Войната на Ъплифта

68.Галактяните

Образът на холографския екран трептеше. Това не беше изненадващо, защото сигналът идваше от много парсеци разстояние, пречупен през нагънатото пространство на трансферния пункт Пурмин.

И все пак за Сюзерена на Благопристойността посланието бе прекалено ясно.

Пред пиедестала му бе изобразена разнообразна сбирка от същества. Той разпознаваше повечето от расите. Например имаше един пила — нисък, космат и с кочанести ръце. Имаше и един висок, върлинест з’танг, застанал до паякообразен серентин. Един би-гле разсеяно се мръщеше, навил се до същество, което Сюзеренът не успя да разпознае веднага и което сигурно беше клиент или домашно животно.

Освен това, за изненада на Сюзерена, делегацията включваше синтианин и човек.

Човек!

И нямаше как да протестира. Беше съвсем подходящо да включат земянит сред официалните наблюдатели — ако разполагаха с квалифициран човек, — тъй като този свят бе регистриран на името на вълконите. Но Сюзеренът беше смятал, че в този сектор няма човеци, назначени от Института по Ъплифт!

Навярно това беше още един признак, че политическата ситуация в Петте галактики се е влошила. Господарите на Курника съобщаваха от родния свят за сериозни неуспехи сред спиралните ръкави. Битките не завършвали добре. Оказало се, че на съюзниците не може да се разчита. Тандуанските и сороските флоти овладели изгодните търговски пътища и сега монополизирали обсадата на Земята.

Бяха настъпили времена на изпитание за великия и могъщ клан Гууксюй-Губру. Сега всичко зависеше от важните неутрални патронни родове. Ако случайно нещо привлечеше един-два от тях в съюза, губруанците все още можеха да постигнат триумф.

От друга страна обаче, щеше да е катастрофално, ако който и да е от неутралните се обърнеше срещу Великия клан!

Въздействието върху тези проблеми беше основната причина, поради която Сюзеренът на Благопристойността предложи идеята да нападнат Гарт. На пръв поглед експедицията целеше да вземе заложници, които да спомогнат за разкриването на тайните на Върховното командване на Земята. Но според психологическите анализи успехът бе малко вероятен. Вълконите бяха упорити същества.

Не, онова, което беше спечелило Господарите на Курника за предложението на жреца, бе възможността това да донесе почит към каузата на клана — да постигнат успех и да спечелят нови съюзници сред колебаещите се партии. И отначало всичко като че ли беше тръгнало толкова добре! Първият Сюзерен на Цените и Предпазливостта…

Жрецът изцвъртя скръбно. Преди не бе осъзнавал каква мъдрост са загубили, как старият бюрократ беше укротявал прибързания блясък на по-младите двама с дълбок и благонадежден здрав разум.

„Какво единодушие, единство, политика можехме да постигнем.“

Сега обаче, в допълнение към постоянните битки между все още разединения Триумвират, идваха последните лоши новини. Сред официалните наблюдатели от Института по Ъплифт щеше да има земянит. Беше му неприятно дори само да си помисли какво означава неговото присъствие.

И това не бе най-лошото! Докато Сюзеренът гледаше стъписан, земянитът пристъпи напред като говорител! Заявленията му бяха на чист галактически седем.

— Поздрави на Триумвирата на Силите на Гууксюй-Губру, понастоящем в оспорвана окупация на ограничено наетия свят, известен под името Гарт. Поздравявам ви от името на Кот’Кин*3, Главен върховен екзаминатор на Института по Ъплифт. Това послание се предава от нашия кораб по възможно най-бързия начин, така че да можете да се подготвите за пристигането ни. Условията в хиперпространството и при трансферните пунктове показват, че почти сигурно ще успеем да присъстваме на замислените церемонии и да проведем подходящи тестове за разумност във времето и на мястото, искани от вас. Освен това ви информираме, че Галактическият институт по Ъплифта не се спря пред нищо, за да задоволи вашите необичайни искания — първо, да реагира толкова бързо и второ, да действа на основата на толкова малко информация. Церемониите на Ъплифта са радостни поводи, особено във времена на смут като сегашните. Те честват приемствеността и вечното обновяване на галактическата култура, в името на дълбоко почитаните Прародители. Клиентните видове са надеждата, бъдещето на нашата цивилизация, и в случаи като този ние проявяваме нашата отговорност, нашата чест и нашата обич. И така, ние очакваме това събитие, изпълнени с любопитство какво ли чудо кланът Гууксюй-Губру възнамерява да разкрие пред Петте галактики.

Картината изчезна и остави Сюзерена да размишлява над новините.

Беше прекалено късно, разбира се, да анулират поканите и да отменят церемонията. Дори другите Сюзерени признаваха това. Шунтът трябваше да бъде довършен и те трябваше да се приготвят да приемат високите гости. Всякакви други действия биха навредили безвъзвратно на губруанската кауза.

Проклет да е дяволският мошеник тимбрим! Погледната в ретроспекция, самата идея за „гартляните“ — местни предразумни, оцелели от холокоста на буруралите — беше абсурдна. И все пак логиката на фалшивите доказателства беше толкова поразително правдоподобна, толкова удивителна в съдържащата се в нея възможност!

Сюзеренът на Благопристойността бе започнал тази експедиция на челно място. Позицията му в заключителната Смяна на перушината беше изглеждала сигурна след безвременната смърт на първия Сюзерен на Цените и Предпазливостта.

Но всичко се бе променило, след като не бяха открити никакви гартляни — когато беше станало ясно колко дълбоко е бил измамен върховният жрец. Неуспехът да открие доказателства за човешките злоупотреби с Гарт или с техните собствени клиенти означаваше, че Сюзеренът все още не е сложил крак върху почвата на тази планета. Това, на свой ред, бе забавило развитието на оформящите хормони. Всички тези фактори бяха неуспехи, които поставяха Смяната на перушината под сериозно съмнение.

После въстанието на неошимпанзетата помогна на военния да излезе напред. Сега Сюзеренът на Лъча и Нокътя бързо набираше превъзходство и ставаше неудържим.

Предстоящата Смяна на перушината изпълваше Сюзерена на Благопристойността с предчувствия. Предполагаше се, че такива събития трябва да бъдат триумфални, възторжени, дори за губещите. Смените бяха мигове на обнова и сексуално задоволяване на расата. Освен това от тях трябваше изкристализира политика — единодушие за правилно действие.

Този път обаче единодушие нямаше. Наистина, нещо в предстоящата смяна беше много погрешно.

Единственият въпрос, по който тримата Сюзерени бяха съгласни, бе, че хиперпространственият шунт трябва да се използва за някаква церемония на Ъплифта. В този момент противното щеше да означава самоубийство. Постоянните им спорове започваха да вредят на цялата експедиция. По-религиозните Войници на Нокътя се заяждаха с другарите си. Бюрократите, които бяха уволнили се войници, поддържаха бившите си колеги за военни разноски или се цупеха, когато началникът отменяше решенията им. Дори сред жречеството често се водеха спорове дали вече не трябва да има единодушие.

Жрецът съвсем наскоро беше открил какво е в състояние да направи партизанщината. Караниците бяха довели чак до предателство! Защо иначе щяха да откраднат едно от двете шимпанзета, които бе избрал за представители на расата?

Сега Сюзеренът на Цените и Предпазливостта настояваше да вземе участие в избора на нов мъжкар. Бюрократът несъмнено носеше най-голямата отговорност за „бягството“ на шима Фибен Болгър! А беше толкова обещаващо същество! Но несъмнено вече бе превърнат в пепел и дим.

Бе възможно да обвини който и да е от съперниците си Сюзерени, разбира се.

Един от квакуанските слуги приближи и коленичи, протегнал в клюна си инфокуб. После, след одобрението на господаря, включи записа.

Стаята се затъмни и Сюзеренът на Благопристойността видя през окото на камерата сипещ се дъжд и мрак. Неволно потръпна, изпитал отвращение от грозната, усойна нечистота на вълконския град.

Камерата показа кален участък от мрачна уличка… разбита колиба от тел и дърво, в която се държаха като домашни животни земни птици… купчина мокри дрехи до заключена фабрика… отпечатъци от стъпки, водещи през калното поле до разбитата ограда… още отпечатъци, изчезващи в тъмната пустош…

Изводите бяха очевидни.

Мъжкото неошимпанзе беше усетило подготвения капан! И изглежда, беше успяло да избяга!

Сюзеренът затанцува върху пръта си поредица от ситни стъпки с древен произход.

При подадения от него знак квакуанските му слуги се втурнаха напред. Първата заповед на Сюзерена беше пряма.

Слугата се поклони и другите квакуанци изграчиха:

— Дзуууун!

69.Правителството в изгнание

Междузвездното съобщение свърши и холовизорът изсветля. Лампите светнаха и членовете на Съвета се спогледаха озадачени.

— Какво… какво означава това? — попита полковник Мейвън.

— Не съм сигурен — отвърна командир Кайли. — Но е ясно, че губруанците готвят нещо.

Управителят на Убежището Му Чен барабанеше с пръсти по масата.

— Те, изглежда, са представители на Института по Ъплифт. Навярно това означава, че нашествениците планират някаква церемония и са поканили свидетели.

„Всичко дотук е очевидно“ — помисли си Меган.

— Смятате ли, че това има нещо общо с онзи тайнствен строеж на юг от Порт Хеления? — попита тя. Напоследък този обект бе тема на постоянни дискусии.

Полковникът кимна.

— Преди не исках да призная тази възможност, но сега трябва да го сторя.

— Защо ще искат да провеждат церемония на Ъплифта за квакуанците тук на Гарт? — попита единственият шим в Съвета. — В това няма никакъв смисъл. Възможно ли е така да затвърдят претенциите си към нашето владение?

— Съмнявам се — отвърна Меган. — Може би… може би изобщо не е за квакуанците.

— Но тогава за кого?

Меган сви рамене. Кайли отбеляза:

— Изглежда, представителите на Института по Ъплифт също не са наясно.

Настъпи продължително мълчание. После Кайли отново каза:

— Доколко според вас има значение фактът, че говорителят е човек?

Меган се усмихна.

— Очевидно е било замислено като присмех срещу губруанците. Човекът може да е само младши чиновник-стажант в местния филиал на Института по Ъплифт. Поставянето му пред пилите, з’тангите и серентините означава, че Земята още не е победена. И някои сили искат да покажат това на губруанците.

— Хм. Пилите. Те са трудни клиенти и членове на сороския клан. Издигането на човек за говорител може да е обида срещу губруанците, но не е гаранция, че Земята е в цветущо положение.

Меган разбираше какво има предвид Кайли. Ако соросите вече доминираха в космоса на Земята, очакваха ги тежки времена.

Отново настъпи тишина. После се обади полковник Мейвън.

— Споменаха за хиперпространствен шунт. Това е скъпо. Губруанците трябва да отдават голямо значение на тази церемония.

„Наистина“ — помисли си Меган. Знаеше, че по този начин полковникът прави предложение пред Съвета, и разбираше, че ще й е трудно да оправдае придържането си към съвета на Ютакалтинг.

— Цел ли ни предлагате, полковник?

— Да, госпожо координатор. — Мейвън изправи гръб и я погледна в очите. — Смятам, че това е възможността, която чакахме.

Последваха одобрителни кимвания. „Те гласуват от скука, раздразнение и чиста клаустрофобия — помисли Меган. — И все пак това не е ли златен шанс да бъдем хванати и загубени завинаги?“

— Не можем да атакуваме, щом са пристигнали пратеници от Института по Ъплифт — подчерта тя и видя, че всички разбират колко важен е този факт. — Съгласна съм обаче, че е възможно да ни се отваря възможност, по време на която да нанесем удар.

Единодушието беше очевидно. В дъното на ума си Меган чувстваше, че всъщност би трябвало да има повече обсъждания. Но тя също беше изпълнена с нетърпение.

— В такъв случай ще пратим нови заповеди на майор Пратахулторн. Той ще получи карт бланш с единственото условие всички атаки да привършат до първи ноември. Съгласни ли сте?

Последва просто вдигане на ръце. Командир Кайли се поколеба, сетне се присъедини, за да направи гласуването единодушно.

„Започнахме“ — помисли си Меган. И се зачуди дали пъкълът е отредил специално място за майки, които пращат собствените си синове на бой.

70.Робърт

Беше станал рано и преглеждаше схемата за водене на военни действия на майор Пратахулторн.

Беше оригинална, професионална. Различните варианти предлагаха многобройни ефикасни начини за използване на ограничените въстанически сили, за да ударят врага, и то да го ударят здраво. Единственото, което оставаше, беше изборът на подходяща цел. Имаше няколко възможни решения, всяко от които би трябвало да свърши работа.

И все пак нещо в цялата схема се струваше на Робърт погрешно. Документът не усили увереността му, както се беше надявал. Той почти си представи, че в пространството над главата му се оформя нещо — нещо бегло напомнящо за тъмните облаци, забулвали планината по време на съвсем неотдавнашната буря — символичен израз на неговата тревога.

В другия край на стаята под одеялата се помръдна някаква фигура. Показа се стройна ръка, а след това — гладък прасец и бедро.

Робърт се съсредоточи и изтри нищото, което беше оформил с простата си аура-сила. То бе започнало да въздейства на сънищата на Лидия и нямаше да е честно да й налага собствените си притеснения. Въпреки отскорошната физическа близост в много отношения те все още си оставаха непознати.

Робърт си напомни, че последните няколко дни бяха имали и положителни страни. Бойният план например показваше, че Пратахулторн най-после приема сериозно някои от идеите му. А прекараното с Лидия време му беше доставило нещо повече от физическо удоволствие. Робърт не беше осъзнавал колко много му липсва простото докосване от собствения му вид. Човеците можеха и да издържат на самота повече от шимите — които изпадаха в дълбока депресия, ако дълго нямаха партньор за пощене, но мъжете и жените човеци също като маймуните имаха своите нужди.

И все пак мислите на Робърт продължаваха да блуждаят. Дори по време на най-страстните мигове с Лидия той непрекъснато мислеше за друга.

„Наистина ли трябваше да тръгне? От гледна точка на логиката няма причина, налагаща й да отиде до връх Фоси. За горилите вече се грижат добре.“

Разбира се, горилите можеха просто да са извинение. Извинение, за да избяга от неодобрителната аура на майор Пратахулторн. Извинение, за да избегне искрящите разреждания на енергия от човешката страст.

Атаклена може би беше права, че в това Робърт да търси собствения си вид няма нищо нередно. Но логиката не бе всичко. Тимбримката също имаше чувства. Млада и самотна, тя можеше да бъде наранена дори от нещо, за което знаеше, че е правилно.

— По дяволите! — промърмори Робърт. Думите и графиките на Пратахулторн се бяха слели в мъгла пред очите му. — По дяволите, тя ми липсва.

Зад завесата, която отделяше помещението от останалите пещери, нещо се раздвижи. Робърт погледна часовника си. Все още нямаше четири сутринта. Той се изправи и нахлузи панталоните си. Всякакво непредвидено вълнение по това време най-вероятно носеше лоши новини. Това, че врагът бездействаше през последния месец, не означаваше, че така и ще си остане. Навярно губруанците бяха предусетили плановете им и първи нанасяха удар!

Разнесе се пляскане на боси крака по камък.

— Капитан Онийгъл? — попита някакъв глас иззад завесата. Робърт се приближи и я дръпна. Едно задъхано шими куриер дишаше тежко.

— Какво става? — попита Робърт.

— По-добре елате веднага.

— Добре. Само да си взема оръжието.

Шимито поклати глава.

— Не е битка, сер. Шими са… току-що пристигат от Порт Хеления.

Робърт се намръщи. Нови попълнения от града пристигаха на малки групички почти през ден. За какво беше цялото това вълнение? Чу, че Лидия се размърдва. Разговорът беше обезпокоил съня й.

— Добре — рече той. — Ще ги разпитаме малко по-късно…

— Сер! Ама това е Фибен! Фибен Болгър, сер. Той се върна.

Робърт премигна.

— Какво?

Зад него се чу движение.

— Роб? — повика го Лидия. — Какво…

Робърт извика, разцелува смаяното шими, после прегърна Лидия, вдигна я във въздуха и я завъртя.

— Какво…? — понечи да попита тя, но млъкна.

Робърт вече беше изчезнал.

Всъщност нямаше нужда да бързат. Фибен и придружителите му все още бяха далеч. Когато конете им се показаха по пътеката от север, Лидия вече се бе облякла и се беше присъединила към Робърт на скалата. Сивата светлина на зората тъкмо скриваше последните бледи звезди.

— Всички са на крака — отбеляза Лидия. — Вдигнали са дори майора. Шимите се щурат навсякъде и бърборят. Трябва да е някой важен шен.

— Фибен ли? — разсмя се Робърт и духна в шепи, за да ги стопли. — Да, може да се каже, че Фибен е необикновен.

— Това успях да схвана. — Тя засенчи очи от блясъка на изгряващото слънце и се загледа в изкачващата се група, която тъкмо излизаше иззад един завой. — Да не е онзи с превръзките?

— А? — Робърт я погледна. Зрението на Лидия беше биоорганично подсилено по време на подготовката в морската пехота и той малко й завиждаше. — Няма да се изненадам. Фибен винаги попада в някакви каши. Твърди, че не иска. Казва, че всичко се дължало на вродената му тромавост, но винаги съм подозирал, че има склонност към неприятностите. Не познавам друг шим, който дава мило и драго, само за да има какво да разказва.

След минута той различи лицето на приятеля си, извика и вдигна ръка. Фибен се ухили и му махна в отговор, макар че лявата му ръка беше обездвижена от превръзка. До него, яхнало светла кобила, яздеше някакво шими, което Робърт не познаваше.

От пещерата дойде шим пратеник и отдаде чест.

— Серове, майорът иска вие и лейтенант Болгър да слезете долу веднага, щом той пристигне.

Робърт кимна.

— Моля те, предай на майор Пратахулторн, че веднага ще отидем.

Когато конете изкачиха последния завой, Лидия плъзна ръката си в неговата и Робърт почувства внезапна вълна едновременно на удоволствие и вина. Стисна дланта й и се опита да не проявява външно раздвоението си.

„Фибен е жив! — помисли си той. — Трябва да съобщя на Атаклена.“

Майор Пратахулторн имаше навика нервно да подръпва едното или другото си ухо. Докато слушаше отчетите на подчинените си, той се въртеше на стола, от време на време се навеждаше, за да промърмори нещо в инфокладенеца или да поиска някаква информация. В такива моменти може и да изглеждаше разсеян, но ако говорещият замълчеше или дори само забавеше, майорът нетърпеливо щракваше с пръсти. Очевидно Пратахулторн имаше бърз ум и беше в състояние да върши едновременно няколко неща. Това му държане обаче бе много затруднително за някои от шимите — често ги правеше нервни и завързваше езиците им. Това пък, на свой ред, не повишаваше мнението на майора за партизаните, които само доскоро бяха под командването на Робърт и Атаклена.

В случая на Фибен обаче нямаше подобен проблем. Докато му носеха портокалов сок, шенът продължаваше да разказва историята си. Дори Пратахулторн, който обикновено прекъсваше докладите с постоянни въпроси, безмилостно задълбавайки за подробности, седя тихо през цялото време на разказа за злополучното въстание в долината, последвалото залавяне на Фибен, разпитите и тестовете на подчинените на Сюзерена на Благопристойността и теориите на доктор Гейлит Джоунз.

От време на време Робърт хвърляше поглед към шимито, което Фибен беше довел от Порт Хеления. Силви седеше отстрани, между шимите Бенджамин и Елзи, с изправена стойка и спокойно изражение. Понякога, когато я молеха да потвърди или конкретизира нещо, тя отвръщаше с тих глас. Иначе погледът й постоянно беше впит във Фибен.

Шенът подробно описа политическата ситуация сред губруанците, както я разбираше той. Когато стигна до нощта на бягството, разказа за капана, поставен от Сюзерена на Цените и Предпазливостта, и приключи просто като каза:

— Затова ние решихме, Силви и аз, че е по-добре да излезем от Порт Хеления по друг път, а не по море. — Той сви рамене. — Измъкнахме се през една дупка в оградата и накрая успяхме да стигнем до въстанически аванпост. Тъй че ето ни тук.

„Точно така!“ — сардонично си помисли Робърт. Разбира се, Фибен беше изпуснал каквото и да е споменаване за нараняванията си и точно как е избягал. Той несъмнено щеше да попълни всички подробности в писмения си доклад до майора, но никой друг не би могъл да ги измъкне от него.

Видя, че Фибен поглежда към него и му намига, и си помисли: „Обзалагам се, че това е история поне за пет бири“.

Пратахулторн се наведе напред.

— Казвате, че наистина сте видели онзи хиперпространствен шунт? И че знаете точно къде е разположен?

— Обучен съм за разузнавач, майоре. Зная къде е. Ще приложа карта и скица на съоръжението в писмения си доклад.

Пратахулторн кимна.

— Ако вече не бях получил и други доклади за това, никога не бих повярвал на тази история. Сега обаче съм принуден да ви повярвам. Казвате, че това съоръжение е скъпо дори според губруанските стандарти?

— Да, сер. Така смята и Гейлит. Помислете. Човеците са били в състояние да проведат по една-единствена церемония на Ъплифта за всеки от клиентите си през всичките години след Контакта, като и при двете са разчитали на тимбримите. Ето защо други клиенти като квакуанците се отнасят към нас с презрение. Част от причината за това са политическите обструкции от страна на враждебни кланове като губруанците и соросите, които са били в състояние да протакат земянитските искания за статус. Останалата част е фактът, че ние сме ужасно бедни според галактическите стандарти.

Фибен очевидно беше научил повечето от тези неща от онази Гейлит Джоунз. Със своето усилило се сетиво на съпреживяване Робърт долавяше слаби потрепвания в приятеля си винаги, когато споменаваше името й.

Робърт погледна към Силви. „Хм. Изглежда, и на Фибен не му е лек животът.“ Горе-долу като неговия собствен. През целия си живот Робърт беше искал да се научи да е по-чувствителен, по-добре да разбира другите и собствените си чувства. Сега желанието му се бе изпълнило, но не се чувстваше удовлетворен.

— За Дарвин, Всеблагото и Грийнпийс! — Пратахулторн почука по масата. — Господин Болгър, носите вестите си в най-подходящото време! — Той се обърна към Лидия и Робърт. — Знаете ли какво означава това?

— Ами… — започна Робърт.

— Цел, сър — кратко отвърна Лидия.

— Точно така! Това се съгласува отлично със съобщението, което току-що получихме от Съвета. Ако успеем да унищожим шунта — за предпочитане преди да пристигнат сановниците от Института по Ъплифт — ние ще можем да ударим губруанците там, където ги боли най-много, по портфейла им!

— Но… — понечи да възрази Робърт.

— Чухте какво току-що ни каза нашият шпионин — прекъсна го Пратахулторн. — Губруанците търпят удари в космоса! Разхвърляли са силите си в прекалено много посоки, лидерите им тук на Гарт са се хванали гуша за гуша и това би могло да е последната сламка! Ами да, можем дори да го нагласим така, че целият им Триумвират да е на същото място по същото време!

Робърт поклати глава.

— Не мислите ли, че би трябвало да го пообмислим, сър? Искам да кажа, ами предложението на Сюзерена на Неподкупността…

— На Благопристойността — поправи го Фибен.

— На Благопристойността. Да. Ами предложението, което е отправил на Фибен и доктор Джоунз?

Пратахулторн поклати глава.

— Очевиден капан, Онийгъл. Бъди по-сериозен.

— Аз съм сериозен, сър. Не съм по-голям специалист от Фибен по тези въпроси и определено знам по-малко от доктор Джоунз. И определено допускам, че може да е капан. Но поне на пръв поглед звучи като страхотна сделка за Земята! Сделка, която не мисля, че можем да подминем, без поне да докладваме на Съвета.

— Няма време — отвърна Пратахулторн и поклати глава. — Заповедите ми са да действам по своя собствена преценка и, ако е подходящо, преди да пристигнат галактическите сановници.

Робърт изпита нарастващо отчаяние.

— Тогава нека поне се посъветваме с Атаклена. Тя е дъщеря на дипломат. Може да е в състояние да види някакви тънкости, които ние не разбираме.

Намръщеното лице на Пратахулторн говореше много.

— Ако имаше време, разбира се, щях с радост да поискам становището на младата тимбримка. — Но беше очевидно, че дори само споменаването на тази идея беше понижило мнението му за младежа. Пратахулторн плесна по масата. — В момента мисля, че е най-добре да направим щабно заседание на офицерите и да обсъдим потенциалната тактика за унищожаването на хиперпространствения шунт. — Той се обърна и кимна на шимите. — Това е всичко засега, Фибен. Много ви благодаря за смелата и навременна акция. Същото се отнася и за вас, госпожице. — Майорът кимна на Силви. — С нетърпение очаквам писмените ви доклади.

Елзи и Бенджамин се изправиха. Като обикновени почетни офицери, те бяха изключени от вътрешния щаб на Пратахулторн. Фибен тръгна бавно към вратата. Силви го подкрепяше.

Робърт тихо и припряно заговори на майора:

— Сър, сигурен съм, че просто ви се е изплъзнало, но Фибен е равноправен офицер от колониалните отбранителни сили. Ако бъде изключен от заседанието, това може да не се отрази добре… в политическо отношение.

Пратахулторн премигна. Лицето му едва потрепна, но Робърт разбра, че за пореден път не е успял да спечели уважението на майора.

— Да, разбира се — базстрастно отвърна командирът. — Моля ви, кажете на лейтенант Болгър, че е добре дошъл на съвета, ако не е прекалено уморен.

После се обърна към инфокладенеца си и започна да отваря някакви файлове. Робърт усещаше погледа на Лидия върху себе си. „Сигурно е отчаяна от нетактичността ми“ — помисли си той, забърза към вратата и хвана ръката на Фибен точно преди шенът да излезе.

Приятелят му се ухили и тихо каза:

— Май отново е дошло времето на възрастните. — И намигна към Пратахулторн.

— Още по-лошо, приятелю. Току-що успях да ги накарам да те приемат за почетен възрастен.

Шенът се намръщи, пусна рамото на Силви и закуцука назад в стаята. Тя остана за миг да го наблюдава, после се обърна и последва Елзи по коридора.

Бенджамин обаче се забави за малко. Беше видял жеста на Робърт, който го молеше да остане. Капитанът пъхна малък диск в шепата му. Не посмя да каже на глас нищо, но с лявата си ръка направи прост знак.

„Леличка“ — казваше знакът.

Бенджамин бързо кимна и излезе.

Пратахулторн и Лидия вече се бяха задълбочили в тънкостите на бойното планиране и когато Робърт се върна до масата, майорът само го погледна и каза:

— Страхувам се, че просто няма да има време да използваме подсилените бактериологични ефекти, колкото и оригинална да е идеята ви…

Робърт сякаш не го чу. Седна и единственото, за което мислеше, беше, че току-що е извършил първото си престъпление. Като бе записал тайно срещата — включително продължителния доклад на Фибен, — той беше нарушил процедурата. Като бе дал диска на Бенджамин, беше престъпил протокола.

А като нареди на шима да отнесе записа на извънземен, беше извършил предателство.

71.Макс

Едрият неошим със завързани ръце се потътри през огромната подземна зала — теглеха го със здрава верига.

През старите белези на лицето му минаваха пресни ивици розова тъкан. Раните зарастваха, но никога нямаше да се изличат.

— Айде, бунтовниче — каза един от пазачите и го побутна напред. — Птичката иска да ти зададе някои въпроси.

Макс не му обърна внимание. Заведоха го до един издигнат участък в центъра на огромната зала. Там чакаха няколко квакуанци.

Макс задържа очите си на равнището на очевидния лидер и съвсем леко се поклони — точно толкова, колкото да накара птицеподобния да му отвърне.

До квакуанеца стояха още трима колаборационисти. Двама бяха добре облечени шими, осигурили си солидни печалби от снабдяване със строителна екипировка и работници за губруанците — говореше се, че някои от сделките били за сметка на отсъстващите им делови партньори човеци. Други пък говореха за одобрение и пряко съучастие от хората, интернирани на Силмар и другите острови. Макс не знаеше на коя от версиите му се иска да вярва. Третият беше командир на условническата спомагателна част — високият високомерен шен Желязната хватка.

Макс знаеше и подходящия протокол за поздравяване на предатели. Той се ухили, показвайки огромните си кучешки зъби, и се изплю в краката им. Условниците с викове задърпаха веригата му и вдигнаха палките си. Но бързо изцвъртяване от страна на лидера на квакуанците ги спря и те заотстъпваха с поклони.

— Сигурен ли си — уверен ли си, че този — този индивид е онзи, когото търсехме? — попита пернатият офицер. Желязната хватка кимна.

— Открихме го ранен близо до мястото, където бяха заловени Гейлит Джоунз и Фибен Болгър. Бил е виждан в тяхната компания преди въстанието и е известен като един от семейните й слуги от много години. Подготвил съм анализ, който показва, че връзката му с тези индивиди го прави подходящ за внимание.

Квакуанецът кимна.

— Проявили сте извънредна находчивост — каза той на Желязната хватка. — Ще бъдете възнаграден — обезщетен с висок статус. Кандидатът на Сюзерена на Благопристойността по някакъв начин избяга от нашата мрежа, но сега имаме отлична възможност да избираме — да предпочетем негов заместник. Ще бъдете информиран.

