Войната на вярата

64.

Тълпата бързаше към храма и заливаше като огромен потоп пространството около осемте Арки и Фонтана на живота. Трайстин се опитваше да не привлича ничие внимание, докато се приближаваше към храма, приготвил оръжието под бялото си сако.

Следвайки две млади жени в дълги бели роби, той пристъпи към портата, без да обръща внимание, че го наблюдава един от Божиите войници, застанал в каменната ниша над площада.

— Изверг, омразен Богу! Изверг, омразен Богу! — Тези думи отекнаха над целия площад. Възвращенци на всякаква възраст се обърнаха към портите на храма.

Трайстин обърна глава натам заедно с останалите, макар че сърцето му биеше лудо, а тялото му за миг плувна в студена пот.

— Изверг, омразен Богу!

Божият войник хвърли суров поглед към Трайстин, но преди да успее да действа, лъч ослепителна светлина се откъсна от портите на храма и се насочи към Трайстин. Започна да го изгаря. Той ГОРЕШЕ, ГОРЕШЕ, ГОРЕШЕ!!!

Рязко се надигна в леглото. Ръцете му трепереха. Цялото му тяло бе леко сгорещено. Наложи си да поеме въздух — това му се удаде с мъка. Опита втори път, трети път, без да престава да трепери.

Изтри мокрото си чело със завивката.

Най-сетне стана. В стаята се процеждаше мека светлина. Бяха изминали няколко минути след полунощ. Отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода.

Отново потрепера.

Очевидно подсъзнанието му го предупреждаваше: всеки опит да влезе в храма беше равен на самоубийство; едно глупаво, необмислено хрумване — направо малоумно от каквато и страна да го погледнеше.

Но той искаше да превърне покушението срещу Юнкла в доказателство за това, че Бог е срещу продължаващите толкова време безсмислени убийства. Проблемът бе, че нямаше да постигне такова внушение извън самия храм. При това не можеше „да изчезне“ на улицата, както би сторил това, скрит зад стълб от пламъци в храма.

Другият му проблем беше, че не знаеше доколко „отворена“ беше мрежата на храма. И все пак…

Отново наплиска лицето си със студена вода, за да охлади почервенялата си кожа.

Би могъл да се опита да проникне в храма, без да привлича ничие внимание — щеше да проучи как действат охранителните системи. Ако усилията му се окажеха безплодни, щеше да се измъкне и да пробва нещо друго. Та в действителност никой не го познаваше.

Пое дълбоко дъх и попи водата от лицето си с хавлиена кърпа.

Защо сега се появиха тези кошмари? Те не го бяха измъчвали отпреди няколко години. Не бе имал кошмари, дори когато работеше на станцията по граничната полоса на Мейра. Появиха се, като започна да мисли за войната. Наистина мислеше — дълбоко и напрегнато — и разбра, че може да умре, да бъде убит. Затова ли лидерите, които управляваха човешките общества, искаха войниците им да бъдат млади? Така нямаха необходимия опит да се замислят за безполезността и глупостта на войните, в които участваха — или в които щяха да ги хвърлят в бъдеще. Трайстин опита да се засмее, ала не успя.

Лицето му все още беше влажно. Той започна да се разхожда в мрака на стаята, дишайки дълбоко. Горещината, която бе подпалила цялото му тяло, бавно взе да намалява, ала не изчезна съвсем. Все още усещаше крайниците си изтръпнали.

Изпи още една чаша вода, продължи да прави още няколко минути дихателни упражнения, след това започна да кляка и да се изправя, за да прогони напрежението в мускулите, натрупало се в крайниците след кошмара.

После отново изми лицето си, угаси светлината и си легна. Дълго време не можа да заспи, вперил поглед в мрака.