Войната на Ъплифта

1.Фибен

Сънливият космодрум в Порт Хеления никога не беше виждал толкова оживен трафик — поне откакто Фибен Болгър живееше тук. Платото, надвиснало над Аспинал Бей, отекваше от ръмженето на двигатели.

Шумът и смърдящият прах плашеха. За онези, които стояха на асфалта, беше още по-лошо, а най-зле бе за принудените да присъстват тук против волята си.

Фибен определено би предпочел да е навсякъде другаде, най-добре в някоя кръчма. Но не можеше.

Затова цинично наблюдаваше бъркотията. „Ние сме потъващ кораб — помисли си той. — И всички плъхове се спасяват.“

Всичко, което можеше да лети в космоса, напускаше Гарт с непристойна припряност. Скоро космодрумът щеше да опустее.

„Докато не пристигне врагът… който и да се окаже той.“

— Псст, Фибен. Стига си шавал!

Фибен въздъхна. Саймън Левин беше прав. Церемонията в чест на заминаващите сановници почти свършваше и той като член на Планетарната почетна стража не трябваше да се отпуска.

Фибен се зачуди дали командването вече е решило кой кораб ще управлява той. Навярно щяха да оставят полуобучените пилоти от Колониалната милиция да теглят жребий, за да определят на кого ще се падне най-грохналата от старите бойни машини, наскоро закупени на безценица от някакъв пътуващ ксатински вехтошар.

С лявата си ръка Фибен разтегна коравата яка на униформата си и почеса гъстите косми под ключицата си. „Стар не означава непременно лош — сам си напомни той. — Влез в битката с хилядогодишна бъчва и поне ще знаеш, че може да поема удари.“

Повечето от тези разбити разузнавателни кораби бяха участвали в сражения сред звездите още преди човешките същества изобщо да чуят за галактическата цивилизация… преди дори да са започнали да си играят с барутни ракети, опърлящи пръстите им и стряскащи птиците на родния свят Земя.

Тази мисъл накара Фибен да се поусмихне. Не беше особено почтително да мислиш така за своята раса патрон. Но пък и човеците не бяха допринесли чак толкова за народа му, та да ги почита.

„Леле, колко сърби този маймунски костюм! Голите човеци може и да ги понасят, но ние, косматите, просто не сме устроени да носим толкова много дрехи!“

Поне церемонията в чест на заминаващия си синтиански консул наближаваше края си. Суойо Шочухун — надута топка от кожа и мустаци — привършваше прощалната си реч към наемателите на планетата Гарт, към човеците и шимите, които изоставяше на съдбата им. Фибен пак се почеса по брадичката. Искаше му се тази бъбривка просто да се качи на кораба си и да се разкара оттук, щом толкова бърза да си тръгне.

— Изпъни се, Фибен! — сръга го в ребрата Саймън. — Нейна светлост гледа насам!

И наистина, застаналата сред сановниците Меган Онийгъл, сивокосата планетарна координаторка, сви устни и леко поклати глава.

Синът на Меган, Робърт, беше колега на Фибен в малкия университет на Гарт. Фибен вдигна вежди, сякаш за да й каже, че не е молил да го включват в тази съмнително почетна стража.

От двете страни на координатор Онийгъл стояха другите сановници, дошли да присъстват на заминаването на Суойо Шочухун. Отляво беше Коулт, тромавият тенанински посланик, целият в козина, бляскав в прекрасната си пелерина, с щръкнал гребен. Процепите на шията му се отваряха и затваряха в такт с дишането му.

Отдясно на Меган стоеше много по-хуманоидна фигура, стройна, с дълги крайници, леко прегърбена, безразлична.

„Ютакалтинг е развеселен от нещо — помисли си Фибен. — Е, това не е новост.“

Разбира се, посланик Ютакалтинг смяташе всичко за смешно. С позата си, с леко развяващите се пипалца, които се издигаха над малките му уши, и с блясъка на златистите си раздалечени очи бледият тимбримски пратеник като че ли казваше онова, което не можеше да се изрече на глас — нещо достатъчно кратко и достатъчно обидно за заминаващата си синтианска дипломатка.

Суойо Шочухун приглади мустаците си и пристъпи да се сбогува с колегите си. За кой ли път Фибен се учуди колко прилича на голяма, топчеста миеща се мечка, облечена като едновремешен придворен.

Тенанинът Коулт наду гребена си и се поклони. Заговориха на галактически шест. Фибен знаеше, че и двамата не съжаляват за раздялата.

В цялата работа имаше нещо иронично. Предпазливите синтиани бяха сред малцината „съюзници“ на Земята в политическото и военно тресавище на Петте галактики. Но в същото време те бяха капризно егоцентрични и прословути страхливци. Заминаването на Суойо гарантираше, че на помощ на Гарт няма да се притекат армади от дебели, покрити с козина войни.

„По същия начин, по който няма да има помощ нито от Земята, нито от Тимбрим — самите те в момента си имат достатъчно собствени проблеми.“

Фибен знаеше галшест достатъчно добре, за да разбере част от онова, което едрият тенанин каза на Суойо. Очевидно Коулт не се отнасяше с особено уважение към посланици, които бягат от поста си.

„Типично за тенанините“ — помисли Фибен. Сънародниците на Коулт може и да бяха фанатици и официални врагове на Земята, но въпреки това бяха известни с куража си и силното си чувство за чест.

„Да, човек не може да избира нито приятелите, нито враговете си.“

Суойо застана пред Меган Онийгъл. Поклонът на синтианката не беше толкова дълбок, колкото към Коулт — в края на краищата човеците се нареждаха съвсем назад сред расите патрони в галактиката.

Меган върна поклона.

— Съжалявам, че заминавате — каза тя на Суойо на галшест със силен акцент. — Моля ви, предайте на вашия народ нашата благодарност за добрите му пожелания.

Отговорът на Суойо беше пълен с баналности.

Въдете търпеливи, увещаваше координаторката тя. В момента Петте галактики са в смут. Фанатиците сред великите сили предизвикват неприятности, защото мислят, че Хилядолетието, краят на една велика епоха, наближава. Те ще действат първи. Следователно умерените и галактическите институции трябва да правят ходовете си безпристрастно. Но и те ще действат, уверяваше тя. Когато му дойде времето. Малкият Гарт няма да бъде забравен.

„Естествено — саркастично си помисли Фибен. — Ами да, до помощта може би остават не повече от век-два!“

Накрая Суойо застана пред най-старшия член на дипломатическия корпус, приятеля на човеците Ютакалтинг, консула-посланик на тимбримите.

Високият извънземен носеше свободна черна роба, която подчертаваше бледата му кожа. Устата му беше малка, тъмните му очи — неземно раздалечени. Въпреки това хуманоидното впечатление беше доста силно. На Фибен винаги му се беше струвало, че представителят на най-големия съюзник на Земята постоянно е на ръба да се засмее на някаква шега. Ютакалтинг — черепът му бе покрит с мека кафява козина, покрай който се развяваха изящни пипалца — беше единственото същество на това плато, което изглеждаше недокоснато от напрежението на деня. Ироничната му усмивка просто повдигаше духа.

Очевидно Суойо най-накрая завърши, защото се обърна и се качи по рампата към очакващия я кораб. С рязка команда полковник Мейвън накара стражата да застане мирно.

И в този момент избухна смрадобомбата.

Синтианската посланичка, сбърчила нос от отвращение и сгърчила мустаци от срам, бегом влизе в кораба си, изоставила всякакво достойнство. Вратата с трясък се затвори.

Всички се раздвижиха. Участниците в Почетната стража ядосано замърмориха. Единствено флегматичният, тенанински посланик изглеждаше незасегнат. Всъщност Коулт като че ли беше смутен от това необичайно земно поведение.

Смрадобомба. Нечия представа за мръсен номер.

„И ми се струва, че зная чия.“ — каза си Фибен и хвърли поглед към Ютакалтинг. Спомни си как стройният тимбримски посланик се беше усмихнал, когато Суойо, малката надута синтианка, започна последната си реч. Да, Фибен с готовност би се заклел върху книгата на Дарвин, че именно в онзи момент, короната от сребристи пипалца на Ютакалтинг се беше вдигнала и посланикът се бе усмихнал в сладостно очакване.

Фибен поклати глава. Въпреки прословутата си психическа сетивност никой тимбрим не би могъл да предизвика подобен инцидент само със силата на волята си.

Не и ако всичко не е било предварително уредено, естествено.

Синтианският кораб издигна носа си, плъзна се по полето на безопасно разстояние, после със силен вой се понесе към облаците.

По команда на полковник Мейвън Почетната стража застана мирно за последен път. Планетарният координатор и двамата посланици минаха на церемониален преглед.

Можеше и да е плод на въображението му, но Фибен беше сигурен, че за миг Ютакалтинг се позабави точно пред него. Бе уверен, че едното от големите, заобиколени със сребристо очи, погледна право към него.

А другото му намигна.

Фибен въздъхна и си помисли: „Много смешно! Всички можем да се превърнем в пушечно месо само след седмица, а ти си правиш шегички.“

Надяваше се, че тимбримският пратеник ще долови сарказма в ума му.

2.Атаклена

Пипалцата около главата й се раздвижиха от раздразнение.

Един от човеците, чакащи за аудиенция при Планетарния координатор, озадачено се огледа и се отдалечи от Атаклена, без напълно да съзнава защо се е разтревожил така внезапно. Може би беше естествен, макар и примитивен емпат. Някои мъже и жени бяха способни да кенират тимбримски глифове, макар че малцина бяха обучени да различават нещо повече от смътни емоции.

В другия край на чакалнята, застанал сред малка група човеци, баща й внезапно вдигна глава. Собствената му корона остана спокойна и неподвижна, но Ютакалтинг килна глава и се пообърна да я погледне с едновременно насмешливо и леко развеселено изражение.

Това обаче не премахна яда й. В тази тълпа от земянити й беше трудно да се успокои. „Карикатури“ — презрително си помисли Атаклена, макар отлично да разбираше, че това е едновременно неучтиво и несправедливо. Разбира се, земянитите не можеха да бъдат други — едно от най-странните племена на галактическата сцена от еони. Но това не означаваше, че тя трябва да ги харесва!

Видя, че баща й се смее на нещо, казано от един от земните офицери, и се зачуди как ли го прави. Как го понася така добре?

„Никога няма да усвоя тези спокойни, уверени маниери. Никога няма да мога да го накарам да се гордее с мен.“

Искаше й се Ютакалтинг да привърши със земянитите, за да могат да поговорят. След няколко минути Робърт Онийгъл щеше да пристигне и да я вземе, а тя искаше да се опита още веднъж да убеди баща си да не я отпраща с младия човек.

„Мога да бъда от полза. Зная, че мога! Не трябва да ме отпраща в планините като някое дете!“

Тя бързо се стегна, преди над главата й да се оформи някой нов гневен глиф, и пристъпи към двама офицери човеци, които стояха наблизо, увлечени в сериозен разговор. Говореха на англически — най-често използвания земен език.

— Виж — каза първият. — Всичко, което в действителност знаем, е, че земен изследователски кораб се е натъкнал на нещо странно и напълно неочаквано в един от древните звездни купове в края на галактиката.

— Но на какво? — попита другият. — Какво са открили? Ти се занимаваш с извънземните изследвания, Алис. Имаш ли някаква представа какво толкова са намерили делфините, че да предизвика такова вълнение?

Женският земянит сви рамене.

— Не зная. Но дори само намеците в първия излъчен доклад на „Стрийкър“ накараха най-фанатичните кланове в Петте галактики да започнат да се бият помежду си с такова ожесточение, каквото не е било виждано от мегагодини. Според последните съобщения някои от схватките били адски жестоки. Сам видя колко уплашена изглеждаше преди седмица онази синтианка.

— Нещо голямо е — каза мъжът тихо. — Много голямо.

Атаклена се отдалечи, щом усети, че човеците започват да я забелязват. Още от пристигането си на Гарт беше променяла нормалната форма на тялото, фигурата и чертите си, за да заприлича повече на човешко момиче. И все пак резултатите от подобни манипулации си имаха граници, дори и при използването на тимбримските методи за телесна скулптура. Не беше възможно наистина да скрие коя е. Ако беше останала, човеците неизбежно щяха да я попитат за тимбримското мнение по текущата криза, а тя мразеше да признава пред земянити, че всъщност не знае повече от тях.

В ситуацията имаше горчива ирония. Земните раси за пореден път бяха в центъра на вниманието, както и през цялото време след прочутата афера „Съндайвър“ отпреди два века. Този път междузвездната криза беше разпалена от първия кораб, командван от неоделфини.

Втората подчинена раса на човечеството не беше на повече от два века — по-млада дори от неошимпанзетата. Дали китообразните космически пътешественици изобщо бяха в състояние да оправят кашата, която, без да искат, бяха забъркали, бе под въпрос. Но отзвуците вече бяха стигнали до Централната галактика, чак до изолирани колониални светове като Гарт.

— Атаклена, добре ли си?

Баща й бе дошъл до нея и гледаше с добродушна загриженост.

— Не, татко. Не искам да заминавам за планината с Робърт Онийгъл.

Ютакалтинг се намръщи.

— Мислех си, че сте приятели с Робърт.

Ноздрите на Атаклена се разшириха от яд. Защо Ютакалтинг нарочно не искаше да я разбере? Той със сигурност знаеше, че синът на планетарния координатор не е неприятен спътник. Робърт й беше най-близък от младите човеци в Порт Хеления.

— Настоявам да промениш решението си отчасти заради Робърт — каза тя на баща си. — Той се срамува от това, че му е наредено да играе ролята на моя „бавачка“, както се изразяват те, докато всичките му приятели и колеги са в милицията и се готвят за война. И аз определено не мога да го обвинявам, че се възмущава.

Ютакалтинг извади от ръкава си малка позлатена кутийка със сребърна закопчалка и каза:

— Майка ти Матиклуана искаше да имаш това, когато станеш готова да се обявиш за възрастна. Макар още да не сме говорили за дата, смятам, че сега е моментът да я получиш.

Атаклена премига, внезапно загубила се във вихъра на объркани емоции. Колко често беше копняла да разбере какво й е оставила в наследство покойната й майка! И все пак точно сега не й се искаше да вземе малкия медальон.

Ютакалтинг не би направил това, ако смяташе, че има вероятност да се видят отново.

— Имаш намерение да останеш тук ли? — попита разтревожено тя.

Ютакалтинг сви рамене — човешки жест на моментно безразличие.

— Враговете на човеците са и мои, дъще. Земянитите са смели, но в края на краищата са само вълкони. Ще им трябва моята помощ.

Излязоха от сградата на Министерството под лъчите на ясното пролетно слънце и Ютакалтинг придружи Атаклена до тротоара, където беше раницата й.

— Ето го Робърт, точно навреме — рече Ютакалтинг. — Майка му твърди, че не бил точен. Но аз не знам някога да е закъснявал за нещо важно.

По дългата, настлана с чакъл улица приближаваше очукана въздушна кола. Ютакалтинг отново се обърна към дъщеря си.

— Опитай се да прекараш добре в планината Мулун. Виждал съм я и мисля, че е много красива. Погледни на това като на една възможност, Атаклена.

— Добре, татко. Ще прекарам времето в усъвършенстване на англическия и на вълконските емоционални модели.

— И дръж очите си отворени за следи от легендарните гартляни.

Атаклена се намръщи. Интересът на баща й към чудатите вълконски народни приказки напоследък започваше да й прилича на зацикляне. И все пак човек никога не можеше да каже дали Ютакалтинг е сериозен, или просто пуска сложни за разбиране шеги.

— Ще гледам за следи, въпреки че тези същества определено са митични.

Ютакалтинг се усмихна.

— Трябва да вървя. Обичта ми ще пътува с теб. Тя ще бъде кръжаща птица — той махна с ръце, — точно над рамото ти.

Пипалцата му за миг докоснаха нейните и после той се обърна, за да се присъедини към разтревожените колонисти. Атаклена остана на тротоара, зачудена защо на раздяла Ютакалтинг беше използвал такава странна човешка метафора.

„Как обичта може да е птица?“

Понякога Ютакалтинг беше толкова странен, че плашеше дори нея.

3.Галактяните

Сюзеренът на Благопристойността разпери пера, за да разкрие искрящия блясък, който вещаеше царственост, в корените на все още бялото си оперение, гордо подскочи върху пръта за изказване и изцвърча за внимание.

До битката оставаше още време и сюзеренът на Благопристойността все още можеше да прекъсва работата на екипажа на флагманския кораб.

От другата страна на мостика Сюзеренът на Лъча и Нокътя вдигна поглед от командния си прът. Адмиралът също имаше блестящото господарско оперение, но не можеше да става и дума да се намесва, когато трябваше да се прави религиозно изказване. Така че незабавно прекъсна потока от заповеди, които цвъртеше на подчинените си, и застана в поза на съсредоточена почит.

Врявата на губруанските инженери и космонавти из целия мостик се превърна в тих шепот. Четирикраките им квакуански клиенти също прекратиха гукането си и се заслушаха.

Сюзеренът на Благопристойността още чакаше. Нямаше да е подходящо да започне, докато не присъстваха и Тримата.

Един от отворите се разшири. Влезе последният от господарите на експедицията, третият член на триархията. Както се полагаше, Сюзеренът на Цените и Предпазливостта носеше черна торква на подозрение и съмнение. Той влезе и намери удобен прът, последван от свитата си от счетоводители и бюрократи.

Напрежението между Тримата вече беше започнало и щеше да расте през предстоящите седмици и месеци до деня, когато най-сетне щеше да се постигне съгласие — когато се слееха и се появеше нова царица.

Това беше вълнуващо, сексуално и ободряващо. Никой от тях не знаеше какъв ще е краят. Лъчът и Нокътят започваше с преднина, разбира се, защото тази експедиция щеше да започне с битка. Но това господство нямаше да трае дълго.

Сегашният миг например очевидно принадлежеше на жречеството.

Всички клюнове се обърнаха, когато Сюзеренът на Благопристойността вдигна и сгъна първо единия, а после и другия си крак, и се приготви да започне. Скоро от събралите се птицеподобни се надигна тих напев.

— Дзуун.

— Ние се отправяме на мисия, свята мисия — напевно каза Сюзеренът.

— Дзуун…

— И като се отправяме на тази мисия, ние трябва да упорстваме.

— Дзуун…

— Да упорстваме, за да постигнем четири велики задачи.

— Дзуун…

— Задачи, сред които са Победата за славата на нашия Клан.

— Дзуун…

— Победата и Принудата, за да се доберем до Тайната, Тайната, която животните земянити здраво стискат в ноктите си.

— Дзуун…

— Победата, Принудата и Успехът ще спечелят почит и Господство.

— Дзуун…

4.Робърт

Слънчевите лъчи намираха процепи в покрова на гората и обагряха в блестящи краски сумрачната пътека. Яростните зимни вихри бяха отслабнали преди няколко седмици, но вцепеняващият вятър все още напомняше за онези дни и разнасяше влагата от дъжда, валял през нощта. Отвсякъде капеше.

В планината, надвиснала над долината Сайнд, беше тихо, дори прекалено тихо. За един емпат не беше необходимо много време да разбере, че това е тъжно място. Меланхоличен свят.

Именно тази тъга беше довела тук земянитите. Историята още не бе написала последната си глава на Гарт, но планетата вече беше в списъка на умиращите светове.

— Нали знаеш, че лианите могат да се дресират? — попита Робърт Онийгъл.

Намръщеното лице на Атаклена изглеждаше почти човешко, въпреки прекалено раздалечените й овални очи и неземния, изпъстрен със златисти точици зелен цвят на огромните й ириси. Леко извитата й изящна челюст и ъгловатите й вежди правеха изражението й малко иронично.

— Робърт, сигурно не искаш да кажеш, че са предразумна форма на живот, нали? Разбира се, има някои автотрофични, софонтни раси, но тази растителност не показва необходимите признаци. Във всеки случай… — Атаклена се съсредоточи и се намръщи още повече. Пипалцата над ушите й потрепваха като опипващи сребристи нишки. — Във всеки случай не усещам от тях никакви емоционални излъчвания.

Робърт се усмихна.

— Не, разбира се. Нямах предвид, че притежават потенциал за ъплифт или дори нервна система. Те просто са горски растения. Но в тях наистина се крие тайна. Ела, ще ти покажа.

Атаклена кимна — още един човешки жест, който можеше и да е естествено тимбримски, и се изправи с гъвкаво, грациозно движение.

Това, че тимбримите бяха млекопитаещи, си личеше по очертанието на горните й гърди, предизвикателно очебийни, макар и скрити под финия й ловен костюм. От училище Робърт знаеше, че Атаклена има още два чифта, а също и нещо като двуутробна торбичка. Но сега те не се виждаха. В момента момичето имаше по-скоро човешки, отколкото извънземен вид.

— Добре, Робърт. Обещах на баща си, че ще извлека максималното от това принудително изгнание. Покажи ми чудесата на тази планета.

Робърт се зачуди какво ли си мисли момичето. Възможно ли беше да знае колко много го бе очаровала, откакто бяха напуснали Порт Хеления? Надяваше се да не е така. Чувствата му бяха такива, че не бе сигурен дали изобщо желае да си ги признае.

Пълзящите растения бяха гъсто преплетени фиброзни нишки с възлести изпъкналости приблизително на всеки половин метър. Събираха се от най-различни посоки над тясното открито пространство в гората. Робърт отмести една от многоцветните плетеници и показа на Атаклена, че всички завършват в малко вирче с кехлибарен оттенък.

После й обясни.

— Тези езерца се откриват из целия континент и всяко от тях е свързано с другите посредством тази огромна мрежа от лиани. Те играят жизненоважна роля в екосистемата на дъждовната гора. До вирчетата, в които лианите вършат работата си, не растат никакви други храсти.

— А защо вирчето е оцветено така? Да не би във водата да има някакви други съставки?

— Да, точно така. Ако разполагахме със средства за анализ, бих могъл да те водя от езерце на езерце и да ти покажа, че във всяко се наблюдава леко свръхналичие на определен елемент или химическо вещество. Като че ли лианите оформят мрежа между гигантските дървета и пренасят от дадена област хранителни вещества, налични в големи количества, в други райони, където те липсват.

— Търговско споразумение! — Гребенът на Атаклена разцъфна в едно от малкото чисто тимбримски изражения които Робърт беше сигурен, че разбира. За пръв път, откакто бяха напуснали заедно града, я виждаше толкова очевидно развълнувана.

Зачуди се дали в момента момичето не работи върху „глиф на съпреживяване“ — онази чудата форма на изкуство, която някои човеци се кълняха, че усещат, и даже че се били научили да я разбират по малко. Робърт знаеше, че в процеса някак си участват мъхнатите пипалца на тимбримската корона. Веднъж, докато придружаваше майка си на дипломатически прием, той беше забелязал нещо, което трябваше да е глиф — носещ се, както изглеждаше, над гребена на тимбримския посланик Ютакалтинг.

Това бе странно, бързо отминаващо усещане — сякаш беше зърнал нещо, доловимо единствено с крайчеца на окото и скриващо се всеки път, когато се опитваше да фокусира погледа си върху него. Оттогава се чудеше дали изобщо е имало нещо, или всичко е плод на въображението му.

— Връзката, разбира се, е симбиотична — рече Атаклена. Робърт премига. Тя говореше за лианите, естествено.

— Аха, права си. Лианите поемат хранителни вещества от огромните дървета и в замяна пренасят такива, каквито корените на дърветата не могат да извлекат от бедната почва. Освен това прочистват токсините и ги отвеждат на голямо разстояние. Вирчетата като това служат за банки, в които лианите се събират, за да складират и разменят важни химични вещества.

— Невероятно! Това наподобява егоистичния търговски модел на разумните същества. И предполагам, че е логично и растенията да прилагат този метод, поне някъде. Мисля, че кантенците може да са започнали така, преди линтенските градинари да ги ъплифтират и да ги присъединят към пътуващите сред звездите.

Тя вдигна поглед към Робърт.

— Каталогизиран ли е този феномен? Предполагаше се, че з’тангите са проучили Гарт от името на Галактическите институти преди планетата да бъде предадена на вас, човеците. Изненадана съм, че изобщо не съм чувала за подобно нещо.

Робърт се поусмихна.

— Естествено в з’тангският доклад до Великата библиотека се споменава за това свойство за химичен трансфер на лианите. Част от трагедията на Гарт се състоеше в това, че мрежата като че ли беше на ръба на пълния колапс преди Земята да наеме планетата. И ако това наистина се случи, половината континент ще се превърне в пустиня. Но з’тангите са пропуснали нещо извънредно важно. Те като че ли изобщо не са забелязали, че лианите много бавно се движат из гората и търсят нови минерали за дърветата приемници. Гората, като активна търговска общност, се адаптира. Тя се променя. Съществува действителна надежда, с подходящо подбутване тук-там, мрежата да се превърне в основа за възстановяването на планетната екосистема. В такъв случай можем да успеем да извлечем и нелоша печалба, като продадем метода на различни страни.