Макс беше живял под губруанска власт достатъчно дълго, за да разбере, че това са бюрократи, подчинени на Сюзерена на Цените и Предпазливостта. Нямаше ни най-малка представа какво искат от него и за какво би могъл да им бъде полезен във вътрешните им борби.

Защо го бяха довели тук? Дълбоко във вътрешността на изкуствената планина, издигната оттатък залива срещу Порт Хеления, имаше ужасно количество машини и бръмчащи енергопредаватели. По време на дългото пътуване надолу с автолифта Макс бе усетил, че козината му се изправя от статичното електричество — губруанците и клиентите им изпитваха огромните си устройства.

Квакуанският функционер се обърна и го погледна с едното си око.

— Ти ще изпълниш две функции — каза той на Макс. — Две цели. Ще ни дадеш информация — данни за бившия ти работодател, информация, която ни е полезна. И ще ни помогнеш — ще ни подкрепиш в един експеримент.

Макс отново се ухили.

— Няма да сторя нито едното, нито другото и изобщо не ми пука, ако се държа непочтително. Можете да се облечете в палячовски костюми и да подкарате трициклети, ако щете, пак няма да ви кажа нищо.

Квакуанецът премигна веднъж, после втори път, докато слушаше компютърния превод, изцвъртя къс диалог с колегите си и отново се обърна да го погледне.

— Ти ни разбра погрешно — сбърка думите ни. Няма да има въпроси. Не е нужно да говориш. Твоето сътрудничество не ни е необходимо.

Самодоволната увереност на заявлението звучеше ужасно. Макс потръпна от внезапно предчувствие.

Когато го бяха заловили, нашествениците се бяха опитали да измъкнат от него информация. Беше се подготвил да се съпротивлява с всички сили, но те наистина го шокираха — единственото, което, изглежда, ги интересуваше, бяха „гартляните“. И само за това го питаха непрекъснато. „Къде са предразумните?“ — беше въпросът им.

Беше лесно да ги заблуди, да ги излъже, въпреки всичките им опиати и пси-машини, защото принципните предположения на врага бяха адски тъпи. Галактяни да се хванат на такава детска приказка! Бе прекарал цял ден, за да измисля трикове да заблуди нашествениците.

Например упорито се съпротивляваше да „признае“, че гартляните съществуват. За известно време като че ли ги беше убедил още повече, че следата е гореща.

Накрая те се отказаха и го оставиха на мира. Навярно бяха разбрали, че са били измамени. Във всеки случай след това го назначиха да работи на един от строителните обекти и Макс си помисли, че са го забравили.

Очевидно не бяха. Така или иначе, думите на квакуанеца го разтревожиха.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да ми задавате въпроси?

Желязната хватка доволно поглади мустака си и заяви:

— Иска да каже, че ще изстискат от теб всичко, което знаеш. Цялата тази машинария — той махна с ръка — ще бъде насочена към съвсем малка частица от теб. Отговорите ти сами ще излязат. От тебе обаче ще остане само черупка.

Макс остро си пое дъх, сърцето му затупка по-бързо. Онова, което го крепеше, беше твърдата му решеност: нямаше да достави удоволствието на тези предатели да разберат, че си е глътнал езика. Той се съсредоточи и бавно каза:

— Това… това е срещу… Правилата на войната.

Желязната хватка сви рамене и остави на квакуанския бюрократ да му обясни.

— Правилата закрилят — са предвидени за видове и планети, а не за индивиди. А и във всеки случай тук никой не е подчинен на жреци!

„Ясно — помисли Макс. — Аз съм в ръцете на фанатици.“ Той мислено каза сбогом на шените, шимитата и хлапетата от груповото си семейство, особено на старшата си групова жена, която знаеше, че няма да види никога вече.

— Вие допуснахте две грешки — каза той на похитителите си. — Първо, оставихте ме да разбера, че Гейлит е жива, а Фибен пак ви е направил на глупаци. Като знам това, всичко останало няма никакво значение.

— Радвай се на краткото си удоволствие — изръмжа Желязната хватка. — Пак ще ни окажеш голяма помощ, за да докараме бившия ти шеф зад решетките.

— Може би — кимна Макс. — Но втората ви грешка беше, че ме оставихте завързан за това…

И бясно дръпна веригата. Двамата му пазачи паднаха на земята преди да успеят да я пуснат.

Макс се разкрачи и размаха тежката верига. Черепът на единия от шимите колаборационисти се пръсна. Другият търговец се спъна в отчаяния си стремеж да се измъкне и събори и тримата квакуанци като кегли.

Макс закрещя от радост, развъртя веригата нагоре и я уви около скелите над главата си.

Да я закачи беше по-лесното. Бяха прекалено зашеметени, за да реагират навреме и да го спрат. Но когато се изкачи, загуби ценни секунди, за да я размотае. Тъй като бе закачена за белезниците му, не можеше да я свали.

„Сега накъде?“ — зачуди се той, когато събра звената й. Забеляза от дясната си страна бели пера, затова се затича в обратната посока и бързо се заизкачва по стълбата към следващото равнище.

Разбира се, да избяга беше абсурдна идея. Имаше само две краткосрочни цели: да нанесе колкото е възможно повече щети и после да сложи край на собствения си живот, преди да могат да го насилят против волята му да предаде Гейлит.

Първата цел постигаше, докато тичаше — вършееше с веригата всяко копче, тръба или деликатен на вид уред, който можеше да достигне. Някои съоръжения бяха по-здрави, отколкото изглеждаха, но други чудесно се разбиваха и политаха на парчета. Табли с инструменти се срутваха отвисоко и се стоварваха върху преследвачите му долу.

Макс обаче продължаваше да се оглежда за нови възможности. Щом не си беше осигурил някакво сечиво или оръжие преди да настъпи моментът, трябваше да се опита да се добере достатъчно високо за един добър скок през парапета.

Някакъв губруански техник и двама квакуански помощници се появиха иззад ъгъла, потънали в техническа дискусия на цвъртящия си език. Макс развъртя веригата. Разхвърча се перушина и единият квакуанец възвърна загубената си способност да лети. Макс ревна срещу втория и го цапардоса. Разхвърча се облак пух и перушина.

— С искрените ми уважения — каза Макс възпитано. Де да знаеш — може би камерите записваха всичко. Гейлит му бе казала, че няма проблем да убива птичките, стига да го прави учтиво.

От всички страни завиха алармени инсталации и сирени. Макс бутна квакуанеца през парапета и отново се закатери по стълбите. Едно равнище по-горе откри толкова съблазнителна цел, че просто не можеше да я подмине току-така. Голяма кола, пренасяща около тон деликатни фотонни части, стоеше изоставена съвсем близо до ръба на някаква товарна платформа. Около шахтата на асансьора нямаше никакви пазачи. Без да обръща внимание на виковете и шума, Макс опря рамо в задната част на колата и изсумтя:

— Тръгвай!

Машината леко се люшна.

— Хей! Ето го! — чу се викът на някакъв шим. Макс се напрегна още повече. Колата бавно тръгна напред.

— Ти! Бунтовникът! Престани!

Разнесе се шум от стъпки. Прекалено късно. Инерцията щеше да довърши работата си. Машината и товарът й полетяха през ръба на платформата. „А сега да я последвам“ — помисли си Макс.

Но краката му отказаха да се подчинят, внезапно мускулите му се сгърчиха. Той разпозна агонизиращите ефекти от неврозашеметяването. Отхвърлянето го завъртя достатъчно, за да види оръжието в ръката на Желязната хватка.

Ръцете на Макс конвулсивно се свиха, сякаш стискаха гърлото на условника. Отчаяно му се прииска да падне назад, в шахтата.

Успя! Макс разбра, че е победил, докато политаше покрай площадката. Изгарящата вцепененост нямаше да трае дълго. „Сега сме квит, Фибен“ — помисли си той.

Но в края на краищата не стана така. Макс някак отдалеч усети, че вцепенените му ръце изскачат от ставите си. Падането му изведнъж спря. Белезниците се впиха до кръв в китките му, здравата верига се опъна нагоре към площадката. През металната решетка на платформата Макс видя Желязната хватка да държи края на веригата. Гледаше го и се усмихваше.

Макс примирено въздъхна и затвори очи.

Свести се от някаква отвратителна миризма. Премигна и смътно различи мустакато неошимпанзе със счупена капсула в ръка. От нея все още се разнасяше ужасна воня.

— А, свести се, виждам.

Макс беше нещастен. Болеше го навсякъде от зашеметяването и едва можеше да се помръдне. Ръцете и китките му сякаш горяха. Бяха завързани зад гърба му и навярно бяха и счупени.

— К… къде съм? — попита той.

— Във фокуса на хиперпространствения шунт — кратко отвърна Желязната хватка.

Макс се изплю.

— Ти си долен лъжец.

— Както искаш — сви рамене другият. — Просто реших, че заслужаваш обяснение. Разбираш ли, тази машина е специален вид шунт, наречен „усилвател“. Предназначен е да изважда образи от мозъка и да ги изяснява така, че всички да ги разбират. По време на церемонията той ще бъде под контрола на Института, но представителите му още не са пристигнали. Така че днес ще го попретоварим мъничко, просто за проверка. Обикновено се предполага, че обектът ще сътрудничи, така че процесът да завърши сполучливо. Днес обаче… е, това просто няма никакво значение.

Остро, цвъртящо възражение се разнесе зад Желязната хватка. През тесния отвор се виждаха техниците на Сюзерена на Цените и Предпазливостта.

— Време е! — кресна главният квакуанец. — Бързо! Размърдайте се!

— Защо бързаш толкова? — попита Макс. — Страхуваш се, че някоя друга губруанска фракция може да е чула за суматохата и да е тръгнала насам ли?

Желязната хватка беше започнал да затваря вратичката, но сега спря и сви рамене.

— Всичко това означава, че имаме време да ти зададем само един въпрос. Но ще ни свърши работа. Само ни кажи всичко за Гейлит!

— Никога!

— Няма да си в състояние да се съпротивляваш — разсмя се Желязната хватка. — Опитвал ли си се някога да не мислиш за нещо? Няма да си в състояние да избягваш мислите си за нея. А щом веднъж намери за какво да се хване, машината ще измъкне и останалото от теб.

— Ти… ти… — Макс се мъчеше да открие думите, но този път не му се удаде. Започна да се гърчи, опитвайки се да се измъкне от фокуса на огромните намотани тръби, насочени към него от всички страни. Но силата му се беше стопила. Не можеше да направи нищо.

Освен да не мисли за Гейлит Джоунз. Но като се опитваше да не го прави, разбира се, той мислеше за нея! Макс простена. Машината започна да му акомпанира с тихо бръмчене. Изведнъж сякаш гравитационните полета на стотици космически кораби заиграха по кожата му.

А в ума му вихрено се понесоха хиляди образи. Все нови и нови и всичките — на бившата му работодателка и приятелка.

— Не! — Макс се бореше да измисли нещо. Не трябваше да се опитва да не мисли за нищо. Просто трябваше да си открие друг обект. Трябваше да открие нещо ново, върху което да съсредоточи вниманието си през оставащите секунди преди да бъде разкъсан на части.

Разбира се! В продължение на седмици го бяха разпитвали, интересувайки се само от гартляни, гартляни и нищо друго освен гартляни. Беше се получило нещо като песен. Сега за него то се превърна в мантра.

— Къде са предразумните? — бяха настоявали те. Макс се съсредоточи и въпреки болката просто нямаше как да не се разсмее.

— Глупави… тъпи… идиотски…

Изпълни го презрение към галактяните. Искаха да извлекат образ от него? Е, нека усилеха това!

Навън, в планините и горите — той знаеше — наближаваше зазоряване. Представи си дърветата и най-близкото нещо до гартляни, което можеше да измисли, а после се разсмя на създадения от самия него образ.

В последните си мигове се заливаше от смях над идиотщината на живота.

72.Атаклена

Есенните бури отново се бяха завърнали, само че този път като огромен циклонен фронт, който се носеше към долината Сайнд. В планините бушуваха яростни вихри, които отнасяха листата на дърветата и ги запращаха да се въртят във въздуха.

Вулканът също бе започнал да бучи. Тътнежът му беше по-нисък от този на вятъра, но разтърсванията правеха горските животни още по-нервни, докато се гушеха в бърлогите си или примираха, здраво вкопчени в люлеещите се клони.

Разумът не бе сигурна закрила от мрака. В палатките си сред забулените гънки на планината шимите се вкопчваха един в друг и слушаха стенещите ветрища. От време на време някой от тях се поддаваше на напрежението и изчезваше с крясъци в гората, само за да се върне след час-два раздърпан и засрамен, целият в листа и вейки.

Горилите също бяха напрегнати, но го проявяваха по друг начин. Нощем те се втренчваха в носещите се облаци с мълчаливо, съсредоточено внимание и душеха, сякаш търсеха или очакваха нещо. Атаклена не успя да се сети за какво й напомня това тази вечер, но по-късно, в собствената си палатка под плътния покров на гората, без усилие долови тихото им пеене — отвръщаха на бурята.

Песента я приспа, но на известна цена.

Очакване… тази песен, разбира се, щеше да примами нещо, което не беше изчезнало съвсем.

Главата на Атаклена се мяташе върху възглавницата. Пипалцата й се развяваха — търсеха и биваха отблъсквани, проучваха и срещаха непреодолима преграда. Постепенно, сякаш без да бърза особено, се оформи познатата същина.

— Тутсунуканн… — въздъхна тя, неспособна да се събуди или да избегне неизбежното. Той се оформи над главата й, сътворен от онова, което не съществуваше.

— Тутсунуканн, с’ах браннитсун. А’туиллит’т…

Тимбримите не молеха за милост, особено от вселената на Ифни. Но Атаклена се беше превърнала в нещо, което бе едновременно и много по-голямо, и много по-малко от обикновена тимбримка. Сега тутсунуканн имаше съюзници. Към него се бяха присъединили визуални образи, метафори. Неговата аура на заплаха беше усилена, почти осезаема, изпълнена с допълнителна материя от човешки кошмари.

— … с’ах браннитсун… — умолително въздъхна в съня си тя.

Нощните ветрове блъскаха палатката й и сънуващият й ум оформяше крила на огромни птици. Те злобно летяха точно над върховете на дърветата и блестящите им очи търсеха, търсеха…

Леко вулканично разтърсване разтрепери земята под походното й легло и Атаклена потръпна, представяйки си подземни същества — мъртъвците, неотмъстените, прахосания Потенциал на този свят — унищожени и ликвидирани от буруралите толкова отдавна. Те се гърчеха точно под повърхността на треперещата земя и търсеха…

— С’ах браннитсун, тутсунуканн!

Тя чувстваше допира на собствените си развяващи се пипалца като мрежи и крачета на мънички паячета. Гийровият порой прати гномчета, извиващи се под кожата й, да се заемат с оформянето на нежелани промени.

Атаклена простена, когато глифът на ужасния смях на очакването закръжи по-близо и я загледа, наведе се над нея, протегна се…

— Генерале? Госпожице Атаклена. Извинете ме, госпожице, будна ли сте? Съжалявам, че ви безпокоя, но…

Шимът замълча. Беше понечил да влезе, но стъписано се олюля назад, когато Атаклена внезапно седна с раздалечени очи, с разширени като на котка ириси и с извити от сънлив страх устни.

Изглежда, тимбримката не то видя. Той премигна, втренчен в пулсациите, които пълзяха бавно като вълни по шията и раменете й. Над развълнуваните й пипалца за миг зърна нещо ужасно.

В този момент той едва не избяга. Трябваше да положи усилие, за да намери кураж и вместо да побегне да преглътне, да издържи и с мъка да произнесе думите.

— Г-госпожице, м-моля ви. Аз съм… Сами…

Бавно, сякаш привлечена от най-чисто усилие на волята, светлината на съзнанието се върна в осеяните със златисти точици очи. Те се затвориха и отново погледнаха. Атаклена потръпна, после се стовари напред.

Сами стоеше и я държеше, докато тя се разтърсваше в ридания. В този момент, зашеметен, уплашен и удивен, шимът можеше единствено да мисли колко лека и крехка е тя в ръцете му.

— … Именно тогава Гейлит се убеди, че трикът, ако Церемонията изобщо е трик, трябва да е много фин. Виждате ли, Сюзеренът на Благопристойността, изглежда, е направил пълен обрат по отношение на шимския Ъплифт. Отначало той бе убеден, че ще открие доказателства за злоупотреби, а навярно даже и повод да отнеме неошимпанзетата от човеците. Но сега Сюзеренът, изглежда, сериозно търси… търси подходящи представители на расата…

Гласът на Фибен Болгър идваше от малко възпроизвеждащо устройство, поставено върху грубите греди на масата. Атаклена слушаше записа, който й беше пратил Робърт. В доклада на шима имаше и забавни моменти. Неукротимият добър характер и сухите остроумия на Фибен й помогнаха да повдигне клюмналия си дух. Сега обаче, докато предаваше идеите на доктор Гейлит Джоунз за намеренията на губруанците, гласът му се бе понижил и звучеше сдържано, почти засрамено.

Атаклена просто усещаше неспокойствието на Фибен. Понякога не е необходимо присъствието на някого, за да почувстваш неговата същина.

Тя се усмихна на иронията. „Той започва да осъзнава кой и какъв е и това го плаши.“ Атаклена му съчувстваше. Разумните същества се стремяха към мир и покой, а не да са хаванът, в който съдбата окончателно стрива съставките си.

В ръката си тимбримката държеше медальона с нишката-завещание на майка си и тази на баща си. Тутсунуканн беше надделял, поне за миг. Но Атаклена някак си разбираше, че глифът се е върнал за добро. Вече нямаше да има сън, нито почивка, докато тутсунуканн не се превърнеше в нещо друго. Този глиф беше една от най-големите известни прояви на квантовата механика — вероятностна амплитуда, която бръмчеше и пулсираше в облак от несигурност, обременен с хиляди билиони възможности. Щом вълновата функция се провалеше, всичко останало бе чиста гибел.

— … деликатно политическо маневриране на толкова много равнища — сред местните лидери на нашественическите сили, сред фракциите на губруанския роден свят, между губруанците и техните врагове и възможни съюзници, между губруанците и Земята и сред различните галактически Институти…

Тя погали медальона. Понякога не е необходимо присъствието на някого, за да почувстваш неговата същина.

Всичко беше прекалено сложно. Какво ли си мислеше, че ще постигне Робърт, като й пращаше записа? Да не би да смяташе, че тя ще се зарови в някакво огромно хранилище на галактическа мъдрост — или ще направи някакво заклинание — и някак си ще им предложи политика, която да ги преведе през всичко това?

Тя въздъхна. „О, татко, какво ли разочарование съм аз за теб.“

Медальонът като че ли завибрира в треперещите й пръсти. За миг й се стори, че изпада в нов транс, който я повлича към отчаянието.

— … За Дарвин, Всеблагото и Грийнпийс! — извади я от пропадането гласът на майор Пратахулторн. Тя отново се заслуша.

— … цел!…

Атаклена потръпна. Така. Нещата наистина бяха ужасни. Сега всичко бе ясно. Особено внезапната, натежала настоятелност на нетърпеливия й глиф. Когато дискът свърши, тя се обърна към помощниците си — Илейн Суу, Сами и доктор де Шрайвър. Шимите търпеливо я гледаха.

— Ще се кача на върха — каза момичето.

— Но… но бурята, госпожице. Току-що премина. А освен това и вулканът. Обмисляхме възможността за евакуиране.

Атаклена се изправи.

— Едва ли ще се бавя много. Моля ви, не пращайте никой да ме пази или търси, това само ще ми попречи и ще ме затрудни в онова, което трябва да сторя.

Тя спря до входа на палатката и усети как вятърът опъва плата, сякаш за да намери някакъв процеп, през който да надзърне вътре. „Бъди търпелив. Идвам.“ Отново се обърна към шимите и каза тихо:

— Моля ви, погрижете се конете да са готови, когато се върна.

И излезе.

Връх Фоси димеше на местата, където изпаренията не можеха изцяло да се смесят с росата. От листата падаха капки.

Атаклена упорито се изкачваше по тясната животинска пътека. Знаеше, че уважават желанията й. Шимите бяха останали долу и нямаше да й пречат.

Денят започваше с ниски облаци, които се спускаха над върховете като предни отряди на някакво нереално нашествие. Между тях се виждаха ивици тъмносиньо небе. Човешкото зрение сигурно дори би различило няколко упорити звезди.

Атаклена се изкачваше заради височината, но може би още повече заради уединението. Тук горе горският живот беше още по-рядък. Тя търсеше празнота.

На едно място останки от бурята преграждаха пътеката — някаква подобна на плат материя, която тимбримката бързо разпозна. Парашутите на плочестия бръшлян.

Те й припомниха, че долу в лагера шимите техници се опитваха да следват стриктно разписание и разработваха варианти на горилските стомашни бактерии, за да успеят навреме за определения от природата краен срок. Сега обаче, изглежда, графикът на майор Пратахулторн нямаше да позволи планът на Робърт да се осъществи.

„Каква глупост — помисли си Атаклена. — Как ли човеците са издържали толкова дълго?“

Сигурно бяха имали късмет. Беше чела за техния двайсети век, когато, изглежда, нещо по-голямо от шанса на Ифни им беше помогнало да се промъкнат покрай сигурната гибел… гибел не само за самите тях, но и за цялото бъдеще на разумните раси, които можеха да се родят на техния богат плодороден свят. Разказът за това навярно беше една от причините, поради които толкова много раси се страхуваха или мразеха к’ху-нон, вълконите. Късметът им до ден днешен си оставаше тайнствен и необясним.

Земянитите казваха: „Отивах си за едното нищо“. Болната, ограбена бедност на Гарт беше нищо в сравнение с онова, което те лесно биха могли да сторят на Земята.

„Колцина от нас биха се справили по-добре при подобни обстоятелства?“ Това беше въпросът, който се криеше под всички самодоволни, надменни пози и под цялото презрение, сипещо се от великите кланове. Защото те никога не бяха подлагани на изпитанието на вековете невежество, които човечеството бе изстрадало. Как ли трябваше да се е чувствало — без патрони, без Библиотека, без древна мъдрост, само с яркия пламък на ума, неканализиран и ненасочван, свободен да предизвиква Вселената или да пропилява света? Не бяха много клановете, които се осмеляваха да си зададат този въпрос.

Тя разбута с крак малките парашути, мина покрай купчината ранни семенници и продължи изкачването си, замислена за прищевките на съдбата.

Най-после стигна до каменистия склон, откъдето се виждаше подножието на планината и в далечината — едва обагрените от зазоряването хълмисти степи. Задиша дълбоко и извади медальона, който й беше дал баща й.

Усилващата се светлина на деня не скри онова, което бе започнало да се оформя сред развяващите й се пипалца. Този път Атаклена дори не се опита да го спре. Просто не му обърна внимание — винаги най-добрата тактика, когато наблюдателят все още не иска да превръща вероятността в действителност.

Пръстите й щракнаха закопчалката, медальонът се отвори и тя вдигна капачето.

„Бракът ви е бил истински“ — помисли тя за родителите си. Защото там, където преди бе имало две нишки, сега лежеше само една по-голяма, искряща върху кадифената подложка.

Единият й край обгърна пръстите на Атаклена. Медальонът падна върху каменистата земя и остана забравен там, докато момичето издърпа и другия край във въздуха. Изпънало се, пипалцето зажужа, отначало съвсем тихо. Но тимбримката го вдигна пред себе си, остави вятъра да го гали и започна да чува съзвучия.

Навярно бе трябвало да се нахрани, да подкрепи силите си за това, което се готвеше да опита. Беше нещо, което правеха малцина от расата й, и то най-много веднъж през живота си. Бе се случвало и да умират…

— А т’ит’туануу, Ютакалтинг — въздъхна тя. И прибави майчиното си име. — А т’ит’туаннине, Матиклуана!

Пулсирането се усили и сякаш повдигна ръцете й, за да влезе в синхрон с ритъма на сърцето й. Собствените й пипалца отвърнаха на звуците и Атаклена започна да се полюлява.

— А т’ит’туануу, Ютакалтинг…

— Красиво е, да. Може би още няколко седмици работа биха го направили по-мощно, но тази партида ще свърши работа и ще е готова за момента, когато бръшляновите плочки се пръснат.

Доктор де Шрайвър върна културата в инкубатора си. Лабораторията в гънките на планината беше заслонена от ветровете. Бурята не бе пречила на експериментите. А сега, изглежда, скоро щяха да жънат плодовете на усилията си.

Помощникът й обаче измърмори:

— И каква полза? Губруанците лесно ще успеят да противодействат. Пък и във всеки случай, майорът казва, че атаката ще започне преди материалът да е готов за употреба.

Де Шрайвър свали очилата си.

— Въпросът е да продължаваме работа, докато госпожица Атаклена не ни нареди да спрем. Аз съм цивилна. Ти също. Фибен и Робърт може и да са длъжни да се подчиняват на командирите си, въпреки че не им харесва, но ние с теб имаме избор…

Гласът й пресекна, когато видя, че Сами вече не я слуша. Той гледаше над рамото й. Шимито се обърна, за да види какво има.

Ако Атаклена беше изглеждала странна и мрачна след ужасния кошмар тази сутрин, сега лицето й накара доктор де Шрайвър да ахне. Раздърпаната девойка премигваше, очите й бяха присвити и приближени едно до друго от изтощение. Тимбримката се хвана за кола на палатката. Шимите побързаха да я посрещнат, но щом се опитаха да я сложат да легне, тя поклати глава.

— Не — каза Атаклена. — Отведете ме при Робърт. Отведете ме при Робърт веднага.

Горилите пак пееха своята тиха песен без мелодия. Сами изтича да доведе Бенджамин, докато де Шрайвър помогна на Атаклена да седне на стола. Като не знаеше какво друго да прави, известно време шимито почистваше гребена на тимбримката от листа и мръсотия. Пипалцата на короната й отделяха тежка, ароматна топлина, която почти можеше да усети с пръстите си.

А над тях нещото, в което се беше превърнал тутсунуканн, караше въздуха да трепти дори пред очите на смаяното шими.

Атаклена седеше, заслушана в песента на горилите, и за първи път почувства, че сякаш я разбира.

Всички, всички щяха да изиграят своята роля, вече знаеше това. Шимите нямаше да бъдат много щастливи от бъдещето. Но това беше техен проблем. Всеки си имаше проблеми.

— Отведете ме при Робърт — отново въздъхна тя.

73.Ютакалтинг

Той трепереше, изправен с гръб към изгряващото слънце, и се чувстваше изстискан и сух като люспа.

Никога преди не беше усещал, че една метафора може да е толкова точна. Ютакалтинг премигна, бавно завръщайки се в света… в сухата степ под надвисналата планина Мулун. Съвсем ненадейно бе започнало да му се струва, че е стар и че годините му тежат повече отпреди.

Дълбоко в себе си, на равнището на нахакиери, той се чувстваше вцепенен. След всичко това нямаше начин да разбере дори дали Атаклена е оцеляла след опита да проникне толкова навътре в себе си.

„Трябва да е изпитала огромна нужда“ — помисли си той. За пръв път дъщеря му беше опитала нещо, за което нито един от родителите й не я беше подготвил. Нито пък можеше да го усвои в училище.

— Съобщение ли получи, колега? — попита Коулт.

— Аз… — Ютакалтинг навлажни устните си. Но как би могъл да обясни, че всъщност не е получил абсолютно нищо? Не, случило се бе това, че дъщеря му беше приела предложението, което сам й отправи, като остави в ръцете й собствената си нишка и тази на покойната си жена. Тя беше поискала дълга, който родителите дължат на детето — сами да го въведат в един странен свят.

Никога не би трябвало да се отправя предложение, ако не се съзнава отлично какво ще се случи, ако то бъде прието.

„Тя наистина ме изстиска докрай.“ Чувстваше се така, сякаш от него не беше останало нищо. И след всичко това пак нямаше гаранция, че тя е преживяла изпитанието. Или че то не я е довело до лудост.

„Не трябва ли в такъв случай да легна на земята и да умра? — Ютакалтинг потръпна. — Не, струва ми се. Все още не.“

Тенанинът въздъхна, дихателните му процепи пропляснаха.

— Иска ми се да си честен с мен, колега. Боли ме, когато съм принуден да смятам, че криеш разни неща.

Как ли не се беше опитвал Ютакалтинг да накара Коулт да произнесе тези думи! А сега дори не можеше да се насили да прояви интерес.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Искам да кажа, че започвам да подозирам, че знаеш повече, отколкото ми казваш, за това тайнствено същество, чиито следи видях — раздразнено отвърна тенанинът. — Предупреждавам те, Ютакалтинг, че сглобявам устройство, което ще реши тази загадка. По-добре ще е да бъдеш откровен с мен, преди сам да открия цялата истина!

74.Гейлит

Новият планетарен филиал на Библиотеката беше красив — куб без прозорци, чиито пастелни оттенъци подхождаха отлично на околните варовикови скали.

Въздухолетът кацна и Гейлит слезе и тръгна с квакуанския ескорт по павираната алея към входа на извисяващата се сграда.

Преди няколко седмици почти цялото население на Порт Хеления се беше стекло да гледа, когато огромен товарен кораб с размерите на губруански крайцер лениво се появи от сивото небе и спусна сградата на земята. Почти цял следобед слънцето остана скрито, докато техниците от Библиотечния институт наместваха светилището на познанието в новия му дом.

