Властелинът на пръстените

Глава 1Минас Тирит

Пипин надникна изпод закрилата на Гандалфовия плащ. Запита се дали е буден, или още сънува стремителния сън, който го обгръщаше вече толкова дълго, откакто бе почнало бясното препускане. Мрачният свят прелиташе наоколо и вятърът мощно напяваше в ушите му. Не виждаше нищо, само звездите кръжаха и далече надясно огромни сенки закриваха небето — там отминаваха назад планините на Юга. Сънливо се опита да преброи етапите на пътешествието, ала сред дрямката спомените бяха несигурни.

Първо препускаха без отдих със страхотна бързина, а призори Пипин зърна да проблясва бледо злато и стигнаха до безмълвния град с огромен пуст замък на хълма. Едва се добраха до убежището, когато крилатата сянка отново прелетя отгоре и хората посърнаха от ужас. Ала Гандалф утеши хората с кротки слова и той подремна в едно кътче, морен, но неспокоен, усещайки в просъница как хората разговарят, шетат насам-натам и изслушват заповедите на Гандалф. Сетне отново препускане в нощта. Сега бе втората, не, третата нощ, откакто бе надникнал в Камъка. С този грозен спомен той окончателно се пробуди, потръпна и шумът на вятъра сякаш се изпълни със заплашителни гласове.

В небето лумна светлина, жълт огън запламтя зад мрачните прегради. Изплашен, Пипин отново се скри и се запита в коя ли злокобна страна го отвежда Гандалф. Разтърка очи и разбра, че просто пълната луна изгрява над източните сенки. Значи нощта още не бе отминала и тепърва ги чакаха дълги часове от мрачното пътешествие. Протегна се и запита:

— Къде сме, Гандалф?

— В Гондорското кралство — отвърна вълшебникът. — Продължаваме да яздим през Анориен.

Отново настъпи кратко мълчание. После Пипин изведнъж се вкопчи в плаща на Гандалф и извика:

— Гледай! Пламък, червен пламък! Има ли дракони из тия земи? Гледай, още един!

Вместо отговор Гандалф гръмогласно подвикна на коня си:

— Напред, Сенкогрив! Трябва да бързаме. Няма време. Виж! Сигналните клади на Гондор горят, зоват за помощ. Войната е избухнала. Виж, огън бушува над Амон Дин, пламък покрива Ейленах; сигналът бърза на запад: Нардол, Ерелас, Мин-Римон, Каленхад и Халифириен на роханската граница.

Ала Сенкогрив забави своя бяг до лека стъпка, сетне вирна глава и изцвили. Конски гласове му отвърнаха от мрака; след малко затътнаха копита, трима ездачи налетяха в нощта, отминаха като полетели призраци под лунните лъчи и изчезнаха на запад. Тогава Сенкогрив приклекна, хвърли се напред и нощта го обля като бурен вятър.

Пипин отново се унесе и почти не чуваше разказа на Гандалф за обичаите в Гондор, за сигналните клади, които Владетелят на Града разположил по възвишенията покрай двете граници, за постовете, където винаги чакали отморени коне, готови да понесат вестоносци на север, към Рохан, или на юг, към Белфалас.

— Много време е отминало, откакто пламтяха кладите из Севера — каза той, — а в древността на Гондор нямаше нужда от тях, защото кралете притежаваха Седемте Камъка.

Пипин се размърда неспокойно.

— Спи сега и не се плаши! — каза Гандалф. — Не отиваш в Мордор като Фродо, а в Минас Тирит и там ще си в безопасност, доколкото може да я има в днешно време. Ако Врагът завладее Гондор или Пръстена, тогава Графството не ще те защити.

— Голяма утеха! — промърмори Пипин, но въпреки това се поддаде на дрямката. Последното, което запомни, преди да потъне в дълбок сън, бе гледката на високи бели върхове, засияли като плаващи острови над облаците в лъчите на залязващата луна. Запита се къде ли е Фродо, дали вече е в Мордор, не е ли загинал; и не знаеше, че нейде далеч Фродо гледа същата луна да залязва над Гондор, преди да настъпи денят.

Шумни гласове разбудиха Пипин. Отминал бе още един ден, в който трябваше да се укриват, още една нощ на лудо препускане. Беше сумрачно — отново наближаваше хладната зора и наоколо тегнеха мразовити сиви мъгли. Сенкогрив бе спрял и козината му димеше от пот, ала той гордо възправяше глава без следа от умора. Край него стояха множество високи мъже, наметнати с дебели плащове, а зад тях от мъглата се надигаше каменна стена. Изглеждаше частично разрушена, но още преди да бе отминала нощта, наоколо се раздаваше шумът на трескава работа: гърмяха чукове, звънтяха мистрии, скърцаха колела. Тук-там сред мъглата мътно просветваха огньове и факли. Гандалф разговаряше с мъжете, които преграждаха пътя му, и като се вслуша, Пипин разбра, че спорят за самия него.

— Вярно, познаваме те, Митрандир — казваше водачът им. — Ти знаеш паролите на Седемте порти и можеш да продължиш. Обаче не познаваме спътника ти. Кой е той? Джудже от Северните планини ли? В тия времена не искаме никакви чужденци в нашата страна освен могъщи бойци, на чиято вярност и помощ можем да се надяваме.

— Ще гарантирам за него пред трона на Денетор — отвърна Гандалф. — Колкото до храбростта, тя не се мери по ръст. Той е минал през повече битки и заплахи, отколкото ти, Инголд, макар да си двойно по-висок; наскоро взе участие в щурма на Исенгард, за който носим вести. Тежка умора го е налегнала, инак щях да го събудя. Перегрин се казва, извънредно храбър човек.

— Човек ли? — недоверчиво запита Инголд, а останалите се разсмяха.

— Човек! — провикна се още съненият Пипин. — Човек! Нищо подобно! Хобит съм, а не човек, и още по-малко храбрец, само от време на време ставам храбър, като опре ножът о кокала. Не слушайте Гандалф, заблуждава ви!

— Мнозина велики бойци биха могли да кажат същото — усмихна се Инголд. — Но що е това хобит?

— Полуръст — отвърна Гандалф. — Не, не онзи, за когото нашепва мълвата — добави той, виждайки изумлението по лицата на мъжете. — Просто негов сънародник.

— Да, и негов спътник — добави Пипин. — Боромир от вашия Град бе с нас и ме спаси, сред снеговете на Севера, а накрая загина, за да ме защити от безброй врагове.

— Стига! — каза Гандалф. — Бащата пръв трябва да чуе скръбната вест.

— Вече се досещахме — каза Инголд. — Странни поличби видяхме напоследък. Но сега минавайте бързо! Владетелят на Минас Тирит е закопнял да види всекиго, що носи последните вести за сина му, бил той човек или…

— Хобит — обади се Пипин. — Не мога да предложа кой знае какви услуги на господаря ви, ала ще сторя каквото е по силите ми в памет на храбрия Боромир.

— На добър час! — каза Инголд; мъжете се отдръпнаха и Сенкогрив мина през тясна вратичка в стената. — Дано в тежкия час донесеш добър съвет за Денетор и за всички ни, Митрандир! Но казват, че както винаги идваш със страшни и скръбни вести.

— Защото идвам само когато трябва да помогна — отвърна Гандалф. — Колкото до съвета, ще ти кажа, че твърде късно си се заел да поправяш стената на Пеленор. Сега смелостта ще е най-добрата ти защита от идващата буря — смелостта и надеждата, която нося. Не всичките ми вести са зли. Не се бави, захвърляй мистриите и почвай да остриш мечовете!

— Ще свършим до вечерта — каза Инголд. — Тая част от стената оставихме последна — откъм нея най-малко очакваме атака, нали гледа към нашите приятели в Рохан. Знаеш ли нещо за тях? Мислиш ли, че ще отвърнат на призива?

— Да, ще дойдат. Но те водиха тежки битки зад гърба ви. Не само този път, вече никой път не води към сигурни места. Бдете! Ако не бе Гандалф Буревестника, вместо Роханските конници откъм Нориен щяха да се зададат вражески пълчища. И може наистина да ги видите. Сбогом, не заспивайте нито за миг!

Гандалф отмина към просторната равнина зад Рамас Ехор. Така гондорците наричаха външната стена, която бяха изградили с тежък труд, откакто Итилиен падна под сянката на Врага. Повече от десет левги Минаваше тя от подножието на планините, сетне възвиваше назад, обгръщайки полята на Пеленор — красива и плодородна област с дълги полегати възвишения и тераси, които се спускаха към дълбоките долини край Андуин. В най-далечната си точка стената бе на четири левги североизточно от Голямата градска порта и по стръмния навъсен бряг надвисваше над просторните крайречни низини. Бяха я изградили висока и яка, защото тук преграденото шосе се срещаше под високите кули на портата с пътя откъм бродовете и мостовете на Осгилиат. Най-близката точка на стената бе на около левга югоизточно от Града. Там Андуин, след като заобиколеше в широка дъга хълмовете Емин Арнен в Южен Итилиен, рязко завиваше на запад и крепостният вал се извисяваше над водите му; долу бе Харлонд с кейове и пристани за корабите, идващи срещу течението откъм южните провинции.

Крайградските земи бяха богати, осеяни с просторни нивя и овощни градини, с чифлици, хамбари и сушилни за хмел, кошари и краварници, с безброй потоци, ромолящи сред зеленината в своя бяг от възвишенията към Андуин. Ала не бяха много пастирите и земеделците, обитаващи тук — повечето гондорци живееха сред седемте пръстена на Града, из високите долини на Лосарнах в подножието на планините или още по-южно, в прекрасния Лебенин с петте бързи потока. Жилав народ се бе заселил там, между планините и морето. Признаваха ги за гондорци, ала в жилите им течеше смесена кръв и сред тях се срещаха ниски мургави мъже — потомци на забравените племена, бродили из сянката на хълмовете в Мрачните години преди идването на кралете. А още по-нататък, в обширната провинция Белфалас, бе Дол Амрот, крайморският замък на принц Имрахил — кралска кръв течеше в жилите му, както и в жилите на неговия висок и горделив народ с морскосиви очи.

Гандалф яздеше вече от доста време, когато в небето се разгоря денят и разсънилият се Пипин надникна наоколо. Наляво мъглата се стелеше като море и се сливаше с мътната сянка на Изтока; отдясно надигаха глави могъщи планини, идващи от Запада към своя внезапен стръмен край, сякаш при зараждането на тая местност Реката бе нахлула през величествената преграда, издълбавайки огромна долина — земя на оспорвани битки за бъдните времена. Тук, където Еред Нимраис, Белите планини стигаха до края си, той видя, както му бе обещал Гандалф, мрачния масив на връх Миндолуин, гъстите пурпурни сенки из високите му долини и отвесните чукари, белеещи в изгряващия ден. А в широкия му скут лежеше Охраняваният Град със своите седем каменни стени — тъй яки и древни, сякаш бяха не изградени, а изсечени от десницата на великан в костите на земята.

Докато Пипин гледаше смаяно, стените от мътносиви станаха бели и леко поруменяха в зората; на изток слънцето внезапно изплува от сянката и плисна лъчите си като копия над лицето на Града. Пипин не се удържа и извика, когато високо над централните стени кулата Ектелион засия на фона на небето като прекрасно стройно острие от перли и сребро, а върхът й просветна, сякаш изсечен от кристал; бели знамена се люшнаха по бойниците и затрептяха в утринния ветрец, а нейде високо и далече отекна ясният зов на сребърни фанфари.

Тъй пристигнаха по изгрев-слънце Гандалф и Перегрин до Голямата порта на Гондорските мъже и железните врати отстъпиха пред тях.

— Митрандир! Митрандир! — закрещяха хората. — Сега вече знаем, че бурята наистина се задава!

— Тя вече налита — каза Гандалф. — Летях на крилете й. Пуснете ме да мина! Трябва да стигна до Владетеля Денетор, преди да свърши царуването му. Каквото и да ни сполети, идва краят на този Гондор, когото познавате. Пуснете ме да мина!

Пред властния му глас мъжете отстъпиха и повече не го разпитваха, макар да се вглеждаха изумено в хобита, седнал пред него, и в коня, който го носеше. Градските жители почти не използваха коне и рядко ги срещаха по улиците — ездачи имаше само сред вестоносците на владетеля. И те си казаха: „Сигурно е от прославените вихрогони на роханския крал. Дано час по-скоро се притекат Рохиримите да укрепят силите ни.“ Но Сенкогрив вече отминаваше горделиво по дългия лъкатушен път.

По замисъла на древните строители Минас Тирит бе изграден на седем нива, всяко от тях издълбано в хълма и оградено от стена с широка порта. Но портите не бяха една срещу друга: Голямата порта на Градската стена беше на източния край, следващата гледаше на юг, третата — на север, и нагоре продължаваха да се сменят; тъй че павираното шосе към Крепостта криволичеше ту насам, ту натам по склона на хълма. И всеки път щом минеше пред Голямата порта, шосето се провираше по сводест тунел, пронизващ огромния скален хребет, чиято титанична маса разделяше на две всички пръстени на Града освен първия. Създаден отчасти в прастари времена заедно с хълма и довършен от могъщото умение и трудолюбие на древните народи, от широкия двор зад Портата се възправяше величав бастион, изострен към върха като кил на кораб и обърнат на изток. Той се издигаше чак до нивото на най-високия пръстен и там го увенчаваше крепостна стена; като матроси на планински кораб, бойците в Крепостта гледаха от острия му връх право надолу към Портата, останала седемстотин фута по-ниско. Така входът на Крепостта гледаше на изток, но бе издълбан в гръдта на скалата; дълъг, осветен с фенери наклон се издигаше оттам към Седмата порта. По него пътниците най-сетне достигаха Високия двор и Фонтанния площад в подножието на Бялата кула — висока и стройна, петдесет фатома от основата до върха, където знамето на Наместниците се вееше хиляда фута над равнината.

Могъща бе тая крепост наистина и ничии пълчища не биха я превзели, докато последният защитник още стиска оръжието, освен ако врагът не успееше да мине изотзад в полите на Миндолуин и тъй да се добере до тесния зъбер, свързващ Стражевия хълм с планинския масив. Но този зъбер, който се извисяваше до нивото на петата стена, бе преграден с мощни укрепления чак до канарата, надвиснала над западния му край; и в това пространство възправяха своите покриви и куполи гробниците на покойни крале и владетели, занемели навеки между планината и кулата.

С растящо изумление се вглеждаше Пипин в огромния каменен град, по-обширен и великолепен от всичко, което си бе представял; по-велик, по-могъщ и далеч по-красив от Исенгард. Ала личеше, че упадъкът се засилва от година на година; населението не достигаше и половината на хората, които биха могли преспокойно да се заселят тук. На всяка улица минаваха край някой голям дом или дворец, по чиито врати и сводести порти бяха издълбани изящни писмена със странни и древни очертания — имена, досещаше се Пипин, на великите мъже и техните родове, живели някога тук; ала сега къщите бяха онемели, не отекваха стъпки из широките дворове, не звъняха гласове из залите, не се показваха лица по вратите и опустелите прозорци.

Най-сетне излязоха от сянката пред Седмата порта и топлото слънце, което грееше над реката, докато Фродо крачеше из поляните на Итилиен, озари тук гладките стени, яките колони и високата арка със среден камък, изсечен като коронована кралска глава. В Крепостта не допускаха коне, затова Гандалф слезе на земята, а Сенкогрив след няколко думи на господаря си разреши да го отведат.

Стражите на Портата бяха облечени в черно, а шлемовете им имаха странна форма — като висока корона с дълги, прилепнали по лицето наушници, над които се разперваха бели криле на морски птици; сребрист пламък гореше по шлемовете, защото бяха изковани от митрил, наследство от славното минало. На черните туники бе избродирано бяло дърво, разцъфнало като сняг под сребърната корона, и няколко многолъчни звезди. Това бяха одеждите на Елендиловите наследници, които в Гондор вече се носеха само от Крепостните стражи пред Фонтанния двор, където някога бе расло Бялото дърво.

Изглежда, че слухът за идването им ги бе изпреварил; приеха ги незабавно и мълчаливо, без въпроси. Гандалф бързо закрачи през белите плочи на двора. Под утринните лъчи играеха свежите струи на фонтан сред яркозелена морава; ала над езерото бе надвиснало мъртво дърво и голите пречупени клони печално ръсеха капки над бистрата вода.

Подтичвайки подир Гандалф, Пипин погледна натам. Печално изглежда, помисли си той и се запита защо ли са оставили мъртвото дърво сред това място, където всичко останало бе поддържано тъй грижовно.

Седем камъка, седем звездици и едно снежнобяло дърво — изплуваха в паметта му словата, които бе прошепнал Гандалф. Сетне Пипин се озова на прага на огромния дворец под сияйната кула; следвайки вълшебника, той подмина високите безмълвни пазачи и навлезе в отекващата хладна сянка на каменния дом.

Минаха по плочките на дълъг и пуст коридор и Гандалф, без да спира, прошепна на Пипин:

— Мери си приказките, драги Перегрин! Не е време да показваш, че си хлевоуст хобит. Теоден е мил старец. Денетор е друг — горделив и изтънчен, по-голяма е неговата мощ и по-славен родът му, макар да не го наричат крал. Но той ще разговаря предимно с теб и дълго ще те разпитва, защото си видял участта на сина му Боромир. Безмерно го обичаше — прекалено може би; най-вече защото не си приличаха. Ала под прикритието на тази любов ще сметне за по-лесно да узнае каквото иска от тебе, а не от мене. Не му казвай повече, отколкото се налага, и мълчи за задачата на Фродо. Аз ще се заема с това, когато му дойде времето. Не казвай нищо и за Арагорн, освен ако не е неизбежно.

— Защо не? Какво му е лошото на Бързоход? — прошепна Пипин. — Той се канеше да дойде насам, нали? Тъй или иначе, скоро ще пристигне.

— Може би, може би — отвърна Гандалф. — Обаче ако дойде, нищо чудно да се яви така, както не го е очаквал никой, дори и Денетор. И по-добре. Поне да не обявяваме пристигането му.

Гандалф спря пред висока порта от излъскан метал.

— Слушай, драги Перегрин, сега не е време да ти преподавам историята на Гондор, макар че сигурно щеше да е по-добре, ако я беше понаучил още докато си хайманосвал и дирил птичи гнезда из горичките на Графството. Прави каквото ти казах! Едва ли е разумно, като носиш на могъщ владетел вест за гибелта на наследника му, да се разбъбриш за идването на човека, който може да претендира за престола. Стига ли ти това?

— За престола? — попита смаяният Пипин.

— Да — каза Гандалф. — Ако досега си се размотавал със запушени уши и задрямал ум, събуждай се овреме!

И той почука на вратата.

Вратата сякаш сама се разтвори. Пред Пипин се разкри просторна зала. Светлината проникваше през дълбоки прозорци, разположени в широките странични кораби зад редиците от колони, които подпираха високия свод. Монолитните блокове от черен мрамор се издигаха към грамадни капители, изваяни с безброй странни фигури на животни и листа; в сянката високо горе сводът блестеше с мътно златисто сияние, сред което се преливаха многоцветни ажурни стенописи. В тази дълга тържествена зала нямаше драперии, многоетажни плетеници или каквито и да било украшения от преплетен плат или дърво; ала между колоните безмълвно се възправяха високи човешки фигури, изсечени от хладен камък.

Гледайки дългата редица от отдавна починали крале, Пипин внезапно си припомни скалите на Аргонат и го обхвана благоговеен страх. В дъното, на многоетажна платформа, се издигаше трон под мраморен балдахин с формата на коронован шлем; в стената зад него бе изсечен украсеният със скъпоценни камъни образ на разцъфнало дърво. Ала тронът бе празен. В подножието на платформата, сред широкото първо стъпало, имаше прост черен каменен стол и на него седеше старец, свел поглед към скута си. В ръка държеше бял жезъл със златен накрайник. Той не вдигна очи. Двамата тържествено закрачиха по дългата пътека и спряха на три крачки от стола му. Сетне Гандалф заговори:

— Привет на теб, Денетор, син на Ектелион, Владетел и Наместник на Минас Тирит! Дойдох да донеса съвет и вест в този мрачен час.

Старецът вдигна глава. Пипин видя хлътналото, му лице с горди скули и кожа като слонова кост, с дълъг крив нос между дълбоките тъмни очи и то му напомни не толкова за Боромир, колкото за Арагорн.

— Мрачен е наистина часът — отвърна старецът, — а ти имаш навика да идваш в такива времена, Митрандир. Ала макар всички признаци да вещаят, че наближават съдбовни дни за Гондор, идващият мрак днес ме вълнува по-малко, отколкото мракът в сърцето ми. Казват, че водиш някой, който е видял гибелта на сина ми. Това ли е той?

— Това е — каза Гандалф. — Един от двамата. Другият е с Теоден Рохански и може да пристигне по-късно. Полуръстове са, както виждаш, макар и не тия, за които говори поличбата.

— И все пак полуръстове — сурово изрече Денетор, — а за мен е трудно да посрещна с любов това име, откакто проклетите слова дойдоха да внесат смут сред нас и отведоха сина ми на безумно пътешествие към смъртта. Боромире мой! Колко си ни нужен сега. Фарамир трябваше да замине вместо теб.

— И щеше да замине — каза Гандалф. — Не ставай несправедлив в скръбта си! Боромир настоя да поеме задачата и не би позволил друг да му я отнеме. Той беше властен и вземаше каквото пожелаеше. Дълго пътувах с него и добре опознах нрава му. Но ти говориш за смъртта му. Нима си получил вест, преди да дойдем?

— Това получих — отвърна Денетор и като остави жезъла, вдигна от скута си онова, което бе гледал. Държеше в двете си ръце по половина от огромен рог, разцепен на две — рог от див бивол, инкрустиран със сребро.

— Боромир никога не се разделяше с този рог! — възкликна Пипин.

— Вярно — каза Денетор. — И аз съм го носил на младини, както и всеки първороден син в рода ни, още от легендарните времена преди падането на кралете, когато Ворондил, баща на Мардил, ловувал аравийските диви говеда из далечните степи на Рун. Преди тринадесет дни чух неясния му зов откъм северните области, а сетне Реката ми го донесе строшен — не ще запее вече. — Той помълча и в залата натегна тишина. Внезапно обърна към Пипин черния си взор. — Какво ще речеш сега, полуръст?

— Три… тринадесет дни — заекна Пипин. — Да, мисля, че е тъй. Да, бях край него, когато засвири с рога. Но помощ не дойде. Само нови и нови орки.

— Тъй — рече Денетор, впил остър поглед в лицето на Пипин. — Значи си бил там? Разкажи ми! Защо не е дошла помощ? И как тъй си се спасил, а той не е успял — тъй могъщ боец срещу някакви си орки?

Лицето на Пипин пламна и той забрави страха си.

— Една стрела може да повали и най-могъщия мъж, а Боромир бе пронизан на много места. Когато го зърнах за сетен път, той се строполи край едно дърво и изтръгна от хълбока си чернопера стрела. После изгубих съзнание и попаднах в плен. Вече не го видях и не знам нищо друго. Ала се прекланям пред паметта му, защото бе храбър. Загина, за да спаси мен и сънародника ми Мериадок, когато в гората ни нападнаха от засада войските на Мрачния владетел; гибелта му попречи, ала това само засилва моята признателност. — Пипин погледна стареца в очите. Гордостта му ненадейно се бе разиграла, бодната от присмеха и подозрението на този хладен глас. — Не ще и дума, толкова велик човешки владетел не би очаквал кой знае каква услуга от един прост хобит, полуръст от северното Графство; ала каквото ми е по силите, предлагам го в отплата за дълга си.

Пипин отметна сивия плащ, изтегли малкия си меч и го положи в нозете на Денетор. Бледа усмивка пробяга по лицето на стареца като хладен слънчев проблясък в зимна вечер, но той сведе глава и протегна ръка да остави настрани парчетата от рога.

— Дай ми оръжието си!

Пипин вдигна меча и поднесе дръжката към него.

— Откъде го имаш? — запита Денетор. — Дълги, дълги години е събрал. Не е ли това острие дело на нашия северен род от древното минало?

— Идва от могилите по границите на моята страна — отвърна Пипин. — Но там сега живеят само злокобни твари и не бих желал да говорим за тях.

— Виждам, че странни разкази се вият покрай теб — каза Денетор, — и отново се убеждавам колко е измамна външността на човека… или полуръста. Приемам те на служба. Ти не се стряскаш от строги думи, а речта ти е благородна, колкото и странно да звучи из нашия Юг. В идните дни ще се нуждаем от всички благородни люде, били те големи или малки. А сега дай клетва за вярност!

— Хвани меча за дръжката и повтаряй след Владетеля, ако си решил твърдо — каза Гандалф.

— Решил съм — отвърна Пипин.

Старецът положи меча в скута си, Пипин докосна дръжката и бавно повтори след Денетор:

— Заклевам се тук във вярна служба на Гондор и Владетеля Наместник на кралството да говоря и да мълча, да върша и да не върша, да потеглям и да се връщам в неволя и изобилие, в мир и война, в живота и смъртта от този час, додето Владетелят не ми върне дадената дума или смъртта не ме отнесе, или не дойде краят на света. Изричам, го аз, Перегрин, син на Паладин от Графството на полуръстовете.

— Чувам го аз, Денетор, син на Ектелион, Владетел на Гондор и Наместник на Върховния крал, и не ще го забравя, нито ще пропусна да възнаградя онова, що получа: верността с любов, храбростта с чест, измяната с мъст.

После върна меча на Пипин и той го прибра в ножницата.

— А сега — каза Денетор, — слушай първата ми заповед; говори, без да млъкваш! Разкажи ми цялата си история и гледай да си припомниш каквото можеш за сина ми Боромир. Сядай и започвай!

Изричайки тези думи, той удари малкия сребърен гонг край стола си и тутакси се появиха прислужници. Пипин разбра, че те са стояли незабелязани в ниши от двете страни на вратата.

— Донесете вино, храна и столове за гостите — нареди Денетор — и се погрижете до един час никой да не ни безпокои. Само толкова мога да отделя, защото имам още много грижи — обърна се той към Гандалф. — Сред тях навярно някои са и по-важни, ала едно е първото за мен. Но може отново да поговорим привечер.

— Надявам се да е по-рано — каза Гандалф. — Не съм препускал с бързината на вятъра сто и петдесет левги от Исенгард дотук само за да ти доведа един дребен боец, колкото и да е благороден. Не те ли интересува, че Теоден мина през тежки битки, че Исенгард е превзет и че строших жезъла на Саруман?

— Интересува ме. Но за тия дела вече знам колкото ми е нужно, преди да връхлети ударът от Изтока.

Той обърна мрачния си взор към Гандалф и Пипин забеляза колко си приличат двамата, усети напрежението помежду им, сякаш от око до око бе прелетяла тръпнеща огнена черта, готова всеки миг да избухне в пламъци.

Всъщност Денетор приличаше на велик много повече от Гандалф — беше по-царствен, по-красив, по-могъщ и по-стар. Ала някакво незнайно чувство подсказваше на Пипин, че Гандалф е надарен с по-голяма мощ, по-дълбока мъдрост и забулено величие. И бе стар, далеч по-стар. „Колко по-стар?“ — запита се хобитът, после се удиви, че до днес не е мислил за това. Дървобрад бе споменал нещо за вълшебниците, но дори и тогава Пипин не бе приел Гандалф като един от тях. Кой беше Гандалф? В коя далечна епоха и местност бе дошъл на света и кога щеше да го напусне? Сетне унесът отмина и той видя, че Денетор и Гандалф продължават да се гледат в очите, сякаш всеки четеше мислите на другия. Но Денетор пръв извърна глава.

— Да — рече той. — Казват, че Камъните са изчезнали, ала и до днес властелините на Гондор са по-зорки от простолюдието и получават вести отвсякъде. Но седнете сега!

Слугите донесоха стол, ниска табуретка и поднос със сребърна гарафа, чаши и малки бели питки. Пипин седна, но не можеше да откъсне очи от стария владетел. Дали само си въобразяваше, или наистина, докато говореше за Камъните, той внезапно бе стрелнал с бляскав поглед лицето на Пипин?

— Разкажи ми сега историята си, васале мой — каза Денетор благо, но и с лека насмешка. — Добре дошли са словата на всеки, с когото е бил тъй дружен моят син.

До края на живота си Пипин не забрави този час в просторната зала под острия взор на Гондорския владетел, който изстрелваше сегиз-тогиз проницателни въпроси; през цялото време усещаше до себе си как Гандалф бдително слуша и (както долови Пипин) сдържа растящия си гняв и нетърпение. Когато часът отмина и Денетор отново удари гонга, Пипин бе изнемощял. „Не може да е минало девет часът — помисли той. — Готов съм да излапам три закуски наведнъж.“

— Отведете благородния Митрандир в отредените му покои — нареди Денетор, — а спътникът му, ако иска, може засега да се настани при него. Ала знайте, че приех клетвата му за вярна служба, нека да го знаят под името Перегрин, син на Паладин, и да му разкрият основните пароли. Известете Военачалниците да ме чакат тук веднага след като удари три часът. А ти, благородни Митрандир, ела когато и както пожелаеш. Никой не ще ти попречи да идваш при мен по всяко време освен в кратките часове на отдих. Изчакай да се уталожи гневът ти пред старческата ми глупост, сетне ела да ме успокоиш!

— Глупост ли? — възкликна Гандалф. — Не, господарю, ако беше изкуфял старец, отдавна да си в гроба. Дори скръбта умееш да намяташ като плащ. Нима мислиш, че не разбирам с каква цел разпитваш цял час оногова, що знае по-малко, докато аз седя отстрани?

— Бъди доволен, щом разбираш — отвърна Денетор. — Безумна е гордостта, що отхвърля помощ и съвет в тежък час; но ти даряваш мъдрост единствено според собствените си замисли. А Владетелят на Гондор не ще стане маша за целите на другиго, та бил той и най-достойният. За него в днешния свят няма по-висша цел от добруването на Гондор; а властта над Гондор, драги, е моя и никой друг няма право над нея, освен ако кралят отново се завърне.

— Освен ако кралят отново се завърне? — рече Гандалф. — Е, благородни Наместнико, твоята работа е да опазиш поне част от кралството до това събитие, на което вече малцина се надяват. В тази задача ще получиш цялата помощ, която благоволиш да поискаш. Едно ще ти кажа: нямам власт над ние кралство — нито Гондор, нито някое друго, било то голямо или малко. Но всичко достойно и ценно, заплашено от гибел в днешния свят, е моя грижа. И колкото до мен, дори да загине Гондор, не ще се проваля, стига през черната нощ да оцелее нещо, което да донесе хубост на бъдните дни, да цъфти и да дава плод. Защото и аз съм наместник. Не го ли знаеше?

С тези думи той се обърна и рязко напусна залата, сподирен от подтичващия Пипин.

Докато крачеха, Гандалф нито погледна към Пипин, нито му заговори. Придружителят ги пое от вратите на двореца и ги поведе през Фонтанния двор към една уличка между високи каменни сгради. След няколко завоя стигнаха до някаква къща под северната стена на крепостта, недалеч от хребета, който свързваше хълма с планините. След като се изкачиха по широка, украсена с дърворезба стълба до първия етаж, спътникът им ги въведе в светла и проветрива стая с красиви тъмнозлатисти драперии. Мебелировката беше оскъдна: малка масичка, два стола и скамейка, но зад завесите от двете страни имаше ниши със спретнати легла, кани е вода и легени за измиване. Трите високи и тесни прозореца гледаха на север, към широкия завой на тънещия в мъгла Андуин и към далечните Емин Муил и Раурос. За да надникне над каменния перваз, Пипин трябваше да се покатери на скамейката.

— Сърдиш ли ми се, Гандалф? — запита той, когато водачът им излезе и затвори вратата. — Направих каквото ми бе по силите.

— Не ще и дума, направи го! — изведнъж се разсмя Гандалф, застана до Пипин и се загледа през прозореца, прегръщайки хобита през рамо.

Леко учуден, Пипин хвърли поглед към надвисналото му лице. Смехът бе прозвучал весело и безгрижно. Отначало забеляза само тревожните и скръбни бръчки на вълшебника, ала като се вгледа по-внимателно, усети, че под всичко това се крие огромна радост — същински водопад от веселие, готов да избликне и да разсмее цяло кралство.

— Не ще и дума, направи каквото ти бе по силите — повтори Гандалф — и дано не ти се случва скоро да попаднеш пак натясно между двама тъй ужасни старци. Ала Владетелят на Гондор узна от теб повече, отколкото предполагаш, Пипин. Не успя да скриеш факта, че Боромир не е бил водач на Отряда след Мория и че сред вас е имало благородник с прославен меч, който идва към Минас Тирит. Гондорците не забравят древните легенди; а откакто го напусна Боромир, Денетор дълго е размишлявал над стихчето и над думите Злото на Исилдур. Той не е като другите днешни мъже, Пипин, и каквото и да е родословното му дърво, в жилите му тече почти чиста задморска кръв; същата кръв тече и в жилите на другия му син, Фарамир, и все пак той обичаше Боромир. Проницателен е. Напрегне ли волята си, може да долови мислите на хората, дори на ония, що са далеч. Трудно е да го измамиш… и опасно. Помни това! Сега си се заклел да му служиш. Не знам кое те тласна да го сториш — умът или сърцето. Но постъпи правилно. Не ти попречих, защото хладният разум не бива да възпира благородните дела. Ти го трогна и същевременно (мога да го кажа) разведри духа му. Сега поне си волен да се движиш из Минас Тирит накъдето желаеш… ако не си на пост. Ето я и обратната страна. Ти си му подвластен и той не ще го забрави. Бъди предпазлив! — Той помълча и въздъхна. — Е, няма смисъл да разсъждаваме какво ще ни донесе утрешният ден. Едно е сигурно — още дълго всеки нов ден ще бъде по-тежък от предишния. И вече с нищо не мога да променя това. Дъската е подредена и фигурите се раздвижват. Много искам да намеря една от тях — Фарамир, новия наследник на Денетор. Не вярвам да е в Града, ала нямах време да поразпитам. Трябва да вървя, Пипин. Трябва да ида на тоя съвет и да изкопча каквото успея. Но Врагът има първия ход и се кани да поведе играта с пълна сила. И навярно пешките ще я видят не по-зле от останалите фигури. Така е, Перегрин, син на Паладин и войник на Гондор. Наточи острието на меча си.

На прага на стаята Гандалф се обърна и добави:

— Бързам, Пипин. Направи ми една услуга, като излизаш. Даже преди да полегнеш, ако не си много изморен. Иди да видиш къде са настанили Сенкогрив. Тукашните хора са добродушни и мъдри, обичат животните, но не са свикнали да се грижат за коне като другите народи.

С тия думи Гандалф излезе и в същия миг откъм кулата на крепостта долетя ясен и мелодичен камбанен звън. Три удара пронизаха въздуха като сребро и замлъкнаха — беше три часът подир изгрев-слънце.

След минутка Пипин излезе, спусна се по стълбата и надникна на улицата. Яркото слънце вече огряваше града с топлите си лъчи и кулите и високите сгради хвърляха на запад дълги, рязко очертани сенки. Високо в синьото небе връх Миндолуин издигаше бял шлем над снежно наметало. По пътищата на града сновяха насам-натам въоръжени мъже, като че бързаха в определен час за смяна на постовете.

— Часът е девет, както бихме казали в Графството — рече си Пипин. Тъкмо време за хубава закуска край отворен прозорец под ясното пролетно слънце. И как ми се закусва! Не закусват ли тия хора, или вече са свършили? Кога обядват и къде?

В този момент забеляза, че по тясната уличка откъм центъра на крепостта се задава мъж, облечен в черно и бяло. Пипин се почувства самотен и се накани да го заговори, ала не му се наложи. Човекът идваше право към него.

— Ти ли си Перегрин Полуръста? — запита той. — Казаха ми, че си дал клетва да служиш на Владетеля на Града. Добре дошъл! — Той протегна ръка на Пипин. — Казвам се Берегонд, син на Баранор. Тази сутрин не съм на служба и ме пратиха да ти съобщя паролите и да ти разкажа някои от многото неща, които несъмнено искаш да знаеш. А и аз охотно бих те изслушал. До ден-днешен не бяхме виждали полуръст из тия земи и макар да сме чували за този народ, легендите ни споменават съвсем малко за него. Отгоре на всичко си и приятел на Митрандир. Добре ли го познаваш?

— Добре — отвърна Пипин. — Дето се казва, знам го откакто се помня, а напоследък изминахме заедно дълъг път. Но той е като дебела книга, а аз не мога да се похваля, че съм прочел повече от една-две страници. И все пак може би го познавам тъй, както малцина други. Мисля, че от нашия Отряд единствено Арагорн го познаваше истински.

— Арагорн? — повтори Берегонд. — Кой е той?

— О — заекна Пипин, — един човек, който пътуваше с нас. Мисля, че сега е в Рохан.

— Да, чух, че си бил в Рохан. Много въпроси бих ти задал и за тая страна, защото нейният народ е последната ни надежда. Но да не забравям задачата си — първо да обясня каквото те интересува. Какво би искал да знаеш, уважаеми Перегрин?

— Ами, такова… — рече Пипин, — ако смея да кажа така, мъчи ме твърде неотложен въпрос, тъй де, какво става със закуската и прочие? С други думи, по кое време се храните, нали разбираш, и къде е столовата, ако има такава? Ами странноприемниците? Оглеждах се, докато идвахме нагоре, ала не забелязвах нито една, макар че до днес черпех сили в надеждата за глътка пиво, щом стигнем до жилищата на мъдри и благородни мъже.

Берегонд го изгледа с уважение.

— Стар боец си, виждам. Лично аз не съм голям пътешественик, но разправят, че който воюва из голите поля, вечно дебне надеждата за трапеза и глътка пиво. Значи още не си похапнал?

— Е, похапнах, право да си кажа — отвърна Пипин. — Но само чаша вино и едно-две симидчета, любезно предложени от вашия владетел; той обаче ме разпитва цял час, а от такъв тежък труд се огладнява.

Берегонд се разсмя.

— Има една поговорка: на трапеза от малък човек чакай големи дела. Но трябва да ти кажа, че в цялата Крепост никой не е хапнал повече от теб, нито пък с такива почести. Тук е крепост и стражева кула, а сега сме във военно положение. Ставаме преди изгрев-слънце и сдъвкваме по някой залък в здрача, после бързаме по задачите си, щом отворят портите. Ала не се отчайвай! — Той отново се разсмя, виждайки съкрушеното лице на Пипин. — Ония, които са изпълнявали тежки задачи, могат да се подкрепят с втора закуска. После идва време за обяд — по пладне или по-късно, в зависимост от смените; а по залез-слънце се събираме за вечеря и веселба — доколкото можем още да се веселим. Хайде! Ще се поразходим, а сетне ще си набавим нещичко и ще се качим на крепостната стена да хапнем, да пийнем и да поогледаме красивото утро.

— Момент! — каза Пипин и се изчерви. — Бях забравил — от лакомия или глад, както благоволиш да го назовеш. Гандалф, Митрандир по вашему, ме помоли да нагледам коня му — Сенкогрив, великолепен рохански жребец. Разправят, че кралят го ценял като зеницата на очите си, макар да го подари на Митрандир заради големите му услуги. Мисля, че новият господар обича коня си повече от мнозина хора и ако добрата му воля има някакво значение за този град, препоръчвам безмерно да се грижите за Сенкогрив — да се отнасяте към него по-любезно, отколкото към хобитите, ако е възможно.

— Хобити ли? — попита Берегонд.

— Така се нарича моят народ — обясни Пипин.

— Радвам се да го науча — каза Берегонд. — Сега мога да кажа, че чуждият акцент не загрозява благородната реч, а хобитите са сладкодумен народ. Но да вървим! Ще ме запознаеш с този добър кон. Обичам животните, ала рядко ги виждаме в нашия каменен град; моят народ идва от планинските долини, а преди това е живял в Итилиен. И не се бой! Ще минем за кратко посещение на вежливост, сетне отиваме право към столовата.

Пипин откри, че Сенкогрив е добре настанен и се радва на всички необходими грижи. В шестия кръг, извън стените на Крепостта, имаше чудесни конюшни, където бързи коне бяха винаги на разположение досами жилищата на кралските вестоносци — пратеници, готови по всяко време да препуснат със заповед от Денетор или старшите военачалници. Но сега всички коне и ездачи бяха на път.

Когато Пипин влезе в конюшнята, Сенкогрив изцвили и обърна глава.

— Добро утро! — каза Пипин. — Гандалф ще дойде, щом се освободи. Зает е, но ти праща поздрави, а аз трябва да видя дали всичко е наред; надявам се, че почиваш след тежкия труд.

Сенкогрив вирна глава и тропна с копито, но разреши на Берегонд да го погали по челото и да потупа мощните му хълбоци.

— Сякаш не е пристигнал току-що от дълъг път, а само чака да препусне — каза Берегонд. — Колко е силен и горд! Къде е сбруята му? Навярно е хубава и скъпа.

— Никоя сбруя не е достойна за него — отвърна Пипин. — Той не признава юзда. Ако благоволи, ще те носи; не желае ли — е, тогава не ще го укротят юзда, оглавник, камшик или бич. Довиждане, Сенкогрив! Потрай още малко. Битката наближава.

Сенкогрив вдигна глава и изцвили тъй силно, че цялата конюшня се разтресе, а двамата запушиха уши. После провериха дали яслите са пълни и излязоха.

— А сега към нашите ясли — рече Берегонд и поведе Пипин обратно към Крепостта.

Минаха през една врата откъм северната страна на голямата кула, спуснаха се по дълго прохладно стълбище и се озоваха в широк коридор, осветен с фенери. В стените бяха прорязани гишета и едно от тях беше отворено.

— Тук е складът и столовата на моя отряд от Стражата — поясни Берегонд. — Привет, Таргон! — подвикна той през гишето. — Още е рано, но водя нов боец на Владетеля. Отдалече идва и дълго е затягал колана, пък и тая сутрин се е потрудил, та е гладен. Дай ни каквото ти се намира!

Намери се хляб, масло, сирене и ябълки — последните от зимния запас, сбръчкани, но сочни и сладки; освен това получиха кожена манерка с младо пиво и дървени чинии и чаши. Наслагаха всичко в ракитова кошница и се измъкнаха на слънце; Берегонд отведе Пипин към източния край на огромната издадена стена, където имаше амбразура с каменна пейка край ръба. Оттук можеха да огледат утринния свят.

Заеха се да унищожат запасите, разговаряйки ту за Гондор и местните нрави и обичаи, ту за Графството и страните, които Пипин бе видял. И колкото повече приказваха, толкова повече се изумяваше Берегонд и гледаше с безкрайно удивление как хобитът седи на пейката, размахал късите си крака, или се изправя на пръсти върху нея, за да надникне над ръба на стената към далечните поля.

— Не ще крия, уважаеми Перегрин — каза Берегонд, — че те мислехме едва ли не за някое от нашите деца, за хлапе, що е видяло най-много девет лета; ала си минал през чудеса и несгоди, с каквито могат да се похвалят малцина от белобрадите ни старци. Предполагах, че на Владетеля му е скимнало да си вземе благороден паж, както казват, че правели древните крале. Но сега виждам, че не е тъй, и те моля да ми простиш глупостта.

— Прощавам — каза Пипин. — Впрочем не си сбъркал чак толкова. За своя народ все още съм почти хлапак и ми остават още четири години, докато „навърша възраст“, както казваме в Графството. Но не се тревожи за мен. Ела да ми обясниш какво се вижда оттук.

Слънцето вече се бе издигнало и разсейваше мъглите из долината. Последните остатъци се отдалечаваха над главите им като бели парцаливи облачета, понесени от засилващия се източен вятър, под който заплющяваха знамената и белите флагове на крепостта. Далече в дъното на долината, на около пет левги по права линия, мътно блестеше Великата река, идваща от северозапад и завиваща в мощна дъга на югозапад, за да изчезне от поглед сред искряща омара, на петдесет левги отвъд която лежеше Морето.

Пред Пипин се разстилаше целият Пеленор, осеян в далечината с чифлици и огради, хамбари и краварници, ала никъде не се виждаха стада. Многобройни пътища и коловози пресичаха зелените поля и по тях бе оживено. Върволици от коли се движеха към Голямата порта, други излизаха от нея. От време на време пристигаше конник, скачаше от седлото и изтичваше навътре. Но най-гъсто бе движението по главното шосе, което водеше на юг, после завиваше по-рязко от Реката, минаваше в подножието на хълмовете и скоро се губеше от поглед. То беше широко и покрито с гладки плочи, покрай него от източната страна имаше затревен път за конниците, а малко по-нататък се издигаше стена. Ездачите препускаха напред-назад, но шосето от край до край бе задръстено от големи закрити каруци, устремени на юг. Скоро Пипин забеляза, че всъщност всички спазват установения ред — каруците се движеха в три колони, най-бързата теглена от коне; във втората волове влачеха грамадни фургони с красиви пъстри чергила; а по западния край на шосето отрудени мъже дърпаха ръчни колички.

— Това е пътят към долините Тумладен и Лосарнах, а по-нататък към планинските села и Лебенин — обясни Берегонд. — Последните каруци отнасят към убежищата старците, децата и жените, които ще ги придружават. До пладне всички трябва да минат през Портата и да разчистят пътя на една левга напред, такава е заповедта. Печална необходимост. — Той въздъхна. — Кой знае колцина ще се срещнат подир раздялата. В този град открай време децата са малко; а сега не остава ни едно… освен няколко юноши, които отказват да заминат и могат да си намерят работа — моят син е между тях.

Помълча. Пипин тревожно гледаше на изток, сякаш очакваше всеки миг из полята да нахлуят хиляди орки.

— Какво виждам нататък? — запита той, сочейки към широкия завой на Андуин. — Друг град ли е, или що?

— Град беше — отвърна Берегонд, — главният град на Гондор, а тук бе само неговата крепост. От двете страни на Андуин виждаш руините на Осгилиат, отдавна превзет и опожарен от враговете ни. Ала ние отново го превзехме в дните на Денеторовата младост — не за да живеем в него, а да го удържим като челен пост и да възстановим моста, по който минаваха армиите ни. А после от Минас Моргул дойдоха Злите Конници.

— Черните конници? — възкликна Пипин и широко разтвори очи, помръкнали от разбуден стар страх.

— Да, черни бяха — потвърди Берегонд, — и виждам, че знаеш нещичко за тях, макар да не ги спомена в разказа си.

— Знам ги — тихо произнесе Пипин, — но не бих искал да говоря за тях тъй близо… тъй близо…

Той замлъкна, хвърли поглед отвъд Реката и му се стори, че не вижда нищо освен необятна заплашителна сянка. Може би просто планините се мержелееха на хоризонта и двадесетте левги мъглив въздух смекчаваха назъбените им очертания; може би само облачна стена се издигаше там, а зад нея тъмнееше още по-гъст мрак. Ала имаше чувството, че пред очите му здрачът се сбира и притъмнява безкрайно бавно, надигайки се да погълне слънчевите поля.

— Тъй близо до Мордор? — спокойно изрече Берегонд. — Да, нататък е той. Рядко изричаме името му, ала открай време живеем с тази сянка — понякога тя изглежда по-бледа и далечна, понякога по-близка и мрачна. Сега расте и притъмнява, а с нея расте нашият срах и безпокойство. Преди по-малко от година Злите конници отново завоюваха бродовете и погубиха мнозина от най-храбрите ни мъже. Най-сетне Боромир успя да отблъсне врага от западния бряг и затова все още удържаме почти половината Осгилиат. Няма да е за дълго. Сега очакваме оттам нова атака. Може би главната атака на бъдещата война.

— Кога? Имаш ли някакво предположение? Снощи видях кладите и вестоносците, а Гандалф каза, че това е знак за началото на войната. Стори ми се, че отчаяно бърза. Ала сега събитията сякаш отново са забавили ход.

— Само защото вече всичко е готово. Това е затишие пред буря.

— Но защо горяха кладите снощи?

— Късно е да дириш помощ, когато вече си обсаден — отвърна Берегонд. — Но аз нямам достъп до съвета на Владетеля и неговите военачалници. Много са пътищата, по които получават вести. А Владетелят Денетор не е като другите хора — надалеч вижда той. Някои казват, че нощем седял сам в своята стаичка високо в Кулата и като напрягал мисълта си ту насам, ту натам, можел да разчете бъдещето; понякога дори се борел с Врага и прониквал в мислите му. Затова е престарял, изхабен преждевременно. Но както и да е, господарят Фарамир е далеч отвъд Реката с някаква опасна задача и може да е пратил вести. А ако искаш да знаеш защо според мен са лумнали кладите, то е заради снощните новини от Лебенин. Към устието на Андуин от Юга наближава огромен флот на корсарите от Умбар. Те вече отдавна не се боят от мощта на Гондор, съюзили са се с Врага и сега се готвят да му помогнат с мощен удар. Тази атака ще отклони подкрепленията, които очаквахме от Лебенин и Белфалас, заселени от многочислен и храбър народ. Затова мислите ни още по-силно се стремят на север, към Рохан, затова толкоз се радваме на победните вести, които носиш. И все пак… — Той помълча, стана и се огледа на север, изток и юг. — Събитията в Исенгард подсказват, че сме оплетени в огромна стратегическа паяжина. Вече не става дума за препирни около бродовете, набези от Итилиен и Анориен, засади и плячкосване. Задава се всеобхватна, отдавна подготвяна война и каквото и да нашепва гордостта, ние сме само пионки в нея. Известяват ни, че войските се раздвижвали в Далечния изток отвъд Вътрешното море, на север в Мраколес и на юг в Харад. Сега всички кралства ще бъдат подложени на изпитанието — да издържат или да рухнат… в Сянката. Ала за нас, драги Перегрин, остава тая чест — да поемем най-мощния удар, най-бясната ненавист на Мрачния владетел, защото тя идва отвъд бездните на времето и морските дълбини. Тук ще се стовари най-страшната гръмотевица. И затова толкоз бързаше насам Митрандир. Та кой ще устои, ако паднем? И виждаш ли някаква надежда, драги Перегрин, да устоим?

Пипин не отговори. Погледна могъщите стени, кулите с бодро развети знамена и слънцето сред небосвода, после обърна взор към изтока с прииждащия мрак; помисли си за дългите пръсти на тая Сянка — орките сред гори и планини, измяната на Исенгард, злокобните птици, Черните конници по друмищата на Графството… и крилатият ужас, Назгулите. Побиха го тръпки и надеждата му посърна. В същия миг слънцето помръкна за секунда, сякаш черно крило се бе плъзнало по лика му. Стори му се, че от небесата долита недоловим за слуха крясък — слаб, ала вледеняващ кръвта, жесток и хладен. Пребледня и се прикри под стената.

— Какво беше това? — запита Берегонд. — И ти ли усети нещо?

— Да — промърмори Пипин. — Сянката на съдбата и знакът на нашата гибел, един от Злите конници в небето.

— Да, сянката на съдбата — повтори Берегонд. — Боя се, че Минас Тирит ще загине. Като че някой изсмука топлината на кръвта ми.

Двамата поседяха безмълвно с наведени глави. После Пипин изведнъж вдигна поглед и видя, че слънцето отново грее и знамената се развяват. Разтърси рамене.

— Отмина — изрече той. — Не, в сърцето ми още няма място за отчаяние. Гандалф рухна, ала отново се върна при нас. Можем да устоим, та макар и на един крак или дори на колене.

— Право казваш! — викна Берегонд, изправи се и закрачи напред-назад. — Не, може всичко да е смъртно на тоя свят, ала Гондор не ще загине сега. Не ще загине дори ако лютият враг превземе стените и струпа планини от леш пред тях. Остават ни други твърдини и тайни пътища за бягство през планината. Надежда и памет ще продължават да живеят в някоя потайна долина, където тревата зеленее.

— Все едно, бих искал по-скоро да свършва за добро или за зло — каза Пипин. — Не съм боец и неохотно мисля за сражения, но най-лошото е да чакам в навечерието на неминуема битка. Колко дълъг изглежда денят! Бих бил по-щастлив, ако не се налагаше да чакаме и бдим, без да нанасяме първия удар. Мисля, че и Рохан нямаше да удари, ако не бе Гандалф.

— Е, тук засягаш болното място на мнозина от нашите! — отвърна Берегонд. — Но нещата може да се променят след завръщането на Фарамир. Той е храбър, по-храбър, отколкото смятат някои; в наше време е трудно да се повярва, че един военачалник може да бъде мъдър и запознат с науката и песните от древните пергаменти като него, и все пак на бойното поле да се покаже твърд и решителен. Ала такъв е Фарамир. Не тъй буен и страстен като Боромир, но е равен нему по твърдост. И все пак — що може да стори наистина? Не можем да щурмуваме планините на… на отвъдното царство. Обсегът ни е ограничен и не можем да ударим, преди врагът да се приближи. Тогава ще ни трябва тежка десница!

Той потупа дръжката на меча си.

Пипин го изгледа — висок, горделив и благороден като всички мъже, които бе видял досега в тази страна; очите му заблестяха при мисълта за битка. „Уви! Усещам десницата си лека като перце — помисли хобитът, но премълча. Пионка — така ли казваше Гандалф? Може и тъй да е, само че съм сбъркал дъската.“

Тъй разговаряха, докато слънцето се издигна високо и внезапно камбаната удари пладне. Крепостта се раздвижи — всички освен стражата бързаха за обяд.

— Ще дойдеш ли с мен? — запита Берегонд. — За днес можеш да обядваш в нашата трапезария. Не знам в кой отряд ще те зачислят и дали Владетелят няма да те задържи в личната си охрана. Но сега си добре дошъл. И няма да е зле да се запознаеш с повечко хора, докато още има време.

— С радост ще дойда — каза Пипин. — Самотен съм, право да си кажа. Оставих в Рохан най-добрия си приятел и нямах с кого да разменя две приказки. Дали пък не мога наистина да вляза в твоя отряд? Ти ли си командирът? Ако е тъй, можеш ли да ме вземеш, или да ходатайстваш за мен?

— Не, не — разсмя се Берегонд, — не съм командир. Нямам ни чин, ни служба, ни звание — прост войник съм от Трети отряд на Крепостта. Ала знай, драги Перегрин, че в нашия Град се смята за достойно да бъдеш прост войник от Стражата на Гондорската кула и нашите мъже са заслужили почит в цялата страна.

— Не ми се полага чак толкова — каза Пипин. — Отведи ме до нашата стая и ако Гандалф не се е върнал, ще дойда където кажеш… като твой гост.

Не завариха в квартирата нито Гандалф, нито вест от него, тъй че Пипин придружи Берегонд и се запозна с мъжете от Трети отряд. С това Берегонд явно спечели не по-малко уважение, отколкото гостът, защото Пипин бе посрещнат с истинска радост. В Крепостта вече бяха плъзнали слухове за спътника на Митрандир и дългия му разговор на четири очи с Владетеля; говореше се, че от Севера пристигнал принц на полуръстовете да предложи на Гондор съюз и пет хиляди меча. Някои пък твърдяха, че когато пристигнат Роханските конници, всеки ще носи зад гърба си боец-полуръст — дребен, ала неустрашим.

За съжаление Пипин трябваше да опровергае изпълнените с надежда слухове, ала не успя да се отърве от новата си титла — единствено достойна, както смятаха хората, за някой, който е спечелил дружбата на Боромир и почитта на Владетеля Денетор; благодаряха му, че е дошъл сред тях, жадно слушаха разказите му за далечни страни и му предлагаха до насита храна и пиво. Всъщност единствената неприятност идваше от съвета на Гандалф да бъде „предпазлив“ и да не си развързва езика, както е обичайно за хобит между приятели.

Накрая Берегонд се изправи.

— Засега довиждане — каза той. — Застъпвам на пост до залез-слънце, а мисля, че и другите имат задължения. Но ако си самотен, както казваш, ще ти трябва весел водач из Града. Синът ми с удоволствие ще те придружи. Ако искаш, слез до най-долния пръстен и питай къде е Старата гостилница на Рат Селердаин, Фенерджийската улица. Ще го намериш там заедно с други хлапета, които остават в града. Може би има какво да видиш край Голямата порта, преди да я затворят.

Той си тръгна, скоро го последваха и останалите. Макар и леко замъглен, денят още бе хубав и ставаше топло за март, дори и толкова на юг. На Пипин му се доспа, но квартирата изглеждаше мрачна и той реши да слезе да поогледа Града. Взе със себе си няколко залъка, които бе скътал за Сенкогрив, и те бяха приети благосклонно, макар че явно нищо не липсваше на коня. После закрачи надолу по плетеницата от улички.

Навсякъде хората го оглеждаха с любопитство. Пред него бяха тържествено любезни и поздравяваха по гондорски обичай с приведена глава и ръце на гърдите, ала зад гърба си често дочуваше гласове — тия от улицата викаха близките си да излязат да видят принца на полуръстовете, спътника на Митрандир. Мнозина не говореха на Общия език, но не след дълго Пипин разбра поне какво означава Ернил и Ферианат — титлата му го бе изпреварила по уличките на Града.

По сводести улици, красиви алеи и плочници той най-сетне стигна до първия, най-широк кръг и там го упътиха към Фенерджийската улица, която водеше до Голямата порта. На нея намери Старата гостилница — висока сграда от изтъркан сив камък с две крила, които отстъпваха назад от улицата, а между тях имаше тясна затревена площ и зад нея — самата странноприемница с множество прозорци, с широка колонада по цялата дължина и стъпала, слизащи към тревата. Между колоните играеха няколко момчета, единствените деца, които бе видял в Минас Тирит, и той спря да ги погледа. Скоро едно от тях го забеляза, с крясък се втурна по тревата и изскочи на улицата, последвано от неколцина други. Застана пред Пипин и го огледа от глава до пети.

— Привет! — каза хлапето. — Откъде идваш? Не си от Града.

— Не бях — съгласи се Пипин, — но казват, че вече съм един от гондорските мъже.

— Хайде де! — възкликна момчето. — Ако е тъй, значи всички тук сме мъже. На колко си години и как се казваш? Аз вече навърших десет години и скоро ще стана пет фута. По-висок съм от теб. Няма как, баща ми е от най-високите в Стражата. Кой е баща ти?

— На кой въпрос да отговаря най-напред? Баща ми има чифлик из земите около Бели извор край Скътана паланка в Графството. Скоро ще навърша двайсет и девет, тъй че тук те бия по точки; обаче съм висок само четири фута и едва ли ще раста тепърва освен на ширина.

— Двайсет и девет! — подсвирна момчето. — Ама ти си бил съвсем стар! Колкото чичо ми Йорлас. Нищо де — добави то с надежда, — обзалагам се, че мога да те изправя на глава или да те просна по гръб.

— Може, ако ти позволя — разсмя се Пипин. — А може и аз тебе да обърна — по нашия край знаем някои хитри похвати в борбата. И там, позволи ми да ти съобщя, ме смятат за необичайно едър и силен; още никому не съм позволил да ме изправи на глава. Като пораснеш, ще разбереш, че хората невинаги са такива, каквито изглеждат; и макар да ме смяташ за непознато хлапе и лесен противник, чуй предупреждението ми: не съм хлапе, а полуръст, храбър, як и зъл!

Пипин се смръщи тъй зловещо, че момчето отстъпи назад, но веднага се върна със стиснати юмруци и в очите му запламтяха войнствени искрици.

— Не! — отново се разсмя Пипин. — Не вярвай на хвалбите на странниците! Никакъв боец не съм. Но във всеки случай ще е по-учтиво онзи, който предизвиква, да си каже името.

Момчето гордо вирна глава.

— Аз съм Бергил, син на Берегонд от Стражата.

— Така си и мислех — каза Пипин. — Приличаш на баща си. Познавам го и той ме прати да те потърся.

— Защо не каза веднага? — възкликна Бергил и изведнъж по лицето му се изписа отчаяние. — Само не казвай, че е размислил и ще ме отпрати с женорята! А, не, последните каруци вече заминаха.

— Не знам дали заръката му е добра, но поне не е толкова лоша — отвърна Пипин. — Каза, че ако вече нямаш намерение да ме изправиш на глава, можеш да развеселиш един самотен странник и да го разведеш из Града. Аз пък бих ти разказал туй-онуй за далечни страни.

Бергил плесна с ръце и облекчено се засмя.

— Всичко е наред! — викна той. Идвай, щом е тъй! След малко отиваме на Портата да погледаме. Да вървим.

— Какво става там?

— Преди залез-слънце се чака по Южния път да дойдат Военачалниците от Областите. Ела с нас и ще видиш.

Откакто се раздели с Мери, Пипин не бе срещал по-приятен спътник. Скоро двамата с Бергил се увлякоха във весел разговор, докато крачеха по улиците, без да обръщат внимание на любопитните погледи. Не след дълго се озоваха сред тълпа, отиваща към Голямата порта. Тук Пипин окончателно спечели почитта на Бергил, защото щом съобщи името си и паролата, стражата с поклон го пусна да мине; нещо повече, разрешиха да вземе и спътника си.

— Добре стана! — каза Бергил. — Нас, момчетата, вече не ни пускат до Портата без възрастен придружител. Сега ще видим всичко.

Извън Портата множество мъже се бяха струпали край шосето и широкия павиран площад, на който се събираха всички пътища към Минас Тирит. Всички погледи бяха отправени на юг и скоро се надигна шепот:

— Гледайте, прашен облак! Идат!

Пипин и Бергил се провряха през тълпата най-отпред и зачакаха. В далечината засвириха рогове и радостни възгласи заприиждаха като вятър. После гръмко запяха фанфари и народът наоколо се развика: „Форлонг! Форлонг!“

— Какво казват? — запита той.

— Форлонг е дошъл — отвърна Бергил. — Старият Форлонг Дебели, Владетел на Лосарнах. Там живее прадядо ми. Ура! Ето го. Добрият стар Форлонг!

Начело на колоната пристъпваше едър кон с мощни нозе, язден от широкоплещест и невероятно пълен мъж — стар и белобрад, ала в ризница, с черен шлем и дълго тежко копие. Зад него гордо се задаваше колона от прашни мъже, въоръжени с огромни бойни секири; бяха навъсени, невисоки и малко по-смугли от всички гондорци, които Пипин бе виждал досега.

— Форлонг! — викаше тълпата. — Вярно сърце, верен другар! Форлонг!

Ала когато мъжете от Лосарнах отминаха, наоколо замърмориха:

— Само толкова! Двеста души, колко са те? Очаквахме десетократно повече. Сигурно е заради новите вести за черния флот. Отделят едва една десета от силата си. Е, и това е по-добре от нищо.

Тъй идваха отрядите, посрещани с приветствия и радостни възгласи, сетне отминаваха навътре през Портата — мъже от Областите, потеглили да защитят в мрачния час Града на Гондор; ала бяха все тъй малобройни, далеч по-малко от онова, което надеждата очакваше и нуждата налагаше. С широки крачки се зададе Дерворин, син на владетеля на долината Рингло, повел своите хора — триста. От възвишенията на Мортонд, широката Чернокоренна долина, идваше снажният Дуинхир със синовете си Дуилин и Деруфин и петстотин стрелци. От далечния Анафалас, наречен Дългобряг, пристигна дълга и пъстра колона — ловци, пастири и селяци от малките паланки, почти всички с голи ръце освен хората от свитата на владетеля им Голасгил. От Ламедон дойдоха неколцина мрачни планинци без предводител. Минаха стотина рибари от Етир, освободени от служба на корабите. Появи се Хирлуин Прекрасни от Зелените хълмове на Пинат Гелин с триста благородни мъже в зелени одежди. Последен и най-величав пристигна Имрахил, принц на Дол Амрот, родственик на Владетеля; под златистите знамена с емблемата на Кораба и Сребърния лебед водеше отряд конници на сиви жребци, а зад тях се задаваха с песен седемстотин бойци — царствено снажни, сивооки и тъмнокоси.

И това бе всичко — по-малко от три хиляди души. Повече нямаше да дойдат. Крясъците и тропотът на нозе отминаха към Града и заглъхнаха. Посрещачите постояха мълчаливо. Прахът висеше из въздуха, вятърът бе стихнал и вечерта бе натегнала от тревога. Вече наближаваше часът за затваряне на Портата и червеното слънце бе потънало зад Миндолуин. Над Града падаше сянка.

Пипин вдигна очи и му се стори, че небето е станало пепеляво, сякаш отгоре бе надвиснал облак от дим и прах, през който едва проникват мътни лъчи. Ала на Запад чезнещото слънце бе обагрило мъглите и Миндолуин се чернееше като пред тлеещ огън, изпъстрен с разпалени въглени.

— И тъй един прекрасен ден завършва с гняв! — изрече той, забравил за момчето до себе си.

— Тъй ще е, ако не се прибера, преди да удари вечерната камбана — рече Бергил. — Хайде! Ето и сигнала за затваряне на Портата.

Ръка за ръка тръгнаха назад към града и минаха последни преди затварянето на Портата; тъкмо стигнаха до Фенерджийската улица, когато по всички кули тържествено зазвъняха камбани; По прозорците припламваха светлинки, откъм стените, където бяха домовете и казармите на бойците, долетяха песни.

— Довиждане засега — каза Бергил. — Предай на баща ми много поздрави и благодарност, че ми прати другар. Идвай пак, моля те. Жалко, че е война, инак можехме да се забавляваме до насита. Щяхме да идем до прадядовата ми къща в Лосарнах; там е хубаво напролет, горите и полята са покрити с цветя. Е, някой ден може наистина да отскочим дотам. Ония никога не ще победят нашия Владетел, а пък баща ми е много храбър. Довиждане, ще те чакам!

Разделиха се и Пипин забърза към крепостта. Пътят му се стори дълъг и той скоро се обля в пот и огладня; бързо се спускаше непрогледна нощ. По небето не трепваше ни една звезда. Беше закъснял за вечерята в трапезарията, но Берегонд го посрещна радостно и седна до него да чуе новини за сина си. След трапезата Пипин поостана за малко, сетне се сбогува, защото го бе налегнала необичайна печал и жадуваше пак да види Гандалф.

— Можеш ли да намериш пътя? — запита Берегонд на изхода от малката зала в северния край на крепостта, където бяха разговаряли. — Навън е черна нощ, още повече, че има заповед да се закрият всички светлини в Града, та нищо да не се вижда отвъд стените. А мога да ти съобщя и още една заповед: рано сутринта ще те повикат при Владетеля Денетор. Боя се, че няма да попаднеш в Трети отряд. Да се надяваме, че пак ще се срещнем. Довиждане и лека нощ!

Квартирата тънеше в полумрак, само на масата просветваше малко фенерче. Гандалф го нямаше. Унинието още по-тежко налегна Пипин. Той се изкатери на пейката и опита да надникне през прозореца, но все едно, че гледаше в мастилена локва. Слезе, дръпна кепенците и си легна. До някое време лежа, заслушан да дочуе завръщането на Гандалф, после потъна в неспокоен сън.

През нощта го събуди светлина и той видя, че Гандалф се е върнал и крачи напред-назад из стаята. На масата имаше свещи и пергаментови свитъци. Чу вълшебника да въздиша и да мърмори:

— Кога ли ще се върне Фарамир?

— Здрасти! — обади се Пипин, подавайки глава иззад завесата. — Мислех, че съвсем си ме забравил. Радвам се да те видя пак. Дълъг ден беше днес.

— Ала нощта ще е твърде кратка — отвърна Гандалф. — Върнах се, защото трябва малко да се усамотя на спокойствие. Ти поспи в леглото, докато имаш тая възможност. По изгрев-слънце отново ще те заведа при Владетеля Денетор. Не, не по изгрев-слънце, а когато ни повикат. Дойде часът на Мрака. Зора няма да има.

Глава 2Пътят на Сивия отряд

Гандалф бе изчезнал и тътнещите копита на Сенкогрив заглъхнаха в нощта, когато Мери се върна при Арагорн. Имаше само леко вързопче, защото бе загубил раницата си край Парт Гален и цялото му имущество се ограничаваше с няколко полезни дреболии, открити сред руините на Исенгард. Азуфел вече бе оседлан. Леголас и Гимли чакаха с коня си наблизо.

— И тъй, все още оставаме четирима от Отряда — каза Арагорн. — Ще яздим заедно. Но няма да потеглим сами, както мислех. Сега кралят е решил да тръгне незабавно. Откакто се появи крилатата сянка, той иска да се върне към хълмовете под прикритието на нощта.

— А после накъде? — запита Леголас.

— Засега нищо не мога да кажа — отвърна Арагорн. — Колкото до краля, той ще отиде на сбора, който свика в Едорас след четири нощи. А там, мисля, ще чуе вест за сражения и Роханските конници ще поемат към Минас Тирит. Но лично аз и всеки, който реши да дойде с мен…

— Аз ще съм! — викна Леголас.

— И Гимли с него! — обади се джуджето.

— Е, добре, лично аз не съм наясно — продължи Арагорн. — Трябва да сляза към Минас Тирит, но още не знам по кой път. Наближава отдавна чаканият час.

— Не ме изоставяйте! — възкликна Мери. — Досега не бях много полезен, но не искам да ме скътат някъде като багаж, докато всичко свърши. Не вярвам Конниците да искат да си губят времето с мен. Впрочем кой знае. Нали кралят каза, че когато се прибере у дома, иска да седна край него и да му разправя за Графството.

— Да — каза Арагорн, — и мисля, че пътят ти е с него, Мери. Но не чакай да свърши с веселба. Боя се, че много вода ще изтече, преди Теоден да седне спокойно в Медуселд. Безброй надежди ще посърнат през тая сурова пролет.

Скоро всички бяха готови за път — двадесет и четирима ездачи плюс Гимли зад Леголас и Мери пред Арагорн. Препускаха стремглаво в нощта. Малко след като минаха мъглите край Бродовете на Исен, един от последните Конници наближи в галоп челото на колоната.

— Господарю — каза той на краля, — зад нас се задават ездачи. Стори ми се, че ги чух още като пресичахме бродовете. Сега сме сигурни. Препускат с все сила и ни догонват.

Теоден незабавно заповяда да спрат. Конниците се обърнаха и стиснаха копията. Арагорн скочи от коня, свали Мери на земята и като изтегли меча си, застана до стремето на краля. Еомер и оръженосецът му се върнаха назад. Мери повече от когато и да било се чувстваше като ненужен багаж и се питаше какво да прави, ако започне битка. Ами ако малобройната кралска охрана бъде обкръжена и разбита, а той избяга в мрака — сам сред дивите степи на Рохан, без ни най-малка представа къде е? „Лоша работа!“ — помисли си той. Изтегли меча и стегна пояса си.

Залязващата луна беше засенчена от огромен провлачен облак, но внезапно отново изплува на свобода. В същия миг дочуха тропот на копита и зърнаха черни фигури да се задават стремително откъм бродовете. Тук-там лунните лъчи проблясваха по върховете на копията. Не можеше да се разбере колцина са преследвачите, ала поне не отстъпваха по брой на кралската свита.

Когато приближиха на петдесетина крачки, Еомер гръмко извика:

— Стой! Стой! Кой язди през Рохан?

Жребците на преследвачите спряха изведнъж. Настана тишина; после зърнаха в лунния светлик един от конниците да слиза на земята и бавно да крачи към тях. Ръката му бледо просветна, когато я вдигна с дланта напред в знак на мир; ала кралските стражи сграбчиха оръжията си. На десет крачки от тях мъжът спря. Беше висок — стройна тъмна сянка. Звънкият му глас проехтя в нощта.

— Рохан? Рохан ли рече? Радостна вест. Отдалеч бързаме да дирим тая страна.

— Намерихте я — каза Еомер. — Навлязохте в нея, когато пресякохте бродовете. Но тук са владенията на Теоден крал. Никой не язди през тях без негово позволение. Кои сте? И закъде бързате?

— Аз съм Халбарад Дунадан, Скиталец от Севера — викна мъжът. — Търсим Арагорн, сина на Араторн и чухме, че бил в Рохан.

— И го намерихте! — викна Арагорн. Подхвърли юздите на Мери, изтича напред и прегърна пришълеца. — Халбарад! От всички радости тая е най-неочакваната!

Мери въздъхна с облекчение. Беше си мислил, че това е последната отчаяна хитрина на Саруман, за да издебне краля, когато го придружават само неколцина бойци; но, изглежда, поне засега нямаше да се наложи да загине, защитавайки Теоден. Прибра меча си в ножницата.

— Всичко е наред — обърна се назад Арагорн. — Това са мои близки от страната, където живеех. Но защо идват и колко са, ще узнаем от Халбарад.

— Водя тридесет души — каза Халбарад. — Само толкова от нашите успях да събера набързо, но братята Еладан и Елрохир пожелаха да воюват и тръгнаха с нас. Препускахме без отдих, откакто получихме призива ти.

— Но аз не съм ви призовавал другояче, освен мислено — каза Арагорн. — Душата ми неведнъж е копняла за вас и тази нощ повече от всякога, ала вест не съм пращал. Е, хайде! Всички тия въпроси ще трябва да изчакат. Срещаме се сред напрежение и опасност. Елате с нас сега, ако кралят разреши.

Теоден искрено се зарадва на новината.

— Добре! — каза той. — Ако тия твои близки поне малко приличат на теб, благородни Арагорн, тридесет конници са сила, която не се мери с бройка.

Конниците потеглиха отново. Арагорн яздеше с Дунеданците и след като поговориха за вестите от Севера и Юга, Елрохир каза:

— Нося заръка от баща си: Дните са кратки. Бързаш ли, спомни си за Пътя на Мъртвите.

— Дните винаги са ми се стрували кратки, за да изпълня туй, що желая — отвърна Арагорн. — Ала наистина много ще трябва да бързам, та да поема по онзи път.

— Скоро ще видим — каза Елрохир. — Но да не говорим повече за това по откритите друмища!

— Какво ми носиш, сънароднико? — обърна се Арагорн към Халбарад, защото го бе видял, че вместо копие стиска дълга пръчка, сякаш дръжка на знаме, но плътно обвита с черно платно и омотана с дълги ремъци.

— Нося ти дар от Владетелката на Ломидол — отвърна Халбарад. — Тайно го извеза и много труд положи. Но ти праща вест: Кратки са вече дните. Или ще ни споходи надежда, или вече не ще има на що да се надяваме. Затуй ти провождам каквото извезах за теб. Сбогом, Елфически камък!

— Сега знам какво носиш — промълви Арагорн. — Засега продължавай да го носиш вместо мен!

Той се обърна и погледна към Севера под едрите звезди, сетне замълча и не отрони нито дума до края на нощното пътуване.

Нощта преваляше и здрачът на изток просветляваше, когато най-после се изкачиха по Усоева котловина и достигнаха Рогоскал. Тук трябваше да спрат за кратка почивка и съвещание.

Мери спа, докато Леголас и Гимли не го събудиха.

— Слънцето огря — каза Леголас. — Вече всички са на крак и гледат да си свършат работата. Ставай, благородни сънливецо, и огледай крепостта, докато още имаш време!

— Преди три дни тук имаше битка — каза Гимли, — а двамата с Леголас играхме една игра и аз я спечелих с един-единствен орк. Ела да видиш къде е било! Има и пещери, Мери, приказни пещери! Как мислиш, Леголас, да ги посетим ли?

— Не! Няма време — отвърна елфът. — Не разваляй магията с прибързаност! Дадох ти дума да се върнем насам, ако пак настъпят дни на мир и свобода. Но вече наближава пладне, а както дочух, по това време ще обядваме и отново поемаме на път.

Мери стана и се протегна. Няколко часа сън не му стигаха; беше морен и потиснат. Тъгуваше за Пипин и усещаше, че е само товар, докато всички останали бързат по някаква задача, която той не разбираше докрай.

— Къде е Арагорн? — запита той.

— Във високата зала на кулата — каза Леголас. — Комай не е подвил крак тая нощ. Преди няколко часа каза, че трябва да помисли, и отиде нататък, придружен само от сънародника си Халбарад; някакви мрачни грижи или тревоги са го налегнали.

— Странна групичка са тия пришълци — каза Гимли. — Снажни са и благородни, а Роханските конници изглеждат същински хлапета пред тях; на повечето лицата са като на Арагорн — сурови, състарени като обрулени от вятъра скали; и всички мълчат.

— Но също като Арагорн, нарушат ли мълчанието, стават любезни — добави Леголас. — И забеляза ли братята Еладан и Елрохир? По-светли са одеждите им, красиви са и изтънчени като елфически владетели; и нищо чудно — нали са синове на Елронд Ломидолски.

— Защо са дошли? Чу ли нещо? — запита Мери. Вече се бе облякъл и метна на рамо сивия плащ; тримата заедно тръгнаха към разрушената порта на крепостта.

— И ти чу какво отвърнаха на въпроса — каза Гимли. — Казват, че в Ломидол пристигнала вест: Арагорн има нужда от сънародниците си. Нека Дунеданците препускат към него в Рохан! Но сега и те се питат откъде е дошла. Гандалф я е пратил, предполагам.

— Не, Галадриел е била — възрази Леголас. — Нали тя ни съобщи чрез Гандалф за идването на Сивия отряд от Севера?

— Да, прав си — каза Гимли. — Владетелката на Гората! Много сърца и копнежи е разчела тя. Ех, защо не си поискахме неколцина от твоите събратя, Леголас!

Леголас застана край портата, обърна ясен взор на североизток и прекрасното му лице потъмня.

— Не вярвам да дойде някой — отвърна той. — Те няма защо да тръгват на война; войната вече пламти по родните им земи.

Тримата другари се разходиха заедно, разговаряйки ту за един, ту за друг момент от битката, спуснаха се от разрушената порта, отминаха могилите на падналите сред зелената морава край пътя и накрая се изправиха на Шлемов вал да хвърлят поглед към Котловината. Там вече се издигаше черен, висок и каменист Мъртвешкия рид и ясно личеше къде хуорните са утъпкали и разорали тревата. Планинци от Дун и мнозина мъже от крепостния гарнизон работеха по Вала, из полята и край порутените стени; и все пак всичко изглеждаше удивително спокойно — морната долина си отпочиваше подир бясната буря. След малко тримата завиха назад и се върнаха да обядват в залата на крепостта.

Кралят вече бе там и щом влязоха, повика Мери и нареди да го настанят на съседния стол.

— Не всичко е както бих искал — каза Теоден, — защото това място не прилича на прекрасния ми замък в Едорас. Пък и приятелят ти замина. Но кой знае кога ще седнем двамата с теб на празнична трапеза в Медуселд; скоро ще се върна натам, ала не ще имам време за пиршества. Хайде сега! Яж, пий и дай да побъбрим, докато още можем. А после ще яздиш с мен.

— Може ли? — възкликна Мери, изненадан и възхитен. Още никога любезни слова не го бяха изпълвали е тъй дълбока благодарност. — Великолепно ще е! Боя се, че само се пречкам из нозете на всички — неуверено добави той, — но знайте, че бих желал да сторя всичко, що е по силите ми.

— Не се съмнявам — каза кралят. — Заръчах да ти приготвят едно добро планинско пони. По пътищата, които ни чакат, то ще те носи по-бързо от всеки друг кон. Напускам крепостта не през равнината, а по планинските пътеки, та да стигна до Едорас през Черноден, където ме чака благородната Еовин. Ако искаш, ще ми бъдеш оръженосец. Еомер, има ли тук подходящо бойно снаряжение за пазителя на меча ми?

— Тук няма големи оръжейници, господарю — отвърна Еомер. — Може да му намерим лек шлем по мярка, но нямаме нито ризница, нито меч за неговия ръст.

— Имам си меч — каза Мери, смъкна се от стола и изтегли от черната ножница бляскавото острие. Във внезапен прилив на любов към величавия старец, той прегъна коляно, стисна десницата му и я целуна. — Мога ли да положа меча на Мериадок от Графството в скута ви, кралю Теоден? — викна той. — Приемете верността ми, ако желаете!

— С радост я приемам — каза кралят и положи за благослов дългите си старчески ръце върху кестенявата коса на хобита. — Изправи се сега, Мериадок, рохански оръженосец от замъка Медуселд! Вземи меча си и го носи към победи!

— Ще ми бъдете като роден баща — каза Мери.

— Не за дълго — отвърна Теоден.

После двамата побъбриха над трапезата, докато Еомер се обади:

— Наближава часът, определен за тръгване, господарю. Да наредя ли да свирят роговете? Но къде е Арагорн? Не е обядвал и мястото му е празно.

— Ще се приготвим за път — каза Теоден. — Пратете някого да съобщи на благородния Арагорн, че часът наближава.

Кралят, придружен от Мери и стражата си, слезе от Портата на Крепостта към зелената морава, където се събираха Ездачите. Мнозина вече бяха на седлата. Отрядът щеше да е голям — кралят оставяше в крепостта само малък гарнизон и всички, които можеха да се отделят, заминаваха за военния сбор в Едорас. През нощта вече бяха потеглили хиляда копиеносци, но още около петстотин бяха останали да придружат краля — повечето мъже от полята и долините на Западния предел.

Малко настрани седеше безмълвен и дисциплиниран отрядът на Скиталците, въоръжени с копия, лъкове и мечове. Плащовете им бяха тъмносиви и сега качулките закриваха шлемовете и главите им. Конете им бяха силни и горделиви, ала с несресани гриви; един от тях още чакаше конника си. Това беше конят на Арагорн, който бяха довели от Севера; наричаше се Рохерин. По юздите и стремената не проблясваха скъпоценни камъни, злато или каквито и да било украшения; конниците също не носеха емблеми и знаци, само на лявото рамо на всеки плащ бе закопчана сребърна брошка с формата на лъчиста звезда.

Кралят яхна Снежногрив и Мери застана до него с понито си на име Стиба. След малко от Портата излезе Еомер, придружен от Арагорн, Халбарад с обвития в черно прът и двама високи мъже, ни млади, ни стари. Тъй силно си приличаха те, синовете на Елронд, че малцина можеха да ги различат — тъмнокоси, сивооки, с прекрасни елфически лица, облечени в еднакви лъскави ризници под сребристосивите плащове. Зад тях крачеха Леголас и Гимли. Но Мери виждаше само Арагорн, тъй смайваща бе промяната, която забелязваше у него, сякаш за една нощ дълги години бяха легнали на плещите му. Сурово бе лицето му, посивяло и изпито.

— Смут ме е обзел, владетелю — каза той, заставайки край коня на краля. — Странни слова дочух и видях отдалече нови заплахи. Дълго се труди мисълта ми и сега се боя, че трябва да променя плановете си. Кажи ми, Теоден, щом сега потегляш за Черноден, кога ще си там?

— Вече е цял час подир пладне — каза Еомер. — Преди мръкнало на третия ден ще стигнем до твърдината. Луната тогава ще е минала една нощ след пълнолуние и както заръча кралят, сборът ще се състои на следващия ден. Не можем по-бързо, щом трябва да сберем цялото войнство на Рохан.

Арагорн помълча.

— Три дни — прошепна той, — а сборът на Рохан тепърва ще започва. Но виждам, че по-бързо не ще стане. — Той вдигна глава и сякаш взе някакво решение; тревогата отстъпи от лицето му. — Тогава, владетелю, с твое разрешение ще направя нов избор за себе си и своите сънародници. Трябва да поемем по друг път и вече не ще се крием. Времето на потайностите отмина за мен. Ще препусна на изток по най-преките друмища и ще премина Пътя на Мъртвите.

— Пътя на Мъртвите! — потрепера Теоден. — Защо говориш за него?

Еомер се обърна и втренчено изгледа Арагорн; а на Мери му се стори, че лицата на Конниците, които дочуха тия думи, внезапно пребледняха.

— Ако наистина има такъв път — добави Теоден, — портата му е в Черноден; ала никой от живите не може да мине през нея.

— Уви, Арагорн, приятелю! — възкликна Еомер. — Надявах се да препуснем на бой рамо до рамо; но щом търсиш Пътя на Мъртвите, значи раздялата е дошла и едва ли пак ще се срещнем под слънцето.

— Въпреки всичко ще поема по онзи път — настоя Арагорн. — Но ти казвам, Еомер, че може пак да се срещнем в битката, ако ще да ни делят всички пълчища на Мордор.

— Прави каквото пожелаеш, благородни Арагорн — каза Теоден. — Такава е може би съдбата ти, да бродиш по странни пътища, където другите не смеят да пристъпят. Скръбна е тази раздяла и отнема част от силите ми, но повече не мога да се помайвам и трябва да поема по планинските друмища, без да се бавя. Сбогом!

— Сбогом, владетелю! — отвърна Арагорн. — Препускай към велика слава! Сбогом, Мери! Оставям те в добри ръце — по-добри, отколкото се надявахме, когато преследвахме орките до Ветроклин. Леголас и Гимли, надявам се, ще продължат с мен, ала не ще те забравим.

— Довиждане — каза Мери.

Не намери други думи. Чувстваше се съвсем дребничък, озадачен и потиснат от всички тия мрачни слова. Повече от всякога му липсваше неизчерпаемото веселие на Пипин. Конниците бяха готови и конете им риеха с копита; искаше му се да потеглят и всичко да свърши.

Теоден тихо изрече нещо, Еомер вдигна ръка и нададе мощен вик. Ездачите поеха напред. Прехвърлиха Вала, спуснаха се в котловината, после рязко завиха на изток по пътека, която около една миля лъкатушеше в полите на хълмовете, а накрая завиваше на юг и изчезваше сред възвишенията. Арагорн се изкачи на Вала и гледа подир кралските бойци, докато се отдалечиха из долината. После се обърна към Халбарад.

— Ето че си отиват трима души, които обичам, и най-малкият не е последен сред тях — промълви той. — Не знае към каква съдба препуска, ала и да знаеше, пак щеше да продължи.

— Дребен, но достоен е народът на Графството — каза Халбарад. — Почти нищо не знаят те за дългия труд, с който охранявахме границите им, ала не ги упреквам.

— А сега съдбите ни се преплитат — добави Арагорн. — И все пак, уви, тук трябва да се разделим. Е, добре, нека да похапна, после и ние ще бързаме. Елате, Леголас и Гимли! Трябва да поговорим.

Заедно се върнаха в Рогоскал, ала Арагорн дълго седя безмълвен край масата в залата, а другите го чакаха да заговори.

— Хайде! — каза накрая Леголас. — Говори, за да се разсееш и да отърсиш сянката от плещите си! Какво се е случило, откакто призори пристигнахме на това мрачно място?

— Видях битка и за мен тя бе по-безмилостна от боя за Рогоскал — отвърна Арагорн. — Гледах в Камъка от Ортанк, приятели.

— Гледал си в онзи проклет вещерски камък! — викна Гимли и по лицето му се изписа страх и изумление. — Каза ли нещо на… Онзи? Дори Гандалф се боеше от подобна среща.

— Забравяш с кого говориш — начумерено отвърна Арагорн и очите му проблеснаха. — Не обявих ли открито титлата си пред портите на Едорас? Какво се боиш, че бих могъл да му кажа? Не, Гимли — добави той с по-мек глас, строгостта изчезна от лицето му и той заприлича на човек, който много нощи наред се е трудил в болка и безсъница. — Не, приятели мои, аз съм законен господар на Камъка и имах правото и силата да го използвам, поне така прецених. Правото е несъмнено. Силата ми стигна… едва. — Той дълбоко си пое дъх. — Люта бе битката и умората бавно се разсейва. Не му казах нито дума и накрая покорих Камъка. Дори само това да бе, трудно щеше да го понесе. Той ме съзря. Да, драги Гимли, съзря ме, но не в одеждите, които виждате тук. Ако това му помогне, значи зле съм постъпил. Но не вярвам. Според мен вестта, че съм жив и бродя по света, бе удар право в сърцето му; досега не го знаеше. Очите на Ортанк не прозряха през бронята на Теоден; ала Саурон не е забравил Исилдур и меча на Елендил. Сега, в часа на най-важните му планове, се появяват наследникът на Исилдур и неговият Меч; да, аз му показах възроденото острие. Той още не е тъй могъщ, че да забрави страха; не, съмнения го гризат непрестанно.

— И въпреки това е покорил необятни владения — каза Гимли, — а сега ще удари още по-стремително.