Беше очаквал да й стане приятно, но Атаклена пусна коренчетата да паднат в кехлибарената вода и каза хладно:

— Сякаш се гордееш с това, че си хванал една толкова внимателна и разумна по-стара раса като з’тангите в грешка, Робърт.

— Я почакай малко. Аз…

— Кажи ми, да не би вие, човеците, да възнамерявате да скриете тази информация и да се наслаждавате на интелигентността си всеки път, когато раздавате части от нея? Или пък ще се перчите с нея и ще разгласявате нашир и надлъж онова, което всяка разумна раса вече знае — че Великата библиотека не е и никога не е била съвършена?

Робърт трепна. Стереотипният тимбрим, както си го представяха повечето земянити, беше адаптивен, разумен и често закачлив. Но в момента думите на Атаклена звучаха по-скоро като на някоя раздразнителна, упорита млада жена.

Наистина някои земянити отиваха прекалено далеч в критиката си към галактянската цивилизация. Като първата известна „вълконска“ раса за над петдесет мегагодини, човеците понякога се хвалеха прекалено шумно, че са единственият жив днес вид, започнал да пътува в космоса без чужда помощ. Защо трябваше да приемат за аксиома всичко, което можеше да се намери във Великата Библиотека на Петте галактики? Земните популярни медии имаха склонност да насърчават пренебрежителното отношение към извънземните, които обикновено търсеха там нещата, вместо да ги откриват сами.

За насърчаването на тази позиция си имаше причина. Според земните психолози алтернативата би била катастрофален за расата комплекс за малоценност. Гордостта беше жизненоважна за единствения „изостанал“ клан в известната вселена. Тя стоеше между човечеството и отчаянието.

За съжаление, тази позиция отчуждаваше някои видове, които иначе биха могли да се държат приятелски към човечеството.

Но пък от тази гледна точка, беше ли народът на Атаклена чак толкова невинен? Тимбримите също бяха прочути с откриването на вратички в традицията и с това, че са недоволни от наследството на миналото.

— Кога ще се научите вие, човеците, че вселената е опасна, че има много древни и могъщи кланове, които не питаят любов към парвенютата, особено към новодошли, които прибързано правят промени, без да разбират вероятните последствия!

Робърт разбра истинската причина за избухването на Атаклена. Изправи се и избърса ръцете си.

— Виж, нито един от двама ни в действителност не знае какво става в момента в галактиката. Но едва ли е по наша вина, че един управляван от делфини космически кораб…

— „Стрийкър“.

— … че „Стрийкър“ случайно е открил нещо странно, нещо пропуснато през всички еони. Всеки би могъл да се натъкне на него! По дяволите, Атаклена! Та ние дори не знаем какво са открили! Когато са били чути за последен път, корабът им е бил преследван от трансферния пункт Моргран към Ифни знае къде от двайсет различни флоти, и всички те са се биели помежду си за правото да го заловят.

Робърт сви юмруци. В края на краищата, винаги е неприятно, когато вселената заплашва да се стовари отгоре ти, но пък още по-лошо беше това, че събитията, предизвикали проблема, се развиваха на килопарсеци разстояние, сред незнайни мъгляви червени звезди.

Покритите с тъмни клепки очи на Атаклена срещнаха ли това с шимпанзетата „пан“ и делфините „турсиопс“ още преди Контакта с пътуващите сред звездите извънземни. И по този начин човечеството несъзнателно беше наподобило модела, властвал над Петте галактики в продължение може би на три милиарда години.

По традиция подчинените раси служеха на патроните си хиляда или повече века, докато договорът не ги освободеше да търсят свои собствени клиенти. Малко галактически кланове вярваха или разбираха каква свобода бяха дали хората на делфините и шимите на Земята. Трудно бе да се каже точно какво биха направили неоделфините от екипажа на „Стрийкър“, ако за заложници бъдеха взети човеци. Но това очевидно нямаше да попречи на извънземните да опитат. Далечни наблюдателни постове вече бяха потвърдили най-лошото: бойните флоти вече настъпваха към Гарт. А те с Атаклена стояха тук и си приказваха.

— Кое си струва повече, Робърт — меко попита Атаклена, — онази сбирщина древни и негодни космически кораби, които се предполага, че са открили неоделфините… изоставени кораби, които нямат съвсем никаква стойност за толкова млад клан като вашия? Или вашите светове с техните ферми, паркове и орбитални градове? Не мога да разбера логиката на вашия Земен съвет, заповядал на „Стрийкър“ да пази тайната си, когато вие и клиентите ви сте толкова уязвими!

Робърт нямаше какво да отговори. Когато гледаше на нещата от тази страна, те му изглеждаха нелогични. Той си помисли за колегите и приятелите си, които сега потегляха на война без него, за да се сражават за неща, които никой от тях не разбираше. Беше трудно.

На Атаклена не й беше лесно, разбира се. Откъсната от баща си, впримчена на чужда планета заради свада, която нямаше нищо общо с нея. Робърт реши да й остави последната дума. Беше видяла повече от него и имаше преимуществото да произхожда от по-стар клан с по-висок статус.

— Може и да си права — каза той. — Може и да си права.

„Навярно обаче — напомни си той, докато й помагаше да вдигне раницата си, — навярно една млада тимбримка може да е точно толкова невежа и самоуверена, колкото и която и да е човешка девойка. Особено когато е уплашена и е много далеч от дома си.“

5.Фибен

— ТААСФ разузнавателен кораб вика разузнавателен кораб „Проконсул“… Фибен, пак си излязъл от строя.

Фибен се мъчеше над таблото на стария извънземен космически кораб. Единствено включеният микрофон го спираше да изрази яда си със сочна ругатня. Накрая, в отчаяние, той ритна таблото, което техниците бяха монтирали още на Гарт.

И успя! Червената светлина угасна, антигравитационните нониуси внезапно се раздвижиха. Фибен въздъхна. Най-сетне!

Разбира се, от цялото това усилие маската на лицето му се беше замъглила.

— Надявах се, че поне този път ще ни дадат подходящи костюми за маймуни — промърмори той, когато включи устройството за прочистване. Изтече повече от минута, преди отново да може да види звездите.

— Какво става, Фибен? Какво каза?

— Казах, че ще вкарам тази стара щайга в строя навреме! — изръмжа той. — И-титата няма да останат разочаровани.

Беше ядосан. И гладен. Караше я на концентрати вече от дни. Какво не би дал за сандвич с прясно пиле и палмово листо!

Диетолозите винаги вървяха след шимите, за да обуздават апетита им за месо. Твърдяха, че било много вредно за кръвното налягане. Фибен презрително изсумтя.

— Я ми кажи, Фибен, нали винаги си в течение на последните новости. Разбрал ли е вече някой кой ни напада?

— Ами, познавам една женска от кабинета на координатора, и тя ми каза, че имала приятел в щаба на разузнаването и според него са сороси или може би тандуанци.

— Тандуанци! Шегуваш се, надявам се. — Гласът на Саймън звучеше ужасено и Фибен го разбираше. Някои мисли просто не трябва да ти идват наум.

— Виж сега, лично аз предполагам, че вероятно са само някой клон на линтеновите градинари и наминават насам, за да се уверят в доброто ни отношение към растенията.

Саймън се засмя и Фибен се зарадва. Да имаш жизнерадостен флангови е по-ценно, отколкото половин заплата на запасен офицер.

Върна малката космическа лодка в определената й траектория. Разузнавателният кораб — купен само преди няколко месеца от някакъв пътуващ ксатински вехтошар — всъщност беше доста по-старичък от собствената му разумна раса. Докато предците му са били пакостливи маймуни под африканските дървета, този изтребител бе преживял много битки под далечни слънца — управляван от ръце, лапи или пипала на други нещастни същества, като него обречени да се бият и да загиват в безсмислени междузвездни сражения.

Едно беше сигурно: галактическата технология бе внушителна. Най-добрите кораби на човеците все още се внасяха, а не бяха земно производство. И макар че тази стара таратайка беше разбрицана и капризна, навярно щеше да го надживее.

Гарт се виждаше като яркозелена искра само на три милиона километра зад него. Ограничената му флота беше прекалено малка, за да покрие далечните хиперпространствени трансферни пунктове, че дори и вътрешната система. Разкъсаният строй от разузнавателни лодки, метеороидни миночистачи и преустроени товарни кораби — плюс три модерни корвети — не беше достатъчен, за да покрие и самата планета.

За щастие, Фибен не беше в командването, така че не му се налагаше да мисли за окаяното положение, в което щяха да изпаднат. Трябваше само да изпълнява задълженията си и да чака.

— Фибен? Чуваш ли ме?

— Да, Саймън. Какво става?

— Току-що ми се обади майор Фортнес. Имал лошо предчувствие за район 4/12.

— Бе това хората винаги имат лоши предчувствия. Само се притесняват. От мен да мине, ще ида да го огледам.

— Не трябва да се разделяме — слабо възрази гласът в слушалките. И двамата знаеха, че да имаш флангови едва ли ще е от особена полза в сражението, което им предстоеше.

— Ще се върна след миг — увери го Фибен. — Запази ми няколко банана.

Постепенно усили стаза- и гравитационното поле. Отнасяше се към древната машина така, сякаш дефлорираше девствено женско шимпанзе. Разузнавателният кораб плавно увеличи скоростта си.

Отбранителният им план беше внимателно разработен, като се имаше предвид обикновено консервативната галактическа психология. Корабите на земянитите бяха разположени един до друг, а по-големите бяха оставени в резерв. Разчиташе се разузнавателните лодки като неговата навреме да докладват за приближаването на врага, за да могат останалите да координират реакцията си.

Проблемът беше, че разузнавателните кораби бяха твърде малко и изобщо не бяха в състояние да покрият целия регион.

Фибен се почеса под костюма. Не за пръв път му се искаше някои от пилотите човеци да бяха достатъчно дребни, за да могат да се заврат в тези мънички ксатински лодки. И да се помиришат след три дни в космоса.

Много често, когато изпаднеше в по-съзерцателно настроение, Фибен се чудеше дали наистина е било добра идея човеците да направят от човекоподобните маймуни, които навярно биха били също толкова щастливи да си останат в гората, инженери, поети и запасни пилоти на бойни космически кораби. Какъв ли щеше да е сега той, ако хората не го бяха направили? Сигурно щеше да е мръсен и нямаше да осъзнава нищо. Но поне щеше да е свободен да се чеше, когато му се поиска!

Липсваше му Брачният му клуб. О, липсваше му удоволствието да бъде чесан и разресван от наистина чувствително мъжко или женско шимпанзе, да мързелува на сянка и да бъбри за глупости…

Детекторът светна в розово. Той се пресегна и плесна с ръка дисплея, но светлината не изчезна. Всъщност колкото повече приближаваше целта си, толкова по-силно светеше тя. После се разцепи и отново се раздели.

— По дяволите! — изруга Фибен и включи на предаване.

— Разузнавателен кораб „Проконсул“ към всички бойни кораби. Те са зад нас! Три… не, четири ескадри крайцери излизат от хиперпространство равнище „Б“ в район 4/12!

Той премига. Сякаш от нищото космическите кораби излизаха в реалното време и отделяха излишна хипервероятност в реалнопространствения вакуум. Дори и от това разстояние виждаше, че са огромни.

Появяващата се нашественическа армада бе почти точно между него и яркозеления блясък на Гарт.

— Чудесно — изсумтя Фибен. — Поне, когато ме взривят, ще съм се насочил към къщи. Може би няколко кичура козина дори ще успеят да стигнат там преди И-титата.

Той увеличи скоростта на древния разузнавателен кораб и почувства налягането въпреки стаза-полетата. Ревът на двигателите се усили. И докато малката лодка се носеше напред, на Фибен му се стори, че тя пее бойна песен. Почти радостна.

6.Ютакалтинг

Четирима офицери човеци минаха по паркета на оранжерията. Тримата спряха на почтително разстояние от големия прозорец, където чакаха посланикът и планетарният координатор, но четвъртият продължи и енергично отдаде чест.

— Госпожо координатор, започна се. — Командирът на милицията извади от чантата си някакъв документ и й го подаде.

Ютакалтинг се възхищаваше на спокойствието на Меган Онийгъл. Лицето й не издаваше страха, който навярно изпитваше при потвърждаването на най-лошите им опасения.

— Благодаря ви, полковник Мейвън — рече тя.

Ютакалтинг не можеше да не забележи с какво напрежение гледат към него младшите офицери. Очевидно се чудеха как приема новината тимбримският посланик. Той остана външно безстрастен, както подобаваше на член на дипломатическия корпус, но връхчетата на короната му неволно потрепваха.

През дългата редица прозорци се виждаше долината Сайнд, осеяна с ферми и горички от местни и внесени земни дървета. Прекрасна, мирна картина. Само великата Инфинити знаеше още колко ще продължи това спокойствие. Но Ифни не споделяше плановете си с Ютакалтинг, поне за момента.

Планетарният координатор Онийгъл набързо прегледа доклада.

— Имате ли вече някаква представа кой е врагът?

— Не, госпожо. Обаче флотите се приближават към него. Скоро очакваме да бъде идентифициран.

Въпреки сериозността на момента, Ютакалтинг за пореден път бе заинтригуван от архаичния диалект, който човеците използваха тук, на Гарт. На всички други земни колонии, които беше посетил, в англическия се използваха известни заемки от галактически езици седем, две и десет. Тук обаче разпространената реч не бе много по-различна от използваната по времето, когато Гарт беше предаден на човеците и техните клиенти преди повече от две поколения.

„Възхитителни, изненадващи създания“ — помисли си той. Само тук например можеше да се чуе такава чиста древна форма — „госпожо“. На другите планети, населени от земянити, подчинените се обръщаха към началниците си с неутралното „сер“, независимо от пола.

На Гарт имаше и други необичайни неща. През месеците, откакто беше пристигнал, Ютакалтинг беше започнал да се забавлява с всяка странна история, с всяка чудата приказка, донесена от дивите земи от фермери, ловци и членове на Службата за екологично възстановяване. Имаше слухове. Слухове за странни неща, които се случвали в планините.

Разбира се, това бяха предимно наивни разкази. Преувеличения и измишльотини. Точно такива неща, каквито биха могли да се очакват от вълкони, живеещи на ръба на пустошта. И все пак бяха породили в ума му една идея.

Ютакалтинг мълчаливо изслуша последователните доклади на щабните офицери. Накрая настъпи продължителна пауза — мълчанието на смели хора, споделящи общо усещане за обреченост. Едва тогава той се осмели тихо да заговори.

— Полковник Мейвън, сигурен ли сте, че врагът толкова сериозно се опитва да изолира Гарт?

Съветникът по отбраната се поклони.

— Господин посланик, ние знаем, че хиперпространството е минирано от вражески крайцери в обсега на шест милиона псевдометра, поне на четири от главните равнища.

— Включително и равнище „Д“ ли?

— Да, господин посланик. Това означава, че няма да посмеем да пратим нито един от лековъоръжените си кораби по никоя от малкото налични хиперпътеки, дори ако можехме да не включим някой от тях в битката. Означава също, че този, който се опитва да проникне в системата на Гарт, е изпълнен с решимост.

Ютакалтинг беше впечатлен. Щом бяха минирали равнище „Д“, значи не искаха никой да попречи на операцията им!

— Последният куриерски кораб донесе заповеди от Земния съвет — каза планетарният координатор. — Трябва да се отбраняваме с всички сили, заради честта си и заради историята. Но единственото, което можем да се надяваме да направим, е да поддържаме някаква подмолна съпротива, докато не пристигне помощ отвън.

Ютакалтинг едва не се разсмя на глас, защото в този момент всички човеци в стаята усилено се опитваха да не гледат към него! И все пак беше очевидно за какво мислят.

От малкото галактически кланове, които Земята можеше да счита за свои приятели, единствено тимбримите разполагаха с военна мощ, за да окажат помощ в настоящата криза. Тези хора вярваха, че Тимбрим няма да позволи човеците и техните клиенти да бъдат победени.

И това беше почти вярно. Ютакалтинг знаеше, че съюзниците ще посрещнат тази криза заедно.

Но в същото време беше ясно, че малкият Гарт е в периферията на нещата. Планетите метрополии първо трябваше да се грижат за най-важното.

„Няма значение — помисли си Ютакалтинг. — Най-добрият начин не винаги е този, който изглежда най-пряк.“

Не се засмя на глас, колкото и да му се искаше, защото можеше да разстрои тези бедни, опечалени хора. През кариерата си беше виждал земянити, които притежаваха естествена дарба да се шегуват. Малцина от тях обаче бяха равностойни на тимбримите. Човеците бяха така ужасно строги и трезви! Повечето отчаяно се опитваха да бъдат сериозни точно в тези моменти, в които хуморът би им помогнал най-добре да преодолеят трудностите си.

„Като дипломат съм се насилвал да следя всяка дума, за да не би склонността на клана ни към майтапи да предизвика неприятни инциденти — помисли си той. — Но разумно ли беше това? Собствената ми дъщеря е усвоила този навик от мен… тази сериозна маска. Навярно затова порасна такова странно, сериозно малко създание.“

— Скъпи дами и господа — каза той, като се наслаждаваше на архаизма. — Можем да очакваме фанатиците да пристигнат след дни. Вие сте разработили конвенционални планове за съпротивата, която позволяват оскъдните ви ресурси. Тези планове ще изпълнят целта си.

— Обаче? — попита Меган Онийгъл.

„Тя също като мен знае, че е нужно повече. О, ако Робърт има наполовина ума на майка си, няма да се страхувам за Атаклена, която броди из мрачните гори на този тъжен, безплоден свят.“

Короната на Ютакалтинг потрепна.

— Обаче — повтори той — ми дойде наум, че може би сега е времето да се консултираме с филиала на Библиотеката.

Забеляза разочарованието им. Удивителни същества! Тимбримският скептицизъм към съвременната галактическа култура никога не стигаше толкова надалеч, колкото откритото презрение, което мнозина човеци изпитваха към Великата библиотека!

„Вълкони“ — мислено въздъхна Ютакалтинг и оформи над главата си глифа, наречен „сюлфф-та“ — очакване на загадка, почти прекалено сложна, за да бъде решена. Спектърът се въртеше в очакване, невидим за хората — макар че за миг вниманието на Меган като че ли беше привлечено, сякаш беше точно на ръба да забележи нещо.

„Клети вълкони. Въпреки всичките си недостатъци Библиотеката е мястото, където започва и свършва всичко. Винаги, някъде в съкровищницата й от знания може да се намери някоя скъпоценна мъдрост и решение. Докато не научите това, приятели мои, малките неудобства, като например нашествията на вражески бойни флоти, ще продължават да разрушават прелестните пролетни утрини като днешната!“

7.Атаклена

Робърт вървеше на няколко метра пред нея и разчистваше тясната пътека с мачетето си. Ярката светлина на слънцето Гимелай меко се процеждаше през покрова на гората, пролетният въздух беше топъл.

Атаклена се радваше на спокойния ход. Беше преразпределила тежестта си и ходенето бе само по себе си нещо като приключение. Как ли човешките жени успяваха да ходят с толкова разширените си бедра? Това е то да имаш едроглави бебета, вместо да раждаш рано и после разумно да носиш детето в следродилна торбичка.

Експериментът — фина промяна на фигурата й, за да прилича повече на човек — беше един от най-очарователните аспекти на посещението й на тази земна колония. Тя определено не би могла да се движи толкова незабележимо сред местните на някоя от планетите на влечугообразните сороси или на пръстеновидните обитатели на Джофур. А и в този процес беше разбрала много повече за физиологичния контрол, отколкото бе научила в училище.

И все пак това си имаше съществени недостатъци и тя обмисляше дали да не прекрати експеримента.

„О, Ифни. — Глиф на раздразнение затанцува по краищата на пипалцата й. — Да върна стария си вид в този момент навярно би изисквало по-голямо усилие, отколкото си струва.“

Дори и постоянно приспособяващата се тимбримска физиология си имаше граници. Прекалено многото опити за промяна в кратък период носеха риск от ензимно изтощение.

Кенираше конфликтите, които се оформяха в мислите на Робърт. Наистина ли го привличаше? Допреди година дори самата мисъл затова щеше да я отврати. Нервираха я даже тимбримските момчета, а Робърт беше вълкон!

Сега обаче, поради някаква причина, тя изпитваше по-скоро любопитство, отколкото отвращение.

Колко много пъти й се бе искало Ютакалтинг изобщо да не беше приемал това назначение! Защо бяха дошли на тази планета?

От друга страна, колкото и да го обичаше, Атаклена винаги беше смятала баща си за неразгадаем. Разсъжденията му често бяха прекалено сложни. Постъпките му бяха прекалено непредвидими. Като например това, че беше приел този пост, когато би могъл да получи по-престижен, стига да бе поискал.

И това, че я беше пратил в тази планина с Робърт… Момичето отлично разбираше, че причината не е само нейната „безопасност“. Да не би наистина да си мислеше, че трябва да събира смешните слухове за екзотични планински същества?

Изведнъж се сети за друг вероятен мотив.

Възможно ли беше баща й наистина да си въобразява, че тя е в състояние да влезе в двуличностна връзка… с човек? Ноздрите й се разшириха.

На родния си свят беше участвала в няколко обичайни временни връзки с момчета и то предимно като училищни задачи. Преди смъртта на майка й това беше ставало причина за доста семейни спорове. Матиклуана почти се бе отчаяла от странно сдържаната си и саможива дъщеря. Но поне баща й не й дотягаше с настоявания да прави повече от това, за което беше готова.

„Досега, може би?“

Робърт определено беше очарователен и мил. С високите си скули и приятно раздалечени очи той беше почти толкова красив, колкото би могло да се надява да е едно човешко същество. И все пак самият факт, че е в състояние да мисли такива неща, шокира Атаклена.

Пипалцата й потрепнаха. Тя поклати глава и изтри появяващия се глиф още преди да разбере какъв ще е. Това беше въпрос, по който не изпитваше желание да мисли в момента, дори по-малко, отколкото за възможната война.

Гората ставаше все по-влажна и по-гъста, колкото повече се изкачваха. Малките гартски същества, боязливи и редки по-долу, сега шумоляха съвсем наблизо в буйната растителност и от време на време дори ги предизвикваха с дръзки писукания.

Скоро стигнаха до върха на хълма, където стърчаха остри камъни, голи и сиви, като костните израстъци по гърба на някое от онези древни влечуги, които й беше показал Ютакалтинг в един учебник по земна история. Свалиха раниците, за да си починат, и Робърт каза, че никой не е успял да обясни тези образувания. Срещали се по много хълмове под планината Мулун.

— Дори в земния филиал на Библиотеката не се споменава нищо — каза той, като прокара ръка по един от острите монолити. — Отправихме искане до областния филиал на Танит. Може би след около век компютрите на Библиотечния институт ще изровят доклад от някоя отдавна изчезнала раса, някога обитавала тази планета, и ще научим отговора.

— И все пак се надяваш да не стане така — предположи тя.

Робърт сви рамене.

— Струва ми се, че предпочитам да си остане тайна. Може би ние ще сме първите, които ще я разгадаем. — Той замислено погледна към камъните.

Мнозина тимбрими изпитваха същите чувства и предпочитаха добрата загадка пред документираните факти. Не и Атаклена обаче. Това отношение — това негодувание срещу Великата библиотека — според нея беше абсурдно.

Без Библиотеката и другите галактически институти културата на дишащите кислород същества, господстваща в Петте галактики, отдавна щеше да е изпаднала в пълен хаос — който навярно щеше да завърши с дивашка обща война.

Наистина, повечето пътуващи сред звездите кланове разчитаха в прекалено висока степен на Библиотеката. А институтите само посредничеха в дрязгите между най-дребнавите и свадливи основни раси патрони. Сегашната криза беше само последната от поредицата, започнала дълго преди да се появи която и да е било от съществуващите днес раси.

И все пак тази планета беше пример за това, което би могло да се случи при нарушаването на Традицията. Атаклена се заслуша в шумовете на гората, после засенчи очи с длан и видя рояк малки космати същества, които скачаха от клон на клон.

— От пръв поглед човек дори може да не разбере, че на планетата е имало холокост — тихо рече тя.

Робърт беше оставил раниците им в сянката на един от камъните и режеше соен салам и хляб.

— Изминали са петдесет хиляди години, откакто буруралите са направили Гарт на каша, Атаклена. Това е достатъчно време, за да могат много от оцелелите животински видове да се размножат и да запълнят някои от изпразнените ниши. Предполагам, че днес човек сигурно трябва да е зоолог, за да забележи редките видове.

Атаклена беше разперила короната си и кенираше слабите емоционални следи в заобикалящата ги гора.

— Да, Робърт — каза тя. — Чувствам го. Този връх е жив, но е самотен. Тук липсва сложният живот, типичен за дивата гора. А и няма абсолютно никакви следи от Потенциал.

Робърт кимна, но тя усещаше, че не му е интересно. Холокостът на буруралите беше станал преди много време от гледна точка на един земянит.

