак дали това е мястото?“ — помисли си Ютакалтинг. В хълмистата равнина имаше прекалено малко отличителни белези. Той се огледа, но не забеляза нови сини проблясъци.

Коулт седеше на входа на заслона и тихо подсвиркваше през дихателните си отвори. Ютакалтинг пусна плодовете пред тенанина и тръгна към бълбукащото поточе.

И на брега откри артефакта.

Наведе се и го вдигна. Разгледа го.

Местен кварц, отцепен и изтъркан, с остри като стъкло ръбове, матов и заоблен от едната страна, да го държи ръка…

Короната на Ютакалтинг се развя и сред сребристите пипалца се оформи лурунану и бавно се завъртя, когато тимбримът се наведе над малката каменна брадва. Насочи се към Коулт, който все още си подсвирваше.

„Каменните оръдия са сред отличителните белези на предразумността“ — помисли си Ютакалтинг. Беше помолил Атаклена да търси следи, защото имаше слухове… приказки, в които се разказваше, че някои са виждали в дивата затънтена пустош на Гарт…

— Ютакалтинг!

Той се обърна към огромния тенанин и скри артефакта зад гърба си.

— Да, Коулт?

— Аз такова… — Коулт изглеждаше неуверен. — Метох канми, б’туил’ф… — Той поклати глава. Очите му се затвориха и отново се отвориха. — Опита ли тези плодове за моите нужди, както и за твоите?

Ютакалтинг въздъхна и пусна грубия артефакт в речната кал, където го беше намерил.

— Да, колега. Ядивни са, докато помниш да си взимаш добавките.

52.Атаклена

Горилите се спускаха бързо по двете стени на тесния каньон, като използваха обелени горски лиани вместо въжета. Все пак внимаваха и заобикаляха димящите цепнатини — скалата се бе напукала от експлозиите и имаше опасност от свличания. Горилите бързаха.

По пътя си надолу минаваха през искрящи дъги. Козината им блестеше от милиардите водни капчици.

Ужасно ръмжене придружаваше спускането им, отекваше в каньона и заглушаваше тежкото им дишане. То беше заглушавало и тътена на битката — рева на смъртта, бушувал тук само допреди минути. За миг дори бучащият водопад си бе съперничил с тях, но не за дълго.

Допреди малко той беше падал върху блестящи гладки камъни. Сега се пенеше в разбит метал и полимери. Падналите скали почти ги бяха затрупали и сега водата довършваше работата.

Атаклена наблюдаваше сцената от надвисналите скали.

— Дали няма да научат как сме успели да постигнем това? — попита тя Бенджамин.

— Влакната, които натрупахме под този водопад, са предварително обработени така, че да се разградят. Всичко ще се размие след няколко часа, сер.

Горилите се присъединиха към шимските войни, които ровеха из останките на трите губруански гравитотанка, и започнаха да им помагат да разчистят и отнесат най-тежките неща.

Вражеският патрул беше пристигнал, следвайки миризмата на скрита плячка. Уредите му казваха, че някой е намерил убежище зад водопада. Пък и това бе съвършено логично място за скривалище — преграда, през която обикновените им детектори трудно биха могли да проникнат. Единствено специалните им резонаторни скенери бяха сигнализирали, че земянитите крият там някаква техника.

За да изненадат укрилите се, танковете се бяха спуснали направо в каньона, прикрити отгоре от рояк бойни роботи от най-високо качество, готови за сражение.

Само че не откриха онова, което очакваха. Всъщност зад водопада нямаше никакви земянити. Само вързопи тънки като паяжини влакна.

И жица.

И — поставени навсякъде по скалите — неколкостотин килограма самоделен нитроглицерин.

Водните пръски бяха почистили праха, а въртопите бяха отнесли безбройните малки парченца след като експлозиите разлюляха надвисналите скали и изпълниха небето с дъжд от тъмен вулканичен камък. Атаклена гледаше как шимите прибират малките смъртоносни губруански ракети.

След няколко минути нашественикът трябваше да прати тук изтребителите си. Дотогава партизаните трябваше да са изчезнали. В противен случай участта им щеше да е същата, като на бедните шими, въстанали предишната седмица в долината Сайнд.

След разгрома неколцина бегълци бяха стигнали в планината. Фибен Болгър не бе сред тях. Не пристигна и никакъв пратеник с обещаните бележки на Гейлит Джоунз. Поради липса на информация щабът на Атаклена можеше само да предполага колко време ще е необходимо на губруанците, за да реагират на последното нападение.

Горилите и шимите се катереха на ръба на скалата, усмихваха се на Атаклена и потъваха в гората.

Тя вече не трябваше да придумва и убеждава. Защото беше станала почетен земянит. Дори онези, които по-рано негодуваха срещу заповедите „на един И-ти“, сега бързо и радостно й се подчиняваха.

В това имаше някаква ирония. След като подписаха договора, който ги направи съпрузи, тя и Робърт се виждаха по-рядко отпреди. Тимбримката вече не се нуждаеше от неговия авторитет на единствен свободен възрастен човек, затова той тръгна да нанася самостоятелни удари на врага.

Атаклена не бе сигурна точно какво е юридическото значение на подписания пред свидетели документ. Междувидовите „бракове“ обикновено бяха средство за официално удобство. Партньорите в едно делово предприятие можеха да се „оженят“, въпреки че произлизаха от съвършено различни генетични линии. Един влечугообразен би-гле бе в състояние да влезе в брак с някой хитинов ф’рутианец. От подобни съюзи не се очакваше потомство. Но по принцип се приемаше, че партньорите ще се радват на взаимната си компания.

Всичко това й беше смешно. В известен смисъл сега тя си имаше „съпруг“.

И той не бе тук.

„Така беше и за Матиклуана през всичките дълги, самотни години“ — помисли си Атаклена и докосна медальона, който висеше на шията й. Нишката със съобщението на Ютакалтинг се беше присъединила към тази на майка й. Навярно техните лейлакллапт’н души се виеха заедно в кутийката, толкова близо една до друга, каквато бе била и връзката им в живота.

„Изглежда, започвам да разбирам за тях нещо, което никога не съм осъзнавала“ — помисли си тя.

Бенджамин й махаше от пътеката, където вездесъщите лиани се събираха около малко вирче възрозова вода. Някакво шими техник, приклекнало до отвора в гъстите лиани, настройваше фин уред.

Атаклена се приближи до тях.

— Имате ли известия от Робърт?

— Тъй вярно — отвърна шимито. — Определено засичам един от характерните химикали, които той взе със себе си.

— Кой? — напрегнато попита тимбримката.

Шимито се ухили.

— Онзи с лявата аденинова спирала. За който се разбрахме, че ще означава „победа“.

Атаклена задиша малко по-спокойно. Значи групата на Робърт също беше постигнала успех. Предишния ден тя трябваше да атакува малък вражески наблюдателен пункт на север от прохода Лорн и да отвлече вниманието на нашественика. Два малки успеха за толкова много дни. С тази скорост може би щяха да унищожат губруанците, да речем, за около един милион години.

— Отговорете, че ние също сме постигнали целите си.

Бенджамин се усмихна и подаде на свързочничката стъкленица с прозрачна течност, която тя изля във вирчето. След няколко часа свързалите се молекули щяха да могат да бъдат засечени на много километри. Навярно утре свързочникът на Робърт щеше да му докладва съобщението й.

Методът беше бавен. Но тимбримката знаеше, че губруанците си нямат абсолютно никаква представа за него — поне засега.

53.Робърт

Врагът беше започнал да използва по-добри роботи.

Разбитият губруански патрул се оттегли в гъстата джунгла и взриви пътеката в радиус от двеста метра. Дървета се поваляха, виещите се лиани се мятаха като червеи. Гравитотанковете продължиха стрелбата, докато не намериха достатъчно открито пространство, за да се приземят. Там кръжаха останалите машини, насочили дулата си навън, и поддържаха почти непрекъснат огън във всички посоки.

Група шими се осмели да се приближи прекалено близо с ръчните си катапулти и химични гранати и градушката на безразборния огън ги разкъса на парчета.

Капитанът даде заповед за оттегляне и разпръскване. С този конвой не можеха да направят нищо повече, не и срещу редовните сили на губруанската армия, които несъмнено вече пътуваха за насам. Телохранителите му провесиха на рамо заловените саблепушки и се спуснаха към сенките, застанали пред него и от двете му страни.

Робърт негодуваше, че шимите го бранят и му забраняват да се приближава до мястото на схватката, но не можеше да направи нищо. Бяха прави, по дяволите.

Клиентите пазеха патроните си като индивиди, а расата патрон, на свой ред, пазеше расата клиент като вид.

Изглежда, Атаклена можеше по-добре да се справя с това. Тя произхождаше от култура, която още от самото начало на съществуването си беше приела, че нещата стоят по този начин. И освен това не се тревожеше за мъжествеността си.

Изтеглянето беше успешно изпълнено преди небето да се покрие с губруански бойни машини. Отрядът на Робърт се раздели на малки групи, които трябваше да стигнат по различни пътища до разпръснатите си лагери, докато пак не получеха команда „на оръжие“ по горската мрежа от лиани. Единствено групата на Робърт се насочи към възвишенията, под които се намираше пещерната им щабквартира.

Това изискваше голямо заобикаляне, защото бяха далеч на изток във веригата на Мулун, а врагът бе разположил постове на няколко планински върха, лесно снабдявани по въздуха и отбранявани с базирано в космоса оръжие. Един от постовете се намираше по най-прекия им път за дома, затова шимите разузнавачи поведоха групата по една просека в джунглата, точно на север от прохода Лорн.

Трансферните лиани бяха навсякъде. Наистина бяха чудо на природата, но и забавяха пътя им тук долу, под възвишенията. Робърт беше имал много време да мисли. Най-вече се чудеше какво изобщо правят губруанците толкова високо в планината.

О, той се радваше, че са тук, защото това даде на Съпротивата възможност да им нанася удари. Но защо губруанците изобщо си правеха труда да се занимават с партизанското движение в Мулун, когато здраво държаха останалата част от планетата? Дали тук нямаше символична причина — нещо напластило се в галактическата традиция, — която изискваше да ликвидират всяко изолирано огнище на съпротива?

Но дори това не можеше да обясни широкото присъствие на цивилни в планинските аванпостове. Губруанците пълнеха Мулун с учени. Те търсеха нещо.

Робърт наблюдаваше своите шими. Все още изглеждаха нервни, тези нередовни войници, които допреди няколко месеца бяха фермери, миньори и екологични работници из затънтените краища на планетата. Но сега от ден на ден ставаха все по-уверени. По-силни и по-решителни.

„И по-диви“ — разбираше също Робърт, докато ги гледаше как се появяват и изчезват сред дърветата. Имаше нещо свирепо и диво в начина, по който се движеха, в начина, по който блестяха очите им, докато скачаха от клон на клон. Изглежда, рядко им трябваха думи, за да координират действията си. Изсумтяване, бърз жест, гримаса — това им беше повече от достатъчно.

Като се изключеха лъковете, колчаните и домотъканите торби за оръжие, шимите се движеха предимно голи. Украшенията на цивилизацията, обувките и фабричните тъкани бяха изчезнали. И заедно с тях си беше отишла някаква илюзия.

Робърт огледа и себе си — с боси пищяли, в къс брич, с мокасини и раница на гърба, изпохапан, издраскан, заякващ с всеки ден. Ноктите му бяха мръсни. Косата му бе отрязана отпред, а отзад я беше вързал на опашка. Брадата отдавна бе престанала да го сърби.

„Някои И-тита си мислят, че човеците се нуждаят от още ъплифтиране — че самите ние сме нещо малко повече от животни. — Робърт подскочи, хвана една лиана, залюля се над някакви зловещо изглеждащи тръни и се приземи с чевръсто приклякване върху един повален дънер. — Доста разпространено мнение сред галактяните. Но кой съм аз, че да ги обвинявам в грешка?“

Преди известно време, през една мрачна безлунна нощ, беше наблюдавал как дванайсет подбрани шими връхлитат връз губруански лагер със самоделни, на практика невидими хартиени делтаплани. Спуснаха се ниско, хвърлиха нитроглицериновите и газовите си бомби и изчезнаха под звездната светлина преди врагът да успее да разбере какво става.

Последва шум и дим, суматоха и объркани крясъци, и беше напълно невъзможно да се каже какви са резултатите от нападението. Въпреки това той помнеше колко неприятно му бе да гледа отстрани. Беше квалифициран пилот, по-подходящ за подобна мисия от тези планински шими.

Но Атаклена бе дала стриктни инструкции и всички неошимпанзета се подчиняваха. Кожата на Робърт беше свещена.

„По дяволите, това е по моя собствена вина“ — помисли си той, докато се провираше през гъсталаците. Като направи Атаклена своя официална съпруга, той й осигури статуса, необходим й, за да ръководи малкото им въстание… а заедно с това и известна власт над себе си. Вече не можеше да прави това, което му се харесваше.

И така, сега тя беше негова жена, в известен смисъл. „Какъв брак“ — помисли си той. Колкото и Атаклена да продължаваше да променя вида си, за да прилича повече на човек, това само по-силно му напомняше за онова, което тя не можеше да прави. Несъмнено още една причина, поради която междувидовите бракове се срещаха рядко!

„Какво ли мисли Меган за новината?… Дали пратеникът ни изобщо е стигнал дотам?“

— Връх Фоси — каза Елзи. Робърт веднага разбра какво има предвид. Тук беше безопасно — безопасно дори за скъпоценните горили.

По брега на Силмарско море имаше само няколко полудействащи вулкана. И все пак навсякъде из Мулун имаше места, където земята от време на време се разтърсваше и на редки интервали изригваше лава.

Връх Фоси съскаше. Изпаренията се кондензираха над геотермичните отвори, в които димеше гореща вода и от време на време избухваше нагоре в пенливи гейзери. Вездесъщите трансферни лиани се събираха тук от всички посоки и се виеха като огромни кабели по страните на полузаспалия вулкан. Тук, в сенчестите димящи вирчета, те бяха устроили своето тържище и редките елементи, процедили се през тесните процепи в горещия камък, най-после навлизаха в горската икономика.

Тук не беше вероятно губруанците да засекат нищо. Няколкото голи антропоида по тези склонове не представляваха нищо сред цялата тази горещина, пяна и химични елементи. Ако нашествениците изобщо дойдеха да проверят, горилите и техните пазачи просто можеха да се слеят със заобикалящата ги джунгла и да се върнат, след като неканените гости си тръгнат.

— На кого беше идеята за това? — попита той, когато стигнаха до сянката на високия горски покров. Миризмата на сяра стана по-силна.

— Генералът го измисли — отвърна Елзи.

Робърт не изпитваше ревност. Атаклена беше умна, дори за тимбримка, а той знаеше, че възможностите му в най-добрия случай не надхвърлят много тези на средния човек.

— Защо не ми е съобщено?

— Ами не сте питали, сер. Бяхте зает с експериментите си по оптичните нишки и начините на врага за засичане. И… и не бяхме сигурни дали в края на краищата няма да бъдете обгазен, рано или късно. Ако това се случеше, щеше да ви се наложи да отидете в града за противоотровата. Щяха да ви разпитват… и може би да ви подложат на пси-сканиране.

Робърт за момент затвори очи, после кимна.

— Ясно. Да вървим да видим горилите.

Те седяха на малки семейни групи и лесно се различаваха отдалеч — много по-едри, по-тъмни и по-космати от своите братовчеди неошимпанзетата. Големите им, стесняващи се нагоре лица — черни като обсидиан — изразяваха спокойна съсредоточеност, докато ядяха, пощеха се или работеха по основната задача, която им беше възложена — да тъкат плат за войната.

Совалките летяха по широките дървени станове в унисон с тътнещата песен на огромните маймуни. От време на време някой тъкач спираше работа, за да размаха развълнувано ръце в разговор със съседа си. Робърт знаеше езика на знаците достатъчно добре, за да проследи част от бъбренето, но изглежда, горилите разговаряха на диалект, съвсем различен от сигналите, използвани от бебетата на шимите. Беше проста реч, да, но също така и изящна по свой собствен начин, с нежен стил, изцяло специфичен за тях.

Очевидно това не бяха просто големи шими, а съвсем различна раса, поела по свой път. Друг път до разума.

Всички групи на горилите, изглежда, се състояха от определен брой възрастни женски, техните малки, няколко младежи и един извисяващ се възрастен мъжкар с посребрен гръб. Козината на патриарха по гърба и ребрата винаги беше сива. Върхът на главата му беше заострен и внушителен. Ъплифтното инженерство бе променило стойката на неогорилата, но по-едрите мъжки все още трябваше да използват кокалчетата поне на едната си ръка, когато вървяха. Огромните им гърди и рамене правеха горната половина на тялото им прекалено тежка, за да ходят на два крака.

За разлика от тях, гъвкавите им дечурлига се движеха лесно на два крака. Челата им бяха заоблени, гладки, без резкия наклон и изпъкналите надочни дъги, които по-късно щяха да им придадат такова измамно свирепо изражение. Интересно колко силно си приличаха бебетата и на трите раси — горили, шими и човеци. Едва по-късно ставаха напълно очевидни сериозните разлики в наследствеността и съдбата им.

„Неотения“ — помисли си Робърт. Класическата теория отпреди Контакта, която май се беше оказала валидна — тя предполагаше, че част от загадката на разума е да останеш като дете колкото е възможно по-дълго. Например човешките същества запазваха лицата, адаптивността и ненаситното си любопитство дори и в съвсем зряла възраст.

Случайна ли беше тази особеност? Особеност, позволила на предразумния Homo habilis да направи предполагаемо невъзможния скок — да ъплифтира сам себе си до равнището на пътуващ сред звездите разум? Или пък беше дар от онези тайнствени същества, които според някои трябваше някога да са бърникали в човешките гени, отдавна изчезналите хипотетични патрони на човечеството?

Всичко това бяха предположения, но едно беше ясно. Другите земни бозайници губеха почти всякакъв интерес към ученето и играта след достигане на половата си зрелост. Но човеците, делфините — а сега, все повече и повече с всяко следващо поколение, и неошимпанзетата — с годините оставаха все така очаровани от света.

Някой ден развилите се горили също може би щяха да споделят тази особеност. Тези представители на едно променено племе вече бяха по-умни и оставаха любопитни по-дълго, отколкото безпросветните си земни роднини. Някой ден техните наследници може би също щяха да остават завинаги млади.

Ако галактяните изобщо го позволяха.

Малките на горилите се щураха наоколо и си пъхаха носовете във всичко. Никога не ги пляскаха или наказваха, само нежно ги побутваха настрани, когато пречеха, обикновено с потупване и ласкаво сумтене. Докато минаваше покрай една от групите, Робърт дори зърна в храстите посивял мъжкар, яхнал една от женските си. Три хлапета пълзяха по широкия гръб на мъжкаря и надзъртаха към масивните му ръце. Той не им обръщаше внимание; просто беше затворил очи и се клатеше — изпълняваше дълга си към своя вид.

Три горилчета се затичаха през изпочупения христалак и се скупчиха пред Робърт. От устите им висяха ленти от някакъв пластичен материал. Двете го погледнаха с нещо като страхопочитание, но третото, не така срамежливо, размаха ръце в енергични, макар и неясни знаци. Робърт се усмихна и го взе на ръце.

По-високо на хълма, над веригата от обвити в мъгла горещи извори, сред дърветата се движеха други кафяви фигури.

— По-млади мъжкари — обясни Елзи. — И старци, прекалено грохнали, за да бъдат патриарси. Преди нашествието плановиците в центъра „Хаулетс“ се опитваха да решат дали да се намесят в семейната им система. Това си е техният път, да, но е толкова тежък за бедните мъжкари — няколко години удоволствие и слава, но на цената на самота през по-голямата част от останалия им живот. — Тя поклати глава. — Когато пристигнаха губруанците, още не бяхме решили. Сега вече може би никога няма да имаме този шанс.

Робърт се въздържа от коментар. Той мразеше рестриктивните договори, но все пак не беше много съгласен с онова, което бяха правили колегите на Елзи в центъра „Хаулетс“. Беше проява на арогантност от тяхна страна да вземат решението в свои ръце, а изходът от всичко това нямаше да е много щастлив.

— Колко шими се грижат за тях?

— Доктор де Щрайвър от Центъра, десетина шими специалисти, които имат опит в работата с тях, плюс двайсетина пазачи и доброволци от съседните селища. Освен това нали понякога ги водим да ни помагат във войната.

— Как изобщо ги изхранвате? — попита Робърт, когато се спуснаха до брега на един от изворите. Някои от шимите от отряда му бяха пристигнали преди тях и вече се бяха изтегнали на влажния бряг и се хранеха.

— Това е сериозен проблем — кимна Елзи. — Горилите имат капризна храносмилателна система и е трудно да им доставяме подходящо балансирани храни. Дори във възстановените простори на Африка един едър мъжкар има нужда от до трийсет килограма растителност, плодове и насекоми на ден. Дивите горили трябва доста да обикалят, за да намерят толкова храна, а ние не можем да им позволим това.

Робърт се наведе към влажните камъни и пусна горилчето, което светкавично офейка надолу към извора, като все още дъвчеше разпарцаливената пластмасова лента.

— Изглежда ми доста трудно — каза той на Елзи.

— Да. За щастие, доктор Шулц реши проблема миналата година. Щастлива съм, че преди да умре, успя да се порадва на успеха си.

Робърт свали мокасините си. Водата изглеждаше гореща. Той потопи пръстите на краката си и бързо ги дръпна обратно.

— Ох! И как успя да го направи?

— Моля?

— Какво бе решението на доктор Шулц?

— Микробиология, сер. — Тя ненадейно вдигна поглед. Очите й блестяха. — О, ето че носят и супата ни!

— Какво искаш да кажеш с това „микробиология“?

— Вътрешни бактерии. Симбионти. Всички ги имаме. Мънички същества, които живеят в червата и устата ни. В по-голямата си част те са безвредни партньори. Помагат ни да смиламе храната в замяна на свободно придвижване.

— Аха. — Разбира се, Робърт знаеше за биосимбионтите — всяко хлапе, което ходеше на училище, знаеше за тях.

— Доктор Шулц успя да получи група буболечки, които помагат на горилите да изяждат — и то с удоволствие — огромно количество от местната гартска растителност. Те…

Прекъсна я пронизителен детски вик, който не приличаше на горилски.

— Робърт! — изписка гласчето.

Той вдигна поглед и се усмихна.

— Здравей, Ейприл!

Момиченцето седеше на лявото рамо на млада мъжка горила, чиито черни очи бяха търпеливо нежни. Ейприл се наведе напред и размаха ръце в бърза поредица от знаци. Горилата я пусна на земята и детето се покатери на рамото на Робърт. Пазачът й търпеливо изсумтя.

Знаеше, че държат момиченцето при горилите за безопасност, ала изведнъж осъзна колко зает е бил след възстановяването си от нараняванията. Прекалено зает, за да мисли за детето, единственият друг човек на свобода в планините.

— Здрасти, фъстък — каза той. — Как я караш? Добре ли се грижиш за ’рилите?

Тя сериозно кимна.

— Добре, Робърт. Трябва да сме дежурни, нали сме само ние.

Робърт силно я прегърна и внезапно се почувства ужасно самотен. Досега не беше усещал колко силно му липсва човешка компания.

— Аха. Само ти и аз сме останали тук горе — тихо рече той.

— Ти и аз, и тимбимката Атаклена — напомни му тя.

Робърт срещна очите й.

— Въпреки това ти правиш каквото ти каже доктор де Шрайвър, нали?

Тя кимна.

— Доктор де Шрайвър е много мила. И казва, че може би скоро ще мога да отида да видя мами и тати.

Робърт трепна. Щеше да му се наложи да поговори с де Шрайвър за тази лъжа. Дежурният шим навярно не бе могъл да понесе да каже на човешкото дете истината: че ще остане под техните грижи още дълго. Да я пратят в Порт Хеления сега щеше да означава да издадат тайната за горилите — нещо, което дори Атаклена вече беше решила да не допусне.

— Свали ме там долу, Робърт — заповяда Ейприл със сладка усмивка и посочи към една плоска скала, където малкото горилче подскачаше пред неколцина от отряда му. Шимите се смееха на лудориите му. Робърт разбираше снизходителното им, дори малко самодоволно държане. Една много млада раса клиент естествено щеше да изпитва такива чувства към друга, още по-млада. Шимите проявяваха наистина собственическо и бащинско отношение към горилите.

Той пренесе Ейприл на отсрещния бряг и я остави на земята до горилчето.

— Какво е това в устата ти? — Той посегна към малката горила, но тя бързо се дръпна и го загледа с широко отворени очи.

— Какво дъвче? — попита Робърт.

— Прилича на пластмасова лента — каза Елзи. — Но… но какво прави това тук? Тук не трябва да има нищо, произведено на Гарт.

— Това не е направено на Гарт — каза шимито, което им бе поднесло супата. После се усмихна, избърза ръце в престилката си, наведе се и вдигна горилчето. То й даде лентата без възражения. — Всички малки дъвчат тези ленти. Безопасни са и сме абсолютно сигурни, че в тях нищо не крещи „Земянити!“ на губруанските детектори.

— Откъде може да сте сигурни? Каква е тази материя?

Шимито пусна горилчето, размаха лентата пред лицето му, и то изцвъртя, грабна я и пак я натика в устата си.

— Някои от родителите им донесоха такива ленти след първото успешно нападение, още докато бяхме в центъра „Хаулетс“. Казаха, че „мирише вкусно“. Сега децата ги дъвчат непрекъснато.

Тя се усмихна на Елзи и Робърт и поясни:

— Това са свръхпластични влакна от губруанските бойни машини. Нали знаете, онзи материал, който спира куршумите.

Робърт и Елзи зяпнаха.

— Хей, Конги — изгука шимито на малката горила. — Ти, хитро дребосъче такова. Искаш ли, след като подъвчеш бронеоблицовката, да се заемеш с нещо наистина вкусно?

54.Фибен

— Не мърдай — каза Фибен на Гейлит. Пощеше я.

