Властелинът на пръстените

Глава 1Гибелта на Боромир

Арагорн тичаше нагоре по хълма. От време на време се привеждаше към земята. Хобитите крачат леко и дори за Скиталец не е лесно да разчете стъпките им, но недалеч от върха едно поточе пресичаше пътеката и във влажната пръст той видя каквото търсеше.

— Правилно съм изтълкувал знаците — каза си той. — Фродо е бягал към върха. Питам се, какво ли е видял там? Но той се е върнал по същия път и отново е слязъл от хълма.

Арагорн се поколеба. Искаше сам да отиде до високия трон с надеждата да види нещо, което би го упътило в затруднението; но времето не чакаше. Внезапно се хвърли напред и изтича към върха, прекоси грамадните плочи, изкатери се по стъпалата. Седнал на високия трон, той се огледа. Но слънцето сякаш бе помръкнало и светът беше мъжделив и далечен. Взорът му описа пълен кръг от север до север, без да види нищо освен далечните хълмове; само на голямо разстояние забеляза пак огромна, подобна на орел птица да се рее нависоко из въздуха, слизайки бавно в широки кръгове към земята.

Докато гледаше, острият му слух долови звуци, долитащи отдолу, от горите по западния бряг на Реката. Той изтръпна. Раздадоха се викове и за свой ужас той различи сред тях пронизителните гласове на орките. Сетне изведнъж се разнесе дълбокият гърлен зов на мощен рог и екотът му заблъска хълмовете, заподскача из низините, издигайки се в могъщ вик над грохота на водопада.

— Рогът на Боромир! — извика Арагорн. — Той е в беда! — И като профуча по стъпалата, се впусна с огромни скокове надолу по пътеката. — Уви! Злата участ не ме напуска днес и всичко, що сторя, се обърква. Къде е Сам?

Той тичаше и виковете долитаха по-отблизо, но вече по-слаби; рогът свиреше отчаяно. Яростни и пискливи се надигаха крясъците на орките и внезапно зовът на рога секна. Арагорн се втурна по последния склон, но преди да достигне подножието на хълма, звуците заглъхнаха; а когато зави наляво и затича към тях, те взеха да се оттеглят, докато накрая престана да ги чува. С вик „Елендил! Елендил!“ той изтегли бляскавия си меч и връхлетя сред дърветата.

На една миля от Парт Гален, сред малка полянка недалеч от езерото, откри Боромир. Той седеше, облегнал гръб на едно грамадно дърво, сякаш си почиваше. Но Арагорн видя, че е пронизан от множество чернопери стрели; мечът още тежеше в десницата му, но бе пречупен досами дръжката; рогът, разцепен на две, се търкаляше до него. Наоколо и върху нозете му лежаха накуп съсечени орки.

Арагорн коленичи до него. Боромир отвори очи и се помъчи да заговори. Най-сетне думите бавно изпълзяха от устните му.

— Опитах да взема Пръстена от Фродо — каза той. — Съжалявам. Платих. — Погледът му се плъзна към повалените врагове; поне двадесетина от тях бяха проснати наблизо. — Няма ги… полуръстовете… орките ги хванаха. Мисля, че не са мъртви. Орките ги вързаха. — Той помълча и притвори очи. След малко отново заговори: — Сбогом, Арагорн! Иди в Минас Тирит и спаси моя народ! Аз се провалих.

— Не! — каза Арагорн, стисна ръката му и го целуна по челото. — Ти надделя. Малцина са извоювали такава победа. Бъди спокоен! Минас Тирит няма да загине!

Боромир се усмихна.

— Накъде тръгнаха? Беше ли Фродо с тях? — запита Арагорн.

Но Боромир не каза нито дума.

— Уви! — промълви Арагорн. — Такъв е краят на наследника на Денетор, Владетел на Кулата на Стражата. Горчив край. Сега Отрядът е унищожен. Не той, а аз се провалих. Напразно ми вярваше Гандалф. Що да сторя сега? Боромир ми заръча да ида в Минас Тирит и сърцето ми го желае; но къде са Пръстенът и Носителят? Как да ги намеря и да спася Похода от крушение?

Той дълго остана на колене, прегърбен от ридания; продължаваше да стиска ръката на Боромир. Така го завариха Леголас и Гимли. Те безшумно слязоха от западните склонове на хълма, прокрадвайки се сред дърветата, сякаш бяха на лов. Гимли държеше секирата си, Леголас стискаше дългия си кинжал — стрелите му бяха свършили. Когато излязоха на поляната, те спряха изумени; постояха със скръбно приведени глави, защото бе ясно какво се е случило.

— Уви! — изрече Леголас, заставайки до Арагорн. — Подгонихме орките из гората и съсякохме мнозина, ала тук бихме били по-полезни. Дойдохме, щом чухме рога… но явно сме закъснели. Боя се, че сте смъртно ранени.

— Боромир е мъртъв — каза Арагорн. — Аз съм невредим, защото не бях с него. Той падна, защитавайки хобитите, докато аз бях далеч на хълма.

— Хобитите! — викна Гимли. — Къде са те? Къде е Фродо?

