Войната на вярата

48.

След като прекара личната си карта през четящото устройство, Трайстин слезе от електрическия влак. Положи усилия да не потрепне при цената на билета за пътуване — петнайсет креда, три пъти по-скъпо от последния път, когато бе пътувал дотук. Останалите трима офицери пред него изглежда не забелязаха повишението в цената.

Той ги последва по широките каменни стъпала, водещи към главния военно-медицински център на Пердия. Лилиите и маргаритките, посадени в големите каменни вази върху стълбището, изглеждаха смазани от поройните дъждове през последните няколко дни. Листчетата от цветята бяха полепнали по ръбовете на стъпалата.

Денят беше сив, но облаците изглеждаха по-тънки и бяха разположени по-високо от вчера. Не бе валял дъжд почти цял ден.

След като влезе в медицинския център, Трайстин веднага се отправи към информационния компютърен терминал.

— Майор Десол се явява за редовен медицински преглед.

Цивилната жена-техник пред терминала го изгледа недоумяващо за миг.

— Във връзка с изследването на фарканите.

— Как е името ви?

— Десол. Д — Е — С — О — Л.

Техничката натисна няколко клавиша от клавиатурата, проследи с бърз поглед екрана и вдигна глава.

— Втория етаж, в дъното на южното крило. Доктор Кайнкара е дежурна днес и отговаря за този проект.

— Благодаря ви.

Цивилната служителка не отговори, а отклони очи встрани.

Вместо да я изгледа свирепо, Трайстин прекоси полирания каменен под и се отправи към полегатото стълбище, разминавайки се с командир и майор, потънали в оживен разговор. Нито един от двамата не го погледна.

Трайстин стигна до далечния край на южното крило и се запъти към друга жена-техник, застанала пред друг компютърен терминал.

— Да, сър? — Тъмнокосата жена вдигна поглед към него и зачака. Леко дръпнатите ѝ очи го наблюдаваха скептично.

— Майор Десол. Участвам в изследването на фарканите.

— Последвайте ме. — Тя се изправи и го поведе по същия коридор, като зави зад същите два ъгъла, откъдето Трайстин беше минал и предишния път. Пред очите му се показаха същите четири кабини с диагностични компютърни терминали. Две от вратите бяха отворени. Жената погледна Трайстин.

— Прекарайте личната си военна карта през четящото устройство, сър.

Трайстин направи каквото му беше казано. Тя натисна няколко клавиша върху клавиатурата на терминала. Върху дисплея веднага примигна зелена светлина.

— Сигурна съм, че знаете как работи диагностичната апаратура. След като приключи вземането на пробите, отидете пред кабинет Гама четири в края на коридора. Изчакайте там доктор Кайнкара.

Трайстин кимна. Не изпитваше особена благодарност от хладния прием, ала жената-техник вече си бе отишла. Той затвори вратата, съблече се и се остави да бъде обработен от хладния терминал. След това се облече, отиде в края на коридора и зае свободното място до един тъмнокос лейтенант.

Лейтенантът погледна Трайстин, видя името, чина и военните му отличия, след което студено отклони поглед встрани.

— Лейтенант Рифори?

Лейтенантът последва лекарката в кабинета. След малко тя излезе и затвори вратата след себе си.

— Няма да се наложи да чакате дълго, майоре — доктор Кайнкара, чиято къса коса вече бе посивяла, спря за миг пред него.

— Благодаря ви. — Трайстин ѝ се усмихна, благодарен за проявената човечност от нейна страна. Без сам да знае защо, очакваше студенина в станциите по граничната полоса и в битките срещу корабите на възвращенците, но не и в медицинския център. И то в Камбрия.

Лекарката влезе в кабинета, намиращ се непосредствено до помещението, в което се извършваше интервюто, и затвори вратата след себе си. Лейтенант Рифори излезе след десет минути. Лицето му изглеждаше объркано, но когато видя Трайстин, физиономията му отново стана сурова. След секунда той се обърна и почука на вратата на съседния кабинет.

След като Рифори си отиде, доктор Кайнкара въведе Трайстин в кабинета си.

Извънземният носеше същата униформа (може би беше обикновено облекло?) като всички фаркани, които Трайстин беше срещал. Нима всички те бяха еднакви? И отново ли щеше да разговаря с Рули Джере или този път щеше да бъде Джуле? Колко фаркани участваха в този експеримент? Отново ли щяха да обсъждат проблемите, свързани с кражбата?