Нямаше нужда да казва нищо. Защото макар Гейлит да беше с гръб към него, той знаеше, че на лицето й е изписано удоволствие. Когато тя беше такава — спокойна, отпусната, дори щастлива, — иначе строгото й лице светваше и чертите й напълно се преобразяваха.

За съжаление това трая само миг. Едва доловимо кратко движение привлече вниманието на Фибен и той инстинктивно заби нокти във фината й козина.

— Какво правиш? — охна тя.

— Ям — измърмори той и пукна насекомото между зъбите си.

— Лъжеш — с неубедителен глас каза Гейлит.

— Да ти покажа ли?

Тя сви рамене.

— Недей. Просто продължавай.

Той изплю мъртвата въшка, макар че при оскъдната храна, която им даваха, спокойно можеше да се възползва от протеина. През всичките безброй случаи, когато се беше заемал с взаимно пощене с други шими — приятели, съученици, семейство Трууп на остров Силмар, — никога не си бе припомнял толкова ясно за една от първоначалните цели на ритуала, наследен от джунглата — избавянето на другия шим от паразити. Надяваше се, че Гейлит няма да е прекалено гнуслива, за да направи същото и за самия него. След повече от две седмици спане върху сламеници той също започваше да усеща странни сърбежи.

Трябваше да се протяга, за да достига Гейлит, тъй като бяха оковани във вериги в двата ъгъла на каменната стая и едва можеха да се доближат достатъчно.

— Добре — каза той. — Почти свърших, поне с онези места, които разголваш. Не мога да повярвам, че едно шими, което ми каза „готин“ само преди няколко месеца, е толкова свенливо по отношение на голотата. И това ми било сводница!

Гейлит само изсумтя. А беше изглеждала толкова радостна, че го вижда вчера, когато шимите ренегати го бяха довели тук от предишната му килия.

Сега обаче, изглежда, отново откриваше грешки във всичко, което правеше Фибен.

— Само още малко — настоя тя. — Наляво.

Той замърмори, но се подчини. Шимите имаха нужда да докосват и да бъдат докосвани повече от своите човешки патрони, които понякога държаха ръцете си на публично място, но рядко правеха нещо повече.

Задрънчаха ключове и старовремската дървена врата се отвори.

Беше шимито, което им носеше вечерята. Фибен не знаеше името й, но сърцевидното й лице му беше някак си познато.

Яркият й ципокостюм — в стила, носен от бандата условници, които работеха за губруанците — беше стегнат с еластични ленти на глезените и китките. На ръкава имаше лента с холоснимка, изобразяваща птичи нокти, протегнати в космоса.

— Разкажи ми за Земята — каза Фибен след като излапа вечерята си. — Как изглежда?

Гейлит отопи последните остатъци от чинията си.

— Какво да ти разкажа? Всички знаят за Земята.

— Да. От видеото и от туристическите кубокниги, естествено. Но не от личен опит. Ти си ходила като дете с родителите си, нали? И си получила там доктората си?

Тя кимна.

— В университета на Джакарта.

— А после?

Очите й се зареяха.

— После кандидатствах за служба в Центъра за галактически изследвания в Ла Пас.

Фибен знаеше за това място. Там мнозина от земните дипломати, пратеници и агенти се обучаваха и запознаваха с начините, по които мислеха и действаха древните култури на Петте галактики. Беше от жизнена важност лидерите да открият някакъв начин трите земни раси да продължат пътя си в тази опасна вселена. Съдбата на вълконския клан до висока степен зависеше от випускниците на ЦГИ.

— Впечатлен съм, че изобщо си кандидатствала — каза той и наистина мислеше така. — Те… искам да кажа… приеха ли те?

Тя кимна.

— Ами… почти. Имах нужната квалификация. Почти. Ако съм се била представила мъничко по-добре, така казаха, нямало изобщо да има съмнение.

Очевидно споменът беше болезнен. Гейлит, изглежда, искаше да промени темата.

— После ми съобщиха, че предпочитат да се върна на Гарт — продължи тя. — Трябвало да се заема с преподаване, така казаха. И че съм щяла да бъда по-полезна тук.

— Кой ти го каза? Кои са тези „те“, за които говориш?

Гейлит нервно зачопли козината на ръката си, после тихо отвърна:

— Бюрото по Ъплифт.

— Но… но какво право имат те да определят назначаването ти на преподавателско място или пък изобщо избора на кариера?

Тя го погледна.

— Имат огромно право, Фибен, ако мислят, че генетичният прогрес на неошимпанзетата или неоделфините е изложен на опасност. В състояние са да ти попречат да станеш космонавт например от страх, че скъпоценната ти плазма може да бъде облъчена. Или да не ти позволят да избереш за своя професия химията от страх от непредвидими мутации. — Тя взе стиска слама и започна бавно да я усуква. — О, ние имаме много повече права, отколкото други раси клиенти. Зная това, непрекъснато продължавам да си го напомням.

— Но те са решили, че гените ти са нужни на Гарт — тихо предположи Фибен.

Тя кимна.

— Системата е точкова. Ако наистина се бях представила добре на изпита в ЦГИ, всичко щеше да е наред. Малко шими успяват. Аз бях на ръба. И ми дадоха тази проклета бяла карта — сякаш е някаква утешителна награда, — и ме върнаха на родната ми планета, на Гарт. Изглежда, най-важни са бебетата, които ще имам. — Тя се засмя горчиво. — По дяволите, нарушавам закона вече от месеци, рискувам живота и утробата си в това въстание. Дори да бяхме спечелили, най-много щях да получа медал от ТААСФ, може би даже щеше да има паради в моя чест, но какво от това? Нали дори да победим аз пак ще гния в затвора на Бюрото по Ъплифт!

— О, Всеблаго — въздъхна Фибен и се облегна на студените камъни. — Но ти нямаш… искам да кажа все още нямаш…

— Че още не съм се разплождала ли? Добро наблюдение. Едно от малкото преимущества на бялата карта е, че мога да избирам всеки със синя или по-нагоре за баща и сама да решавам кога, стига да имам три или повече деца преди да навърша трийсет. Дори не трябва да ги отглеждам лично! — Тя отново се разсмя горчиво. — По дяволите, половината от шимските брачни групи на Гарт биха се обръснали до голо за правото да осиновят някое от децата ми.

„Според нея положението й е ужасно — помисли си Фибен. — И все пак на планетата едва ли има повече от двайсетина шими, които да са оценени по-високо от Бюрото. За един представител на раса клиент това е най-високата чест.“

Но може би в края на краищата я разбираше. Бе се върнала на Гарт, знаейки един факт. Че независимо колко блестяща е кариерата й, какви са постиженията й, това само ще направи яйцеклетките й по-ценни… само ще направи още по-чести болезнените посещения в Плазмената банка и ще доведе до по-силен натиск да износва колкото е възможно повече от тях в собствената си утроба.

Поканите да се присъедини към брачни групи или двустранни връзки биха идвали автоматично и лесно. Прекалено лесно. Нямаше да има начин да разбере дали дадена група я иска заради самата нея. Самотни ухажори щяха да я търсят само заради статуса на баща на детето й.

Съчувстваше й. Шимите често не криеха чувствата си, особено завистта.

— При шените сигурно е друго — каза Гейлит. — Бялата карта ще е забавна за мъжкия шим, разбирам това. Но за една женска? Амбициозна да стане нещо като личност?

Тя извърна очи.

— Аз… — Фибен се опита да измисли какво да каже, но за миг единственото, което можеше да стори, бе да седи и да се чувства празноглав и глупав. Навярно някой ден един от неговите пра на ента степен внуци щеше да е достатъчно умен, за да знае нужните думи, да знае как да утеши някого, който е толкова потънал в мъката си, че дори не иска да го утешават.

Този по-пълно ъплифтиран неошим, няколко десетки поколения нататък във веригата на Ъплифта, можеше да е достатъчно умен. Но Фибен знаеше, че той самият не е. Беше само една маймуна.

Вечерният час започваше в 20.00 и за затворите не се правеше изключение. Преди залез слънце се надигна вятър и започна да клати кепенците на малкия прозорец. Идваше откъм океана и донасяше мирис на сол. От далечината можеха да се чуят слабите тътени на ранна лятна буря.

Те спяха свити в одеялата си толкова близо един до друг, колкото им позволяваха веригите, глава до глава, за да чуват дишането си в мрака. Спяха и вдишваха слабия мирис на камък и влажна слама, и издишаха тихия шепот на сънищата си.

Ръцете на Гейлит помръдваха рязко, сякаш се опитваше да следва ритмите на някакво илюзорно бягство. Веригите й слабо подрънкваха.

Фибен лежеше неподвижен, но от време на време премигваше, очите му се отваряха и затваряха без светлината на съзнание в тях. Понякога си поемаше дъх и едва след дълго задържане най-после издишаше.

Не чуха тихото бръмчене откъм коридора, нито видяха светлината през цепнатините в дървената врата. Отвън се тътреха крака и по плочите стържеха нокти.

Когато ключът се завъртя в ключалката, Фибен се сепна, претърколи се на една страна, седна и разтърка очи. Гейлит вдигна глава и закри очи от острия блясък на двете лампи, окачени на високи пръти.

Фибен кихна, подушил мириса на лаванда и пера, после чу грубия глас на Желязната хватка.

— Я се стегнете! Имате важни посетители.

Фибен видя малка група пернати четирикраки — огромни топки от бял пух, украсени с панделки и колани. Две от топките държаха прътовете, на които висяха ярките фенери. Останалите цвъртяха около нещо, което приличаше на къс кол, завършващ с тясна платформа. Върху нея се крепеше извънредно необикновена на вид птица, също накичена с ярки панделки.

Огромният двукрак губруанец нервно премести тежестта си от единия крак на другия. Може да беше от начина, по който светлината се пречупваше в перушината му, но цветът й изглеждаше по-богат, по-блестящ от този на другите и напомняше на Фибен за нещо. Сякаш беше виждал този нашественик или някой като него някъде по-рано.

— Окажете съответното уважение към почитаемите по-старши членове на висшия клан Гууксюй-Губру! — остро каза Желязната хватка и сръга Фибен.

— Ще му покажа уважение аз на този проклетник! — Фибен понечи да се изхрачи.

— Не! — Гейлит сграбчи ръката му и прошепна: — Фибен, недей! Моля те. Заради мен. Прави точно като мен!

Кафявите й очи го гледаха умоляващо. Фибен преглътна.

— О, по дяволите, Гейлит. — Тя отново се обърна към губруанеца, скръсти ръце пред гърдите си и се поклони. Фибен направи същото.

Галактянинът се втренчи в тях първо с едното си голямо, немигащо око, после и с другото. Затътри се до другия край на пръта и принуди онези, които го държаха, да се наместят, за да запазят равновесието му. После зацвъртя в поредици от остри, отсечени изграквания.

Четирикраките се отзоваха с нещо като „Дзуууун“.

Един от квакуанските слуги излезе напред. Ярък метален диск висеше на гърдите му — машинен преводач.

Чу се рязък англически превод:

Всичко свърши толкова изведнъж, колкото беше започнало.

— Поклони се пак! — шепнешком настоя Гейлит и той се приведе над скръстените си ръце. Когато отново вдигна поглед, малката група птицеподобни се беше обърнала и вървеше към вратата. Прътът беше сведен, но високият губруанец все пак трябваше да се наведе, за да мине, разперил за равновесие пернатите си ръце. Яростният поглед на Желязната хватка изразяваше чистата му омраза.

Главата на Фибен бучеше. Беше се отказал да следи странния официален диалект на галактически три на птицата още след първата фраза. Дори англическият превод бе напълно неразбираем.

Острата светлина избледня, когато процесията с кудкудякане тръгна по коридора. В последвалия сумрак Фибен и Гейлит се обърнаха и се спогледаха.

— Кажи ми кой, по дяволите, беше този? — попита той.

Гейлит се намръщи.

— Сюзерен. Един от техните трима лидери. Ако не греша — което е напълно възможно, — беше Сюзеренът на Благопристойността.

— Това естествено изяснява всичко. Само че кой, в името на рулетката на Ифни, е Сюзеренът на Благопристойността?

Гейлит пренебрегна въпроса. Челото й беше сбръчкано в съсредоточен размисъл.

— Все пак защо той дойде при нас, вместо нас да отведат при него? — гласно се чудеше тя, макар очевидно да не искаше мнението му. — И защо през нощта? Забеляза ли, че той изобщо не остана, за да чуе дали ще приемем предложението му? Навярно се е чувствал принуден от благопристойност да го стори лично. Но помощниците му могат да отнесат отговора ни по-късно.

— Отговор на какво? Какво предложение? Гейлит, дори не можах да проследя…

Но тя нервно размаха ръце.

— Не сега. Трябва да помисля. Дай ми няколко минути. — Върна се до стената и седна на сламата с лице към черния камък. Влезе шими с наръч слама и сгънати одеяла. Товарът скриваше лицето му. Едва когато го остави на земята, Фибен видя, че е шимито, което го беше гледало втренчено през деня, онова, което му се беше сторило толкова странно познато.

— Донесох ви прясна слама и още одеяла. Нощем е доста студено.

— Благодаря — кимна той.

Тя гледаше в земята. После се обърна и тръгна към вратата. Движеше се с гъвкава грация, очевидна дори под бухлатия ципокостюм.

— Почакай! — внезапно каза Фибен.

Тя спря, без да се обръща. Фибен се приближи към нея, доколкото му позволяваха тежките вериги.

— Как се казваш? — тихо попита той. Не искаше да пречи на Гейлит, която се бе свряла в ъгъла.

Раменете й бяха отпуснати.

— Аз съм… — Гласът й беше съвсем тих. — Викат ми Силви…

Дори докато бързо се измъкваше през вратата, тя се движеше като танцьорка.

— Е, маймунски син съм си и такъв ще си остана — въздъхна Фибен.

55.Ютакалтинг

Покрити с пяна водорасли се полюляваха в плитчините и кокилокраките местни птици търсеха насекоми в тях. По брега растяха някакви храсти, зад тях почваше степта.

Следите водеха от брега на малкото езеро нагоре по обраслия в шубраци склон. Само след един поглед към калните следи Ютакалтинг можеше да каже, че непознатият е вървял патраво. Изглежда, дори на три крака.

С крайчеца на окото си мерна син проблясък — същият, който го беше довел на това място. Опита се да фокусира слабото мъждукане, но то изчезна.

Тимбримът коленичи, за да разгледа отпечатъците в калта, измери ги с педя и се усмихна. Такива красиви очертания! Третият крак не беше координиран с другите два и отпечатъкът му бе много по-малък от тях, почти сякаш двукрако същество беше минало напряко от езерото до храстите, подпирайки се на тояга.

Ютакалтинг вдигна един паднал клон да изтрие следите, но се поколеба.

„Дали да не ги оставя? — зачуди се той. — Действително ли е необходимо да ги скрия?“

Той поклати глава.

„Не. Както казват човеците, не променяй правилата на играта по средата.“

И замете следите. Тъкмо свърши и чу зад себе си тежки стъпки и шум от чупене на храсти. Дипломатът се обърна — Коулт тъкмо завиваше по тясната пътека, водеща към малкото езерце. Глифът лурунану се виеше и спускаше над едрата, увенчана с гребен глава на тенанина като някое разгневено насекомо.

Короната на Ютакалтинг го болеше като пренатоварен мускул. Той остави лурунану да подскочи още веднъж към каменната бездушност на Коулт и след това призна поражението си, изтегли победения глиф и пусна клона на земята.

Във всеки случай тенанинът не видя нищо. Беше се съсредоточил върху малък уред, който държеше върху широката си длан.

— Започвам да ставам подозрителен, приятелю мой — каза Коулт, когато се приближи до тимбрима.

Ютакалтинг почувства как кръвта напира в артериите на тила му. Най-после?

— Подозрителен за какво, колега?

Коулт затвори уреда и го прибра в един от многобройните джобове на жилетката си.

— Има признаци… — Гребенът му се размаха. — Слушах некодираните предавания на губруанците и изглежда, става нещо странно.

Ютакалтинг въздъхна. Не, еднопосочният мозък на Коулт се съсредоточаваше върху съвсем различен въпрос. Нямаше смисъл да се опитва да го отклони.

— Какво пак са намислили нашествениците? — попита той.

— Е, на първо място, засичам много по-слабо движение на военни машини. Изглежда, изведнъж са започнали да се занимават по-малко с онези дребни битки горе в планината. Сигурно си спомняш, че и двамата се чудехме защо изразходват толкова усилия, за да потушат една нищо и никаква партизанска съпротива.

Всъщност Ютакалтинг беше съвсем сигурен, че знае причината за отчаяните действия от страна на губруанците. От парченцата, които двамата заедно бяха успели да съединят, бе очевидно, че нашествениците са ужасно загрижени да открият нещо в планината Мулун. Бяха хвърляли войници и учени сред дивата пустош с явно безполезна енергия и навярно бяха платили сериозна цена за усилията си.

— Можеш ли да се сетиш за някаква причина, поради която сраженията са намалели? — попита Ютакалтинг.

— Не съм сигурен. Едната възможност е губруанците да са открили и заловили нещото, което така отчаяно търсеха…

„Съмнително — убедено си помисли Ютакалтинг. — Доста трудно е да хванеш призрак.“

— Или пък са се отказали да го търсят…

„Най-вероятно“ — съгласи се Ютакалтинг. Рано или късно птицеподобните неизбежно щяха да разберат, че са били измамени, и щяха да престанат да гонят вятъра.

— Или навярно — заключи Коулт, — губруанците просто са унищожили цялата опозиция и са ликвидирали всички, които им се противопоставят.

Ютакалтинг се помоли последният отговор да не е верният. Разбира се, това беше един от поетите рискове, когато бе планирал да докара врага до такава ярост. Можеше само да се надява дъщеря му и синът на Меган Онийгъл да не са платили крайната цена, спомагайки за изпълнението на сложния номер, който самият той беше погодил на злобните птици.

— Хмм — забеляза той. — Не каза ли, че има и нещо друго, което те озадачава?

— Това — продължи Коулт, — че след шейсет дни, през които не сториха изобщо нищо за благото на този свят, губруанците изведнъж правят заявления и предлагат амнистия и работа на бившите членове на Службата за екологично възстановяване.

— Нима? Е, може би това просто означава, че са свършили с укрепването си на планетата и вече могат да отделят малко внимание на отговорностите си.

Коулт изсумтя.

— Сигурно. Но губруанците са счетоводители. Същества на честта. Егоистични воини без чувство за хумор. Те са фанатично предвзети по отношение на онези аспекти на галактическата традиция, които са им изгодни, и в същото време като че ли изобщо не се грижат за съхраняването на планетите като светове инкубатори, а само за приближаващата преоценка на статуса на клана си.

Ютакалтинг беше съгласен с тази характеристика, но не смяташе Коулт за безпристрастен наблюдател. А и тенанинът едва ли беше този, който можеше да обвинява други в липса на чувство за хумор.

Във всеки случай беше очевидно едно. Докато Коулт продължаваше да мисли за губруанците, щеше да е безполезно да се опитва да привлича вниманието му към разни следи по земята.

Той усещаше движението в околната равнина. И дребните хищници, и тяхната плячка търсеха убежища, скриваха се в малки ниши и дупки, за да изчакат отминаването на пладнето, когато яростната жега щеше да поотслабне и нямаше да им коства толкова много енергия и да преследват, и да бягат. В това отношение високите галактяни не правеха изключение.

— Ела — каза Ютакалтинг. — Слънцето се е издигнало високо. Трябва да намерим сянка и да поотдъхнем. Например под онези дървета оттатък езерото.

Коулт го последва без повече коментари. Изглежда, му бяха безразлични незначителните отклонения в пътя им, щом с всеки ден далечните планини осезаемо се приближаваха. Покритите със сняг върхове вече не бяха само бледи очертания на фона на хоризонта. Може би щяха да са им нужни седмици, за да стигнат дотам, и още неопределено време, за да намерят път сред непознатите проходи до Сайнд. Но тенанините бяха търпеливи, когато това обслужваше целите им.

Нямаше повече сини проблясъци. Все пак на Ютакалтинг му се стори, че кенира докосване на дива радост от някакъв ум, криещ се в степта — нещо голямо, умно и познато.

— Всъщност ме смятат за нещо като специалист по земянитите — каза Коулт, когато се разговориха под ниските дървета. Малки насекоми бръмчаха покрай дихателните процепи на тенанина, само за да бъдат издухани всеки път, когато се приближеха. — Това, плюс екологичния ми опит, ми донесе назначаването на тази планета.

— Не забравяй и чувството си за хумор — допълни Ютакалтинг с усмивка.

— Да. — Гребенът на Коулт се развя, което беше равностойно на кимване. — У дома ме мислят за голям дявол. Точно необходимият тип, за да се справя с вълкони и тимбримски хитреци. — Той завърши с няколко бързи и ниски дрезгави вдишвания и издишвания — очевидно съзнателна преструвка, защото тенанинът не притежаваше рефлекс за смях. „Няма значение — помисли си Ютакалтинг. — За тенанински хумор е отлично.“

— Имаш ли голям личен опит със земянити?

— О, да — отвърна Коулт. — Бил съм на Земята. Имах удоволствието да обикалям из дъждовните й гори и да видя странните им и разнообразни форми на живот. Срещал съм неоделфини и китове. Макар моят народ да смята, че самите човеци изобщо не трябваше да бъдат обявявани за напълно ъплифтирани — биха имали огромна полза от още няколко хилядолетия ошлайфане под подходящо ръководство, — аз мога да призная, че техният свят е красив, а клиентите им — обещаващи.

Една от причините, поради които тенанините участваха в настоящата война, бе, че се надяваха да съберат и трите земянитски раси в собствения си клан чрез насилствено осиновяване — „за собственото благо на земянитите“, разбира се. Трябваше също обаче да се признае, че по този въпрос имаше несъгласия сред самите тенанини. Партията на Коулт например предпочиташе десетхилядигодишна кампания на убеждаване, за да се опитат да спечелят земянитите чрез доброволно осиновяване, с „обич“.

Очевидно партията на Коулт не доминираше в настоящото правителство.

— И разбира се, срещнах неколцина земянити през мандата ми в Галактическия институт по миграциите, по време на една експедиция за водене на преговори с Фах’фах’н*фах.

Короната на Ютакалтинг избухна във водовъртеж от сребристи пипалца. Разбираше, че изненадата му е доловима дори за Коулт, но това не го вълнуваше.

— Ти… случвало ти се е да се срещаш с дишащи водород същества? — Тимбримът дори не знаеше как точно се произнася името им — то не беше част от никой утвърден галактически език.

Коултотново го изненада!

— Фах’фах’н*фах. — Дихателните процепи на тенанина пак запулсираха в подражание на смях. Този път той прозвуча по-реалистично. — Преговорите се водеха в субквадранта Пол-Крен, недалеч от онова, което земянитите наричат „сектор Орион“.

— Това е много близо до земянитската колония Ханаан.

— Да. Това беше една от причините, поради която те бяха поканени да участват. Макар че тези редки срещи между цивилизациите на дишащите кислород и водород са изключително важни и деликатни, взехме и неколцина земянити, за да им покажем някои от тънкостите на висшата дипломация.

На Ютакалтинг му се стори, че усеща кениране от страна на Коулт… следа от нещо дълбоко и притеснително за тенанините. „Той не ми казва всичко — разбра Ютакалтинг. — Имало е и други причини да бъдат поканени земянити.“

В продължение на милиарди години между двете паралелни култури беше поддържан неспокоен мир. Петте галактики всъщност бяха десет, защото имаше поне също толкова много стабилни светове с водородна атмосфера, колкото и планети като Гарт, Земята и Тимбрим. Двете нишки на живот, всяка с огромен брой видове и форми, нямаха почти нищо общо помежду си. Фах’фах’н*фах нямаха претенции към кислородните планети, а техните светове бяха прекалено огромни, студени и тежки, за да им завидят дори галактяните.

Освен това те, изглежда, дори оперираха на различни равнища или стойности на време. Дишащите водород предпочитаха бавните пътища през равнище „Д“ на хиперпространството и даже през обикновения космос сред звездите — царството, в което властваше реалността — като оставяха по-бързите магистрали между звездите на бързо живеещите наследници на легендарните Прародители.

Понякога имаше конфликти. Загиваха цели системи и кланове. За такива войни нямаше правила.

Понякога обменяха метали за газове или машини за странни неща, които не се откриваха дори в записите на Великата библиотека.

Имаше периоди, през които едната или другата цивилизация трябваше да изоставя цели спирални ръкави. Галактическият институт по миграциите организираше тези огромни придвижвания на дишащите кислород приблизително на всеки сто милиона години. Официалната причина бе да се позволи на огромни звездни системи да „останат на угар“ в продължение на една епоха, за да се даде време на техните планети да развият нов предразумен живот. И все пак другата цел беше широко известна — да се остави разстояние между водородния и кислородния живот там, където вече изглеждаше невъзможно да не си пречат.

И сега Коулт му казваше, че наскоро е имало преговори точно в сектора Пол-Крен? И че там са присъствали човеци?

Защо никога не бе чувал за това?

Искаше да проследи тази нишка, но нямаше възможност. Коулт очевидно не искаше да разговарят за това и се върна на предишната им тема.

— Все пак смятам, че в губруанските предавания има нещо нередно, Ютакалтинг. От тях става ясно, че и в Порт Хеления, и на островите те търсят специалисти по земна екология и ъплифтиране.

Ютакалтинг реши, че любопитството му може да почака — мъчно решение за един тимбрим.

— Е, нали ти казах: навярно губруанците най-после са решили да изпълнят дълга си към Гарт.

Коулт заклокочи с тон, за който Ютакалтинг знаеше, че изразява съмнение.

— Дори да е така, те биха търсили еколози, но защо са им експерти по ъплифтиране? Подозирам, че все пак става нещо любопитно — заключи той. — Губруанците бяха извънредно възбудени цели няколко мегасекунди.

