Войната на вярата

42.

Една трета от индикаторите пред Трайстин започнаха да проблясват с остра кехлибарена светлина, мрежата пукаше заради претоварването на бордовите системи. Той изчисли курса към връхлитащите възвращенски кораби и освободи пусковите механизми на торпедата.

— Торпедо едно, огън!

— Торпедо две, огън!

— И двата механизма за зареждане засякоха, сър! — това беше отговорът на офицера по въоръжението. Атакуващите корвети на възвращенците — пет сини петна, които настъпваха в плътна формация — се приближаваха на екрана за външната обстановка. Ето, вече се намираха на разстояние една светлинна минута от него.

Единственото торпедо на „Уилис“ бе отблъснато от припокриващите се предпазни щитове на корветите, без да им причини никаква вреда.

Вътрешностите на Трайстин полетяха към гърлото му, когато насочи цялата енергия, поддържаща изкуствената гравитация в кораба, към предпазните щитове. Акумулаторите започнаха да подават мощност неравномерно, създалите се пикове в енергията предизвикаха появата на статично електричество в мрежата. Още повече индикатори блеснаха с кехлибарена светлина, която почти светкавично стана червена.

Съскането на вентилаторите замря, миризмата на горящи изолационни пластове започна да се промъква през шахтите с различно предназначение.

Нито един от останалите кораби на коалицията не се намираше в близост до „Уилис“, за да притъпи нападението на възвращенците. Трайстин изправи носа на кораба почти под ъгъл от 180 градуса после реши да използва максималната мощ както на системата за енергийно захранване, така и на акумулаторите. Системата за захранване щеше да успее да подава 120 процентна мощност в продължение на половин минута.

Светлината на останалите индикатори от кехлибарена стана червена и тази трансформация на цветовете се превърна в настъпателно движение, което заля целия пулт за управление пред Трайстин.

Макар че бе изключил вентилационната система и цялата енергия бе подавана към двигателите, сините петна се приближаваха все повече към „Уилис“. Акумулаторите подадоха мощност за сетен път и излязоха от строя.

Трайстин светкавично изключи всички източници за външна радиация и спря подаването на енергия до всички чувствителни към шоков удар системи.

Бам! Корабът се разтресе от експлозията на торпедото — ударът не беше пряк, но достатъчно тежък, слабото съскане, което се чуваше в кораба, прерасна в нисък рев и нещо подобно на вятър се изви в пилотската кабина.

Онези от индикаторите, които все още работеха, светеха в яркочервен цвят. След това екраните в пилотската кабина започнаха да угасват. Върху лявата стена заблестя аварийното осветление, но след малко и то угасна.

Бам! „Уилис“ потрепера под удара на друго торпедо.

Ушите на Трайстин запищяха, когато въздухът започна да излиза извън кръстосвача. Той се освободи от предпазните колани и започна да се придвижва мъчително напред, изпадна в състояние на безтегловност, докато се стремеше се да стигне до шкафа с бойните скафандри. Усещаше как очите му излизат от орбитите си, но въпреки това се мъчеше да остане със затворена уста.

Всички светлини угаснаха и пилотската кабина потъна в непрогледен мрак. Трайстин затърси пипнешком скафандъра зад креслото на пилота, опитвайки да се задържи притиснат към него. Загубата на въздуха заплашваше да го изхвърли от кабината, той усещаше как кожата му набъбва, затворените му очи щяха да изхвръкнат от лицето му, последните остатъци от въздух се измъкваха през носа му, празното пространство, космическият мрак започна да изгаря дихателните му пътища…

Той скочи рязко от леглото, останал без дъх. Лицето му бе плувнало в пот, бельото му бе подгизнало като след особено тежка мисия.

Опита да се засмее — този сън беше наистина тежка мисия, едно действително брутално изпитание, — ала гърлото му бе така пресъхнало, че в крайна сметка единственият звук, който успя да издаде, беше суха, стържеща кашлица.

Бавно, съвсем бавно спусна босите си крака върху студената метална палуба и отпусна глава в дланите си.

— По дяволите… по дяволите… — измърмори гласно той.

Както всички страшни кошмари, този му изглеждаше напълно реален. Сърцето му все още биеше лудо, устата му бе пресъхнала. Дори очите му като че все още горяха, притиснати от безкрайния мраз на открития космос.

Защо този кошмар се появи точно сега? Какво означаваше той? Нима собственото му подсъзнание му подсказваше, че не разполага с повече време и не може да измисли нови хитрости?

Докога щеше да измисля все нови и нови номера, за да оцелее? Докога можеше да придвижва „Уилис“ по ръба между възможното и невъзможното, преди корабните системи да излязат извън строя в катастрофална каскада? Като онази, която бе видял в кошмара си.

Известно време Трайстин продължи да притиска глава с ръцете си.

В този миг цялата проклета война му изглеждаше така безполезна. И двете страни просто ескалираха напрежението, хвърляха все нови и нови хора и оръжия в битките, но какво можеше да направи той? Без никакво съмнение възвращенците нямаше да престанат, дори ако коалицията предадеше в ръцете им Мейра и половината — или всичките — планети, които бяха подложени на преобразяване по предварително съставен план.

Разтреперан, Трайстин пое дълбоко дъх, изправи се в мрака и обиколи няколко пъти каютата си, позволявайки на въздуха от вентилаторите да изсуши подгизналото от пот бельо.

Утре щеше да се чувства добре. Наистина щеше да бъде добре. Утре.

Продължи да върви и да описва кръг след кръг в малкото помещение, като се опитваше да не мисли за кошмара си. Та това беше само сън. Сън. Просто сън.