Трайстин пое бавно дъх, долавяйки познатата миризма — смесен аромат от непознато цвете, мускус и чистота.

— Майоре, това е Рули Джере. Според йерархията на фарканите той е старши лекар.

— Познавам доктор Джере — в известна степен изненадан, че гласът му звучи толкова спокойно, Трайстин кимна към Джере.

Фигурата, която не приличаше твърде на човешко същество, носеше същите бляскави сиви дрехи. Червените очи все още надничаха измежду стоманеносивата козина, единствената ноздра потрепваше над стърчащите кристални зъби всеки път, когато извънземният поемаше въздух.

— Приемете моите поздрави, майор Десол.

И този път, както преди, думите се изписаха в ума му, ала сега Трайстин долови, че вграденият му нервен чип не участва в процеса на приемане на информация. Той беше просто удобна приумица, използвана от фарканите.

— Съобщете ми, когато интервюто ви приключи — помоли лекарката, преди да напусне стаята.

— Ще ви уведомя. — Трайстин изчака, докато вратата се затвори и фарканът наложи блокировка на комуникационната система в помещението. Той седна на пластмасовия стол срещу Джере.

— Какво мислите за кражбата напоследък? — попита фарканът.

— Все още не я харесвам. А вие какви чувства изпитвате по отношение на лъжата? Или смятате, че създаването на погрешни представи у събеседника, като не използвате думи при общуването, не е вид лъжа?

Джере изсумтя и Трайстин не беше сигурен дали звукът, който извънземният беше издал, не означаваше смях.

— Достатъчно сте умен, за да изпаднете в неприятни ситуации, майоре.

— Тези думи, изречени от вас, звучат като заплаха, докторе. — Трайстин добави следващото изречение на субвокално ниво чрез вградения си нервен чип: — Наборът от вашите умствени възможности включва ли предизвикването на сърдечни кризи или мозъчни удари?

— Нямах предвид казаното от мен да прозвучи като заплаха — усмихна се невъзмутимо Джере. — Вие сте мислили по въпроса, който ви зададох, както се надявах, че ще сторите, ала не сте мислили достатъчно задълбочено.

— А защо вие не отговорите на моя въпрос?

— Смятам, че молбата ви е справедлива. Да, ние можем да разговаряме мислено, но не с всички представители от вашия вид. Вграденият нервен чип е симптоматичен за това дали даден индивид е способен да ни отвръща. Това означава, че е трудно да предаваме нещо повече от съвсем прости мисли на онези, които не притежават способността да организират в ума си мислите, преди да ги изкажат гласно. Така…

Трайстин кимна. В мислите/ думите на Джере имаше смисъл, но дали те бяха изцяло точни, бе друг въпрос.

— … че ние не сме в състояние да повлияем пряко на друго същество посредством телепатията…

„Пряко“ ли? Тази дума подразни Трайстин, макар че той не успя незабавно да се досети за някое непряко средство.

— А как бихте могли да повлияете косвено?

— Можем да повлияем не повече отколкото вие, когато изричате гласно думите при разговор. — Последва беззвучен смях. — А сега бихте ли ме удостоили с честта да разкриете чувствата, които изпитвате по отношение на кражбата?

— Кражбата не е нещо просто. Изглежда прост акт, но не е. Ако губя времето на хората с безкрайния си брътвеж, нима не крада от времето им? Откъде бих могъл да зная? Трябва да се досещам дали те искат да говоря, или не. Ако открадна храна, за да живея, това вече в действителност е кражба, но наистина ли този акт е толкова неморален, ако съм отнел храна от онези, които я имат в излишък?

— И все още не желаете да признаете, че сте крадец?

Трайстин сви рамене.

— Искате прост отговор на въпрос, който не е никак прост.

— Нима отказът да дадете отговор на определен въпрос не е форма на лъжа?

Трайстин изпита чувството, че събеседникът му се забавлява; помисли за миг и отговори:

— Не и ако човек не знае отговора. Може би трябва да ви отвърна, че не зная дали съм крадец.

— Или крадете, или не крадете.

— Когато вие ми дадете определение за кражбата, тогава ще помисля какъв отговор да дам на вашия въпрос.

— Това не е целта на интервюто. Според вашите собствени представи вие крадец ли сте?

Трайстин замълча за миг.

— Простият отговор в такъв случай е не.

— Би трябвало да помислите дали този отговор е правилният. — След кратка пауза Джере добави: — Съществува ли правилен отговор? Дали вашият правилен отговор е валиден и за друго същество?