Дори без малкия им приемник или изобщо без никакви новини по въздушните вълни, Ютакалтинг пак би могъл да разбере това. То се съдържаше в пресекливата синя светлина, която следваше вече от седмици. Трепкащият проблясък означаваше, че тимбримският Дипломатически склад е бил отворен. Примамката, която беше оставил в пирамидата, наред с многобройни други намеци и следи, можеше да доведе някое разумно същество само до едно-единствено заключение.

Бе очевидно, че номерът, който беше заложил на губруанците, им е струвал много скъпо.

И все пак всички добри неща си имат край. Досега дори губруанците сигурно бяха разбрали, че това е просто тимбримски фокус. Птицеподобните не бяха толкова глупави. Рано или късно трябваше да открият, че всъщност не съществуват никакви „гартляни“.

„Мъдреците казват, че може би е грешка да докараш една шега прекалено далеч. Не допускам ли тази грешка, като се опитвам да погодя същия номер на Коулт?“

О, но в този случай нещата бяха напълно различни! Да заблудиш Коулт се оказваше много по-бавна, по-сложна, по-лична задача.

„Във всеки случай какво друго да правя, за да минава времето?“

— Разкажи ми още за своите подозрения — помоли Ютакалтинг спътника си. — Аз съм много, много заинтригуван.

56.Галактяните

Противно на всички очаквания, новият Сюзерен на Цените и Предпазливостта всъщност набираше точки. Перушината му дори беше проявила първите царствени багри на кандидатурата, въпреки че бе започнал съревнованието много след партньорите си. Когато новият Сюзерен танцуваше, другите двама бяха принудени сериозно да го наблюдават и да обръщат внимание на неговите аргументи.

— Това усилие е зле насочено, скъпо, неблагоразумно — изцвъртя той и се завъртя в изящен ритъм. — Вложихме съкровище, време и чест.

Новият главен бюрократ наистина имаше няколко преимущества. Той беше обучен от предшественика си — покойния Сюзерен на Цените и Предпазливостта. Освен това беше изнесъл пред конклава внушителна обвиняваща поредица от факти. По пода лежаха пръснати инфокубове. Предявените доказателства всъщност бяха унищожителни.

— Няма начин, няма възможност, няма шанс този свят да крие предразумно същество, оцеляло от буруралите! Това е бил номер, измама, демоничен вълконско-тимбримски заговор, за да ни накарат да

За Сюзерена на Благопристойността това беше извънредно унизително. Всъщност почти катастрофа.

По време на промеждутъка преди да бъде избран новият кандидат, жрецът и адмиралът бяха властвали самолично, без да има кой да ги контролира. Те отлично бяха съзнавали, че не е благоразумно да действат така, без да ги ограничава гласът на третия им партньор, но как да се държиш благоразумно, когато има толкова съблазнителна възможност?

Адмиралът беше предприел персонални мисии по претърсване и унищожаване на планинските партизани, стремейки се да прибави блясък към личната си чест. От своя страна, жрецът бе наредил да се започнат скъпи нови строежи и беше ускорил доставянето на нов планетарен филиал на Библиотеката.

Това бе прекрасно междуцарствие на двустранно единодушие. Сюзеренът на Лъча и Нокътя одобряваше всяка покупка, а Сюзеренът на Благопристойността благославяше всеки набег на Войниците на Нокътя.

Имаше и грешки. Вълконите се оказаха сатанински в набезите и животинската си неуловимост. И все пак, ако бяха намерили онова, което търсеха, нямаше да последва никакво заяждане за разноските. Всичко щеше да си струва усилието. Но…

„Но ние бяхме измамени, заблудени, направиха ни на глупци“ — горчиво си помисли жрецът. Съкровището се оказа лъжа. А сега новият Сюзерен на Цените и Предпазливостта им опяваше за средствата, които бяха изразходвали. Бюрократът изпълни блестящ танц на наказанието за крайности. Той вече беше спечелил няколко точки на единодушие — например за това да няма повече безполезни преследвания в планината, не и докато не се намери по-лесен начин за унищожаване на партизаните.

Перушината на Сюзерена на Лъча и Нокътя нещастно повехна. Жрецът знаеше колко зле трябва да е подействало това на адмирала. Но и двамата бяха хипнотизирани от справедливата правота на Танца на Наказанието. Не можеха да победят бюрократа с мнозинство — той беше очевидно в правото си.

Сега бюрократът беше започнал нов напев и бе подел нов танц. Той предлагаше да се изоставят новите строителни проекти. Те нямаха нищо общо с отбраната на губруанците на тази планета и бяха започнати на основата на предположението, че тези „гартляни“ ще бъдат открити. Сега бе просто безполезно да продължават да строят хиперпространствен шунт и церемониална могила!

Танцът беше могъщ, убедителен, подкрепен с карти, статистики и таблици с изчисления. Сюзеренът на Благопристойността разбираше, че ще трябва да се направи нещо, и то скоро, в противен случай това парвеню щеше да завърши деня на първо място. Такова разместване на местата бе немислимо, точно когато започваха да усещат в телата си тръпките, предхождащи Смяната на перушината!

Трябваше да се обмисли съобщението от Господарите на Курника. Цариците и князете у дома задаваха отчаяни въпроси. Били ли стигнали вече Тримата на Гарт до дръзка нова политика? Изчисленията показваха, че ще е важно скоро да разполагат с нещо оригинално и творческо — в противен случай инициативата завинаги щеше да премине в ръцете на някой друг клан.

Беше страшно да имаш участта на раса, движеща се в космическата следа на някой друг.

Но въпреки очевидния му финес и лустро, едно нещо в новия главен бюрократ веднага се набиваше в очи. На новия Сюзерен на Цените и Предпазливостта му липсваше дълбочината, ясният поглед на мъртвия му предшественик. Сюзеренът на Благопристойността знаеше, че великата политика не може да излезе от дребнавото, късогледо счетоводителство.

Трябваше да се направи нещо, и то сега! Жрецът зае поза на предчувствие и разпери ръце. Учтиво, дори може би снизходително, бюрократът прекъсна собствения си танц и сведе клюн, печелейки време.

Сюзеренът на Благопристойността започна бавно, като се местеше на малки стъпки на пръта си и съзнателно възприе напева, използван от противника му.

— Макар че може и да няма гартляни, остава шанс, възможност, начин да използваме церемониалния обект, който

Има план, схема, идея, която все още може да спечели

В центъра, фокуса, същината на този план ние ще

Сюзеренът на Лъча и Нокътя вдигна поглед. Светлина на надежда проблесна в обезсърченото око на адмирала и жрецът разбра, че може да спечели временна победа или поне отлагане.

През идващите дни много, наистина много щеше да зависи от това дали тази смела нова идея ще има ефект.

57.Атаклена

— Виждаш ли? — извика й той. — Преместила се е през нощта!

Атаклена гледаше човешкия си приятел — кацнал върху клона на едно дърво на десет метра над земята. Той издърпа листатия зелен кабел и й го показа.

— Сигурен ли си, че е същата лиана, която отряза снощи? — извика тя.

— Разбира се! Налях един литър обогатена с хром вода — веществото, в което се е специализирала тази лиана — в чатала на онзи клон, право над мен. Сега лианата се е закрепила точно там!

Атаклена кимна.

— Виждам, Робърт. И вече вярвам.

Понякога Робърт се държеше съвсем като тимбримски младеж — бърз, импулсивен, дяволит. В известен смисъл това беше малко объркващо. Предполагаше се, че вълконите трябва да се държат по странни и неразгадаеми начини, а не просто като… е, като момчета.

„Но Робърт не е вълкон — напомни си тя. — Той е мой съпруг.“ И във всеки случай, тя живееше сред земянити вече толкова дълго, че се чудеше дали не е започнала да мисли като тях.

„Когато — ако изобщо — се върна у дома, дали ще смущавам всички, дали ще ги плаша и удивлявам с метафори? Със странни вълконски становища? Привлича ли ме тази перспектива?“

Над войната се беше спуснало затишие. Губруанците бяха престанали да пращат лесно уязвими експедиции в планината. Аванпостовете им бездействаха. Дори безспирното бръмчене на газови роботи вече го нямаше сред планинските долини повече от седмица, за огромно облекчение на шимите фермери и селяни.

Така че разполагаха с известно време и бяха решили да си вземат един ден почивка, за да се опитат да се опознаят по-добре. В края на краищата никой не знаеше кога борбата ще се възобнови. Щяха ли изобщо да имат друг шанс?

— Добре — извика тя. — Съгласна съм. Лианите могат да бъдат обучавани. Сега слизай!

Робърт енергично дръпна лианата, пое си дъх — разшири гръдния си кош до степен, която никой тимбрим не би могъл да достигне, — после бързо издиша и нададе продължителен вик. Ехото го разнесе по горските коридори.

Атаклена въздъхна. „О, да. Той трябва да изкаже уваженията си на тяхното вълконско божество Тарзан.“

Стиснал лианата с две ръце, Робърт скочи от клона и полетя, но викът му внезапно секна, когато той се вряза в листака и изчезна.

Тишината се нарушаваше само от тихото падане на листата. Атаклена извика:

— Робърт!

Нито отговор, нито движение сред гъсталака.

— Робърт?

Атаклена се опита да го открие с короната си. Той беше там, беше добре… и изпитваше някаква болка.

Момичето се затича през поляната. Гийровата реакция започна — ноздрите й автоматично се разшириха, за да поемат много повече въздух при утрояването на сърдечния пулс. Докато стигне до дърветата, ноктите й вече бяха започнали да се втвърдяват. Тя изрита меките си обувки и незабавно започна да се катери по грубата кора на гигантския ствол.

Знаеше, че трябва да забави темпото. Въпреки тимбримската й скорост и адаптивност, мускулатурата й не беше толкова здрава, колкото човешката, и излъчването на короната й не отделяше топлината като човешките потни жлези. И все пак не можеше да не поддържа пълната скорост, на която беше способна.

Сред листата, където се бе сгромолясал Робърт, беше тъмно и тясно. Атаклена премигна и изсумтя. Миризмите й напомниха, че това е див свят, а тя не бе вълконка, че да се чувства у дома си в жестоката джунгла. Прибра пипалцата си, за да не се оплетат в гъсталака. Затова и беше неподготвена, когато нещо протегна ръце от сенките и здраво я сграбчи.

Хормоните заприиждаха. Тя ахна и се изви, за да удари нападателя си, навреме разпозна аурата на Робърт и неговия човешки, мъжки мирис. Силните му ръце я притискаха здраво. Атаклена изпита моментен прилив на замаяност, когато гийровата реакция се стовари върху й.

След миг изненадата й се удвои. Защото Робърт започна да докосва устата й със своята. Отначало действията му изглеждаха безсмислени, безумни. Но после, когато короната й се отвори, тя отново започна да долавя чувства… и веднага си спомни сцени от човешките видеодрами — сцени на съвкупление и сексуална игра.

Бурята от емоции, която я обзе, беше толкова яростно противоречива, че тя се вцепени. А това отчасти може да се дължеше и на спокойната мощ на ръцете му. Едва когато Робърт най-после я пусна, момичето бързо се дръпна от него и задъхано се облегна на ствола на гигантското дърво.

— Ан… Ан-туилатбиелна! Наха… Ти… ти… бленчук! Как смееш… Клет-тнуб… — Дъхът й пресекна и тя трябваше да спре полиглотските си ругатни, за да успокои дишането си. Във всеки случай това, изглежда, не развали очевидно доброто му настроение.

— Не успях да разбера всичко, Атаклена. Моят галседем все още е доста слаб, макар че работя върху него. Кажи ми, какво е… бленчук?

Атаклена отвърна с жест — извиване на главата, което беше тимбримският еквивалент на ядосано свиване на рамене.

— Това няма значение! Веднага ми кажи. Зле ли си наранен? И ако не, защо направи онова, което току-що направи? Трето, кажи ми защо да не те накажа, че ме изигра и ме нападна по този начин?

Очите на Робърт се разшириха.

— О, изобщо не го взимай на сериозно, Клени. Оценявам начина, по който дойде да ме спасяваш. Все още бях малко замаян и се зарадвах, че те виждам.

Ноздрите на Атаклена се разшириха. Пипалцата й се развяха, подготвайки се да оформят язвителен глиф. Робърт очевидно усети това и вдигна ръка.

— Добре, добре. Не съм зле наранен, а само малко одраскан. Всъщност беше забавно.

Усмивката му изчезна, когато видя изражението й.

— Уф, що се отнася до въпрос номер две — посрещнах те по този начин, защото това е разпространен човешки ритуал на ухажване, който бях силно мотивиран да изпълня с теб, макар да признавам, че можеше и да не го разбереш.

Атаклена се намръщи. Пипалцата й се сгърчиха в смут.

— И накрая — въздъхна Робърт, — не мога да се сетя за причина, поради която да не ме накажеш за нахалството ми. Твое право е, както би било право на всяка човешка жена да счупи ръката ми за това, че съм я докоснал без разрешение. Не се съмнявам, че и ти можеш да го сториш. Единственото, което мога да кажа в своя защита, е, че счупената ръка понякога е професионален риск за всеки човешки младеж. Обикновено ухажването не може да започне, освен ако не направиш нещо импулсивно. Ако човек е разбрал правилно знаците, на жената й харесва и няма да му покаже червен картон. Ако е сбъркал, си плаща. — Той сви устни. — Знаеш ли, никога досега не съм се държал така. Обаче си права. Може би в това отношение човеците са луди клет-тнуби.

Атаклена премигна. Напрежението й започна да изтича, да капе от връхчетата на короната й; тялото й се върна в нормалното си състояние. Възлите на промяната под кожата й пулсираха, поглъщайки гийровите вълни.

„Като малки мишлета.“

Всъщност усети, че се усмихва. Странната изповед на Робърт беше поставил нещата — почти смешно — върху логична плоскост.

— Удивително — каза тя. — Както обикновено, в тимбримската методология има такива паралели. Собствените ни младежи също трябва да се възползват от възможностите си.

После замълча и се намръщи.

— Но стилистически тази ваша техника е толкова груба! Степента на грешка сигурно е огромна, тъй като нямате корони, за да усещате какво чувстват женските ви. Освен грубото си сетиво на съпреживяване, вие разполагате само с намеците, кокетирането и езика на тялото си. Изненадана съм, че изобщо успявате да се възпроизвеждате, без преди това да се избивате помежду си!

Лицето на Робърт потъмня и тя разбра, че младежът се изчервява.

— О, сигурно малко съм преувеличила.

Атаклена не успя да се сдържи и отново се усмихна, не само с недоловимо присвиване на устата, а с истинско, пълно раздалечаване на очите си.

— Стига, Робърт, вече съм сигурна.

Лицето му почервеня още по-силно. Той сведе очи към ръцете си. Настъпи мълчание. Атаклена почувства вълнение в дълбините на собственото си същество и кенира простия сетивен глиф киниулун — момчето от притчата, хванато да върши онова, което момчетата неминуемо вършат. Робърт мълчеше. Откритата му аура на засрамена искреност го правеше по-близък, отколкото повечето от връстниците й в училище навремето.

— Добре, Робърт — въздъхна тя. — Ще те оставя да ми обясниш защо си бил „силно мотивиран“ да пристъпиш към този класически човешки съвкупителен ритуал с представител на друг вид — с мен. Защото подписахме договор да сме съпрузи? Да не би да се чувстваш задължен да консумираш брака ни, за да удовлетвориш човешката традиция?

Той сви рамене, извърнал лице настрани.

— Не, не мога да използвам това за извинение. Знам, че междувидовите бракове са за вършене на съвместна работа. Просто… е, мисля, че е просто, защото си хубава и умна, а аз съм самотен и… и може би просто съм мъничко влюбен в теб.

Сърцето й заби по-бързо. Този път гийровата реакция нямаше нищо общо. Пипалцата й се вдигнаха в своя собствена хармония, но не се оформи никакъв глиф. Вместо това момичето откри, че те се протягат към Робърт по фини, здрави нишки.

— Мисля… мисля, че разбирам, Робърт. Искам да знаеш, че аз…

Беше й трудно да измисли какво да каже. Самата тя не бе сигурна точно какво мисли в този момент. Атаклена поклати глава.

— Робърт? — тихо рече тя. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Каквото поискаш, Клени. Каквото и да е то. — Очите му бяха широко отворени.

— Добре. В такъв случай, като внимаваш да не се увличаш, можеш да продължиш да ми обясняваш и да ми покажеш какво правеше, когато ме докосна… различните физически аспекти. Само че този път по-бавно, моля те.

Върнаха се при пещерите чак на следващия ден.

По пътя от време на време сядаха и нежно експериментираха с усещанията, които предизвикваше докосването.

Атаклена с изненада откри, че повечето от необходимите за това нервни пътища вече са на мястото си. Не се изискваше дълбока автосугестия — просто фино разместване на няколко капиляра и рецептори на налягане, — за да направи експеримента възможен. Очевидно тимбримите някога може би се бяха занимавали с такива ритуали на ухажване, като например целуване. Или поне бяха притежавали способността за това. Но с вълкон?

Разбира се, това изобщо не би било възможно, ако човеците и тимбримите не бяха толкова сходни помежду си. Сред непросветените представители и на двете раси бяха циркулирали много очарователни, глупави теории, обясняващи съвпаденията — например предполагаше се, че може би някога са имали общ прародител.

Идеята беше смешна, разбира се. И все пак тя знаеше, че нейният случай не е първият. Тесните връзки в продължение на няколко века бяха довели до значителен брой случаи на междувидово флиртуване, някои дори публично признати. Нейните открития сигурно бяха правени много пъти преди.

Атаклена беше смятала тези приказки за измислици, но сега разбираше, че приятелите й на Тимбрим сигурно я бяха смятали за ужасно превзета. А ето, че се държеше по начин, който би шокирал повечето от тях!

Не беше сигурна, че иска който и да било у дома — ако се приемеше, че изобщо ще се върне — да смята брака й с Робърт за нещо повече от бизнес. Ютакалтинг навярно би избухнал в смях.

„Няма значение — твърдо си каза тя. — Трябва да живея заради днешния ден.“ С експеримента времето минаваше по-лесно, освен това той имаше и приятни страни. А и Робърт беше ентусиазиран учител.

Разбира се, щеше да й се наложи да установи граници. Беше разместила мастните тъкани в гърдите си например и й беше забавно да си играе с усещанията, получавани от новите нервни окончания. Но когато ставаше въпрос за принципни неща, трябваше да бъде непреклонна. Нямаше намерение да променя никакви основни механизми… заради никое човешко същество!

На връщане инспектираха няколко въстанически аванпостове и разговаряха с малките шимски бойни групи. Духът им беше висок. Ветераните от тримесечните тежки битки питаха кога водачите им ще открият начин да примамят повече губруанци в планината. Атаклена и Робърт се смееха и обещаваха да сторят каквото могат за привличането на мишени за упражнения.

И все пак откриха, че ужасно им липсват идеи. В края на краищата, как можеха да ги примамят? Навярно беше време да се опитат да пренесат войната при врага.

Проблемът бе в липсата на добро разузнаване в Сайнд и Порт Хеления. Неколцината оцелели от градското въстание бяха съобщили, че организацията им е унищожена. Никой не беше виждал нито Гейлит Джоунз, нито Фибен Болгър от онзи злощастен ден. Контактът с няколко заговорници в града беше възстановен, но на случайна, частична основа.

Бяха мислили да пратят нови шпиони. Изглежда, имаше такава възможност, предоставена им от губруанските публични заявления, в които се предлагаше доходна работа за експерти по екология и Ъплифт. Но досега птицеподобните сигурно бяха настроили системата си за разпити и бяха разработили детектор на лъжата за шими. Във всеки случай Робърт и Атаклена решиха да не поемат такъв риск. Поне засега.

Вървяха по тясна, рядко посещавана долина, когато чуха вик.

— Генерале! Капитан Онийгъл!

Трима шими бързаха към тях по горската пътека. Двама бяха от ескортиращия ги отряд, но третият бе Бенджамин! Изглеждаше изтощен. Очевидно беше тичал през целия път от пещерите, за да ги посрещне.

Атаклена усети, че Робърт се напряга от внезапна тревога. Но с преимуществото на короната си тя вече знаеше, че Бен не им носи ужасни новини. Нямаше нищо спешно, не ставаше дума за вражеска атака.

И все пак нейният адютант очевидно беше объркан и смутен.

— Какво има, Бенджамин? — попита тя.

Той бръкна в джоба си и извади малък черен куб.

— Серове, нашият куриер, младият Петри, най-после се върна.

— Стигнал ли е до убежището? — попита Робърт.

Бенджамин кимна.

— Стигнал е, да, и донесе писмо от Съвета. Ето го. — И подаде куба.

— Писмо от Меган ли?

— Да. Петри казва, че тя е добре и ви праща поздравите си.

— Но… но това е чудесно! — възкликна Робърт. — Значи сме в контакт с тях! Вече не сме сами!

— Да, сер. Точно така. Всъщност… — Атаклена видя, че Бенджамин се мъчи да намери точните думи. — Всъщност Петри донесе нещо повече от писмо. В пещерите ви чакат петима човеци.

Робърт и Атаклена премигнаха.

— Петима човеци?

— Земянити морски пехотинци, сер.

— О! — каза Робърт. Атаклена просто запази мълчание и повече кенираше, отколкото слушаше.

Бенджамин кимна.

— Професионалисти, сер. Петима човеци. Кълна се, усещането е невероятно след цялото това време без… искам да кажа, само с вас двамата. Шимите са обезумели от радост. Струва ми се, че е най-добре и двамата да слезете долу, колкото е възможно по-бързо.

— Разбира се — отговориха Робърт и Атаклена почти едновременно.

Почти неуловимо близостта между двамата се промени. Когато бе пристигнал Бенджамин, те се бяха държали за ръце. Сега не понечиха да го сторят отново. Това изглеждаше неуместно, докато се спускаха по тясната пътека. Един нов неизвестен фактор се беше промъкнал между тях. Не бе необходимо да се поглеждат, за да разберат какво мисли другият.

За добро или лошо, нещата се променяха.

58.Робърт

Майор Пратахулторн размишляваше, наведен над пръснатите върху чертожната маса листове. Хаосът беше само привиден, разбра Робърт, докато наблюдаваше как работи дребният смугъл мъж, защото на Пратахулторн изобщо не му се налагаше да рови за нищо. Каквото и да му трябваше, той някак си го намираше просто с премигване на тъмните си очи и бързо го грабваше с мазолестите си ръце.

Робърт чакаше, застанал свободно пред масата от грубо отсечени дънери. Пратахулторн го викаше за четвърти път, за да отговори на отсечено зададените му въпроси. Всеки път Робърт изпитваше все по-голямо страхопочитание към очевидната точност и умения на майора.

Майор Пратахулторн явно беше професионалист. Само за ден той и малкият му екип бяха започнали да поставят в ред тактическите програми на партизаните, да преподреждат данните, да пресяват методите и интуитивните открития на аматьорите въстаници.

Пратахулторн беше точно това, от което имаше нужда движението им. И за което се бяха молили.

Робърт обаче мразеше военния и сега се опитваше да разбере точно защо.

„Искам да кажа, освен факта, че ме кара да стърча тук и да пазя тишина, докато не реши че е готов.“ Според Робърт това бе най-простият начин да му дадат да разбере кой тук е шефът.

Майорът изглеждаше като съвършен земянитски командос, макар единственото военно отличие да бе знакът за ранга му на лявото рамо. Дори и в пълна униформа Робърт нямаше да изглежда толкова войник, колкото Пратахулторн в момента, облечен в зле скроени дрехи от плат, изтъкан от горилите под серния вулкан.

Земянитът барабанеше с пръсти по масата. Постоянното думкане напомни на Робърт за главоболието, което се опитваше да победи с биологична обратна връзка вече повече от час. Поради някаква причина този път методът не помагаше. Чувстваше се потиснат, не можеше да си поеме дъх. И като че ли ставаше все по-лошо.

Накрая Пратахулторн вдигна поглед. За изненада на Робърт първата му забележка можеше да се приеме като нещо далечно родствено с комплимент.

— Е, капитан Онийгъл — каза Пратахулторн. — Признавам, страхувах се, че нещата ще са много, много по-лоши.

— Сигурен съм, че шимите биха се радвали да чуят това. Бих искал да отбележа обаче, че аз не бях единственият водач тук. Тимбримката Атаклена изнесе огромна част от товара.

Лицето на майор Пратахулторн стана кисело. Дали защото Атаклена бе галактянка, или защото Робърт, като офицер от милицията, бе трябвало да запази цялата власт за себе си?

— А, да. „Генералът“. — Усмивката на майора беше снизходителна. — Ще спомена за помощта й в доклада си. Дъщерята на посланик Ютакалтинг очевидно е находчива. Надявам се, че ще пожелае да продължи да ни помага в известни рамки.

— Шимите я боготворят — отбеляза Робърт.

Майор Пратахулторн кимна.

— Тимбримската мистика, зная. Понякога се чудя дали медиите разбират какво правят, когато създават такива митове. Съюзници или не, нашият народ трябва да разбере, че кланът на Земята винаги ще е по принцип сам. Никога няма да сме в състояние да се доверим на нищо галактянско. — После, сякаш почувствал, че може да е казал прекалено много, Пратахулторн поклати глава и промени темата. — А сега за бъдещите операции срещу врага…

— Мислили сме за това. Тайнственият им прилив на дейност в планината, изглежда, е приключил, макар и да не знаем за колко време. И все пак имаме някои идеи. Неща, които можем да използваме срещу тях, когато и ако се върнат.

— Добре — кимна Пратахулторн. — Но трябва да разберете, че за в бъдеще ще трябва да координираме всичките си действия в Мулун с други планетарни сили. Нередовните войски просто не са способни да нанесат щети на врага там, където са истинските му сили. Това беше доказано, когато въстаналите градски шими бяха унищожени с един замах при опита си да нападнат космическите батареи до Порт Хеления.

— Какво ще стане с нашата организация, майоре? — попита Робърт. — Заедно с Атаклена дадохме на няколко шими офицерски чинове. Но освен мен никой тук няма истински колониален чин.