Буруралите тогава също били млада раса, току-що освободени по договора си от нахалите, ъплифтиралата ги раса патрон. За буруралите това било особено време, защото едва когато видът клиент най-после бъде освободен от задълженията си, той може да установи свои собствени неконтролирани колонии. Когато настъпило тяхното време, Галактическият институт по миграциите току-що бил обявил оставената на угар планета Гарт за отново готова за частично заселване. Както винаги, Институтът очаквал местните форми на живот — особено онези, които някой ден биха могли да развият Потенциал за ъплифт — да бъдат съхранени на всяка цена от новите наематели.

Нахалите се хвалели, че са открили буруралите като свадлив клан от предразумни месоядни животни и ги ъплифтирали, превръщайки ги в съвършени галактически граждани, отговорни и благонадеждни, достойни за такова доверие.

Оказало се, че допускали ужасна грешка.

— Е, какво очакваш, когато цяла една раса полудява и започва да унищожава наред всичко, което й се изпречи? — попита Робърт. — Нещо се е случило, буруралите изведнъж са се превърнали в берсерки и унищожили планетата, за която се е предполагало, че трябва да се грижат. Не е за чудене, че не долавяш Потенциал в гартската гора, Клени. Единствено онези мънички същества, които са успели да се заровят и да се скрият, са избегнали безумието на буруралите. Всички по-големи животни са се стопили като ланшните снегове.

Атаклена премигна. Точно когато си мислеше, че е усвоила англическия, Робърт отново използва странната човешка склонност към метафори. За разлика от сравненията, които съпоставяха два обекта, метафорите като че ли заявяваха, противно на всякаква логика, че две различни неща са едно и също! Никой галактически език не допускаше подобна глупост.

— Чувала съм само кратки описания на тази епоха. А какво е станало със самите убийци — буруралите?

Робърт сви рамене.

— А, чиновниците от Институтите по ъплифтиране и миграции накрая минали на проверка, около век след началото на холокоста. Били ужасени, разбира се. Буруралите се били изменили дотолкова, че почти не можели да ги познаят, бродели по планетата и избивали всичко, което можели да хванат. Изоставили ужасните технологични оръжия, с които били започнали, и почти се върнали към лова със зъби и нокти. Предполагам, че точно затова са оцелели някои малки животни. Екологичните бедствия не се срещат толкова рядко, колкото би им се искало на Институтите, но конкретно това на Гарт предизвикало страхотен скандал. Цялата галактика била отвратена. Много от по-големите кланове пратили бойни флоти, обединени под общо командване, и скоро буруралите вече не съществували.

Атаклена кимна.

— Предполагам, че и патроните им, нахалите, също са били наказани.

— Точно така. Статусът им бил отнет и сега са нечии клиенти. Такава е цената на нехайството. Учили сме историята в училище. Няколко пъти.

Робърт й предложи салам, но Атаклена поклати глава. Апетитът й беше изчезнал.

— И така вие, човеците, сте наследили още един култивиран свят.

— Да. Тъй като сме патрон на две раси клиенти, трябвало да ни бъдат отпускани колонии, но Институтите ни давали главно резултатите от унищоженията на други народи. Трябваше да работим усилено, за да помогнем за възстановяването на екосистемата на тази планета, но всъщност Гарт е наистина прекрасен в сравнение с някои от другите ни колонии. Трябва да видиш Дийми и Хорст в звездния куп Ханаан.

— Чувала съм за тях — сви рамене Атаклена. — Не мисля, че ми се иска да ги видя…

Тя замълча по средата на изречението и пипалцата й настръхнаха. Атаклена бързо се изправи и се насочи към мястото, където острите камъни бяха надвиснали над мъгливите върхари на облачната гора.

— Какво има? — попита Робърт.

— Усещам нещо — тихо отвърна тя.

— Какво, Клени?

— Не зная. Нещо не много далеч оттук, в югоизточна посока. Усетих го като хора — най-вече като мъже и неошимпанзета, — но имаше и нещо друго.

Робърт се намръщи.

— Може да е някоя от станциите за екологично управление. Освен това из целия този район има частни имения, предимно по високите места.

Тя рязко се обърна.

— Робърт, почувствах Потенциал! За съвсем кратък миг докоснах емоциите на предразумно същество!

Чувствата на Робърт изведнъж станаха неясни и объркани, но лицето му остана безстрастно.

— Какво имаш предвид?

— Преди да тръгнем с теб за планината, баща ми ми разказа нещо. Тогава не му обърнах внимание. Струваше ми се невъзможно, като онези вълшебни приказки, които пишат човецит…

— Вашият народ ги купува от нас — прекъсна я Робърт. — Романи, стари филми, стихове…

Атаклена не му обърна внимание.

— Ютакалтинг спомена, че е чувал разкази за някакво същество на тази планета, за местно създание с висок Потенциал… едно от онези, които се предполага, че наистина са оцелели от холокоста на буруралите. — Короната на Атаклена се разпени в глиф, нехарактерен за нея… „сюлфф-та“, радост от решаване на загадка. — Чудя се… възможно ли е легендите да са истина?

Дали в настроението на Робърт не потрепна нотка на облекчение? Атаклена почувства как грубата му, но ефективна емоционална защита става непроницаема.

— Хм. Ами, има една легенда — отвърна той. — Обикновен вълконски разказ. Едва ли може да представлява интерес за учените галактяни. Но пък току-виж наистина си усетила вълните на съпреживяване на някой гартлянин.

Раздалечените, изпъстрени със златисти точици очи на Атаклена премигнаха.

— Точно това име използва и баща ми!

— О! Значи Ютакалтинг е слушал приказките на старите ловци на шейшен… Представяш ли си да открием гартляни? След толкова години… Както и да е, твърди се, че едно голямо животно е успяло да избяга от буруралите. Било хитро, жестоко и с ужасно огромен Потенциал. Планинските човеци и шими разказват за изчезнали капани за проби, за откраднати дрехи от просторите и за странни знаци, надраскани по недостъпни скали… Е, възможно е всичко това да е измишльотина — усмихна се Робърт. — Но пък ти си тимбримка. Току-виж си намерила гартлянин с мрежата си на съпреживяване.

— Така ли? — попита Атаклена. — Това ли е действителната причина да се намирам в тази пустош?

— Естествено — подразни я Робърт. — Иначе за какво си ми?

Атаклена изсъска през зъби, но вътрешно не можеше да не почувства удоволствие. Тази човешка язвителност, която трябваше да се разбира в обратен смисъл, беше характерна и за собствения й народ. И когато Робърт се засмя на глас, тя откри, че се смее заедно с него. За миг цялата тревога за войната и опасността изчезва. И за двама им това облекчение беше добре дошло.

— Ако съществува такова същество, ние с теб трябва да го открием — каза тя.

— Да, Клени. Ще го открием заедно.

8.Фибен

В края на краищата разузнавателен кораб „Проконсул“, тип „ТААСФ“, не надживя своя пилот. Това беше неговата последна мисия — древната лодка остана мъртва в космоса, — но животът под мехуроподобния му покрив все още продължаваше.

Поне достатъчно живот, за да вдишва лютивото зловоние на немита от шест дни маймуна и да издишва непрестанен порой от невъобразими ругатни.

Улучиха го, когато вече бе започнал да се повтаря: беше покрил всички пермутации, комбинации и съпоставки на телесни, душевни и наследствени белези — реални и въображаеми, — които врагът евентуално би могъл да притежава, и избягваше контраударите като комар между ковашки чукове. После дойде замаяният шемет, че в края на краищата не е мъртъв. Поне засега.

Когато се увери, че животоподдържащата капсула все още работи и няма да се пръсне като останалата част от разузнавателната лодка, Фибен най-после се измъкна от костюма си и въздъхна при първата си възможност от дни насам да се почеше. Зарови в козината си, като използваше не само ръце, но и пърстите и талеца на левия си крак. Накрая се отпусна изтощен и доволен.

Основната двигателна система, разбира се, беше разбита. Нямаше начин да се върне и да помогне на другарите си в отчаяното, напразно сражение. Можеше само безпомощно да слуша.

Това дори не беше борба: битката продължи малко повече от ден.

Нито един земен кораб не излезе от въртопа. Фибен разбра, че ТААСФ „Бонобо“ и приятелят му Саймън са загинали.

В момента врагът преследваше няколко бегълци — искаха да разчистят изцяло космоса, преди да продължат към бездейния Гарт.

Фибен възобнови проклятията си в нова посока. Изцяло в духа на конструктивната критика, разбира се, той анализира характерните грешки на вида, на който собствената му раса имаше нещастието да бъде клиент.

„Защо? — запита вселената той. — Защо хората — тези нещастни, лишени от козина вълконски клетници — са проявили невероятно лошия вкус да ъплифтират неошимпанзетата в една галактика, толкова очевидно управлявана от идиоти?“

Накрая заспа.

Сънят му беше неспокоен. Фибен непрекъснато си представяше, че се опитва да говори, но гласът му не можеше да оформя изреченията — кошмарна възможност за разумно същество.

Изпоти се. Нямаше нищо по-срамно от това. В съня си той търсеше речта, сякаш беше някакъв предмет, нещо, което можеше да е забутал някъде.

Погледна надолу и видя на земята блестящ скъпоценен камък. Навярно това беше дарът на думите! Наведе се да го вземе. Но беше толкова непохватен! Палцът му отказа да се сработи с показалеца. Всъщност всичките му усилия като че ли заровиха камъка още по-надълбоко.

Отчаян, накрая се принуди да клекне и да го вдигне с устни.

Скъпоценният камък изгоря! В съня си той изкрещя и в гърлото му се изля течен огън.

И все пак разбра, че това е един от онези странни кошмари, в които можеше едновременно да е и обективен, и ужасен, и да се гърчи в агония, и да наблюдава безпристрастно.

Изведнъж картината се промени. Фибен се оказа застанал в средата на група брадати мъже в черни палта и меки шапки. Бяха възрастни, разлистваха вехти текстове и спореха. „Старовремски талмудически конклав“ — внезапно разбра той, като онези, за които беше чел в курса по сравнителни религии в университета. Равините седяха в кръг и тълкуваха писанието. Един вдигна старческата си ръка и посочи към Фибен.

— Онзи, който прилича на животно, Гидеон, няма да те вземе…

— Това ли означава? — попита Фибен. Болката беше изчезнала. Сега беше по-скоро замаян, отколкото уплашен. Неговият приятел Саймън беше евреин. Това несъмнено обясняваше част от безумната символика. Беше очевидно какво ставаше тук. Тези образовани мъже, тези мъдри учени човеци се опитваха да осветлят онази плашеща първа част от съня му.

— Не, не — възпротиви се друг мъдрец. — Символите се отнасят до изпитанието на бебето Мойсей! Един ангел, нали помните, го води за ръка до тлеещите въглени, а не до блестящи скъпоценности, и устата му е била обгорена…

— Но не разбирам какво ми подсказва това! — възрази Фибен.

Най-старият равин вдигна ръка и всички други запазиха тишина.

— Сънят не означава нито едно от тези неща. Символиката би трябвало да е очевидна — рече той. — Тя произхожда от най-старата книга…

Рунтавите вежди на мъдреца се сключиха загрижено.

— … И Адам също е ял от плода на Дървото на познанието…

— Уф — простена Фибен и се събуди, плувнал в пот. Твърдата смърдяща капсула отново го обграждаше отвсякъде и въпреки това той все още беше под живото въздействие на съня. За миг се зачуди кое в края на краищата е действителността, после сви рамене.

— „Проконсул“ трябва да е прелетял през ядрената следа на някоя от вероятностните мини на И-титата, докато съм спал. Да. Така трябва да е. Никога вече няма да се усъмня в историите, които разказват космонавтите.

Провери разбитите уреди и откри, че битката се е изместила около слънцето. Междувременно собственият му стар кораб се намираше почти в съвършена допирателна орбита с една планета.

— Хм — изсумтя той и се зае с компютъра. Данните, които получи, бяха изпълнени с ирония. „Това наистина е Гарт.“

В гравитационните системи все още имаше малко енергия за маневриране. Навярно достатъчно, за да може да се спаси.

И чудо на чудесата, ако дневниците му бяха верни, може би дори щеше да стигне до района на Западното море… мъничко по̀ на изток от Порт Хеления. Фибен си заподсвирква. Какви ли бяха шансовете му да успее? Едно на милион? Май че беше по-вероятно да са едно на трилион.

Или вселената просто го залъгваше с малко надежда преди следващата неприятност?

9.Ютакалтинг

Ютакалтинг знаеше, че не е разумно да чака още много. И все пак остана с библиотекарите. Наблюдаваше опитите им да се сдобият с още ценни подробности, преди най-после да стане време да си ходят.

Техниците човеци и неошимпанзета работеха съсредоточено, внимателно и ефикасно. Въпреки това точно под повърхността можеше да се усети някакво вълнение, някакъв едва сдържан страх.

Неканен, в бледия блясък на короната му се оформи рититийс. Глифът обикновено се използваше от тимбримските родители, за да успокоят уплашените си деца.

„Те не могат да те видят“ — каза на рититийса Ютакалтинг. И все пак глифът упорито остана, като се опитваше да успокои изпадналите в беда.

От друга страна, тези хора не бяха деца. Човеците знаеха за Великата библиотека едва от два земни века, но преди това бяха имали хиляди години своя собствена история. Все още можеше да им липсва галактическото лустро и отраканост, но това понякога беше преимущество. Рядко обаче.

Под сводестия каменен таван се извисяваше петметров сив монолит, украсен със светещи спирални знаци — символ на Великата библиотека от три милиарда години. Компютрите пълнеха кристални информационни кубове с данни.

Наистина, този филиал на Библиотеката — клас „К“ — беше малък: съдържаше само еквивалента на хиляда пъти по всички книги, написани от човеците преди Контакта, оскъдно количество в сравнение с пълния филиал на Библиотеката на Земята или с централния сектор на Танит.

И все пак, когато Гарт бъдеше завладян, тази сграда също щеше да падне в ръцете на нашественика.

По традиция това не би трябвало да има никакво значение. Предполагаше се, че Библиотеката остава открита за всички, дори и за страни, сражаващи се за територията, на която тя се намира. В моменти като този обаче не беше разумно да се разчита на такива тънкости. Силите на колониалната съпротива възнамеряваха да изнесат всичко, което можеха, като се надяваха по-късно да използват информацията по някакъв начин.

„Оскъдна част от друга оскъдна част.“ Разбира се, те правеха това по негово предложение, но Ютакалтинг беше искрено удивен, че човеците толкова енергично бяха възприели идеята му. В края на краищата, защо трябваше да си правят труда? Какво можеха да постигнат с тези повърхностни познания?

„Опразването“ на планетарната Библиотека служеше на неговите цели, но също потвърждаваше мнението му за земните хора. Те просто никога не се предаваха. Още една причина, поради която смяташе земянитите за възхитителни.

Тайната причина за този хаос — неговата собствена шега, — поради която беше настоял за изхвърлянето и разместването на няколко конкретни мегафайла, лесно бе останала незабелязана насред цялата бъркотия. Всъщност очевидно никой не видя нищо, когато той бързо свърза собствения си куб към огромната Библиотека, изчака няколко секунди и после отново прибра в джоба си малкото саботажно устройство.

Готово. Вече нямаше какво да прави тук, освен да гледа вълконите, докато чака колата си.

В далечината се чу виенето на сирената на космодрума оттатък залива — съобщаваше за аварийното кацане на още един осакатен беглец от космоса. Бяха чули сирената само на няколко пъти. Вече всички знаеха, че са оцелели само малцина.

Трафикът се състоеше предимно от отлитащи самолети. Мнозина обитатели на континента вече бяха отлетели към островите в Западното море, където все още живееше огромното мнозинство от земянитското население. Правителството се готвеше за собственото си евакуиране.

Над развяващите се пипалца се оформи цунур’тцун, в който отекваше страхът на мъжете и шимите.

Да, всички ние се надяваме да оцелеем, защото ни остават да направим, да видим или кенираме още толкова много неща…

Чрез Силт — куриера на мъртвите, за които си спомнят — отдавна починалата му съпруга все още го гълчеше и се пресягаше от отвъдния живот, за да му каже, че дъщеря им би трябвало да си е у дома, където прелестните й връстници все още могат да я спасят от изолираността й.

Може би беше така. Но Ютакалтинг вярваше в собствената си рецепта за странната им дъщеря.

Едно дребно неуниформено женско неошимпанзе — шими — застана пред Ютакалтинг, поклони се и почтително скръсти ръце пред себе си.

— Да, госпожице? — първи заговори Ютакалтинг, както изискваше протоколът. Макар че беше патрон, който разговаряше с клиент, той великодушно използва учтивата архаична форма на обръщение.

— В-ваше превъзходителство. — Дрезгавият глас на шимито леко трепереше. Навярно за пръв път разговаряше с извънземен. — Ваше превъзходителство, планетарен координатор Онийгъл прати съобщение, че подготовката е завършена и пита дали бихте искали да присъствате на развихрянето на вашата… на нейната програма.

Очите на Ютакалтинг се раздалечиха още повече от удивление, набръчканата козина между веждите му се изпъна. Неговата „програма“ едва ли заслужаваше това име. По-точно беше да се нарече непочтена шега с нашествениците.

Дори Меган Онийл не знаеше какво всъщност бе намерението му. Това беше необходимо, но разбира се, жалко. Защото дори да се провалеше — което беше вероятно — пак щеше да си струва смеха. А този смях можеше да помогне на приятелката му през мрачните времена, които й предстояха.

Срещата приключи бързо. Бойните флоти приближаваха орбита и скоро се очакваше да кацнат на планетата. Меган Онийгъл вече беше евакуирала по-голямата част от правителството и малкото си останали сили в по-безопасни райони.

Ютакалтинг пресметна, че всъщност имат още малко време. Нашествениците нямаше да кацнат, докато не излъчеха своето обръщение. Правилата на Института за цивилизована война го изискваха.

Разбира се, сега, когато Петте галактики бяха обхванати от смут, много пътуващи сред звездите кланове караха по бързата процедура и не зачитаха традицията. Но в този случай съблюдаването на благопристойността нямаше да коства на врага нищо. Той вече беше победил. Оставаше му само да окупира територията.

Освен това битката в космоса беше показала нещо. Вече беше ясно, че враговете са губруанци.

На човеците и шимите на тази планета не им предстоеше приятно време. Кланът губру беше сред най-злите мъчители на Земята още от времето на Контакта. Въпреки това птицеподобните галактяни педантично държаха на правилата. Поне според собствените си твърдения.

Меган беше останала разочарована, когато той отхвърли предложението й за прехвърлянето му в някое безопасно убежище. Но Ютакалтинг си имаше свой собствен кораб. И имаше още работа, за която трябваше да се погрижи тук, в града. Посланикът се сбогува с координатора с обещанието да се срещнат скоро.

Скоро! Толкова превъзходно смела дума. Една от многобройните причини, поради които ценеше англическия, беше чудесното безредие на вълконския език!

Край филиала на Библиотеката по пътя към тимбримското посолство Ютакалтинг видя рядко срещана гледка — високопоставен космат тенанин в светлината на уличните лампи.

— Моля, спрете — изведнъж каза той.

Пред каменната сграда на Библиотеката тихо бръмчеше спряла въздушна кола. В светлината от вдигнатия й купол се очертаваше няколко фигури. Пет от тях очевидно принадлежаха на неошимпанзета, а две по-дълги бяха на иннини — приличаха на високи бронирани кенгура. Последната — на техния работодател и патрон, се извисяваше над всички.

Щом излезе от колата си, Ютакалтинг чу висок глас, пълен с гърлени съскащи звуци.

— Ната’кл гуум’ф? Верайч’сш хууман’влеч! Ниттаро К’Англий!

Шимпанзетата поклатиха глави, объркани и очевидно уплашени. Явно нито едно от тях не говореше галактически шест. И все пак, когато огромният тенанин тръгна напред, дребните земянити препречиха пътя му. Кланяха се ниско, но решително отказваха да го пуснат да мине.

Едрият галактянин рязко спря, когато видя Ютакалтинг, и премина на галактически седем — говореше през процепите за дишане.

— А! Ютакалтинг, аб-Калтмур аб-Брма аб-Кралнит ул-Титлал! Виждам те!

Ютакалтинг би познал едрия надут Коулт дори в град, претъпкан с тенанини. От друга страна, протоколът не изискваше използването на пълното наименование на вида при случайни срещи. Но сега Ютакалтинг нямаше друг избор, така че отвърна любезно:

— Коулт, аб-Уъртл аб-Кош аб-Рош аб-Тоттуун аб-Пеймин ул-Раммин ул-Иннин ул-Олумйнин, и аз те виждам.

Всяко „аб“ означаваше една от расите патрони, от които произхождаше кланът Тенанин, назад във времето чак до най-старата жива днес раса. „Ул“ предхождаше името на всички клиенти, които бяха ъплифтирали самите тенанини. През последната мегагодина народът на Коулт бе много зает. Непрекъснато се хвалеха с дългото си видово име.

Тенанините бяха идиоти.

— Ютакалтинг! Ти си опитен в този долнопробен език, който използват земянитите. Моля те, обясни на тези невежи, полуъплифтирани същества, че искам да мина! Трябва да използвам филиала на Библиотеката и ако не се отстранят, ще бъда принуден да накарам господарите им да ги накажат!

— Те просто изпълняват задълженията си, пратеник Коулт. Когато Библиотеката е изцяло заета с дела, засягащи отбраната на планетата, за кратко е допустимо достъпът да се ограничи само до наемателите.

— Бебета — тихо промърмори Коулт на неясен диалект на галактически дванайсет — навярно без да съзнава, че Ютакалтинг го разбира. — Бебета, управлявани от неуправляеми деца, надзиравани от непълнолетни престъпници!

Очите на Ютакалтинг се раздалечиха и пипалата му иронично затрептяха, оформяйки фсу’устурату, което изразяваше състрадание по време на смях.

„Адски добре е, че тенанините имат чувствителността на камък към съпреживяването“ — помисли на англически Ютакалтинг и припряно изтри глифа. Тенанините не бяха от най-отблъскващите сред галактическите кланове. Някои от тях действително смятаха, че постъпките им са от полза за тези, които завладеят.

Беше очевидно кого има предвид Коулт, когато говореше за „престъпници“, безпътно ръководещи клана на Земята. Ютакалтинг изобщо не се обиди.

— Тези бебета карат космически кораби, Коулт — отвърна той на същия диалект за очевидна изненада на тенанина. — Неошимпанзетата може би са най-чудесните клиенти, появили се от половин мегагодина насам… евентуално с изключение на техните братовчеди, неоделфините. Не трябва ли да уважаваме сериозното им желание да изпълнят дълга си?

Гребенът на Коулт се втвърди при споменаването на другата земна раса клиент.

— Тимбримски ми приятелю, да не би да искаш да кажеш, че си чул нещо повече за делфинския кораб? Открит ли е вече?

Ютакалтинг се почувства малко виновен, че си играе с Коулт. Общо взето, той не беше лош тип. Принадлежеше към една малцинствена политическа фракция сред тенанините, която дори на няколко пъти беше отваряла дума за мир с тимбримите. Въпреки това, Ютакалтинг си имаше причини да подбъзне любопитството на колегата си.

— Навярно казах повече, отколкото трябва. Моля те, не мисли повече за това. Сега с тъга трябва да кажа, че наистина се налага да тръгвам. Закъснявам за среща. Желая ти добра сполука и оцеляване в предстоящите дни, Коулт.

Той се поклони по обичайния начин, като патрон към патрон, и се обърна да си върви. Но вътрешно се смееше. Защото знаеше истинската причина, поради която Коулт бе дошъл в Библиотеката. Тенанинът беше тук единствено, за да търси него.

— Почакай! — извика на англически Коулт.

Ютакалтинг се обърна.

— Да, уважаеми колега?

— Аз… — Коулт отново премина на галседем. — Трябва да разговарям с теб относно евакуирането. Може да си чул, че корабът ми е в неизправност. В момента съм лишен от транспорт.

Гребенът на тенанина се люшкаше неспокойно. Дипломацията си е дипломация, но Коулт очевидно предпочиташе да не е в града, когато кацнат губруанците.

— Искам да те помоля… има ли някаква вероятност да обсъдим възможността за взаимопомощ? — попита на един дъх тенанинът.

Ютакалтинг се престори, че сериозно обмисля идеята. В края на краищата неговият вид и този на Коулт в момента официално бяха във война. Накрая кимна.

— Ела в моя кабинет утре около полунощ. И моля те, само с най-необходимия багаж. Корабът ми е малък.

10.Робърт

Робърт се събуди два часа преди зазоряване от някакво странно усещане.

Хвърли поглед към Атаклена, която лежеше в спалния си чувал. Кафявият й тимбримски гребен беше разперен. Сребристите пипалца на короната й изящно се развяваха над главата й.

Тя въздъхна и заговори много тихо — няколко къси фрази на бързия, високосричков тимбримски диалект на галактически седем.

Сигурно беше долавял отраженията от нейните сънища!

Той премигна. За миг му се беше сторило, че над пипалцата й има нещо. Приличаше на… на…

Намръщи се и поклати глава. Изобщо не приличаше на нищо. Самият опит да го сравни с нещо като че ли накара нещото да изчезне.