— Не знам — морно отвърна Арагорн. — Преди да умре, Боромир ми каза, че орките са ги вързали; вярваше, че са живи. Бях го изпратил да придружи Мери и Пипин, но не се сетих да запитам дали Фродо и Сам са били с него… а после вече бе късно. Всичко, що сторих днес, се обърка. Какво да правим сега?

— Най-напред да се погрижим за загиналия — каза Леголас. — Не можем да го оставим проснат като леш сред гнусните орки.

— Само че да побързаме — добави Гимли. — Той не би искал да се бавим. Трябва да преследваме орките, ако има надежда да са хванали жив някой от Отряда.

— Ала не знаем дали Носителят на Пръстена е с тях, или не — каза Арагорн. — Ще го изоставим ли? Не трябва ли първо него да подирим? Тежък избор ни предстои!

— Тогава нека най-напред да изпълним дълга си — каза Леголас. — Нямаме време и инструменти да погребем другаря си както се полага или да издигнем могила над него. Бихме могли да натрупаме каменна пирамида.

— Работата ще е тежка и дълга — наблизо няма подходящи камъни, ще трябва да ги търсим край реката — отвърна Гимли.

— Тогава да го положим в лодка с оръжията му и оръжията на победените врагове — каза Арагорн. — Ще го изпратим към водопада Раурос и ще го оставим на волята на Андуин. Реката на Гондор ще се погрижи поне зли твари да не осквернят костите му.

Те бързо претърсиха труповете на орките, сбирайки накуп мечове и разцепени шлемове.

— Вижте! — извика Арагорн. — Ето следи!

От купчината зловещи оръжия той измъкна два кинжала с формата на лист, инкрустирани със златни и червени шарки; потърси още и откри ножниците — черни, осеяни с червени скъпоценни камъчета.

— Това не са оръжия на орки! — каза той. — Носеха ги хобитите. Несъмнено орките са ги ограбили, но не са посмели да задържат кинжалите, знаейки какво представляват — дело на Задморските майстори, обвито с вълшебство за гибел на Мордор. Е, ако още са живи, сега нашите приятели са беззащитни. Ще ги взема и макар и без надежда, ще се надявам да им ги върна.

— А аз — каза Леголас — ще взема всички стрели, които намеря, защото колчанът ми е празен.

Той потърси из купчината и по земята и намери само няколко здрави стрели, по-дълги, отколкото бе обичайно за орките. Огледа се внимателно.

А Арагорн огледа труповете и каза:

— Мнозина от падналите тук не са от Мордор. Някои са от Севера, от Мъгливите планини, ако изобщо разбирам от орки и тям подобни. А има и други, непознати за мен. Амуницията им е съвсем необичайна за орки.

Имаше четири едри гоблина — мургави, теснооки, с дебели крака и мощни ръце. Вместо с привичните за орките криви ятагани бяха въоръжени с къси широки мечове; имаха лъкове от тисово дърво, по дължина и форма подобни на човешките. На щитовете им бе изрисувана странна емблема: малка бяла ръка сред черно поле; по челата на железните им шлемове бе прикрепена руната „С“, изработена от някакъв бял метал.

— Не съм виждал досега тия знаци — каза Арагорн. — Какво ли значат?

— „С“ като Саурон — обади се Гимли. — Това лесно се разбира.

— Не! — каза Леголас. — Саурон не използва елфически руни.

— Освен това той крие истинското си име и не разрешава да го пишат и изричат — добави Арагорн. — Не използва и белия цвят. Орките, служещи на Барад-дур, носят знака на Червеното Око. — Той постоя замислен и най-сетне каза: — Предполагам, че това „С“ значи Саруман. Злото се надига в Исенгард и Западът вече не е вън от опасност. Сбъдват се тревогите на Гандалф: предателят Саруман по някакъв начин е узнал за пътешествието ни. Вероятно знае и за гибелта на Гандалф. Някои от морийските преследвачи може да са заблудили бдителността на Лориен или пък са заобиколили тази страна и по други пътища са стигнали до Исенгард. Орките се движат бързо. Но Саруман има много начини да си доставя вести. Спомняте ли си птиците?

— Е, нямаме време за гатанки — каза Гимли. — Да отнесем Боромир!

— Но после ще трябва да решим гатанките, ако искаме правилно да изберем пътя си — отвърна Арагорн.

— Може да няма правилен избор — каза Гимли.

Джуджето взе секирата си и отсече няколко клона. Вързаха ги с тетиви от лъковете и разстлаха плащовете си върху рамката. На това простичко смъртно ложе пренесоха тялото, на другаря си до брега заедно с ония трофеи от последната му битка, които избраха да изпратят с него. Пътят бе кратък, ала задачата не бе лека, защото Боромир беше висок и едър мъж.

Арагорн остана край водата да пази носилката, докато Леголас и Гимли се втурнаха към Парт Гален. Дотам имаше повече от миля и мина доста време, докато се върнат с две лодки, гребейки енергично край брега.

— Странна история имаме да разкажем! — рече Леголас. — На брега бяха само две лодки. Не открихме никаква следа от третата.

— Минавали ли са орки оттам? — запита Арагорн.

— Не забелязахме такова нещо — отговори Гимли. — Орките биха задигнали или унищожили всички лодки и багажа.

— Ще огледам почвата, когато се върнем — каза Арагорн.