Гейлит се чудеше дали новата Библиотека наистина ще бъде от полза за гражданите на Порт Хеления. От всичките й страни имаше площадки за кацане, но изобщо не беше предвиден път за наземни коли, велосипеди или за изкачване на пешеходци от съседния град. Когато мина през украсения с колони портал, Гейлит си помисли, че сто на сто е първият шим, който влиза в това здание.

От сводестия таван струеше мека светлина… не, всъщност като че ли идваше едновременно отвсякъде. В центъра на залата се издигаше огромен червеникав куб и Гейлит веднага разбра, че сградата наистина е скъпа. Главното инфохранилище беше много пъти по-голямо от старото и се простираше на няколко километра оттук. Може би дори бе по-голямо от това в Централната библиотека на Земята в Ла Пас, където шимито беше провеждало научните си изследвания.

Но огромното пространство бе почти пусто в сравнение с постоянната, денонощна суетня, с която беше свикнала. Имаше губруанци, разбира се, както и квакуанци. Но не и земянити.

Докато Гейлит бързаше покрай тях някои се обръщаха да я видят. Тя предположи, че знаят точно коя е.

Страните й горяха.

— Мога ли да ви услужа с нещо, госпожице?

Гейлит бе помислила, че онова, което стоеше на платформата точно под сияещата спирала на Петте галактики, е някакво декоративно растение, но когато то я заговори, чак подскочи.

„Растението“ говореше на перфектен англически! Гейлит се вгледа в закръгления, издут листак, обточен със сребристи камбанки, които леко проблясваха при помръдване. Кафявият ствол водеше към възлести коренчета, които бяха подвижни и позволяваха на съществото бавно и тромаво да се тътри.

„Кантен — осъзна тя. — Разбира се, Институтите са осигурили и библиотекари.“

Вегеразумните кантени бяха стари приятели на Земята. Отделни кантени съветваха Земния съвет още от първите дни след Контакта, помагаха на вълконските човеци да си проправят път сред сложната, измамна джунгла на галактическата политика и да спечелят първоначалния си статус на патрони на независим клан. Въпреки това Гейлит сдържа порива си на надежда. Напомни си, че онези, които постъпят на служба в Галактическите институти, трябва да се откажат от всички предишни обвързвания, дори със собствените си раси, в полза на по-свещена мисия. Тук най-доброто, на което можеше да се надява, беше безпристрастност.

— Да — отвърна тя и се поклони. — Искам да прегледам информация по въпроса за Церемониите на Ъплифта.

Малките камбановидни неща — навярно сетивният апарат на съществото — издадоха звън, който звучеше почти развеселено.

— Това е много широка тема, госпожице.

Очакваше тази реакция и се беше приготвила да отвърне. И все пак бе обезкуражаващо да разговаря с разумно същество, което няма нищо дори далечно напомнящо на лице.

— Тогава ще започна с прост обзор, ако обичате.

— Много добре, госпожице. Сектор двайсет и две е пригоден за използване от човеци и неошимпанзета. Моля, идете там и се настанете удобно. Просто последвайте синята линия.

Тя се обърна и видя, че до нея се появява искряща холограма. Синята следа сякаш висеше във въздуха и водеше покрай подиумите към един далечен ъгъл на залата.

— Благодаря — тихо отвърна Гейлит.

Последва пътеводната линия и си представи, че чува зад себе си камбанки на шейна.

Сектор двайсет и две беше като дружелюбна, позната песен. До стандартния холопулт имаше стол, бюро и кушетка. Имаше дори добре известни варианти на инфокладенци и писалки, спретнато подредени върху стойка. Тя признателно седна до бюрото. Бе се страхувала, че ще трябва да стои изправена и да протяга врат, за да използва губруанските сектори.

Все пак се чувстваше нервна. Леко подскочи, когато екранът светна. Централното пространство се запълни с англически текст: МОЛЯ, ИСКАЙТЕ РЕГУЛИРАНЕ УСТНО. ПОРЪЧАНИЯТ ОБЩ КУРС ЩЕ ЗАПОЧНЕ ПО ВАШ СИГНАЛ.

— Общ курс… — промърмори Гейлит. Все пак щеше да е най-добре да започне от най-простото равнище. Това не само щеше да гарантира, че не е забравила някой жизненоважен принцип, но и щеше да й подскаже какво смятат за най-важно самите галактяни.

— Продължете — каза тя.

Страничните екрани светнаха с картини, представящи изображения на лица, лицата на други същества на светове, намиращи се на огромно разстояние и в пространството, и във времето.

Скоро старите знания й просветнаха и тя загуби всякаква представа за време.

Тя бавно си пробиваше път през „общия курс“. Беше доста тежко. Този филиал на Библиотеката щеше да има нужда от нови програми за превод, ако на обикновените шими от Порт Хеления позволяха да използват огромното хранилище на познание.

Въпреки това сградата беше чудесна — далеч, далеч по-голяма от нещастния малък филиал, който бяха имали преди. И за разлика от онзи в Ла Пас, тук нямаше постоянна блъсканица от стотици и хиляди обезумели читатели, които размахваха привилегировани карти и се караха около терминалите. Гейлит се чувстваше така, сякаш просто можеше да потъне тук в продължение на месеци и години, да пие и да пие от извора на познанието, докато то не прокапе от всичките й пори.

Например тук имаше препоръка за специална организация, която да позволи Ъплифта сред машинните култури. А ето и един кратък, дразнещ параграф за някаква раса от дишащи водород същества, която напуснала тайнствената си паралелна цивилизация и действително кандидатствала за членство в галактическото общество. На Гейлит й се искаше да прегледа този и много други интересни примери, но знаеше, че просто няма време. Трябваше да се съсредоточи върху правилата, отнасящи се за двукраки, топлокръвни и всеядни клиенти от Етап Две със смесени ментални способности и дори те представляваха ужасяващо дълъг списък.

„Скъси го“ — помисли си тя. Затова се опита да се концентрира върху церемониите, които се извършваха при спор или по време на война. Дори в тези граници трябваше да работи упорито. Всичко беше толкова сложно! Материалът я накара да се отчае заради общото невежество на своя народ и клан.

Гейлит не си спомняше да е заспивала на кушетката. Събуди се, защото смътно усети, че някаква ръка гали крака й. После я хвана за глезена и дръпна силно.

Бяха й нужни няколко секунди, за да възвърне отново речта си.

— Какво правиш тук? — ожесточено попита тя и издърпа крака си от ръката му.

Желязната хватка изглеждаше развеселен.

— Е, така ли трябва да поздравиш някой, който е толкова важен за теб?

— Наистина изпълняваш добре предназначението си — призна тя. — На лош пример! — Разтърка очи. — Не отговори на въпроса ми. Защо ме безпокоиш? Твоите некомпетентни условници вече не са задължени да охраняват никого.

Изражението на шена се вкисна — но съвсем леко. Очевидно нещо в тази ситуация му харесваше.

— А, просто реших, че би трябвало да намина към Библиотеката и да попроуча някои неща, точно като теб.

— Ти да проучваш? Тук? — разсмя се тя. — Аз трябваше да взема специално разрешение от Сюзерена. А ти дори не трябва…

— Ами това бяха точните думи, които възнамерявах да използвам — прекъсна я той.

Гейлит премигна.

— Какво?

— Имам предвид, щях да ти кажа, че Сюзеренът ми поръча да дойда тук и да се занимавам с теб. В края на краищата, партньорите би трябвало да се познават добре, особено преди заедно да се изправят като представители на расата.

Гейлит шумно си пое дъх.

— Ти? — Зави й се свят. — Не вярвам!

Желязната хватка сви рамене.

— Не е нужно да се изненадваш толкова. Генетичният ми резултат е над деветдесет точки по повечето показатели… освен по две-три незначителни категории, които изобщо не би трябвало да се разглеждат на първо място.

На това Гейлит можеше да повярва достатъчно лесно. Желязната хватка очевидно беше умен и находчив, а извънредната му сила би могла да се приема единствено като ценно качество от Бюрото по Ъплифт. Но понякога цената, която трябваше да се плати, бе прекалено висока.

— Това означава единствено, че отвратителните ти качества трябва да са още по-лоши, отколкото предполагах.

Шенът се разсмя.

— О, според човешките стандарти, предполагам, че си права — съгласи се той. — Според тези критерии повечето условници не би трябвало да се допускат до шимита и деца! Все пак стандартите се променят. И сега аз имам възможността да наложа нов стил.

Гейлит усети хлад. Едва сега осъзна какво има предвид Желязната хватка.

— Ти си лъжец!

— Признавам, лъжец съм. Но не те лъжа за това, че съм в представителната група заедно с неколцина от моите момчета. Настъпиха някои промени, нали разбираш, след като твоето мамино момченце, твоят любимец избяга в джунглата със Силви.

На Гейлит й се прииска да го заплюе.

— Фибен е десет пъти над теб, ти, атавистична грешка такава! Сюзеренът на Благопристойността никога няма да избере теб за негов заместник!

Желязната хватка се ухили и вдигна пръст.

— Аха! Ето в какво не сме се разбрали. Виждаш ли, ние с теб говорим за различни птички.

— Различни… — ахна Гейлит. — О, Всеблаго!

— Значи разбра — кимна той. — Умничка аристофренична маймунка си ми ти.

Гейлит клюмна. Онова, което я изненадваше най-много, беше силата на тъгата й. В този момент се чувстваше така, сякаш бяха откъснали сърцето й.

„Били сме пионки през цялото време — помисли си шимито. — О, клетият Фибен!“

Това обясняваше защо Фибен не бе върнат през онази нощ, когато избяга заедно със Силви. Или на следващия ден, или на още по-следващия. Гейлит беше изпитвала такава увереност, че „бягството“ ще се окаже просто нов тест за благопристойност и интелигентност.

Но очевидно не бе така. Трябва да беше нагласено от единия или и двамата други губруански командири, навярно за да отслабят позицията на Сюзерена на Благопристойността. И какъв по-подходящ начин да го сторят от това да откраднат един от най-грижливо избраните му шими „представители на расата“? Кражбата дори не би могла да бъде конкретизирана, защото никой нямаше да бъде открит.

Разбира се, губруанците трябваше да продължат с церемонията. Бе прекалено късно да анулират поканите. Но всеки от тримата Сюзерени можеше да предпочита различен резултат.

— И така, професоре? С какво ще започнем? Вече можеш да започнеш да ме учиш как да се държа като истинска бяла карта.

75.Галактяните

Другите двама танцуваха около пиедестала, гукаха и пееха в съвършена хармония:

Сюзеренът на Благопристойността потръпна, борейки се с промените. Сега те изцяло се бяха обединили в опозиция. Сюзеренът на Цените и Предпазливостта се беше отказал от надеждата да постигне призовото място — и подкрепяше Сюзерена на Лъча и Нокътя в поканата му за господство. Целта на бюрократа сега беше второто място — мъжкия статус при Смяната на перушината.

Значи двама от тройката бяха установили съгласие. Но за да постигнат целите си, и сексуалните, и политическите, трябваше да свалят Сюзерена на Благопристойността от пръта му. Трябваше да го принудят да стъпи върху почвата на Гарт.

Сюзеренът на Благопристойността им се съпротивляваше, грачейки добре премерени възражения, за да наруши ритъма им и да вметне логични заявления, които да отблъснат аргументите им.

Истинската Смяна на перушината не трябваше да стане по този начин. Това беше принуда, а не истинско единодушие. Беше насилие.

Не за това Господарите на Курника бяха вложили толкова много надежди в Триумвирата. Трябваше им политика. Мъдрост. Другите двама, изглежда, бяха забравили за това. Те искаха да минат по лесния път с Церемонията на Ъплифта. Искаха да поемат ужасен риск, който противоречеше на Кодексите.

Само ако първият Сюзерен на Цените и Предпазливостта беше жив! Жрецът скърбеше. Понякога другите осъзнаваха нечия цена, след като той си беше отишъл, отишъл.

Да загуби срещу обединения им глас, разбира се, бе само въпрос на време. Тяхното единство проникваше през стената от достойнство и непоколебимост, която жрецът беше издигнал около себе си, и стигаше до царството на хормона и инстинкта. Смяната на перушината висеше във въздуха, отблъсквана от непокорството на един от членовете, но това нямаше да трае вечно.

Сюзеренът на Благопристойността трепереше и продължаваше да упорства. Но не знаеше още колко дълго ще може да го прави.

76.Пещерите

— Клени! — радостно извика Робърт и хвана оглавника на коня на Атаклена. Другата му ръка се протегна към нея.

— Клени, радвам се, че… — Гласът му секна. Той премигна и се опита да прикрие объркването си. — … радвам се, че успя да дойдеш.

Усмивката на Атаклена не приличаше на нищо, което помнеше отпреди, а в аурата й се долавяше тъга, каквато никога по-рано не беше кенирал.

— Разбира се, че ще дойда, Робърт — усмихна се тя. — Съмнявал ли си се изобщо в това?

Робърт се разхождаше в малкия склад, натъпкан до висящите отгоре сталактити с продукти.

— Мога да споря с него. Мога да се опитам да го убедя. По дяволите, той дори няма да възрази, ако му кресна, стига да сме сами и стига след като свърши целият спор аз пак да скоча два метра, когато ми каже: „Скачай!“ — Робърт поклати глава. — Но не мога активно да му попреча, Клени. Не ме карай да нарушавам клетвата си.

Робърт очевидно се бореше между лоялността си към две противни страни. Атаклена усещаше напрежението му.

С все още превързана ръка, Фибен Болгър наблюдаваше спора им, но засега мълчеше.

Атаклена поклати глава.

— Робърт, обясних ти, че онова, което е замислил майор Пратахулторн, най-вероятно ще завърши зле.

— Тогава му го кажи!

Разбира се, тя се беше опитала — след вечерята. Пратахулторн любезно бе изслушал предпазливото й обяснение за възможните последствия от действията срещу губруанския церемониален обект. Изражението му беше снизходително. Но когато тя свърши, майорът зададе само един въпрос: дали нападението ще се разглежда като атака срещу законния враг на земянитите, или срещу самия Институт по Ъплифта.

— След като пристигне делегацията от Института, обектът се превръща в негова собственост — беше отвърнала тя. — При това положение атаката ще е катастрофална за човечеството.

— Ами преди това? — дяволито попита той.

Атаклена раздразнено поклати глава.

— Дотогова губруанците все още притежават своя обект. Но това не е военен обект! Бил е построен за нещо, което може да се нарече свята цел. Благопристойността на този акт…

Известно време беше продължило така, докато не стана ясно, че целият спор е безполезен. Пратахулторн обеща да има предвид мненията им и с това приключи въпроса.

— Ще пратим съобщение на Меган — предложи Робърт.

— Струва ми се, че вече си го сторил — отвърна Атаклена.

Той се намръщи, потвърждавайки подозрението й. Разбира се, това, че беше действал през главата на Пратахулторн, нарушаваше протокола. Най-малкото щеше да изглежда като някое разглезено детенце, което тича да се оплаква на мамичка. Можеше дори да се схване като военна обида.

Постъпката му доказваше, че Робърт не иска открито да се противопостави на командира си не от страх за себе си, а от лоялност към положената клетва.

Наистина, той беше прав. Атаклена уважаваше неговата чест.

„Но аз не съм подчинена на същия дълг“ — помисли си тя. Фибен, който досега бе мълчал, я погледна и изразително извъртя очи към тавана. По отношение на Робърт те бяха в пълно единодушие.

— Вече казах на майора, че ударът срещу церемониалния обект може всъщност да направи на врага услуга — обади се Фибен. — В края на краищата те са го построили, за да го използват за гартляните. Какъвто и да е планът им за нас, шимите, това навярно е последното отчаяно усилие да компенсират някои от загубите си. Ами ако обектът е застрахован? Ние го взривяваме, а те ни обвиняват и прибират парите?

— Майор Пратахулторн спомена тази идея — каза Атаклена. — Намирам я за проницателна, но се опасявам, че той не я приема за много вероятна.

— Искаш да кажеш, че я мисли за бабини…

И млъкна, защото по студения камък отвън се разнесоха стъпки.

— Чук-чук! — каза някакъв женски глас иззад завесата. — Може ли да вляза?

— Заповядайте, лейтенант Маккю — покани я Атаклена. — Така или иначе, вече почти приключваме. — Смуглата жена влезе и седна на една от щайгите до Робърт. Той й се усмихна за миг, после веднага сведе очи.

Атаклена изпита болка, когато Маккю постави ръка върху коляното на Робърт и му заговори:

— Негова светлост иска да проведем ново бойно-планово заседание. — Тя се обърна към Атаклена и се усмихна. — Вие сте добре дошли да присъствате, ако желаете. Вие сте наш почетен гост, Атаклена.

Тимбримката си спомни времето, когато беше господарката на тези пещери и командваше своята армия. „Не трябва да позволявам това да ми повлияе“ — напомни си тя. Единственото, което имаше значение сега, беше да се погрижи тези същества да си навредят колкото е възможно по-малко през предстоящите дни.

И ако изобщо бе възможно, да довърши един номер. Номер, който самата тя все още едва разбираше, но който наскоро бе оценила.

— Не, благодаря, лейтенант. Ще отида да поздравя някои от моите приятели шими и после ще си почина. Яздихме дотук няколко дни.

Робърт се обърна да я погледне, преди да излезе с човешката си любовница. Над главата му като че ли кръжеше и леко трептеше облак. „Не знаех, че можеш да го правиш с глифове“ — зачуди се Атаклена. Изглежда, всеки ден научаваше нещо ново.

Фибен последва човеците с нехайна усмивка. На тимбримката за миг й се стори, че й намига заговорнически.

Когато всички излязоха, Атаклена започна да рови в чантата си. „Аз не съм обвързана от техния дълг — напомни си тя. — Нито от законите им.“

В пещерите ставаше съвсем тъмно, особено когато се угасеше единствената крушка, осветяваща целия коридор. Тогава острото зрение не беше преимущество, но пък тимбримската корона даваше много възможности.

Атаклена оформи малка група от прости, но особени глифове. Първият имаше единствената цел да се носи пред нея и да разузнава пътя в тъмнината.

Друг глиф се въртеше над главата й и се протягаше напред, за да се увери, че никой не знае за натрапника. В този участък на коридора не спяха шими — бяха отстранени заради офицерите човеци.

Лидия и Робърт патрулираха навън. Така че в тази част на пещерата оставаше само още една аура освен нейната. Атаклена внимателно се насочи към нея.

Допреди няколко дни изобщо не се беше опитвала да държи над главата си едновременно три бдителни глифа. Сега й изглеждаше лесно и естествено, сякаш го бе правила стотици пъти.

Беше изтеглила това и толкова много други умения от Ютакалтинг чрез метод, за който сред тимбримите се говореше рядко, а самият той още по-рядко се използваше.

„Превръщам се във войн на джунглата, събирам се с човек, а сега и това. О, колко биха се удивили съучениците ми.“

Чудеше се дали баща й е запазил някое от уменията, които тя така грубо бе отнела от него.

Майор Пратахулторн не хъркаше, разбира се. Сънят му беше лек и бдителен. Тя погали краищата на винаги вдигнатия му пси-щит, който охраняваше мислите, сънищата и военните му познания.

„Войниците им са добри и стават още по-добри“ — помисли си тя. През годините тимбримските съветници усилено бяха работили, за да научат вълконските си съюзници как да се превърнат в яростни галактически войни. И всъщност и тимбримите често се връщаха, усвоили някои очарователни трикове и идеи, които никога не биха могли да бъдат измислени от раса, развила се в условията на галактическата култура.

Но от всички земянитски служби единствено морските пехотинци не използваха извънземни съветници. Те бяха анахронизъм, истински вълкони.

Глифът з’шутан предпазливо приближи до спящия човек, докосна пси-щита на Пратахулторн и се плъзна по него.

Атаклена задиша малко по-спокойно. Ръката й се плъзна в джоба и извади стъклена ампула. Тя пристъпи по-близо и внимателно коленичи до кушетката. Поднесе ампулата с анестетичния газ до лицето на спящия мъж и пръстите й се напрегнаха.

— Аз не бих се осмелил — небрежно каза той.

Атаклена ахна. Преди да успее да се помръдне, ръцете му се хвърлиха напред и стиснаха китките й! На бледата светлина единственото, което видя, беше бялото на очите му. Макар да беше буден, пси-щитът му оставаше необезпокоен, продължаваше да излъчва вълни на дрямка. Тя разбра, че всичко това е фантазъм — грижливо подготвен капан!

— Вие и-титата просто не можете да не ни подценявате, нали? Даже вие, умниците тимбрими, като че ли никога няма да го разберете.

Заприиждаха хормоните на гийровата реакция. Атаклена се дръпна и се опита да се освободи, но беше като да се опитваш да избягаш от желязно менгеме. Свитите й нокти го задраскаха, но той сръчно ги спря с мазолестите си ръце. Тя се опита да се претърколи и да го ритне, но той натисна ръцете й и я задържа на колене. Силата му я накара да простене гласно. Газовата ампула падна на пода.

— Виждаш ли — дружелюбно каза Пратахулторн, — някои от нас смятат, че е грешка да правим каквито и да било компромиси. Какво можем да постигнем като се опитваме да се превърнем в добри галактически граждани? Дори да беше възможно, само щяхме да се превърнем в ужасии, в страшни неща, напълно противоположни на това, което означава да си човек. Във всеки случай тази възможност дори не е открита. Няма да ни позволят да станем граждани. Палубата е претъпкана. Заровете са хвърлени. И двамата знаем това, нали?

Атаклена дишаше тежко. Дълго, след като беше очевидно безполезен, гийровият порой продължаваше да я кара да се дърпа и съпротивлява на невероятната сила на човека. Подвижността и бързината бяха напълно безполезни срещу неговите рефлекси и тренировка.

— Ние си имаме тайни, нали знаеш — довери й Пратахулторн. — Неща, които не трябва да казваме даже на тимбримеките си приятели или дори на повечето от собствените си хора. Би ли искала да научиш какви са те? А?

Атаклена не успя да си поеме дъх, за да му отговори. В очите на Пратахулторн имаше нещо диво, някаква почти животинска ярост.

— Е, ако ти кажа някои от тях, това ще е смъртната ти присъда — каза той. — А аз все още не съм готов да реша това. Така че ще ти съобщя един факт, който някои от твоя народ вече знаят.

След миг той вече беше прехвърлил китките й в едната си ръка. Другата потърси и откри шията й.

— Виждаш ли, ние, морските пехотинци, сме научени как да обездвижваме и дори да убиваме и представители на съюзническа раса. Би ли искала да разбереш колко време ще ми отнеме да те оставя в безсъзнание, госпожице? Знаеш ли какво? Защо не започнеш да броиш?

Атаклена се дърпаше и бореше, но беше безполезно. Болезнен натиск се затвори около гърлото й. Въздухът започна да се сгъстява. Някъде отдалеч тя чу Пратахулторн да си мърмори:

— Тази вселена е дяволски ужасно място.

Съзнанието й изненадващо се върна. Натискът върху гърлото й, все още болезнен, се беше отпуснал. Тя пое глътчица въздух. Ръцете на Пратахулторн трепереха. Тимбримката разбра, че той продължава да натиска, но силата му някак си я нямаше!

Прегрялата й корона не можеше да й помогне. Тя беше в пълно неведение и недоумение. После хватката на Пратахулторн се отпусна и момичето се строполи на пода.

Човекът дишаше тежко. Чу се сумтене и после трясък, нещо се стовари върху кушетката. Някаква кана с вода се разби, разнесе се звук като от размазан инфокладенец.

Атаклена усети нещо под дланта си. Ампулата. Но какво ставаше с Пратахулторн?

Като се бореше с ензимното изтощение, тя заопипва пода, докато ръката й не хвана разбития инфокладенец. Пръстите й натиснаха бутона за включване и екранът на счупената машина разпръсна бледо сияние.

В мъждукащата светлина Атаклена видя замръзнала картина: майорът се напрягаше — мощните му мускули бяха изпъкнали и огромни — да се откопчи от две дълги кафяви ръце, които го държаха изотзад.

Пратахулторн се дърпаше и съскаше, но всичките му усилия да се освободи бяха напразни. Атаклена зърна над човешкото рамо две кафяви очи, поколеба се само за миг, после се хвърли напред с ампулата.

Сега Пратахулторн нямаше пси-щит. Омразата му беше открита за всички да я кенират, ако имат тази сила. Той се замята отчаяно, когато тимбримката протегна малкия цилиндър и го строши под носа му.

— Задържа си дъха — промълви неошимпанзето, когато облакът синя мъгла се разнесе около ноздрите на майора и бавно започна да пада надолу.

— Няма проблем — отвърна Атаклена и извади от джоба си още десет ампули.

Щом ги видя, Пратахулторн удвои усилията си да се откопчи, но това само приближи момента, в която накрая трябваше да си поеме дъх. Беше упорит. Изтекоха цели пет минути и дори тогава Атаклена подозираше, че е припаднал от аноксия, още преди да е усетил мириса на опиата.

— Як тип — каза Фибен, когато накрая го пусна. — Ама много здрави ги правят тези морски пехотинци. — Той потръпна и се тръшна до изпадналия в безсъзнание майор.

Атаклена вяло седна срещу него и тихо каза:

— Благодаря ти, Фибен.

Той сви рамене.

— По дяволите, какво е наказанието за предателство и нападение срещу патрон? И то само за един ден. — После се ухили. — Моля те, не казвай на никого, а? Може да не съм специалист, но се обзалагам, че това няма да ми спечели никакви точки пред Бюрото по Ъплифт.

Работата не беше свършила. Атаклена уморено последва Фибен, който носеше майора по мрачните тунели. Когато се прокрадваха покрай дремещия капрал на Пратахулторн, Атаклена се протегна напред с нежните си, почти отпуснати пипалца и успокои съня му. Войникът промърмори и се претърколи на кушетката си. Вече особено предпазлива, тя на два пъти се увери, че пси-щитът му не е трик и че той наистина спи дълбоко.

Фибен пъхтеше под тежестта на майора. Вървяха по някакъв страничен проход, който почти сигурно не беше известен на морските пехотинци. Поне не бе нанесен на картата на пещерата, която Атаклена беше прегледала преди малко.

Аурата на Фибен се натоварваше всеки път, когато удряше пръстите на краката си в тъмнината на извиващия се нагоре тунел. Несъмнено му се искаше да измърмори нещо нецензурно по повод тежестта на Пратахулторн, но запази коментарите си, докато най-после не излязоха във влажната тиха нощ.

— И? Сега какво, шефе? След няколко часа тук ще стане като стършелово гнездо, особено след като се върнат Робърт и онази… лейтенант Маккю. Искаш ли да доведа Тайхо и да откарам някъде този лош пример за земянитските клиенти? Това ще означава да дезертирам, но, по дяволите, и без това никога не съм бил много добър войник.

Атаклена поклати глава, протегна пипалцата на короната си и откри следите, които търсеше.

— Не, Фибен. Не бих могла да те моля за това. Пък и имаш друга задача. Избягал си от Порт Хеления, за да ни предупредиш за губруанското предложение. Сега трябва да се върнеш там и да посрещнеш съдбата си.

Фибен се намръщи.

— Сигурна ли си? Не се ли нуждаеш от мен?

Атаклена вдигна ръце пред устата си и издаде тих повик на нощна птица. От мрака се донесе слаб отговор. Тя се обърна към Фибен.

— Разбира се, че се нуждая. Всички се нуждаем от теб. Но мястото, където си най-полезен, е там, до морето. Освен това усещам, че искаш да се върнеш.

Фибен притисна палците на ръцете си един в друг.

— Това е лудост, нали?

Тя се усмихна.

— Не. Това е само още едно доказателство, че Сюзеренът на Благопристойността си разбира от работата, като е избрал теб… въпреки че може да е предпочитал да проявяваш малко повече уважение към патроните си.

Фибен се напрегна. После като че ли усети част от иронията й и се усмихна. По пътеката под тях се разнесе тихият тропот на конски подкови.

— Добре — каза той и се наведе, за да вдигне отпуснатото тяло на майор Пратахулторн. — Хайде, татенце. Този път ще бъда толкова нежен, колкото със собствената си девствена леля. — Той млясна с устни до бузата на военния и вдигна поглед към Атаклена. — По-добре ли сте, госпойце?

Нещо, което беше заела от баща си, накара пипалцата й да зашумят.

— Да, Фибен. — Тя се разсмя. — Много по-добре.

Лидия и Робърт не изказаха никакви подозрения, когато на зазоряване се върнаха и откриха, че командирът им липсва. Останалите земянитски морски пехотинци обаче гледаха Атаклена с открито недоверие. Няколко шими бяха минали през стаята на Пратахулторн и бяха разчистили всички следи от битката, преди който и да било от човеците да влезе там, но не можеше да се скрие фактът, че майорът е изчезнал, без да остави писмо или друг знак.

Робърт дори заповяда Атаклена да бъде държана в своята стая с морски пехотинец пред вратата, докато извършат разследване. Изпитваше облекчение от вероятното отлагане на планираната атака, но се правеше на притеснен. За разлика от него, лейтенант Маккю беше външно безразлична, сякаш майорът просто беше излязъл да се поразтъпче, но Атаклена можеше да усети, че земянитката е изпълнена със смут и противоречия.

Във всеки случай, не можеха да направят нищо. Вярно, пратиха групи за издирване и те настигнаха няколко от шимите на Атаклена, яздещи обратно към убежището на горилите. По това време обаче Пратахулторн вече не беше с тях. Той бе високо в дърветата, предаван от един горски гигант на друг, вече в съзнание и разпенен, но безпомощен и опакован като мумия.

