Войната на вярата

65.

След като за пореден път обиколи с колата центъра на Уайстух и пространството около храма, Трайстин я спря пред стаята си. Всичките места за паркиране в близост до сградите и външните стълбища бяха заети. Напусна приятния хлад на колата и излезе навън, на жегата, ала не изтри челото си, докато вървеше към своята стая.

Влезе, провери визуално пространството, направи повторна проверка с вградения си нервен чип, ала не откри никакви следи — никой не беше влизал в стаята му, макар че Трайстин не можеше да твърди, че е експерт в това отношение. Стените, които бяха внимателно боядисвани и пребоядисвани, изглеждаха непроменени. Същото се отнасяше и за добре почистения килим, който бе започнал да се изтрива близо до вратата.

Изми лицето и ръцете си, попи няколко пръски върху бялото си сако и отново излезе сред горещината на късния следобед. Премина край стъкленото гише и сестрата, която го беше записала в хотела, вдигна ръка и му помаха. Той ѝ се усмихна и също ѝ помаха в отговор.

Само няколко маси бяха заети в малкия ресторант в съседство със странноприемница „Обещание“.

— Малка маса ли желаете, братко? — попита сивокосата съдържателка на ресторанта.

— Да, моля. — Трайстин я последва до маса за двама край стената, върху която беше сложена светлозелена покривка. Двете салфетки изглежда също бяха от истински памук или лен.

— Специалитетът е яхния от бифлон със спагети и зеленчуци. Към него са включени десерта и напитките. Всичко това струва седем и четвърт.

— Благодаря.

— За мен е удоволствие, братко — усмихна се съдържателката и се отдалечи от Трайстин.

Стомахът му къркореше и той хвърли бърз поглед към менюто. Макар че храната, която предлагаха възвращенците, беше мъчно смилаема, те умееха да готвят вкусно — такова беше впечатлението му от всички заведения, където се бе хранил досега.

— Решихте ли, сър? — Сервитьорката беше също по-възрастна сестра, която носеше халка и сплетена коса. Не беше облечена в карирана рокля, а в златиста туника и кафеникави панталони.

— Бих желал специалитета на заведението — яхния от бифлон и лимонов сок. — Искаше му се да си поръча чай, но истинският чай и кафето бяха забранени в све-товете на възвращенците. Анасоновият чай пък имаше вкус на блудкав течен бонбон.

— Веднага ще ви донеса лимоновия сок.

На масата до вратата седеше сам по-възрастен мъж, стиснал чаша с някакво питие в две ръце, вперил поглед в пространството пред себе си. Масата в ъгъла беше заета от четири жени — те всички бяха облечени в почти еднакви рокли и разговаряха оживено.

— … Прощалното увеселение на Хийбър беше забележително…

— … ще бъде пилот, а не обикновен мисионер…

— … мисионерът си е мисионер… всички са еднакви в очите на Бога…

— … Питай мен… няма никакво значение…

— … дъщерята на Сара… нейното Прощално увеселение…

— … не ми се струва правилно, че иска толкова много да стане Ангел… такова сладко дете беше…

— … но има силна воля… така ми каза Беки…

Трайстин кимна. Имаше чувството, че жените със силна воля винаги бяха призвани да изпълнят някаква мисия.

— Заповядайте.

— Благодаря. — Трайстин пренебрегна къркоренето на стомаха си и отпи глътка лимонов сок в очакване на яхнията от бифлон.

— Братко Хайрис! — Карсън Ор прекоси помещението и се приближи към масата на Трайстин широко усмихнат.

— Братко Ор. — Трайстин се изправи. Появата на Ор тук вероятно не беше чисто съвпадение. — Какво съвпадение! — изрече на глас той.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас за минутка? Ще изпия само една лимонада. След малко си тръгвам.

— Заповядайте, заповядайте, разбира се.

По-възрастната сервитьорка, чиято вече посребрена светла коса беше красиво сплетена, спря пред него.

— Ще си поръчате ли нещо за вечеря, братко?

— Не. Бих желал чаша лимонада. — Когато тя се отдалечи, Ор насочи светлосините си очи към Трайстин. — Как намирате Уайстух?

— В известен смисъл е точно такъв, какъвто очаквах да бъде. От друга страна — твърде различен. — Трайстин отпи малка глътка лимонов сок.

— Мога да си представя. Никой град, където човек не е бил, не изглежда точно такъв, какъвто го виждаме във въображението си. — Ор се усмихна. — А какво ще кажете за хората тук?

— Както и на други места… са дружелюбни. Понякога твърде дружелюбни.

— Неомъжените сестри ли имате предвид?

Трайстин се изчерви. Полагаше извънредни усилия да ги избягва.

— Млад, завърнал се след успешно завършена мисия мъж като вас, би трябвало да мисли за свое семейно гнездо. Може би смятате, че всичкото време в галактиката ви принадлежи, но в живота не винаги е така.

— Вече открих това. Бог има свои планове за нас, които често се различават от онова, което ние възнамеряваме да правим. — „Това наистина е вярно“, помисли си Трайстин. От друга страна с тези думи подготвяше предисторията на своя план и пътя си за бягство.