Атаклена въздъхна и се обърна. Короната й се отпусна.

Робърт се измъкна от чувала, обу ботушите си и излезе на склона на хълма. Пред очите му се простираше западната планинска верига и северните равнини отдясно, а точно под него — надипленото море на мрачните гори. Дърветата изпълваха въздуха с влажен, тежък аромат.

Робърт седна, облегна се на един камък и се замисли.

Идилична интерлюдия в планината Мулун в компанията на извънземна красавица. Нямаше как да забрави, че не би трябвало да е тук. Би трябвало да е с колегите си от университета — със своята част на милицията — и да посреща трудностите наред с тях.

Това обаче нямаше да стане. За пореден път кариерата на майка му се беше намесила в собствения му живот.

„Навярно ако се бях сблъсквал с повече беди през живота си, щях да съм по-добре подготвен за това, което ме очаква. По-способен да приема разочарованието.“

Причината не беше само във факта, че е син на планетарния координатор. През цялото си детство бе забелязвал, че някак си му върви във всичко. Дори през юношеството, когато повечето момчета несръчно и притеснено напипваха пътя си към сексуалността, той се бе радвал на удоволствия и на популярността си сред другия пол.

Майка му — и пътуващият му сред звездите баща също — винаги беше подчертавала, че трябва да наблюдава взаимоотношенията на връстниците си, а не просто да оставя нещата да се случват и да ги приема като даденост. И наистина, той започна да забелязва, че във всяка възрастова група има по неколцина като него — за които, като за него, беше някак си по-лесно да пораснат.

От друга срана, беше глупаво да предполага, че изпитанията закаляват мъжете и автоматично ги правят по-мъдри. Той познаваше мнозина, които бяха глупави, арогантни и подли, въпреки претърпените страдания.

И все пак…

Подобно на мнозина, той завиждаше на красивите, гъвкави и независими тимбрими. Макар и млада според галактическите стандарти раса, те бяха стари и изпълнени с галактическа мъдрост в сравнение с хората. Човечеството беше открило уравновесеността, мира и менталната наука само поколение преди Контакта и все още имаше достатъчно недъзи, върху които да поработи. В сравнение с него тимбримите, изглежда, отлично познаваха самите себе си.

Робърт бързо вдигна поглед — сред звездите за миг проблесна ярка точица. Последваха още две, сетне и трета.

Фигурата беше прекалено правилна, за да е случайна… двайсетградусови интервали над екватора, от Сфинкса чак до Ватмана, където червената планета Тлууна сияеше сред пояса на древния герой.

„Знача най-после започна.“ Унищожаването на синхронната сателитна мрежа се очакваше, но наистина беше страшничко да го наблюдаваш. Разбира се, това означаваше, че самото капане няма да се забави.

Беше му тежко. Надяваше се, че не са загинали много от приятелите му — човеци и шими.

Сега обаче имаше едно задължение и трябваше да го свърши, докато Атаклена спеше. Колкото можеше по-тихо, Робърт се върна при раниците, извади радиоприемника и започна да го разглобява в мрака.

Почти беше приключил, когато ново внезапно проблясване го накара да вдигне поглед. Един болид пръсна пламъци сред блестящото звездно поле — нещо бързо навлизаше и изгаряше в атмосферата.

Огнената следа се стопи зад веригата хълмове на не повече от двайсет километра. А може би много по-близо.

— Бог да ви пази — прошепна той на воините, чийто кораб беше паднал.

Не се страхуваше, че може по погрешка да благослови врагове — ясно беше коя страна има нужда от помощ тази нощ.

11.Галактяните

Сюзеренът на Благопристойността обикаляше мостика на флагманския кораб на кратки подскоци. Наслаждаваше се на удоволствието да се разхожда, докато губруанските и квакуанските войници му правят път.

Можеше да измине доста време преди върховният губруански жрец отново да се радва на такава свобода на движение. След приземяването на окупационните сили Сюзеренът нямаше да е в състояние да стъпи на „земята“ в продължение на много миктаари. Докато не бъдеше осигурена благопристойност и не завършеше консолидирането, той не биваше да докосва почвата на планетата.

На другите двама водачи на нашественическите сили — Сюзерена на Лъча и Нокътя и Сюзерена на Цените и Предпазливостта — не им се налагаше да действат при такива ограничения. В това нямаше нищо лошо. Военните и бюрокрацията имаха други функции. Но на Сюзерена на Благопристойността бе поверена задачата да надзирава Уместността на поведението на губруанската експедиция. А за да стори това, трябваше да остане кацнал.

От срещуположната част на командния мостик можеха да се чуят оплакванията на Сюзерена на Цените и Предпазливостта. Имало неочаквани загуби в яростната кратка битка, разгоряла се поради съпротивата на човеците. Всеки излязъл от строя кораб нанасял удар по губруанската кауза в тези опасни времена.

„Глупав късоглед заядливец“ — помисли си Сюзеренът на Благопристойността. Физическите щети, причинени от съпротивата на човеците, бяха много по-маловажни от етичните и юридическите. Краткото сражение беше ожесточено и ефективно и трябваше да бъде възхвалено.

Земните вълкони бяха документирали с действия противопоставянето си на пристигането на губруанската мощ. За разлика от очакванията, го бяха сторили с педантично спазване на Протоколите на войната.

Съпротивата на малката земянитиска флотилия означаваше, че Сюзеренът ще трябва да остане кацнал поне през първата фаза на окупацията. Щеше да му се наложи да намери извинение, което да позволи на губруанците да обявят пред Петте галактики, че наемането на Гарт от страна на Земята е невалидно и недействително.

Докато станеше това, докато приложеше и наложеше Правилата на войната, щеше да има конфликти с другите двама командири. С бъдещите си любовници и съперници.

12.Атаклена

На сутринта Атаклена усети, че през нощта се е случило нещо. Робърт обаче не отвърна на въпросите й. Грубият му, но ефикасен щит на съпреживяване спираше опитите й за кениране.

След закуска тръгнаха към планината Мулун. Въздухът беше неподвижен, долавяше се смътна напрегнатост, която Атаклена не можеше да определи, и това извикваше неканени спомени.

Момичето си спомни как придружаваше майка си в северните планини на Тимбрим — на гърба на гурвал по пътека, съвсем малко по-широка от тази тук, — за да присъстват на Церемонията на ъплифта на титлалите.

Ютакалтинг беше на дипломатическа мисия и никой не знаеше какъв вид транспорт ще може да използва, за да се върне. Това беше изключително важен въпрос, защото ако успееше да измине целия път през равнище „А“ в хиперпростракството и трансферните пунктове, щеше да се върне за сто дни или още по-бързо. Ако му се наложеше да пътува през равнище „Д“ — или още по-лошо, през обикновения космос — можеше да завари и двете отдавна мъртви.

Дипломатическата служба редовно информираше семействата на служителите си за хода на мисиите, но в този случай нещата се бавеха и Атаклена и майка й бяха започнали да се превръщат в публична неприятност, понеже разпръсваха около себе си досадна тревога. Така че любезно им намекнаха да изчезнат от града за известно време. Службата им предложи билети за церемонията, на която представители на титлалите щяха да бъдат подложени на поредния обред от прехода по дългия път на Ъплифта.

Менталният щит на Робърт й напомняше за дълбоко прикритата болка на Матиклуана по време на онова бавно пътуване сред покритите с лилав скреж хълмове към древния вулкански кратер. Там, близо до самотен симетричен връх, се бяха събрали хиляди тимбрими, за да наблюдават Приемането и Избора на титлалите.

Бяха пристигнали зрители от много прочути пътуващи сред звездите кланове — синтиани, кантени, мрг’4луарги — и разбира се, тълпа кискащи се човеци. Земянитите се смесваха с тимбримските си съюзници около масите с освежителни напитки и се държаха шумно и весело. Атаклена си спомни с какво презрение ги беше гледала и си помисли: „Наистина ли съм била такава снобка?“

От друга страна, човеците се смееха високо, въртяха се навсякъде и се перчеха с изпъкналите си мускули. Дори женските им приличаха на карикатури на тимбримски тежкоатлети.

Разбира се, тогава Атаклена едва навлизаше в юношеството. Сега вече разбираше, че представителите на собствения й народ бяха също толкова надути като човеците — размахваха ръце в сложни фигури и изпълваха въздуха с кратки проблясващи глифове. В края на краищата, това беше велик ден. Защото титлалите щяха да „изберат“ своите патрони и новите си Кръстници в Ъплифта.

Под ярките шатри почиваха високопоставени сановници. Разбира се, непосредствените патрони на тимбримите, калтмурите, не можеха да присъстват, тъй като бяха трагично изчезнали. Но се виждаха знамената и гербовете им, поставени в чест на онези, дарили тимбримите с разум.

Присъстващите обаче бяха почетени от делегация на бъбрещите тънкокраки брми, които много, много отдавна бяха ъплифтирали калтмурите.

Атаклена си спомни как ахна, как короната й запращя от изненада, когато видя, че под един тъмнокафяв навес високо на церемониалния хълм се изгърбва странна фигура. Кралнит! Най-старшата раса в родовата линия на патроните им бе пратила свой представител! Кралнитите отдавна бяха станали апатични и се занимаваха само с медитиране. Говореше се, че нямало да се появят през още много епохи. Присъствието на техен пратеник бе чест и благословия за най-новите членове на клана им.

Разбира се, в центъра на вниманието бяха самите титлали. Носеха къси сребристи роби и въпреки това много приличаха на онези земни създания, известни като видри. Представителите им гордо се готвеха за последния обред на Ъплифта.

— Виж — посочи майка й. — Титлалите са избрали Съструк, своя поет, да ги представлява. Помниш ли, че се запозна с него, Атаклена?

Естествено, че си спомняше. Само преди година Съструк беше посетил градския им дом. Ютакалтинг бе довел титлалския гений, за да го запознае с жена си и дъщеря си, малко преди да замине на последната си мисия.

— Стиховете му са лековати безмислици — промърмори Атаклена.

Матиклуана я погледна остро, после короната й се развя. Глифът, който оформи, беше ш’ха’куон, тъмното огледало, което единствено собствената ти майка знае как да ти покаже. В него се отразяваше лесно забележимият яд на Атаклена. Засрамено, момичето извърна очи.

В края на краищата не беше честно да обвинява бедния титлал, че й напомня за отсъстващия й баща.

Церемонията наистина бе красива. Тимбримски глифхор от колониалната планета Джутат изпълни „Апотеоза на Леренсини“ и дори човеците зяпаха с отворена уста — очевидно кенираха някаква частица от сложната хармония. Единствено грубоватите тенанински посланици изглеждаха недокоснати от изпълнението и като че ли нямаха нищо против да го пропуснат.

След това брмският певец Къф-Къф’т тихо и монотонно изпя древен атонален пеан в чест на Прародителите.

Неприятен за Атаклена момент настъпи, когато смълчаната публика се заслуша в композицията, специално създадена за случая от един от дванайсетте Велики мечтатели от Земята — кит на име Пет кипящи спирали. Макар че китовете официално не бяха разумни същества, този факт не пречеше да ги ценят високо. Това, че живееха на Земята под грижите на „вълконските“ човеци, беше още една причина за негодуванието на някои от по-консервативните галактически кланове.

Атаклена запуши уши — за нея тази музика беше по-лоша от грохота на рухващи сгради. Погледът на Матиклуана отразяваше тревогата й. „Странна моя дъще, какво да правим с теб?“ Но поне не й се скара на глас или с глиф, не я засрами и пред другите.

Най-сетне, за огромно облекчение на Атаклена, изпълнението завърши. Беше ред на титлалската делегация, на Приемането и Избора.

Водена от Съструк, техния велик поет, делегацията приближи до неподвижния кралнитски сановник и ниско се поклони. После пратениците засвидетелстваха своята вярност на брмските представители и след това изразиха любезно покорство пред човеците и другите гости от раси патрони.

Най-накрая се поклониха на тимбримския Господар на Ъплифта. Съструк и неговата съпруга, титлалският учен Кихимик, излязоха пред останалите членове на делегацията, като брачна двойка, избрана за „представител на расата“. Редувайки се, те отвръщаха на Господаря на Ъплифта, който четеше списък от церемониални въпроси и тържествено записваше отговорите им.

После двойката беше подложена на внимателния преглед на Критиците от Галактическия институт по ъплифтиране.

До този момент всичко бе повърхностна версия на Четвъртата степен на проверка на разума. Но сега титлалите имаха още една възможност да се провалят. Една представителка на галактяните, която настройваше сложните си уреди върху Съструк и Кихимик, беше от соросите… неприятели на клана на Атаклена. Навярно тя търсеше повод, и най-малкия повод, за да посрами тимбримите, като отхвърли техните клиенти.

Дискретно заровени под кратера се криеха съоръжения, които бяха стрували много на расата на Атаклена. В момента прегледът на титлалите се предаваше навсякъде из Петте галактики. Днешният ден носеше огромна гордост, но също и възможност за унижение.

Разбира се, Съструк и Кихимик минаха с лекота. Дори представителката на соросите да беше останала разочарована, тя не го показа.

После всички титлали бавно се изкачиха до разчистения кръг на върха на хълма и започнаха да пеят и да се люшкат със свободно отпуснати крайници, както правеха на родния си свят, девствената планета, където бяха еволюирали до предразумно състояние, където ги бяха открили тимбримите и ги бяха приели за дългия процес на ъплифтирането.

Техниците фокусираха холографа, за да покажат на всички събрали се и на милиарди по другите планети избора на титлалите. Дълбоко буботене под краката им подсказваше за включени двигатели.

На теория съществата можеха дори да решат да отхвърлят патроните си и изобщо да изоставят Ъплифта, но имаше толкова много правила и условия, че това почти никога не ставаше. Във всеки случай през онзи ден не се очакваше нищо подобно. Тимбримите имаха отлични отношения с клиентите си.

И все пак сред тълпата плъзна тревожно шумолене, когато краят на Обреда на Приемането наближи. Олюляващите се титлали простенаха и от холографа се надигна ниско бръмчене. Над главите им се оформи холографско изображение и тълпата гръмна в смях и одобрителни викове. Това, разбира се, беше лицето на тимбрим и всички веднага го познаха: Ошойойтуна, фокусникът на град Фойон, който използваше неколцина титлали за помощници в някои от най-популярните си шеги.

Разбира се, титлалите бяха препотвърдили тимбримите за свои патрони, но избирането на Ошойойтуна за техен символ отиваше много по-далеч! То провъзгласяваше гордостта им от това да се присъединят към клана.

След като възгласите и смехът утихнаха, остана недовършена само една част от церемонията — подбирането на Етапен спътник, тоест на вида, който щеше да говори вместо титлалите през следващата фаза на ъплифтирането им.

Етапният спътник трябваше да е раса извън клана на тимбримите. И макар че тази позиция беше най-вече церемониална, Спътникът законно можеше да се намесва от името на новите клиенти, ако процесът на ъплифтиране изглеждаше застрашен от нещо. Погрешни решения бяха предизвиквали ужасни проблеми в миналото.

Никой нямаше ни най-малка представа коя раса са избрали титлалите. Това беше едно от редките решения, които дори най-натрапващите се патрони, като например соросите, трябваше да оставят на клиентите си. Но малките дяволчета готвеха нещо, това бе сигурно!

Земята отново потрепери, холографът пак забръмча и над билото на хълма се оформи синя замъгленост. В нея, сякаш в осветена отзад вода, се носеха тъмни сенки.

Короната й не можеше да открие отговора, защото образът беше строго визуален. Тя завидя на човеците за острото им зрение, когато от мястото, където се бяха събрали повечето земянити, се надигна изненадан вик. После се взря и видя.

Една от тъмните фигури излезе напред, спря и се усмихна на публиката. Белите й, остри като игли зъби блеснаха. Виждаше се хитрото й око; от лъщящото й чело се надигаха мехурчета.

Настъпи продължителна, замаяна тишина. Защото, в името на Ифни, никой не беше очаквал, че титлалите ще изберат делфини!

Гостите галактяни бяха онемели. Неоделфини… ами че вторите клиенти на земянитите бяха най-младите признати разумни същества в Петте галактики — много по-млади от самите титлали! Това беше безпрецедентно! Беше невероятно!

Беше…

Беше забавно! Тимбримите аплодираха. Като видяха, че съюзниците им не са обидени, човеците се присъединиха към тях и започнаха да свиркат и да пляскат с ръце.

Титлалите се поклониха на патроните си. Добри клиенти, те, изглежда, усилено бяха работили върху отличната си шега, подготвена за този важен ден. Само Съструк все още трепереше от напрежение.

Отвсякъде около Атаклена се носеха вълни на одобрение и радост. Чу и смеха на майка си.

Но самата тя заотстъпва през аплодиращата тълпа, а после се обърна и избяга. В пълен прилив на гийр тя тичаше ли, тичаше, докато не мина покрай кратера и не изгуби пътеката. Изкачи се над красивата долина на Дългите сенки и се строполи на земята.

„Онзи ужасен делфин…“

Никога не сподели с никого онова, което бе видяла в окото на онзи кит. Не каза истината нито на майка си, нито дори на баща си… че дълбоко в прожектираната холограма беше усетила глиф, надигащ се от самия Съструк, поета на титлалите.

Единствено тя ли бе доловила третия хармоничен смях на Съструк, неговата болка и объркване? Поетът беше умрял само дни след този епизод и бе отнесъл тайната си в гроба.

Изглежда, само Атаклена беше усетила, че Церемонията не е шега, че изображението на Съструк не идва от мислите му, а от Времето! Титлалите наистина бяха избрали свои закрилници и изборът им бе отчаяно сериозен.

Сега, само няколко години по-късно, Петте галактики бяха потънали в смут поради откритията, извършени от един съмнителен клиент, от най-младата от всички раси. От делфините.

„О, земянити — помисли си тя, докато вървеше след Робърт към планината Мулун. — Какво направихте?“

Не, това не беше правилният въпрос.

„Какво, о, какво възнамерявате да направите?“

Същия следобед двамата стигнаха до стръмно поле с плочест бръшлян. Лъскави, широко разлистени растения покриваха склона на хълма като зелени, застъпващи се люспи по хълбока на някакъв огромен заспал звяр. Пътят им към планината беше препречен.

— Чудиш се как ще минем, нали? — попита Робърт.

— Склонът ми изглежда коварен — призна Атаклена. — Сигурно ще трябва да го заобиколим.

Нещо в дъното на ума на Робърт обаче я караше да се съмнява.

— Това са чудесни растения — рече той и приклекна до една от плочките — обърнат наопаки леген, почти два метра в диаметър. Хвана го за ръба, дръпна го силно и Атаклена видя отдолу жилав корен.

— Колонията пъпкува ново поколение плочки на всеки няколко седмици, като всеки пласт застъпва предишния — започна да й обяснява Робърт, докато теглеше нишковидния корен. — През късна есен последните пластове плочки разцъфтяват и стават съвсем тънки. Откъсват се и се понасят с милиони по небето със силните зимни ветрове. Прелестна гледка, повярвай ми — хвърчила във всички багри на дъгата.

— Значи са семена? — попита Атаклена.

— Е, всъщност са носители на спорите. А и повечето от семенниците, които попадат в Сайнд в началото на зимата, са стерилни. Изглежда, плочестият бръшлян разчита на някакво опрашващо животно, изчезнало по време на холокоста на буруралите. Просто още един проблем, с който да се справят екипите за екологично възстановяване. — Робърт сви рамене. — Сега обаче плочките са твърди и здрави. Ще трябва доста да се потрудя с тази.

Робърт извади ножа си и бръкна отдолу да отреже яките нишки. После се зае да подравни грапавата долна страна.

— Ще стане. Баща ти заръча да ти покажа всичко, което мога, за Гарт. Значи трябва да те науча да караш плочест бръшлян.

Робърт стъпи в плочата и й махна да се качи. Тя седна пред него, с колене от двете страни на отрязания корен.

И тогава се случи отново и Атаклена конвулсивно впи пръсти в краищата на плочата.

— Какво става, Клени?

— Отново го кенирам. То е там долу, Робърт. Някъде в гората!

— Какво? Какво има там?

— Съществото, което кенирах по-рано! Нещото, което не беше нито човек, нито шимпанзе! Прилича и на двете, но е различно. И чак пуши от Потенциал! Но… вече изчезна.

Робърт излъчваше нервност.

— Сигурна ли си, че не е било просто някой шим? Тези хълмове са пълни със събирачи на шейшен и работници по консервацията.

Атаклена излъчи глифа паланк, но се сети, че Робърт не може да забележи искрящото над главата й раздразнение и сви рамене, за да изрази приблизително същия нюанс.

— Не, Робърт. Срещала съм много неошимпанзета. Съществото, което усетих, е различно! Мога да се закълна, че не е напълно разумно. Освен това се долавяше чувство на тъга, на скрита мощ…

Внезапно развълнувана, Атаклена се обърна към Робърт.

— Възможно ли е да е някой „гартлянин“? О, нека да побързаме! Може да успеем да се приближим до него!

— И вие тимбримците сте едни! — въздъхна той. — Закъде бързаш? Тъкмо бях решил да те впечатля.

„Момчета! — помисли тя и яростно поклати глава. — Как е възможно да си мислят такива неща, дори на шега?“

— Стига си се шегувал! Да тръгваме!

Той се намести зад нея и Атаклена се облегна на коленете му. Пипалцата й се развяваха около лицето му, но Робърт не се оплака.

— Добре, тръгваме.

Спареният му човешки дъх я докосна, когато той отблъсна плочата и се плъзнаха надолу. Внезапно обаче нещо невидимо ги тръсна и ги запрати във въздуха.

Късметът и тимбримските й инстинкти й помогнаха. Хормоните на стреса се надигнаха, тя рефлекторно сви глава и се запремята като топка, тялото й се превърна в шейна, която се плъзгаше и подскачаше по плочките.

Спря чак на дъното на долината и остана да лежи, докато гийровите ензими я накарат да плати цената за бързите й рефлекси. Дишаше дълбоко и задъхано, горните и долните й бъбреци пулсираха, бореха се с ненадейното претоварване.

И я болеше. Но не можеше да локализира болката. Като че ли беше получила само няколко натъртвания и драскотини. Тогава къде…

Осъзнаването дойде внезапно и тя се изпъна и отвори очи. Болката идваше от Робърт! Нейният земен водач излъчваше заслепяващи вълни на агония!

Тя се изправи и огледа блестящия склон.

Краката на Робърт слабо подритваха изпод пласт широки плочки, Искрящ поток от гореща агония попадна точно върху короната на Атаклена.

Тя коленичи до него.

— Робърт! Боли ли те? Можеш ли да дишаш?

Колко глупаво да задава толкова въпроси! Та той бе почти в безсъзнание!

„Трябва да направя нещо.“ Атаклена извади лазерния нож от ботуша си и започна да реже бръшляна.

Робърт простена нещо неразбираемо. Дясната му ръка беше странно изкривена и около него кипеше толкова силна болка, че Атаклена трябваше да отдръпне короната си, за да не припадне.

Робърт ахна, когато тя отмести последната прогорена плочка от лицето му. Очите му бяха затворени и устата му се движеше, сякаш безмълвно си говореше нещо. А ръката му очевидно беше счупена.

Тя почувства нюансите на някакъв очевидно човешки обичай на самодисциплина, някак си свързан с числа и броене. Навярно беше методът за „самохипноза“, който всички човеци изучаваха в училище. Макар и примитивен, той като че ли донякъде помагаше на Робърт.

„А сега какво?“ — разтревожи се Атаклена. Винаги беше рисковано да се докосва наранен член на друга раса. Липсата на опит беше само част от проблема. Основните й инстинкти за оказване на помощ можеха да са изцяло погрешни за друг вид. От друга страна, някои неща трябваше да са универсални.

„Опитай да спреш изтичането на телесни течности!“

О, ако човеците не бяха толкова крехки!

Атаклена се втурна към раницата на Робърт и потърси радиоапарата. За по-малко от час от Порт Хеления можеше да пристигне помощ, а спасителите щяха да й кажат какво да направи междувременно.

Радиото беше просто, тимбримски модел, но не работеше.

Атаклена свали задния капак. Предавателният кристал липсваше. Тя премигна смаяно.

Бяха отрязани от всякаква помощ. Тя бе съвсем сама.

— Робърт! — Атаклена коленичи до него. — Не мога да ти помогна, ако не ми казваш какво да правя!

Той все още броеше от едно до десет — за хиляден път. Тя заповтаря името му, докато очите му не се фокусираха.

— Аз… мисля, че ръката ми е счупена, Клени… — задъхано каза той. — Помогни ми да отида на сянка… после използвай болкоуспокоителни…

Очите му се подбелиха и той изпадна в безсъзнание. Що за нервна система — да се претоварва от болката и да оставя притежателя си неспособен да си помогне. Вината не беше на Робърт. Той беше смел, но мозъкът му бе изключил.

Разбира се, имаше едно преимущество. Припадъкът заглуши излъчваната агония, така че й беше по-лесно да го изтегли по гъбестото, неравно поле на плочестия бръшлян. Опитваше се да не друса много счупената му ръка.