Това беше случай, в който човеците плащаха за своя „либерализъм“. Те бяха превърнали клиентите си в индивиди и граждани, така че шимите бяха в състояние да осъзнаят залавянето на един за благото на всички. По свой собствен начин Пратахулторн им беше помогнал да разберат това със снизходителното си и неодобрително отношение. Въпреки това Атаклена бе сигурна, че към офицера ще се отнасят внимателно и грижливо.

Същата вечер Робърт председателстваше нов военен съвет. Неясният статус на Атаклена, поставена под домашен арест, беше отменен, така че да може да присъства. Фибен и шимските почетни лейтенанти също присъстваха, както и обикновените подофицери от морската пехота.

Нито Лидия, нито Робърт споменаха плана на Пратахулторн. Негласно се приемаше, че майорът не би искал той да се реализира без него.

— Може би е отишъл на лично разузнаване или на внезапна проверка на някой от аванпостовете. Възможно е да се върне през нощта или утре — съвсем невинно предположи Илейн Суу.

— Може би. Най-добре е обаче да приемем най-лошото — каза Робърт. Избягваше да поглежда към Атаклена. — Просто за всеки случай не е зле да пратим съобщение до убежището. Предполагам, че ще отнеме десетина дни, докато получим нови заповеди от Съвета, и още толкова, за да ни пратят заместник на майора.

Той очевидно имаше предвид, че Меган Онийгъл никога няма да му позволи да поеме отговорност.

— Е, аз пък искам да се върна в Порт Хеления — каза Фибен. — Имам възможност да се приближа до центъра на събитията. Пък и Гейлит се нуждае от мен.

— Какво те кара да мислиш, че губруанците ще те приемат, след като си избягал от тях? — попита Лидия Маккю. — Защо просто да не те застрелят?

Фибен сви рамене.

— Ако попадна не на тези губруанци, на които трябва, най-вероятно точно това ще направят.

Атаклена изчака, докато атмосферата не се сгъсти от мрачно напрежение, после каза само пет думи:

— Имаме нужда от баща ми.

За нейна изненада и Робърт, и Лидия кимнаха. Дори когато най-после пристигнеха заповеди от Съвета в изгнание, инструкциите щяха да са объркани и противоречиви, както винаги. Беше очевидно, че биха могли да се възползват от добър съвет, особено по въпроси, отнасящи се до галактическата дипломация.

„Маккю поне не споделя ксенофобията на Пратахулторн“ — помисли си Атаклена. Беше принудена да признае, че одобрява онова, което кенира в аурата на земянитската жена.

— Робърт ми каза, че сте сигурна, че баща ви е жив — каза Лидия. — Това е чудесно. Но къде е? Как можем да го открием?

Атаклена се наведе напред. Държеше короната си неподвижна.

— Зная къде е.

— Наистина ли? — Робърт премигна. — Но… — Гласът му пресекна, когато той се протегна, за да я докосне с вътрешното си сетиво за пръв път от предишния ден. Атаклена си спомни как се бе почувствала тогава, виждайки го да държи ръката на Лидия, и незабавно се противопостави на усилията му. После разбра, че е глупаво, и се отказа.

Робърт тежко въздъхна.

Лидия започна да мести погледа си от Робърт към Атаклена и обратно. В очите й за кратко проблесна нещо донякъде напомнящо на ревност.

„Аз също го притежавам по начин, който ти е недостъпен“ — помисли си Атаклена. Но после изцяло сподели мига с Робърт.

— … Н’тах’хуу, Ютакалтинг — каза той на галседем. — Най-добре да направим нещо, и то бързо.

77.Фибен и Силви

Тя го чакаше на пътеката, извеждаща от долината на Пещерите. Седеше търпеливо до един извисяващ се бор, точно зад завоя, и заговори едва когато той се изравни с нея и спря Тайхо.

— Мислиш си, че ще се измъкнеш, без да кажеш дори довиждане, нали? — попита Силви. Беше облечена в дълга пола и прегръщаше коленете си с ръце.

Фибен завърза коня за някакъв клон и седна до нея.

— Не — отвърна той. — Знаех си, че няма да имам този късмет.

Силви видя, че се усмихва, изсумтя и се загледа към каньона. Ранните мъгли бавно се вдигаха в утринта, обещаваща чисто и безоблачно време.

— Май си тръгнал да се връщаш, а?

— Трябва, Силви. Това е…

— Зная. Отговорност — прекъсна го тя. — Трябва да се върнеш при Гейлит. Тя има нужда от теб, Фибен.

Той кимна. Не беше нужно да му припомня, че все още има дълг и към нея.

— Виж сега… доктор Суу намина, докато си приготвях багажа. И такова…

— Напълнил си шишенцето, което ти е дала. Зная. — Силви наведе глава. — Благодаря. Смятам, че ми е заплатено добре.

Фибен заби поглед в калта. Беше му неудобно да разговаря на тази тема.

— Кога ще…

— Тази вечер. Готова съм. Не усещаш ли?

Аноракът на Силви и дългата й пола скриваха всички външни признаци. И все пак тя беше права. Мирисът й не можеше да се сбърка.

— Искрено се надявам да получиш онова, което искаш, Силви.

Тя пак кимна. Седяха и не знаеха какво да си кажат. Фибен се опита да измисли нещо. Но каквото и да кажеше, сигурно щеше да излезе глупаво.

Изведнъж под тях — там пътеката се разклоняваше — се разнесе тихо шумолене. Иззад скалистия завой се появи висока фигура. Беше Робърт Онийгъл, преметнал само лъка си и лека раница. Тичаше.

Той погледна нагоре, видя ги и забави ход. Усмихна се, когато Фибен му махна. Стигна до разклона, зави на юг по една малко използвана пътека и скоро изчезна в дивата гора.

— Какво прави? — попита Силви.

— Тича.

Тя го плесна по рамото.

— Виждам, че тича. Къде отива?

— Ще се опита да мине през проходите преди да паднат снеговете.

— През проходите ли? Но…

— Нали майор Пратахулторн изчезна. Лейтенант Маккю и морските пехотинци се съгласиха да се заемат с изпълнението на алтернативния план на Робърт и Атаклена.

— Но той тича на юг — каза Силви. Робърт беше поел по малко използваната пътека, която водеше по-дълбоко в планината Мулун.

Фибен кимна.

— Отива да потърси някого. Той е единственият, който е в състояние да свърши тази работа. — От тона му Силви разбра, че това е всичко, което възнамерява да й каже по въпроса.

Поседяха известно време в мълчание. Краткото преминаване на Робърт поне беше с радост посрещната почивка от напрежението. „Това е глупаво“ — помисли си Фибен. Той харесваше Силви, харесваше я много. Никога не бяха имали такава възможност да разговарят, а сега може би бе последният им шанс.

— Ти изобщо… ти изобщо не успя да ми разкажеш за първото си бебе — припряно каза той.

Разбира се, беше очевидно, че Силви е раждала и кърмила. Следродилните белези бяха признаци на привлекателност в една раса, четвърт от чиито женски изобщо не раждаха. Но у Силви се криеше и някаква болка.

— Беше преди пет години. Бях много млада. — Гласът й бе спокоен и овладян. — Той се казваше… нарекохме го Сичи. Беше подложен на проверка от Бюрото, както обикновено, но го намериха за… „аномален“.

— Аномален ли?

— Да, точно тази дума използваха. Категоризираха го като по-висш в някои отношения… и като „странен“ в други. Нямаше очевидни дефекти, а някои „особени“ черти, така казаха. Неколцина от служителите проявиха интерес. Бюрото по Ъплифт реши, че трябва да го пратят на Земята за по-нататъшна преценка. Държаха се много мило. — Тя подсмръкна. — Предложиха ми да отида с него.

— Обаче не си отишла, нали?

Тя го погледна.

— Зная какво си мислиш. Аз съм ужасна. Затова и не ти казах по-рано. Би се отказал от сделката ни. Мислиш си, че съм лоша майка.

— Не, аз…

— Тогава обаче изглеждаше различно. Майка ми беше болна. Нямахме кланово семейство, а не можех просто да я оставя под грижите на непознати и навярно да не я видя никога вече. Тогава имах само жълта карта. Знаех, че детето ми ще намери добър дом на Земята или… Или че ще го излекуват и ще го отгледат в дома на шими от висока каста. Или пък че ще има такава съдба, за която не бих желала да зная. Толкова се тревожех, че ще изминем целия този път, а те така или иначе ще го отведат от мен. Освен това… страхувах се и от срама, ако го обявяха за условник.

Тя погледна надолу към ръцете си.

— Не можах да реша, затова се опитах да получа съвет. В Порт Хеления съветникът, човек от местното Бюро по Ъплифт, ми каза какви са според него странните черти на детето. Бил сигурен, че съм родила условник. И аз останах. След… след половин година майка ми умря.

Тя вдигна поглед към Фибен.

— И после, след три години, от Земята пристигна съобщение. Моето бебе вече било щастлива, добре приспособяваща се синя карта, и растяло в любящо семейство на родители от същия цвят. И аз трябвало да бъда повишена в зелена.

Тя стисна ръце.

— О, как мразех онази проклета карта! Ежегодно ми махаха контрацептивните инжектори принудително, така че не трябваше да искам разрешение, ако пожелаех отново да зачена. Довериха ми да контролирам собственото си размножаване, като възрастен. — Тя изсумтя. — Като възрастен ли? Шими, което изоставя собственото си дете? Те пренебрегнаха това и ме повишиха, защото детето било минало някакви си проклети тестове!

„Така“ — помисли си Фибен. Това беше причината за ожесточеността й и за първоначалното й сътрудничество с губруанците. Много неща намираха обяснението си.

— Значи си се присъединила към бандата на Желязната хватка от негодувание към системата? Защото си се надявала, че при галактяните нещата могат да се променят?

— Може би нещо подобно. Или може би просто от гняв. — Силви сви рамене. — Както и да е, след известно време разбрах нещо.

— Какво?

— Разбрах, че колкото и да е лоша системата при човеците, при галактяните може да стане само още по-зле. Човеците са си арогантни, да. Но поне мнозина от тях изпитват чувство на вина за арогантността си. Опитват се да я смекчат. Ужасната им история ги е научила да се пазят от над… над…

— Надменност.

— Да. Те знаят в какъв капан може да се превърне това да се държат като богове и постепенно сами да повярват, че наистина са такива. Но галактяните са свикнали да се месят в чужди работи! Изобщо не им идва наум да проявят каквото и да било съмнение. Те са толкова дяволски самодоволни… Мразя ги.

Фибен се замисли за това. Беше научил много през последните няколко месеца и реши, че Силви може би излага своя случай малко прекалено странно. В момента думите й звучаха много като на майор Пратахулторн. Но шенът знаеше, че има доста галактически раси патрони, изградили си репутация с учтивост и благоприличие.

И все пак не беше негова работа да съди нейната ожесточеност.

Сега той разбираше нейната решеност да има дете поне със зелена карта още от самото начало. Не трябваше да има съмнения. Тя искаше да запази следващото си бебе и да е сигурна, че ще има от него внуци.

Докато седеше до нея, Фибен изпитваше неспокойна увереност в настоящото й състояние. За разлика от човешките женски, шимитата имаха установени цикли, през които можеха да зачеват, и им трябваха известни усилия, за да ги скрият. Това беше една от причините за някои от социалните и семейните разлики между двата вида.

Той се чувстваше виновен за възбудата си от нейното състояние. Нежно и остро усещане обгръщаше мига и шенът бе решен да не проваля всичко, като проявява безчувственост. Искаше му се да я утеши някак си. И все пак не знаеше какво да й предложи.

Той навлажни устните си.

— Виж, Силви…

— Да, Фибен?

— Аз такова… наистина се надявам да имаш… Искам да кажа, надявам се, че съм оставил достатъчно… — Лицето му се изчерви.

Тя се усмихна.

— Доктор Суу казва, че навярно е достатъчно. А ако не, там, откъдето е взета, има още.

Той поклати глава.

— Оценявам увереността ти. Но не бих се обзаложил, че изобщо ще се върна. — Той извърна очи и погледна на запад.

Тя стисна ръката му.

— Е, не съм чак толкова горделива, че да не приема допълнителна застраховка, щом ми се предлага. Ако се чувстваш готов за това, нямам нищо против.

Той премигна и усети, че пулсът му се ускорява.

— Искаш да кажеш точно сега?

Тя кимна.

— Кога иначе?

— Надявах се да кажеш това. — Той се усмихна и се протегна към нея, но тя вдигна ръка и го спря.

— Един момент. За каква ме смяташ? Свещите и шампанското може и да не са най-разпространената стока тук, но човешките жени по принцип биха оценили поне малко любовна игра.

— Готово — отвърна Фибен и се обърна, за да й предложи гърба си за пощене. — Направи ми го, после аз ще го направя на теб.

Но тя поклати глава.

— Не такава игра, Фибен. Имах предвид нещо по-стимулиращо.

Тя се пресегна зад дървото и извади нещо. Очите на Фибен се разшириха.

— Барабан?

Силви нагласи между коленете си ръчно изработения инструмент.

— Вината е само твоя, Фибен Болгър. Ти ми показа нещо изключително и аз никога няма да се задоволя с по-малко.

Пъргавите й пръсти забарабаниха в бърз ритъм.

— Танцувай — каза тя. — Моля те.

Фибен въздъхна. Тя очевидно не се шегуваше. Беше луда, разбира се, каквото и да твърдеше Бюрото по Ъплифт. Обаче беше от онзи тип шимита, по които си падаше.

„Има някои неща, в които никога няма да сме като хората“ — помисли си той, взе един клон и го разклати за проба. После го хвърли и опита с друг. Лицето му вече бе зачервено и пълно с енергия.

Силви удряше барабана с бързо, бодро темпо, което го накара да задиша по-рязко. Блясъкът в очите й като че ли загряваше кръвта му.

„Така и трябва да бъде. Ние сме си ние“ — той знаеше това.

Фибен стисна клона с две ръце и го стовари върху съседния дънер. Разхвърчаха се листа и вейки.

— Уук… — каза той.

Вторият му удар беше по-силен и когато ритъмът се ускори, той извика по-високо.

Утринната мъгла се беше изпарила. Не тътнеха гръмотевици. Неуслужливата вселена дори не им осигури един-едничък облак в небето. И все пак този път Фибен навярно щеше да се справи и без мълнии.

78.Галактяните

В губруанския Военен лагер Шестнайсет хаосът на върха беше започнал да оказва влияние и върху по-низшестоящите. Избухваха дрязги за разпределянето на личния състав и на доставките, за поведението на обикновените войници, чието презрение към поддържащия персонал достигаше нови и опасни равнища.

Кавги можеха да се чуят по време на работа, пост и тренировъчни упражнения.

Подполковникът, отговарящ за източните лагери, случайно беше на инспекционна обиколка и присъства лично на тези безредици. Той не губи време в нерешителност, а незабавно заповяда да се събере целият персонал на Лагер Шестнайсет. После привика главния администратор на лагера и капелана до платформата, върху която стоеше, и се обърна към събралите се под нея.

Известно време подполковникът им говори така — в убедителната му песен се бяха включили лагерният администратор и неговият духовен съветник, — докато най-после засрамените войници и останалите членове на персонала не започнаха да гукат заедно в усилващ се хор.

За кратко наистина се постигна единодушие.

79.Гейлит

— Стига. Почивка. Точка. Достатъчно.

Гейлит премигна. Грубият глас я откъсна от транса на четенето. Библиотечният елемент усети това и замрази текста пред нея.

Тя погледна наляво. Изтегнал се на кушетката, новият й „партньор“ захвърли инфокладенеца си и се прозя, протягайки високото си мощно тяло.

— Време е да пийнем нещо — лениво каза той.

— Дори не си успял да прехвърлиш първия обобщен преглед — възрази Гейлит.

Той се ухили.

— Ау, защо трябва да учим тези лайна? И-титата ще са изненадани, ако си спомним да се поклоним и да кажем наизуст дори собственото си видово име. Те не очакват от неошимпанзетата да са гении, нали знаеш.

— Очевидно не. И твоите способности определено ще затвърдят впечатлението им.

Това го накара да се намръщи. После се насили отново да се усмихне.

— А пък ти толкова се стараеш… сигурен съм, че и-титата ще те сметнат за ужасно умна.

„Туш“ — помисли си Гейлит. Не им беше трябвало много време, за да се научат да засягат най-болните си места.

„Може би това е още едно изпитание. Те проверяват доколко може да се обтяга търпението ми, преди да се скъса.“

Може би… но не много вероятно. Не бе виждала Сюзерена на Благопристойността повече от седмица. Вместо това си имаше работа с комитет от трима пастелнообагрени губруанци, по един от всяка фракция. И на тези срещи най-отпред се перчеше синьоперият Войник на Нокътя.

Предния ден всички бяха отишли до церемониалния обект за „репетиция“. Макар все още да не беше решила дали да сътрудничи в заключителното събитие, Гейлит бе осъзнала, че вече може да е прекалено късно да променя намерението си.

Крайморският хълм бе оформен и подравнен, така че гигантските енергостанции вече не се виждаха. Терасираните склонове водеха елегантно нагоре и гледката се разваляше единствено от отпадъците, довени от есенните ветрове. Ярки знамена плющяха на вятъра и отбелязваха местата, където представителите на неошимпанзетата щяха бъдат помолени да декламират, да отговарят на въпроси или да бъдат подложени на педантичен преглед.

Там, на обекта, пред застаналите наблизо губруанци, Желязната хватка се беше държал като образец за добър ученик. И навярно не само желанието да се докара го бе направило толкова нетипично усърден. В края на краищата тези неща имаха пряка връзка с неговите амбиции и той бе показал живата си интелигентност.

Сега обаче, когато бяха сами под огромния свод на Новата библиотека, на преден план излязоха други страни от характера му.

— Та к’во ще кажеш? — попита Желязната хватка, като се наведе над стола й и похотливо я погледна. — Искаш ли да се поразтъпчем навън и да глътнем малко въздух? Бихме могли да се намъкнем в евкалиптовата горичка и…

— Няма начин — изръмжа тя.

Шенът се разсмя.

— Е, остави го за церемонията тогава, щом предпочиташ да го правиш пред публика. Тогава ще бъдем само ти и аз, миличка, и ще ни гледат целите Пет галактики. — Той се ухили и стисна мощните си ръце. Кокалчетата му изпукаха.

Гейлит се извърна и затвори очи. Трябваше да се съсредоточи, за да не позволи на долната си устна да затрепери. „Спаси ме“ — копнееше тя, противно на всякаква надежда и здрав разум.

Логиката й я сгълча, че дори само си го е помислила. В края на краищата нейният рицар беше само една маймуна, и то почти сигурно мъртва.

И все пак не можеше да не плаче вътрешно. „Фибен, имам нужда от теб. Фибен, върни се.“

80.Робърт

Кръвта му пееше.

Той се изправи на върха на самия гръбнак на Мулун. Зад него, откъм север, планините продължаваха на изток в постепенно удебеляваща се лента и на запад към морето, където преминаваха в архипелаг от високи острови.

Беше му отнело ден и половина тичане, за да стигне дотук от пещерите, и сега младежът видя пред себе си местността, която все още предстоеше да пресече, за да стигне целта си.

Дори не беше сигурен как ще открие онова, което търсеше! Инструкциите на Атаклена бяха толкова неясни, колкото и собствените й впечатления за това къде да го прати.

Пред него се простираха още планини, които остро се спускаха към сиво-кафявата степ, отчасти скрита в мъгла. Преди да стигне до тези равнини той щеше отново да се изкачва и спуска по тесни пътеки, по които бяха стъпвали само няколко десетки крака, дори и в мирно време. Робърт навярно беше първият, пристигнал по този път от избухването на войната.

Най-трудната част от пътя обаче бе зад гърба му.

Тази нощ Робърт спа в покрита с мъх ниша край едно изворче. Сънищата му бяха бавни и тихи.

Спокойствието му се дължеше на тишината на мрежата на съпреживяване след месеците, прекарани в гълчавата на дъждовната гора. Човек можеше да кенира надалеч в пусти земи като тези — дори със сетива, груби като неговите.

И за пръв път не се усещаше присъствието на птицеподобните. Той беше защитен от губруанците, а по същия начин и от човеците и шимите. Самотата бе странно усещане.

Тази особеност не изчезна със светлината на зората. Робърт напълни манерката си от изворчето и отпи голяма глътка, за да притъпи глада си. После отново затича.

Спускането по стръмния склон беше уморително, но километрите бързо оставаха назад. Преди слънцето да измине половината път до зенита си, около него се бе ширнала високата степ. Той тичаше и опипваше местността. Скоро се увери, че тези простори крият странни същества.

Само да можеше да открива по-точно местоположението на обектите с кениране! Навярно точно тази неточност беше попречила на човеците изобщо да развият собствените си груби способности.

„Вместо това сме се съсредоточили върху други неща.“

На Земята, пък и сред някои заинтригувани галактяни, често се играеше една игра. Тя се състоеше в опити да се реконструират легендарните „изчезнали патрони на човечеството“, полумитичните междузвездни пътешественици, хипотетично започнали ъплифтирането на човешките същества навярно преди петдесет хиляди години и сетне тайнствено заминали, оставяйки работата „по средата“.

Разбира се, имаше неколцина дръзки еретици — дори сред галактяните, — които твърдяха, че старите земянитски теории са наистина верни, че някак си е било възможно една раса да се ъплифтира сама… да развие пътуващ сред звездите разум и да се изтегли сама за косата от мрака в познанието и зрелостта.

Но даже на Земята повечето вече смятаха тази идея за остаряла. Патроните ъплифтираха клиентите, които по-късно на свой ред ъплифтираха нови предразумни. Това беше и винаги бе бил пътят още от дните на Прародителите.

Наистина, нямаше почти никакви следи. Които и да бяха патроните на човечеството, те бяха скрили добре следите си, и с основание. Раса патрон, изоставила клиента си, биваше дамгосвана и обявявана извън закона.

И все пак играта на догадки продължаваше.

Някои кланове патрони се изключваха, защото никога не биха избрали за клиент всеяден вид. Други не можеха да живеят на Земята, дори и за кратко — поради гравитацията, атмосферата или множество други причини.

Повечето бяха съгласни, че това не би могъл да е клан, който да вярва в специализирането. Някои ъплифтираха клиентите си с много специфични цели. Институтът по Ъплифт изискваше всяка нова разумна раса да е в състояние да управлява космически кораби, да взима решения и да разсъждава логично и да е способна някой ден сама да получи статус на патрон. Но Институтът определяше съвсем малко други ограничения по отношение на нишите, за които клиентните видове можеха да бъдат пригодени. Някои бяха предопределени да се превърнат в изкусни майстори, други във философи, трети в могъщи войнски касти.

Но тайнствените патрони на човечеството трябва да бяха генералисти. Защото Човекът-животно беше изключително гъвкаво същество.

Да, и въпреки цялата прехвалена гъвкавост на тимбримите, имаше някои неща, които дори тези майстори на приспособяването не можеха и да си помислят да сторят.

„Като това“ — помисли си Робърт.

Ято птици изригна във въздуха във вихър от размахващи се крила, когато Робърт тичешком премина през мястото, където се хранеха. Малки плашливи същества усетиха тътена от приближаването му и се хвърлиха да търсят убежище.

Стадо животни, дългокраки и бързоноги като малки сърни, се впуснаха в бяг и лесно се отдалечиха от него. По случайност избягаха на юг, в посоката, която следваше той, така че младежът тръгна след тях. Скоро вече приближаваше мястото, където бяха спрели.

Стадото за пореден път побягна и се отдалечи, после пак спокойно спря да пасе.

Слънцето се беше издигнало високо. Настъпваше това време на деня, когато всички животни в равнината, и преследвачите, и жертвите, обикновено търсеха убежище от жегата. Там, където нямаше дървета, те проравяха в почвата тесни тунели, за да открият по-хладни пластове, и лягаха на сянка, за да изчакат пламтящото слънце да се плъзне на запад.

Но този ден едно същество не спря, а продължи да напредва. Псевдосърните ужасено побягнаха, когато Робърт отново се приближи. Този път спряха задъхани на един малък хълм и недоверчиво го загледаха.

Нещото на два крака просто продължаваше да се приближава!

Стадото неспокойно се раздвижи. Предчувстваше беда.

И отново се впусна в бяг.

Потта лъщеше като масло по почернялата кожа на Робърт.

Лъкът беше на гърба му — младежът дори и не мислеше да го използва. Под обедното слънце той тичаше ли, тичаше. „Англичани — помисли си Робърт. — И апахи… и банту… и толкова много други…“

Човеците бяха свикнали да мислят, че онова, което толкова ги отличава от другите членове на животинското царство на Земята, е мозъкът им. И наистина, оръжията, огънят и речта ги бяха направили господари на родната им планета много преди изобщо да чуят за екология или за задължението на по-висшите видове да се грижат за онези, които са по-малко способни да разбират. През безбройните тъмни хилядолетия разумните, но невежи мъже и жени бяха използвали огън, за да изкарват цели стада мамути, ленивци и много други видове от убежищата им и да убиват стотици заради месото на две-три от тях. Бяха застреляли милиони птици, та с перата им да украсят дамите си. Бяха изсичали цели гори, за да отглеждат опиум.

Да, разумът в ръцете на невежи деца беше опасно оръжие. Но Робърт знаеше една тайна.

„Всъщност ние не сме имали нужда от целия този мозък, за да властваме над нашия свят.“

Той отново приближи до стадото и макар че гладът го караше да бърза, младежът се наслаждаваше на красотата на местните същества. Те несъмнено ставаха все по-бързи с всяко следващо поколение. Вече бяха почти колкото своите предшественици, които буруралите бяха изтребили. И някой ден може би щяха да запълнят празните ниши. Дори сега тези животни бяха много по-бързи от човека.

Бързината беше едно. Но издръжливостта бе съвсем друг въпрос. Когато се обърнаха, за да избягат отново, Робърт видя, че около устите им има петна пяна. Езиците им бяха увиснали и гръдните им кошове се надигаха и спадаха в бързо темпо.

Слънцето прежуряше. Потта избиваше по тялото му, изпаряваше се и охлаждаше кожата му. Робърт продължи напред.

„Оръдията на труда, огънят и речта ни дадоха излишъци. Те пък ни дадоха онова, от което се нуждаехме, за да поставим началото на културата си. Но дали това е било единственото, което сме имали?“

Песен беше започнала да се надига в мрежата от фини синуси зад очите му, в течността, която овлажняваше мозъка му, за да го предпази от усиления, изтощителен бяг. Сърцето му пулсираше в равномерен басов ритъм. Сухожилията на краката му бяха като изпънати, жужащи тетиви… като струни на цигулка.

Вече можеше да усети миризмата им; гладът усилваше атавистичния му трепет. Той се постави на мястото на плячката си и по някакъв странен начин изпита удовлетворение, каквото не бе изживявал никога досега. Беше жив.

Почти връхлетя върху една сърна, която се беше стоварила в изнемога. Майки и техните еленчета запремигваха в тъпа изненада, когато той претича покрай тях, без да ги погледне. Бе определил целта си и излъчи прост глиф, за да каже на другите да се отпуснат, да се отстранят, докато той преследва едрия мъжки елен начело на стадото.

„Ти си — помисли си той. — Ти си живял добре, предал си своите гени. Видът ти вече не се нуждае от теб, не толкова, колкото аз.“

Навярно предците му наистина бяха използвали сетивото си на съпреживяване много повече от съвременния човек. Защото сега той откри истинската му функция. Младежът кенираше усилващия се страх на елена, докато спътниците му един по един оставаха настрани. Еленът се хвърли в отчаян изблик на бързина и отскочи далеч напред. Но после трябваше да си почине, нещастно задъхан, да се опита да се поохлади, докато гледаше как Робърт се приближава.

Цялото в пяна, животното се обърна, за да избяга отново.

Сега бяха само двамата.

Гимелай пламтеше. Робърт се носеше напред.

Малко по-късно той измъкна ножа от канията. Дори и това оръжие избра неохотно. Онова, което го накара да използва него, вместо голите си ръце, беше съпреживяването с плячката му и чувството му за милост.

След няколко часа — стомахът му вече не къркореше настойчиво, Робърт почувства първите просветвания на следата. Беше поел на югозапад, в посоката, която Атаклена се надяваше, че ще го доведе до целта му. Той засенчи очи от късния следобеден блясък и се вгледа напред. После ги затвори и се протегна с друго сетиво.

Да, нещо беше достатъчно близо, та да го кенира.

Робърт пое напред бежешком, придържайки се към следите, които идваха и си отиваха, понякога хладни и разумни, понякога диви като елена, споделил живота си с него съвсем наскоро.

Когато следите станаха съвсем ясни, Робърт се оказа пред огромен гъсталак от грозни трънливи храсти. Скоро слънцето щеше да залезе и той нямаше да е в състояние да преследва повече нещото, излъчващо тези вибрации, не и сред гъстите бодливи храсти. Във всеки случай не искаше да „ловува“ това същество. Искаше да разговаря с него.

Беше сигурен, че съществото вече го усеща. Робърт спря, затвори очи и излъчи прост глиф, който се метна наляво, после надясно и накрая изчезна в гъсталака. Оттам се разнесе шумолене.

Две тъмни, блестящи очи премигнаха срещу него.

— Добре — тихо каза той. — Моля те, излез. Можем да си поговорим.