— Прибързаният удар рядко улучва целта — каза Арагорн. — Трябва да притискаме Врага, вместо да чакаме ходовете му. Слушайте, приятели, когато овладях Камъка, аз узнах много неща. Видях от Юга да се задава към Гондор нечакана и страшна заплаха, която ще отклони много сили от защитата на Минас Тирит. Ако не я отблъснат бързо, смятам, че до десет дни Градът ще падне.

— Значи това го чака — каза Гимли. — Откъде да пратим помощ натам и как да стигне навреме?

— Нямам кого да пратя на помощ, значи сам трябва да ида — отвърна Арагорн. — Но в планините само един път може да ни отведе до брега, преди всичко да бъде изгубено. Пътят на Мъртвите.

— Пътят на Мъртвите? — повтори Гимли. — Злокобно име и не се нрави на роханците, както видях. Могат ли живите да поемат такъв път, без да загинат? И дори да минеш по него, що биха сторили шепа бойци против ударите на Мордор?

— Откакто са дошли Рохиримите, жива душа не е минавала по онзи път каза Арагорн, — защото е забранен. Но в този мрачен час наследникът на Исилдур може да поеме по него, стига да има смелост. Слушайте! Ето каква заръка ми носят от Ломидол синовете на премъдрия Елронд: Кажете на Арагорн да си спомни словата на ясновидеца и Пътя на Мъртвите.

— И какви са словата на ясновидеца? — запита Леголас.

— Чуйте що е изрекъл Малбет Ясновидеца в дните на Арведуи, последния крал във Форност:

— Загадъчни пътища, не ще и дума — каза Гимли, — но за мен не са по-загадъчни от знамената, що носиш.

— Ако това би ти помогнало да ги разбереш, каня те да дойдеш с мен — отвърна Арагорн, — защото тъкмо тия пътища ще поема. Но не потеглям с радост; единствено нуждата ме тласка напред. Затуй ще ви взема само ако идвате доброволно — знайте, че ви чака умора, неудържим страх, а може би и нещо по-лошо.

— Ще дойда с теб дори по Пътя на Мъртвите, накъдето и да ме изведе — каза Гимли.

— И аз ще дойда — каза Леголас. — Не се боя от мъртвите.

— Дано забравените хора не са забравили да се бият — заяви Гимли, — инак не виждам защо ще смущаваме покоя им.

— Ще разберем, ако стигнем до Ерех — каза Арагорн. — Но клетвата, която са нарушили, била да се бият против Саурон, значи трябва да се сражават, ако искат да я изпълнят. На Ерех и до днес има един черен камък, казват, че го е донесъл Исилдур; положил го на хълма и там Планинският крал се заклел да му бъде съюзник в първите дни на Гондорското кралство. Ала когато Саурон се завърнал и мощта му отново нараснала, Исилдур призовал Планинците да изпълнят клетвата си и те отказали — в Мрачните години се били преклонили пред Саурон. Тогава Исилдур рекъл на краля им: „Сетен владетел ще бъдеш. И ако ли Западът се окаже по-могъщ от твоя Черен господар, нека туй проклятие падне върху теб и народа ти: покой да не знаете, додето не изпълните клетвата си. Защото тази война ще трае безчетни години и още веднъж ще ви призоват преди края.“ И те побягнали пред гнева на Исилдур и не посмели да тръгнат на бой заедно с пълчищата на Саурон; укрили се в потайни планински области, без да се показват пред другите народи, и бавно взели да гаснат сред голите хълмове. До ден-днешен ужасът от Неспокойните мъртъвци тегне над хълма Ерех и всички други места, където се укривали тия люде. Но по този път трябва да поема, щом никой от живите не може да ми помогне.

Арагорн се изправи.

— Елате! — извика той, изтегли меча си и острието запламтя сред мрачната зала на Рогоскал. — Към камъка Ерех! Търся Пътя на Мъртвите. Да дойде, който иска!

Вместо отговор Леголас и Гимли станаха и последваха Арагорн към изхода. Безмълвни и неподвижни, с наметнати качулки, Скиталците чакаха на тревата. Леголас и Гимли възседнаха коня си. Арагорн яхна Рохерин. Халбарад вдигна големия си рог и песента му отекна из Шлемово усое; впуснаха се напред, прелетяха с гръмовен тътнеж през Котловината, а всички мъже, останали на Вала или в крепостта, ги сподириха със смаяни погледи.

И докато Теоден яздеше по бавните планински пътеки, Сивият отряд бързо прекоси равнината и подир пладне на следващия ден пристигна в Едорас; там спряха за малко, после се изкачиха по долината и по тъмно стигнаха до Черноден.

Еовин ги поздрави радостно; не бе виждала по-могъщи мъже от Дунеданците и прекрасните синове на Елронд; ала очите й не се откъсваха от Арагорн. Когато седнаха да вечерят, тя поговори с тях и узна какво се е случило, откакто бе заминал Теоден — досега бе получавала само кратки вести; очите й заблестяха, щом чу за битката в Шлемово усое, за гибелта на враговете и атаката на Теоден и конницата му.

Ала накрая каза:

— Морни сте, благородни гости, и сега трябва да си легнете в покоите, които подготвихме набързо. Но утре ще ви намерим по-достойни места за нощувка.

— Не, лейди, не се тревожете за нас! — възрази Арагорн. — Стига ни да преспим тук и утре рано да потеглим. Препуснал съм с неотложна задача и щом пукне зората, трябва да ви напуснем.

— Значи сте били тъй любезен — усмихна се тя — да се отклоните толкоз далече от пътя си, та да донесете вести на Еовин и с добри слова да я разсеете в нейното изгнание.

— Права сте, никой не би сметнал за напразно подобно пътуване — отвърна Арагорн, — и все пак, лейди, не бих могъл да дойда насам, ако пътят ми не водеше към Черноден.

А тя отговори недоволно:

— Тогава сте се залутали, благороднико; от Зли дол няма пътища на изток и юг, тъй че ще е най-добре да се върнете както сте дошли.

— Не, лейди — каза той, — не съм се залутал; бродил съм из тия земи още преди да се родите, за да им бъдете украшение. Има изход от тая долина и през него ще мина. Утре потеглям по Пътя на Мъртвите.

Тя го изгледа поразена, с пребледняло лице и дълго не изрече нито дума, а наоколо всички седяха мълчаливо.

— Но, Арагорн — промълви тя накрая, — нима това е задачата ти, да дириш смъртта? Само нея ще срещнеш по пътя си. На живите не е разрешено да минат.

— Може и да ми разрешат — каза Арагорн. — Поне ще опитам. Друг път не ми е нужен.

— Но това е безумие — възрази тя. — Ето, събрал си славни и храбри мъже и вместо към сенките, би трябвало да ги поведеш на бой, където са нужни. Моля те да останеш и да потеглиш с брат ми; тогава всички сърца ще се възрадват и по-ясна ще е надеждата ни.

— Не е безумие, лейди — отвърна той. — Тръгвам по отредения ми път. Но моите спътници ме следват доброволно; който желае сега да остане и да потегли с Рохиримите, нека го стори. Ако се налага, сам ще поема по Пътя на Мъртвите.

Повече не разговаряха и продължиха вечерята мълчаливо, ала очите й не се откъсваха от Арагорн и всички виждаха, че я изгаря скръб. Най-сетне пътниците станаха, сбогуваха се с Еовин, благодариха за грижите и се оттеглиха да починат.

Но когато Арагорн стигна до стаята, където трябваше да пренощува с Леголас и Гимли, лейди Еовин го догони и го повика. Той се обърна и я видя като сияние в мрака, защото бе облечена в бяло; ала очите й пламтяха.

— Арагорн — каза тя, — защо искаш да тръгнеш по онзи гибелен път?

— Защото трябва — отвърна той. — Само тъй виждам надежда да дам своя дял в битката против Саурон. Не по своя воля избирам пътеките на страха, Еовин. Ако можех да тръгна накъдето ме влече сърцето, щях да бродя из Севера, сред далечната и прекрасна долина Ломидол.

Тя помълча, сякаш размисляше що може да значи това. После изведнъж докосна с длан ръката му.

— Ти си непреклонен и твърд владетел, по това си личи достойният мъж. — Тя отново помълча. — Господарю, щом трябва да тръгнеш, позволи ми да яздя със свитата ти. Омръзна ми да се свирам из хълмовете, искам да срещна опасности и битки.

— Имаш дълг пред народа си — отвърна той.

— Само за дълг ми говорят всички — възкликна тя. — Та не съм ли от Еорловия род, девойка-боец, а не престаряла бавачка? Стига вече съм изчаквала немощни нозе. Щом се разкри, че тия нозе са укрепнали, не мога ли да се разпореждам с живота си, както намеря за добре?

— Малцина успяват да го сторят с чест — отговори той. — Колкото до теб, лейди — не прие ли задачата да ръководиш народа до завръщането на краля? Ако не те бяха избрали, щяха да изпратят вместо теб някой пълководец или командир и той не би могъл да се отскубне от поста, независимо дали му е омръзнал, или не.

— Все мене ли трябва да избират? — горчиво промълви тя. — Когато Ездачите потеглят, все мен ли ще оставят да шетам из къщи, докато те печелят слава и се връщат към готова трапеза и постеля?

— Скоро може да дойде време, когато никой не ще се завърне — каза Арагорн. — Тогава ще е нужна храброст без слава, защото никой не ще запомни подвига, с който ще защитите родните огнища. Ала и останал без възхвала, подвигът ще е все тъй юначен.

А тя отвърна:

— Всичките ти слова казват едно: жена си и мястото ти е вкъщи. Когато мъжете загинат в славен бой, можеш да изгориш заедно с къщата — тя вече няма да им трябва. Но аз съм от Еорловия род, а не слугиня. Знам да яздя и да въртя меч, не се боя от болка и смърт.

— От какво се боиш, лейди? — запита той.

— От клетки — каза тя. — От решетка, зад която да остана, докато старост и умора ме накарат да я приема и безвъзвратно отмине всяка надежда за подвизи.

— И все пак ти ме посъветва да не тръгвам по избрания път, защото бил опасен?

— И друг на мое място би го сторил. Ала не те моля да бягаш от опасности, а да препуснеш в бой, където мечът може да ти спечели слава и победа. Не бих искала да видя как без полза се захвърля нещо възвишено и великолепно.

— Аз също — каза той. — Затова ти казвам, лейди: остани! Няма що да търсиш на юг.

— Тъй е и с другите, що тръгват подир теб. Те просто не искат да се делят от тебе… защото те обичат.

С тези думи тя се обърна и изчезна в нощта.

Когато дневната светлина огря небето, но слънцето още не бе изгряло над високите източни хребети, Арагорн се приготви за тръгване. Всичките му спътници бяха на конете и той се готвеше да скочи в седлото, когато лейди Еовин дойде да се сбогува. Беше облечена като конник и препасана с меч. В ръка държеше чаша, надигна я и отпи с пожелание за бърз път, сетне я подаде на Арагорн и той отпи с думите:

— Сбогом, повелителко на Рохан! Пия за щастието ти, за щастието на твоя род и народ. Кажи на брат си, че отвъд Сенките може отново да се срещнем!

На Леголас и Гимли, застанали наблизо, им се стори, че тя заплака, и скръбно бе да видят сълзите на тъй горда и непреклонна девойка.

— Арагорн, ще тръгнеш ли? — запита тя.

— Ще тръгна — отвърна той.

— И няма ли да ми разрешиш да яздя с отряда ти, както помолих?

— Не, лейди — каза той. — Не мога да го сторя без разрешението на краля и брат ти, а те не ще се завърнат до утре. Ала сега вече ми е броен всеки час, всяка минута. Сбогом!

Тя падна на колене и промълви:

— Моля те!

— Не, лейди — повтори той и я изправи на нозе. Сетне целуна ръката й, скочи в седлото и препусна, без да се обръща; само ония, що го познаваха добре и бяха наблизо, разбраха болката му.

А Еовин остана със стиснати юмруци, неподвижна като каменна статуя, и гледа подир тях, докато не потънаха в сянката под черния Дуиморберг, Планината на призраците, където бе Портата на Мъртвите. Когато изчезнаха от поглед, тя се обърна и неуверено като слепец се запрепъва към стаята си. Ала никой от нейния народ не видя тази раздяла — от страх всички се бяха изпокрили и излязоха чак когато изгря зората и дръзките странници бяха изчезнали.

И някои казваха: „Те са елфически вещери. Нека вървят където им е мястото, в потайни дебри, и вече да не се връщат. И без това са дошли лоши времена.“

Препускаха през сумрака, слънцето още не бе изгряло отсреща над черните хребети на Планината на призраците. Ужас ги облъхна, когато пресякоха останките от древни каменни стени и стигнаха до Тъмната клисура. Там, в сянката на черни дървета, които дори Леголас не можеше да изтърпи за дълго, откриха прорез в подножието на планината и право на пътя им се издигна като знак на съдбата самотен висок камък.

— Кръвта ми се вледенява — промърмори Гимли, но останалите мълчаха и гласът му заглъхна из влажните борови иглички под нозете му.

Конете не искаха да минат оттатък заплашителния камък, докато ездачите не слязоха да ги поведат напред. И тъй накрая стигнаха дълбоко в клисурата; там се извисяваше отвесна каменна стена и в нея като хищна черна паст зееше Мрачната порта. Над широката арка бяха изсечени знаци и образи — прекалено неясни, за да ги разчетат; ужас струеше отвътре като сива мъгла.

Отрядът спря и нямаше сърце, което да не тръпне, освен може би сърцето на Леголас, който не се боеше от призраците човешки.

— Зла е тази врата — каза Халбарад — и смърт ме чака отвъд нея. Въпреки всичко ще дръзна да прекрача прага, но нито един кон не ще ме последва.

— Трябва да влезем, значи и конете ще трябва да дойдат — отвърна Арагорн. — Още много левги ни чакат, ако минем през мрака, а всеки изгубен час приближава победата на Саурон. След мен!

Той ги поведе и толкова силна бе волята му в този час, че всички Дунеданци и конете им го последваха. Тия благородни животни безмерно обичаха Скиталците и бяха готови да прекосят дори ужасната Порта, стига само господарите им да крачеха до тях с твърди сърца. Ала Арод, роханският жребец, отказа да продължи и се спря дотолкова потен и разтреперан, че им дожаля. Тогава Леголас закри с длани очите му и тихичко запя в мрака, докато конят не прие да го поведат напред, и елфът влезе навътре. И ето че остана само Гимли джуджето.

Коленете му се тресяха и го обзе гняв.

— Нечувано! — възкликна той. — Елф да влезе под земята, а джудже да не смее!

С тия думи се хвърли напред. Ала на прага му се стори, че нозете му се влачат като олово; изведнъж го порази слепота — него, Гимли, син на Глоин, който бе бродил без страх из дълбините на света.

Арагорн вървеше най-отпред с една от факлите, които бе донесъл от Черноден; още една пламтеше в ръката на Еладан в края на колоната и Гимли с препъване изтърча да го догони. Не виждаше нищо освен мътния светлик на факлите, ала поспреше ли отрядът, сякаш от всички страни го обгръщаха гласове, нашепващи думи на език, който не бе чувал досега.

Никой не нападна отряда, никой не ги спря и все пак страхът на джуджето растеше с всяка нова крачка — най-вече защото знаеше, че няма връщане назад; невидима тълпа ги следваше в мрака и преграждаше обратния път.

Не се знае колко време мина, докато пред Гимли се разкри гледка, която до края на живота си напразно се мъчеше да забрави. Доколкото можеше да прецени, коридорът беше широк, но изведнъж стените отляво и отдясно изчезнаха и отрядът се озова в огромна празна зала. Джуджето едва крачеше под товара на страха. С приближаването на факлата на Арагорн отляво нещо заблещука в мрака. Той спря и отиде настрани да види какво е.

— Не усеща ли страх? — промърмори джуджето. — Във всяка друга пещера Гимли, син на Глоин, пръв би хукнал към блясъка на златото. Но не и тук! Нека си лежи!

Въпреки всичко той се приближи и видя Арагорн да коленичи, докато Еладан държеше двете факли. Пред него лежаха костите на едър мъж. Мъртвият бе носил ризница и бойното му снаряжение си оставаше невредимо; въздухът в пещерата беше сух като пепел и не бе засегнал позлатената броня. Поясът беше от злато и гранати, злато блестеше по шлема върху захлупения на пода череп. Паднал бе край най-далечната стена на пещерата, а пред него се издигаше плътно затворена каменна врата и костеливите му пръсти още се вкопчваха в нея. Край него лежеше нащърбен пречупен меч, сякаш със сетни отчаяни усилия бе сякъл скалата.

Арагорн не го докосна, само погледа мълчаливо, после се изправи и въздъхна.

— До края на света не ще дойдат насам цветчетата на симбелмине — промълви той. — Девет могили и още седем са обрасли днес с трева, а през тия дълги години той е лежал пред вратата, която не успял да отключи. Накъде води тя? Защо е искал да мине? Никой не ще узнае. Защото не натам се стремя! — извика той, като се обърна към шепнещия мрак. — Задръжте си съкровищата и тайните, укрити в Прокълнатите години! Бързина — нищо друго не искаме. Пуснете ни да минем и после елате! Свиквам ви при камъка Ерех!

Отвърна му само плътна тишина, по-страшна от предишния шепот; в налетелия леден вихър факлите примигаха, изгаснаха и вече никой не можа да ги запали. По-нататък Гимли не си спомняше почти нищо и не знаеше час ли е минал, или ден. Другите бързаха напред, ала той вечно се влачеше последен, гонен от хищен ужас, който сякаш всеки миг се готвеше да го сграбчи; изотзад долиташе стъпката на безброй призрачни нозе. Препъваше се безсилно, накрая запълзя като звяр и усети, че повече не ще издържи — или трябваше да се добере до край, и спасение, или безумно да се втурне назад срещу идващия страх.

Внезапно дочу ромон на вода, ясен и твърд като камък, падащ в черните сенки на кошмарен сън. Напред проблесна светлина — гледай ти! Отрядът мина през нова порта, широка и висока; край нея струеше поточе, а отвъд се спускаше стръмен път сред отвесни канари, настръхнали като кинжал пред далечното небе. Тъй дълбока и тясна бе тази пропаст, че небето притъмняваше и в него искряха дребни звездици. Но както по-късно узна Гимли, оставаха още два часа до залеза на деня, в който бяха потеглили от Черноден; макар в онзи миг да бе готов да повярва, че е настъпил здрачът на някоя друга година или друг свят.

Отрядът отново възседна конете и Гимли се събра с Леголас. Яздеха в колона. Вечерта спусна тъмносин здрач, а страхът продължаваше да го гони. Обръщайки се да каже нещо на Гимли, Леголас погледна назад и джуджето зърна пред лицето си блясъка в ясните очи на елфа. Зад тях яздеше Еладан — последен от отряда, но не и от всички, що се бяха упътили надолу.

— Мъртвите ни следват — каза Леголас. — Виждам силуети на хора и коне, бледи знамена като парцаливи облаци и копия като храсталаци в мъглива зимна нощ. Мъртвите ни следват.

— Да, Мъртвите яздят зад нас. Свикаха ги — каза Еладан.

Отрядът излезе от клисурата изведнъж, сякаш се бяха измъкнали от пукнатина в стената; отпред се разкри горният край на широка долина, а потокът заподскача с прохладен звън в поредица от водопади.

— На кое място в Средната земя сме попаднали? — запита Гимли.

А Еледан отговори:

— Слязохме по горното течение на Мортонд, дългата ледена река, що накрая се влива в морето под стените на Дол Амрот. Не ще има нужда да питаш откъде идва името й — хората я наричат Чернокорен.

Долината на Мортонд се ширеше като залив в южното подножие на планинските урви. Стръмните й склонове бяха обрасли с трева, но всичко бе сиво в този следзалезен час и далече долу из къщите припламваха светлинки. Долината беше плодородна и много хора живееха насам.

Без да се обръща, Арагорн викна високо, за да го чуят всички:

— Приятели, забравете умората! Препускайте сега, препускайте! Трябва да стигнем до камъка Ерех, преди да е отминал този ден, а още дълъг път ни чака.

И без да се озъртат, те препуснаха по планинските ливади, докато стигнаха до мост над набъбналия поток и откриха път към низините.

Пред тях светлините гаснеха в къщи и паланки, вратите се залостваха, а хората из полята крещяха от ужас и бягаха безумно като подгонени елени. Все същият вик се надигаше в прииждащата нощ: „Кралят на Мъртвите! Кралят на Мъртвите иде!“

В далечината биеха камбани и всички бягаха пред Арагорн, ала отрядът препускаше стремглаво, като на лов, додето конете взеха да се препъват от умора. И тъй, точно преди полунощ, сред черен мрак като в планинските пещери, те стигнаха до хълма Ерех.

От древни времена ужасът пред Мъртвите тегнеше над този хълм и околните пущинаци. На върха лежеше грамаден, съвършено кръгъл черен камък, висок колкото човешки ръст, макар да бе наполовина заровен в земята. Неземен изглеждаше той, сякаш бе паднал от небесата, както мислеха някои; ала ония, що си спомняха още преданията за Задмория, казваха, че бил донесен от руините на Нуменор и положен тук от Исилдур. Никой от жителите на долината не дръзваше да го доближи или да се засели тук; разправяха, че там било сборище на Сенките и в страшни времена те сядали и шепнели край Камъка.

До този Камък стигнаха и спряха в глухата нощ. Тогава Елрохир подаде на Арагорн сребърен рог и той засвири с него; на околните им се стори, че чуват отговор, сякаш рогове отекнаха из дълбините на далечни пещери. Повече не чуха нито звук, ала усетиха, че огромна тълпа се сбира край хълма, на който са застанали; като призрачен дъх от планините се спусна мразовит вятър. Но Арагорн слезе от коня и изправен до Камъка, викна с мощен глас:

— Клетвопрестъпници, защо сте дошли?

И в отговор из нощта се разнесе далечен глас:

— Да изпълним клетвата си и да намерим покой.

Тогава Арагорн изрече:

— Най-после дойде часът. Тръгвам към Пеларгир на Андуин и вие ще дойдете подир мен. А когато цялата страна се очисти от слугите на Саурон, ще сметна клетвата за изпълнена и ще намерите вечен покой. Защото съм Елесар, наследник на Исилдур Гондорски.

И той нареди на Халбарад да развее знамето, което бе донесъл. Всички гледаха поразени — то беше черно и ако имаше някакъв герб по него, мракът го укриваше. Сетне настъпи тишина и нито шепот, нито въздишка прозвуча до края на дългата нощ. Отрядът остана на бивак край Камъка, но никой не мигна, защото отвсякъде ги обграждаше ужасът на Сенките.

Ала щом изгря бледата хладна зора, Арагорн веднага се изправи и поведе отряда на най-стремителното и тежко пътуване, което никой освен него не бе предприемал и единствено волята му ги подкрепяше в лудия бяг. Не биха го издържали други простосмъртни освен Дунеданците от Севера, а с тях и Гимли джуджето и Леголас от народа на елфите.

Минаха през теснината Тарланг и навлязоха в Ламедон; а армията на Сенките препускаше отзад и страхът летеше пред тях, докато не стигнаха до Калембел край река Кирил и кървавото слънце не залезе на запад зад Пинат Гелин. Завариха града и бродовете на Кирил пусти, защото мнозина бяха потеглили на бой, а всички останали бяха избягали към хълмовете, чувайки мълвата за идващия Крал на Мъртвите. А на следващия ден не изгря зора и Сивият отряд препусна из мрака на идващата Мордорска буря и изчезна от взора на простосмъртните; ала Мъртвите ги следваха.

Глава 3Роханският сбор

Сега всички пътища водеха на изток срещу близката война и връхлитащата Сянка. И докато в Гондор Пипин стоеше край Голямата градска порта и гледаше принца на Дол Амрот да се задава с развени знамена, в Рохан кралят се спускаше по хълмовете.

Денят гаснеше. Последните слънчеви лъчи хвърляха дълги остри сенки пред нозете на Конниците. Мракът вече се бе промъкнал под клоните на шепнещите борови гори, покрили стръмните планински склонове. След тежкия ден кралят яздеше бавно. Скоро пътеката заобиколи грамадна скална издатина и се спусна в здрача сред тихите въздишки на дърветата. Заслизаха надолу, надолу в дълга лъкатушна колона. Когато най-сетне стигнаха дъното на клисурата, откриха, че в дълбините е настанала вечер. Слънцето бе залязло. Здрач покриваше водопадите.

През целия ден бяха следвали бързия поток, който се спускаше от високия проход и се провираше долу в теснината между обрасли с борове урви, а сега минаваше през каменна порта навън и се изливаше в широката долина. Конниците продължиха покрай него и внезапно пред тях се разкри Черноденската долина, огласена от вечерния ромон на водите. Тук белият Снегоструй, придошъл от притоците си, бурно летеше по камъните сред пръски пяна и слизаше към Едорас и зелените хълмове сред равнините. Далече надясно над просторната долина се извисяваше величавият Крепкорог, опрян сред облаците на могъщите си устои; назъбеният му връх, покрит с вечни снегове, блестеше далеч над света — синкавосенчест на изток, обагрен от кървав залез на запад.

Мери огледа учудено този странен край, за който толкова бе слушал през дългия път. Свят без небе, в който през мътните сенки на въздушната бездна взорът му срещаше само възходящи склонове, огромни каменни стени и навъсени пропасти, увенчани с мъгла. Поспря за малко в полудрямка, заслушан в ромона на водата, шепота на дърветата, пукота на камъните и необятната очакваща тишина, спотаена зад всеки звук. Той обичаше планините или по-скоро бе харесвал мисълта за тях, придружаваща разказите за далечни страни; ала сега го потискаше непоносимата тежест на безкрайната Средна земя. Копнееше да се скрие от тая величественост край огнището в някоя спокойна стаичка.

Беше много изморен, защото, макар да яздеха бавно, почти не бяха почивали. Близо три изтощителни дни час подир час се бе друсал нагоре-надолу през проходи, дълги долини и безброй потоци. Понякога, когато пътят бе по-широк, яздеше край краля, без да забелязва, че много от Конниците се усмихват, като ги виждат заедно — хобитът на дребно и рошаво сиво пони и Владетелят на Рохан на могъщия си бял кон. В тия минути разговаряше с Теоден, разказваше му за дома си и делата на народа на Графството или на свой ред слушаше разкази за Пределите и величието на древните им жители. Но най-често, особено през последния ден, Мери яздеше самичък зад краля, без да казва нищо, и се мъчеше да разбере бавната, звучна роханска реч, която дочуваше откъм мъжете зад себе си. Струваше му се, че в този език среща много познати думи, макар и изричани по-звънко и натъртено, отколкото в Графството, ала не успяваше да ги свърже с изречения. От време на време ясният глас на някой Конник се извисяваше във волна песен и Мери усещаше как сърцето му трепва, макар да не знаеше за какво е песента.

Сред всички тия хора изпитваше самота, особено сега, в края на деня. Питаше се къде ли се е изгубил Пипин из този странен свят; какво е станало с Арагорн, Леголас и Гимли. И изведнъж сякаш хладна десница докосна сърцето му — спомни си за Фродо и Сам.

— Забравям ги! — укори се той. — А те са по-важни от всички нас. Нали дойдох да им помогна; но сега, ако още са живи, сигурно са на стотици мили оттук.

Побиха го тръпки.

— Черноден най-сетне! — каза Еомер. — Пътуването наближава към края си.

Спряха. От тесния проход се спускаха стръмни пътеки. Като през висок прозорец виждаха само част от просторната долина сред здрача долу. Край реката примигваше самотна светлинка.

— Това пътуване може и да е свършило — каза Теоден, — но още дълъг път ме чака. Луната снощи бе пълна и призори ще трябва да препусна към Едорас за сбора на Пределите.

— Но ако приемеше моя съвет — тихичко изрече Еомер, — сетне ще се завърнеш насам, докато войната не свърши с победа или поражение.

Теоден се усмихна.

— Не, сине мой, както реших да те наричам, недей да мълвиш коварните слова на Змийския език в старческите ми уши! — Той разкърши плещи и се озърна към дългата колона бойци, която се губеше в здрача. — В тия няколко дни, откакто потеглих на запад, сякаш се сбират дълги години, ала вече никога не ще се подпра на тояжка. Ако загубим войната, каква полза да се крия из хълмовете? А ако победим, ще има ли скръб, та дори и да падна в устрема на сетните си сили? Но да оставим това засега. Тази нощ ще почивам в Твърдината Черноден. Останала ни е поне една спокойна вечер. Да вървим!

В прииждащия здрач се спуснаха към долината. Тук Снегоструй течеше край западните склонове и скоро пътеката ги доведе до брод, където плитките води звучно припяваха по камънака. Край брода имаше стража. Когато кралят наближи, от сянката на скалите изскочи група бойци; щом го видяха, те радостно закрещяха:

— Теоден крал! Теоден крал! Кралят на Пределите се завръща!

После един от тях протяжно засвири с рог. Зовът отекна из долината. Отдалече му отвърнаха рогове и отвъд реката пламнаха светлини.

И изведнъж високо горе избухна мощната песен на фанфари, сякаш събрани в някаква пещера, която сливаше звуците в един глас и го отпращаше да тътне и да оглася каменните стени.

И тъй кралят на Пределите се завърна победоносно от Запада към Черноден в подножието на Белите планини. Там завари вече събрана цялата останала сила на своя народ; щом узнаха за приближаването му, воеводите препуснаха да го посрещнат край брода с вести от Гандалф. Начело бе застанал Дунхере, вожд на местните жители.

— Преди три дни призори, господарю — каза той, — Сенкогрив долетя като Западния вихър в Едорас и Гандалф възрадва сърцата ни с вест за твоята победа. Но донесе и заръка от теб час по-скоро да сбираме Конниците. А сетне долетя крилатата Сянка.

— Крилатата Сянка? — повтори Теоден. — И ние я видяхме, но това бе посред нощ, преди Гандалф да ни напусне.

— Може би, господарю — отвърна Дунхере. — Дали е била същата или друга като нея, но онази сутрин над Едорас прелетя чернилка с формата на чудовищна птица и всички мъже затрепериха от страх. Тя надвисна над Медуселд и като се спусна надолу, почти до фронтона, нададе крясък, от който сърцата ни примряха. Точно тогава Гандалф ни посъветва да не се сбираме в полята, а да те срещнем тук, в долината до планинските склонове. Заръча ни още да палим светлини и огньове само в крайна нужда. Така и сторихме. Гандалф говореше заповедно. Вярваме, че такава е била волята ти. Ония злокобни твари не са се мяркали над Черноденската долина.

— Добре — каза Теоден. — Сега отивам в Твърдината и преди да си почина, ще се срещна там с пълководците и воеводите. Нека незабавно да дойдат при мен!

Пътят завиваше право, на изток и пресичаше долината, която тук беше малко по-широка от половин миля. Наоколо се разстилаха посивели от здрача равнини и ливади, покрити с жилава трева, но отсреща, по другия склон, Мери зърна навъсена стена, последно разклонение от могъщите корени на Крепкорог, прорязани от реката в древни времена.

На всяко равно местенце се тълпяха хора. Някои се стичаха към пътя да посрещнат с радостни възгласи краля и конниците от Запада; ала зад тях се простираха надалеч стройни редици от палатки и сергии, коневръзи, оръжейници и пирамиди от копия, настръхнали като наскоро посадени горички. Огромното сборище вече чезнеше в сянката, ала макар от възвишенията да повяваше мразовит нощен вятър, никъде не припламваха фенери, не лумваха огньове. Часови в тежки плащове крачеха напред-назад.

Мери се запита колко ли конници има тук. Не можеше да определи броя им в прииждащия здрач, но армията изглеждаше многохилядна. Докато се озърташе наляво-надясно, кралският отряд достигна подножието на надвисналата канара в източния край на долината; тук пътеката рязко се изкачваше нагоре и Мери учудено вдигна поглед. Никога не бе виждал подобен път — велико творение на човешките ръце, останало от времената, за които не се помнеха и легенди. Виеше се нагоре като змия по отвесния ръб на скалата. Стръмен като стълба, възвиваше напред-назад и се катереше все по-нагоре. По него можеха да се изкачват коне и бавно да се изтеглят каруци, но никакъв враг не би могъл да мине, докато горе имаше защитници. На всеки завой на пътя стърчаха високи камъни, изсечени във формата на едри, тантурести мъже, седнали с кръстосани нозе и отпуснали дебели ръце върху издутите си кореми. Ветровете на безчетни години бяха заличили лицата на някои от тях, оставяйки само тъмните дупки на очите, които още се взираха към минувачите. Конниците не ги и поглеждаха. Наричаха ги Пукели и почти не им обръщаха внимание — ни сила, ни ужас бяха останали в изваянията; ала Мери гледаше с изумление, едва ли не с жал, как се издигат скръбно в здрача.

След малко се озърна и разбра, че вече са на неколкостотин фута над долината, ала далече долу още се различаваше смътно лъкатушната колона от Конници, които пресичаха брода и се упътваха към подготвения за тях лагер. Само кралят и стражата му отиваха в Твърдината.

Накрая кралският отряд стигна до остър ръб и стръмният път се превърна в прорез между високи каменни стени, продължи още малко нагоре и излезе на широко плато. Наричаха го Елова ливада, зелена планинска поляна, обрасла с трева и пирен, високо над издълбаното дефиле на Снегоструй, в скута на величавите планини — на юг Крепкорог, на север острозъбият масив на Иренсага, а между тях срещу Конниците се изправяше зловещата черна стена на Дуиморберг, Планината на призраците, със стръмни склонове, обрасли в мрачни борови гори. Двойна редица от безформени стърчащи камъни минаваше през средата на платото и се губеше в сумрака сред дърветата. Който дръзнеше да тръгне по този път, скоро стигаше до Тъмната клисура под Дуиморберг, където заплашително се възправяше каменната колона и зееше тъмната забранена врата.

Такъв бе мрачният Черноден, дело на отдавна забравени мъже. Имената им бяха изчезнали, не ги помнеше ни песен, ни легенда. За каква цел бяха изградили тая крепост, дали за таен храм или за гробница на крале, никой не знаеше. Бяха се трудили тук през Мрачните години, преди кораб да пристигне край западните брегове, преди да се издигне Гондор на Дунеданците; а сега бяха изчезнали и само древните Пукели още седяха по завоите на пътя.

Мери се загледа в редиците от крайпътни камъни — бяха изтъркани и черни; имаше килнати, имаше паднали, пропукани и строшени; приличаха на зъби в прегладняла старческа уста. Запита се защо ли са тук и се изплаши, че кралят може да продължи покрай тях към потайния мрак. После забеляза, че от двете страни на каменния път са се струпали палатки и чергила; ала не бяха край дърветата, а сякаш се отдръпваха от тях към ръба на канарата. Най-много шатри имаше отдясно, където Елова ливада се разширяваше; отляво лагерът беше по-малък и сред него се издигаше висок шатър. Оттам се зададе конник и отрядът слезе от пътя.

Когато наближиха, Мери видя, че на коня язди жена с проблясваща в здрача дълга плитка, ала с шлем, ризница до кръста и меч на пояса.

— Привет, Владетелю на Пределите! — извика тя. — Завръщането ти е радост за сърцето ми.

— А ти, Еовин — отвърна Теоден, — как си? Всичко ли е наред?

— Всичко е наред — каза тя, но Мери имаше чувството, че гласът й казва друго, и би решил, че е плакала, ако можеше да го очаква от девойка с тъй непреклонен лик. — Всичко е наред. Тежък бе пътят за народа, изтръгнат ненадейно от роден дом. Дочуха се и зли думи, защото отдавна войната не ни е прогонвала от зелените поля; ала зли дела нямаше. Сега навсякъде царува ред, както виждаш. Шатърът ти е готов — отдавна ме известиха за теб и знаех кога ще пристигнеш.

— Значи Арагорн е дошъл — каза Еомер. — Още ли е тук?

— Не, замина си — промълви Еовин и се обърна на югоизток да погледне към мрачните планини.

— Накъде отиде? — запита Еомер.

— Не знам — отвърна тя. — Дойде по тъмно и препусна на сутринта, преди слънцето да изгрее над планинските върхове. Замина си.

— Скръб те мъчи, дъще — каза Теоден. — Какво се е случило? Кажи ми, не е ли говорил за онзи път? — Той посочи над притъмнелите каменни редици към Дуиморберг. — За Пътя на Мъртвите?

— Да, господарю — каза Еовин. — И навлезе в Сенките, от които никой не се е завръщал. Замина си.

— Значи пътищата ни се разделят — каза Еомер. — Той е загубен. Ще трябва да тръгнем без него и надеждата ни се смалява.

Бавно пресякоха поляната, обрасла с нисък пирен и планински треви, и никой не промълви дума, докато не стигнаха до кралския шатър. Мери откри, че тук всичко е готово за гостите, без да забравят и самия него. Бяха му разпънали малка палатка край кралските покои; той поседя вътре самичък, докато навън сновяха безброй мъже, дошли да се посъветват с краля. Настана нощ и на запад звездите увенчаха едва забележимите чела на планините, ала Изтокът бе мрачен и пуст. Крайпътните камъни бавно чезнеха от поглед, но отвъд тях, по-черна от мрака, още се мержелееше надвисналата исполинска сянка на Дуиморберг.

— Пътят на мъртвите — промърмори си той. — Пътят на Мъртвите? Какво значи всичко това? Всички ме изоставиха. Всеки пое към съдбата си: Гандалф и Пипин на изток към сраженията; Сам и Фродо към Мордор; Бързоход, Леголас и Гимли към Пътя на Мъртвите. Но вярвам, че скоро ще дойде и моят ред. Питам се за какво ли говорят и що смята да предприеме кралят. Където отиде той, там съм и аз.

Посред тия мрачни мисли изведнъж се сети, че е прегладнял, и стана да види дали някой в този странен лагер не споделя чувствата му. Но в същия миг засвири тръба и един вестоносец дотича да покани кралския оръженосец на трапезата.

В дъното на шатрата имаше кътче, оградено с бродирани завеси и застлано с кожи; тук Теоден бе седнал край малка масичка заедно с Еомер, Еовин и Дунхере, управника на Черноденската долина. Мери застана край кралското място, готов да прислужва, ала старецът скоро се опомни от дълбоките размисли и се обърна с усмивка.

— Хайде, хайде, драги Мериадок! — каза той. — Няма да стоиш прав. Докато съм в земите си, ще седиш край мен и ще веселиш сърцето ми с разкази.

Направиха на хобита място вляво от краля, но никой не поиска да слуша разкази. Всъщност почти не разговаряха — хранеха се мълчаливо, докато Мери не събра смелост да зададе въпроса, който го мъчеше.

— Господарю, вече два пъти чувам за Пътя на Мъртвите. Какъв е този път? И къде е отишъл Бързоход, искам да кажа благородният Арагорн?

Кралят въздъхна, но никой не отговори. Накрая Еомер наруши мълчанието.

— Не знаем и скръб е натегнала в сърцата ни. Колкото до Пътя на Мъртвите, ти сам мина първите му крачки. Не, не мисли думите ми за зла прокоба! Пътят, по който се изкачихме, води нататък, към Вратата в Тъмната клисура. Но никой не знае що има отвъд нея.

— Никой не знае — потвърди Теоден, — ала една древна легенда, която днес малцина си спомнят, открехва донякъде вратите на тайната. Ако са верни старите предания, разказвани от баща на син в Еорловия род, то Вратата под Дуиморберг води към таен проход под планината, свършващ незнайно къде. Ала никой не е дръзвал да разбули тайните й, откакто Балдор, син на Брего, минал през нея и вече никога не се върнал сред хората. Прибързан облог сторил той, когато пресушил рога на празника, устроен от Брего в чест на новоизградения Медуселд, и повече не се върнал при трона, който трябвало да наследи. Разправят, че Мъртвите от Мрачните години пазят пътя и не позволяват жив човек да пристъпи в тайните им покои; но понякога хората ги виждат как излизат от вратата като сенки и слизат по каменния път. Тогава в цялата долина вратите се залостват, завеси закриват прозорците и всички тръпнат от страх. Но Мъртвите излизат рядко, само в дни на дълбока тревога и приближаваща смърт.

— Ала в Черноденската долина разказват — прошепна Еовин, — че съвсем наскоро, в една безлунна нощ, наблизо минала огромна армия в странни одежди. Никой не знае откъде идвала, ала се изкачила по каменния път и изчезнала сред хълмовете, сякаш бързала към уречено място.

— Тогава защо Арагорн е тръгнал натам? — запита Мери. — Не знаете ли някакво обяснение?

— Ако не ти е казал нещо като на приятел — отвърна Еомер, — то никой сред живите не знае целта му.

— Стори ми се много променен, откакто го видях за пръв път в кралския дворец — каза Еовин. — Беше по-суров и по-стар. Обречен изглеждаше, сякаш Смъртта го бе позовала.

— Може наистина да е бил призован и сърцето ми усеща, че не ще го видя вече — каза Теоден. — Ала той е царствен мъж и велика съдба го чака. Виждам, дъще, че ти е нужна утеха в скръбта за този гост. Чуй тогава къде намирам утеха аз. Разказват, че когато Еорлингите дошли от Севера и пресекли Снегоструй, търсейки убежища за тежки времена, Брего и синът му Балдор се изкатерили по Стълбата на Твърдината и така стигнали пред Вратата. На прага седял древен старец; личало, че е бил царствен и снажен, ала неизброими години го били съсухрили като престарял камък. Те наистина го помислили за камък, защото не помръдвал и не изрекъл нито дума, додето не се опитали да го заобиколят и да влязат. Тогава гласът му долетял сякаш изпод земята и за тяхно изумление говорел на западняшки език: „Пътят е затворен“. Те спрели и като го погледнали, разбрали, че е още жив, ала той не ги поглеждал. „Пътят е затворен — повторил гласът му. — Изградили са го ония, що са Мъртви и Мъртвите го пазят, докато дойде време. Пътят е затворен.“ — „А кога ще дойде това време?“ — запитал Балдор. Но не получил отговор. Старецът издъхнал начаса и се проснал по очи; и повече нашият народ не чул вест за древните планински жители. Ала може най-сетне да е дошло времето и Арагорн да успее да мине.

— Но как да разбере човек дали е дошло времето, или не, освен ако не дръзне да мине през Вратата? — запита Еомер. — Не бих тръгнал по този път, та ако ще да ме гонят всички армии на Мордор и да съм сам, без друго убежище. Уви, безумие е обхванало в тежък час този тъй сърцат мъж! Няма ли и без това достатъчно зло наоколо, та е тръгнал да го търси под земята? Войната наближава.

Той помълча и в този миг отвън се надигна врява, мъжки глас изкрещя името на Теоден и му отвърнаха възгласите на Стражата.

След малко капитанът на Стражата отметна завесата.

— Пристигнал е вестоносец от Гондор, господарю — каза той. — Иска незабавно да дойде при теб.

— Пуснете го! — нареди Теоден.

В шатъра влезе висок мъж и Мери едва сподави вика си; за миг му се бе сторило, че Боромир е оживял и се връща. Сетне разбра, че греши; мъжът беше непознат, макар да приличаше на Боромир като роднина — висок, сивоок и горделив. Беше облечен като конник с тъмнозелен плащ над ситно изплетената ризница; на челото на шлема му блестеше сребърна звездичка. В ръката си стискаше стрела с черни пера и стоманено острие, боядисано в червено.

Той прегъна коляно и подаде стрелата на Теоден.

— Привет, Владетелю на Рохиримите, приятелю на Гондор! Аз съм Хиргон, вестоносец на Денетор, и ти нося този знак за война. Безмерна беда е надвиснала над Гондор. Често са ни помагали Рохиримите, но сега Владетелят Денетор моли за цялата ти сила и бързина, инак Гондор най-сетне ще загине.

— Червената Стрела! — изрече Теоден и я пое като човек, който отдавна е очаквал зов, ала въпреки всичко го посреща с ужас. — Откакто се помня, не сме виждали Червената Стрела в нашите Предели. Наистина ли е стигнало дотам? И какво очаква Владетелят Денетор от цялата ми сила и бързина?

— Ти по-добре знаеш, господарю — отвърна Хиргон. — Но не след дълго Минас Тирит може да бъде обкръжен и Владетелят Денетор ми заръча да предам, че за армията на Рохиримите ще е по-добре да е зад крепостните стени, отколкото навън — освен ако имаш сили да разкъсаш многохилядна обсада.

— Но той знае, че нашият народ предпочита да се сражава на коне сред равнините, че сме пръснати и ни трябва време, за да сберем Конниците. Кажи ми, Хиргон, не знае ли Владетелят на Минас Тирит повече, отколкото казва в съобщението си? Както навярно си видял, ние вече воюваме и не ни заварваш неподготвени. Гандалф Сивия беше сред нас и сега се събираме за поход към Изтока.

— Не мога да кажа какво знае или предполага Владетелят Денетор за всичко това — каза Хиргон. — Но положението ни е наистина отчаяно. Моят господар не ти заповядва, само те моли да си припомниш стара дружба и отдавна изречени клетви и за свое собствено добро да сториш каквото е по силите ти. Известиха ни, че много крале от Изтока са пристигнали в служба на Мордор. От Севера чак до полята на Дагорлад са почнали схватки и се носят слухове за война. От Юга наближават Харадримите и страх е обзел цялото ни крайбрежие, та не чакаме много помощ оттам. Бързай! Пред стените на Минас Тирит ще се решат съдбините на нашата епоха и ако приливът не спре там, ще залее прекрасните поля на Рохан и дори в тая Твърдина сред хълмовете не ще намериш убежище.

— Мрачни вести, макар да ги очаквах — промърмори Теоден. — Но предай на Денетор, че даже и да нямаше заплаха за Рохан, пак щяхме да се притечем на помощ. Ала претърпяхме тежки загуби в битките с предателя Саруман и както сам казваш, трябва да помислим за северните и източните граници. Мрачният владетел, изглежда, е събрал тъй мощна войска, че може да се сражава с нас край Града и в същото време да нанесе съкрушителен удар през Реката нейде отвъд Портата на кралете. Но да не говорим вече за предпазливост. Ще дойдем. Мобилизацията е насрочена за утре. Щом се съберем, ще потеглим. По-рано бих могъл да пратя през равнините десет хиляди копия за ужас на врага. Боя се, че сега ще са по-малко; не ще оставя крепостите без охрана. Ала поне шест хиляди ще препуснат подир мен. Кажи на Денетор, че в този час сам кралят на Пределите ще потегли към Гондор, макар че може и да не се завърне. Най-много седмица остава, додето чуете откъм Севера вика на Еорловите синове.

— Седмица! — възкликна Хиргон. — Е, нека е тъй, щом трябва. Но ако не дочакаме друга, незнайна помощ, след седмица навярно ще заварите само рухнали стени. И все пак поне ще помрачите пиршеството на орките и смуглите мъже в Бялата кула.

— Поне това ще сторим — каза Теоден. — Но аз самият току-що идвам от битка и дълъг път и сега ще се оттегля да почина. Остани тук тази нощ. Утре ще видиш сбора на Рохан и ще препуснеш назад с нови сили и разведрено сърце. Утрото е по-мъдро от вечерта.

С тези думи кралят стана от трапезата и всички се изправиха.

— Сега идете да почивате и спрете добре — каза той. — А ти, драги Мериадок, засега няма да ми трябваш. Но бъди готов да те повикам, щом изгрее слънцето.

— Ще бъда готов — отвърна Мери, — дори да ме повикаш по Пътя на Мъртвите.

— Не изричай злокобни слова! — каза кралят. — Може и други пътища да носят това име. Но не съм казал, че ще ме придружаваш по Пътя. Лека нощ!

— Няма да позволя да ме оставят тук, докато се върнат! — заяви Мери. — Няма, няма!

И като си повтаряше тези думи, най-сетне заспа в палатката.

Призори го разтърси непознат боец.

— Събуди се, благородни Холбитла! — викна той; Мери бавно се изтръгна от дълбокия сън и стреснато се надигна. Стори му се, че още е съвсем тъмно.

— Какво има? — запита той.

— Кралят те вика.

— Но слънцето още не е изгряло!

— Не е и днес няма да изгрее, благородни Холбитла, Сякаш завинаги е изчезнало под тежките облаци. Но дори слънцето да спре, времето не чака. Побързай!

Тършувайки за дрехите си, Мери надникна навън. Светът бе притъмнял. Даже въздухът изглеждаше кафяв и всичко наоколо беше сиво и черно, без сенки; безмълвие обгръщаше света. Не се виждаше дори формата на облаците, само далече на запад хищните пръсти на необятния здрач продължаваха да пъплят и през тях прозираше мъждива светлина. Отгоре надвисваше тежък, мрачен и безформен свод и зората сякаш чезнеше, вместо да се разгаря.

Наоколо тълпите гледаха нагоре и тихо разговаряха; всички лица бяха сиви и печални, по някои се изписваше страх. С натежало сърце Мери пристигна при краля. Тук беше Хиргон, гондорският вестоносец, а до него стоеше още един мъж в подобно облекло, но по-нисък и широкоплещест. Когато Мери влезе, той говореше на краля:

— От Мордор идва, господарю. Започна снощи по залез-слънце. От хълмовете в Източния предел на твоето кралство го видях да се надига и да пълзи по небето; цяла нощ препусках, а той поглъщаше звездите зад мен. Сега огромният облак е надвиснал над земите оттук до Планините на Сянката и става все по-гъст. Войната вече е започнала.

Известно време кралят седя мълчаливо. Накрая заговори:

— Значи най-сетне идва великата битка на нашето време, която ще донесе края на много неща. Но поне вече няма защо да се крием. Ще препуснем направо по откритите пътища и с цялата бързина, на която сме способни. Сборът да почне веднага, не чакайте закъснелите. Имате ли достатъчни запаси в Минас Тирит? Ако ще бързаме, значи трябва да яздим без багаж, и ще вземем храна и вода само колкото да ни стигнат до битката.

— Отдавна сме приготвили огромни запаси — отвърна Хиргон. — Сега препускайте без товар, колкото се може по-скоро!

— Щом е тъй, свикай глашатаите, Еомер — нареди Теоден. — Нека Конниците да се строят!

Еомер излезе. След малко в Твърдината засвириха тръби и отдолу долетя отговор; но песента им вече не звучеше ясно и смело, както я бе чул Мери снощи. Ревяха глухо, дрезгаво и зловещо в натежалия въздух.

— Потеглям на бой, драги Мериадок — обърна се кралят към Мери. — Не след дълго ще съм на път. Освобождавам те от службата, но не и от дружбата си. Ще останеш тук и ако искаш, ще служиш на лейди Еовин, която ще ръководи народа, докато ме няма.

— Ама… ама, господарю — заекна Мери. — Нали ти предложих меча си. Не искам да се разделяме така, кралю Теоден. Всичките ми приятели потеглиха на бой, срамота ще е да остана назад.

— Но ние яздим на мощни и бързи жребци — каза Теоден — и колкото и да е голямо сърцето ти, не можеш да яздиш такъв кон.

— Тогава ме вържете на коня, закачете ме на стремето или измислете нещо — възрази Мери. — Пътят е дълъг, но ако не мога да яздя, ще го пробягам пеш, пък ако ще да си разраня нозете и да пристигна седмици след вас.

Теоден се усмихна.

— Предпочитам да те взема на моя Снежногрив. Засега поне ще дойдеш с мен в Едорас и ще видиш Медуселд; натам отивам. Дотам Стиба ще издържи; големият бяг започва едва като стигнем до равнините.

Еовин се изправи.

— Ела сега, Мериадок! — каза тя. — Ще ти покажа какви доспехи съм ти приготвила.

Двамата излязоха заедно.

— Само това ме помоли Арагорн, да те въоръжа за битката — продължи Еовин, докато крачеха между палатките. — Изпълних молбата както можах. Сърцето ми предчувства, че ще ти потрябват доспехи, преди да дойде краят.

Тя въведе Мери в една барачка сред шатрите на кралската стража и оръжейникът й поднесе малък шлем, кръгъл щит и друго снаряжение.

— Не ти намерихме ризница по мярка — каза Еовин, — нито пък имахме време да изковем броня; но ето ти як кожен корсет, колан и кинжал. Меч си имаш.

Мери се поклони и дамата му показа щита, който приличаше на получения от Гимли и беше украсен с емблемата на белия кон.

— Вземи всичко това и го носи към победа! — каза тя. — А сега на добър час, благородни Мериадок! Може пак да се срещнем някой ден.

И тъй, сред прииждащия здрач Кралят на Пределите се приготви да поведе цялата си конница на изток. Сърцата бяха натежали и не един мъж тръпнеше в сянката. Ала роханците бяха непреклонни, верни на краля си и само нарядко се раздаваха ридания и вайкане, дори и в лагера сред Твърдината, където бяха настанени бежанците от Едорас — жени, деца и старци. Съдбата бе надвиснала над тях, ала те я гледаха мълчаливо.

Бързо отлетяха два часа и ето че кралят възседна своя просветващ в полумрака бял жребец. Изглеждаше висок и величав, макар изпод островърхия шлем да се сипеха белоснежни къдрици; мнозина се дивяха и сърцата им олекваха, като го виждаха тъй непокорен и смел. По широките брегове на шумната река се бяха строили в отряди около пет хиляди и петстотин конници в пълно бойно снаряжение и стотици други мъже с леко натоварени резервни коне. Изсвири самотна тръба. Кралят вдигна ръка и армията на Пределите безмълвно се раздвижи. Най-отпред яздеха дванадесет прославени конници от кралския род. Сетне идваше кралят с Еомер от дясната му страна. Беше се сбогувал с Еовин горе в Твърдината и споменът за раздялата го мъчеше, но той отклони мислите си към предстоящия път. Зад него Мери яздеше Стиба заедно с вестоносците от Гондор, а подир тях бяха още дванадесет души от кралския род. Минаха покрай дългите редици изпращачи със сурови, застинали лица. Но когато почти бяха стигнали до края на редицата, един от хората се вгледа проницателно в хобита. Младеж, помисли си Мери, като го изгледа на свой ред, не тъй висок и широкоплещест като останалите. Зърна проблясъка на ясни сиви очи; сетне изтръпна, защото изведнъж осъзна, че това е лице на човек без надежда, тръгнал да дири смъртта.

Спуснаха се по сивия път покрай подскачащия по камъните Снегоструй; минаха през селцата Подчернино и Вишесток, където скръбни женски лица надничаха от мрачните врати; и тъй, без рог, арфа и мъжка песен започна големият поход към Изтока, за който отподире напяваха много поколения рохански стихоплетци.

И наистина кралят пристигна в Едорас сред гъстеещия мрак, макар да беше пладне. Спря само за малко и към армията му се присъединиха шестдесет Конници, закъснели за мобилизацията. След като се нахрани, той отново се приготви за път и топло се сбогува със своя оръженосец. За последен път Мери помоли да не се разделя с него.

— Вече ти казах, този поход не е за кончета като Стиба — отвърна Теоден. — Битка ни чака в полята на Гондор, ала що би сторил ти в нея, благородни Мериадок, макар да си майстор с меча и сърцето ти да е по-велико от ръста?

— Колкото до това, кой знае? — каза Мери. — Но защо, господарю, ме прие за хранител на меча си, щом няма да бъда край теб? Не искам в песните да се пее, че вечно са ме изоставяли!

— Приех те на съхранение — отвърна Теоден — и се съгласих да ми бъдеш покорен служител. Никой от моите Конници не може да те носи като багаж. Ако битката беше пред портите ми, може би щеше да останеш с подвизите си в песните на трубадурите; но сто и две левги ни делят от Мундбург, където властва Денетор. Повече не ще говоря.

Мери се поклони, излезе опечален и се загледа в колоната конници. Отрядите вече се готвеха да поемат на път — мъжете затягаха колани, оглеждаха седлата, галеха конете си; някои неспокойно се взираха в ниския небосвод. Изневиделица един Конник се приближи и прошепна в ухото на хобита:

— Имай воля, път ще се намери, казва една наша поговорка и открих, че е права. — Мери вдигна очи и видя, че това е младият Конник, когото бе забелязал сутринта. — Ти искаш да си там, където е Владетелят на Пределите, виждам го по лицето ти.

— Искам — отвърна Мери.

— Тогава ще дойдеш с мен — каза конникът. — Ще те скрия под плаща си отпред на седлото, докато не се отдалечим и мракът не се сгъсти още повече. Не бива да се отхвърля благородният стремеж. Идвай сега и не казвай никому!

— Сърдечно благодаря! — възкликна Мери. — Благодаря, сър, макар да не знам името ти.

— Тъй ли? — промълви конникът. — Наричай ме тогава Храброшлем.

И така, когато кралят потегли, Мериадок хобитът седеше пред Храброшлем и мощният сив жребец Вихрогон не усети товара, защото Храброшлем, макар и жилав и добре сложен, беше по-лек от мнозина други бойци.

Препускаха напред към Сянката. Тази нощ лагеруваха на дванадесет левги източно от Едорас, сред върбалаците, където Снегоструй се вливаше в Ентомил. А сетне продължиха през Диплище; през Блатни предел, където от дясната им страна по границите на Гондор вековни дъбрави покриваха подножията на хълмовете в сянката на величавия Еловръх; далече наляво мъгли тегнеха в блатата, подхранвани от Ентомил. В похода ги пресрещаха слухове за боеве из Севера. Бясно препуснали самотни мъже носеха вести за вражески нашествия по източните граници, за армии от орки, нахлули в Роханската степ.

— Препускайте! Препускайте! — викаше Еомер. — Късно е вече да променяме целта. Ентомилските мочурища трябва да опазят фланговете ни. Трябва да бързаме. Препускайте!

И тъй, крал Теоден напусна владенията си и дългият път се виеше миля подир миля, и отминаваха сигналните хълмове: Каленхад, Мин-Римон, Ерелас, Нардол. Но кладите бяха изгаснали. От край до край равнините бяха сиви и безмълвни; а сянката се сгъстяваше и надеждата в сърцата им гаснеше.

Глава 4Обсадата на Гондор

Гандалф събуди Пипин. В стаята горяха свещи, защото през прозорците вместо светлина проникваше мътен здрач; въздухът бе натежал като пред буря.

— Кое време е? — прозина се Пипин.

— Минава два часът — каза Гандалф. — Време е да ставаш и да се приведеш в приличен вид. Викат те при Владетеля на Града да чуеш новите си задължения.

— А закуска приготвил ли е?

— Не! Аз съм приготвил — друго няма да получиш до пладне. Сега храната е ограничена със заповед.

Пипин печално огледа малката питка и крайно недостатъчната (според него) бучица масло, които му бяха изпратени заедно с чаша обезмаслено мляко.

— Защо ли ме доведе тук? — промълви той.

— Знаеш много добре — отвърна Гандалф. — За да те опазя от нова беля, и ако не ти харесва тук, не забравяй, че сам си си виновен.

Пипин премълча.

След малко двамата с Гандалф отново крачеха по хладния коридор към портата на Високата зала. Денетор седеше в сивия здрач — като стар, търпелив паяк, помисли си Пипин; от вчера сякаш не бе помръднал. Той кимна на Гандалф да седне, а Пипин остана да стои, без да му обръщат внимание. След няколко минути старецът се обърна към него:

— Е, драги Перегрин, надявам се, че си използвал вчерашния ден полезно и приятно? Макар да се боя, че в нашия град трапезата е по-оскъдна, отколкото би желал.

Пипин изпита неприятното чувство, че Владетелят на Града някак е узнал почти всичко, що бе извършил и казал от вчера насам, а се досеща и за мислите му. Не отговори на задявката.

— И тъй, с какво ще ми служиш?

— Мислех, сър, че ти ще ми посочиш задълженията.

— Ще го сторя, като разбера за какво те бива — каза Денетор. — Но може би ще го узная по-бързо, ако останеш при мен. Моят камериер помоли да го пусна във външния гарнизон, тъй че засега ще заемеш мястото му. Ще ми прислужваш, ще носиш поръчения и ще разговаряш с мен, ако войната и съвещанията ми оставят малко свободно време. Можеш ли да пееш?

— Да — каза Пипин. — Ами… да, по нашия край смятат, че пея доста добре. Но ние не знаем песни за тронни зали и тежки времена, господарю. Рядко пеем за нещо по-страшно от вятъра и дъжда. Повечето ми песни са за онуй, що ни разсмива, или пък, разбира се, за бокал и трапеза.

— Защо пък да не подхождат такива песни на моите зали или на днешните времена? Тъй дълго сме живели под надвисналата Сянка, че сигурно си струва да чуем ехо от земи, които тя не е помрачила. Може би тогава ще усетим, че стражата ни не е била безполезна, макар и да не дочакаме благодарност.

Пипин посърна. Не му се нравеше мисълта да пее песни от Графството пред Владетеля на Минас Тирит, особено смешните, които знаеше най-добре; те бяха прекалено… прекалено недодялани за подобен слушател. Ала поне засега изпитанието се отлагаше. Не му наредиха да пее. Денетор се обърна към Гандалф с въпроси за Рохиримите, тяхната политика и поста на Еомер, кралският племенник. Пипин бе удивен от обширните познания на Владетеля за тия далечни хора, макар да бяха отминали години, помисли той, откакто Денетор лично бе пътувал в чужбина.

Накрая Денетор махна с ръка на Пипин и отново го освободи замалко.

— Иди в оръжейниците на Крепостта — каза той — и си намери там ливреята и доспехите на Кулата. Всичко е готово. Поръчах го вчера. Като се облечеш, ела пак!

Всичко стана, както бе казал, и скоро Пипин се премени в странни сребристочерни одежди. Имаше малка ризница, изплетена навярно от стоманени пръстенчета, ала черна като въглен, и висок шлем с малки гарванови криле от двете страни и сребърна звезда на челото. Над ризницата облече къса черна туника с избродирано на гърдите сребърно дърво. Склададжиите сгънаха и прибраха старите му дрехи, но му разрешиха да задържи сивия плащ, стига да не го носи, когато е на пост. Без да знае, сега беше същински Ернил и Ферианат, принц на полуръстовете, както го наричаше народът; но се чувстваше неудобно. Здрачът започваше да го потиска.

Целият ден бе тъмен. От ненастъпилата зора чак до вечерта тежката сянка не спря да приижда и тревога стягаше всички сърца в Града. Далече горе огромният облак бавно се точеше от Черната страна към Запада, тласкан от вятъра на войната, и поглъщаше всеки слънчев лъч, а долу въздухът бе застоял и неподвижен, сякаш Андуинската долина чакаше да връхлети унищожителен вихър.

Към единадесетия час, най-сетне освободен за малко от служба, Пипин излезе и тръгна да потърси храна и питие, та да пооблекчи натежалата си душа и да изтърпи някак дългото очакване. В трапезарията отново срещна Берегонд, който току-що се връщаше от Пеленор, където бе ходил да отнесе съобщение за Стражевите кули над Шосето. Заедно се поразходиха по стените; в залите Пипин се чувстваше като затворник, дори огромната Крепост го задушаваше. Отново седнаха един до друг край източния отвор, където бяха похапнали и разговаряли предния ден.

Беше настъпил часът на залеза, ала необятният мрачен покров вече се разпростираше далече на запад и едва когато потъваше в Морето. Слънцето се изтръгна да хвърли кратък прощален лъч преди настъпването на нощта — същият лъч, който Фродо бе зърнал на Кръстопътя да докосва главата на рухналия крал. Но този светлик не стигна до полята на Пеленор — кафяви и мрачни бяха те в сянката на Миндолуин.

На Пипин вече му се струваше, че са минали години, откакто бе седял тук преди, в някакво полузабравено време, когато още беше хобит, безгрижен странник, който не се трогваше от преживените опасности. Сега беше дребен войник в град, очакващ страхотния щурм, облечен в гордите, ала мрачни одежди на Стражевата кула.

В друго време и на друго място Пипин би могъл да хареса новата си премяна, но сега знаеше, че това не е игра; не на шега, а наистина беше служител на строг господар, над когото бе надвиснала ужасна заплаха. Ризницата беше неудобна, а шлемът тежеше на главата му. Плаща си бе метнал на скамейката. Извърна морен поглед от притъмняващите поля и се прозина, сетне въздъхна.

— Измори ли се днес? — запита Берегонд.

— Да — отвърна Пипин, — много. Изморих се от безделие и чакане. Безкрайни часове подскачах от нетърпение пред вратата на господаря си, докато той се съвещаваше с Гандалф, принца и други важни личности. А още не съм свикнал, драги Берегонд, да прислужвам гладен, докато другите се хранят. Тежка участ е това за един хобит. Несъмнено ще помислиш, че би трябвало да имам по-дълбоко чувство за оказаната ми чест. Но каква полза от тая чест? Всъщност каква ли е ползата от ядене и пиене под тая пъплеща сянка? Какво ни носи тя? Дори въздухът изглежда плътен и кафяв! Често ли ви спохожда такъв здрач, когато повее вятър откъм Изтока?

— Не — каза Берегонд, — това време не е породено в нашия свят. То е някаква негова злобна хитрина; някакъв черен пушек от Огнената планина, пратен да помрачи сърцата и умовете ни. И замисълът му преуспява. Ех, дано се върне господарят Фарамир. Той не би се отчаял. Ала сега кой знае дали ще се върне някога от Мрака отвъд реката?

— Да — каза Пипин. — И Гандалф се тревожи. Мисля, че се разочарова, като не завари Фарамир. И накъде ли тръгна сам? Още преди пладне напусна съвещанието при Владетеля и ми се чини, че не беше в добро настроение. Може би предчувства лоши вести.

Както разговаряха, двамата внезапно онемяха и застинаха като камъни. Пипин се захлупи по очи и притисна ушите си с длани; но Берегонд, който се вглеждаше от бойницата, говорейки за Фарамир, остана там вцепенен, с разширени от уплаха очи. Пипин позна вледеняващия вик — същия, който някога бе чул из Мочурището на Графството; ала сега омразата в него бе неизмерно по-мощна и пронизваше сърцата с отровата на отчаянието.

Най-сетне Берегонд изрече с усилие:

— Дойдоха! Събери смелост и виж! Злите твари са под нас.

Пипин неохотно се покатери на скамейката и надникна над стената. Под него се разстилаха неясните очертания на Пеленор, чезнещи в сумрака с едва забележимата ивица на Великата река. Но зърна и пет подобни на птици фигури, ужасяващи като лешояди, ала по-едри и от орли, жестоки като смъртта, да кръжат стремително из въздуха над полята като сенки на подранилата нощ.

— Черни конници! — промълви Пипин. — Черни конници във въздуха! Но гледай, Берегонд! — викна той. — Не ти ли се струва, че търсят нещо? Виж ги как се вият и кръжат все по-надолу, ей там! Не виждаш ли нещо да се движи по земята? Дребни тъмни точици. Да, хора на коне — четирима или петима. А! Не мога да го понеса! Гандалф! Гандалф, спаси ни!

Нов протяжен крясък се извиси и заглъхна и той отскочи от стената, задъхан като преследвано зверче. Неясен и сякаш далечен подир вледеняващия вик, отдолу се надигна зов на тръба и завърши с дълга висока нота.

— Фарамир! Господарят Фарамир! Това е неговият сигнал! — викна Берегонд. — Храбро сърце! Но как да се добере до Портата, ако тия гнусни изчадия имат и други оръжия освен страха? Гледай! Те продължават напред. Ще стигнат до Портата. Не! Конете побесняват. Гледай! Хората са на земята, тичат напред. Не, един още е на седлото, но се връща към другите. Това ще да е Военачалника — той има власт над животни и хора. Ах! Една от проклетите твари надвисва над него. Помощ! Помощ! Никой ли няма да излезе? Фарамир!

С тези думи Берегонд се хвърли настрани и хукна през здрача. Засрамен от ужаса си в момента, когато Берегонд от Стражата мислеше само за любимия си командир, Пипин се изправи и надникна навън. В този миг зърна сребристобяло сияние, полетяло откъм Севера като звездичка над сумрачните поля. То летеше като стрела и непрестанно растеше, наближавайки бързо четиримата бегълци към Портата. На Пипин му се стори, че го обвива бледа светлина и тежките сенки отстъпват пред него; когато наближи, хобитът сякаш дочу от стените да отеква гръмовен зов.

— Гандалф! — възкликна той. — Гандалф! Винаги се появява в най-мрачния час. Напред! Напред, Бели ездачо! Гандалф, Гандалф!

Крещеше бясно, като зрител на напрегнато надбягване, окуражаващ без нужда най-добрия състезател.

Но връхлитащите черни сенки бяха усетили новодошлия. Една от тях свърна към него; на Пипин му се стори, че Гандалф вдигна ръка, и копие от бяла светлина проряза небето. Назгулът нададе протяжен вой и кривна настрани; тутакси останалите четири се олюляха, сетне бързо се издигнаха по спирала, отдалечиха се на изток и изчезнаха сред ниските облаци; и за малко над Пеленор сякаш просветля.

Пипин видя как конникът и Белия ездач се срещнаха и спряха да изчакат спешените бойци. От града към тях вече тичаха хора; скоро всички заедно изчезнаха под външната стена и хобитът разбра, че минават през Портата. Предполагайки, че незабавно ще дойдат в Кулата при Наместника, той побърза към входа на крепостта. Тук се бяха събрали още много свидетели на бягството и спасението.

Не след дълго откъм улиците на по-ниските кръгове долетя глъчка и сред радостни възгласи отекнаха имената на Фарамир и Митрандир. Наоколо се разля светлината на факли и Пипин видя двама конници да яздят бавно пред гъмжило от народ — единият беше в бяло, но вече не сияеше, само мътно белееше в нощта, сякаш огънят му бе изгаснал или спотаен; другият беше мрачен, с наведена глава. Те скочиха от седлата и докато слугите отвеждаха Сенкогрив и другия кон, двамата тръгнаха към стражата пред входа — Гандалф крачеше твърдо, отметнал назад сивия си плащ, и в очите му още тлееше огън; другият, облечен в зелено, вървеше бавно и леко се поклащаше, сякаш бе изтощен или ранен.

Докато минаваха под фенера над арката на входа, Пипин се промъкна напред и като видя бледото лице на Фарамир, дъхът му спря. Това бе лице на човек, върху когото е връхлетял неописуем ужас, ала той е успял да го овладее и вече е спокоен. Горделив и строг, той поспря да каже нещо на стражата и като се вгледа в него, Пипин забеляза колко много прилича на брат си Боромир, когото Пипин бе харесал отначало, възхитен от величавото, но любезно държане на едрия мъж. Ала при вида на Фарамир странно, непознато досега чувство трогна сърцето му. Пред него стоеше човек, изпълнен с върховно благородство, каквото понякога разкриваше Арагорн — може би не тъй възвишено, но по-близко до човешките измерения; това сякаш беше един от Кралете човешки, роден в късни времена, ала поел мъдростта и скръбта на Древния народ. Сега разбираше защо Берегонд изрича името му с любов. Беше готов да го последва, както целият народ би последвал своя командир дори под сянката на черните крале.

— Фарамир! — закрещя той заедно с другите. — Фарамир!

И долавяйки непознатия му глас сред гълчавата, Фарамир се обърна и сведе смаян поглед към него.

— Ти пък откъде изскочи? — запита той. — Полуръст, и то в одеждите на Кулата! Откъде…

Но в това време Гандалф застана до него и каза:

— Дойде с мен от страната на полуръстовете. С мен дойде. Но да не се бавим тук. Чакат те разговори и дела, а ти си уморен. Той ще дойде с нас. Даже трябва да дойде, защото ако не забравя новите си задължения по-бързо от мен, време е отново да прислужва на господаря си. Хайде, Пипин, последвай ни!

След малко се озоваха в личните покои на Владетеля на Града. Чакаха ги меки кресла около мангал с разпалени въглища; слугите донесоха вино, а Пипин стоеше незабелязан зад трона на Денетор и почти не усещаше умора, жадно заслушан в разговора.

След като хапна малко бял хляб и изпи чаша вино, Фарамир седна на ниско столче отляво на баща си. Отдясно, малко по-настрана, Гандалф седеше на украсен с резба дървен стол; на пръв поглед изглеждаше задрямал. Отначало Фарамир говореше само за задачата, с която бе изпратен преди десет дни, добавяйки вести за Итилиен и придвижването на Врага и съюзниците му; разказа за сражението край пътя, за поражението на харадците и огромните им зверове. Сякаш военачалник разказваше на господаря си вече известни събития, случайни гранични схватки, които сега изглеждаха незначителни и дребни, лишени от слава.

Ненадейно Фарамир погледна към Пипин.

— Но сега пристъпваме към удивителни неща — каза той. — Не за пръв път виждам полуръст от северните легенди да идва в южните земи.

При тези думи Гандалф се надигна и вкопчи ръце в подлакътниците, но не каза нищо и строгият му поглед удържа възклицанието на устните на Пипин. Денетор огледа лицата им и кимна, сякаш в знак, че вече е разбрал много от онова, що предстоеше да чуят. Седяха безмълвни и неподвижни, а Фарамир бавно разказа историята почти без да откъсва поглед от Гандалф, макар сегиз-тогиз очите му да стрелваха Пипин, като че искаше да освежи спомена за другите, които бе видял.

Докато се размотаваше нишката на разказа му за срещата с Фродо и неговия слуга, за събитията на Хенет Анун, Пипин забеляза, че ръцете на Гандалф треперят, вкопчени в резбованото дърво. Сега изглеждаха бели и безкрайно стари и като се взря в тях, Пипин изведнъж разбра с тръпка на ужас, че Гандалф, самият Гандалф изпитва тревога и дори страх. Накрая, след като бе разказал за раздялата си със странниците и тяхното решение да тръгнат към Кирит Унгол, Фарамир замълча, поклати глава и въздъхна. Тогава Гандалф скочи от стола.

— Кирит Унгол? Моргулската долина? — възкликна той. — Времето, Фарамир, времето? Кога се раздели с тях? Кога ще стигнат в оная проклета долина?

— Разделихме се преди два дни, сутринта — отвърна Фарамир. Оттам до долината Моргулдуин има петнадесет левги, ако са тръгнали право на юг; а после остават още пет левги на запад до прокълнатата Кула. Както и да бързат, не биха стигнали там по-рано от днешния ден, а може и още да са на път. Да, виждам от какво се боиш. Но мракът няма нищо общо с дръзкия им поход. Той започна миналата вечер и през нощта сянката обгърна цял Итилиен. За мен е ясно, че Врагът отдавна е планирал щурма срещу нас и часът е бил уречен още преди пътниците да напуснат скривалището ми.

Гандалф крачеше напред-назад.

— Сутринта преди два дни, значи три дни път! Колко е до мястото, където се разделихте?

— Към двадесет и пет левги по птичи полет — отвърна Фарамир. — Но не можех да дойда по-бързо. Миналата нощ бях на Каир Андрос, дългия остров по северното течение на Реката, който все още охраняваме; на отсамния бряг имаше коне. Когато мракът се зададе, разбрах, че трябва да бързам, затова препуснах насам заедно с още трима бойци, за които намерих коне. Останалата част от отряда си пратих на юг да подсили гарнизона край бродовете на Осгилиат. Надявам се, че не съм постъпил зле?

Той погледна баща си.

— Зле? — викна Денетор и в очите му лумнаха мълнии. — Защо питаш? Бойците са били на твое разпореждане. Откога взе да питаш за мнението ми по всяка твоя постъпка? Смирено се държиш пред мен, ала отдавна си кривнал по свой път и не слушаш съветите ми. О, да, говориш изкусно както винаги, но нима не виждам очите ти, впити в Митрандир, да питат дали си казал каквото трябва, дали не си прекалил? Той отдавна е завладял сърцето ти. Баща ти, сине, може да е стар, но още не е изкуфял. Виждам и чувам както преди; нищо не остава скрито — и онуй, що каза, и онуй, що премълча. Знам отговорите на много загадки. Уви, уви, бедният Боромир!

— Ако те гневи туй, що казах, татко — спокойно изрече Фарамир, — съжалявам, че не изслушах твоя съвет, преди да ме натовариш с тъй тежко решение.

— И щеше ли да промениш решението си? — запита Денетор. — Струва ми се, че пак щеше да постъпиш посвоему. Добре те познавам. Знам дори и желанието ти да изглеждаш величествен и щедър като древен крал — благ, сладкодумен. Това може и да приляга на човек с благородна кръв, когато властва в мир. Но в тежък час благородството нерядко се заплаща със смърт.

— Тъй да бъде! — каза Фарамир.

— Тъй да бъдело! — провикна се Денетор. — Но не плащаш само със своята смърт, Владетелю Фарамир, а със смъртта на баща си и целия народ, който бе длъжен да защитаваш подир гибелта на Боромир.

— Нима ти се иска да бе станало обратното? — запита Фарамир.

— Да, така ми се иска — отвърна Денетор. — Боромир беше верен син, а не играчка на някакъв си магьосник. Той би си спомнил за злочестия си баща и не би пропилял даровете на съдбата. Би ми донесъл могъщество.

За миг сдържаността на Фарамир се пропука.

— Бих те помолил, татко, да си припомниш защо заминах за Итилиен вместо него. Не чак толкова отдавна се съгласих веднъж да послушам съвета ти. Владетелят на Града ми повери тази задача.

— Не разтърсвай горчилката в чашата, която сам си налях — каза Денетор. — Не я ли усещах дълги нощи на езика си, предчувствайки, че тепърва ме чака отровната утайка? И ето че стигнах до нея. О, ако не беше така! Ако онова бе дошло в ръцете ми!

— Успокой се! — каза Гандалф. — Каквото и да бе станало, Боромир нямаше да го донесе. Той загина достойно; нека почива в мир! Ала ти се лъжеш. Ако бе протегнал ръка към онзи предмет, той щеше да се погуби. Щеше да го задържи за себе си и ти нямаше да познаеш своя син.

Твърдо и хладно бе лицето на Денетор.

— Оказа се, че Боромир по-трудно ще заиграе по свирката ти, нали? — тихо изрече той. — Но аз, неговият баща, твърдя, че той щеше да ми го донесе. Може и да си мъдър, Митрандир, ала сред всичките си тънкости не си овладял мъдростта докрай. Има и други пътища освен паяжините на вълшебниците и прибързаността на глупците. Ти и не подозираш колко знания и премъдрости съм овладял.

— И каква е твоята мъдрост? — запита Гандалф.

— Стига ми колкото да прозра двете безумства, от които да бягам. Рисковано е да се използва онзи предмет. А да се прати с един глуповат полуръст право в земите на Врага, както сторихте ти и този мой син, е лудост.

— Що би сторил Владетелят Денетор?

— Нито едното, нито другото. Но едно е сигурно — за нищо на света не би го подложил на риск там, където само глупец може да се надява; не би дръзнал да предизвика всеобщата гибел, ако Врагът си възвърне изгубеното. Не, би го опазил укрито дълбоко в мрака. Не би го използвал, казах, освен в часа на крайна нужда; би го скътал далеч от вражата десница и би го измъкнал само заради окончателната победа, подир която веднъж завинаги да свършим с онуй, що ни плаши.

— Мислиш само за Гондор, владетелю, както си свикнал — каза Гандалф. — Ала има и други люде, друг живот, бъдни времена. А аз изпитвам жал дори към неговите роби.

— Та къде ще дирят помощ другите люде, ако рухне Гондор? — отвърна Денетор. — Да бях укрил онзи предмет в дълбоките подземия на тая крепост, нямаше сега да тръпнем от страх сред здрача и щяхме да решаваме спокойно, без да се боим от най-лошото. Още не ме познаваш, щом не вярваш, че бих издържал изпитанието.

— И все пак не вярвам — каза Гандалф. — Инак бих го пратил насам на съхранение и бих спестил много тревоги на себе си и на другите. А като те чух как говориш, вярвам ти още по-малко, отколкото на Боромир. Не, удръж гнева си! Не вярвам дори на себе си и отказах онзи предмет, макар да ми го предлагаха в дар. Ти си силен и в много отношения още се владееш, Денетор; ала ако бе получил онова, то щеше да те съкруши. Дори да го бе заровил в недрата на Миндолуин, то щеше да ожари с огън ума ти, докато мракът приижда, и тепърва се задават още по-страшни беди.

Вперени в Гандалф, очите на Денетор отново припламнаха и Пипин пак усети напрежението между двете воли; но сега погледите им сякаш се превръщаха в остриета, прелитащи от око до око сред блясъка на ударите. Пипин затрепера в очакване на страховития сблъсък. Ала внезапно Денетор се отпусна и хладнокръвно вдигна рамене.

— Ако можех! Ако можех! Колко напразни слова. То е потънало в Сянката и само времето ще покаже какво е приготвила съдбата за него и за нас. Няма да чакаме дълго. А дотогава нека се обединим всички против Врага, каквито и да са пътищата ни, и да се надяваме, докато можем. Подир надеждата ни остава храбростта да умрем свободни. — Той се обърна към Фарамир: — Какво мислиш за гарнизона край Осгилиат?

— Не е силен — каза Фарамир. — Вече казах, че пратих отряда от Итилиен да го подкрепи.

— Мисля, че няма да стигнат — каза Денетор. — Там ще е първият удар. Ще им трябва храбър командир.

— Както и навсякъде — въздъхна Фарамир. — Уви, колко ни липсва моят любим брат! — Изправи се. — Свободен ли съм, татко?

Преди да довърши, той се олюля и се подпря на бащиния си трон.

— Морен си, виждам — каза Денетор. — Казаха ми, че си препускал отдалеч под летящите сенки на злото.

— Да не говорим за това! — промълви Фарамир.

— Тъй да бъде — съгласи се Денетор. — Върви сега да почиваш както можеш. Утре ни чака тежък ден.

Всички се сбогуваха с Владетеля на Града и отидоха да почиват, докато още могат. Навън царуваше беззвезден мрак, когато Гандалф се упъти към квартирата, следван от Пипин с малък факел в ръка. Не изрекоха нито дума, докато вратата не се затвори зад тях. Чак тогава Пипин хвана Гандалф за ръката.

— Кажи ми, има ли надежда? — запита той. — За Фродо ми е думата. Е, и за нас, но главно за Фродо.

Гандалф положи ръка на главата му.

— Никога не е имало голяма надежда — отвърна той. — Само надежда за глупци, както ми бе казано. А когато чух за Кирит Унгол… — Той замълча и с широки крачки се приближи до прозореца, сякаш погледът му можеше да пробие източната нощ. Сетне промърмори: — Кирит Унгол! Защо натам, питам се? — Обърна се. — Преди малко, Пипин, сърцето ми изстина, като чух това име. Ала всъщност вярвам, че във вестите на Фарамир се крие надежда. Ясно е, че Врагът най-сетне започва войната и нанася първия удар, докато Фродо е още на свобода. В идните дни окото му ще се взира ту насам, ту натам, но винаги надалеч от собствените му земи. И още нещо, Пипин, отдалеч долавям у него припряност и страх. Започва преждевременно. Нещо го е стреснало. — За миг Гандалф постоя замислен. — Може би — промърмори той. — Може дори и глупостта ти да е помогнала, моето момче… Чакай да видим. Преди пет дни трябва да е открил, че сме низвергнали Саруман и сме отнели Камъка. И какво от това? Нито имаме полза от него, нито бихме могли да го употребим, без той да узнае. А! Питам се. Арагорн! Часът му наближава. А в него се крие непреклонна сила, Пипин, той е храбър, решителен, сам може да реши и да поеме огромен риск, ако се наложи. Това може да е. Може тъкмо с тая цел да е взел Камъка и предизвикателно да се е разкрил пред Врага. Питам се. Е, както и да е, не ще узнаем отговора преди идването на Роханските конници… стига да не закъснеят. Лоши дни ни чакат. Да поспим, докато можем!

— Но… — обади се Пипин.

— Какво но? — запита Гандалф. — За тая вечер разрешавам само едно но.

— Ам-гъл. Как са могли да тръгнат с него и дори да го вземат за водач? Както усетих, Фарамир не харесваше мястото, накъдето ги водел, ти също. Какво се е объркало?

— Сега не мога да отговоря — каза Гандалф. — И все пак сърцето ми усеща, че Фродо и Ам-гъл ще се срещнат преди края. За добро или за зло. Но тая вечер не ще говоря за Кирит Унгол. Предателство, предателство — това ме плаши, предателството на оная жалка твар. Но, да става каквото е писано. Нека не забравяме, че предателят може да сгреши и да стори добро, без да иска. Случва се понякога. Лека нощ!

Новото утро настъпи сред кафеникав сумрак и сърцата, ободрени за малко от завръщането на Фарамир, отново се свиха. Крилатите Сенки не се мярнаха този ден, но от време на време високо над града се раздаваше далечен крясък и който го чуеше, за миг застиваше от ужас, а по-боязливите избухваха в ридания.

Фарамир отново заминаваше на път. „Не му дават да си почине — мърмореха някои. — Владетелят е прекалено строг към сина си и го кара да поеме двойни задължения — за себе си и за онзи, що няма да се върне.“ Хората непрестанно се взираха на север с един въпрос: „Къде са Роханските конници?“

Фарамир наистина не заминаваше по свое желание. Но Владетелят на града имаше пълна власт в Съвета и този ден не бе настроен да отстъпва пред другите. Съветът бе свикан рано сутринта. Военачалниците решиха, че поради заплахата от Юга силите им не са достатъчни за изпреварващ удар, освен ако не пристигнат Роханските конници. А дотогава щяха да разположат бойци по стените и да чакат.

— И все пак — каза Денетор — не бива току-така да изоставяме външните укрепления, изградени с тъй тежък труд. Врагът трябва скъпо да плати преминаването на Реката. Ако иска да щурмува Града, не може да пресече нито северно от Каир Андрос, заради блатата, нито на юг, към Лебенин, където реката е толкова широка, че ще му трябва цял флот. Тежестта ще падне върху Осгилиат, както и миналия път, когато Боромир го отблъсна.

— Онова беше само проба на силите — каза Фарамир. — Днес можем да заставим Врага да плати десетократно загубите ни при охраната на Реката и пак да загубим в крайна сметка. Той с лека ръка може да си позволи да пожертва армия, а за нас всеки отряд е безценен. А ако пресече с цялата си сила, отстъплението на предните ни части ще бъде рисковано.

— Ами Каир Андрос? — запита Принцът. — И него трябва да удържим, ако защитаваме Осгилиат. Да не забравяме заплахата отляво. Рохиримите могат да дойдат, могат и да не дойдат. Но Фарамир ни разказа за огромните войски, прииждащи към Черната порта. Не една армия може да излезе оттам и да удари на разни места.

— Войната налага рискове — каза Денетор. — На Каир Андрос има гарнизон и повече хора не мога да отделя. Но не ще отстъпя без бой Реката и Пеленор… додето ми остава поне един храбър командир, готов да изпълни волята на своя господар.

Всички замълчаха, но накрая Фарамир изрече:

— Не ще се противя на волята ти, господарю. Щом те лишиха от Боромир, аз ще отида да сторя каквото мога вместо него… ако заповядаш.

— Заповядвам — отвърна Денетор.

— Тогава сбогом! Но не мисли зле за мен, ще се върна!

— Зависи как — каза Денетор.

Преди Фарамир да препусне на изток, Гандалф се обърна към него.

— Не бързай да жертваш живота си от обида — каза той. — Тук ще си нужен не само за войната. Твоят баща те обича, Фарамир, и ще си го спомни преди края. Сбогом!

И тъй, Фарамир отново потегли заедно с отряд от доброволци и бойци, които можеха да бъдат отделени от охраната. Хората от стените се взираха към разрушения град и се питаха какво ли става там, защото не забелязваха нищо. А други все тъй гледаха на север и мислено брояха левгите по пътя на Теоден през Рохан. „Ще дойде ли? Ще си спомни ли за древния съюз?“ — мълвяха те.

— Да, ще дойде — каза Гандалф, — дори и да закъснее. Помислете малко! В най-добрия случай Червената стрела е стигнала при него преди два дни, а дълги мили ни делят от Едорас.

Новите вести пристигнаха едва през нощта. Морен конник долетя от бродовете със съобщение, че от Минас Моргул е потеглила армия и вече наближава Осгилиат; към нея се присъединили полкове от Юга — жестоки и едри Харадрими.

— Узнахме още — добави пратеникът, — че отново ги води Черния капитан и страхът от него се носи далеч напред по Реката.