Положиха Боромир в лодката, която щеше да го отнесе. Сгънаха сивата качулка и елфическия плащ и ги поставиха под главата му. Сресаха дългата черна коса и я разстлаха по раменете му. Златният пояс от Лориен блестеше на кръста му. Отстрани поставиха шлема му, а в скута му сложиха разсечения рог и дръжката и отломките от неговия меч; под нозете му натрупаха вражеските мечове. После вързаха носа за кърмата на другата лодка и го изтеглиха във водата. Печално загребаха покрай брега и като се отклониха в бързотечния ръкав, отминаха ливадата Парт Гален. Сияеха стръмните склонове на Тол Брандир — вече бе пладне. Продължиха на юг и като златна омара пред тях се надигнаха мъглите на Раурос. Свистенето и гърмежът на водопада разтърсваха безветрения въздух.

Скръбно пуснаха погребалната лодка — легнал в нея, спокоен и умиротворен, Боромир се плъзна по лоното на бързите води. Течението го пое, докато другарите му удържаха с весла лодката си. Той мина край тях и лодката му бавно отплава, смали се като тъмна точица сред златната светлина; после изведнъж изчезна. Все тъй ревеше Раурос. Реката бе поела Боромир, син на Денетор, и в Минас Тирит вече никога не го видяха да стои сутрин, както бе свикнал, на Бялата кула. Но още дълго разказваха в Гондор, че елфическата лодка преминала водопада и кипналото езеро и през Осгилиат, през устията на Андуин, го отнесла към Великото Море в звездната нощ.

Тримата другари постояха безмълвно, загледани подир лодката. После Арагорн заговори:

— Ще се взират за него от Бялата кула, но не ще се завърне той ни от планината, ни от морето.

И той бавно запя:

После запя Леголас:

Тъй свършиха. После обърнаха лодката и бързо я подкараха срещу течението към Парт Гален.

— За мен оставихте Източния вятър — каза Гимли, — ала не ще кажа нищо за него.

— Така и трябва да бъде — отвърна Арагорн. — Минас Тирит устоява на Източния вятър, ала не го пита за вести. Но сега Боромир пое по своя път, а ние трябва да изберем нашия, без да се бавим.

Бързо, но старателно той огледа ливадата, като често се привеждаше към земята. Накрая каза:

— По тия места не е имало орки. Иначе нищо друго не е сигурно. Тук има следи от всички ни, пресичат се по няколко пъти. Не мога да кажа дали някой от хобитите се е връщал, откакто започнахме да търсим Фродо. — Той се върна към брега, близо до мястото, където поточето се вливаше в Реката. — Тук има ясни отпечатъци. Един хобит е нагазил във водата и се е върнал, но не знам преди колко време.

— Тогава как ще отгатнеш тая гатанка? — запита Гимли.

Арагорн не отговори веднага, а се върна към бивака и огледа багажа.

— Липсват две раници — каза той — и едната определено е на Сам — тя беше доста голяма и тежка. Значи това е отговорът: Фродо е потеглил с лодка и слугата му е тръгнал с него. Фродо сигурно се е върнал, докато ни нямаше. Аз срещнах Сам да се изкачва по хълма и му казах да ме последва; явно не ме е послушал. Досетил се е за решението на господаря си и се е върнал тук, преди Фродо да замине. И нашият приятел е открил, че не е лесно да изостави Сам!

— Но защо да ни изоставя, без да каже нито дума? — обади се Гимли. — Странна постъпка!

— И смела — каза Арагорн. — Мисля, че Сам беше прав. Фродо не е искал да поведе никой от другарите си на смърт в Мордор. След като ни напусна, е станало нещо, което е превъзмогнало страха и съмненията в душата му.

— Може би са връхлетели орките и той е избягал — каза Леголас.

— Избягал е несъмнено — рече Арагорн, — но мисля, че не от орките.

Той не каза какво смята за причина за внезапното решение и бягство на Фродо. Сетните думи на Боромир за дълго останаха негова тайна.

— Е, поне това се изясни — каза Леголас. — Фродо вече де е отсам Реката — той единствен може да е взел лодката. И Сам е с него; само той би взел раницата си.

— Значи нашият избор — каза Гимли — е или да вземем останалата лодка и да последваме Фродо, или да преследваме орките пеша. И в двете посоки надеждата е слаба. Вече изгубихме безценни часове.

— Чакайте да помисля! — каза Арагорн. — Дано сега избера правилно и променя злата участ на този нещастен ден! — Той постоя мълчаливо и най-сетне изрече: — Ще преследвам орките. Бих водил Фродо към Мордор, бих вървял с него до края; ала за да го диря сега из Пущинака, трябва да изоставя пленниците на мъки и гибел. Най-после сърцето ми говори ясно: съдбата на Носителя вече не е в моите ръце. Отрядът изигра ролята си. Ала ние, които оцеляхме, не можем да изоставим другарите си, докато има сили в телата ни. Хайде! Ще тръгваме. Захвърлете всичко ненужно! Ще тичаме ден и нощ.