Последва моментно колебание. После от храсталака се измъкна дългорък шим, доста космат, с гъсти вежди и тежка челюст. Беше мръсен и съвсем гол.

По тялото му имаше петна — Робърт бе сигурен, че са от спечена кръв, и то не от незначителните драскотини на шима. „Е, ние сме братовчеди в края на краищата. А вегетарианците не оцеляват дълго в степта.“

Почувства, че косматият шим не бърза да срещне погледа му, и не настоя.

— Здравей, Йо-Йо — тихо и с искрена нежност каза той. — Изминах дълъг път, за да донеса съобщение за твоя работодател.

81.Атаклена

Клетката беше направена от дебели дървени пръти и висеше на едно дърво в закътана долина, откъм подветрената страна на къкрещ вулкан. И все пак обтегнатите въжета, които я държаха, трепереха от случайните повеи на вятъра и тогава тя се залюляваше.

Нейният обитател — гол, небръснат вълкон — гледаше Атаклена с изражение, което изгаряше дори и без омразата, която излъчваше. Тимбримката усещаше, че цялата полянка е наситена с ненавистта на затворника, и възнамеряваше да остане тук колкото е възможно по-малко.

— Помислих си, че бихте искали да знаете. Губруанският Триумвират е обявил протоколно примирие според Правилата на войната — каза тя. — Церемониалният обект вече е осветен и никоя въоръжена сила на Гарт не може да води бойни действия, освен в самоотбрана.

Пратахулторн се изплю през решетките.

— И какво? Ако бяхме атакували, когато го бях планирал, щяхме да успеем.

— Струва ми се съмнително. Дори най-добрите планова рядко се осъществяват съвършено. А ако бяхме принудени да се откажем от операцията в последния момент, щяхме да разкрием всичките си тайни за нищо.

— Това е твоето мнение — изсумтя Пратахулторн.

Атаклена поклати глава.

— Но това не е единствената или дори най-важната причина. — Беше се уморила безплодно да обяснява нюансите в губруанската педантичност на офицера от морската пехота, но някак си намери воля да опита още един път. — Вече ви казах, майоре. Известно е, че войните са характерни цикли на онова, което вие човеците понякога наричате „око за око, зъб за зъб“ — когато една страна наказва друга за последната й обида и после втората страна на свой ред си отмъщава. Оставено без контрол, това може да ескалира вечно! Още от дните на Прародителите са били разработвани правила, които не позволяват на тази размяна на удари да излезе извън всички граници.

— По дяволите, ти сама призна, че собственото ни нападение щеше да е законно, ако беше осъществено навреме!

Тя кимна.

— Законно може би. Но освен това отлично би послужило за целите на врага. Защото би било последната акция преди примирието!

— И какво значение има това?

Тя търпеливо се опита да обясни.

— Губруанците обявиха примирие още от позиция на силата, майоре. Това се смята за почтено. Бихте могли да кажете, че то им е „донесло точки“. Но печалбата им се удвоява, ако го сторят незабавно, след като понесат щети. Ако проявят сдържаност, като не си отмъстят, губруанците извършват акт на търпимост. Това им носи уважение…

— Ха! — засмя се Пратахулторн. — Голяма работа ще им свърши, ако церемониалният им обект е в развалини!

Атаклена наведе глава.

Наистина нямаше повече време за това. Ако останеше прекалено дълго, лейтенант Маккю можеше да заподозре, че изчезналият й командир е скрит именно тук. Морските пехотинци вече бяха открили няколко вероятни скривалища.

— В крайна сметка може би щяха да принудят Земята да финансира възстановяването на обекта — каза тя.

Пратахулторн я зяпна.

— Но… но ние сме във война!

— Точно така. Но не можем да си позволим да водим войни без правила и без могъщи неутрални сили, които да ги налагат. Алтернативата е варварство.

Киселото изражение на мъжа бе единственият му отговор.

— Освен това да унищожим обекта би означавало, че човеците не искат да видят клиентите си подложени на тестове и преценявани за издигане в следващ етап! Но сега губруанците са тези, които трябва да платят с честта си за това примирие. Вашият клан спечели много, бидейки онеправданата и неотмъстената страна. Това късче благопристойност може да се окаже жизненоважно през предстоящите дни.

— Глупости! Дай ми мъртви птички. Струпай ги до равнището на тази клетка, госпожичке, и може би, само може би, ще те оставя жива, когато се измъкна оттук.

Атаклена потръпна. Знаеше колко безплодно е да се опитва да държи мъж като него затворен. Би трябвало да го упоят. Би трябвало да го убият. Но тя не беше в състояние да се реши нито на едното, нито на другото, нито пък да навреди още повече на шимите, участвали в заговора й, като ги замеси в такива престъпления.

— Довиждане, майоре — каза тя. И се обърна да си тръгне.

Той не викаше след нея. В известен смисъл пестеливостта на заплахите му ги правеше още по-страшни.

Беше изминала половината път до палатката си, когато двама останали без дъх шими се появиха от гората и забързаха към нея.

— Госпожице… госпожице… — задъхано заговори единият. Другият, стоеше и дишаше тежко.

— Какво има, Петри? Какво става?

Той преглътна.

— ’Рилите. Вече не можем да ги контролираме!

„Така“ — помисли си тя. Вече повече от седмица ниската атонална музика на горилите довеждаше шимските им пазачи до нервни кризи.

— Какво правят сега?

— Тръгват си! — жално простена вторият пратеник.

Тя премигна.

— Какво?

Кафявите очи на Петри бяха изпълнени с объркване.

— Тръгват си. Просто станаха и си тръгнаха! Насочват се към Сайнд и не можем да направим нищо, за да ги спрем!

82.Ютакалтинг

Напредването им към планините се беше забавило значително. Коулт като че ли прекарваше все повече време в занимания със самоделните си уреди… и в спорове с тимбримския си спътник.

„Колко бързо се променят нещата“ — помисли си Ютакалтинг. Беше работил дълго и усилено, за да го доведе до тази трескава подозрителност и възбуда. А сега откри, че си спомня с тъга за предишното им спокойно другарство — дългите, лениви дни на клюкарстване, спомени и съвместно изгнаничество — колкото и дразнещо да му се беше струвало тогава.

Разбира се, това бе тогава, когато Ютакалтинг беше цял, когато бе в състояние да гледа на света с очите на тимбрим.

А сега? Ютакалтинг знаеше, че други представители на расата му го смятат за строг и сериозен. Сега обаче сигурно биха го помислили за осакатен. Навярно дори за мъртъв.

„Твърде много беше отнето от мен“ — помисли си той, докато Коулт си мърмореше нещо в ъгъла на заслона им. Навън сред степната трева бушуваха вихри. Лунната светлина огряваше издължените хребети на хълмовете.

„Наистина ли трябваше да откъсва от мен толкова много?“ — чудеше се той, без всъщност да е в състояние да чувства или да се вълнува особено.

Разбира се, Атаклена едва ли бе знаела какво прави през онази нощ, когато в нуждата си бе решила да призове обета, положен от родителите й. С’устру’туун не беше нещо, на което да може да се обучи. Толкова драстичното и така рядко използвано последно прибежище не можеше да се опише пълноценно от науката. А по самата си природа с’устру’туун бе нещо, което може да се направи само веднъж в живота.

Във всеки случай сега Ютакалтинг си спомни нещо, убягнало му тогава.

Онази нощ беше изпълнена с огромно напрежение. През часовете преди това той бе усещал обезпокоителни вълни от енергия, сякаш в планината пулсираха призрачни полуглифове със страхотна мощ. Навярно това обясняваше защо повикът на дъщеря му беше толкова силен. Тя бе използвала някакъв външен източник!

Тимбримът си спомни и още нещо. В бурята на с’устру’туун, предизвикана от Атаклена, не всичко, откъснато от него, беше отишло при нея!

Странно, че не бе помислял за това. Сега обаче смътно си спомни как някои от същностите му прелитаха покрай нея. Но къде бяха отишли? Навярно към източника на онези енергии, които беше усетил. Навярно…

Ютакалтинг беше прекалено уморен, за да измисли рационални теории. „Кой знае? Може би са били притеглени от гартляни.“ Лоша шега. Не си струваше даже бегла усмивка. И все пак иронията беше окуражаваща. Тя му показваше, че не е загубил абсолютно всичко.

— Вече съм сигурен, Ютакалтинг. — Гласът на Коулт бе нисък и уверен. Той остави настрани уреда, който беше конструирал от странни предмети, спасени от разбитата яхта.

— Сигурен в какво, колега?

— Сигурен, че отделните ни подозрения се съсредоточават върху един вероятен факт! Виж тук. Данните, които ми показа — личните ти шпули за онези „гартлянски“ същества, — ми позволиха да настроя детектора си и вече съм убеден, че съм открил резонанса, който търсех.

— Нима? — Ютакалтинг не знаеше какво да прави. Изобщо не беше очаквал Коулт да открие действително потвърждение на митичните зверове.

— Знам какво те притеснява, приятелю — каза Коулт. — Страхуваш се, че експериментите ми ще привлекат към нас вниманието на губруанците. Но бъди спокоен. Използвам много тясна лента и отразявам лъча си от по-близката луна. Не е вероятно да успеят да локализират източника му.

— Но… — поклати глава Ютакалтинг, — какво търсиш?

Дихателните процепи на Коулт издишаха.

— Определен тип церебрален резонанс. Обяснението е съвсем техническо. Свързано е с нещо, което прочетох в твоите записи за тези гартлянски същества. Малкото данни, които имаше, изглежда, показват, че мозъкът на тези предразумни същества може да не е прекалено различен от този на земянитите или на тимбримите.

Ютакалтинг се удиви от начина, по който Коулт използваше собствените му подправени данни с такава сръчност и ентусиазъм. Предишното му „аз“ би се възрадвало.

— И какво? — попита той.

— И… чакай да видя дали мога да ти го обясня с пример. Да вземем човеците. Земянитите представляват една от многото пътеки, по които може да се тръгне, за да се стигне накрая до разум. Тяхната включва използването на два мозъка, които по-късно са се слели в един.

Ютакалтинг премигна. Умът му работеше прекалено бавно.

— Ти… ти говориш за факта, че мозъкът им има две частично самостоятелни полукълба?

— Да. И докато тези половини са сходни и излишни в някои отношения, в други те си поделят работата. Разделянето е още по-подчертано при техните неоделфински клиенти. Преди да пристигнат губруанците, проучвах данни за неошимпанзетата, които в много отношения са сходни с патроните си. Едно от нещата, които е трябвало да сторят човеците в началото на програмата си за ъплифтиране, е било да открият начин да обединят функциите на двете половини на мозъка на предразумните шимпанзета в едно съзнание. Докато не бъдело направено това, неошимпанзетата щели да страдат от състояние, наречено „двукамерност“.

Коулт продължи да тътне все по-специализирани термини и накрая Ютакалтинг почти се изкуши да оформи глиф, ознаменуващ собственото му отегчение, но му липсваше енергия дори да размърда пипалцата си.

— … така че резонансът, изглежда, означава, че в обхвата на моите уреди наистина има двукамерни мозъци!

„А, да“ — помисли си Ютакалтинг. В Порт Хеления, по времето, когато все още беше изкусен майстор на сложни планове, бе подозирал, че Коулт може да се окаже изобретателен. Това беше една от причините, поради които бе избрал за съучастник атавистичен шим. Коулт навярно засичаше следи от бедния Йо-Йо, чийто мозък в много отношения напомняше непросветените, неъплифтирани шимпанзета отпреди векове. Йо-Йо несъмнено бе запазил част от своята характерна „двукамерност“, за която говореше Коулт.

Накрая тенанинът заключи:

— Ето защо съм напълно убеден, от твоите и от моите доказателства, че вече не можем да отлагаме. Някак си трябва да стигнем до съоръжение за изпращане на междузвездни съобщения!

— И как мислиш да направим това? — със слабо любопитство попита Ютакалтинг.

Дихателните процепи на Коулт пулсираха развълнувано.

— Навярно можем да се промъкнем, да измамим или да си проправим със сила път до планетарния филиал на Библиотеката, да поискаме убежище и после да призовем всички велики сили под петдесетте слънца на Тенанин. Навярно има и друг начин. Не ме интересува, та ако ще да трябва да откраднем губруански космически кораб. Някак си трябва да съобщим на моя клан!

Това ли беше същото същество, което толкова искаше да избяга от Порт Хеления преди да пристигнат нашествениците? Коулт изглеждаше невероятно променен. Ентусиазмът му беше като огнен пламък, докато Ютакалтинг трябваше внимателно да поддържа своя собствен.

— Искаш да заявиш претенции върху предразумните преди губруанците да успеят да сторят това ли? — попита той.

— Да, и защо не? За да ги спася от такива ужасни патрони, бих заложил живота си! Но е наложително да побързаме. Ако онова, което дочухме по нашия приемник, е истина, пратениците на Института вече са на път за Гарт. Струва ми се, че губруанците са замислили нещо голямо. Навярно са направили същото откритие. Трябва да действаме бързо, ако не искаме да закъснеем!

Ютакалтинг кимна.

— Още един въпрос, видни колега. — Той направи пауза. — Защо трябва да ти помагам?

Коулт въздъхна като спукан балон и върхът на гребена му бързо се отпусна.

— Това ще е от огромна полза за предразумните — изсъска той. — Съдбата им ще бъде много по-щастлива.

— Навярно. Все пак може да се спори. Това ли е причината обаче? Единствено на алтруизма ми ли разчиташ?

Коулт изглеждаше обиден, че изобщо го разпитват повече. И все пак възможно ли беше да е наистина изненадан? В края на краищата той бе дипломат и разбираше, че най-добрите сделки се основават на явен егоизъм.

— Ще е… ще е от огромна помощ за моята политическа партия, ако осигуря такова съкровище — каза той. — Навярно бихме могли дори да съставим правителство.

— Лекото подобрение на нетърпимото положение не е достатъчно за такова вълнение. — Ютакалтинг поклати глава. — Ти все още не си ми обяснил защо да не заявя претенции за собствения си клан. Ние, тимбримите, бихме били отлични патрони за тези същества.

— Ти! Ти… К’ф мимфер’рренги? — Фразата беше някакъв приблизителен еквивалент на „малолетни престъпници“. Това беше почти достатъчно, та да накара Ютакалтинг отново да се усмихне. Коулт неспокойно сумтеше и полагаше видими усилия да запази дипломатическо поведение.

— Вие не притежавате силата и властта да подкрепите такова твърдение — промърмори той.

„Най-после — помисли си Ютакалтинг. — Наистина.“

В такива времена, при обстоятелства толкова мътни, колкото сегашните, трябваше нещо повече от обикновено първенство при подаване на заявлението, за да установиш претенции върху осиновяването на предразумна раса. Институтът по Ъплифт трябваше официално да обмисли много други фактори.

— Значи се връщаме на въпрос номер едно — каза Ютакалтинг. — Ако нито тимбримите, нито земянитите могат да имат гартляните, защо трябва да помогна на теб да ги получиш?

Страданието на Коулт беше досадно очевидно, както и отчаянието му. Накрая той не издържа.

— Мога почти сигурно да гарантирам прекратяването на всички враждебни действия на моя клан срещу твоя.

— Не е достатъчно — бързо отвърна Ютакалтинг.

— Какво повече можеш да поискаш от мен? — избухна Коулт.

— Действителен съюз. Обещание за тенанинска помощ срещу онези, които сега организират обсадата на Тимбрим.

— Но…

— И гаранцията трябва да бъде твърда. Да се изпълни независимо дали тези твои предразумни наистина съществуват.

— Ти не можеш да очакваш, че…

— А, разбира се, че мога. Защо трябва да вярвам в тези гартлянски същества? За мен те са само любопитни слухове. Никога не съм ти казвал, че вярвам в тях. Но пък ти искаш да рискувам живота си, за да те отведа при съоръжение за пращане на съобщения! Защо трябва да го правя без гаранция за някаква полза за моя народ?

— Това… това е нечувано!

— И все пак такава е моята цена. Можеш да я приемеш или отхвърлиш.

— Да… да бъде, както искаш — изръмжа накрая Коулт.

— Добре — въздъхна облекчено тимбримът и извади инфокладенеца си. — Хайде да поработим заедно по въпроса как да оформим това в договор.

Трябваше им повече от час, за да съставят правилно текста. След като го завършиха и се подписаха, Ютакалтинг даде на Коулт единия записен диск и задържа втория за себе си.

„Удивително“ — помисли си той. Беше планирал да доведе всичко до този ден. Това бе втората половина от великолепния му номер, най-после изпълнен. Да заблуди губруанците беше чудесно. А това сега бе просто невероятно.

И все пак в момента бе по-скоро вцепенен, отколкото ликуващ. Не копнееше за изкачването, което им предстоеше, за бясното препускане по стръмните склонове на Мулун, последвано от отчаян опит, който несъмнено щеше да завърши с едновременната смърт и на двама им.

— Ти, разбира се, знаеш, Ютакалтинг, че моят народ няма да изпълни тази сделка, ако се окаже, че греша. Ако в края на краищата гартляни не съществуват, Тенанин ще се отрече от мен. Ще плати дипломатическата такса, за да откупи този договор, и аз ще бъда съсипан.

Ютакалтинг не посмя да го погледне. Това сигурно беше другата причина за чувството му на угнетена апатия. „Големият шегобиец не трябва да се чувства виновен — помисли си той. — Навярно съм прекарал прекалено много време сред човеци.“

Мълчанието се проточи. И двамата бяха потънали в мисли.

Разбира се, Тенанин щеше да се отрече от Коулт. Разбира се, Тенанин нямаше да бъде привлечен в какъвто и да било съюз или дори само мир със земянитско-тимбримската антанта. Единственото, което Ютакалтинг се надяваше да постигне, бе да посее смут сред враговете си. Ако Коулт по някакво чудо успееше да предаде съобщението си и наистина да извика тенанинските армади в тази затънтена система, двамата големи врагове на народа му щяха да бъдат въвлечени в битка, която можеше да ги изстиска… битка за нищо. За несъществуващ вид. За призраци на същества, убити преди петдесет хиляди години.

„Какъв страшен номер! Би трябвало да съм щастлив. Развълнуван.“

Той тъжно разбра, че не може да обвинява дори с’устру’туун за неспособността си да изпита удоволствие от всичко това. Атаклена не беше виновна, че чувството се беше вкопчило в него… чувството, че току-що е предал свой приятел.

„О, добре — утеши се Ютакалтинг. — Така или иначе, нищо няма да излезе. За да отведа Коулт при това съоръжение за пращане на космически послания, което му е нужно, ще ми трябват още седем чудеса, всяко по-голямо от предходното.“

Струваше му се подходящо двамата да умрат заедно в безполезния опит.

В тъгата си Ютакалтинг намери енергия, за да повдигне леко пипалцата си. Те оформиха прост глиф на съжаление, когато тимбримът изправи глава, за да погледне Коулт.

Тъкмо щеше да заговори, когато ненадейно се случи нещо много изненадващо. Ютакалтинг усети някакво присъствие да прелита в нощта и трепна. Но още преди да го почувства изцяло, то вече бе изчезнало.

„Дали не съм си го въобразил? Дали не се разпадам на части?“

И изведнъж то се върна! Ютакалтинг ахна от изненада и го кенира, докато то обикаляше палатката в постоянно стесняваща се спирала, допирайки се най-сетне до краищата на изтеглената му навътре аура. Той вдигна поглед и се опита да види нещото, което се въртеше точно над края на заслона им.

„Какво правя? Опитвам се да видя един глиф?“

Ютакалтинг затвори очи и остави нищото да приближи. После извика:

— Пюйр’итурумбул!

Коулт се обърна.

— Какво има, приятелю? Какво…

Но Ютакалтинг се беше изправил. Сякаш теглен от невидима сила, той излезе в студената нощ.

— Къде си? — извика Ютакалтингт. — Кой си ти?

Две фигури пристъпиха напред в неясен ореол от лунна светлина. „Значи е истина!“ — помисли си тимбримът. Един човек го беше потърсил чрез съпреживяване и то толкова умело, че можеше да го е сторил и млад тимбрим.

И това не сложи край на изненадите. Той премигна към високия, загорял, брадат войн, който приличаше на някой от героите от земянитските варварски епоси отпреди Контакта, и отново извика удивено, защото разпозна Робърт Онийгъл, сина на планетарния координатор!

— Добър вечер, господине — каза Робърт, когато спря на няколко метра от него и се поклони.

Застанало малко зад младежа, неошимпанзето Йо-Йо нервно стискаше ръцете си. Това определено не влизаше в първоначалния план. Шимът не смееше да погледне Ютакалтинг.

— В’хууман’ф? Идатесс? — възкликна Коулт на галактически шест. — Ютакалтинг, какво прави тук човек?

Робърт отново се поклони. Като произнасяше внимателно думите, той отправи официални поздравления и към двама им, включвайки пълните им видови имена. После премина на галактически седем.

— Изминах дълъг път, почитаеми господа, за да ви поканя на празненство.

83.Фибен

Галактяните не му обръщаха абсолютно никакво внимание. Очевидно не благоволяваха да го различат от другите, пратени да помагат при събиране на реколтата, или от специалистите, отново започнали да се връщат в няколко от станциите за екологично управление.

Фибен беше разговарял с неколцина от тях, повечето негови стари познати. Те му разказаха как са дали клетва в замяна на свободата си и неголяма подкрепа за възобновяване на работата си. Нямаше много за правене, разбира се, тъй като наближаваше зимата. Но поне отново имаше програма и губруанците, изглежда, бяха доволни да ги оставят да си вършат работата на спокойствие.

Всъщност нашествениците бяха заети другаде. Действителното средоточие на галактянската дейност беше на югозапад, към космодрума.

„И към церемониалния обект“ — напомни си Фибен. Не знаеше какво ще бъде участието му в малко вероятното събитие, заради което пътуваше към града. Какво щеше да стане, ако просто отидеше право в неугледната къща, която по-рано беше негов затвор? Дали Сюзеренът на Благопристойността щеше да го приеме?

Ами Гейлит?

Щеше тя ли изобщо да бъде там?

Бе решил да опита да влезе в столицата по същия път, по който я беше напуснал — през стената. В края на краищата, ако беше станало веднъж, защо да не стане и втори път? Във всеки случай, не гореше от желание да се среща с подчинените на Сюзерена на Цените и Предпазливостта.

Това го съблазняваше. Някак си обаче той разбра, че веднъж е имал късмет. Но да повтори бе просто глупост.

Така или иначе, не му бе писано да избира. След един завой се оказа право пред губруански стражеви пост. Два бойни робота от сложен модел сякаш изобщо не го забелязваха.

— Виж ти — каза Фибен. Ако бяха програмирани да стрелят, щом го забележат, той изобщо нямаше да успее да ги види. А те не правеха нищо.

Май наистина имаше примирие.

Стражевият пост при градската порта беше същият. Фибен се наслаждаваше, като караше Войниците на Нокътя да приемат поклона му. Спомни си част от онова, на което го бе научила Гейлит за галактическия протокол. Да получи злобното потвърждение на поклона си от клиентите квакуанци беше жизненоважно. А от губруанците — просто възхитително.

Това също очевидно означаваше, че Сюзеренът на Благопристойността се държи. Че все още не се е предал.

Фибен остави куп сепнати шими по пътя си, докато яздеше Тайхо в галоп по задните улички на Порт Хеления. Един-двама му извикаха, но в този момент той нямаше друга мисъл, освен да бърза към мястото на доскорошното си затворничество.

Когато пристигна обаче, завари желязната порта отворена и неохранявана. Стражевите глобуси бяха изчезнали от каменната стена. Остави Тайхо да пасе в запуснатата градина и отблъсна настрани няколкото парашута на плочест бръшлян, които висяха като гирлянди по отворената врата.

— Гейлит! — извика Фибен.

Пазачите условници също ги нямаше. Вятърът навяваше парцали прах и парчета хартия, които влизаха през отворената врата и се търкаляха по коридора. Когато стигна до стаята, която беше споделял с Гейлит, Фибен спря.

Вътре беше истинска каша.

Повечето от мебелите все още бяха тук, но скъпата аудиосистема и холостената бяха изтръгнати, несъмнено от заминаващите си условници. От друга страна, Фибен видя личния си инфокладенец да стои точно там, където го бе оставил през онази нощ.

Гейлит я нямаше.

Той провери в килера. Повечето от дрехите им все още висяха там. Очевидно не си бе приготвила багажа. Шенът извади бляскавата церемониална роба, дадена му от служителите на Сюзерена. Копринената тъкан беше гладка като стъкло и мека.

Робата на Гейлит липсваше.

— О, Всеблаго — простена Фибен и се спусна обратно по коридора. Отне му само секунда, за да се метне на седлото и да пришпори Тайхо.

Представляваха странна гледка, галопирайки по тихите, почти пусти улици, но малцина видяха бясната езда, докато двамата най-после не стигнаха до оживеното пристанище.

Като че ли всички шими в града бяха тук. Те се трупаха по кея — кипяща маса от кафяви тела, облечени в есенни анораци.

Добре, че Фибен не ходеше пеш. Тайхо наистина беше извънредно полезен — пръхтеше и разблъскваше с муцуна зяпащите шими. От висотата на седлото си Фибен почти веднага успя да разбере каква е причината за вълнението им.

Нови блестящи кули се извисяваха на върха на отсрещното плато, където се намираше колониалният космодрум. Лъскавите монолити изобщо не приличаха на губруанските транспортни кораби или на огромните им кълбовидни бойни машини. Те напомняха на искрящи островърхи кули — пики, издигащи се високо и дръзко, знак на вяра и традиция, по-древна от живота на Земята.

Мънички светлинки се издигаха от високите космически кораби — докарали галактянски сановници според Фибен — и се понасяха на запад, към дъгата на залива, после се спускаха в спирала над Саут Пойнт. Изглежда, всички в Порт Хеления усещаха, че там става нещо особено.

Фибен мина с Тайхо през тълпата до края на централния кей. Там верига от шими с овални значки задържаше зрителите. „А, ето я пак милицията — помисли си шенът. — Щом е станало ясно, че на условниците не може да се разчита, губруанците е трябвало да възстановят гражданските власти.“

Един шен с лента на капрал на ръкава хвана оглавника на Тайхо и извика:

— Хей, приятел! Не можеш… — После премигна. — Ифни! Ти ли си, Фибен?

Беше Барнаби Фултън, един от шимите, участвали в организацията на Гейлит в града.

— Здравей, Барнаби — каза Фибен. — Не сме се срещали от въстанието в долината. Радвам се да видя, че все още се чешеш.

Сега, когато вниманието беше привлечено към него, шени и шимита започнаха да се побутват и тихо да си шепнат. Той чу, че повтарят името му. Двама-трима докоснаха тежките хълбоци на Тайхо или крака на Фибен, сякаш за да се убедят, че всичко това е действителност.

Барнаби полагаше видими усилия да запази хладнокръвие като Фибен.

— Винаги щом ме засърби, Фибен. Ама нали трябвало да си там? — Той посочи оттатък пристанището. — Други пък казваха, че те хванали и те отвели към хълмовете. Трети…

— И какво казваха третите?

Барнаби преглътна.

— Че са ти видели сметката.

— Хм — отбеляза Фибен. — Знаеш ли, май всички са прави.

Барнаби се огледа, после тихо заговори:

— Виж, Фибен, в града има доста шими, които… е, които започнаха да се организират отново. Трябваше да положа клетва, когато получих отново значката си, но мога да съобщя на професор Оукс, че си се върнал. Сигурен съм, че ще иска да се срещнете довечера…

Фибен поклати глава.

— Няма време. Трябва да стигна дотам. — Той посочи към блестящите космически кораби.

— Не знам, Фибен. Има стражеви шамандури. Не дават на никой да припари.

— Направили ли са нещо на някого?

— Е, не. Поне аз не съм видял. Но…

Фибен пришпори коня.

— Благодаря, Барнаби. Това е всичко, което исках да знам.

Милиционерите се дръпнаха и Фибен продължи, докато стигна края на вълнолома, където току-що бе пристанала мъничка рибарска лодка.

Преметна крак през седлото и скочи на земята.

— Добре ли се отнасяш към животните? — попита Фибен сепнатия моряк. Той кимна и Фибен му подаде юздите на Тайхо. — Тогава да се разменим. — Скочи на борда и продължи: — Прати сметката за разликата на Сюзерена на Благопристойността.

Зашеметеният шим само го гледаше.

Фибен запали двигателя и остана доволен от гърления му рев.

— Отблъсни ме — рече той, после се усмихна. — И благодаря. Грижи се добре за Тайхо!

Рибарят премигна. Май вече беше решил да се ядоса. Но неколцина шими, последвали Фибен, се скупчиха около него и един му зашепна нещо в ухото. Рибарят се ухили, побърза да развърже лодката, хвърли въжето на кърмата и каза:

— Късмет!

Фибен им махна и потегли към шамандурите. Чувстваше, че го наблюдават хиляди очи.

„Всеблаго, наистина ли знам какво правя?“ Дотук беше действал почти автоматично, но сега разбра, че вече не е в свои води. Какво се надяваше да постигне като тръгваше по този път? Какво щеше да прави? Да провали церемонията? Той погледна към извисяващите се космически кораби оттатък залива.

Това ли му беше работата — да си пъха полуъплифтирания нос в делата на същества от велики и древни кланове? Единственото, което щеше да постигне, бе да посрами себе си, а навярно и цялата си раса.

— Трябва да помисля за това — промърмори той и когато наближи шамандурите, включи двигателя на празен ход. После се сети колко много шими го гледат.