С тия зловещи слова приключи третият ден от пристигането на Пипин в Минас Тирит. Малцина заспаха — вече почти никой не се надяваше Фарамир да удържи бродовете за дълго.

На следващия ден мракът престана да приижда, беше се сгъстил докрай, ала тегнеше още по-мъчително върху сърцата на хората и ги изпълваше с непоносим ужас. Скоро пристигнаха нови зли вести. Врагът бе успял да прекоси Андуин. Фарамир се оттегляше към стената на Пеленор, събирайки бойците от Крайпътните укрепления, ала силите на противника бяха десетократно по-многобройни.

— Ако изобщо успее да пресече Пеленор, враговете ще го следват по петите — каза пратеникът. — Скъпо платиха за преминаването, но той се надяваше на повече. Плановете им са били добре подготвени. Сега разбрахме, че тайно са изградили в Източен Осгилиат множество салове и баркаси. Гъмжаха като мухи. Но не те ни победиха, а Черния капитан. Малцина устояваха още щом се разнасяше слухът за приближаването му. Пред него собствените му бойци тръпнат от страх и са готови да загинат, щом заповяда.

— Значи там съм по-нужен, отколкото тук — каза Гандалф, препусна из полята и скоро сиянието му изчезна от поглед. Самотният Пипин остана на стената и цяла нощ се взира на изток, без да мигне.

Утринните камбани едва бяха проехтели, сякаш за подигравка с непрогледния мрак, когато Пипин зърна далеч сред мътните простори да лумват огньове там, където се издигаха стените на Пеленор. Часовите викнаха в един глас и целият Град се вдигна на оръжие. От време на време червен отблясък озаряваше мрака и през натежалия въздух бавно долиташе глух тътен.

— Превзели са стената! — крещяха хората. — Разбиват я. Идат!

— Къде е Фарамир? — отчаяно викна Берегонд. — Не казвайте, че е загинал!

Първите вести донесе Гандалф. Към средата на утрото той пристигна с шепа конници, охраняващи върволица от каруци. Вътре бяха налягали ранени мъже — само това оставаше след гибелта на Крайпътните укрепления. Вълшебникът веднага се яви пред Денетор. Сега Владетелят на града се бе разположил във високите покои над Залата на Бялата кула и Пипин стоеше край трона му; напрягаше мрачния си взор през мътните прозорци на север, юг и изток, сякаш искаше да пробие сенките на прииждащата съдба. Най-дълго се вглеждаше на север и понякога се вслушваше, сякаш някакво древно изкуство му позволяваше да дочуе гръмовния тътнеж на копита из далечните равнини.

— Дойде ли Фарамир? — запита той.

— Не — отвърна Гандалф. — Но беше още жив, когато го напуснах. Ала реши да остане с последните, та да спаси от разгром отстъплението през Пеленор. Може и да удържи с хората си, но се съмнявам. Изправен е пред несметни пълчища. Пристигна онзи, от когото се боях.

— Да не би… Мрачния владетел? — извика Пипин, забравил от ужас къде се намира.

Денетор се разсмя горчиво.

— Не, още не, драги Перегрин! Той ще дойде да се наслади на гибелта ми чак след крайната победа. Други са неговите оръжия. Тъй прави всеки мъдър владетел, скъпи ми полуръсте. Инак защо да седя в тая кула, да гледам, да мисля, да чакам и да жертвам дори синовете си? Та аз още мога да въртя меча!

Той се изправи, отметна дългия си черен плащ и Пипин с изумление видя, че отдолу е облечен в ризница, а на пояса му виси дълъг меч с тежка дръжка в черна ножница със сребърни шарки.

— Тъй ходя и тъй спя от години насам — добави той, — та да не влее старостта в тялото ми безсилие й страх.

— И все пак днес най-злият от военачалниците на Властелина от Барад-дур е овладял външните ти стени — каза Гандалф. — Той е древен крал на Ангмар, Магьосник, Дух на Пръстена, Повелител на Назгулите, сянка на отчаянието, копие на ужаса в десницата на Саурон.

— Значи си си намерил равностоен противник, Митрандир — отвърна Денетор. — Лично аз отдавна знам кой е пръв предводител на пълчищата на Черната кула. Само за това ли се върна? Или си отстъпил пред силата на врага?

Пипин затрепера, очаквайки внезапния гняв на засегнатия Гандалф, но страхът му се оказа безпочвен.

— Може и тъй да е — кротко отвърна Гандалф. — Но още не е дошъл час да премерим силите си. А ако са верни древните слова, не ще падне той от ръката на простосмъртен мъж и дори за Мъдрите е скрита участта, що го чака. Както и да е, засега Капитанът на отчаянието не бърза напред. По-скоро предпочита, както ти сам мъдро изрече, да повелява отдалече и да тласка на щурм обезумелите си роби. Не, върнах се главно, за да опазя ранените, който можем да изцелим. Стената е разбита до цялата дължина и скоро пълчищата на Моргул ще нахлуят отвсякъде. А най-вече дойдох, за да кажа това: скоро в полята ще пламне бой. Трябва да се подготви внезапен удар навън. В него да се включат конници. Там е искрицата надежда, защото поне едно липсва на врага — малцина са неговите конници.

— Нашите също — каза Денетор. — Тъкмо сега Рохан щеше да е добре дошъл.

— По-скоро ще дочакаме други гости — отвърна Гандалф. — Бегълците от Каир Андрос вече са съвсем наблизо. Островът е превзет. Друга армия нахлу откъм Черната порта и пресича на североизток.

— Някои те обвиняват, Митрандир, че с наслада носиш зли вести — каза Денетор, — но за мен това не е новост — знаех го още снощи. Колкото до удара, вече съм помислил за него. Да слезем.

Времето минаваше. Най-сетне стражата зърна от стените отстъплението на челните отряди. Отначало безредно се зададоха групички морни, изранени мъже; някои бягаха безумно като подгонени. Далече на изток трепкаха огньове; тук-там пламъците им сякаш пълзяха из равнината. Горяха къщи и обори. Сетне от безброй места червени огнени рекички се втурнаха лъкатушно из мрака към чертата на широкия път от Градската порта до Осгилиат.

„Врагът — шепнеха хората. — Стената е рухнала. Ето ги, нахлуват през проломите! И носят факли. Къде са нашите?“

Наближаваше вечерният час и ставаше толкова мрачно, че дори най-зорките мъже от Крепостта не различаваха в полята почти нищо, освен нови и нови пожарища и все по-дългата огнена колона, устремена напред. Но ето че на по-малко от миля изникна събрана група бойци, които не бягаха, а крачеха, без да се разкъсват.

Наблюдателите стаиха дъх: „Фарамир трябва да е там — говореха те. — Той има власт над хора и зверове. Ще успее.“

Отстъпващите вече бяха само на два фурлонга. От здрача зад тях изскочи малък конен отряд — това бе останало от последните защитници. Отново се спряха за отбрана срещу прииждащите огнени вълни. Внезапно отекнаха свирепи крясъци. Налетя вражеската конница. Огнените колони се превърнаха в буйни потоци, редица след редица търчаха орки с факли в ръце, диви Южняци развяваха кървави знамена, дрезгаво викаха и налитаха да пресекат пътя за отстъпление. От мътното небе с пронизителен вой се спуснаха крилатите сенки, Назгулите, понесли смърт.

Отстъплението се превръщаше в разгром. Отрядът вече се разпадаше, обезумелите хора диво тичаха насам-натам, захвърляха оръжието, крещяха от ужас и рухваха на земята.

Тогава над Крепостта пропя тръба и Денетор най-сетне нанесе удара. Строени отвън, в сянката на високите стени, бяха чакали сигнала му всички ездачи на Града. Сега те литнаха напред, престроиха се и атакуваха в галоп с мощен вик. Нов вик им отвърна от стените; най-отпред препускаха конниците на лебеда от Дол Амрот начело със своя Принц и синьото му знаме.

— Амрот за Гондор! — крещяха те. — Амрот за Фарамир!

Като мълния се стовариха върху врага от двата фланга на отстъплението; ала един конник изпревари всички, бърз като вятъра в тревата — Сенкогрив го носеше и той отново сияеше, разкрит пред всички със светлина в протегнатата си десница.

Назгулите изпищяха и литнаха назад, защото Капитанът им още не беше дошъл да се изправи пред белия огън на своя враг. Изненадани насред гонитбата на жертвите си от тоя бесен щурм, мордорските пълчища се пръснаха като искрици, подгонени от вихър. С мощен рев последните отряди се обърнаха и налетяха върху преследвачите. Подгонените се превръщаха в ловци. Отстъплението премина в атака. Повалени орки и хора застилаха полето, с пращене се къдреха смрадни облаци дим над захвърлени факли. Кавалерията препускаше напред.

Но Денетор не им разреши да се отдалечат. Макар засега врагът да бе задържан и отблъснат, откъм Изтока се задаваше огромна сила. Тръбата отново засвири — този път за отстъпление. Гондорската кавалерия спря. Зад нейната защита челните отряди се прегрупираха. С твърда крачка поеха назад. Стигнаха до Градската порта и в стегнат марш минаха навътре; гордо ги гледаха жителите на Града и гръмко крещяха възхвали, ала тревога изпълваше сърцата им. Скръбна бе гледката на оределите отряди. Фарамир бе загубил една трета от хората си. И къде беше самият той?

Дойде последен. Хората му влязоха. Завърнаха се конните рицари, следвани от знамето на Дол Амрот и Принца. В ръцете си, върху шията на коня, той носеше своя родственик, Фарамир, син на Денетор, открит сред бойното поле.

— Фарамир! Фарамир! — крещяха по улиците просълзени мъже.

Но той не отговаряше. Понесоха го по лъкатушния път към Крепостта, където чакаше баща му. В мига, когато Назгулите бяха кръшнали настрани от набега на Белия конник, едно смъртоносно копие бе долетяло да повали Фарамир, вкопчен в борба с могъщ харадски ездач. Само атаката на Дол Амрот го бе спасила от кървавите южняшки мечове, готови да насекат падналия неприятел.

Принц Имрахил отнесе Фарамир в Бялата кула и каза:

— Синът ти се завърна, господарю, подир велики подвизи.

И той разправи всичко, що бе видял. Но Денетор се изправи, погледна лицето на сина си и не изрече нито дума. Сетне заръча да приготвят легло в покоите, да оставят Фарамир и да си вървят. А сам се изкачи в тайната стаичка на върха на Кулата и по това време който вдигнеше поглед нататък, виждаше бледа светлина да трепти и мъждука зад тесните прозорци. Сетне просветна и изгасна. Когато слезе, Денетор се приближи до Фарамир и безмълвно седна край него, но лицето на Владетеля беше сиво, по-мъртвешко от лика на сина му.

Ето, че Градът беше обсаден, обгърнат във вражески пръстен. Далечните стени бяха съборени и Пеленор се намираше в ръцете на Врага. Бегълци по северния път донесоха последните вести отвън преди затварянето на Портата. Това бяха остатъците от стражата на склона, където пътят от Анориен и Рохан се спускаше в низините. Водеше ги Инголд, същият, който бе посрещнал Гандалф и Пипин преди по-малко от пет дни, когато слънцето още изгряваше и утрото носеше надежда.

— Няма вести от Рохиримите — каза той. — Рохан няма да дойде. А и да дойде, ще бъде безполезно. Казват, че новата армия, за която чухме, ги е изпреварила през Реката по Каир Андрос. Силни са — оркски Батальон на Окото и безбройни отряди от хора, каквито не сме виждали досега. Ниски, набити и безмилостни, брадати като джуджета и въоръжени с огромни секири. Изглежда, че идват от някоя дива страна на необятния Изток. Превзеха северния път и мнозина нахлуха в Анориен. Рохиримите не могат да дойдат.

Портата бе затворена. Цяла нощ стражата по стените чуваше възгласите на враговете, които се тълпяха навън, опожаряваха поля и градини и съсичаха когото заварят, бил той жив или мъртъв. В мрака не можеше да се разбере каква сила вече е прекосила Реката, но когато утрото или по-скоро бледата му сянка се прокрадна над равнината, видяха, че дори и очите на нощния страх не са били достатъчно големи. Полята бяха почернели от маршируващи отряди и докъдето стигаше погледът в сумрака, около обсадения град никнеха като отровни гъби лагери от черни или тъмночервени шатри.

Забързани като мравки, орките дълбаеха и дълбаеха в няколко реда огромен пръстен от дълбоки траншеи точно на един изстрел с лък от стените; а щом привършваха, всяка траншея се изпълваше с огън, макар че никой не можеше да види как го запалват и поддържат — с хитрини или с магии. Работата продължи през целия ден, а хората от Минас Тирит гледаха, безсилни да попречат. Виждаха как след довършването на всяка траншея се задават огромни каруци; нови вражески отряди бързо разполагаха зад огненото прикритие мощни каменохвъргачки. Катапултите на градските стени не бяха толкова силни, че да им попречат.

Отначало хората се надсмиваха и не се плашеха от машинариите. Изградена преди силата и изкуството на Нуменор да изчезнат в изгнание, главната стена беше невероятно висока и дебела; откъм изток беше черна, твърда и гладка като кулата Ортанк, неподвластна на стомана и огън. Само някой спазъм, разцепил земната твърд под основите й, би могъл да я разруши.

— Не — казваха те, — дори и Безименния да дойде, не ще влезе, докато сме живи.

Ала други отвръщаха:

— Докато сме живи? Колко ни остава? Той има оръжие, което е повалило безброй крепости, откакто свят светува. Гладът. Пътищата са отрязани. Рохан няма да дойде.

Но машините не прахосваха снаряди срещу непробиваемата стена. Не разбойник, не оркски главатар водеше щурма срещу главния враг на Мордорския Властелин. Насочваше ги могъщ и лукав ум. Щом огромните катапулти заеха позициите, сред крясъци и скърцане на въжета и лебедки започнаха да изстрелват снарядите си изумително високо, тъй че минаваха право над бойниците и падаха с тътен в първия кръг на Града; по някаква тайна магия много от тях избухваха в пламъци, щом рухнеха долу.

Не след дълго зад стената бушуваше пожар и всички свободни мъже се мъчеха да потушат пламъците, избухнали на безброй места. Сетне сред най-тежката бомбардировка се изсипа нова градушка — не тъй опустошителна, но далеч по-страшна. По улици и пътища зад Портата затътнаха дребни кръгли снаряди, които не пламваха. Но когато хукнаха да разберат какво е това, хората закрещяха и заридаха. Врагът мяташе в Града главите на всички загинали в боевете край Осгилиат, пред стените и в полята. Гледката бе страховита; макар много от тях да бяха неузнаваемо смазани или жестоко накълцани, чертите на други още се познаваха и личеше, че са загинали в мъки; на всяко чело бе жигосан скверният знак на Окото без клепачи. Ала и тъй — обезобразени в позора често се случваше някой да познае свой другар, който гордо е крачил под знамената, копал е из нивите или в почивния ден е потеглял към хълмовете от зелените си поля.

В безсилен гняв мъжете размахваха юмруци към гъмжащите пред Портата безмилостни врагове. Те не обръщаха внимание на клетвите, пък и не разбираха западните езици — помежду си кряскаха дрезгаво като зверове и лешояди. Но скоро в Минас Тирит само малцина запазиха дързостта си да се изправят срещу пълчищата на Мордор. Властелинът на Черната кула имаше и друго оръжие, по-бързо от глада — ужас и отчаяние.

Назгулите се завърнаха и както растеше и се ширеше силата на техния Мрачен владетел, тъй и гласовете им се изпълваха със зла прокоба, отразили единствено неговата воля и лукавство. Кръжаха безспирно над града като грабливи птици, очакващи да се наситят с плътта на обречените. Летяха невидими, недосегаеми за стрела, но вездесъщи, и мъртвешките им гласове процепваха въздуха. Всеки нов крясък ставаше все по-непоносим. Накрая дори и най-храбрите се просваха по очи, когато невидимата заплаха прелиташе над тях, или пък застиваха неподвижно и изпускаха оръжието от безжизнените си ръце, а в умовете им нахлуваше мрак и вече не мислеха за война — искаха само да се скрият, да пропълзят и да умрат.

През целия черен ден Фарамир се мяташе на ложето в Бялата кула, потънал в кошмарите на неизцелима треска; умира, каза някой и скоро, всички заповтаряха тая дума по стени и улици. А баща му седеше край него безмълвно и само гледаше, без да се сеща за отбраната.

Дори в ноктите на Урук-хай Пипин не бе преживявал тъй мрачни часове. Дългът му повеляваше да стои при Владетеля и той стоеше забравен край вратата на неосветената стая, като се мъчеше да овладее собствения си страх. Стори му се, че Денетор старее пред очите му, сякаш гордата воля се бе прекършила и непреклонният ум бе рухнал. Може би скръбта и угризенията го бяха сторили. На някогашното безчувствено лице Пипин зърна сълзи, по-страшни от гнева.

— Не плачи, господарю — промълви той. — Може и да оздравее. Посъветва ли се с Гандалф?

— Не ме залъгвай с магьосници! — каза Денетор. — Свърши надеждата на глупеца. Врагът го е открил и сега мощта му расте; проникнал е в мислите ни и всяко наше дело води към гибел. Без добра дума, без благословия пратих сина си към безсмислена заплаха и ето го, лежи с отрова в жилите. Не, не, както и да се обърне войната, моят път свършва, пресекна родът на Наместниците. А сега хора от простолюдието ще водят по тайни пътеки из хълмовете последните потомци на Кралете човешки, додето ги изловят един по един.

На вратата дотърчаха хора да повикат Владетеля на Града.

— Не, няма да сляза — отвърна той. — Трябва да остана при сина си. Може да ми продума преди края. Но няма да е дълго. Следвайте когото си искате, та дори и Сивия безумец, макар че надеждата му се оказа измамна. Аз оставам тук.

И тъй, Гандалф застана начело на сетната отбрана на Гондор. Където се появеше, сърцата отново туптяха бодро и крилатите сенки чезнеха от паметта. Той крачеше неуморно от Крепостта до Портата, от северния до южния край на стената; а до него вървеше Принцът на Дол Амрот в лъскавата си ризница. Той и неговите рицари още се държаха като владетели, запазили живата кръв на Нуменор. Видеха ли ги, хората шепнеха: „Вярно са казвали старите приказки; елфическа кръв тече в жилите на тоя народ, нали някога в земите им са живели пришълци от Нимродел.“ И после някой запяваше в здрача куплети от Баладата за Нимродел или други песни, останали в Андуинската долина от незапомнени години.

И все пак… когато се отдалечаваха, сенките отново обгръщаха хората и сърцата им изстиваха, а храбростта на Гондор се превръщаше в пепел. Вече никой не се бореше с бушуващите пламъци из първия кръг на Града и на много места гарнизонът по външната стена бе откъснат, без път за отстъпление. Само шепа храбреци оставаха на поста си; повечето бяха избягали зад втората порта.

Далече зад битката противникът набързо бе изградил мостове над Реката и през целия ден по тях прииждаха войски и каруци с бойно снаряжение. В полунощ най-сетне започна атаката. Авангардът мина по кривите пътеки, оставени между огнените ями. Тълпите се втурнаха напред, без да обръщат внимание на загубите, без да се разпръснат, щом попаднаха в обсега на стрелците от бойниците. Пък и малцина бяха останали, та пораженията не бяха големи, макар че огненото сияние разкриваше безброй цели за изкусни стрелци, с каквито се бе славил Гондор. Усещайки, че доблестта на Града вече е сломена, скритият Капитан хвърли напред цялата си мощ. Грамадните обсадни кули, построени в Осгилиат, бавно се затъркаляха през мрака.

В Бялата кула отново дотичаха вестоносци и бяха толкова развълнувани, че Пипин ги пусна. Денетор бавно извърна взор от лицето на Фарамир и ги огледа мълчаливо.

— Първият кръг на Града е в пламъци, господарю — казаха те. — Що ще заповядаш? Ти още си Владетел и Наместник. Не всички желаят да следват Митрандир. Хората бягат от стените и ги оставят без охрана.

— Защо? Защо бягат глупците? — запита Денетор. — По-добре да изгорят рано, отколкото късно, защото само огън ни чака. Вървете си в пламъка! А аз? Ще ида на кладата си. На кладата си! Не ще има гроб за Денетор и Фарамир. Никакъв гроб! Без вековен сън в балсамираната смърт. Ще изгорим като езическите крале в епохата, преди да дойдат кораби от Запада. Западът загива. Вървете да изгорите!

Без поздрав и поклон вестоносците изтичаха навън.

Денетор се изправи и отпусна трескавата ръка на Фарамир, която бе стискал.

— Той гори, вече гори — скръбно изрече старецът. — Рухва домът на разсъдъка му. — Бавно пристъпи към Пипин и сведе поглед към него. — Сбогом! Сбогом, Перегрин, син на Паладин. Кратка бе службата ти и вече отива към края си. Освобождавам те от малкото останали минути. Върви и умри както сметнеш за добре. И с когото сметнеш за добре, дори с онзи приятел, чието безумие ти довлече тая смърт. Повикай слугите ми, после си върви. Сбогом!

— Няма да се сбогувам, господарю — отвърна Пипин и коленичи. Внезапно отново се почувства хобит, стана и изгледа стареца в очите. — Ще те напусна, сър, защото наистина много искам да видя Гандалф. Но той не е безумец; лично аз не ще помисля за смърт, додето не го видя да се отчае от живота. Но докато си жив, не желая да ме освобождаваш от клетва и служба. А ако стигнат накрая до Крепостта, дано да съм тук, край теб, и да заслужа поне оръжието, което ми подари.

— Постъпи както желаеш, драги полуръсте — каза Денетор. — Но моят живот е сломен. Повикай слугите ми!

И той се обърна към Фарамир.

Пипин си отиде, повика слугите и те дойдоха — шестима силни и красиви мъже от свитата; ала и шестимата трепереха от този зов. Но Денетор спокойно им нареди да покрият с топли завивки леглото на Фарамир и да го изнесат. Те послушно вдигнаха ложето и го измъкнаха от стаята. Крачеха бавно, за да не безпокоят ранения, а Денетор ги следваше, подпрян на жезъла си; последен вървеше Пипин.

Като на погребение излязоха от Бялата кула в мрака, под надвисналия облак, озарен от мътночервени отблясъци. Бавно пресякоха широкия двор и по заповед на Денетор спряха край Сухото дърво.

Само далечната гълчава на боевете в Града нарушаваше безмълвието и всички чуваха как печално капе водата от мъртвите клони в тъмното езеро. Продължиха през портата на Крепостта и стражата ги изгледа с почуда и отчаяние. Завиха на запад и най-сетне стигнаха до една врата в задната стена на шестия пръстен. Наричаха я Фен Холен, защото беше вечно затворена, освен по време на погребение, и през нея можеха да минават само Владетелите на Града и хората с емблемата на гробниците, които се грижеха за домовете на мъртвите. Отвъд нея лъкатушен път слизаше с множество завои към теснината в сянката на Миндолуин, където се издигаха вечните покои на мъртвите крале и техните наместници.

Със страх в очите и фенер в ръцете привратникът излезе от малката къщурка край пътя. По заповед на Владетеля той отключи вратата и безшумно я тласна назад; взеха фенера му и минаха отвъд. Мрачен бе стръмният път сред древни стени и колонади, които се мержелееха в колебливите лъчи на фенера. Бавните им стъпки отекваха, а те продължаваха да слизат, докато накрая стъпиха на Безмълвната улица между бледи куполи, пусти палати и образи на отдавна изтлели мъже; влязоха в Дома на Наместниците и оставиха товара си.

Оглеждайки се тревожно, Пипин разбра, че се намира в просторна сводеста зала, сякаш окичена с огромните сенки, които слабият фенер хвърляше по забулените стени. Напред смътно се виждаха дълги редици от мраморни маси и на всяка маса лежеше заспала фигура със скръстени ръце, с глава върху каменна възглавница. Но най-близката беше широка и гола. По знак на Денетор положиха там Фарамир и баща му един до друг и ги покриха с общ саван, сетне сведоха глави като оплаквачи пред смъртното ложе.

— Тук ще чакаме — тихо изрече Денетор. — Но не викайте балсаматори. Донесете сухи съчки, струпайте ги отвсякъде и ги залейте с масло. Щом заповядам, хвърлете факел. Изпълнявайте и не ми говорете повече. Сбогом!

— Разрешете, господарю! — каза Пипин и побягна ужасен от мъртвия дом.

„Бедният Фарамир! — помисли си той. — Трябва да намеря Гандалф. Бедният Фарамир! Дума да не става, лекарство му трябва, а не сълзи. О, къде да намеря Гандалф? Сигурно в най-голямата блъсканица; и едва ли ще има време да се разправя със смъртници и безумци.“

На прага се обърна към един от слугите, които бе останал да пази.

— Господарят ви не е на себе си. Бавите се! Не палете огъня, докато е жив Фарамир! Не правете нищо, докато не дойде Гандалф!

— Кой е господар на Минас Тирит? — отвърна слугата. — Владетелят Денетор или Сивия странник?

— Сивия странник, или изобщо няма господар, чини ми се — каза Пипин и хукна с все сила нагоре по криволичещия път, мина край смаяния привратник, профуча през вратата и продължи напред, докато не стигна портата на Крепостта. Часовият му подвикна и той позна гласа на Берегонд.

— Накъде тичаш, драги Перегрин?

— Търся Митрандир — отвърна Пипин.

— Спешни са заръките на Владетеля и не бива да им преча — каза Берегонд, — но кажи ми набързо, ако можеш — какво става? Накъде се запъти господарят? Току-що застъпих на пост, но чух, че минал през Затворената врата и слугите носели Фарамир подир него.

— Да — кимна Пипин, — към Безмълвната улица.

Берегонд сведе глава, за да скрие сълзите си.

— Казваха, че умирал — въздъхна той, — и ето, че е мъртъв.

— Не — каза Пипин, — още не е. Мисля, че дори и сега можем да го спасим от смъртта. Но Владетелят рухна, преди да загине Градът му. — И той набързо разказа за странните думи и постъпки на Денетор. — Трябва незабавно да намеря Гандалф.

— Тогава трябва да слезеш към боя.

— Знам. Господарят ме освободи. Но, Берегонд, ако можеш, направи нещо, за да прекратиш ужаса.

— Владетелят не разрешава на бойците в сребристочерни одежди да напускат поста без негова заповед, каквото и да се случи.

— Щом е тъй, избирай между заповедите и живота на Фарамир — заяви Пипин. — Колкото до заповедите, мисля, че сега имаш работа с безумец, а не с владетел. Трябва да бягам. Ще се върна, ако мога.

Той затича надолу, все по-надолу към външния град. Бягащи от пожара хора се разминаваха с него, някои съзираха одеждите му, обръщаха се и крещяха, но той не ги забелязваше. Най-сетне мина през Втората порта, зад която огромни пламъци бушуваха между стените. Ала всичко изглеждаше удивително тихо. Не се чуваше нито шум, нито бойни крясъци, нито звън на оръжие. Внезапно се раздаде страхотен вик и мощен удар отекна с глух тътнеж. Като се бореше с изблика на ужас, който разтърсваше коленете му, Пипин зави зад ъгъла към широкия площад пред Градската порта. И замръзна на място. Бе намерил Гандалф; ала отстъпи назад и се сгуши в сянката.

От полунощ насам не спираше бесният щурм. Тътнеха тъпани. От север и от юг вражески отряди един подир друг атакуваха стените. Като оживели къщи в колебливото червено зарево се задаваха грамадни зверове, мумаци от Харад, повлекли през поля и огньове чудовищни кули и механизми. Ала техният Капитан не се вълнуваше особено какво правят или колцина ще загинат — целта им бе само да проверят силите на защитата и да отклонят настрани гондорските бойци. Срещу Портата щеше да хвърли най-тежкия си удар. Колкото и да бе яка, изградена от желязо и стомана, охранявана с кули и бастиони от крепък камък, тя си оставаше ключ, най-слабото място сред тия високи и непристъпни стени.

По-мощно затътнаха тъпаните. Лумнаха огньове. Огромни машини запълзяха през полето и сред тях висеше чудовищен таран като стофутово горско дърво, закачено на дебели вериги. Отдавна го бяха изковали в мрачните ковачници на Мордор и грозната му глава, изляна от черна стомана, бе оформена като дебнещ вълк; цялата бе изписана със заклинания за разруха. Наричаха го Гронд в памет на древния Чук на Подземния свят. Огромни зверове го влачеха, тълпи от орки търчаха наоколо, а отзад крачеха планински тролове, готови да го люшнат.

Но пред портата съпротивата още бе ожесточена и рицарите на Дол Амрот продължаваха да се отбраняват заедно с най-храбрите от гарнизона. Стрели и копия се сипеха като град; обсадни кули рухваха или внезапно лумваха като факли. От двете страни на Портата земята бе обсипана с развалини и трупове; ала нови и нови врагове прииждаха като безумни.

Гронд пълзеше напред. Огънят не прихващаше опорите му; тук-там някой от огромните зверове побесняваше и хукваше да тъпче безбройната охрана от орки, ала те само отхвърляха телата от пътя и други заемаха празните места.

Гронд пълзеше напред. Бясно думкаха тъпани. Над камарите от трупове изникна чудовищна фигура — висок конник с черен плащ и качулка. Тъпчейки през телата, той бавно идеше напред — нямаше закъде да бърза. Спря се и вдигна дългия си блед меч. И тутакси непоносим страх се стовари върху защитници и нападатели; ръцете на хората увиснаха безсилно, замлъкна песента на лъковете. За миг настана тишина.

Тъпаните затътнаха, загърмяха. С широк размах Гронд се люшна на тежките си вериги. Достигна вратата. Върна се. Глух грохот изгромоля над Града като гръмотевица, прелетяла из облаците. Но железните врати и стоманените резета издържаха удара.

Тогава Черния капитан се изправи на стремената и със страховит глас изрева на някакъв забравен език мощни, ужасни слова, що ломяха сърца и камъни.

Трикратно извика. Трикратно издумтя огромният таран. И внезапно с последния удар Портата на Гондор се пропука. Разцепи се, сякаш блъсната от гръмовна магия — блесна ослепителна мълния и разбитите врати рухнаха на земята.

Повелителят на Назгулите тръгна напред. Извиси се пред пожарищата като огромна черна фигура, прераснала в необятна заплаха за отчаяните души. Напред, все напред яздеше Повелителят на Назгулите под арката, която враг не бе прекосявал до днес, и всички бягаха пред погледа му.

Всички освен един. Безмълвен и неподвижен на площада пред Портата чакаше Гандалф, яхнал Сенкогрив — Сенкогрив, който единствен сред волните коне на този свят устояваше на ужаса, без да помръдне, твърд като образ, изсечен в скалите на Рат Динен.

— Не можеш да влезеш тук — каза Гандалф и чудовищната сянка спря. — Върни се в бездната, подготвена за теб! Върни се! Проваляй се в нищото, което чака теб и твоя господар. Върви!

Черния конник отметна качулката си — и виж ти! — носеше кралска корона; ала не се виждаше глава да я крепи. Огнени светлинки блестяха между нея и мантията, раздиплена върху широките черни плещи. От невидимата уста долетя мъртвешки смях.

— Стар безумец! — изрече той. — Стар безумец! Сега е моят час. Нима не можеш да познаеш Смъртта дори като я видиш? Умри сега и проклинай напразно!

С тия думи той вдигна високо меча си и по острието пробягаха пламъци.

Гандалф не помръдна. И точно в този миг далече назад, някъде из дворовете на Града, пропя петел. Той кукуригаше пронизително и ясно, без да го е грижа за вълшебства и войни — просто приветстваше утрото, идващо със зората в небето високо над сенките на смъртта.

И сякаш в отговор, от далечните простори долетя друга песен. Рогове, рогове, рогове. Зовът им глухо отекваше из стръмнините на мрачния Миндолуин. Мощните рогове на Севера свиреха бясно. Най-сетне Рохан пристигаше.

Глава 5Походът на Рохиримите

Беше тъмно и Мери не виждаше нищо, както бе легнал на земята, омотан в одеяло; ала макар нощта да бе душна и безветрена, невидимите дървета наоколо тихо въздишаха. Надигна глава. Отново го чу — сякаш тъпани биеха глухо из гористите хълмове и планинските плата. Думтенето прекъсваше внезапно, сетне отново подхващаше на друго място — ту по-близко, ту по-далече. Мери се запита дали и стражата го чува.

Не можеше да ги види, но знаеше, че наоколо са отрядите на Рохиримите. Усещаше мириса на конете в мрака, чуваше как се въртят и тихо потропват с копита по килима от борови иглички. Армията бе спряла на стан в боровите гори, струпани около сигналния връх Ейленах — висок хълм, издигнат над Друаданския лес, край който минаваше широкият път през Източен Анориен.

Колкото и да бе изморен, Мери не можеше да заспи. Вече четири дни препускаше и неспирно прииждащият здрач бавно бе натежал в сърцето му. Започваше да се пита трябвало ли е толкова да настоява да дойде, когато имаше всячески поводи и дори заповед на господаря си да остане в Едорас. Питаше се също дали старият крал знае, че е нарушил заповедта, и дали се гневи. Може би не. Изглежда, имаше някакво споразумение между Храброшлем и Елфошлем, маршалът, който командваше техния еоред. Той и хората му не обръщаха внимание на Мери и се правеха, че не чуват, щом заговореше. Все едно че беше торба от багажа на Храброшлем. А младежът не беше весел спътник — не разговаряше с никого. Мери се чувстваше дребен, нежелан и самотен. Дошло бе времето на тревогата и над армията надвисваше опасност. По-малко от един ден път ги делеше от външните стени на Минас Тирит, обграждащи градските поля. Напред потеглиха съгледвачи. Някои не се завърнаха. Други долетяха назад с вестта, че пътят е затворен. Вражески пълчища лагеруваха край него на три мили западно от Амон Дин, част от тях вече напредваше по шосето и беше само на три левги оттук. Из горите и полята край пътя вилнееха орки. Кралят и Еомер се съвещаваха в нощните часове.

Мери бе закопнял да побъбри с някого и си мислеше за Пипин. Но това само усилваше безпокойството му. Горкият Пипин, затворен в огромния каменен град, самотен и уплашен. Ех, защо Мери не беше снажен Конник като Еомер, та да засвири с рог или да даде някакъв сигнал и да препусне на помощ! Седна и се заслуша в тъпаните, които биеха отново и много по-близо. След малко чу разговор на тихи гласове и зърна сред дърветата мътните светлинки на прикрити фенери. Наоколо хората неуверено се раздвижваха из мрака.

Една снажна фигура се извиси отгоре и се препъна в него, ругаейки дървесните корени. Позна гласа на маршала Елфошлем.

— Не съм корен, сър — обади се той, — нито торба, а болезнено подритнат хобит. Най-малкото извинение ще бъде да ми кажете какво се готви.

— Какво ти готвене, на крака не можем да стоим в тоя дяволски мрак — отвърна Елфошлем. — Но господарят е заръчал да се приготвим — може да получим заповед за внезапен поход.

— Да не би врагът да наближава? — тревожно запита Мери. — Негови ли са тъпаните? Никой не им обръща внимание и взех да си мисля, че ми се причува.

— Не, не — каза Елфошлем, — врагът е на пътя, а не из хълмовете. Чуваш Возите, Дивите Горяни — тъй разговарят отдалече. Казват, че още бродели из Друаданския лес. Били потомци на древни племена и живеели разпокъсано и тайно, диви и боязливи като зверове. Те не воюват с Гондор и Пределите, но сега ги тревожи мракът и идването на орките — боят се да не би да се завърнат Мрачните години, както изглежда. Да се радваме, че не ни нападат — чувал съм, че имали отровни стрели и познавали горите като никой друг. Но те предложиха помощ на Теоден. В момента водят един от вождовете им при краля. Ей там, дето се движат светлините. Събирай си багажа, драги Торбалане!

И той изчезна в сенките.

Тия приказки за диви племена и отровни стрели не бяха по вкуса на Мери, но и без тях го бе налегнала непоносима тревога. Очакването беше мъчително. Жадуваше да разбере какво ще се случи. Изправи се и след малко предпазливо се запромъква подир последния фенер, преди да е изчезнал сред дърветата.

Скоро се озова на поляна, където под едно голямо дърво бе разпъната малката палатка на краля. На един клон бе закачен прикрит отгоре фенер и под него светлееше бледожълтеникав кръг. Там бяха седнали Теоден и Еомер, а срещу тях на земята седеше странен тантурест мъж, съсухрен като древен камък. Рядка брада стърчеше на неравни фъндъци по възлестата му челюст като стар мъх. Беше късокрак, с дебели ръце и яко, набито туловище, а вместо дрехи носеше само стиска трева около кръста. Мери усети, че вече го е виждал някъде, и изведнъж си спомни Пукелите от Черноден. Сега един от тия древни образи оживяваше или пък бе дошъл техен пряк потомък, свързан през безчетните години с моделите, изкопирани от забравените майстори в стари времена.

Докато Мери се промъкваше напред, настана мълчание, сетне Дивия човек заговори, изглежда, в отговор на някакъв въпрос. Гласът му беше нисък и гърлен, ала за изненада на Мери той говореше на Общия език, макар и колебливо, като го примесваше с варварски слова.

— Не, татко на Конниците — изрече той, — ние не воюва. На лов само ходи. Убива горгуни в горите, мрази орките. И ти мрази горгуните. Ние помага, както може. Диви хора има дълги уши и дълги очи; знае всички пътеки. Диви хора живее тук преди Каменни къщи; преди Високи хора идва от Водата.

— Но ние търсим помощ за битката — каза Еомер. — Как ще ни помогне твоят народ?

— Носи новини — отвърна Дивия човек. — Ние гледа от хълмове. Ние катери по големи планини и гледа надолу. Камен град затворен. Огън гори там навън, сега и вътре влязъл. Ти иска там да стигне? Тогава трябва да бърза. Ама горгуни и хора отдалеч — той размаха на изток късата си, възлеста ръка — седи на конски път. Страшно много, повече от Конници.

— Откъде знаеш? — запита Еомер.

Плоското лице и тъмните очи на стареца оставаха безизразни, но в гласа му нахлу обида.

— Диви хора — диви, волни, ама не деца — отговори той. — Аз голям вожд Ган-бури-Ган. Аз брои много неща — звезди на небе, листа на дърво, хора в тъмното. Ти има двайсет двайсетици на две ръце и още една. Те има повече. Голяма битка и кой победи? А още много броди около стени на Каменни къщи.

— Уви, словата му са проницателни — каза Теоден. — А и съгледвачите ни известяват, че са преградили пътя с вълчи ями. Не можем да ги отблъснем с ненадейна атака.

— И все пак бързината е жизненоважна — каза Еомер. — Мундбург е в пламъци!

— Остави Ган-бури-Ган да свърши! — прекъсна го Дивия човек. — Много пътища знае той. Ще води вас по път, дето няма ями, не скита горгун, само Диви хора и зверове. Много пътища изградени кога народ от Каменни къщи бил силен. Те рязали хълмове, както ловец реже месо от плячка. Диви хора мислил, те яде камък на трапеза. Някога те ходил с големи каруци от Друадан чак до Римон. Вече не ходи. Път забравен, но Диви хора помни. По хълм и зад хълм крие той под трева и дървета там, отвъд Римон, надолу към Дин и накрай връща при път на Конни хора. Диви хора покаже на вас тоя път. Тогава вие убива горгуни и прогони лоша тъмнотия с лъскаво желязо, а Диви хора може връща да спи в диви гори.

Еомер и кралят заговориха помежду си на своя език. След малко Теоден се обърна към Дивия човек.

— Ще приемем предложението ти. Дори да ни чакат вражески пълчища, що от туй? Рухне ли Каменният град, за нас няма връщане. Спасим ли го, тогава орките сами ще попаднат в капан. Ако си ни верен, Ган-бури-Ган, ще те надарим богато и ще спечелиш вечната дружба на Пределите.

— Мъртви хора не става приятел на живи и дарове не дава — отвърна Дивия човек. — Но ако оживееш подир Мрака, тогава оставяй на мира Диви хора из горите и вече не гони тях като зверове. Ган-бури-Ган няма води в капан. Той сам тръгне с баща на Конни хора и ако води лошо, ти го убивай.

— Тъй да бъде! — каза Теоден.

— Колко време ще ни трябва, за да заобиколим врага и да се върнем на пътя? — запита Еомер. — Щом ще ни водиш, трябва да се движим със скоростта на пешеходец, а и предполагам, че пътят е тесен.

— Диви хора бързо ходи — каза Ган. — Ей там, в Камен проход — той махна с ръка на юг — път широк колкото четири коня, ама стеснява в начало и край. Див човек може стигне до Дин от зора до залез.

— Значи трябва да смятаме седем часа за челните отряди и десет за останалите — каза Еомер. — Непредвидени пречки могат да ни забавят и ако цялата армия се разтегли, дълго ще се бавим, докато я подредим отвъд хълмовете. Кое време е сега?

— Кой знае? — отвърна Теоден. — Наоколо е вечна нощ.

— Наоколо мрак, ама не вечна нощ — обади се Ган. — Кога Слънце идва, ние я усеща, макар и скрита. Тя вече изкачва по Източни планини.

— Тогава да тръгваме час по-скоро — каза Еомер. — Дори и тъй, едва ли ще успеем днес да помогнем на Гондор.

Без повече да се бави, Мери се изниза и зачака командата за поход. Оставаше последният преход преди битката. Не вярваше мнозина да оцелеят. Ала си спомняше за Пипин и пламъците в Минас Тирит и прогонваше ужаса от сърцето си.

Този ден всичка мина добре — не се мярна нито един от враговете, които ги дебнеха напред. Дивите хора ги бяха оградили с бдителни ловци, та нито орк, нито скитащ съгледвач да не узнае за движението из хълмовете. Колкото по-близо идваха до обсадения град, толкова повече помръкваше денят и Конниците отминаваха като дълги върволици от сенки на хора и коне. Начело на всеки отряд вървеше див горянин; старият Ган крачеше до краля. Бяха потеглили по-бавно, отколкото се надяваха, защото Конниците изгубиха време, докато се движеха пеша и водеха конете си, търсейки пътеки през гъсто обраслите хребети зад бивака и надолу, към потайния Каменен проход. Едва късно следобед челните отряди стигнаха до обширни сиви гъсталаци, които се простираха отвъд източния склон на Амон Дин и закриваха широк пролом сред хълмистата верига, водещ право на изток, от Нардол до Дин. В древни времена по пролома бе минавал коларски път към главното шосе през Анориен; но вече от дълги поколения дърветата го бяха покорили и пътят бе изчезнал, разбит и погребан под листата на безбройни години. Ала гъсталаците предлагаха на Конниците последната надежда за прикритие, преди да препуснат на бой; оттатък се простираше пътят и долината на Андуин, а на изток и на юг склоновете бяха скалисти и голи, сгърчените хълмове набираха сили и издигаха бастион над бастион към огромния масив на Миндолуин.

Челният отряд спря. Колоните си изнизваха от Камен проход, разпръскваха се и заемаха места за лагеруване под сивите дървета. Кралят свика командирите на съвет. Еомер прати съгледвачи да разузнаят пътя, но старият Ган поклати глава.

— Няма смисъл пращаш Конни хора — каза той. — Диви хора вече видели каквото може да се види в лош въздух. Те скоро идва и говори на мен тук.

Командирите се събраха: тогава от гъсталака предпазливо се измъкнаха нови тантурести пукели, толкова подобни на стария Ган, че Мери едва можеше да ги различи. Те заговориха със стария Ган на странния си гърлен език. След малко той се обърна към краля.

— Диви хора казва много неща. Първо, бъди бдителен! Още много хора лагерува отвъд Дин, на един час ходене нататък. — Той размаха ръка на запад към черния хълм. — Но никой не мярка оттук до нови стени на Каменен народ. Стени вече не стоят — горгун съборил тях със земна гръмотевица и тояги от черно желязо. Те непредпазливи и не оглежда наоколо. Мисли техни приятели пази всички пътища!

При тия думи старият Ган издаде чудноват бълбукащ звук, сякаш се смееше.

— Добри вести! — възкликна Еомер. — Дори сред тоя мрак отново просветна надежда. Хитрините на Врага често се обръщат против него. Проклетият мрак ни беше закрила. Ето че в трескавата си жажда да съсипят Гондор и да не оставят камък върху камък, орките сами предотвратиха онова, от което най-много се боях. Трудно бихме превзели външната стена. А сега ще можем да профучим през проломите… ако се доберем до тях.

— Още веднъж ти благодаря, Ган-бури-Ган, царю на горите — каза Теоден. — Дано съдбата те възнагради за вестите и доброто водачество!

— Убий горгун! Убий орки! Няма по-сладки думи за диви хора — отвърна Ган. — Прогонвай лош въздух и тъмнина с лъскаво желязо!

— Тъкмо затуй сме препуснали отдалеч — каза кралят — и ще се помъчим да го сторим. Но само утрешният ден ще покаже дали ще успеем.

Ган-бури-Ган приклекна и в прощален жест докосна земята с костеливото си чело. Сетне се изправи, сякаш готов да си тръгне. Но внезапно застина, вдигнал поглед нагоре като изненадан горски звяр, душещ непознат полъх. В очите му проблесна светлина.

— Вятърът се променя! — викна той и в следващия миг като по вълшебство изчезна в сумрака заедно със спътниците си и Роханските конници вече никога не ги видяха. Не след дълго далече на изток неясно затътнаха тъпани. Ала в цялата армия ни едно сърце не се сви от боязън, че Дивите хора могат да им изменят, макар да изглеждаха странни и грозни.

— Нататък нямаме нужда от водач — каза Елфошлем. — Мнозина конници от армията са яздили до Мундбург в мирните дни. Аз също. Като стигнем до пътя, той ще завие на юг и ще продължи седем левги, докато стигне стената около градските поля. Почти навсякъде го обграждат ливади. По тази отсечка Гондорските вестоносци винаги разчитат на най-голямата си скорост. Ще можем да яздим бързо и без много шум.

— Люта битка ни чака и ще се нуждаем от цялата си сила — каза Еомер. — Затуй предлагам да си починем сега и да потеглим през нощта, та да стигнем в полята утре, когато ще е най-светло, ако господарят не реши другояче.

Кралят се съгласи и командирите си тръгнаха. Но скоро Елфошлем се завърна.

— Съгледвачите известиха, че из равнината пред сивата гора не са открили нищо, господарю — каза той, — освен двама мъже — двама мъртви мъже и труповете на конете им.

— Е? — запита Еомер. — Какво от това?

— Ето какво, господарю, това били гондорски вестоносци, единият може да е бил Хиргон. Във всеки случай десницата му още стискала Червената стрела, но главата му била отсечена. И друго — по всички личи, че преди да загинат, са бягали на запад. Аз го разбирам така: на връщане са заварили врага отвъд външната стена или поне пред нея — а това е било преди две нощи, ако не са изменили на навика си да сменят конете на всеки пост. Не е имало начин да стигнат до Града и те са поели назад.

— Уви! — въздъхна Теоден. — Значи Денетор не е узнал за нашия поход и вече е изгубил надеждата да дойдем.

— Бедата не чака, но по-добре късно, отколкото никога — каза Еомер. — Дано днес старата поговорка се окаже по-вярна от когато и да било, откак е проговорил човешкият език.

Беше нощ. Роханската армия безшумно се движеше от двете срани на пътя. Дотук той се виеше в полите на Миндолуин, но сега рязко завиваше на юг. Почти право пред тях в далечината под черното небе тръпнеше алено зарево и склоновете на могъщите планини мрачно се извисяваха пред него. Наближаваха стените на Пеленор, ала денят още не бе настъпил.

Кралят яздеше в средата на челния отряд, обкръжен от свитата си. Следваше го еоредът на Елфошлем. Мери забеляза, че Храброшлем е напуснал мястото си и постепенно се промъква напред в мрака. Не след дълго вече яздеше непосредствено зад кралската стража. Изведнъж спряха. Мери чу отпред тихи гласове. Завръщаха се конни разузнавачи, които бяха избързали почти до стената. Сега идваха при краля.

— Навсякъде има пожарища, господарю — каза един от тях. — Градът е обгърнат от пламъци и полята са пълни с врагове. Но изглежда, че всички отиват към щурма. Доколкото можахме да преценим, на външната стена са останали малцина и заети да рушат, не обръщат внимание на нищо друго.

— Спомняш ли си словата на Дивия човек, господарю? — обади се друг. — В мирни дни аз живея из волната степ; Видфара се казвам и също умея да чета вестите на вятъра. Той вече се променя. Иде полъх от Юга; макар и слаб, из него се носи морски дъх. Утрото ще ни донесе нещо ново. Зората ще изгрее над пушеците, когато минеш през стената.

— Ако говориш истината, Видфара, дано те чакат блажени години подир днешния ден! — каза кралят. Сетне се обърна към най-близките от свитата си и заговори с тъй ясен глас, че го чуха мнозина от бойците на първия еоред. — Дойде часът, Конници на Пределите, чада Еорлови! Враг и огън ви чака, родният дом е далеч. Ала макар да се биете из чужди поля, славата, завоювана тук, ще е ваша навеки. Клетва сте дали — сега я изпълнете пред владетел, родина и верни другари!

Бойците удариха с копия по щитовете.

— Еомер, сине мой! — продължи Теоден. — Води първия еоред в центъра, зад кралското знаме. Елфошлем, насочи отряда си надясно, щом минем стената. А Гримболд ще поведе своя наляво. Другите отряди да следват челните три както могат. Удряйте всяко вражеско сборище. Други планове не можем да кроим, защото още не знаем какво ни чака на полесражението. А сега напред и не се бойте от мрака!

Челният отряд препусна доколкото му позволяваше мракът, който още бе непрогледен въпреки предсказанията на Видфара. Мери яздеше зад Храброшлем, вкопчен в него с лявата ръка, а с другата се мъчеше да разхлаби меча в ножницата. Сега усещаше горчивата истина в думите на стария крал: Що би сторил в битката, Мериадок? „Само това — помисли си той, — да преча на един конник и да се надявам, че ще се удържа в седлото, та да не ме стъпчат препускащи копита!“

Вече нямаше и левга до мястото, където някога се издигаше външната стена. Скоро я наближиха — прекалено скоро според Мери. Избухнаха диви крясъци, задрънча оръжие, но това бе за кратко. Малцината орки, заети да рушат стените, бяха смаяни и бързо паднаха под меча или се спасиха с бягство. Пред руините на северната порта кралят отново спря. Първият еоред наближи отзад и го обгърна от всички страни. Храброшлем се придържаше край краля, макар че отрядът на Елфошлем оставаше далече надясно. Хората на Гримболд завиха на изток и минаха през широк пролом в стената.

Мери надникна иззад гърба на Храброшлем. В далечината, може би на десетина мили напред, бушуваше огромен пожар, но на по-малко от левга между него и Конниците се виеше широк огнен полукръг. Почти нищо друго не се различаваше из мрачната равнина и засега Мери не забелязваше надежда да се зазори, нито пък усещаше вятър, бил той стар или нов.

Роханската армия безшумно пое през полята на Гондор, нахлувайки бавно, но неумолимо като мощен прилив през проломите в стената, смятана някога за сигурна защита. Но мисълта и волята на Черния капитан се впиваха изцяло в загиващия град и още не бяха пристигнали вестоносци да го предупредят, че в плановете му има грешка.

След малко кралят отклони хората си на изток, за да минат между крайните ниви и огньовете на обсадата. Все още никой не ги спираше и Теоден задържаше сигнала. Най-после отново спря. Градът вече бе наблизо. Сред мириса на пожарища из въздуха се носеше сянката на смъртта. Конете бяха неспокойни. Ала кралят седеше неподвижно на Снежногрив, загледан към гибелта на Минас Тирит, сякаш внезапно го бе обзела тревога или страх. Като че старостта го бе смалила и укротила. Мери на свой ред усети непоносимата тежест на ужас й съмнение. Сърцето му биеше бавно. Колебливото време сякаш бе застинало в равновесие. Късно идваха! Късно се оказваше по-лошо, отколкото никога! Навярно Теоден щеше да се изплаши, да преклони старческа глава, да се обърне и да потърси убежище сред хълмовете.

И изведнъж Мери най-сетне усети, че вече няма съмнение — промяната бе настъпила. Вятърът вееше в лицето му! Мъждукаше зора. Далече, далече на юг смътно се виждаха облаци — сиви провлечени грамади, понесени през небосвода. Отвъд тях се разгаряше утро.

Но в същия миг избухна ослепителна светлина, крепостта отчетливо се възправи на хоризонта в бяло и черно, високата кула блесна като игла, сетне мракът отново се склопи и над полята затътна мощен гръм.

При този звук прегърбеният силует на краля изведнъж трепна и се изправи. Отново бе снажен и горделив; надигна се на стремената и гръмко се провикна с ясен глас, какъвто до днес не бе излитал от устните на простосмъртен мъж:

С тия думи той грабна рога на своя знаменосец Гутлаф и засвири тъй мощно, че го разцепи на две. Тутакси роговете на цялата армия запяха в един глас и песента на Рохан избухна над полето като буря, отекваща гръмовно в планините.

Изведнъж кралят подвикна на Снежногрив и конят се хвърли напред. Зад него се люшна по вятъра Флагът с бял кон на зелено поле, ала той го изпревари. Отзад тътнеха с копита конниците от свитата, но той си оставаше начело. Еомер препускаше и лудият бяг развяваше бялата опашка на шлема му, челната колона на първия еоред ревеше като пенлив прибой, ала никой не можеше да догони Теоден. Сякаш го бе обзело безумие или бойната ярост на прадедите вливаше нов огън в жилите му и той се носеше със Снежногрив като древен бог, както Ороме Велики, летял в младините на света към битката на Валарите. Платненото покривало се смъкна от златния му щит — и гледай ти! — щитът засия като слънце и тревата лумна в зелени пламъци под белите нозе на жребеца. Утро идеше, утро и морски вятър; мракът отстъпи, пълчищата на Мордор запищяха и ужас ги обзе, те бягаха и умираха, а гневни копита тъпчеха по тях. И тогава над цялата роханска армия избухна песен. Те пееха и косяха врага, опиянени от боя, и прекрасната, страховита песен летеше все напред към Града.

Глава 6Битката на Пеленорските поля

Но не оркски главатар, не разбойник водеше щурма срещу Гондор. Мракът се разкъсваше не навреме, далеч преди часа, определен от господаря му. Засега съдбата му изменяше и светът се обръщаше против него; тъкмо когато протягаше ръка да я сграбчи, победата се изплъзваше от ноктите му. Ала ръката му бе дълга. Все още командваше, все още обладаваше огромна сила. Крал, Дух на Пръстена, Повелител на Назгулите, владеещ не едно оръжие. Той напусна Портата и изчезна.

Теоден крал от Пределите бе достигнал пътя от Портата към Реката и зави към Града, до който оставаше по-малко от миля. Търсейки нови врагове, той забави ход, рицарите го застигнаха и Храброшлем беше сред тях. Отсреща, край стената, хората на Елфошлем бяха нахлули сред обсадните машини и сечаха, мушкаха, изблъскваха врага в огнените ями. Бяха прелетели почти през цялата северна половина на Пеленор и зад тях горяха лагери, орки бягаха към Реката като стада пред ловеца, а Рохиримите препускаха сред тях накъдето си искат. Но още не бяха разкъсали обсадата, не бяха овладели Портата. Вражески пълчища се тълпяха пред нея, а из другата половина на равнината имаше нови армии. Основните сили на Харадримите бяха южно от пътя и конниците им се сбираха около знамето на своя главатар. А той погледна напред и сред разгарящата се зора забеляза флага на краля, избързал далече в боя само с неколцина придружители. Люта злоба го изпълни, той изкрещя и като развя знамето с черна змия на ален фон, препусна против белия кон на зелено поле. Подир него се втурнаха огромни тълпи и ятаганите на Южняците излетяха от ножниците като падащи звезди.

Тогава Теоден го зърна и вместо да изчака набега му, подвикна на Снежногрив и стремглаво връхлетя насреща. С оглушителен трясък се сблъскаха. Но по-буйно кипеше бялата ярост на Северняците, по-майсторски владееха те страшните си копия. Малцина бяха, ала профучаха покрай Южняците като горски пожар. Сред най-лютата битка летеше Теоден и копието му се разтресе, когато повали главатаря им. Пришпори Снежногрив напред, към знамето, мечът му изсвистя и посече дръжка и знаменосец; черната змия се сгромоляса. Оцелялата вражеска конница обърна гръб и побягна надалеч.

Но гледай ти! Сред славата на краля златният му щит изведнъж помръкна. Младото утро изгасна в небето. Наоколо падна тъма. Конете заритаха, зацвилиха. Излетели от седлата мъже се търкаляха по земята.

— Към мен! Към мен! — викна Теоден. — Насам, Еорлинги! Не бойте се от мрака!

Ала обезумял от ужас, Снежногрив се изправи на задни крака, сякаш се бореше с въздуха, и със страшен писък се стовари на хълбок. Беше го пронизало черно копие. Кралят падна под него.

Огромната сянка се спусна като връхлитащ облак. И всички съзряха, че това е крилата твар — може би птица, ала невиждана по размери, при това гола, без пух или пера, а мощните криле приличаха на кожеста мрежа между костеливите пръсти; от нея се носеше непоносима смрад. Навярно бе създание на древния свят, чийто род доживяваше сетните си дни из забравени хладни планини под Луната и в гнусно гнездо бе излюпил това последно изчадие на злото. А Мрачният владетел го бе взел й отхранил със скверни отрови, докато израсне неимоверно над всички крилати създания; а сетне го бе пратил да носи слугата му. Надолу, надолу се спусна то, сгъна мрежести криле, нададе грак и кацна върху трупа на Снежногрив, забило нокти в него и проточило дълга гола шия.

Върху му седеше огромна и заплашителна фигура в черна мантия. Стоманена корона носеше, ала между нея и одеждите не се виждаше нищо освен смъртоносния блясък на очите — това бе Повелителят на Назгулите. Преди да се разсее мракът, той бе повикал крилатата твар и бе излетял, а сега се завръщаше да донесе гибел, да превърне надеждата в отчаяние и победата в смърт. В ръката си стискаше грамаден черен боздуган.

Но Теоден не бе, изоставен от всички. Рицарите от свитата му лежаха посечени наоколо или пък безумието, овладяло конете им, бе ги отнесло надалеч. Ала един бе останал — младият Храброшлем, верен и безстрашен; той ридаеше, защото бе обичал като баща стария крал. А зад гърба му Мери бе минал невредим през цялата атака чак додето не долетя Сянката; после ужасеният Вихрогон ги бе хвърлил и сега диво препускаше из равнината. Заслепен и изнемощял от уплаха, Мери пълзеше на четири крака като замаяно животно.

— Кралски боецо! Кралски боецо! — крещеше сърцето му. — Трябва да останеш до него. Като баща ще ми бъдеш, нали тъй каза.

Но волята му не се подчиняваше и тялото му трепереше. Не смееше да отвори очи и да погледне нагоре.

Ненадейно сред чернилката, обвила съзнанието му, сякаш дочу гласа на Храброшлем, ала сега този глас звучеше странно, напомняше нечии познати слова.

— Махни се, скверен дуимерлайк, повелител на лешоядите! Остави мъртвия в покой!

Леден глас му отвърна:

— Не заставай между Назгула и плячката му! Инак не ще те убие, когато ти дойде редът. Ще те отнесе надалеч, в дома на страданията отвъд мрака, където мъчители ще разкъсат плътта ти, а изнуреното съзнание ще оставят голо пред Окото без клепачи.

Звънлив меч излетя от ножницата.

— Прави каквото щеш, но ако мога, ще ти попреча.

— Да ми попречиш? Безумецо! Не ще ме спре мъж простосмъртен!

И тогава Мери чу най-странния от всички звуци в този час. Храброшлем сякаш се разсмя и ясният му глас зазвънтя като стомана.

— Но аз не съм мъж простосмъртен! Жена стои пред теб. Еовин съм, щерка на Еомунд. Застанал си между мен и моя повелител и сродник. Махни се, ако не си безсмъртен! Все едно дали си жив, или пришълец от гроба, ще те посека, щом го докоснеш.

Крилатата твар изпищя срещу нея, ала Духът на призрака не отговори, а замълча, сякаш обзет от внезапно съмнение. Изумлението за миг прокуди страха на Мери. Той отвори очи и чернилката се разсея. Огромният звяр бе кацнал на няколко крачки от него и наоколо му тегнеше мрак, ала отгоре като сянка на отчаянието се извисяваше Повелителят на Назгулите. Малко наляво, с лице срещу тях, стоеше онази, която бе наричал Храброшлем. Но шлемът, потулил тайната, сега бе паднал и русата коса волно блестеше по раменете й като бледо злато. Морскосивите й очи бяха студени и зли, ала по бузите се стичаха сълзи. Стиснала меч в десницата, тя надигна щита срещу ужаса, излитащ от очите на врага.

Тя бе Еовин и в същото време Храброшлем. В спомените на Мери се мярна лицето, което бе зърнал, преди да напуснат Черноден — лице на човек, който вече няма надежда и дири смъртта. Жал и безкрайно изумление изпълниха сърцето му и внезапно се пробуди бавно пламващата храброст на неговия род. Той сви юмрук. Тя не биваше да загине — тъй красива, тъй отчаяна! Или поне нямаше да загине сама, без подкрепа.

Лицето на врага не гледаше към него, но той не смееше да помръдне от страх да не привлече мъртвешкия взор. Бавно, бавно запълзя настрани; но вторачен със съмнение и злоба в жената пред себе си, Черния капитан не го забелязваше, все едно, че бе червей в калта.

Внезапно огромният звяр плесна с грозните си криле и откъм тях долетя скверен вихър. Отново рипна във въздуха, сетне с крясък налетя над Еовин, удряйки с човка и нокти.

Тя не трепна — девойка от рода на Рохиримите, кралска рожба, стройна и яка като стоманен меч, прекрасна и страховита. Бързо замахна с изкусен и смъртоносен удар. Разсече проточената шия и главата отхвръкна като камък. Сетне отскочи назад, а чудовищната твар рухна поразена и необятните разперени криле се сбръчкаха на земята; и с гибелта й сянката изчезна. Светлина обля Еовин и косата й засия в изгрева.

От разрухата се възправи Черния конник, надвисна над нея висок и заплашителен. С ненавистен крясък, впиващ в ушите отровно жило, той стовари боздугана си. Щитът й се пръсна на парчета, ръката се пречупи; тя падна на колене. Той се приведе над нея като облак и очите му заблестяха; вдигна боздугана за смъртен удар.

Ала внезапно и той се стовари напред с вик на люта болка и отклоненият удар разтърси земята. Мечът на Мери го бе пронизал изотзад, като проряза черната мантия, мина под ризницата и разкъса сухожилието зад могъщото коляно.

— Еовин! Еовин! — изкрещя Мери.

С последни усилия тя мъчително се изправи на нозе и заби меча си между короната и мантията над склонените пред нея огромни плещи. Мечът се пръсна на искрящи отломки. Короната се търкулна със звън. Еовин рухна върху поваления враг. Но виж ти! Мантия и ризница бяха празни. Лежаха на земята безформени, разкъсани и смачкани; крясък се надигна из тръпнещия въздух и заглъхна по вятъра с пронизителен вой. Безплътният тънък глас замря, тишината го погълна и вече никога не отекна на този свят.

Мериадок хобитът стоеше сред труповете и мигаше като бухал на светло — сълзите го заслепяваха; като през мъгла виждаше прекрасната коса на проснатата неподвижно Еовин; гледаше лицето на краля, повален в славния си час. В агонията Снежногрив се бе търкулнал настрани, ала преди това бе донесъл гибелта на господаря си.

Мери се приведе и вдигна ръката му да я целуне. О, чудо! Теоден отвори ясните си очи и заговори спокойно, макар и с усилие:

— Сбогом, скъпи ми холбитла! — изрече той. — Тялото ми е смазано. Отивам при дедите си. Не ще се срамувам в славния им отряд. Аз посякох черната змия. Мрачно утро, радостен ден и златен залез!

Мери нямаше сили да отговори и отново зарида.

— Прости ми, господарю — промълви той най-сетне, — че наруших заповедта ти, а не можах да ти помогна с нищо, освен да плача на раздяла.

Старият крал се усмихна.

— Не скърби! Прощавам. Не се отблъсква благородно сърце. Сега бъди благословен и живей; а седнеш ли спокойно с лулата си, мисли за мен! Вече не ще изпълня обещанието си да седна с теб в Медуселд и да послушам премъдрите ти разкази за треви и билки. — Той затвори очи и Мери склони чело. След малко отново заговори: — Къде е Еомер? Взорът ми помръква, а искам да го видя, преди да си отида. След мен той трябва да стане крал. Бих искал да пратя вест и на Еовин. Тя… тя не искаше да я изоставям, а сега вече няма да я видя милата, по-мила от щерка.

— Господарю, господарю — избъбри Мери на пресекулки, — тя е…

Но в този миг отекна мощен рев и от всички страни засвириха рогове и тръби. Мери се озърна. Беше забравил войната и целия свят, струваше му се, че са минали часове, откакто кралят препусна към гибелта си, макар всъщност да бяха само минути. Но сега видя, че ги грози заплахата да попаднат насред многохилядното сражение, което скоро щеше да избухне.

Нови вражески сили бързаха нагоре по пътя откъм Реката; от подножието на стените се задаваха моргулските легиони; откъм южните поля идеше харадската пехота, предвождана от конници, а зад тях се извисяваха кули върху чудовищните гърбове на мумаците. Ала от севера белият шлем на Еомер водеше мощната колона на Рохиримите, които отново бе събрал под своя команда; а през Портата се задаваше цялата армия на Града, сребърният лебед на Дол Амрот се вееше над колесниците, подгонили врага.

За миг през ума на Мери прелетя мисъл: „Къде е Гандалф? Няма ли го? Не можеше ли да спаси краля и Еовин?“ Но в това време долетя Еомер, а подир него препускаха оцелелите рицари от свитата, които бяха овладели конете си. Смаяно изгледаха те проснатия леш на гнусния звяр, а конете им не посмяха да го доближат. Ала Еомер скочи от седлото и го обзеха скръб и отчаяние, когато безмълвно застана до краля.

Един от рицарите пое знамето от ръката на загиналия знаменосец Гутлаф и го издигна високо. Теоден бавно отвори очи. Като видя знамето, направи знак да го подадат на Еомер.

— Привет на теб, кралю на Пределите! — промълви той. — Препускай към победа! Предай на Еовин последно сбогом!

И той издъхна, без да знае, че Еовин лежи край нето. А бойците наоколо заридаха с викове: „Теоден крал! Теоден крал!“.

Но Еомер им каза:

Ала и той ридаеше, изричайки тия думи.

— Нека рицарите останат тук — заръча той — и с почести да отнесат тялото му от бойното поле, та да не го прегази битката! Да, отнесете и всички кралски бойци, паднали тук.

Той се загледа към мъртвите, като си припомняше имената им. И изведнъж разпозна сестра си Еовин, просната сред тях. За миг застина като човек, пронизан от стрела насред крясък; лицето му мъртвешки пребледня и хладен гняв задави гласа му. Обзе го безумие.

— Еовин, Еовин! — провикна се той най-после. — Еовин, как се озова тук? Лудост ли е това, безумие ли? Смърт, смърт, смърт! Смърт е дошла за всички ни!

И без да мисли, без да чака идването на бойците от Града, той препусна стремглаво към челните редици на многохилядната армия, изсвири с рог и гръмогласно заповяда да атакуват. Над полята зазвъня зовът на ясния му глас:

— Смърт! Препускайте, препускайте към гибелта и края на света!

С тия думи армията пое напред. Но Рохиримите вече не пееха. Смърт! — крещяха те в един гръмовен и страховит глас и набирайки скорост като мощен прилив, битката профуча край падналия крал и отмина с рев на юг.

А Мериадок хобитът все тъй стоеше, мигаше през сълзи и никой не го заговори, всъщност не го и забелязваха. Той избърса сълзите, наведе се да вдигне подарения от Еовин зелен щит и го метна на гръб. После се озърна за изтървания меч; откакто нанесе удара си, десницата му бе изтръпнала и сега владееше само лявата си ръка. Чудо! Оръжието му се търкаляше наблизо, ала острието димеше като сух клон сред жарава: пред очите му стоманата се сгърчи, смали се и изгоря.

Тъй изчезна мечът от Могилните ридове, изкован в Задмория. Но с каква радост биха узнали съдбата му ония, що дълго го бяха ковали в Северното кралство през древната епоха, когато Дунеданците бяха млади и техен пръв враг бе Ангмарското кралство с неговия властелин-магьосник. Дори и в по-мощни ръце никое друго острие не би нанесло на подобен враг тъй люта рана, разсичайки неживата му плът и унищожавайки заклинанията, що свързваха невидимите сухожилия в една обща воля.

Неколцина мъже вдигнаха краля и от плащове и пречупени копия направиха носилка за сетния му път към Града; други внимателно поеха Еовин и я понесоха подир него. Но засега не можеха да отнесат бойците от кралската свита — седмина рицари бяха загинали тук начело с командира си Деорвине. Положиха ги настрани от враговете и гнусния звяр, после забиха наоколо копия. А когато всичко свърши, завърнаха се и изгориха на клада трупа на чудовището; ала за Снежногрив издълбаха гроб и положиха отгоре камък с изсечен надпис на езиците на Гондор и Пределите:

Никога не повехна тревата над гроба на Снежногрив, но там, където изгориха звяра, земята завинаги остана безплодна и черна.

Без повече да се интересува от сражението, Мери бавно и скръбно закрачи след погребалното шествие. Мъчеха го умора и болка, крайниците му трепереха като в треска. Откъм Морето долетя порой, сякаш целият свят ридаеше за Теоден и Еовин, гасейки със сиви сълзи пожарищата из Града. Скоро през мъглата се показа гондорска колесница. Имрахил, Принц на Дол Амрот, наближи и дръпна юздите пред тях.

— Какъв товар носите, рохански мъже? — провикна се той.

— Теоден крал — отвърнаха те. — Мъртъв е. Но Еомер крал препуска в боя — ще го познаете по развяната грива на шлема.

Тогава принцът слезе от коня и коленичи пред смъртното ложе да почете краля и великата му храброст; сълзи се стичаха по лицето му. Когато се изправи, погледна Еовин и изумен изрече:

— Не е ли жена това? Нима жените на Рохиримите ни се притичат на помощ в битката?

— Не! Една е само — отвърнаха околните. — Лейди Еовин, сестра на Еомер; до този час не знаехме, че е препускала с войската, и безмерно скърбим.

Виждайки колко е красива, макар лицето й да бе бледо и хладно, принцът стисна ръката й и се приведе да я погледне отблизо.

— Мъже рохански! — възкликна той. — Няма ли изцелители сред вас? Тя е ранена, смъртно може би, ала ми се струва, че още диша.

Той приближи излъскания си налакътник към хладните устни и — гледай ти! — металът се замъгли едва забележимо.

— Не губете нито миг — каза той и прати бърз конник към Града да дири помощ. Поклони се пред падналите, сбогува се с тях и препусна към битката.

Яростни сражения забушуваха из Пеленорските поля и оръжеен звън се издигна на възбог, смесен с виковете на хора и конско цвилене. Рогове свиреха, деряха се тръби, ревяха подкарани към боя мумаци. По южните стени на Града гондорската пехота връхлетя срещу моргулските легиони, които още удържаха позициите си. А на изток в помощ на Еомер препуснаха конници — Хурин Високи, Пазител на ключовете и Владетел на Лосарнах, Хирлуин от Зелените хълмове и Принц Имрахил Прекрасни със своите рицари.

Пристигнаха тъкмо навреме; съдбата се бе обърнала против Еомер, а яростта предателски го бе заслепила. Мощният гняв на атаката му бе разбил напълно челните вражески отряди и множество Конници се бяха вклинили в редиците на Южняците, посичайки кавалерия и пехота. Ала където дойдеха мумаците, конете не смееха да продължат и бягаха настрани; огромните чудовища оставаха извън боя и стърчаха като отбранителни кули, а Харадримите се струпваха около тях. И ако в началото на набега Рохиримите бяха тройно по-малко от Харадримите, скоро положението им стана още по-лошо; откъм Осгилиат в полята нахлуваха нови сили. Там се бяха събрали и чакаха сигнала на Капитана си да плячкосат Града и да изтребят всичко живо в Гондор. Сега Капитанът бе загинал, ала заместникът му Готмог ги хвърли в боя; безброй бяха те — диваци от изтока с тежки секири и варяги от Ханд, Южняци в алени одежди и черни мъже от Далечен Харад, същински троли с бели очи и червени езици. Някои се втурнаха подир Рохиримите, други поеха на запад да задържат войската на Гондор и да й попречат да се съедини с Рохан.

Беше средата на утрото, мощен вятър бе подгонил пороя на север и огряваше слънце, а съдбата тъкмо се обръщаше против надеждата на Гондор, когато горе из Града проехтя нов вик. През избистрения въздух съгледвачите по стените виждаха отдалеч нова страховита гледка и последната надежда ги напускаше.

След завоя край Харлонд много левги от течението на Андуин се виждаха от Града и зорките наблюдатели можеха да забележат всеки приближаващ кораб. Гледайки натам, те крещяха от отчаяние; бяха съзрели цял флот, понесен от вятъра по искрящите вълни — дромунди и тежки кораби с множество гребла и издути черни платна.

— Корсарите от Умбар! — викаха хората. — Корсарите от Умбар! Гледайте! Корсарите от Умбар идат! Значи са превзели Белфалас и Етир, свършено е с Лебенин. Това е сетният удар на съдбата!

И като нямаше кой да ги командва в Града, някои без заповед изтичаха да ударят камбаните за тревога; други засвириха с тръби за отстъпление. „Назад към стените! — викаха те. — Назад към стените! Върнете се в Града, преди да са ви обкръжили!“ Ала вятърът, който гонеше корабите напред, отнасяше крясъците им.

Рохиримите нямаха нужда да ги подсещат за опасността. Сами отлично виждаха черните платна. Еомер вече беше само на една миля от Харлонд и несметни вражески пълчища се тълпяха между него и пристанището, а новият неприятел се задаваше да го откъсне от Принца. Той погледна към Реката, надеждата в сърцето му погасна и от устните му излетя проклятие срещу вятъра, който бе благославял досега. А армиите на Мордор се въодушевиха и изпълнени с нова ярост и жажда за смърт, налетяха, крещейки на щурм.

Непреклонен бе сега Еомер и умът му отново се проясни. Той нареди роговете да свирят и събра под знамето си всички, които можеха да се доберат дотам; решил бе да изгради стена от щитове и да се бие до смърт сред Пеленорските поля, както се пее в песните, та дори и да не остане жив човек в Запада, който да си спомни за последния крал на Пределите. Препусна към едно зелено хълмче, заби там знамето си и Белият кон се развя по вятъра.

Тия стихове изрече той, ала в гърдите му напираше смях. Отново го бе обзело опиянението на битката; още не бе ранен, беше млад, беше крал — владетел на свиреп народ. Със смеха на отчаянието погледна пак към черните кораби и предизвикателно вдигна меча си.

Тогава го обзе изумление и велика радост; той подхвърли меча си в слънчевите лъчи, улови го и запя. Очите на всички последваха погледа му — и чудо! — над челния кораб се извиси знаме и вятърът го развя, когато носът зави към Харлонд. На него бе разцъфтяло Бялото дърво, символ на Гондор; ала отгоре блестяха Седемте звезди и високата корона, емблемата на Елендил, която от безброй години не бе носил ни един владетел. Звездите пламнаха под слънчевите лъчи — със скъпоценни камъни ги бе извезала Арвен, щерка на Елронд; в утрото засия короната, покрита със злато и митрил.

Тъй се завърна Арагорн, син на Араторн, Елесар, наследник на Исилдур, от Пътя на Мъртвите и морският вятър го понесе към Гондорското кралство; веселието на Рохиримите избухна сред порой от смях и блясъка на мечове, а радостта и изумлението на Града се изля в песента на фанфари и бурния звън на камбани. А мордорските пълчища се стъписаха и решиха, че някаква мощна магия е напълнила с неприятели собствените им кораби; черен страх ги обзе, като разбраха, че приливът на съдбата се е обърнал против тях и участта им се задава.

На изток препуснаха рицарите от Дол Амрот, подгонили пред себе си врага — тролове, варяги и орки, що мразят дневните лъчи. На юг се втурна Еомер, неприятелят бягаше пред лика му и попадаше между чука и наковалнята. Защото бойците от корабите вече скачаха по кейовете на Харлонд и вихрено политаха на север. Задаваха се Леголас и Гимли със секирата, и Халбарад със знамето, и Еладан и Елрохир със звезди на челата, и тежкоръките Дунеданци, Скиталците от Севера, повели храбри мъже от Лебенин, Ламедон и южните провинции. А най-отпред се носеше Арагорн с Пламъка на Запада, Андурил, грейнал като буен пламък, наново изкован и смъртоносен както в древността, когато го наричаха Нарсил; и на челото му блестеше Звездата на Лендил.

И тъй се срещнаха накрая сред битката Еомер и Арагорн, подпряха се на мечовете, спогледаха се и ги изпълни радост.

— Ето че пак се срещаме, макар да ни деляха всички пълчища на Мордор — каза Арагорн. — Не ти ли го предрекох в Рогоскал?

— Тъй рече — отвърна Еомер, — ала надеждата често ни мами, пък и не знаех тогава, че си бил ясновидец. Но двойно благословена е нечаканата помощ и светът не е виждал по-радостна дружеска среща.

Двамата стиснаха ръце.

— И по-навременна среща не е имало — добави Еомер. — В последния миг пристигна, приятелю. Тежки загуби ни сполетяха и много скръб.

— Да мъстим тогава, а сетне ще говорим! — каза Арагорн и рамо до рамо двамата препуснаха към битката.

Още дълго и тежко се сражаваха; Южняците бяха храбри, непреклонни и свирепи в отчаянието; пришълците от Изтока, силни и закалени в боеве, не молеха за милост. И тъй, ту тук, ту там край пепелища на чифлици и хамбари, по хълмчета и могили, под стени и сред нивя, те се събираха и прегрупираха и продължаваха да се сражават, додето не отмина денят.

После Слънцето залезе зад Миндолуин и изпълни с пожарища цялото небе, обля с кървави багри хълмове и планини; огньове запламтяха из Реката и тревата на Пеленор се разстла червена пред настъпващата нощ. И в този час привърши великата битка сред Гондорските поля; нито един жив враг не бе останал в пределите на външната стена. Всички бяха посечени освен ония, които бяха избягали да умрат в потайни кътчета или да се удавят в червената пяна на Реката. Малцина се добраха на изток до Моргул или Мордор; а до страната на Харадримите достигна само далечна вест — мълва за страховития гняв на Гондор.

Арагорн, Еомер и Имрахил яздеха назад към Градската порта; толкова бяха изтощени, че не сещаха ни радост, ни скръб. Съдбата, бойното изкуство и силата на оръжията им ги бяха запазили невредими, всъщност малцина врагове дръзваха да им се изпречат или да погледнат лицата им в часа на гнева. Ала мнозина други бяха ранени, осакатени или убити на бойното поле. Секирите посякоха Форлонг, докато се сражаваше сам и без кон; Дуилин Мортондски и брат му бяха стъпкани, когато нападнаха мумаците, водейки стрелците си да обсипят отблизо със стрели очите на чудовищата. Нямаше да се завърне ни Хирлуин Прекрасни към Пинат Гелин, ни Гримболд към Здрачнолъг, ни крепкоръкият Скиталец Халбарад към Северните земи. Мнозина бяха паднали в боя, прославени и безименни, командири и войници; велика бе тая битка и никоя легенда не е успяла да я обхване докрай. Много подир нея един рохански стихоплетец разказваше в своята песен за Могилите на Мундбург:

Глава 7Кладата на Денетор

Когато черната сянка отстъпи от Портата, Гандалф остана неподвижен. Но Пипин се изправи на нозе, сякаш от плещите му бе паднал огромен товар; постоя заслушан в роговете и му се струваше, че песента им ще пръсне сърцето му от радост. И до края на живота си не можеше да чуе далечната песен на рог, без да се просълзи. Ала внезапно се сети за своя дълг и изтича напред. В този миг Гандалф се размърда, промълви нещо на Сенкогрив и се приготви да препусне през Портата.

— Гандалф, Гандалф! — викна Пипин и Сенкогрив спря.

— Какво правиш тук? — запита Гандалф. — Нали градските закони забраняват на ония, що носят сребристочерните одежди, да напускат крепостта без разрешение на господаря си?

— Имам разрешение — каза Пипин. — Той ме изпъди. Но се боя. Горе може да стане нещо страшно. Мисля, че Владетелят е обезумял. Страхувам се, че може да посегне на живота си и да убие Фарамир. Не можеш ли да сториш нещо?

Гандалф погледна през зейналата Порта — откъм полята вече долиташе грохотът на боя. Стисна юмрук.

— Трябва да вървя — каза той. — Черният конник е сред полето и тепърва се готви да ни тласне към гибел. Нямам време.

— Ами Фарамир? — възкликна Пипин. — Не е мъртъв, а те ще го изгорят жив, ако някой не ги спре.

— Да го изгорят жив? — повтори Гандалф. — Каква е тая история? Говори бързо!

— Денетор отиде в Гробниците — отвърна Пипин. — Взе Фарамир и каза, че всички ще изгорим, затуй да не чакат, а да приготвят клада и да го изгорят заедно с Фарамир. Прати хора да донесат дърва и масло. Казах на Берегонд, но се боя, че не ще посмее да напусне поста си — той е на стража. Пък и що би могъл да стори? — Продължавайки да разказва, Пипин се пресегна и докосна с треперещи ръце коляното на Гандалф. — Не можеш ли да спасиш Фарамир?

— Може и да мога — каза Гандалф, — ала ако го сторя, боя се, че други ще загинат. Е, ще трябва да дойда, щом няма кой да помогне. Ала скръб и беди ще ни донесе това. Врагът има сила да ни удари даже в сърцето на нашата крепост — туй е дело на неговата воля.

И щом взе решение, той не се бави дълго; грабна Пипин, настани го пред себе си и заповяда на Сенкогрив да се обърне. Изтрополиха нагоре по стръмните улици на Минас Тирит, а зад тях се надигаше грохотът на войната. Навсякъде хората се отърсваха от отчаяние и ужас, грабваха оръжията и си подвикваха: „Рохан дойде!“ Командири крещяха, отрядите се сбираха; мнозина вече слизаха към Портата.

Принц Имрахил ги срещна с вик:

— Накъде сега, Митрандир? Рохиримите се бият в полята на Гондор! Трябва да сберем цялата сила, с която разполагаме.

— Всеки боец ще е от нужен по-нужен — отвърна Гандалф. — Бързайте всички. Аз ще дойда, когато успея. Но сега имам неотложна задача при Владетеля Денетор. Поеми командата в негово отсъствие!

Продължиха напред, и докато се изкачваха и наближаваха Крепостта, усетиха по лицата си полъха на вятъра и зърнаха далечните утринни проблясъци на зората да се разгарят по южния небосклон. Ала това не им носеше надежда — не знаеха каква ли беда ги чака и дали не са закъснели.

— Мракът отминава — каза Гандалф, — но още тегне над този Град.

Не завариха стража пред портата на Крепостта.

— Значи Берегонд е отишъл — обнадежди се Пипин.

Завиха и се втурнаха по пътя към Затворената врата. Сега тя беше широко отворена, а привратникът лежеше пред нея. Някой го бе съсякъл и бе взел ключовете му.

— Дело на Врага! — каза Гандалф. — Такива злодейства обича той: приятел да се бие срещу приятел; верността де се разкъсва в обърканите сърца. — Скочи от седлото и заръча на Сенкогрив да се върне в конюшнята, сетне продължи: — Отдавна трябваше двамата с теб, приятелю мой, да препуснем към полята, ала други неща ме удържат. Ще се върна колкото мога по-скоро.

Минаха през Вратата и се спуснаха по стръмния лъкатушен път. Зората се разгаряше и наоколо като сиви призраци бавно отминаваха високи колони и каменни статуи.

Внезапно сред тишината отдолу долетяха крясъци и звън на мечове — звуци, каквито не се бяха чували из тия свещени места, откак бе построен Градът. Най-после стигнаха до Рат Динен и забързаха към дома на Наместниците, който се мержелееше в сумрака с огромния си купол.

— Спрете! Спрете! — извика Гандалф, като се хвърли към каменната стълба пред вратата. — Спрете това безумие!

Там бяха слугите на Денетор с мечове и факли в ръце; ала на най-горното стъпало пред входа стоеше самотен Берегонд в сребристочерните одежди на Стражата; той удържаше вратата против тях. Двамина вече бяха паднали под ударите на меча му, осквернявайки свещените плочи с кръвта си; останалите с проклятия го наричаха разбойник и предател на своя господар.

Докато тичаха напред, Гандалф и Пипин чуха от мъртвия дом гласът на Денетор да крещи:

— Бързайте, бързайте! Правете каквото заръчах! Убийте тоя изменник! Или аз да го сторя?

С лявата си ръка Берегонд удържаше вратата затворена. Изведнъж тя се открехна и пред него висок и злокобен се изправи Владетелят на Града; пламък бушуваше в очите му, а в ръката си стискаше гол меч.

Но Гандалф се хвърли по стъпалата, всички се проснаха пред него и закриха очи: той нахлуваше като ослепителен бял лъч в тъмнина и велик бе гневът му. Вдигна ръка и насред замаха мечът на Денетор излетя от десницата му и падна назад, в сянката на гробницата; като замаян Денетор отстъпи пред Гандалф.

— Що е туй, господарю? — запита вълшебникът. — Няма място за живия в домовете на мъртвите. И защо се сражават хората тук, в свещения кът, когато войната бушува пред Портата? Нима Врагът е стигнал и в Рат Динен?

— Откога си решил, че Владетелят на Гондор има да ти дава сметка за делата си? — отвърна Денетор. — Или вече не мога да заповядвам на собствените си слуги?

— Можеш — каза Гандалф. — Но други могат да оспорят волята ти, когато се превръща в безумие и зло. Къде е синът ти Фарамир?

— Той лежи вътре — каза Денетор. — Гори, вече гори. Огън са наклали в плътта му. Но скоро всички ще изгорят. Западът загива. Аз ще се възвися сред дима на огромна клада и всичко ще свърши. Пепел! Само пепел и дим ще отлетят по вятъра!

Гандалф видя, че го е обзело безумие, и като се боеше да не би вече да е сторил някакво злодеяние, закрачи напред, последван от Берегонд и Пипин, а Денетор заотстъпва, докато не се озова край масата. Там завариха Фарамир още да лежи на мраморната плоча в трескав унес. Наоколо бяха струпани камари дърва и всичко бе напоено с масло, дори дрехите и завивките на Фарамир; ала все още никой не бе доближил пламък към него. Тогава Гандалф разкри силата, която се спотайваше у него, както светлината му се криеше под сивия плащ. Той скочи над сноповете съчки, вдигна ранения като перце, рипна назад и го понесе към вратата. Но в това време Фарамир изстена и през сън повика баща си.

Денетор сякаш се пробуди от кошмара, пламъкът в очите му изгасна и той зарида с думите:

— Не ми отнемай сина! Той ме вика.

— Вика те — отвърна Гандалф, — но още не можеш да дойдеш при него. Трябва да подири изцеление на прага на смъртта, а може и да не го намери. На теб се пада да идеш в битката на своя Град, където дебне гибел. Сърцето ти го знаеше.

— Не ще се пробуди вече — каза Денетор. — Битката е напразна. Защо ни е да живеем? Защо да не умрем един до друг?

— Никой не ти е дал власт, Наместнико на Гондор, да определяш смъртния си час — отвърна Гандалф. — Тъй са постъпвали единствено езическите крале, обладани, от Мрачната сила — те се самоубивали в гордост и отчаяние и изтребвали своя род, за да облекчат смъртта си.

Той изнесе Фарамир от гробния дом и го отпусна върху смъртното ложе, на което го бяха донесли. Денетор ги последва и спря разтреперан, гледайки с копнеж лицето на сина си. И за миг, докато всички бяха безмълвни и неподвижни пред мъката на Владетеля, той се поколеба.