Едрокост, свръхяк, прекалено мускулест човек!

Донесе раниците и бързо откри комплекта за първа помощ на Робърт. Вътре имаше някакво лекарство, което го беше видяла да използва само преди два дни, когато в пръста му се беше забола треска. Тя щедро намаза раните му с течността.

Робърт простена и леко помръдна. Тя усети как умът му се бори да изплува над болката. Скоро той полуавтоматично започна отново да си шепне числа.

Устните й се движеха, докато четеше англическите инструкции на контейнера с „пяна за плът“, после момичето напръска раните му.

Оставаше ръката — и агонията. Робърт беше споменал опиати. Но кои болкоуспокоителни?

Имаше много малки ампули с четливи надписи на англически и галседем. Но упътванията бяха неясни.

Тя използва логиката си. Лекарствата за спешна помощ трябваше да бъдат опаковани в газови ампули за лесно и бързо прилагане. Извади три подходящи според нея стъклени цилиндърчета и се наведе напред, докато сребристите нишки на короната й не се посипаха по лицето на Робърт. Усети човешката му миризма — спарена и много мъжка.

— Робърт — внимателно прошепна тя на англически. — Зная, че ме чуваш. Трябва ми твоят разум тук и сега.

Очевидно само го разсейваше от самохипнозата, защото усети, че болката му се усилва. Робърт сгърчи лице и започна да брои на глас.

Имаше само един начин да достигне до него и той означаваше да разголи себе си. Това я плашеше, но изглежда, нямаше друг избор.

— Аз… аз съм тук, Робърт. Сподели я с мен.

Отвори се за тесния поток от остра, абстрактна агония — абсолютно нетимбримска и все пак зловещо позната.

„Да си човек наистина е странно.“ — помисли Атаклена и се насочи към центъра на агонията. Потъна в река от болка. Ха! Пак човешка метафора!

Това, от което имаше нужда, бе усунлтлан, защитно поле, което да я пренесе по реката до извора й.

Носещите се призрачни образи като че ли се събраха около нея. Мъглявите фигури се сливаха, материализираха, добиваха форма. Атаклена внезапно откри, че може да си представи, че седи в малка лодка! А в ръцете си държеше гребло.

Това ли беше начинът, по който се проявяваше усунлтлан в човешкия ум? Като метафора?

Удивена, тя започна да гребе срещу течението към жилещия въртоп.

Покрай нея се носеха сенки, тълпяха се и се блъскаха в заобикалящата я мъгла. Първо прелетя някакво изкривено лице. После й се озъби някаква чудата животинска фигура. Повечето от гротескните създания, които зърваше, изобщо не можеха да съществуват в реалната вселена.

Не бе привикнала да си представя мисловните мрежи и й беше нужно известно време, за да осъзнае, че фигурите отразяват спомени, конфликти, емоции.

Толкова много емоции! Атаклена изпита желание да избяга. Можеше да полудее!

Но тимбримското й лябопитство я накара да остане. А също и дългът.

„Толкова е странно“ — помисли си тя, докато гребеше през метафоричното блато. Полузаслепена от носещите се капчици болка, тя зяпна от почуда. О, какво не би дала да е истински телепат и да знае, а не само да предполага какво означават всички тези символи.

Тук имаше толкова много пътища, колкото и във всеки тимбримски ум. Някои от странните образи и усещания й бяха познати. Навярно те отразяваха времената преди нейната раса и тази на Робърт да се научат да говорят — собственият й народ чрез ъплифтиране, а човеците по трудния начин — времената, когато две племена от умни животни бяха водили много сходен начин на живот на диви, много далечни един от друг светове.

Най-странното беше, че виждаше едновременно с два чифта очи. Единият удивено оглеждаше царството на метафорите, а другият, нейният собствен, виждаше лицето на Робърт на сантиметри от своето, под булото на короната й.

Той бързо премигна. Беше престанал да брои. Тя поне разбираше част от това, което ставаше. Но Робърт изпитваше нещо наистина странно. До нея се донесоха кратки полуспомени за неща, едновременно нови и стари.

Атаклена се съсредоточи и оформи изящен глиф — премигващ фар, който светваше и угасваше в резонанс с най-дълбоката хармония на ума му. Робърт ахна и момичето усети, че той протяга ръка, за да го докосне.

Неговото метафорично аз доби форма до нея в малката лодка. В ръцете му също имаше весло. Изглежда, на това равнище нещата просто бяха такива — той дори не попита как се е оказал там.

Заедно преплуваха реката от болка. Трябваше да гребат през вихрен облак от агония. Срещаха препятствия, непредвидени пречки и въртопи, в които странни гласове зловещо шепнеха от мрачните глъбини.

Накрая стигнаха до дълбок вир — центърът на проблема. На дъното му лежеше образ на желязна решетка в каменен под. Ужасни отломки запушваха канала.

Робърт тревожно се отдръпна. Атаклена знаеше, че това трябва да са емоционално натоварени спомени, оформени в страшни фигури на зъби, лапи и подпухнали, ужасни лица. „Как е възможно хората да оставят да се натрупат такива боклуци?“ Беше замаяна и уплашена от грозните живи останки.

„Наричат се неврози — каза с вътрешния си глас Робърт. Значи знаеше какво «гледат» и се бореше със страх, далеч по-ужасен от нейния. — Забравил съм толкова много от тези неща! Нямах представа, че все още са тук.“

Робърт се втренчи във враговете си долу — и Атаклена видя, че много от лицата са изкривени, гневни версии на неговото.

„Това е моя работа, Клени. Много преди Контакта сме научили, че има само един начин да се справиш с каша като тази. Истината е единственото оръжие, което действа.“

Лодката се разклати, когато метафоричното аз на Робърт се обърна и се хвърли в морето от болка.

„Робърт!“

Водата се разпени. Малката лодка започна да потъва и да се издига, принуждавайки я да се хване здраво за ръба на странния усунлтлан. Блестяща, ужасна болка пръскаше навсякъде. А долу, при решетката, се водеше страшна битка.

Във външния свят по лицето на Робърт течеше пот. Атаклена се чудеше още колко време ще издържи той.

Тя колебливо прати образа на ръката си във водата. Прекият допир изгаряше, но тя продължи и достигна решетката.

Нещо сграбчи ръката й! Тя се дръпна, но не успя да се освободи. Едно страховито създание, което носеше отвратителна версия на лицето на Робърт, гледаше към нея с изражение, сгърчено почти до неузнаваемост от някаква извратена похот. Нещото силно я дърпаше и се опитваше да я изтегли в отвратителната вода. Атаклена изкрещя.

Друга сянка се вкопчи в нападателя й. Ръката й се освободи и тя падна назад. Малката лодка започна бързо да се отдалечава! Навсякъде около нея езерото от болка се носеше към канала. Но лодката й се движеше в обратната посока, срещу течението.

„Робърт ме тласка навън“ — осъзна тя. Контактът се стесни, после прекъсна. Метафоричните образи рязко изчезнаха. Атаклена замаяно премига. Беше коленичила върху меката пръст. Робърт държеше ръката й и дишаше през стиснатите си зъби.

— Трябваше да те спра, Клени… Това беше опасно за теб…

— Но ти изпитваш такава болка!

Той поклати глава.

— Ти ми показа къде да я блокирам. Сега… сега мога да се погрижа за невротичния боклук — нали вече знам, че е там… А… а казвал ли съм ти вече, че човек много лесно може да се влюби в теб?

Атаклена рязко се изправи, удивена от думите му, и му показа трите ампули.

— Робърт, трябва да ми кажеш кое от трите болкоуспокоителни ще те облекчи и в същото време ще те остави в съзнание, за да можеш да ми помогнеш!

Той погледна с присвити очи.

— Синята ампула. Отчупи я под носа ми, но внимавай да не вдишаш ти! Не… не зная как ще ти повлияят параендорфините.

Атаклена счупи ампулата и от нея излезе малък гъст облак. Приблизително половината изчезна при следващото вдишване на Робърт. Останалата част бързо се разпръсна.

С дълбока треперлива въздишка тялото на земянита се отпусна. Той отново вдигна поглед към нея. Очите му блестяха.

— Не зная дали мога да остана още дълго в съзнание. Но почти си струваше… да споделя ума си с теб.

В аурата му сякаш затанцува проста, но изящна версия на цунур’тцун. Атаклена за миг се изненада.

— Ти си много странно същество, Робърт. Аз…

Тя замълча. Цунур’тцун… той вече беше изчезнал, но момичето не можеше и да си представи да кенира този глиф. Как ли се беше научил Робърт да го прави?

Атаклена кимна и се усмихна. Характерното за човеците движение дойде от само себе си, сякаш подсъзнателно.

— Току-що си помислих същото, Робърт. Аз… аз също смятам, че си струваше.

13.Фибен

Падащият кораб помете десетки дървета, разора дълга грозна бразда и застина почти на ръба на отвесната пропаст.

Беше нощ. За кратко около кораба плъзна пожар, но пламъците бързо изчезнаха, победени от горската влага.

Чуваше се само пращенето на свръхнагретия метал, охлаждан от студената мъгла, която пълзеше по склона откъм долината.

После всичко стихна. Животинките отново занадничаха от дупките си. Няколко дори се приближиха, подушиха с отвращение горещото нещо и се заеха с по-сериозната си работа — да оцелеят.

Приземяването беше лошо. Пилотът в аварийната кабина не помръдваше. Нощта измина без никакъв признак на движение.

Накрая, с кашляне и слаб стон, Фибен се свести и изхърка:

— Къде?… Какво?…

Първата му мисъл беше, че току-що е проговорил на англически. „Това е добре — вцепенено си помисли той. — Значи нямам мозъчни увреждания.“

Способността на едно неошимпанзе да използва език беше най-важното му притежание, но пък можеше да бъде загубено съвсем лесно. Речевата афазия водеше до преразпределяне — а дори и до регистриране за генетично изпитание.

Разбира се, пробите от плазмата на Фибен вече бяха пратени на Земята и навярно беше прекалено късно да ги върнат, така че имаше ли наистина значение, ако го преразпределяха? Така или иначе, никога не го беше интересувало какъв е цветът на картата му за възпроизводство.

Или поне не го беше интересувало повече от повечето шими.

„Я, нещо започваме да ставаме философи, а? Като отлагаме неизбежното? Недей да трепериш, Фибен. Действай! Отвори си очите. Опипай се. Провери дали всичките ти чаркове са си все още на мястото.“

Добре казано, но не толкова лесно за изпълнение. Фибен се опита да вдигне главата си и простена. Беше обезводнен. Дори клепачите му скърцаха като ръждясали чекмеджета.

Накрая успя да отвори очи и видя, че капакът на кабината е разбит и потънал в сажди. И мокър. Значи беше валяло.

Откри една от причините за дезориентацията си — капсулата беше наклонена поне на петдесет градуса. Поигра си с предпазните колани, успя да ги разкопчее и се отпусна. После събра малко сили и заблъска по смачканата врата, докато дръжката най-после не поддаде. Отгоре му се изсипа дъжд от листа и камъчета.

Последваха няколко минути суха кашлица и накрая той задъхан увисна на вратата и скръцна със зъби.

— Хайде — промълви той. — Да се чупим оттук! — После се надигна, без да обръща внимание на болката, и отчаяно се провря през отвора, като се въртеше и опипваше с крак, за да намери опора. Накрая усети мръсната, благословена земя. Но когато се пусна от вратата, левият му глезен отказа да го държи. Фибен се претърколи, падна и изохка.

На пет-шест метра пред него светлината на зората разкриваше ръба на стръмен склон. Отдолу се донасяше шум на течаща вода. „Уф — помисли си той в замаяна почуда. — Още пет метра и сега нямаше да съм толкова жаден.“

Изгряващото слънце освети овъглените следи от падането на космическия кораб. „Лека му пръст на стария «Проконсул» — помисли си Фибен. — Седем хиляди години вярна служба на петдесетина стари галактически раси, само за да бъде довършен над една незначителна планета от Фибен Болгър, клиент на вълконите, полуобучен пилот от милицията. Какъв недостоен край за един храбър стар воин.“

Но в края на краищата той беше надживял разузнавателния кораб. Поне засега.

Някой някога бе казал, че един от критериите за разумност е колко енергия се влага в неща, различни от оцеляването. Фибен чувстваше тялото си като резен полуопечено месо, но въпреки това намери сили да се усмихне. Беше паднал от три милиона километра и въпреки това може би щеше да доживее деня, когато да разкаже за това на някой свой умен внук. След две поколения.

Потупа опърлената земя до себе си и се засмя прегракнало.

— Давай, Тарзан!

14.Ютакалтинг

— … Ние сме тук като приятели на галактическата Традиция, защитници на блйгопристойността и честта, бранители на волята на древните, открили толкова отдавна Начина на Нещата…

Ютакалтинг не беше много силен в галактически три и записа Прокламацията за губруанското нашествие на подвижния си секретар, за да може да я разучи по-късно. Слушаше само с половин ухо, докато довършваше подготовката си.

„… само с половин ухо…“ Короната му изцвърча в изблик на удивление, когато осъзна, че е използвал фразата в мислите си. Човешката метафора караше ушите да го засърбят!

Наблизо шимите бяха настроили приемниците си на англическия превод, също излъчван от губруанските кораби. Това беше „неофициална“ версия на прокламацията, тъй като англическият беше вълконски език, неподходящ за дипломацията.

Ютакалтинг оформи л’ют’цака, приблизителният еквивалент на жест с палец, опрян до носа, по посока на нашествениците. Един от помощниците му неошимпанзета озадачено вдигна очи към него — сигурно притежаваше някаква латентна пси-заложба. Другите трима космати клиенти бяха приклекнали под близкото дърво и слушаха доктрината на нахлуващата армада.

— … в съответствие с протокола и всички Правила на Войната до Земята беше пратено постановление, обясняващо нашата болка и исканията ни за обезщетение…

Ютакалтинг постави последния печат върху Дипломатическия склад. Пирамидалната сграда се намираше на една скала, надвиснала над Силмарско море, точно на югозапад от другите постройки на тимбримското посолство. Над океана всичко изглеждаше красиво и пролетно. Дори днес малки рибарски лодки кръстосваха тихите води, сякаш в небето не се криеше никакъв друг враг освен разкъсаните облаци.

В другата посока обаче, до малката горичка от тулска голямотрева, пренесена от родната му планета, канцеларията на Ютакалтинг и официалната резиденция бяха пусти и изоставени.

Стриктно казано, той би могъл да остане на поста си, но не изпитваше желание да се доверява на думите на нашествениците, че следват всички Правила на Войната. Губруанците бяха известни с това, че тълкуват традицията както им е изгодно.

Във всеки случай, дипломатът си имаше план.

Ютакалтинг завърши със запечатването и отстъпи от Дипломатическия склад. Отдалечен от самото посолство, запечатан и заключен, той имаше закрилата на милиони години прецедент. Канцеларията и другите сгради на посолството можеха да бъдат плячкосани, но нашественикът трудно можеше да намери задоволително извинение за нахлуване в свещения склад.

И въпреки това Ютакалтинг се усмихваше. Той вярваше на губруанците.

Отстъпи още десетина метра, съсредоточи се и оформи прост глиф, после го излъчи към върха на пирамидата, където беззвучно се въртеше малък син глобус. Той моментално изсветля и издаде ясно доловимо бръмчене. Ютакалтинг се обърна и се приближи до очакващите го шими.

— … в списъка като наша първа болка, че клиентната раса на земянитите, официално известна като Турсиопс амикус или „неоделфини“, е направила откритие, което те не споделят с нас. Твърди се, че това откритие предвещава сериозни последици за галактическото общество. Кланът на Гууксюй-Губру, като закрилник на традицията и наследството на Прародителите, е длъжен да се намеси! Наше законно право е да вземем заложници, за да принудим онези полуоформени водни същества и техните вълконски господари да разкрият скритата информация…

Едно малко ъгълче в мислите на Ютакалтинг се зачуди точно какво е открила извън галактическия диск другата раса клиент на земянитите. Той замислено въздъхна. Така, както вървяха нещата в Петте галактики, щеше да му се наложи да предприеме дълго пътуване през равнище „Д“ на хиперпространството и да се появи след милион години, за да разбере цялата история. Дотогава, разбира се, тя вече щеше да е станала древна.

Всъщност това, че именно „Стрийкър“ беше предизвикал настоящата криза, нямаше значение. Тимбримският Велик съвет беше пресметнал, че така или иначе на всеки няколко века трябва да има някакъв взрив. Земянитите просто бяха успели да го разпалят малко раничко. Това бе всичко.

„Да го разпалят малко раничко…“ Ютакалтинг потърси подходящата метафора. Сякаш дете беше избягало от люлката си, бе пропълзяло право в бърлогата на вл’коргски зверове и беше плеснало царицата точно по муцуната!

— … втора болка и причина, ускорила нашето облагородяващо нахлуване тук, е сериозното ни подозрение, че на планетата Гарт се извършват нарушения в ъплифтирането! Разполагаме с доказателства, че на полуразумните клиенти, известни като „неошимпанзета“, се дават неподходящи напътствия и те не се обслужват както трябва нито от техните патрони човеците, нито от тимбримските им спътници…

„Тимбримите ли? Неподходящи спътници? О, вие, арогантни птицеобразни, ще заплатите за тази обида“ — закле се Ютакалтинг.

Шимите припряно се изправиха и ниско се поклониха, когато дипломатът приближи. Сюулф-куон за миг проблесна във връхчетата на короната му, докато им отвръщаше.

— Искам да пратя някои послания. Ще ми помогнете ли?

Всички кимнаха. Очевидно между тях имаше напрежение, тъй като произхождаха от различни социални прослойки.

Единият гордо носеше униформата на офицер от милицията. Другите двама бяха цивилни. Последният и най-неугледно облечен шим носеше на гърдите си екран с редици бутони от двете страни, който даваше възможност на бедното същество да общува. Той стоеше малко зад и встрани от другите и едва вдигаше очи от земята.

— На вашите услуги — отвърна късо подстриганият млад лейтенант, като отдаде чест. Изглеждаше напълно безразличен към киселите погледи, които му хвърляха крещящо облечените цивилни.

— Това е добре, приятелю. — Ютакалтинг хвана шима за рамото и му подаде малък черен куб. — Моля те, отнеси това на планетарен координатор Онийгъл, заедно с моите почитания. Кажи й, че трябва да отложа заминаването си в Убежището, но се надявам скоро да се срещнем.

„Всъщност аз не лъжа — напомни си Ютакалтинг. — Благодарение на англическия и на прелестната му неяснота!“

Шимът лейтенант пое куба и отново се поклони под абсолютно точния ъгъл за изразяване на уважение на двуного към старши патрон от раса съюзник. Без дори да поглежда към другите, той се затича към куриерския си велосипед.

Един от цивилните, който очевидно смяташе, че Ютакалтинг няма да го чуе, прошепна на крещящо облечения си колега:

— Надявам се, че този пуяк със синя карта ще цопне в някоя кална локва и ще измокри блестящата си униформа.

Ютакалтинг се направи, че не е чул забележката. Понякога си струваше да остави другите да си мислят, че тимбримският слух е толкова лош, колкото и зрението им.

— А това е за вас — каза той на двамата шими, облечени в безвкусни дрехи, и подхвърли на всеки от тях по една малка чанта. Бяха пълни с галмонети, непроследими и универсални по време на война и смут, защото бяха обезпечени със съдържанието на самата Велика библиотека.

Двамата шими се поклониха — опитваха да имитират прецизността на офицера. Димпломатът усети съсредоточеността им върху кесиите. Бяха забравили всичко друго на света.

Двамата — представители на малкия престъпен подземен свят на Порт Хеления — се обърнаха и устремно се затичаха през горичката. Ако трябваше да използва друга човешка метафора, те бяха неговите „очи и уши“, откакто бе пристигнал тук. И сега несъмнено смятаха своята работа за приключена.

„И ви благодаря за това, което бяхте готови да направите“ — помисли си Ютакалтинг. Отлично познаваше тази пасмина. Бързо щяха да изхарчат парите му и щяха да им се приискат още. А след няколко дни щеше да има само един източник на такива монети.

Скоро те щяха да имат други работодатели. Ютакалтинг беше сигурен в това.

— … сме дошли като приятели и закрилници на предразумните раси, за да видим, че им се дава подходящо напътствие и членство в достоен клан…

Остана само един шим. Опитваше се да стои изпънат, но не можеше да не пристъпва нервно.

— Ами… — Ютакалтинг рязко спря. Пипалцата му се развяха и той се обърна, за да погледне над морето.

Ивица светлина се появи от носа от другата страна на залива, устреми се нагоре и на изток в небето. Ютакалтинг засенчи очи. Блестящото въгленче се скри в облаците.

От’тушутн, неговият помощник, секретар и приятел преминаваше с техния кораб през сърцето на бойната флота, която заобикаляше Гарт. Тимбримската машина беше специално построена. Той дори можеше да успее.

Все пак неговата задача бе просто да се опита.

Ютакалтинг кенира напред. Да, нещо управляваше този взрив от светлина, имаше нещо и за него. Блестящо наследство. Той притегли прощалния глиф на От’тушутн и го запази на скъпоценно място, в случай че някога се върнеше у дома и му се удадеше възможност да разкаже на любимите на храбрия Тим за подвига му.

Сега на Гарт имаше само двама тимбрими и Атаклена беше на толкова безопасно място, колкото той бе могъл да й осигури. Беше време да се погрижи за собствената си участ.

— … да спасим тези невинни създания от извратеността на вълконите и престъпниците…

Той се обърна към малкия шим, своя последен помощник.

— Ами ти, Йо-Йо? Искаш ли задача?

Йо-Йо зачука по бутоните на екрана си.

Ютакалтинг се усмихна. Трябваше да побърза и да се срещне с Коулт. Тенанинският посланик сигурно вече беше почти обезумял. Е, можеше да почака още няколко минути.

— Да — каза той на Йо-Йо. — Мисля, че има нещо, което можеш да направиш за мен. Смяташ ли, че можеш да пазиш тайна?

Дребничкият генетичен брак закима. Меките му кафяви очи се изпълниха с искрена преданост. Ютакалтинг беше прекарал много време с Йо-Йо и го беше научил на неща, с които училищата на Гарт изобщо не биха си правили труда — умения за оцеляване в пустинна местност и пилотиране на прост самолет например. Йо-Йо не беше гордостта на ъплифтирането на неошимпанзетата, но имаше предано сърце и бе по-умен, отколкото бе очаквал дори Ютакалтинг.

— Виждаш ли онази синя светлина на върха на пирамидата, Йо-Йо?

— Добре — кимна Ютакалтинг. — Зная това. Ще разчитам на теб, мили мой малки приятелю.

Междувременно компютърният глас от космоса продължаваше да бръмчи, довършвайки Прокламацията на нашествието.

— … и да ги предоставим за осиновяване от някой подходящ по-стар клан, който няма да ги води към непристойно поведение…

„Многословни птички — помисли си Ютакалтинг. — Всъщност глупави същества.“

— Ще им покажем едно „непристойно поведение“, нали, Йо-Йо?

Дребният шим нервно кимна и се ухили, макар и да не разбра всичко.

15.Атаклена

Малкият лагерен огън хвърляше жълто-оранжеви отблясъци върху стволовете на почтидъбовете.

— Бях толкова гладен, че дори вакуумираната храна ми се услади — въздъхна Робърт. — Мислех да приготвя печени бръшлянови корени, но предполагам, че и двамата няма да имаме апетит за този деликатес в скоро време.

Самата Атаклена яде малко. Тялото й беше почти прочистено от пептидите, останали от гийровата реакция, но тя все още чувстваше слаби болки след следобедното им приключение. От друга страна имаше нещо по-важно.

— Робърт, защо си свалил кристалите от радиоапарата?

Той помълча, после каза сериозно:

— Надявах се да не се наложи да ти го кажа още няколко дни, Атаклена. Но миналата нощ видях, че комуникационните спътници са унищожени. Това може да означава единствено, че са пристигнали галактяните, както очакваха родителите ни. Радиокристалите могат да бъдат засечени от космически резонаторни детектори, дори когато не действат. Извадих ги, за да не ни открият. Това е стандартна практика.

Атаклена почувства, че върхът на гребена й потреперва. „Значи се започна.“

Копнееше да е с баща си. Все още я болеше, че я беше отпратил, а не й беше позволил да остане с него и да му помага.

Мълчанието се проточи. Тя кенира нервността на Робърт. На два пъти той като че ли понечи да заговори, после спираше и се замисляше.

— Съгласна съм с логиката ти за кристалите, Робърт — каза тя. — Дори ми се струва, че разбирам защитния инстинкт, които те е накарал да се въздържиш да ми кажеш за това. Но не трябва да го правиш отново. Глупаво е.

— Няма, Атаклена — сериозно се съгласи Робърт.

Известно време мълчаха, после Робърт се пресегна със здравата си ръка и я докосна.

— Клени, аз… аз искам да знаеш, че съм ти благодарен. Ти спаси живота ми…

— Робърт — уморено въздъхна тя.