— Вероятно не е, но никак не ми се ще да живея в общество, където хората са свободни да окрадат всичко, каквото им хрумне.

— Следователно определен вид кражба е допустим? Значи вие не вярвате, че кражбата във всичките ѝ форми е недопустима?

По челото на младия мъж избиха ситни капчици пот. Въпросът беше достатъчно прост, но освен че се стремеше да отговори, Трайстин изпитваше много други разнородни чувства. Те го измъчваха. Усещаше как полека вътре в него се натрупва гняв. Накъдето и да се обърнеше, все имаше нещо скрито, сякаш всички — с изключение на баща му — искаха да измъкнат нещо, прикривайки истината какво е то. Пък и всички го съдеха.

— Има ли приемливи форми на лъжа? — попита Джере и прекъсна мислите на Трайстин.

— Зависи какво разбирате под лъжа и под прилагателното „приемлив“.

— Странно. Вие, човешките същества, се гордеете с различни вярвания и стойности, за които твърдите, че са абсолютни. Но след това отказвате да приемете оценките за себе си, направени в съответствие със същите онези стойности, които вие сами сте създали.

— Значи това ви дава право да ни съдите? — отговори рязко Трайстин.

— Никога не съм твърдял подобно нещо. Помолих ви да оцените себе си, а вие отказахте.

— Ами ако бях направил такава оценка? Ако бях казал, че съм крадец… тогава какво?

Отново последва изсумтяване, което приличаше на смях.

— Тогава щях да ви попитам как е възможно да сте крадец, щом плащате за онова, което ползвате?

— Тогава защо си правихте целия този труд? Тъй или иначе нямаше да приемете отговора ми — какъвто и да беше той! — Трайстин усещаше, че гневът му става все по-силен. Раздразнение, разпалвано в еднаква степен и от студения прием в медицинския център, и от игричките на фаркана.

— Защото разбирането на онези въпроси, които нямат отговор или които не могат да бъдат разрешени, е началото на мъдростта.

— А защо изпитвате толкова голяма загриженост за нашата мъдрост? Каква е целта ви? Защо задавате на мен… а вероятно и на другите… въпроси, на които не може да се отговори?

— Живеем в една и съща галактика, а вашият разумен вид е твърде… агресивен.

— А нима вие не сте? Нима вие не сте разрушавали космически кораби на човешките същества? Не ме карайте да се смея.

— Не бих си го и помислил. — Джере замълча. — Ние унищожихме само онези кораби, които се опитаха да ни нападнат — да извършат кражба, ако предпочитате да се изразя по този начин.

— Вие не харесвате кражбата. Заявихте това съвсем ясно. Тогава защо си губите времето с нас, жалките нещастници на галактиката? Защо просто не ни изтребите? Защо не се отървете от местните неприятни гадини?

— Това би създало няколко затруднения. — Фарканът отново замълча. — Подобен опит не би бил умен.

— Не можете да го направите, това ли е истината? Значи предпочитате да разучите подробно как действаме, за да ни унищожите отвътре?

Последва глухият, подобен на сумтене смях на фаркана.

— Ако се наложи… ние ще… ви унищожим, ала това ще бъде безполезно. Победа на глупака, а цената би била прекалено висока за нас, както и за вас — вероятно ще ви се отдаде случай да видите някой ден.

Трайстин се отпусна на стола. Студената сигурност в думите на Джере охлади гнева му. Но как би могло унищожението на човечеството да унищожи и фарканите?

Джере не каза нищо повече.

— Добре. Ще започна да хапя. Разполагате с технология, способна да ни унищожи, но тя е толкова ужасна, че ще разруши част от галактиката и вие ще си заминете заедно с нея?

— Не. — Този път смехът на фаркана беше горчив. — Галактиката ще изглежда почти непроменена. Предпочитам да не отговарям на този въпрос. Този отговор вие трябва да откриете сам.

— Аз ли? Та вие разполагате с всички отговори. Можете да ми заявите: „Няма да ви отговарям“ и да ме изоставите, когато ви е угодно. Аз съм само незначителна пионка в игра, която не разбирам.

— Едва ли сте пионка, майоре. И вие ще разберете играта, ако ми позволите да използвам думите, с които се изразихте. Ще го сторите… ако оцените правилно своето наследство и своята раса.

Трайстин преглътна и потисна гнева си.