Те изтеглиха последната лодка и я отнесоха към дърветата. Скриха под нея багажите, които не можеха да отнесат. После напуснаха Парт Гален. Следобедът притъмняваше, когато се върнаха към полянката, където бе паднал Боромир. Тук откриха следата на орките. Тя се различаваше лесно.

— Никой друг народ не тъпче така — каза Леголас. — Като че им доставя удоволствие да секат и повалят всяка растителност, дори да не им е по пътя.

— Но при все това те се движат с голяма скорост — каза Арагорн — и са неуморни. А по-късно може да се наложи да дирим пътя си из голите камънаци.

— Добре де, след тях! — каза Гимли. — Джуджетата също могат да тичат бързо и не се уморяват преди орките. Но преследването ще е дълго — Те имат голяма преднина.

— Да — каза Арагорн, — всички ще се нуждаем от издръжливостта на джуджетата. Но хайде! С надежда или без, ще следваме дирята на враговете. И тежко им, ако се окажем по-бързи! Такава потеря ще им устроим, че ще се помни като чудо на Трите Рода — елфи, джуджета и хора. Напред, Трима Ловци!

Той се стрелна като елен. Прелетя сред дърветата. И взел най-сетне решението си, ги поведе напред и все напред, неуморен и бърз. Изоставиха назад горите край езерото. Катериха се по дълги склонове — тъмни и остри на фона на вече обагреното от залеза небе. Падна здрач. И като сиви сенки те отминаха сред каменистата пустош.

Глава 2Роханските конници

Здрачът се сгъсти. Долу, сред дърветата зад тях, мъглите тегнеха и обгръщаха бледите брегове на Андуин, ала небето бе ясно. Изгряха звезди. Нарастващата луна плуваше по западния небосвод й канарите хвърляха черни сенки. Бяха стигнали подножието на скалисти хълмове и се движеха по-бавно, защото вече не бе лесно да откриват следата. Тук възвишенията на Емин Муил се простираха от север на юг като два дълги, безредно начупени хребета. Западните им склонове бяха стръмни и тежки за изкачване, но източните бяха по-полегати, набраздени с безброй дерета и тесни клисури. Цяла нощ тримата другари се катериха из тая костелива местност, достигнаха билото на първия по-висок хребет и отново се спуснаха в мрака на дълбока, лъкатушна долина от другата страна.

Тук си починаха за малко в безмълвния хладен час преди разсъмване. Луната отдавна бе залязла пред тях, отгоре премигваха звездите; над черните хълмове отзад още не бяха долетели първите лъчи на новия ден. Засега Арагорн бе объркан — дирята на орките слизаше в долината, но там изчезваше.

— Как мислиш, накъде ще завият? — запита Леголас. — На север, по правия път към Исенгард или Ветроклин, ако това е целта им, както предполагаш? Или на юг, към Ентомил?

— Каквато и да е целта им, няма да тръгнат към Реката — каза Арагорн. — И ще поемат по най-прекия път, който могат да открият през полята на Рохиримите, освен ако всичко не се е объркало в Рохан и властта на Саруман не е нараснала неимоверно. Да търсим на север!

Долината се простираше като каменно корито между двата хребета, а сред скалите по дъното й се процеждаше плитък поток. Отдясно се въсеха канари; отляво, неясни и сенчести в отминаващата нощ, се надигаха сиви склонове. Изминаха още около миля на север. Приведен към земята, Арагорн диреше из падините и деретата, водещи нагоре по западния склон, Леголас бе малко по-напред. Внезапно елфът нададе вик и другите дотичаха към него.

— Вече настигнахме неколцина от ония, които преследваме — каза той. — Вижте!

Посочи напред и другите видяха, че онова, което бяха помислили за камъни, проснати в Подножието на склона, всъщност е купчина трупове. Пред тях лежаха петима орки, посечени на много места с жестоки удари, а двама бяха обезглавени. Земята бе пропита от тъмната им кръв.

— Още една гатанка! — каза Гимли. — Но ще я проясни само дневната светлина, а ние не можем да чакаме.

— Както и да я отгатваш, в нея като че има надежда — рече Леголас. — Враговете на орките навярно са наши приятели. Живее ли някой народ из тия хълмове?

— Не — каза Арагорн. — Рохиримите рядко идват насам, а Минас Тирит е далече. Може би група хора са ловували тук по незнайни за нас причини. Ала не ми се вярва.

— Какво мислиш? — запита Гимли.

— Мисля, че врагът сам е довел собствения си враг — отвърна Арагорн. — Това са Северни орки, дошли отдалече. Сред убитите няма ни един от големите орки със странните емблеми. Предполагам, че са се скарали — това не е рядкост за гнусния им род. Може би са спорили за пътя.

— Или за пленниците — каза Гимли. — Да се надяваме, че поне техният край не е настъпил тук.

Арагорн претърси почвата в широк кръг, но не успя да открие други следи от битката. Продължиха. Небето на изток вече избледняваше; звездите помръкваха и наоколо бавно се разливаше сива светлина. Малко по-нататък стигнаха до низина, в която, лъкатушейки и подскачайки, един малък поток бе издълбал каменна пътека надолу към долината. По бреговете му растяха редки храсти и тук-там се мяркаха туфи трева.

— Най-сетне! — каза Арагорн. — Ето следите, които търсим! Нагоре по това русло — натам са поели орките след спора.