— Ела! — каза Гандалф. — Нужни сме. Все още можеш да сториш много.

Внезапно Денетор се изсмя. Отново се възправи снажен и горделив, бързо отстъпи към масата и вдигна от нея възглавницата, на която бе подпирал главата си. После се върна към вратата, дръпна калъфката — и виж ти! — в ръцете си държеше палантир. Надигна го и на ония, които го гледаха, им се стори, че в глобуса започва да се разгаря пламък, сякаш червен огън бе озарил сухото лице на Владетеля и то изглеждаше изсечено от твърд камък, изострено от черни сенки, благородно, гордо и страшно. Очите му блеснаха.

— Гордост и отчаяние — извика той. — Та нима си мислил за слепи очите на Бялата кула? О, не, видял съм повече, отколкото знаеш ти. Сив безумецо! Твоята надежда е просто невежество. Щом е тъй, върви и се мъчи да изцеляваш! Върви да се биеш! Суета. Можеш да ликуваш в сраженията за миг, за ден. Но няма победа против Силата, която сега се надига. Към Града е протегнала само първия пръст на ръката си. Целият Изток се раздвижва. Дори и сега вятърът на твоята надежда те мами и носи по Андуин флот с черни платна. Западът загива. Време е да се простят с живота всички, що не желаят да бъдат роби.

— Такива съвети наистина биха осигурили победата на Врага — каза Гандалф.

— Надявай се тогава — изсмя се Денетор. — Нима не те познавам. Митрандир? Надеждата ти е да царуваш вместо мен, да стоиш зад всеки трон — на север, запад, юг. Разчетох и ума, и хитрините ти. Нима не знам, че заповяда на тоя полуръст да мълчи? Че го доведе да шпионира в покоите ми? И все пак в разговора с него узнах имената и целите на всичките ти спътници. Тъй! С лявата ръка ще ме използваш за малко като щит против Мордор, а с дясната ще издигнеш онзи Скиталец от Север, за да ме измести. Но чуй що ще ти кажа, Гандалф Митрандир, няма да стана твое оръжие! Аз съм наместник от рода на Анарион. Не ще падна толкоз ниско да стана престарял дворцов управител на някакъв парвеню. Дори и да ми докажеш претенциите му, все едно — той е само наследник на Исилдур. Не ще се преклоня пред сетния потомък на парцалив род, отдавна изгубил величие и достойнство.

— А що би сторил — запита Гандалф, — ако волята ти бе свободна?

— Бих устроил всичко, както беше в дните на моя живот и в дните на прадедите ми — в мир да царувам над този Град, а подир себе си да оставя трона на син, който сам да си е господар, а не ученик на магьосници. Но щом съдбата ми отказва този дар, не ще имам нищо — нито живот в унижение, нито любов наполовина, нито стъпкана чест.

— Не ми се вярва Наместник, който вярно е изпълнявал службата си, да загуби любов и чест — каза Гандалф. — И поне не бива да лишаваш сина си от избор, докато смъртта още се колебае.

При тия думи очите на Денетор отново пламнаха, той пое Камъка под мишница, измъкна кинжал и закрачи към ложето. Но Берегонд се хвърли напред и застана пред Фарамир.

— Тъй! — викна Денетор. — Ти вече открадна наполовина любовта на сина ми. Сега открадваш и сърцата на рицарите ми, та най-сетне завинаги да ми ги отнемат. Но поне в едно не ще пречупиш волята ми — сам да сложа край на живота си. Елате насам! — подвикна той на слугите си. — Елате, ако не сте изменници!

Двамина от тях изтичаха по стъпалата към него. Той изтръгна факлата от ръцете на единия и се хвърли към гробницата. Преди Гандалф да му попречи, запокити пламъка сред съчките и огънят мигом се разгоря с пукот и рев.

Тогава Денетор скочи на масата и обгърнат от дим и пламък, вдигна жезъла на наместничеството, който лежеше в нозете му, и го пречупи на коляното си. Като захвърли парчетата в пожара, приведе се и легна на масата, стиснал палантира с две ръце на гърдите си. И сетне разказваха, че оттогава който и да погледнел в онзи Камък, ако нямал свръхмощна воля да го отклони към друга гледка, виждал само две старчески ръце, попарени от пламъци.

В скръб и ужас Гандалф извърна лице и затвори вратата. Постоя замислен на прага и всички наоколо чуваха алчния рев на огъня в гробницата. Сетне Денетор нададе страшен вик и повече не го чуха, ни видяха на този свят.

— Тъй ни напусна Денетор, син на Ектелион — каза Гандалф. После се обърна към Берегонд и слугите на Владетеля, които стояха втрещени. — Тъй отминават и дните на онзи Гондор, когото познавахте; те свършват — за добро или за зло. Зло бе извършено тук, ала отхвърлете сега всяка вражда помежду си — от Врага бе породена тя и нему служи. Бяхте оплетени в мрежа от противоположни задължения, която не вие сте изплели. Но помислете, слуги на Владетеля, заслепени в подчинението, че ако не бе измяната на Берегонд, Фарамир, Военачалник на Бялата кула, щеше да изгори заедно с баща си. Отнесете от това злочесто място падналите си другари. А ние ще отнесем Фарамир, Наместник на Гондор, там, където ще може да спи спокойно или да умре, ако тъй му е писано.

Гандалф и Берегонд вдигнаха ложето и го понесоха към Домовете на изцелението, а Пипин пое подир тях с клюмнала глава. Но слугите на Владетеля стояха и гледаха поразени дома на мъртвите; Гандалф тъкмо наближаваше края на Рат Динен, когато се раздаде трясък. Озърнаха се и пред очите им куполът се пропука и отвътре излетя дим; после с каменен грохот се сгромоляса сред огнената стихия, а пламъците неудържимо се извисиха и затанцуваха над руините. Тогава ужасените слуги побягнаха подир Гандалф.

Най-после стигнаха до Вратата на Наместника и Берегонд хвърли скръбен поглед към привратника.

— Вечно ще скърбя за това — каза той, — но бях обезумял от напрежение, а той, вместо да ме изслуша, извади меч насреща ми.

С ключа, който бе отнел от мъртвия, той заключи вратата и добави:

— Сега трябва да го дадем на Владетеля Фарамир.

— В отсъствие на Владетеля властта поема Принцът на Дол Амрот — каза Гандалф, — но след като не е тук, ще трябва аз да реша. Заповядвам ти да пазиш ключа, докато в Града отново не се възцари ред.

Навлязоха в горните кръгове на Града и под утринните лъчи се упътиха към Домовете на изцелението; тия красиви къщички бяха построени настрани за лечение на тежко болните, ала сега ги бяха подготвили за смъртно ранените в боя. Намираха се в шестия кръг, недалече от входа на Крепостта, край южната й стена, и наоколо се простираха градини и паркове с високи дървета — друго такова място нямаше в целия Град. Там живееха няколко жени, на които бе разрешено да останат в Минас Тирит, тъй като умееха изкусно да изцеляват или да помагат на лечителите.

Но докато Гандалф и спътниците му се приближаваха с ложето към главния вход на Домовете, от полето пред Портата долетя мощен крясък, надигна се в небето с пронизващ вой и заглъхна по вятъра. Тъй страшен бе този вик, че за миг всички застинаха, ала когато отмина, в сърцата им се надигна надежда, каквато не бяха изпитвали, откак бе долетял мракът от Изток; стори им се, че светлината се разгаря и слънцето пробива облаците.

Но лицето на Гандалф бе сериозно и скръбно; като заръча на Берегонд и Пипин да отнесат Фарамир в Домовете на изцелението, той се изкачи на близката стена и се загледа навън, застанал там като статуя от бял камък под лъчите на изгряващото слънце. С острия си взор съгледа що се бе случило; когато Еомер изскочи от вихъра на сражението и застана край падналите в полята, той въздъхна, отново се заметна с плаща и слезе от стената. Когато Берегонд и Пипин излязоха навън, завариха го да стои замислен пред вратата на Домовете.

Гледаха го, а той дълго мълча. Накрая заговори:

— Приятели мои, и вие, хора на този град и Западните земи! Велика скръб и велика слава ни споходиха. Да ридаем ли, или да се веселим? Отвъд надеждата Капитанът на нашите врагове бе погубен и всички чухте ехото на сетния му отчаян вик. Но той не си замина, без да ни донесе злочестина и горчива загуба. А аз можех да предотвратя това, ако не бе лудостта на Денетор. Ето чак докъде стига ръката на нашия Враг! Уви! Едва сега разбрах как волята му е успяла да проникне в сърцето на Града. Макар Наместниците да смятаха, че никой друг не знае тайната им, аз отдавна се досещах, че в Бялата кула е съхранен поне един от Седемте Камъка. В дните на своята мъдрост Денетор знаеше силите си и не дръзваше да го използва и да предизвика в двубой Саурон. Но мъдростта му измени; боя се, че докато е растяла заплахата над кралството му, той е поглеждал в Камъка и се е оплитал в мрежите — прекалено често, предполагам, откакто загина Боромир. Той бе твърде велик мъж, за да се покори на Мрачната сила, ала въпреки това е виждал само онуй, що Силата му е разкривала. Полученото знание несъмнено често му е оказвало услуги; но гледката на огромната мордорска мощ е подклаждала отчаянието в сърцето му и накрая е погубила разума.

— Сега разбирам онова, на което се чудех — каза Пипин и потръпна от спомена. — Владетелят излезе от стаята, където лежеше Фарамир; едва когато се върна, помислих, че се е променил — изглеждаше състарен и прекършен.

— Тъкмо в часа, когато донесоха Фарамир в Кулата, мнозина от нас зърнаха в най-високата стая странна светлина — каза Берегонд. — Но сме я виждали и преди, а в Града отдавна се носи мълва, че понякога Владетелят се бори духом с Врага.

— Уви! Значи правилно съм се досетил — каза Гандалф. — Тъй е проникнала в Минас Тирит волята на Саурон; тъй бях задържан тук. И тук ще ми се наложи да остана, защото скоро ще имам и други грижи освен Фарамир. Сега трябва да сляза и да посрещна ония, що идват. Сред полята зърнах нещо, което дълбоко наскърби сърцето ми, а може да ни сполети и по-тежка мъка. Ела с мен, Пипин! А ти, Берегонд, се върни в Крепостта и кажи на командира на Стражата какво се случи. Боя се, че ще е негов дълг да те изключи от Стражата; но му кажи, че ако ме послуша, най-добре ще е да те прати в Домовете на изцелението като слуга и телохранител на твоя военачалник, та да те види край себе си, когато се събуди… ако изобщо се събуди. Защото ти го спаси от огъня. Върви сега! Аз скоро ще се върна.

С тия думи той се обърна и заедно с Пипин слезе към долните кръгове. И докато бързаха нататък, вятърът донесе порой, огньовете загаснаха и пред тях се издигна огромен облак дим.

Глава 8Домовете на изцелението

Когато наближиха рухналата Порта на Минас Тирит, в очите на Мери плуваше мъгла от сълзи и умора. Той почти не обръщаше внимание на разрухата и труповете наоколо. Из въздуха се носеха пламъци, дим и смрад; много машини бяха изгорени или съборени в огнените ями, а с тях и мнозина от убитите. Тук-там се търкаляха туловищата на огромните южни чудовища — полуизгорени, смазани от запокитени камъни или простреляни в очите от храбрите мортондски стрелци. Поройният дъжд бе престанал за малко и горе проблясваше слънце, но целият първи кръг на града тънеше в пушеци от тлеещите пепелища.

Хората вече се трудеха да разчистят път сред разрухата; неколцина дотичаха с носилки през портата. Внимателно положиха Еовин върху меки възглавници, а кралското тяло покриха със златоткано платно, понесоха край него факли и избледнелите им от слънцето пламъци се развяха по вятъра.

Тъй се завърнаха Теоден и Еовин в Града на Гондор и който ги видеше, сваляше шапка и скланяше глава; минаха през пепелищата и дима на опожарения кръг и продължиха нагоре по каменните улици. За Мери това изкачване бе безкрайно, безсмислено пътуване сред омразен сън, продължаващо все напред и напред към някакъв неясен край, който съзнанието не можеше да възприеме.

Постепенно факлите пред него примигаха и изгаснаха, той продължи да крачи сред мрака и помисли: „Това е тунел към гробница; тук ще останем завинаги.“ Но изведнъж в съня му проникна жив глас.

— Я, Мери! Слава Богу, намерих те!

Надигна глава и мъглата пред очите му се поразреди. Пред него бе Пипин! Стояха един срещу друг на тясна уличка и наоколо нямаше никого. Той разтърка очи.

— Къде е кралят? Ами Еовин?

Сетне се олюля, седна на някакъв праг и отново заплака.

— Изкачиха се в Крепостта — каза Пипин. — Мисля, че си заспал в движение и си сбъркал пътя. Като открихме, че не си с тях, Гандалф ме прати да те търся. Горкият Мери! Колко се радвам да те видя! Но ти си изнемощял и няма да ти досаждам с приказки. Кажи ми само ранен ли си?

— Не — отвърна Мери. — Е, поне мисля, че не съм. Но не мога да раздвижа дясната си ръка, Пипин, откакто го пронизах. А мечът ми изгоря докрай, като парче дърво.

Лицето на Пипин стана тревожно.

— Виж какво, най-добре ще е час по-скоро да дойдеш с мен — каза той. — Жалко, че не мога да те нося. Вече не се държиш на краката си. Изобщо не е трябвало да те оставят да ходиш, но прости им. Толкова ужаси сполетяха Града, Мери, че е трудно да се забележи един нещастен хобит, идващ от боя.

— Невинаги е нещастие да не те забележат — каза Мери. — Току-що не ме забеляза и… не, не мога да говоря за това. Помогни ми, Пипин! Пак притъмнява и ръката ми е тъй студена…

— Облегни се на мен, мой човек! — каза Пипин. — Хайде! Крачка по крачка. Не е далече.

— Ще ме погребвате ли? — запита Мери.

— Как щяло! — възкликна Пипин, като се мъчеше да говори шеговито, макар сърцето му да се късаше от страх и жалост. — Не, отиваме в Домовете на изцелението.

Уличката минаваше между ред високи къщи и външната стена на четвъртия кръг. Напуснаха я и излязоха на главната улица, водеща нагоре към Крепостта. Крачеха стъпка по стъпка, а Мери се люшкаше и мърмореше като насън.

„Не мога да го замъкна дотам — помисли Пипин. — Няма ли кой да ми помогне? Не бива да го оставям тук.“

В този миг едно момче го задмина тичешком и за своя изненада той позна Бергил, сина на Берегонд.

— Здрасти, Бергил! — подвикна той. — Къде отиваш? Радвам се да те видя жив!

— Бягам с вести за Целителите — отвърна Бергил. — Не бива да спирам.

— Не спирай! — каза Пипин. — Само им кажи, че тук има болен хобит, не забравяй, периан, идващ от бойното поле. Мисля, че няма сили да стигне дотам. Ако завариш Митрандир, той ще се радва на тая вест.

Бергил хукна напред.

„Най-добре да изчакам тук“ — реши Пипин. Лекичко отпусна Мери на огрените от слънцето плочки, седна край него и положи главата му в скута си. Предпазливо опипа тялото и крайниците му, сетне стисна ръцете на приятеля си. Дясната беше ледена.

Не след дълго лично Гандалф дойде да ги вземе. Той се приведе над Мери и погали челото му; сетне внимателно го вдигна на ръце.

— Би трябвало с почести да го внесат в този град — каза вълшебникът. — Щедро се отплати той за доверието ми; ако Елронд не бе отстъпил пред настояването ми, никой от вас нямаше да поеме на път и много по-злочести беди щяха да ни сполетят днес. — Той въздъхна. — Ето ме обременен с нова грижа, а съдбата на битката все тъй виси на косъм.

Най-сетне Фарамир, Еовин и Мериадок бяха положени в Домовете на изцелението и намериха добри грижи. Вярно, в тази късна епоха всички знания бяха изгубили древната си пълнота, ала гондорските изцелители все още бяха мъдри и изкусни в лечението на ранени и болни от всички недъзи, които можеха да сполетят простосмъртните на изток от Морето. Единствено за старостта не бяха открили лек и някогашното им дълголетие почти бе изчезнало — малцина сред тях доживяваха здрави телом и духом до сто години, освен някои родове с по-чиста кръв. Но сега, въпреки цялото си изкуство и знание, те се стъписваха пред множеството болни от неизцелим недъг; нарекоха го Черната сянка, защото бе причинен от Назгулите. Поразените от него бавно потъваха във все по-дълбок сън, който преминаваше в безмълвие, мъртвешки хлад и смърт. Болногледачите бяха убедени, че същата тежка болест е налегнала полуръста и дамата от Рохан. Понякога те все още се събуждаха към пладне и мърмореха в полусън, а лечителите се вслушваха в словата им с надеждата да узнаят нещо, което би им помогнало да разберат недъга. Но скоро те отново пропадаха в мрака и щом слънцето вземаше да клони на запад, по лицата им пропълзяваше сива сянка. А Фарамир пламтеше в нестихваща треска.

Грижовният Гандалф неуморно сновеше между болните и изслушваше всичко, що бяха чули болногледачите. Тъй отмина денят — навън великата битка продължаваше да се люшка между надежда и отчаяние, странни вести долитаха, а Гандалф не излизаше, само чакаше и бдеше, докато най-сетне червеният залез изпълни небосвода и през прозорците лъчите му огряха сивите лица на болните. На околните им се стори, че в това сияние бузите им леко поруменяват, сякаш здравето се възвръща, ала надеждата бе измамна.

Тогава старицата Йорет, най-възрастната от жените, работещи в този дом, погледна прекрасното лице на Фарамир и зарида, защото го обичаше, както го обичаше целият народ. И рече:

— Уви! Скоро ще умре. Ех, ако в Гондор имаше крале, каквито казват, че имало някога! Нали древната премъдрост ни учи: Ръцете на краля са ръце на целител. И по туй винаги може да се познае истинският крал.

А Гандалф, застанал наблизо, отвърна:

— Ще се запомнят словата ти, Йорет! В тях има надежда. Може кралят наистина да се е завърнал в Гондор; не си ли дочула странните вести, които долетяха до Града?

— Прекалено бях заета да търча насам-натам, та да слушам всичката врява — отговори тя. — Само на едно се надявам — ония дяволски убийци да не се приближат до този Дом и да смутят покоя на болните.

Тогава Гандалф изтича навън, а огънят в небето вече догаряше, тлеещите хълмове избледняваха и из полята плъзваше пепелява вечер.

Докато слънцето залязваше, Арагорн, Еомер и Имрахил наближиха Града заедно със своите пълководци и рицари; когато застанаха пред Портата, Арагорн каза:

— Гледайте как Слънцето залязва сред пожарища! Поличба е туй за края и падението на много неща, за промяна в приливите на света. Но този Град и неговото кралство дълги години са били под властта на наместниците и се боя, че ако вляза неканен, могат да се надигнат спорове и съмнения, а не бива да го допускаме, докато продължава войната. Не ще мина през Портата, нито пък ще посегна към короната, докато не се разбере ние ли надделяваме, или Мордор. Нека разпънат шатрите ми в полето и тук ще изчакам покана от Владетеля на Града.

Но Еомер възрази:

— Ти вече развя знамето на кралете и разкри емблемата на Елендиловия род. Ще търпиш ли някой да се опълчи против тях?

— Не — каза Арагорн. — Но смятам, че не е назрял моментът; а нямам желание да се боря с друг освен с Врага и слугите му.

А принц Имрахил добави:

— Мъдри са словата ти, господарю, ако приемеш в тия дела мнение от роднина на Владетеля Денетор. Той е властен и горделив, ала стар; непонятно се държи, откакто синът му бе поразен. И все пак аз не бих останал като просяк край вратата.

— Не като просяк — каза Арагорн. — Да речем, като командир на Скиталците, които не са привикнали с каменни къщи и градове.

И той нареди да свият знамето му, а Звездата на Северното кралство свали и повери на синовете на Елронд.

Сетне принц Имрахил и Еомер Рохански го напуснаха, минаха през Града сред хорската гълчава и се изкачиха към Крепостта; явиха се в Залата на Кулата да дирят Наместника. Но завариха трона му празен, а пред платформата лежеше за поклонение Теоден, крал на Пределите; обкръжаваха го дванадесет факли и дванадесет стражи — рицари от Гондор и Рохан. Над смъртното ложе висяха зелено-бели драперии, а кралят бе завит до брадата с широко златоткано платно, върху което бе сложен голият му меч; щитът бе край нозете му. Светлината на факлите блещукаше в белите му коси като слънчев лъч сред пръските на фонтан, но лицето му бе прекрасно и младо, само покоят по него бе недостъпен за младостта; той сякаш спеше.

Постояха мълчаливо край краля, сетне Имрахил запита:

— Къде е Наместникът? И къде е Митрандир?

А един от стражите отвърна:

— Наместникът на Гондор е в Домовете на изцелението.

На свой ред Еомер запита:

— Къде е лейди Еовин, сестра ми; не трябваше ли и тя да лежи до краля със същите почести? Къде са я сложили?

А Имрахил отговори:

— Но лейди Еовин бе още жива, когато я носеха насам. Не знаеше ли това?

Тъй внезапно нахлу в сърцето на Еомер нечаканата надежда, а заедно с нея болката на загриженост и тревога, че той не добави нищо, само се обърна и бързо напусна залата; Принцът го последва. Навън бе паднала вечерта и безброй звезди обсипваха небето. Насреща се задаваше Гандалф, придружен от човек със сив плащ; срещнаха се пред вратата на Домовете на изцелението. И двамата рицари поздравиха Гандалф, сетне запитаха:

— Търсим Наместника, а хората казват, че е в този Дом. Болест ли го е сполетяла? А лейди Еовин, къде е тя?

А Гандалф отговори:

— Тя лежи вътре и не е мъртва, макар да е на прага на смъртта. Но както навярно сте чули, Владетелят Фарамир бе ранен с коварно копие; сега той е Наместник, защото Денетор почина и пепелищата са му гробница.

Скръб и изумление ги изпълниха, като чуха думите му. Но Имрахил промълви:

— Значи победата ни е лишена от радост и с горчилка я заплащаме, щом в един и същи ден Гондор и Рохан губят владетелите си. Еомер властва над Рохиримите. Кой ще управлява Града междувременно? Дали да не пратим да повикат господаря Арагорн?

— Той е тук — изрече мъжът в плаща.

И като пристъпи в светлината на фенера край вратата, всички видяха, че това е Арагорн, наметнат над бронята със сивия плащ от Лориен и без никакъв друг знак освен зеления камък на Галадриел.

— Дойдох, защото тъй ме помоли Гандалф — каза той. — Но засега съм само командир на Дунеданците от Арнор; Владетелят на Дол Амрот ще управлява Града до събуждането на Фарамир. Но моят съвет е Гандалф да ни ръководи занапред в цялата борба срещу Врага.

Всички се съгласиха с това. Тогава Гандалф рече:

— Да не стоим край вратата, времето е напрегнато. Нека влезем! Единствено в идването на Арагорн е останала надеждица за ранените в Дома. Чуйте що рече Йорет, мъдрата гондорска старица: Ръцете на краля са ръце на целител и по туй ще се познае истинският крал.

Арагорн влезе пръв и другите го последваха. На прага стояха двама гвардейци в одеждите на Крепостта — единият висок, другият не по-едър от малко момче; щом ги зърна, той гръмко се провикна от изненада и радост:

— Бързоход! Великолепно! Знаеш ли, аз се досетих, че идваш с черните кораби. Но всички се разкрещяха „корсари“ и не искаха да ме послушат. Как го направи?

Арагорн се разсмя и стисна ръката на хобита.

— Добра среща наистина! Но сега не е време да ти разправям за пътешествията си.

А Имрахил каза на Еомер:

— Тъй ли се говори с крал? Но може би той ще приеме короната под някое ново име!

Арагорн го чу и се обърна.

— Прав си, на древния върховен език ме наричат Елесар, Елфически камък и Енвинятар, Обновител. — И той повдигна висящия на гърдите му зелен камък. — Но ако някога създам свой род, името му ще е Бързоход. На върховния език не ще звучи зле — Телконтар ще бъда, а подир мен и всички мои потомци.

След това те влязоха в Дома и докато вървяха към стаята, където се грижеха за болните, Гандалф разказа за подвига на Еовин и Мериадок.

— Дълго стоях край тях — каза той — и отначало те често говореха насън, преди да потънат в смъртоносния мрак. А и аз имам дарбата да виждам надалеч.

Най-напред Арагорн отиде при Фарамир, сетне при лейди Еовин и накрая при Мери. След като огледа лицата на болните и раните им, той въздъхва:

— Тук ще трябва да използвам цялата мощ и изкуство, с които съм надарен. Жалко, че Елронд не е тук — той е най-стар от нашия народ и има най-голяма сила.

А Еомер, виждайки, че скръбта и умората са го изтощили, запита:

— Не трябва ли първо да си починеш, или поне да похапнеш малко?

Но Арагорн отвърна:

— Не, времето на тия трима е към края си и най-вече времето на Фарамир. Трябва да пестим всеки миг.

После той повика Йорет и запита:

— Имате ли в този Дом запас от целебни билки?

— Да, господарю — отговори тя, — но ми се чини, че не ще стигнат за всички нуждаещи се. Ала изобщо не знам откъде да намерим още; всичко се обърка в тия страховити дни, навсякъде пожари и пепелища, момчетата не смогват да търчат насам-натам, а пътищата са затрупани. Вече не помним откога на пазара не е идвал билкар от Лосарнах! Но ваше величество сигурно ще разбере, че в тоя Дом правим каквото ни е по силите.

— Ще преценя, като видя — каза Арагорн. — Още едно нещо не достига сега — време за приказки. Имате ли ателас?

— Сигурна съм, че не съм чувала за подобна билка — отвърна тя, — поне под това име. Ще ида да питам старшия билкар; той знае всички стари названия.

— Наричат я кралски лист — добави Арагорн, — може да я знаеш под това име, с което я наричат селяните напоследък.

— О, това ли било! — възкликна Йорет. — Е, с това трябваше да почне ваше величество и веднага щях да ви кажа. Не, нямаме, сигурна съм. Ама и никога не съм чувала да има големи достойнства; даже като я срещахме из горите, често казвах на сестрите си: „Кралски лист! Чудно име, питам се защо ли го наричат тъй; аз да бях крал, щях да си имам в градината по-красиви цветя.“ А иначе приятно мирише, като го смачка човек, нали? Ако можем да наречем аромата „приятен“ — „здравословен“ може би е по-вярно.

— Здравословен е наистина — каза Арагорн. — А сега, госпожо, ако обичаш господаря Фарамир, бъди бърза като езика си и изтичай да ми намериш кралски лист, ако е останало поне едно стръкче в Града.

— А ако няма — добави Гандалф, — ще метна Йорет зад себе си на коня и ще препуснем към Лосарнах, та да ме отведе в гората, но без сестрите си. И Сенкогрив ще й покаже що се казва бързина.

Когато Йорет изтича навън, Арагорн заръча на другите жени да кипнат вода. Сетне стисна с едната си ръка десницата на Фарамир, а другата положи върху челото на ранения. По лицето на Фарамир се стичаше пот, но той нито помръдваше, нито даваше признаци на живот, само едва дишаше.

— Догаря! — обърна се Арагорн към Гандалф. — Но това не е от раната. Виж! Тя заздравява. Ако го бе поразило острие на Назгулите, както мислиш, щеше да умре тази нощ. Аз бих казал, че раната е нанесена от южняшко копие. Кой извади острието? Запазено ли е?

— Аз го извадих и спрях кръвта — каза Имрахил. — Но имахме и други грижи, затова не запазих копието. Доколкото си спомням, беше най-обикновено острие, каквито използват Южняците. Но бях уверен, че е долетяло отгоре, откъм Сенките, защото и треската, и болестта бяха непонятни; самата рана не е дълбока, нито пък е засегнала жизненоважен център. Как тогава ще обясниш всичко това?

— Умора, скръб за бащиното безумие, рана и отгоре на всичко — Черния дъх — каза Арагорн. — Той е мъж с непреклонна воля и е устоял на Сянката още преди да потегли на бой край външните стени. Мракът навярно бавно се е просмуквал в него, докато той се е сражавал да удържи крепостта. Ех, ако бяха дошъл по-рано!

В този момент влезе старшият билкар.

— Ваше величество е поръчало кралски лист, както го наричат селяците — каза той, — или ателас на благородния език, а за ония, които поназнайват валинорската реч…

— Знам я — прекъсна го Арагорн — и не ме интересува дали ще кажеш асеа, аранион или кралски лист, стига да имаш малко от него.

— Прощавайте, господарю! — отвърна човекът. — Виждам, че сте не само пълководец, но и мъдрец. Ала уви, сър! Не държим запас от тая билка в Домовете на изцелението, където се лекуват само тежки рани и болести. Не знаем да има някакви достойнства, освен може би дето освежава замърсения въздух или пропъжда мимолетната посърналост. Стига, разбира се, да не обръщате внимание на древните стихчета, които разни бабички като добрата ни Йорет повтарят и до днес, без да ги разбират.

Боя се, че това са само бабини деветини. Оставям на вас да прецените какъв е смисълът, ако изобщо го има. Но старите хора още използват настойка от билката против главоболие.

— Тогава, в името на краля, бягай да намериш някой не тъй учен, но по-мъдър човек, който да има от билката у дома си! — викна Гандалф.

Арагорн коленичи край Фарамир и положи ръка на челото му. Околните усетиха, че е започнала тежка борба. Лицето на Арагорн посивя от умора; от време на време той зовеше Фарамир по име, ала го изричаше все по-тихо, сякаш сам се отдалечаваше от тях и крачеше из някаква незнайна мрачна долина, дирейки изгубен другар.

Най-сетне Бергил дотича с шест листа, завити в парцалче.

— Кралски лист, сър — каза той, — но се боя, че не е пресен. Трябва да е откъснат поне преди две седмици. Ще свърши работа, нали, сър?

И като погледна Фарамир, момчето избухна в ридания.

Но Арагорн се усмихна.

— Ще свърши работа. Най-лошото отмина. Сядай и се успокой!

Като взе два листа, той дъхна върху тях, смачка ги и тутакси стаята се изпълни с жива свежест, сякаш самият въздух се пробуждаше и тръпнеше, искреше от радост. Сетне хвърли листата в донесените паници с вряла вода и в сърцата на околните мигом се възцари покой. За всеки от тях долетелият аромат бе сякаш спомен за росни утрини и чисти слънчеви лъчи сред някаква приказна страна, за която само мимолетно ни напомня прекрасният пролетен свят. Арагорн се изправи освежен и с усмивка в очите поднесе паницата пред лицето на спящия Фарамир.

— Ха сега де! Кой би повярвал? — подхвърли Йорет на жената до себе си. — Билката е по-добра, отколкото мислех. Напомня ми за розите на Имлот Мелуи от моето детство, а пък по-хубави нямаше и в кралския двор.

Внезапно Фарамир се размърда, отвори очи и погледна склонения над него Арагорн; позна го, обич просветна в очите му и той тихо изрече:

— Господарю, ти ме повика. Идвам. Какво повелява кралят?

— Престани да бродиш из сенките, събуди се! — каза Арагорн. — Уморен си. Почивай сега, храни се и бъди готов за новата ни среща.

— Ще я чакам, господарю — отвърна Фарамир. — Че кой би лежал, когато кралят се е завърнал?

— Щом е тъй, сбогом засега! — каза Арагорн. — Трябва да вървя, и други се нуждаят от мен.

Той напусна стаята заедно с Гандалф и Имрахил, но Берегонд и синът му останаха, без да крият радостта си. Пипин побърза да догони Гандалф, но докато затваряше вратата, чу възклицанието на Йорет:

— Крал! Чухте ли го? Какво разправях? Ръце на целител, тъй казвах.

И скоро от Дома плъзна мълвата, че кралят наистина се е завърнал и подир войната носи изцеление; новината обиколи целия Град.

А Арагорн застана пред Еовин и каза:

— Тежък удар и жестока рана. Счупената ръка е наместена изкусно и ще заздравее с времето, ако тя намери сили да се пребори със смъртта. Пострадала е ръката, що носи щита, но злото иде главно от другата, която е стискала меча. Макар да е здрава, в нея не се усеща живот. Уви! Сблъскала се е с враг, далеч по-могъщ от нея и телом, и духом. А който вдигне меч против подобен неприятел, трябва да е по-як от стомана, та да не загине още в мига на удара. Зла съдба я е изпречила на пътя му. Красива девойка е тя, най-прекрасната дама от кралския род. И все пак не знам как да я назова. Когато я видях за пръв път и усетих нейната горест, сякаш зърнах бяло цвете, изящно като лилия, да се възправя стройно и горделиво, ала усещах, че е твърдо като стомана, изкована от майстори елфи. Или може би слана бе превърнала соковете му в лед и то стърчеше горчиво в своята сладост, все още прекрасно за взора, ала попарено, готово да се прекърши и да загине. Болестта й започва далеч преди днешния ден, нали, Еомер?

— Учудвам се, че питаш мен, господарю — отвърна пълководецът. — Както във всичко друго, така и тук те смятам за непогрешим, ала не знаех сестра ми Еовин да е била попарена от слана, докато не те съзря за пръв път. Тя споделяше с мен тревогата и страха, що я мъчеха в дните на Змийския език и кралското замайване; все по-тревожно се грижеше за краля. Но не това я доведе до злата участ!

— Друже мой — каза Гандалф, — ти си имал коне, ратни дела и волна степ; но тя, родена в тялото на девойка, не ти е отстъпвала по дух и храброст. Ала е била обречена да бди над старец, когото обичала като баща, да го гледа как изпада в жалко, позорно слабоумие и тази роля й се струвала по-нищожна от участта на бастуна, върху който се опирал той. Мислиш ли, че Змийския език е вливал отрова само в ушите на Теоден? Изкуфял дъртак! Какво друго е домът на Еорл освен обор със сламен покрив, където разбойници пиянстват сред зловонието, а копелетата им се търкалят по пода между псетата? Не си ли чувал и преди тия слова? Изрече ги Саруман, учителят на Змийския език. Макар да не се съмнявам, че у дома Змийския език е обвивал смисъла в по-лукави изрази. Благородни приятелю, ако сестринската обич и волята да изпълни дълга си не бяха издигнали преграда на устните й, ти би могъл да чуеш от тях дори и подобни думи. Но кой знае що е изричала самотно към мрака в горчива среднощна безсъница, когато е усещала живота да губи смисъл и стените на покоите са се свивали около нея като клетка около диво зверче.

Еомер замълча и дълго се взира в сестра си, сякаш отново обмисляше всички отминали дни на съвместния им живот. Но Арагорн каза:

— И аз видях каквото виждаш ти, Еомер. Сред злочестините на тоя свят едва ли има по-горчиви и позорни за мъжкото сърце от тая — да съзираш любовта на тъй прекрасна и храбра девойка, а да не можеш да отвърнеш с взаимност. Скръб и жалост ме преследват, откакто я изоставих отчаяна в Черноден и препуснах по Пътя на Мъртвите; и нямаше по онзи път друг страх за мен освен страха от онова, което можеше да я сполети. И все пак, Еомер, казвам ти, че теб тя обича по-искрено, отколкото мен; теб те обича и познава; в мен обича само сянка и мисъл — надежда за слава, за велики подвизи и далечни страни. Може би имам власт да изцеля тялото й, да я върна от мрачната долина. Но към какво ще отвори очи — към надежда, забрава или отчаяние? Не знам. Чака ли я отчаяние, тя ще умре, освен ако не се яви по-изкусен целител от мен. Уви! Друго заслужава тя, защото с делата си се нареди сред най-славните кралици.

Арагорн се наведе да погледне лицето й, а то наистина бе бяло като лилия, хладно като слана и твърдо като изваян камък. Но той се поклони, целуна я по челото и тихичко я призова с думите:

— Еовин, щерко на Еомунд, събуди се! Твоят враг изчезна завинаги!

Тя не помръдна, но отново задиша дълбоко, тъй че гръдта й се надигаше и отпускаше под белките платнени завивки. Арагорн повторно смачка два листа ателас и ги пусна във вряла вода; с отварата изми челото и дясната й ръка, която лежеше студена и безчувствена върху одеялото.

Дали от това, че Арагорн наистина владееше някакво забравено могъщество от Задмория, дали просто повлияни от словата му към лейди Еовин, околните усетиха сред изпълнилия стаята сладък билков дъх, че откъм прозореца сякаш повява свеж ветрец — без аромат, просто съвсем пресен, чист и млад въздух, като че досега не го бе вдишвало ни едно живо създание и идваше нов-новеничък от високите снежни планини под звездния свод или от далечни сребърни брегове, окъпани в пенести вълни.

— Събуди се, Еовин, роханска девойко! — повтори Арагорн, пое десницата й и я усети затоплена от възвръщащия се живот. — Събуди се! Сянката изчезна, мракът е прокуден! Повикай я! — добави той, като положи ръката й в десницата на Еомер, сетне отстъпи настрани и безшумно изчезна от стаята.

— Еовин! Еовин! — извика Еомер през сълзи.

А тя отвори очи и промълви:

— Еомер! Каква е тази радост? Казваха, че си загинал. Не, това са били само мрачни гласове в съня ми. Колко време съм спала?

— Малко, сестрице — каза Еомер. — Но не мисли повече за това!

— Чудно, колко съм изморена — каза тя. — Трябва да си почина. Но кажи ми, какво стана с Владетеля на Пределите? Уви! Не казвай, че е било сън; знам, че не е. Той загина, както предчувстваше.

— Загина — потвърди Еомер, — но ми заръча да предам сбогом на Еовин, по-скъпа от щерка. Сега лежи с чест в Гондорската Крепост.

— Скръбно е — промълви тя. — Ала е по-добро от всичко, на което смеех да се надявам в мрачните дни, когато изглеждаше, че Еорловият род е западнал по чест като проста овчарска колиба. А какво стана с кралския оръженосец, полуръста? Еомер, за храбростта му трябва да го направиш рицар на Ездитните предели!

— Наблизо е, лежи в същия Дом и сега отивам при него — обади се Гандалф. — Засега Еомер ще остане тук. Но не говорете още за война и враг, първо трябва да оздравееш. Огромна радост е да види човек една тъй храбра девойка отново да се събужда за здраве и надежда!

— За здраве? — повтори Еовин. — Може би. Поне докато мога да запълня празното седло на някой загинал Конник и докато ме чакат дела. Но за надежда? Не знам.

Гандалф и Пипин минаха в стаята на Мери и завариха край леглото Арагорн.

— Горкият Мери! — провикна се Пипин и се хвърли към леглото, защото му се стори, че приятелят му изглежда по-зле и лицето му е посивяло, сякаш обтегнато от тежестта на дългогодишна скръб; изведнъж го обхвана страх, че Мери ще умре.

— Не бой се — каза Арагорн. — Дойдох навреме и го повиках да се върне. Сега е морен и наскърбен, а и също като лейди Еовин е пострадал от дързостта си да удари оная злокобна твар. Но той има толкова силен и весел дух, че ще се справи с болестта. Скръбта не ще забрави; ала тя няма да помрачи сърцето му, а ще го научи на мъдрост.

После Арагорн положи ръка върху главата на Мери и като погали с длан кестенявите къдрици, докосна клепачите и го повика по име. Когато ароматът на ателас се разля из стаята като дъх на плодни градини и пирен под слънчеви лъчи, из които бръмчат рояци пчели, Мери изведнъж се събуди и рече:

— Гладен съм. Колко е часът?

— Мина времето за вечеря каза Пипин, — но бих рискувал да ти донеса нещичко, ако ми разрешат.

— Ще разрешат — каза Гандалф. — Донеси всичко, каквото пожелае този Рохански конник, стига да може да се намери в Минас Тирит, където името му е на почит.

— Добре! — каза Мери. — Щом е тъй, първо искам вечеря, а после лула. — При тия думи лицето му помрачня. — Не, без лула. Мисля, че вече няма да пуша.

— Защо? — учуди се Пипин.

— Ами така — бавно отвърна Мери. — Той загина. Изведнъж си спомних всичко. Казваше, че съжалява, дето не е успял да си побъбри с мен за билкарство. И това комай бяха последните му думи. Вече никога не ще мога да пуша, без да си мисля за него и за онзи ден, Пипин, когато той пристигна в Исенгард и ни заприказва тъй учтиво.

— Пуши тогава и мисли за него! — каза Арагорн. — Благо бе сърцето му, а той бе велик крал и държеше на клетвата си; изтръгна се от сянката към сетното прекрасно утро. Макар да бе кратка службата ти при него, трябва да я помниш с радост и гордост до края на живота си.

— Добре тогава — усмихна се Мери, — ако Бързоход набави каквото е нужно, ще пуша и ще мисля. Имах малко от най-добрите Саруманови запаси в раницата си, но честна дума, нямам представа какво е станало с нея в битката.

— Уважаеми Мериадок — каза Арагорн, — дълбоко грешиш, ако мислиш, че съм минал с огън и меч през планините и Гондорското кралство, за да донеса билки на някакъв разхайтен боец, който си захвърля снаряжението. Ако не са ти намерили раницата, ще трябва да повикаш старшия билкар на този Дом. А той ще ти каже, че не е знаел желаната от теб трева да има някакви достойнства, но простолюдието я нарича западняшка билка, а благородниците — галенас, че има и други названия на по-учени езици, ще добави няколко полузабравени стихчета, които не разбира, и с дълбоко съжаление ще те осведоми, че в Дома няма нито стръкче, а после ще те остави да разсъждаваш над езиковата история. Както ще трябва да сторя и аз. Не съм спал в подобно легло, откакто напуснах Черноден, и от снощи не съм слагал залък в уста.

Мери сграбчи ръката му и я целуна.

— Ужасно съжалявам — каза той. — Бягай веднага! Само ти пречим още от оная вечер в Брее. Но такъв си ни е нравът — да говорим лекомислено в тежки времена и да не изказваме докрай каквото мислим. Боим се да не би да кажем прекалено много. Просто не намираме думи, когато шегата е неуместна.

— Добре го знам, инак нямаше да се държа тъй с теб — отвърна Арагорн. — Дано Графството живее и процъфтява во веки веков!

И като целуна Мери по челото, той излезе заедно с Гандалф.

Пипин остана.

— Имало ли е някога човек като него? — промълви той. — Освен Гандалф, разбира се. Мисля, че трябва да са роднини. Глупчо драги, раницата ти лежи край леглото, носеше я на гръб, когато те срещнах. А той, естествено, я виждаше през цялото време. Пък и аз съм запазил нещичко. Хайде сега! Ето ти Дългодолски лист. Напълни си лулата, докато изтичам да подиря нещичко за хапване. И после да се поотпуснем за малко. Ние, Туковци и Брендифуковци, не можем да виреем по високото.

— Не — съгласи се Мери. — Аз не мога. Засега поне. Но във всеки случай, Пипин, сега виждаме висините и се прекланяме пред тях. Сигурно е най-добре да обичаш първо онова, което ти приляга — все някъде трябва да пуснеш корен, а почвата на Графството е дълбока. Ала има и по-дълбоки, и по-възвишени неща; и независимо дали ги знае, или не, без тях никой старик не би могъл да се грижи за градината си в мир. Радвам се, че понаучих нещичко за тях. Но не знам откъде ми хрумна да приказвам така. Къде е билката? И измъкни лулата ми от раницата, ако не се счупила.

Арагорн и Гандалф посетиха управителя на Домовете на изцелението и го посъветваха да остави Фарамир и Еовин за още няколко дни под грижите на болногледачите.

— Лейди Еовин скоро ще поиска да стане и да си тръгне — каза Арагорн. — Но ако има начин да я удържите, не бива да я пускате, преди да са минали поне десет дни.

— Колкото до Фарамир — добави Гандалф, — той скоро ще трябва да узнае за смъртта на баща си. Но не бива да му казват изцяло за безумието на Денетор, докато не оздравее напълно и не пристъпи към задълженията си. Внимавайте Берегонд и онзи периан, които са били очевидци на нещастието, да не говорят още за това!

— Ами другият периан, Мериадок, който е под моите грижи, какво ще кажете за него? — запита управителят.

— Навярно утре ще може да стане за малко — каза Арагорн. — Разрешете му да излезе, ако поиска. Може да се поразходи заедно с приятелите си.

— Удивителен народ — поклати глава управителят. — Яка им е жилката, като ги гледам.

Пред входа на Домовете вече се бе събрала тълпа да види Арагорн; хората го последваха и след вечерята дойдоха с молбата да излекува техни близки и приятели, гинещи от болести, рани или от Черната сянка. Арагорн стана и излезе, сетне прати да повикат синовете на Елронд и тримата работиха цяла нощ. А из града се понесе мълва: „Кралят наистина се е върнал.“ И го нарекоха Елфически камък заради зеления камък, който носеше, и тъй сам народът му избра онова име, което му бе предречено още от рождение.

А когато не му останаха сили да лекува, той се заметна с плаща, напусна града призори и отиде в шатрата си да поспи. На сутринта над Кулата се развя знамето на Дол Амрот, бял кораб с формата на лебед върху синя вода, а хората гледаха нагоре и се чудеха не е ли било само сън идването на краля.

Глава 9Последният спор

Утрото подир битката изгря свежо, с леки облачета и западен вятър. Леголас и Гимли станаха рано и поискаха разрешение да се качат в града; искаха час по-скоро да се срещнат с Мери и Пипин.

— Зарадвах се, като разбрах, че още са живи — каза Гимли. — Голяма мъка беше да ги гоним из Рохан и не бих искал толкова труд да иде на вятъра.

Елфът и джуджето влязоха заедно в Минас Тирит и по пътя им хората с удивление гледаха странната двойка; Леголас бе неизмеримо по-красив от хората и крачейки в ранното утро, пееше с ясен глас елфическа песен; до него Гимли пристъпваше напето, поглаждаше брада и се озърташе наоколо.

— Тук-там има добра зидария — каза той, оглеждайки стените, — но се среща и по-лоша, а в планировката на улиците има какво да се желае. Когато Арагорн поеме властта, ще му предложа услугите на каменоделците от Планината и ще му сътворим град за чудо и приказ.

— Повече градини им трябват — каза Леголас. — Къщите са безжизнени, рядко се среща зеленина да расте с радост. Ако Арагорн поеме властта, Горският народ ще му подари пойни птици и дървета, що не умират.

След известно време срещнаха принц Имрахил и като го видя, Леголас се поклони доземи, защото разбираше, че е срещнал човек с елфическа кръв в жилите.

— Привет, благороднико! — каза той. — Отдавна напусна Лориенските гори народът на Нимродел, ала и до днес личи, че не всички са отплавали от залива Амрот на запад през морето.

— Тъй разказва историята на моя край — отвърна Принцът, — но от незапомнени години не е идвал сред нас някой от прекрасния народ. Затуй съм удивен сега, виждайки един от тях тук, сред скръб и война. Какво търсиш?

— Аз съм един от Деветте спътници, които потеглиха с Митрандир от Имладрис — каза Леголас, — и заедно с моя приятел, джуджето, пристигнахме с дружината на господаря Арагорн. Но сега искаме да видим приятелите си Мериадок и Перегрин — чухме, че са под твои грижи.

— Ще ги намерите в Домовете на изцелението — каза Имрахил. — Аз ще ви заведа там.

— Достатъчно е да пратиш някого — отвърна Леголас. — Арагорн поръча да ти предадем вест. Той не иска по това време повторно да влиза в Града. Ала пълководците трябва веднага да се съберат на съвет, затова моли теб и Еомер Рохански да слезете към шатрите му час по-скоро. Митрандир вече е там.

— Ще дойдем — каза Имрахил и като се сбогуваха любезно, тримата се разделиха.

— Красив владетел и велик пълководец — каза Леголас. — Велика трябва да е била славата на Гондор в дните на възход, щом и в залеза си има такива мъже.

— А добрата зидария несъмнено е най-стара и краси стените на първите сгради — добави Гимли. — Все така става с онуй, що предприемат човеците — слана попари напролет или лятно слънце ги съсухри и те забравят обещанията си.

— Ала рядко забравят сеитбата — отвърна Леголас. — И семената ще лежат сред прах и тлен, за да поникнат в незнаен час там, където никой не е очаквал. Делата човешки ще ни надживеят, Гимли.

— И в края на краищата от тях ще разцъфти само едно „може би“, струва ми се — каза джуджето.

— На този въпрос елфите не знаят отговора — каза Леголас.

В това време слугата на Принца се приближи и ги поведе към Домовете на изцелението; там завариха приятелите си в градината и срещата бе радостна. Дълго се разхождаха и разговаряха в утрото из високите ветровити кръгове на Града, като се наслаждаваха на всеки миг, изпълнен с отдих и мир. Когато Мери се измори, седнаха на стената зад моравата около Домовете на изцелението; пред тях, далече на юг, Андуин блещукаше под слънцето, отдалечаваше се и чезнеше дори от погледа на Леголас из просторните равнини и неясната зеленина на Лебенин и Южен Итилиен.

Леголас бе замлъкнал сред разговора на приятелите си и гледаше срещу слънцето. Изведнъж видя над Реката да се задават бели морски птици.

— Вижте! — извикат той. — Чайки! Навлезли са надалеч в сушата. Удивление носят те и трепет в душата ми. Никога през живота си не бях ги срещал, преди да стигнем в Пеларгир, а там ги чух да крещят в небето, докато наближавахме морското сражение. Тогава застинах на място и забравих за войната в Средната земя; скръбните им гласове ми разказваха за Морето! Морето! Уви! Още не съм го съзрял. Но дълбоко в сърцата на всички мои сънародници се таи копнежът по морето и е опасано да го разбуждаме. Уви за чайките! Не ще имам вече мир под бук или бряст.

— Не говори тъй! — каза Гимли. — Безброй нови гледки и велики дела ни чакат още в Средната земя. Но ако целият прекрасен народ поеме към Заливите, светът ще помръкне за ония, що са обречени да останат тук.

— Вярно, ще помръкне в тежка печал! — каза Мери. — Не бива да ходиш към Заливите, Леголас. Винаги ще има хора, били те големи или малки, а дори и мъдри джуджета като Гимли, които да се нуждаят от теб. Поне тъй се надявам. Макар понякога, да усещам, че тепърва ни чака най-лошото от цялата война. Как бих искал всичко да е отминало веднъж завинаги!

— Не ставай мрачен! — провикна се Пипин. — Слънцето грее и всички сме заедно, поне за ден-два. Искам да узная повечко за вас, приятели. Хайде, Гимли! Тая сутрин двамата с Леголас вече десетина пъти споменахте за странното си пътешествие с Бързоход. Но още не сте ми разказали нищо.

— Слънцето може да грее тук — отвърна Гимли, — ала по онзи път има спомени, които не бих желал да позова от мрака. Да бях знаел какво ме чака, мисля, че дори и дружбата не би ме тласнала по Пътя на Мъртвите.

— Пътя на Мъртвите? — повтори Пипин. — Чух Арагорн да го споменава и се питах за какво ли говори. Няма ли да ни разкажеш нещо повече?

— Не бих искал — каза Гимли. — Защото се посрамих по онзи път: аз, Гимли, син Глоинов, който се смятах за по-твърд от хората и по-храбър под земята от който и да било елф. Но не бяха нито твърд, нито храбър и единствено волята на Арагорн ме удържа на пътя.

— И обичта към него — добави Леголас. — Всеки, който го опознае, скоро го обиква по свой начин, дори и хладнокръвната девойка от народа на Рохиримите. В ранното утро на деня, преди да пристигнеш тук, Мери, ние напуснахме Черноден и такъв страх бе обзел хората, че никой не пожела да ни изпроводи освен лейди Еовин, която сега лежи ранена долу в Дома. Скръбна бе тази раздяла и сърцето ми се късаше, като я гледах.

— Уви! Моето сърце нямаше сила да скърби и за други — каза Гимли. — Не, няма да говоря за това пътуване.

Той замълча, но Пипин и Мери толкова бяха закопнели за новини, че накрая Леголас каза:

— Ще ви разкажа колкото да мирясате; аз не усещах ужаса и не се боях от сенките човешки — смятах ги за безсилни и уязвими.

Сетне той набързо разказа за призрачния път под планините, за злокобната среща край Ерех и за лудото препускане — деветдесет и три левги до Пеларгир на брега на Андуин.

— Четири дни и нощи препускахме от Черния камък и навлязохме в петата вечер — каза той. — И гледай ти! Сред мрака на Мордор в душата ми се зароди надежда, защото в онзи здрач Армията на сенките сякаш ставаше по-силна и по-страховита за взора. Видях едни да яздят, други да тичат с широка крачка, ала всички се носеха стремглаво. Безмълвни бяха, но в очите им пламтеше огън. Из възвишенията на Ламедон те догониха конете ни, плъзнаха се наоколо и щяха да ни изпреварят, ако Арагорн не им беше забранил. По негова заповед изостанаха назад. „Дори и сенките човешки се покоряват на волята му — помислих аз. — Може тепърва да му послужат!“ Препускахме през ясния ден, сетне настъпи денят без изгрев и пресякохме реките Кирил и Рингло; а на третия ден стигнахме до Линхир над устието на Гилраин. Там мъжете от Ламедон защитаваха бродовете от ордите на Умбар и Харад, които бяха доплавали по реката. Но когато пристигнахме, и защитници, и нападатели прекъснаха битката и избягаха, крещейки, че Кралят на Мъртвите връхлита върху тях. Единствен Ангбор, Владетел на Ламедон, имаше храбростта да ни изчака; Арагорн му заръча, щом Сивият отряд отмине, да събере хората си и да ги поведе подир нас, ако не се боят. „Наследникът на Исилдур ще има нужда от теб в Пеларгир“ — каза той. Тъй прекосихме Гилраин и обърнахме в бягство съюзниците на Мордор; сетне поспряхме да починем. Но скоро Арагорн се изправи с думите: „Вижте! Минас Тирит вече е обсаден. Боя се, че може да падне, докато пристигнем на помощ.“ Затуй яхнахме конете, преди да е отминала нощта, и ги подгонихме с цялата бързина, на която бяха способни, през равнините на Лебенин.

Леголас помъча, въздъхна и като обърна поглед на юг, тихичко запя:

— Зелени са тия поля в песните на моя народ — продължи той, — ала тогава бяха мрачни, сиви пущинаци в непрогледната тъма пред нас. Тъпчейки нехайно трева и цветя, ние преследвахме враговете си ден и нощ из просторните равнини, докато накрая стигнахме бреговете на Великата река. Тогава сърцето ми усети, че сме наближили Морето; безбрежни бяха водите в мрака и безброй морски птици крещяха над тях. Уви за риданията на чайките! Не ме ли предупреди Владетелката да се пазя от тях? А сега не мога да ги забравя.

— Лично аз не бих им обърнал внимание — каза Гимли, — защото тъкмо тогава най-сетне се захвана истинската битка. В Пеларгир беше основният флот на Умбар, петдесет големи кораба и безчет по-дребни ладии. Мнозина от ония, които преследвахме, бяха стигнали пристанището преди нас, понесли страха си; някои кораби бяха вдигнали платна и се мъчеха да избягат надолу по Реката или към отсрещния бряг; много от ладиите горяха. Изпаднали в безизходица, Харадримите се отбраняваха отчаяно и люто; разсмяха се, като ни зърнаха, защото все още армията им бе огромна. Но Арагорн спря и извика с мощен глас: „Елате сега! Призовавам ви в името на Черния камък!“ И изведнъж Армията на сенките, която бе изостанала назад, налетя като бурен прилив, помитайки всичко пред себе си. Дочух неясни крясъци, глухо запяха рогове и безбройни гласове зашепнаха в далечината като ехо от някаква отдавна забравена битка сред Мрачните години. Бледи мечове излетяха от ножниците, ала не знаех дали ще пронижат някого — Мъртвите вече не се нуждаеха от друго оръжие освен страха. Никой не можеше да устои пред тях. Те нахлуха на всеки кораб, който бе вдигнал платна, сетне минаха по водата към ония, които бяха закотвени; обзети от ужас и безумие, всички моряци се хвърлиха през борда и само робите останаха приковани към веслата. А ние дръзко се носехме сред враговете и ги разпръсквахме като есенни листа, докато не стигнахме брега. После Арагорн изпрати на всеки от оцелелите кораби по един Дунеданец да успокои пленниците на борда и да ги освободи. Още преди да се разсее мракът, съпротивата бе сломена и наоколо нямаше нито един вражески боец — всички се бяха удавили или бягаха на юг с надеждата да се доберат пеша до родните земи. Странно и удивително ми се стори, че тъкмо призраци на страха и мрака осуетяват плановете на Мордор. Погубваха го собствените му оръжия!

— Странно наистина — каза Леголас. — В онзи миг гледах Арагорн и си мислех колко велик и страховит Владетел би могъл да стане с тая могъща воля, ако си бе присвоил Пръстена. Ненапразно се бои от него Мордор. Но благородството на духа му е непонятно за Саурон — нали е от потомците на Лутиен. Безкрай се размотава нишката на годините, ала този род не ще пресъхне.

— Незрими са за джуджетата подобни пророчества — каза Гимли. — Но Арагорн наистина бе могъщ в онзи ден. Вижте само! Целият черен флот бе в ръцете му; той си избра най-големия кораб и се качи на борда. После заповяда да засвирят всички фанфари, отнети от врага, и Армията на сенките се оттегли на брега. Те стояха безмълвни, едва забележими, и само червени отблясъци от пламтящите кораби потрепваха в очите им. И Арагорн гръмовно извика към Мъртвите: „Чуйте сега словата на Исилдуровия наследник! Клетвата ви е изпълнена. Вървете си и вече никога не връщайте страха из долините. Идете да намерите покой!“ При тия думи Кралят на мъртвите излезе пред армията, строши копието си и го захвърли. Сетне се поклони ниско и обърна гръб; мигом цялата сива войска се оттегли и изчезна като мъгла, разсеяна от внезапен порив на вятъра; стори ми се, че се пробуждам от сън. Тази нощ почивахме, докато други усърдно се трудеха. Бяхме освободили множество пленници и роби — гондорски мъже, отвлечени при набезите; скоро се събраха и тълпи народ от Лебенин и Етир, а Ангбор Ламедонски пристигна с всички конници, които бе успял да призове. Сега, когато се бе разсеял страхът от Мъртвите, народът идваше да ни помогне и да види Наследника на Исилдур — славата на това име бе лумнала като пламък из мрака. И с това наближавам края на разказа. Вечерта и през нощта много от корабите бяха подготвени със снаряжение и екипаж; призори флотът потегли. Сега ми изглежда далечно минало, ала бе само преди два дни — утрото на шестия ден, откакто напуснахме Черноден. Но Арагорн все още се боеше, че можем да закъснеем. „Четиридесет и две левги делят Пеларгир от пристаните на Харлонд — казваше той. — Ала трябва да стигнем утре, или окончателно ще се провалим.“ Волни мъже въртяха веслата сега и се трудеха мъжки, ала бавно се изкачвахме по Великата река, защото трябваше да се борим против течението — на юг то не е бързо, но пък и вятърът не ни помагаше. Въпреки победата в пристанищата сърцето ми щеше да натежи, ако изведнъж Леголас не бе се разсмял. „Горе брадата, сине Дуринов! — каза той. — Там, где крачка до гибел остава, там надеждата често изгрява, гласи поговорката.“ Но така и не разкри каква надежда вижда отдалеч. Идващата нощ само сгъсти мрака, а сърцата ни изгаряха, защото под облаците на северния хоризонт видяхме червено зарево и Арагорн каза: „Минас Тирит е в пламъци.“ Ала към полунощ надеждата ни се възроди. Загледани на юг, опитните моряци от Етир предрекоха промяна във времето и свеж вятър откъм Морето. Още преди да се зазори, корабите опънаха платна и скоростта ни взе да расте, докато изгревът не посребри пяната зад кърмата ни. И тъй, както вече знаете, пристигнахме в третия час на утрото, подгонени от попътния вятър, а Слънцето се изтръгна от облаците и ние развяхме пред боя голямото знаме. Велик ден бе тогава и велик час, каквото и да се случи по-късно.

— Каквото и да последва, не чезне славата на великите подвизи — каза Леголас. — Подвиг бе походът по Пътя на Мъртвите и подвиг ще си остане дори ако никой не оцелее в Гондор, та да го възпее в бъдни времена.

— А и това може да ни сполети — каза Гимли. — Угрижени са лицата на Арагорн и Гандалф. Чудя се какво ли ще решат долу в шатрите. Лично аз, като Мери, бих желал войната вече да е свършила с нашата победа. Ала каквото и да предстои, надявам се да имам дял в него за слава на народа на Самотната планина.

— А аз за народа на Великия лес — добави Леголас — и заради обичта си към Владетеля на Бялото дърво.

Сетне приятелите замълчаха, ала за дълго останаха на възвишението, потънали в мислите си, докато пълководците спореха.

След като се сбогува с Леголас и Гимли, принц Имрахил веднага прати да повикат Еомер; двамата слязоха към покрайнините на Града и стигнаха до шатрите на Арагорн, разпънати сред полето, недалеч от мястото, където бе загинал крал Теоден. Там се събраха на съвет заедно с Арагорн, Гандалф и синовете на Елронд.

— Благородни приятели — каза Гандалф. — Чуйте предсмъртните слова на Наместника на Гондор: Може да тържествувате за ден сред полята на Пеленор, но против Силата, която се надига сега, няма победа. Не ви тласкам към отчаяние, както направи той, само искам да размислите над истината в тия слова. Всевиждащите Камъни не лъжат и дори Владетелят на Барад-дур няма сила да всели измама в тях. Може би е способен с усилие на волята да подбира онова, което ще виждат по-слабите духом, или пък да ги заблуди за смисъла на видяното. Въпреки това няма съмнение, че Денетор е съзрял истината, виждайки огромни армии да се надигат против него от Мордор и още по-многочислена рат да се събира натам. Нашата сила едва стигна за отбиване на първата мощна атака. Следващата ще бъде още по-мощна. Значи в края на тази война няма надежда за нас, както предричаше Денетор. Победата не може да се извоюва с оръжие, независимо дали ще потеглите на поход отвъд Реката, за да потънете сред вражеските пълчища. Можете само да избирате между две злини; разумът би посъветвал да заздравите крепостите, с които разполагате, и там да изчакате щурма; тъй поне малко ще проточите времето преди края.

— Значи ти би искал да се оттеглим в Минас Тирит, Дол Амрот или Черноден и да се свием там като деца сред пясъчни кули пред идващия прилив? — запита Имрахил.

— Съветът няма да е нов — каза Гандалф. — Не правехте ли само това, откакто Денетор се възкачи на престола? Но не! Казах, че това би било разумно. Не ви съветвам да сте разумни. Казах, че победата не може да се извоюва с оръжие. Още се надявам на победа, но не с оръжие. Защото сред всички тия тактики стои Пръстенът на Всевластието — основа на Барад-дур и надежда на Саурон. За този предмет, благородни приятели, вече знаете достатъчно, та да разберете в какво положение сме и ние, и Саурон. Ако той си го възвърне, доблестта ви е напразна — бърза и пълна ще е победата му, толкова пълна, че краят й не се вижда чак до свършека на света. Ако Пръстенът бъде унищожен, Врагът ще рухне; падението му ще е тъй гибелно, че вече никога не ще се надигне. Защото ще изгуби основната част от изначалната си вродена сила и всичко сътворено или заченато от нея ще се разпадне, а той ще осакатее завинаги, ще се превърне в обикновен злобен дух, който се терзае в мрака, ала вече не може да израсне и да придобие форма. И тъй светът ще се освободи от велико зло. Други злини могат да го заместят — Саурон не е нищо друго освен слуга или пратеник. Ала не е наша работа да мъдруваме над безкрайните съдбини на света, трябва само да помагаме както можем на епохата, в която живеем, да плевим злото в полята, които познаваме, та ония, що дойдат подир нас, да разорат чисти угари. А дали ще е слънчево времето им, или облачно — това не решаваме ние. Сега Саурон знае всичко това, знае и че изгубеният безценен пръстен отново е намерен; но още не знае къде се намира, поне така се надяваме. И следователно го е обзело тежко съмнение. Ако сме намерили този предмет, значи някой между нас има силата да го овладее. Това също му е известно. Не греша ли, Арагорн, предполагайки, че си се разкрил пред него в Камъка от Ортанк?

— Сторих го, преди да потегля от Рогоскал — отвърна Арагорн. — Сметнах, че мигът е назрял и че Камъкът идва в ръцете ми тъкмо с такава цел. Това бе десет дни след като Носителят на Пръстена потегли на изток от Раурос и реших, че трябва да отклоня Окото на Саурон от собствените му земи. Прекалено рядко са го предизвиквали на двубой, откакто се завърна в Кулата си. Макар че, ако бях очаквал колко бърз ще е ответният му удар, навярно не бих дръзнал да се разкрия. Едва имах време да ви се притека на помощ.

— Но какво значи това? — запита Еомер. — Казвате, че всичко е напразно, ако той владее Пръстена. А той защо не смята за напразни атаките си срещу нас, щом мисли, че сме го намерили?

— Още не е сигурен — отвърна Гандалф, — пък и не е изградил силата си с изчакване като нас. Освен това не можем за ден-два да овладеем пълната мощ. Всъщност Пръстенът не може да се използва съвместно, нужен е само един господар; Саурон ще очаква мига на раздора, преди един от великите сред нас да стане властелин и да повали останалите. В този миг Пръстенът може да му помогне, ако удари внезапно. Той бди. Много вижда и много чува. Назгулите му още бродят по света. Преди изгрев-слънце те прелетяха над полята, макар че малцина от морните и спящите ги забелязаха. Той размишлява над поличбите: възроденият Меч, който му отне някога съкровището; ветровете на съдбата, които се обръщат в наша полза, и неочакваният провал на първия му щурм; гибелта на могъщия му Капитан. И сега, докато си говорим, съмненията му растат. Окото му напрегнато се взира към нас, ослепяло почти за всичко останало. Тъй трябва да бъде и занапред. Там е цялата ни надежда. Затуй ето моя съвет. Пръстенът не е у нас. В мъдрост или велико безумие го пратихме към унищожение, та да не унищожи той нас. Без него не можем да прекършим със сила Сауроновото могъщество. Но трябва на всяка цена да отклоним окото му от истинската заплаха. Не можем да извоюваме победата с оръжие, но с оръжието можем да дадем на Носителя едничкият му шанс, макар и нищожно крехък. Както започна Арагорн, тъй трябва да продължим. Трябва да подтикнем Саурон към последния скок. Трябва да подмамим стаените му армии, та да опразни страната си. Трябва незабавно да потеглим срещу него. Трябва да се превърнем в стръв, дори и да ни прехапят челюстите му. Той ще захапе стръвта с лакома надежда, защото ще мисли, че в нашата прибързаност вижда надменността на новия Властелин, и ще си рече; „Ха така! Отрано бърза да си протяга шията. Нека дойде и тогава ще го спипам в капан, от който няма мърдане. Там ще го смажа и онуй, що е взел в наглостта си, пак ще е мое завинаги.“ Трябва сами да влезем в този капан — смело, но почти без надежда за спасение. Защото, благородни приятели, напълно е възможно да изгинем до крак в черната битка далече от земите на живите; тъй че дори и да рухне Барад-дур, едва ли ще доживеем да видим новата епоха. Но считам това за наш дълг. И по-добре да е тъй, отколкото да загинем напусто — което е сигурно, ако останем тук — и в предсмъртния си миг да знаем, че нова епоха не ще настъпи.

Шестимата дълго мълчаха. Най-сетне Арагорн заговори:

— Както започнах, тъй и ще продължа. Стигнали сме до ръба на пропастта, където надеждата и отчаянието се сливат в едно. Колебанието е равно на гибел. Нека сега никой не отхвърля съветите на Гандалф, чиято дълга борба срещу Саурон най-сетне достигна мига на изпитанието. Ако не бе той, отдавна всичко щеше да бъде загубено. И все пак не претендирам да командвам никого. Нека другите изберат каквото желаят.

След него заговори Елрохир:

— Тъкмо с тая цел дойдохме от Севера и носим от баща си Елронд същия съвет. Не ще се върнем назад.

— Колкото до мен — каза Еомер, — слабо съм запознат с тия премъдрости; но не ми и трябва да ги зная. Едно знам, и то ми стига — че както моят нов приятел Арагорн помогна на мен и народа ми, така и аз ще му помогна, щом ме призове. Потеглям.

— Аз лично — каза Имрахил — смятам господаря Арагорн за свой повелител, независимо дали той претендира, или не. Волята му е заповед за мен. И аз ще тръгна. Ала засега заемам поста на Гондорския Наместник и съм длъжен първо да помисля за народа. Трябва да се погрижим за неговата безопасност. Да се подготвим за всичко, що може да ни сполети, било то добро или зло. Докато имаме надежда да победим, трябва да защитаваме Гондор. Не бих искал да се завърнем след триумфа в разрушен Град и опустошена страна. Нали узнахме от Рохиримите, че откъм северния ни фланг дебне свежа вражеска армия.

— Вярно е — каза Гандалф. — Не ви съветвам да оставите Града без защитници. Всъщност не е нужно да поведем на изток огромна армия за сериозен щурм срещу Мордор, стига само да е многобройна, та да предизвика Врага на сражение. И трябва да потегли незабавно. Затуй питам пълководците: каква сила можем да сберем и поведем на поход за не повече от два дни? Хората трябва да бъдат храбри и да тръгнат доброволно, знаейки какво ги чака.

— Всички са морни, а мнозина ранени по-леко или по-тежко — каза Еомер. — Освен това изгубихме много коне и това е сериозна пречка. Щом трябва да потеглим тъй скоро, едва ли ще мога да поведа и две хиляди души, но още толкова ще оставя за защита на Града.

— Не трябва да броим само ония, що се сражаваха на това поле — каза Арагорн. — След като освободихме крайбрежието, откъм южните провинции идват нови сили. Преди два дни изпратих насам през Лосарнах четири хиляди бойци от Пеларгир; предвожда ги безстрашният Ангбор. Ако потеглим след два дни, те ще имат време да наближат. И още нещо — заръчах на мнозина да ме последват нагоре по Реката с всички ладии, които успеят да съберат; при тоя благоприятен вятър скоро ще почнат да пристигат, няколко кораба даже са пристигнали вече в Харлонд. По моя преценка можем да поведем седем хиляди конници и пехотинци и въпреки това да оставим града по-добре защитен, отколкото в началото на щурма.

— Портата е разрушена — каза Имрахил — и откъде ще намерим сега изкуството да я изградим отново?

— В Ереборското кралство на Даин владеят това изкуство — отвърна Арагорн — и ако не погине надеждата ни, след време ще пратя Гимли, син Глоинов, да покани майстори от Планината. Но хората са по-яки от портите, пък и никоя не би издържала срещу Врага, ако защитниците я напуснат.

И тъй завърши спорът на владетелите — с решение да потеглят след два дни призори със седем хиляди бойци, ако успеят да ги сберат; основната част от войската да бъде пехота, защото ще трябва да навлязат в непроходими земи. Арагорн да поведе две хиляди души от ония, които бе събрал из Юга; Имрахил да достави три хиляди и петстотин; Еомер да добави към тях петстотин Рохирими без коне, но годни за сражение, и сам да поведе петстотин от най-добрите си Конници; да има още един отряд от петстотин души, сред които синовете на Елронд, Дунеданците и рицарите от Дол Амрот — общо шест хиляди пехотинци и хиляда конници. Но основните сили на Рохиримите, които бяха запазили конете си и можеха всеки момент да влязат в бой — около три хиляди души под командата на Елфошлем, — трябваше да преградят Западния път против врага, разположен в Анориен. Незабавно пратиха бързи конници да съберат новини от северните области; други заминаха на изток да разузнаят из Осгилиат и по пътя към Минас Моргул.

А когато пресметнаха силите си и обмислиха как и по какви пътища ще се движат, Имрахил изведнъж гръмко се разсмя.

— Сигурно — провикна се той — това е най-голямата шега в цялата история на Гондор: с някакви си седем хиляди бойци, едва колкото авангарда на Врага в дните на неговата мощ, да атакуваме планините и непристъпната порта на Черната страна! Тъй би могло някое дете да нападне рицар в броня с лък от канапче и зелена върба. Ако мрачният владетел знае толкоз много, колкото казваш, Митрандир, няма ли да се усмихне, вместо да се изплаши, и с малкия си пръст да ни смаже като мушица, която опитва да го ухапе?

— Не, ще се помъчи да хване мухата и да изтръгне жилото — каза Гандалф. — А сред нас има имена, всяко от които струва повече от хиляда рицари в броня. Не, няма да се усмихне.

— Нито пък ние — каза Арагорн. — Ако това е шега, значи е прекалено горчива, за да се смеем. Не, идва последният ход от велика и рискована игра и с него ще дойде краят — за едната или за другата страна.

— Сетне той изтегли Андурил от ножницата и вдигна сияйното острие под слънчевите лъчи с думите: — Не ще се прибереш, докато не приключи последната битка.

Глава 10Черната порта се отваря

Два дни по-късно цялата армия на Запада бе събрана в полята на Пеленор. Пълчищата орки бяха опитали да нахлуят откъм Анориен, но под ударите на Рохиримите се бяха разпръснали и почти й избягаха към Каир Андрос; след премахването на тази заплаха и с пристигането на свежи подкрепления от Юга Градът бе отлично подготвен за отбрана. Съгледвачите известяваха, че нито един враг не е останал по източните пътища чак до Кръстопътя на Поваления крал. Сега всичко бе подготвено за последния устрем.

Леголас и Гимли отново щяха да яздят заедно в отряда на Арагорн и Гандалф, който потегляше начело с Дунеданците и синовете на Елронд. Но за свой срам Мери нямаше да потегли с тях.

— Не си събрал още сили за такова пътешествие — каза Арагорн. — Но не се срамувай. Дори нищо повече да не сториш в тази война, вече си заслужил велики почести. Перегрин ще дойде да представи народа на Графството; и не му завиждай за късмета да потегли срещу заплахата, защото, макар да се бори мъжки, доколкото му позволяваше съдбата, той още не е успял да се изравни с подвига ти. Но честно казано, сега всички сме еднакво заплашени. Съдбата може да ни донесе печален край пред портата на Мордор, а ако това се случи, тогава и ти ще трябва да се вдигнеш на последен бой — тук или където те завари черният прилив. Сбогом!

И тъй, Мери стоеше оклюмал и гледаше как се сбира армията. До него Бергил също бе провесил нос; баща му трябваше да потегли начело на отряд от Града — не можеше да се върне в Стражата, преди да обсъдят провинението му. В същия отряд щеше да потегли и Пипин като боец на Гондор. Мери го виждаше наблизо — дребна, но напета фигурка сред снажните мъже от Минас Тирит.

Най-после засвириха фанфари и армията се раздвижи. Полк след полка, отряд след отряд завиваха и потегляха към изток. И дълго след като бяха изчезнали от поглед по големия път към Шосето, Мери стоя неподвижен. Последните отблясъци на утринното слънце по копия и шлемове примигаха и изгаснаха, а той си оставаше там с клюмнала глава и натегнало сърце, самотен и без другари. Всички, които бе обичал, потъваха в здрача, надвиснал в небето далече на изток; и в сърцето му почти не оставаше надежда някога да ги види отново.

Сякаш повикана от отчаянието, болката в ръката му се завърна и той се почувства немощен и стар, а слънчевите лъчи като че помръкнаха. Докосването на Бергил го изтръгна от унеса.

— Ела, драги периан! — каза хлапето. — Виждам, че пак те боли. Ще ти помогна да се върнеш при Целителите. Но не се бой! Те ще се върнат. Никой не ще победи мъжете от Минас Тирит. А сега с тях са господарят Елфически камък и Берегонд от Стражата.

Преди пладне армията пристигна в Осгилиат. Тук трескаво се трудеха всички работници и майстори, които Градът можеше да отдели. Някои подсилваха саловете и плаващите мостове, които врагът бе изградил и сетне унищожил отчасти при бягството; на изток, отвъд Реката, други набързо издигаха отбранителни валове.

Авангардът мина през руините на Стари Гондор и пресече Реката, сетне продължи нагоре по дългия прав път, прокаран в дните на възход от прекрасната Кула на Слънцето до високата Кула на Луната, наречена днес Минас Моргул сред прокълнатата долина. На пет мили след Осгилиат спряха и тъй привърши първият дневен преход.

Но конниците продължиха напред и преди да се стъмни, стигнаха до широкия пръстен от дървета около Кръстопътя. Посрещна ги тишина. Не видяха никакъв признак за близост на враг, не чуха вик или зов, не излетяха стрели от крайпътните камъни или храсталаци, ала колкото по-напред отиваха, толкова по-тежко напрежение изпълваше околните земи. Дърво и камък, стрък и лист се вслушваха в тишината. Мракът бе пропъден и далече на запад залезът пламтеше над Андуинската долина, а белите планински върхове руменееха сред синкавия въздух; но здрач и сенки надвиснаха над Ефел Дуат.

Тогава Арагорн разпрати тръбачи към всеки от четирите пътища, които се събираха сред дървесния пръстен; фанфарите мощно засвириха и глашатаите викнаха гръмко: „Властелините на Гондор се завръщат, за да възстановят властта си над тия земи.“ Грозната оркска глава бе свалена от статуята и разбита на парчета, а главата на стария крал отново зае мястото си, все тъй увенчана с корона от бели и златни цветчета; бойците се постараха да измият и изстържат скверните драсканици, които орките бяха оставили по камъка.

В първия спор някои бяха предложили най-напред да атакуват Минас Моргул и ако го превземат, да го сринат до основи.

— Може би — каза Имрахил — пътят оттам към прохода ще се окаже по-удобен за набег против Мрачния владетел, отколкото северната му порта.

Но Гандалф настоятелно възрази против това поради злото, изпълващо долината, където безумие и ужас щеше да обвие умовете на простосмъртните, а също и заради новините, донесени от Фарамир. Ако Носителят на Пръстена наистина бе поел по този път, за нищо на света не биваше да привличат насам Окото на Мордор. Тъй че на следващия ден, когато пристигна основната армия, оставиха на Кръстопътя силна охрана за в случай, че Мордор изпрати войска през Моргулския проход или докара подкрепления от Юга. За охраната подбраха предимно стрелци, които познаваха Итилиен и щяха да се прикрият из горите по крайпътните склонове. Но Гандалф и Арагорн препуснаха с авангарда до входа на Моргулската долина и погледнаха към злокобния град.

Той бе мрачен и безжизнен; обитателите му, орки и по-нищожни мордорски изчадия, бяха изтребени в сраженията, а Назгулите бродеха някъде. Ала въздухът в долината бе натегнал от страх и враждебност. Тогава конниците срутиха зловещия мост, подпалиха с червени пламъци тлетворните поля и се отдалечиха.

На следващия ден, третия, откакто бяха напуснали Минас Тирит, армията пое по пътя на север. Около сто мили деляха Кръстопътя от Моранон и никой не знаеше какво може да ги сполети, преди да стигнат дотам. Движеха се открито, но предпазливо, с конни разузнавачи отпред и пеши съгледвачи от двете страни, особено по източния фланг — натам се простираха мрачни гъсталаци и безредно разхвърляни сипеи и чукари, отвъд които се катереха нагоре зловещите дълги склонове на Ефел Дуат. Времето оставаше ясно и вятърът все тъй вееше от запад, но нищо не можеше да разсее здрача и скръбните мъгли, полепнали по Планините на Сянката; а отвъд тях понякога се надигаха огромни стълбове дим и се рееха по вятъра високо из небосвода.

От време на време Гандалф заръчваше фанфарите да свирят и глашатаите да известяват: „Властелините на Гондор дойдоха! Всички да напуснат тия земи или да се предадат!“ Но Имрахил рече:

— Не казвайте Властелините на Гондор. Казвайте крал Елесар. Това е истината, макар още да не се е възкачил на престола; пък и Врагът ще има за какво да се замисли, ако глашатаите споменат това име.

И оттогава глашатаите три пъти дневно провъзгласяваха идването на крал Елесар. Но никой не отвръщаше на предизвикателството.

И все пак, макар че напредваха сред привидно спокойствие, всички в армията, от пълководеца до последния боец, усещаха как сърцата им се свиват и с всяка измината миля на север все по-тежко ги налягаше злото предчувствие. Наближаваше краят на втория ден от похода им подир Кръстопътя, когато за пръв път се разкри възможност за битка. Голяма войска от орки и източни наемници опита да нападне из засада челните им отряди; точно на същото място Фарамир бе издебнал пришълците от Харад — тук пътят дълбоко прорязваше разклонението на източните хълмове. Но пълководците на Запада бяха предупредени навреме от своите разузнавачи — опитни бойци от Хенет Анун, начело с Маблунг; и тъй дебнещият враг сам попадна в капан. Конниците заобиколиха от запад и налетяха върху неприятеля изотзад и по фланговете. Част от противниците загинаха, други избягаха на изток към хълмовете.

Ала победата не въодушеви пълководците.

— Това е само уловка — каза Арагорн — и засега главната цел не е толкова да ни нанесат тежки загуби, колкото да ни внушат измамна представа за слабостта на Врага.

Същата вечер долетяха Назгулите и през следващите дни неотлъчно следваха всяко движение на армията. Продължаваха да се реят високо, достъпни само за взора на Леголас, ала присъствието им се усещаше като прииждаща сянка, в която слънцето помръкваше; макар че Духовете на Пръстена още не се спускаха над противниците си, не крещяха и пазеха пълна тишина, никой не можеше да се отърси от ужаса пред тях.

Тъй отминаваха дните на безнадеждния поход. На четвъртия ден след Кръстопътя и шестия, откакто бяха напуснали Минас Тирит, най-после стигнаха края на живите земи и навлязоха в опустошението пред портите на прохода Кирит Горгор; съзряха блатата и пущинаците, които се простираха на север и на запад към Емин Муил. Тъй безжизнени бяха тия места и толкова плътен ужас тегнеше над тях, че някои от бойците изгубиха мъжество и не можеха да продължат на север нито пеш, нито на кон.

Арагорн ги погледна и в очите му заблестя не гняв, а жал; това бяха младежи от Рохан и далечните Западни низини или пастири от Лосарнах и за тях още от детинство Мордор се бе превърнал в име на нещо зло, но нереално, легенда, за която нямаше място в простичкия им живот; а сега крачеха като в изникнал на живо кошмар и не разбираха нито войната, нито защо участта им ги води към подобно премеждие.

— Вървете! — каза Арагорн. — Но запазете достойнство, доколкото можете, и не бягайте! Ето ви и задача, която да поемете, та да не се опозорите докрай. Тръгнете на югозапад, докато не стигнете до Каир Андрос, и ако още е във вражески ръце, както мисля, превземете го, ако можете; сетне отбивайте до последната капка кръв набезите срещу Гондор и Рохан!

Засрамени от милосърдието му, някои превъзмогнаха страха си и продължиха напред, а другите, щом чуха, че могат да премерят силите си в мъжествени дела, събраха нова надежда и потеглиха към Каир Андрос. А тъй като вече бяха оставили мнозина на Кръстопътя, пълководците на Запада пристигнаха с по-малко от шест хиляди бойци да предизвикат на бой Черната порта и мощта на Мордор.

Сега напредваха бавно, очаквайки всеки миг отговор на предизвикателството си, и се събраха по-плътно, защото само биха прахосвали силите си, откъсвайки разузнавачи и малочислени отряди от ядрото на армията. По мръкнало на петия ден след Моргулската долина разпънаха последния си лагер и накладоха наоколо огньове от сухите съчки и храсти, които успяха да съберат. Прекараха нощните часове нащрек и усещаха как множество едва забележими твари бродят и дебнат наоколо, а в далечината дочуваха вълчи вой. Вятърът бе замрял и въздухът не потрепваше. Макар че нямаше облаци и младата луна вече бе навършила четири дни, не виждаха почти нищо, защото от земята се надигаха пушеци и изпарения и белият полумесец тънеше в мъглите на Мордор.

Стана студено. Призори вятърът отново се раздвижи, но сега идваше откъм Севера и скоро взе да се засилва. Всички нощни пришълци бяха изчезнали и местността изглеждаше опустяла. На север, сред зловонните ями, се издигаха първите огромни купища и могили от сгурия, раздробена скала и изрината пръст — гнусно дело на дълбаещите като червеи жители на Мордор; а на юг вече се извисяваше надалече титаничният бастион на Кирит Горгор и по средата му бе Черната порта, оградена от двете мрачни и високи Зъберни кули. В последния си преход пълководците се бяха отклонили от стария път, който завиваше на изток, за да избегнат заплахата от засада сред хълмовете, и сега наближаваха Моранон откъм северозапад, както бе сторил и Фродо.

Под навъсената арка двете огромни железни крила на Черната порта бяха плътно затворени. Никой не се мяркаше по бойниците. Навсякъде царуваше напрегната тишина. Бяха стигнали до края на безумния си поход и стояха объркани и тръпнещи в мътните лъчи на изгряващия ден пред кули и стени, които армията им не би могла да се надява да превземе, дори и да бяха докарали мощни стенобитни машини, а Врагът да нямаше други сили, освен колкото да защити Портата и стената. А знаеха, че вражески пълчища се спотайват из скалите и хълмовете около Моранон, че сенчестото дефиле отвъд е надупчено от безброй тунели на гъмжилото от зловредни твари. И докато стояха там, зърнаха всички Назгули, скупчени един до друг, да се реят като лешояди над Зъберните кули; разбраха, че ги наблюдават. Ала врагът все още не подаваше признак на живот.

Не им оставаше друг избор, освен да играят ролята си докрай. Затова Арагорн разположи войската в най-добрата позиция, която можеше да избере; изтеглиха се на два високи хълма от обгорени камъни и пръст, които орките бяха струпали в дългогодишен тежък труд. Като заградителен ров между тях и Мордор се простираше огромно мочурище от смрадна кал и зловонни езерца. Когато всички заеха местата си, пълководците препуснаха към Черната порта, придружени от конни гвардейци, знаменосци, глашатаи и тръбачи. Тук бе Гандалф като главен глашатай, Арагорн със синовете на Елронд, Еомер Рохански и Имрахил; освен това помолиха да дойдат Леголас, Гимли и Перегрин, та всички противници на Мордор да имат свои свидетели.

Приближиха се колкото да ги чуят от Моранон, развяха знамето и засвириха с фанфари; глашатаите пристъпиха напред и гласовете им се разнесоха над бастиона на Мордор.

— Излезте! — викнаха те. — Нека излезе Властелинът на Черната страна! Чака го справедлив съд. С коварна война нахлу той в гондорските земи и ги опустоши. Затуй кралят на Гондор го призовава да изкупи вината си и завинаги да напусне страната му. Излезте!

Настана дълго мълчание, ни вик, ни звук не долетя в отговор от стената. Но Саурон вече бе изплел плановете си и бе склонен първо жестоко да си поиграе с хванатите мишки, преди да ги убие с един удар. И тъй, тъкмо когато пълководците се готвеха да завият назад, тишината внезапно се разкъса. Като планински гръм отекна протяжният грохот на огромни тъпани, сетне ревът на рогове разтърси скалите и оглуши хората. Сред тая глъч средната вратичка на Черната порта се отметна навън с мощно звънтене и през нея излязоха посланиците на Мрачната кула.

Най-отпред яздеше на черен кон висока злокобна фигура; огромна и грозна бе тя, а лицето й бе страховита маска, напомняща не човешка глава, а гол череп, и огън пламтеше в ноздрите и хлътналите очи. Черни одежди покриваха конника, черен бе и високият му шлем; ала това не бе Дух на Пръстена, а жив човек. Наричаха го Заместникът от Кулата Барад-дур, а истинското му име не е запомнила нито една легенда; сам той го бе забравил и казваше: „Аз съм Устата на Саурон.“ Но разправят, че бил изменник от народа, наречен Черни Нуменорци; те се заселили из Средната земя в годините на Сауроновото владичество и го обожествили, тъй като ги привличали злите премъдрости. Той влязъл на служба в Черната кула при първото й въздигане и чрез лукавството си все повече печелел благосклонността на Властелина; изучил върховни магии, опознал много от мислите на Саурон и станал по-жесток от орките.