Ор го измери с поглед, в който трепнаха едва доловими въпросителни искри.

Трайстин чакаше спокойно.

— Обади ми се един стар приятел. Разбрах, че сте се запознали. Джон Смитсън.

Трайстин вдигна вежди. Стомахът му се сви на топка. Дали вече не го бяха разкрили? Дали вече знаеха цялата истина, или бе игра на дебнене, както котката с мишката? Или смятаха, че той може да ги доведе до други хора във веригата?

— Може би съм го срещал някъде.

— Силен, едър мъж. Работи в Далоувън — малко градче на юг от Уайстух.

— Да не би да е офицер по поддръжка на вътрешния ред? — попита Трайстин, като допусна нотки на любопитство в гласа си.

— Виждам, че си спомняте за него.

— Срещал съм го само веднъж. За съвсем кратко време.

— Той каза, че сте спасили от смърт някакви деца.

Трайстин си наложи да се засмее.

— Направих онова, което трябваше да бъде сторено — Знаеше, че епизодът със спасените деца вероятно щеше да го преследва, ала не очакваше, че това ще се случи толкова скоро.

— Повечето хора не биха успели да реагират толкова бързо.

— Аз съм пилот и са ме обучавали да реагирам именно по този начин.

— Така съм чувал и аз.

Сервитьорката постави висока чаша пред Ор.

— Благодаря ви, сестро. — Ор отново се обърна към Трайстин — Вие сте се били срещу извергите, братко Хайрис. Те машини ли са или са човешки същества? — попита тихо белокосият мъж, облечен в светлосиньо сако — толкова светлосиньо, че изглеждаше почти бяло; толкова светлосиньо, че само зрението с повишена острота на Трайстин можеше да улови разликата в нюансите.

— Не зная — отвърна бавно Трайстин, опитвайки се да отговори както би го направил умен, оцелял след бойната си задача мисионер. — Пророкът, да бъде благословено името Му, говори за мерзки същества, а такива има навсякъде из небесните селения.

— Бих казал, че този отговор не застрашава сигурността ви, при това е твърде правилен — поклати глава белокосият. — Пророкът казва, че пътищата Божи са неведоми и ние не винаги можем да проумеем Божиите дела, защото те са различни от нашите. Самият аз… открих, че е много по-лесно да проумяваш човешките дела.

— Това наистина е вярно. — Трайстин се опита да запази спокойствие, леко развеселен от простонародния стил на Ор; същевременно усещаше, че зад него се крие остър ум.

— Човекът се появява от нищото, изглежда като наш брат. Приказва като наш брат и знае онова, което нашият брат би трябвало да знае. И, кълна се в езика на Пророка, очите му гледат с онзи унесен поглед… Рогатият да го вземе, виждал съм достатъчно много оцелели, завърнали се у дома мисионери, затова знам, че този човек не може да се преструва… Но нима това го прави наш брат?

— Струва ми се, че е така — продължи да се усмихва Трайстин, все още развеселен, въпреки че не го желаеше, въпреки създалата се ситуация, въпреки потта, която се лееше по гърба му.

— Това си казах и аз. Казах и на Джон същото. А вие, без да мислите за собствената си сигурност, сте спасили две деца, които дори не познавате. Това наистина е акт на добър наш брат.

— Направих онова, което трябваше да бъде сторено. — Трайстин не пропусна факта, че Ор съзнателно премина от прекалено общия подлог „човек“ към личното местоимение „ВИЕ“ във фразата „вие сте спасили две деца“.

— Пред мен стои проблем, братко Хайрис, истински проблем. Може би вие ще можете да ми помогнете. Не съм сигурен, никак не съм сигурен, но ако съдя по думите на Джон, вие сте се движили много по-бързо дори от най-първокласния пилот, а това нещо ме притеснява. Ала сега зная, че не би трябвало да бъде така. Вие сте спасили онези деца — Ор отметна бялата коса от челото си. — И все пак се притеснявам. Ако бяхте робот, един от онези Еко-Изверги, притежаващи повишена острота на рефлексите си, нямаше да спасите децата. — Белокосият поклати глава. — Но ако не бяхте… как да се изразя… ако не бяхте странен… някак по-различен от нас… не бихте могли да го направите.

Трайстин трябваше да измисли някакъв отговор, с който да се измъкне от създалото се положение. Беше му нужно време, а ако го подложеха на проверка в някоя медицинска лаборатория на възвращенците, нямаше никаква вероятност да излезе като здрав и запазил всичкия си ум индивид.

— Странно ли ви се струва? Нима е толкова странно, че поисках да спася живота на едно дете? — Трайстин вдигна ножа в ръка. — Бих могъл да нарека този предмет лилия, ала нима това, че съм го нарекъл така, наистина ще го направи цвете? — Остави ножа на масата и вдигна чашата си, взирайки се за миг в лимоновия сок. — Единствено важно е онова, в което човек вярва. — Отново му се прииска вместо сок в чашата да имаше чай. Внимателно отпи няколко глътки, докато остана само половината от зеленикавата течност, след това пак вдигна чашата пред себе си. — Какво ще кажете — чашата наполовина празна ли е или е наполовина пълна?