— … но не е само това. Когато влезе в ума ми, ти ми показа такива неща за самия мен… неща, за които никога преди не съм знаел. Това е важна услуга. Можеш да прочетеш за всичко това в учебниците, ако искаш. Самоизмамата и неврозите са две особено коварни човешки напасти.

— Те не са характерни единствено за човеците, Робърт.

— Сигурно не са. Това, което видя в ума ми, навярно не е било нищо по стандартите ни отпреди Контакта. Но като се има предвид историята ни… е, дори най-нормалният от нас има нужда да му се напомня от време на време. И знаеш ли, искам да станем по-близки.

Атаклена нямаше представа какво да каже, така че премълча. Животът през ужасните тъмни векове на Човечеството сигурно наистина е бил страшен. Изведнъж разбра, че усеща лицето си топло. Капилярите й се разширяваха в онази човешка реакция, която смяташе за толкова странна. Тя се изчервяваше!

— Какво искаш да кажеш, Робърт?

— Искам да ми покажеш нещо повече за тимбримския живот. За обичаите ви. Искам да разбера какъв е еквивалентът при твоите сънародници на удивеното зяпване, кимването или усмивката.

Над главата му потрепна нещо. Короната на Атаклена се разпери, но изящният, прост и призрачен глиф, който той беше оформил, изчезна като дим. Навярно момчето дори не осъзна какво е направило.

— Хм — каза тя, премигна и поклати глава. — Не съм сигурна, но ми се струва, че вече си започнал да разбираш.

Трябваше да тръгват.

Атаклена скри по-голямата част от багажа му в хралупата на един бук и остави знаци по кората, за да отбележи мястото, макар да се съмняваше, че някой ще се върне, за да го прибере.

— Трябва ти лекар — каза тя, като попипа челото му. Повишената му температура очевидно не беше добър признак.

Робърт посочи планината на юг.

— На два дни път натам е имението Мендоса. Госпожа Мендоса е била медицинска сестра преди да се омъжи за Хуан и да се заеме със земеделие.

Атаклена неуверено погледна към прохода. Щеше да им се наложи да се изкачат почти на хиляда метра, за да го преминат.

— Робърт, сигурен ли си, че това е най-добрият маршрут? Уверена съм, че от време на време усещам емоции много по-отблизо, над линията на хълмовете на изток.

Робърт се изправи и подпирайки се на тоягата си, пое по пътеката на юг.

— Хайде, Клени. Знам, че искаш да откриеш гартлянин, но едва ли сега е времето за това. Можем да отидем на лов за предразумни местни животни след като ме закърпят.

Атаклена се загледа след него, удивена от нелогичността на забележката му.

— Робърт, това, което каза, е странно! Как мога да мисля за търсене на местни създания, независимо колко са тайнствени, докато още имаш нужда от грижи! Съществата, които усетих на изток, очевидно бяха човеци и шими, макар да признавам, че имаше някакъв странен допълнителен елемент, почти като…

— Аха! — само каза Робърт.

Учудена, Атаклена се опита да долови чувствата му, но самодисциплината и решителността на човека бяха просто невероятни за представител на вълконска раса. Можеше единствено да каже, че е смутен — и че това е свързано с нейното споменаване за разумни мисли на изток оттук.

О, как й се искаше да е истински телепат! За пореден път се зачуди защо тимбримският Велик съвет не се е противопоставил на правилата на Института по ъплифтиране и не е продължил да развива тази способност. Понякога завиждаше на човеците за изолираността, с която обграждаха живота си и негодуваха срещу клюкарското вмешателство на собствената й култура. Но точно сега й се искаше единствено да се вмъкне в съзнанието му и да разбере какво крие!

Короната й се развяваше и ако на километър разстояние имаше тимбрими, те щяха да потреперят от гневното й, яростно мнение за начина, по който стояха нещата.

Робърт явно бе уморен. Атаклена вече беше разбрала, че блестящите капчици пот по челото му означават същото като почервеняването и настръхването на тимбримската корона — прегряване.

После го чу да брои полугласно и разбра, че трябва да си починат.

— Не — поклати глава той. Гласът му беше пресекнат. — Първо ще прекосим този хребет и ще се спуснем в следващата долина. Оттам насетне целият път е сенчест.

— Не Робърт. Не можеш да вървиш до имението Мендоса. Аз определено не мога да те нося, а няма да те оставя сам за два-три дни! Изглежда, имаш някаква причина да искаш да избегнеш хората, които усетих на изток оттук. Но каквато и да е, тя не може да се сравнява със спасяването на живота ти!

— Добре, Клени. Ще свием на изток — Робърт въздъхна. — Само ми обещай, че ще продължиш да ме кенираш. Това е прекрасно, като самата теб, и ми помага да те разбирам по-добре… а сега ми се струва, че трябва да тръгваме, защото се разприказвах. При човеците това е признак за загуба на ориентация. Вече трябва да си го разбрала.

Очите на Атаклена се раздалечиха и тя се усмихна.

— Да, вече знам това, Робърт. А сега ми кажи, как се казва мястото, където отиваме?

— Нарича се център „Хаулетс“ и е точно ей натам. Те не обичат неканени гости, така че е по-добре да разговаряме високо, когато наближим.

Вървяха с чести почивки. Малко преди пладне спряха на сянка до малък извор. Робърт потъна в неспокоен сън.

Атаклена безпомощно гледаше човешкия младеж. Откри, че си тананика прочутата „Заупокойна молитва на Неизбежността“ на Тлуфолтрийла. Тъжното парче за аура и глас беше на повече от четири хиляди години и бе написано по време на тъга, когато расата патрон на тимбримите, калтмурите, била унищожена в кървава междузвездна война.

Неизбежността не беше успокоително понятие за нейния народ, дори още по-малко, отколкото за земянитите. Но тимбримите още отдавна бяха решили да опитват всички неща и да научат всички философии. Примирението също имаше своите достойнства.

„Не и този път!“ — закле се Атаклена, напъха Робърт в спалния му чувал и го накара да изпие още хапчета. После стегна ръката му, колкото можа, и натрупа около него камъни и клони, за да не би да се претърколи.

Надяваше се, че ниската ограда ще го пази от опасни животни. Разбира се, буруралите бяха прочистили горите на Гарт от всички големи същества, но това не й пречеше да се притеснява. Щеше ли да е в безопасност един изпаднал в безсъзнание човек, ако го оставеше сам?

Постави лазерния си нож и манерката до лявата му ръка, наведе се и докосна челото му с чувствителните си, премоделирани устни. Короната й се развя, падна върху лицето му и го помилва с изящните си нишки, за да му даде прощалната си благословия по начина, по който правеше собственият й народ.

Еленът би тичал по-бързо. Пумата би се плъзгала в смълчаната гора по-безшумно. Но Атаклена никога не беше чувала за тези животни. И дори да беше, един тимбрим никога не прави сравнения. Девизът на расата им беше „приспособяемост“.

През първия километър вече бяха започнали автоматичните промени. Жлезите впръскваха сила в краката й, а промените в кръвта я караха да използва по-пълноценно въздуха, който дишаше. Отпуснатата съединителна тъкан широко отваряше ноздрите й, за да диша още по-дълбоко; кожата й се бе опънала, за да не позволи на гърдите й да подскачат, докато тича.

Бързите й стъпки по меката глина бяха леки и тихи. Само случайното изпращяване на клонки съобщаваше за приближаването й и караше горските същества бързо да се крият в сенките. Усещаше ги — и като звук, и като ясно излъчване, което долавяше с короната си.

Враждебните им гласове я караха да се усмихва. Животните бяха толкова сериозни. Съвсем малко от тях — онези, които почти бяха готови за ъплифтиране — притежаваха нещо, което напомняше на чувство за хумор. И после, след като ги осиновяха и започнеше ъплифтирането, патроните им много често коригираха тази им особеност като „нестабилна черта“.

Стигна билото на хребета с веригата вездесъщи назъбени камъни, забави ход, за да преодолее лабиринта от стърчащи монолити, после спря да си почине. Облегна се на един от високите камъни и като дишаше тежко, разпери короната си. Пипалцата се развяха в търсене.

Да! Наблизо имаше човеци! И неошимпанзета. Тя вече добре познаваше моделите и на двата вида.

Концентрира се. Имаше и нещо друго. Нещо дразнещо.

Трябваше да е загадъчното същество, което вече бе усетила на два пъти! Долавяше онова странно качество, което в един миг й изглеждаше земно, а в следващия като че ли беше съвсем типично за тази планета. И бе предразумно, със свой собствен мрачен, сериозен характер.

Ех, защо съпреживяването не беше по-насочващо усещане! Тя тръгна напред, като следваше източника през лабиринта от камъни.

Някаква сянка падна върху нея. Атаклена инстинктивно отскочи и приклекна — хормоните устремно вляха бойна мощ в ръцете й. Тя пое въздух и се опита да потисне гийровата реакция. Беше очаквала да срещне някакво малко диво животно, оцеляло от холокоста на буруралите, а не нещо толкова голямо!

„Успокой се“ — каза си тя. Силуетът, очертал се на камъка над главата й, беше на огромно двуного, очевидно братовчед на Човека, а не местен обитател на Гарт. Едно шимпанзе никога не би могло да представлява опасност за нея, разбира се.

— З-здрасти! — успя да каже на англически тя, като преодоля треперенето, предизвикано от отслабващия гийр. Наум прокле инстинктивните реакции, които при сблъсък правеха тимбримите опасни същества, но и съкращаваха живота им и често ги поставяха в затруднено положение в изискана компания.

Съществото над главата й я гледаше. Стоеше на два крака, на кръста имаше пояс с някакви сечива, но не се виждаше хубаво в ярката синкава светлина на гартското слънце. И все пак Атаклена можеше да каже, че съществото е прекалено голямо за шимпанзе.

То не реагира. Всъщност създанието просто гледаше надолу към нея.

От раса клиент млада като неошимпанзетата, не можеше да се очаква да е особено интелигентна. Атаклена примижа срещу тъмната космата фигура и бавно произнесе на англически:

— Трябва да съобщя за спешен случай. Едно човешко същество е ранено недалеч оттук. Има нужда от незабавна помощ. Моля те, заведи ме при някакви хора. — Атаклена очакваше незабавен отговор, но създанието само пристъпи от крак на крак и продължи да я гледа.

Възможно ли бе да се е сблъскала с особено тъпо шимпанзе? Или пък с някакъв мутант? Сред новите раси клиенти се наблюдаваше голяма вариативност, понякога включваща опасни регресии — доказателство беше онова, което се бе случило с буруралите на Гарт.

Атаклена протегна сетивата си. Короната й се сгърчи от изненада!

Съществото беше предразумно! Повърхностната прилика — козината и дългите ръце — я бе заблудила. Това не беше никакъв шим!

Не беше за чудене, че не й отговаряше. То все още нямаше патрон, който да го научи да говори! Потенциалът се вълнуваше и трептеше. Тя го усещаше точно под повърхността.

Зачуди се какво ли може да каже на една предразумна форма на живот. Погледна го по-внимателно. Връхчетата на тъмните косми на съществото блестяха на слънцето. Късите извити крака носеха масивно тяло, завършващо с огромна глава, стеснена в горната част. Огромните му рамене се сливаха с нея, без да се забелязва шия.

Атаклена си спомни прочутия разказ на Ма’чуталил за космическия ловец, срещнал в горите далеч от колониалното селище дете, отгледано от диви маймуноподобни. Когато заловил яростното, ръмжащо малко създание в мрежите си, ловецът излъчил опростен вариант на ш’ха’куон, огледалото на душата.

Атаклена оформи глифа на съпреживяване, доколкото можеше да си го спомни.

Съществото се изпъна, отстъпи и изсумтя.

Отначало тя си помисли, че реагира на глифа й. После осъзна, че някакъв шум нарушава колебливата връзка. Предразумният изсумтя пак, обърна се, заподскача от камък на камък и изчезна.

Атаклена се затича след него, но напразно — след секунди загуби следата. Въздъхна и пое на изток, където според Робърт се намираше земянитският център „Хаулетс“. В края на краищата по-важно беше да намери помощ.

И след малко почти се сблъска със спасителната група.

— Съжаляваме, че ви уплашихме, госпожо — навъсено каза водачът на групата. Гласът му беше нещо средно между ръмжене и квакане на езеро, пълно с жаби. — Един събирач на шейшен ни каза, че видял някакъв катастрофирал кораб, затова пратихме две спасителни групи. Не сте ли виждали някакъв космически кораб да пада?

Атаклена още трепереше от проклетата свръхреакция. Сигурно беше изглеждала ужасяващо през първите секунди — изненадата бе предизвикала нова бясна реакция на промяна. Клетите създания сто на сто се бяха стреснали.

— Не, не съм — бавно и внимателно отвърна Атаклена, за да не кара дребните клиенти да се напрягат. — Но трябва да ви съобщя за друг спешен случай. Приятелят ми — човешко същество — е зле. Ръката му е счупена и вероятно е започнало инфектиране. Трябва да говоря с представител на властите, за да го евакуират.

Водачът на шимите беше малко по-висок от средния ръст — почти метър и половина. Подобно на другите, той носеше шорти, пояс за инструменти и лека раница. Усмивката му разкриваше внушителна редица жълтеникави зъби.

— Аз имам достатъчна власт за това. Казвам се Бенджамин, госпожо… госпожице?…

— Атаклена. Госпожица. Спътникът ми се казва Робърт Онийгъл. Той е син на планетарния координатор.

Очите на Бенджамин се разшириха.

— Разбирам. Е, госпожице Атак… е, госпожице… сигурно вече сте чули, че Гарт е обкръжен от флота крайцери на И-тита. Поради извънредното положение не можем да използваме самолети, ако имаме друга възможност. Моите хора са екипирани да помогнат на човек с нараняванията, които описахте. Ако ни заведете при господин Онийгъл, ще можем да се погрижим за него.

Облекчението на Атаклена се примеси с остра болка. Имаше и по-важни въпроси.

— Разбрали ли са вече кои са нашествениците? — попита тя. — Приземили ли са се?

Шимът Бенджамин се държеше професионално и дикцията му беше добра, но не можеше да скрие смущението си. Въртеше глава, сякаш се опитваше да я види под друг ъгъл. Останалите откровено я зяпаха. Очевидно никога не бяха виждали същество като нея.

— Уф, съжалявам, госпожице, но новините не са много конкретни. И-титата… хм. — Шимът се втренчи в нея. — Уф, извинете ме, но вие не сте човек, нали?

— Велики Калтмур, не! — ядоса се тя. — Откъде накъде… — После си спомни за всички дребни външни промени, които беше направила. Сигурно вече много приличаше на човек, особено на фона на слънцето. Не беше за чудене, че бедните клиенти бяха толкова смутени!

— Не — каза тя по-меко. — Не съм човек. Аз съм тимбримка.

Шимите въздъхнаха и бързо се спогледаха. Бенджамин се поклони със скръстени пред себе си ръце — за пръв път направи жеста на клиент, който поздравява представител на раса патрон.

Подобно на човеците, народът на Атаклена не обичаше да парадира пред клиентите с господството си. И все пак жестът успокои наранените й чувства. Бенджамин заговори отново, вече много по-смислено.

— Простете ми, госпожице. Исках да кажа, че всъщност не съм сигурен кои са нашествениците. Не бях близо до приемника, когато излъчиха прокламацията си. Някой ми каза, че били губруанци, но има и друг слух — че били тенанини.

Атаклена въздъхна. Тенанини или губруанци. Е, можеше и да е по-лошо. Първите бяха лицемерни и тесногръди. Вторите често бяха подли, сурови и жестоки. Но никоя от двете раси не беше толкова лоша, колкото нечестните сороси или зловещите тандуанци.

Бенджамин прошепна нещо на един от спътниците си и той се обърна и забърза по пътеката, откъдето бяха дошли. Към тайнствения център „Хаулетс“. Атаклена долови трепет на безпокойство и за пореден път се зачуди какво става в тази долина, от която Робърт се бе опитал да я отклони въпреки опасността за собственото си здраве.

— Куриерът ще съобщи за състоянието на господин Онийгъл и ще уреди транспортирането му — каза Бенджамин. — А ние ще побързаме да му окажем първа помощ. Моля, заведете ни при него…

— Добре — каза тя. — Да вървим.

Когато минаваха покрай изправения камък, където беше срещнала предразумното същество, Атаклена вдигна поглед. Дали наистина бе „гартлянин“? Навярно шимите знаеха нещо за него. Преди да успее да попита обаче, Атаклена залитна и заби пръсти в слепоочията си. Шимите я зяпнаха.

В небето се появи гигантски кораб, който летеше точно над долината.

— Запушете си ушите! — извика Атаклена.

Проехтя гръм, тътен и рев, който повали всички на земята. Грохотът завибрира из каменния лабиринт и отекна в околните хълмове. Дърветата се разлюляха, приведоха се почти до земята.

Огромната машина бавно се спусна и изчезна от полезрението им. Буботенето на двигателите стихна до дълбок тътен, който заглушаваше шума на свличащите се камъни.

Шимите бавно се заизправяха. Нервно си шепнеха с дрезгави, тихи гласове. Бенджамин помогна на Атаклена да стане. Гравитационните полета на кораба я бяха заварили неподготвена.

— Това е боен кораб, нали? — попита я Бенджамин. — Другите никога не са били в космоса, но аз съм се качвал на „Вазарий“, когато преди няколко години мина насам. Дори той не беше толкова огромен!

Атаклена въздъхна.

— Да това е боен кораб. Сороски модел, струва ми се. И губруанците използват същия модел. — Тя погледна земянита. — Гарт вече не е обграден, шим Бенджамин. Започнало е нашествие.

Бенджамин стисна ръце и нервно задърпа пръстите си.

— Летят над долината. Чувам ги! Какво мислят да правят?

— Не зная — отвърна тя. — Защо не отидем да погледнем?

Бенджамин се поколеба, после кимна и поведе групата през острите камъни.

Бойният кораб летеше на четири километра източно от тях и на неколкостотин метра над земята, като хвърляше огромната си сянка над малката купчина мръснобели сгради на дъното на долината. Атаклена засенчи очи от ярката слънчева светлина, отразена от металносивите страни на машината.

Дълбокият гърлен рев на гигантския крайцер беше зловещ.

— Той просто си лети! Какво правят? — нервно попита един от шимите.

Атаклена поклати глава и отвърна на англически:

— Не зная. — Усещаше страха на човеците и шимите в селището под тях. А имаше и други източници на емоция.

„Нашествениците“ — разбра тя. Пси-щитовете им бяха свалени — арогантно отхвърляне на всякаква вероятност за съпротива. Атаклена зърна фигурите на тънкокости, покрити с пух същества, потомци на някакъв нелетящ псевдоптицеподобен вид. Откъслечни визуални картини живо се донасяха до нея през очите на един от офицерите на крайцера. Макар контактът да продължи едва милисекунди, короната й се дръпна назад от отвращение.

„Губруанци“ — вцепенено осъзна тя. Изведнъж всичко стана прекалено истинско.

Бенджамин ахна.

— Вижте!

От клапите на широкия корем на кораба блъвна кафява мъгла и бавно започна да се стеле над долината.

Страхът долу се превърна в паника. Атаклена се опря на един от острите камъни и стисна главата си с ръце. Опитваше се да потисне почти осезаемата аура на ужас.

Беше прекалено силна! Атаклена се опита да оформи глиф на покой в пространството пред себе си, за да спре прилива на болка и ужас, но всеки неин опит биваше отвяван като сняг от горещ огнен вихър.

— Те убиват човеците и ’рилите! — извика един от шимите и се затича надолу. Бенджамин изкрещя след него:

— Петри! Стой! Къде си тръгнал?

— Да помогна! — кресна шимът. — Ти що не помагаш? Не ти ли пука? Не чуваш ли как пищят! — Без да обръща внимание на криволичещата пътека, той се втурна надолу направо по сипея — най-прекият път към стелещата се мъгла и слабите отчаяни викове.

Другите шими войнствено погледнаха Бенджамин — очевидно споделяха същата мисъл.

— И аз отивам — каза едното шими.

Стеснените от страх очи на Атаклена потрепериха. С какво ли можеха да помогнат тези глупави създания?

— Идвам с тебе — викна й последният. И въпреки ругатните и крясъците на Бенджамин двамата също се заспускаха по стръмния склон.

— Незабавно спрете!

Те се обърнаха и я зяпнаха. Дори Петри рязко спря и увисна, хванал се с една ръка за някакъв камък, и замига към нея. Момичето използваше Интонацията на Безапелационната заповед едва за трети път през живота си.

— Престанете с тези глупости и веднага се върнете тук! — изръмжа тя. Короната се вълнуваше над ушите й. Внимателно отработеният й човешки акцент беше изчезнал. Тя произнасяше англическите думи с тимбримския ритъм, който неошимпанзетата сигурно бяха чували по видеото безброй пъти. Може би много приличаше на човешки, но никой човешки глас не би могъл да произведе абсолютно същите звуци.

Земните клиенти премигнаха със зяпнали усти.

— Веднага се връщайте — изсъска тя.

Шимите се изкачиха по склона и застанаха пред нея. Един по един, като нервно поглеждаха Бенджамин и следваха примера му, те се поклониха.

Атаклена потисна собственото си треперене и се помъчи да изглежда спокойна.

— Не ме карайте отново да повишавам тон — тихо каза тя. — Трябва да действаме заедно, да разсъждаваме хладнокръвно и да разработим подходящ план.

Не беше за чудене, че шимите трепереха и я гледаха с разширени очи. Човеците рядко им говореха толкова категорично. Видът им може и да беше подчинен на хората, но по законите на Земята неошимпанзетата бяха почти равноправни граждани.

„Ние тимбримите обаче сме нещо друго.“ Дългът беше извадил Атаклена от нейното тотануу — предизвиканото от страха й оттегляне от действителността. Някой трябваше да поеме отговорността, за да спаси живота на тези същества.

Грозната кафява мъгла бе престанала да са стеле от губруанския кораб и беше полегнала над тясната долина.

Клапите се затвориха. Корабът започна да се издига.

— Да тръгваме — каза Атаклена и поведе шимите покрай най-близкия монолит. Ниското буботене на губруанския кораб се издигна с една октава.

— Запушете си ушите!

Шимите се скупчиха един до друг и затиснаха ушите си с длани.

В един миг гигантският нашественик беше там, на хиляда метра над дъното на долината. В следващия изчезна — по-бързо, отколкото можеше да го проследи окото. Отново се разнесе грохот, зашеметените неошимпанзета се спогледаха. Когато ехото заглъхна, Бенджамин — най-старшият — разтърси глава, сграбчи Петри за врата и го обърна към Атаклена.

Петри засрамен сведе очи.

— Аз… аз съжалявам, госпожице — дрезгаво промълви той. — Просто там долу има човеци и… и мои другари…

Атаклена кимна. Не трябваше да се държи прекалено сурово с един добронамерен клиент.

— Мотивите ти са достойни за възхищение. Все пак сега, след като се успокоихме и можем да помислим, ще сме в състояние по-ефикасно да помогнем на твоите патрони и приятели.

Тя му подаде ръка — нетипичен за патрон жест, за разлика от потупването по главата, което той, изглежда, очакваше от един галактянин. Шимът плахо се усмихна.

Забързаха покрай камъните и когато погледнаха към долината, ахнаха. Кафявият облак се беше разстлал над нея като гъсто мръсно море, достигащо почти до гористите склонове в краката им. Тежката мъгла, изглежда, имаше строго определена горна граница, която едва близваше корените на близките дървета.

Нямаше как да разберат какво става долу и дали някой там все още е жив.

— Ще се разделим на две групи — каза Атаклена. — Робърт Онийгъл има нужда от помощ. Някой трябва да отиде при него.

Мисълта, че Робърт лежи в полусъзнание там, където го беше оставила, я тревожеше. Трябваше да се погрижат за него. Освен това беше по-добре шимите да му отидат на помощ, а не да висят около тази смъртоносна долина. Бяха прекалено разстроени от гледката на нещастието.

— Бенджамин, ще може ли екипът ти да открие Робърт по напътствията, които ви дадох?

— Имате предвид, без лично да ги заведете ли? — Бенджамин се намръщи и поклати глава. — Хм, де да знам. Всъщност… всъщност ми се струва, че е по-добре да дойдете с нас.

Атаклена беше оставила Робърт при ясно видим знак — гигантски трепетликов орех близо до пътеката. Спасителната група би трябвало лесно да го открие.

Тя усещаше емоциите на шима. На Бенджамин му се искаше да е с един от прословутите тимбрими, за да помогне, ако е възможно, на хората в долината. И все пак беше решил да опита да я отпрати!

Мазният дим се пенеше и вълнуваше под тях. Тя усещаше долу много умове, в които бушуваше буря от страх.

— Ще остана — твърдо отвърна Атаклена. — Ти каза, че колегите ти са обучен спасителен екип. Непременно ще успеят да открият Робърт и да му помогнат. Някой трябва да остане и да види дали не може да се направи нещо за онези долу.