Преследвачите завиха и забързаха по новия път. Сякаш освежени от дълъг нощен отдих, те скачаха от камък на камък. Накрая стигнаха хребета на сивия хълм и внезапен ветрец повя в косите им и разлюля плащовете им — хладният утринен полъх.

Обърнаха се и видяха как пламват далечните хълмове отвъд Реката. Над плещите на мрачните земи се показа червеният крайчец на слънцето. Пред тях, на запад, светът лежеше неподвижен, безформен и сив; но пред очите им нощните сенки взеха да се топят, завърнаха се цветовете на разбудената земя — зеленина се разля по просторните пасища на Рохан; белите мъгли заискриха из речните долини; а далече наляво, на тридесет и повече левги, се извисяваха мраморно черните върхове на Белите планини, облени в синьо и пурпурно, увенчани с блестящи снегове, поруменели от лъчите на зората.

— Гондор! Гондор! — извика Арагорн. — Дано те видя отново в по-щастлив час! Не води все още пътят ми на юг, към ясните ти реки.

— А сега да вървим! — добави той, откъсна очи от юга и се взря на северозапад, към пътя, по който трябваше да тръгнат.

Хребетът, на който стояха тримата другари, се спускаше стръмно под нозете им. Двадесетина фатома по-долу имаше широка неравна издатина, завършваща внезапно с ръба на отвесна скала — Източната стена на Рохан. Тук свършваше Емин Муил и пред тях, докъдето им стигаше погледът, се простираха зелените степи на Рохиримите.

— Гледайте! — извика Леголас, сочейки нагоре към бледото небе. — Пак орелът! Много е високо. Изглежда, че напуска тая страна и лети обратно на север. Движи се много бързо. Гледайте!

— Не, дори и моите очи не могат да го съзрат, добри ми Леголас — каза Арагорн. — Трябва наистина да е далеч във висините. Питам се какво ли дири, ако е същата птица, която видях преди. Но вижте! Забелязвам нещо по-близко и по-важно; някой се движи из равнината!

— Не едно, а много неща — каза Леголас. — Голям отряд пехотинци, но не мога да различа повече, нито да видя що за народ може да са. Дотам има много левги — сигурно десетина-дванадесет, ала е трудно да се прецени с точност из тая равна степ.

— Въпреки това мисля, че вече няма нужда следата да ни подсказва накъде да вървим — каза Гимли. — Час по-скоро да намерим пътека към полето.

— Не вярвам да намериш по-пряка пътека от оная, която са избрали орките — отвърна Арагорн.

Сега преследваха враговете под лъчите на ясния ден. Изглежда, орките бяха бързали напред с всички сили. От време на време преследвачите откриваха изтървани или захвърлени вещи — торби за провизия, къшеи и корички корав сив хляб, скъсан черен плащ, тежка, подкована с желязо обувка, разпрана по камънаците. Пътеката ги водеше на север по билото и най-сетне стигнаха до дълбока цепнатина, прорязана в скалата от поток, който шумно се плискаше надолу. Из тясната клисура като стръмна стълба се спускаше груба пътека към равнината.

Накрая те някак изведнъж излязоха сред тревата на Рохан. Тя прииждаше като зелено море до самото подножие на Емин Муил. Устременият поток изчезваше сред гъсталак от водолюбиви растения и само се чуваше как пее из зеления тунел, побягнал по дългото, полегато надолнище към далечните мочурища на Ентомилската долина. Като че бяха изоставили вятъра зад себе си, по хълмовете. Тук въздухът бе по-спокоен и по-топъл, изпълнен с лек аромат, сякаш пролетта вече се разбуждаше и сокът отново се разливаше из листа и треви. Леголас си пое дълбоко дъх като човек, който отпива живителна влага след дълга жажда из голата пустиня.

— Ах, зеленият аромат! — възкликна той. — По-хубав е от дълъг сън. Да тичаме!

— Леките нозе могат бързо да тичат тук — каза Арагорн. — По-бързо може би от подкованите с желязо орки. Сега имаме надежда да намалим преднината им.

Те тичаха в колона като хрътки по прясна диря и в очите им пламтеше нетърпелив блясък. Като широко окосена ивица, грозно утъпканата диря на орките отиваше почти право на запад; нежната трева на Рохан бе смачкана и почерняла под краката им. Изведнъж Арагорн нададе вик и зави настрани.

— Стойте! — изкрещя той. — Не идвайте засега!

Бързо изтича надясно, настрани от главната диря; бе видял натам да се отклоняват отпечатъци от дребни неподковани нозе. Те обаче не стигаха далече, пресичаха ги стъпки на орки, които също се отклоняваха от тълпата малко по-напред и по-назад, после рязко се връщаха обратно и се губеха сред утъпканата трева. В най-далечната точка Арагорн се приведе и вдигна нещо; после изтича назад.

— Да — каза той, — всичко е съвсем ясно: следи от хобит. Пипин, мисля, който е по-дребен от другия. И вижте това!

Протегна напред блестящ под слънчевите лъчи предмет. Приличаше на млад буков лист, красив и странен сред тая гола равнина.

— Брошка от елфически плащ! — викнаха в хор Леголас и Гимли.