Пратахулторн сви устни.

— Е, вие сте най-лесният случай, капитане. Очевидно заслужавате почивка. Можете да придружите дъщерята на посланик Ютакалтинг до Убежището със следващия ни доклад, заедно с препоръката ми за повишение и медал. Зная, че на координатора това ще й хареса. Можете да задоволите любопитството им за това как сте направили чудесното си откритие за губруанската техника за засичане на резонанса.

Ако се съдеше по тона му, майорът ясно му даваше да разбере какво би си мислил за него, ако приеме предложението му.

— От друга страна, бих се радвал да се присъедините към щаба ми с нов чин на първи лейтенант от морската пехота. Бихме могли да използваме опита ви.

— Благодаря ви, сър. Ще остана тук, ако нямате нищо против.

— Чудесно. В такъв случай ще назнача някой да ескортира…

— Сигурен съм, че Атаклена също ще иска да остане — припряно добави Робърт.

— Хм. Е, да. Уверен съм, че за известно време тя може да бъде полезна. Знаете ли какво, капитане? В следващото си писмо ще поставя въпроса пред Съвета. Но трябва да сме сигурни за едно. Статусът й вече не е военен. Шимите трябва да престанат да се обръщат към нея като към командващ офицер. Ясен ли съм?

— Да, майоре, съвсем ясен. — Робърт се зачуди как подобна заповед може да бъде наложена на цивилните неошимпанзета, които наричаха всекиго и всичко, както им се харесваше.

— Добре. А сега, що се отнася до онези, които досега са били под ваше командване… Случайно съм донесъл със себе си няколко празни укази за присъждане на почетен офицерски чин, в които мога да впиша имената на шимите, проявили забележителна инициативност. Не се съмнявам, че ще ми препоръчате някои имена.

— Тъй вярно, сър.

Робърт си спомни, че още един член на тяхната „армия“ освен него бе член на милицията. Мисълта за Фибен — сигурно вече отдавна мъртъв — го накара внезапно да се почувства още по-потиснат. „Тези пещери! Направо се побърквам. Все по-трудно ми е да издържам тук долу.“

Майор Пратахулторн беше дисциплиниран войник и беше прекарал месеци в подводното убежище на Съвета. Но Робърт не притежаваше толкова твърд характер. „Трябва да изляза навън!“

— Сър — бързо каза той. — Бих искал да помоля за разрешението ви да напусна базовия лагер за няколко дни, за да изпълня една мисия близо до прохода Лорн… при руините на центъра „Хаулетс“.

Пратахулторн се намръщи.

— Мястото, където незаконно са били променяни гените на горилите ли?

— Мястото, където спечелихме първата си победа — напомни Робърт — и където накарахме губруанците да положат клетвата.

— Хм — изсумтя майорът. — И какво очаквате да откриете там?

— Възможно оръжие, сър.

Това възбуди любопитството на Пратахулторн.

— Какво оръжие?

— Засега бих предпочел да не конкретизирам, сър. Не и докато нямам възможност да се уверя в някои неща. Ще се върна само след три-четири дни, най-много. Обещавам.

— Хм. Добре. — Пратахулторн сви устни. — Толкова време ще ни трябва, само за да приведем тези данни в порядък. Но да сте тук, когато свършим, защото ще ми трябвате. Трябва да приготвим доклада до Съвета.

— Да, сър. Ще бързам.

— Добре тогава. Вземете със себе си лейтенант Маккю. Искам един от собствените ми хора да види района. Покажете й как сте постигнали малкия си успех, запознайте я с водачите на по-важните шимски партизански отряди в областта, после се върнете, без да отлагате. Свободен сте.

Робърт се напрегна. Струваше му се, че вече знае защо мрази майора. Отдаде чест, обърна се кръгом и излезе.

Откакто се беше върнал в пещерите и бе заварил Пратахулторн и помощниците му да се движат като собственици, да се държат покровителствено с шимите и да съдят всичко, което те бяха постигнали заедно, Робърт не можеше да не се чувства като дете, на което до момента са позволявали да играе чудесна роля, истински забавна игра. Но сега то трябваше да понася родителските потупвания по главата — милувки, които изгаряха, въпреки че бяха замислени като похвали.

Аналогията беше смущаваща, но той усещаше, че в края на краищата е истина.

Под високия горски покров Робърт най-сетне можеше отново да диша свободно. Познатите миризми на дърветата сякаш пречистиха дробовете му от пещерната влага. Разузнавачите, които се движеха около тях, му бяха познати — бързи, верни и диви на вид с арбалетите и измазаните си със сажди лица. „Моите шими“ — помисли си той. Чувстваше се малко виновен, че го изразява с тези думи. Но собственическото чувство така или иначе съществуваше. Беше като в „старите дни“ — преди вчера, — когато се беше усещал важен и нужен.

Илюзията обаче се разби на парчета веднага, щом лейтенант Маккю заговори.

— Тези планински гори са много красиви — рече тя. — Иска ми се да бях намерила време да дойда тук преди да започне войната. — Тя спря и посегна да докосне някакво цвете със сини жилки, но то се сви и се дръпна в гъсталака. — Чела съм за тези неща, но това е първият ми шанс да ги видя лично.

Робърт изсумтя нещо неразбрано. Беше решил да се държи учтиво и да отговаря на всички преки въпроси, но не искаше да разговаря, особено със заместника на майор Пратахулторн.

Лидия Маккю беше атлетична млада жена със смугли правилни черти. Движенията й, гъвкави като на командос — или на убиец — бяха в същото време и много грациозни. Облечена в домотъкана поличка и блуза, тя можеше да мине за селска танцьорка, ако не бе арбалетът, който люлееше в свивката на ръката си като дете. В джобовете й имаше достатъчно стрели, за да изтреби половината губруанци в радиус от сто километра. Ножовете, затъкнати в ръкавите и при глезените й, далеч не бяха само за показ.

Изглежда, изобщо не й беше трудно да следва бързия му ход през преплетената джунгла. Това беше добре, защото той нямаше намерение да се бави. Подсъзнателно знаеше, че не е справедлив. Маккю навярно бе достатъчно мила по свой собствен начин — за един професионален войник. Но поради някаква причина всичко симпатично в нея като че ли го ядосваше още повече.

— Толкова много живот. — Земната жена продължаваше да крачи до него и да вдишва богатия аромат. — Спокойно място.

„Грешиш и за двете“ — помисли си Робърт с презрение към притъпената й човешка безчувственост за истината за Гарт, истина, която той усещаше навсякъде около себе си. След уроците на Атаклена той вече можеше да протяга сетивата си — макар и неуверено, несръчно — и да проследява вълните на живот, които течаха в спокойната гора.

— Това е нещастна земя — просто отвърна той. Не се задълбочи повече, дори когато тя го погледна озадачено. Примитивното му сетиво на съпреживяване се отдръпна пред объркването й.

Известно време вървяха в мълчание. Утрото си отиваше. Веднъж разузнавачите изсвириха и те се скриха под гъстите клони. Над главите им тежко прелетяха огромни крайцери. После Робърт отново тръгна напред, без да каже нито дума.

— Това място, към което сме се запътили — попита Маккю, — този център „Хаулетс“. Ще ми кажеш ли нещо за него? Моля те.

Молбата й беше проста. Той не можеше да откаже, тъй като Пратахулторн я беше пратил да й покаже разни неща. Но докато разказваше, избягваше черните й очи. Опита се да говори по същество, но емоцията продължаваше да се прокрадва в гласа му. Под нейните тихи подтиквания Робърт разказа на Лидия Маккю за тъжната, незаконна, но блестяща работа на учените ренегати. Майка му не беше знаела нищо за центъра „Хаулетс“, разбира се. Бе чиста случайност, че самият той беше научил за него година преди нашествието и бе решил да запази тайната.

Разбира се, дръзкият експеримент вече беше приключил. Щеше да е чудо, ако неогорилите избегнеха стерилизацията сега, когато за тайната знаеха хора като майор Пратахулторн.

Пратахулторн може и да мразеше галактическата цивилизация със страст, която граничеше с фанатизъм, но знаеше колко е важно земянитите да не нарушават тържествените договори с великите Институти. В момента единствената надежда на Земята беше в древните кодекси на Прародителите. За да запазят закрилата на тези кодекси, слабите кланове трябваше да се държат безукорно.

Лидия Маккю слушаше внимателно. Тя имаше високи скули и тъмни знойни очи. Но за Робърт тези очи изглеждаха разположени някак си прекалено близо, прекалено неподвижно. Затова той се опитваше да се съсредоточи върху лъкатушещата пътека.

И все пак тихият глас на младата жена го изтръгваше от самовглъбяването му. Робърт започна да разказва за Фибен Болгър, за това как бяха избягали заедно от обгазяването в имението Мендоса и за първото пътуване на приятеля му до Сайнд.

И за второто, от което така и не се беше върнал.

Прехвърлиха един хребет, увенчан със зловещи остри камъни, и стигнаха до открито пространство, надвиснало над тясна долина, точно на запад от прохода Лорн. Робърт посочи към очертанията на няколко изгорели сгради и каза безизразно:

— Центърът „Хаулетс“.

— И там сте принудили губруанците да признаят шимите за воюваща страна, нали? И сте ги накарали да положат клетва? — попита Лидия Маккю. Робърт долови уважение в гласа й и се обърна да я погледне. Тя отговори на погледа му с усмивка и младежът почувства, че се изчервява.

Накратко й разказа как бе поставен и как се бе затворил капанът, като прескочи единствено своя скок, за да обезвреди губруанския часовой. Така или иначе, неговото участие не беше важно. Шимите бяха играли основната роля през онази сутрин. И Робърт искаше земянитските войници да знаят това.

Приближи се Елзи и отдаде чест — нещо, което никога не бе изглеждало необходимо преди да пристигнат морските пехотинци.

— Не съм сигурна, че трябва да слизаме там, сер — сериозно каза тя. — Врагът вече е проявявал интерес към руините. Може да се върнат.

Робърт поклати глава.

— Няма страшно. Когато Бенджамин закле оцелелите от враговете, едно от условията, които приеха, беше да стоях настрани от тази долина и дори да ограничат приближаването си за наблюдение.

Елзи сви рамене и направи бърза серия движения с ръце. Няколко шими изскочиха измежду острите камъни и се втурнаха към гората. След миг се разнесе изсвирване, което означаваше, че всичко е чисто. Останалите от групата тичешком прекосиха откритото пространство.

— Много са добри — тихо каза Лидия Маккю, след като отново се скриха сред дърветата.

Робърт кимна. Момичето не бе обезценило забележката си с допълнението „за аматьори“, както би сторил Пратахулторн. Беше й благодарен за това, но му се искаше тя да не е толкова мила.

Робърт се опита да кенира, за да провери за натрапници, но смесените му чувства продължаваха да му пречат. Искаше му се Атаклена да е тук.

Почернелите от пожара сгради се бяха срутили още повече под напора на дивата растителност, която сега господстваше над някогашните морави. Губруанските машини, от които отдавна беше изнесено всичко полезно, лежаха сред туфи гъста, висока до кръста трева.

„Не, явно, че никой не е идвал тук“ — помисли си той. После тръгна напред, като разритваше останките. Не беше останало нищо, представляващо интерес. „Защо настоях да дойда?“ — зачуди се Робърт. Знаеше, че предчувствието му — вярно или не — всъщност бе най-вече предлог да избяга от пещерата, да се махне от Пратахулторн.

Да се махне от неспокойните си погледи към самия себе си.

Навярно една от причините за идването му беше, защото именно тук бе преживял краткия си близък досег с врага.

Или може би се беше надявал да пресъздаде чувствата само отпреди няколко дни, когато бе пътувал свободен и неоценяван от никого? Беше се надявал да дойде тук с друга женска компания, а не с жената, която сега го следваше и педантично оглеждаше всичко.

Робърт потисна мислите си и се насочи към разбитите гравитотанкове. Коленичи и разгърна високата трева.

Губруанска машинария, оголени вътрешности на бронирани коли, снаряжение, тласкатели, гравитатори…

Фина жълта патина покриваше много от частите. На някои места блестящата пластомрежа се беше обезцветила, изтъняла и дори пробила. Робърт дръпна едно парче и то се строши в ръцете му.

„Е, май успях. Бях прав. Предчувствието ми се оказа вярно.“

— Какво е това? — попита над рамото му лейтенант Маккю.

Той поклати глава.

— Още не съм съвсем сигурен. Но изглежда, че нещо разяжда много от тези части.

— Може ли да видя?

Робърт й подаде парчето корозирал кераметал.

— Затова ли искаше да дойдеш тук? Подозираше ли го?

Нямаше смисъл да й обяснява всички сложни причини, особено личните.

— Предимно заради това. Мислех си, че може би ще можем да го използваме като оръжие. Изгориха всички записи и справочници, когато евакуираха центъра. Но не можаха да премахнат всички микроби, създадени в лабораторията на доктор Шулц.

Робърт не прибави, че в раницата си носи стъкленица със слюнка от горила. Ако не беше намерил губруанската броня в това състояние, щеше да проведе свои собствени експерименти.

— Хм. — Лидия Маккю разтроши материала в ръката си, после приклекна и запълзя под машината, за да разгледа кои части са най-засегнати. Накрая излезе и седна до Робърт.

— Може да се окаже полезно. Но все пак ще има проблем със системата на доставяне. Не можем да рискуваме да напускаме планините, за да пръскаме мънички бръмбарчета по губруанските съоръжения в Порт Хеления. Освен това биосаботажните оръжия имат извънредно краткотраен ефект. Трябва да се използват веднага и изненадващо, тъй като противодействието обикновено е бързо и ефикасно. След няколко седмици бръмбарчетата ще бъдат неутрализирани — по химически начин или с клониране на друго животинче, което да яде нашите. Все пак… — тя се усмихна, — това е чудесно. Онова, което си направил тук преди, и сега това… Това е правилният начин за водене на партизанска война! Харесва ми. Ще намерим начин да го използваме.

Усмивката й беше толкова открита и приятелска, че Робърт не можа да се сдържи да не й отвърне. И изведнъж го заля вълнението, което се бе мъчил да потисне през целия ден.

„По дяволите, тя е привлекателна“ — нещастно осъзна той. Тялото му пращаше сигнали по-мощни, отколкото когато бе в компанията на Атаклена. А едва познаваше тази жена! Не я обичаше. Не беше свързан с нея, както с тимбримската си съпруга.

И все пак устата му бе пресъхнала и сърцето му биеше по-бързо, когато тя го поглеждаше, тази тесноока, тънконоса, високовежда женска земянитка…

— По-добре да се връщаме — бързо каза той. — Вземи проби, лейтенант. Ще ги изследваме в базата.

Пренебрегна продължителния й поглед, изправи се и даде знак на Елзи. Скоро, събрали образци в раниците си, те отново се катереха към острите камъни.

59.Фибен

Фибен и Гейлит седяха един до друг под немигащия поглед на маскираните губруански техници, които настройваха уредите си с безстрастна прецизност. Многолещови глобуси и пластини се носеха от всички страни и ги наблюдаваха. Изпитателната зала беше джунгла от блестящи тръби и лъскави машини, всички антисептични и стерилни.

И все пак смърдеше на птици. Фибен сбърчи нос и за пореден път си наложи да не мисли враждебно за губруанците. Сигурно няколко от внушителните машини бяха детектори. И макар да бе съмнително, че те наистина могат да „четат ума му“, галактяните определено щяха да са в състояние да проследят повърхностното му отношение.

Фибен потърси нещо друго, за което да мисли, наведе се наляво и заговори на Гейлит.

— Разговарях със Силви тази сутрин. Тя ми каза, че не се е връщала в „Маймунска ракия“ от онази нощ, когато за пръв път дойдох в Порт Хеления.

Гейлит се обърна и го погледна неодобрително.

— И какво? Игричките като онзи неин стриптийз вече може и да са излезли от употреба, но съм сигурна, че губруанците си намират други начини да използват уникалните й заложби.

— Оттогава тя отказва да прави такива неща, Гейлит. Честно. Не виждам защо се държиш така враждебно към нея.

— И аз не мога да разбера как може да си толкова дружелюбен с един от тъмничарите ни! — изръмжа Гейлит. — Тя е условничка и колаборационист!

Фибен поклати глава.

— Всъщност Силви изобщо не е условничка, нито даже сива или жълта. Тя има зелена карта за възпроизводство. Присъединила се е към тях, защото…

— Не давам и пукната пара какви са били причините й! О, мога да си представя каква страдалческа история ти е разказала, как си е бършела сълзите и те е размеквала за… Глупчо такъв!

От една от съседните машини се разнесе нисък глас:

— Млади разумни неошимпанзета… запазете тишина. Запазете тишина, млади клиенти…

Гейлит се обърна и стисна зъби.

Фибен премигна. Искаше му се да я разбира по-добре. През повечето време си нямаше и най-малка представа какво я дразни.

Именно мрачното й настроение го беше накарало да започне да разговаря със Силви, просто за компания. Понечи да обясни това на Гейлит, но реши, че няма да има полза. По-добре да почака. Тя щеше да излезе от меланхолията си. Така ставаше винаги.

Затворничеството им вече бе по-различно. На Фибен всъщност дори му се струваше, че от него има полза. Например за пръв път през живота си той наистина имаше време просто да седи и да мисли. Похитителите им сега им позволяваха да четат и той беше взел доста книги, които винаги бе искал да прочете. Разговорите с Гейлит му бяха разкрили тайнствения свят на галактологията. Той, на свой ред, й бе разказал за огромната работа, свършена на Гарт — за деликатното подтикване на една унищожена екосистема отново към живот.

Дори ежедневното тестване от страна на губруанците беше интересно.

Без предупреждение машините внезапно се дръпнаха настрани и отвориха свободен път пред тяхната пейка.

— Ние свършихме, свършихме… Вие се справихте добре, справихте добре, вие се… Сега вървете, движете се към транспорта си.

Щом излязоха от сградата, видяха едрия губруанец. Гъстата му, леко блестяща перушина изглеждаше по-разрошена от последния път. Това го правеше още по-различен от обикновените губруански функционери, които бяха виждали. На някои места перата му бяха започнали да изглеждат проскубани. Птицеподобният аристократ носеше нещо като раирана яка и нетърпеливо се разхождаше на пръта си.

— Охо — промърмори Фибен. — Това е нашият стар приятел, Господарят на Добрия тон.

— Нарича се Сюзерен на Благопристойността — напомни му Гейлит. — Раираната торква означава, че е лидер на жреческата каста. Дръж се прилично. Не се чеши и гледай какво правя аз.

— Шъ та имитирам съвсем точно, госпожа.

Гейлит не обърна внимание на сарказма му и тръгна към ярко оцветената лодка. Фибен вървеше на крачка зад нея.

Когато стигнаха площадката, един квакуанец с пухест гребен им се поклони. Съвсем леко.

— Имате честта — честта… нашият патрон — знатен патрон, да благоволи да покаже — на вас, полуоформените… благосклонно вашата участ.

— Почетени сме от вниманието, което твоят господар, високопоставеният патрон от велик клан, благоволява да ни окаже — каза Гейлит на бавно и внимателно произнесен галактически седем. — Въпреки това си запазваме, в името на собствените си патрони, правото да не одобряваме действията му.

Дори Фибен ахна. Събралите се квакуанци загукаха от гняв и заплашително се накокошиниха.

Три високо изцвъртяни ноти рязко пресякоха гневния изблик. Главният квакуанец бързо се обърна и се поклони на Сюзерена. Губруанецът отвори клюна си, наведе се и погледна Гейлит първо с едното око, после и с другото. Фибен усети, че по тялото му се стичат реки пот.

После Сюзеренът изграчи изявление на галактически три. Единствено Фибен забеляза тръпката на облекчение, която се спусна по напрегнатия гръб на Гейлит. Той не можеше да следи помпозните думи на Сюзерена, но един машинен преводач бързо започна да превежда:

— Добре казано — казано добре… заявено добре за заловени войници, клиенти на вражеския клан Земя… Елате тогава — елате и вижте… елате и вижте, и чуйте сделката, която сигурно няма да отхвърлите — дори и в името на патроните си.

Гейлит и Фибен се спогледаха. После едновременно се поклониха.

Лодката се понесе на юг покрай затворените вълноломи на Порт Хеления и пресече залива. Това беше първата възможност на Фибен да види как се е променило пристанището след пристигането на нашествениците.

Риболовната флота беше осакатена. Повечето траулери бяха закотвени до брега или вдигнати на сух док. Главното търговско пристанище също беше почти пълно мъртвило, а входът му бе препречен от извисяваща се, извита стена — огромна крепост от кераметал.

От Пойнт Бореалис скалистият морски бряг на няколко километра на север и изток към Порт Хеления беше пуст. Клоните на боровете по хребета леко се полюляваха.

На юг обаче, отвъд тесния проток, положението беше съвсем различно. Теренът зад приземения боен кораб бе променен. Горите бяха изчезнали, дори очертанията на скалите бяха други. Прах се вдигаше от някакво място, скрито точно зад хоризонта и над него бръмчаха рояци летателни машини.

Много по̀ на юг, към космодрума, се издигаха нови куполи — част от губруанската отбранителна мрежа, съоръженията, които градските партизани не бяха успели да разрушат по време на провалилото се въстание. Но лодката, изглежда, не се бе насочила нататък. По-скоро се бяха отправили към новата сграда на хълмистите склонове между Аспинал Бей и Силмарско море.

Фибен знаеше, че е безнадеждно да пита какво става. Квакуанските техници и слуги бяха учтиви, но това бе някакъв суров вид любезност, навярно дължаща се на заповедите, които бяха получили. И не бяха предразположени да съобщават много информация.

Гейлит дойде при него до парапета, хвана го за лакътя и прошепна:

— Виж.

Лодката се издигаше над скалите.

Върхът на един от хълмовете близо до брега беше подравнен. В подножието му имаше няколко сгради, които Фибен определи като протонни енергостанции, по склона нагоре пълзяха кабели. На върха се виждаше полусферична постройка, отворена като мраморна купа под слънчевите лъчи.

— Какво е това? Излъчвател на силово поле ли? Някакво оръжие?

Фибен сви рамене.

— Не зная. Не прилича на нещо военно. Но каквото и да е, сигурно поглъща ужасно много енергия. Погледни всичките тези енергостанции. О, Всеблаго!

Над тях се плъзна някаква сянка — не с пухкавата, дрипава студенина на облак, който закрива слънцето, а с внезапния остър мраз на нещо солидно и огромно. Фибен потръпна и се наведе, Гейлит също. Само на сто метра над тях прелетя гигантски лифтероносач. Птицеподобните им домакини обаче изглеждаха необезпокоени. Сюзеренът стоеше на пръта си и невъзмутимо пренебрегваше тътнещите полета, които караха шимите да треперят.

„Не обичат изненадата — помисли си Фибен. — Но са абсолютно спокойни, когато знаят какво става.“

Сюзеренът на Благопристойността царствено клечеше върху пиедестала си. „Какво ли си е наумило това птиченце?“ — чудеше се Фибен. Но не бе съвсем сигурен, че наистина иска да знае.

Галактическият три на Сюзерена беше помпозен и официален, украсен със ситни, изтънчени танцови стъпки. Механичният превод не помогна много на Фибен. Той откри, че наблюдава по-скоро Гейлит, отколкото галактянина, докато се опитваше да следи за какво разговарят.

— … допустима поправка на Ритуала на Избора на Съветник по Ъплифта… изменение, направено по време на стрес, от висши представители на клиентите… ако е изпълнено наистина в най-добрите интереси на тяхната раса патрон… — Гейлит изглеждаше видимо потресена. Устните й бяха здраво стиснати, преплетените й пръсти бяха побелели от напрежение. Когато Сюзеренът престана да цвърти, машинният преводач продължи още малко, после надвисна тишина, нарушавана единствено от свистящия покрай тях въздух и тихото бръмчене на двигателите.

Гейлит преглътна и се поклони. Изглежда, беше загубила дар слово.

— Поч-почитаеми старейшина, ние… ние не можем да говорим от името на патроните си или даже от името на всички шими на Гарт — почна накрая тя. — Онова, което искате, е… е…

Сюзеренът отново заговори, сякаш отговорът й беше завършен. Или навярно просто не смяташе, че за един патрон е неучтиво да прекъсва клиент.

— Не е нужно — нужно не е… да отговаряте сега — произнесе преводачът, когато губруанецът зацвъртя и заподскача на пръта си. — Проучете — изучете — обмислете… материалите, които ще ви бъдат дадени.

Фибен и Гейлит последваха един квакуанец до местата си в задната част на лодката.

— За какво беше всичко това? — прошепна Фибен. — Каква е тази церемония, за която говореше проклетото пиле? Какво иска да направим?

— Шт! — спря го Гейлит. — Ще ти обясня по-късно. Моля те, остави ме да помисля.

Когато ги върнаха в килията им, откриха, че са направени ужасно много промени.

— Май сме издържали всички тестове — рече Фибен.

Бяха им свалили веригите скоро след първото посещение на Сюзерена. След това смениха сламата на пода с дюшеци и им позволиха да четат книги.

В сравнение със сегашното положение обаче предишната обстановка наистина изглеждаше спартанска. Подът беше застлан с килим и по-голямата част от едната стена бе покрита със скъп холотапет. Бяха вкарали легла, столове, бюро и дори музикален пулт.

— Подкуп — промърмори Фибен, докато разглеждаше записните кубове. — Вече е дяволски сигурно, че ние имаме нещо, което искат. Може би Съпротивата не е ликвидирана. Може би Атаклена и Робърт продължават да ги жилят и те искат ние да…

— Това няма нищо общо с твоя генерал, Фибен — със съвсем тих, почти шепнещ глас каза Гейлит. — Или поне не много. Въпросът е много по-важен. — Лицето й беше напрегнато. Целия обратен път тя бе прекарала в нервно мълчание.

Гейлит му даде знак да я последва до новата холостена. В момента тя беше настроена да изобразява триизмерна картина на абстрактни фигури и мотиви — сякаш безкраен изглед от лъскави кубове, сфери и пирамиди, простиращ се до безграничната далечина. Шимито седна и започна да си играе с копчетата.