„Моят народ. А… а трябваше да го представлявам.“

Зачуди се какво ли биха си помислили всички, ако знаеха, че само преди дни е малтретирал и помогнал за отвличането на един от собствените си патрони, при това негов законен командир. Истински представител на расата!

„Гейлит няма нужда от такива като мен. Сама ще се оправи по-добре.“

Завъртя руля и мина точно пред една от белите шамандури.

Отблизо тя не изглеждаше особено нова — всъщност даже беше корозирала. Но кой бе той, та да преценява?

Фибен премигна при тази мисъл. Сега пък доста преувеличаваше!

Загледа се в шамандурата и устните му бавно се дръпнаха назад. „Защо… защо вие, лъжливи кучи синове…“

Отново остави двигателя на празен ход, затвори очи, притисна с ръце слепоочията си и се опита да се съсредоточи.

„Захващам се с нова страшна преграда… като онази в града. Но тази е по-гъвкава! Тя си играе с чувството ми за собствената ми нищожност. Злоупотребява със смирението ми.“

Фибен отвори очи, отново погледна шамандурата и се ухили.

— Какво смирение бе? — попита той на глас, засмя се, включи двигателя и завъртя руля. Насочи се към бариерата и нито се поколеба, нито се вслуша в съмненията, които машините се опитваха да натъпчат в главата му.

84.Ютакалтинг

Странната им група бързаше на север под покритото с облаци небе. Навярно някои дребни местни животни вдигаха очи и ги поглеждаха, премигвайки в моментно удивление, преди да се шмугнат отново в бърлогите си и да се закълнат, че никога вече няма да ядат презрели семена.

За Ютакалтинг обаче напрегнатият поход беше донякъде унизителен. Както изглеждаше, всички останали го превъзхождаха.

Коулт пъхтеше и кълнеше — очевидно неравният терен не му допадаше. Но набереше ли скорост, огромният тенанин изглеждаше неудържим.

Колкото до Йо-Йо, дребният шим като че ли вече се бе превърнал в част от тази природа. Ютакалтинг му беше дал строги заповеди никога да не използва кокалчетата на ръката си при ходене, когато може да го види Коулт — нямаше смисъл да рискува да събуди подозренията на тенанина — но когато теренът ставаше прекалено насечен, Йо-Йо от време на време просто се изкатерваше по преградата, вместо да я заобиколи. А в продължителните равни участъци просто яхваше Робърт.

Робърт беше настоял да носи шима въпреки официалната пропаст между статусите на двама им. Младежът бе достатъчно нетърпелив, за да го стори, а и очевидно би предпочел да тича през целия път.

Промяната в Робърт Онийгъл беше поразителна и далеч не само физическа. През последната нощ, когато Коулт го бе помолил да обясни част от разказа си за трети път, човекът ясно и спокойно оформи над главата си проста версия на тийв’нус. Ютакалтинг можеше да кенира колко ловко младежът използва глифа, за да потисне раздразнението си и да не го покаже, проявявайки нелюбезност към тенанина.

Ютакалтинг разбираше, че Робърт не казва много неща. Но онова, което им съобщи, бе достатъчно.

„Знаех, че Меган подценява сина си. Но изобщо не съм очаквал подобно нещо.“

Той очевидно също беше подценил дъщеря си.

„Очевидно.“ Ютакалтинг се опитваше да не негодува срещу собствената си плът и кръв заради нейната мощ, мощта й да го ограби от повече неща, отколкото той изобщо си бе мислил, че е в състояние да загуби.

Тимбримът се мъчеше да върви заедно с другите, но възлите на промяната вече уморено пулсираха. И не само защото тимбримите бяха по-надарени в приспособяемостта, отколкото в издръжливостта. Проблемът се криеше и в собствената му воля. Другите имаха цел, дори бяха ентусиазирани.

А той само бе задължен да продължава да върви.

Коулт спря на билото на някакъв хълм, над който се извисяваха мержелеещите се планини. Вече навлизаха в гора от храстовидни дървета, които постепенно ставаха по-високи, колкото по-нагоре се изкачваха. Ютакалтинг вдигна поглед към стръмните склонове пред тях, вече замъглени от нещо, което може би бяха ниски облаци, и се помоли да не им остава да се катерят още много.

Коулт му помогна да изкачи последните няколко метра и изчака търпеливо, докато Ютакалтинг си почиваше, дишайки тежко през широко разтворените си ноздри.

— Все още не мога да повярвам на разказа му — рече Коулт. — Нещо в историята на земянита като че ли не се връзва, почитаеми колега.

— Т’фунату… — почна Ютакалтинг и премина на англически, който, изглежда, не изискваше такъв разход на въздух. — Какво… какво ти се струва невероятно, Коулт? Да не мислиш, че Робърт лъже?

Коулт размаха ръце. Гребенът му се наду възмутено.

— Разбира се, че не! Само смятам, че младият човек е наивен.

— Наивен ли? — Ютакалтинг вече можеше да вдигне поглед без гледката да се раздели на два отделни образа в мозъчната му кора. Робърт и Йо-Йо не се виждаха. Сигурно бяха отишли напред.

— Искам да кажа, че губруанците очевидно се готвят да направят нещо много по-голямо, отколкото твърдят. Сделката, която предлагат — мир със Земята в замяна на наемане на няколко гартски острова и закупуване на незначителни генетични права от расата на неошимпанзетата, — такава сделка като че ли не си струва цената на междузвездна церемония. Подозирам, че са замислили нещо коварно, приятелю.

— Какво мислиш, че искат?

Коулт завъртя почти безвратата си глава наляво и надясно, сякаш за да се увери, че никой не може да ги чуе. Гласът му се снижи и по височина, и по тембър.

— Подозирам, че са намислили да извършат неочаквано осиновяване.

— Осиновяване ли? Искаш да кажеш…

— Гартляни — довърши вместо него Коулт. — Затова е голям късмет, че твоите земянитски съюзници ни донесоха тази вест. Можем само да се надяваме, че ще са в състояние да ни осигурят транспорт, както обещаха. В противен случай няма да успеем навреме, за да предотвратим една ужасна трагедия!

Ютакалтинг тъжеше за всичко онова, което беше загубил. Защото Коулт бе повдигнал много смущаващ въпрос, който си струваше добре оформения глиф на деликатна ирония.

Беше постигнал успех, разбира се, който надхвърляше и най-безумните му очаквания. Според Робърт губруанците изцяло бяха лапнали въдицата на „гартлянския“ мит. Поне за достатъчно дълго, та да им причини щети и позор.

Коулт накрая също беше повярвал в призрачната измислица. Но какво да прави с твърдението му, че собствените му уреди са потвърдили историята?

Невероятно.

А сега губруанците, изглежда, се държаха така, сякаш също разполагат с нещо повече от подправените следи, оставени от самия него. Те също постъпваха така, сякаш имат потвърждение!

Старият Ютакалтинг би оформил сюлфф-куонн, за да отпразнува такива изумителни обрати. В този момент обаче той се чувстваше само объркан и много уморен.

Някакъв вик накара и двамата да се обърнат. Ютакалтинг погледна с присвити очи и му се прииска тутакси да е в състояние да замени част от нежеланото си сетиво на съпреживяване за по-добро зрение.

На върха на следващия хребет той различи фигурата на Робърт Онийгъл. Седнал върху раменете на младия човек, Йо-Йо им махаше. И имаше нещо друго. Синьо мъждукане, което сякаш се въртеше до двете земни същества и излъчваше цялата добра воля на съвършен шегобиец.

Беше сигналният фар, светлината, водила напред Ютакалтинг още от катастрофата преди месеци.

— Какво казват? — попита Коулт. — Не мога много добре да различа думите.

Нито пък Ютакалтинг. Но той знаеше какво казват земянитите.

— Струва ми се, ни съобщават, че не ни е останало да вървим много — отвърна тимбримът с известно облекчение. — Казват, че са ни открили транспорт.

Дихателните процепи на тенанина доволно припляснаха.

— Добре. Сега ни остава само да вярваме, че губруанците ще спазят обичая и присъщото поведение на примирие, когато се появим и предложим правилно дипломатическо отношение към акредитираните пратеници.

Ютакалтинг кимна. Но когато отново поеха нагоре, знаеше, че това е само един от всичките им проблеми.

85.Атаклена

Тя се опитваше да потисне чувствата си. За другите това беше сериозно, дори трагично.

Но нямаше начин да го задържи в себе си — възхищението й не можеше да бъде потиснато. Фини, красиви глифове се издигнаха от размахващите й се пипалца и се разляха сред дърветата, изпълвайки полянките с радостта й. Очите на Атаклена се бяха раздалечили до максимум и тя скриваше устата си с длан, така че сериозните шими да не видят съвсем човешката й на вид усмивка.

Преносимият холовизор показваше картината, излъчвана в момента от Порт Хеления. След обявяване на примирието цензурата бе отменена. И дори без човеците в столицата имаше достатъчно шими „ловци на новини“, отишли на мястото с подвижни камери, за да покажат развалините в зашеметяващи подробности.

Холовизорът показваше какво е останало от стената, издигната около Порт Хеления от нашествениците — сега буквално изтръгната и разкъсана на парченца. Зашеметени шими се щураха из останките, през които сякаш бе минал циклон, оглеждаха се удивени и се мотаеха из пръснатите развалини. Някои от по-буйните ликуващо хвърляха парчета от стената във въздуха, други дори се биеха по гърдите в чест на неудържимата вълна, връхлетяла оттук само преди минути, а после продължила и към самия град.

Коментарът по повечето програми беше компютърен, но по Канал Две се чуваше развълнуваният глас на някакъв шим:

— … От… отначало всички помислихме, че някакъв кошмар се е превърнал в действителност. Нали знаете… като архетип от някой стар плоскообразен филм от двайсети век. Нищо не можеше да ги спре! Те прегазиха губруанската стена, сякаш беше от лигнин. Не зная за другите, но аз очаквах във всеки момент най-голямата да грабне най-хубавите ни шимита и да ги повлече чак до върха на Земянитската кула…

Атаклена притисна по-силно устата си, за да не се разсмее на глас. И не само тя се мъчеше да възстанови самообладанието си: една от шимитата — приятелката на Фибен, Силви — се изкикоти високо. Някои неодобрително й се намръщиха. В края на краищата това бе сериозно! Но Атаклена срещна очите й и почти й намигна.

— … Но из… изглежда, че в края на краищата тези същества не са истински конги. Те… след като събориха стената, като че ли не нанесоха много повече щети при в-внезапното си нашествие в Порт Хеления. В момента просто се мотаят наоколо, отварят врати, ядат плодове, ходят където си поискат. В края на краищата една сто и осемдесет килограмова гор… о, добре де!

Още един шим се присъедини към Силви. Очите на Атаклена се замъглиха и тя разтърси глава. Коментаторът продължаваше:

— Те, изглежда, изобщо не се влияят от губруанските пси-роботи, които очевидно не са настроени на мозъчния им модел…

Всъщност Атаклена и планинските войни знаеха вече от два дни накъде са се насочили горилите. След първоначалните си отчаяни опити да отклонят могъщите предразумни, те се бяха отказали от усилията. Горилите любезно ги изблъскваха настрани или прегазваха всеки, който се изпречеше на пътя им. Просто бяха неудържими.

Ейприл Уу също. Малкото русо момиченце очевидно беше решило да отиде и да открие родителите си и никой не бе в състояние да я смъкне от раменете на един от гигантските мъжкари.

Така или иначе, Ейприл съвсем сериозно беше казала на шимите, че някой трябвало да тръгне с ’рилите и да ги надзирава, в противен случай можели да изпаднат в беда!

Във всеки случай тайната вече бе излязла наяве и нямаше причина човешкото дете да не се събере със семейството си. Нищо, което можеше да каже, вече не беше в състояние да навреди някому.

Толкова за последната тайна на проекта „Хаулетс“. Сега Атаклена спокойно можеше да изхвърли всички доказателства, събрани с такъв труд през онази първа, съдбовна нощ преди толкова много месеци. Скоро всички в Петте галактики щяха да знаят за тези същества. От известна гледна точка това наистина беше трагедия. И все пак…

Атаклена си спомни онзи ден в началото на пролетта, когато с такова удивление и възмущение се бе натъкнала на нелегалния експеримент по ъплифтиране в гората. Сега почти не можеше да повярва, че действително се е чувствала така. „Наистина ли съм била такава сериозна малка педантка?“

Сюлфф-куонн беше само най-простият, най-сериозният от глифовете, които тя небрежно и неуморно оформяше от радост от просто великолепната шега. Разточителната й аура въздействаше дори и на шимите. Още двама се засмяха, когато по един от каналите показаха губруанска щабна кола, управлявана от крякащ ядосан квакуанец, на когото предстоеше да бъде измъкнат от горилите, като че ли страстно заинтригувани от това какъв ли е на вкус. После се закикоти още един шим. Смехът започна да се разпространява.

„Да — помисли си тя. — Това е чудесен номер.“ За тимбримите най-добрите шеги бяха онези, които въздействаха и на самия шегаджия, както на всички останали. А тази шега беше почти религиозно изживяване. Защото народът й вярваше във Вселена, която е нещо повече от действаща като часовников механизъм физика, повече дори от капризните приливи и отливи на шанс и късмет на Ифни.

Тимбримските мъдреци казваха, че именно когато се случело нещо подобно на това в момента, те наистина разбирали, че Бог все още се грижи за тях.

„В такъв случай нима и аз преди съм била агностичка? Колко глупаво от моя страна. Благодаря ти, Всеблаго, благодаря и на теб, татко, за това чудо.“

Картината се смени с изглед на пристанищния квартал: шимите танцуваха по улиците и галеха козината на гигантските си търпеливи братовчеди. Въпреки вероятно трагичните последствия от всичко това Атаклена и нейните войни не можеха да не се усмихват на радостта, с която очевидно се приемаха кафявоокосмените роднини. Защото сега гордостта им беше споделена от всички шими в Порт Хеления.

Дори лейтенант Лидия Маккю и нейният намръщен капрал не успяха да се сдържат и се разсмяха, когато едно горилско бебе затанцува покрай камерите, окичено с огърлица от счупени губруански пси-глобуси. Зърнаха и малката Ейприл, която триумфално яздеше горилата си по улиците — гледката на човешко дете направо наелектризираше тълпите.

Полянката вече бе наситена с нейните глифове. Атаклена се обърна и се отдалечи, като остави другите да отразяват ироничната й радост. Тръгна нагоре по горската пътека и спря чак когато стигна до място с ясен изглед към планината на запад. Застана там и започна да кенира с пипалцата си.

Именно там я намери шимът куриер и й подаде къс хартия. Атаклена му благодари и разтвори листа, макар и да си помисли, че вече знае какво пише там.

— У’ит’танна, Ютакалтинг — тихо каза тя. Баща й отново беше във връзка със света. Въпреки всички събития от миналите няколко месеца една сериозна, практична част от нея все пак бе изпитала облекчение, когато получи потвърждение по радиото.

Разбира се, Атаклена беше вярвала, че Робърт ще успее. Затова и не замина за Порт Хеления заедно с Фибен или по-късно, с горилите. Какво би могла да постигне там с малкия си опит, което баща й да не може да стори хиляди пъти по-добре? Ако някой изобщо бе в състояние да превърне слабите им надежди в още по-големи чудеса, това беше Ютакалтинг.

Не, тя трябваше да остане тук. Защото въпреки чудесата Инфинити очакваше смъртните сами да осигурят собствената си застраховка.

Някъде в небето малък въздухолет носеше цялата й обич и всичките й молитви.

86.Галактяните

Пъстри павилиони осейваха хълма и от време на време се разлюляваха и заплющяваха от яростния вятър. Бързи роботи почистваха всички отпадъци, навени от вихъра. Други носеха и раздаваха освежителни напитки на събралите се сановници.

Галактяни с най-различни форми и цвят се разхождаха на малки групички, които се сливаха и разделяха като в елегантен танц. Любезни поклони, приплясквания и размахвания на пипала изразяваха сложни нюанси на статус и протокол. Добре осведоменият наблюдател можеше да разбере много от тези тънкости — а този ден тук присъстваха много осведомени наблюдатели.

Изобилстваше и размяна на информация. Тук набит, напомнящ на мечка пила разговаряше в отсечени ултразвукови тонове с върлинест линтенов градинар. Малко по-нагоре по склона грима джофури пръстеножреци пищяха хармонична жалба на служител от Института по войната за някакво нарушение по междузвездните пътища.

Често се твърдеше, че на подобни Церемонии на Ъплифта се постигат много повече практически дипломатически договорености, отколкото по време на официални преговори. Днес можеше да бъде създаден не един нов съюз и по същия начин — да бъде разтрогнат.

Съвсем малко от галактянските гости обръщаха внимание на онези, заради които се бяха събрали тук — керван от дребни кафяви фигури, които цяла сутрин се бяха качвали по могилата, обикаляйки я четири пъти.

Досега близо една трета от неошимпанзетата кандидати се бяха провалили на един или друг тест. Отхвърлените съкрушено се спускаха обратно по стръмната пътека.

Останалите четирийсетина продължаваха изкачването си, символично преповтаряйки процеса на Ъплифт, довел расата им до този етап от историята й.

Разбира се, не всички наблюдатели ги игнорираха. Близо до острия връх пълномощниците на Галактическия институт по Ъплифта задълбочено разглеждаха резултатите, препредавани от всеки изпитателен пункт. А недалеч, от собствения си павилион, мрачно наблюдаваха неколцина от човешките патрони на неошимпанзетата.

Докараните от остров Силмар едва тази сутрин няколко кметове, професори и представители на местното Бюро по Ъплифт изглеждаха някак си загубени и безпомощни. Делегацията беше отправила процедурен протест за нередовния начин, по който се провежда церемонията. Но когато ги притиснаха, никой от човеците всъщност не предяви претенции за отмяната й. Възможните последствия бяха потенциално също толкова драстични.

Освен това, ами ако това беше наистина? Земята от двеста години бе искала да й бъде позволено провеждането на точно такава церемония за неошимпанзетата.

Наблюдателите човеци определено изглеждаха нещастни. Защото нямаха ни най-малка представа какво да правят и малцина от великите галактянски пратеници изобщо благоволяваха да ги поздравят сред суматохата на неофициалната дипломация.

От срещуположната страна на павилиона на Оценителите се намираше елегантната Палатка на Спомоществувателите. Пред нея стояха много губруанци и квакуанци и от време на време нервно подскачаха, наблюдавайки всяка подробност с немигащите си, критични очи.

Допреди съвсем малко се виждаше и губруанският Триумвират. Двама от тройката се перчеха със своята вече започнала да се обагря перушина, а третият все още упорито стоеше, кацнал на пиедестала си.

После един от тях получи съобщение и тримата заедно изчезнаха в палатката за спешно съвещание.

Сюзеренът на Цените и Предпазливостта заподскача и зацвъртя и остави писмото да падне на пода.

— Възразявам! Възразявам срещу тази намеса! Тази намеса е нетърпимо предателство!

Сюзеренът на Благопристойността погледна надолу от пръта си, напълно объркан. Сюзеренът на Цените и Предпазливостта се беше оказал ловък противник, но никога не се бе държал нарочно упорито. Очевидно се беше случило нещо важно, за да се разтревожи толкова.

Приклекналите квакуански слуги побързаха да вдигнат посланието, което бе пуснал, размножиха капсулата и отнесоха копията на другите двама губруански господари. Сюзеренът на Благопристойността погледна данните и не повярва на очите си.

Едно-единствено неошимпанзе се изкачваше по склона на високата Церемониална могила, бързо преминаваше през автоматичните екрани на първия етап и постепенно започваше да смалява огромното разстояние, разделящо го от официалната група на хълма.

Неошимпанзето се движеше с целенасоченост, която можеше да се разбере по самата му стойка. Онези негови събратя, които вече се бяха провалили — и които вече бавно се спускаха по спиралата на дългата пътека — първо зяпваха, после се ухилваха и протягаха ръка, за да докоснат робата на новодошлия. Отправяха му и насърчителни думи.

— Това не е, не можеше да е репетирано! — изсъска Сюзеренът на Лъча и Нокътя. — Това е натрапник и аз ще наредя да го унищожат!

— Не би трябвало, не трябва, няма да го сториш! — изкряка гневно Сюзеренът на Благопристойността. — Все още не е настъпило сливането! Не е завършила Смяната на перушината! Все още не притежаваш мъдростта на кралица! Церемониите се провеждат, управляват, определят от традициите на честта! Всички представители на расата клиент имат право да участват, опитат, да бъдат изпитани и оценени!

Третият губруански сановник рязко отвори и затвори клюна си, накокошини се и каза:

— Ще ни принудят да платим репарации. Представителите на Института могат да напуснат, заминат, наложат санкции… Цената… — Той се извърна в лукава обида. — Нека продължава. Засега. Сам, единствен, изолиран, той не може да навреди.

Но Сюзеренът на Благопристойността не беше сигурен. Някога той бе възлагал големи надежди точно на този клиент. После като че ли го откраднаха и Сюзеренът на Благопристойността беше сполетян от сериозен неуспех.

Сега обаче той разбра истината. Мъжкото неошимпанзе не беше откраднато и премахнато от съперниците му, другите Сюзерени. То наистина беше избягало!

И сега се бе върнало само. Как? И какво се надяваше да постигне? Без напътствие, без помощта на групата колко далеч си мислеше, че може да стигне?

Отначало, когато видя съществото, Сюзеренът на Благопристойността изпита радостно удивление — необикновено усещане за един губруанец. Сега чувството беше нещо още по-неспокойно — тревога, че това е само началото на изненадата.

87.Фибен

Засега всичко вървеше като по вода. Фибен се чудеше за какво е целият този шум.

Бе се страхувал, че ще искат от него да решава наум задачи от висшата математика — или да говори като Демостен, с камъчета в устата. Но отначало имаше само поредица от силовоекранни бариери, които автоматично го сканираха. А след това имаше само още от онези забавни уреди, които беше виждал да използват преди седмици и месеци губруанските техници — сега с тях работеха още по-смешни галактяни.

Дотук добре. Той обиколи първия кръг навярно за рекордно време.

А, на няколко пъти му задаваха някакви въпроси. Какъв е най-ранният му спомен? Харесва ли професията си? Доволен ли е от физическата форма на това поколение неошимпанзета, или тя може по някакъв начин да се подобри? Би ли била полезна например хватателната опашка?

Гейлит би се гордяла от начина, по който той оставаше неизменно учтив. Или поне така се надяваше.

Разбира се, галактянските представители имаха всичките му данни — генетични, научни, военни — и бяха в състояние да получат компютърен достъп до тях в момента, в който той заобиколи група стреснати Войници на Нокътя на скалите откъм залива и мина през външните бариери, за да се заеме с първия си тест.

Когато един висок дървовиден кантен го попита за писмото, което беше оставил през нощта на „бягството“ си от затвора, стана ясно, че Институтът е способен да влиза и в компютърните данни на нашественика. Той отговори честно, че Гейлит е оформила текста на документа, но той е разбрал целта му и се е съгласил с него.

Кантенският листак иззвъня сякаш доволно и развеселено с мъничките си сребърни камбанки и се потътри настрани, за да го пусне по-нататък.

Вятърът разхлаждаше Фибен, докато беше на източния склон, но западната страна беше на завет и следобедното слънце напичаше. Усилието да поддържа бързия си ход го караше да се чувства, сякаш носи тежко палто, въпреки че рядкото му окосмяване на практика изобщо не бе козина.

Хълмът беше спретнато оформен като парк, а пътеката настлана с меко еластично покритие. Въпреки това с пърстите на краката си той усещаше леко треперене, сякаш цялата изкуствена планина пулсираше в хармония далеч под равнището на слуха. Фибен беше виждал огромните енергостанции преди да бъдат заровени и знаеше, че това не се дължи на въображението му.

На следващия пункт един прингски техник с огромни блестящи очи и изпъкнали устни го погледна отгоре до долу и отбеляза нещо в инфокладенеца си преди да го пусне да продължи. Някои от сановниците, осеяли склоновете, като че ли вече бяха започнали да го забелязват. Неколцина се приближиха и прегледаха резултатите от тестовете му. Фибен учтиво се поклони на най-близките и се опита да не мисли за всички различни видове очи, които го наблюдаваха като някакъв рядък екземпляр.

„Някога техните предци е трябвало да преминат през нещо подобно на това“ — утеши се той.

На два пъти мина на няколко спирали под групата от официални кандидати — постепенно смаляваща се купчина кафеникави същества в сребристи роби. Първия път, когато профуча покрай тях, никой не го забеляза. При втората обиколка обаче трябваше да премине педантичния преглед на уредите, направлявани от същество, чийто вид дори не можа да определи. Тогава успя да различи някои от онези над себе си. Част от шимите също го забелязаха. Един от тях сбута спътника си и посочи надолу, но после всички отново изчезнаха зад завоя.

Не бе видял Гейлит, но пък тя най-вероятно беше начело на групата, нали?

— Хайде — нетърпеливо промърмори Фибен, притеснен за времето, което му отнемаше съществото. После реши, че фокусираните върху него машини сами могат да разберат думите и настроението му, и се съсредоточи върху самохипнотично броене. Мило се усмихна и се поклони, когато галактическият техник му показа позволяващия му да продължи резултат с няколко кратки, преведени от компютър думи.

Фибен забърза нататък. Дразнеше се все повече и повече от дългите интервали между пунктовете и се чудеше дали няма някакъв достоен начин да се затича, за да преодолее разстоянието още по-бързо.

Вместо това обаче нещата се забавяха още повече, защото тестовете започнаха да стават все по-сериозни и изискваха по-дълбоки познания и по-сложно мислене. Скоро той срещна още шими, запътили се в обратната посока. Очевидно сега им беше забранено да разговарят с него, но те многозначително се облещиха. Телата им бяха мокри от пот.

Разпозна неколцина от отпадналите. Двама бяха професори от колежа в Порт Хеления. Други бяха учени, работещи по Програмата за екологично възстановяване на Гарт. Започна да се притеснява. Всички тези шими имаха сини карти — сред най-умните! Щом те се бяха провалили, трябваше да има нещо извънредно нередно. Сигурно тази церемония не беше повърхностна, както празненството на титлалите, за което му бе разказала Атаклена.

Навярно правилата бяха нагласени срещу земянити!

Стигна до пункт, управляван от висок губруанец. Нямаше значение, че птицеподобният носеше цветовете на Института по Ъплифт и се предполагаше, че е положил клетва за безпристрастност. Днес Фибен беше видял толкова много представители на този клан в униформата на Института, че вече се бе преситил.

Птицеподобното същество използваше машинен преводач и му зададе лесен протоколен въпрос, после го пусна да продължи.

Докато бързо се отдалечаваше от този тестов пункт, внезапно го осени една мисъл. Ами ако Сюзеренът на Благопристойността бе напълно победен от партньорите си? Каквито и да бяха действителните му намерения, този Сюзерен беше искрен поне в желанието си да проведе истинска церемония. Даденото обещание трябваше да се спази. Но какво да очаква от другите? От адмирала и бюрократа? Те сигурно имаха различни стремежи.

Можеше ли цялата церемония да е нагласена така, че неошимпанзетата да не са в състояние да спечелят, независимо от готовността им за преминаване в следващ етап? Възможно ли бе това?

Този резултат щеше ли да е по някакъв начин от полза за губруанците?

Изпълнен с такива тревожни мисли, Фибен едва издържа поредния тест, включващ фокуси с няколко сложни двигателни функции, докато същевременно трябваше да реши заплетена триизмерна загадка. Когато се отдалечи от този пункт — сега вълните на Аспинал Бей се разбиваха под късните следобедни сенки от лявата му страна — той едва не пропусна да забележи ново раздвижване далеч под себе си. В последния момент се обърна и видя откъде се донася усилващият се шум.

— Що за невъздържаност, за Ифни? — премигна той и се зазяпа.

И не беше само той. Половината от галактянските сановници, изглежда, вече се бяха насочили в тази посока, привлечени от черно-кафявата вълна, която тъкмо се разливаше в подножието на Церемониалната могила.

Фибен се опита да разбере какво става, но сноповете слънчеви лъчи, отразявани от все още ярката вода, не му позволяваха да различи нищо. Единственото, което можеше да каже, беше, че заливът като че ли е покрит с лодки и много от тях сега стоварваха пътниците си на брега, където преди часове бе слязъл той.

Значи в края на краищата повечето от градските шими бяха дошли, за да гледат по-отблизо. Надяваше се никой от тях да не се държи непристойно. Галактяните сигурно знаеха, че маймунското любопитство е основна черта на шимпанзето, и прииждането на шимите само потвърждаваше правилото. Навярно щеше да им бъде отпусната долната част на склона, откъдето да гледат, на което имаха право според Галактическия закон.

Но не можеше да си позволи да губи повече време. Фибен се обърна и бързо продължи напред. И макар да издържа следващия тест по Галактическа история, знаеше, че тези точки няма да допринесат много за окончателния му резултат.

Този път, когато излезе на западния склон, се зарадва, защото вече захладняваше и слънцето грееше приятно. Продължи нагоре, бавно настигайки оредяващата група над себе си.

— По-бавно, Гейлит — промърмори той. — Не можеш ли да си влачиш краката, а? Не си длъжна да отговаряш на всеки проклет въпрос в същия миг, в който е зададен. Не можеш ли да разбереш, че идвам?

Една мрачна част от него се чудеше дали тя вече не знае, но може би не я интересува.