— Ненапразно се ронят листата на Лориен — каза Арагорн. — Това не е изтървано случайно — захвърлено е като знак за всеки, който би могъл да ги преследва. Мисля, че с тази цел Пипин е избягал от тълпата.

— Значи поне той е бил жив — каза Гимли. — И е владеел както главата, така и краката си. Това ме обнадеждава. Ненапразно ги преследваме.

— Да се надяваме, че не е платил прекалено скъпо за дързостта си — каза Леголас. — Хайде! Да продължаваме! Сърцето ми изгаря при мисълта за тези весели младежи, подкарани като добитък.

Слънцето превали пладне и бавно взе да слиза по небето. Откъм далечния морски Юг долетяха леки облачета и отминаха с ветреца. Слънцето залезе. Сенките се надигнаха зад тях и протегнаха дългите си ръце откъм Изтока. Преследвачите продължаваха, без да спрат. Отминал бе един ден от гибелта на Боромир, а орките още бяха далеч напред. Вече не ги видяха нито веднъж из гладката равнина.

Когато наоколо се сгъстиха нощните сенки, Арагорн спря. През целия ден само два пъти бяха прекъснали своя бяг за кратка почивка и сега дванадесет левги ги деляха от източната стена, където бяха стояли на разсъмване.

— Ето че стигнахме до труден избор — каза той. — Да почиваме ли нощем, или да продължаваме, додето ни остават воля и сили?

— Спрем ли, за да спим, враговете ще ни изоставят далеч назад, освен ако и те не си почиват — каза Леголас.

— Не трябва ли и орките да спират по пътя? — запита Гимли.

— Орките рядко пътуват на открито под слънцето, ала тия го сториха — отвърна Леголас. — Едва ли ще почиват през нощта.

— Но ако вървим нощем, не можем да проследим дирите им — възрази Гимли.

— Доколкото виждат очите ми, дирите са прави и не завиват нито наляво, нито надясно — каза Леголас.

— Навярно бих успял да ви водя по усет из мрака, и да поддържам посоката — каза Арагорн, — но ако се залутаме или те се отклонят, тогава на разсъмване може дълго да се бавим, преди отново да намерим следата.

— А има и още нещо: само денем можем да видим дали някоя диря не води настрани — допълни Гимли. — Ако някой пленник избяга или бъде подкаран в друга посока, да речем към Великата река и Мордор, може да отминем следите, без изобщо да разберем.

— Вярно е — каза Арагорн. — Но ако добре съм разчел дирята, орките на Бялата ръка са надделели и сега целият отряд е на път към Исенгард. Посоката, в която вървят, подкрепя догадките ми.

— Ала би било прибързано да сме сигурни в решенията им — каза Гимли. — Ами бягството? В мрака бихме отминали следата, която те доведе до брошката.

— Подир този случай орките ще бъдат двойно по-бдителни, а пленниците още по-изморени — каза Леголас. — Вече не ще има бягство, ако ние не помогнем. Нямам представа как ще го направим, но първо трябва да ги догоним.

— И все пак дори аз, джудже, предприело много пътешествия и не последно по издръжливост сред своя народ, не мога да тичам безспирно чак до Исенгард — каза Гимли. — И моето сърце изгаря, и аз бих тръгнал веднага, но сега трябва да си почина малко, за да тичам по-добре. А ако ще почиваме, то непрогледната нощ е най-подходяща за това.

— Казвах ви, че изборът е труден — рече Арагорн. — Как да приключим този спор?

— Ти си наш водач и изкусен ловец — каза Гимли. — Решавай ти.

— Сърцето ми жадува да продължим — каза Леголас. — Но не бива да се разделяме. Ще послушам решението ви.

— На неудачник отстъпвате избора — каза Арагорн. — Откакто минахме през Аргонат, решенията ми са все погрешни. — Той замълча и дълго гледа на северозапад из прииждащата нощ. Накрая каза: — Няма да вървим в тъмнината. Твърде голям ми се струва рискът да пропуснем нови дири, които се присъединяват или се откъсват от главната. Ако луната светеше достатъчно, щяхме да я използваме, но, уви, тя залязва рано и още е млада и бледа.

— А тая вечер и без това я закриват облаци — промърмори Гимли. — Ех, ако Владетелката ни беше подарила светлина като на Фродо!

— Светлината ще е по-нужна там, където я дариха — каза Арагорн. — Нему се пада истинската Задача. Нашата е само дреболия сред великите подвизи на тия времена. Може би от самото начало това е напразна гонитба и никакъв избор не би успял да я промени към успех или провал. Е, аз реших. Тъй че да използваме времето по най-добрия начин!

Той се просна на земята и тутакси заспа, защото не бе мигвал от онази нощ в сянката на Тол Брандир. Преди небето да се развидели, той се събуди и стана. Гимли още спеше непробудно, но Леголас бе на крак и гледаше през мрака на север, замислен и безмълвен като младо дърво в безветрена нощ.

— Далече са — печално се обърна той към Арагорн. — Сърцето ми усеща, че не са почивали тази нощ. Само орел може да ги настигне сега.

— Въпреки това ще продължим да ги преследваме както можем — каза Арагорн, наведе се и събуди джуджето. — Хайде! Трябва да вървим. Дирята изстива.