— Това е скъпо устройство — малко по-високо от необходимото каза тя. — Хайде да се позабавляваме и да разберем какво може да прави.

Гейлит се съсредоточи върху копчетата.

— Това може да е обяснението — чу я той да си мърмори. Картината премигна и на нейно място внезапно се извиси зелена стена от листа — сцена от джунглата, толкова близка и действителна, че Фибен почти усети как скача и изчезва в зелената мъгла.

Той се загледа в сцената, която бе избрала Гейлит, и веднага разбра, че това не е просто гартската джунгла. Преплетената с лиани дъждовна гора беше жива, прелестна, шумна сцена, изпълнена с цвят и многообразие. Птици грачеха, пронизително крещяха маймуни.

„Значи Земята“ — помисли си той и се зачуди дали Галактиката ще му позволи да изпълни мечтата си някой ден да види родната планета. Както бе тръгнало, беше малко вероятно.

— Просто ме остави да настроя това тук, да го направя по-реалистично — каза Гейлит. Звукът се усили и отвсякъде ги обгърна шумът на джунглата. „Какво се опитва да направи?“ — зачуди се Фибен.

Изведнъж забеляза нещо. Гейлит си играеше с копчето за звука, ала с лявата си ръка бе направила груб, но красноречив жест. Фибен премигна. Беше знак от бебешкия език, езика с ръце, който използваха всички шимски бебета под четиригодишна възраст, преди да овладеят речта.

„Възрастните ни слушат“ — казваше тя.

Звуците на джунглата изпълваха стаята и отекваха в стените.

— Така — каза тя. — Сега вече не могат да ни подслушват. Можем да разговаряме свободно.

— Но… — понечи да възрази Фибен, после отново видя жеста. „Възрастните ни слушат.“

За пореден път уважението му към интелигентността на Гейлит нарасна. Тя, разбира се, знаеше, че силният звук няма да попречи на подслушвачите им да улавят всяка тяхна дума. Но губруанците и техните агенти може би смятаха шимите за достатъчно глупави, за да си мислят обратното! Ако те двамата се държаха така, сякаш вярваха, че не могат да ги подслушват…

„Тъчем оплетена мрежа“ — помисли си Фибен. Това си беше истинска шпионска история. И в известен смисъл бе дори забавно.

Освен това и дяволски опасно.

— Сюзеренът на Благопристойността има проблем — каза Гейлит. Ръцете й лежаха неподвижни в скута й.

— Той ли ти каза това? Но ако губруанците са в затруднение, защо…

— Не казах губруанците — макар да мисля, че и това е вярно. Имам предвид самия Сюзерен на Благопристойността. Има проблеми с партньорите си. Преди известно време сериозно се е свръхангажирал с един въпрос и сега, изглежда, трябва да плаща за това.

— С какъв въпрос? — попита той.

— Е — продължи Гейлит, като чешеше капачката на коляното си, — преди няколко месеца той настоял в планината да бъдат пратени много отряди Войници на Нокътя.

— За какво?

— Били са пратени да търсят… гартляни.

— Какво? — премигна Фибен и понечи да се засмее, но рязко прекъсна, защото видя предупредително трепкане в очите й. Ръката, с която Гейлит чешеше коляното си, се сви и се обърна с жест, който означаваше предпазливост.

— Гартляни — повтори тя.

„Що за суеверни глупости! — помисли си Фибен. — Само невежите жълтокарти шими използват приказките за гартляните, за да плашат децата си.“ Нямаше начин образованите губруанци да се хванали на такива измислици.

Гейлит обаче, изглежда, не намираше идеята за забавна.

— Можеш да си представиш защо се вълнува Сюзеренът, Фибен, след като е имал причина да повярва, че гартляните съществуват. Представи си какъв фантастичен успех би било за всеки клан, който заяви правата си за осиновяване на предразумна раса, оцеляла от холокоста на буруралите. Незабавното установяване на контрол над наеманата от Земята планета ще е най-малкият резултат.

Фибен разбра какво има предвид Гейлит.

— Но… но какво изобщо го е накарало да смята, че…

— Изглежда, че тимбримският посланик Ютакалтинг е най-вече отговорен за затруднението на Сюзерена, Фибен. Помниш ли деня на експлозията в канцеларията, когато ти се опита да влезеш в тимбримския Дипломатически склад?

Фибен зяпна. Какво игра играеше Гейлит сега?

Сюзеренът на Благопристойността очевидно знаеше, че именно той, Фибен, е шимът, видян да се промъква през дима и зловонието на изпържените губруански чиновници в деня на експлозията в някогашното тимбримско посолство. И че беше избягал по скалата под самите клюнове на взвода Войници на Нокътя.

Дали знаеше всичко това, защото му го беше казала Гейлит? В такъв случай дали тя бе разказала на Сюзерена и за тайното послание, което Фибен беше открил в пирамидата и бе отнесъл на Атаклена?

Не можеше да я пита за тези неща. Предупредителният й поглед го караше да мълчи. „Дано да знае какво прави“ — пламенно се помоли той. Почувства, че се поти, и сухо каза:

— Продължавай.

— Твоето посещение направило невалиден дипломатическия имунитет и дало на губруанците извинението, което търсели, за да влязат в склада. И открили нещо, което помислили за истински дар на съдбата. Самоунищожителната система на склада била частично повредена, Фибен, а вътре имало доказателства, отнасящи се до частните проучвания на тимбримския посланик по въпроса за гартляните.

— На Ютакалтинг ли? Но… — И изведнъж го осени. Той се облещи, после се присви в кашлица, за да не се разсмее на глас. Смехът клокочеше в гърдите му и шимът едва го сдържаше.

— Сега губруанците смятат, че доказателството е било фалшиво, че е било хитър номер — продължи тя.

„Няма шега“ — помисли си Фибен.

— В допълнение към подправените данни, Ютакалтинг също уредил от планетарната Библиотека да бъдат изнесени всички архиви, свързани с Ъплифта, и така накарал Сюзерена да реши, че има нещо скрито. Губруанците изразходвали много средства, докато разберат, че Ютакалтинг им е погодил номер. Била внесена планетарна Библиотека от научен клас например. А и загубили доста учени и войници в планините, преди да открият истината.

— Загубили ги? — наведе се напред Фибен. — Как?

— Шимски партизани — кратко отвърна Гейлит. И отново го погледна предупредително. „Хайде, Гейлит — помисли си той. — Не съм идиот.“ Фибен и сам знаеше, че не трябва изобщо да споменава за Робърт и Атаклена. Той не си позволяваше дори да мисли за тях.

И все пак не успя да потисне докрай усмивката си. Значи затова квакуанците се държаха толкова учтиво! Щом шимите водеха интелигентна война, и то по официалните правила, значи към всички шими трябваше да се отнасят с някаква минимална степен на уважение.

— Планинските шими са оцелели след онзи първи ден! Сигурно са ужилили нашествениците и продължават да ги жилят! — Той знаеше, че е свободен да даде отдушник на част от ликуването си. Това само щеше да подхожда на ролята му.

Гейлит се усмихна съвсем леко. Новините навярно я изпълваха със смесени чувства. В края на краищата собственото й участие във въстанието беше завършило много по-лошо.

„Значи — помисли си Фибен — сложният номер на Ютакалтинг е убедил губруанците, че на Гарт има нещо поне толкова важно, колкото и стойността на планетата като заложник. Гартляни! О, Ифни! Качили са се в планината в преследване на един мит. И генералът някак си е открил начин да им нанесе щети веднага, щом са влезли в обсега й. Какъв страхотен номер, Ютакалтинг! Но сега нашествениците са разбрали. Дали…“

Фибен вдигна очи и видя, че Гейлит го гледа напрегнато, сякаш се опитва да прочете мислите му. И изведнъж разбра една от причините, поради които тя не можеше да говори съвсем открито и честно с него.

„Трябва да вземем решение — осъзна той. — Дали да не се опитаме да излъжем губруанците?“

Заедно с Гейлит бяха в състояние да се опитат да подкрепят номера на Ютакалтинг още малко. Можеха да успеят да убедят Сюзерена за последен път да отиде да преследва митичните гартляни. Щеше да си струва усилието, ако това привлечеше дори само още една група губруанци в обсега на планинските борци.

Но ако ги хванеха, че се опитват да излъжат, това автоматично щеше да отнеме и на двама им онзи специален статус, който, изглежда, им беше предложил сутринта Сюзеренът на Благопристойността. Фибен нямаше ни най-малка представа какво иска от тях съществото, но това просто би могло да означава шанс да открият какво строят нашествениците до Силмарско море. Информацията би могла да е от жизнена важност.

Не, просто не си струваше риска.

А сега се изправи пред нов проблем — как да съобщи мнението си на Гейлит.

— Дори най-образованата разумна раса може да прави грешки — бавно каза Фибен, като внимателно произнасяше думите. — Особено когато са на непознат свят. — Като се престори, че търси бълха, той направи бебешкия знак за „Свърши ли вече играта?“

Очевидно Гейлит беше съгласна, защото кимна.

— Грешката вече е поправена. Те са сигурни, че гартляните са мит. Убедени са, че това просто е било тимбримски капан. Във всеки случай останах с впечатлението, че другите Сюзерени няма да допуснат повече безсмислени набези в планините, където могат да бъдат застреляни от горяните.

Сърцето на Фибен подскочи. Дали Гейлит беше произнесла последната дума нарочно? Защо не бе казала „партизани“? Синонимите, както и омонимите и изобщо многозначността бяха сред многобройните тромави недостатъци, които съвременният англически бе наследил от старовремските земни езици. Докато галактическите езици бяха внимателно насочени към максимално информативно съдържание и елиминираха двусмислеността, вълконските се бяха развили груби и диви, с много характерни особености, като например думи със сходно звучене, но различно значение. И обратното.

Фибен откри, че е стиснал юмруци, и се насили да се отпусне. „Горяни, не горили. Тя не знае за нелегалния проект за ъплифтиране в планината. Просто искаше да каже «партизани». Няма си и представа колко иронично прозвуча забележката й.“

Още една причина обаче да довършат „шегата“ на Ютакалтинг веднъж завинаги. Тимбримът не можеше да знае за центъра „Хаулетс“ повече от дъщеря си. Ако беше разбрал за тайната работа, която бяха вършили там, Ютакалтинг сигурно щеше да скрои друг номер, а не такъв, който целеше да прати губруанците точно в същата планина.

„Губруанците не трябва да се връщат в Мулун — разбра Фибен. — Голям късмет е, че вече не са открили горилите.“

— Глупави птици — промърмори той, продължавайки играта на Гейлит. — Представи си ги как са се хванали на една тъпа вълконска приказка. С какво ще се заемат сега, след гартляните? Може би с духове?

На пръв поглед изражението на Гейлит беше укоризнено.

— Трябва да се държиш по-почтително, Фибен. — Под повърхността обаче той усети силно одобрение. Може и да нямаха едни и същи причини, но засега действаха в съгласие. Шегата на Ютакалтинг беше приключила.

— Онова, с което ще се заемат сега, Фибен, сме ние.

Той премигна.

— А?

Тя кимна.

— Предполагам, че войната не се развива много добре за губруанците. Сигурно не са открили делфинския кораб, който всички преследват от другата страна на Галактиката. А взимането на Гарт за заложник като че ли не е накарало Земята или тимбримите да отстъпят. Обзалагам се, че това само е усилило съпротивата и е спечелило на земянитите съчувствие сред бившите неутрални.

Фибен се намръщи. Отдавна не бе мислил в по-голям мащаб — за размириците, бушуващи навсякъде из Петте галактики, за „Стрийкър“, за обсадата на Земята. Какво точно знаеше Гейлит и колко от останалото бяха само разсъждения?

— Във всеки случай — продължи Гейлит, — офанзивата на Гарт, изглежда, им струва повече, отколкото могат да си позволят, особено ако мирът в галактическото общество бъде възстановен и Институтът за цивилизована война ги накара да върнат планетата само след няколко десетилетия. Смятам, че те наистина усилено търсят някакъв начин да извлекат полза от всичко това.

Фибен се вдъхнови.

— Целият онзи строеж до Саут Пойнт е част от това, нали? Част от плана на Сюзерена да оправи кашата.

Гейлит сви устни.

— Доста цветисто казано. Разбра ли какво строят?

— Ти ми кажи — рече той.

— Не съм сигурна, че мога да си спомня достатъчно добре, за да преведа думите на Сюзерена. — Очите й се затвориха за миг. — Говори ли… говори ли ти нещо терминът „хиперпространствен шунт“?

Фибен скочи и зяпна Гейлит. Не можеше да повярва.

— Какво? Но това е… това е лудост! Да построиш шунт на повърхността на планета? Това просто не е…

После замълча — спомни си огромната мраморна купа и колосалните енергостанции.

— За… — прошепна той, облиза устни и се съсредоточи. — За какво е това?

— Не съм съвсем наясно — отвърна Гейлит. Той едва я чуваше сред крясъците, които се носеха от почти истинската гора. Шимито направи движение с пръст по килима — знак, че е объркана. — Струва ми се, че първоначално е било замислено за някаква церемония, в случай че открият и обявят правата си над гартляните. Сега Сюзеренът се нуждае от нещо, за да спаси инвестициите си, навярно от друг начин на използване на шунта. Ако правилно съм разбрала губруанския лидер, Фибен, той иска да използва шунта за нас.

60.Ютакалтинг

Тенанинът беше упорит. Изглежда, нямаше никакъв начин да стигне до него.

Коулт бе почти стереотип, карикатура на расата си — твърдоглав, открит, честен до глупост и толкова доверчив, че това му качество заплашваше наистина да вбеси Ютакалтинг. Глифът тийв’нус не беше в състояние да изрази объркването на тимбрима. През последните няколко дни в пипалцата на короната му бе започнало да се оформя нещо по-силно — нещо люто и напомнящо за човешка метафора.

Ютакалтинг разбра, че започва да му „писва“.

Какво още трябваше, за да събуди подозренията на Коулт? Ютакалтинг се чудеше дали да не се престори, че говори насън, и да промълви ужасни загатвания и изповеди. Дали това щеше да предизвика съмнения под дебелия череп на тенанина? Или може би да се откаже от тънките хитрости и да кара направо?

Индивидите в един вид могат да са най-различни — Ютакалтинг знаеше това. А Коулт беше аномалия, дори за тенанин. Навярно никога нямаше да му дойде наум да шпионира своя тимбримски спътник. Ютакалтинг изобщо не разбираше как Коулт е успял да стигне толкова далеч в дипломатическото поприще.

За щастие, по-тъмните страни на тенанинската природа също не бяха прекалено развити в него. Членовете на фракцията на Коулт, изглежда, не бяха толкова самодоволно лицемерни или напълно убедени в собствената си правота, колкото онези, които в момента определяха клановата им политика. Толкова по-жалко, че един страничен ефект от номера на Ютакалтинг, ако изобщо успееше, щеше да отслаби още повече влиянието на това умерено крило.

Жалко. Но за да дойде на власт групата на Коулт, така или иначе щеше да е необходимо чудо.

Намираха се в ниската хълмиста равнина под южните склонове на планината Мулун. Изтощената екосистема в равнината постепенно даваше път на донякъде не толкова монотонна гледка — шубраци и ерозирали червеникави тераси.

Ютакалтинг продължаваше да се води по синьото мъждукане на хоризонта — толкова слабо, че очите му едва го различаваха. Знаеше със сигурност, че зрителният апарат на Коулт не е в състояние да забележи каквото и да е проблясване. Така и беше планирано.

Уверено следвайки пресекливата светлинка, Ютакалтинг вървеше напред и внимателно търсеше издайническите следи. Всеки път, когато откриеше някоя, изтриваше отпечатъците в праха, незабелязано хвърляше настрани каменни оръдия, тайно си водеше бележки и бързо ги скриваше, когато колегата му беглец се появеше иззад завоя.

Досега всеки друг вече сигурно би кипял от любопитство. Но не и Коулт. Не, не и Коулт.

Тази сутрин например пътят им ги отведе до края на мочурлива равнина, все още влажна от скорошните есенни дъждове. Там, съвсем очевидно пресичайки пътя им, имаше следа на не повече от няколко часа, явно оставена от нещо, което се движеше на два крака и се подпираше на кокалчетата на едната си ръка. Но Коулт просто прекрачи следата, като душеше въздуха с огромните си дихателни процепи, и отбеляза с кънтящия си глас колко свеж бил денят!

Ютакалтинг се утеши, че тази част от замисъла му така или иначе винаги бе била с дългосрочна насоченост.

Той се зачуди за другата половина от номера си. Беше ясно, че губруанците се бяха хванали на въдицата му. Но до каква степен? Колко неприятности и средства щеше да им струва това? И по-важно от гледна точка на един галактически дипломат — доколко бяха посрамени?

Ако губруанците се бяха оказали толкова глупави и бавни, колкото Коулт…

„Не, на губруанциге може да се разчита — успокои се Ютакалтинг. — Губруанците поне са доста опитни в лукавството и лицемерието.“ Това ги правеше по-лесни врагове, отколкото тенанините.

Той засенчи очи и се загледа в отиващото си утро. Въздухът ставаше топъл. Коулт крачеше на няколко метра отзад, като тътнеше тих маршов напев. Ютакалтинг се зачуди. „Щом нашите народи са официално във война, защо за Коулт е толкова трудно да забележи, че очевидно крия нещо от него?“

— Хммм — изсумтя едрият тенанин. — Колега, защо спряхме?

Думите бяха на англически. Наскоро бяха започнали една игра — всеки ден говореха на различен език, за да се упражняват. Ютакалтинг посочи към небето.

— Почти е пладне, Коулт. Гимелай започва да освирепява. По-добре да се махнем от слънцето.

Ципестият гребен на Коулт се размаха.

— Да се махнем от слънцето ли? Но ние не сме на… А! Аха. Ха. Ха. Вълконска езикова конструкция. Много забавно. Да, Ютакалтинг. Когато Гимелай стигне зенита си, наистина сякаш се печем върху него. Хайде да намерим заслон.

На върха на хълма недалеч от тях растеше малка група храстовидни дървета. Този път Коулт тръгна пръв, като размахваше тоягата, за да разчиства пътя си сред високата трева.

Вече си бяха създали навик. Коулт вършеше тежката работа по изкопаването на удобна дупка до все още хладните земни пластове, а чевръстите ръце на Ютакалтинг завързваха пелерината на Коулт като слънчобран. После се отпускаха върху раниците и чакаха да отмине пладне.

Докато Ютакалтинг подремваше, Коулт вкарваше данни в преносимия си инфокладенец. Той събираше клонки, горски плодове, парченца кал, стриваше ги между пръстите си и поднасяше праха към обонятелните си цепки, преди да изследва веществото с малък комплект уреди, спасени от разбилата се яхта.

Старанието на тенанина дразнеше Ютакалтинг още повече, защото сериозните екологични изследвания на Коулт пропускаха всяка следа, която той беше хвърлял по пътя си. „Навярно това е защото ги хвърлям към него“ — помисли си Ютакалтинг. Тенанинът беше систематично същество. Може би светогледът му му пречеше да види онова, което не се вписваше в системата, разкривана от грижливите му проучвания.

Интересна мисъл. Короната на Ютакалтинг внезапно оформи глиф на оценена изненада. Подходът на тенанина може и да не беше толкова голяма пречка, колкото му се бе струвало. Беше решил, че глупостта прави Коулт непроницаем за подправените му следи, но…

„Но в края на краищата следите наистина са лъжливи. Моят съучастник там в храстите оставя загатвания, които аз да «открия» и «скрия». Възможно ли е това, че Коулт не им обръща внимание, да се дължи на факта, че опърничавият му светоглед всъщност е по-висш? В действителност се оказва, че е почти невъзможно да бъде заблуден!“

Истина или не, това беше интересна идея. Сиртуну се дръпна и се опита да се издигне нагоре, но короната на Ютакалтинг остана отпусната, прекалено ленива, за да подтикне глифа.

Вместо това мислите му се понесоха към Атаклена.

Знаеше, че дъщеря му е още жива. Опитът да научи нещо повече щеше да бъде засечен от пси-устройствата на врага. И все пак бе доловил нещо — трептящи едва доловими тонове в нахакиери-равнищата на усещането, — което му подсказваше, че ще научи много неща за Атаклена, ако изобщо някога отново се срещнат на този свят.

„Има си граници за напътствията на един родител — като че ли му прошепна някакъв тих глас, докато се унасяше в полудрямка. — Освен това съдбата на детето принадлежи на самото дете.“

„Ами непознатите, които са влезли в живота й?“ — попита Ютакалтинг блестящата фигура на отдавна починалата си съпруга, чиято сянка като че ли кръжеше пред него, зад затворените му клепачи.

„Съпруже, какво искаш да знаеш за тях? Те също ще я дооформят. И тя тях. Но нашето собствено време изтича.“

Лицето й беше толкова ясно… Това беше сън, какъвто се знаеше, че имат човеците, но рядко срещан сред тимбримите. Беше образен и значението се предаваше не с глифове, а с думи.

„Не разбираш ли? — попита тя в съня. — Ние сме оформени. Ние се променяме. Но каквито сме били някога, такива си оставаме завинаги.“

Ютакалтинг се размърда. Образът на жена му потрепна, после изчезна във вълнички люлееща се светлина. В пространството, където беше стояла, кръжеше сюлфф-та — глифът, означаващ радостта от все още нерешена загадка.

Той въздъхна, седна и разтърка очи.

Поради някаква причина Ютакалтинг си помисли, че ярката дневна светлина може да разпръсне глифа. Но сюлфф-та вече бе нещо повече от обикновен сън. Без каквото и да било желание от страна на тимбрима глифът се издигна и бавно се отдалечи от него към спътника му, едрия тенанин.

Коулт седеше с гръб към Ютакалтинг, все още погълнат от проучванията си, и изобщо не разбра, когато сюлфф-та се промени… фино се превърна в сюлфф-куонн. Той бавно се настани над гребена на Коулт, спусна се, намести се и изчезна. Ютакалтинг зяпна удивен, когато Коулт изсумтя и вдигна очи. Дихателните процепи на тенанина захриптяха, той остави уредите си настрани, обърна се и го погледна.

— Тук има нещо много странно, колега. Нещо, което не мога да обясня.

Ютакалтинг навлажни устните си преди да отговори.

— Какво те тревожи, почитаеми посланико?

Гласът на Коулт беше нисък като тътен.

— Изглежда, тук има някакво същество… което неотдавна се е хранило сред тези храсти. Виждам следи от него вече от няколко дни, Ютакалтинг. То е голямо… прекалено голямо за гартско същество.

Ютакалтинг все още продължаваше да привиква с идеята, че сюлфф-куонн е проникнал там, където толкова по-фини и по-мощни глифове се бяха провалили.

— Наистина ли? От значение ли е това?

Коулт замълча, сякаш не беше сигурен какво повече да каже. Накрая въздъхна.

— Приятелю мой, това е извънредно странно. Но трябва да ти кажа, че след холокоста на буруралите тук не би трябвало да има животно, способно да достигне толкова високо в тези храсти. Пък и начинът му на хранене е твърде необикновен.

— Необикновен в какво?

Гребенът на Коулт се наду с кратки размахвания, издаващи объркване.

— Моля те да не ми се смееш, колега.

— Да се смея на теб? Никога! — излъга Ютакалтинг.

— Тогава ще ти кажа. Вече съм убеден, че това същество има ръце, Ютакалтинг. Сигурен съм в това.

— Хм — само коментира тимбримът.

Гласът на колегата му затътна още по-силно.

— Тук има някаква мистерия, Ютакалтинг. На Гарт става нещо много странно.

Ютакалтинг потисна короната си. Най-сетне разбра защо именно сюлфф-куонн — глифът на очакване на изпълнен номер — е проникнал там, където никой друг не беше успял.

„Шегата беше насочена към мен!“

Ютакалтинг погледна отвъд слънчобрана им, натам, където яркият следобед беше започнал да се обагря от облаците, събрали се над планината.

Неговият съучастник бе оставял „следи“ в продължение на седмици, откакто тимбримската яхта се беше разбила на точно определеното от самия Ютакалтинг място, в края на мочурищата далеч на югоизток от планините. Малкият Йо-Йо — недоразвитият шим, който дори не бе в състояние да говори, освен с ръце — се движеше точно пред тях, гол като животно, оставяше очевидни отпечатъци от стъпки, дялаше каменни оръдия, които да хвърля по пътя им, и от време на време поддържаше връзка с Ютакалтинг чрез синия Стражеви глобус.

Всичко това беше част от сложен план, който неминуемо трябваше да доведе тенанина до заключението, че на Гарт съществува предразумен живот. Но Коулт не бе забелязал нито една от следите! Нито едно от специално замислените загатвания!

Не, онова, което Коулт най-сетне бе забелязал, беше самият Йо-Йо… не лъжливите, а истинските следи, които оставяше дребният шим.

Ютакалтинг разбра, че сюлфф-куонн беше съвсем прав. Шегата, насочена към самия него, наистина бе забавна.

Стори му се, че почти чува гласа на Матиклуана. „Никога не знаеш…“ — като че ли казваше тя.

— Удивително — рече той на тенанина. — Просто удивително.

61.Атаклена

От време на време тя се тревожеше, че прекалено започва да свиква с промените. Преподредените нервни окончания, разместените мастни тъкани, забавната изпъкналост на вече толкова хуманоидния й нос — това бяха вече толкова привични неща, че момичето се чудеше дали някога отново ще е в състояние да възстанови стандартната тимбримска морфология.

Тази мисъл я плашеше.

Досега бе имала достатъчно причини да поддържа хуманоидните си промени. Докато ръководеше армия от полуъплифтирани вълконски клиенти, да изглежда като човешка жена беше повече от разумна политика. Бе нещо като връзка между нея, шимите и горилите.

И с Робърт.

Атаклена се чудеше. Дали те двамата отново щяха да експериментират, както някога, с полузабравената сладост на междувидовия флирт? В момента това изглеждаше много невероятно. Бракът им беше сведен до два подписа върху парче дървесна кора, полезен политически ход. Вече нищо не бе като преди.