С човек евентуално биха могли да спорят. Но шимите дори и не помисляха да противоречат на галактянин. Разумните клиенти просто не правят такива неща.

Тя усети в Бенджамин частично облекчение… и в същото време страх.

Тримата по-млади шими тръгнаха на запад през острите камъни, като нервно надзъртаха през рамо, докато не се скриха от поглед.

Атаклена почувства облекчение по отношение на Робърт. Но постоянният страх за баща й си оставаше. Врагът сигурно първо беше ударил Порт Хеления.

— Хайде, Бенджамин. Да видим какво може да се направи за онези клетници долу.

Въпреки всичките си необикновени и бързи успехи в ъплифтирането, земните генетици все още имаха доста работа с неоделфините и неошимпанзетата. Оригиналните мислители все още се срещаха рядко и в двата вида. Според галактическите стандарти те бяха постигнали огромен напредък, но земните хора искаха още по-бърз прогрес.

Казваха, че когато ред турсиопсите, или така наречените „Понго“, се появил добър ум, той бил грижливо отгледан. Атаклена бе сигурна, че Бенджамин е също от по-развитите екземпляри. Нямаше съмнение, че този шим има поне синя карта за възпроизводство и че вече е наплодил много деца.

— Може би е по-добре да поразузная, госпожице — предложи Бенджамин. — Мога да се покатеря на дърветата и да остана над равнището на газа. Ще поогледам как стоят нещата и ще се върна.

Атаклена усети вълнението му. Тайнственият газ тук беше дълбок до глезените, но по-нататък в долината достигаше до дълбочина няколко пъти човешки ръст.

— Не. Ще останем заедно — твърдо отвърна тя. — Аз също мога да се катеря по дървета, ако искаш да знаеш.

Бенджамин премигна, очевидно спомнил си разказите за прословутата тимбримска приспособяемост.

— Хмм, вашият народ сигурно някога е живял по дърветата. — Той й отправи кисел, тревожен поглед. — Добре тогава, госпожице, да вървим.

После затича, подскочи в клоните на един почтидъб, изкатери се по ствола му, спусна се по друг клон и се прехвърли на съседното дърво. Хвана се за един люлеещ се клон и погледна назад към нея с любопитните си кафяви очи.

Атаклена прие предизвикателството, пое няколко дълбоки глътки въздух и се съсредоточи. Промяната предизвика трепет във втвърдяващите се върхове на пръстите й. Гърдите й се отпуснаха. Тя издиша, приклекна и се хвърли на почтидъба. Не беше лесно да имитира шима.

Напредваха бавно, като скачаха от дърво на дърво и пълзяха по обвитите в лиани стволове и клони. Бенджамин продължаваше да й хвърля скрити погледи. Сигурно забелязваше някои от промените, настъпили в нея — ръцете й бяха станали по-подвижни, раменете й — по-гъвкави, а дланите й се бяха отпуснали и разширили. Очевидно изобщо не беше очаквал, че един галактянин е в състояние да го следва по дърветата.

Той почти сигурно си нямаше и представа за цената, която щеше да й се наложи да плати за гийровата трансформация. Болката вече беше започнала и Атаклена знаеше, че това е само началото.

Гората бе пълна със звуци. Малки животинчета се щураха покрай тях, усетили зловенния дим. Атаклена долавяше бързото, горещо пулсиране на страха им. Когато стигнаха до върха на малък хълм, надвиснал над селището, чуха слаби викове — уплашените земянити се лутаха из мастиленочерната гора.

Кафявите очи на Бенджамин й казваха, че съществата долу са негови приятели.

— Газът се стеле над земята — каза той. — Само на няколко метра над къщите. Защо не построихме поне една висока сграда!

— Тогава първо щяха да я взривят — отбеляза Атаклена. — И чак после да пуснат газа.

— Ясно — кимна Бенджамин. — Е, да вървим да видим дали някой от другарите ми не се е скрил в дърветата. Може да са успели да помогнат и на някои от хората да се качат достатъчно нависоко.

Тя не попита Бенджамин за потиснатия му страх — за онова, което той не се осмели да каже. Но към тревогата му за човеците и шимите имаше примесено и нещо друго.

Колкото повече се спускаха в долината, толкова по-високо сред клоните се налагаше да се движат. За щастие мазният газ, изглежда, най-после се разнасяше, а също така се концентрираше, падаше като ситен дъжд от сив прах.

Щом зърнаха мръснобелите сгради на Центъра зад дърветата, Бенджамин ускори ход. Атаклена го следваше, доколкото можеше, но й беше все по-трудно. Ензимното изтощение взимаше своята дан и короната й пламтеше — тялото й се опитваше да отдели излишната топлина.

„Съсредоточи се — помисли си тя и се вгледа през прашния листак. — Върви!“

Дишаше с отворена уста. Виждаше като в мъгла. „Може би е нещо повече от гийровата болка — помисли си тя. — Може би газът не е предназначен само за земянити. Може да ме убива.“

Изминаха няколко мига, докато очите й отново се фокусират. И изведнъж видя един черен крак, покрит с козина… Бенджамин се бе вкопчил в клона над нея.

Ръката му леко докосна развяващите се, горещи пипалца на короната й.

— Просто почакайте тук и си починете, госпожице. Аз ще поразузная и веднага ще се върна.

Клонът отново се разлюля — и Бенджамин вече го нямаше.

Атаклена не можеше да направи нищо, освен да се вслушва в тихите звуци, идващи откъм центъра „Хаулетс“. Близо час след отлитането на губруанския крайцер тя все още чуваше паникьосани остри писукания и странни, ниски викове на някакво животно, което не можеше да определи.

Газът се разсейваше, но още смърдеше и Атаклена държеше ноздрите си затворени и дишаше през устата.

Короната й се поохлади и Атаклена се почувства заляна от емоции… човешки, на шимпанзета и на онова нещо, което се появяваше и изчезваше, нещото, което вече й беше станало почти познато. Минутите течаха и тя се почувства малко по-добре…

„Може би в края на краищата не умирам, поне не още.“

След миг осъзна, че съвсем наблизо става нещо. Усети, че я наблюдават — и то много отблизо! Обърна се и дъхът й секна. От клоните на едно дърво само на пет-шест метра от нея я гледаха четири чифта очи — три тъмнокафяви и един ясносин.

Като се изключеха може би неколцина от разумните полурастителни кантени, именно тимбримите бяха галактиките, които най-добре познаваха земянитите. Въпреки това Атаклена премигна от изненада, неуверена в това, което вижда.

Най-близо до дънера на дървото седеше женско неошимпанзе, само по шорти, и държеше в ръце бебето си. Кафявите очи на дребничката майка бяха разширени от страх.

До тях видя малко гладкокожо човешко дете, облечено в дочен комбинезон. Мъничкото русокосо момиченце плахо й се усмихна.

Но именно четвъртото същество я смути.

Тя си спомни една неоделфинска звукова скулптура, която баща й бе донесъл на Тимбрим от едно от пътуванията си. Беше точно след епизода с церемонията на Приемането и Избора на титлалите и навярно Ютакалтинг беше искал да й пусне звуковата скулптура, за да я извади от меланхолията й — да й докаже, че земните китообразни всъщност са очарователни същества, от които не трябва да се плаши. Беше й казал да затвори очи и просто да остави песента да я облива.

Какъвто и да беше мотивът му, ефектът бе обратен. Защото докато слушаше дивите, некултивирани мотиви, тя ненадейно се беше оказала потопена в океан и чуваше яростния рев на бушуващите вълни. Дори когато отвори очи и видя, че е в стаята си, не се успокои. За пръв път в живота й звукът надделяваше над зрението.

Атаклена никога след това не беше слушала онзи куб, нито пък беше чувала друго толкова странно нещо… докато не се сблъска със зловещия метафоричен свят в ума на Робърт Онийгъл.

Сега усети същото! Защото макар четвъртото същество срещу нея отначало да й заприлича на огромно шимпанзе, короната й казваше съвсем друго.

„Не може да бъде!“

Кафявите очи я гледаха хладнокръвно и спокойно. Очевидно съществото тежеше много повече от всички останали, взети заедно, и все пак държеше човешкото дете в скута си внимателно и грижливо. Когато малкото момиченце се заизвива, голямото създание само изсумтя и леко се помръдна, без да изпуска Атаклена от поглед. За разлика от обикновените шимпанзета, лицето му беше много черно.

Без да обръща внимание на болките си, Атаклена бавно запълзя напред, така че да не ги уплаши.

— Здрасти — внимателно каза тя на англически.

Човешкото дете отново и се усмихна и плахо наведе главичка в огромните космати гърди на закрилника си. Майката неошимпанзе се отдръпна назад, очевидно от страх.

Огромното същество с високо, плоско лице само кимна два пъти и отново изсумтя.

В него кипеше Потенциал!

Атаклена само веднъж беше срещала вид, съществуващ в тясната зона между животното и клиента. Това беше извънредно рядко срещано явление в Петте галактики, защото всеки новооткрит предразумен вид бързо биваше регистриран и придаден към някой пътуващ сред звездите клан за ъплифтиране и договор.

Тя осъзна, че създанието вече е стигнало далеч в еволюцията си към разумност.

Но пък се предполагаше, че пропастта от животното до мислещото същество не може да се прескочи самостоятелно! Наистина, някои човеци все още вярваха в старомодната идея, останала от невежите времена преди Контакта — теория, според която истинският разум можел да „еволюира“. Но галактическата наука доказваше, че прагът може да бъде прекрачен единствено с помощта на друга раса, която вече го е прекрачила.

И така чак до прословутите дни на първата раса — Прародителите — преди милиарди години.

Но никой никога не беше открил патроните на човеците. Именно заради това ги наричаха к’ху-нон — вълкони. Дали в древната им идея нямаше някакво зрънце истина? В такъв случай дали това създание също би могло да…

„А, не! Как не се сетих веднага?“

Изведнъж Атаклена разбра, че този звяр не е природно откритие. Не бе прочутият „гартлянин“, който баща й я беше помолил да потърси. Семейната прилика просто не можеше да се сбърка.

Пред нея беше група братовчеди, седнали заедно на клона високо над губруанския газ. Човек, неошимпанзе и… какво?

Тя опита да си спомни онова, което й беше разказал баща й — за разрешението човечеството да обитава родния си свят, Земята. След Контакта Институтите бяха признали de facto правото на хората на наемане. Въпреки това те трябваше да спазват Правилата за оставяне на Угар и други ограничения.

Пък и малко земни видове бяха отбелязани конкретно.

Огромният звяр излъчваше Потенциал като… Атаклена се сети за една метафора — като сигнален огън. Претърсвайки паметта си, тя най-после откри името, което й трябваше.

— Миличко — тихо каза тя. — Ти си горила, нали?

16.Центърът „Хаулетс“

Звярът разтърси огромната си глава и изсумтя. Майката шимпанзе тихо изхленчи и погледна Атаклена с явен страх.

Но малкото човешко момиченце плесна с ръчички.

— ’Рила! Джони е ’рила! Като мен! — Мъничките юмручета на детето забарабаниха по гърдите на звяра, то отметна глава и издаде висок, ликуващ вой.

„Горила.“ Атаклена погледна гигантското безмълвно същество с почуда.

Тъмните ноздри на горилата се разшириха. Тя изсумтя срещу Атаклена и със свободната си ръка направи някакви знаци на човешкото дете.

— Джони пита дали сега ти ще бъдеш дежурна — изфъфли мъничкото момиченце. — Дано да си. Изглеждаш много уморена. Бенджамин нещо лошо ли е направил? Затова ли избяга?

— Не — отвърна Атаклена. — Бенджамин не е направил нищо лошо. Поне откакто го срещнах. Макар че започвам да подозирам…

Атаклена замълча. Нито детето, нито горилата щяха да разберат онова, което започваше да подозира. Но възрастното шими очевидно разбираше и очите му издаваха страх.

— Аз съм Ейприл — каза момиченцето. — А това е Нита. Бебето й се казва Ча-Ча. Понякога шимитата дават на бебетата си лесни имена, защото отначало не могат да говорят много добре — сподели то. — Очите му заблестяха. — Ти наистина ли си тим… бим… тимбимка?

— Тимбримка съм — кимна Атаклена.

Ейприл плесна с ръце.

— Оо! Вие сте готини! Видя ли големия космически кораб? Пристигна със страшен трясък и татко ме накара да тръгна с Джони, а после пуснаха газ и Джони ми запуши устата и не можех да дишам! — Ейприл сбърчи лице, все едно че се задушаваше.

— Обаче като се качихме на дървото, ме пусна. Намерихме Нита с Ча-Ча. — Тя хвърли поглед към шимите. — Нита е още много уплашена и не може да говори.

— Ти уплаши ли се? — попита Атаклена.

Ейприл кимна сериозно.

— Да. Но трябваше да спра да се страхувам. Нали само аз съм човек и трябваше да бъда дежурна, и да се грижа за всички. Може ли сега ти да си дежурна? Ти си наистина мила тимбимка.

Малкото момиченце плахо се зарови в масивните гърди на Джони и й се усмихна, като показваше само едното си око.

Атаклена почти зяпна. Никога досега не беше разбирала човешките същества — поне това на какво са способни. Въпреки съюза на народа й със земянитите, тя бе възприела част от разпространеното галактянско предубеждение и си представяше, че вълконите все още са донякъде диви. Мнозина галактяни не вярваха, че човеците са наистина готови да станат патрони. Несъмнено губруанците бяха изразили това убеждение в своята прокламация.

А детето напълно разпръсна тази представа. По закон и обичай мъничката Ейприл се беше грижила за своите клиенти, независимо че бе съвсем невръстна. И ясно разбираше своята отговорност.

Атаклена вече знаеше защо и Робърт, и Бенджамин не искаха да я оставят да дойде тук. Потисна първоначалния прилив на справедлив гняв. По-късно щеше да й се наложи да намери начин да съобщи на баща си — след като потвърдеше подозренията си.

— Има ли други човеци по дърветата? — попита тя.

Джони направи бърза поредица знаци. Ейприл ги преведе, макар че може би не разбираше ясно смисъла им.

— Казва, че неколцина се опитали. Но не били достатъчно бързи… Повечето тичали насам-натам и вършели „човешки неща“. Така ’рилите наричат всичко, което правят хората и което ’рилите не разбират — тихо поясни момичето.

Накрая майката шимпанзе, Нита, се обади:

— Г-газът… — Тя преглътна. — Газът н-направи хората слаби. — Гласът й едва се чуваше. — Някои от нас, шимите, също го усетиха… Мисля, че ’рилите изобщо не го почувстваха.

Така. Навярно първоначалното предположение на Атаклена за газа беше вярно. Тя си бе помислила, че действието му не е незабавно смъртоносно. Масовото клане на цивилни беше нещо, което по принцип Институтът за цивилизована война не одобряваше. Тъй като познаваше губруанците обаче, тя разбираше, че намерението им вероятно е било много по-коварно.

Отдясно се разнесе пращене. След миг Бенджамин скочи върху един клон през две дървета от тях и извика на Атаклена:

— Всичко е наред, госпожице! Намерих доктор Така и доктор Щулц. Искат да разговарят с вас!

Атаклена му махна да се приближи.

— Моля те, първо ела тук, Бенджамин.

Бенджамин въздъхна многострадално и заскача от клон на клон. После забеляза маймуните и човешкото момиче, зяпна и едва не загуби равновесие. По лицето му се изписа раздразнение. Шимът се обърна към Атаклена и се заоблизва притеснено.

— Не се тревожи — каза тя. — Зная, че си прекарал последните двайсет минути в опити да скриеш истината насред цялата тази каша. Но е било безполезно. Знам какво е ставало тук.

Бенджамин рязко затвори уста, после сви рамене и въздъхна:

— И какво сега?

Атаклена се обърна към четиримата на клона и ги попита:

— Приемате ли властта ми?

— Да — отвърна Ейприл. Нита погледна Атаклена, погледна и човешкото дете и кимна.

— Добре тогава. Останете тук, докато някой не дойде да ви вземе. Разбрахте ли?

— Да, госпожо — отново кимна Нита. Джони и Ча-Ча само я погледнаха.

Атаклена се обърна към Бенджамин.

— А сега хайде да поговорим с тези ваши специалисти по ъплифтиране. Ако газът не ги е лишил изцяло от способностите им. Ще ми е интересно да чуя как са се осмелили да нарушат Галактическия закон.

Бенджамин разстроено я погледна и кимна примирено.

— Освен това — каза Атаклена, когато стъпи на клона до него, — по-добре настигни шимите и горилите, които си отпратил, за да не ги видя. Трябва да ги върнеш тук. Може да имаме нужда от помощта им.

17.Фибен

Фибен беше успял да си направи патерица от един счупен клон и сега с мъка пристъпваше с помощта й.

„Хм — помисли си той. — Ако човеците не бяха изпънали гърбовете ни и скъсили ръцете ни, щях да съм в състояние да се върна в цивилизацията на четири крака.“

Замаян, наранен, гладен… всъщност Фибен беше в доста добро настроение, когато тръгна на север. „По дяволите, аз съм жив. Изобщо не мога да се оплаквам.“

Беше прекарал доста време в планината Мулун, като се бе занимавал с екологични изследвания за Възстановителния проект, така че знаеше, че върви в правилната посока и не е много далеч от познатите си райони. Можеше да определи всички растения — бяха предимно местни, но имаше и някои внесени и пуснати на свобода в екосистемата, за да запълнят празнотите, оставени от буруралите.

Настроението му беше оптимистично. Да оцелее досега, дори в аварийното кацане… това го правеше уверен, че Ифни има планове за бъдещето му. Навярно го беше спасила за нещо специално. Вероятно за участ много по-болезнена от обикновеното гладуване в пустошта.

Ушите му трепнаха и той вдигна поглед. Възможно ли беше да си е въобразил този звук?

Не! Това бяха гласове! Той се запрепъва по пътеката, подхлъзваше се и падаше… и най-сетне стигна до ръба на склона, който с толкова мъка бе изкачил.

Там! Видя шестима шими с раници. Вървяха през гората към останките на ТААСФ „Проконсул“. В момента мълчаха. Бе просто някакъв страхотен късмет, че бяха разговаряли, докато минаваха под мястото, където се бе намирал.

— Хей! Приятелчета! Насам! — Той подскочи на десния си крак и размаха ръце.

Един от шимите възкликна, сграбчи ръката на съседа си и посочи нагоре.

Забелязаха го, запищяха от вълнение и заподскачаха.

18.Ютакалтинг

Малкият му космически катер беше последният кораб, излетял от космодрума на Порт Хеления. Екраните за засичане вече показваха бойните крайцери, които навлизаха в атмосферата.

На космодрума малко поделение на милицията и група морски пехотинци се готвеха за безсмислена последна съпротива. Тяхното предизвикателство се излъчваше по всички канали.

— … Ние отхвърляме правото на нашествениците да се приземят тук. Ние искаме закрилата на Галактическата цивилизация от тяхната агресия. Отхвърляме губруанското решение да се установят на законно наетата от нас планета. За да ги убедим в сериозността си, малко въоръжено поделение за формална съпротива очаква нашествениците на столичния космодрум. Нашето предизвикателство…

Ютакалтинг управляваше катера си с безгрижно побутване на контролерите, прикачени върху китката и палеца му. Малкият кораб се насочи на юг по брега на Силмарско море със свръхзвукова скорост.

— … ако дръзнат да се изправят пред нас лице в лице, без закрилата на бойните си кораби…

Ютакалтинг кимна.

— Покажете им, земянити — тихо промълви той на англически. Командирът на поделението беше поискал съвета му за оформяне на ритуалното предизвикателство. Дипломатът се надяваше, че е успял да му помогне.

Предаването продължи да изрежда броя и видовете оръжие, които очакваха на космодрума спускащата се армада, за да няма врагът оправдание за използване на свръхмощни сили. При подобни обстоятелства губруанците нямаше да имат друг избор, освен да нападнат защитниците със сухопътни войски. И щяха да претърпят известни загуби.

„Ако Кодексът все още е в сила — напомни си Ютакалтинг. — Врагът може вече да не спазва Правилата на войната.“ Беше му трудно да си представи подобна ситуация. Но от далечните междузвездни пътища се носеха слухове…

Ютакалтинг чу зад себе си пронизителен звук — двамата кокилоподобни иннини заизказваха съжаленията си. Е, тези същества поне бяха в състояние да се вместят в тимбримските седалки. Но тежкият им господар трябваше да стои прав.

Коулт не просто стоеше, а се разхождаше из тясната кабина. Гребенът му се надуваше, докато не се удареше в ниския таван. И така отново и отново. Тенанинът не беше в добро настроение.

— Защо, Ютакалтинг? — промърмори той за пореден път. — Защо се забави толкова дълго? Ние сме последните, които се измъкват оттук! И тръгваме толкова спокойно, сякаш сме на ваканционно пътуване до Арката на Прародителите!

Ютакалтинг остави колегата си да си мърмори. Вече беше поднесъл официалните си извинения. От него не се изискваше нищо повече.

Освен това нещата вървяха точно по начина, по който ги беше планирал.

На контролното табло проблесна жълта лампичка и се чу бръмчене.

— Какво е това? — развълнува се Коулт. — Да не са засекли двигателите ни?

— Не.

Коулт облекчено въздъхна.

— Не са двигателите — продължи Ютакалтинг. — Тази светлина означава, че току-що са ни открили с вероятностен лъч.

— Какво? — почти изкрещя Коулт. — Няма ли щит този кораб? Та ти даже не използваш гравитационни полета! Каква аномална вероятност може да са засекли?

— Навярно и невероятността е от значение. Навярно нещо, свързано с нас, със собствената ни съдба блести по линиите на света. Точно това може да са засекли.

С дясното си око видя, че Коулт трепери. Тенанинската раса, изглежда, изпитваше почти суеверен ужас от всичко, свързано с изкуството/наука за моделиране на действителността. Ютакалтинг остави луут’труу — извинение към врага — нежно да се оформи в пипалцата му и си напомни, че неговият народ и този на Коулт официално са във война. Негово право беше да дразни своя враг и приятел. По същия начин етиката беше допуснала и саботирането на личния кораб на Коулт.

— Аз не бих се тревожил за това — каза той. — Имаме голяма преднина.

Преди тенанинът да успее да отговори, Ютакалтинг се наведе напред и бързо заговори на галседем, в резултат на което изображението на един от екраните се уголеми. Виждаха се гигантски крайцери, които кръжаха над столичния град и изсипваха кафява мъгла над сградите и парковете. Макар че звукът беше намален, те долавяха паниката в гласа на водещия на новините, докато описваше потъмняващото небе, сякаш някой в Порт Хеления имаше нужда от неговите обяснения.

— Това не е добре. — Гребенът на Коулт се удари в тавана. — Губруанците са по-жестоки, отколкото ситуацията или военните им права разрешават.

Ютакалтинг кимна, но преди да успее да отговори, премигна още една жълта светлинка.

— Сега пък какво има? — въздъхна Коулт.

Очите на Ютакалтинг бяха постигнали максималното си раздалечение.

— Това означава, че ни преследва кораб — отвърна той. — Вероятно е да ни се наложи да се сражаваме. Можеш ли да работиш с оръжеен пулт клас петдесет и седем, Коулт?

— Не, но ми се струва, че един от иннинските ми…

Отговорът му беше прекъснат от вика на Ютакалтинг.

— Дръж се! Започвам маневри за отклоняване!

— Добре — прошепна през отворите за дишане на шията си Коулт.

„О, Всеблагото да благослови дебелата глава на тенанините“ — помисли си Ютакалтинг. Беше доволен, че колегата му е безчувствен като пън и не може да усети радостта му.

Когато корабите преследвачи започнаха да стрелят, короната му запя.

19.Атаклена

Короната на Атаклена вече не долавяше ужасния панически рев. Настроението се беше променило. Сега се усещаше някакво примирение… и интелигентен гняв.

— Може би не трябва да слизате долу, госпожице — дрезгаво каза Бенджамин. — Искам да кажа, очевидно е, че газът е предназначен да въздейства на хора, но дори ние шимите почувствахме леко замайване. Вие сте доста важна…

— Аз съм тимбримка — студено отвърна Атаклена. — Не мога да седя тук, когато от мен се нуждаят клиенти и приятели.

Бенджамин покорно се поклони и я поведе надолу по клоните към земята. Лютивата миризма тук беше по-силна. Атаклена се опита да не й обръща внимание, но пулсът й се ускори от нервност.

Минаха покрай сграда, в която трябваше да живеят и да се обучават горили. Имаше оградени пространства, игрални и тестови площадки. Очевидно тук кипеше енергична работа, макар и не от голям мащаб. Дали Бенджамин наистина си беше въобразил, че ще я заблуди просто като прати предразумните горили да се скрият в джунглата?

Тя се надяваше нито една от маймуните да не е пострадала от газа или от паниката. От краткия си курс по история на земянитите помнеше, че горилите, макар и силни, са известни с чувствителността си — и дори крехки — създания.

Шими по шорти, сандали и вездесъщите пояси за инструменти се щураха насам-натам и изпълняваха сериозни задачи. Неколцина зяпнаха Атаклена, когато тя приближи, но не казаха нищо.