— Но все още е тъмно — каза Гимли. — Дори Леголас да се изкачи на някой хълм, пак няма да ги види преди слънцето да изгрее.

— Боя се, че вече не ще ги видя ни от хълм, ни от равнина, независимо дали грее слънце или луна — каза Леголас.

— Там, където зрението не достига, земята може да помогне с долитащите звуци — каза Арагорн. — Равнините трябва да стенат под омразните им крака.

Той се изпъна на земята и притисна ухо сред тревата. Толкова дълго лежа, неподвижен, че Гимли се запита дали не е изгубил съзнание, или не е заспал отново. Надигна се искряща зора и наоколо бавно се разля сива светлина. Най-сетне той се изправи и другарите видяха лицето му — бледо и обтегнато, със смутен взор.

— Земните шумове са неясни и объркани — каза той. — Нищо не помръдва на много мили от нас. Глухи и далечни са стъпките на враговете. Но гръмко отекват конски копита. Сега се сещам, че ги чувах, докато лежах заспал, и те смутиха съня ми — коне, препускащи към запада. Но сега ездачите отиват на север, все по-далеч от нас. Питам се какво ли става из тия земи!

— Да вървим! — рече Леголас.

Така започна третият ден от преследването. През дългите му облачни часове, прояснени от редки проблясъци на слънцето, те почти не спряха: ту крачеха, ту бягаха, сякаш никаква умора не можеше да изгаси пламтящия в тях огън. Преминаваха през необятната пустош и елфическите им плащове чезнеха на фона на сиво-зелените поля; малцина освен елфите биха ги съзрели отдалече дори под хладните обедни лъчи. В мислите си те често благодаряха на Владетелката на Лориен за подарените питки лембас, защото можеха да се хранят тичешком и да намират нови сили.

През целия ден следата на враговете водеше право на североизток, без прекъсване или завой. Когато отново наближи краят на деня, те стигнаха до дълги голи склонове, където равнината се надигаше, устремена напред към очертанията на ниски гърбави ридове. Дирята на орките зави на север към тях и избледня, защото теренът ставаше по-твърд, а тревата по-ниска. Далече наляво река Ентомил се виеше като сребърна нишка върху зелен под. Не се забелязваше никакво движение. Арагорн често се питаше защо не виждат ни животни, ни хора. Основните области, обитавани от Рохиримите, бяха на много левги по-южно, под гористата стряха на Белите планини, които сега се криеха в мъгли и облаци; ала по-рано Повелителите на конете изкарваха много хергелета в тази Източна област на кралството им, наречена Източен Емнет, и конярите дълго бродеха тук, като се подслоняваха в шатри и палатки дори и през зимата. Но сега земите бяха пусти и тегнещата над тях тишина не напомняше покоя на мирните дни.

По мръкнало спряха отново. Вече бяха изминали два пъти по дванадесет левги през степите на Рохан и стената на Емин Муил се губеше в сенките на Изтока. Младата луна проблясваше сред мъгливото небе, ала почти не светеше, а звездите бяха забулени.

— Сега най-много съжалявам за почивките и всяко прекъсване на гонитбата — каза Леголас. — Орките бягаха пред нас, сякаш камшиците на Саурон бяха по петите им. Боя се, че вече са стигнали до гората и мрачните хълмове и в този миг навлизат сред сенките на дърветата.

— Горчив край за нашата надежда и всичките ни мъки! — изскърца със зъби Гимли.

— За надеждата може би, но не и за мъките — каза Арагорн. — Няма да се връщаме обратно. Ала съм изморен. — Той погледна назад, откъдето бяха дошли и където нощта се сбираше над Изтока. — Нещо странно става из този край. Не вярвам на тишината. Не вярвам дори на бледата луна. Звездите едва греят; а аз съм изморен както никога преди, изморен както не би трябвало да се чувства един Скиталец, изправен пред ясна диря. Нечия воля придава бързина на враговете и изправя пред нас невидима преграда — умора, тегнеща по-скоро в сърцето, отколкото в нозете.

— Вярно! — каза Леголас. — Разбрах го още когато се спуснахме от Емин Муил. Защото волята не е отзад, а пред нас.

И той посочи отвъд земите на Рохан към Запада, тъмнеещ под лунния сърп.

— Саруман! — промърмори Арагорн. — Но той не ще ни застави да се върнем! Отново трябва да спрем; вижте, дори луната чезне сред прииждащите облаци. Но дойде ли новият ден, пътят ни ще е на север сред ридове и блата.

Както и преди Леголас бе пръв на крак, ако изобщо бе спал.

— Събудете се! Събудете се! — викна той. — Зората червенее. Странни неща ни чакат край горската стряха. Добри ли, зли ли, не знам, но ни зоват. Събудете се!

Другите скочиха и почти незабавно поеха отново на път. Ридовете бавно наближаваха. Още преди пладне стигнаха до тях — зелените склонове се преливаха в голи хребети, протегнати право на север. В подножието им земята бе суха и тревата ниска, но просторна низина, широка десетина мили, се простираше между тях и реката, която течеше из дълбокото си корито, обрасло с мъгливи тръстикови гъсталаци. Точно на запад от най-южния склон тревата бе оскубана и утъпкана в широк кръг от грубите стъпки на многобройни нозе. От това място отново продължаваше следата на орките, завиваща на север покрай сухите дипли на хълмовете. Арагорн спря и огледа дирята по-внимателно.