Тя сведе поглед и видя собственото си отражение в тъмната вода.

— Ни риба, ни рак — прошепна тя на англически, без да си спомня къде е прочела или чула тази фраза. Но добре разбираше метафоричното й значение. Всеки тимбримски младеж, който я видеше в сегашното й състояние, сигурно би избухнал в смях. А що се отнася до Робърт, е, преди по-малко от месец тя беше почувствала много силна привързаност към него. Растящото му желание към нея — дивият вълконски глад — я беше поласкало по някакъв дързък начин.

„Сега обаче той отново е сред собствения си вид. А аз съм сама.“

Атаклена поклати глава и реши да се освободи от тези мисли. Взе една колба и разпръсна отражението си, като изля четвърт литър белезникава течност във вирчето.

Това беше последното от поредицата малки вирчета на няколко километра от пещерите. Докато Атаклена работеше, тя се концентрираше и си водеше грижливи бележки, защото знаеше, че не е учен и ще трябва да компенсира това с усърдие. И все пак простите й експерименти вече бяха започнали да носят обещаващи резултати. Ако помощниците й се върнеха от следващата долина навреме с данните, за които ги беше пратила, може би щеше да покаже нещо важно на майор Пратахулторн.

„Може и да изглеждам като изрод, но все пак съм тимбримка! Ще докажа ползата от себе си, дори земянитът да не мисли за мен като за воин.“

Съсредоточеността й беше толкова напрегната, а гората — така тиха, че внезапните думи я стреснаха като гръмотевица.

— Значи тук си била, Клени! Търся те от цяла вечност.

Тя стреснато се обърна.

— Робърт! Уплаши ме.

Той се изчерви.

— Извинявай. Не исках.

Това не беше самата истина — той очевидно се гордееше със способността си да приближава незабелязано. Прост, но ясен вариант на киниулун затрептя над главата му. Ако примижеше, тя почти можеше да си представи, че там стои тимбримски младеж…

Атаклена потръпна. Вече беше решила да не си позволява това.

— Ела и седни, Робърт. Разкажи ми какво правиш.

Той пристъпи към нея, свали лъка и колчана и седна.

— Мотая се и търся някакъв начин да бъда полезен. Пратахулторн престана да изпомпва от мен информация. Сега иска да играя ролята на някакъв прославен офицер, който да вдига духа на шимите.

Атаклена кимна. Разбираше неизказаното значение на думите му. Въпреки миналите успехи на партизаните Пратахулторн очевидно смяташе шимите за излишни — в най-добрия случай полезни при диверсии или за черна работа. Поддържането на контакт с напомнящите на деца клиенти му изглеждаше подходяща служба за недостатъчно опитния син на планетарния координатор.

— Мислех си, че Пратахулторн хареса идеята ти да използваме храносмилателните бактерии срещу губруанците — каза Атаклена.

— О, той призна за интригуващо, че въдещите се в стомаха на горилите бактерии причиняват разпадането на губруанската броня. Съгласи се да назначи Бенджамин и някои от шимите за технически участници в моя проект.

Атаклена се опита да проследи тъмните криволици на мислите му.

— Лейтенант Маккю не ти ли помогна да го убедиш?

Робърт извърна очи при споменаването на младата земянитска жена. В същото време щитът му се вдигна и потвърди някои от подозренията на Атаклена.

— Лидия ми помогна, да. Но Пратахулторн казва, че ще е почти невъзможно да пренесем достатъчно бактерии до важни губруански инсталации преди да ги засекат и неутрализират.

— Имаш ли някаква представа какво е намислил?

— Той се усмихва и казва, че ще разкървави човките на тези птички. Има разузнавателни данни за някакво важно съоръжение, което губруанците строят на юг от Порт Хеления и което може да се окаже подходяща цел. Но не съобщава никакви подробности. В края на краищата стратегията и тактиката са за професионалисти, нали знаеш. Във всеки случай, не дойдох тук, за да разговаряме за Пратахулторн. Донесох да ти покажа нещо. — Робърт свали раницата си, извади някакво вързопче и го развърза. — Изглежда ли ти познато?

На пръв поглед приличаше на купчина измачкани парцали с възлести нишки, които висяха по краищата. При по-задълбочено разглеждане нещото в скута на Робърт напомни на Атаклена за някаква сбръчкана гъба. Робърт хвана най-големия възел, където се събираха повечето от тънките нишки, и ги разпъна, докато слоестата тъкан не се разгъна изцяло на лекия ветрец.

— Това? — Атаклена докосна меката, почти прозрачна материя. — Да не би да е от плочестия бръшлян?

— Точно така — кимна Робърт. — През пролетта горните пластове са лъскави, еластични и толкова твърди, че можеш да ги яхнеш като шейна…

— Стига да можеш да я караш — подразни го Атаклена.

— Да де. Но когато настъпи есента, горните плочки повяхват като тази. След няколко седмици ще станат още по-леки.

Атаклена поклати глава.

— Спомням си, че ми обясни причината. Това е размножаване, нали?

— Правилно. Този малък семенник тук — той й посочи малка капсула, в която се събираха нишките, — се понася във въздуха като на парашут по късните есенни ветрове. Небето се изпълва с тези неща и пътуването по въздуха за известно време става опасно. Те предизвикват истинска каша долу в града. За щастие древните същества, които разнасяли плочестия бръшлян, са изчезнали по време на клането на буруралите и почти всички семенници са стерилни. Ако не беше така, половината Сайнд вече щеше да е покрита с плочест бръшлян. Каквото и да е яло тези растения, то отдавна е мъртво. Аз обаче имам план за тях.

— Пратахулторн може и да не те изслуша пряко, Робърт. Но лейтетант Маккю те уважава. Тя сигурно ще те изслуша и ще предаде идеята ти на майора.

Робърт поклати глава.

— Не зная.

— Защо не? — попита Атаклена. — Тя те харесва, знаеш го. Всъщност бях доста сигурна, че съм засякла в аурата й…

— Не трябваше да правиш това, Клени — изръмжа Робърт. — Не трябва да душиш чувствата на хората по този начин. Това… това не е твоя работа.

Тя сведе очи.

— Навярно си прав. Но ти си ми приятел и съпруг, Робърт. Когато си напрегнат и ядосан, е зле и за двама ни, нали?

— Така е. — Той не я поглеждаше.

— Кажи ми, привлича ли те сексуално Лидия Маккю? — попита Атаклена. — Изпитваш ли обич към нея?

— Не виждам защо трябва да ми задаваш…

— Защото не мога да те кенирам, Робърт! — прекъсна го Атаклена. — Ти вече не си открит към мен. Ако изпитваш такива чувства, би трябвало да ги споделиш с мен! Навярно мога да ти помогна.

Той я погледна. Беше се изчервил.

— Да ми помогнеш ли?

— Разбира се. Ти си мой съпруг и приятел. Ако желаеш тази жена от собствения ти вид, защо да не ти сътруднича? Защо да не ти помогна да постигнеш щастие?

Робърт само премигна. Но в здравия му щит Атаклена сега откри пукнатини.

— Да не би да изпитваш вина за всички тези неща, Робърт? Да не би да си мислиш, че те по някакъв начин нарушават верността ти към мен? — Атаклена се засмя. — Но междувидовите съпрузи могат да имат любовници и съпрузи от собствената си раса. Знаеш това! Защото какво мога да ти дам аз, Робърт? Определено не мога да те даря с деца! Ако можех, сигурно си представяш какви мелези щяха да бъдат!

Робърт се усмихна и извърна очи. В пространството помежду им се появи глиф.

— А що се отнася до невъзпроизводствения секс, знаеш, че не съм пригодена да те оставя по друг начин освен разочарован, ти свръхнадарен/недоразвит, зле оформен маймуночовек такъв! Защо тогава да не се радвам заедно с теб, ако откриеш някой, с когото можеш да споделяш такива неща?

— Това… това не е толкова лесно, Клени. Аз…

Тя вдигна ръка и се усмихна, като едновременно го умоляваше да замълчи и да се отпусне.

— Аз съм тук, Робърт — тихо каза тя.

Очите му блуждаеха. Той вдигна поглед и се опита да се фокусира върху нищото, което тя беше оформила. После си спомни какво бе научил и отново извърна очи, като позволи кенирането да го отвори за глифа, нейния глиф.

Ла’тстуун кръжеше и танцуваше, и му махаше. Робърт въздъхна. Очите му се разшириха от изненада, когато собствената му аура се разкри без съзнателната му воля. Тя се разтвори като цвете. Нещо — двоен ла’тстуун — се появи, като отекваше и усилваше чувствата до короната на Атаклена.

Две валма от нищо, един човек, един тимбрим, които се докосваха, игриво се дръпваха настрани и отново се събираха.

— Не се страхувай, че ще изгубиш онова, което имаш с мен, Робърт — прошепна Атаклена. — В края на краищата, ще може ли която и да е човешка любовница да направи това с теб?

Робърт се усмихна на последните й думи, после и двамата се засмяха. Над главите им огледалният ла’тстуун изразяваше интимността, изпълнявана по двойки.

Но по-късно, когато Робърт си тръгна, Атаклена свали преградата, която беше издигнала около собствените си най-скрити чувства. Едва когато него го нямаше тя си позволи да осъзнае завистта си.

„Сега той отива при нея.“

Онова, което беше сторила, бе правилно според всички известни й стандарти. Беше направила подходящото.

И все пак беше толкова несправедливо!

„Аз съм изрод. Бях изрод още преди да дойда на тази планета. Сега дори вече не могат да познаят какво съм.“

Робърт можеше да си има земянитска любовница, но тук Атаклена беше съвсем сама. Тя не бе в състояние да потърси такава утеха с някой от собствения си вид.

„Да ме докосва, да ме прегръща, да слива пипалцата и тялото си с моето, да ме кара да пламвам…“

С известна изненада Атаклена забеляза, че за пръв път изобщо чувства такова нещо… този копнеж да бъде с мъж от собствената си раса — не с приятел или съученик, а с любовник — навярно съпруг.

Матиклуана и Ютакалтинг й бяха казвали, че това ще се случи някой ден — че всяко момиче има свой собствен ритъм за тези неща. Сега обаче чувството беше само още по-горчиво и усилваше самотата й. Част от нея обвиняваше Робърт за ограниченията на неговия вид. Само и той да можеше да промени тялото си! Да можеше да я посрещне по средата на пътя й към него!

Но тя беше тимбримка, една от „господарите на адаптивността“. Колко далеч беше отишла тази податливост стана очевидно, когато усети влага по бузите си. Тя нещастно избърса солените сълзи, първите през живота й.

Така я откриха помощниците й след часове — да седи на ръба на малкото кално вирче. Есенните ветрове шибаха върхарите на дърветата и пращаха натежали облаци на изток към сивите планини.

62.Галактяните

Сюзеренът на Цените и Предпазливостта беше разтревожен. Всички признаци сочеха към Смяна на перушината и посоката, в която като че ли вървяха нещата, не му се харесваше.

В другата част на павилиона Сюзеренът на Лъча и Нокътя се разхождаше пред помощниците си и изглеждаше по-възвисен и величествен от всякога. Под рошавите пера на военния командир се забелязваше лек червеникав отблясък. Нито един от присъстващите губруанци не можеше да не забележи това. Скоро, може би само след един дванайсетоден, процесът щеше да напредне невъзвратимо.

Окупационните сили трябваше да имат нова царица.

Сюзеренът на Цените и Предпазливостта мислеше за несправедливостта на всичко това, докато приглаждаше собствените си пера. Те също бяха започнали да изсъхват, но все още нямаше никакви признаци за окончателния цвят.

Беше въздигнат в статус на кандидат и главен бюрократ след смъртта на предшественика си. Беше мечтал за такава съдба, но не и да бъде хвърлен насред вече зрял Триумвират! Дотогава партньорите му вече бяха доста напреднали по пътя към сексуалността. Той бе принуден да се опита да ги настигне.

Първо му се беше струвало, че това няма голямо значение. За изненада на всички, той беше спечелил много точки от самото начало. Това, че откри глупостите, извършени от другите двама по време на междуцарствието, бе помогнало на Сюзерена на Цените и Предпазливостта да постигне големи скокове напред.

После беше постигнато ново равновесие. Адмиралът и жрецът се бяха оказали блестящи в защитата на политическите си позиции.

Но се предполагаше, че Смяната на перушината се определя от верността на политика! Наградата трябваше да спечели лидерът, чиято мъдрост се бе оказала най-голяма. Това беше начинът!

И все пак бюрократът знаеше, че тези въпроси се решават много често от случайноста или от капризите на метаболизма.

„Или от съюза на двама срещу третия“ — напомни си той. Чудеше се дали е постъпил разумно, като подкрепяше военния срещу Благопристойността през тези последни няколко седмици и така даде на адмирала преимущества.

Но нямаше друг избор! Трябваше да се противопостави на жреца, защото Сюзеренът на Благопристойността, изглежда, беше загубил всякакъв контрол!

Първо беше онази глупост с „гартляните“. Ако предшественикът на бюрократа бе останал жив, навярно тази екстравагантност би могла да бъде обуздана. Сега обаче бяха направени огромни разходи… с докарването на нов планетарен филиал на Библиотеката, с пращането на експедиции в опасните планини, с построяването на хиперпространствен шунт за Церемонията на Осиновяването — преди да има каквото и да било потвърждение, че съществува нещо за осиновяване!

После се появи въпросът за екологичното управление. Сюзеренът на Благопристойността настояваше, че е важно да възстановят земянитската програма на Гарт поне на минимално равнище. Но Сюзеренът на Лъча и Нокътя непреклонно беше отказал да позволи на който и да е човек да напусне островите. Така че на огромна цена беше пратена помощ отвън. Цял кораб с линтенски градинари, неутрални в настоящата криза, вече бе на път за насам. И само Великото Яйце знаеше как щяха да плащат за тях!

Сега, когато хиперпространственият шунт беше почти готов, и Сюзеренът на Благопристойността, и Сюзеренът на Лъча и Нокътя бяха готови да признаят, че слуховете за „гартляните“ са просто тимбримски фокус. Но щяха ли да допуснат строежът да спре?

Не. Изглежда, всеки от тях си имаше причини да иска да бъде завършен. Ако бюрократът се бе съгласил, щяха да постигнат единодушие, стъпка към политиката, така желана от Господарите на Курника. Но как можеше да се съгласи с такава глупост!

Сюзеренът на Цените и Предпазливостта изцвъртя от раздразнение. Сюзеренът на Благопристойността закъсняваше за новия им диспут. Изглежда, педантичното му изискване за правота не включваше и учтивостта към партньорите му.

Досега, теоретично, първоначалното съревнование между кандидатите би трябвало вече да се превръща в уважение, а после в обич и накрая в истински брак. Но ето, на ръба на Смяната на перушината, те все още изпълняваха танц на взаимна омраза.

Сюзеренът на Цените и Предпазливостта не беше доволен от много от резултатите, но поне щеше да има едно удовлетворение, ако всичко тръгнеше в посоката, в която като че ли се беше отправило — когато Благопристойността най-после бъдеше свален от високомерния му прът.

Един от помощниците му подаде съобщителна плочка, получена от неговите шпиони. Той прегледа съдържанието й и се замисли.

63.Фибен

Болеше го главата.

Като студент в университета му се беше налагало да учи много, по цели дни да зубри за изпити. Но никога не се беше смятал за учен и дори самото очакване на изпитите го разболяваше.

Но тогава поне имаше и извънучебни дейности, пътувания до дома, ваканции, през които можеше да се поотпусне и да се позабавлява!

В университета Фибен бе харесвал някои от професорите си. В момента обаче Гейлит Джоунз му беше дошла до гуша.

— Значи смяташ, че галактическата социология е тесногръда и отегчителна? — обвини го тя, когато той с отвращение захвърли книгите и се изправи, за да се поразтъпче до отсрещната стена. — Е, съжалявам, че планетарната екология не ни вълнува в момента — иначе може би ти щеше да бъдеш учителят, а аз — ученичката.

Фибен изсумтя.

— Благодаря, че допускаш тази възможност. Започвах да си мисля, че вече знаеш всичко.

— Не е честно! — Гейлит затвори тежката книга в скута си. — Знаеш, че до церемонията остава само седмица. Тогава заедно с теб може би ще бъдем призовани като говорители на цялата ни раса! Защо да не се опитаме да се подготвим колкото е възможно по-добре?

— И си толкова уверена, че ти е известно точно какви познания ще бъдат от значение тогава? Откъде знаеш, че планетарната екология няма да бъде жизненоважна, а?

Гейлит сви рамене.

— Напълно е възможно.

— Или механиката, или космическото пилотиране, или… или пиенето на бира, или сексуалните способности, мътните го взели!

— В такъв случай нашата раса ще има късмета, че ти си бил избран за един от нейните представители, нали? — изръмжа Гейлит. Настъпи продължително, напрегнато мълчание. Гледаха се втренчено. Накрая Гейлит вдигна ръка. — Фибен, съжалявам. Зная, че това те дразни. Но и аз не съм молила да попадам в това положение, знаеш, нали?

„Не. Но това няма значение — помисли си той. — Ти си родена за това. Неошимството не би могло да се надява да има друго толкова рационално, дисциплинирано и, о, толкова хладно шими, когато настъпи моментът.“

— А що се отнася до галактическата социология, Фибен, ти много добре знаеш, че тя е важен предмет.

— Трябва да глътна малко въздух — каза Фибен. — Отивам на разходка. — Той се приближи до закачалката и взе анорака си. — Ще се видим след около час.

Почука на вратата и тя се отвори. Фибен излезе, без да поглежда назад.

— Трябва ли ти придружител, Фибен?

Шимито Силви отвори един инфокладенец и написа паролата. Носеше проста рокля до коленете, с дълги ръкави. Като я гледаше сега, му беше трудно да си я представи горе на танцувалната могила в „Маймунска ракия“ как докарва тълпата шени до ръба на масовото насилие. Усмивката й бе колеблива, почти плаха. И Фибен усети, че тази вечер в нея има някаква необяснима нервност.

— Ами ако кажа не? — попита той. И преди Силви да успее да вдигне тревожен поглед, шимът се ухили. — Само се майтапя. Естествено, Силви. Дай ми Роувър Дванайсет. Той е добродушен стар глобус и не разговаря много с местните.

— Стражеви робот РВГ–12. Определен за ескорт на Фибен Болгър за излизане навън — каза тя в инфокладенеца. В коридора се отвори някаква врата и оттам към нея се понесе дистанционно управляван стражеви робот, прост вариант на бойния, чиято единствена мисия беше да придружава затворниците и да се грижи да не избягат.

— Приятна разходка, Фибен.

Той й намигна и се ухили.

— Е, моме, какви други възможности му остават на затворника?

„Последната — отговори си сам. — Онази, която води до бесилката.“ Но после весело махна с ръка.

— Хайде, Роувър.

Вратата изскърца, отвори се и той излезе в бурния есенен следобед.

Много неща се бяха променили след залавянето им. Условията в затвора се облекчиха, когато заедно с Гейлит, изглежда, станаха по-важни за неразгадаемия план на Сюзерена на Благопристойността. „И все пак мразя това място“ — помисли си Фибен, докато се спускаше по бетонните стъпала и се насочваше през неохраняваната градина към външната порта. Сложни стражеви роботи бавно се въртяха по ъглите на високата стена. До портала Фибен се натъкна на пазачи шими.

Желязната хватка за щастие не беше тук, но другите дежурни условници не се държаха по-приятелски. Защото макар губруанците все още да изплащаха заплатите им, изглежда, неотдавна бяха изоставили каузата им. Нямаше промяна в програмата за Ъплифт на Гарт, нито пък внезапен обрат в евгеничната пирамида, Сюзеренът се бе опитал да открие грешка в начина, по който се ъплифтират неошимпанзетата — Фибен знаеше това, — но сигурно не бе успял. В противен случай защо трябваше да осигурява синя и бяла карта, като тях с Гейлит, за церемонията?

Всъщност използването на условници за помощници се беше обърнало срещу нашествениците. Шимското население негодуваше.

Фибен и облечените в ципокостюми стражи не размениха нито дума. Просто му отвориха вратата и той излезе.

Подсвиркваше си, докато вървеше към залива, и се опитваше да не обръща внимание на летящия стражеви глобус, който го следваше само на метър над и зад него. Първия път, когато му бяха позволили да тръгне насам, Фибен бе избягвал оживените квартали на Порт Хеления, търсеше задни улички и вече полуизоставената промишлена зона. Сега продължаваше да се държи настрани от центъра, където щяха да се съберат и да го зяпат тълпи, но вече не смяташе, че трябва съвсем да избягва населението.

Беше виждал и други шими, придружени от стражеви глобуси. Отначало реши, че са затворници като него. Шени и шимита в работно облекло се отдръпваха пред охраняваните, както правеха и пред него.

После забеляза разликите. Другите ескортирани шими бяха облечени във фини дрехи и ходеха надменно. Зрителните фасети и оръжието на стражевите им глобуси бяха насочени настрани, а не към тях. „Колаборационисти“ — разбра Фибен. Със задоволство видя, че много цивилни шими им хвърлят изпълнени със зле прикрито отвращение погледи.

След това написа на гърба на анорака си гордите букви З-А-Т-В-О-Р-Н-И-К. Оттогава погледите, които го проследяваха, не бяха студени. Бяха любопитни, дори изпълнени с уважение.

Глобусът бе програмиран да не му позволява да разговаря с други. Веднъж, когато едно шими изпусна от ръката си сгънато листче, Фибен реши да експериментира и се наведе да го вдигне…

Когато се свести, глобусът вече го отнасяше обратно в затвора. Изминаха няколко дни, преди отново да му позволят да излезе.

Нямаше значение. Струваше си. Мълвата за случката се бе разнесла. Сега шени и шимита му кимаха, когато минаваше покрай витрините на магазини и покрай дългите опашки за хранителни дажби. Някои дори му правеха окуражителни знаци.

„Ще издържим — казваше им той с езика на знаците. — Земята помни и ще дойде за нас.“

Днес обаче почти не забелязваше шимите по улиците. Вървеше и подритваше навените от вятъра листа, и си спомняше моменти от обясненията на Гейлит.

— … клиентните видове преминават през фази, всяка от които се отбелязва с церемонии, утвърждавани от Галактичесския институт по Ъплифта… Тези церемонии са скъпи и могат да бъдат възпрепятствани от политическо маневриране… Това, че губруанците предлагат да заплатят и да подкрепят една церемония за клиентите на вълконските човеци, е повече от безпрецедентно… А Сюзеренът предлага също и да ангажира всичките си подчинени с нова политика, която да сложи край на враждебността със Земята. Разбира се, тук има уловка…

О, Фибен отлично разбираше, че има уловка!

Той поклати глава, сякаш за да отпъди думите. Нещо в Гейлит му се струваше неестествено. Ъплифтът си беше съвсем наред и тя може би бе безпрецедентен пример за неошимството, но просто не беше естествено да мисли и говори толкова много, без да дава на мозъка си нито минута почивка, за да излезе на чист въздух!

Най-после Фибен стигна до кея. Рибарските лодки бяха завързани заради наближаващата буря. Морски птици цвъртяха и пищяха, опитвайки се да хванат последна плячка в оставащото време, преди вълните да станат прекалено бурни. Една от тях се осмели да се приближи до шима и беше възнаградена с предупредително разтърсване от „Роувър“. Птицата — не по-близък биологичен братовчед на птицеподобните нашественици от Фибен — гневно изграчи и отлетя на запад.

Фибен приседна в края на вълнолома, извади от джоба си сандвич и почна спокойно да дъвче. Поне за миг можеше да не мисли, да не се тревожи. И в главата му не отекваха никакви думи.

Имаше нужда само от още три неща, за да е напълно щастлив: банан, бутилка бира и свобода.

Около час по-късно „Роувър“ започна настоятелно да бръмчи, после зае позиция между него и водата и упорито зазвъня.

Фибен се изправи с въздишка, изтупа се и тръгна обратно към затвора. По ветровитите улици бяха останали съвсем малко шими.

Силви все още дежуреше на бюрото си.

— Добре ли прекара, Фибен?

— Трябва да дойдеш с мен някой път. Можем да се отбием в Парка и да ти покажа някои неща — намигна й той.

— Вече съм ги виждала, забрави ли? Наистина внушително, доколкото си спомням. — Но тонът на Силви не отговаряше на закачките й. Изглеждаше напрегната. — Влизай, Фибен. Ще прибера Роувър.

— Добре. Лека нощ, Силви.

Гейлит седеше на плюшения килим пред холостената — сега настроена да показва сцена на гореща савана. Тя вдигна поглед от книгата в скута си и свали очилата си за четене.

— Здравей. По-добре ли се чувстваш?

— Да — кимна той. — Извинявай за одеве. И двамата сме изнервени. Ако искаш, може да поработим.

— Не е необходимо. Свършихме за днес. — Тя потупа килима. — Защо не дойдеш да ме почешеш малко? После ще ти го върна.

Дразнещо беше да се опитва да определи връзката си с Гейлит. Не бяха любовници. За повечето шимита това бе възможно единствено по време на определени периоди от телесния им цикъл. А Гейлит ясно му беше дала да разбере, че сексуалните й усещания са много лични, по-скоро като тези на човешките жени. Фибен разбираше това и не настояваше.

Проблемът бе, че той просто не можеше да не мисли за нея.

Напомни си да не бърка сексуалните си желания с други неща. „Може да съм обладан от мисълта за нея, но не съм луд.“ Правенето на любов с това шими щеше да изисква такава връзка, за каквато не се чувстваше готов да мисли.

Докато чешеше гърба й, пръстите му напипаха нещо, закрепено в козината й… нещо кръгло, тънко, подобно на диск.

— Тук козината ми се е сплъстила — бързо каза Гейлит, когато той се опита да го издърпа. — Внимавай, Фибен.

— Уф, добре. — Той се наведе над нея. — Права си. Наистина има възелче. Ще трябва да го изкарам със зъби.