88.Гейлит

Беше й все по-трудно да вярва, че това наистина има значение. И причината за унинието й не бе просто изтощението от дългия тежък ден или бремето от всички тези объркани шими, които разчитаха на нея да ги води напред и нагоре през лабиринта от все по-сложни изпитания.

Не се дължеше и на постоянното присъствие на Желязната хватка. Вярно, дразнеше я да вижда, че с лекота издържа тестове, на които други, по-добри шими се проваляха, но не чак толкова. Като втори избраник на Спомоществувателя той вървеше точно зад нея с вбесяващо самодоволна усмивка.

Не я безпокояха много и самите изпити. По дяволите, та те бяха най-приятната част от деня! Кой беше този древен човешки мъдрец, който бе казал, че най-чистото удоволствие и най-великата сила във възхода на човечеството е радостта на сръчния майстор от занаята му? Съсредоточена, Гейлит можеше да се дистанцира от света, от Петте галактики, от всичко освен от предизвикателството да покаже уменията си. Под повърхността на всички кризи и мрачни въпроси за чест и дълг винаги стоеше чистото чувство на удовлетворение, когато завършеше някоя задача, и тя разбираше, че се е справила добре, още преди екзаминаторите от Института да й го кажат.

Не, не тестовете я безпокояха. Онова, което я тревожеше, бе засилващото се подозрение, че в края на краищата е взела неправилно решение.

„Трябваше да откажа да участвам“ — помисли си тя.

О, логиката си оставаше същата като преди. По протокол и според всички правила губруанците я бяха поставили в положение, при което тя просто нямаше избор — за свое собствено добро и за благото на своята раса и клан.

И все пак тя знаеше, че са я използвали. Това я караше да се противи.

През последната седмица на заниманията си в Библиотеката тя постоянно беше задрямвала пред екраните. Сънищата й винаги бяха тревожни и представяха птици, държащи заплашителни уреди. Виждаше образите на Макс, Фибен и толкова много други, които размътваха мислите й всеки път, щом се стреснеше и се събудеше.

После настъпи Денят и тя облече робата си почти с чувство на облекчение, че най-после всичко приближава своя край. Но какъв край?

Слабо шими излезе от павилиона на последния тест, изтри чело с ръкава на сребристата си туника и уморено се приближи към Гейлит. Микаела Нодингс беше обикновена начална учителка и имаше само зелена карта, но се бе оказала по-адаптивна и издръжлива, отколкото доста шими със сини карти, които вече се спускаха по самотната спирала надолу. Гейлит изпита дълбоко облекчение, когато видя приятелката си все още сред кандидатите. Протегна се и я подхвана под ръка.

— Едва не ме скъсаха на този, Гейлит — каза Микаела. Ръката й трепереше.

— Не се отделяй от мен, Микаела — каза Гейлит и изтри потните кичури на спътничката си. — Ти си моята сила. Не бих могла да продължа, ако ти не беше тук.

В кафявите очи на Микаела проблесна нежна благодарност, примесена с ирония.

— Ти си лъжкиня, Гейлит. Много мило от твоя страна, но ти не се нуждаеш от никого от нас, камо ли от мен. Какъвто и тест да издържа аз, ти профучаваш през него като вихър.

Разбира се, това не бе абсолютно вярно. Гейлит беше разбрала, че изпитите, предложени от Института по Ъплифт, са градирани по някакъв начин, за да се прецени не само интелигентността на шима, но и колко усилия полага. Естествено Гейлит превъзхождаше повечето от другите по образованост, а навярно и по коефициент на интелигентност, но с всеки следващ етап собствените й тестове също ставаха все по-трудни.

Друг шим — условник по прякор Невестулката — излезе от павилиона и се приближи до мястото, където го чакаше Желязната хватка заедно с трети член на тяхната банда. Всъщност и тримата условници изглеждаха спокойни и самоуверени. Желязната хватка забеляза погледа на Гейлит и й намигна. Тя бързо се извърна.

От павилиона излезе последният шим, поклати глава и каза:

— Дотук беше.

— Ама, професор Симинс!…

Той сви рамене и Гейлит въздъхна. В това просто нямаше никаква логика. Имаше нещо нередно. Образовани шими се проваляха и все пак тестовете не бяха отхвърлили главорезите на Желязната хватка.

Разбира се, Институтът по Ъплифт можеше да преценява „напредъка“ по-различно, отколкото воденият от човеците клан на Земята. Желязната хватка, Невестулката и Стоманеният лост в края на краищата бяха интелигентни. Галактяните може би не разглеждаха различните недостатъци на характера на условниците като чак толкова ужасни и отвратителни, колкото изглеждаха на земянитите.

Но не, това изобщо не беше причината, разбра Гейлит, докато заедно с Микаела минаха покрай оставащите двайсетина шими и отново тръгнаха напред. Гейлит усещаше, че зад цялата тази работа трябва да се крие нещо друго. Условниците просто бяха прекалено наперени. Те някак си знаеха, че има някаква измама.

Това бе невероятно. Предполагаше се, че Галактическите институти са безукорни. Но ето на! Имаше нещо гнило. Какво ли можеше да се направи?

Когато приближиха до следващия пункт — ръководен от закръглен ципест сороски инспектор и шест робота, — Гейлит се огледа и забеляза, че почти всички пъстро облечени наблюдатели — галактяните, които не бяха свързани с Института, а бяха пристигнали да гледат и да се занимават с неофициална дипломация — бяха изчезнали. Все още можеха да се видят неколцина, но и те бавно се спускаха по склона на изток, сякаш привлечени от нещо интересно.

„Разбира се, те няма да си направят труда да ни кажат какво става“ — болезнено си помисли тя.

— Добре, Гейлит — въздъхна Микаела. — Давай. Събери им очите.

— Ей сега ще ги шашна, Мики — въздъхна Гейлит.

Желязната хватка й се ухили, но Гейлит не му обърна внимание, а се поклони на сороса и се подложи на вниманието на роботите.

89.Галактяните

Сюзеренът на Лъча и Нокътя се перчеше под плющящия плат на павилиона на Института по Ъплифт. Гласът му пулсираше от гняв.

— Непоносимо! Невероятно! Недопустимо! Това нашествие трябва да бъде спряно, задържано, подчинено!

Гладката рутина на нормалната Церемония на Ъплифт беше разбита. Официалните представители и екзаминаторите от Института — галактяни с най-различни фигури и размери — се щураха под огромния навес и припряно се консултираха с преносимите си Библиотеки, търсейки прецеденти на събитието. Неочакваното смущение беше предизвикало истински хаос. Сюзеренът танцуваше своята ярост пред едно паякообразно същество.

Великият екзаминатор — паякообразен серентин, стоеше отпуснат в кръг от инфокладенци, внимателно заслушан в жалбите на губруанския офицер.

— Нека бъде постановено нарушение, накърняване, върховна обида! Моите войници сурово ще въведат благопристоен ред! — Сюзеренът се накокошини, за да покаже възрозовия цвят, вече видим под външните пера — сякаш серентинът щеше да се впечатли от това, че адмиралът е почти женска, почти кралица.

Но гледката не успя да впечатли Великия екзаминатор. В края на краищата всички серентини бяха женски. Чудо голямо!

Великият екзаминатор обаче криеше развеселеността си.

— Новопристигналите отговарят на всички критерии, за да им се позволи да участват в тази церемония — търпеливо отвърна тя на галактически три. — Те предизвикаха смут, разбира се, и това ще се обсъжда дълго след изтичането на този ден. И все пак те са само една от многото характеристики на тази церемония, които са… е, необикновени.

Губруанецът отвори клюн, после го затвори.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че това е най-нередовната Церемония на Ъплифт от мегагодини насам. Вече на няколко пъти обмислях дали изобщо да не я отменя.

— Няма да посмеете! Ние ще апелираме, ще поискаме обезщетение, ще поискаме компенсация…

— А това би ви харесало, нали? — въздъхна Великият екзаминатор. — Всеки знае, че губруанците сега водят война на прекалено много фронтове. Но присъдата срещу един от Институтите би могла да покрие някои от разходите, не е ли така?

Този път губруанецът остана безмълвен. Великият екзаминатор използва две от пипалата си, за да почеше някаква гънка в черупката си.

— Неколцина от помощниците ми смятат, че точно такъв е бил планът ви от самото начало. В тази церемония има прекалено много нередовни моменти и всички са нагласени от вас. При по-задълбочен поглед обаче всеки от тях като че ли спира точно на милиметри от незаконността. Много хитро сте намерили прецеденти и вратички в правилата. Да вземем например въпроса с човешкото одобрение на една церемония за собствените им клиенти. Не е ясно дали тези ваши представители на заложниците са разбрали с какво се съгласяват, когато са подписали показаните им от вас документи.

— Беше им — бил им е — предложен достъп до Библиотеката.

— Умение, с което вълконите не са известни. Съществува подозрение за принуда.

— Имаме съобщение за съгласието на Земята! От родния им свят! От техните гнезда-майки!

— Да — съгласи се серентинът. — Те са приели предложението ви за мир и свободна церемония. Как бедната вълконска раса би могла да отхвърли такова предложение при ужасните обстоятелства, в които се намира? Но семантичният анализ показва следното: те са смятали, че приемат само да обсъдят въпроса по-нататък! Очевидно не са разбрали, че вие откупувате освобождаването на старите им заявления, направени преди повече от петдесет пактаара! Това позволява да бъде отменен изчаквателният период!

— Това, че не са разбрали, не е наш проблем — отсече Сюзеренът на Лъча и Нокътя.

— Наистина. А дали Сюзеренът на Благопристойността ще се съгласи с това мнение?

Този път последва само мълчание. Накрая Великият екзаминатор вдигна двата си предни крака и ги скръсти в официален поклон.

— Вашето възражение е прието. Церемонията ще продължи при древните правила, установени от Прародителите.

Губруанският командир нямаше избор. Той се поклони, обърна се и се втурна навън, гневно разблъсквайки тълпата от крякащи стражи и помощници.

Екзаминаторът се обърна към робота помощник.

— Какво обсъждахме преди да пристигне Сюзеренът?

— Един приближаващ насам въздухолет, чиито пътници искат дипломатически имунитет и статус на наблюдатели — отвърна машината на галактически едно.

— А, да. Онези.

— Тревожат се, защото губруанските прихващачи, изглежда, се готвят да им отрежат пътя насам и могат да им причинят вреда.

Екзаминаторът се поколеба само за миг.

— Моля те, информирай приближаващите пратеници, че ще бъдем извънредно щастливи да удовлетворим искането им. Да дойдат направо на Могилата, под закрилата на Института по Ъплифт.

Роботът побърза да предаде заповедта. После дойдоха други помощници, които носеха данни и предварителни доклади за още нередности. Един след друг се включваха холоекрани, за да покажат тълпата, пристигнала в подножието на хълма, изсипала се от ръждясали лодки и втурнала се нагоре по неохраняваните склонове.

— Това събитие става все по-интересно — замислено въздъхна Великият екзаминатор. — Чудя се какво ли ще излезе накрая?

90.Гейлит

Едва след залез, когато Гимелай вече беше потънал зад скрития в тъмни облаци западен хоризонт, съсипаните издържали най-после минаха през последния изпитен екран и се стовариха на тревата. Шестима шени и шест шимита лежаха неподвижно един до друг, за да се топлят. Бяха прекалено уморени, за да се занимават с пощене, от което всички изпитваха нужда.

— Леле, защо не избраха вместо нас да ъплифтират кучета? Или свине? — простена един.

— Бабуини — предложи друг глас. Разнесе се одобрително мърморене.

— Всеки друг освен нас — кратко обобщи трети глас.

„Ex axaltavit humilis — помисли си Гейлит. — И възвисиха най-скромния по род.“ Мотото на земянитското Бюро по Ъплифт произхождаше от християнската Библия. За Гейлит то винаги беше носило нещастния смисъл, че някой някъде ще бъде разпнат.

Очите й се затвориха и Гейлит почувства, че мигновено я обгръща лек сън. „Само ще подремна“ — помисли си тя. Но почивката й не трая дълго. Гейлит усети внезапното завръщане на онзи сън — сънят, в който губруанците са над нея, втренчили се от туловището на злобна машина. Тя потръпна и отново отвори очи.

Последните следи от сумрачна светлина избледняваха. Болезнено ясни, звездите блещукаха, сякаш през нещо, което пречупваше светлината по-силно от атмосферата.

Тя и останалите бързо се изправиха, когато пред тях приближи и кацна ярко осветена въздушна кола. От нея излязоха три фигури — висок губруанец с бяла перушина, паякообразен галактянин и закръглен човек с размъкнати официални одежди. Шимите се поклониха. Човекът беше Кордуейнър Апелб, ръководителят на местното гартско Бюро по Ъплифт. Изглеждаше объркан. Сигурно го бяха сплашили, за да участва във всичко това. Или беше упоен?

— Ъъ, искам да поздравя всички ви — каза той, като пристъпи малко пред другите двама. — Трябва да знаете колко се гордеем с всички вас. Вече са ви казали, че макар и да има някои резултати от тестовете, които все още се обсъждат, цялостната преценка на Института по Ъплифт е, че Пан аргоностес — неошимпанзетата от клана на Земята — са… са били готови за Етап Три от много време насам.

После напред излезе паякообразният представител.

— Това е вярно. Всъщност мога да обещая, че Институтът благосклонно ще обмисли всички бъдещи заявления на Земния клан за по-нататъшни изпити.

„Благодаря ти — помисли си Гейлит, докато се покланяше заедно с другите. — Но моля те, не си прави труда да ме избираш за следващия път.“

Великият екзаминатор се впусна в продължителна реч за правата и задълженията на расите клиенти. Говореше за отдавна заминалите Прародители, поставили началото на галактическата цивилизация, и за процедурите, които установили за всички следващи поколения разумни същества.

Говореше на галактически седем, който повечето от шимите трябваше поне да могат да схващат. Гейлит се опита да внимава, но в тревожните си мисли продължи да се връща на онова, което сигурно щеше да последва.

Беше сигурна, че усеща под краката си усилване на слабото трептене, съпътствало ги през целия път до върха на могилата. То изпълваше въздуха с нисък, едва доловим тътен. После през нея като че ли премина вълна от недействителност и тя се олюля. Вдигна поглед и видя, че няколко от нощните звезди сякаш внезапно заблестяват по-ярко. Други буквално побягнаха, когато точно над главата й се вмъкна овално изкривяване. Там започна да се събира чернота.

Витиеватата реч на Екзаминатора продължаваше. Кордуейнър Апелб унесено слушаше. Но белоперият губруанец видимо ставаше все по-нетърпелив. Гейлит отлично разбираше защо. Сега, когато хиперпространственият шунт беше загрят и готов, всяка изтекла минута струваше скъпо на нашествениците. Щом осъзна това, тя почувства по-топло отношение към дъднещия серентински представител и сбута Микаела, която почти дремеше.

Губруанецът на няколко пъти отваряше клюн, сякаш за да извърши неучтивия акт да прекъсне Екзаминатора. Накрая, когато паякообразното същество спря за миг, за да си поеме дъх, птицеподобният рязко се намеси. Гейлит, която беше учила усилено в продължение на месеци, лесно разбра отсечените думи на галактически три.

— … отлагате, забавяте, спирате! Вашите мотиви са съмнителни, невероятни, подозрителни! Настоявам да продължите, напреднете, побързате с това!

Но Екзаминаторът не му обърна внимание и продължи на галактически седем:

— Като издържахте огромното изпитание, с което се сблъскахте днес, по-сурово от всички, на които съм присъствал досега, вие показахте, че заслужавате да сте младши граждани на нашата цивилизация, и донесохте престиж на своя клан. Онова, което получавате днес, вие сами сте заслужили: правото да препотвърдите обичта към патроните си и да си изберете етапен спътник. Последното решение е изключително важно. За спътник трябва да изберете известна, дишаща кислород, пътуваща сред звездите раса, която не е член на собствения ви клан. Тя ще защитава вашите интереси и безпристрастно ще се застъпва в спорове между вас и вашите патрони. Ако желаете, можете да изберете тимбримите, клана на Кралнит, който беше ваш спътник и съветник досега. А можете да направите и промяна. Можете също да изберете още една възможност — да сложите край на участието си в галактическата цивилизация и да помолите за обръщане на процеса на Ъплифт. Дори тази драстична стъпка е предписана от Прародителите като застраховка за фундаменталните права на живите същества.

„Бихме ли могли? Бихме ли могли наистина да сторим това?“ Гейлит се вцепени от самата идея. Макар и да знаеше, че това почти никога не се допуска на практика, възможността съществуваше!

Тя потръпна и отново се съсредоточи, когато Великият екзаминатор вдигна две ръце за благословия.

— В името на Института по Ъплифт и пред цялата галактическа цивилизация, обявявам вас, представителите на вашата раса, за квалифицирани и способни да избирате и да свидетелствате. Продължавайте и накарайте всички живи същества да се гордеят.

Серентинът млъкна. Най-после беше ред на спомоществувателя на церемонията. При нормални обстоятелства той би трябвало да е човек или може би тимбрим, но не и този път. Губруанският пратеник изигра кратък танц на нетърпение, бързо записука в преводача и думите на галактически седем забумтяха над главите им:

— Десетима от вас ще придружат окончателните представители до шунта и ще свидетелстват. Избраната двойка ще изнесе бремето на избора и честта. Тези двама ще назова сега. Слушайте! Доктор Гейлит Джоунз, пол женски, гражданка на Гарт, Земянитска федерация, клан на Земята.

Гейлит не искаше да излезе напред, но приятелката й Микаела я предаде — сложи ръка на гърба й и нежно я побутна. Гейлит пристъпи две-три крачки към сановниците и се поклони. Машинният преводач отново затътна:

— Желязната хватка Хансен, пол мъжки, гражданин на Гарт, Земянитска федерация, клан на Земята.

Повечето от шимите зад нея ахнаха от изненада и стъписване. Но Гейлит само затвори очи, когато се потвърдиха най-лошите й страхове. До последния момент се беше вкопчила в надеждата, че Сюзеренът на Благопристойността все още може би има някаква сила сред губруанците. Че все още може да принуди Триумвирата да играе честно. Но сега…

Тя почувства, че Желязната хватка застава до нея, и разбра, че се усмихва.

„Стига! Вече търпях достатъчно! Великият екзаминатор сигурно подозира нещо. Ако й кажа…“

Но не помръдна. Не можеше да отвори уста.

Изведнъж, с брутална яснота, Гейлит разбра истинската причина, поради която беше играла целия този фарс толкова време!

„Те са бърникали в ума ми!“

Така всичко ставаше логично. Тя си спомни сънищата… кошмарите на безпомощност под фината, твърда принуда на машини, управлявани от безмилостни нокти.

„Институтът по Ъплифт няма как да провери това.“

Разбира се, че нямаше! Церемониите на Ъплифта бяха неизменно радостни тържества, празнувани от патрон и клиент. Кой е чувал за представител на раса, хипнотизиран или насилен да вземе участие?

„Трябва да са го направили след като отведоха Фибен. Сюзеренът на Благопристойността не може да се е съгласил на такова нещо. Само да знаеше Великият екзаминатор, бихме могли да измъкнем от губруанците обезщетение, колкото цяла планета!“

Гейлит отвори уста и се помъчи да каже нещо. Великият екзаминатор погледна към нея.

По челото на Гейлит изби пот. Единственото, което трябваше да направи, беше да ги обвини. Дори само да намекне за това!

Но мозъкът й се бе вцепенил. Сякаш изобщо беше забравил как да прави думите!

Загуба на речта. Разбира се. Губруанците бяха научили колко лесно е да наложат нещо на едно неошимпанзе. Човек навярно би успял да се освободи, но Гейлит разбираше колко безплодни са опитите в нейния случай.

Тя не можеше да разчита израженията на паякообразните, но някак си и се стори, че серентинът изглежда разочарован. Екзаминаторът отстъпи и каза:

— Продължете с хиперпространствения шунт.

„Не!“ — искаше да извика Гейлит, но от устните й се изплъзна само тиха въздишка. Желязната хватка стисна ръката й и тя не можеше да се освободи.

Точно тогава усети, че в ума й започва да се оформя образ — птицеподобно лице с жълт клюн и студени, немигащи очи. Никакво усилие не можеше да я избави от тази картина. Гейлит знаеше с ужасяваща сигурност, че й предстои да носи този образ със себе си до върха на церемониалната могила, а щом стигне там, заедно с Желязната хватка ще го прати нагоре, в овала от изкривено пространство над главата й, за да го видят всички, тук и на хиляди други светове.

Тази част от ума й, която все още й принадлежеше — логичната същина, сега откъсната и изолирана — разбра студената логика на плана.

О, човеците сигурно щяха да заявят, че направеният днес избор е измама. И навярно повече от половината от клановете в Петте галактики щяха да им повярват. Но това нямаше да промени нищо. Изборът все пак щеше да важи! Алтернативата би дискредитирала цялата система. В момента звездната цивилизация беше под такова напрежение, че не можеше да издържи на допълнителен натиск.

Всъщност много кланове можеха да решат, че около малкото племе на вълконите вече е имало достатъчно неприятности. Независимо дали бяха прави, или не, мнението на мнозинството щеше да наклони към ликвидиране на проблема, веднъж и завинаги.

Гейлит изведнъж осъзна всичко. Губруанците не искаха просто да станат новите етапни спътници и „закрилници“ на шимите. Те замисляха унищожението на човечеството. А постигнеха ли това, собственият й народ щеше да е свободен за осиновяване и тя изобщо не се съмняваше как щеше да стане това!

Сърцето й биеше силно. Тя се помъчи да не завие в посоката, в която я водеше Желязната хватка, но напразно.

„Нека да умра!“

Животът й нямаше никакво значение. Така или иначе, те сигурно бяха планирали „изчезването“ й незабавно след церемонията, за да скрият следите. „О, Всеблаго и Ифни, повалете ме сега!“ — искаше да изкрещи тя.

В този момент думите се върнаха. Думите… но те не бяха казани от нейния глас.

— Спрете! Извършена е несправедливост и аз изисквам да бъде проведен разпит!

Желязната хватка изруга и пусна ръката й. Дори само това я накара да се зарадва. Чуваше се гневното крякане на губруанеца и изненаданите „ийп“ на шимите. Някой — Микаела, разбра тя — я хвана за ръката и я обърна.

Нощта вече се беше спуснала напълно. Разкъсаните облаци бяха осветени от ярките фарове на могилата и от бурния, святкащ тунел от енергия, който се оформяше над изкуствената планина. В студената светлина на предните фарове на въздушната кола самотно неошимпанзе в покрита с прах официална роба приближаваше от последния пункт. Изтри потта от челото си и решително закрачи към тримата изненадани сановници.

„Фибен — помисли си Гейлит. — О, Фибен, недей да ходиш важно! Опитай се да си спомниш протокола…“

— О, Фибен! — въздъхна тя. Вече можеше да говори.

Желязната хватка ръмжеше, но новопристигналият изобщо не му обърна внимание, а само погледна Гейлит и й намигна. Тя се смая: жестът, който някога я беше вбесявал, сега накара коленете й да се разтреперят от радост.

Фибен застана пред тримата сановници и ниско се поклони. После, с почтително стиснати пред себе си ръце, зачака позволение да заговори.

— … безчестно, непоправимо, недопустимо прекъсване — забумтя преводачът на губруанеца. — Ние изискваме незабавно отстраняване, порицание, наказание…

Звукът внезапно прекъсна, защото Великият екзаминатор протегна една от предните си ръце и изключи преводача. После изящно пристъпи напред и се обърна към Фибен:

— Младежо, поздравявам те за това, че успя да стигнеш дотук съвсем сам. Твоето изкачване предизвика голяма част от вълнението и необичайността в тази най-паметна от всички известни досега церемонии. По силата на резултатите от тестовете и другите ти постижения ти заслужи мястото си на този връх. — Серентинът кръстоса две ръце, наведе предната част на тялото си като в поклон, изправи се и продължи: — А сега можем ли да приемем, че имаш да направиш оплакване? Достатъчно важно, та да обясни толкова рязък тон?

Гейлит се напрегна. Великият екзаминатор беше симпатична, но в тези думи се усещаше скрита заплаха. Една грешка и Фибен можеше да влоши нещата още повече отпреди.

Фибен отново се поклони.

— Аз… аз почтително искам обяснение за това… за това как са били избрани представителите на расата.

„Не е много зле.“ Гейлит все още се бореше с хипнозата си. Само да можеше да пристъпи напред и да му помогне!

От известно време неясният склон отвъд кръга от светлини беше започнал да се изпълва с галактянски сановници — онези, които бяха слезли по хълма, за да наблюдават неизвестните събития долу. Сега всички се бяха смълчали и гледаха как един смирен клиент от един от най-младите видове иска отговори от един сановник от Института.

Гласът на Великия екзаминатор беше търпелив.

— По традиция спомоществувателите на церемонията избират двама измежду онези, които са издържали всички изпитания. Макар да е истина, че в този случай спомоществувателите са заклети врагове на твоя клан, на тази вражда официално ще бъде сложен край след завършване на обредите. Ще настъпи мир между клана на Земята и този на Гууксюй-Губру. Възразяваш ли срещу това, младежо?

— Не — поклати глава Фибен. — Не на това. Просто искам да разбера следното: ние задължително ли трябва да приемем избора на спомоществувателя на нашите собствени представители?

Губруанският представител изкряка възмутено. Шимите се спогледаха изненадано. Желязната хватка промърмори:

— Колежанче, когато всичко това свърши, ще те…

Екзаминаторът махна за тишина. Многофасетовите й очи се фокусираха върху Фибен.

— Младежо, какво би направил ти, ако зависеше от теб? Би ли искал да подложим въпроса на гласуване от страна на равните ти?

Фибен се поклони.

— Да, ваше благородие.

Този път писъкът на губруанеца беше наистина болезнен за ушите. Гейлит отново се опита да пристъпи напред, но Желязната хватка силно стисна ръката й.

Серентинската сановничка най-после отговори:

— Макар да ти съчувствам, не виждам как мога да изпълня тази молба. Без прецедент…

— Но прецедент има!

Това беше нов, дълбок глас, идващ от тъмния склон зад сановниците. От тълпата галактянски гости излязоха четири фигури и ако Гейлит преди беше изненадана, сега само можеше да гледа, без да вярва на очите си.

Ютакалтинг!

Стройният тимбрим беше придружен от брадат мъж, чиято провиснала официална роба навярно бе заета от някой двукрак, но не съвсем хуманоиден галактянин, и беше облечена върху нещо, което като че ли бяха животински кожи. До младежа вървеше неошимпанзе, което очевидно трудно стоеше съвсем изправено и носеше много от дамгите на атавизма. Шимът изостана, когато приближиха осветения кръг, сякаш знаеше, че не му е там мястото.

Но именно четвъртото същество — извисяваща се фигура, чийто ярък, надут гребен с достойнство се издигаше нагоре — небрежно се поклони и се обърна към Великия екзаминатор.

— Виждам ви, Кот*Кин’3 от Института по Ъплифт.

Серентинът се поклони в отговор.

— Виждам ви, почитаеми посланик Коулт от Тенанин, и вас, почитаеми посланик Ютакалтинг от Тимбрим, и вашите спътници. Приятно ми е да присъствам на благополучното ви пристигане.

Едрият тенанин разпери ръце.

— Благодаря ви, ваше благородие, за това, че ми позволихте да използвам излъчвателя ви, за да се свържа с моя клан след толкова продължителна принудителна изолация.

— Това е неутрална територия — отвърна представителят на Института. — Освен това зная, че има сериозни въпроси, свързани с тази планета, които искате да обсъдите с Института, след като тази церемония приключи. Но засега трябва да настоя да запазим пристойност. Моля, ще ми обясните ли забележката, която направихте при пристигането си?

Коулт посочи Ютакалтинг.

— Този почитаем пратеник представлява расата, която е била етапен спътник и закрилник на неошимпанзетата още откакто вълконските им патрони са се срещнали с галактическото общество. Ще го оставя той да ви каже.

Изведнъж Гейлит забеляза колко уморен изглежда Ютакалтинг. Обикновено изразителните пипалца на тимбрима бяха отпуснати, а очите му бяха затворени. Той с очевидно усилие пристъпи напред и показа малък черен куб.

— Тук са справките — започна дипломатът.

Един робот излезе напред и взе данните от ръката му. От този момент служителите на Института щяха да се заемат с преглеждането на информацията. Самият Екзаминатор внимателно слушаше Ютакалтинг.

— Справките ще покажат, че в самото начало на галактическата история Церемониите на Ъплифта са се развили от желанието на Прародителите да се предпазят от морална грешка. Те, които са започнали процеса, известен ни днес като Ъплифт, често се консултирали със своите раси клиенти, както днес правят човеците с неошимпанзетата и неоделфините. И представителите на клиентите никога не са им били налагани.

Ютакалтинг посочи събралите се шими.

— Стриктно казано, церемониалните спомоществуватели правят предложение, когато са готови с избора си. На клиентите, издържали всички тестове, присъщи за етапа им, законно се позволява да отхвърлят този избор. В най-чист смисъл това плато е тяхна територия. Ние сме тук като техни гости.

Гейлит видя, че галактянските наблюдатели са възбудени. Мнозина се консултираха с инфокладенците си. Започна да се надига брътвеж на всякакви езици. Пристигна още една въздушна кола с няколко губруанци и преносим комуникатор. Очевидно нашествениците бясно извършваха свое собствено проучване.