Сега той яздеше напред и подир него идеше само малък отряд от бойци в черни униформи с едно-единствено знаме — черно, с червения знак на Злото око. Като спря на няколко крачки от пълководците на Запада, той ги изгледа от глава до пети и се изсмя.

— Има ли сред тая сган някой упълномощен да преговаря с мен? — запита той. — Или поне с малко ум, та да ме разбере? Само не ти! — присмехулно подхвърли той към Арагорн. — За да станеш крал, не стига само парче елфическо стъкло и подобна сбирщина. Хайде де! И последният разбойник от хълмовете може да си намери такава свита!

Арагорн не отвърна нищо, само впи поглед в очите на противника, задържа го там и настана миг на борба; ала макар че не помръдна, нито посегна към оръжието си, онзи се сгърби и отстъпи сякаш пред заплаха от удар.

— Аз съм глашатай и посланик, никой не може да ме напада! — викна той.

— Там, където спазват тия закони — каза Гандалф, — има и обичай посланиците да не са тъй нагли. Но никой не те е заплашил. Няма от какво да се боиш, докато изпълниш поръчението си. Ала ако господарят ти не е помъдрял внезапно, то заедно с всичките му слуги и ти ще бъдеш под смъртна заплаха.

— Тъй! — каза Пратеникът. — Значи ти ще преговаряш, беловласи старче? Нима не сме чували понякога за теб и скиталчествата ти, за вечните ти заговори и пакости от безопасно разстояние? Но този път си пъхаш носа където не трябва, господин Гандалф; ще видиш как свършва онзи, що плете глупавите си мрежи под нозете на Саурон Велики. Имам доказателства, които ми заръчаха да ти покажа — особено на теб, ако дръзнеш да дойдеш.

Той направи знак и един от стражите му излезе напред с вързоп, обвит в черно платно. Пратеникът го размота и за изумление и отчаяние на всички пълководци вдигна нагоре първо късия меч, който бе носил Сам, сетне сив плащ и елфическа брошка, а накрая митрилната ризница на Фродо, увита в изпокъсаните му дрехи. Пред очите им причерня и в безмълвния миг им се стори, че светът е застинал неподвижно. Сърцата им бяха мъртви и сетната надежда бе отлетяла. Пипин, който стоеше до принц Имрахил, се хвърли напред със скръбен вик.

— Тишина! — твърдо изрече Гандалф и го блъсна назад; ала Пратеникът гръмко се разсмя.

— Значи водиш и друг от тия малчугани! — провикна се той. — Нямам представа каква полза намираш в тях; но това, дето ги пращаш като шпиони в Мордор, надхвърля всеизвестната ти глупост. Все пак му благодаря, защото става ясно, че поне това копеле вече е виждало доказателствата, и няма смисъл да отричаш.

— Нямам намерение да отричам — каза Гандалф. — Наистина ги познавам, знам и историята им, а ти, скверна Уста на Саурон, въпреки цялото си презрение, не можеш да кажеш същото. Но защо си ги донесъл тук?

— Джуджешка ризница, елфически плащ, кинжал от низвергнатия Запад и шпионин измежду ония дребни плъхове от Графството… не, не говори! Всичко знаем — това са белезите на заговор. Е, може би няма да скърбиш, ако загубиш оная твар, която ги носеше, а може и да не тъй — дали пък не ти е бил скъп? Ако съм прав, побързай да използваш колкото мозък ти е останал. Саурон не обича шпионите и сега съдбата на дребосъка ще зависи от решението ти.

Никой не му отвърна, но той видя лицата, помръкнали от тревога, видя ужаса в очите им и пак се разсмя, защото му се стори, че играта върви както трябва.

— Добре, добре! — продължи той. — Скъп ти е бил, виждам. Или пък задачата му е била такава, че не си искал да се провали? Е, тъкмо това се случи. А сега го чакат години на бавни мъчения, дълги и бавни, каквито може да измисли само изкуството на Великата кула и вече не ще се отърве, освен може би когато се прекърши и не прилича на себе си, та да дойде при теб и да видиш какво си сторил. Това е неминуемо… освен ако не приемеш условията на моя Владетел.

— Да чуем условията — изрече Гандалф твърдо, но околните зърнаха терзанието по лицето му и сега той изглеждаше съсухрен старец — най-сетне смазан, победен. Не се съмняваха, че ще приеме.

— Ето условията — изрече Пратеникът и се усмихна, като ги оглеждаше един по един. — Гондорската сган заедно със заблудените си съюзници да се оттегли незабавно отвъд Андуин, но преди това да се закълне, че вече никога не ще вдигне оръжие против Саурон Велики — ни тайно, ни явно. Всички земи на изток от Андуин да принадлежат единствено на Саурон во веки веков. На запад от Андуин земите до Мъгливите планини и Роханския пролом да бъдат васали на Мордор и никой в тях да не носи оръжие, но да им се остави правото сами да решават вътрешните си дела. Ала да помогнат за възстановяването на Исенгард, безпричинно разрушен от тях, и да го предадат на Саурон, който ще настани там свой заместник — не Саруман, а някой по-достоен за доверие.

В очите на Пратеника всички прочетоха мисълта му. Той се канеше да стане този заместник и да сгребе под петата си каквото остане от Запада; той щеше да бъде техен тиран, а те — негови роби.

Но Гандалф възрази:

— Прекалено много искате за връщането на един-единствен служител — твоят Владетел да получи в замяна онуй, за което иначе би трябвало да води не една война! Да не би полята на Гондор да са съкрушили бойните му надежди, та се унижава до пазарлъци? И ако наистина ценяхме тъй високо пленника, какво ни гарантира, че Саурон, Великият майстор на Предателството, ще удържи думата си? Къде е този пленник? Доведете го и ни го предайте, а след това ще обсъдим исканията.

И тогава Гандалф, зорък и съсредоточен като боец, който кръстосва меч със смъртен враг, изпита чувството, че за кратък миг Пратеникът се обърка; ала тутакси отново се разсмя.

— Не ставай нагъл да спориш с Устата на Саурон! — викна той. — Гаранции му се прищели! Саурон не дава гаранции. Ако ще го молите за милост, първо трябва да изпълните волята му. Това са условията. Приемете ги или се отказвайте!

— Това ще приемем! — внезапно изрече Гандалф. Той отметна плаща си и бялата светлина засия като меч сред черните земи. Скверният Пратеник отстъпи пред вдигнатата му десница, а Гандалф прекрачи напред и грабна доказателствата — ризница, плащ и меч. — Това ще приемем в памет на другаря си — викна той. — Колкото до условията, отхвърляме ги до едно. Махай се, посолството ти свърши и гибелта те дебне. Не сме дошли тук да хабим слова в преговори с безчестния проклет Саурон; а още по-малко с един от робите му. Изчезвай!

Този път пратеникът на Мордор не се разсмя. От изумление и гняв лицето му се бе изкривило като муцуната на див звяр, жестоко шибнат с пръчка тъкмо когато се свежда над плячката. Изпълни го бяс, лиги потекоха по устните му и от гърлото му се изтръгнаха задавени яростни звуци. Ала погледна свирепите лица на пълководците, съзря смъртоносния блясък в очите им и страхът потуши гнева му. Изкрещя с все сила, обърна се, метна се на седлото и заедно с отряда си лудо препусна към Кирит Горгор. Но докато се отдалечаваха, войниците му изсвириха с рогове отдавна уречения сигнал; и още преди да достигнат портата, капанът на Саурон се захлопна.

Затътнаха тъпани, избликнаха огньове. Широко се разтвори огромната Черна порта. Като бурна вода през вдигнат шлюз отвътре се изсипа несметна войска.

Пълководците яхнаха конете и препуснаха назад, а откъм пълчищата на Мордор се надигна присмехулен рев. Прашни облаци изпълниха въздуха над задалата се отстрани Източна армия, която бе изчакала сигнала в сянката на Еред Литуи отвъд по-далечната кула. От двете страни на Моранон по хълмовете се втурнаха безброй орки. Мъжете от Запада бяха в капан и скоро десетократно по-мощни части щяха да обкръжат двете сиви могили с море от врагове. Саурон бе захапал със стоманени челюсти предложената примамка.

Арагорн разполагаше с броени минути, за да подреди войските за бой. Застана на единия хълм с Гандалф и там се издигна прекрасно и отчаяно знамето с Дървото и Звездите. На другия хълм, плътно прилепен до първия, се вееха знамената на Рохан и Дол Амрот — Бял кон и Сребърен лебед. Бойците обградиха двата хълма в пръстени, настръхнали с копия и мечове. Но отпред, откъм Мордор, където щеше да падне първият и най-страшен удар, застанаха отляво синовете на Елронд с Дунеданците, а отдясно — принц Имрахил с гордите, прекрасни мъже от Дол Амрот и подбрани бойци от Стражевата кула.

Виеше вятър, пееха тръби, стрели свистяха; ала Слънцето, което вече се въздигаше към Юга, бе закрито от смрадните изпарения на Мордор и едва проблясваше през злокобните мъгли — далечно, мътночервено, сякаш бе дошъл краят на деня или може би краят на целия бял свят. От прииждащия мрак налетяха Назгулите, хладните им гласове закрещяха гибелни слова и сетната надежда угасна.

Пипин бе рухнал, смазан от ужас, когато чу Гандалф да отхвърля условията, обричайки Фродо на мъчения в Кулата; ала се бе овладял и сега стоеше до Берегонд в челните редици на Гондор заедно с бойците на Имрахил. Струваше му се, че след като всичко е загубено, най-добре ще стори да загине час по-скоро и да напусне печалната история на живота си.

— Ех, защо го няма Мери тук — чу той собствения си глас и през главата му вихрено прелитаха мисли, докато гледаше как врагът се задава в атака. — Добре де, добре, сега поне разбирам малко по-ясно горкия Денетор. Двамата с Мери можехме да загинем заедно — и защо не, щом ни е писано да умрем? Е, като го няма, дано поне дочака лека смърт. А аз сега ще трябва да се представя достойно.

Той изтегли меча си и се вгледа в острието и преплетените червено-златисти шарки; върху стоманата блестяха като огън плавните нуменорски писмена. „Трябва да са го изковали тъкмо за такъв час — помисли си той. — Ех, ако мога да поваля с него онзи гнусен Пратеник, тогава почти ще се изравня с нашия Мери. Добре де, все ще поваля неколцина от тая паплач преди края. Как бих искал отново да видя зората и зелената трева!“

И докато си мислеше така, връхлетя първият удар. Задържани от блатата пред хълмовете, орките спряха и обсипаха със стрели веригата от защитници. Но измежду тях се зададе с широка крачка и зверски рев многочислен отряд скални тролове от Горгорот. По-високи и по-широкоплещести от хората, те бяха облечени само в прилепнали ризници от рогови люспи или може би такава бе грозната им кожа; носеха огромни и черни кръгли щитове и въртяха с възлести десници тежки чукове. Без да трепнат, те се хвърлиха в езерата, прегазиха ги и крещейки, се зададоха насреща. Като буря налетяха върху гондорските редици и заблъскаха глава и шлем, ръка и щит, както ковачът мачка податливото нажежено желязо. Край Пипин, зашеметен и безсилен, рухна Берегонд; грамадният вожд на троловете, който го бе повалил, се приведе над него, протегна ноктеста лапа и се наведе — тия гнусни твари прехапваха гърлата на победените.

Тогава Пипин замахна нагоре и изписаното острие от Задмория прониза кожата, потъна дълбоко в утробата на трола и черната му кръв бликна навън. Чудовището се люшна напред и с трясък се стовари като падаща скала, погребвайки жертвите под себе си. Чернота, зловоние и смазваща болка обгърнаха Пипин и съзнанието му се провали в непрогледен мрак.

„Значи всичко свършва както подозирах“ — промълви гаснещата му мисъл и лекичко се поразсмя, сякаш бе едва ли не радостна да отхвърли най-сетне съмнения, грижи и страх. И тогава, тъкмо когато отлиташе към забравата, дочу гласове и те като че крещяха от далечните висини на някакъв забравен свят:

— Орлите идат! Орлите идат!

Мисълта на Пипин се поколеба още миг. „Билбо! — изрече тя. — Но не! Онова е станало в неговата история много, много отдавна. Тук е моята история и тя вече свърши. Сбогом!“ Сетне мисълта му отлетя надалеч и очите му не зърнаха нищо повече.

Глава 1Кулата на Кирит Унгол

Сам мъчително се надигна от пода. За момент се попита къде е попаднал, сетне отново се завърнаха мъката и отчаянието. Беше в черния мрак пред подземната порта на оркската крепост; бронзовите врати бяха залостени. Навярно бе паднал зашеметен, когато се хвърли върху тях; ала не знаеше колко време е лежал така. Тогава бе пламнал от отчаяние и ярост; сега трепереше от студ. Пропълзя към вратата и долепи ухо до нея.

Неясно дочу далече вътре гълчавата на оркски гласове, но скоро те замлъкнаха или се отдалечиха и навсякъде се възцари тишина. Главата го болеше и пред очите му из мрака плуваха призрачни светлинки, но той се застави да събере сили и да размисли. Едно бе ясно — че няма надежда да проникне в твърдината на орките през тая порта; можеше с дни да чака тук, докато я отворят пак, а времето бе отчайващо скъпо. Вече не се съмняваше в дълга си — трябваше да спаси господаря си или да загине.

— Гибелта е по-вероятна и във всеки случай много по-лесна — зловещо си каза той, като прибра Жилото и обърна гръб на бронзовите врати. Не смееше да използва елфическата светлина, затова се упъти из тунела бавно, пипнешком, и крачейки, се опита да свърже в едно цяло събитията, откак двамата с Фродо бяха напуснали Кръстопътя. Питаше се колко ли е часът. Някъде между отминалия ден и следващия, предполагаше; но дори и броя на дните бе изгубил окончателно. Попаднал бе в мрачна страна, където дните на света изглеждаха навеки забравени и който проникнеше там, потъваше в същата забрава.

— Чудя се мислят ли изобщо за нас — промърмори той — и какво ли ги е сполетяло там?

Неуверено размаха ръка пред себе си, но излизайки в тунела на Корубана, всъщност гледаше на юг, а не на запад. Далече на запад светът наближаваше към пладне на четиринадесетия мартенски ден по календара на Графството и в този момент Арагорн бе повел черния флот от Пеларгир, Мери препускаше с Рохиримите през Каменната долина, а в Минас Тирит лумваха пожарища и Пипин гледаше как избуява лудостта в очите на Денетор. Ала сред всички тези тревоги и страхове мислите на другарите непрестанно се връщаха към Фродо и Сам. Не бяха забравени. Но се намираха далеч от всяка помощ и никаква мисъл не би могла да облекчи Самознай, син Бързохамов: той беше безкрайно самотен.

Най-после се върна до каменната врата на оркския тунел и тъй като пак не успя да открие с каква кука или резе е залостена, изкатери се отгоре както преди и лекичко скочи на пода. После крадешком се упъти към изхода от тунела на Корубана, където парцали от грамадната паяжина все тъй се люшкаха и вееха по хладния вятър. На Сам наистина му стана хладно след застоялия мрак; но свежият полъх го съживи. Предпазливо се измъкна навън.

Навсякъде царуваше зловещ покой. Светлината едва прозираше — като в сумрака привечер след навъсен ден. Гъстите изпарения, които се надигаха от Мордор и струяха на запад, минаваха ниско над планините, слени в огромна тълпа от облаци и дим, осветена отдолу с мътно червено зарево.

Сам вдигна взор към оркската кула и внезапно от тесните прозорци надникнаха светлинки като малки червени очички. Запита се дали това не е някакъв сигнал. Забравен досега сред яростта и отчаянието, страхът му от орките отново се възвърна. Доколкото виждаше, оставаше му само един път — трябваше да продължи напред и да потърси главния вход на страховитата кула; но коленете му бяха омекнали и той осъзна, че трепери. Като откъсна поглед от кулата и двата рога на Клисурата, той застави непокорните нозе да му се подчинят и бавно, с напрегнат слух, вторачен в плътните скални сенки край пътя, се върна по стъпките си — край мястото, където бе паднал Фродо и още витаеше зловонието на Корубана, сетне напред и нагоре, докато отново застана насред клисурата, където бе надянал Пръстена и бе видял да отминава бандата на Шаграт.

Там спря и седна. В този миг нямаше сили да продължи. Усещаше, че щом прехвърли билото и наистина прекрачи земите на Мордор, стъпката ще е безвъзвратна. Вече нямаше да се върне. Без някаква ясна цел извади Пръстена и отново го надяна. Тутакси почувства огромната му тежест и отново, но по-силно и напрегнато от когато и да било, усети с каква злоба Окото на Мордор дири, мъчи се да прониже сенките, които бе породило, за да се защити, и които сега му пречеха да се пребори с безпокойството и съмнението.

Както и преди, Сам откри, че слухът му се е изострил, но за зрението му светът изглеждаше изтънял и замътен. Скалните стени край Пътеката бяха бледи, като че ги гледаше през мъгла, но в далечината все още долавяше бълбукащите жалби на Корубана; ясно, сякаш съвсем отблизо, дочу дрезгави крясъци и звън на оръжие. Скочи на крака и се притисна към крайпътната скала. Радваше се, че е сложил Пръстена, защото отгоре се задаваше нов отряд орки. Поне така помисли отначало. Сетне изведнъж разбра, че греши, че слухът го е измамил — крясъците на орките долитаха откъм кулата, чийто връх сега се извисяваше право над него, вляво от Клисурата.

Сам потрепера и потърси сили да продължи. Горе явно ставаше някаква дяволия. Може би жестокостта на орките бе надделяла над заповедите и сега те измъчваха Фродо или дивашки го кълцаха на парчета. Заслуша се и малко по малко в душата му припламна надежда. Никакво съмнение — в кулата бушуваше схватка, навярно Шаграт и Горбаг бяха разменили удари и орките воюваха помежду си. Колкото и слаба да бе надеждата, породена от тази догадка, тя успя да го раздвижи. Можеше да открие поне мъничък шанс. Обичта към Фродо отхвърли всички други мисли и забравил за опасността, той изкрещя:

— Идвам, господин Фродо!

Изтича нагоре по стръмната пътека и отмина. Пътят рязко зави наляво и се спусна надолу. Сам бе пресякъл границата на Мордор.

Подтикнат може би от някакво дълбоко предчувствие за опасност, той свали Пръстена, макар да си мислеше само, че иска да вижда по-ясно.

— По-добре да видя най-лошото — промърмори той. — Няма смисъл да се лутам из мъглата!

Груба, жестока и окаяна бе страната, която срещна погледа му. Под нозете му най-високият хребет на Ефел Дуат се спускаше отвесно сред огромни зъбери към мрачна бездна, отвъд която се издигаше друг, много по-нисък хребет, нащърбен по билото и озъбен с остри скали, които се чернееха на фона на кървавото зарево — това бе злокобният Моргай, вътрешният ограден пръстен на страната. Далече зад него, но почти право напред, отвъд необятно езеро от мрак, изпъстрен с пламъчета, тлееше титаничен пожар; от него се издигаха вихрено огромни колони дим, мръсночервени в основата и черни отгоре, където се сливаха с бухлатата пелена, прихлупила от край до край тия прокълнати земи.

Сам бе видял Ородруин, Огнената планина. От време на време дълбоко под пепелявия конус пещите се нажежаваха и с чудовищен напор и тласък изхвърляха през пукнатините по склоновете реки от разтопена скала. Някои от тях се стичаха по широки канали към Барад-дур; други лъкатушеха надолу към каменистата равнина, докато не изстинат и не се прострат като сгърчени драконови тела, избълвани от утробата на измъчената земя. Тъкмо в такъв напрегнат час Сам видя Съдбовния връх; светлината му, закривана с високата преграда на Ефел Дуат от ония, що се катерят по западната пътека, сега трептеше по могъщите скални стени и сякаш ги напояваше с кръв.

Сам стоеше сред страховитото зарево, защото, поглеждайки наляво, сега различаваше Кулата на Кирит Унгол в цялата й мощ. Рогът, който бе видял от другата страна, се оказваше само най-горната куличка. Източната фасада се издигаше на три грамадни етажа от една площадка, изпъкнала далече долу сред планинския склон; отзад я подпираше огромен зъбер и тя се издаваше пред него, трупайки един върху друг все по-тесни изострени бастиони с изкусно иззидани отвесни стени, обърнати на североизток и югозапад. Около най-долния етаж, двеста фута под мястото, където бе застанал Сам, назъбена крепостна стена ограждаше тясно дворче. На отсамната, югоизточна страна, портата се отваряше към широк път, чийто външен парапет минаваше по ръба на пропастта, сетне завиваше на юг и лъкатушно се спускаше към мрака, за да се слее с пътя от Моргулския проход. По-нататък минаваше през грубо изсечен пролом в Моргай към долината Горгорот и далечния Барад-дур. Тесният планински път, на който стоеше Сам, бързо подскачаше надолу по стълби и стръмни пътеки и достигаше главното шосе под навъсените стени, близо до портата на Кулата.

Както се взираше, Сам изведнъж разбра, едва ли не поразен, че тая твърдина е била изградена не за да отблъсква враговете извън Мордор, а за да ги удържа вътре. И наистина — тя бе древно творение на Гондор, преден пост от източната отбрана на Итилиен, издигнат в дните, когато след Сетния съюз мъжете от Задмория бдели над зловещите земи на Саурон, където още се спотайвали изчадията му. Но както с Наркост и Каркост, Зъберните кули, така и тук бдителността се изгубила, предателство въвело в Кулата Предводителя на Духовете на Пръстена и вече от безброй години я владееха зли твари. След завръщането си в Мордор Саурон я сметнал за полезна; той имаше малко слуги и множество роби, сковани от страха, та и до този ден главната цел на кулата си оставаше, както в древността, да попречи на бягството от Мордор. Ала ако неприятелят прибързано се опиташе да проникне тайно в страната, кулата се оказваше и последна недремеща стража против всеки, който би убягнал от очите на Моргул и Корубана.

За Сам бе повече от ясно колко безнадеждно ще е да се промъкне под осеяните с очи стени и да отмине охраняваната порта. Дори и да го стореше, не би стигнал далеч между крайпътните постове — дълбоката черна сянка, в която не долиташе червеното зарево, нямаше да го укрива за дълго от нощното зрение на орките. Но колкото и отчаян да бе този път, сега задачата бе още по-страшна — не да се промъкне край портата и да избяга, а сам да влезе в нея.

Мисълта му се върна към Пръстена, но вместо утеха той намери само ужас и заплаха. Още щом бе зърнал пламтящия в далечината Съдбовен връх, бе усетил промяна в товара си. С наближаването на огромните пещи, където в мрака на времето го бяха оформили и изковали, Пръстенът се изпълваше с нова сила, ставаше все по-свиреп и само могъща воля би могла да го укроти. Макар че Пръстенът не бе на ръката му, а висеше на верижката, както стоеше, Сам се усети извисен, сякаш облечен в собствената си чудовищно израснала сянка — грамадна и злокобна заплаха, надвиснала върху стените на Мордор. Усети, че отсега нататък има само два пътя — да се откаже от Пръстена, колкото и да го мъчи това; или да си го присвои и да влезе в двубой със Силата, заседнала в мрачната си твърдина отвъд долината на сенките. Пръстенът вече го изкушаваше, разяждаше волята и разума му. Безумни фантазии се зародиха в главата му; видя как Самознай Силни, Герой на епохата, крачи с пламтящ меч из помръкналите земи и позовани от него армии се стичат в поход да разрушат Барад-дур. А сетне облаците бягат, грейва ясно слънце и по негова заповед долината Горгорот се превръща в градина с цветя и плодни дръвчета. Трябваше само да надене Пръстена, да го обяви за свое притежание — и всичко това можеше да се сбъдне.

Най-вече обичта към господаря му му помогна да издържи в този час на изпитание; а и дълбоко в душата му тлееше все още непокорен здравият хобитов разум — сърцето му знаеше, че не е толкова силен, та да поеме подобен товар дори ако виденията не бяха само коварна примамка. Една малка градинка на волен градинар — само от това се нуждаеше и това му се полагаше, а не да управлява чуждите.

— Пък и все едно, тия видения са лъжа и измама — каза си той. — Докато гъкна, онзи ще ме спипа. Завчас ще ме засече, само да надяна Пръстена в Мордор. Добре де, едно мога да кажа: работата изглежда безнадеждна като пролетна слана. Тъкмо когато наистина ми трябва да съм невидим, не мога да използвам Пръстена! Той ще ми е само товар и бреме с всяка крачка напред, ако изобщо успея да продължа. Що да сторя тогава?

Всъщност не се съмняваше. Знаеше, че трябва да слезе към портата без повече протакане. Вдигайки рамене, сякаш за да се отърси от сянката и да пропъди виденията, той бавно започна спускането. Струваше му се, че с всяка стъпка се смалява. Не след дълго вече се бе свил до размерите на дребен, изплашен хобит. Минаваше плътно под стените на Кулата и слухът му без чужда помощ долавяше крясъците и шума на битката. Засега глъчката като че ли долиташе от двора зад външната стена.

Сам беше към средата на пътеката, когато двама орки изхвръкнаха тичешком от мрачната порта към червеникавия здрач. Те не завиха към него. Бяха се устремили към главния път; но както бягаха, внезапно се препънаха и рухнаха неподвижно на земята. Сам не бе забелязал стрели, но се досети, че са ги застреляли други орки, застанали на стената или укрити в сянката на портата. Продължи напред, притиснат към стената отляво. Един поглед нагоре му стигаше да разбере, че няма начин да се изкатери по нея. Каменната зидария се издигаше на тридесет фута без пукнатини и ръбове към надвиснали тераси, напомнящи обърнати стъпала. Единственият път бе през портата.

Промъкваше се напред и крачейки, се питаше колко орки живеят в Кулата с Шаграт, колцина е довел Горбаг и за какво се карат, ако наистина се караха. Отрядът на Шаграт, изглежда, наброяваше към четиридесет бойци, а този на Горбаг бе двойно по-голям; но, разбира се, патрулът на Шаграт бе само част от гарнизона. Несъмнено се караха за Фродо и плячката. Сам спря за секунда — внезапно всичко му се стори ясно, сякаш го бе видял с очите си. Митрилната ризница! Разбира се, Фродо я носеше и те я бяха намерили. И ако се съдеше по разговора, Горбаг ламтеше за нея. Но засега заповедите на Черната кула бяха единствената защита на Фродо и отхвърлеха ли ги, той можеше да загине всеки миг.

— Напред, мързелан жалък! — подвикна си Сам. — Давай!

Той изтегли Жилото от ножницата и се хвърли към отворената порта. Но тъкмо когато се канеше да мине под високата арка, нещо го разтърси — сякаш бе налетял в мрежа като оная на Корубана, само че невидима. Не виждаше препятствие, но нещо по-силно от волята му преграждаше пътя. Огледа се и в сянката на портата съзря Двамата Пазачи.

Огромните фигури седяха на тронове. Всеки имаше по три сраснали тела и три глави, гледащи навън, навътре и напряко на портата. Лицата им бяха като на лешояди, върху мощните си скутове бяха отпуснали ноктести лапи. Изглеждаха издялани от грамадни каменни блокове, неподвижни бяха, ала усещаха всичко наоколо — изпълваше ги някакъв страховит дух на злокобна бдителност. Бяха разпознали врага. Видим или невидим, никой не можеше да мине неусетно. Щяха да му попречат да влезе или да избяга.

Напрегнал волята си, Сам отново се хвърли напред, рязко спря и се олюля като от удар по гърдите и главата. Сетне, като не можеше да измисли нищо друго, с безумна смелост отвърна на мисълта, изплувала в душата му — бавно извади стъкленицата на Галадриел и я издигна нависоко. Бялата светлина стремително се разгаряше и сенките под мрачния свод се разбягваха. Чудовищните Пазачи седяха хладни и неподвижни, разкрити в цялата си грозота. За миг Сам зърна проблясъци по черния камък в очите им и от тая искряща злоба му призля; но постепенно усети как волята им се люшва и се разпада сред страха.

Хвърли се покрай тях; ала докато прибираше тичешком стъкленицата в пазвата си, усети тъй ясно, сякаш отзад се бе захлопнала стоманена решетка, че те подновяват бдението си. И откъм зловещите глави долетя остър, писклив крясък, отекващ сред извисените стени. Като че в отговор, далече горе самотно се обади дрезгава камбана.

— Чиста работа! — рече си Сам. — Не стига другото, ами и позвънях на вратата! Добре де, излизайте вие там! — Провикна се той. — Кажете на капитан Шаграт, че го е повикал грамадният елфически воин, а и елфическият меч е тук!

Никакъв отговор. Сам широко закрачи напред. В ръката му Жилото лъщеше със синкави отблясъци. Дворът тънеше в дълбока сянка, но той различи, че плочките са осеяни с трупове. Досами нозете му лежаха двама оркски стрелци с ножове между плешките. По-нататък се търкаляха още много фигури — някои самотни, както ги бяха съсекли или застреляли; други по двойки, все още вкопчени един в друг, загинали насред последния си смъртен удар с кинжал, зъби, нокти. Камъните лепнеха от черна кръв.

Сам различи два вида униформи, едните със знака на Червеното око, другите с Луната, обезобразена от призрачно мъртвешко лице; ала не спря да ги огледа по-внимателно. От другата страна на двора в подножието на Кулата имаше открехната врата и през нея се процеждаше червеникава светлина; едър орк лежеше мъртъв на прага. Сам прескочи трупа, влезе и объркано се огледа.

Висок, кънтящ коридор водеше от вратата към планинския склон. Озаряваха го мътните пламъци на факли, закачени на скоби по стените, но отсрещният край се губеше в здрача. От двете страни се виждаха множество врати и отвори, но коридорът бе пуст — само няколко тела лежаха проснати на пода. От подслушания разговор на капитаните Сам знаеше, че жив или мъртъв, Фродо най-вероятно ще е в някаква килия високо горе, към върха на кулата; ала можеше да търси цял ден, докато намери пътя.

— Май ще да е някъде отзад — промърмори Сам. — Цялата Кула отстъпва към склона, като се катери нагоре. И във всеки случай най-добре ще е да следвам тия светлини.

Той продължи по коридора, но сега вървеше бавно и с всяка нова крачка все по-колебливо. Ужасът отново го сграбчваше. Не се чуваше никакъв звук освен тропота на нозете му, който сякаш се превръщаше в отекващ грохот, в удари на огромни пестници по камъните. Труповете; пустотата; влажните черни стени, сякаш облени с кръв под светлината на факлите; страхът, че внезапна смърт се спотайва някъде извратите или сенките; и в дъното на всичките му мисли дебнеше бдителната злоба край портата — като че не бе по силите му да се изправи срещу всичко това. С радост би предпочел схватка — стига да не го налетят мнозина наведнъж — пред тая чудовищна, натегнала несигурност. Застави се да мисли за Фродо, прострян вързан, страдащ или мъртъв нейде из това страховито място. Продължи напред.

Беше отминал светлината на факлите и наближаваше голямата сводеста врата в края на коридора — вътрешната страна на подземната порта, както правилно се досещаше, — когато отгоре долетя страхотен задавен крясък. Застина на място. После чу стъпки. Някой бягаше стремглаво по кънтящото стълбище над главата му.

Волята бе твърде слаба и бавна, за да удържи ръката му. Тя дръпна верижката и сграбчи Пръстена. Но Сам не го надяна; тъкмо както го бе притиснал към гърдите си, някакъв орк се смъкна с громолене надолу. Изскочи от тъмния отвор отдясно и се втурна към него. Деляха ги не повече от шест крачки, когато той вдигна глава и видя пришълеца; Сам чу пресекливия му дъх и зърна блясъка в кървясалите очи. Грозната твар спря втрещена. Бе видяла не дребен, изплашен хобит, който се мъчеше да удържи меча в треперещата си десница — на фона на колебливата светлина се извисяваше огромен безмълвен силует, обгърнат в сива сянка; в едната си ръка държеше меч и самото му сияние ослепяваше, а другата бе стисната пред гърдите му, ала прикриваше някаква незнайна заплаха, изпълнена със съдбовна мощ.

За миг оркът приклекна, сетне с грозен крясък на ужас се обърна и хукна натам, откъдето бе дошъл. Нито едно куче не се е въодушевявало тъй, виждайки, че врагът подвива опашка, както Сам пред това неочаквано бягство. С мощен рев той се хвърли подир беглеца.

— Да! Елфическият воин се развихря! — крещеше той. — Идвам. Само ми покажи пътя, инак жив ще те одера!

Но чевръстият и охранен орк бе на своя земя. Сам бе чужденец, гладен и изтощен. Витата стълба беше висока и стръмна. Сам взе да се задъхва. Оркът скоро изчезна от погледа му и вече само неясно се чуваше тропотът на краката му, устремен все по-нагоре. Сегиз-тогиз той надаваше вопъл и ехото пробягваше покрай стените. Но постепенно и сетният звук заглъхна в далечината.

Сам продължаваше да пухти нагоре. Усещаше, че е на прав път, и това силно го въодушеви. Отпусна Пръстена и затегна колана си.

— Добре, добре! — каза си той. — Де да можеше и останалите толкоз да не харесват мен и Жилото — току-виж, нещата се подредят по-добре, отколкото очаквах. Както и да е, изглежда, че Шаграт, Горбаг и съдружие са свършили почти цялата работа вместо мен. Убеден съм, че тъдява не е останала жива душа освен оня дребен подплашен плъх!

И при тия думи той се закова на място, сякаш се бе блъснал с глава в каменната стена. Пълният смисъл на изречението го порази като удар. Не е останала жива душа! Чий бе онзи ужасен предсмъртен писък!

— Фродо, Фродо! Господарю! — изрида той. — Какво ще правя, ако са ви убили? Е, най-сетне идвам право към върха, та да видя каквото трябва.

Заизкачва се нагоре, все по-нагоре. Наоколо бе тъмно, само тук-там по ъглите примигваха факли и лъч светлина прозираше през някакъв отвор, водещ към високите етажи на Кулата. Сам опита да брои стъпалата, но след двеста изгуби нишката. Сега се движеше крадешком, защото му се струваше, че нейде нагоре дочува неясен разговор. Изглежда, оцелелият не бе самичък.

Тъкмо когато усещаше, че вече не може да изтласка дъха от гърдите си, нито да застави коленете си да се сгъват, стълбата изведнъж свърши. Той спря неподвижно. Гласовете звучаха гръмко и съвсем наблизо. Сам се озърна. Беше се изкатерил чак до плоския покрив на третия и най-висок етаж на Кулата — открита площадка, широка около двадесет ярда и оградена с нисък парапет. Тук стълбата беше закрита от малка сводеста стаичка насред покрива, с тесни врати на изток и на запад. Долу, на изток, Сам различаваше просторната мрачна равнина на Мордор и далечната пламтяща планина. Дълбините отново бушуваха и огнените реки пламтяха тъй яростно, че дори от това разстояние озаряваха с червен блясък върха на кулата. На запад гледката бе закрита от основата на най-горната кула, разположена в западната част на този висок двор и извисена като рог далеч над хребетите на околните хълмове. В тесния процеп на един прозорец искреше светлина. От мястото, където бе застанал Сам, нямаше и десет ярда до вратата. Тя бе отворена, ала мрачна, и точно от сянката под нея долитаха гласовете.

Изпървом Сам не се вслуша; прекрачи през източната врата и се огледа. Веднага видя, че тук, горе, е била най-лютата битка. Цялата площадка бе осеяна с мъртви орки или изпосечени и пръснати глави и крайници. Вонеше на смърт. Ръмжене, удар и крясък го накараха отново да се хвърли към укритието. Надигна се гневен оркски глас и той веднага го разпозна — дрезгав, груб, студен. Говореше Шаграт, командир на Кулата.

— Нямало пак да тръгнеш, а? Проклет да си, Снага, червейче жалко! Грешиш, ако мислиш, че съм толкова пострадал, та да се перчиш пред мен. Ела да ти изскубна очите, както на Радабуг преди малко. Ще ти дам да се разбереш, като пристигнат новите момци — ще те пратя на Корубана.

— Поне докато си жив, няма да дойдат — злобно отвърна Снага. — Вече два пъти ти казах, че свинете на Горбаг стигнаха първи до портата и никой от нашите не се измъкна. Лагдуф и Музгаш изтичаха навън, но ги застреляха. Всичко видях от прозореца, казвам ти. А те бяха последните.

— Значи ти ще трябва да идеш. Каквото ще да става, аз съм длъжен да остана тук. Но съм ранен. Дано Черните ями да глътнат тоя мръсен бунтовник Горбаг! — От устата на Шаграт се проточи наниз проклятия и сквернословия. — Изпати си повече от мен, но ме наръга, боклукът гаден, преди да го удуша. Трябва да вървиш, инак ще те изям. Ако не пратим вест на Лугбурз, и двамата ни чакат Черните ями. Да, и тебе. Спотайването тук няма да те спаси.

— Втори път по тая стълба не слизам, нищо, че си командир — изръмжа Снага. — Хич! Не пипай ножа, че ще ти забуча една стрела в търбуха. Чуят ли Те какво е станало, няма да си командир за дълго. Аз отбранявах Кулата против ония вонящи плъхове от Моргул, ама вие, двамата безценни командири, забъркахте хубава каша, като се сбихте за плячката.

— Стига толкоз — изфуча Шаграт. — Имах си заповеди. Горбаг започна, като се опита да отмъкне оная хубава ризница.

— А пък ти взе да се фукаш и го накара да кипне. Така или иначе, той се оказа по-благоразумен от теб. Колко пъти ти каза, че по-опасният от шпионите още броди на свобода, а ти се правеше на глух. И сега не чуваш. Горбаг беше прав, казвам ти. Тъдява броди грамаден боец, някой от ония смърторъки елфи или от мръсните тарки. Насам идва, казвам ти. Нали чу камбаната. Минал е край Пазачите и това само тарк може да го стори. Сега е на стълбата. И додето не се махне оттам, не слизам. Не слизам, та ако ще и Назгул да си.

— Значи тъй било, а? — кресна Шаграт. — Едно искаш, друго не искаш? А като дойде, ще си плюеш на петите и ще ме изоставиш? Не, няма да успееш! Първо ще ти източа кръвчицата от търбуха.

Дребният орк изхвръкна през вратата на куличката. Подир него се зададе Шаграт, грамаден орк с дълги ръце, стигащи до земята, както тичаше прегърбен. Но едната му ръка висеше безсилно и кървеше, другата стискаше голям черен вързоп. Прикрит зад вратата на стълбата, Сам зърна мимоходом злобното му лице сред червеното зарево — беше раздрано от ноктести лапи и оплескано с кръв; устата бе озъбена като зверска паст; лиги се точеха от щръкналите бивни.

Доколкото Сам успя да види, Шаграт подгони Снага около ръба на покрива, а дребният орк се шмугна под ръката му, с писък хукна обратно към куличката и изчезна. Шаграт спря. През източната врата Сам го видя да стои задъхан край парапета. Лявата му лапа безсилно се свиваше и отпускаше. Оркът остави вързопа на пода, измъкна с дясната си лапа дълъг червен нож и плю върху острието. Приближи се до парапета, надвеси се и погледна надолу към двора. На два пъти се провикна, но никой не отговори.

Внезапно, както Шаграт се бе привел с гръб към покрива, Сам с изумление забеляза, че една от проснатите фигури се раздвижва. Пълзеше. Протегна лапа и сграбчи вързопа. Мъчително се надигна. В другата ръка стискаше копие с широко острие и къса, пречупена дръжка. Готвеше се да намушка врага. Но в този миг през зъбите му със съскане излетя стон на болка или омраза. Бърз като змия, Шаграт се стрелна настрани, завъртя се и заби ножа в гърлото на врага.

— Очистих те, Горбаг! — викна той. — Не си бил мъртъв, а? Е, сега ще си довърша работата.

Хвърли се върху падналото тяло и бясно заподскача по него, като се привеждаше от време на време да мушка и кълца с ножа. Най-сетне, удовлетворен, отметна глава и нададе ужасен бълбукащ победен вой. После облиза ножа, стисна го между зъбите си и като грабна вързопа, се помъкна към входа на стълбата.

Сам нямаше време да мисли. Можеше да се измъкне през другата врата, но това едва ли би останало незабелязано; а играта на криеница с този чудовищен орк скоро би свършила печално. И той стори онова, което навярно бе най-доброто при това положение. С рев изскочи срещу Шаграт. Сега Пръстенът не беше в ръката му, но си оставаше у него като спотаена мощ и страховита заплаха за робите на Мордор; а в ръката му бе Жилото и сиянието му се стовари върху очите на орка като жесток звезден блясък, долетял от страшните елфически земи — видение, що пораждаше леден ужас в душите на орките. Шаграт не можеше едновременно да се бие и да стиска съкровището си. Спря и изръмжа с оголени зъби. Сетне отново по оркски рипна настрани и когато Сам се нахвърли върху него, употреби тежкия вързоп едновременно като щит и оръжие — грубо го тласна към лицето на противника. Сам се олюля и преди да се опомни, Шаграт се шмугна покрай него и хукна по стълбата.

Проклинайки, Сам го подгони, ала не стигна далече. Скоро мисълта за Фродо се завърна и той си спомни, че другият орк се бе изкачил в куличката. Предстоеше му нов ужасен избор, но нямаше време да размишлява. Ако Шаграт успееше да избяга, скоро щеше да се върне с подкрепления. Но ако Сам го подгонеше, другият орк можеше да стори нещо чудовищно. Пък и не се знаеше дали Сам нямаше да изтърве Шаграт или да загине в схватката. Бързо се завъртя и изтича нагоре по стълбата.

— Като че пак сбърках — въздъхна той. — Но съм длъжен първо да се изкатеря до върха, а после да става каквото ще.

Далече долу Шаграт се смъкна по стълбата, изскочи на двора и изчезна през портата, стискайки безценния си товар. Ако Сам можеше да го види и да узнае каква скръб ще донесе това бягство, навярно би се поколебал. Но сега мислите му бяха устремени към последния етап на издирването. Предпазливо се приближи до вратата на куличката и прекрачи навътре. Обгърна го мрак. Но скоро зорките му очи доловиха отдясно мътна светлинка. Тя долиташе през отвор, водещ към нова, мрачна и тясна стълба. Стъпалата, изглежда, се виеха нагоре покрай кръглата вътрешна стена на куличката. Нейде горе мъждукаше факла.

Сам тихичко се заизкачва нататък. Стигна до пращящата факла, закрепена над една врата отляво; от другата страна имаше тесен прозорец, обърнат на запад — едно от червените очи, които двамата с Фродо бяха зърнали отдолу, когато излизаха от тунела. Сам бързо отмина вратата и се втурна към втория етаж, изтръпнал от очакването всеки момент някой да го нападне изотзад и да вкопчи смъртоносни пръсти в гърлото му. След малко стигна до източен прозорец и нова факла над врата към коридор, пресичащ средата на кулата. Вратата бе отворена, коридорът бе тъмен въпреки колебливата светлина на пламъка и червеното зарево, което се процеждаше отвън през тесния прозорец. Сам се прокрадна по коридора. Отляво и отдясно имаше ниски вратички; и двете бяха залостени. Не се чуваше нито звук.

— Задънена улица подир всичкото катерене! — промърмори Сам. — Това не може да е върхът на кулата. Но що да сторя сега?

Тичешком се върна към по-долния етаж и опита да отвори вратата. Тя не помръдна. Пак изтича нагоре и челото му се обля в пот. Усещаше, че всяка минута е безценна, но времето летеше, а той не можеше да стори нищо. Вече не се боеше от Шаграт, Снага или което и да било друго оркско изчадие. Жадуваше само за господаря си, за един поглед към лицето му, за едно докосване на ръката му.

Накрая, изтощен и потиснат от чувството за окончателно поражение, той седна на стълбата под етажа с коридора и отпусна лице в шепите си. Наоколо царуваше спокойствие, ужасяващо спокойствие. Факлата, която догаряше още при идването му, изцвърча и угасна; усети как го залива вълната на мрака. И сетне, за свое собствено удивление, тласнат от някаква незнайна мисъл в душата си, Сам тихичко запя — тук, в безнадеждния и скръбен завършек на дългото пътуване.

Сред студената мрачна кула гласът му звучеше тъничко и треперливо — глас на изгубен и морен хобит, нито един орк не би го сбъркал с ясната песен на елфически владетел. Напяваше стари детски песнички от Графството и откъси от стиховете на господин Билбо, които изплуваха в мисълта му като мимолетни видения на родния край. И сетне в него изведнъж се надигна нова сила и гласът му зазвъня, а в простичката мелодия неканени се вмъкнаха нови, току-що съчинени слова:

— Зад крепки кули с мощен вал — подхвана той отново и тутакси млъкна. Стори му се, че долавя ответен тих гласец. Но сега не чуваше нищо. Да, чуваше нещо, но не глас. Задаваха се стъпки. В горния коридор лекичко се открехна врата; пантите изскърцаха. Сам приклекна и се ослуша. Вратата глухо тупна и се затвори; после отекна ръмжащ оркски глас:

— Ехей! Ти там, бунищен плъх! Стига си цвърчал, да не дойда да те оправя. Чуваш ли?

Никакъв отговор.

— Ха така — изръмжа Снага. — Обаче за всеки случай ще дойда да хвърля един поглед, та да видя какво си си наумил.

Пантите отново изскърцаха и надничайки над прага на коридора, Сам зърна как през отворената врата проблесна светлина и отвътре се измъкна неясната фигура на орка. Той като че носеше стълба. Внезапно отговорът осени Сам — до най-горната килия се стигаше през люк в свода на коридора. Снага изправи стълбата, закрепи я, изкатери се нагоре и изчезна. Сам го чу да издърпва резето. Сетне грозният оркски глас заговори пак:

— Лежи кротко, инак ще си платиш за всичко! Не вярвам още дълго да живееш в мир; но ако не искаш да почнем веселбата още отсега, затваряй си човката, ясно ли е? А това да ти е за спомен!

Изплющя камшик. От този звук в гневното сърце на Сам лумна ярост. Той скочи, изтича напред и се изкатери по стълбата като котка. Главата му се подаде насред пода на широка кръгла зала. От тавана висеше червен фенер; западният прозорец бе висок и мрачен. Под него, край стената, лежеше нещо, но над него се бе разкрачил черният силует на орка. Той повторно надигна камшика, ала не успя да удари.

Сам изкрещя и с Жилото в ръка се хвърли напред. Оркът се завъртя, но преди да направи крачка, Сам посече китката, в която бе камшикът. Виейки от болка и страх, оркът отчаяно го нападна с приведена глава. Новият удар на Сам профуча из въздуха и загубил равновесие, той се просна по гръб, но протегна ръка да сграбчи куцукащия край него орк. Още преди да се надигне, дочу крясък и глух удар. В лудото си бягство оркът се бе препънал в стълбата и бе паднал през отворения люк. Сам повече не помисли за него. Изтича към сгушената на пода фигура. Това бе Фродо.

Беше гол и като че в несвяст лежеше върху куп мръсни парцали; с отметнати нагоре ръце закриваше главата си, а по ребрата му се виеше грозен белег от камшик.

— Фродо! Скъпи ми господин Фродо! — провикна се Сам, почти заслепен от сълзи. — Сам е тук, дойдох!

Леко надигна господаря и го притисна към гърдите си. Фродо отвори очи.

— Още ли сънувам? — измънка той. — Само че другите сънища бяха ужасни.

— Изобщо не сънувате, господарю — каза Сам. — Истина е. Аз съм. Дойдох.

— Просто не мога да повярвам — промърмори Фродо и се вкопчи в него. — Първо беше орк с камшик, после се превърна в Сам. Значи все пак не съм сънувал, като чух песента отдолу и се помъчих да отвърна? Ти ли беше?

— Точно тъй, господин Фродо. Почти бях изгубил надежда. Не можех да ви открия.

— Е, ето че можа, Сам, скъпи Сам — каза Фродо и се отпусна в гальовните му ръце, притваряйки очи като задрямало дете, когато любим глас или ръка пропъжда нощните страхове.

Сам усещаше, че може да остане навеки сред това безконечно щастие, но не биваше да си го позволи. Не стигаше да намери господаря си, тепърва трябваше да се помъчи да го спаси. Той целуна Фродо по челото.

— Хайде! Събудете се, господин Фродо! — изрече той, като се помъчи гласът му да звучи жизнерадостно, сякаш в лятно утро отмяташе завесите от прозорците на Торбодън.

Фродо въздъхна и седна.

— Къде сме? Как съм попаднал тук?

— Няма време за разправяне, трябва да се махаме оттук, господин Фродо — отвърна Сам. — Намирате се на върха на оная кула, дето я видяхме отдолу, като излизахме от тунела, преди орките да ви хванат. Не знам колко време е минало оттогава. Сигурно повече от ден.

— Само толкова ли? — учуди се Фродо. — А сякаш са цели седмици. Трябва да ми разкажеш всичко при пръв удобен случай. Нещо ме удари, нали? И аз пропаднах сред мрак и отвратителни сънища, а като се събудих, открих, че наяве е още по-зле. Отвсякъде ме обграждаха орки. Мисля, че тъкмо ми бяха сипали в гърлото някакво ужасно парливо питие. Главата ми се избистри, но бях смазан от болки и умора. Те смъкнаха всичко от мен; после двама едри гадове дойдоха и взеха да ме разпитват, разпитват, докато не ми се стори, че ще полудея, а те стояха над мен, злорадстваха и опипваха ножовете си. Никога не ще забравя лапите и очите им.

— Ще ги забравите, стига да не приказвате за тях, господин Фродо — възрази Сам. — И ако не искаме пак да ги видим, да тръгваме час по-скоро. Можете ли да вървите?

— Да, мога да вървя — каза Фродо и бавно се надигна. — Не съм ранен, Сам. Просто съм много изморен и ме боли тук.

Той докосна с ръка основата на шията си над лявото рамо. Изправи се и на Сам му се стори, че го вижда обвит от пламъци — в лъчите на надвисналата лампа кожата му изглеждаше алена. Направи една-две крачки.

— Сега е по-добре! — каза той, леко ободрен. — Не смеех да помръдна нито когато оставах сам, нито когато идваше някой от пазачите. Чак докато почна олелията и боят. Двамата едри гадове — мисля, че те се караха. За мен и вещите ми. Лежах примрял от страх. Сетне настъпи мъртвешка тишина и така бе още по-зле.

— Да, изглежда, са се карали — потвърди Сам. — Тук трябва да е имало към двеста от тия мръсни твари. Дето се вика, множко щяха да му дойдат на Сам Майтапер. Но те сами се изпотрепаха. Голям късмет, но сега няма да се бавим да съчиняваме песни за това, първо да се измъкнем оттук. Е, какво да правим? Не можете да тръгнете през Черната страна гол-голеничък, господин Фродо.

— Те ми взеха всичко, Сам — каза Фродо. — Всичко, което имах. Разбираш ли? Всичко! — Той отново се сгуши на пода с клюмнала глава, сякаш едва след собствените си думи бе осъзнал окончателната катастрофа и отчаянието го бе сломило. — Задачата се провали, Сам. Дори да се измъкнем оттук, няма спасение за нас. Само елфите могат да се спасят. Далеч, далеч от Средната земя, далеч отвъд Морето. Ако и неговата шир не отстъпи пред Сянката.

— Не, не са взели всичко, господин Фродо. И не сме се провалили поне засега. Аз го взех, господин Фродо, да ме прощавате. И го опазих. Сега е на шията ми, ама е страхотен товар. — Сам бръкна в пазвата си за Пръстена и верижката. — Но вече сигурно трябва пак да си го вземете.

Сега, когато бе дошъл моментът, Сам се колебаеше дали да върне Пръстена и отново да стовари тежестта върху плещите на господаря си.

— Взел си го? — задъха се Фродо. — Донесъл си го тук? Сам, ти си чудесен! — Сетне тонът му се промени рязко и удивително. — Дай ми го! — изкрещя той, като стана и протегна трепереща ръка. — Дай ми го веднага! Не бива да го носиш!

— Добре, господин Фродо — отвърна поучуденият Сам. — Ето го! — Той бавно извади Пръстена и смъкна верижката през главата си. — Но сега сте в страната на Мордор, сър; като излезете, ще видите Огнената планина и прочие. Ще откриете, че сега Пръстенът е много опасен и много тежък за носене. Ако ви затрудни, не може ли и аз да помагам понякога?

— Не, не! — викна Фродо и грабна Пръстена и верижката от шепата на Сам. — Не се и надявай, крадец!

Той се задъха, вперил в Сам очи, разширени от страх и враждебност. Сетне изведнъж конвулсивно стисна Пръстена в юмрука си и застина втрещен, сякаш мъгла се бе разсеяла пред погледа му и той прокара длан по наболялото си чело. Чудовищното видение му се бе сторило толкова реално, както още бе полузамаян от раната и страха. Пред очите му Сам се бе преобразил в орк, ухилено опипващ съкровището му, гнусна дребна твар с алчни очи и лигава уста. Но сега видението бе отминало. Сам стоеше на колене пред него с болезнено изкривено лице, сякаш го бяха проболи в сърцето; сълзи се лееха от очите му.

— О, Сам! — извика Фродо. — Що казах? Що сторих? Прости ми! След всичко, което направи. За това е виновна страшната сила на Пръстена. Как ми се иска никога, никога да не го бяха намирали. Но не мисли за мен, Сам. Аз трябва да нося товара докрай. Нищо не можем да променим. Не можеш да застанеш между мен и съдбата.

— Всичко е наред, господин Фродо — каза Сам, бършейки очи с ръката си. — Разбирам. Но все пак мога да помагам, нали? Трябва да ви измъкна оттук. Незабавно, разбирате ли? Но първо ви трябват дрехи и оръжие, после нещичко за хапване. С дрехите ще е най-лесно. Щом сме в Мордор, най-добре е да се облечем по местната мода; пък и нямаме друг избор. Боя се, че ще трябва да се задоволите с оркски вещи, господин Фродо. И аз също. Щом ще вървим заедно, поне да сме си лика-прилика. Наметнете това засега!

Сам разкопча сивия си плащ и го метна върху раменете на Фродо. Сетне свали ризницата си и я остави на пода. Извади Жилото от ножницата. По острието трептяха само едва забележими искрици.

— Бях го забравил, господин Фродо — каза той. — Не, не са взели всичко! Ако си спомняте, услужихте ми с Жилото и стъкленицата на Владетелката. Опазих ги досега. Но нека ги задържа още малко, господин Фродо. Трябва да ида да потърся туй-онуй. Вие стойте тук. Разтъпчете се да ви се поотпуснат краката. Аз няма да се бавя. Не е далече.

— Пази се, Сам! — каза Фродо. — И побързай! Може наоколо да се спотайват оцелели орки.

— Ще трябва да рискувам — каза Сам.

Той прекрачи към люка и се спусна по стълбата. След минута отново подаде глава и хвърли на пода дълъг кинжал.

— Това може да свърши работа — каза той. — Мъртъв е — онзи, дето ви удари с камшика. От бързане май си е строшил врата. Сега, ако можете, издърпайте стълбата, господин Фродо, и не я спускайте, докато не се обадя с паролата. Ще извикам Елберет. Като елфите. Никой орк не би го казал.

Фродо приседна и потрепера, а в мислите му се гонеха ужас подир ужас. Тогава стана, омота се в елфическия плащ и за да прогони страховете, закрачи напред-назад, надничайки във всяко ъгълче на килията.

Не след дълго, макар че тревогата превръщаше минутите в часове, той чу Сам тихичко да подвиква отдолу: Елберет, Елберет. Фродо спусна леката стълба. Сам се изкатери запъхтян с грамаден вързоп на главата. Шумно го стовари на пода.

— Сега бързо, господин Фродо! — каза той. — Доста порових, докато намеря нещо дребничко като за нас. Ще трябва да се задоволим с това. Но да не губим време. Не срещнах жива душа и нищо не видях, но съм неспокоен. Мисля, че това място е под наблюдение. Не мога да го обясня, но… е, имам чувството, че някой от ония гнусни летящи Конници се върти горе из мрака, където не мога да го видя.

Той отвори вързопа. Фродо огледа с отвращение съдържанието, но нямаше какво да се прави — трябваше или да надене тия дрехи, или да ходи гол. Имаше дълги космати шалвари от някаква нечиста зверска кожа и мазна кожена туника. Облече ги. Над туниката навлече здрава ризница — къса за нормален орк, но твърде дълга и тежка за Фродо. Пристегна я с колан, на който висеше къса ножница с широк остър меч. Сам бе донесъл няколко оркски шлема. Един от тях се оказа подходящ за Фродо — черен, стегнат с обвити в кожа железни пръстени и с изрисувано в червено зловещо Око над извитата човка, която опазваше носа.

— Моргулското снаряжение на Горбаг беше по-добро и щеше да ви приляга — каза Сам, — но ми се чини, че подир тая история не върви да се разхождаме с неговите знаци из Мордор. Е, готов сте, господин Фродо. Чудесен дребен орк, прощавайте за дързостта — или поне щяхте да приличате на орк, ако можехме да ви закрием лицето с маска, да ви поизтеглим ръцете и да ви направим кривокрак. Това ще поприкрие разликата. — Той метна върху раменете на Фродо широк черен плащ. — Сега сте готов! Пътьом можете да си изберете щит.

— Ами ти, Сам? — запита Фродо. — Нали ще сме лика-прилика?

— Е, аз поразмислих, господин Фродо — отвърна Сам. — По-добре да не си изоставям вещите, като не можем да ги унищожим. А пък не мога да надяна оркска ризница върху другите дрехи, нали? Ще трябва само да се поприкрия.

Той коленичи и грижливо сгъна елфическия плащ. Вързопчето се оказа удивително малко. Прибра го в раницата си. Сетне стана, метна я на гръб, надяна оркски шлем и се загърна с друг черен плащ.

— Готово! Подхождаме си горе-долу. А сега да изчезваме!

— Не мога да тичам през цялото време, Сам — криво се усмихна Фродо. — Надявам се, че си поразпитал за крайпътните ханчета. Или си забравил за храната и питието?

— Божичко, вярно, че забравих! — възкликна Сам и съкрушено подсвирна. — Хубава работа, господин Фродо, покрай вас и мен ме налегна глад и жажда! Не помня откога не съм кусвал ни хапка ни капка. Всичко бях забравил и само вас търсех. Чакайте да помисля! Когато проверих за последен път, имах доста от пътния хляб и от запасите, дето ни ги даде Военачалникът Фарамир. Но в манерката ми най-много да е останало нещичко на дънцето. Няма начин да стигне за двама ни. Не ядат ли орките, не пият ли? Или се прехранват с мръсен въздух и отрова?

— Не, Сам, ядат и пият. Сянката, която ги е породила, може само да копира, но не и да твори — не може да създаде нещо ново, свое. Не вярвам да е дала живот на орките, само ги е съсипала и опорочила; тъй че, щом живеят, трябва да го правят както всички живи същества. Ако не намерят нещо по-добро, задоволяват се с гнусна вода и храна, ала не и с отрова. Нахраниха ме, тъй че съм по-добре от теб. Някъде наоколо трябва да има храна и вода.

— Но нямаме време да ги търсим — каза Сам.

— Е, нещата не са чак толкова лоши, колкото си мислиш — каза Фродо. — Докато те нямаше, малко ми провървя. Оказа се, че не са взели всичко. Между парцалите на пода намерих сухарната си торбичка. Претърсили я, разбира се. Но предполагам, че само от вида и аромата на лембас са се отвратили повече, отколкото Ам-гъл. Разсипали са го, доста са изпотъпкали и натрошили, но посъбрах малко. Трябва да е почти колкото имаш и ти. Обаче са прибрали Фарамировите запаси и са накълцали манерката ми.

— Няма какво да приказваме — заяви Сам. — За начало не е зле. Но с водата ще закъсаме. Е, хайде, господин Фродо! Да се махаме, че инак цяло езеро няма да ни помогне!

— Не мърдам, докато не хапнем някой залък, Сам — отвърна Фродо. — Ето, вземи тази елфическа питка и изпий последните капки от манерката си! Цялата работа е без надежда, тъй че да не се тревожим за утрешния ден. Сигурно няма да го дочакаме.

Най-сетне потеглиха. Спуснаха се по стълбата, после Сам я свали в коридора до сгърченото тяло на падналия орк. Стълбището бе мрачно, но от покрива още се виждаше заревото на Планината, макар че и то вече гаснеше сред мътночервена жарава. За да допълнят маскировката, двамата си взеха по един щит и продължиха.

Морно се затътриха надолу по голямото стълбище. Високата килия в куличката зад тях, където се бяха срещнали, им се струваше едва ли не уютна — сега пак бяха на открито и над стените се носеше незнаен ужас. Макар и мъртва, Кулата на Кирит Унгол продължаваше да тъне в злокобен страх.

Накрая стигнаха до вратата към двора и спряха. Дори оттук усещаха как ги блъска злобата на Пазачите — тия безмълвни черни фигури от двете страни на портата, през която се процеждаше мътното зарево на Мордор. Запромъкваха се между чудовищните трупове на орките и всяка нова крачка ставаше все по-трудна. Принудиха се да спрат още преди да достигнат арката. Да мръднат и инч напред, значеше болка и изнемога за волята и нозете.

Фродо нямаше сили за подобна борба. Отпусна се на земята.

— Не мога да продължа, Сам — промърмори той. Ще припадна. Не знам какво ми става.

— Аз знам, господин Фродо. Дръжте се сега! Портата е виновна. Някаква дяволия има в нея. Но аз минах и пак ще мина. Не Може да е по-опасно отпреди. Напред!

Сам отново измъкна елфическата стъкленица на Галадриел. Сякаш за да почете храбростта му и да озари с блясъка си вярната мургава хобитовска десница, сторила такива подвизи, стъкленицата лумна изведнъж и като мълния изпълни сенчестия двор с ослепително сияние; но пламъкът не отмина, а продължи да гори.

— Гилтониел, А Елберет! — провикна се Сам. Незнайно защо мисълта му внезапно се бе стрелнала към елфите в Графството и песента, която бе прогонила Черния конник сред гората.

— Айя еленион, анкалима! — изкрещя Фродо зад него.

Волята на Пазачите се скъса изведнъж като претоварено въже и хобитите закуцукаха напред. Сетне побягнаха. През портата, край грамадните седящи фигури с искрящи очи. Раздаде се пукот. Ключовият камък на арката се стовари на сантиметри от тях, стената горе се пропука и рухна в развалини. Бяха се изтръгнали на косъм от гибелта. Камбаната отекна и откъм Пазачите се надигна остър, страховит вой. Далече горе сред мрака някой отвърна. От черното небе светкавично налетя крилат силует, процепващ облаците с призрачен крясък.

Глава 2Страната на сянката

С последния остатък от самообладание Сам прибра стъкленицата в пазвата си.

— Бягайте, господин Фродо! — викна той. — Не, не натам! Отвъд стената има пропаст. След мен!

Побягнаха надолу по пътя. Петдесет крачки по-нататък острият завой покрай мощен скален зъбер ги скри от Кулата. Засега бяха спасени. Прилепени към камъка, двамата си поотдъхнаха, после едновременно се хванаха за сърцата. Кацнал на стената край разрушената порта, Назгулът нададе мъртвешкия си вик. Скалите прокънтяха.

Обзети от ужас, двамата се запрепъваха надолу. Скоро пътят пак рязко зави на изток и за един страхотен миг ги изложи на поглед откъм Кулата. Притичвайки, те се озърнаха и видяха огромната черна фигура върху бастиона; после нахълтаха между високите скални стени на процепа, който се спускаше стръмно към Моргулския път. Добраха се до кръстопътя. Все още не се виждаше никаква следа от орките, нито пък долиташе отговор на крясъка на Назгула; ала знаеха, че тишината не ще е за дълго. Всеки момент гонитбата можеше да започне.

— Тая няма да стане, Сам — каза Фродо. — Ако бяхме истински орки, трябваше да завтечем към Кулата, а не да бягаме от нея. Първият срещнат враг ще ни познае. Трябва някак да се махнем от пътя.

— Но не можем — отвърна Сам, — не можем без криле.

Отвесните източни склонове на Ефел Дуат се спускаха сред зъбери и пропасти към черната клисура, която ги делеше от вътрешния хребет. Малко подир кръстопътя, след ново стръмно надолнище, лек каменен мост прескачаше над бездната и прехвърляше пътя към безредно нахвърляните чукари и долини на Моргай. С отчаян устрем Фродо и Сам профучаха по моста; но едва бяха достигнали отвъдния край, когато се надигна олелия и врява. Далече и високо зад тях на планинския склон се мержелееше Кулата на Кирит Унгол с мътно лъщящи каменни стени. Внезапно дрезгавата камбана издрънча отново, после се заля в ситен звън. Засвириха рогове. Фродо и Сам не виждаха какво става напред, но вече дочуваха тропота на подковани нозе и по пътя долетяха бързите удари на копита.

— По-живо, Сам! Оттатък! — извика Фродо.

Изкатериха се по ниския парапет на моста. За щастие тук не ги чакаше страховит скок в пропастта, защото склоновете на Моргай вече се издигаха почти наравно с пътя; но бе прекалено тъмно, за да различат колко ще трябва да падат.

— Е, да вървим, господин Фродо — каза Сам. — Сбогом!

Той полетя надолу. Фродо го последва. Падайки, чуха как по моста нахлуват конници и подир тях барабанят нозете на тичащи орки. Но ако не се боеше толкова, Сам би се разсмял. Изтръпнали от страх при мисълта за гибелен удар в невидими скали, хобитите прелетяха не повече от дванадесет фута и с гръм и трясък се приземиха сред последното, което можеха да очакват — трънлив гъсталак. Сам остана да лежи неподвижно, смучейки одрасканата си длан.

Когато тропотът на нозе и копита отмина, той се осмели да прошепне:

— И таз добра, господин Фродо, не знаех, че нещо може да расте в Мордор! Ама ако знаех, тъкмо това щях да очаквам. Както ги усещам, тия бодили трябва да са дълги поне по един фут; изподупчиха ми всичките дрехи. Де да бях надянал оная ризница!

— Оркска ризница не пази от тия тръни — отвърна Фродо. — И коженото яке не помага.

С много мъки се изскубнаха от гъсталака. Тръните бяха по-яки от тел и се вкопчваха като хищни лапи. Докато се освободят, плащовете им станаха на парцали.

— А сега надолу, Сам — прошепна Фродо. — Бързо да слезем в долината, после при първата възможност ще завием на север.

Над белия свят изгряваше нов ден и далеч от здрача на Мордор Слънцето изплува иззад източния ръб на Средната земя; но тук нощният мрак не се разсейваше. Планината избълва облаци дим и огньовете изгаснаха. Заревото по чукарите помръкна. Замрял бе източният вятър, който ги обвяваше неизменно, откакто напуснаха Итилиен. Бавно и мъчително се смъкнаха надолу. Опипваха за опора, препъваха се, провираха се сред камъни и тръни в непрогледните сенки — надолу и все надолу, докато ги държаха краката.

По някое време спряха, седнаха един до друг и облегнаха гръб на някаква канара. Обливаше ги пот.

— И на Шаграт съм готов да стисна ръката, ако ми предложи чаша вода — каза Сам.

— Не говори така! — отвърна Фродо. — От тия приказки става още по-зле.

После замълча и се просна настрани, замаян и изтощен. Най-сетне се пребори с умората и стана. С изненада откри, че Сам е заспал.

— Събуди се, Сам! — прошепна той. — Хайде! Време е да се понапънем още малко.

Сам се надигна.

— Ама че работа! — промърмори той. — Трябва да съм се унесъл. Отдавна не съм спал както трябва, господин Фродо, и очите ми просто сами се затвориха.

Сега Фродо го поведе на север, доколкото можеше да се ориентира сред камъните и канарите, плътно отрупали дъното на огромната клисура. Но скоро пак спря.

— Болезнено е, Сам — каза той. — Не издържам вече. Ризницата, искам да кажа. Не мога в това състояние. Даже митрилната ризница ми тежеше, както бях изморен. Тази е много по-тежка. Пък и каква полза от нея? Няма да спечелим победата с битки.

— Но може и битки да ни чакат — отвърна Сам. — Наоколо дебнат кинжали и заблудени стрели. Имам си едно наум: онзи Ам-гъл не е мъртъв. Не ми се нрави мисълта, че само парче кожа ще трябва да ви пази от някой нож в тъмното.

— Виж какво, Сам, мило мое момче — каза Фродо. — Грохнал съм от умора и вече на нищо не се надявам. Но докато имам сили да помръдна, трябва да се мъча да достигна Планината. Пръстенът ми стига. Тая излишна тежест ме погубва. Ще трябва да се отърва от нея. Но не ме мисли за неблагодарен. Потръпвам, като си помисля колко ужасно е било да ровиш из труповете, за да намериш ризницата.

— Не говорете за това, господин Фродо. Жив да сте! Ако можех, бих ви носил на гръб. Щом е тъй, хвърлете я!

Фродо остави плаща си на земята, свали ризницата и я захвърли. Леко трепереше.

— Нещо по-топло ми трябва — каза той. — Захладняло е или съм настинал.

— Можете да вземете моя плащ, господин Фродо — предложи Сам. Без да чака, смъкна раницата и извади елфическия плащ. — Какво ще речете, господин Фродо? Омотайте се с тоя оркски парцал и го стегнете с колана. Отгоре наметнете това. Не е по местната мода, но ще ви постопли; а ми се чини, че и ще ви пази от беди по-добре от всякаква ризница. Владетелката го е шила.

Фродо взе плаща и закопча брошката.

— Така е по-добре! — промълви той. — Олекна ми. Сега мога да продължа. Но този непрогледен мрак като че прониква в сърцето ми. Докато лежах в килията, Сам, се опитах да си припомня Брендивин, Горски край и Рекичката край мелницата в Хобитово. Но вече не мога да ги видя.

— Хайде, хайде, господин Фродо, сега вие се разприказвахте за вода — каза Сам. — Ако можеше Владетелката да ни види и чуе, бих й казал: „Ваше височество, искаме само светлина и вода — просто бистра вода и ясна дневна светлина, по-прекрасна от всякакви скъпоценности, да ме прощавате.“ Но Лориен е далеч.

Сам въздъхна и размаха ръка към върховете на Ефел Дуат, които едва се различаваха като гъста чернилка на фона на мрачното небе.

Отново поеха на път. Не след дълго Фродо спря.

— Над нас има Черен конник — каза той. — Усещам го. Засега ще е по-добре да не мърдаме.

Приклекнаха под западния край на една надвиснала канара и дълго мълчаха. Накрая Фродо въздъхна с облекчение:

— Отмина.

Двамата станаха и очите им едновременно се изпълниха с изумление. Далече наляво, в южна посока, на фона на избледняващото небе започваха да изникват отчетливо мрачните очертания на високи върхове и хребети по планинската верига. Зад тях се разгаряше светлина. Тя бавно пропълзя към Севера. Сред въздушните простори на висинето сякаш се развихряше битка. Бухлатите облаци на Мордор отстъпваха, вдигнали парцаливи поли пред вятъра, който налиташе от живия свят и помиташе изпарения и пушеци към мрачната им родина. Изпод надигнатите висулки на траурния балдахин в Мордор се процеждаше мътна светлина, сякаш бледо утро надничаше през зацапано затворническо прозорче.

— Гледайте, господин Фродо! — възкликна Сам. — Гледайте! Вятърът се обръща. Нещо става. Плановете на Онзи са се объркали. Светът разкъсва мрака му. Как бих искал да видя какво става!

Бе утрото на петнадесети март, в Андуинската долина Слънцето изгряваше над източните сенки и вятърът налиташе от югозапад. Теоден умираше сред Пеленорските поля.

Пред очите на Фродо и Сам светлата ивица се разля от край до край по хребета на Ефел Дуат и двамата съзряха някаква фигура, наближаваща откъм Запада с огромна бързина — отначало бе само черна точица сред искрящия прорез над планинските върхове, ала бързо нарасна, процепи като мълния мрачния балдахин и отмина високо нагоре. Отлитайки, нададе протяжния писклив вой на Назгулите, но този крясък вече не плашеше пътниците — жалба и отчаяние криеше той и носеше лоши вести за Черната кула. Предводителят на Духовете на Пръстена бе срещнал гибелта си.

— Какво ви казах? Става нещо! — викна Сам. — Шаграт разправяше, че войната се развивала добре, но Горбаг не беше много сигурен. И е бил прав. Нещата се поправят, господин Фродо. Обнадеждихте ли се сега?

— Е, не особено, Сам — въздъхна Фродо. — Всичко става далеч зад планините. Пътят ни е на изток, а не на запад. И съм толкова уморен. Как тежи Пръстенът, Сам! Напоследък непрекъснато го виждам в мислите си като огромно огнено колело.

Леконравният Сам тутакси посърна. Тревожно огледа господаря си и го хвана за ръката.

— Хайде, господин Фродо! — каза той. — Каквото поисках, вече го имам наполовина — малко светлинка. Стига колкото да ни помогне, но ми се чини, че ще е и опасна. Опитайте се да походите още малко, после ще легнем един до друг да отпочинем. Но сега хапнете един-два залъка от храната на елфите. Може да ви даде кураж.

Фродо и Сам си разделиха лембас и дъвчейки насила с пресъхнали уста, се затътриха напред. Макар светлината едва да напомняше сивкав здрач, това им стигаше, за да разберат, че са навлезли дълбоко в долината между планините. Тя леко се изкачваше на север и по дъното се виеше коритото на отдавна пресъхнал поток. Отвъд каменистия улей забелязаха утъпкана пътека да лъкатуши в подножието на западните урви. Ако знаеха отпреди, можеха да поемат по нея много по-рано, защото тя се отделяше от Моргулския път при западния край на моста и слизаше към дъното на долината по дълга стълба, изсечена в скалата. Използваха я патрули и вестоносци, забързани към по-малките постове и укрепления на север, между Кирит Унгол и теснините на Исенмаут, железните челюсти на Карах Ангрен.

За хобитите бе рисковано да тръгнат по тая пътека, ала трябваше да бързат, а Фродо усещаше, че няма сили да издържи тежкото катерене през канарите и непроходимите чукари на Моргай. Освен това прецени, че пътят на север ще е най-неочакван за преследвачите. Най-напред и най-старателно щяха да претърсят пътя на изток през равнината и западната пътека по прохода. Едва далече на север от Кулата той щеше да завие и да потърси начин да продължи на изток последния отчаян преход от пътешествието. И тъй, двамата прекосиха каменистото дъно, изкачиха се по оркската пътека и известно време крачиха по нея. Отляво канарите надвисваха и ги закриваха отгоре; но пътеката лъкатушеше непрекъснато и на всеки завой двамата пристъпваха предпазливо, стиснали дръжките на мечовете.

Светлината оставаше все тъй мътна — Ородруин продължаваше да бълва огромни облаци дим и изблъсквани нагоре от околния въздух, се издигаха все по-високо, докато достигнат над вятъра, и там се разпростираха в необятен свод, чиято опорна колона тънеше в скрити зад планините сенки. Хобитите се влачеха вече час, когато внезапно долетял звук ги закова на място. Невероятно, но грешка не можеше да има. Звънтеше вода. Отляво имаше дере — тъй тясно и стръмно, сякаш великанска брадва бе разцепила черната скала. И от него капеше вода — може би сетен остатък от благодатен дъжд, долетял от слънчеви морета със злата съдба да се излее накрая по стените на Черната страна и безплодно да се загуби надолу из праха. Тук тънката струйка изскачаше от скалата, пресичаше пътеката и завивайки на юг, бързо чезнеше сред мъртвите камъни.

Сам се хвърли напред.

— Ще кажа на Владетелката, ако някога я срещна отново! — викна той. — Светлина, а сега и вода! — Изведнъж спря. — Нека да пия пръв, господин Фродо.

— Добре де, но има място и за двама ни.

— Не е там работата — каза Сам. — Искам да кажа: ако е отровна или някаква друго лошотия, дето бързо да проличи… е, по-добре аз да съм, а не вие, господарю, нали разбирате.

— Разбирам. Но мисля, Сам, че трябва да сме заедно в бедата… или в радостта. Само внимавай, ако е студена.

Водата бе хладна, но не ледена, и имаше неприятен вкус, едновременно горчив и мазен, поне така биха сметнали у дома. Тук тя им се стори над всякаква похвала, над боязън и предпазливост. Пиха до насита, а Сам напълни манерката. Освен това Фродо се почувства по-добре и двамата изминаха още няколко мили, докато разширението на пътя и първите зачатъци на някаква груба стена край него не ги предупредиха, че пак наближават оркска крепост.

— Тук ще свърнем настрани, Сам — каза Фродо. — И трябва да се упътим на изток. — Той въздъхна, гледайки дългите мрачни хълмове из равнината. — Останала ми е силица само колкото да намеря някоя дупка из ония места. А после ще трябва да си почина.

Речното корито тук беше останало малко под пътеката. Смъкнаха се до него и тръгнаха да го пресичат. За голяма изненада се натъкнаха на мрачни езерца, подхранвани от вода, която се процеждаше откъм някакъв извор в горния край на долината. В покрайнините си, под западните планини, Мордор бе умираща, но не съвсем мъртва земя. Тук упорито продължаваха да никнат и да се борят за живот груби, криви, изтерзани растения. Из долчинките на Моргай в другия край на долината потайно се вкопчваха дребни и жалки дръвчета, туфи жилава трева се бореха с камъните и съсухрен мъх пълзеше по скалите; и навсякъде се разстилаха огромните сгърчени плетеници на къпиновите храсталаци. Някои от тях имаха дълги остри тръни, други разперваха криви шипове, режещи като кинжали. Увиснали по тях сбръчкани лански листа попукваха и шумоляха в печално застиналия въздух, ала проядените от червеи пъпки току-що се разтваряха. Наоколо бръмчаха и хапеха кафеникави, сиви и черни мухи, белязани като орките с петна във формата на червено око; над къпинаците танцуваха и се люшкаха облаци гладни комари.

— Не вършат работа оркските дрехи — заяви Сам, размахвайки ръце. — Де да имах оркска кожа!

Накрая Фродо не издържа. Бяха се изкатерили по тясно полегато дере, но ги чакаше още дълъг път, преди поне да зърнат последния назъбен хребет.

— Сега трябва да отпочина, Сам, и да поспя, ако мога — каза Фродо.

Той се огледа, но сред тая пустош като че нямаше къде и животинче да се свре. В края на краищата двамата безсилно се сгушиха под прикритието на къпинака, надвиснал като килим от една ниска скала.

Приседнаха там и похапнаха криво-ляво. За да запазят скъпоценния лембас за черни дни, измъкнаха от раницата на Сам половината от онова, което им оставаше от Фарамир — малко ошав и късче сушено месо; придружиха хапките с глътка вода. Повторно се бяха напили от езерцата в долината, но ето че пак ги мъчеше люта жажда. Тежкият дъх из въздуха на Мордор пресушаваше гърлото. Всяка мисъл за вода разколебаваше дори и бодрия дух на Сам. А отвъд Моргай трябваше да прекосят страховитата равнина Горгорот.

— Поспете пръв, господин Фродо — каза той. — Пак притъмнява. Сигурно наближава краят на деня.

Фродо въздъхна и заспа още преди да чуе последните думи. Сам се пребори с умората и стисна ръката му; тъй остана да седи безмълвно, докато настана дълбока нощ. Накрая, за да не заспи, изпълзя от скривалището и се огледа. Попукване, пращене и потайни звуци огласяха околностите, но не се чуваше ни глас, ни стъпка. Далече горе в западното небе все още смътно бледнееше Ефел Дуат. И там, сред разпокъсаните облаци над мрачен планински зъбер, Сам зърна за миг да надниква бяла звезда. Както гледаше нагоре от тая запустяла страна, красотата избухна в сърцето му и надеждата се завърна. Като хладно лъскаво копие го прониза мисълта, че в крайна сметка Сянката е само дребна и мимолетна — никога нямаше да се добере до светлината и върховната красота. В Кулата песента му бе по-скоро предизвикателство, отколкото надежда; тогава мислеше за себе си. Сега за миг престана да се тревожи за съдбата си и дори за съдбата на господаря. Пропълзя назад през къпините, легна до Фродо и отхвърляйки страха, потъна в дълбок безметежен сън.

Събудиха се заедно, ръка в ръка. Сам бе доста бодър, готов за новия ден, ала Фродо въздъхна. Огнени сънища бяха изпълвали неспокойната му дрямка и събуждането не носеше утеха. Но все пак сънят не бе съвсем лишен от целебни достойнства — чувстваше се по-силен, готов да мъкне товара си още един преход. Не знаеха кое време е, нито колко са спали, но след един-два залъка и глътка вода продължиха по дерето, докато не им се изпречи стръмен сипей. Тук сетните признаци на живот бяха прекратили борбата; нито една тревичка не растеше по голите, нащърбени и безплодни камънаци на Моргайските върхове.

След дълго лутане и дирене намериха откъде да се изкатерят и с още стотина фута мъчително лазене стигнаха догоре. Озоваха се в пукнатина между два мрачни зъбера и като минаха през нея, застанаха на самия ръб на последната мордорска стена. Отвесният склон се спускаше на хиляда и петстотин фута, а долу вътрешната равнина се простираше към безжизнения здрач и чезнеше от поглед. Сега вятърът духаше откъм Запада и огромните облаци се издигаха, подгонени на изток; но все още само мътни лъчи си пробиваха път към безрадостните поля на Горгорот. Пушеци се надигаха от земята и се спотайваха из низините, широки пукнатини бълваха изпарения.

В далечината, най-малко на четиридесет мили от тях, зърнаха Съдбовния връх с подножие, тънещо в пепел и разруха — чудовищен конус, издигнат нависоко, където облаци обгръщаха димящия му връх. Сега огньовете му бяха притихнали и той тлееше в дрямка, заплашителен и опасен като заспал звяр. Зад него като буреносен облак надвисваше необятна злокобна сянка, булото на Барад-дур, подпрян в далечината върху дълго разклонение на северната Пепелява планина. Мрачната сила бе унесена в дълбок размисъл и обърнато навътре, Окото обсъждаше вести за опасност и съмнение: лъскав меч виждаше то и непреклонно царствено лице — и засега не мислеше за нищо друго; а огромната му крепост, порта над порта, кула над кула, тънеше в тежка тъма.

Фродо и Сам се взираха с отвращение и почуда в тая омразна страна. Чак до димящата планина, на север и на юг бе само разруха и мъртвило, обгорена, задушена пустош. Питаха се как ли Властелинът на това царство изхранва робите и армиите си. А армии имаше. Докъдето им стигаше погледът, в подножието на Моргай и южно от него се простираха лагери — някои от палатки, други подредени като градчета. Един от най-големите бе точно под тях. Беше се скупчил само на миля навътре в равнината като грамадно гнездо на насекоми, с унили прави улички между бараки и дълги, ниски сиви сгради. Наоколо множеството сновеше насам-натам; от южния му край към Моргулското шосе потегляше широк път й по него търчаха в колони дребни черни фигурки.

— Хич не ми харесва тая картинка — каза Сам. — На това му викам пълна безнадеждност… само дето си мисля, че при такава навалица трябва да има кладенци, да не говорим за храна. А това не са орки, хора са, ако не ме лъжат очите.

И двамата с Фродо не знаеха нищо за робския труд по обширните нивя в южните области на това огромно царство, отвъд пушеците на Планината, край печалните мрачни води на езерото Нурнен; не знаеха за дългите пътища, водещи на изток и юг към васални земи, откъдето войниците на Кулата докарваха дълги върволици коли, натоварени със стоки, плячка и нови роби. Тук, в северните области, бяха мините, ковачниците и сборните места за отдавна подготвяната война; тук сбираше армиите си Мрачната сила като пионки на шахматна дъска. Първият ход, първата проба на силите бе отблъсната от западния фронт на север и юг. Засега Силата бе отстъпила, докарваше нови подкрепления и ги струпваше около Кирит Горгор за отмъстителен удар. А ако възнамеряваше и да попречи на всеки опит за достигане до Планината, едва ли би могла да го стори по-добре.

— Нищо де! — продължи Сам. — Каквото и да имат за ядене и пиене, няма как да се докопаме дотам. Не виждам път надолу. Пък и да слезем, не можем да пресечем тая открита равнина сред гъмжило от врагове.

— И все пак трябва да опитаме — каза Фродо. — Не е по-лошо, отколкото очаквах. Изобщо не съм се надявал да пресека. Е, сега не виждам никаква надежда. Но все пак трябва да сторя каквото ми е по силите. Засега това е да се опазя от плен колкото може по-дълго. Тъй че смятам да продължим на север и да видим как ще е, където равнината се стеснява.

— Подозирам как ще е — промърмори Сам. — Където е по-тясна, просто орките и хората ще са по-нагъсто. Ще видите, господин Фродо.

— Ще видя, не ще и дума, стига да се доберем дотам — каза Фродо и се обърна.

Скоро откриха, че ще е невъзможно да продължат по билото на Моргай или по-долу, по високите урви, прорязани от дълбоки долове. В края на краищата се принудиха да слязат обратно по дерето, което бяха изкачили, и да търсят път из долината. Придвижваха се мъчително, защото не смееха да пресекат и да се върнат на пътеката по западния склон. След около миля, както и бяха очаквали, видяха сред една долчинка в подножието на канарата да се спотайва оркска крепост — стена и няколко каменни къщурки, струпани около входа на мрачна пещера. Не забелязаха движение, но въпреки това се промъкнаха предпазливо, използвайки при всяка възможност прикритието на трънливите шубраци, които тук гъсто покриваха двата бряга на пресъхналия поток.

Продължиха още две-три мили и оркската крепост зад тях изчезна от поглед; ала тъкмо задишаха по-свободно, когато дочуха груби и гръмки оркски гласове. Бързо се снишиха зад един посърнал недорасъл храст. Гласовете наближаваха. Скоро се появиха двама орки. Единият беше облечен в кафяви дрипи и въоръжен с рогов лък; беше дребен, чернокож, с широки сумтящи ноздри — очевидно следотърсач или нещо подобно. Другият беше едър оркски боец със знака на Окото, като ония от отряда на Шаграт. Той също носеше лък през рамо, а в ръката си стискаше късо копие с широко острие. Както обикновено двамата се караха и тъй като бяха от разни породи, всеки говореше Общия език посвоему.

Само на двадесет крачки от скривалището на хобитите малкият орк спря.

— Уха! — изръмжа той и посочи отвъд долината към оркската крепост. — Отивам си вкъщи. Няма какво да си напрягам носа из тия камънаци. Аз казвам, че не се е запазила следа. Оставих те да водиш и изтървах миризмата. По хълма трябваше да вървим, а не из долината, казвам ти.

— Няма голяма полза от ситни сополанковци като теб, а? — отвърна едрият орк. — Мисля, че очите са по-добри от мръсните ви носове.

— И какво видя с тях? — изръмжа другият. — Мътните да те вземат! Даже не знаеш какво търсиш.

— Кой е виновен? — възрази войникът. — Не съм аз. Всичко идва от Най-горе. Първо казват, че имало елф с лъскава броня, после било някакво дребно човече като джудже, накрая стана група Урук-хайски бунтовници; а може да е всичко наведнъж.

— Ъх! — рече следотърсачът. — Загубили са присъствие на духа, това е то. А някои началници ще си загубят и кожата, чини ми се, ако е вярно каквото чух: Кулата нападната и прочие, стотици от вашите изпотрепани и пленникът избягал. Щом сте такива бойци, нищо чудно, че идват лоши вести от полесражението.

— Кой казва, че има лоши вести? — изрева войникът.

— Ъх! Кой казва, че няма?

— Приказваш като мръсен бунтовник и ако не си затваряш устата, ще те наковладя, ясно ли е?

— Добре де, добре! — рече следотърсачът. — Вече нищо няма да казвам, само ще си мисля. Но какво общо има с това онзи черен скитник? Онзи ненаситник с ципестите ръце?

— Не знам. Може би нищо. Но се обзалагам, че не за добро тършува наоколо. Да пукне дано! Тъкмо ни се изплъзна от ръцете, и дойде известие, че го искат жив — незабавно.