Гърбът й трепереше, тялото й издаваше сладникав аромат. „Точно, както си помислих. Съобщителна капсула!“ Когато очите му се изравниха с предмета, светна мъничък холопрожектор. Лъчът проникна в ириса му и автоматично се настрои към ретината му.

Имаше само няколко реда прост текст. Онова, което прочете обаче, го накара да премигне от изненада. Беше документ, написан от негово име!

Един участък под текста пулсираше в червено, сякаш очакваше нещо. Фибен премигна. Дръпна се малко назад и съобщението изчезна.

Разбира се, знаеше за такива записи. Трябваше само да погледне към червената точка и сериозно да го поиска — и дискът щеше да запише съгласието му заедно с модела на ретината му. Документът щеше да е поне толкова обвързващ, колкото подпис върху парче хартия.

„Бягство! — Самата мисъл накара сърцето на Фибен да заподскача. — Но… как?“

Естествено беше забелязал, че в записа се споменава само неговото име. Ако Гейлит възнамеряваше да тръгне с него, сигурно би включила и своето.

А дори да бе възможно, щеше ли да е правилно? Беше избран от Сюзерена на Благопристойността за партньор на Гейлит в сложно и потенциално опасно предприятие. Как би могъл да я изостави в такъв момент?

Той доближи око и отново прочете заявлението, като яростно мислеше.

Кога изобщо Гейлит е имала възможност да го напише? Дали по някакъв начин не беше във връзка с части на Съпротивата?

Освен това нещо в текста поразяваше Фибен като погрешно. Не бяха само правописните грешки. Само от пръв поглед Фибен можеше да се сети за няколко поправки, от които ужасно се нуждаеше заявлението, ако от него изобщо имаше някаква полза.

Ама разбира се. Беше го написал някой друг, а не Гейлит. Тя просто му го предаваше да го прочете!

— Силви мина преди известно време — каза Гейлит. — Попощихме се. И тя се беше сплъстила.

Силви! Ясно. Не беше за чудене, че се беше държала толкова нервно.

Фибен внимателно обмисли нещата, като се опитваше да преподреди частите на мозайката. Силви сигурно беше закачила диска в козината на Гейлит… Не, сигурно го бе носила самата тя, беше дала на Гейлит да го прочете и после, с нейно разрешение, го бе прехвърлила в козината й.

— Може би не бях права за Силви — продължи Гейлит. — В края на краищата тя ми се струва симпатично шими. Не съм сигурна доколко може да се разчита на нея, но предполагам, че е доста сериозна.

Какво пък се опитваше да му каже сега? Че идеята е била изцяло на Силви ли? Гейлит е трябвало да обмисли предложението на другото шими, без изобщо да е в състояние да каже нещо. Тя дори нямаше да може да даде на Фибен никакъв съвет. Поне не явно.

— Доста заплетен възел — каза Фибен. — Ще опитам пак след малко.

— Няма проблем. Почини си. Сигурна съм, че ще се справиш.

Той започна да разчесва друг участък, близо до дясното й рамо, но мислите му блуждаеха надалеч.

„Добре — съсредоточи се той. — Значи ми се предлага възможност да избягам. Първо, дали е действително?“

Защото Силви можеше да е подставено лице. Предложението й можеше да е капан.

Но в това нямаше никаква логика! Защото Фибен никога не се беше заклевал, никога не се беше съгласявал да не бяга, ако някога има такава възможност. Всъщност, като земянитски офицер, негов дълг бе да постъпи така, макар че трябваше да го направи учтиво, задоволявайки губруанската педантичност.

В такъв случай нашествениците може би щяха да сметнат приемането на предложението за верния отговор. Ако това беше просто поредната губруанска проверка, подходящата му реакция вероятно бе да се съгласи. Това би могло да удовлетвори неразгадаемите И-тита… да им покаже, че той разбира задълженията си на клиент.

Но пък предложението можеше да е истинско. Фибен си спомни вълнението на Силви. През последните няколко седмици се беше държала много приятелски с него и би му било неприятно да разбере, че всичко е било фалш.

„Добре. Но ако предложението е истинско, как възнамерява тя да ме измъкне?“

— Соросите имат една история — тихо каза Гейлит. Очите й бяха затворени и тя изглеждаше почти напълно отпусната, докато той разтриваше рамото й. — Разказват за някакъв пахски воин от времето, когато пахите все още били в процес на ъплифтиране. Йскаш ли да я чуеш?

Фибен кимна озадачен.

— Естествено. Разкажи ми я, Гейлит.

— Добре. Е, сигурно си чувал за пахите. Били твърди бойци, верни на сороските си патрони. Отлично издържали тестовете, дадени от Института по Ъплифт. Така че един ден соросите решили да ги натоварят с някакво задължение. Пратили група от тях да охраняват пратеника им до Седемте Предящи клана.

— Седемте Предящи… Ъъ, това е машинна цивилизация, нали?

— Да. Но не са вън от закона. Те са една от малкото машинни култури, присъединили се към галактическото общество като почетни членове. През повечето време се движат близо до много плътни участъци на спиралните ръкави и са безполезни за дишащите кислород и водород.

„Какво се опитва да ми каже тя?“ — зачуди се Фибен.

— Във всеки случай, докато сороският посланик се пазарял със Седемте Предящи, един пахски разузнавач засякъл нещо на края на местната система и отишъл да провери какво е. Е, както обикновено става в такива случаи, той видял, че един от товарните съдове на Седемте Предящи бил атакуван от престъпни машини.

— Берсерки ли? Планетни унищожители?

Гейлит сви рамене.

— Четеш прекалено много научна фантастика, Фибен. Не, просто незаконни роботи, търсещи плячка. Така или иначе, когато пахският разузнавач не получил отговор на запитванията си за инструкции, той решил да прояви инициатива. И се хвърлил смело напред и задействал всичките си оръжия.

— Нека да позная — спасил е товарния кораб.

Тя кимна.

— Отблъснал престъпниците. Седемте Предящи също му били благодарни. За награда сключили съмнителна делова сделка, изгодна за соросите.

— Значи той е бил герой.

Гейлит поклати глава.

— Не. Изпаднал в немилост, защото действал на своя глава.

— Луди И-тита — промърмори Фибен.

— Не, Фибен. — Тя докосна коляното му. — Това е важно. Да насърчаваш инициативата в една нова раса клиент е добре, но по време на сериозни преговори на галактическо равнище? Можеш ли да повериш на някое умно дете ядрена енергостанция?

Фибен разбра какво се опитва да му каже Гейлит. На тях двамата се предлагаше сделка, която звучеше прекрасно за Земята — поне повърхностно. Сюзеренът на Благопристойността предлагаше да финансира важната Церемония на Приемането за неошимпанзетата. Губруанците щяха да сложат край на политиката си на пречки пред статуса на патрон на човечеството и да преустановят всякакви вражески действия по отношение на Земята. Единственото, което, изглежда, искаше Сюзеренът в замяна, бе Фибен и Гейлит да кажат на Петте галактики по хиперпространствения шунт какви прекрасни същества са губруанците.

Всичко това на пръв поглед приличаше на жест за запазване на престижа от страна на Сюзерена на Благопристойността и на важен успех за Земята.

Но дали те с Гейлит имаха правото да взимат подобно решение? Дали нямаше да има последствия, които не можеха да предвидят? Потенциално смъртоносни последствия?

Сюзеренът на Благопристойността им беше казал, че имало причини, поради които не им позволявал да се консултират с човешките лидери, затворени в лагерите на островите.

В тази логика Фибен откриваше нещо странно. Не можеше да си представи което и да е земянитско общество да постъпва по такъв начин.

Дали Гейлит не му казваше, че не трябва да участват в церемонията? Чудесно! Що се отнасяше до Фибен, тя можеше да решава. В края на краищата трябваше само да откажат… почтително, разбира се.

— Историята не свършва дотук — каза Гейлит.

— Още ли има?

— О, да. Няколко години по-късно Седемте Предящи клана излезли с доказателства, че пахският войн наистина е положил всички усилия, за да поиска инструкции преди да започне намесата си, но субпространствени условия му попречили да предаде каквито и да било съобщения.

— И?

— И това вече било съвсем различно за соросите! В единия случай той поемал отговорност, каквато не заслужавал. В другия правел всичко, на което бил способен! Разузнавачът бил посмъртно реабилитиран и на наследниците му били дадени права на напреднали в Ъплифта.

Последва продължително мълчание. Фибен задълбочено мислеше. Изведнъж всичко му стана ясно.

„Значи е важно усилието. Това иска да каже тя. Непростимо ще е да сътрудничим на Сюзерена, без поне да опитаме да се посъветваме с патроните си. Мога да се проваля, навярно ще се проваля, но трябва да опитам.“

— Хайде пак да погледнем онзи възел. — Той се наведе над нея и приближи окото си до съобщителната капсула. Отново се появиха редовете на текста, заедно с пулсиращата червена точка. Фибен погледна право в нея и напрегнато си помисли:

„Съгласен съм.“

Светлинната изведнъж промени цвета си, изразявайки неговото съгласие. „А сега какво?“ — зачуди се Фибен.

Отговорът дойде миг по-късно. Вратата тихо се отвори и влезе Силви.

— Охранителната система е изключена — каза тя. — Задействала съм камерите на фалшив запис. Би трябвало да работи поне час преди компютърът да заподозре нещо.

Фибен извади диска от козината на Гейлит и тя протегна ръка към него.

— Дай ми една минута — прошепна Гейлит и бързо се приближи до личния си инфокладенец, за да пусне капсулата вътре. — Не се обиждай, Силви, но текстът има нужда от редактиране. Фибен може да потвърди промените ми.

— Не се обиждам. Зная, че трябва да го поправиш. Просто исках да съм достатъчно наясно, че и двамата ще разберете какво ви предлагам.

— Значи тръгвам? — попита Фибен.

— Тръгваме — поправи го Силви. — Събрала съм малко хранителни припаси и дрехи и съм определила път за излизане от града.

— Значи си от Съпротивата?

Тя поклати глава.

— Бих искала да се присъединя, разбира се, но това си е чисто мой номер. Аз… аз правя това на известна цена.

— Какво искаш?

Силви поклати глава, показвайки, че ще изчака, докато се върне Гейлит.

— Ако вие двамата се съгласите да се възползвате от възможността, ще отида отзад и ще повикам нощния пазач. Избрах го внимателно и положих доста усилия Желязната хватка да го назначи за дежурен тази вечер.

— И с какво е толкова специален?

— Може да не си забелязал, но прилича много на теб, Фибен, и има подобна конструкция. Достатъчно сходна, че да заблуди шпионските компютри за известно време, надявам се.

— Упой го — каза Фибен. — Остави го с Гейлит, докато аз се измъкна с неговите дрехи и пропуска му.

— Това изобщо не е достатъчно, повярвай ми. — Силви изглеждаше нервна и изтощена. — Но принципно си схванал идеята.

Гейлит се върна и подаде капсулата на Фибен. Той я вдигна до окото си и внимателно прочете редактирания текст, не защото имаше намерение да критикува работата на Гейлит, а за да е в състояние да го каже дума по дума, ако изобщо успееше да стигне при Атаклена и Робърт.

Гейлит беше пренаписала съобщението изцяло.

Фибен беше научил достатъчно под ръководството на Гейлит, за да разбере колко по-добър е този вариант. Той отново заяви съгласието си и записващата точка за пореден път промени цвета си. Фибен подаде диска на Гейлит.

„Важното е да опитаме“ — каза си той, макар да знаеше, че начинанието е безнадеждно.

— А сега — обърна се Гейлит към Силви, — каква е наградата, за която спомена? Какво искаш?

Силви прехапа устна, погледна я и посочи Фибен.

— Него. Искам да го споделиш с мен.

— Какво? — Фибен понечи да се надигне, но Гейлит го укроти с бърз жест и помоли Силви:

— Обясни.

Шимито сви рамене.

— Не бях сигурна каква връзка има помежду ви.

— Никаква! — разпалено отвърна Фибен. — Но откъде накъде…

— Млъкни, Фибен — безстрастно каза Гейлит. — Той е прав, Силви. Ние нямаме никакъв договор, нито групов, нито моногамен. И за какво е всичко това? Какво искаш от него?

— Не е ли очевидно? — Силви го погледна. — Каквато и да е била категорията му преди, сега той е на практика бяла карта. Виж удивителните му постижения във войната и начина, по който отблъсна И-титата въпреки численото им преимущество не веднъж, а на два пъти в Порт Хеления. И само един от случаите ще е достатъчен, за да повиши статуса му. А сега Сюзеренът го кани за представител на расата. Такъв род внимание остава завинаги. Ще си остане, който и да спечели войната. Вие знаете това, доктор Джоунз, нали?

Гейлит кимна.

— Сега той е бяла карта — заключи Силви. — Аз съм зелена. Освен това ми харесва. Толкова е просто.

„За мен ли става дума? Аз да съм някакъв си проклет белчо?“ — Фибен избухна в смях от абсурдността на всичко това. Едва сега му се проясни към какво се стреми шимито.

— Който и да спечели — спокойно продължи Силви, без да му обръща внимание, — независимо дали Земята, или губруанците, аз искам детето ми да бъде на върха на Ъплифта и да бъде закриляно от Бюрото. Детето ми ще има бъдеще. А аз ще имам внуци и част от утрешния ден.

Силви очевидно влагаше страст. Но Фибен не беше в настроение да й съчувства. „Метафизични глупости!“ — помисли си той. А и тя дори не говореше на него. Говореше на Гейлит, обръщаше се към нея!

— Хей, не мислите ли, че и аз имам какво да кажа по този въпрос? — възрази той.

— Разбира се, че не, глупчо — отвърна му Гейлит и поклати глава. — Ти си шен. Мъжкият шим би изчукал и някоя коза, ако няма подръка нищо по-добро.

Преувеличаваше, но това беше стереотип, основан на достатъчно истина, за да накара Фибен да се изчерви.

— Но…

— Силви е привлекателна и наближава розовото. Какво мислиш, че ще направиш, щом излезеш на свобода, ако всички ние предварително сме съгласни, че дългът и удоволствието ти съвпадат? — Гейлит се обърна. — Не, решението не зависи от теб. А сега за последен път запази малко тишина, Фибен. — И Гейлит се обърна към Силви:

— Аз не го притежавам. — Тя се намръщи. — Единственото, което искам от теб, е да го отведеш в планините. И да не те е докоснал дотогава, разбрахме ли се? Получаваш възнаграждението си, когато той стигне в безопасност при партизаните.

Силви кимна и протегна ръка. Гейлит я пое.

Когато тя излезе, Фибен най-после възвърна речта си.

— В лекомислените ти теории има прекалено много предположения, Гейлит. Какво, по дяволите, те кара да си толкова сигурна…

— Не съм сигурна в нищо! — изръмжа тя. И смутеното й, наранено изражение го смая повече от всичко, което се беше случило тази вечер.

Гейлит скри очите си с длани.

— Съжалявам, Фибен. Просто действай така, както мислиш, че е най-добре. Само те моля да не се обиждаш. В момента никой от нас не може наистина да си позволи да е горд. Във всеки случай Силви не иска чак толкова много, нали?

Фибен долови потиснатото напрежение в гласа й и гневът му се стопи.

— Ти… ти сигурна ли си, че ще се оправиш?

Тя сви рамене.

— Предполагам. Сюзеренът навярно ще ми намери друг партньор. Ще положа всички усилия, за да отложа нещата, колкото мога.

Фибен прехапа устни.

— Ще се върна при теб с известие от човеците, обещавам.

Изражението й му подсказа, че тя почти не се надява. Но се усмихна.

— Добре, Фибен. — Гейлит протегна ръка и нежно докосна лицето му. — Знаеш ли — прошепна тя. — Наистина ще ми липсваш.

Мигът свърши. Гейлит отдръпна ръка и лицето й отново стана сериозно.

— А сега най-добре събери каквото искаш да вземеш със себе си. Междувременно ще ти кажа някои неща, които трябва да разкажеш на генерала. Ще се опиташ ли да ги запомниш?

— Да естествено. — Той се натъжи. Дали някога отново щеше да зърне нежността, проблеснала толкова за кратко в очите й? Отново изцяло делова, тя го следваше из стаята, докато той събираше храна и облекло. Продължи да му говори чак докато на вратата се почука.

64.Гейлит

След като те тръгнаха, тя седна на дюшека, зави се презглава с одеялото, прегърна коленете си и бавно се залюля в ритъма на самотата си.

Не беше съвсем самотна. Всъщност би било много по-добре, ако беше така. Гейлит усещаше до себе си спящия шен, намъкнат в пижамата на Фибен, който тихо издишаше слаби изпарения от опиата, оставил го в безсъзнание. Пазачът условник нямаше да се свести още много часове. Гейлит обаче знаеше, че това спокойно време навярно няма да продължи толкова дълго, колкото съня му.

Не, не бе съвсем сама. Но Гейлит Джоунз никога не се беше чувствала толкова откъсната, толкова изолирана.

„Клетият Фибен — помисли си тя. — Може би Силви е права за него. Той определено е един от най-добрите шенове, които съм срещала. И все пак… — Тя поклати глава. — И все пак той видя само част от пътя на този заговор. А аз дори не мога да му кажа за останалата. Не и без да разкрия какво знам на скритите ни слушатели.“

Не знаеше дали Силви е искрена, или не. Но беше сигурна, че Силви изобщо не е заблудила губруанската охранителна система.

Гейлит изсумтя от самата идея — че едно малко шими е способно да излъже мониторите на И-титата по такъв начин, че те да не го открият незабавно. „Не, всичко стана прекалено лесно. Било е нагласено.“

От кого? Защо?

Имаше ли всъщност някакво значение?

„Изобщо не сме имали никакъв избор, разбира се. Фибен трябваше да приеме предложението.“

Чудеше се дали ще го види отново. Ако това беше просто ново изпитание за разумност, наредено от Сюзерена на Благопристойността, спокойно можеха да го върнат на следващия ден с похвали за още една „присъща реакция“… присъща за едно особено напреднало неошимпанзе от авангарда на расата клиент.

Тя потръпна. До тази нощ никога не се беше сещала за такива неща, но Силви го бе направила много хитро. Дори отново да ги съберяха заедно, между нея и Фибен никога вече нямаше да е същото.

От друга страна, това май не беше просто ново изпитание, нагласено от Сюзерена на Благопристойността. И ако се окажеше права, някоя друга фракция на губруанците трябваше да е отговорна за това бягство. Навярно някой от другите Сюзерени или…

Гейлит отново поклати глава. Не знаеше достатъчно даже само за да предполага. Нямаше необходимите данни. Или може би просто беше прекалено глупава, за да разбере подобна ситуация.

Навсякъде около тях се разиграваше игра и те на всеки етап, изглежда, нямаха избор по кой път да поемат. Фибен трябваше да тръгне тази нощ, независимо дали предложението беше капан, или не. Тя трябваше да остане и да се бори с капризи, които не разбираше. Такава бе предопределената й участ.

Чувството, че е манипулирана, че не разполага с истинска власт над собствената си съдба, й беше познато. Фибен тепърва започваше да привиква с него, но тя цял живот бе живяла с това чувство.

Някои от старовремските религии на Земята включваха концепцията за предопределението — вярване, че всички събития са предварително установени още от самия акт на Творението и че така наречената „свободна воля“ е само илюзия.

Скоро след Контакта, преди два века, човеци философи запитали първите галактяни, които срещнали, какво мислят за тази и за много други идеи. Извънземните мъдреци отвърнали покровителствено: „Това са въпроси, които могат да се зададат единствено на някой нелогичен вълконски език“. Типичен отговор. „Парадокси не съществуват“ — уверяваха галактяните.

И не са останали никакви тайни за разгадаване… или поне не такива, които да могат да разберат същества като земянитите.

Всъщност за галактяните предопределението изобщо не бе толкова мъчно за разбиране. Повечето смятаха, че на вълконския клан е предопределена тъжна и кратка история.

Гейлит внезапно си спомни за времето, прекарано на Земята, когато беше срещнала един неоделфин — стар, пенсиониран поет. Той й разказваше за случаи, когато плувал в следите, оставяни от огромните китове, заслушан часове наред в подобните им на стон песни за древни богове. Тя остана поласкана и очарована, когато старият ’фин съчини песен специално за нея.

Гейлит реши, че стихът трябва да е още по-силен на тринарен — хибридният език, който обикновено използваха неоделфините за поезията си. Тя не го знаеше, разбира се, но дори на англически алегорията се бе запечатала в ума й.

Докато си мислеше за това, Гейлит постепенно осъзна, че се усмихва.

С муцуната си удари я, наистина!

Спящата фигура до нея леко похъркваше. Гейлит почука с език по предните си зъби и си въобрази, че слуша ритъма на барабани.

След няколко часа вратата се отвори с трясък и от коридора нахлу светлина. Влязоха няколко четирикраки птицеподобни фигури. Квакуанци. Начело вървеше пастелно обагреният слуга на Сюзерена на Благопристойността. Тя се изправи, но лекият й поклон не получи отговор.

Квакуанецът я загледа, после посочи фигурата под одеялата.

— Твоят спътник не става. Това е неприлично.

Очевидно при отсъствието на губруанци слугата не се чувстваше задължен да се държи учтиво. Гейлит вдигна поглед към тавана.

— Навярно е неразположен.

— Има ли нужда от медицинска помощ?

— Струва ми се, че ще се оправи и без нея.

Трипръстите крака на квакуанеца се размърдаха от раздразнение.

— Ще бъда откровен. Искаме да видим твоя спътник, за да установим самоличността му.

— А кой мислите, че може да е? Не следите ли затворниците си?

Раздразнението на птицеподобния се усили.

— Този район на задържане е под властта на шимски помощници. Ако има някакъв проблем, той се дължи на тяхната животинска некомпетентност. На неразумната им небрежност.

— Глупости. Не можеш да ни пробуташ това, квакуанецо. И двамата знаем, че поставянето на шимски условници за пазачи тук е просто номер. Ако е имало пробив в системата за сигурност, то тя е в собствения ви лагер.

Квакуанецът даде знак и два сфероидни робота с вой се придвижиха напред. Внимателно, но твърдо, те използваха гравитационните си полета, за да вдигнат спящото неошимпанзе, без дори да поместват одеялата, и отстъпиха с него към вратата. След като квакуанецът не си беше направил труда да погледне под завивките, очевидно вече знаеше какво ще открие там.

— Ще има разследване — заяви той и се обърна, за да си тръгне. След няколко минути щяха да прочетат „прощалното писмо“ на Фибен, закачено за хъркащия пазач. Гейлит се опита да помогне на Фибен с едно последно забавяне.

— Чудесно — каза тя. — Междувременно, имам една молба… Не, нека бъде искане, което бих желала да предявя.

— Нямаш право да предявяваш искания.

— Правя го в името на галактическата традиция — настоя Гейлит. — Не ме принуждавайте да пращам петицията си направо на негово високопреосвещенство Сюзерена на Благопристойността.

Настъпи продължително мълчание. Квакуанецът, изглежда, обмисляше възможните рискове. Накрая попита:

— Какво е това твое глупаво искане?

Сега обаче Гейлит не отговори и продължи да чака.

Най-после, с очевидно нежелание, слугата се поклони — толкова леко навеждане, че едва се забелязваше. Гейлит отвърна под същия наклон.

— Искам да отида до Библиотеката — каза тя на съвършен гал седем. — Всъщност, като се позовавам на правата си на галактически гражданин, настоявам за това.

65.Фибен

Излизането с дрехите на упоения пазач се беше оказало почти абсурдно лесно, след като Силви го научи на простата кодова фраза, която да каже на роботите, кръжащи над портата. Единственият дежурен шим дъвчеше сандвич и само им махна да минат.

— Къде ме водиш? — попита Фибен, когато тъмната, покрита с бръшлян стена на затвора остана зад тях.

— Към доковете — отвърна през рамо Силви.

— Защо към доковете?

— Защото там са лодките! — кратко отвърна тя. После нави хронометърния пръстен на лявата си ръка и хвърли поглед през рамо, сякаш се тревожеше, че могат да ги преследват.

Това, че изглеждаше нервна, беше естествено. И все пак Фибен вече не издържаше. Той я сграбчи за ръката и я спря.

— Виж, Силви. Оценявам всичко, което направи досега. Но не мислиш ли, че е време да ме посветиш в плана си?

Тя въздъхна.

— Да, прав си. — Тревожната й усмивка му напомни за онази нощ в „Маймунска ракия“. Онова, което тогава беше взел за животинска похот, трябваше да е било нещо като сегашното й изражение — страх, потиснат под лустрото на предизвикателност.

— Освен портите на оградата единственият изход от града е с лодка. Според плана ми трябва да се промъкнем на борда на някой от риболовните съдове. Нощните рибари обикновено излизат в морета към… — тя погледна часовника на пръста си, — след около час.

Фибен кимна.

— После какво?

— После, когато лодката излезе от Аспинал Бей, ще скочим зад борда. Ще доплуваме до парка Норт Пойнт. Оттам ще последва тежък преход на север, покрай брега, но трябва да успеем да стигнем до хълмовете до разсъмване.

Фибен кимна. Планът звучеше добре. Хареса му фактът, че по пътя ще има няколко места, където да променят решението си, ако възникнат проблеми или им се отворят други възможности. Например можеха да опитат да стигнат до южната точка на залива. Врагът навярно нямаше да очаква двамата бегълци да се насочат право към новия им хиперпространствен шунт! Там щяха да бъдат паркирани много строителни машини. Ако успееше да отмъкне някоя, или дори кораб, може би в края на краищата наистина щеше да заслужи бяла карта!

Той бързо разтърси глава, за да отхвърли тази мисъл, защото тя го караше да си спомня за Гейлит. По дяволите, тя вече му липсваше.

Тръгнаха. Започна да ръми. Силви вдигна качулката на анорака си, но Фибен остави своята свалена. Щеше да се намокри, но пък щеше да вижда и да чува.

Над морето блесна мълния, чу се далечно мрачно ръмжене. Фибен отново хвана ръката на спътничката си.