— Това е стара гатанка, но не съм сигурен, че разбирам какво имате предвид. — Ор погледна към Трайстин с присвити очи.

Трайстин си наложи да свие рамене, макар и да имаше чувството, че върви по ръба на скала, под която зее главоломна пропаст.

— Наистина е гатанка. Някой човек ще погледне чашата и ще каже, че тя е наполовина пълна, а друг — че е наполовина празна. В такъв случай и двамата ще бъдат прави. — След това Трайстин вдигна чашата, изпи наведнъж остатъка от лимоновия сок и я остави на масата. — А сега каква е чашата… пълна или празна?

— Повечето хора биха казали, че е празна — засмя се Ор. — Но аз имам чувството, че вие не сте като повечето хора, братко Хайрис.

— Все едно прочетохте мислите ми — призна Трайстин. — Чашата е пълна. Пълна е с въздух. Ние живеем сред въздуха, а не го виждаме, макар че се нуждаем от него. Та какво е по-ценно — чаша пълна с течност или чаша пълна с въздух?

— Вие сте хитър човек. — Ор поклати печално глава. — Това почти ми напомня за начина, по който пишат и приказват мургавите ни врагове.

Трайстин се почувства така, сякаш бе стъпил встрани от ръба на скалата и политаше в бездната. Беше просто въпрос на време кога щеше да се сгромоляса долу на дъното. Вместо да подскочи или дори да изтрие чело с ръка след обзелата го страшна горещина, той кимна.

— Зная, че е така, братко. Но аргументите са само думи. Логиката не означава истина, нали? — Той се намръщи. Никак не се наложи да го прави насила. — Но човек в мрака на безвъздушния космос, комуто е необходимо още минута, за да изпълни успешно мисията си, може би ще предпочете пълната с въздух чаша пред онази, пълна с течност.

— Винаги съм вярвал, че Бог ще се погрижи за нас.

— Той наистина се грижи — отговори Трайстин. — Той ни помага и ние трябва да използваме Неговите дарове. Но нима онова, което виждаме ние, е същото, което вижда Той? Нима етикетите, с които обкичваме предметите, представляват самите предмети? Или може би човек трябва да съди по делата, а не по етикетите, които някой друг е лепнал върху тези дела?

Ор се засмя и отметна назад косата си.

— Достигате до интересни изводи, братко Хайрис. Изключително интересни изводи. Ще присъствате ли на церемонията в чест на светите Божи войници утре в храма?

— Възнамерявам да бъда там — успя да кимне Трайстин, макар че осъзна: принуждаваха го да осъществи недообмисления си план, независимо дали искаше да го стори, или не. Не беше почувствал Ор да си служи с лъжи. Това означаваше, че можеше да разполага с времето си до утре, но нямаше нито час повече след церемонията.

— С нетърпение очаквам да ви видя там. — По-възрастният мъж се изправи. — Време е да се прибирам у дома. Раздразнението на съпругите ми вероятно е по-силно от нормалното. Мир вам.

— Бог да възнагради с мир и вас.

Трайстин изчака сервитьорката да му донесе яхнията. Наистина ли беше пълен глупак, че още стоеше тук и не изчезнеше някъде? Можеше ли да се довери на обещанието за съдействие, което бе загатнал Ор? Ако не можеше, тогава как щеше да успее да изчезне? Хората от военното командване имаха право. Целият свят на възвращенците бе една добре работеща шпионска мрежа. Струваше му се, че Ор му даваше известен шанс, само защото бе спасил децата. Може би белокосият искаше да предупреди Трайстин да изчезне? Или се надяваше, че Трайстин ще съумее да влезе в храма, без да бъде превърнат в шепа въглени?

Не знаеше отговорите на тези въпроси. Беше му ясно единствено следното: можеше да се измъкне от Орум, само ако възвращенците сметнеха, че е мъртъв. А в по-вечето случаи мъртъвците нямаха желание да пътуват никъде.

Този път обаче щеше да бъде изключение — поне Трайстин се надяваше в това. Ако не му попречеха да изиграе ролята си така, както беше намислил. Ако ключът на фарканите действаше… ако фалшивата му самоличност издържеше… ако теологичните му познания бяха правилни… ако…

Трайстин пое дълбоко дъх. След вечеря трябваше да запомни още пасажи от светото писание — цялата купчина хартии, която бе преписал от „Книгата на Торен“. Последното нещо, което желаеше да му се случи, беше да забрави репликите си в сърцето на храма — в случай че успееше да проникне вътре. Военното командване щеше да получи онова, което желаеше — убийството на адмирала, възвращенците също щяха да получат своето. Надяваше се, че ще успее да постигне дори нещо повече. Налагаше се да го стори. Също така се надяваше, че тази нощ няма да го измъчват кошмари — независимо дали щеше да успее да заспи, — ала по всяка вероятност желанието му щеше да се окаже неосъществимо.

Отново изрази надежда, че е разтълкувал правилно поведението на Ор. Освен това… дано брат Кейлид беше прав, когато твърдеше, че възвращенците лъжели съвсем рядко.