— Е, дано да го хванат и да му видят сметката — изръмжа следотърсачът. — Там долу той ми обърка миризмата със захвърлената ризница, дето я беше намерил, пък и беше изпотъпкал всичко наоколо, докато пристигна.

— Отърва кожата — каза войникът. — Нали не знаех, че го искат жив, та му пуснах една стрела — чистичко, от петдесет крачки право в гърба; обаче избяга.

— Уха! Изтървал си го — каза следотърсачът. — Едно, че не можеш да стреляш, второ, че бягаш бавно, и накрая викаш горките следотърсачи. Омръзна ми.

Той се помъкна назад.

— Връщай се, инак ще докладвам за теб! — кресна войникът.

— На кого? На безценния си Шаграт ли? Вече няма да е командир.

— Ще съобщя името и номера ти на Назгула — сподавено изсъска войникът. — Сега един от тях е поел командването на Кулата.

Другият спря, страх и ярост нахлуха в гласа му.

— Мръсен проклет доносник! — изписка той. — Не можеш да си свършиш работата, не можеш даже да си стоиш при своите. Бягай при гадните Кресльовци и дано да ти смъкнат кожата! Ако врагът не ги е спипал дотогава. Чух, че са очистили Първи номер, и дано да е вярно!

С копие в ръка едрият орк се хвърли подир него. Но следотърсачът отскочи зад един камък и заби стрела право в окото му. Войникът се строполи с трясък. Другият хукна из долината и изчезна.

Хобитите поседяха мълчаливо. Накрая Сам се размърда.

— Е, на това му викат чиста работа — заяви той. — Ако тая хубава дружба се разнесе из Мордор, с половината ни грижи е свършено.

— Тихо, Сам — прошепна Фродо. — Може и други да се навъртат тъдява. Очевидно се отървахме на косъм, а гонитбата по дирите ни е била по-напрегната, отколкото предполагахме. Но това е духът на Мордор, Сам; и той се е разнесъл тук из всяко кътче. Насаме орките винаги са били такива, поне тъй разказват приказките. Но не се надявай много на това. Към нас изпитват много по-силна, непресъхваща омраза. Ако тия двама ни бяха видели, щяха да прекратят караницата, докато не ни убият.

Отново настана дълго мълчание. Наруши го пак Сам, но вече шепнешком.

— Чухте ли какво споменаха за онзи ненаситник, господин Фродо? Нали ви казах, че Ам-гъл още не е мъртъв?

— Да, спомням си. И се питах откъде знаеш. Е, хайде сега! Мисля, че ще е по-добре да не мърдаме оттук, докато не се стъмни. Тъй че можеш да ми разправиш откъде знаеш и изобщо какво се е случило. Стига само да приказваш тихичко.

— Ще опитам — каза Сам, — ама като се сетя за оня Смрадльо, и кипвам, та може да се разкрещя.

Хобитите останаха да седят прикрити зад трънливия храст, а безрадостният мордорски ден бавно се преливаше в непрогледна беззвездна нощ. Сам нашепваше в ухото на Фродо най-цветистите си думи за предателското нападение на Ам-гъл, страховитата Корубана и собствените си премеждия с орките. Когато свърши, Фродо не каза нищо, само хвана ръката му и я стисна. След малко се размърда.

— Е, мисля, че пак ще трябва да вървим — каза той. — Питам се кога ли ще ни хванат наистина и всичкото бъхтене и промъкване ще иде нахалост. — Изправи се. — Тъмно е и не можем да си послужим с шишенцето на Владетелката. Пази ми го, Сам. Нямам къде да го сложа, освен да го държа в ръка, а и двете ръце ще ми трябват в тая тъмница. А Жилото ти го подарявам. Аз имам оркски кинжал, но не ми се вярва вече да замахна с него.

Трудно и опасно бе да вървят нощем из безпътицата; но бавно и с много препъване хобитите се тътреха час подир час на север по източния ръб на каменната долина. Щом мътните лъчи пропълзяха по западните възвишения, още преди зората да огрее отвъдните земи, двамата пак се укриха и поспаха на смени. Докато бодърстваше, Сам все си мислеше за храна. Най-после, когато Фродо се събуди и предложи да хапнат и да се приготвят за нов преход, той зададе въпроса, който отдавна го тревожеше:

— Да прощавате, господин Фродо, ама имате ли представа колко път ни остава?

— Не, никаква ясна представа, Сам — отвърна Фродо. — Преди да потеглим, в Ломидол ми показаха карта на Мордор, направена преди завръщането на Врага; но си я припомням съвсем смътно. Най-ясно помня, че някъде на север има място, където почти се събират разклоненията на западната и северната верига. Това трябва да е поне на двадесет левги от моста при Кулата. Може да е подходящо за пресичане. Но, разбира се, ако стигнем дотам, ще сме по-далеч от Планината, на шестдесет мили по моя преценка. Предполагам, че вече сме минали дванадесет левги след моста. Даже всичко да е наред, едва ли ще се добера до Планината за седмица. Боя се, Сам, че товарът ще натежи страхотно, и колкото повече наближавам, толкова по-бавно ще вървя.

— Точно от това се страхувах — въздъхна Сам. — Е, да не говорим за водата, но ще трябва да ядем по-малко, господин Фродо, или пък да се движим по-бързичко, поне докато сме в тая долина. Още една хапка, и ще ни остане само елфическият хляб.

— Ще се помъча да побързам, Сам — каза Фродо и дълбоко си пое дъх. — Хайде тогава! Да почнем новия преход!

Още не бе съвсем тъмно. Двамата закуцукаха напред в нощта. Изтощени, с подбити крака, те се тътреха час след час с редки и кратки почивки. При първите лъчи на мътната зора, проникнала под сенчестия балдахин, хобитите отново се укриха в черната кухина под един надвиснал камък.

Зората бавно се разгръщаше и накрая стана по-светло откогато и да било. Мощният западен вятър прогонваше пушеците на Мордор от висините. Не след дълго хобитите можеха да разгледат местността в кръг от няколко мили. С изкачването нагоре пролуката между Планините на сянката и Моргай постепенно се стесняваше и вътрешният хребет се бе превърнал в корниз по стръмния склон на Ефел Дуат; ала на изток се спускаше все тъй отвесно към Горгорот. Отпред коритото на потока свършваше сред натрошени скални тераси; от главната верига се отделяше самотен гол хребет, устремен на изток като стена. Откъм тънещата в сиви мъгли северна верига Еред Литуи насреща му се протягаше дълго разклонение; помежду им имаше тясна пролука — Карах Ангрен, Исенмаут, отвъд който лежеше дълбоката долина Удун. В тая долина отвъд Моранон бяха тунелите и подземните оръжейници, изградени от робите на Мордор за отбраната на Черната порта; и там Властелинът събираше трескаво несметни пълчища, за да посрещне щурма на западните пълководци. По издадените хребети бяха изградени кули и крепости, навсякъде пламтяха огньовете на стражата; проломът бе преграден със землен вал и дълбока траншея, над която минаваше само един мост.

На няколко мили северно, високо в ъгъла, където западният хребет се отделяше от главната верига, стърчеше древният замък Дуртанг, превърнат сега в една от оркските крепости, струпани из долината Удун. В прииждащата светлина вече се различаваше лъкатушният път, който слизаше от него, сетне само на една-две мили от скривалището на хобитите завиваше към изток и по тераса, изсечена в склона на хребета, отиваше надолу към равнината и Исенмаут.

Хобитите гледаха натам и им се струваше, че дългото пътешествие на север е било безсмислено. Равнината отдясно тънеше в мъгли и пушеци, не виждаха нито лагери, нито забързани войски, но цялата местност бе наблюдавана от крепостите на Карах Ангрен.

— В безизходица сме, Сам — каза Фродо. — Ако продължим, можем само да стигнем до оная оркска кула, но единственият път за нас е този, който слиза от нея… освен ако не решим да се върнем. Не можем нито да се катерим на запад, нито да слезем на изток.

— Значи трябва да тръгнем по пътя, господин Фродо — отвърна Сам. — Трябва да тръгнем и да си опитаме късмета, ако изобщо има късмет в Мордор. По-добре да се предадем, отколкото да се лутаме или да поемем назад. Храната няма да ни стигне. Да хукнем право напред.

— Добре, Сам — промълви Фродо. — Води ме! Докато ти остава някаква надежда. Моята свърши. Само че нямам сили да хукна, Сам. Просто ще се влача подир теб.

— Преди да се влачите, трябва ви храна и сън, господин Фродо. Хайде, погрижете се за тия благини.

Той даде на Фродо вода и допълнителна порция пътен хляб, после сгъна плаща си за възглавничка на господаря. Фродо бе прекалено уморен, за да възразява, и Сам не му каза, че е отделил за него своята дажба и последната капка вода. Когато Фродо заспа, Сам се приведе над него, вслуша се в дъха и огледа лицето му. То бе прорязано от бръчки, изтъняло, ала в съня изглеждаше доволно и спокойно.

— Е, това е, господарю! — промълви Сам. — Налага се да ви оставя за малко и да се надявам на късмета си. Трябва да намерим вода, инак няма да стигнем далеч.

Той се промъкна настрани и като заподскача от камък на камък с необичайна за хобит предпазливост, слезе до сухото корито, сетне се изкачи покрай него на север, докато не достигна скалните тераси, където без съмнение някога изворът бе хвърлял струите си в малък водопад. Сега всичко наоколо изглеждаше пресъхнало и безмълвно; ала изтласквайки отчаянието, Сам приклекна, ослуша се и за радост долови звън на вода. Като се изкатери още няколко крачки, откри тънка струйка, която извираше от склона и запълваше локвичка сред скалата, сетне изтичаше от нея и чезнеше под голите камъни.

Сам опита водата и реши, че е добра. После се напи до насита, напълни манерката и се приготви да тръгва обратно. В този миг зърна някаква черна фигура или сянка да се мярка сред скалите недалеч от скривалището на Фродо. Стиснал зъби, за да не изкрещи, той се хвърли надолу и заскача от камък на камък. Съществото бе предпазливо, едва се забелязваше, но Сам не се съмняваше кого е видял — жадуваше да го докопа за гърлото. Ала пришълецът го чу и бързо се оттегли. Сам като че го зърна за последен път да наднича над ръба на източната пропаст, преди да се стрелне надолу и да изчезне.

— Е, късметът не ме е изоставил — промърмори Сам, — ама без малко да стане лошото. Не ни ли стигат хиляди орки, та и тоя вонящ негодник е дошъл да души наоколо? Ех, защо не са го застреляли!

Той седна до Фродо, без да го събужда; ала сам не посмя да заспи. Накрая, когато усети клепките си да натежават и разбра, че няма да издържи борбата със съня, внимателно събуди Фродо.

— Боя се, че онзи Ам-гъл пак се навърта край нас, господин Фродо — каза той. — Или поне някой досущ като него. Бях отишъл да търся вода и на връщане го засякох да души наоколо. Струва ми се, че не е безопасно да спим и двамата, а пък да ме прощавате, ама вече очите ми се затварят.

— Жив да си ми, Сам! — възкликна Фродо. — Лягай, сега е твой ред! Но по-добре Ам-гъл, отколкото орките. Той във всеки случай няма да ни издаде… стига да не го хванат.

— Но и без тях е способен на кражби и убийства — изръмжа Сам. — Отваряйте си очите на четири, господин Фродо! Манерката е пълна. Напийте се. Преди тръгване можем пак да я напълним.

И с тия думи Сам се унесе в дълбок сън.

Когато се събуди, денят гаснеше. Фродо седеше облегнат на скалата, но бе задрямал. Манерката беше празна. Ам-гъл не се мяркаше никакъв.

Отново тегнеше мордорски мрак и стражевите огньове по възвишенията горяха със свирепи червени пламъци, когато хобитите поеха по най-опасния преход от пътешествието си. Първо минаха до изворчето, после предпазливо се изкатериха до пътя там, където завиваше на изток, за да стигне след двадесет мили до Исенмаут. Не беше широк, не го ограждаше нито стена, нито парапет и колкото по-напред отиваше, толкова по-дълбока ставаше пропастта край него. Хобитите не чуха някой да се задава и след като се послушаха още малко, забързаха на изток.

След като изминаха към дванадесет мили, двамата спряха. Малко преди това пътят леко се бе отклонил на север и завоят закриваше отсечката зад гърба им. Това се оказа катастрофално. Отпочинаха няколко минути, сетне продължиха; но едва бяха направили няколко крачки, и изведнъж в нощната тишина чуха звука, от който се бяха страхували през цялото време — тропот на маршируващи нозе. Шумът все още долиташе отдалече, но като се озърнаха, забелязаха на по-малко от миля иззад завоя да се появяват треперливите светлинки на факли. Наближаваха бързо — прекалено бързо за изтощения Фродо, за да се спаси с бягство напред.

— От това се боях, Сам — каза Фродо. — Надявахме се на късмета, а той ни изневери. Няма изход.

Трескаво огледа надвисналата над главите им стена, която древните строители бяха изсекли на няколко фатома дълбочина. Изтича от другата страна и надникна през ръба към мрачната бездна.

— Най-после няма изход! — повтори той й се отпусна под скалата с клюмнала глава.

— Така изглежда — каза Сам. — Е, няма какво да се прави, освен да изчакаме и да видим.

С тия думи той седна до Фродо в сянката на канарата.

Не се наложи да чакат дълго. Орките тичаха стремглаво. Челните редици носеха факли. Те наближаваха, червените пламъци бързо растяха в мрака. Сам също сведе глава с надеждата да прикрие лицето си от светлината на факлите; щитовете сложи отпред, за да не се видят краката им.

„Дано само да бързат и да отминат, без да обръщат внимание на двама уморени войници!“ — помисли си той.

И като че наистина така щеше да стане. Челните орки се зададоха задъхани, с приведени глави. В тая тълпа бяха сбрани последните дребосъци, подкарани против волята си да се бият за Мрачния владетел; мислеха само за едно да бързат напред, та да избягат от камшика. Покрай редицата тичаха напред-назад двама грамадни свирепи уруки, които крещяха и пляскаха с бичовете. Отминаваха редица подир редица и издайническата светлина на факлите вече се отдалечаваше. Сам затаи дъх. Повече от половината колона се бе изнизала. Внезапно един от надзирателите забеляза двете фигурки край пътя. Той замахна с бича към тях и изрева:

— Хей, вие! Ставайте!

Не отговориха и той с крясък спря целия отряд.

— Ставайте, мързеливци! — подвикна оркът. — Какво сте се разплули? — Направи крачка към тях и макар да бе тъмно, различи емблемите на щитовете им. — Дезертирате, а? — изръмжа той. — Или се каните да го сторите? Всички от вашите трябваше да са в Удун още снощи. Знаете го. Ставайте и влизайте в колоната, инак ще ви запиша номерата и ще докладвам.

Двамата се изправиха със сетни сили и прегърбени, куцукайки като войници с подвити нозе, закретаха към последните редици.

— Не, не отзад! — изрева надзирателят. — Три редици по-напред. И само да не сте там, като се върна!

Той изплющя с дългия си бич над главите им; после с ново плющене и крясък подгони отряда в бърз тръс.

Изпитанието бе тежко за бедния изтощен Сам; ала за Фродо бе истинско мъчение, а скоро се превърна в кошмар. Той стисна зъби, помъчи се да не мисли и се помъкна напред. Наоколо се носеше задушлива воня на оркска пот и трябваше да напрегне волята си докрай, за да диша и да мести крака; не смееше да мисли към какъв злочест край го води смазващият бяг. Нямаше надежда да се измъкнат незабелязано. От време на време надзирателят поизоставаше и се надсмиваше.

— Ха така! — хилеше се той и ги шибаше през краката. — Има ли камшик, има и желание, ленивци мои. Дръжте се! Бих ви поосвежил още сега, но има време. Като пристигнете в лагера със закъснение, ще си получите камшик колкото ви носят гърбовете. Добре ще ви се отрази. Не знаете ли, че има война?

Бяха изминали няколко мили и пътят най-сетне слизаше по дългия склон към равнината, когато силите на Фродо привършиха и волята му не издържа. Той залитна и се препъна. Сам отчаяно се опита да му помогне, да го подкрепи, макар да усещаше, че вече и той не издържа на тоя бяг. Знаеше, че краят може да настъпи всеки миг — господарят му щеше да се препъне или да изгуби съзнание, всичко щеше да се разкрие и мъките им щяха да идат нахалост. „Така или иначе, ще му видя сметката на оня грамаден надзирател“ — реши той.

Неочакваната помощ дойде тъкмо когато посягаше към дръжката на меча си. Сега пресичаха равнината и наближаваха входа на Удун. Малко преди моста към западния път се присъединяваха и други, идващи от юг и от Барад-дур. По всички пътища бързаха бойни части; пълководците на Запада напредваха и Мрачният владетел хвърляше всичките си сили на север. Тъй се случи, че няколко отряда пристигнаха едновременно на кръстопътя сред мрака, до който не долитаха лъчи от стражевите огньове по стената. Мигом настана блъсканица, разнесоха се проклятия — всеки се мъчеше пръв да стигне до портата, та да свърши с похода. Въпреки крясъците и бичовете на надзирателите избухнаха свади, тук-там лъснаха и ножове. Налетя отряд тежковъоръжени уруки от Барад-дур и колоната, предназначена за Дуртанг, панически се пръсна.

Макар и замаян от болка и умора, Сам се опомни, вкопчи се в шанса и се хвърли на земята, повличайки Фродо подир себе си. Орките се стовариха отгоре им с ръмжене и ругатни. Хобитите бавно запълзяха на колене и лакти настрани от суматохата и накрая незабелязано се преметнаха през отвъдния край на пътя. Там имаше висок бордюр, по който водачите на частите да се ориентират в мъгла или непрогледна нощ. Камъните се издигаха няколко фута над откритата равнина.

Дълго лежаха неподвижно. Бе прекалено тъмно, за да търсят прикритие, пък и едва ли биха го намерили; но Сам чувстваше, че би трябвало поне да се поотдалечат от шосето и светлината на факлите.

— Хайде, господин Фродо! — прошепна той. — Още мъничко да пропълзим, и после ще можете да си лежите на спокойствие.

С последно отчаяно усилие Фродо се надигна на ръце и се влачи към двайсетина ярда. Сетне се стовари в плитката яма, която ненадейно се бе разкрила пред него, и остана да лежи като труп.

Глава 3Съдбовният връх

Сам подложи дрипавия си оркски плащ под главата на господаря, сгуши се до него и метна отгоре сивото наметало от Лориен; щом го стори, мислите му се устремиха към оная прекрасна страна, към елфите, и го стопли надеждата, че платът, изтъкан от ръцете им, може да има вълшебното свойство да ги укрие въпреки всичко сред тая страховита пустош. Чу как боричкането и крясъците затихват — частите минаваха през Исенмаут. Изглежда, в суматохата и стълпотворението на най-различни отряди никой не бе усетил липсата им, поне засега.

Сам отпи глътка вода, но настоя и Фродо да пие, а когато господарят му се опомни, даде му цяла питка от скъпоценния пътен хляб и го накара да я изяде. После, прекалено изтощени, за да се боят от нещо, двамата се проснаха на земята. Поспаха прекъслечно и неспокойно; потта изстиваше по телата им, а камъните убиваха и ги караха да се въртят. От север, през Черната порта и Кирит Горгор, ниско по земята долиташе с шепот пронизващ ветрец.

Призори отново се разля мътна светлина, защото горе продължаваше да духа западният вятър, но долу, по камъните зад стените на Черната страна, въздухът бе като в гробница — леден и в същото време задушен. Сам надникна от ямата. Местността наоколо беше пустинна, плоска и сивкава. По околните пътища вече нямаше жива душа; ала Сам се боеше от бдителните очи по стената на Исенмаут, която стърчеше само на един фурлонг северно. На югоизток в далечината се мержелееше високата мрачна сянка на Планината. От нея извираха пушеци. Една част се издигаше нагоре и отлиташе на изток, но в същото време огромни бухлати облаци се търкаляха по склоновете и се разстилаха из равнината. На няколко мили североизточно като зловещ сив призрак се извисяваха предвестниците на Пепелявите планини, зад които като далечна облачна ивица се възправяха мъгливите северни възвишения, почти неотделими от навъсеното небе.

Сам се помъчи да прецени разстоянията и да реши накъде да поемат.

— Изглежда ми към петдесет мили, ни повече, ни по-малко — мрачно промърмори той, загледан към заплашителната планина, — тъй че както е закъсал господин Фродо, не ни мърда една седмица.

Той поклати глава, осъзна положението и в главата му изплува нова мрачна мисъл. Надеждата никога не бе помръквала във вярното му сърце и досега винаги бе мислил за завръщането. Но в края на краищата откриваше горчивата истина — в най-добрия случай запасите щяха да им стигнат, докато се доберат до целта; а щом изпълнеха задачата си, щяха да загинат — сами, без дом, без храна сред страшната пустиня. Завръщане нямаше да има.

„Значи тая работа съм предчувствал, като тръгнахме — помисли Сам, — да помагам на господин Фродо до последната крачка и сетне да загина с него? Е, щом е така, значи трябва да я свърша. Но как бих желал да видя Крайречкино и Рози Памуксън с братята й, и Старика, и Златоцвет и прочие. Някак не ми се побира в ума, че Гандалф би пратил господин Фродо с тая задача, ако не е имало надежда да се върне. Всичко се обърка, когато той падна в Мория. Ех, ако не беше така! Той щеше да направи нещо.“

Но точно когато надеждата чезнеше в сърцето на Сам или поне така изглеждаше, от отчаянието избликна нова сила. Откритото му хобитово лице стана сурово, почти зловещо, волята в гърдите му укрепна и той усети в ръцете и нозете си тръпки, сякаш се превръщаше в създание от камък и стомана, неподвластно нито на отчаянието, нито на умората и безкрайните пустинни мили.

С ново чувство на отговорност той сведе поглед към близката местност, обмисляйки предстоящия път. Когато попросветля, Сам с изненада откри, че онова, което отдалече изглеждаше просторна и гладка равнина, всъщност бе пресечена и неравна област. От край до край равнината Горгорот бе осеяна с огромни ями, сякаш някога е била необятно тресавище, обсипано с дъжд от мълнии и каменна градушка. Валове от натрошена скала обкръжаваха най-големите ями и от тях във всички посоки се разбягваха широки пукнатини. В тая местност биха могли да се прокрадват от прикритие до прикритие, невидими за когото и да било, освен може би за най-зоркия наблюдател — биха могли, ако имаха сили и не се налагаше да бързат. Ала гледката бе злокобна за гладните и изнурени хобити, които трябваше да стигнат надалеч, преди животът да ги напусне.

Мислейки за всичко това, Сам се върна към господаря си. Не се наложи да го буди. Фродо лежеше по гръб с отворени очи и гледаше облачното небе.

— Е, господин Фродо — каза Сам. — Хвърлих един поглед наоколо и пообмислих нещата. Никой не се мярка по пътищата и ще е добре да се махаме, докато имаме възможност. Ще се справите ли?

— Ще се справя — каза Фродо. — Трябва.

Отново поеха напред. Пълзяха от яма до яма, шмугваха се зад всяко срещнато прикритие, ала през цялото време се движеха косо спрямо предпланините на северната верига. Отначало в същата посока отиваше и най-източният път, сетне кривна настрани, прилепи се в планинското подножие и изчезна напред в непроницаема черна сянка. По гладката сива повърхност не се мяркаше ни орк, ни човек; Мрачният владетел почти напълно бе придвижил силите си и дори сред собствената си укрепена територия предпочиташе потайната нощ от страх пред ветровете на света, които се бяха обърнали против него, разкъсвайки димното було. Тревожеха го и вести за дръзки шпиони, проникнали през планинските прегради.

След като изминаха няколко мъчителни мили, хобитите спряха. Фродо изглеждаше смазан от умора. Сам разбра, че той не ще стигне далеч по този начин — с пълзене и приклякане, ту бавно и нерешително, ту в немощен бяг.

— Връщаме се на пътя, докато още е светло, господин Фродо — каза той. — Доверете се пак на късмета! Напоследък той почти ни изостави, но не изчезна докрай. Бързичко да минем още няколко мили, после ще почиваме.

Не знаеше колко голям риск поема; но Фродо бе прекалено измъчен от товара и духовната си борба, за да възразява, а и бе толкова отчаян, че не се боеше от нищо. Изкатериха се на шосето по жестокия път, водещ право към Черната кула. Но късметът не им изневери и до края на деня не срещнаха жива душа, нищо не помръдна наоколо; падна нощ и те изчезнаха сред мрака на Мордор. Цялата местност бе затихнала като пред страшна буря — пълководците на Запада бяха минали Кръстопътя и пламъци покриваха мъртвешките поля на Имлад Моргул.

Тъй продължи отчаяното пътешествие. Пръстенът отиваше на юг, а кралските знамена бързаха на север. Всеки нов ден, всяка нова миля носеше нови мъки на хобитите, силите им чезнеха, а страната ставаше все по-ужасна. Денем не срещаха врагове. Понякога нощем, дремейки неспокойно в някое крайпътно прикритие, дочуваха крясъци и тропот на множество нозе или бързия галоп на жестоко пришпорван кон. Но тия страхове не бяха нищо пред непрестанно наближаващата заплаха, тегнеща над всяка нова крачка — страхотната угроза на Силата, която чакаше стаена в дълбок размисъл и недремеща злоба зад мрачния воал около Трона. Тя идваше все по-близо, извисяваше се все по-черна, сякаш се задаваше стената на нощта, готова да прибули свършека на света.

Накрая се спусна страховит мрак; и докато пълководците на Запада достигаха границите на живите земи, за двамата бродници настана час на безсилно отчаяние. Четири дни бяха минали, откакто избягаха от орките, но времето лежеше зад тях като бързо помръкващ сън. През целия ден Фродо не бе изрекъл нито дума, само крачеше прегърбен и често се препъваше, като че очите му вече не виждаха пътя под нозете. Сам се досещаше, че сред всичките им мъки той е поел най-страшната, растящата тежест на Пръстена — товар за тялото и мъчение за ума. С тревога забелязваше, че господарят често надига лявата си ръка, като да се защити от удар или да закрие присвитите си очи от чудовищното Око, което ги диреше. А понякога десницата му пропълзяваше към гърдите, вкопчваше се там, сетне волята надделяваше и тя бавно се отпускаше.

Със завръщането на нощта Фродо седна, главата му клюмна между коленете, ръцете му безсилно увиснаха към земята и само пръстите леко помръдваха. Сам го гледа дълго, докато мракът не ги обгърна и не ги раздели един от друг. Вече нямаше какво да каже и се унесе в собствените си мрачни мисли. Колкото до него — макар и изтощен, потиснат от сянката на страха, той все още имаше сили. Без достойнствата на лембас отдавна щяха да се проснат и да загинат. Вярно, не утоляваше глада и понякога мислите на Сам гъмжаха от спомени за храна и копнеж за простичък хляб и месо. Ала в елфическия пътен хляб имаше сила, която нарастваше, когато пътниците разчитаха само на него и не го смесваха с други храни. Той укрепваше волята, даваше издръжливост и недостъпна за простосмъртните власт над жили и мишци. Ала сега трябваше да вземат ново решение. Вече не можеха да продължават по този път — той отиваше на изток, към чудовищната Сянка, а Планината се мержелееше отдясно, почти право на юг, и трябваше да завият към нея. Но отпреде й се простираше обширна гола местност, покрита с изпарения и пепелища.

— Вода, вода! — избъбри Сам.

Беше се ограничавал безмилостно и в пресъхналата му уста езикът изглеждаше твърд и подут; но въпреки тая пестеливост вече им оставаше съвсем малко, може би половин манерка, а навярно ги чакаха още дълги дни път. Отдавна нямаше да имат и капка, ако не бяха дръзнали да минат по оркския път. На редки промеждутъци по шосето бяха изградени цистерни за частите, прехвърляни набързо към безводни области. В една от тях Сам бе открил остатъци от вода — застояла, замърсена от орките, но все пак поносима в отчаяното им положение. Ала това бе преди ден. Нямаше надежда да открият нови запаси.

Изтощен от грижи, Сам най-сетне задряма и остави утрешния ден сам да решава нещата; нищо повече не можеше да стори. Бодърстване и неспокойни сънища се смесиха. Той виждаше светлинки като злорадстващи очи и мрачни пълзящи фигури, чуваше шумолене на диви зверове и страховити крясъци на измъчвани създания; събуждаше се стреснат и откриваше, че светът е мрачен, наоколо се простира тъмна пустош. Само веднъж, както се бе изправил и трескаво се оглеждаше, му се стори, че и наяве вижда бледи светещи очи, но те скоро премигаха и изчезнаха.

Омразната нощ отмина бавно и неохотно. Последва навъсен ден; тук, край Планината, царуваше вечен здрач, а откъм Черната кула пълзяха сенчести воали, които Саурон тъчеше около себе си. Фродо лежеше неподвижно по гръб. Сам стоеше до него и се колебаеше дали да заговори, но знаеше, че сега той има думата — трябваше да разбуди волята на господаря си за ново усилие. Накрая се наведе, погали челото на Фродо и прошепна в ухото му:

— Събудете се, господарю! Време е да тръгваме пак.

Сякаш стреснат от камбанен звън, Фродо бързо се изправи и погледна на юг; но щом съзря Планината и пустинята, отново падна духом.

— Няма да се справя, Сам — промълви той. — Такъв товар мъкна, такъв товар.

Още преди да заговори, Сам знаеше, че е безсмислено и че подобни думи могат да донесат повече вреда, отколкото полза, ала не можеше да мълчи в жалостта си.

— Дайте тогава да ви го понося, господарю — каза той. — Знаете, че с радост ще ви помагам, додето имам сили.

В очите на Фродо пламна безумен блясък.

— Стой настрани! Не ме пипай! — викна той. — Мое е, казвам ти! Махай се!

Ръката му се плъзна към дръжката на меча. Но след това гласът му бързо се промени.

— Не, не, Сам — печално добави той. — Но трябва да разбереш. Товарът е мой и никой друг не може да го носи. Вече е твърде късно, скъпи Сам. Не можеш повторно да ми помогнеш по този начин. Почти изцяло съм в неговата власт. Не мога да го дам, а опиташ ли да ми го отнемеш, ще полудея.

— Разбирам — кимна Сам. — Но си мислих, господин Фродо, че можем да минем без някои вещи. Защо да не си облекчим багажа? Сега отиваме нататък по най-правия път, който открием. — Той посочи към Планината. — Няма смисъл да вземаме неща, за които не сме сигурни, че ще ни потрябват.

Фродо погледна Планината.

— Не — каза той, — няма да ни трябва много по тоя път. А накрая не ни е нужно нищо.

Вдигна оркския си щит, метна го настрани и запокити шлема подир него. Свали тежкия колан и го пусна на земята заедно с ножницата и меча. Разкъса дрипавия черен плащ и пръсна парцалите наоколо.

— Край, вече няма да се правя на орк — извика той — и не ще нося оръжие, било то скверно или доблестно. Нека ме хванат, ако искат!

Сам последва примера му и захвърли оркското снаряжение; извади и всички вещи от раницата си. Всяка от тях му бе станала някак скъпа, та макар и само защото с толкова труд ги бе мъкнал отдалеч. Най-мъчно се раздели с кухненските си прибори. Просълзи се при мисълта, че ще трябва да ги изостави.

— Помните ли онова заешко, господин Фродо? — запита той. — И бивака ни на припек под склона, в страната на Военачалника Фарамир в онзи ден, когато видях земеслон?

— Не, боя се, че не помня, Сам — отвърна Фродо. — Знам, че се е случило, но не мога да го видя. Вече не ми остава ни вкусът на храната, ни допирът на водата, ни песента на вятъра, ни спомен за дърво, трева или цвете, ни образът на луна и звезди. Сега съм гол сред мрака, Сам, и вече нищо не ме закриля от огненото колело. Започвам да, го виждам дори наяве и всичко друго избледнява.

Сам се приближи и целуна ръката му.

— Значи колкото по-скоро се отървете от него, толкова по-скоро ще почивате — колебливо каза той, като не намери по-добри думи. — Приказките не променят нищо — промърмори си той, докато събираше вещите, които бяха решили да захвърлят. Не искаше да лежат сред пущинака, открити за погледа на всеки минувач. — Смръдльо, изглежда, е прибрал оная оркска ризница, но не ще му позволя да прибави меч към нея. И с празни ръце е опасен. А в тенджерите ми няма да бърника!

С тия думи той отнесе всички вещи към една от безбройните пукнатини, браздящи равнината, и ги хвърли вътре. В сърцето му като погребален звън отекна дрънченето на скъпоценните тенджери, политнали надолу в мрака.

Върна се при Фродо, отряза късо парче от елфическото въже за препаска на господаря си и плътно стегна сивия плащ около кръста му. Остатъка нави грижливо и го прибра в раницата си. Освен него запази само остатъците от пътния хляб, манерката и Жилото, което все тъй висеше на пояса му; а до сърцето си, в джоба на туниката, криеше стъкленицата на Галадриел и кутийката, която бе получил от нея.

Най-после обърнаха очи към Планината и поеха напред, без повече да мислят за укриване, покорили умората и слабеещата си воля на една цел — да продължат. Дори и в тази страна на вечна бдителност никоя твар не би ги забелязала сред сумрака на навъсения ден, освен ако не дойдеше съвсем близо. От всички роби на Мрачния владетел единствено Назгулите можеха да го предупредят за дребната, но несломима заплаха, която пълзеше в сърцето на охраняваното му царство. Ала Назгулите и черните им птици бяха заминали надалеч с друга заръка — събираха се да засенчат похода на западните пълководци. Натам се стремеше и мисълта на Черната кула.

През този ден Сам имаше чувството, че господарят му е намерил нови сили — много повече, отколкото би могло да обясни незначителното олекване на товара. Първите преходи бяха по-бързи и по-дълги, отколкото бе очаквал. Местността беше груба и неприветлива, ала двамата напреднаха значително и Планината идваше все по-близо. Но денят напредна, мракът се спусна преждевременно и Фродо пак се изгърби и взе да залита, сякаш подновените усилия бяха изчерпали сетните му сили.

В края на последния преход той се свлече на земята и промълви:

— Жаден съм, Сам.

Повече не изрече нито дума. Сам му даде глътка вода; оставаше още глътка. Отказа се от нея и докато нощта на Мордор се сключваше наоколо, в мислите му нахлуха спомени за вода; пред заслепените му очи мъчително танцуваха и се плискаха всички ручеи, потоци и извори, които бе виждал в живота си под зелени върбови сенки или под слънчеви лъчи. Усети как под пръстите на нозете му се плъзва хладна тиня, докато джапа из Крайречкинското езеро заедно с Веселан Памуксън, с Том, с Гиздан и сестра им Рози.

— Но това бе преди години и далеч оттук — въздъхна той. — Ако има път назад, той минава през Планината.

Не можеше да заспи и спореше сам със себе си.

— Е, хайде сега, справихме се по-добре, отколкото очакваше — упорито заяви той. — За начало е добре във всеки случай. По моя преценка сме минали половината разстояние, преди да спрем. Още ден, и сме там.

Той помълча.

— Не ставай глупак, Сам Майтапер — отвърна собственият му глас. — Ако изобщо помръдне, той няма да издържи още един такъв ден. А и ти няма да стигнеш далече, както му даваш всичката си вода и повечето храна.

— Обаче мога да мина още доста и ще го сторя.

— Накъде?

— Към Планината, разбира се.

— А после какво, Сам Майтапер, после какво? Какво ще правиш, като стигнеш там? Той не ще може да свърши нищо.

Сам с отчаяние осъзна, че няма отговор за този въпрос. Изобщо нямаше представа. Фродо почти не му бе говорил за задачата си и той само смътно предполагаше, че трябва някак да хвърлят Пръстена в огъня.

— Съдбовните пукнатини — промърмори той древното име, което бе изплувало в ума му. — Е, господарят може и да знае как да ги намери, но аз не знам.

— Туйто! — долетя отговорът. — Всичко е съвършено безполезно. Той сам го каза. Ти си глупакът, дето само се надява и бъхти път. Ако не беше такъв инат, още преди много дни можеше да легнете и да заспите заедно. Но все едно, ще си умреш, а може и по-лошо да те чака. Най-добре лягай и зарязвай всичко. Тъй или иначе, няма да се добереш до върха.

— Ще се добера, та ако ще и месата ми да окапят по пътя — каза Сам. — И ще изнеса господин Фродо догоре, пък нека ми се строши гърбът, нека ми се пръсне сърцето. Млъквай сега!

В този момент Сам усети почвата под себе си да трепери и чу или по-скоро долови далечен глух грохот, сякаш под земята тътнеха пленени гръмотевици. За миг ален пламък проблесна под облаците и изгасна. И Планината спеше неспокойно.

Настана последният етап от пътуването им към Ородруин. Сам никога не си бе представял, че може да издържи подобни мъки. Пронизваха го болки, а спеченото му гърло не можеше да поеме нито залък. Продължаваше да е тъмно не само заради пушеците на Планината — изглежда, се задаваше буря и далече на югоизток в черното небе просветваха мълнии. И най-лошото — въздухът бе наситен с изпарения; дишаха мъчително трудно, обземаше ги шемет, та често залитаха и падаха. Но въпреки всичко волята им не отстъпваше и те се бореха за всяка крачка.

Планината наближаваше; щом вдигнеха натегнали глави, необятният склон се извисяваше пред тях и изпълваше погледите им — чудовищна маса от пепел, шлака и обгорени камъни, над които се издигаше към облаците стръмен конус. Преди да отмине дневният здрач и да настъпи истинската нощ, хобитите се бяха добрали с пълзене и препъване до подножието й.

Запъхтян, Фродо се просна на земята. Сам седна до него. За своя изненада се чувстваше изморен, но олекнал, и главата му сякаш отново се избистряше. Вече никакви спорове не смущаваха мислите му. Знаеше всички доводи на отчаянието и не желаеше да ги слуша. Волята му се бе устремила напред и само смъртта можеше да я пречупи. Не усещаше нито нужда, нито желание за сън, по-скоро го бе обхванала бдителност. Знаеше, че сега всички случайности и рискове се събират в една точка — идният ден щеше да е ден са съдбата, ден на окончателно усилие или катастрофа, на последния дъх.

Но кога щеше да дойде? Нощта изглеждаше безконечна и безмерна, минутите умираха една след друга, без да се сбират в часове, без да носят промяна. Сам взе да се пита дали не е настъпил нов мрак, в който вече не ще изгрее зора. Накрая пипнешком подири ръката на Фродо. Господарят му трепереше.

— Не трябваше да зарязвам одеялото — промълви Сам; легна до Фродо и се опита да го стопли с ръце и тяло. После сънят го обори и мътната зора на последния ден от похода им ги завари един до друг. Предния ден, след като се отклони от запада, вятърът бе стихнал, а сега вееше откъм север и се засилваше; светлината на забуленото Слънце бавно се процеди към сянката, където лежаха хобитите.

— Сега напред! До последен дъх! — каза Сам и с усилие се изправи на крака.

Наведе се над Фродо и лекичко го разтърси. Фродо изстена, но, с огромно усилие на волята се надигна; после падна на колене. Мъчително бавно вдигна очи към надвисналите мрачни склонове на Съдбовния връх, след това безпомощно запълзя напред.

Сам го гледаше и сърцето му зарида, но нито сълза не бликна от сухите му възпалени очи.

— Казах, че ще го нося, ако ще да си строша гръбнака — промърмори той. — И ще го сторя! Хайде, господин Фродо! — провикна се той. — Не мога да ви облекча товара, но вас мога да нося заедно с него. Тъй че ставайте! Хайде, господин Фродо, скъпи! Сам ще ви поноси. Кажете само накъде да върви и ще видите.

Фродо се покатери на гърба му и безсилно отпусна ръце край врата му. Здраво подхванал краката на господаря, Сам успя да се изправи и с изумление откри, че товарът е лек. Беше се страхувал; че едва ли ще има сила да го вдигне, а освен това очакваше да поеме страховитата смазваща тежест на проклетия Пръстен. Но не бе така. Може би защото Фродо бе измършавял от дългите мъки, кинжалната рана, отровното жило, скръбта, страха и бездомното скитане, а може би просто надарен с някаква последна сила, Сам го вдигна без затруднения, сякаш носеше на конче малко хобитче във весела игра сред ливадите и полята на Графството. Пое си дъх и закрачи напред.

Бяха достигнали подножието на Планината малко на запад от северната й страна; тук дългите склонове, макар и неравни, не бяха отвесни. Фродо мълчеше, а Сам се бореше юначно, воден само от стремежа да се изкатери колкото може по-високо, преди да изгуби сили и воля. Тътреше се все нагоре и нагоре, завиваше ту насам, ту натам, за да подбере по-полегат път, често залиташе напред и накрая запълзя като змия с тежкия товар на гърба си. Когато волята отказа да го движи напред и крайниците му се подгънаха, той спря и внимателно остави господаря си на земята.

Фродо отвори очи и въздъхна. По-леко се дишаше тук, над изпаренията, които се виеха и провлачваха долу.

— Благодаря ти, Сам — дрезгаво прошепна той. — Колко остана?

— Не знам — отвърна Сам, — защото не знам къде отиваме.

Той се озърна назад, после погледна нагоре; смая се, като разбра колко далече ги е довело последното му усилие. Докато се възправяше в зловеща самота, Планината изглеждаше по-висока, отколкото бе в действителност. Сега Сам виждаше, че е по-ниска от прохода Ефел Дуат, по който се бяха изкачили с Фродо. Хаотично разхвърляните скални склонове на могъщата й основа се издигаха може би на три хиляди фута над равнината, а върху тях стърчеше с още половината от тая височина централният конус като гигантска пещ или комин, увенчан с назъбен кратер. Но Сам вече бе отминал средата на основата и под него равнината Горгорот се губеше сред пушеци и сенки. Гледайки нагоре, той би изкрещял, ако му позволеше пресъхналото гърло; над себе си, сред каменистите издатини и ръбове, ясно съзря пътека или път. Той идваше от запад към планината като изпънат нагоре колан, виеше се като змия по склоновете и преди да изчезне от поглед, достигаше източното подножие на конуса.

Сам не виждаше най-близката му част, защото я закриваше стръмен откос, ала се досещаше, че ако намери сили да се изкатери още малко нагоре, ще се озове на пътеката. В душата му отново проблесна надежда. Все още можеха да покорят Планината.

— Какво пък, може и нарочно да са я прокарали тук! — каза си той. — Ако я нямаше, трябваше най-сетне да се призная за победен.

Пътеката не беше прокарана специално заради Сам. Той не знаеше, че гледа към Сауроновия път от Барад-дур до Самат Наур, Огнените зали. От огромната западна порта на Черната кула той минаваше по широк железен мост над дълбока пропаст, после пресичаше около една левга от равнината между две димящи пукнатини и стигаше до дългото стръмно шосе, което водеше нагоре по източния склон на Планината. Оттам завиваше на север, правеше пълна обиколка и накрая се изкатерваше високо по горния конус — ала все още далеч от димящия връх, там където мрачен отвор се взираше на изток, право срещу Прозореца на Окото в обгърнатата от сянка крепост на Саурон. Макар и често затрупван или унищожаван от тласъците на подземни пещи, този път биваше непрестанно подновяван и разчистван с труда на безброй орки.

Сам дълбоко си пое дъх. Пътека имаше, ала не знаеше как ще се добере до нея по нагорнището. Първо трябваше да го поотпуснат болките в гърба. Просна се за малко край Фродо. Не си казаха нито дума. Наоколо бавно просветля. Изведнъж непонятно чувство за неотложност обхвана Сам. Сякаш нещо го зовеше: „Сега, сега, инак ще стане късно!“ Той се напъна и стана. Като че дочул същия зов, Фродо мъчително се надигна на колене.

— Ще пълзя, Сам — изпъшка той.

И тъй, стъпка по стъпка, като дребни сиви насекоми, двамата запълзяха по склона. Стигнаха до пътя и откриха, че е широк, покрит с чакъл и утъпкана пепел. Фродо се изкатери горе, сетне сякаш нещо го тласна да обърне бавно лице към Изтока. В далечината висяха сенките на Саурон; ала разпокъсани от напора на волния вятър или раздвижени от могъщо вътрешно безпокойство, надвисналите облаци се завихриха и за миг се разгърнаха; и той видя — извисени и черни, по-черни и мрачни от необятните сенки наоколо, жестоките зъбери и желязната корона на най-горната кула на Барад-дур. Само за миг надникна тя, но сякаш от някакъв огромен, неизмеримо висок прозорец на север се стрелна червен пламък — пронизващият взор на Окото; а после сенките пак се склопиха и страшното видение изчезна. Окото не бе обърнато към тях — гледаше на север, където отчаяно се отбраняваха пълководците на Запада. И натам бе насочило цялата си злоба. Силата се надигаше за смъртоносен удар; ала от страховитата гледка Фродо рухна поразен. Ръцете му подириха верижката.

Сам коленичи до него. Чу слабия, почти недоловим шепот на Фродо:

— Помогни ми, Сам! Помогни ми! Задръж ми ръката! Не мога да я спра.

Сам събра ръцете на господаря си длан до длан и ги целуна; после предпазливо ги стисна. Обзе го внезапна мисъл: „Той ни е открил! Всичко е свършено или скоро ще свърши. Сега, Сам Майтапер, идва истинският край.“

Отново вдигна Фродо на гръб и придърпа ръцете му към гърдите си, оставяйки краката да се люшкат отзад. После сведе глава и се затътри по стръмния път. Не беше толкова леко, колкото изглеждаше отначало. За щастие огньовете, които се лееха в мощното изригване, докато Сам гледаше от Кирит Унгол, бяха протекли главно по южния и западния склон. От тази страна пътят беше свободен. Ала на много места платното бе рухнало или прорязано от зейналите пукнатини. След изкачването на изток пътят рязко завиваше и продължаваше на запад. Завоят прорязваше дълбоко един зъбер от стар, изтъркан камък, избълван някога из пещите на Планината. Задъхан от товара, Сам мина по него; и в този миг с крайчеца на окото си зърна нещо да пада от канарата, сякаш стъпките му бяха съборили къс от черния камък.

Внезапна тежест се стовари върху му и той рухна напред, разранявайки китките си, с които още стискаше ръцете на господаря. После разбра какво е станало — както лежеше, чу над себе си омразния глас:

— Зъл госссподар! — съскаше гласът. — Зъл госссподар, мами ни; мами Смеагол, ам-гъл. Да не е посссмял да ходи натам. Да не е посссмял да ссстори нещо на Безценното. Дай го на Смеагол, да, дай го на нассс! Дай го на нассс!

Сам се изправи с яростен напън. Мигом извади меча си, но нищо не можеше да стори. Ам-гъл и Фродо се бяха вкопчили гуша за гуша. Ам-гъл късаше дрехите на господаря му, мъчеше се да докопа верижката и Пръстена. Навярно единствено това можеше да раздуха гаснещата жарава в сърцето на Фродо — нападение, опит насила да му изтръгнат съкровището. Той се отбраняваше с неочаквана ярост, която изуми и Сам, и Ам-гъл. Дори и така нещата можеха да завършат печално, ако самият Ам-гъл не се бе променил; но кой знае по какви злокобни пътеки бе бродил, самотен, гладен и жаден, тласкан от алчни копнежи и гибелен страх — и тия пътеки го бяха съсипали. Сега бе мършаво, прегладняло, измъчено създание, само кости и обтегната прежълтяла кожа. Фродо го отхвърли и залитайки, се изправи на крака.

— Долу, долу! — изпъшка той, вкопчил ръка в гърдите си, за да стисне Пръстена под прикритието на кожената риза. — Долу, пълзяща твар, и се махай от пътя ми! Времето ти свършва. Вече не можеш нито да ме предадеш, нито да ме убиеш.

И внезапно, както вече се бе случило на склона на Емин Муил, Сам съзря тия двама съперници с някакъв друг поглед. От едната страна — сгушена фигурка, почти сянка на живо създание, вече напълно съсипана и победена, ала изпълнена с отвратителна алчност и ярост; а пред нея се възправяше сурова, вече недосегаема за жалостта фигура в бяло, стиснала на гърдите си огнено колело. От огъня заговори заповеден глас:

— Махни се и повече не ме смущавай! Докоснеш ли ме пак, сам ще се хвърлиш в Съдбовния огън.

— Приклекналата фигура запълзя назад, ужас изпълни премигващите й очи, ала към него се примесваше и неутолима страст.

После видението отмина и Сам видя Фродо да стои с ръка на гърдите, тежко задъхан, а в нозете му бе коленичил Ам-гъл, широко разперил ръце по земята.

— Внимавайте! — викна Сам и пристъпи напред с вдигнат меч. — Ще скочи! Бързо, господарю! — изпъшка той. — Вървете! Вървете! Няма време за губене. Аз ще се заема с него. Вървете!

Фродо го изгледа сякаш от безкрайно разстояние.

— Да, трябва да вървя — каза той. — Сбогом, Сам! Най-сетне идва краят. Съдбовен час удари над Съдбовния връх. Сбогом!

Той се обърна и бавно, но гордо изправен, закрачи по стръмната пътека.

— Ха сега! — каза Сам. — Най-после ще ти видя сметката!

Хвърли се напред с гол меч, готов за битка. Но Ам-гъл не го нападна. Просна се на земята и захленчи.

— Не ни убивайте — изплака той. — Не ни мъчете с мръсссната жестока стомана! Оставете ни да живеем, да, само да поживеем още мъничко. Загубени, загубени! Загубени сме! А като изчезне Безценното, ще умрем, да, ще умрем и ще станем на прах. — Дългите му костеливи пръсти сграбчиха шепа пепел от пътя. — Праххх! — изсъска той.

Ръката на Сам трепна. Умът му бе пламнал от гняв и спомени за злодеянията. Справедливо бе да съсече вероломната, престъпна гад — справедливо и хилядократно заслужено; а и само тъй щяха да бъдат в безопасност. Но нещо в дъното на сърцето му го удържа — не можеше да удари тая загубена, съсипана, пределно окаяна твар, просната сред праха. Макар и за малко, той сам бе носил Пръстена и сега смътно се досещаше за страданията на съсухрения телом и духом Ам-гъл, поробен от Пръстена, неспособен вече да открие в живота покой и утеха. Но Сам нямаше думи, за да изрази чувствата си.

— О, проклета да си, воняща гад! — рече той. — Махай се! Изчезвай! Не ти вярвам даже колкото да те ритна; но изчезвай. Инак непременно ще те измъча, да, с мръсната жестока стомана.

Ам-гъл се надигна на четири крака, отстъпи малко назад, после се обърна и като усети, че Сам надига крак, хукна надолу по пътеката. Сам вече не се интересуваше от него. Внезапно си бе припомнил за господаря. Погледна нагоре по пътя и не го видя. Завтече се напред колкото можеше по-бързо. Ако се бе озърнал, можеше да види как малко по-долу Ам-гъл отново се обръща, в очите му диво припламва безумна светлина и той бързо, но предпазливо започва да се прокрадва изотзад като потайна сянка сред камънака.

Пътят продължаваше да се изкачва. Скоро отново зави и с последен устрем на изток пресече дълбок процеп в склона на конуса, за да излезе пред мрачния отвор в Планината — вратата на Самат Наур. Пронизвайки пушеци и мъгли, в далечината възхождаше към Юга зловещо пламтящо слънце, замътен червеникав диск; но целият Мордор се бе проснал като мъртъв около Планината — притихнал, сенчест, в очакване на някакъв страхотен удар.

Сам стигна до зейналата паст и надникна вътре. Там бе тъмно и горещо, дълбок грохот тресеше въздуха.

— Фродо! Господарю! — подвикна той.

Никакъв отговор. Сам постоя за миг, усещайки как сърцето му тръпне от безумни страхове, после се хвърли навътре. Сянката го обгърна.

Отначало не видя нищо. От немай-къде извади пак стъкленицата на Галадриел, но в треперещата му десница тя бе бледа и хладна, не хвърляше нито лъч в задушливия мрак. Бе стигнал до сърцето на Сауроновото царство, до ковачницата на древната му мощ, по-силна от всичко в Средната земя; всяко друго вълшебство бе безсилно тук. Боязливо направи няколко неуверени крачки из мрака. Изведнъж червен отблясък избликна нагоре и блъсна високия черен свод. Сам разбра, че се намира в дълга пещера или тунел, пронизващ димящия конус на Планината. Ала малко по-напред подът и стените от двете страни бяха прерязани от широка пукнатина, в която ту бликваше, ту помръкваше червено зарево; и през цялото време далече долу се раздаваше тътен и грохот, сякаш огромни машини тръпнеха в тежкия си труд.

Светлината отново избликна и там, на ръба на бездната, досами Съдбовната пукнатина, бе застанал Фродо — черен на фона на заревото, напрегнат, изпънат, ала неподвижен като вкаменен.

— Господарю! — викна Сам.

Тогава Фродо се раздвижи и заговори с ясен глас — Сам никога не го бе чувал тъй ясен и мощен — и звукът му се надигна над тътнещия хаос на съдбовния връх, отекна между свода и стените.

— Дойдох — изрече той. — Но сега решавам да не върша онова, за което дойдох. Не ще го сторя. Пръстенът е мой!

Той го надяна на пръста си и внезапно изчезна от погледа на Сам. Сам ахна, но нямаше време да изкрещи, защото в този момент станаха няколко събития едновременно.

Нещо жестокото блъсна в гърба, нозете му се подкосиха, той отлетя настрани и удари глава в каменния под, а отгоре прелетя черна фигурка. Отпусна се безсилно и за миг потъна в мрак.

А нейде далече Силата в Барад-дур се разтърси и Кулата затрепера от основата до гордата и жестока корона, когато Фродо надяна Пръстена и го обяви за свой в Самат Наур, сърцето на черното царство. Мрачният владетел внезапно разбра за него и пронизвайки всички сенки, Окото му погледна отвъд равнината, към вратата, която сам бе създал; в ослепителен блясък той осъзна степента на собственото си безумие и най-сетне разкри замислите на противника. Тогава гневът му избухна с всеизгарящ пламък, ала страхът се надигна да го задави като облак от черен дим. Разбрал бе смъртната заплаха и гибелта, надвиснала над съдбата му.

Умът му отърси всички кроежи и паяжини от страх и измяна, всички стратегии и войни; тръпка пробягна по цялото му царство, робите му изстинаха от ужас, армиите спряха, а пълководците му, останали без водач и воля, се люшнаха към отчаяние. Бяха забравени. Цялата мисъл и воля на Силата, която ги тласкаше напред, сега се бе устремила в чудовищен напор към Планината. По неин зов Назгулите, Духовете на Пръстена, завиха назад с пронизителни крясъци и сред буря от криле полетяха по-бързо от вятъра в последен отчаян напън на юг, към Съдбовния връх.

Сам се изправи. Беше зашеметен и кръв от челото се стичаше в очите му. Пипнешком пристъпи напред и зърна нещо удивително и страшно. На ръба на бездната Ам-гъл се бореше като луд с някакъв невидим враг. Люшкаше се напред-назад, ту тъй близо до ръба, че едва не политаше в пропастта, ту се отдръпваше назад, падаше на пода, ставаше, пак падаше. И през цялото време съскаше, но не изричаше нито дума.

Долу огньовете гневно се разбудиха, лумна червена светлина и изпълни цялата пещера със зарево и жар. Внезапно Сам видя как Ам-гъл придърпва дългите си ръце към устата; белите му зъби проблеснаха и с пукот захапаха нещо. Фродо нададе вик и изникна на колене край ръба на бездната. А Ам-гъл танцуваше лудешки, размахвайки високо Пръстена, все още нанизан на отхапания пръст. Сега той сияеше, сякаш наистина бе изкован от жива жарава.

— Безценно, безценно, безценно! — крещеше Ам-гъл. — Мое Безценно! О, мое Безценно!

И както бе вдигнал очи да се наслади на плячката, той отстъпи прекалено назад, залитна, поколеба се за миг на ръба и после рухна с крясък. От дълбините долетя сетния му вопъл Безценно и с него бе свършено.

Раздаде се рев и оглушителна шумотевица. Бликнали огньове лизнаха свода. Тътнежът прерасна в грохот и Планината се разтърси. Сам изтича, грабна Фродо и го понесе към изхода. И там, на мрачния праг на Самат Наур, високо над равнините на Мордор, го обзе такова изумление и ужас, че забравяйки всичко друго, застина вкаменен пред гледката.

Мимолетно зърна завихрен облак, а сред него кули и крепостни зидове, високи като хълмове, подпрени на могъщ планински трон над бездънни пропасти; огромни палати и бастиони, глухи зандани със стръмни скални стени, зейнали порти от стомана и елмаз — и сетне всичко изчезна. Кулите рухнаха и планините се разместиха; стените се срутиха и отломките им се сгромолясаха накуп; дим и бликнали изпарения литнаха с въртеливи талази нагоре, все нагоре, докато се преметнаха като прииждаща вълна, сетне върхът се закъдри и се стовари долу заливайки равнината. Едва тогава от много мили разстояние долетя тътен, прерастващ в оглушителен трясък и рев; земята се затресе, равнината се надигна и се пропука, Ородруин се люшна. Огън блъвна от разломения му връх. Гръм и мълнии раздраха небесата. Черен порой заплющя като камшик. И сред сърцето на бурята, с крясъци, които заглушаваха всички други звуци, Назгулите процепиха облаците и рухнаха като пламтящи метеори — обхванати в огнената гибел на планини и небеса, те се сгърчваха с пращене и чезнеха.

— Е, това е краят, Сам Майтапер — изрече нечий глас до него.

И ето че тук бе Фродо, блед и изтощен, ала същият както преди; в очите му вече нямаше ни напрежение, ни лудост, ни страх — само мир и покой. Товарът бе паднал. Отново се завръщаше милият господар от сладките дни в Графството.

— Господарю! — викна Сам и падна на колене. Сред цялата гибел на света, в този миг усещаше само радост, огромна радост. Товарът бе изчезнал. Господарят му беше спасен; отново беше свободен както преди. Сетне Сам забеляза осакатената кървяща ръка. — Бедната ви ръка! — възкликна той. — А нямам с какво да я превържа, да я облекча. Бих предпочел да ми отхапе цялата китка вместо вашия пръст. Но той вече изчезна, изчезна безвъзвратно, завинаги.

— Да — каза Фродо. — Но спомняш ли си словата на Гандалф: Ам-гъл тепърва може да стори още нещо? Без него, Сам, не бих могъл да унищожа Пръстена. В самия край Задачата щеше да се провали. Затуй да му простим! Задачата е изпълнена и всичко отмина. Радвам се, че си тук с мен. Тук, където всичко свършва, Сам.

Глава 4Полето на Кормален

Бесните пълчища на Мордор обграждаха хълмовете отвред. Пълководците на Запада тънеха сред прииждащите вълни. Червеното слънце едва блещукаше и мрачните сенки на смъртта покриваха земята под крилете на Назгулите. Арагорн стоеше под знамето си безмълвен и суров, сякаш унесен в мисли за далечни или отдавна отминали неща; ала очите му просветваха като звезди, що сияят все по-ярко с настъпването на нощта. Застанал на върха на хълма, Гандалф бе бял и хладен, нито една сянка не спираше над него. Набегът на Мордор се разбиваше като вълна пред обсадените хълмове, хиляди гласове ревяха като мощен прилив сред разрухата и трясъка на оръжия.

Гандалф се размърда, сякаш пред очите му внезапно се бе разкрило някакво видение; обърна се и погледна на север, където небесата бяха бледи и ясни. Сетне вдигна ръце и мощният му глас се извиси над гълчавата: Орлите идат! И безброй гласове отвърнаха с вик: Орлите идат! Орлите идат! Мордорските войски погледнаха нагоре и се зачудиха каква ли ще е тази поличба.

Зададе се Гуаихир, Господарят на вятъра, и брат му Ландровал, най-огромен сред Орлите на Севера, най-могъщ сред потомците на стария Торондор, що някога, в младите дни на Средната земя, градял гнездата си по недостъпните върхари на Околните планини. Подир тях в дълги стремителни колони се задаваха васалите им от северните планини, понесени в налетелия вихър. Ятото им изведнъж се спусна от висините право срещу Назгулите и когато отминаха хълма, напорът на широките им криле зашумя като буря.

Но Назгулите се завъртяха, побягнаха и изчезнаха в сенките на Мордор, дочули внезапния страхотен зов на Черната кула; и в същия миг всички армии на Мордор се стъписаха, съмнение сграбчи сърцата им, смехът им секна, ръцете им затрепериха и се отпуснаха. Силата, що ги тласкаше напред и ги изпълваше с омраза и ярост, се бе разколебала, волята и ги напускаше; поглеждайки сега в очите на противниците, те виждаха гибелен блясък и ги обземаше страх.

Тогава всички пълководци на Запада се провикнаха в един глас, защото насред мрака нова надежда бе изпълнила сърцата им. Гондорски рицари, Рохански конници, Дунеданци от Севера се спуснаха на плътни отряди от обсадените хълмове срещу разколебания враг и разкъсаха гъмжилото с напора на свирепите си копия; Но Гандалф вдигна ръце и отново викна с ясен глас:

— Спрете, мъже на Запада! Спрете и чакайте! Удари съдбовният час.

И преди да довърши, земята се разтърси под нозете им. Сетне високо над Кулите на Черната порта, далеч над планините, в небето стремително бликна нагоре необятен, чутовен мрак, осеян с примигващи пламъци. Земята стенеше и тръпнеше. Зъберните кули се люшнаха, заклатиха се и рухнаха; сгромоляса се мощната стена; Черната порта стана на куп развалини; и от далечината, ту глух, ту по-силен, ту огласящ облаците, долетя трепнещ грохот, рев, протяжен отекващ тътен на гибел и разруха.

— Свърши се царството на Саурон! — изрече Гандалф. — Носителят на Пръстена е изпълнил Задачата.

А пълководците се взряха на юг към страната Мордор и им се стори, че пред черната плащаница на облаците още по-черна се надига чудовищна сенчеста фигура, непроницаема, увенчана с мълнии, изпълваща цялото небе. Огромна се извиси тя над света и протегна към тях с титанична заплаха страховита, ала безсилна ръка — още преди да се склони над тях, налетя мощен вятър, издуха я и тя изчезна; сетне настъпи мълчание.

Пълководците сведоха глави; а когато отново ги надигнаха — гледай ти! — враговете бягаха и мощта на Мордор се пръскаше като прах по вятъра. Тъй става, когато смърт порази подутата люпеща твар, що свързва като душа целия гъмжащ мравуняк — без нея мравките се лутат безразсъдно и сетне немощно умират; тъй и изчадията на Саурон, орки, троли и поробени с магия зверове се втурнаха насам-натам обезумели; някои се посичаха сами, хвърляха се в ямите или изгубили надежда, бягаха с вой да се укрият из дупки и мрачни кътчета. Ала мъжете от Рун и Харад, от Изтока и Юга, видяха краха на войната и огромното величие и слава на западните пълководци. Ония, що най-дълго и усърдно бяха служили на злото, ненавиждаха Запада, ала бяха горди и храбри. Сега те на свой ред се сбраха за сетна съпротива в отчаяната битка. Но повечето побягнаха на изток — кой както може: мнозина захвърлиха оръжието и запросиха милост.

А Гандалф, оставяйки командите и сраженията на Арагорн и другите владетели, застана на хълма и нададе зов; от висинето долетя и застана пред него огромният орел Гуаихир — Господарят на вятъра.

— Два пъти си ме носил, Гуаихир, приятелю — каза Гандалф. — Ако се съгласиш, третият ще е най-достоен. Едва ли ще ти се сторя по-голям товар, отколкото над Зиракзигил, където излетя прежният ми живот.

— Ще те нося — отвърна Гуаихир — накъдето искаш, та дори да беше от камък.

— Идвай тогава и нека дойдат с нас брат ти и неколцина от най-бързите сред вашето племе! Трябва да сме по-бързи от вятъра, за да изпреварим крилете на Назгулите.

— Повял е Севернякът, но ще го надбягаме — каза Гуаихир.

Той вдигна Гандалф и се стрелна на юг, а подир него литнаха Ландровал и младият бързокрил Менелдор. Минаха над Удун и Горгорот и съзряха под себе си цялата страна в хаос и разруха, а отпред Съдбовният връх пламтеше и бълваше огън.

— Радвам се, че си тук с мен — каза Фродо. — Тук, където всичко свършва, Сам.

— Да, с вас съм, господарю — каза Сам, полагайки нежно в скута си ранената ръка на Фродо. — И вие сте с мен. И пътешествието свърши. Но не искам да се предавам след толкова много път. Някак си няма да ми прилича, нали разбирате.

— Може би, Сам — отвърна Фродо, — но така е в тоя свят. Надеждите гаснат. Идва край. Вече не ни остава дълго да чакаме. Изгубени сме сред падение и разруха и няма път за бягство.

— Е, господарю, можем поне да се поотдалечим от това опасно място, от тоя Съдбовен процеп, ако така му е името. Можем, нали? Хайде, господин Фродо, дайте поне да слезем по пътеката!

— Отлично, Сам. Ще дойда, щом искаш да вървиш — каза Фродо.

Двамата се надигнаха и бавно слязоха по криволичещия път; докато наближаваха тръпнещото подножие на Планината, от Самат Наур блъвна огромен облак от пушек и пара, конусът се раздра отстрани и чудовищно огнено извержение се изля в бавен тътнещ водопад по източния склон.

Фродо и Сам не можеха да продължат напред. Последните им духовни и телесни сили бързо се изчерпваха. Бяха достигнали нисък пепеляв хълм, струпан в подножието на Планината; но по-нататък нямаше спасение. Сега той се бе превърнал в островче, което нямаше да изтрае дълго сред гибелта на Ородруин. Земята бе зейнала от всички страни и от дълбоки разломи и ями избликваха пушеци и изпарения. Планината се гърчеше зад тях. Огромни пукнатини раздираха склоновете й. Бавни огнени реки се спускаха по надолнището към тях. Скоро щяха да ги погълнат. Гореща пепел се сипеше като дъжд.

Спряха; Сам погали ръката на господаря си, която не бе изпуснал нито за миг. Сетне въздъхна:

— В каква приказка бяхме, а, господин Фродо? Как ми се иска да я чуя! Мислите ли, че ще казват: А сега е ред на легендата за Фродо Деветопръсти и Пръстена на Съдбата! И тогава всички ще замлъкват като нас в Ломидол, когато ни разказваха легендата за Берен Едноръки и Безценния Камък. Как ми се иска да я чуя! И се питам как ли ще продължи подир нас.

Но докато се мъчеше с тия думи да пропъжда страха докрай, очите му все блуждаеха на север — на север, към извора на ветровете, където далечното небе се проясняваше, а хладният порив се превръщаше в ураган и подгонваше мрака и облаците на разрухата.

И тъй ги видя отдалеч Гуаихир със зоркия си поглед, когато долетя с побеснелия вятър, и презрял небесните заплахи закръжи из въздуха — две дребни, изгубени тъмни фигурки, стиснали ръка в ръка на малкия хълм, докато светът с пъшкане се тресеше под тях и наблизо прииждаха огнени реки. И тъкмо когато ги откри и връхлетя надолу, видя ги да рухват — може би изтощени, може би задавени от пушеци и жега, а може би просто поразени най-сетне от отчаянието, закриваха очи пред смъртта.

Лежаха един до друг; а надолу се стрелна Гуаихир, надолу летяха Ландровал и бързият Менелдор; и насън, без да знаят каква участ ги е сполетяла, скиталците бяха вдигнати и понесени надалеч от мрака и огъня.

Когато се събуди, Сам откри, че лежи на някаква мека постеля, но над него тихо се полюшваха клонести буки и през младите им листа проблясваха златистозелени слънчеви лъчи. Сладки аромати се смесваха и изпълваха въздуха.

Той си припомни това благоухание — дъха на Итилиен — и промърмори:

— И таз добра! Колко ли съм спал?

Защото ароматът го бе върнал към онзи ден, когато бе наклал огънче на припек под склона; за миг всичко останало бе изпаднало от пробуждащата се памет. Протегна се и дълбоко си пое дъх.

— Ама какъв сън сънувах! — рече си той. — Добре, че се събудих!

Сепна се и чак сега видя, че Фродо лежи край него, потънал в спокоен сън. Едната ръка бе отметнал под главата си, другата лежеше над завивката. Това бе дясната ръка и безименият пръст липсваше.

Всички спомени нахлуха като порой и Сам се провикна:

— Не е било сън! Къде сме тогава?

А нечий глас тихо изрече изотзад:

— В земите на Итилиен под грижите на краля; и той ви чака.

С тия думи пред него застана Гандалф, облечен в бяло; сега брадата му сияеше като чист сняг в проблясващите през листата слънчеви лъчи.

— Е, почтени Самознай, как се чувстваш? — добави той.

Но Сам се отпусна по гръб, загледа го със зяпнала уста и дълго не можа да отговори от смайване и велика радост. Накрая думите се процедиха през свитото му гърло:

— Гандалф! Мислех те за мъртъв! Всъщност мислех и себе си за мъртъв. Нима е изчезнала всяка печал? Какво е станало със света?

— Една огромна Сянка си замина — каза Гандалф, сетне се разсмя и гласът му бе като музика или като звън на вода сред пресъхнали земи; и докато Сам слушаше, дойде му наум, че от безброй дни не е чувал смях, този звук на чиста радост. Той се лееше в ушите му като ехо от всички веселби, които някога бе преживявал. Ала вместо да се разсмее с него, избухна в ридания. А после, както благодатен дъжд отминава с пролетния вятър и слънцето грейва още по-ярко, тъй и сълзите му секнаха, бликна смях и с този смях той рипна от ложето.

— Как се чувствам? — викна той. — Е, не знам как да го кажа. Усещам… усещам… — размаха ръце из въздуха — усещам се лек, сякаш пролет е дошла подир зимата и слънцето огрява листата; сякаш пеят фанфари и арфи и звънят всички песни, които съм чувал някога! — Той млъкна и се обърна към своя господар. — Но как е господин Фродо? Не е ли срамота, дето тъй пострада горката му ръка? Но се надявам, че инак всичко е наред. Жестоки изпитания преживя.

— Да, инак всичко е наред — изрече Фродо, седна и се разсмя на свой ред. — Бях задрямал, докато те чаках, Сам, сънливец такъв. Събудих се още рано сутринта, а вече трябва да отива към пладне.

— Пладне? — повтори Сам и се опита да пресметне. — Пладне, но на кой ден?

— Четиринадесетият от Новата година или, ако предпочиташ, осмият ден от април по летоброенето на Графството6 — каза Гандалф. — Но в Гондор Новата година вече винаги ще започва от двадесет и пети март, когато рухна Саурон, а вие бяхте изтръгнати от огъня и донесени при краля. Той се погрижи за вас и сега ви чака. Ще пирувате заедно. Когато бъдете готови, ще ви отведа при него.

— Кралят? — запита Сам. — Какъв крал, кой е той?

— Кралят на Гондор и владетелят на Западните земи, който си възвърна цялото древно кралство — отвърна Гандалф. — Той скоро ще потегли за коронацията си, но изчаква вас.

— Какво ще облечем? — обади се Сам; не виждаше нищо друго освен старите парцаливи дрехи, с които бяха пътували, сгънати сега на земята край постелята им.

— Дрехите, с които сте пътували към Мордор — каза Гандалф. — Дори и оркските дрипи, които си носил в черните земи, Фродо, ще бъдат съхранени. Нито коприни и дантели, нито брони и гербове могат да се изравнят с тях по слава. Но по-късно може и да ви намерят други костюми.

После той им протегна ръце и те видяха, че в едната сияе скрита светлина.

— Какво имаш там? — възкликна Фродо. — Да не би…

— Да, донесох ви съкровищата. Намерихме ги у Сам, когато ви спасихме. Даровете на Владетелката Галадриел: твоята стъкленица, Фродо, и твоята кутийка, Сам. И което най ще ви зарадва — непокътнати са.

След като се измиха, облякоха и похапнаха, хобитите последваха Гандалф. Излязоха от буковата горичка, в която бяха спали, и се озоваха на грейнала под слънцето широка зелена морава, оградена от снажни дървета с тъмни корони, отрупани с алени цветове. Зад себе си чуваха песента на водопад, а отпред бързо се носеше поток с цъфнали брегове, сетне достигаше разлистената гора и изчезваше под клонестите сводове, през които прозираше далечен блясък на вода.

Като стигнаха просеката, те с изненада забелязаха рицари в лъскави ризници и високи стражи в сребристочерни одежди, които се поклониха пред тях и ги приветстваха като почетни гости. После един от тях засвири с дълга тръба и тримата минаха през дървесната арка край пеещия поток. Тъй стигнаха до просторна зелена равнина, а отвъд нея в сребриста мараня лежеше широка река, от която се надигаше дълъг горист остров с множество кораби, закотвени край бреговете му. А в полята пред тях огромна армия бе строена в редици и отряди, заблестели под слънцето. И щом хобитите наближиха, мечове излетяха от ножниците, копия се разтърсиха, рогове и фанфари запяха, а многогласният човешки хор закрещя на различни езици:

И тъй, с пламнали от нахлулата кръв лица, с блеснали от изумление очи, Фродо и Сам продължиха напред и видяха, че сред шумната войска са издигнати три високи трона от зелени чимове. Зад десния трон се развяваше зелено знаме с волно препуснал бял кон; отляво на син фон по морето плаваше сребърен кораб с формата на лебед; а зад най-високия трон в средата вятърът люшкаше голям флаг с разцъфнало бяло дърво на черен фон, а над него сияйна корона и седем блеснали звезди. На трона седеше мъж в ризница, без шлем, но с дълъг меч, положен на коленете. Когато наближиха, той се изправи. Едва тогава го познаха, толкова бе променен — висок, с радостно лице, царствен, властелин човешки с тъмна коса и сиви очи.

Фродо изтича насреща му, последван плътно от Сам.

— Е, това пък ако не е върхът! — възкликна градинарят. — Бързоход, ако не ме лъжат очите!

— Да, Сам, Бързоход — отвърна Арагорн. — Много път изминахме от Брее, където не ти се понрави видът ми, нали? Дълъг път за всички ни, но вашият бе най-мрачен.

Сетне, за изненада и крайно изумление на Сам, той преклони коляно пред тях; протегна десницата на Фродо, а лявата ръка на Сам, поведе ги към трона и като ги настани на него, обърна се към сбраните бойци и пълководци и викът му проехтя над войската:

— Славете ги с велика слава!

А когато радостният вик проехтя и заглъхна отново, за окончателно и пълно задоволство и чиста радост на Сам, един гондорски менестрел излезе напред, коленичи и поиска разрешение да запее. О, чудо! Ето що рече:

— Слушайте! Владетели, рицари и доблестни славни мъже, крале, принцове и честни хора от Гондор и конници от Рохан, и вие синове на Елронд и Дунеданци от Севера, елфи и джуджета, и благородни сърца от Графството, и всички волни люде на Запад, слушайте сега моята песен. Ще пея за Фродо Деветопръсти и Пръстена на Съдбата.

А когато Сам чу това, гръмко се разсмя от върховна радост, стана и се провикна:

— О, велика слава и блясък! Всичките ми желания се сбъднаха!

И после заплака.

И цялата армия се разсмя и заплака, а сред веселието и сълзите ясният глас на менестрела се надигна като звън на злато и сребро и всички притихнаха. И той им пя, ту на елфически език, ту на Западния, докато наранени от сладките думи, сърцата им не преляха и радостта бе остра като меч и мислите им отлетяха натам, где болка и наслада текат една до друга, а сълзите са благодатно вино.

И накрая, когато Слънцето се търкулна по небосвода и дърветата протегнаха дълги сенки, той свърши.

— Славете ги с велика слава! — изрече поетът и коленичи.

Тогава Арагорн се изправи, цялата армия се надигна и всички минаха в приготвените шатри за пир и веселба до края на деня.

Отведоха Фродо и Сам в една странична палатка, там старите им дрехи бяха свалени, ала слугите ги сгънаха и с почит ги прибраха настрани; дадоха им чисти одежди. После се появи Гандалф и за учудване на Фродо носеше в ръцете си меча, елфическия плащ и митрилната ризница, които му бяха отнети в Мордор. За Сам донесе позлатена стоманена ризница и елфическия му плащ, изчистен от петна и драскотини; после положи пред тях два меча.

— Не искам никакъв меч — каза Фродо.

— Задължително е, поне тази вечер — възрази Гандалф.

Тогава Фродо взе малкия меч, който Сам бе положил край него в Кирит Унгол.

— Подарявам ти Жилото, Сам — каза той.

— Не, господарю! На вас го даде господин Билбо и не бива да го разделяте от сребърната ризница; пък и той не би искал никой друг да го носи сега.

Фродо отстъпи; а Гандалф, сякаш им бе оръженосец, коленичи и ги препаса с мечовете, после се изправи и ги увенча със сребърни коронки. Когато привършиха с обличането, потеглиха към пиршеството; там седнаха на кралската трапеза заедно с Гандалф, крал Еомер Рохански, принц Имрахил и всички пълководци; там бяха и Гимли с Леголас.

Но когато след Минутата на мълчание донесоха виното, пристигнаха и двама оръженосци да обслужват кралете; така поне изглеждаше от пръв поглед — единият бе облечен в сребро и самур като Стражите на Минас Тирит, а другият в бяло и зелено. Но Сам се зачуди що ли търсят такива млади момчета в армията от снажни мъже. А после, като наближиха така, че ясно да ги различи, той изведнъж се провикна:

— Ама гледайте, господин Фродо! Вижте ги! Да пукна, ако това не е Пипин! Господин Перегрин Тук, исках да кажа, и господин Мери! Колко са пораснали! Божичко! Виждам аз, че и други имат какво да поразкажат.

— Имаме наистина — обърна се към него Пипин. — И ще започнем разказа веднага след края на пиршеството. Междувременно поразпитайте Гандалф. Вече не е такъв мълчаливец както преди, макар че по-често се смее, отколкото приказва. Засега двамата с Мери сме заети. Забелязали сте, надявам се, че сме рицари на Града и Пределите.

Най-сетне радостният ден свърши; когато Слънцето залезе, а кръглата Луна бавно изплува над мъглите на Андуин и пръсна искри по тръпнещите листа, Фродо и Сам седнаха под шепнещите дървета сред аромата на прекрасния Итилиен; до късна нощ разговаряха с Мери, Пипин и Гандалф, а по някое време към тях се присъединиха Леголас и Гимли. Така Фродо и Сам узнаха много от онова, що се бе случило с Отряда след разпадането на задругата в онзи тежък ден на Парт Гален край водопада Раурос; и колкото повече разпитваха, толкова повече неща имаше за разправяне.

Орки, говорещи дървета, безкрайни степни левги и препускащи конници, блеснали пещери, бели кули и златни чертози, битки и могъщи кораби с издути платна — всичко това прелиташе пред очите на Сам, докато съвсем го замая. Но сред всички тия чудеса той непрестанно се връщаше към удивлението от ръста на Мери и Пипин; накрая ги накара да се премерят с него и Фродо. Сетне се почеса по главата.

— Не мога да го разбера, на вашата възраст! Но това си е — джудже да стана, ако не сте три инча по-високи, отколкото ви се полага.

— Джудже едва ли ще станеш — заяви Гимли. — Но какво ви казвах? Не могат простосмъртни да пият от еликсирите на ентите и да се надяват, че ще им се размине като след халба бира.

— Еликсирите на ентите? — повтори Сам. — Пак започвате с тия енти; ама какви са те, хич не ми е ясно. Че то седмици ще ни трябват, додето преглътнем всички тия истории!

— Без седмици няма да мине — съгласи се Пипин. — А после ще трябва да заключим Фродо в някоя кула на Минас Тирит, докато опише всичко. Инак ще забрави половината и горкият стар Билбо ще бъде ужасно разочарован.

Накрая Гандалф стана.

— Ръцете на краля са ръце на целител, скъпи приятели — каза той. — Но вие бяхте на прага на смъртта, преди да ви позове обратно, напрягайки цялата си сила, и да ви тласне в сладката забрава на съня. И макар че спахте дълго и блажено, отново иде време за сън.

— Това се отнася не само до Фродо и Сам — обади се Гимли, — но и до теб, Пипин. Обичам те, та макар и само заради незабравимите мъки, сред които те гоних. Не ще забравя и как те намерих на хълма след последната битка. Да не бе Гимли Джуджето, щяхме да те изгубим завинаги. Но сега поне знам как изглежда хобитов крак, стърчащ от камара трупове. А когато отместих онова огромно туловище, сметнах те за мъртъв. Бях готов да си оскубя брадата. Едва от вчера си на крак. Марш сега в леглото! И аз ще си лягам.

— А аз — каза Леголас — ще бродя из горите на тая прекрасна земя и тъй ще си почина. В бъдните дни, ако разреши моят елфически владетел, мнозина от нашия народ ще дойдат насам; а дойдем ли, ще настъпи благословено време. Време… месец, поколение, век човешки. Но Андуин е наблизо, а Андуин води към Морето. Към морето!

И с тази песен Леголас се спусна надолу по хълма.

Останалите също си тръгнаха, а Фродо и Сам се върнаха да спят. На сутринта се събудиха, изпълнени с покой и надежда и още дълги дни останаха в Итилиен. Полето на Кормален, където лагеруваше армията, беше близо до Хенет Анун. Нощем чуваха как потокът скача през водопада, втурва се през скалната порта и пресича китните поля, за да се влее в талазите на Андуин край острова Каир Андрос. Бродейки насам-натам, хобитите отново посещаваха местата, през които бяха минали; а Сам все се надяваше сред сенчестите гори или на някоя закътана полянка да зърне огромния Земеслон. Когато узна, че при обсадата на Гондор е имало стотици от тия чудовища, но всички са били унищожени, сметна го за печална загуба.

— Е, сигурно няма начин човек да е навсякъде едновременно — каза той. — Но явно много съм пропуснал.

Междувременно армията се готвеше за завръщане към Минас Тирит. Морните отпочиваха, ранените оздравяваха. Мнозина бяха водили тежки битки със сетните нашественици от Изтока и Юга до пълния им разгром. А последни се бяха завърнали ония, които бяха навлезли в Мордор да разрушат крепостите по северните граници.

Но най-сетне, към края на април, пълководците на Запада отново поеха на път; заедно с хората си се качиха на кораби и от Каир Андрос се спуснаха по Андуин към Осгилиат. Там престояха един ден, а на следващия достигнаха зелените поля на Пеленор и отново видяха белите кули под високия Миндолуин, Града на Гондорските мъже, последния спомен за Задмория, минал през мрак и огън, за да изгрее в новия ден.

И тук, сред ранните мъгли над полето, разпънаха шатри и зачакаха утрото; настъпваше май и кралят щеше да мине през портите в часа на изгрева.

Глава 5Кралят и Наместникът

Над Гондор бяха надвиснали съмнения и ужас. Ясното време и грейналото слънце изглеждаха като подигравка за хората, в чиито дни почти не бе останала надежда и които всяка сутрин очакваха съдбовни вести. Владетелят им бе мъртъв и изгорен, тялото на Роханския крал лежеше в крепостта им, а новият крал бе дошъл през нощта и пак бе потеглил на бой срещу тъй мрачни и страховити сили, че никаква доблест нямаше власт да ги покори. Новини не идваха. Откак армията напусна Моргулската долина и пое по северния път в сянката на планините, нито един пратеник не се бе завърнал, никаква вест не бе долетяла за онуй, що ставаше сред злокобния Изток.

Два дни след потеглянето на пълководците лейди Еовин заръча на болногледачките да й донесат одеждите и никакви увещания не я удържаха в постелята; когато я облякоха и укрепиха ръката й на платнена превръзка, тя отиде при Управителя на Домовете на изцелението.

— Благородни целителю — каза му, — огромен смут ме е обзел и повече не мога да лежа бездейно.

— Лейди — отвърна той, — още не сте оздравяла, а ми заръчаха да положа за вас специални грижи. Още седем дни не биваше да ставате от леглото, така ми наредиха. Моля ви да се върнете.

— Здрава съм — каза тя. — Здрава съм поне телесно, ако не броим лявата ми ръка, а тя ще се оправи. Но пак ще заболея, ако не намеря какво да върша. Няма ли вести от сраженията? Жените нищо не могат да ми кажат.

— Няма вести — потвърди Управителят — освен това, че владетелите са потеглили към Моргулската долина; хората казват, че начело бил новият пълководец от Севера. Велик благородник е той и целител; чудно ми е, че лекарска десница може да върти и меча. Не се среща подобно нещо из Гондор в наши дни, макар някога да е било и тъй, ако не лъжат древните предания. Но вече дълги години ние, целителите, търсим само лек за раните, нанесени от мечоносците. Не че и без тях не ни е малко работата — светът е пълен с недъзи и злощастия, та не ни трябват и тия, които носят войните.

— За война не са нужни двама врагове, Управителю, и един стига — отвърна Еовин. — А който няма меч, може да загине от меча. Нима тук, в Гондор, само ще събирате билки, докато Мрачният владетел събира армии? И знай, че невинаги е добро да си здрав телесно. Както и невинаги е зло да загинеш в битка, дори сред ужасни страдания. Ако ми бяха позволили в тоя мрачен час, бих избрала второто.

Управителят се взря в нея. Снажна се изправяше тя, с блеснали очи на бялото лице, със стиснат юмрук, както се бе обърнала да погледне през източните прозорци. Той въздъхна и поклати глава. След кратко мълчание тя се обърна към него:

— Няма ли неотложни дела? Кой управлява Града?

— Не знам точно — отвърна той. — Тия работи не ме вълнуват. С Роханските конници е останал някакъв воевода, а за бойците на Гондор чух, че отговаря владетелят Хурин. Но Наместник на града по право е господарят Фарамир.

— Къде мога да го намеря?

— В този дом, лейди. Той бе тежко ранен, но вече е на път да оздравее. Не знам обаче…

— Ще ме заведете ли при него? Тогава ще знаете.

Владетелят Фарамир се разхождаше сам из градината на Домовете на изцелението и под топлите слънчеви лъчи усещаше как в жилите му се влива нов живот; ала сърцето му бе натегнало и той се взираше отвъд стените, на изток. Когато Управителят се приближи и изрече името му, той се обърна и видя лейди Еовин Роханска; жалост го изпълни, защото видя, че е ранена, а ясният му взор долови в нея скръб и смут.

— Господарю — каза Управителят, — това е лейди Еовин Роханска. Тя препускаше в битката до краля, бе тежко ранена и сега е под мои грижи. Ала не е доволна и желае да разговаря с Наместника на Града.

— Не го разбирай погрешно, господарю — каза Еовин. — Не липсата на грижи ме гнети. Едва ли има по-хубав дом за ония, що дирят изцеление. Но не мога да лежа в клетка сред леност и безделие. В битката дирех смърт. Ала не загинах, а битката продължава.

По знак на Фарамир Управителят се отдалечи с поклон.

— Що искаш да сторя, лейди? — запита Фарамир. — И аз съм в плен на целителите.

Той се вгледа в нея и тъй като беше дълбоко жалостив, стори му се, че тая красота в скръбта всеки миг ще разкъса сърцето му. А тя го погледна и видя печалната нежност в очите му, ала в същото време разбра, че е израснал сред воини, че нито един от Конниците на Пределите не би могъл да се мери с него в сражение.

— Що искаш? — повтори той. — Ако е в моя власт, ще го сторя.

— Моля те да заповядаш на този Управител да ме пусне оттук — отвърна тя; но макар словата да бяха все тъй горделиви, сърцето й потръпна и тя за пръв път се усъмни в себе си. Досещаше се, че този снажен, суров и нежен мъж може да я помисли просто за капризна като дете, което още няма волята да довърши докрай скучната задача.

— И аз съм под грижите на Управителя — каза Фарамир. — Пък и още не съм поел властта над Града. Но дори да не бе така, пак бих се вслушал в неговия съвет и само в крайна нужда бих оспорвал волята му по въпроси на лечебното изкуство.

— Но аз не диря изцеление — каза тя. — Искам да препусна на бой като брат си Еомер или дори като крал Теоден — той загина и се сдоби със слава и покой.