— Никой няма да излезе в морето в такова време, Силви.

— Поне един ще излезе, Фибен — поклати глава тя. — Всъщност не трябва да ти го казвам, но той е… той е контрабандист. Още отпреди войната. Лодката му има покритие за лошо време и може частично да се потопява.

Фибен премигна.

— Какво контрабандира след нашествието?

— Шими, понякога. До и от остров Силмар.

— Силмар! Ще ни откара ли там?

Тя се намръщи.

— Обещах на Гейлит да те отведа в планината. Пък и не съм сигурна, че мога да се доверя дотолкова на този капитан.

Но главата на шима вече се беше завъртяла. Половината от човеците на планетата бяха интернирани на остров Силмар! Защо да остава при Робърт и Атаклена, които, в края на краищата, бяха почти деца, когато можеше да отнесе въпросите на Гейлит на експертите в университета!

— Ще постъпим според ситуацията — каза той. Но вече беше решен сам да прецени този контрабандист. Навярно под прикритието на бурята щеше да се окаже възможно!

Скоро стигнаха до доковете — всъщност недалеч от мястото, където Фибен беше прекарал част от следобеда, загледан в чайките. Дъждът вече се сипеше на ненадейни пориви. Всеки път, когато вятърът го отнасяше, въздухът оставаше поразително чист и подчертаваше всеки мирис — от разлагаща се риба до смрадта на бира от рибарската кръчма от другата страна на пътя, откъдето в нощта се процеждаше тъжна музика и все още светеха няколко лампи.

Ноздрите на Фибен се разшириха. Той изсумтя и се опита да проследи нещо, което като че ли изчезваше и се появяваше в непостоянния дъжд.

Спътничката му го изведе зад някакъв ъгъл и Фибен видя кея. Няколко големи тъмни сенки се люлееха, вързани една до друга. Една от тях несъмнено беше лодката на контрабандистите. Фибен отново спря Силви.

— По-добре да побързаме — настоя тя.

— Рано е още — отвърна той. — В лодката ще бъде претъпкано и задушно. Ела тук отзад. Има нещо, което може и да нямаме шанс да направим доста дълго.

Тя го изгледа озадачено. Той я дръпна зад ъгъла, в сенките, прегърна я и тя се вцепени, после се отпусна и вдигна лицето си към него.

Фибен я целуна. Силви отвърна на целувката му.

Той започна да хапе с устни лявото й ухо, продължи по линията на челюстта й и надолу по шията. Силви въздъхна.

— О, Фибен. Само да имахме време. Само да знаеш колко…

— Шт — каза той, после със замах свали анорака си и го пусна на земята.

— Какво… — започна тя. Но шенът я привлече да седне върху дрехата и се настани зад нея.

Напрежението й мъничко се отпусна, когато той започна да прокарва пръсти през козината й и да я пощи.

— Уф — каза Силви. — За миг си помислих…

— Кой, аз? Би трябвало да ме познаваш повече, миличка. Аз съм от тези, които обичат бавната работа. Не съм от онези — хоп-хоп и готово. Имаме време.

Тя обърна глава към него и му се усмихна.

— Радвам се. Така или иначе, още седмица няма да бъда розова. Макар че, искам да кажа, всъщност не е необходимо да чакаме толкова дълго. Просто…

Думите й рязко секнаха, когато лявата ръка на Фибен плътно се стегна около гърлото й. С бързо движение той бръкна в анорака й, отвори джобния й нож и го опря до сънната й артерия. Силви изцъкли очи.

— Една дума — прошепна той право в ухото й. — Един звук и ще нахраниш чайките. Разбра ли?

Тя рязко кимна. Фибен усети как бие пулсът й — вибрацията се пренасяше и по острието на ножа. Собственото му сърце не биеше много по-слабо.

— Произнасяй думите безгласно — прегракнало каза той. — Ще ги разбирам по движението на устните ти. А сега ми кажи, къде са скрити устройствата за следене?

Силви премигна, после почна на глас:

— Какво… — И това беше всичко. Гласът й секна, щом шенът моментално усили натиска.

— Опитай пак — прошепна той.

Този път тя произнесе думите беззвучно.

— За… какво… говориш, Фибен?

— Те ни чакат тук, нали, миличка? — прошепна той в ухото й. — И нямам предвид измислените ти шими контрабандисти. Говоря за губруанците, сладка моя. Водиш ме право в техните фино оперени лапи.

Силви се вцепени.

— Фибен… аз… не! Не, Фибен.

— Усетих мириса на птица! — изсъска той. — Те са там, да. И щом долових този мирис, всичко ми стана ясно!

Силви не отговори. Очите й бяха достатъчно красноречиви.

— О, Гейлит трябва да ме мисли за голям глупак. Разбира се, че бягството е нагласено! Всъщност срещата може да се поотложи за известно време. Сигурно не сте разчитали, че тази буря ще остави на брега рибарската флота. Приказката за капитана контрабандист беше ужасно находчива и целеше да сподави подозренията ми. Сама ли я измисли, Силви?

— Фибен…

— Млъквай. О, идеята беше привлекателна: да си представя, че някои шими са достатъчно хитри, че да пътуват до Силмар и обратно, точно под човката на врага! Суетата почти спечели, Силви. Но аз съм пилот-разузнавач, спомняш ли си? И си помислих колко е трудно да се осъществи подобно нещо, даже в такава буря!

Той подуши въздуха и отново усети далечния спарен мирис.

Никое от изпитанията, на които бяха подложени с Гейлит през последните няколко седмици, не беше свързано с обонянието. „Не, разбира се. Галактяните си мислят, че то е животински атавизъм.“

Влага докосна дланта му, въпреки че точно в момента не валеше. Капеха сълзите на Силви. Тя поклати глава.

— Те… няма… да ти сторят нищо. Сюз… Сюзеренът просто иска да ти зададе някои въпроси. После ще те пусне! Той… той обеща!

„Значи в края на краищата всичко това просто е ново изпитание. — Фибен се присмя сам на себе си, че изобщо бе повярвал във възможността за бягство. — Май ще видя Гейлит по-скоро, отколкото си мислех.“

Вече започваше да изпитва срам от начина, по който измъчваше Силви. В края на краищата това си бе само игра. Просто ново изпитание. Тя просто си вършеше работата.

Фибен понечи да разхлаби хватката си и изведнъж осъзна част от думите на Силви.

— Сюзеренът е казал, че ще ме пусне? — прошепна той. — Искаш да кажеш, че ще ме върне в затвора, нали?

Тя енергично поклати глава.

— Н-не! Ще ни пусне в планината. Имах предвид тази част от сделката, когато разговарях с теб и Гейлит! Сюзеренът обеща, че ако отговориш на въпросите му…

— Почакай малко — изръмжа Фибен. — Ти не говориш за Сюзерена на Благопристойността, нали?

Тя поклати глава.

Фибен изведнъж почувства, че му олеква.

— Кой… Кой Сюзерен ни чака?

Силви подсмръкна.

— Сюзеренът на Цените и… на Цените и Предпазливостта.

Той затвори очи, осъзнал ужасното значение на всичко това. Значи не беше нито игра, нито изпитание. О, Всеблаго! Сега трябваше да помисли как да спаси собствената си кожа!

Ако беше Сюзеренът на Лъча и Нокътя, Фибен щеше с готовност да се хвърли незабавно в капана. Защото тогава всички ресурси на губруанската военна машина щяха да бъдат строени пред очите му. Сега обаче шансовете бяха нищожни. Все пак в ума му започваше да се оформя идея.

Счетоводители. Застрахователни агенти. Бюрократи. От тях се състоеше армията на Сюзерена на Цените и Предпазливостта.

Преди да стори каквото и да било обаче, трябваше да се справи със Силви. Не можеше просто да я завърже и да я остави тук. Не беше и убиец. Имаше само една възможност. Трябваше да спечели сътрудничеството й, и то бързо.

Можеше да й каже за увереността си, че Сюзеренът на Цените и Предпазливостта не държи така педантично на истината, както Сюзеренът на Благопристойността. Освен това защо птичката трябваше да спази обещанието си и да ги освободи?

Всъщност операцията можеше и да е незаконна според стандартите на нашествениците и в такъв случай щеше да е глупаво Сюзеренът да позволи на двама шими, които знаят за нея, да се разхождат свободни. Като познаваше губруанците, Фибен реши, че Сюзеренът на Цените и Предпазливостта навярно ще ги остави да си тръгнат, да — в херметична камера, право в дълбокия космос.

„Дали ще ми повярва обаче?“

Не можеше да рискува така. Фибен си помисли, че знае друг начин да привлече цялото внимание на Силви.

— Искам да ме изслушаш внимателно — каза й той. — Няма да се срещна с твоя Сюзерен. И няма да го сторя поради една съвсем проста причина. Ако отида при него с това, което знам, и двамата с теб ще кажем „сбогом“ на бялата ми карта.

Очите й се впиха в неговите. По гърба й премина тръпка.

— Нали разбираш, миличка. Трябва да се държа като блестящ пример за шимството, за да получа тази награда. А кой супершен отива право в нещо, което вече знае, че е капан? А? Не, Силви. Сигурно така или иначе ще ни хванат. Но трябва да ни хванат, докато правим всичко възможно, за да избягаме, в противен случай номерът просто няма да мине! Разбираш ли какво искам да кажа?

Тя премигна няколко пъти и накрая кимна.

— Слушай — приятелски прошепна Фибен. — Успокой се! Трябва да се радваш, че прозрях този номер. Това просто значи, че нашето дете ще е още по-хитро малко копеленце. Сигурно ще намери начин да вдигне във въздуха детската си градина.

— Да — тихо рече тя. — Май си прав.

Фибен отпусна ръката с ножа и се изправи. Това беше критичният миг. Стига да извикаше, слугите на Сюзерена на Цените и Предпазливостта незабавно щяха да се хвърлят върху тях.

Вместо това тя свали от ръката си часовника-пръстен и го подаде на Фибен. Устройството за следене.

Гълъбарникът беше там, където си го спомняше — зад някаква зле поддържана групова къща в махалата до пристанището. Очевидно всички вече спяха. Фибен колкото се може по-тихо се вмъкна в кафеза.

Беше влажно и миришеше на птици. Тихото гукане на гълъбите му напомни за квакуанците.

— Хайде, пиленца — прошепна той. — Ще ми помогнете да излъжем вашите братовчеди тази нощ.

Помнеше това място от една от разходките си. Двамата със Силви не можеха да напуснат района на пристанището, докато не се освободяха от пръстена. Така че…

Гълъбите се разшаваха. Докато Силви пазеше отвън, Фибен хвана една охранена птица и завърза пръстена-часовник за крака й.

— Прекрасна нощ за дълъг полет, нали? — прошепна той и хвърли гълъба във въздуха. После повтори процедурата със собствения си часовник, за всеки случай.

Остави вратата отворена. Ако птиците се върнеха рано, губруанците можеха да последват сигнала на устройството дотук. Но типичното им шумно кацане щеше да вдигне във въздуха цялото ято.

Фибен се поздрави за хитростта си и после двамата със Силви затичаха на изток, надалеч от пристанището. Скоро бяха в порутената промишлена зона. Фибен знаеше къде се намира. Беше идвал и по-рано тук, заедно с невъзмутимия кон Тайхо. Малко преди да стигнат стената даде знак за спиране. Трябваше да си поеме дъх. Силви като че ли изобщо не се беше уморила.

„Е, тя е танцьорка, разбира се“ — помисли си той.

— Добре, сега се събличаме — каза Фибен.

За нейна чест, Силви дори не мигна. Логиката беше неизбежна. Нейният часовник можеше и да не е единственото устройство за следене. Тя бързо засъблича дрехите си и свърши преди него. Когато всичко лежеше на купчина, Фибен кратко, оценяващо подсвирна. Силви се изчерви и попита:

— Сега какво?

— Сега тръгваме към оградата — отвърна шенът.

— Към оградата ли? Но, Фибен…

— Хайде. И без това от известно време искам да я огледам отблизо.

Само след неколкостотин метра стигнаха до широката ивица земя, която галактяните бяха изравнили около целия Порт Хеления.

— Фибен — каза Силви. — Не можем да отидем там. Стражевите глобуси…

— Да — замислено я прекъсна Фибен. — Тъкмо се чудех колко ли са необходими за оградата около целия град. Десет хиляди? Двайсет? Трийсет?

Той си спомняше роботите-стражи около много по-малкия и чувствителен периметър на бившето тимбримско посолство. Онези машини се бяха оказали съвсем незначителни в сравнение с „Роувър“ или с бойните роботи, които използваха в битка Войниците на Нокътя.

„Дали и тези са такива?“ — помисли си той и направи още една крачка напред.

— Фибен! — Силви, изглежда, изпадаше в паника. — Хайде да опитаме с портата. Можем да кажем на пазачите… можем да им кажем, че са ни ограбили. Че сме селяни от фермите на гости в града и че са ни откраднали дрехите и паспортите. Ако се държим достатъчно тъпо, може би просто ще ни пуснат да минем!

„Да, естествено.“ Фибен пристъпи още по-близо. Сега стоеше на не повече от десетина метра от оградата. Видя, че тя се състои от редици тесни, свързани с жица отгоре и отдолу летви. Беше избрал място между два от блестящите глобуси — почти по средата. И все пак, докато приближаваше, изпита силното усещане, че го наблюдават.

Да, наблюдаваха го. Губруанските войници вече бяха тръгнали насам. Щяха да пристигнат след няколко минути. Беше най-добре да се маха. Да бяга. Веднага!

Пулсът му биеше бързо, устата му бе пресъхнала. Разтревожен, той се насили и направи още една крачка към оградата.

Почти осезаем страх като че ли се затвори отвсякъде около него, както тогава, когато беше чул предсмъртния вик на бедния Саймън Левин по време на безполезната, напразна битка в космоса. Изпитваше мрачно предчувствие за предстояща гибел. Тленността предизвикваше… усещане за безплодността на живота.

Фибен бавно се обърна и погледна Силви.

И се усмихна.

— Долни лайняни птички! — изсумтя той. — Това изобщо не са стражеви глобуси! Това са тъпи пси-излъчватели!

Силви премигна и зяпна.

— Сигурен ли си?

— Ела и се убеди сама — каза той. — Изведнъж ще се почувстваш уверена, че те наблюдават. После ще си помислиш, че всички Войници на Нокътя идват след теб.

Силви преглътна, сви юмруци и излезе на оголената ивица. Стъпка по стъпка. Фибен я наблюдаваше. Трябваше да й отдаде дължимото. Някое по-слабо шими би се обърнало и избягало с писъци много преди да стигне до него.

По челото й избиваха капчици пот, смесваха се с пръските на дъжда.

Част от него, сякаш отдалече, оценяваше голото й тяло. Това му помагаше да се разсее. „Значи наистина е кърмила.“ Някои шимита често подправяха бледите следи, предизвикани от износването на детето и кърменето, за да се направят по-привлекателни, но в този случай бе ясно, че Силви е раждала. „Каква ли е историята й?“

Тя застана до него, здраво стиснала очи, и прошепна:

— Какво… какво става с мен сега?

Фибен се вслуша в собствените си чувства. Мислеше си за Гейлит и за тъгата й за нейния приятел и закрилник, гигантския шим Макс. Мислеше си за шимите, които бе видял разкъсани на части от смайващото оръжие на врага.

Спомни си Саймън.

— Чувстваш се така, сякаш най-добрият ти приятел в целия свят току-що е умрял — нежно й каза той и пое ръката й. Тя му отвърна със силно стискане, но по лицето й се плъзна облекчение.

— Пси-излъчватели. И това… и това е всичко? — Тя отвори очи. — Тези… Тези долни лайняни птички!

Фибен избухна в смях. Силви бавно се усмихна.

Смееха се, застанали под дъжда насред река от тъга. Смееха се и когато сълзите им накрая спряха, заедно изминаха останалия път до оградата, като все още се държаха за ръце.

— Щом ти кажа, бутай. С всичка сила.

— Готова съм, Фибен. — Силви приклекна, здраво стъпила на земята, опряла рамене на една от високите пластмасови летви и стиснала с ръце стената.

Фибен зае същата поза и заби крака в калта. После на няколко пъти си пое дълбоко дъх.

— Добре, бутай!

Започнаха заедно да натискат. Летвите се раздалечиха на няколко сантиметра. „Еволюцията никога не отива напразно“ — помисли си Фибен, докато натискаше с всичка сила.

Преди милион години човеците бяха преминавали през всички болки на самоъплифтирането, докато развивали онова, което според галактяните можело единствено да бъде дарено — разума, способността да мислиш и да копнееш за звездите.

Междувременно обаче предците на Фибен също не бяха бездействали. „Ние набирахме сила!“ Фибен се съсредоточи върху тази мисъл, докато на челото му не избиха капчици пот и покритите с пластмаса летви не простенаха. Той изсумтя и усети отчаяните напъни на Силви, чийто гръб потръпваше до крака му.

— Ох! — Силви загуби опората си в калта, подхлъзна се и падна. Еластичните летви отскочиха и запратиха Фибен върху нея.

Минута-две просто останаха да лежат на земята задъхани. После Силви каза:

— Моля те, скъпи… не тази вечер. Боли ме главата.

Фибен се разсмя, претърколи се настрани, отпусна се по гръб и се закашля. Имаха нужда от смях. Това беше най-добрата защита срещу постоянните атаки на пси-глобусите. Вълните паника прииждаха и плъзваха в мислите им, но смехът ги отблъскваше.

Изправиха се и отидоха да видят какво са постигнали. Дупката беше вече значително по-голяма, навярно десет сантиметра. Но все още не бе достатъчно широка. А Фибен знаеше, че не им остава много време. Щяха да им трябват поне три часа, за да имат някаква надежда да стигнат до хълмовете преди зазоряване.

Ако успееха да минат през оградата, поне бурята щеше да е на тяхна страна. Върху тях се изсипа нов порив на дъжда и те отново седнаха на земята. През последния половин час мълниите бяха започнали да се приближават. Гръмотевиците разтърсваха дърветата.

„Мечешка услуга“ — помисли си Фибен. Защото макар и несъмнено да заглушаваше губруанските скенери, дъждът им пречеше да хванат здраво плъзгавите летви. Калта беше ужасна.

— Готова ли си? — попита той.

— Естествено, ако спреш да размахваш това твое нещо пред лицето ми — каза Силви. — Разсейва ме, нали знаеш.

— Нали каза на Гейлит, че искаш да споделиш точно това, скъпа. Пък и си го виждала по-рано, на Могилата на Мълнията.

— Да — усмихна се тя. — Но не изглеждаше съвсем същото.

— О, я млъквай и бутай — изръмжа Фибен. Продължиха да натискат оградата.

Този път се подхлъзна Фибен и еластичният материал го отхвърли. Пак паднаха задъхани в калта.

Дъждът вече плющеше. Фибен избърса лицето си и погледна към дупката. „Може би е дванайсет сантиметра. Ифни! Та това изобщо не е достатъчно.“

Усещаше пленителната мощ на пси-глобусите, които излъчваха в черепа му мрачната си тъга. Това подкопаваше силите му и подтикваше и него, и Силви към примирение. Чувстваше се ужасно натежал. Бавно се изправи и се облегна на упоритата ограда.

„По дяволите, опитахме се. Заслужихме си признанието. Пък и почти успяхме. Само ако…“

— Не! — внезапно извика той. — Не! Няма да ви позволя! — Хвърли се към дупката, опита да се провре през нея, започна да се извива и гърчи. Някъде в мрака точно зад оградата удари мълния и освети свободните поля и гори, а отвъд тях — мамещите подножия на планината Мулун.

Разнесе се гръм, който разлюля оградата. Летвите стиснаха Фибен и той зави в агония, отскочи и падна на земята до Силви, вцепенен от болка. Но след миг отново беше на крака. Ново просветване разкри смръщилите се облаци. Шенът изкрещя към небето. После удари по земята. Кал и камъчета полетяха нагоре, когато ги запрати с шепа във въздуха. Нов гръм ги върна обратно в лицето му.

Вече не съществуваше такова нещо като реч. Нито думи. Онази негова половина, която знаеше за тези неща, се гърчеше в шок; други, по-стари, по-яки части взеха контрол над ума му.

Сега съществуваше единствено бурята. Вятърът и дъждът. Мълниите и гръмотевиците. Шенът се удряше по гърдите, сгърчил устни, оголил зъби към жилещия дъжд. Бурята пееше на Фибен, отекваше в земята и в пулсиращия въздух. Той й отвръщаше с вой.

Тази музика не беше дребнаво човешко нещо. Не беше поетична като китовите фантомни сънища на делфините. Не, това бе музика, която той ясно усещаше чак в костите си. Тя го люлееше. Разтърсваше го. Повдигаше го като парцалена кукла и го захвърляше в калта. Той отново се изправяше, плюеше и дюдюкаше.

Чувстваше погледа на Силви върху себе си. Тя пляскаше по земята и го зяпаше с широко отворени, развълнувани очи. Това само го накара да заудря още по-силно по гърдите си и да вика по-високо. Фибен разбираше, че вече не е унил! Хвърляше камъни във въздуха и крещеше предизвикателства към бурята, призоваваше мълнията да дойде и да го грабне!

И тя покорно дойде. Блясък изпълни пространството, зареди го с електричество, накара козината на шена да се изправи и да заискри. Беззвучен рев като ръка на гигант го запрати право в стената.

Фибен извика и преди да изпадне в безсъзнание, ясно усети мириса на горяща козина.

66.Гейлит

Дъждът плющеше по керемидите. Тя внезапно отвори очи в мрака. Беше сама. Изправи се, загърна се в одеялото и се приближи до прозореца.

Бурята вилнееше из Порт Хеления и съобщаваше за окончателното настъпване на есента. Мрачните облаци тътнеха гневно и заплашително.

Нямаше изглед на изток, но Гейлит облегна бузата си до студеното стъкло и обърна лице натам.

Стаята беше успокояващо топла. Въпреки това тя потръпна от внезапен хлад.

67.Фибен

Очи… очи… очи навсякъде около него. Въртяха се и танцуваха, блестяха в мрака и му се подиграваха.

Появи се слон — вървеше през джунглата, събаряше всичко по пътя си и тръбеше; очите му бяха пламнали, червени. Шимът се опита да избяга, но животното го хвана, вдигна го с хобот и го понесе, като го друсаше, разтърсваше и трошеше ребрата му.

Искаше да каже на слона вече да го изяде или стъпче… само да свърши с всичко това! След малко обаче започна да свиква. Болката заглъхна и се превърна в болезнено пулсиране, а друсането се установи в постоянен ритъм…

Първото нещо, което осъзна, беше, че дъждът някак си не уцелва лицето му.

Лежеше по гръб върху нещо, което усещаше като трева. Навсякъде около него тътнеше бурята, вече поотслабнала. По краката и тялото му се сипеше вода. И все пак нито капчица не падаше върху носа и устата му.

Фибен отвори очи, за да види защо… и как така е останал жив.

На фона на неясно светлеещите облаци се очертаваше силует. Недалеч се стовари мълния и за миг освети лицето, надвесило се над неговото. Силви загрижено го гледаше и държеше ръката му в скута си.

— Къде… — Но от устата му излезе само грак. Като че ли гласът му беше изчезнал. Смътно си спомни епизода с крясъците и воя към небето… Сигурно затова гърлото толкова го болеше.

— Навън сме — каза Силви точно толкова високо, колкото да я чуе в дъжда. Фибен премигна. „Навън ли?“

Успя да вдигне глава и се огледа.

На фона на бурята беше трудно да види нещо. Но все пак успя да различи смътните очертания на дървета и ниски хълмове. Обърна се наляво. Силуетът на Порт Хеления не можеше да се сбърка, особено извиващата се линия мънички светлинки по губруанската ограда.

— Но… но как се добрахме дотук?

— Пренесох те — кратко отвърна тя. — Не беше в много добра форма за разходка сред като разби стената.

— Разбил съм стената?

Тя кимна. В очите й блестеше светлина.

— Мислех си, че съм виждала танци на мълнията, Фибен Болгър. Но този счупи всички рекорди. Кълна се. Ако доживея до деветдесет години и имам стотина почтителни внуци… пак не знам дали ще мога да им разкажа за това така, че да ми повярват.

Постепенно започна да му се прояснява. Спомни си гнева, яростта си от това, че е стигнал толкова близо и все пак е толкова далеч от свободата. И изпита срам, че се е поддал така на беса, на животинското в себе си.

„Бяла карта, а?“ Фибен изсумтя, разбирайки колко глупав е бил Сюзеренът на Благопристойността да избере шим като него за такава роля.

— Трябва да съм се побъркал за известно време.

Силви го докосна по лявото рамо. Той потръпна, сведе очи и видя ужасно изгаряне. Странно, като че ли не го болеше толкова, колкото десетките по-малки рани и натъртвания.

— Ти се подигра с бурята, Фибен — тихо каза тя. — Предизвика я да дойде при теб. И когато тя дойде… ти я накара да изпълни заповедта ти.

Фибен затвори очи. „О, Всеблаго. Пак тези тъпи, суеверни глупости.“

И все пак част от него, дълбоко в душата му, изпита задоволство. Сякаш тази негова част наистина вярваше, че е имало причина и следствие, че е направил точно това, което описваше Силви!

— Помогни ми да седна.

Хоризонтът се залюля и пред очите му заплуваха кръгове. После светът спря и Фибен й даде знак да му помогне да се изправи.

— Трябва да си починеш, Фибен.

— Когато стигнем Мулун — отвърна той. — Сигурно скоро ще се зазори. А и бурята няма да трае вечно. Хайде, ще се облегна на теб.

Тя преметна здравата му ръка през рамото си и по някакъв начин успяха да станат.

— Знаеш ли — каза той, — ти си силно малко шими. Хм. Носила си ме през целия път дотук, а?

Тя кимна и го погледна. В очите й блестеше одевешната светлина. Фибен се усмихна.

— Добре — рече той. — Адски добре.

С накуцване те заедно поеха на изток към смръщените хълмове.