Стигнаха в центъра на лагера и най-после видяха човеци. Бяха легнали на стъпалата на главната сграда. Мъж и жена. Главата на мъжа беше съвсем плешива и в очите му имаше следи от епикантично нагъване.

Другият човек беше висока тъмнокоса жена. Кожата й бе много черна. Дълбок, богат оттенък, какъвто Атаклена не беше виждала досега. Навярно бе от онези рядко срещани „чистокръвни“ човеци, типични за древните си раси. В сравнение с нея кожата на шимите под кафявата им козина изглеждаше едва ли не бледорозова.

С помощта на двама по-възрастни наглед шими черната жена успя да се подпре на лакът. Бенджамин пристъпи напред и ги запозна.

— Доктор Така, доктор Шулц, доктор М’Бдзвели, шим Фредерик, всички от земния вълконски клан, представям ви на уважаемата Атаклена, Тимбрим аб-Калтмур аб-Брма аб-Кралнит ул-Титлал.

Атаклена го погледна, изненадана, че е в състояние да каже наизуст всичките й официални видови имена.

— Доктор Шулц — каза тя, като кимна на шима отляво, после се поклони на жената малко по-ниско. — Доктор Така. — С последно навеждане на главата поздрави мъжа и шима. — Доктор М’Бдзвели и шим Фредерик. Моля, приемете моите съболезнования за жестокостта, посетила вашето селище и свят.

Шимите ниско се поклониха. Жената също опита, но от слабост не успя.

— Благодаря ви — с усилие отвърна тя. — Ние земянитите ще се оправим, сигурна съм… Наистина съм изненадана да видя дъщерята на тимбримския посланик тук.

„Естествено — помисли си Атаклена. Присъствието ми е почти толкова голяма беда за плановете ви, колкото и губруанците с техния газ!“

— Приятелят ми е ранен — каза тя. — Три от вашите неошимпанзета отидоха да го търсят. Имате ли някакво известие от тях?

Жената кимна.

— Да, да. Току-що получихме съобщение от спасителната група. Робър Онийгъл е в съзнание и състоянието му е стабилно. Другата група, която пратихме да търси падналия кораб, скоро ще се присъедини към тях с пълно медицинско оборудване.

— Добре — каза Атаклена. — Тогава ще премина към други въпроси. Първо, като представител на раса, която е в съюз с вас, предлагам помощта си по време на тази криза. Ще сторя това, което мога като ваш патрон, и ще искам в замяна само да ми окажете, доколкото сте в състояние, помощ да се свържа с баща си.

— Приемаме — кимна доктор Така. — Приемаме с огромни благодарности.

— Второ — трябва да изразя изненадата си да открия функционирането на този Център. Разбрах, че се занимавате с непозволени дейности, свързани с ъплифтиране на… на непросветени видове.

Четиримата директори се спогледаха. Атаклена можеше да чете човешките изражения достатъчно добре, за да разбере огорченото им примирение.

— Освен това — продължи тя, — забелязвам, че неизвестно защо сте избрали да извършите това престъпление на планетата Гарт, трагична жертва на някогашни екологични злоупотреби…

— Я почакайте малко! — възрази шим Фредерик. — Как можете да сравнявате това, което правим ние, с холокоста на бурур…

— Замълчи, Фред! — припряно го прекъсна доктор Шулц, другият шим.

Фредерик премигна, но разбрал, че е късно да върне думите си, отбеляза:

— На единствените планети, на които на земянитите им е било позволено да се заселят, И-титата са оставили поразиите си, не е ли така?

Мъжът вдигна поглед към Атаклена.

— Притиснахте ни до стената, госпожице — въздъхна вторият човек, доктор М’Бдзвели. — Можем ли да ви помолим да ни позволите да обясним, преди да продължите с обвиненията си? Ние… ние не сме представители на нашето правителство, нали разбирате? Ние сме… престъпници.

— Разбирам — кимна тя. — Въпросът може да бъде оставен настрани, докато трае настоящата криза. Моля, обяснете ми ситуацията тук. Какво се опитва да постигне с този газ врагът?

— Газът отслабва силите на всеки човек, който го вдиша — отвърна доктор Така. — Преди час имаше предаване. Нашествениците обявиха, че хората, попаднали под неговото влияние, трябва да приемат противоотрова до седмица, в противен случай ще умрат. И разбира се, предлагат противоотровата само в градските райони.

— Заложнически газ! — прошепна Атаклена. — Те искат всички човеци на планетата за заложници.

— Точно така. Или трябва да се съберем там, или ще умрем след шест дни.

Короната на Атаклена гневно заискри. Заложническият газ беше безотговорно оръжие, въпреки че бе законно при определени ограничени видове война.

— Какво ще стане с клиентите ви? — Неошимпанзетата бяха само на няколко века и не трябваше да бъдат оставяни ненаблюдавани в пустошта.

Доктор Така сгърчи лице, очевидно също притеснена.

— Повечето шими, изглежда, не се влияят от газа. Но пък имат много малко естествени водачи като Бенджамин или доктор Шулц.

Кафявите маймунски очи на Шулц се сведоха към човека. Явно бяха приятели.

— Не се притеснявай, Сюзан. Ще се оправим. — Той се обърна към Атаклена. — Ще евакуираме хората на етапи — довечера ще започнем с децата и старците. Междувременно ще започнем да разрушаваме Центъра и всички следи от това, което е ставало тук. — Видя, че Атаклена понечва да възрази, и вдигна ръка. — Да, госпожице. Ще ви осигурим камери и помощници, за да можете да съберете своите доказателства. Това достатъчно ли е? Дори не си и помисляме да ви пречим да изпълните дълга си.

Атаклена усети горчивината на шима генетик. Но не изпита симпатия към него. Представи си как би се почувствал баща й, когато научеше за това. Ютакалтинг обичаше земянитите. Това безотговорно престъпление щеше дълбоко да го нарани.

— Няма смисъл да предоставяме на губруанците оправдание за агресията им — добави доктор Така. — Можете да отнесете въпроса за горилите до тимбримския Велик съвет, ако желаете. Тогава нашите съюзници ще решат какво да правят — дали да продължат с официално обвинение, или да оставят нашето наказание на собственото ни правителство.

— Това е достатъчно — съгласи се Атаклена. — Донесете ми камера и ще заснема как Центърът ви изгаря.

20.Галактяните

За адмирала на флотата — Сюзерена на Лъча и Нокътя — спорът звучеше глупаво. Разбира се, така бе винаги сред цивилните. Жреците и бюрократите винаги са се карали. И само воините вярваха по време на битка!

Въпреки това адмиралът трябваше да признае, че участието в техния първи истински политически дебат като тройка е вълнуващо. Това беше начинът, по който губруанците по традиция постигаха Истината — чрез стрес и несъгласие, убеждаване и танц, докато не се стигнеше до ново съгласие.

И накрая…

Сюзеренът на Лъча и Нокътя разтърси глава, за да отхвърли мисълта. Беше прекалено рано да разсъждава за Смяната на перушината. Щеше да има още много спорове, караници и маневриране за най-високия прът преди да настъпи денят.

Що се отнася до този пръв дебат, адмиралът с удоволствие зае мястото на арбитър между двамата си колеги. Добро начало.

Земянитите на малкия космодрум бяха подготвили добре написано официално предизвикателство. Сюзеренът на Благопристойността настоя да бъдат пратени Войници на Нокътя, които да победят защитниците в ръкопашен бой. Сюзеренът на Цените и Предпазливостта не се съгласи. Известно време двамата обикаляха на мостика на флагманския кораб, като се гледаха и грачеха.

Така Сюзеренът на Цените и Предпазливостта подчертаваше, че тази експедиция е само един от многобройните ангажименти, подкопаващи силата на клана Гууксюй-Губру. Всъщност това беше доста едностранна битка. Положението в галактическата спирала беше напрегнато. В такива моменти Сюзеренът на Цените и Предпазливостта беше длъжен да не позволи кланът да се разхвърли в много посоки.

Сюзеренът на Благопристойността възмутено се накокошинваше в отговор.

От собствения си команден прът Сюзеренът на Лъча и Нокътя наблюдаваше схватката, за да види дали ще се проявят някакви ясни признаци за бъдещо господство. Беше вълнуващо да слуша и гледа отличните танци на аргументиране, изпълнявани от неговите партньори. И тримата бяха най-добрите продукти на „горещояйченото“ инженерство, имащо за цел да изведе най-положителните черти на расата.

Скоро стана очевидно, че колегите му са стигнали до патово положение. Решението щеше да зависи от Сюзерена на Лъча и Нокътя.

Определено щеше да им излезе по-евтино, ако експедиционният корпус просто игнорираше нахалните вълкони долу, докато заложническият газ не ги накараше да се предадат. Или пък можеха просто да превърнат отбраната им на пепел. Но Сюзеренът на Благопристойността отказваше да приеме и двете възможности. Подобни действия щели да бъдат катастрофални, твърдеше жрецът.

Бюрократът беше също толкова непреклонен — не бивало да се разхищават войници.

Другите двама командири бяха стигнали до задънена улица. Сюзеренът на Лъча и Нокътя разроши оперението си и се намеси:

Въпросът беше решен. Един подполковник на Войниците на Нокътя отдаде чест и побърза да отнесе заповедта.

Разбира се, с това решение положението на пръта на Благопристойността леко щеше да се вдигне. Това на Предпазливостта — да се понижи. Но борбата за надмощие едва бе започнала.

Така бе било и при далечните им предци, преди гууксюите да превърнат примитивните протогубруанци в раса, пътуваща сред звездите.

И все пак част от по-старата функция оставаше. Сюзеренът на Лъча и Нокътя потръпна, когато напрегнатият спор приключи, и почувства моментно вълнение — дълбоко и силно сексуално.

21.Фибен и Робърт

Двата спасителни отряда се срещнаха в планинския проход.

— Робърт! Робърт Онийгъл! — възкликна Фибен. — Знае ли майка ти къде си?

Робърт го погледна от носилката си и се усмихна през мъглата на болкоуспокоителните.

— Фибен! По дяволите, ти ли димеше така в небето? Да не пържеше десетте мегакредита, които струва разузнавателният кораб?

— Ами! Не повече от пет. Стара бракма! Но ми вършеше работа.

Робърт изпита странна завист.

— И? Предполагам, че са ни победили?

— Би могло да се каже. В равностоен бой бяхме добри. Всичко щеше да е наред, ако бяхме повечко.

— Искаш да кажеш, че няма граници за това, което би могло да се постигне с…

— С безкраен брой маймуни ли? — прекъсна го Фибен. — Ама разбира се!

Другите шими само мигаха. Объркваше ги колко спокойно прекъсва този шен човешкия син на планетарния координатор!

— Иска ми се да бях с теб — сериозно каза Робърт.

Фибен сви рамене.

— Да, Робърт. Зная. Но всички си имаме своите заповеди. Разказаха ми за нападението на Центъра. Ужасна работа.

— Клени ще им помогне да оправят нещата — отвърна Робърт. Беше започнал да се унася. — Тя знае много… много повече, отколкото си мисли.

22.Атаклена

Много шими се върнаха в Центъра от гората, където им бе заповядано да се скрият. Фредерик и Бенджамин ги пращаха да разглобяват и горят сградите и обзавеждането им. Атаклена и двамата й помощници бързаха от място на място и грижливо заснемаха всичко, преди да бъде предадено на огъня.

Работата беше тежка. Никога през живота си Атаклена не се бе чувствала така изтощена. И все пак не се осмеляваше да остави и последното нещо недокументирано. Беше въпрос на дълг.

Около час преди да се здрачи в лагера се събра група горили — по-едри, по-тъмни, по-приведени и диви на вид от шимите. Под внимателно напътствие те изпълняваха прости задачи и помагаха в разрушаването на единствения дом, който им беше известен.

Обърканите създания гледаха как центърът се превръща в пепел. Неколцина дори се опитаха да попречат на разрушението, като застанаха пред по-дребните, покрити със сажди шими, и яростно започнаха да правят знаци с ръце — опитваха се да им кажат, че това е лошо.

Атаклена разбираше защо според тях във всичко това няма логика. Но пък, от друга страна, делата на съществата от расата патрон често изглеждаха глупави.

Накрая едрите предклиенти останаха да стоят сред въртопите от дим с малки купчинки лични вещи — играчки и прости инструменти, — струпани в краката им, и безизразно да зяпат останките.

По здрач Атаклена беше почти съсипана от емоциите, които витаеха над лагера. Седна на един пън над горящите жилища на клиентите, заслушана в тихите, гърлени вайкания на огромните горили.

Във всичко това имаше доблест, неохотно призна тя. Тези учени бяха нарушили договора, но не можеха да бъдат обвинени в извършването на нещо наистина неестествено.

Според всички критерии горилите бяха толкова готови за ъплифтиране, колкото и шимпанзетата сто земни години преди Контакта. Човеците бяха принудени да направят компромиси, когато Контактът ги беше въвел във владенията на галактическото общество. Официално наемателният договор, утвърждаващ правата над родния им свят, целеше да се състави списък на непросветените земни видове, за да не се изразходва прекалено бързо Потенциалът за разумност.

Но всички знаеха, че въпреки легендарната склонност на примитивния човек към геноцид, Земята представляваше блестящ пример за генетично разнообразие, за рядко срещано множество от типове и форми, недокоснати от галактическата цивилизация.

Във всеки случай… когато една предразумна раса бе готова за ъплифтиране, тя си беше готова!

Не очевидно договорът бе наложен на човеците, докато са били слаби. Беше им позволено да приобщят неоделфините и неошимпанзетата — видове, вече много напреднали по пътя към разума още преди Контакта. Но старшите кланове нямаше да допуснат Homo sapiens да ъплифтира повече клиенти от всички останали!

Ами че това би дало на вълконите статуса на старши патрони!

Атаклена въздъхна.

Определено не беше честно. Но това нямаше значение. Галактическото общество зависеше от спазването на клетвите. Договорът бе тържествен обет на един вид пред друг. За нарушенията трябваше да се докладва.

Искаше й се баща й да е тук. Ютакалтинг щеше да знае как да се справи с всичко това — с добронамерената работа на този незаконен център и с подлите, макар и навярно законни действия на губруанците.

Ютакалтинг обаче беше далеч, прекалено далеч дори, за да го докосне в Съпреживителната мрежа. Единственото, което можеше да каже, бе, че специалният му ритъм все още слабо вибрира на равнището нахакиери. И макар че й действаше успокоително да затвори очи и вътрешните си уши и нежно да го кенира, това далечно напомняне за него не й казваше нищо. Същините на нахакиери можеха да остават дълго след като някоя личност напуснеше този живот, както беше при покойната й майка Матиклуана. Те се носеха като песните на земните китове по краищата на онова, което можеше да е известно на съществата, живели само от ръцете си и от огъня.

— Извинете ме, госпожице. — Дрезгавото ръмжене грубо прекъсна слабия подглиф и го разпръсна. Атаклена разтърси глава, отвори очи и видя омазано в сажди неошимпанзе с увиснали от изтощение рамене.

— Госпожице? Добре ли сте?

— Да. Добре съм. Какво има?

— Директорите искат да ви видят.

Няколко въздушни камиона стояха до товарната рампа. Шими и горили ги товареха и машините се издигаха в спускащата се нощ с тихо бръмчене. Светлините им се губеха по посока на Порт Хеления.

— Мислех, че всички деца и старци вече са евакуирани. Защо все още товарите човеци толкова припряно?

Пратеникът сви рамене. Напрежението от деня беше лишило много от шимите от привичната им енергичност. Атаклена беше уверена, че единствено присъствието на горилите — на които трябваше да се дава пример — пречеше за масовото развихряне на атавистичен стрес. За толкова млада раса клиент беше изненадващо, че шимите се справят така добре.

Неошимпанзето доктор Шулц, изглежда, сам се справяше с повечето проблеми, макар до него да стояха двамата директори човеци. Неговият помощник шим Фредерик беше заместен от стария спътник на Атаклена Бенджамин.

До тях имаше купчина документи и записни кубове, които съдържаха родословието и генетичния запис на всяка горила, живяла тук.

Приближи се дребничко шими, което носеше поднос с купчина консерви.

— Доктор Илейн Су е нашият диетолог — продължи Шулц. — Тя ми каза, че тези деликатеси навярно ще ви харесат.

Атаклена погледна консервите. Куутра! Тук, на петстотин парсека от дома, да намери готови сладкиши, приготвени в собствения й роден град! Тя се засмя на глас.

— Натоварихме на борда на един от махолетите доста от тях, плюс други храни за вас. Разбира се, препоръчваме ви да изоставите машината възможно по-бързо. Скоро губруанците ще организират своя сателитна мрежа и въздушният транспорт няма да е подходящ.

— Полетът към Порт Хеления няма да е опасен — отбеляза Атаклена. — Губруанците ще очакват наплив натам доста дни: нали хората ще искат да получат противоотрова. — Тя посочи бързащите товарачи. — Защо е цялата тази паника, която усещам тук? Защо евакуирате хората толкова бързо? Кой…

Шулц нервно се изкашля и многозначително поклати глава, сякаш се страхуваше да я прекъсне. Бенджамин й отправи умоляващ поглед.

— Моля ви, сер — тихо каза Шулц. — Моля ви, говорете тихо. Повечето от нас, шимите, всъщност не предполагат, че… — Той не довърши.

Атаклена усети хладна възбуда по гребена си и се взря в двамата директори човеци, Така и М’Бдзвели. Те бяха мълчали през цялото време и кимаха, сякаш разбираха и одобряваха всичко казано.

Чернокожата жена, доктор Така, й се усмихваше, без да мига. Короната на Атаклена се протегна, после се сгърчи назад с отвращение.

— Вие я убивате!

Шулц нещастно кимна.

— Моля ви, сер. Вие сте права, разбира се. Упоих двамата си скъпи приятели, за да издържат, докато приключим и откараме всички без паника. Те сами настояха за това. Доктор Така и доктор М’Бдзвели чувстваха, че ефектите от газа ги отнасят прекалено бързо — тъжно и тихо добави той.

— Не трябваше да им се подчинявате! Това е убийство!

— Не беше лесно. Шим Фредерик не бе в състояние да понесе такъв срам и сам потърси покой. Вероятно аз също щях да сложа край на живота си… но смъртта ми вече е толкова неизбежна, колкото и на колегите ми човеци.

— Какво искате да кажете?

— Имам предвид, че губруанците, изглежда, не са добри химици! — Неошимпанзето избухна в горчив смях, който завърши с кашлица. — Газът им убива някои от човеците. И действа по-бързо, отколкото казаха. Освен това, изглежда, че влияе и на някои от нас, шимите.

Дъхът на Атаклена секна.

— Разбирам. — Искаше й се да не разбира.

— Има и друго, което решихме, че трябва да знаете — продължи Шулц. — Новини от нашествениците. За съжаление беше на галактически три — губруанците презират англическия, а нашата програма за превод е примитивна. Но знаем, че се отнасят за баща ви. Изглежда, че междузвездният крайцер на баща ви е бил видян да напуска планетата. Бил е проследен от бойни кораби. Губруанците казват, че не е стигнал до трансферния пункт. Разбира се, не може да се вярва на думите им…

Атаклена се олюля. Не. Сега нямаше да мисли за това.

— Разбира се, ще получите, каквато помощ поискате — тихо продължи шим Шулц. — Махолетът ви разполага с оръжия и храна. Ако желаете, можете да отлетите до мястото, където е приятелят ви Робърт Онийгъл. Надяваме се обаче, че ще решите да забавите евакуирането си, поне докато горилите не бъдат скрити в безопасност в планината под грижите на някои квалифицирани човеци, които може да са избягали. — Шулц я погледна сериозно. Кафявите му очи бяха пълни с тъга. — Зная, че искаме много, почитаема Атаклена, но бихте ли поели нашите деца под грижите си за известно време, докато са евакуирани в пустошта?

23.Изгнанието

На уреченото място ги очакваха. Един шим подаде на Атаклена писмо, докато Бенджамин слагаше върху малкия махолет камуфлажно покривало против радари.

В писмото Хуан Мендоса, собственик на имение над прохода Лорн, съобщаваше за безопасното пристигане на Робърт Онийгъл и малката Ейприл Уу. Робърт се възстановявал нормално, след седмица щял да е добре.

Атаклена почувства облекчение. Ужасно й се искаше да види Робърт — и не само защото имаше нужда от съвет как да се справи с групата горили и неошимпанзета бегълци.

Някои от шимите от центъра „Хаулетс“ — онези, които бяха попаднали под въздействието на губруанския газ — бяха заминали за града с човеците, като се надяваха, че противоотровата ще им бъде дадена според обещанието… и че ще им подейства. Атаклена беше оставила само неколцина шими техници да й помагат.

Навярно щяха да дойдат още шимпанзета — а също и човеци, избягнали обгазяването на губруанците. Надяваше се някой от властите да се появи и да поеме отговорностите, легнали на плещите й.

Имаше и второ писмо от имението „Мендоса“. Беше от шим, оцелял от битката в космоса, офицер от милицията. Искаше помощ, за да влезе във връзка със силите на Съпротивата.

Атаклена не знаеше какво да отговори. През късните часове на предишната нощ, когато над Порт Хеления и градовете на Архипелага се бяха спуснали огромни кораби, бяха звучали отчаяни телефонни и радиоповиквания до и от градовете по цялата планета. Имаше съобщения за сухопътно сражение на космодрума. Някой каза, че по едно време боят дори бил ръкопашен.

Изглежда, че съпротивата, планирана толкова грижливо от Планетарния съвет, се беше разпаднала за половин ден. Всички звена на командната верига се бяха разпръснали, защото никой не беше предвидил използването на заложнически газ. Какво можеше да се направи, когато почти всички човеци на планетата бяха изкарани извън строя?

Отделни групи шими се опитваха да се организират тук-там, главно по телефона. Но малцина замисляха нещо повече от мъгляви планове.

Разбира се, тя щеше да запази доказателствата, които бе събрала. Някой ден можеше да й се удаде възможност да ги предостави на тимбримските власти. Така народът й щеше да е в състояние да даде на човеците ужасно необходимия им урок за това как трябва да се държат като галактическа раса патрон, преди да е станало прекалено късно.

Ако вече не беше прекалено късно.

— Ето ги. Тъкмо навреме — каза Бенджамин.

Дълга колона се движеше през гората под тях. Дребни кафяви същества придружаваха по-многобройни от тях, по-едри и по-тъмни създания. Всички едри фигури носеха обемисти раници. Някои се подпираха на кокалчетата на ръцете си. Горили деца тичаха сред възрастните и размахваха ръцете си за равновесие.

Придружаващите ги шими бяха нащрек и здраво стискаха лъчеви пушки. Вниманието им не бе насочено нито към колоната, нито към гората, а към небето.

Тежките машини вече бяха стигнали по обиколни пътища до варовиковите пещери в планината. Но евакуацията нямаше да завърши, докато всички бегълци не стигнеха най-после в подземните крепости.

Атаклена се чудеше какво става в момента в Порт Хеления или на населените със земянити острови. Опитът за бягство на тимбримския куриерски кораб беше споменат още два пъти от нашествениците и после по този въпрос бе настъпило мълчание.

Ако не друго, тя щеше да разбере дали баща й все още е на Гарт и дали е жив.

Тя докосна медальона, увиснал на тънка верижка около шията й. Малкото украшение съдържаше майчиното й наследство — една-единствена нишка от короната на Матиклуана. От Ютакалтинг нямаше дори и толкова.

„О, татко! Как можа да ме оставиш без дори само една нишка от твоите, за да ме напътства?“

Колоната тъмни фигури бързо напредваше. Чу се ниска, подобна на ръмжене „музика“. Не приличаше на нищо, което Атаклена беше чувала. Тези същества винаги бяха притежавали сила, а ъплифтирането беше премахнало част от прословутата им деликатност. Засега съдбата им беше неясна, но те наистина бяха мощни създания.

Атаклена нямаше намерение на остане бездейна.

— Не съм много сведуща в земните езици, Бенджамин — каза тя. — Не знам една дума, която описва необичаен вид военни сили. Имам предвид армия, която се движи през нощта и тайно. Нанася бързи и безшумни удари, използва изненада, за да компенсира малкия си брои и лошите си оръжия. Чела съм, че такива сили са се срещали често в земната история отпреди Контакта. Това е к’ху-нон кранн, вълконска армия. Разбираш ли за какво говоря, Бенджамин? Има ли дума за това, което имам предвид?

— Да не би да искаш да кажеш… — Бенджамин хвърли поглед към колоната от отчасти ъплифтирани горили, които тромаво се движеха през гората и тътнеха своята гърлена маршова песен, и поклати глава. Очевидно опитваше да се сдържи. Но лицето му почервеня и накрая той избухна в искрен смях. Свлече се на земята, претърколи се по гръб и заподритва към небето.

Атаклена въздъхна. Първо на Тимбрим, после сред човеците, а сега и тук, с последните и най-груби известни клиенти — навсякъде попадаше на майтапчии.