Късно е, лейди, да догонваш пълководците, дори и да имаше тая сила — отвърна Фарамир. — Но смъртта в битка все още може да сполети всички ни, независимо дали го желаем, или не. Най-добре ще се подготвиш да я посрещнеш посвоему, ако в останалото време се подчиняваш на Целителя. Двамата с теб трябва да изтърпим часовете на очакване.

Тя не отговори, но нещо в нея се размекна, сякаш люта слана отстъпваше пред първото неясно предвестие за пролет. От окото й се отрони сълза и се стече по бузата като блеснала дъждовна капка. Леко се сведе гордата й глава. Сетне тихо, сякаш не нему, а на себе си, тя изрече:

— Но целителите искат да лежа в постеля още седем дни. А прозорецът ми не гледа на изток.

И сега от устните й звучеше гласът на скръбна девойка.

Фарамир се усмихна, макар сърцето му да преливаше от жалост.

— Прозорецът ти не гледа на изток. Това може да се поправи. Такава заповед мога да дам на Управителя. Ако останеш под нашите грижи в този дом и почиваш, лейди, тогава ще се разхождаш из градината когато пожелаеш, и ще гледаш на изток, накъдето отлетяха всичките ни надежди. И тук ще ме завариш да се разхождам и да чакам, загледан на изток като тебе. Ще облекчиш грижите ми, ако понякога разговаряш или просто повървиш с мен.

Тя вдигна глава и отново го погледна в очите; бледото й лице поруменя.

— Как да облекча грижите ти, владетелю? Не бих желала да разговарям с никого сред живите.

— Искаш ли да ти отговоря прямо? — запита той.

— Искам.

— Тогава, Еовин Роханска, ще ти кажа, че си красива. Из нашите планински долини има чудни ярки цветя и още по-чудни девойки, ала до днес не съм виждал в Гондор ни цвете, ни жена — тъй нежна и тъй скръбна. Може би остават само няколко дни, преди мракът да се стовари над света, и когато дойде този час, надявам се да устоя твърдо; но сърцето ми ще е по-леко, ако мога да те виждам, додето Слънцето още сияе. Защото двамата е теб сме минали под крилете на Сянката и една и съща ръка ни изтръгна назад.

— Уви, не и мен, владетелю! — каза тя. — Сянката продължава да тегне върху мен. Не дири от мен изцеление. Дева-воин съм аз и няма нежност в ръката ми. Но благодаря ти поне за това, че не ще трябва да стоя в стаята. Ще се разхождам с разрешение от Наместника на Града.

Тя се поклони и тръгна към дома. А Фарамир дълго се разхожда самотен из градината и сега взорът му се стремеше по-често към сградата, отколкото към източната стена.

Когато се върна в стаята си, той повика Управителя и изслуша всичко, каквото се знаеше за девойката от Рохан.

— Но не се съмнявам, господарю — каза Управителят, — че ще научите повече от полуръста, който лежи при нас; казват, че участвал в похода на краля и стоял до дамата чак докрай.

И тъй, Мери се срещна с Фарамир и двамата разговаряха до вечерта. Фарамир узна много, повече дори от онуй, що казваха словата, и му се стори, че вече разбира донякъде скръбта и безпокойството на Еовин Роханска. А в прекрасната привечер двамата с Мери излязоха на разходка из градината, ала тя не се появи.

Но когато на сутринта излезе от дома, Фарамир я видя на стената; беше облечена в бяло и блестеше под слънчевите лъчи. Повика я, тя слезе и двамата дълго крачиха по тревата, присядаха под някое зелено дърво — ту мълчаливи, ту унесени в разговор. И от този ден това се повтаряше ежедневно. А Управителят гледаше от прозореца си и сърцето му се възрадва, защото той беше целител и сега задачата му ставаше по-лека; и наистина, колкото и да тегнеха заплахи и зли предчувствия в сърцата на останалите, тия двама от пациентите му ден след ден разцъфтяваха и укрепваха.

И тъй настана петият ден, откакто лейди Еовин бе срещнала Фарамир; двамата отново стояха на стената на Града и гледаха навън. Още нямаше вести и всички сърца бяха натежали. И времето вече не беше ясно. Застудяваше. Налетелият през нощта северен вятър пронизваше до кости и продължаваше да се засилва; а земите наоколо изглеждаха сиви и пусти.

Носеха топли дрехи и дебели плащове, а лейди Еовин бе наметнала и широка синя мантия с цвета на бездънното небе в лятна нощ, осеяна със сребърни звезди по горния и долния ръб. Фарамир бе заръчал да донесат тая дреха и сам бе загърнал девойката с нея; както бе застанала тук, край него, тя му се стори безкрайно красива и царствена. Мантията бе изтъкана за майка му, Финдуилас Амротска, която бе починала още млада; носеше му спомена за красота в отдавна отминали дни и за първа печал, ала му се струваше най-подходящата одежда за хубостта и скръбта на Еовин.

Тя потръпна в звездната мантия и над сивите земи погледна на север, към извора на хладния вятър, където ясно блестяха далечни звезди.

— Какво дириш, Еовин? — запита Фарамир.

— Не е ли нататък Черната порта? — отвърна тя. — И не трябваше ли той вече да е стигнал дотам? Седем дни минаха, откакто потегли.

— Седем дни повтори Фарамир. — Но не мисли зле за мен, ако ти кажа: те ми донесоха и радост, и болка, каквато не съм и очаквал да позная. Радостта да те видя; а болка, защото наистина мрачно тегнат над нас страховете и съмненията на тия злокобни дни. Еовин, не искам светът да свърши сега, не искам да изгубя тъй скоро онуй, що намерих.

— Да изгубиш онуй, що си намерил, владетелю? — отвърна тя; гледаше го умислено с нежните си очи. — Не знам какво си намерил в тия дни, та да го изгубиш. Но хайде, приятелю, нека не говорим за това! Да помълчим! Застанала съм на някакъв гибелен ръб и в бездната под нозете ми царува непрогледен мрак, ала не знам има ли светлина зад мен. Все още не мога да се обърна. Очаквам някаква поличба.

— Да, всички ние чакаме поличбата — каза Фарамир.

Повече не изрекоха нито дума; и както стояха на стената, стори им се, че вятърът замира, Слънцето помръква, наоколо притъмнява и всичко стихва из Града и полята — ни вятър, ни глас, ни шепот на лист, ни дори собствения си дъх дочуваха; даже и сърцата им бяха замрели. Времето спря.

И както стояха, ръцете им се срещнаха и сплетоха, без те да усетят. Чакаха, чакаха незнайно какво. Изведнъж им се стори, че над хребетите на далечните планини се надига нова исполинска планина от мрак, надвиснала като вълна, готова да погълне света, а по върховете й проблясваха мълнии; сетне тръпка пробяга из земната твърд и те усетиха как се люшват стените на Града. Сякаш въздишка се надигна от околните поля и сърцата им внезапно затуптяха отново.

— Това ми напомня за Нуменор — каза Фарамир и сам се удиви, че е заговорил.

— За Нуменор? — повтори Еовин.

— Да, за потъналата страна на Задмория и за огромната черна вълна от неизброден мрак, която връхлетяла над зелените земи, заливайки хълмовете. Често я сънувам.

— Значи мислиш, че Мракът идва? — запита Еовин. — Неизбродният Мрак?

И тя изведнъж се притисна към него.

— Не — каза Фарамир, като я гледаше в лицето. — Това бе само видение. Не знам какво става. Трезвият разсъдък ми казва, че се е случила велика беда и че идва краят на дните ни. Но сърцето ми казва не; тялото ми е леко, изпълва ме радост, неподвластна на разума. Еовин, Еовин, Бяла лейди Роханска, в този час не вярвам, че мракът може да продължи!

Той се приведе и я целуна по челото.

И тъй стояха те върху стените на Града на Гондор, а наоколо се надигна и зафуча мощен вятър и дългите им коси, гарвановочерна и златна, се развяха и сплетоха. Сянката изчезна, Слънцето се разбули и плисна светлина; водите на Андуин заблестяха като сребро и из всички къщи на Града хората запяха с радостта, бликнала в сърцата им от незнаен извор.

А преди Слънцето да се отдалечи от зенита, откъм Изтока долетя огромен орел, понесъл вести на нечакана вече надежда от владетелите на Запада с вика си:

И по всички улици на Града хората запяха.

Златни бяха следващите дни, пролет и лято се сляха и залудуваха едновременно из полята на Гондор. С препуснали вестоносци от Каир Андрос долетяха новини за всичко, що се бе случило, и Градът се приготви за пристигането на краля. Мери бе повикан да потегли с каруците, които откарваха запаси от провизии към Осгилиат, а сетне ги прехвърляха на кораби за Каир Андрос; но Фарамир не замина, защото вече бе оздравял и поемаше цялата власт на Наместник, макар и само за малко. Длъжен бе да подготви всичко за онзи, който щеше да го замести.

Не замина и Еовин, макар брат й да бе изпратил специален вестоносец с молба да дойде в полето на Кормален. Фарамир се удиви, ала я виждаше рядко, улисан в безброй дела; а тя още живееше в Домовете на изцелението и се разхождаше самотна из градината, лицето й отново бе избледняло и сякаш тя единствена в целия Град беше скръбна и угнетена. Смутен, Управителят на Домовете се обърна към Фарамир.

Тогава Фарамир дойде да я посети, двамата пак застанаха на стената и той й каза:

— Еовин, защо се маеш тук, а не отидеш на веселбата в Кормален отвъд Каир Андрос, където чака брат ти?

— Не знаеш ли? — рече тя.

Но той отвърна:

— Две причини може да има, ала не знам коя е вярна.

А тя каза:

— Не ми се играе на гатанки. Говори по-ясно!

— Щом тъй желаеш, лейди, ще ти кажа, че не отиваш, защото те зове само брат ти, а вече не ще ти донесе радост победният лик на владетеля Арагорн, Елендилов наследник. Или пък защото аз оставам тук, а ти желаеш да си до мен. А може би сама не можеш да избереш между двете причини. Еовин, не ме ли обичаш, или просто не искаш?

— Друг исках да ме обича — отвърна тя. — Но не желая мъжка милост.

— Знам — каза той. — Ти желаеш любовта на господаря Арагорн. Защото той беше величав и могъщ, а ти искаше почести и слава, искаше да се издигнеш високо над нищожните твари, плъзнали по земята. И той ти се струваше възхитителен като велик пълководец пред взора на млад войник. Такъв е — властелин човешки, най-велик мъж на нашето време. Но когато получи от него само разбиране и жалост, ти възжела единствено храбра смърт на бойното поле. Погледни ме, Еовин!

Еовин дълго го гледа с нетрепващ взор и Фарамир изрече:

— Не презирай жалостта, дарена от сърце, Еовин! Но аз не ти предлагам жалост. Защото си благородна и храбра дама и сама си извоювала незабравима слава; а за мене си и дама, надарена с хубост, пред която бледнеят даже словата на елфическия език. И аз те обичам. Някога те съжалявах за скръбта. Ала сега, дори никога да не бе познала скръб, страх и несгоди, дори да бе блажена кралица на Гондор, пак щях да те обичам. Не ме ли обичаш, Еовин?

Тогава сърцето на Еовин омекна или просто тя най-сетне разбра копнежите си. Зимата внезапно отмина и слънцето грейна над нея.

— Стоях в Минас Анор, Кулата на Слънцето — каза тя, — и гледай ти! — Сянката изчезна! Вече не ще бъда дева-воин, не ще препускам с храбрите Конници, нито пък ще диря радост единствено в песните за люта бран. Ще стана целителка и ще обичам всичко, що расне и завързва плод.

— Тя отново погледна Фарамир. — Вече не искам да бъда кралица.

— Добре — радостно се разсмя Фарамир, — защото не съм крал. Ала ако Бялата лейди Роханска склони, ще я взема за съпруга. Склони ли, то нека да пресечем Реката и в идните щастливи дни да заживеем в прекрасния Итилиен, за да го превърнем в градина. Дойде ли Бялата лейди, всичко там ще расте с радост.

— Значи ще трябва да напусна народа си, гондорецо? — запита тя. — Нима искаш твоят горд народ да казва: „Ето владетеля, който укроти дивата дева-воин от Севера! Не можа ли да си избере жена от Нуменорския род?“

— Искам — отвърна Фарамир.

Прегърна я и я целуна под грейналото небе и нехаеше, че са на високата стена, открити за хорските погледи. Наистина мнозина ги видяха как обсипани в лъчи слизат от бойниците и ръка за ръка крачат към Домовете на изцелението.

А на Управителя на Домовете Фарамир каза:

— Виж, лейди Еовин Роханска вече е изцелена.

— Щом е тъй — каза Управителят, — освобождавам я от опеката си, сбогувам се с нея и дано вече никога не я сполети недъг или рана. Оставям я на грижите на Наместника, додето се завърне брат й.

Но Еовин каза:

— А сега, когато трябва да се простим, бих искала да остана. Защото сред всички други тъкмо този Дом стана най-благословен за мене.

И тя остана там до завръщането на крал Еомер.

В Града вече всичко бе готово; отвред се стичаха тълпи, защото вестта бе отлетяла до всички краища на Гондор, от Мин-Римон до Пинат Гелин и далечните морски брегове; който можеше да се държи на нозе, бързаше да пристигне в Града. Улиците бяха отново препълнени от жени и красиви деца, които се завръщаха у дома с наръчи цветя; от Дол Амрот пристигнаха най-изкусните арфисти в цялата страна; идваха музиканти с виоли, флейти и сребърни тръби, сладкогласни певци от долините на Лебенин.

Най-сетне настана вечерта, когато от стените можеха да се видят разпънатите в полето шатри и навсякъде запламтяха фенери, докато множеството очакваше зората. А когато в ясното утро слънцето изгря над източните планини, незабулени вече от сенки, всички камбани запяха и знамена се развяха по вятъра; а от Бялата кула над Гондор за сетен път се издигна ярко сребристият флаг на Наместниците, грейнал като сняг под слънцето, без герб и девиз.

Пълководците на Запада водеха армията си към Града и народът гледаше как се задават редица след редица, искрейки в изгрева и потръпвайки като сребърни вълни. Тъй стигнаха до Портата и спряха на един фурлонг от стените. Пробивът още не бе възстановен, но входът на Града бе преграден с бариера и край нея стояха стражи в сребристочерни одежди с дълги мечове в ръце. Пред бариерата чакаха Фарамир Наместникът, Хурин, Пазител на ключовете, още неколцина гондорски пълководци и лейди Еовин Роханска с Елфошлем и мнозина рицари от Пределите; от двете им страни се тълпяха радостни хора в пъстри премени и с гирлянди от цветя в ръцете.

И тъй, пред стените на Минас Тирит се очерта широко празно пространство, оградено от рицарите и бойците на Гондор и Рохан, от народа, придошъл от Града и всички кътчета на страната. Над множеството се възцари тишина, когато от армията излязоха Дунеданците, облечени в сиво и сребристо; начело бавно крачеше владетелят Арагорн. Беше облечен в черна ризница със сребърен пояс и дълга снежнобяла мантия, закопчана на шията с голям скъпоценен камък, пръскащ отдалеч зелено сияние; беше гологлав, само на челото му светеше звезда, закрепена с изящна сребърна панделка. До него бяха Еомер Рохански, принц Имрахил, Гандалф в бели одежди и четири дребни фигурки, привличащи изумените погледи на народа.

— Не, братовчедке! Не са момченца — каза Йорет на сродницата си от Имлот Мелуи, застанала край нея. — Това са периани от далечната срана на полуръстовете; говори се, че там били славни принцове. Мене питай, нали се грижих за един от тях в Домовете. Дребни са, ала храбри. Да знаеш, братовчедке, един от тях само с оръженосеца си проникнал в Черната страна и се сражавал с Мрачния владетел и опожарил Кулата му, просто да не повярваш. Поне така се разправя из Града. Сигурно ще е онзи, дето върви до нашия Елфически камък. Чух, че били близки приятели. Ама какво чудо е господарят Елфически камък — сурово приказва, да знаеш, но има златно сърце, дето се вика; и ръце на целител. „Ръцете на краля са ръце на целител“, рекох аз и тъй се разкри всичко. А пък Митрандир ми каза: „Ще се запомнят словата ти, Йорет“ и…

Но Йорет не успя да продължи просвещението на селската си сродница, защото, отекна самотна тръба и се възцари гробовна тишина. Откъм Портата се зададоха Фарамир и Хурин Ключопазителя без други спътници освен четирима стражи с високите шлемове и одеждите на Крепостта, понесли голямо ковчеже от черен лебетрон, със сребърен обков.

Сред събраното множество Фарамир коленичи пред Арагорн и каза:

— Последният Наместник на Гондор моли за разрешение да предаде поста си.

И той протегна напред белия си жезъл, но Арагорн сам пое жезъла и го върна обратно с думите:

— Постът ти не е свършил — ще принадлежи на теб и потомците ти, докато трае моят род. А сега изпълни задълженията си!

Тогава Фарамир се изправи и викна с ясен глас:

— Гондорци, чуйте Наместника на кралството! Вижте! Най-сетне отново дойде владетел, за да поиска престола. Пред вас е Арагорн, син на Араторн, вожд на Дунеданците от Севера, притежател на Възродения меч, победител в битките, понесъл изцеление в дланите си, Елфически камък, Елесар от рода на Вландил, сина на Исилдур и внука на Елендил Нуменорски. Ще бъде ли крал, ще влезе ли в Града ни завинаги?

Цялата армия и народът изкрещяха да в един глас.

А Йорет подхвърли на сродницата си:

— То това е само церемония, такива са ни обичаите в Града, братовчедке; той вече влезе, нали ти разправях, и ми рече…

Но пак се наложи да млъкне, защото Фарамир продължи:

— Гондорци, мъдреците ни казват, че по древен обичай кралят трябва да получи короната от ръцете на баща си преди неговата смърт; а ако не може — сам да отиде и да я вземе от гробницата, където е положен баща му. Но тъй като се налага да постъпим другояче, с правото на Наместник донесох от Рат Динен короната на Еарнур, последния крал, починал в епохата на нашите прадеди.

Стражите пристъпиха напред, Фарамир отвори ковчежето и вдигна високо древната корона. По форма тя напомняше шлемовете на Крепостната Стража, само че беше по-висока и чисто бяла, а крилете от двете страни бяха изваяни от перли и сребро като криле на морска птица — такава беше емблемата на кралете, пристигнали отвъд Морето; в основата бяха вградени седем елмаза, а на върха грееше като огън самотен скъпоценен камък.

Арагорн пое короната, издигна я и изрече:

— Ет Еарелло Ендоренна утулиен. Синоме маруван ар Хилдиниар тен’Амбар-мета!

И това бяха словата, изречени от Елендил, когато, понесен от вятъра, прекосил Морето: „От Великото Море пристигнах в Средната земя. Тук ще живеем, аз и моите потомци, до края на света.“

После, за всеобщо изумление, Арагорн не положи короната на главата си, а я върна на Фарамир и каза:

— Нямат чет ония, що с труд и доблест ми върнаха наследството. В знак на това искам Носителят на Пръстена да ми поднесе короната, а Митрандир, ако желае, нека ме коронова, защото той ни тласна към всичко, което постигнахме, и победата е негова.

Тогава Фродо излезе напред, пое короната от Фарамир и я поднесе на Гандалф; Арагорн коленичи и Гандалф положи Бялата корона на главата му с думите:

— Дойдоха дните на краля и нека бъдат благословени, додето се извисява тронът на Валарите.

А когато Арагорн се изправи, всички замряха, загледани в него, защото им се стори, че едва сега владетелят им се разкрива за пръв път. Величав като древните морски крале се извисяваше той над всички наоколо; прастар изглеждаше, ала и в разцвета на мъжката си сила; мъдрост лежеше на челото му, мощ и изцеление криеха ръцете му, сияние го обгръщаше. И тогава Фарамир извика:

— Вижте краля!

И в този миг засвириха всички фанфари, крал Елесар закрачи напред и стигна до бариерата, а Хурин Ключопазителя я отмести назад; под звуците на арфи, виоли и флейти, сред песента на звънки гласове, кралят премина по обсипаните с цветя улици, стигна до Крепостта и влезе в нея; знамето с Дървото и Звездите се развя над най-високата кула и започна царуването на краля Елесар, възпято в безброй песни.

По негово време Градът стана по-прекрасен от когато и да било, по-красив дори от дните на първата си слава; изпълниха го дървета и фонтани, издигнаха се порти от митрил и стомана, улиците се покриха с плочки от бял мрамор; Планинският народ работеше тук, Горският народ с радост идваше насам; природа и хора се изцелиха и изпълниха с доброта, мъже и жени шетаха из къщите, звънтеше детски смях и не остана ни сляп прозорец, ни празен двор; а след края на Третата епоха на света Градът съхрани и в новата ера спомена и славата на отминалите години.

В дните след коронацията кралят се възкачи на трона в Залата на кралете, за да изрича волята си. Идваха пратеници на много страни и народи, от Изтока и Юга, от покрайнините на Мраколес и от западната страна Дун. Кралят прости на източните народи, които се бяха предали, и ги отпрати на воля, сключи мир и с народите на Харад; освободи робите на Мордор и им подари земите край езерото Нурнен. Мнозина призова, за да им изкаже възхвала и да възнагради храбростта им; накрая командирът на Стражата доведе Берегонд пред кралския съд.

И кралят рече на Берегонд:

— Берегонд, твоят меч проля кръв в Светилището, където всяко насилие е забранено. Освен това ти напусна поста си без разрешение от Наместника или командира. За тия простъпки от древни времена се полага смъртна казън. И тъй, сега трябва да изрека присъдата ти. Наказанието е изкупено с твоята храброст в сраженията, още повече, че всичко си сторил от обич към владетеля Фарамир. Но въпреки това ще трябва да напуснеш Стражата и да заминеш в изгнание от Минас Тирит.

Лицето на Берегонд пребледня като платно и той покрусено сведе глава. Но кралят продължи:

— Тъй трябва да стане, защото си зачислен в Белия отряд, Стражата на Фарамир, принц Итилиенски. Ще бъдеш негов пълководец и ще живееш в Емин Арнен сред мир и почести, за да служиш на онзи, за спасението на когото рискува всичко.

Прозрял милосърдието и справедливостта на краля, Берегонд радостно коленичи, целуна ръката му и си тръгна честит. А Арагорн предаде на Фарамир властта над Итилиен и му заръча да се засели на хълмовете Емин Арнен, откъдето се виждаше Градът.

— Защото — каза той — Минас Итил в Моргулската долина ще бъде разрушен из основи. След време може да се пречисти, ала още дълги години никой не бива да се заселва там.

А накрая Арагорн посрещна Еомер Рохански и след прегръдката каза:

— Братя сме и помежду ни не може да става дума за даване и вземане, нито за награди. В щастлив час е препуснал Еорл от Севера и никога съюз между два народа не е бил по-благословен, та нито единият, нито другият да не отстъпи от верността си — до днес и занапред. Както знаеш, засега положихме крал Теоден Славни в една от гробниците на Светилището и ако желаеш, там ще лежи навеки сред кралете на Гондор. А ако предпочиташ, ще дойдем в Рохан да го погребем сред народа му.

А Еомер отвърна:

— Обикнах те още от деня, когато се изправи пред мен от зелената трева на хълмовете, и тази обич не ще изгасне. Но сега трябва да се завърна в кралството си — много работа ме чака, за да изцеля раните на войната и да възстановя реда. Колкото до Загиналия, когато приготвим всичко, ще се завърнем да го вземем; нека поспи тук засега.

А Еовин каза на Фарамир:

— Сега трябва да се връщам в родината си, за да я видя още веднъж и да помогна на брат си в тежкия труд; ала намери ли покой онзи, когото отдавна обичах като баща, ще се върна.

Тъй отминаваха честити дни; в осмия ден на май Роханските конници се приготвиха за път и поеха на север, а с тях тръгнаха и синовете на Елронд. Тълпи народ бяха обградили пътя от Градската порта до стените на Пеленор, за да ги изпратят с почест и възхвала. Сетне и всички останали, които бяха дошли отдалече, радостно се разотидоха по домовете си; ала мнозина доброволци останаха в Града да заличат с труда си раните от войната и спомена за мрака.

Четиримата хобити заедно с Леголас и Гимли също се задържаха в града, защото Арагорн не искаше и да чуе за разпускане на задругата.

— Знам, че и тя, както всичко на тоя свят, ще има край — казваше той, — но бих искал да постоите още малко: не е дошъл краят на съвместните ни дела. Наближава денят, който очаквах през дъгите години на зрелостта си, а когато настъпи, бих желал другите да са до мен.

Ала не пожела да каже нещо повече за този ден.

През тия дни Задругата на Пръстена беше настанена заедно с Гандалф в една красива къща и всички се разхождаха волно накъдето пожелаят. Веднъж Фродо каза на Гандалф:

— Не знаеш ли за какъв ден говори Арагорн? Щастливи сме тук и не ми се тръгва, но дните отлитат, а Билбо чака. В Графството е родният ми край.

— Колкото до Билбо — отвърна Гандалф, — той чака същия ден и знае какво те задържа. А че дните минавали — още сме в май и лятото тепърва наближава; и макар всичко да изглежда променено, сякаш в света е отминала цяла епоха, за дърветата и тревите няма и година, откакто си поел на път.

— Пипин — обърна се Фродо, — ти ли разправяше, че Гандалф не бил тъй затворен, както преди? Трябва да е било от умората след тежкия труд. Сега се възстановява.

А Гандалф каза:

— Мнозина обичат да знаят предварително какво ще им поднесат на трапезата; но който с пот на челото е подготвял празника, предпочита да пази тайна; изненадата поражда най-гръмки възхвали. А самият Арагорн очаква знак.

Един ден Гандалф изчезна и Спътниците взеха да се питат какво ли ще става. Не знаеха, че през нощта той бе извел Арагорн от Града към южното подножие на връх Миндолуин; там откриха пътека, утъпкана в древни времена, по която сега малцина дръзваха да крачат. Тя водеше нагоре из планината към светилище, в което някога бяха влизали само кралете. Тръгнаха натам по стръмните пътища, докато не достигнаха висока ливада под снеговете, обгърнали величавите върхове. От другата страна бе пропастта, която издигаше скална стена зад града. Утрото бе настъпило и изправени там, те огледаха равнините; далече под себе си видяха кулите на Града като огрени от Слънцето бели моливи, Андуинската долина като китна градина и Планините на Сянката, забулени в златни мъгли. Наляво взорът стигаше до сивия Емин Муил и блясъкът на Раурос примигваше като далечна звезда; надясно виждаха Реката като панделка, протегната към Пеларгир, а по-нататък, на ръба между небето и земята, неясна светлина напомняше за Морето.

И Гандалф изрече:

— Ето твоите владения, сърцето на бъдното още по-велико кралство. Свърши Третата епоха на този свят и започва нова ера; на теб се пада да я започнеш както трябва и да съхраниш каквото е възможно. Защото много бе спасено, ала и много ще трябва да отмине; привършва и силата на Трите Пръстена. Всички земи, които виждаш, и другите около тях, ще бъдат дом човешки. Дошло е времето на Хората и Старшите братя ще трябва да изчезнат или да си заминат.

— Знам добре това, скъпи приятелю — каза Арагорн, — но все още искам да чуя съвета ти.

— Няма да те съветвам дълго — отвърна Гандалф. — Третата епоха бе моя. Аз бях Врагът на Саурон и делото ми свърши. Скоро ще си тръгна. Сега товарът се пада на теб и твоя род.

— Но аз ще умра — каза Арагорн. — Смъртен съм и макар да съм това, което знаеш, рожба на чистата кръв на Запада, животът ми — далеч по-дълъг от този на другите хора — е само кратък миг; ще се родят и остареят децата, които сега са в майчина утроба, а с тях ще остарея и аз. Кой ще властва тогава над Гондор и над ония, що се прекланят пред този Град, ако не се сбъдне желанието ми? Сухо и безплодно е Дървото сред Фонтанния двор. Кога ще видя знак, че могат да дойдат други времена?

— Откъсни взор от зеления свят и виж натам, където всичко изглежда мразовито и пусто! — каза Гандалф.

Арагорн се обърна. От границата на снеговете към него се спускаше каменист склон и както гледаше, той откри, че сред тая пустош расте самотно стъбло. Изкатери се до него и видя, че досами снега е изникнала фиданка, не по-висока от три фута. Вече я покриваха дълги изящни листа, тъмни отгоре и сребристи отдолу, а в крехката корона се криеше грозд цветчета, чиито бели листенца сияеха като грейналия сняг.

И Арагорн извика:

— Йе! Утувиениес! Открих го! Виж! Ето издънка от Древното дърво! Но как е попаднало тук? Та то едва ли е навършило седем години.

А Гандалф се приближи, погледна го и рече:

— Наистина е фиданка от потеклото на прекрасния Нимлот; а той бе издънка на Галатилион, който пък бе плод на Най-древното Дърво, Телперион, наричано с още много имена. Кой би могъл да каже как се е явило тук в уречения час? Но тук е древно светилище и преди да изчезнат кралете, преди да посърне Дървото в двора, навярно са посадили плод. Разказват, че макар плодът на Дървото рядко да стига до зрелост, животът в него се съхранява дълги години и никой не може да предскаже кога ще се събуди. Помни това. Узрее ли някога плод, трябва да се посади, та да не изчезне родът му от този свят. Лежал е укрит тук, в планината, докато Елендиловият род се криеше из Северната пустош. Ала потеклото на Нимлот е далеч по-древно от твоето, кралю Елесар.

Тогава Арагорн нежно положи ръка върху фиданката — и гледай ти! — тя сякаш едва се държеше в земята и се отдели безболезнено; и тъй Арагорн я отнесе в Крепостта. Сетне изкорени пресъхналото дърво с почести и не го изгори, а го положи да почива в безмълвието на Рат Динен. Новото дърво посади в двора край фонтана и то взе да расте бързо и радостно; а когато настъпи юни, клоните му се отрупаха с цвят.

— Знамението дойде — каза Арагорн — и денят не е далеч.

И той изпрати съгледвачи на стените.

Един ден преди средата на лятото пратеници от Амон Дин пристигнаха в Града и съобщиха, че към стените на Пеленор наближава колона от прекрасния народ на Севера. И кралят каза:

— Най-сетне пристигат. Нека Градът се приготви!

В навечерието на Средлетния ден, когато небето беше сапфиреносиньо и на изток разцъфтяваха бели звезди, ала Западът още тънеше в злато и въздухът бе прохладен и уханен, конниците се зададоха по Северния път към портите на Минас Тирит. Най-отпред яздеха Елрохир и Еладан със сребърно знаме, след тях се задаваха Глорфиндел, Ерестор и всички придворни от Ломидол, сетне Владетелката Галадриел и Келеборн, Господар на Лотлориен, яхнали бели жребци, а с тях и мнозина от прекрасните им поданици в сиви плащове, с бели перли в косите; последен бе владетелят Елронд, най-могъщ сред елфи и хора, понесъл скиптъра на Ануминас, а до него на сив кон яздеше дъщеря му Арвен, Вечерницата на техния народ.

И когато я зърна как се задава, блещукайки сред здрача, със звезди в косите и пръскайки нежен аромат наоколо, Фродо трепна от велико изумление и рече на Гандалф:

— Най-сетне разбирам защо сме чакали! Това е краят. До днес обичахме само деня, ала вече и нощта ще бъде прекрасна и благословена, а всичките й страхове ще изчезнат навеки!

Сетне кралят поздрави гостите си и те слязоха от конете; Елронд предаде скиптъра и положи ръката на дъщеря си в десницата на краля и всички заедно се изкачиха към Високия град, а в небето разцъфнаха безброй звезди. И Арагорн, крал Елесар, се ожени за Арвен Ундомиел в Града на кралете през Деня Средлетен и тъй привърши разказът за тяхното дълго очакване и тежкия им труд.

Глава 6Раздели

Когато дните на празненства най-сетне отминаха, спътниците се замислиха за завръщане към родните места. Фродо отиде да потърси краля, а той бе седнал с кралица Арвен край фонтана и тя пееше песен от Валинор под клонестото, цъфнало дърво. Двамата поздравиха Фродо и станаха да го посрещнат, а Арагорн каза:

— Знам какво си дошъл да ми кажеш, Фродо — искаш да се върнеш у дома. Е, прескъпи ми приятелю, дървото вирее най-хубаво в земята на дедите си; но знай, че винаги сте добре дошли във всяко кътче на Запада. И макар че твоят народ не бе много тачен в легендите за велики герои, занапред той ще е по-славен от което и да било кралство на древността.

— Вярно е, че искам да се върна в Графството — каза Фродо. — Но първо трябва да мина през Ломидол. Ако изобщо мога да кажа, че ми е липсвало нещо в тъй блажено време, то е едно — среща с Билбо; наскърбих се, като видях, че от всички придворни на Елронд само той не е дошъл.

— Учудва ли те това, Носителю на Пръстена? — запита Арвен. — Познаваш могъществото на онзи предмет, който вече е унищожен; чезне всичко, сътворено от това могъщество. Но твоят сродник го е притежавал по-дълго от теб. По мерките на рода ви той е престарял и те чака, че не ще тръгне вече на дълъг път… освен още веднъж.

— Щом е тъй, разрешете ми да тръгна по-скоро — каза Фродо.

— Ще потеглим след седем дни — каза Арагорн. — И ние ще тръгнем с вас по дългия път, чак до Рохан. След три дни Еомер ще се завърне тук, за да отнесе Теоден към Пределите, и ние ще яздим до него, за да отдадем своята почит към загиналия. Но преди да си заминете, искам да потвърдя думите на Фарамир — ти и твоите спътници получавате завинаги правото да бродите из Гондор както пожелаете. А ако с някакви дарове мога да се отплатя за подвизите ви, ще ги получите; каквото и да пожелаете, ще го вземете със себе си и ще пътувате почтено, пременени като принцове на тая страна.

А кралица Арвен каза:

— Аз ще ти дам подарък. Защото съм дъщеря на Елронд. Когато той тръгне към Заливите, не ще го последвам; избрах да бъда като Лутиен и участта ми ще е като нейната — сладка и горчива. Но ако желаеш, Носителю на Пръстена, ти ще потеглиш вместо мен, когато му дойде времето. Ако още те мъчи раната и тегне споменът за товара, ще можеш да идеш към Запада, та да изцелиш недъг и умора. Ала носи това за спомен от Елфическия камък и Вечерницата, с чиято съдба се преплете животът ти!

Тя свали бялата перла, висяща на гръдта й като звезда на сребърна верижка, и надяна верижката на шията на Фродо с думите:

— Когато те мъчи споменът за страх и мрак, това ще ти помогне.

След три дни, както бе казал кралят, Еомер Рохански пристигна в Града заедно с един еоред от най-снажните рицари на Пределите. Посрещнаха го с радост; а когато седнаха на трапезата в Меретронд, огромната Празнична зала, той съзря красотата на дамите срещу себе си и го изпълни велико изумление. Преди да се оттегли в покоите си, повика Гимли джуджето и запита:

— Гимли, сине Глоинов, готова ли е секирата ти?

— Не, владетелю — отвърна Гимли, — но тутакси ще я донеса, ако е нужно.

— Ти ще прецениш — каза Еомер. — Помежду ни все още тегнат някои прибързани слова за Владетелката на Златния лес. А сега я видях с очите си.

— Е, владетелю, що ще кажеш сега?

— Уви! — въздъхна Еомер. — Не ще кажа, че е най-прекрасната дама на този свят.

— Значи трябва да изтичам за секирата — каза Гимли.

— Но първо ще се оправдая — рече Еомер. — Да я бях зърнал в друго обкръжение, бих казал всичко, що желаеш. Ала сега слагам на първо място кралица Арвен Вечерницата и съм готов да се бия с всеки, който, оспори словата ми. Да донесат ли меча ми?

Гимли се поклони доземи.

— Не, от мен си простен, владетелю. Ти избра Вечерницата, ала Зорницата е моя обич. И сърцето ми вещае, че скоро тя ще залезе завинаги.

Най-сетне настана денят на тръгването и голям отряд от красиви пътници се приготви да потегли на север от Града. Тогава кралете на Гондор и Рохан отидоха в Светилището, влязоха в гробниците на Рат Динен и безмълвно пренесоха през Града златното ложе на крал Теоден. Сетне го вдигнаха на голяма колесница, обкръжена от Рохански конници, а най-отпред понесоха знамето му; като оръженосец на Теоден Мери пътуваше на колесницата и стискаше ръцете на краля.

За останалите Спътници доведоха коне според ръста им; Фродо и Сам яздеха до Арагорн, Гандалф бе възседнал Сенкогрив, Пипин бе сред гондорските рицари, а Леголас и Гимли както винаги споделяха седлото на Арод.

В този поход взеха участие и кралица Арвен, Келеборн и Галадриел с придворните си, и Елронд със своите синове; тук бяха принцовете на Дол Амрот и Итилиен заедно с множество пълководци и рицари. Никога до този ден крал на Пределите не бе имал такава свита, каквато потегли с Теоден, син Тенгелов, към родния му край.

Спокойно, без да бързат, навлязоха в Анориен и стигнаха до Сивата гора под Амон дин; и там дочуха тътен, сякаш тъпани биеха из хълмовете, макар да не се мяркаше жива душа. Тогава Арагорн нареди да засвирят фанфари и глашатаите се провикнаха:

— Гледайте, крал Елесар е дошъл! Той дарява навеки Друаданския лес на Ган-бури-Ган и народа му: от днес никой да не навлиза там без тяхно разрешение!

Тъпаните прогърмяха още по-мощно и замлъкнаха.

След петнадесет дълги дни път колесницата на крал Теоден мина през зелените поля на Рохан и стигна до Едорас; тук всички спряха за отдих. Златният замък беше украсен с великолепни гоблени и огрян от светлина. В него устроиха най-славния пир, откакто бе построен. След три дни народът на Пределите подготви погребението на Теоден; положиха го в каменния му дом заедно с оръжията и множество красиви предмети, които бе притежавал, а отгоре издигнаха висока могила, покрита със зелени чимове, по които блестяха бели цветчета незабрав. И тъй се появи осми хълм в източния край на Могилното поле.

А после Конниците от кралската гвардия препуснаха на бели коне около могилата и запяха в един глас песен за Теоден, син Тенгелов, съчинена от неговия менестрел Глеовине, който отпосле никога не запя. Бавните гласове на Конниците трогнаха сърцата дори на ония, които не разбираха речта им; ала словата на песента родиха блясък в очите на народа на Пределите, когато всички чуха как в долината отново тътнат копитата на Севера и гласът на Еорл надвива трясъка на битката сред Паметни поля; нижеше се разказът на кралете и рогът на Шлем отекваше звънко из планините, докато не придойде Мракът и крал Теоден не се надигна, за да препусне през Сянката към огъня и да загине славно в мига, когато въпреки изгубените надежди Слънцето се завърна и зората му огря Миндолуин.

Мери ридаеше в подножието на зелената могила, а когато песента свърши, той се изправи и извика:

— Теоден крал, Теоден крал! Сбогом! Като роден баща ми бе, но за малко. Сбогом!

Когато погребението свърши, риданията на жените стихнаха и Теоден най-сетне остана сам в могилата си, народът се събра в Златния замък да прогони с пиршество скръбта; защото Теоден бе доживял до дълбока старост и бе загинал с чест като най-великите си предшественици. А когато по обичая на Пределите настана време да пият за паметта на кралете, грейнала като слънце и бяла като сняг напред излезе Еовин Роханска и поднесе на Еомер пълна чаша.

Менестрелът и летописецът се изправиха и изрекоха поред имената на всички владетели на Пределите: Еорл Млади, Брего Замкостроител, Алдор, брат на Балдор Злочести, Фреа, Фреавине, Голдвине, Деор, Грам и Шлем, който отстъпил в Шлемово усое, когато вража вълна заляла Пределите; и тъй свършваха деветте могили от западната страна, защото по онова време родът се прекъснал, и после идваха могилите от източния край: Фреалаф, сестриник на Шлем, Леофа, Валда, Фолка, Фолквине, Фенгел, Тенгел и накрая Теоден. И когато прозвуча името на Теоден, Еомер пресуши чашата. Сетне Еовин поръча на слугите да напълнят бокалите и всички събрани станаха на крака и пиха за новия крал с вик:

— Привет на теб, Еомер, кралю на Пределите!

Накрая, когато пиршеството свършваше, Еомер се изправи и каза:

— Събрахме се за погребалния пир на Теоден крал, но преди да се разделим, ще ви съобщя радостна вест; той не би ми се сърдил, винаги е бил като баща за сестра ми Еовин. Слушайте, скъпи ми гости, честни поданици на далечни кралства, каквито никога до днес не е сбирала тази зала! Фарамир, Наместник Гондорски и принц Итилиенски, иска ръката на лейди Еовин Роханска, а тя охотно скланя. Затуй ще се сгодят пред всички вас.

Фарамир и Еовин се изправиха, хванати ръка за ръка; а всички с радост вдигнаха наздравица за тях.

— Тъй се ражда нова връзка на дружбата между Пределите и Гондор — каза Еомер — и затова съм дваж по-радостен.

— Не си скъперник, Еомер — усмихна се Арагорн, — щом даряваш на Гондор най-прекрасното съкровище на кралството си!

Еовин погледна Арагорн в очите и помоли:

— Пожелай ми щастие, повелителю мой и целителю!

— Щастие ти желаех още откакто те видях за пръв път. И на сърцето ми олеква, като виждам днес безоблачното ти щастие.

Когато пиршеството отмина, ония, които трябваше да продължат, се сбогуваха с крал Еомер. Приготвиха се за път Арагорн с рицарите и гостите от Лориен и Ломидол; но Фарамир и Имрахил останаха в Едорас; Арвен Вечерницата се сбогува с братята си и също остана. Никой не видя нейната последна среща с баща й Елронд, защото двамата се изкачиха сред хълмовете, дълго разговаряха там и горчива бе тяхната раздяла, която щеше да продължи чак до края на света.

Накрая, преди гостите да потеглят, Еомер и Еовин се приближиха до Мери и казаха:

— Сбогом засега, Мериадок от Графството, оръженосец на Пределите! Препускай към щастие и час по-скоро се върни тук, където си винаги добре дошъл.

А Еомер добави:

— За твоите подвизи в полята на Мундбург древните крале биха те отрупали с цял керван дарове, ала ти не пожела да вземеш нищо освен оръжията, които си получил. Тъй да бъде, наистина няма дар, достоен за доблестта ти; но сестра ми те моли да приемеш тази дреболия като спомен за Храброшлем и за запелите призори рогове на Пределите.

Еовин поднесе на Мери древен рог, неголям, но изкусно изработен от сребро, закачен на зелен ремък; от край до край го покриваха гравирани редици от препускащи конници и магически руни.

— Това е наследствено съкровище на нашия род — каза Еовин. — Изкован е от джуджетата и идва от хазната на дракона Ската. Еорл Млади го донесъл от Севера. Който засвири с него в тежък час, ще всели страх в сърцата на врага и радост в сърцата на другарите — те ще го чуят и ще долетят към него.

Мери не можеше да откаже. Взе рога и целуна ръката на Еовин; двамата го прегърнаха и тъй се разделиха.

Гостите бяха готови. Изпиха прощалните чаши, разделиха се сред слова на дружба и възхвала и пристигнаха в Шлемово усое, където спряха за два дни. Тук Леголас изпълни обещанието си и последва Гимли в Блестящите пещери; когато се завърнаха, той мълчеше унесено и на въпросите отвръщаше, че само Гимли може да намери думи за гледката.

— А никога до днес джудже не е надвивало елф в словесен двубой — добави той. — Да вървим сега във Ветроклин, та да изравним резултата!

От Усоева котловина препуснаха към Исенгард и видяха каква работа са свършили ентите. Целият каменен пръстен бе срутен и разчистен, а земите наоколо бяха превърнати в плодни градини, пред които се лееше поток; в средата се простираше бистро езеро и от него все тъй висока и неуязвима се издигаше кулата Ортанк, а чистите води отразяваха гладката черна скала.

Пътниците поседяха там, където някога бяха портите на Исенгард, а днес две високи дървета се възправяха като стражи в началото на зелена алея, слизаща към Ортанк; гледаха изумени преобразената земя, ала нито наоколо, нито в далечината забелязаха живо създание. Но скоро дочуха зов хуум-хом, хуум-хом; и по пътеката с широки крачки се зададоха Дървобрад и Бързолъч.

— Добре дошли в Градината на Ортанк! — възкликна старият ент. — Знаех, че идвате, но имах работа нагоре из долината; още много има за довършване. Но както чувам, и вие не сте стояли със скръстени ръце на юг и на изток; само хубави неща чувам, много хубави.

И Дървобрад взе да хвали делата им, които, изглежда, му бяха напълно ясни; накрая се приведе и дълго гледа Гандалф.

— Е, хайде сега! — рече той. — Ти се оказа най-могъщ и всичките ти начинания свършиха добре. Накъде ще се запътиш сега? И защо си дошъл?

— Да видя докъде си стигнал с работата, приятелю — каза Гандалф, — и да ти благодаря за помощта във всичко, което постигнахме.

— Хуум, добре, почтено постъпваш — отвърна Дървобрад. — Не ще и дума, ентите изпълниха дълга си. И не само в борбата с тоя, хуум, тоя проклет дървоубиец, който живееше тук. Насам беше нахлуло и гъмжило от ония, бурарум, ония грознооки, черноръки, кривокраки, каменносърдечни, ноктолапи, сквернокоремести, кръвожадни, моримайтесикахонда, хуум, е, нали сте припрян народ, а пък пълното им име е дълго като безчетните години на страдания, та да кажем просто — оная сган, орките; те дойдоха през Реката, други се спуснаха от Севера и покрай гората Лаурелиндоренан, в която не можеха да проникнат благодарение на тия Велики владетели. — Той се поклони на Владетеля и Владетелката на Лориен. — Та тия същите скверни твари бяха твърде изненадани, като ни срещнаха сред Равнината, защото досега не бяха чували за нас; макар че и за по-почтен народ можем да кажем същото. И малцина ще ни запомнят, защото на пръсти се броят ония, що се спасиха с бягство, а Реката погълна повечето от тях. Но така стана добре за вас, защото, ако не ни бяха срещнали, кралят на степните земи нямаше да поеме на поход, а ако го бе сторил, на връщане не би открил родния си дом.

— Знаем добре това — каза Арагорн, — и Минас Тирит, и Едорас не ще го забравят никога.

— Никога е прекалено дълга дума, дори за мен — каза Дървобрад. — Докато трае кралството ти, искаш да кажеш; но наистина дълго ще трябва да трае, та ентите да го сметнат за продължително.

— Започва Новата епоха — каза Гандалф — и кой знае дали в нея кралствата човешки няма да те надживеят, приятелю Ветроклин. Но хайде сега, кажи ми, какво става със задачата, която ти отредих? Как е Саруман? Още ли не му е омръзнал Ортанк? Няма да ти повярвам, ако кажеш, че според него и изгледът пред прозорците му е подобрен.

Дървобрад се вгледа в Гандалф — лукаво, помисли си Мери.

— А! — каза ентът. — Знаех си, че натам ще поведеш разговора. Омръзнал ли му е Ортанк? Много му беше омръзнал накрая; но още повече му омръзна гласът ми. Хуум! Разправих му няколко дълги приказки… поне вие бихте ги сметнали за дълги.

— Защо те е слушал тогава? Да не би да си влизал в Ортанк? — запита Гандалф.

— Хуум, не, не в Ортанк! Но той идваше на прозореца си и слушаше, защото нямаше как другояче да узнае новините, а жадуваше за тях; аз пък се постарах да чуе и останалото. Добавих много, много неща, за които щеше да е добре да поразмисли. Много му омръзна. Винаги е бил припрян. Това го погуби.

— Забелязвам, добри ми Ветроклин — каза Гандалф, — че си подбираш думите твърде грижливо: живееше, беше — все в минало време. Ами настоящето? Да не е умрял?

— Не, не е умрял, доколкото знам — отвърна Дървобрад. — Но си замина. Да, замина си преди седем дни. Аз го пуснах. Не беше останало кой знае колко от прежния му облик — на бледа сянка приличаше, когато изпълзя навън заедно с онова змийско създание. И недей да ми разправяш, Гандалф, че съм обещал да го пазя. Знам. Но нещата се промениха напоследък. Пазих го, докато не стана безвреден. Трябва да знаеш, че най-много мразя да държат в клетки живи създания и само в крайна нужда бих го сторил дори на подобни твари. Щом са изтръгнати отровните зъби, змията може да пълзи накъдето си ще.

— Може и да си прав — каза Гандалф, — но си мисля, че тази змия си е запазила поне един зъб. Останала му е отровата на гласа и предполагам, че знаейки слабото място в сърцето ти, е успял да те предума, да, тъкмо теб, Дървобрад. Е, стореното — сторено и няма какво да приказваме. Колкото до кулата Ортанк, тя отново става владение на краля. Макар че едва ли ще му потрябва.

— Тепърва ще видим — каза Арагорн. — А тази долина ще подаря на ентите, стига да пазят Ортанк и никого да не пускат насам без мое разрешение.

— Кулата е заключена — каза Дървобрад. — Накарах Саруман да я заключи и да ми предаде ключовете. Сега са у Бързолъч.

Бързолъч се поклони като дърво, люшнато от вятъра, и подаде на Арагорн два големи черни ключа със сложна форма, закачени на стоманен пръстен.

— Още веднъж ви благодаря и се прощавам с вас — каза Арагорн. — Нека гората ви отново да се разлиства в мир и покой. А когато напълните долината, ще намерите предостатъчно място на запад от планините, където сте бродили в древни времена.

Лицето на Дървобрад се изпълни с печал.

— Горите може и да растат — каза той. — Лесовете може и да се разпростират. Но не и ентите. Няма вече ентчета.

— Ала сега можете да се надявате на успех в издирванията си — възрази Арагорн. — Дълго затворените източни земи са открити за вас.

Но Дървобрад поклати глава.

— Дълъг е пътят. И хората станаха много напоследък. Но аз съвсем съм забравил добрите обноски! Ще останете ли тук да си отпочинете. А може би някой желае да мине през гората Ветроклин, за да скъси пътя към дома? — Той погледна Келеборн и Галадриел.

Но всички освен Леголас казаха, че вече трябва да се сбогуват и да потеглят — кой на юг, кой на запад.

— Хайде, Гимли! — рече Леголас. — С разрешение на Ветроклин сега ще посетя дебрите на Ентолес и ще видя дървета, каквито вече не се срещат нийде другаде из Средната земя. Ти ще дойдеш с мен, както си дал дума; тъй ще стигнем до родните ми места в Мраколес и ще продължим по-нататък.

Макар да не изглеждаше твърде доволен, Гимли се съгласи.

— И тук най-сетне свършва Задругата на Пръстена — каза Арагорн. — Ала се надявам не след дълго да се завърнете в моята страна с обещаната помощ.

— Ще се върнем, ако разрешат нашите владетели — каза Гимли. — Е, сбогом, скъпи ми хобити! Сега вече сигурно ще се доберете здрави и читави до родния дом, та да спя спокойно, без страх за живота ви. Ще се обаждаме, когато можем, пък дано ида се срещаме; но се боя, че вече никога не ще се съберем всички заедно.

Дървобрад се сбогува поред с всеки от гостите и трижди се поклони с бавна почит пред Келеборн и Галадриел.

— Много, много отдавна не сме се срещали сред камъни и дървеса — рече той. — А ванимар ванималион ностари! Писано ни било само тъй да се срещнем, преди края. Защото светът се променя: усещам го във водата, в земята, в аромата на въздуха. Не вярвам да се срещнем пак.

А Келеборн отвърна:

— Не знам, старши братко.

Но Галадриел добави:

— Не в Средната земя, не преди изчезналите земи отново да изплуват от морските талази. И тогава може отново да се срещнем напролет сред върбовия лъг на Тасаринан. Сбогом!

Мери и Пипин се сбогуваха последни със стария ент и като ги погледна, той се развесели.

— Е, веселячета мои, ще пийнете ли на раздяла още по глътка еликсир?

— Иска ли питане — отвърнаха те и той ги отведе в сянката на едно дърво. Там видяха огромна каменна делва. Дървобрад напълни три паници и хобитите отпиха; странните му очи ги гледаха над ръба на паницата.

— Внимавайте, внимавайте! — подхвърли той. — Пораснали сте, откакто ви видях за последен път.

Всички се разсмяха и пресушиха паниците.

— Е, сбогом! — добави ентът. — И не забравяйте да ми обадите, ако по вашия край се чуят вести за ентругите.

В прощален поздрав той размаха ръце към цялата група и потъна между дърветата.

Сега поеха по-бързо, устремени към Роханския пролом; най-сетне Арагорн се сбогува с тях близо до мястото, където Пипин бе надникнал в Камъка от Ортанк. Тъжно се разделяха хобитите с Арагорн — техния верен водач през толкова много премеждия.

— Ех, ако имахме Камък, с който да виждаме приятелите си и да разговаряме отдалеч! — въздъхна Пипин.

— Вече е останал само един за тази цел — отвърна Арагорн. — Колкото до другия, от Минас Тирит, ти не би желал да видиш онова, което ще ти покаже. Но кралят трябва да задържи при себе си Палантира от Ортанк, за да вижда какво става в кралството му и как работят неговите служители. Не забравяй, Перегрин Тук, че си гондорски рицар и аз не съм те освободил от тая длъжност. Сега потегляш в отпуск, но може пак да те повикам. Помнете, скъпи приятели от Графството, че моето кралство се простира и на север. Някой ден мога да дойда нататък.

После Арагорн се сбогува с Келеборн и Галадриел; и Владетелката му каза:

— Елфически камък, през мрак стигна до надеждата и днес имаш всичко, що бе мечтал. Не пропилявай дните си!

А Келеборн добави:

— Сбогом, родственико! Дано съдбата ти е по-добра от моята и съкровището ти да остане при теб докрай!

С тия думи се разделиха, а вече се свечеряваше; когато се обърнаха след малко, видяха краля на Запада да седи неподвижно на коня си, обкръжен от рицарите; залязващото Слънце бе слязло над тях и доспехите им сияеха като червено злато, а бялата мантия на Арагорн се превръщаше в пламък. Сетне Арагорн вдигна високо зеления камък и от ръката му лумна изумруден огън.

Скоро оредялата дружина зави на запад покрай Исен, мина през Пролома към необятните равнини, после свърна на север и пресече границите на страната Дун. Местните жители бягаха и се криеха, защото се бояха от елфите, макар те рядко да идваха в страната им; но пътниците не им обръщаха внимание — отрядът все още беше голям и разполагаше с всичко необходимо; продължиха спокойно по пътя си, спирайки на бивак където пожелаят.

На шестия ден подир раздялата с краля пресякоха една гора, слизаща откъм хълмовете в подножието на Мъгливите планини, които сега оставаха отдясно. Излизайки на открито по залез-слънце, те догониха старец в мръсни бели дрипи, подпрян на тояжка. Подир него се влачеше с хленч още един просяк.

— Е, Саруман! — каза Гандалф. — Накъде си тръгнал!

— Какво те засяга? — отвърна той. — Не ме ли съсипа колкото искаше, та сега да следиш и накъде ходя?

— Знаеш отговора: не и не — каза Гандалф. — Както и да е, времето на делата ми вече е към края си. Кралят се нагърби с товара. Ако бе изчакал в Ортанк, щеше да го видиш, а той щеше да прояви мъдрост и милосърдие.

— Толкова по-добре, че съм се измъкнал — възрази Саруман. — От него не искам нито едното, нито другото. И за да отговоря на първия ти въпрос — търся как да напусна кралството му.

— Значи пак си тръгнала по грешен път и не ти дам надежда в края на пътя ти — каза Гандалф. — Но нима ще отблъснеш помощта ни? Готови сме да ти я предложим.

— На мен? — възкликна Саруман. — Не, само не ми се усмихвай! Предпочитам те намръщен. Колкото до тая Владетелка сред вас — не й вярвам, тя открай време ме мрази и съзаклятничи с теб. Не се съмнявам, че те е довела насам, за да злорадства над моята несрета. Ако знаех, че ме преследвате, щях да ви лиша от това удоволствие.

— Саруман — рече Гандалф, — други задачи имаме и други грижи ни се струват по-срочни от тая да те преследваме. Приеми, че късметът те е застигнал — сега имаш последен шанс.

— Радвам се, ако наистина е последен — каза Саруман, — така ще си спестя досадата да отказвам. Всичките ми надежди рухнаха, но с вас няма да деля. Ако изобщо имате надежда. — За миг очите му пламнаха. — Вървете! Ненапразно с векове съм изучавал тайните науки. Вие сами се обрекохте и го знаете. В дългото скитничество ще ме гнети мисълта, че унищожавайки моя дам, срутихте и своя. Кой кораб ще ви върне сега през морската шир? — изкикоти се той. — Сив ще е корабът, пълен с призраци. — Той отново се разсмя, но гласът му бе пресеклив и грозен. — Ставай, идиот такъв! — кресна той на другия просяк, който бе седнал на земята; шибна го с тояжката си. — Хайде обратно! Щом тия хубавци са тръгнали по нашия път, ние ще поемем друг. Тръгвай, че няма да получиш и залък за вечеря!

Просякът се обърна и се повлече край пътниците, хленчейки:

— Горкият стар Грима! Горкият стар Грима! Все него бият и хокат. Как го мразя! Ех, ако можех да го напусна!

— Напусни го тогава! — каза Гандалф.

Но Змийския език само стрелна Гандалф с ужасените си сълзливи очи и побърза да се затътри след Саруман. Минавайки покрай отряда, окаяната двойка наближи хобитите. Саруман спря и се втренчи в тях; те го изгледаха с жалост.

— Значи и вие сте дошли да злорадствате, а, таралежчета мои? — рече той. — Хич не ви е грижа за нуждите на един беден просяк, нали? Имате си всичко — храна, хубави дрехи и най-добър лист за лулите. О, да, знам! Знам откъде сте го взели. Няма да дадете на просяка да си напълни лулата, нали?

— Бих ти дал, ако имах — каза Фродо.

— Ако изчакаш малко, ще ти дам колкото ми е останало — обади се Мери, наведе се и затършува из чантата на седлото си. После подаде на Саруман кожена кесия. — Вземи каквото има вътре. Полага ти се; взех го от руините на Исенгард.

— Мое е, да, мое и скъпо платено! — провикна се Саруман, грабвайки кесията. — Разплатата е символична, обзалагам се, че си взел повече. Е, няма как, просякът трябва да благодари, щом крадецът връща поне троха от имота му. Нищо, дано останалото ти свърши работа, като се върнеш у дома — там ще откриеш, че в Южната околия работите вървят по-зле, отколкото би желал. И нека още дълго остане без лист вашият народ!

— Благодаря! — каза Мери. — В такъв случай ще си прибера кесията — тя не е твоя и отдавна пътува с мен. Можеш да си завиеш листа в парцал.

— Кражба за кражба — озъби се Саруман, обърна гръб на Мери, подритна Змийския език и се запъти към гората.

— Хубава работа! — рече Пипин. — Ами ние ако вземем да се оплакваме, дето орките ни нападнаха, нараниха и влачиха през Рохан?

— А! — обади се Сам. — И платено, казва. Питам се, с какво ли? И никак не ми прозвучаха добре приказките му за Южната околия. Време е да се връщаме.

— Сигурен съм в това — каза Фродо. — Но ако искаме да видим Билбо, ще трябва да се позабавим. Каквото ще да става, най-напред отивам в Ломидол.

— Да, мисля, че така ще е най-добре — каза Гандалф. — Но жалко за Саруман! Боя се, че вече нищо не можем да направим за него. Съвсем се е съсухрил. Все едно, не съм уверен в правотата на Дървобрад — чини ми се, че този човек може да стори още пакости.

На следващия ден навлязоха в северните области на страната Дун, където не живееха хора, макар местността да бе зелена и приятна. Долетя септември със златни дни и сребърни нощи, а отрядът пътуваше, без да бърза, докато стигна до Лебедова река и намери стария брод на изток от водопадите, където течението рязко се спускаше към низините. Покрити с мъгла, далече на запад лежаха езерата и островчетата, през които тя лъкатушеше на път към Сивталаз; безброй лебеди виеха гнездата си там сред гъстите тръстики.

Тъй навлязоха в Ерегион и най-сетне ясно утро грейна над искрящите мъгли; от невисокия хълм, на който бяха разпънали лагера си, пътниците зърнаха как далече на изток Слънцето огрява три върха, устремени към небето сред литналите облаци — Карадрас, Келебдил, Фануидхол. Наближаваха Портите на Мория.

Задържаха се тук седем дни, защото наближаваше времето на нова печална раздяла. Келеборн, Галадриел и свитата им скоро щяха да завият на изток, за да минат през Портата на Червения рог и по Смутнолейската стълба да се спуснат към своята страна. Дотук бяха пътували по западните пътища, защото имаха за какво да поговорят с Елронд и Гандалф. Сега се бавеха пак заради тия беседи с приятелите си. Вечер хобитите се унасяха в дълбок сън, а те още дълго седяха под звездите, спомняйки си отминали епохи, радости и труд, или пък увлечени в планове за бъдните дни. Ако бе минал някой случаен странник, едва ли би видял или чул нещо — само би му се сторило, че зърва сиви каменни фигури, паметници на забравени неща, изгубени днес в тия ненаселени местности. Защото те не помръдваха и не разговаряха гласно, а се взираха в умовете си; само очите им потрепваха и лумваха с мислите, прелитащи помежду им.

Но накрая всичко бе казано и те отново се разделиха за малко — докато дойде време да изчезнат Трите Пръстена. Наметнал сивите си плащове, народът на Лориен препусна към планините и бързо се сля с камъни и сенки; а тия, които трябваше да продължат към Ломидол, стояха на хълма и гледаха, докато от прииждащата мъгла излетя ярък проблясък; не видяха нищо повече. Фродо разбра, че Галадриел е размахала пръстена си за сбогом.

Сам извърна лице и въздъхна:

— Как бих искал да се върна в Лориен!

Най-сетне една вечер те прехвърлиха високите бърда и внезапно, както винаги изглеждаше за пътниците, излязоха на ръба на дълбоката долина Ломидол. Далече долу зърнаха лампите в дома на Елронд. Спуснаха се натам, пресякоха моста, стигнаха до вратата и целият дворец се изпълни със светлина и радост от завръщането на Елронд.

Най-напред, преди да похапнат, да се измият и дори преди да свалят плащовете, хобитите хукнаха да търсят Билбо. Откриха го самичък в малката му стаичка. Навсякъде се търкаляха хартии, писалки и моливи, но Билбо седеше на столче пред ярко пламтящо огънче. Изглеждаше престарял, но умиротворен и сънлив.

Когато нахълтаха, той отвори очи и вдигна глава.

— Здрасти, здрасти! Значи се върнахте? Тъкмо утре имам рожден ден. Колко умно сте го измислили! Знаете ли, че навършвам сто двадесет, и девет? А след година, живот и здраве, ще се изравня със Стария Тук. Ще ми се да го надмина, но тепърва ще видим.

След като отпразнуваха рождения ден на Билбо, четиримата хобити постояха в Ломидол още няколко дни и дълго седяха със стария си приятел, който вече почти не напускаше стаята си и излизаше само за обяд и вечеря. Спрямо трапезата все още бе точен като часовник и рядко пропускаше да се събуди навреме. Насядали край огнището, поред му разказваха всичко, което можеха да си припомнят за дългите Пътешествия и приключения. Отначало той се преструваше, че записва, но често задрямваше, а когато се събуждаше, бързаше да каже:

— Блестящо! Изумително! Но докъде бяхме стигнали?

И те пак подхващаха разказа от мястото, на което бе почнал да клюма.

Единствената част, която, изглежда, наистина го развълнува и прикова вниманието му, бе короноването и сватбата на Арагорн.

— Разбира се, имах покана за церемонията — каза той. — Откога я чакам! Но като се стигна дотам, не щеш ли, открих, че съм твърде зает; пък и е толкова досадно да се събира багаж за път.

Бяха отминали почти две седмици, когато, надничайки през прозореца си, Фродо видя, че нощес е паднала слана и паяжините са се превърнали в бели дантели. Изведнъж разбра, че трябва да иде да се сбогува с Билбо. Времето още беше спокойно и ясно след незапомнено хубавото лято; но бе настъпил октомври и скоро щяха да налетят дъждове и хали. А ги чакаше още дълъг път. И все пак не мисълта за времето го раздвижваше. Имаше чувството, че вече трябва да се връща в Графството. Сам споделяше Вълненията му. Предната вечер бе казал:

— Е, господин Фродо, надалеч пътувахме и много видяхме, но мисля, че не сме срещали нищо по-хубаво от този край. Тук има от всичко по малко, нали разбирате — и Графството, и Златната гора, и Гондор, и кралските дворци, и хановете, и ливадите, и планините, всичко накуп. Ала някак си усещам, че скоро трябва да си вървим. Право да си кажа, боя се за моя Старик.

— Да, от всичко по малко, Сам, освен Морето — бе отвърнал Фродо и сега си го повтори: „Освен Морето.“

Същия ден Фродо поговори с Елронд и се разбраха отпътуването да стане на следващата сутрин. За велика радост на хобитите Гандалф каза:

— Мисля да дойда и аз. Поне до Брее. Искам да се видя с Мажирепей.

Вечерта отидоха да се сбогуват с Билбо.

— Е, няма как, щом трябва да вървите — каза той. — Съжалявам. Ще ми липсвате. Приятна ми бе мисълта, че се навъртате наоколо. Но напоследък нещо съм станал много сънлив.

После той подари на Фродо митрилната си ризница и Жилото, забравяйки, че вече го е сторил; подари му и три премъдри книги, които бе написал през изминалите години с нечетливия си почерк и бе отбелязал отзад на червените обложки: Превел от елфически Б. Т.

На Сам подари кесийка злато.

— Комай е последната капка от съкровището на Смог — каза той. — Може да ти свърши работа, ако мислиш да се жениш, Сам.

Сам се изчерви.

— На вас, момци млади, нямам какво да дам — обърна се Билбо към Мери и Пипин — освен добри съвети. — И след като щедро изпълни това си обещание, той добави накрая мисъл, достойна за истински жител на Графството. — Гледайте да не ви пораснат главите повече от шапките! Ако не престанете да растете в най-скоро време, скъпичко ще ви струват и шапки, и дрехи.

— Щом ти си решил да надминеш Стария Тук — отвърна Пипин, — не виждам защо пък ние да не се помъчим да надминем Бикогласния.

Билбо се разсмя и измъкна от джоба си две красиви лули с изящен сребърен филигран и пер лени мундщуци.

— Мислете си за мен, когато ги палите! — каза той. — Елфите ми ги направиха, но аз вече не пуша.

После клюмна и задряма за малко, а когато се събуди, рече:

— Та докъде бяхме стигнали? Да, разбира се, подаръците. Тъкмо се сетих: Фродо, какво стана с оня пръстен, дето ми го беше взел?

— Изгубих го, скъпи Билбо — отвърна Фродо. — Знаеш ли, отървах се от него.

— Колко жалко! — въздъхна Билбо. — Тъй ми се искаше пак да го видя. О, не, колко съм глупав! Нали затова беше тръгнал — да се отървеш от него? Но всичко е тъй объркано, толкова други неща се намесиха: историите на Арагорн и Белия съвет, и Гондор, и Конниците, и Южняците, и земеслоните… ти наистина ли ги видя, Сам?… И пещери, и кули, и златни дървета, и какво ли не още. Явно след пътешествието си съм се върнал съвсем напряко. Мисля, че Гандалф можеше да ме поразведе насам-натам. Но тогава търгът щеше да свърши, преди да се завърна, и щях да си имам още повече неприятности. Все едно, вече е късно; и всъщност мисля, че е много по-приятно да си седя тук и да слушам кое как е било. Огънят грее чудесно, храната е превъзходна и елфите се появяват тутакси, щом ми потрябват. Какво друго да искам?

И докато Билбо мърмореше думите, главата му клюмна на гърдите и той заспа дълбоко.

Мракът в стаята се сгъсти и огънят в камината се разгоря; хобитите се вгледаха в спящия Билбо и видяха, че на лицето му грее усмивка. Дълго седяха в мълчание; после Сам се озърна из стаята, видя как трепкат сенки по стените и тихичко каза:

— Не ми се вярва много да е писал, докато ни нямаше, господин Фродо. Вече никога няма да напише история.

При тия думи Билбо поотвори око, като че бе чул. После се събуди.

— Нали виждате колко съм сънлив — каза той. — А когато ми остане време за писане, само на поезия ме избива. Питам се, Фродо, скъпо мое момче, дали ще ти е много неприятно да поразчистиш малко, преди да си заминеш? Ако искаш, събери записките, документите и дневника ми и ги вземи. Разбираш ли, нямам много време за подборки и подреждане. Сам да ти помогне, а като оформиш всичко, върни се да го прегледам. Ще се постарая да не съм много критичен.

— Разбира се, че ще го сторя! — каза Фродо. — И, разбира се, скоро ще дойда — вече няма да е опасно. Сега си имаме истински крал и той бързо ще оправи пътищата.

— Благодаря, мило момче! — каза Билбо. — Наистина много ме успокои.

И той пак задряма.

На следващия ден Гандалф и хобитите се сбогуваха с Билбо в стаичката му, защото навън беше студено; после се простиха с Елронд и близките му.

Докато Фродо стоеше на прага, Елронд му пожела лек път, благослови го и рече:

— Мисля, Фродо, че ако не побързаш, може и да не се наложи да идваш насам. Пак по това годишно време, когато златните листа се готвят да покрият земята, търси Билбо в горите на Графството. Аз ще бъда с него.

Никой друг не чу тия думи и Фродо ги съхрани за себе си.

Глава 7Към дома

Най-сетне хобитите бяха обърнали лица към родния край. Сега копнееха час по-скоро да видят Графството, но отначало пътуваха бавно, защото Фродо не се чувстваше добре. Пред Брода на Бруинен той бе спрял, без да смее да нагази в потока; забелязаха, че за кратко време очите му сякаш не виждаха нищо наоколо. През целия ден той не отрони дума. Беше шести октомври.

— Болка ли те мъчи, Фродо? — тихо запита Гандалф, който яздеше до него.

— Да, мъчи ме — каза Фродо. — В рамото. Раната боли и в сърцето ми тегне споменът за мрак. Днес се навършва една година.

— Уви! За някои рани няма изцеление — каза Гандалф.

— Боя се, че и моята е от тях — отвърна Фродо. — Няма път назад. Дори да се върна в Графството, то не ще ми се стори както преди, защото аз съм се изменил. Нося рани от кинжал, жило, зъб и тежък товар. Где да намеря покой?

Гандалф не отговори.

Към края на следващия ден болката и тревогата отминаха и Фродо отново се развесели, сякаш бе забравил вчерашните страдания. По-нататък пътешествието продължи без премеждия и дните полетяха един след друг; яздеха спокойно и често поспираха сред красивите гори, засияли с червени и жълти листа под есенното слънце. Накрая наближиха Бурния връх; свечеряваше се и мрачната сянка на хълма се разстилаше по пътя. Фродо помоли да побързат и без да поглежда към възвишението, препусна през сянката му с приведена глава и плътно пристегнат плащ. Тази нощ времето се промени и налетелият от Запад вятър донесе дъжд. Гръмко фучеше леден вихър и жълтите листа кръжаха като птици в небето. Когато се добраха до Кестенака, клоните вече бяха голи и тежка дъждовна завеса забулваше хълма Брее.

И тъй, в една бурна дъждовна вечер към края на октомври петимата пътници се изкачиха по стръмния път и стигнаха до Южната порта на Брее. Тя се оказа залостена; дъждът шибаше лицата им, ниски облаци прелитаха по тъмното небе и хобитите се оклюмаха, защото бяха очаквали по-сърдечен прием.

След дълго викане вратарят най-после излезе с тежка сопа в ръце. Той ги огледа със страх и подозрение; но когато видя, че е дошъл Гандалф, а спътниците му са хобити въпреки странните си одежди, лицето му просветля.

— Влизайте! — рече той, след като отключи портата. — Няма да ви разправям новините тук на студа, в такава дъждовна, злосторническа вечер. Но старият Пиволей несъмнено ще ви приеме в „Понито“ и там ще чуете каквото има за чуване.

— А сетне ти ще чуеш там какво сме казали, че и нещичко отгоре — разсмя се Гандалф. — Как е Хари?

Портиерът се навъси.

— Замина си. Но най-добре питайте Пиволей. Лека нощ!

— Лека нощ и на теб! — отвърнаха те и минаха през портата.

Едва сега забелязаха, че зад живия плет край пътя е построена дълга ниска барака и неколцина мъже са излезли да ги наблюдават иззад оградата. Когато наближиха къщата на Бил Папратак, видяха, че стоборът е потрошен, а прозорците изпочупени до един.

— Как мислиш, да не си го убил с оная ябълка, Сам? — обади се Пипин.

— Де такъв късмет, господин Пипин — отвърна Сам. — Но бих искал да знам какво се е случило с горкото пони. Все си мисля за него, за вълчия вой и прочие.

Най-после стигнаха до „Скокливото пони“ и поне отвън ханът изглеждаше непроменен: зад червените завеси на първия етаж блестяха светлини. Дръпнаха камбанката, Ноб открехна вратата и надникна навън. Като ги видя застанали в светлините на фенера, той нададе изненадан вик:

— Господин Мажирепей! Господарю! Те се върнаха!

— А, така ли? Сега ще ги науча — прогърмя гласът на Мажирепей и ханджията дотърча с тояга в ръка. Но като видя кои са, замръзна на място, а зловещата му гримаса се превърна в изумление и радост.

— Ноб, глупчо рошавоног! — провикна се той. — Не можеш ли да назовеш по име старите ни приятели? Защо ме плашиш в тия тежки времена? Добре, добре! И откъде идвате? Дума да няма, вече не чаках да ви видя пак, както тръгнахте из Пущинака с Бързоход, а ония Черни хора препуснаха по петите ви. Но от все сърце се радвам, че дойдохте, особено Гандалф. Влизайте! Влизайте! Същите стаи ли ще искате? Свободни са. Всъщност напоследък повечето стаи са свободни, няма да крия, пък и сами ще видите. Аз ще се постарая да уредя нещичко за вечеря час по-скоро, но напоследък съм зле с персонала. Хей, Ноб, тежка гемийо! Кажи на Боб! А, пак забравих, Боб си замина — напоследък вечер се прибира при своите. Е, отведи понитата на гостите в конюшнята, Ноб! А ти, Гандалф, несъмнено сам ще отведеш коня си. Чудесен жребец, казах го още щом го видях за пръв път. Е, влизайте! Чувствайте се като у дома си!

Поне в приказките Мажирепей не се бе променил и продължаваше да се носи в центъра на върховна суматоха. Ала наоколо не се мяркаше жива душа и царуваше тишина; откъм Общата зала едва долитаха два-три приглушени гласа. А и погледнато по-отблизо, в светлината на двете свещи, които запали и понесе пред тях, лицето на ханджията изглеждаше сбръчкано и угрижено.

Той ги поведе по коридора към сепарето, където се бяха настанили в оная странна вечер преди повече от година; последваха го с лека тревога, защото бе ясно, че старият Пиволей се мъчи да прояви храброст пред някаква беда. Нещата се бяха изменили. Но хобитите мълчаха и изчакваха.

Както и предполагаха, след вечеря господин Мажирепей надникна в сепарето да види дали са доволни. И наистина бяха — поне в бирата и кухнята на „Понито“ не се забелязваха промени.

— Не бих дръзнал да ви поканя тази вечер в Общата зала — каза Мажирепей. — Сигурно сте уморени; пък и няма много гости. Но ако можете да ми посветите половин час преди лягане, бих бил щастлив да си поприказваме кротко, насаме.

— Тъкмо това бихме искали и ние — отвърна Гандалф. — Не сме уморени. Пътувахме, без да бързаме. Бяхме мокри, премръзнали и гладни, но ти се справи с тия несгоди. Хайде, сядай! И ако имаш малко пушилист, ще те благославяме во веки веков.

— Е, бих се радвал, ако бяхте поискали нещо друго — каза Мажирепей. — Тъкмо с това сме закъсали, нали трябва да разчитаме само на местната реколта, а пък тя не достига. Напоследък нищичко не ни докарват от Графството. Но ще сторя каквото ми е по силите.

След малко той се върна с пачка ненарязани листа, колкото да им стигне за ден-два.

— Южен сорт, най-доброто, което имаме, но не може да се мери с билката от Южната околия, винаги съм го казвал, макар че съм местен патриот, да ме прощавате.

Настаниха го на един голям стол край огнището и Гандалф седна от другата страна, а хобитите се наместиха на табуретки помежду им; разговаряха няколко пъти по-дълго от предвидения половин час и обмениха всички новини, които господин Мажирепей бе склонен да чуе или да съобщи. Повечето им разкази надхвърляха въображението на домакина и вселяваха в душата му трепет и изумление; той рядко се решаваше на друг коментар освен: „Не думайте!“ — често повтаряно въпреки явното желание на господин Мажирепей да слуша още и още. „Не думайте, господин Торбинс, или май бяхте, господин Подхълмов? Толкова се обърках. Не думайте, господин Гандалф! И таз добра! Кой би си помислил в днешни времена!“

Но за себе си не говореше много. Признаваше, че нещата съвсем не са розови. Търговията хич не била добре, направо се проваляла.

— Вече никой от Външните не минава край Брее — обясни той. — А тукашните най-често си стоят вкъщи със залостени врати. За всичко са виновни тия пришълци и вагабонти, дето взеха да идват по Зеления път миналата година, както си спомняте; а после надойдоха и други. Някои бяха просто клетници, бягащи от неволята, но повечето бяха лоши хора, крадливи и злосторни. Даже тук, в Брее, имахме безредици, лоша работа ви казвам. Представете си, стана истинско сражение и убиха няколко души, ама съвсем ги убиха! Вярвайте ми, ако щете.

— Вярвам ти — каза Гандалф. — Колцина?

— Трима и двама — отвърна Мажирепей, имайки предвид големите хора и дребния народ. — Отиде си горкият Мат Пиренов, и Роули Ябълчан, и малкият Том Хванитрън от Задхълмово, и Уили Рътлински от горния край, и един Подхълмов от Конярище — все добри момчета, жалим за тях. А Хари Козилист, дето пазеше западната порта, се прехвърли към пришълците заедно с Бил Папратак и се затриха нанякъде; мене ако питате, те са ги пуснали да влязат в селото. През нощта на сражението, искам да кажа. А това беше, след като им рекохме да се омитат и ги изхвърлихме навън — преди края на годината беше; а пък битката стана рано сутринта, точно на Нова година, тъкмо беше натрупало дебели преспи. Сега се прехранват с кражби и живеят на открито. Крият се из горите оттатък Сводче и в северните пущинаци. Казвам ви, все едно, че са се върнали тежките времена, дето сме ги чували по старите приказки. Пътищата не са сигурни, никой не ходи надалече и притъмнее ли, народът се залоства по къщите. Налага се да слагаме часови по цялата ограда, а нощем сума ти народ пази портите.

— Е, на нас никой не ни е досаждал — заяви Пипин, — а пък дойдохме бавно, без да се пазим. Мислехме, че всички неприятности са останали зад гърба ни.

— Не са останали, благородни господине, колкото и да е жалко — въздъхна Мажирепей. — Но нищо чудно, че не са ви закачали. Не биха си дирили белята срещу въоръжен народ с мечове, шлемове, щитове и прочие. Седем пъти биха си помислили, преди да го сторят. Да ви кажа, и аз се послисах, като ви видях.

Чак сега хобитите осъзнаха, че хората са ги гледали с изненада не толкова заради завръщането им, колкото заради доспехите. Толкова бяха свикнали да воюват и да препускат в боен ред, че съвсем не бяха помислили какво задморско чудо ще бъдат в родния, им край лъскавите ризници, проблясващи изпод плащовете, шлемовете от Гондор и Пределите и красивите гербове на щитовете им. А и Гандалф яздеше снажния си сив кон, цял облечен в бяло, заметнат със сиво-синкав плащ и на пояса му висеше дългият меч Гламдринг.

— Добре, добре — разсмя се Гандалф. — Щом се плашат от нас петимата, значи сме срещали и по-страшни врагове. Във всеки случай, докато сме тук, няма да ви безпокоят нощем.

— Да, но за колко време? — рече Мажирепей. — Не отричам, би трябвало да се радваме, че ще поостанете. Нали разбирате, не сме свикнали с такива размирици; а пък хората разправят, че всички Скиталци изчезнали нанякъде. Мисля, че досега не сме съзнавали какво правят те за нас. Не е само до разбойниците. Тая зима покрай оградата виеха вълци. А из гората бродят черни сенки, страховити твари, от които кръвта ти замръзва в жилите. Много обезпокоително, ако разбирате какво искам да кажа.

— Струва ми се, че разбирам — каза Гандалф. — Напоследък почти всички земи бяха обезпокоени, много обезпокоени. Но горе главата, Пиволей! Били сте на ръба на велики беди и много се радвам да чуя, че не ви е сполетяло нещо по-сериозно. Ала вече идват по-добри времена. Може би незапомнено добри. Скиталците се завърнаха. Ние дойдохме с тях. И отново има крал, Пиволее. Скоро той ще се погрижи и за вашия край. Пак ще се отвори Зеленият път и вестоносците му ще дойдат на север, ще има безброй пътници и злите твари ще бъдат прогонени от пущинаците. Всъщност след време вече няма да има пущинаци, ще ги заменят ниви и чифлици.

Господин Мажирепей поклати глава.

— Не е зле по пътищата да се пораздвижи почтен и приличен народ. Но вече не я щем тая обесническа паплач. И никакви чужденци в Брее и околностите. Искаме да ни оставят на мира. Не желая насам да нахлуят тълпи от чужденци, да се заселят по нашия край и да изпосекат горите.

— Ще ви оставя на мира, Пиволее — отвърна Гандалф. — Има колкото щеш място за нови кралства между Исен и Сивталаз или по бреговете южно от Брендивин, та едва ли жива душа ще се засели на един ден път от Брее. Много народ е живял някога и на север, на стотина мили оттук, в края на Зеления път — по Северните ридове край езерото Бледоздрач.

— Край Мъртвешките валове? — още по-недоверчиво възкликна Мажирепей. — Разправят, че там бродели призраци. Само разбойник би тръгнал нататък.

— Скиталците ходят нататък — каза Гандалф. — Мъртвешките валове, казваш. Тъй ги наричаха дълги години, но истинското им име, Пиволее, е Форност Ераин, Северно усое на кралете. И някой ден кралят ще се завърне там; ще видиш тогава какви пътници ще минават оттук.

— Е, признавам, че това ми вдъхва надежда — каза Мажирепей. — И за търговия ще е добре, не ще и дума. Стига само да остави Брее на мира.

— Бъди сигурен — увери го Гандалф. — Той познава и обича селото.

— Тъй ли? — озадачи се Мажирепей. — Чудя се откъде ще ни знае, както е седнал на високия трон в големия си замък на стотици мили от нас. И няма да се чудя, ако чуя, че пие вино от златна чаша. Какво го вълнува „Понито“ с нашите халби бира? Не че ми е лоша бирата, Гандалф. Невероятно хубава е станала, откакто дойде миналата есен да я благословиш. И ще призная, че това ми е утеха в бедите.

— А! — обади се Сам. — Но той казва, че бирата ти винаги е добра.

— Той ли казва?

— Разбира се. Той е Бързоход. Водачът на Скиталците. Още ли не ти е влязло в главата?

Най-сетне бе влязло и лицето на Мажирепей беше същински образец на изумление. Очите му станаха кръгли, устата му се отвори широко и той ахна.

— Бързоход! — възкликна кръчмарят, когато успя да си поеме дъх. — Той с корона и прочие, че и със златна чаша! Е, какво ли ни чака още?

— По-добри времена за Брее във всеки случай — каза Гандалф.

— Надявам се — викна Мажирепей. — Е, хубавичко си побъбрихме, вече бях забравил какво се казва сладка приказка. И няма да отричам, че тая нощ ще спя спокойно, с олекнало сърце. Натъпкахте ми главата с новини, но ще ги обмислям утре. Леглото ме чака, а не се съмнявам, че и вие с радост ще си легнете. Хей, Ноб! — подвикна той през вратата. — Ноб, тежка гемийо!

Изведнъж Мажирепей се плесна по челото и промърмори:

— Ха сега де! Какво трябваше да се сетя?

— Надявам се, че не сте забравили пак някое писмо, господин Мажирепей? — обади се Мери.

— Хайде, хайде, господин Брендифук, не ми напомняйте за това! Видяхте ли сега, секнахте ми мисълта. Докъде бях стигнал? Ноб, конюшните… А! Ето какво беше. Пазя ви нещо. Спомняте ли си Бил Папратак и понито, дето го купихте от него след кражбата на конете? Е, то е тук. Самичко се върна, представете си. Но къде е било, сигурно знаете по-добре от мен. Беше дръгливо като старо псе и мършаво като закачалка, но живо. Ноб се погрижи за него.

— Какво? Моят Бил? — викна Сам. — Е, с късмет съм се родил, каквото и да разправя моят Старик. Още едно желание ми се сбъдва! Къде е?

И той не си легна, докато не посети Бил в конюшните.

Пътниците престояха в Брее още един ден и поне следващата вечер господин Мажирепей не можеше да се оплаче от търговията. Любопитството надделя над страховете и странноприемницата се препълни. От учтивост привечер хобитите минаха за малко в Общата зала и отговориха на безброй въпроси. В Брее нищо не се забравяше и гостите неведнъж питаха Фродо дали е написал книгата.

— Още не — отговаряше той. — Отивам си у дома да подредя записките.

Той обеща да засегне изумителните събития в Брее и по този начин да вмъкне нещичко интересно в книгата, която очевидно щеше да описва далечни и не чак толкова важни събития, станали „някъде на юг“.

После някакъв хлапак подвикна да изпеят нещо. Но при тия думи всички затихнаха, изгледаха го начумерено и той вече не посмя да се обади. Явно никой не желаеше отново да присъства на загадъчни събития в Общата зала.

Докато пътниците стояха в Брее, нищо не смути покоя им; но на следващото утро те станаха рано — времето още беше дъждовно и искаха до мръкнало да стигнат в Графството, а пътят бе дълъг. Цяло Брее бе наизлязло да ги види как ще отпътуват и народът бе по-весел, отколкото през цялата изминала година; а ония, които не бяха виждали странниците в пълно бойно снаряжение, сега ги зяпаха слисани: изумителен беше Гандалф с бялата си брада и искрящата наоколо светлина, сякаш синият му плащ беше облак, закрил слънцето; невероятни бяха четиримата хобити — същински рицари от полузабравените приказки, поели на дълъг път. Дори и ония, които се присмиваха на разказите за краля, взеха да си мислят, че може и да има нещо вярно в цялата работа.

— Е, на добър час и щастливо завръщане у дома! — каза господин Мажирепей. — Трябваше да ви предупредя, че и в Графството не всичко е наред, ако са верни слуховете, дето идват насам. Чудновати работи ставали там, тъй се говори. Но от дума на дума и взех, че забравих, пък и толкова грижи си имам. Ала ако ми простите дързостта, връщате се от пътешествието твърде променени и ми приличате на хора, способни чевръсто да се справят с премеждията. Не се съмнявам, че завчас ще оправите всичко. На добър час! И наминавайте да се видим, много ще се радвам.

Пожелаха му всичко хубаво, препуснаха напред и като минаха през Западната порта, излязоха на пътя за Графството. Понито Бил отново беше с тях, натоварено с багаж както и преди, но изглеждаше съвсем доволно да припка до Сам.

— Чудя се за какво ли намекваше старият Пиволей — каза Фродо.

— Аз малко се досещам — мрачно каза Сам. — Онова, дето го видях в Огледалото: отсечени дървета и прочие, и бедният ми Старик прогонен от „Торбаланска“. По-рано трябваше да се прибера.

— А явно нещо не е наред и с Южната околия — добави Мери. — Никъде няма пушилист.

— Каквото и да е — обади се Пипин, — от Лото ще да е тръгнало — помнете ми думата.