Фарканът изчака за миг, после добави:

— Искам да запомните нещо, което ще използвате в бъдеще. Може да сметнете, че ще ви е от полза.

— Почакайте малко! — възрази Трайстин. — Да ми е от полза ли? Как така? Вие заплашвате мен и цялото човечество, а после просто ми казвате да запомня нещо. Ами какво стана с кражбата? И с лъжата? Всичко това само някакъв хитър претекст ли беше? — Трайстин не харесваше начина, по който фарканът подхващаше различни теми и изведнъж спираше по средата. Нито невероятната заплаха, която бе изрекъл. А сега просто да забрави за нея? Как би могъл?

— Всичко е свързано. Вие… или някое друго човешко същество… трябва да откриете модела и да действате.

— Ами ако откажа да участвам в тази игра?

На Трайстин му се стори, че фарканът сякаш сви рамене.

— Сам ще трябва да решите. Не ви отправям никаква заповед. Не ви заплашвам. Може би изглежда по този начин, но не е така. Аз не ви лъжа. Но съм крадец, както може би ще откриете. И никак не се гордея с това. — Джере отново изсумтя.

Трайстин искаше да стисне главата си с длани. Изпитваше силно главоболие. Вместо това той остана на мястото си, кипящ от гняв.

— Слушайте — заповяда му Джере. — Ключът от храма е… — след тези думи се зареди серия от уравнения, които се запечатаха в ума на Трайстин.

— Защо? — попита той.

— Моля ви… — думите се изписаха в съзнанието на Трайстин с твърдост, която приличаше повече на команда, отколкото на молба. И все пак това беше твърдост, прикриваща нещо друго.

— Трябва да повторя уравненията — измърмори Трайстин. Главата му пулсираше от болка. Наложи се да ги повтори четири пъти, едва тогава беше сигурен, че е запомнил всичко правилно и въведе информацията в паметта на вградения си нервен чип.

— Защо искате да запомня тези неща?

— Може да откриете, че са полезни. Ако не вие, поне някой друг представител от вашия вид. А може би вие самият.

— Някой от нас ли?

— Да. Някой от вас. Ако не сте вие самият, можете да се смятате за щастливец. А ако сте вие… вие сте по-добре подготвен от повечето хора, но ще заплатите още по-висока цена. Добрахме се с… огромен труд… до тези ключове. — Фарканът се изправи.

— Почакайте малко! — Трайстин стана и повиши глас. — Във всичките тези интервюта вие ме предизвиквахте, изучавахте ме. Сега заплашвате всички човешки същества, карате ме да изпитвам несигурност, тревога и изведнъж изоставяте всичко по средата. Каква цел преследвате?

— Не ви заплашвам, майоре, просто казвам истината. Целта е да ви дадем — и на всички онези, с които провеждаме интервю, — да ви разкрием начин как да гледате на живота, който ще позволи на вашия вид да оцелее. Аз не съм ваш враг. Аз съм ваш покровител. Помнете, че аз съм ваш покровител.

— Но това също звучи като заплаха.

— Ние не отправяме заплахи, майоре. Заплахите не водят до никъде, те са лоша политика. Ние предлагаме помощ. Можете или да се възползвате от нея, или да я захвърлите като ненужна вещ.

— Но защо избрахте мен?

— Защото онези членове от вашия разумен вид, които разполагат с огромна власт и имат непоклатими позиции, са повече заинтересувани от личната си мощ, отколкото от оцеляването на вида.

— Страхотно. И защо си правите труда да го разкривате пред мен?

— Кой би могъл да каже? Също така… — Трайстин долови нещо подобно на тъга. — … Вие можете да научите достатъчно неща, ако сте преживели достатъчно нещастия. — Джере се изправи и се обърна. — Пожелавам ви приятен ден, майоре.

— Приятен ден, докторе.

На Трайстин му се искаше да сграбчи фаркана и да го разтърси, ала не го направи. Не можа, защото фарканът без никакво предупреждение излезе през задната врата.

Макар че го мъчеше страшно главоболие, Трайстин долавяше тъгата, излъчваща се от извънземния. Тъга. Защо ли?

Не му дойде наум никакъв отговор. Вероятно и в бъдеше нямаше да може да си отговори на този въпрос… Трайстин отвори входната врата и се отправи към кабинета на доктор Кайнкара. Главата му продължаваше да пулсира от болка, искаше му се да срита първия срещнат, изпречил се на пътя му, или да го хвърли надолу по стълбището. Ах, как му се искаше!