През цялото време се усещаше усилването на енергията на хиперпространствения шунт. Ниският тътен сега беше вездесъщ и караше сухожилията на Гейлит да трептят в наложения от него ритъм.

Великият екзаминатор се обърна към формалния човешки представител Кордуейнър Апелб.

— В името на вашия клан, подкрепяте ли тази молба за отклонение от обичайната процедура?

Апелб прехапа долната си устна, погледна Ютакалтинг, после Фибен и накрая отново тимбримския посланик. След това за пръв път се усмихна.

— По дяволите, да! Естествено, че я подкрепям! — отвърна той на англически. Сетне се изчерви и премина на внимателно произнасян галактически седем. — В името на моя клан, аз подкрепям молбата на посланик Ютакалтинг.

Екзаминаторът се отдръпна, за да чуе доклада на помощниците си. Когато се върна, целият хълм се бе смълчал. Неизвестността държеше всички приковани на място. Екзаминаторът най-сетне се поклони на Фибен и каза:

— Прецедентът наистина се тълкува в полза на твоята молба. Да помоля ли другарите ти да покажат избора си с ръка? Или с тайно гласуване?

— Браво, Фибен! — чу се шепот на англически. Младият човек, който придружаваше Ютакалтинг, се усмихваше и показваше на Фибен стиснатите си юмруци с вирнати палци. За щастие, никой от галактяните не гледаше в тази посока, та да забележи нахалството му.

Фибен се насили да остане сериозен и на свой ред се поклони.

— О, гласуването с ръка е достатъчно, ваше благородие. Благодаря ви.

Гейлит се чувстваше ужасно замаяна, докато траеше гласуването. С всички сили се опита да отклони собствената си кандидатура, но същата вцепененост, същата неумолима сила, която й бе попречила да се обади по-рано, я направи неспособна да оттегли името си. Беше избрана единодушно.

Съревнованието за мъжки представител също беше честно. Фибен се обърна към Желязната хватка и хладнокръвно вдигна поглед към яростните очи на високия условник. Гейлит откри, че най-доброто, което може да направи, е да се въздържи, и това накара неколцина от другите да я погледнат с изненада.

Въпреки това тя почти се разрида от облекчение, когато гласуването завърши девет на три гласа… в полза на Фибен Болгър. Когато той най-после приближи до нея, Гейлит се отпусна в ръцете му и заплака.

— Хайде, хайде — рече той. И я утеши не толкова клишето, колкото самият му глас. — Казах ти, че ще се върна, нали?

Тя подсмръкна, кимна и избърса сълзите си. Едно клише си заслужаваше другото. Гейлит докосна страната му и със съвсем леко сардоничен глас каза:

— Моят герой!

Другите шими — освен победените в гласуването условници — се скупчиха около тях и всички се притиснаха в ликуваща маса. Изглежда, церемонията в края на краищата наистина можеше да се превърне в празник.

Застанаха в две колони зад Фибен и Гейлит и поеха по пътеката към върха, където съвсем скоро щеше да се осъществи физическа връзка между този свят и много, много далечни пространства.

Точно тогава над малкото плато отекна пронизително изсвирване. Пред шимите се приземи въздушна кола и препречи пътя им.

— О, не! — простена Фибен. Защото мигновено позна лодката, возеща тримата Сюзерени на губруанските нашественически сили.

Сюзеренът на Благопристойността изглеждаше обезсърчен. Бе клюмнал на пръта си, неспособен да вдигне глава дори само за да погледне към тях. Другите двама обаче чевръсто скочиха на земята и отсечено се обърнаха към Екзаминатора.

— Ние също желаем да представим, предложим, изтъкнем… прецедент!

91.Фибен

Колко лесно победата може да се превърне в поражение.

Фибен се измъкна от официалната си роба и остави двама от шимите да натъркат раменете му с мазнина. Разкърши се и се опита да си спомни поне някои от хватките, които отдавна беше забравил.

„Прекалено съм стар за тези неща — помисли си той. — А денят беше дълъг и тежък.“

Губруанците не се бяха шегували, когато радостно съобщиха, че са открили изход. Гейлит се бе опитала да му го обясни, докато той се приготвяше. Както обикновено, всичко му изглеждаше съвсем абстрактно.

— Както го разбирам аз, Фибен, галактяните не отхвърлят идеята за самата еволюция, а само за еволюцията на разума. Те вярват в нещо като онова, което ние обикновено наричаме „дарвинизъм“, за съществата по целия път до предразума. Нещо повече, смята се, че природата е мъдра, в смисъл че принуждава всички видове да доказват пригодността си в диви условия.

Фибен въздъхна.

— Моля те, на въпроса, Гейлит. Просто ми кажи защо трябва да се изправям срещу това чудовище. Изпитанието чрез двубой не е ли доста глупаво дори според стандартите на И-титата?

Тя поклати глава.

— Не, не е. Не и ако го погледнеш внимателно. Виждаш ли, един от рисковете, които поема расата патрон при ъплифтирането на нов клиентен вид чак до утвърждаването му като пътуващ сред звездите разум, е, че като се намесва прекалено много, тя може да лиши клиента от неговата същност, от самата му пригодност, направила го кандидат за Ъплифт.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа следното: губруанците могат да обвинят човеците, че са сторили това с шимите, и единственият начин да бъдат опровергани е да се покаже, че ние все още сме страстни, жилави и физически силни.

— Но аз си мислех, че всички онези тестове…

Гейлит поклати глава.

— Те показаха, че всички на това плато отговарят на критериите за Етап Три. Дори — Гейлит сгърчи лице, като че ли се бореше с изговарянето на думите, — дори онези условници ни превъзхождат, поне в повечето отношения, за които Институтът е установил тестовете. Те са недоразвити само по нашите собствени, по земните стандарти.

— Като например благоприличие и мирис на тялото. Да. Но все още не разбирам…

— Фибен, Институтът наистина не го е грижа кой всъщност влиза в шунта, не и след като сме издържали всичките му тестове. Щом губруанците искат нашият мъжки представител на расата да докаже, че е по-добър според още един критерий — този на „пригодността“ — добре, за това има прецедент, няма проблем. Всъщност тази процедура е била използвана много по-често, отколкото гласуването.

От другата страна на свободното пространство Желязната хватка загряваше и се хилеше на Фибен. Двамата му помощници — Невестулката и Стоманения лост, — се шегуваха с мощния си шеф и се смееха самоуверено на този внезапен обрат в тяхна полза.

Сега беше ред на Фибен да поклати глава и тихо да промърмори:

— Всеблаго, що за начин за управляване на галактиката! Може би Пратахулторн в края на краищата бе прав.

— Какво каза?

— Нищо — отвърна той. Реферът — един пила от Института — вече се приближаваше към центъра на арената. Фибен се обърна и погледна Гейлит.

— Кажи ми, че ще се омъжиш за мен, ако спечеля.

— Но… — Тя премигна, после кимна. Понечи да каже още нещо, но онзи поглед отново се впи в нея отгоре и тя просто не беше способна да намери подходящите думи. Потрепери и със странен, далечен глас успя да произнесе:

— Размажи го… заради мен, Фибен.

Блясъкът в очите й не беше варварска жажда за кръв, а нещо много по-дълбоко. Отчаяние.

Фибен кимна. Не си правеше илюзии относно онова, което Желязната хватка възнамеряваше да стори с него.

Реферът ги извика да се приближат. Нямаше да има оръжия. Нямаше да има правила. Подземният тътен се бе превърнал в твърдо, гневно ръмжене и зоната на безпространственост над главите им трептеше по краищата, сякаш заредена със смъртоносна светлина.

Започна се с бавно обикаляне. Фибен и съперникът му предпазливо се гледаха, пристъпвайки в пълен кръг около арената. Деветима от шимите стояха на склона над тях заедно с Ютакалтинг, Коулт и Робърт Онийгъл. Срещу тях боя наблюдаваха губруанците и двамата приятели на Желязната хватка. Различните галактянски наблюдатели и представителите на Института по Ъплифт заемаха дъгите между тях.

Невестулката и Стоманения лост окуражаваха водача си и се зъбеха.

— Тръшни го, Фибен — викна един от другите шими. В края на краищата целият сложен ритуал, цялата тайнствена и древна традиция и наука се беше свела до това. Този бе начинът, по който Майката Природа излъчваше окончателния победител.

— Започ-ни! — Внезапният вик на рефера се блъсна в ушите на Фибен като свръхзвуков писък миг преди да избумти машинният преводач.

Желязната хватка беше бърз. Хвърли се право напред и Фибен едва ли не прекалено късно разбра, че маневрата е уловка. Понечи да се дръпне наляво и чак в последния момент промени посоката, като нанесе удар с крак.

Попадението не завърши със задоволителното изхрущяване, на което се беше надявал, но Желязната хватка наистина извика, залитна и се хвана за ребрата. За нещастие, Фибен загуби равновесие и не успя да се възползва от кратката си възможност. След секунди тя вече не съществуваше и условникът отново пристъпваше към него, този път по-предпазливо, с убийствен блясък в очите.

„През някои дни просто не си струва да ставаш от леглото“ — помисли си Фибен, когато възобновиха обикалянето.

Всъщност днешният ден беше започнал със събуждането му в хралупата на едно дърво на няколко километра от Порт Хеления, където парашутите на плочестия бръшлян обкичваха голите клони на опустялата овощна градина…

Желязната хватка нанесе силен десен удар. Фибен се шмугна под ръката му и контраатакува. Противникът му парира и ръцете им се срещнаха с тъп звук.

… Войниците на Нокътя бяха проявили злобна учтивост, така че той здраво препуска с Тайхо, докато не стигна до стария си затвор…

Покрай ухото му изсвистя юмрук като топовно гюле. Той пристъпи в обсега на протегнатата ръка и се извъртя, за да забие лакът в открития стомах на врага си.

… Загледан в изоставената стая, бе разбрал, че му остава съвсем малко време, и беше препуснал с Тайхо по опустелите улици…

Ударът не бе достатъчно силен. Нещо по-лошо, Фибен реагира прекалено бавно, за да се изплъзне от ръката на Желязната хватка, която светкавично се сви и се протегна изотзад към гърлото му.

… и пристанището беше препълнено с шими — те се трупаха по кейовете, сградите, улиците, и гледаха…

Смазващият натиск заплашваше да прекъсне притока му на въздух. Той приклекна, плъзна десния си крак назад между бедрата на противника си, наведе се напред и се извъртя, прехвърли тежестта си в обратната посока и се отблъсна. Десният крак на Желязната хватка изгуби опора, но ръката му се беше впила в гърлото на Фибен и стискаше. Накрая го пусна — но с парче кожа и месо.

… Той размени коня си срещу лодка и пое през залива към шамандурите на бариерата…

Кръв шурна от гърлото на Фибен. Раната беше само на сантиметър от вратната му вена. Съперникът му бързо скочи на крака. Бе направо страшно колко светкавично можеше да се движи.

… води умствена битка с шамандурите и заслужи — чрез разума си — правото да продължи…

Желязната хватка оголи зъби, протегна дългите си ръце и нададе смразяващ кръвта вик. Гледката и звукът сякаш пронизаха Фибен като спомен за битки, водени много, много преди шимите изобщо да могат да управляват космически кораби, когато сплашването е било половината от всяка победа.

— Давай, Фибен! — извика Робърт Онийгъл, противодействайки на заплашителната магия на условника. — Хайде, момче! Направи го заради Саймън.

„Дрисльо — помисли си Фибен. — Типично човешки трик — да ме подтиква с чувство за вина!“

И все пак успя да отблъсне моментната вълна на съмнение и се ухили на врага си.

— Естествено, можеш да пищиш, но можеш ли да направиш това?

Допря палец до носа си и размърда пръсти. После трябваше бързо да отскочи, за да избегне хвърлилия се напред шим. Този път и двамата нанесоха чисти удари, които прозвучаха като думкане на барабани. И двамата залитнаха в срещуположните краища на арената и се обърнаха задъхани и оголили зъби.

… Брегът беше осеян с отпадъци и изкачването по скалите бе дълго и тежко. Но се оказа, че това е само началото. Изненаданите представители на Института вече бяха започнали да разглобяват уредите си, когато той ненадейно се появи и ги принуди да останат и да продължат тестовете още малко. Те решиха, че няма да им трябва много време, за да го пратят отново вкъщи…

Следващия път, когато се сблъскаха, Фибен понесе няколко тежки удара по лицето, за да се приближи достатъчно и да хвърли противника си на земята. Не беше най-елегантният пример за джиу-джицу. Докато го изпълняваше, усети разкъсваща болка в крака си.

За миг Желязната хватка се търкаляше безпомощен. Но когато Фибен се опита да се хвърли върху него, почти падна.

След секунда условникът отново бе на крака. Фибен се опита да не показва куцането си, но нещо го беше издало, защото този път Желязната хватка се метна от дясната му страна и когато Фибен се опита да отстъпи, левият му крак поддаде.

… изтощителни тестове, враждебни погледи, напрежението от това дали ще успее навреме…

Докато падаше назад, ритна срещу противника си, но глезенът му попадна сякаш в менгеме. Фибен се мъчеше да намери опора, но пръстите му само дращеха в меката пръст. Опита да се изплъзне настрани, ала условникът го издърпа назад и се метна върху него.

… И беше преминал през всичко това, само за да стигне дотук? В крайна сметка — адски ден…

Има определени трикове, които борецът може да опита срещу по-силен противник от много по-тежка категория. Фибен си спомни някои от тях, докато се мъчеше да се освободи. Ако не беше толкова близо до пълното изтощение, един-два дори биха могли да успеят. Значи ето така…

От известно време зрителите се бяха смълчали. Вече не се разнасяха окуражителни викове. Докато заедно с врага си се търкаляше назад-напред в измамно бавна смъртоносна схватка, Фибен откри, че може ясно да види склона на Церемониалната могила. С някакво странично ъгълче на съзнанието си разбра, че тълпата вече я няма. Там, където допреди малко се бяха трупали най-различни галактяни, сега имаше само изпотъпкана трева.

Последните останали бързо се спускаха надолу и на изток, като викаха на различни езици и възбудено жестикулираха. Паякообразният серентин, Великият екзаминатор, беше застанала сред помощниците си и вече не обръщаше никакво внимание на битката. Дори пилският рефер се бе извърнал, за да гледа усилващата се суматоха надолу по склона.

И всичко това, след като бяха казали, че едва ли не съдбата на Вселената зависела от смъртната схватка между двамата шими? Направо обидно.

Любопитството му го предаваше, дори в този момент и на това място. „Какво, по дяволите, са намислили?“ — зачуди се той.

И в този момент противникът му успя да му приложи страхотна хватка. Наистина желязна.

— Фибен! — донесе се развълнуваният глас на Гейлит. Значи поне някой все още му обръщаше внимание, дори и само за да види окончателното му унижение и край.

Фибен се бореше с всички сили. Използваше трикове, извлечени от кладенеца на паметта. Но и най-добрите от тях изискваха силата, която вече не притежаваше. Противникът му постепенно го обръщаше по гръб, успя да го стисне и за гърлото… Пред очите на Фибен се понесоха ярки петна.

После проблясъците избледняха — нещо хвърли тъмна сянка и над двама им. Желязната хватка премигна и се взря в нещото, появило се до главата на Фибен. Космато черно стъпало. Продължаващият нагоре крак беше като дебел дънер и водеше към планина от козина…

Първото нещо, което забеляза Фибен, бяха две меки кафяви очи, гледащи го приятелски от черно лице, разположено върху планина от мускули.

Освен това планината се усмихваше. С ръка, дълга колкото малко шимпанзе, съществото се протегна и любопитно докосна Фибен. Желязната хватка потрепери и се отдръпна от удивление или може би от страх. Ръката на нещото се затвори около китката на условника — лекичко, просто за да провери силата му.

Не можеше да става и сравнение. Огромната мъжка горила доволно изсумтя. Всъщност тя май се смееше.

После, като се опираше на кокалчетата на ръката си, горилата се обърна и се присъедини към тъмната група, която в момента се тълпеше край удивените шими. Гейлит гледаше смаяно, широките очи на Ютакалтинг бързо премигваха.

Робърт Онийгъл като че ли си говореше сам, а губруанците ломотеха и грачеха.

Но вниманието на горилите беше съсредоточено върху Коулт. Четири женски и трима мъжки наобиколиха едрия тенанин и започнаха да го докосват. Той им говореше бавно и весело.

Фибен нямаше да повтори одевешната си грешка. Не го интересуваше какво правят горилите тук, на върха на Церемониалната могила, построена от губруанските нашественици. Имаше друга работа — да млати Желязната хватка с юмруци.

Малкото плато се бе превърнало в пълен хаос, в безумна картина, лишена от какъвто и да било ред. Границите на бойната арена като че ли вече нямаха никакво значение. Фибен и неговият противник се затъркаляха под краката на шими, горили, губруанци и всички останали, които бяха способни да ходят, скачат или пълзят. Изглежда, никой не им обръщаше внимание, но Фибен всъщност не го беше грижа. Единственото важно за него в момента беше, че е дал обещание, което трябва да изпълни.

Удряше Желязната хватка, докато условникът не зарева отчаяно. В един момент зърна движение зад себе си, обърна глава и видя, че Невестулката вдига крак да го ритне… но не успя, защото една горила го вдигна в смазващата си прегръдка.

Другият другар на Желязната хватка беше задържан, или по-скоро вдигнат от Робърт Онийгъл. Шенът може и да беше много по-силен от повечето човеци, но това не му вършеше никаква работа, докато висеше във въздуха. Робърт го бе вдигнал високо над главата си, като Херакъл, побеждаващ Антей.

Фибен се отказа от юмруците и стисна Желязната хватка за гърлото. Да видиш ти сега!…

Земята под тях пулсираше, небето тътнеше и ръмжеше. Чуваше се грачене и бърборене на десетки езици. И все пак Фибен слушаше единствено дали дъхът прониква през гърлото на противника му… и усещаше само бесния пулс, който така отчаяно копнееше да прекъсне…

И тогава нещо сякаш избухна в черепа му.

Сякаш нещо в него се беше разпукало и пръскаше ярка светлина. Заслепен, Фибен първо си помисли, че условникът или някой губруанец го е ударил изотзад по главата. Но блясъкът не се дължеше на сътресение. Болеше, но не по този начин.

Фибен се съсредоточи върху най-важното — да държи здраво все по-отслабващия си противник. Но не можеше да пренебрегне странното произшествие. Умът му търсеше нещо, с което да го сравни, но не откриваше подходяща метафора. Беззвучният взрив беше някак си едновременно съвсем чужд и тайнствено познат.

Изведнъж Фибен си спомни една синя светлина, която танцуваше от радост, докато изстрелваше вбесяващи мълнии по краката му. Спомни си „смрадобомбата“, която бе принудила един надут дребен дипломат да избяга, забравил достойнството си. Спомни си историите, разказвани от генерала. Връзката между всичко това го накара да заподозре…

Галактяните прекъсваха многоезичния си брътвеж и се втренчваха нагоре. Фибен трябваше да вдигне малко глава, за да види какво толкова ги привлича. Преди да го стори обаче, се налагаше да се погрижи за противника си. Продължи да го стиска точно толкова, колкото да го държи на ръба на съзнанието, и чак като се увери, че Желязната хватка е безпомощен, вдигна очи.

— Ютакалтинг — прошепна Фибен, разбирайки източника на мисловното си объркване.

Тимбримът стоеше малко по-нагоре на склона. Ръцете му бяха широко разтворени, гънките на официалната му роба плющяха на бурния вятър. Очите му бяха силно раздалечени.

Пипалцата на короната му се развяваха и над главата му кръжеше нещо.

Един шим простена и притисна слепоочията си с длани. Някъде изтракаха зъбните пръчки на принг. Мнозина от присъстващите едва забелязваха глифа. Но Фибен за пръв път в живота си наистина кенира. А това, което кенира, нарече себе си тутсунуканн.

Глифът беше чудовище — титанично от отдавна трупана енергия. Същина на отлаганата неопределеност, той танцуваше и се въртеше. И после, без да предупреди, нещото се разпадна на части. Фибен почувства как то се понася покрай и през него — нищо повече или по-малко от дестилирана, неподправена радост.

Ютакалтинг изливаше емоцията, сякаш се беше взривила язовирна стена.

— Н’ха с урустуанну, к’хаммин’т Атаклена у’ттанна! — извика той. — Дъще, ти ли ми прати тези неща и така ми върна онова, което ти бях заел? О, колко интересно са се съчетали и умножили! Да изиграеш такъв чудесен номер на гордия си баща!

Силата му въздейства на всички около него. Шими премигваха и зяпваха. Робърт Онийгъл бършеше сълзите си.

Ютакалтинг се обърна и посочи нагоре по пътеката, водеща към мястото на Избора. Всички видяха, че там, на върха на Церемониалната могила, шунтът най-после е свързан. Дълбоко заровените двигатели бяха свършили работата си и сега над главите им зееше тунел, чиито краища блестяха, но вътрешността му имаше цвят, по-пуст от чернотата.

Той като че ли изсмукваше светлината и беше трудно дори да се разбере, че там има отвор. И все пак Фибен знаеше, че това е връзка в реалното време между този свят и безброй други, където се бяха събрали свидетели, за да наблюдават и отпразнуват тазвечерните събития.

„Надявам се, че Петте галактики ще харесат представлението.“ Желязната хватка прояви признаци на съживяване, но Фибен го прасна по главата и отново вдигна очи.

По средата на тясната пътека, водеща към върха, бяха застанали три несъразмерни фигури. Първата беше на дребно неошимпанзе — ръцете му изглеждаха прекалено дълги, а зле оформените крака бяха изкривени и къси. Йо-Йо се подпираше на едната ръка на Коулт, огромния тенанински посланик. Другата масивна лапа на Коулт беше сграбчена от малко човешко момиченце, чиято руса коса се развяваше като ярко знаме на вихрения вятър.

Невероятната тройка наблюдаваше самия връх, където се бе събрала необикновена група.

Десетина горили, мъжки и женски, стояха в кръг точно под полувидимата дупка в пространството. Олюляваха се назад-напред, втренчени нагоре в зейналата празнота, и напяваха ниска, атонална мелодия.

— Струва ми се… — каза почитаемият серентински Велик екзаминатор на Института по Ъплифт, — … струва ми се, че това се е случвало и преди… веднъж-дваж… но не през по-малко от хиляда еона.

След нея промърмори друг глас, този път на дрезгав от вълнение англически.

— Не е честно. Нали беше нашият ред!

Фибен видя сълзи да се стичат по бузите на неколцина от шимите. Други се прегръщаха и избухваха в ридания.

Очите на Гейлит също бяха влажни, но Фибен разбираше, че тя вижда нещо, което другите не забелязват. Нейните сълзи бяха сълзи на облекчение, на радост.

От всички страни се чуваха удивени възклицания.

— … Но какви създания, същности, същества могат да са те? — попита един от губруанските Сюзерени.

— Предразумни — отвърна му друг глас на галактически три.

— Те минаха през всички тестови пунктове, така че трябва да са готови за някаква етапна церемония — смънка Апелб. — Но как, по дяволите, са могли гор…

Робърт Онийгъл вдигна ръка и го прекъсна:

— Не използвай повече старото име. Тези същества, приятелю, са гартляни.

Замириса на озон. Ютакалтинг напяваше своето удоволствие към симетрията на тази великолепна изненада, на този чудесен номер, и в тимбримския му глас това беше дълбок, неземен звук. Пленен от мига, Фибен дори не забеляза, че се изправя, за да може да вижда по-добре.

Наред с всички останали той видя сливането, което се извърши над гигантските маймуни, пеещи и люлеещи се на върха. Над главите на горилите се появи млечен въртоп и започна да се сгъстява с обещание за форми.

— Не се е случвало това по времето на никоя от днес съществуващите раси — благоговейно каза Великият екзаминатор. — През последния един милиард години расите клиенти са провеждали безчет Церемонии на Ъплифта. Преминавали са през последователни равнища и са избирали своите спътници, за да им помагат. Някои дори са използвали правото си да поискат край на Ъплифта… за да се върнат към онова, което са били преди…

Ефирността придоби овално очертание. А в него започнаха да стават все по-различими тъмни фигури, сякаш бавно изплуваха от дълбока мъгла.

— … Но в древните саги се разказва за нови видове, развили се по своя собствена воля, изненадали цялото галактическо общество и изискали правото да изберат собствените си патрони.

Фибен чу стон и погледна надолу. Желязната хватка треперейки се надигаше на лакти.

„Трябва да му го призная. Издръжлив е.“ Но пък Фибен не мислеше, че и самият той изглежда много по-добре.

Той вдигна крак. Щеше да е толкова лесно… Но погледна настрани и видя, че Гейлит го наблюдава.

Желязната хватка се претърколи по гръб и вдигна очи към Фибен с равнодушно примирение.

„О, по дяволите! — Той протегна ръка да помогне на бившия си противник. — Не зная за какво изобщо се бихме. Така или иначе, друг обра каймака.“

Тълпата изненадано ахна. Губруанците стъписано заграчиха. Фибен най-сетне изправи Желязната хватка на крака и вдигна поглед, за да види какво са направили горилите, за да предизвикат такова смайване.

Беше лицето на тенанин. Гигантски, по-ясен от всичко на света, образът, който се носеше във фокуса на хиперпространствения шунт, приличаше досущ на Коулт.

Трезво, сериозно изражение. Съвсем тенанинско.

Неколцина от събралите се галактяни бъбреха удивено, но повечето сякаш бяха замръзнали на място. Всички освен Ютакалтинг, чието радостно учудване все още проблясваше във всички посоки като римска свещ.

— Дз’ууртин’с’татта… Аз работих за това, а изобщо не го съзнавах!

Титаничният образ на тенанина се понесе назад в млечния овал. Всички виждаха дебелия врат с дихателните процепи, а след това и могъщото тяло на съществото. Но когато се показаха ръцете му, стана ясно, че от двете страни на шунта стоят две фигури, хванали се за тях.

— Надлежно да се отбележи — каза на помощниците си Великият екзаминатор. — Безименният клиентен вид от Етап Едно, временно наречен „гартляни“, избра за свои патрони тенанините. А за свои спътници и закрилници избра заедно неошимпанзетата и човеците от Земята.

Робърт Онийгъл извика. Кордуейнър Апелб се свлече на колене, изпаднал в шок. Звукът на възобновените губруански крясъци заглушаваше почти всичко.

Фибен усети, че някой го хваща за ръката. Гейлит вдигна очи към него — в погледа й се четеше гордост. И обида.

— Добре де — въздъхна той. — Така или иначе, нямаше да ни позволят да ги задържим. По този начин поне имаме право на посещения. А пък съм чувал, че тенанините не са чак толкова лоши за и-тита.

Тя поклати глава.

— Знаел си за тези същества и не си ми казал, така ли?

Той сви рамене.

— Предполагаше се, че трябва да е тайна. Пък и ти беше заета. Не исках да те занимавам с незначителни подробности. Забравих. Не ме бий, моля те.

За миг очите й като че ли проблеснаха. После и тя въздъхна и отново се загледа към върха.

— Няма да им трябва много време, за да разберат, че това всъщност не са гартляни, а същества от Земята.

— И какво ще стане тогава?

Беше неин ред да свие рамене.

— Нищо, предполагам. Откъдето и да са дошли, те очевидно са готови за ъплифт. Човеците са подписали договор — несправедлив, разбира се, — забраняващ на земния клан да ги развива, така че предполагам, това е достатъчно. Поне пак ще играем някаква роля. Ще гледаме работата да бъде свършена добре.

Тътенът под краката им вече беше започнал да отслабва. Какофонията на губруанското крякане се усилваше до пронизителни височини и го заглушаваше. Но изглежда, че Великият екзаминатор не се трогваше от това. Тя вече бе заета с помощниците си, нареждаше им да съберат записите, да проведат допълнителни конкретизиращи тестове и диктуваше съобщения до щабквартирата на Института.

— И трябва да помогнем на Коулт да информира своя клан — прибави тя. — Те несъмнено ще бъдат изненадани от новината.

Фибен видя Сюзерена на Лъча и Нокътя да се качва горделиво на недалечната губруанска въздушна кола и да отлита с пълна скорост. Тътенът на изместения въздух разроши перата на птицеподобните, които останаха на могилата.

След това погледът на Фибен случайно срещна този на Сюзерена на Благопристойността, втренчен в него от самотния си прът. Сега губруанецът стоеше по-изправен. Не обръщаше внимание на брътвежа на сънародниците си и гледаше Фибен със спокойното си, немигащо жълто око.

Шенът се поклони. След миг галактянинът учтиво наведе глава в отговор.

Над върха и напяващите горили — вече официално най-младите граждани на цивилизацията на Петте галактики — опалесцентният овал се сви в стесняваща се фуния. Смали се, но не и преди присъстващите да видят още една гледка, която никой досега не беше виждал… и най-вероятно никой повече нямаше да види.

Горе в небето тенанинът, шимът и човекът се спогледаха. После главата на тенанина се отметна назад и той се засмя.

В обилна, дълбока, споделена с дребните партньори радост ципестата фигура се кикотеше.

Сред зашеметените зрители единствено Ютакалтинг и Робърт Онийгъл се чувстваха така, сякаш се присъединяват към него, докато призрачното същество над главите им правеше онова, което тенанините никога не бяха могли да правят. Образът продължаваше да се смее дори докато избледняваше все повече и повече, за да бъде погълнат накрая от затварящата се дупка в пространството и завърналите се звезди да го покрият.