— Почти позна, но не съвсем — каза Гандалф. — Забравяш Саруман. Той взе да се интересува от Графството още преди Мордор да ни открие.

— Е, нали ти си с нас — каза Мери, — тъй че бързичко ще оправим всичко.

— Засега съм с вас — отвърна Гандалф, — но скоро няма да ме има. Няма да дойда в Графството. Сами трябва да се оправяте, нали на това ви учихме. Още ли не разбирате? Моето време свърши — вече не ми е работа да поправям злините, нито дори да помагам на хората да се справят с тях. Колкото до вас, скъпи ми приятели, ще минете и без помощ. Вече сте пораснали. Да, пораснали сте наистина; сега сте сред великите и не се боя за никого от вас. А ако искате да знаете, скоро ще кривна настрани. Отивам да си поговоря надълго и широко с Том Бомбадил — да си поговоря тъй, както не ми се е случвало досега. Той е домашар, а аз съм като шило, дето в торба не стои. Но дните на скиталчество свършват и сега имаме какво да си кажем.

Скоро стигнаха до онова място на Източния път, където се бяха разделили с Бомбадил; с надежда очакваха да го видят как им маха с ръка, изправен там. Но от него нямаше и следа; на юг тежка мъгла обвиваше Могилните ридове и забулваше в далечината Старата гора.

Спряха и Фродо с копнеж се загледа на юг.

— От все сърце бих искал да видя отново стария юнак — каза той. — Питам се, как ли я кара?

— Добре както винаги, можеш да бъдеш сигурен — каза Гандалф. — Без тревога; а предполагам, и без особен интерес към всичко, което сме видели, освен може би посещението ни при ентите. Навярно по-късно ще имаш време да го видиш. Но на твое място бих побързал към дома, инак няма да се добера до Моста на Брендивин, преди да затворят портите.

— Ама там няма никакви порти — обади се Мери. — Поне на пътя няма и ти го знаеш много добре. Естествено, там е Портата на Фуков край, обаче през нея ме пускат по всяко време.

— Искаш да кажеш, че по-рано не е имало — отвърна Гандалф. — Мисля, че сега ще намерите някоя и друга порта. И дори пред вратите на Фуков край може да имате повече неприятности, отколкото очаквате. Но ще се справите. Довиждане, скъпи приятели! Не се сбогувам, не още. Довиждане!

Той отклони Сенкогрив от пътя и едрият кон прескочи зеления насип; после Гандалф подвикна и жребецът полетя като северен вятър към Могилните ридове.

— Ето че останахме само четирима, както бяхме потеглили — каза Мери. — Един по един всички изостанаха от пътя. Сякаш съм сънувал и сега всичко бавно избледнява.

— А на мен ми се струва, че отново заспивам — каза Фродо.

Глава 8Прочистването на Графството

По мръкнало, мокри и уморени, пътниците най-после стигнаха до Брендивин и откриха, че пътят е затворен. От двете страни на Моста имаше високи огради с остри шипове на върха; оттатък реката се виждаха няколко новопостроени къщи — двуетажни, с тесни правоъгълни прозорци без завески, зад които едва проблясваха мъждиви светлинки. Мрачни и крайно неподходящи за Графството постройки.

Дружно викнаха и задумкаха по външната ограда, но отначало никой не се обади; после за тяхна изненада някой засвири с рог и светлинките в прозорците изгаснаха. От мрака долетя вик:

— Кой е? Махай се! Не можеш да влезеш. Не виждаш ли надписа: От залез до изгрев вход забранен!

— Разбира се, че не мога да видя надписа в тъмното — провикна се в отговор Сам. — И ако това значи, че хобити от Графството трябва да стоят под дъжда в такава нощ, ще направя тоя надпис на парчета, само да го намеря.

При тия думи изтрещя прозорец и от лявата къща се изсипа цяла тълпа хобити с фенери. Те отвориха отвъдната порта и неколцина минаха по моста. Видът на пътешествениците сякаш ги изплаши.

— Я ела насам! — каза Мери, който бе познал един от хобитите. — Засрами се, Хоб Пъдарсън, не ме ли помниш? Аз съм Мери Брендифук и бих искал да знам какви са тия работи и какво търси тук фуковчанин като теб? Нали пазеше нивите?

— Божичко! Ама това бил господин Мери, и само как се е въоръжил до зъби! — възкликна старият Хоб. — Разправяха, че сте умрели! Всички казват, че сте се изгубили в Старата гора. Радвам се да ви видя жив подир толкова премеждия!

— Щом е тъй, не ме зяпай през решетките, а отваряй портата!

— Съжалявам, господин Мери, но тъй ни е наредено.

— Кой ви е наредил?

— Началника от Торбодън.

— Началник? За господин Лото ли говориш? — запита Фродо.

— Сигурно, господин Торбинс, но сега трябва да казваме само Началника.

— Ваша си работа! — рече Фродо. — Е, поне се радвам, че е престанал да се нарича Торбинс. Но явно е крайно време нашият род да се заеме с него и да го тури на място.

Хобитите зад портата притихнаха.

— Не е хубаво да говорите тъй — обади се един от тях. — Някой ще вземе да му обади. А ако вдигате такъв шум, може да събудите Големия човек на Началника.

— Ще го събудим, и то тъй, че да има да се чуди — заяви Мери. — Ако искате да кажете, че любимият ви Началник наема разбойници от пущинака, значи по-рано е трябвало да се върнем.

Той скочи от понито, забеляза надписа в светлината на фенерите, смъкна го и го метна през оградата. Хобитите отстъпиха без никакво намерение да отворят.

— Хайде, Пипин! — каза Мери. — Двама ще се справим.

Мери и Пипин прескочиха портата и хобитите търтиха на бяг. Отново засвири рог. Вратата на голямата къща отдясно се очерта като светъл правоъгълник и на нея изникна едра фигура.

— Какви са тия работи? — изсумтя човекът и се приближи. — Незаконно влизане, а? Изчезвайте да не ви строша гадните вратлета!

После той млъкна, защото бе зърнал блясъка на мечове.

— Бил Папратак — заяви Мери, — ако до десет секунди не отвориш тая порта, ще съжаляваш. Не се ли подчиниш, ще вдигна желязото срещу теб. А като отвориш портата, ще минеш през нея и вече никога няма да се връщаш. Ти си обесник и пладнешки разбойник.

Разтрепераният Бил Папратак се довлече до портата и я отключи.

— Дай ми ключа! — каза Мери.

Но негодникът запокити ключа по главата му и хукна към мрака. Тъкмо минаваше край понитата, едно от тях метна копита и го улучи в движение. Скимтейки, той изчезна в нощта и повече не чуха за него.

— Чиста работа, Бил — обади се Сам. Имаше предвид понито.

— Дотук с вашия Голям човек — каза Мери. — За Началника ще се погрижим по-късно. Междувременно трябва някъде да пренощуваме и тъй като изглежда, че сте съборили Мостовия хан, за да построите на негово място тия невзрачни къщурки, ще трябва да ни приютите.

— Съжалявам, господин Мери — каза Хоб, — но не е разрешено.

— Кое не е разрешено?

— Да се приемат външни лица, да се разхищава храна и прочие.

— Ама какво става тук? — възкликна Мери. — Реколтата ли е била лоша, или що? Мислех, че това лято сте имали добра жътва.

— Е, не, реколтата си я биваше — каза Хоб. — Добре се запасихме с храна, но не сме наясно какво става с нея. Чини ми се, че всичко идва от тия „събирачи“ и „изравнители“, дето обикалят, броят, мерят и прибират всичко в общите складове. Събирането комай е повече от изравняването и каквото вземат, рядко се появява пак.

— О, зарежи ги тия! — рече Пипин и се прозина. — Тая вечер съм уморен и не ми се слушат глупости. Имаме запаси в раниците. Само ни дайте стая да си легнем. И на по-лоши места съм бил.

Хобитите край портата все още изглеждаха смутени — явно бяха нарушени някакви правила; но не смееха да възразяват на четирима опитни пътешественици, въоръжени до зъби, при това двама от тях изглеждаха необичайно едри и силни. Фродо нареди отново да заключат портата. Имаше известен смисъл да пазят моста, щом наоколо още се навъртаха злосторници. После четиримата другари влязоха в хобитовата караулка и се настаниха както можеха. Къщата беше гола и грозна, с мизерна каминка, в която не можеше да се разпали хубав огън. В горните стаи имаше корави нарове, а по стените висяха заповеди и списъци на Правилата. Пипин ги накъса на парчета. Нямаше бира и храната беше съвсем недостатъчна, но щедро разделените запаси на пътешествениците осигуриха хубава вечеря за всички; а Пипин наруши и Правило 4, като хвърли в камината почти цялата дневна норма от дърва.

— Е, сега какво ще речете: да запалим по една лула, докато ни разказвате какво се е случило в Графството? — рече той.

— Вече няма пушилист — каза Хоб. — Само хората на Началника си намират отнякъде. Изглежда, всички запаси са изчезнали. Разправят, че цели каруци заминавали по стария път от Южната околия през Сарнов брод. Това беше в края на миналата година, след като ни напуснахте. Но и преди това са измъквали билката тихомълком, по мъничко. Тоя Лото…

— Я си затваряй устата, Хоб Пъдарсън! — викнаха неколцина присъстващи. — Знаеш, че такива приказки са забранени. Началника ще чуе и всичко ще си изпатим.

— Нищо няма да чуе, ако сред вас нямаше доносници — ядосано отвърна Хоб.

— Добре де, добре! — прекъсна го Сам. — Стига ми толкоз. Повече не искам да чуя. Няма „добре дошли“, няма бира, няма пушене, а в замяна — куп правила и оркски приказки. Хайде да спим и да забравим до утре тия глупости!

Новият Началник очевидно си имаше осведомители. От Моста до Торбодън бяха цели четиридесет мили, но някой бе побързал да ги мине. Фродо и приятелите му скоро разбраха това.

Още нямаха окончателни планове, но смътно си мислеха първо да идат заедно в Щурчов дол и да си отпочинат. Ала след като видяха как стоят нещата, решиха да се запътят право към Хобитово. И тъй, на следващия ден, без да се бавят, поеха по пътя напред. Вятърът беше постихнал, но небето си оставаше навъсено. Земите наоколо изглеждаха печални и запустели, ала в края на краищата вече бе първи ноември, краят на есента. И все пак им се стори, че тоя ден народът е наклал сума огньове — на много места из околностите се вдигаше дим. В далечината, някъде към Горски край, се чернееше огромен облак пушек.

Привечер наближиха Жабомор, едно селце вдясно от пътя, на около двадесет и две мили от Моста. Тук възнамеряваха да пренощуват; „Плаващият дънер“ в Жабомор беше добър хан. Но в източния край на селото завариха бариера с голяма табела ВХОД ЗАБРАНЕН, а зад нея стоеше тълпа ширифи със сопи в ръце и пера на шапките; изглеждаха едновременно самодоволни и уплашени.

— Какви са тия работи? — рече Фродо, едва удържайки смеха си.

— Такива, каквито ги виждате, господин Торбинс — заяви предводителят на ширифите, един хобит с две пера. — Арестуван сте за Незаконно влизане, Разкъсване на Правилата, Нападение на стражата, Преспиване в служебна сграда без разрешение и Подкуп на стражата с храна.

— Нещо друго? — запита Фродо.

— За начало и това стига — каза водачът на ширифите.

— Ако искате, мога да прибавя туй-онуй — обади се Сам. — Неприлични приказки за Началника, Желание да го напердаша по пъпчивата мутра и Убеждение, че вие, ширифите, сте същински тиквеници.

— Стига, господине, достатъчно. Началника нареди да ни последвате без съпротива. Ще ви отведем в Крайречкино и ще ви предадем на неговите хора; по време на съдебния процес може и да ви дадат думата. Но на ваше място бих си затварял устата. Освен ако не искате да останете в Тъмните дупки повече, отколкото ви се полага.

За смут на ширифите Фродо и спътниците му се закискаха.

— Не ставайте глупави! — каза Фродо. — Ще ходя където си искам и когато си искам. По една случайност имам работа в Торбодън, но ако настоявате и вие да дойдете, това си е ваша работа.

— Много добре, господин Торбинс — рече предводителят и избута бариерата настрани. — Само не забравяйте, че съм ви арестувал.

— Няма да забравя — съгласи се Фродо. — Но може и да ти простя. Днес обаче нямам намерение да продължавам, тъй че ще ви бъда задължен, ако любезно ме изпроводите до „Плаващият дънер“.

— Невъзможно, господин Торбинс. Ханът е затворен. В другия край на селото има ширифски дом. Там ще ви настаня.

— Добре де — каза Фродо. — Води, ние сме след теб.

Оглеждайки ширифите, Сам бе забелязал един познат.

— Хей, Робин Малокоп, я ела насам! — подвикна той. — Искам да си поприказвам с теб.

Хвърляйки овчедушен поглед към началника си, който изглеждаше ядосан, но не посмя да се намеси, ширифът Малокоп поизостана и закрачи край Сам, който бе слязъл от понито.

— Виж какво, мой човек! — рече Сам. — Ти поне си от Хобитово и трябва да имаш малко здрав разум, а не да причакваш господин Фродо и прочие. И откъде-накъде са затворили хана?

— Всички са затворени — каза Робин. — Началника не си пада по бирата. Поне така се започна. Но сега си мисля, че просто неговите хора я изпиха до капка. А не си пада и по пътешествениците, тъй че сега на когото му се наложи да пътува, трябва да иде в ширифския дом и да обясни по каква работа е тръгнал.

— Не те ли е срам да се бъркаш в такива глупости? — запита Сам. — Навремето и ти предпочиташе да гледаш хановете отвътре, а не отвън. Служба или не, все там киснеше.

— И щях да продължавам, Сам, ако можех. Ама не си изкарвай яда върху мен. Какво мога да сторя? Знаеш как станах шириф преди седем години, още преди всички тия истории. Така можех да обикалям цялата околия, да се виждам с хората, да слушам новини и да знам къде е най-добрата бира. Но сега не е тъй.

— Щом ширифството вече не е почтена професия, можеш да се откажеш от него — каза Сам.

— Не е разрешено — въздъхна Робин.

— Ако чуя още няколко пъти „не е разрешено“ — рече Сам, — ще взема да се ядосам.

— Не вярвам това да ме огорчи — прошепна Робин. — Ако се ядосаме всички заедно, може и да направим нещо. Но цялата работа е в човеците, Сам, в хората на Началника. Той ги праща навсякъде да обикалят и ако някой от нас, дребните, си отстоява правата, отмъкват го в Тъмните дупки. Най-напред прибраха Поничката, искам да кажа стария Уил Белоног, кмета, а после и мнозина други. Напоследък стана съвсем зле. Сега често ги бият.

— Тогава защо работите за тях? — гневно запита Сам. — Кой ви прати в Жабомор?

— Никой. Настанени сме тук, в големия ширифски дом. Сега сме първа рота на Източната околия. Има стотици ширифи, а ония искат още и още с всички тия правила. Повечето участват против волята си, но не всички. Даже и в Графството има такива, дето се бъркат в чуждите работи и си вирят носа. Че и по-лошо — някои доносничат на Началника и неговите хора.

— А! Значи тъй сте узнали за нас?

— Именно. Сега не е разрешено да пращаме писма, но те използват старата пощенска служба и имат специални бързоходци на разни места. Снощи един пристигна от Бели угари с „тайно известие“, а друг го пое и продължи. Днес следобед получихме нареждане да бъдете арестувани и доставени не в Тъмните дупки, а в Крайречкино. Явно Началника иска да ви види незабавно.

— Като го поотупа господин Фродо, няма да бърза — каза Сам.

Ширифският дом в Жабомор не беше по-добър от онзи при Моста. Нямаше втори етаж, но прозорците бяха все тъй тесни, а стените бяха изградени от зле наместени грозни сивкави тухли. Вътре беше влажно и унило, а вечерята се поднесе на дълга гола маса, немита от седмици. Пък и храната не заслужаваше по-добро сервиране. Пътниците с радост напуснаха това неуютно място. До Крайречкино оставаха около осемнадесет мили. Потеглиха в десет часа сутринта. Биха тръгнали и по-рано, ако не им доставяше удоволствие очевидната тревога на ширифския водач от забавянето. Северният вятър бе изместил западния и ставаше все по-студено, но вече не валеше.

Твърде комично бе шествието, което напусна селото, макар че малцината любопитни, излезли да видят „арестуването“ на пътниците, не бяха съвсем сигурни дали смехът е разрешен. Дузина ширифи бяха пратени да охраняват „пленниците“, но Мери ги накара да вървят отпред, а Фродо и другарите му яздеха след тях. Настанени удобно в седлата, Мери, Пипин и Сам се смееха, бъбреха и пееха, докато ширифите се тътреха по пътя и се мъчеха да изглеждат строги и важни. Фродо обаче мълчеше и лицето му беше печално и замислено.

Последният, когото срещнаха, беше побелял старик, подпрян на една ограда.

— Здрасти, здрасти! — подсмихна се той. — Я кажете кои кого е арестувал?

Двама ширифи незабавно напуснаха колоната и се запътиха към него.

— Хей, предводител! — подвикна Мери. — Заповядай на момчетата си веднага да се връщат на място, ако не искаш да си имат работа с мен!

Предводителят кресна на двамата хобити и те се върнаха на пътя.

— Сега да вървим! — каза Мери.

След този случай пътешествениците пришпориха понитата и подкараха ширифите тичешком. Слънцето изгря и въпреки ледения ветрец охраната пухтеше и се обливаше в пот.

Край Камъка на трите околии ширифите се предадоха. Бяха минали почти четиринадесет мили само с една почивка по пладне. Сега беше три часът следобед. Бяха гладни, с подбити крака и не можеха да издържат на темпото.

— Е, продължавайте, без да бързате! — каза Мери. — Ние ще си вървим.

— Довиждане, Робинчо! — подхвърли Сам. — Ще те чакам пред „Зеленият дракон“, ако не си забравил къде е. Не се туткай по пътя!

— Това, дето го вършите, се казва бягство изпод стража — печално заяви водачът — и не отговарям за последствията.

— Още много работи ще извършим, но няма да ти търсим отговорност — рече Пипин. — Много ти здраве!

Пътниците продължиха в тръс и когато на западния хоризонт Слънцето взе да се спуска към Белите ридове, те стигнаха до широкото езеро, край което се разполагаше Крайречкино; тук ги чакаше първата наистина болезнена изненада. Това беше родният край на Фродо и Сам и сега те откриваха, че го обичат повече от което и да било кътче на света. Много от познатите им къщи бяха изчезнали. Запустяла бе приятната редица хобитови дупки по склона северно от Езерото, а градинките им, които някога разстилаха цвят до цвят чак до брега, сега бяха обрасли с избуяли плевели. И дори по-зле: там, където хобитовският път минаваше край брега, се бяха подредили множество грозни нови къщи. Някога там имаше алея с високи дървета. Сега всички бяха изчезнали. А като вдигнаха отчаяни погледи нагоре по пътя към Торбодън, хобитите съзряха в далечината висок тухлен комин. Върхът му бълваше черен дим в чистия вечерен въздух.

Сам не се побираше в кожата си.

— Отивам право там, господин Фродо! — викна той. — Отивам да видя какво са намислили. Искам да си намеря старика.

— Първо трябва да разберем какво ни чака, Сам — каза Мери. — Предполагам, че Началника разполага с банда главорези. Най-добре да потърсим някой да ни разкаже как стоят нещата тъдява.

Но в Крайречкино всички къщи и дупки бяха залостени и никой не ги посрещна. Това ги учуди, но скоро откриха причината. Когато стигнаха до „Зеленият дракон“, последният дом по посока на Хобитово — сега безжизнен и с изпочупени прозорци, — видяха пет-шест грозновати човеци, облегнати на стената на хана; всички бяха кривогледи и пожълтели.

— Досущ като приятеля на Бил Папратак в Брее — каза Сам.

— Досущ като повечето, които видях в Исенгард — рече Мери.

Всеки негодник имаше сопа в ръка и рог на пояса, но други оръжия не се забелязваха. Когато пътниците наближиха, те се отделиха от стената и застанаха на шосето, преграждайки пътя им.

— Накъде си мислите, че отивате? — запита най-едрият и най-грозният от всички. — За вас път насам няма. И къде са прехвалените ширифи?

— Задават се кротичко — отвърна Мери. — Изглежда, че ги понаболяват петите. Обещахме да ги чакаме тук.

— Какво ви казвах? — рече обесникът на приятелите си. — И на Шарки му рекох, че не бива да вярва на тия ситни глупаци. Трябваше да пратим неколцина от нашите момци.

— И каква щеше да е разликата, моля? — запита Мери. — По тия места не сме свикнали с разбойници, но можем да се справяме с тях.

— Разбойници, а? — рече човекът. — Значи с такъв тон ще ни говориш? Я го сменяй, да не ти го сменим ние. Много нахални взехте да ставате, дребосъци такива. Не се надявайте на мекосърдечието на Шефа. Сега Шарки е тук и неговата воля ще се слуша.

— Този пък кой е? — спокойно запита Фродо.

— Тая страна трябва да се поразтърси и да се вкара в правия път — заяви негодникът, — и Шарки се кани да го направи; тежко ви, ако му пречите. Трябва ви по-голям Шеф. И ще си го получите до края на годината, ако продължавате да ни създавате главоболия. Тогава ще видите къде зимуват раците, мишоци жалки.

— Така значи. Приятно ми беше да чуя плановете ви — каза Фродо. — Отивам да се обадя на господин Лото и той навярно също ще ги изслуша с интерес.

Разбойникът се разсмя.

— Лото! Той знае всичко. Не се тревожи. Той прави каквото му каже Шарки. Защото ако Шефът ни пречи, можем да го сменим. Разбра ли? А ако нежелани дребосъци опитат да си пъхат носа където не трябва, можем да ги приберем на топло. Разбра ли?

— Да, разбрах — каза Фродо. — И най-вече разбрах, че тук сте изостанали от епохата и новините. Откакто сте напуснали Юга, станаха много неща. Времето ви свърши, както и времето на всички други главорези. Черната кула рухна и в Гондор отново има крал. Исенгард бе унищожен и безценният ви господар броди като просяк из пущинака. Задминах го по пътя. По Зеления път вече ще препускат кралски вестоносци, а не наемници на Исенгард.

Човекът го огледа и се ухили.

— Просяк из пущинака! — подигравателно повтори той. — О, ама наистина ли? Надувай се, надувай се, фукльо дребен. Само че това не ще ни попречи да живеем в тази тлъстичка страна, дето се излежавате от векове. А пък кралските вестоносци! — Той щракна с пръсти пред лицето на Фродо. — Ей толкова ме интересуват! Като видя някой, може и да му обърна внимание.

Тук вече Пипин не издържа. Беше се замислил за полето на Кормален, а тук някакъв кривоглед мошеник наричаше Носителя на Пръстена „фукльо“. Отметна плаща си, мълниеносно изтегли меча и препусна напред, заблестял в сребристочерните одежди на Гондор.

— Аз съм вестоносец на краля — викна той. — Говориш с кралски приятел, един от най-славните герои на всички западни земи. Ти си обесник и глупец. На колене, инак ще те посека с моя тролоубиец!

Мечът засия в лъчите на залязващото слънце. Мери и Сам също изтеглиха мечовете и препуснаха да подкрепят Пипин, но Фродо не помръдна. Разбойниците отстъпиха. Досега работата им беше да плашат селяните около Брее и да тормозят слисани хобити. Твърде голяма изненада се оказваха безстрашните хобити с лъскави мечове и свирепи лица. А и в гласовете на тия пришълци звучеше нотка, каквато не бяха чували преди. Негодниците замръзнаха от страх.

— Махайте се! — каза Мери. — Продължите ли да тревожите това село, ще съжалявате.

Разбойниците обърнаха гръб на идващите хобити и търтиха на бяг по пътя за Хобитово, но в движение успяха да надуят роговете.

— Е, крайно време е било да си дойдем — каза Мери.

— Повече от крайно. Може и да е много късно, поне за да спасим Лото — отвърна Фродо. — Окаян глупец беше, но ми е жал за него.

— Да спасим Лото ли? Какво искаш да кажеш? — обади се Пипин. — Аз бих рекъл да го пребием.

— Мисля, че не разбираш съвсем, Пипин — каза Фродо. — Лото не е възнамерявал да навлече такава съсипия. Той беше жалък глупак, но сега е в клопка. Разбойниците са поели властта, обират, грабят, тормозят и управляват от негово име както си искат. А скоро ще захвърлят и името му. Подозирам, че е затворен в Торбодън и умира от страх. Би трябвало да се помъчим да го спасим.

— Е, ти ме шашардиса! — рече Пипин. — Всякакъв край можех да си представя за това пътешествие, само не и тоя: да се бием с полуорки и главорези… за да спасим Лото Пъпчивия!

— Да се бием ли? — повтори Фродо. — Е, може и дотам да стигнем. Но помни: не бива да загиват хобити, дори да са минали на страната на врага. Да не говорим пък за ония, дето само от страх изпълняват заповедите на шайката. Не се е случвало в Графството хобит умишлено да убие ближния си и не му е времето сега да започваме. И изобщо да се убива само в краен случай. Удържайте гнева и ръцете си до последно!

— Но ако тия главорези са повече, непременно ще се стигне до битка — каза Мери. — С тая печално изненадана физиономия няма да спасиш нито Лото, нито Графството, скъпи Фродо.

— Не — рече Пипин. — Втори път няма да ги сплашим тъй лесно. Сега ги изненадахме. Чухте ли роговете? Явно наблизо има още разбойници. Като се съберат повечко, ще им дойде куражът. Трябва да помислим къде ще се приютим през нощта. В края на краищата ние сме само четирима, макар и въоръжени.

— Имам идея — каза Сам. — Да идем на Южния път при стария Том Памуксън! Той винаги е бил юначага. Навремето бях приятел с мнозина от синовете му.

— Не! — възрази Мери. — Никакво „приютяване“. Досега народът само това е правил, а пък на разбойниците така им е най-удобно. Просто ще ни нападнат с обединени сили, ще ни заклещят и ще ни изкарат навън или ще ни подпалят. Не, трябва да сторим нещо друго.

— Какво? — запита Пипин.

— Да вдигнем Графството на бунт! — каза Мери. — Сега! Да събудим всички! Нали виждате, че те ненавиждат тоя ред — ненавиждат го всички освен един-двама негодници и неколцина глупаци, които искат да се правят на важни, но изобщо не разбират какво става всъщност. Ала народът на Графството тъй дълго е живял на спокойствие, че не знае какво да прави. Нужна им е само искра, и всички ще пламнат. Хората на Началника трябва да знаят това. Ще се опитат да ни стъпчат, незабавно да ни изгасят. Останало ни е съвсем малко време. Сам, ти бягай до чифлика на Памуксън, ако искаш. По тия места той е най-известен и най-храбър. Аз ще надуя Роханския рог и ще им посвиря малко музика, каквато не са чували до днес.

Върнаха се към селския площад. Тук Сам свърна настрани и препусна надолу по южния път към чифлика на Памуксън. Преди да се отдалечи много, към небето изведнъж се надигна звънлив и ясен зов на рог. Той отекна надалеч из хълмове и поля; тъй властен бе този зов, че Сам едва не полетя обратно. Понито му се изправи на задните крака и изцвили.

— Напред, моето момче! Напред! — викна Сам. — Скоро ще се върнем.

После чу как Мери промени мелодията и бойният сигнал на Фуков край разтресе въздуха:

Сам дочу как нейде назад се надигна гълчава и затрещяха разтворени врати. Отпред из мрака лумнаха светлинки; кучета залаяха, затрополиха нозе. Не след дълго той стигна до края на пътя и там вече беше Памуксън, а трима от синовете му, Том младши, Веселан и Ник, бързаха да го догонят. С брадви в ръцете те преградиха пътя.

— Не! Не е от ония нехранимайковци — чу Сам гласа на чифликчията. — По ръст изглежда хобит, но е облечен някак чудновато. Хей! — подвикна той. — Кой си и каква е тая врява?

— Сам се казвам, Сам Майтапер. Върнах се.

Чифликчията Памуксън се приближи и го огледа в здрача.

— Добре! — възкликна той. — Гласът е същият и лицето ти не се е променило, Сам. Но с тия дрехи не бих те познал на улицата. Явно си бил по чужди земи. Страхувахме се, че си умрял.

— Не съм! — отвърна Сам. — Нито пък господин Фродо. Той е тук с приятелите си. Оттам и врявата. Вдигат Графството на бунт. Смятаме да пропъдим тия разбойници и Началника им. Започваме веднага.

— Добре, добре! — провикна се Памуксън. — Значи захвана се най-сетне! Цяла година чакам да почнат размириците, но народът си трае. А пък аз трябва да мисля за жената и за Рози. Тия обесници са способни на всичко. Е, да вървим, момчета! Крайречкино е на крак! Трябва да се включим!

— Ами госпожа Памуксън и Рози? — запита Сам. — Все още е опасно да ги оставяте сами.

— Гиздан е при тях. Но ако имаш желание, можеш да идеш да му помагаш — ухили се Памуксън. После той и синовете му хукнаха към селото.

Сам побърза към къщата. Край голямата кръгла врата стояха госпожа Памуксън и Рози, а пред тях Гиздан заплашително стискаше дълга вила.

— Аз съм! — викна Сам, препускайки напред. — Сам Майтапер! Тъй че не се мъчи да ме намушкаш, Гиздане. Пък и няма да успееш, с ризница съм.

Той скочи от понито и се изкатери по стъпалата, водещи от двора към вратата. Тримата го гледаха мълчаливо.

— Добър вечер, госпожо Памуксън! — каза той. — Здрасти, Рози!

— Здрасти, Сам! — отвърна Рози. — Къде беше? Разправяха, че си умрял, но аз те чакам от пролетта. Не си бързал да се върнеш, нали?

— Може би — сконфузи се Сам. — Но сега бързам. Тръгваме на бой с потисниците и трябва да се връщам при господин Фродо. Ама си помислих, че ще е добре да видя как е госпожа Памуксън, пък и теб да видя, Рози.

— Добре сме, благодаря — каза госпожа Памуксън. — Или щяхме да сме добре, ако не бяха тия крадливи разбойници.

— Добре де, хайде изчезвай! — рече Рози. — Щом през цялото време си се грижил за господин Фродо, как тъй ти хрумна да го изоставиш в най-опасния момент?

Това бе прекалено за Сам. Трябваше или да отговаря цяла седмица, или да си премълчи. Той се обърна и яхна понито. Но докато потегляше, Рози изтича по стъпалата.

— Мисля, че изглеждаш чудесно, Сам — каза тя. — Бягай сега! Но се пази и щом прогоните разбойниците, идвай право тук!

Когато се върна, Сам завари цялото село на крак. Без да се броят развълнуваните хлапаци, на площада вече се бяха събрали стотина яки хобити с брадви, тежки чукове, дълги ножове и дебели сопи; неколцина носеха ловджийски лъкове. От по-далечните ферми продължаваше да се стича народ.

Някой от селяните беше наклал буен огън — за да оживи сцената и за да наруши една от забраните на Началника. Пламъкът грееше ярко в прииждащата нощ. Под ръководството на Мери няколко хобити преграждаха пътя в двата края на селото. Когато ширифите стигнаха до долната бариера, изгубиха и ума, и дума; но щом разбраха как стоят нещата, повечето смъкнаха перата от шапките си и се включиха в бунта. Останалите се изнизаха в тъмнината.

Край огъня Сам завари Фродо и приятелите му да разговарят със стария Том Памуксън, обкръжени от възхитената тълпа.

— Е, какъв е следващият ход? — запита чифликчията.

— Не мога да кажа, преди да узная нещо повече — отговори Фродо. — Колко са тия негодници?

— Трудно е да се каже — рече Памуксън. — Непрекъснато се движат, щъкат насам-натам. Горе, в казармите край пътя за Хобитово, понякога се събират към петдесет, но те рядко стоят на едно място, все обикалят и грабят — наричат го „събиране“. Във всеки случай, никога не са по-малко от двадесет около своя Началник. Той е в Торбодън, или поне навремето беше там, обаче напоследък не се показва навън. Всъщност никой не го е виждал от една-две седмици; пък и човеците не ни пускат да припарим нататък.

— Те не са само в Хобитово, нали? — обади се Пипин.

— Не, за съжаление — каза Памуксън. — Чувал съм, че имало доста от тях в Дългодол и край Сарнов брод; други върлували из Горски край; имало казарми и в Сберипът. Да не забравя и Тъмните дупки, както ги наричат — старите подземни складове в Голям Дълбалник. Сега са ги превърнали в затвори за ония, които се възпротивят. Всичко на всичко мисля, че не са повече от триста в цялото Графство, а може и да са по-малко. Ще се справим, ако сме единни.

— Имат ли оръжие? — запита Мери.

— Камшици, ножове и тояги, колкото е нужно за черните им дела — друго засега не са показвали. Но предполагам, че ако се стигне до сражение, могат да измъкнат и оръжие. Някои имат лъкове. Вече застреляха един-двама от нашите.

— Това е то, Фродо! — каза Мери. — Знаех, че ще трябва да се бием. Е, те първи са почнали убийствата.

— Не е съвсем така — обади се Памуксън. — Поне що се отнася до стрелбата. Туковци започнаха първи. Нали разбирате, господин Перегрин, татко ви още от самото начало не се спогаждаше с Лото. Казваше, че ако някой трябва да се прави на началник в тия времена, това е законният Тан на Графството, а не някакъв си келеш. Лото прати хората си, но и те не можаха да го усмирят. Туковци са късметлии, нали имат ония дълбоки дупки, Големите смялове горе в Зелените хълмове и прочие, та разбойниците не успяха да ги докопат. А и те не дават на бандата да припари на тяхна земя. Само да се мерне някой, Туковци го подгонват. Вече трима са застреляли за грабежи и нападения. Оттогава тия главорези станаха още по-гадни. И държат под око Туков край. Вече никой не може да иде нататък, нито да излезе оттам.

— Браво на Туковци! — викна Пипин. — Но сега някой ще иде нататък. Заминавам за Смяловете. Идва ли някой до Скътана паланка?

След малко Пипин потегли с петима младежи, яхнали понита.

— Скоро ще се видим! — извика той. — През полето дотам са само четиринадесет мили. Призори ще ви доведа цяла армия Туковци.

Докато препускаха в притъмняващата вечер, Мери ги изпроводи с песните на рога си. Наоколо се раздадоха радостни възгласи.

— Каквото и да става — рече Фродо на застаналите наблизо хобити, — не искам убийства; дори и разбойници не бива да загиват, освен ако не се налага, за да спасим от тях живота на хобити.

— Добре! — отвърна Мери. — Но мисля, че вече всеки момент можем да очакваме посещение на бандата от Хобитово. Едва ли ще дойдат само за да пообсъдим нещата. Ще се помъчим да постъпим почтено, ала трябва да сме готови за най-лошото. Имам един план.

— Много добре — съгласи се Фродо. — Подготви каквото трябва.

Точно тогава дотърчаха неколцина хобити, които бяха пратени да видят какво става около Хобитово.

— Идат! — известиха те. — Двадесетина са, а може би и повече. Но двамина поеха на запад през полето.

— Към Сберипът ще да са тръгнали — каза Памуксън, — да доведат още бандити. Е, дотам са петнадесет мили и още толкова на връщане. Засега можем да не се тревожим.

Мери хукна да разпредели задачите. Чифликчията Памуксън разчисти улицата и накара всички да се приберат, освен неколцина по-стари хобити, въоръжени кой с каквото бе намерил. Не се наложи да чакат дълго. Скоро дочуха гръмки гласове и тропот на тежки нозе. По пътя се зададе цял отряд разбойници. Те видяха преградата и се разсмяха. Не можеха да си представят, че в тая малка страна нещо може да устои пред обединената им сила.

Хобитите вдигнаха бариерата и застанаха отстрани.

— Благодарим! — надсмяха им се човеците. — Бягайте сега да спите, преди да сте опитали камшика.

Сетне закрачиха по улицата с крясъци:

— Изгасете светлините! Прибирайте се и не се показвайте навън! Инак ще приберем в Тъмните дупки петдесетина от вас за цяла година. Прибирайте се! Шефът почва да се ядосва.

Никой не обръщаше внимание на заповедите им; но след като разбойниците отминеха, народът тихичко се събираше отзад и тръгваше подир тях. Когато хората стигнаха до огъня, завариха там само чифликчията Памуксън, протегнал ръце да се постопли.

— Кой си и какво мислиш, че правиш? — запита водачът на негодниците.

Памуксън бавно вдигна очи към него.

— Тъкмо се канех да ви задам същия въпрос. Това не е ваша страна и никой не ви е канил.

— Е, ние пък те каним — рече водачът. — Трябваш ни. Дръжте го, момчета! Откарайте го в Тъмните дупки и го поукротете малко!

Хората направиха крачка напред и изведнъж спряха. Отвсякъде се надигна гневен ропот и те внезапно разбраха, че чифликчията Памуксън съвсем не е сам. Бяха обкръжени. В мрака покрай огъня едва се различаваше пръстен от хобити, които се бяха промъкнали из сенките. Бяха почти двеста на брой и всеки стискаше някакво оръжие.

Мери пристъпи напред.

— Вече се срещнахме веднъж — каза той на водача, — и те предупредих да не се връщаш насам. Пак те предупреждавам: всички стоите на светло и сте под прицела на нашите стрелци. Ако пипнете с пръст този чифликчия или който и да било друг, ще бъдете застреляни незабавно. Предайте оръжията си!

Водачът се огледа. Беше в капан. Но не се боеше, щом имаше подкрепата на своите двадесет юначаги. Прекалено зле познаваше хобитите, за да осъзнае каква опасност го дебне. Безразсъдно реши да се бие. Струваше му се лесно да се измъкне от обръча.

— Дръжте ги, момчета! — викна той. — Дайте им да се разберат!

С дълъг нож в лявата ръка и сопа в дясната, той се хвърли към обръча в отчаян опит да се изтръгне към Хобитово. Бясно замахна към Мери, който преграждаше пътя му. И падна мъртъв, пронизан от четири стрели.

Това бе достатъчно за другите. Те се предадоха. Хобитите взеха оръжията им, вързаха ги един за друг и ги отведоха до една празна барака. Там ги оставиха под стража с вързани ръце и крака. Тялото на мъртвия главатар бе отмъкнато настрани и погребано.

— Накрая комай се оказа прекалено лесно, нали? — обади се Памуксън. — Казвах, че можем да ги надвием. Но трябваше някой да ни поведе. Тъкмо навреме се прибрахте, господин Мери.

— Още работа ни чака — каза Мери. — Ако сметките ти са верни, не сме се справили и с една десета от тях. Но вече е тъмно. Мисля, че следващият удар трябва да почака до сутринта. Тогава ще се заемем с Началника.

— Защо не сега? — запита Сам. — Трябва да е към шест вечерта. И освен това искам да видя старика. Знаете ли нещо за него?

— Преживява криво-ляво, Сам — отвърна чифликчията. — Ония разкопаха улица „Торбаланска“ и това бе тежък удар за него. Сега живее в една от новите къщи, дето хората на Началника ги построиха, докато все още вършеха някаква работа освен палежите и кражбите. Това е на около миля след Крайречкино. Но когато му се удаде случай, идва да ме види и гледам да го понахраня, та да не западне като другите сиромаси. Нарушавам Правилата, естествено. Бих го взел при мен, но не ми разрешаваха.

— Благодаря от сърце, господин Памуксън, няма да забравя добрината — каза Сам. — Но искам да го видя. Шефът и онзи Шарки, дето го споменаха, може да сторят някоя беля до сутринта.

— Добре, Сам — кимна Памуксън. — Вземи едно-две момчета и иди да го доведеш у нас. Няма нужда да минаваш край Рекичката към Хобитово. Моят Веселан ще ти покаже пътя.

Сам потегли. Мери разпредели постовете около селото и на бариерата за през нощта. После двамата с Фродо отидоха на гости у Памуксън. Седнаха със семейството в топлата кухня и Памуксънови зададоха някой и друг любезен въпрос за странстванията им, но почти не слушаха отговорите — далеч повече ги вълнуваха събитията в Графството.

— Всичко започна от Пъпчивеца, както го наричаме — каза Памуксън, — и то още след като си заминахте, господин Фродо. Взеха да му хрумват разни чудати идеи. Като че искаше всичко да заграби и да изгони хората от домовете им. Скоро стана ясно, че вече притежава много повече, отколкото му се полага; все грабеше и грабеше, макар да си остава загадка откъде взимаше пари да купува мелници и пивоварни, ханове, чифлици и ниви с пушилист. Изглежда, че още преди да се настани в Торбодън, е бил купил мелницата на Пясъчкин. Разбира се, той поначало имаше доста земи в Южната околия, наследство от баща му; а вероятно от една-две години потайно е продавал в чужбина огромни количества от най-добрия лист. Но към края на миналата година взе да изпраща навън цели каруци стока — и то не само лист. Пазарът се опразни, а зимата наближаваше. Народът се ядоса, но Пъпчивеца беше предвидил това. С големи каруци пристигнаха тълпи от хора, главно разбойници. Някои от тях откарваха стоката на юг, други оставаха. По-късно дойдоха още. И преди да разберем какво ни е сполетяло, те вече се бяха настанили тук-там из цялото Графство, сечаха дървета, копаеха, градяха си бараки и къщи по свой вкус. Отначало Пъпчивеца плащаше щетите, но скоро пришълците взеха да се държат като господари и да вземат каквото им хареса. Имаше размирици, но слаби. Старият Уил, кметът, тръгна за Торбодън да протестира, но не се добра дотам. Разбойниците го спипаха, затвориха го в една дупка в Голям Дълбалник и до ден-днешен не е излязъл. Малко подир Нова година вече нямахме кмет. Пъпчивеца се обяви за Началник на ширифите или просто Началник и взе да прави каквото си иска; а ако някой станеше „нахален“, чакаше го участта на Уил. Тъй тръгнаха нещата — от зле по-зле. Пушилистът изчезна, имаше го само за човеците; бирата също беше само за човеците и Началника затвори всички ханчета; в изобилие останаха само Правилата, всичко друго чезнеше и чезнеше. Единственото спасение беше да укриеш нещичко от имота си, когато негодниците дойдат да събират „за справедливо преразпределение“ — сиреч всичко за тях, а за нас само огризките, които можехме да получим в ширифските домове, стига да ни издържат стомасите на такива боклуци. Много зле беше. Но откакто пристигна Шарки, стана истинска съсипия.

— Кой е тоя Шарки? — обади се Мери. — Чух един от негодниците да говори за него.

— Изглежда, че е най-големият негодник от всички — отвърна Памуксън. — За пръв път го чухме към края на жътвата, някъде през септември. Никога не сме го виждали, но знаем, че е горе, в Торбодън; и мисля, че това е истинският Началник. Всички разбойници правят каквото той нареди: бият, палят, рушат, а вече се стигна и до убийства. В делата им вече няма дори и престъпен смисъл. Секат дървета и ги оставят да гният, изгарят къщи и нищо не строят. Вижте например мелницата на Пясъчкин. Пъпчивеца я срути веднага след като се настани в Торбодън. После доведе тълпа нечистоплътни хора да построят нова, по-голяма, пълна с колела и чуждоземни машинарии. Само онзи глупак, Тед, хареса това и сега работи там за човеците, сменя разни колела в мелницата, където баща му беше Мелничар и господар на всичко. Пъпчивеца имаше идеята да мели повече и по-бързо, поне така разправяше. Построи и други мелници като тая. Но за да мелиш, трябва да намериш мливо, а за новата мелница бе останало по-малко от онова, което поемаше старата. Но откакто пристигна Шарки, не са смлели и зрънце. Само чукат-тракат, бълват пушеци и смрад, та в Хобитово няма покой ни денем, ни нощем. И нарочно изливат мръсотия; изпоцапаха долното течение на Рекичката, а тя се влива в Брендивин. Грешка нямат, ако са решили да превърнат Графството в пустиня. Не вярвам онзи глупак, Пъпчивеца, да стои зад всичко това. Шарки го направи, казвам ви.

— Правилно! — вметна Том младши. — Ами че те прибраха даже Лобелия, старата майчица на Пъпчивеца, а той си я обичаше, за разлика от всички останали. Някои хобитовчани са видели как е станало. Идва тя по пътеката със стария си чадър. Няколко разбойници се изкачват нагоре с голяма каруца. „Накъде сте се запътили?“ — пита тя. „Към Торбодън“ — отвръщат те. „За какво?“ — пак пита тя. „Да строим бараки за Шарки“ — казват те. „Кой ви разреши?“ — пита тя. „Шарки — отговарят те. — Тъй че се махай от пътя, дърта вещице!“ — „Ще ви дам аз един Шарки, мръсни крадливи негодници!“ — вика тя, вдига чадъра и се нахвърля върху главатаря им, а той бил почти два пъти по-едър от нея. И тъй я прибрали. Отмъкнали я в Тъмните дупки, представяте ли си, на нейната възраст. За някои други затворници ни е по-мъчно, но не ще и дума, че тя прояви повече кураж от мнозинството хобитовчани.

Насред този разговор в къщата нахълта Сам заедно със своя старик. Майтапер старши не изглеждаше особено състарен, само дето беше пооглушал.

— Добър вечер, господин Торбинс! — каза той. — От сърце се радвам да ви видя жив и здрав. Но имам да ви дърпам ушите, прощавайте за дързостта. Винаги съм казвал, че не биваше да продавате Торбодън. Оттам започнаха бедите. Докато сте се шляли по чужди земи да гоните из планините разни черни хора, както разправя моят Сам, макар че не ми обясни защо е трябвало да го правите, те тук разкопаха „Торбаланска“ и ми съсипаха картофите.

— Много съжалявам, господин Майтапер — каза Фродо. — Но сега се върнах и ще сторя каквото е по силите ми, за да поправя злото.

— Е, добре го казахте — възкликна старикът. — Господин Фродо Торбинс е истински благороден хобит, винаги съм го повтарял, каквото и да си мислим за някои други със същото име, да ме прощавате. А, надявам се, и моят Сам се е представил задоволително?

— Чудесно се държа, господин Майтапер — отвърна Фродо. — Вярвайте, ако щете, но сега той е една от най-прочутите личности по всички земи. Оттук, та отвъд Великата река и чак до Морето се пеят песни за подвизите му.

Сам се изчерви, но отправи към Фродо благодарствен поглед, защото Рози му се усмихваше с блеснали очи.

— Малко ми е трудничко да го повярвам — рече старикът, — макар да виждам, че се е мешал в чудновати компании. Къде му е жилетката? Не ми харесват тия железа по него, нищо, че му стоят добре.

На следващата сутрин домочадието на Памуксън и гостите му бяха на крак в ранни зори. През нощта не се бе чуло нищо, но без съмнение щяха да имат нови неприятности още преди да напредне денят.

— Изглежда, че нито един от разбойниците не е останал горе в Торбодън — каза Памуксън, — но всеки момент може да се появи бандата от Сберипът.

След закуска дотърча пратеник от Туков край. Беше въодушевен.

— Танът вдигна на крак цялата област — каза той — и новината лети навсякъде като горски пожар. Разбойниците, които дебнеха около нашия край, избягаха на юг — тоест избягаха ония, които останаха живи. Танът потегли подир тях да прегради пътя на голямата банда, но прати насам колкото бойци можеше да отдели, начело с господин Перегрин.

Следващата вест не бе толкова добра. Към десет часа пристигна Мери, който бе отсъствал цяла нощ.

— На четири мили оттук има голяма банда — каза той. — Идват по шосето от Сберипът и към тях са се присъединили мнозина от разпръснатите главорези. Трябва да са около стотина; опожаряват всичко по пътя си. Проклети да са!

— А! Тая сган няма да се задоволи с приказки. Ще убиват, само да им се удаде случай — каза Памуксън. — Ако Туковци не пристигнат в най-скоро време, ще трябва да се укрепим и да стреляме без питане. Доста бой ще падне, додето оправим нещата, господин Фродо.

Туковци пристигнаха по-рано, отколкото ги очакваха. Не след дълго в селото навлязоха сто бойци от Скътана паланка и Зелените хълмове, предвождани от Пипин. Сега Мери разполагаше с нужното храбро опълчение, за да се справи с разбойниците. Съгледвачите известиха, че врагът наближава. Негодниците знаеха, че страната се е разбунтувала срещу тях, и явно възнамеряваха безмилостно да потушат бунта там, където бе започнал — в Крайречкино. Но колкото и да бяха свирепи, изглежда, нямаха водач с военни познания. Наближаваха без никакви предпазни мерки. Мери бързо организира отбраната.

С тежка крачка разбойниците се зададоха по Източното шосе и без да спират, завиха по Крайречния път, който тук се изкачваше нагоре между високи насипи, завършващи с живи плетове. Зад един завой, на около фурлонг от главния път, ги чакаше непроходима преграда от обърнати каруци. Те спряха. В същия миг откриха, че точно над главите им живите плетове от двете страни гъмжат от хобити. Други хобити избутаха отзад още няколко каруци, които бяха скрили в една нива, и тъй преградиха пътя за отстъпление. Отгоре се зачу глас.

— Е, сега влязохте в капана — викна Мери. — Същото сториха и приятелите ви от Хобитово. Един от тях е мъртъв, другите са пленени. Хвърлете оръжието! После се върнете двадесет крачки назад и седнете. Който се опита да бяга, ще бъде застрелян.

Но разбойниците не се сплашваха толкова лесно. Неколцина се подчиниха, а другарите им ги тласнаха напред. Двадесетина се завъртяха и атакуваха задните каруци. Шестима бяха застреляни, но останалите се изтръгнаха от обръча, убивайки двама хобити, после се разпиляха из полето към Горски край. Докато бягаха, паднаха още двама. Мери гръмко изсвири с рога си и от далечината му отвърнаха други рогове.

— Няма да стигнат далече — каза Пипин. — Цялата област гъмжи от наши ловци.

В капана на пътя бяха останали около седемдесет човеци. Те опитаха да се изкатерят по барикадата и насипите и хобитите бяха принудени да погубят мнозина със стрели и секири. Но най-силните и отчаяни негодници се измъкнаха от западната страна и свирепо се нахвърлиха срещу противника, мислейки вече не за бягство, а за клане. Загинаха неколцина хобити, останалите се разколебаха, но в този момент Мери и Пипин дотичаха от източния край и атакуваха разбойниците. Мери сам посече главатаря, едър кривоглед негодяй, напомнящ грамаден орк. После нареди на хобитите да отстъпят и обкръжи последните хора в широк обръч от стрелци.

Най-сетне всичко свърши. Почти седемдесет от главорезите лежаха мъртви сред полето, а една дузина бяха пленени. Деветнадесет хобити бяха убити и около тридесет — ранени. Натовариха на каруци мъртвите разбойници, откараха ги в една изоставена пясъчна кариера и там ги погребаха. По-късно я нарекоха Бойната кариера. Загиналите хобити положиха в братска могила на склона на хълма, а след време вдигнаха там каменен паметник и засадиха градинка наоколо. Тъй свърши Крайречкинското, сражение от 1419 година, последното сражение на територията на Графството и единствено след битката на Зелените поля в Северната околия през 1147 година. Впоследствие, макар за щастие да бе минало с много малко жертви, то зае цяла глава в Червената книга, а имената на участниците бяха събрани в Свитък, изучаван наизуст от историците на Графството. От това време датира и значителният възход на славата и състоянието на Памуксъновия род; ала начело на Свитъка винаги са стояли имената на пълководците Мериадок и Перегрин.

Фродо взе участие в битката, но така и не изтегли меча си. Главната му роля беше да не позволи на разгневените хобити да погубят ония врагове, които хвърлиха оръжието. Когато битката свърши и жертвите бяха погребани, Мери, Пипин и Сам го намериха и всички заедно се прибраха у Памуксънови. Обядваха малко късничко, после Фродо рече с въздишка:

— Е, предполагам, че е време да се заемем с Началника.

— Прав си; колкото по-рано, толкова по-добре — каза Мери. — И няма какво да му цепиш басма! Той отговаря за идването на тия главорези и за всичките им злини.

Чифликчията Памуксън събра охрана от две дузини храбри хобити.

— Можем само да предполагаме, че в Торбодън не са останали разбойници — каза той. — Не знаем със сигурност.

Поеха нататък пеша. Най-отпред вървяха Фродо, Сам, Мери и Пипин.

Това бе един от най-печалните часове в живота им. Отсреща се издигаше огромният комин; наближавайки старото село през Рекичката, между крайпътните редици от неугледни нови къщи те видяха новата мелница в цялата й навъсена и мръсна грозота — грамадна тухлена сграда, надвиснала над потока, за да го оскверни с димливи, вонящи извержения. Дърветата около Крайречкинския път бяха изсечени до едно.

Когато минаха по моста и погледнаха нагоре към Хълма, те ахнаха от изумление. Дори видението на Сам в Огледалото не го бе подготвило за онова, което зърнаха. Старата житница на западния склон беше съборена и на нейно място стърчаха редици нескопосано построени бараки. Всички кестени бяха изчезнали. Разкопани бяха насипите и живите плетове. В някогашните ливади не бе останала и тревичка. Сред тях безредно стояха огромни каруци. Улица „Торбаланска“ беше осеяна със зейнали ями и купища пясък и чакъл. Торбодън не се виждаше, закрит от големи бараки.

— Отсекли са го! — викна Сам. — Отсекли са Празничното дърво!

Той посочи някогашното място на дървото, под което Билбо бе изрекъл Прощалната си реч. Сега мъртвият окастрен дънер лежеше сред полето. Сам избухна в ридания, сякаш това бе последната капка.

Нечий смях го накара да млъкне. През ниската стена на мелничния двор надничаше начумерен хобит. Лицето му беше нечисто, ръцете — изпоцапани с чернилка.

— Не ти ли харесва, Сам? — присмя се той. — Ама ти винаги си бил мекушав. Мислех, че си заминал с някой от ония кораби, дето все бръщолевеше за тях как плават, плават. Защо ти е да се връщаш? Сега имаме много работа в Графството.

— Виждам — каза Сам. — Нямаш време за миене, но намираш по някоя минутка да надничаш през стената. Виж какво, господин Пясъчкин, имам сметки за разчистване в това село, тъй че не ми се хили насреща, да не плачеш, като дойде и твоят ред.

Тед Пясъчкин плю през стената.

— Ха! — рече той. — С пръст не можеш да ме пипнеш. Аз съм приятел с Началника. Да видиш обаче той как ще те пипне, ако не си затваряш устата.

— Не си хаби думите за този глупак, Сам! — каза Фродо. — Дано и други хобити не са станали като него. Това би било по-страшна беда от всички други пакости на хората.

— Ти си мръсник и нахалник, Пясъчкин — заяви Мери. — И си правиш сметките без кръчмаря. Тъкмо отиваме нагоре по Хълма да прогоним безценния ти Шеф. С хората му вече се справихме.

Тед остана със зяпнала уста, защото едва сега забеляза охраната, която по сигнал на Мери се задаваше по моста. Втурна се към мелницата, изскочи обратно с голям рог и го наду с все сила.

— Спести си дъха! — изсмя се Мери. — Имам нещо по-добро.

Той вдигна сребърния си рог, засвири и ясният му зов отекна над Хълма; по цяло Хобитово, из дупки, бараки и сиромашки къщи, хобитите отвърнаха на тая песен, изсипаха се навън и с радостни възгласи последваха отряда по пътя към Торбодън.

На върха тълпата спря, продължиха само Фродо и приятелите му; най-сетне стигнаха до обичаното някога място. Градината беше задръстена с колиби и бараки, някои се издигаха толкова близо до старите западни прозорци, че закриваха слънчевите лъчи. Навсякъде се валяха купища отпадъци. Вратата беше изподраскана; верижката на звънеца висеше хлабаво и колкото и да я дърпаха, не се чу звън. На чукането не отвърна никой. Накрая бутнаха вратата и тя зейна. Влязоха вътре. Жилището вонеше, изпълваха го боклуци и разхвърляни мебели; изглежда, тук отдавна не живееше никой.

— Къде се крие този негодник Лото? — рече Мери. Бяха претърсили всички стаи, без да открият жива душа освен мишки и плъхове. — Да пратим ли да претърсят бараките?

— Това е по-зле от Мордор! — възкликна Сам. — Много по-зле. В сърцето те удря, дето се вика, защото тук е родният дом и го помниш какъв е бил преди разрухата.

— Да, това е Мордор — каза Фродо. — Просто още едно от черните му дела. Саруман е работил за Мордор непрестанно, дори когато мислеше, че го прави за себе си. Същото е и с измамените от Саруман глупаци като Лото.

Мери се огледа с отчаяние и погнуса.

— Да излизаме! Ако знаех колко бели е сторил Саруман, щях да му натъпча в гърлото оная кесия.

— Несъмнено, несъмнено! Но не го стори, тъй че мога да ви приветствам у дома.

На прага стоеше самият Саруман, поохранен и доволен на вид; в очите му блестеше весело лукавство.

Внезапно Фродо разбра всичко.

— Шарки! — викна той.

Саруман се разсмя.

— Значи тъй сте чули името ми, а? Да, ако не се лъжа, с него ме наричаха всички в Исенгард. Може би в знак на обич7. Но явно не сте очаквали да ме срещнете тук.

— Не очаквах — каза Фродо. — Но бих могъл да се досетя. Дребна и злобна пакост — Гандалф ме предупреждаваше, че още си способен на това.

— Твърде способен — заяви Саруман, — и пакостта не е чак дотам дребна. Разсмивате ме вие, хобитови благородници. Как само препускате сред Големите хора и се чувствате в безопасност, самодоволни в жалките си душици. Мислехте, че сте се справили много добре и сега можете просто да си се приберете и да заживеете мирно и тихо в Графството. Нека Сарумановият дом да е съсипан, нека той да се скита немил-недраг, но никой да не пипа вашия. О, не! Гандалф ще ви опази. — Саруман отново се разсмя. — Не му се надявайте! Когато инструментите му изпълнят задачата, той ги захвърля. Но нали трябваше да се влачите подир него, да се шляете и да бръщолевите, да минете двойно по-дълъг път, отколкото се налага. „Е — помислих си аз, — щом са такива глупци, ще ги изпреваря да им дам добър урок. Каквото повикало, такова се обадило.“ Много по-суров щеше да бъде урокът, само да имах малко повече време и хора. И все пак сторих доста, трудничко ще го заличите и поправите, додето сте живи. С удоволствие ще си мисля за това и тъй ще слагам мехлем на раните си.

— Е, жал ми е за теб, ако в това намираш удоволствие — каза Фродо. — Боя се, че ще си останеш само със спомена. Махай се веднага и повече не се връщай!

Хобитите от околните села бяха видели Саруман да излиза от една барака и незабавно се бяха стълпили пред вратата на Торбодън. Когато чуха заповедта на Фродо, между тях се надигна гневен шепот:

— Не го пускайте! Убийте го! Той е негодник и убиец. Убийте го!

Саруман с усмивка огледа враждебните им лица.

— Убийте го! — присмя се той. — Убийте го, ако мислите, че сте се събрали достатъчно, храбри мои хобити! — Той изправи плещи и мрачно ги огледа с тъмните си очи. — Но не мислете, че заедно с имота съм изгубил и цялата си сила! Който вдигне ръка срещу мен, ще бъде проклет. А ако кръвта ми опетни Графството, земите ви ще посърнат и нищо не ще ги изцели.

Хобитите се отдръпнаха. Но Фродо каза:

— Не му вярвайте! Изгубил е всякаква вълшебна сила освен гласа си, който все още може да ви стресне и подмами, ако се подчините. Ала не искам да го погубваме. Безполезно е да отвръщаме на мъстта с мъст — това не ще ни помогне. Бягай, Саруман, върви си час по-скоро!

— Змийче! Змийче! — провикна се Саруман и Змийския език изпълзя като куче от една съседна колиба. — Хайде пак на път, Змийче! Тия прекрасни момци и благородници отново ни пропъдиха. Идвай!

Саруман обърна гръб на хобитите и Змийския език се затътри подир него. Но в мига, когато Саруман се разминаваше с Фродо, в ръката му блесна кинжал. Ударът бе мълниеносен. Острието отскочи от скритата ризница и се строши. Десетина хобити начело със Сам изкрещяха, хвърлиха се напред и повалиха негодника на земята. Сам изтегли меча си.

— Не, Сам! — възрази Фродо. — Не го убивай дори и сега. Той не ми причини зло. Каквото и да е сторил, не му желая подобна люта смърт. Някога е бил велик сред най-благородните, против които не би трябвало да вдигаме ръце. Сега е рухнал и не е по силите ни да го изцелим; но все пак ще му пощадя живота с надеждата някой друг да успее.

Саруман се изправи и впи поглед във Фродо. В очите му се четеше странна смесица от изумление, почит и омраза.

— Пораснал си, полуръсте — каза той. — Да, много си пораснал. Станал си мъдър и жесток. Отне ми насладата на отмъщението и сега ще трябва да бродя с горчилка в душата и дълг към твоето милосърдие. Мразя го, мразя и теб! Е, отивам си и вече не ще те безпокоя. Но не чакай да ти пожелая здраве и дълъг живот. Не ще имаш ни едното, ни другото. Ала това не е мое дело. Просто го предричам.

Той си тръгна и хобитите се отдръпнаха от пътя му, но кокалчетата на пръстите им бяха побелели върху дръжките на мечовете. Змийския език се поколеба, сетне последва господаря си.

— Змийски език! — повика го Фродо. — Не е нужно да го следваш. Доколкото знам, не си ми сторил никакво зло. Тук има за теб и храна, и отдих, докато събереш сили да тръгнеш по свой път.

Змийския език спря и се озърна към хобитите, почти готов да остане. Саруман се обърна.

— Не бил сторил зло? — изкиска се той. — О, не! Дори когато потайно се измъква нощем, то е само да се любува на звездите. Но комай чух някой да пита къде се крие Лото? Ти знаеш, нали, Змийче? Ще им кажеш ли?

Змийския език се захлупи по очи и захленчи:

— Не, не!

— Тогава аз ще им кажа. Змийчето уби горкия ви Началник, милия ви дребен Шеф. Нали, Змийче? Намушкал си го в леглото, предполагам. Дано да го е погребал, макар че трябва да ви кажа, че напоследък Змийчето беше поогладняло. Не, не е мил като вас. По-добре го оставете с мен.

В червените очи на Змийския език блесна дива омраза.

— Ти ми каза; ти ме накара — изсъска той.

Саруман се разсмя.

— Ти винаги вършиш каквото ти каже Шарки, нали, Змийче? Е, сега Шарки казва: след мен!

Той ритна по лицето сгърчения Змийски език, обърна се и закрачи по пътя. Но в този миг сякаш нещо се скъса. Внезапно Змийския език се надигна, измъкна скрит нож, после изръмжа като куче и се метна на гърба на Саруман; дръпна го за косата, преряза гърлото му и с писък хукна надолу из полето. Преди Фродо да намери дар-слово, звъннаха три хобитови лъка и Змийския език рухна мъртъв.

За слисване на околните, край тялото на Саруман се сгъсти сива мъгла, бавно се издигна нависоко като дим от огън и надвисна над Хълма, очертавайки бледа забулена фигура. За момент тя се поколеба, загледана към Запада; ала от Запада долетя хладен вятър, силуетът се прегърби и с въздишка се разсипа в пустотата.

Фродо гледаше трупа с жал и ужас. Пред очите му сякаш се изнизаха дълги години подир смъртта, тялото се смали и съсухреното лице се превърна в парцалчета кожа, полепнали по грозния череп. Фродо вдигна захвърления наблизо мръсен плащ, прикри мъртвеца и извърна лице.

— И това е краят — каза Сам. — Гнусен край, ще ми се да не го бях виждал, но важното е, че се отървахме.

— А с него, надявам се, завинаги свърши и войната — добави Мери.

— Дано — въздъхна Фродо. — Последният удар. Можех ли да помисля, че ще бъде нанесен тук, пред прага на Торбодън! Сред всички надежди и страхове най-малко съм очаквал това.

— За мен не е свършило, докато не разчистим цялата бъркотия — мрачно заяви Сам. — А това ще ни глътне доста време и труд.

Глава 9Сивите заливи

Не ще и дума, разчистването погълна доста труд, но стана по-бързо, отколкото предполагаше Сам. На следващия ден подир битката Фродо препусна до Голям Дълбалник и освободи затворниците от Тъмните дупки. Сред първите срещнати там беше горкият Фредегар Болгер, който вече не заслужаваше прякора Шишко. Разбойниците го бяха пленили заедно с предвождания от него отряд бунтовници, опушвайки скривалищата им в Язови дупки, близо до Белязана рътлина.

— Общо взето, май щеше да сториш по-добре, ако бе дошъл с нас, бедни ми Фредегар! — каза Пипин и го изнесе, защото той нямаше сили да върви.

Фредегар отвори едното си око и направи усилие да се усмихне любезно.

— Кой е тоя млад великан с гръмовен глас? — попита той. — Да не е малкият Пипин? Кой номер шапка носиш сега?

После дойде ред на Лобелия. Горката изглеждаше престаряла и мършава, когато я намериха в тясна мрачна килия. Настоя да изкуцука навън на собствените си нозе; когато излезе, подпряна на ръката на Фродо, но без да изпуска чадъра, тя бе посрещната с такива овации, че си тръгна просълзена. Никога през живота си не бе срещала обич. Но вестта за убийството на Лото я съкруши и тя отказа да се върне в Торбодън. Подари имота на Фродо и се настани при роднини — Вържиколановци от Яка стомна.

Когато клетницата почина през следващата пролет — в края на краищата беше надхвърлила стоте, — Фродо с изненада и затрогване узна, че му е завещала цялото си богатство и имота на Лото, за да помага на хобитите, останали без покрив след размириците. Тъй свърши семейната вражда.

Старият Уил Белоног бе престоял най-дълго в Тъмните дупки и макар да не се бяха отнасяли с него тъй грубо, както с някои други, наложи се дълго да го охранват, та да заприлича отново на кмет. Докато си възвърне старата форма, Фродо се съгласи да поеме задълженията на негов заместник. Единственото, което извърши като заместник-кмет, бе да ограничи ширифите до необходимия брой и предишните функции. Задачата по преследването на последните разбойници бе поверена на Мери и Пипин, които скоро се справиха с нея. След вестта за Крайречкинската битка южните шайки избягаха от страната почти без да окажат съпротива на Тана. До края на годината последните от тях бяха обкръжени в горите и онези, които се предадоха, бяха отведени под конвой до границата.

Междувременно възстановителните работи вървяха с пълен ход и Сам беше извънредно зает. При нужда хобитите могат да се трудят като пчели, стига да имат настроение. Явиха се хиляди доброволци от всички възрасти и работата закипя под ръцете им — от малките, но чевръсти длани на хобитчетата до морните мазолести ръце на престарелите дядовци и бабички. По Коледа вече не бе останал и камък върху камък от новите ширифски домове и останалите сгради на „хората на Шарки“; тухлите обаче отидоха за ремонт на много от старите дупки, та да станат по-уютни и сухи. Бяха намерени огромни запаси от стоки, храна и бира, укрити от разбойниците в бараки, хамбари, запустели дупки и особено из тунелите на Голям Дълбалник и старите Каменоломни по Белязана рътлина; тъй че всички отпразнуваха Коледа много по-весело, отколкото бяха очаквали.

Една от първите задачи на хобитовчани, още преди да съборят новата мелница, бе разчистването на Хълма и Торбодън и възстановяването на улица „Торбаланска“. Срутиха от единия край новата пясъчна кариера и я превърнаха в широка закътана градина, а по южния склон издълбаха в хълма нови дупки, облицовани с тухли. Старика отново бе настанен в номер три и честичко повтаряше, без да се интересува дали някой го слуша:

— Лош е вятърът, щом никому не носи полза, винаги съм го казвал. Но всичко е добро, щом свършва добре.

Имаше известни спорове как да нарекат новата улица. Някои предлагаха „Бойните градини“, други — „Разхубавените смялове“. Но не след дълго, с типично хобитово благоразумие, я нарекоха просто „Новата улица“. Само зевзеците от Крайречкино сегиз-тогиз я наричаха „Шаркиев край“.

Най-тежката загуба бяха дърветата. По заповед на Шарки ги бяха изсекли надлъж и шир из цялото Графство; за тях Сам скърбеше най-много. Бавно щеше да заздравее тази рана и той си мислеше, че едва правнуците му ще видят Графството такова, каквото трябва да бъде.

Седмици наред той бе прекалено зает, за да мисли за приключенията си, но един ден внезапно си припомни подаръка на Галадриел. Извади кутийката, показа я на останалите Пътешественици (вече всички ги наричаха така) и помоли за съвет.

— Чудех се кога ли ще се сетиш — каза Фродо. — Отвори я!

Вътре имаше мек и фин сив прах, сред който лежеше семе, напомнящо лешниче със сребърна черупка.

— Какво да правя с това? — запита Сам.

— Хвърли го във въздуха през някой ветровит ден и чакай да подейства! — посъветва го Пипин.

— Къде? — пак запита Сам.

— Избери някое местенце за опитно поле и виж какво ще стане с растенията — каза Мери.

— Сигурен съм, че Владетелката не би искала да го стискам само за моята градина, когато е пострадал толкова народ — възрази Сам.

— Имаш си и ум, и знания, Сам — каза Фродо. — Довери се на тях, а подаръка използвай, за да ти помогне в труда и да го обогати. Бъди пестелив. Нямаш голям запас, а подозирам, че всяка прашинка е безценна.

И тъй, Сам засади фиданки навсякъде, където бяха отсечени особено красиви или обичани дървета. В земята край корените на всяка сложи по една безценна прашинка. Зает с този труд, прекоси Графството от край до край, но особени грижи положи за Хобитово и Крайречкино и никой не го осъди за това. Накрая откри, че все още му е останало мъничко от праха; тогава отиде до Камъка на трите околии, разположен почти в центъра на Графството, и с благословия хвърли остатъка нагоре. Сребърното лешниче засади на Празничната ливада, където някога бе расло голямото дърво; питаше се какво ли ще изникне от него. Докато траеше зимата, той призова на помощ цялото си търпение и с голяма мъка се удържаше да не обикаля непрестанно нататък.

Пролетта надмина и най-безумните му мечти. Дърветата напълваха и растяха тъй, сякаш времето бе хукнало да свърши в една година работата за цели двадесет. Сред Празничната ливада изникна прекрасна млада фиданка със сребърна кора и дълги листа, а през април я обсипа златен цвят. Това бе истински малорн, за чудо на цялата околност. През следващите години той ставаше все по-красив и изящен, прочу се надлъж и шир и мнозина тръгваха на дълъг път само и само да го видят — единствения малорн западно от Планините и източно от Морето, при това един от най-красивите в света.

За цялото Графство 1420 година бе великолепна. Не само че бе богата на чудесно слънце и благодатен дъжд — точно когато и колкото трябва, — но сякаш имаше и още нещо; някакъв дъх на изобилие и растеж, някаква лъчезарна красота, недостъпна за другите лета, които примигват и отминават над простосмъртните в Средната земя. Всички деца, родени или заченати през тази година (а те не бяха малко), се отличаваха с красота, сила и много от тях бяха надарени с рядко срещана сред хобитите яркозлатиста коса. Настана такова плодородие, че хобитчетата буквално се къпеха в ягоди със сметана; през по-късните месеци седяха в ливадите под сливовите дръвчета и се тъпчеха, докато не натрупат пирамиди от костилки. Никой не боледуваше и всички бяха доволни освен ония, на които се налагаше да косят тревата.

В Южната околия лозите се превиваха от плод, а урожаят от пушилист бе изумителен; навсякъде имаше толкова пшеница, че по жътва хамбарите се натъпкаха до пръсване. А в Северната околия чудесният ечемик породи незабравимата бира от 1420 година, която за дълго остана в пословиците. Дори цяло поколение след това в ханчетата още можеше да се чуе как някой старик, след като пресуши достойно заслужената пинта бира, въздиша, оставяйки халбата:

— Ах! Това е то, същинска двадесетица!

Отначало Сам остана заедно с Фродо у Памуксънови; но след построяването на Новата улица се засели при Старика. Покрай всички други работи трябваше да ръководи и разчистването и възстановяването на Торбодън. Ала често обикаляше да залесява из Графството. Така стана и в началото на март — не беше у дома и не разбра, че господарят му е заболял. На тринадесети този месец чифликчията Памуксън завари Фродо в леглото; изглеждаше унесен в полудрямка и стискаше бяла перла, закачена на верижка около врата му.

— Изчезна завинаги — изрече той — и сега всичко е мрачно и пусто.

Но пристъпът отмина. Когато Сам се върна на двадесет и пети, Фродо бе оздравял и не спомена нищо. Междувременно работата в Торбодън бе приключила. Мери и Пипин пристигнаха от Щурчов дол с всички стари мебели и вещи и дупката скоро изглеждаше точно както преди.

Когато най-сетне всичко бе готово, Фродо каза:

— Кога ще се преселиш при мен, Сам?

Сам се посмути.

— Засега няма нужда да бързаш — добави Фродо. — Но нали знаеш, Старика е наблизо, пък и вдовицата Мърморкис ще го наглежда най-старателно.

— Не е там работата, господин Фродо — рече Сам и се изчерви като домат.

— Добре де, какво има?

— Ами… Рози, Рози Памуксън — обясни Сам. — На горкото момиче, изглежда, никак не му е харесало, дето заминах за чужбина; но нали не бяхме говорили, та не е могла да ми го каже. А пък аз не споменавах нищо, защото първо трябваше да си свърша работата. Но сега подметнах туй-онуй, а тя рече: „Е, цяла година съсипа, дай да не чакаме повече.“ — „Съсипал ли съм я? — викам аз. — Не бих го рекъл.“ Но ми е ясно какво искаше да каже. И сега, дето се вика, сърцето ми се къса на две.

— Разбирам — каза Фродо. — Искаш да се ожениш, но искаш и да живееш с мене в Торбодън. Драги ми Сам, какво по-лесно от това! Ожени се час по-скоро и се заселвай тук с Рози. Колкото и челяд да народите, в Торбодън пак ще има място.

И тъй, всичко се уреди. Сам се ожени за Рози Памуксън през пролетта на 1420 година (прославена и по броя на сватбите) и двамата се заселиха в Торбодън. И ако Сам се смяташе за щастлив, Фродо бе твърдо убеден, че нему е отредено още по-голямо щастие; нито един хобит в Графството не бе обкръжен с тъй нежни грижи. След като приключи планирането и започнаха възстановителните работи, той се оттегли на спокойствие да пише и да преглежда записките си. На Свободния панаир в средата на лятото той се отказа и от задълженията на заместник-кмет и милият стар Уил Белоног си осигури за още седем години почетното място на банкетите.

Известно време Мери и Пипин живяха заедно в Щурчов дол и непрестанно шетаха от Фуков край до Торбодън. Двамата млади Пътешественици се прославиха из цялото Графство както с песните и разказите си, така и с изящните си обноски и чудесните празненства, които устройваха. Народът добродушно ги наричаше „големци“; всяко сърце се сгряваше, щом те препускаха наоколо с лъскави ризници и великолепни щитове, с весел смях и песни от далечни краища; макар сега да бяха едри и величествени, по душа си оставаха непроменени, само дето бяха по-сладкодумни, сърдечни и весели от когато и да било.

Фродо и Сам обаче се върнаха към привичното ежедневие, ако не се брои това, че когато захладнееше, намятаха дълги сиви плащове от фин плат, закопчани на шията с красиви брошки; Фродо често попипваше своята бяла перла на тънка верижка.

Вече всичко вървеше добре, с надежда за още по-хубави дни; Сам непрестанно търчеше по работа и беше необичайно радостен. През цялата година нищо не помрачи щастието му освен някаква неясна тревога за господаря. Фродо спокойно се бе оттеглил от делата на Графството и Сам с болка отбелязваше колко малко почести му оказва родният край. Малцина знаеха за подвизите и премеждията му, малцина се интересуваха от тях; цялата почит и възхита на народа бе отправена към господин Мериадок, господин Перегрин и (без Сам да знае) към самия него. А наесен отново се мярна сянката на прежните тревоги.

Една вечер Сам влезе в кабинета и откри, че господарят му изглежда твърде странно. Беше пребледнял като платно и сякаш следеше с поглед нещо в далечината.

— Какво има, господин Фродо? — запита Сам.

— Ранен съм, ранен — отвърна той, — и никога не ще се изцеля.

Но после стана и сякаш всичко отмина, а на следващия ден изглеждаше съвсем като преди. Едва след време Сам си припомни датата — шести октомври. Мрак бе тегнал на този ден преди две години в долчинката под Бурния връх.

Времето минаваше и настъпи 1421 година. През март Фродо отново заболя, но с големи усилия успя да укрие това, защото Сам си имаше други грижи. Първата рожба на Сам и Рози се роди на двадесет и пети март.

— Е, господин Фродо — каза Сам, — малко съм на зор. С Роза бяхме решили да го наречем Фродо, ако не възразявате; обаче се случи момиченце. Хубавица, да й се не надяваш, добре, че се е метнала на майка си. Та сега не знаем какво да правим.

— Е, Сам — рече Фродо, — какво лошо има в старите обичаи? Избери име на цвете, да си прилича с Роза. Половината девойчета в Графството имат такива имена, какво по-добро?

— Сигурно сте прав, господин Фродо — отвърна Сам. — Много красиви имена съм чувал по чужбината, но ми се струват попрекалени за ежедневна употреба, дето се вика. Старика казва: „Тури нещо късо, та да не го режеш за по-удобно.“ Но ако ще е име на цвете, няма да мисля за дължината: трябва да е красиво цвете, разбирате ли, защото за мен тя е най-хубавата и тепърва още ще се разхубавява.

Фродо помисли малко.

— Добре де, Сам, какво ще речеш за еланор, слънчева звезда, нали си спомняш ситното златно цвете в ливадите на Лотлориен?

— Пак сте прав, господин Фродо! — възкликна възхитеният Сам. — Точно това ми трябваше.

Малката Еланор караше шестия месец и настъпваше есента на 1421 година, когато Фродо повика Сам в кабинета.

— В четвъртък е рожденият ден на Билбо, Сам — каза той. — Сега ще надмине Стария Тук. Навършва сто тридесет и една години!

— Вярно бе! — рече Сам. — Чудесен е.

— Е, Сам — каза Фродо, — искам да питаш Роза дали ще те пусне да се разходим заедно. То се знае, вече не можеш да се отделяш за дълго — добави той с лека тъга.

— Няма как, господин Фродо.

— Разбира се. Но не се вълнувай. Можеш да ме поизпратиш. Кажи на Роза, че няма да е за повече от две седмици; ще се върнеш жив и здрав.

— Ех, ако можех да дойда с вас чак до Ломидол, господин Фродо, та да видя господин Билбо — въздъхна Сам. — И все пак само едно място ме влече, и то е тук. Сърцето ми се къса на две.

— Горкият Сам! Боя се, че ще е тъкмо така — каза Фродо. — Но сърцето заздравява. На теб ти приляга да бъдеш здрав и цял. И такъв ще бъдеш.

През следващите един-два дни Фродо с помощта на Сам прегледа документите и записките си. Сред всичко това имаше голяма книга с чиста корица от червена кожа; дългите й страници вече бяха запълнени почти докрай. В началото много листове бяха изписани от тънката, треперлива ръка на Билбо; но по-голямата част бе изпълнена с твърдия, стремителен почерк на Фродо. Текстът бе разделен на глави, но глава 80 оставаше незавършена, а подир нея имаше няколко празни листа. Титулната страница бе изпъстрена с множество заглавия, зачеркнати едно след друго:

Тук Билбовият почерк свършваше и Фродо бе написал:

— Ама вие почти сте я завършили, господин Фродо! — възкликна Сам. — Здравата сте поработили, трябва да призная.

— Свърших окончателно, Сам — каза Фродо. — Последните страници са за теб.

На двадесет и първи септември потеглиха заедно — Фродо на понито, което го бе носило по целия път от Минас Тирит до Графството и което бе нарекъл Бързоход; Сам яздеше любимия си Бил. Беше чудесно златно утро и Сам не питаше накъде отиват — мислеше, че знае.

Поеха през хълмовете на Стъблинския път към Горски край. Оставиха понитата да крачат спокойно. Пренощуваха на Зелените хълмове и на двадесет и втори септември подир пладне спокойно слязоха към първите дървета.

— Обзалагам се, че тъкмо зад това дърво се прикрихте, когато за пръв път видяхме Черния конник, господин Фродо! — посочи наляво Сам. — Сякаш е било сън.

Свечеряваше се и звездите трепкаха по източния небосклон, когато двамата минаха покрай сухия дъб и завиха по надолнището между лещаците. Сам мълчеше, унесен в спомени. Изведнъж долови, че Фродо тихо си тананика старата пътна песен, ала думите не бяха съвсем същите.

И сякаш в отговор от далечната долина по пътя долетя песента на звънки гласове:

Фродо и Сам спряха и безмълвно зачакаха в бледата сянка, докато не зърнаха сиянието над идващите пътници.

Към тях наближаваше Гилдор и още мнозина от прекрасния елфически народ; за смайване на Сам сред тях яздеха Елронд и Галадриел. Елронд бе заметнат със сива мантия, на челото му блестеше звезда, в ръка държеше сребърна арфа, а на пръста си имаше златен пръстен с голям син камък — Виля, най-могъщият от Трите. Галадриел яздеше бял жребец и цялата бе в искрящо бяло като Луната сред облаци; самата тя сякаш пръскаше наоколо меко сияние. На нейния пръст бе Нения, пръстенът от митрил, украсен с бял камък, който просветваше като заскрежена звезда. Подир нея, яхнал дребно сиво пони и като че клюмнал в дрямка, се задаваше самият Билбо.

Елронд ги поздрави тържествено и любезно, а Галадриел им се усмихна.

— Е, драги Самознай — каза тя, — и чувам, и виждам, че добре си употребил моя дар. Занапред Графството ще е по-благословено и обичано от когато и да било.

Сам се поклони, но не намери слова за отговор. Беше забравил колко прекрасна е Владетелката.

В този момент Билбо се събуди и отвори очи.

— Здрасти, Фродо! — рече той. — Готово, днес надминах Стария Тук! Свърши се и това. А сега мисля, че съм напълно готов да потегля на ново пътешествие. Идваш ли?

— Да, идвам — отвърна Фродо. — Носителите на Пръстена трябва да пътуват заедно.

— Къде отивате, господарю? — провикна се Сам, макар че най-сетне бе разбрал какво става.

— Към Заливите, Сам — каза Фродо.

— А аз не мога да дойда.

— Не, Сам. Засега поне пътят ти свършва до Заливите. Макар че и ти беше Носител за малко. Може да дойде и твоят час. Не тъгувай, Сам. Не можеш вечно да се разкъсваш на две. Още дълги години ще трябва да бъдеш твърд и цял. Толкова много неща те чакат — радости, дела, постижения.

— Но аз — промълви Сам с просълзени очи, — аз мислех, че още дълги години ще се радвате на Графството след всичко, което извършихте.

— И аз тъй мислех някога. Но раната е прекалено дълбока, Сам. Опитах се да спася Графството и ето че е спасено, но не за мен. Често се налага да бъде тъй, Сам, когато над щастието натегне заплаха — някой трябва да се откаже от него, да го загуби, за да го запазят останалите. Но ти си мой наследник, на теб оставям всичко, което съм имал или бих могъл да имам. Пък и нали си имаш Роза и Еланор; после ще се народят Фродо младши, Роза младша, Мери, Златокоска, Пипин, а може и други да има, не виждам чак докрай. Навсякъде ще търсят твоята разсъдливост и златните ти ръце. Ще бъдеш кмет, разбира се, докато не ти омръзне, ще бъдеш и най-прочутият градинар в цялата история; ще четеш на глас откъси от Червената книга и ще пазиш живи спомените за отминалата епоха, та хората да си спомнят Великата заплаха и още повече да обичат родния край. Всичко това ще те дарява с изобилие, и с грижи, и с радости, докато не свърши твоят дял от Приказката. Ела, сега ще яздиш до мен!

Тогава Елронд и Галадриел поеха напред, защото бе отминала Третата епоха, свършваха Дните на Пръстените и идваше край на приказките и песните за ония времена. С тях потеглиха и мнозина от Върховните елфи, които вече не желаеха да останат в Средната земя; и сред тях, изпълнени с благословена, сладка печал, яздеха Сам, Фродо и Билбо, а елфите им оказваха най-високи почести.

Цяла вечер и цяла нощ яздиха посред Графството, ала никой освен горските твари не видя похода им; тук-там окъснели бродници из мрака зърваха мимолетни проблясъци под горския свод или сенки, литнали по тревата, докато Луната клонеше на запад. А когато напуснаха Графството край южните склонове на Белите ридове, те се изкачиха на Далечните ридове и от Кулите зърнаха Морето; и тъй, най-сетне слязоха до Митлонд — Сивите заливи край дългото устие на Лунната река.

Когато наближиха портите, Кирдан Корабостроителя излезе да ги посрещне. Висок бе той, дългобрад, побелял и стар, само очите му грееха като звезди; изгледа ги, поклони се и рече:

— Вече всичко е готово.

Сетне Кирдан ги поведе към Заливите и там бе закотвен бял кораб, а на кея, до снажен сив кон, ги чакаше висока фигура в бели одежди. Когато се обърна и тръгна към тях, Фродо видя, че сега Гандалф открито носи на ръката си Третия пръстен, Великия Нария, и камъкът върху него бе огненочервен. И тия, които трябваше да заминат, се възрадваха, защото разбраха, че и Гандалф ще отплава с тях.

Ала скръб преливаше в сърцето на Сам и му се струваше, че колкото и да е мъчителна раздялата, дваж по-печална ще е самотата по дългия път към дома. Стояха на кея, а елфите вече се качваха на кораба и всичко бе готово за отплаване, но изведнъж към залива долетяха в галоп Мери и Пипин. И Пипин се разсмя през сълзи.

— Веднъж вече опита да ни се изплъзнеш, Фродо, и не успя — каза той. — Този път без малко да успееш, но пак не ти се удаде. Обаче сега те издаде не Сам, а лично Гандалф!

— Да — каза Гандалф, — защото обратният път ще е по-лек за трима, отколкото за един. Е, скъпи приятели, тук, на морския бряг, свършва най-сетне нашата задруга. Вървете си в мир! Не ще ви кажа: не плачете; има и благодатни сълзи.

Сетне Фродо целуна Мери и Пипин, накрая целуна Сам и се качи на борда; платната се вдигнаха, вятърът повя и корабът бавно се плъзна по дългия сив залив; в ръцете на Фродо стъкленицата на Галадриел просветна и се загуби из мрака. А корабът излезе в открито Море и пое към Запада, докато най-сетне в една дъждовна нощ Фродо усети из въздуха сладък аромат и чу песни, долетели над водите. А после му се стори, че както в отдавнашния сън в дома на Бомбадил, сивата дъждовна завеса се превръща в сребърно стъкло, отстъпва и той съзира бели брегове, а отвъд тях прекрасна зелена страна под лъчите на бързо изгряващото слънце.

Ала за Сам вечерта се сгъсти и премина в мрак, докато той стоеше в Залива; взираше се в смутното море, но съзря само сянка над водите, която скоро се изгуби на Запад. До късна нощ стоя там, чувайки само въздишките и шепота на вълните по бреговете на Средната земя, и този звук се вряза дълбоко в сърцето му. Край него безмълвно стояха Мери и Пипин.

Накрая тримата другари се обърнаха и без да поглеждат назад, бавно поеха към дома; не си казаха нито дума чак до границите на Графството, ала по дългия сив път всеки от тях намираше дълбока утеха в близостта на приятелите.

Най-сетне слязоха от ридовете, поеха по Източния път и там Мери и Пипин се отклониха към Фуков край; скоро из полята се разнесе песента им. А Сам свърна към Крайречкино и тъй се върна на Хълма, когато отново се свечеряваше. Продължи напред и у дома го посрещна жълта светлина и огън в камината; вечерята беше готова, чакаха го. И Роза го въведе в стаята, настани ги на стола и сложи малката Еланор в скута му.

Той дълбоко въздъхна и рече:

— Е, върнах се.