— Почивали са за малко тук — каза той, — но дори и външната следа вече е стара. Боя се, че сърцето ти е усетило истината, Леголас — мисля, че са минали три пъти по дванадесет часа, откакто орките са били тук. Ако са бързали все така, значи снощи са стигнали покрайнините на Ветроклин.

— На север и на запад не виждам нищо освен треви, които бавно се преливат в мъгла — каза Гимли. — Ще можем ли да зърнем гората, ако се изкачим на хълмовете?

— Още е далече дотам — каза Арагорн. — Ако си спомням добре, тия ридове се простират повече от осем левги на север, а после на северозапад има широка равнина, може би още петнадесет левги до мястото, където Ентомил излиза от гората.

— Е, да вървим — каза Гимли. — Нозете ми трябва да забравят за милите. И биха тичали по-охотно, ако сърцето ми не бе тъй натежало.

Слънцето залязваше, когато най-сетне наближиха края на ридовете. Дълги часове бяха крачили без отдих. Сега вървяха бавно и Гимли се бе прегърбил. Каменно твърди са джуджетата и в труд, и в път, но когато и последната надежда изгасна в сърцето му, безкрайната гонитба взе да му натежава. Суров и безмълвен, Арагорн крачеше след него и от време на време се привеждаше да разгледа някой отпечатък или друга следа по земята. Само Леголас стъпваше все тъй леко, както винаги, нозете му сякаш едва притискаха тревата, без да оставят отпечатъци; но за него пътният хляб на елфите бе достатъчно препитание, а и можеше да спи, макар че хората не биха нарекли това сън, изпращайки съзнанието си да отпочине по странните пътеки на елфическите сънища, докато той крачеше с отворени очи под слънцето на реалния свят.

— Да се изкачим на този зелен хълм! — каза той.

Другарите му морно го последваха по дългия склон, докато излязоха на върха. Кръглият, гладък и гол хълм стоеше отделно, на север от останалите ридове. Слънцето залезе и вечерните сенки паднаха като завеса. Бяха сами сред сивия безформен свят без мярка и белези. Само далече на северозапад, на фона на гаснещата светлина, се очертаваше по-плътен мрак — Мъгливите планини и гората в подножието им.

— Тук нищо не ще може да ни упъти — каза Гимли. — Е, сега пак трябва да спрем и да изчакаме края на нощта. Застудява!

— Вятърът духа откъм северните снегове — каза Арагорн.

— А преди разсъмване ще повее от Изтока — добави Леголас. — Но почивайте, щом трябва. И все пак не губете надежда докрай. Не знаем що ни носи утрешният ден. Утрото често е по-мъдро от вечерта.

— Откакто започнахме гонитбата, изгряха вече три утрини, а не сме станали по-мъдри — отвърна Гимли.

Нощта ставаше все по-студена. Арагорн и Гимли дремеха на пресекулки и при всяко събуждане виждаха Леголас да стои край тях или да крачи напред-назад, напявайки тихичко на родния си език и с тази песен сякаш разцъфваха звездите по твърдия черен небосвод. Тъй отмина нощта. Тримата заедно видяха как зората бавно се разгаря в чистото и безоблачно сега небе, докато най-сетне настана изгревът. Той бе блед и ясен. Вятърът духаше от Изтока и всички мъгли се бяха оттеглили; под хладните лъчи наоколо се простираше необятна пустош.

Напред, на изток, видяха ветровитите възвишения на Роханското плато, които вече бяха зърнали преди много дни от брега на Великата река. На северозапад се ширеше мрачната гора Ветроклин; до сенчестата й стряха все още имаше десет левги, а по-нататъшните склонове чезнеха в далечната синева. Отвъд, сякаш заплувала върху сив облак, блещукаше побелялата глава на Метедрас, последния връх на Мъгливите планини. От гората насреща извираше Ентомил — тук течението му бе бързо и тясно, а бреговете — дълбоко нарязани. Дирята на орките напускаше ридовете и се отклоняваше натам.

Като проследи с острия си взор стъпките им към реката, а после от реката към гората, Арагорн зърна в далечната зеленина сянка, някакво бързо движещо се неясно петно. Отново се хвърли на земята и напрегнато се вслуша. Но Леголас застана до него, засенчил с дълга, изящна ръка зорките си елфически очи, и видя не сянка, не петно, а дребни фигурки на многобройни конници и проблясъкът на утрото по върховете на копията им бе като премигването на ситни звездици, недостъпни за простосмъртно око. Далече зад тях се виеха черни ивици дим.

Над пустите поля тегнеше тишина и Гимли чу как вятърът се носи из тревата.

— Конници! — извика Арагорн, скачайки на крака. — Много конници на бързи жребци се задават към нас!

— Да — каза Леголас, — те са сто и пет. Руса е косата им и бляскави копията им. Водачът им е много висок.

— Зорки очи имат елфите — усмихна се Арагорн.

— Не! Конниците са само на малко повече от пет левги — отвърна Леголас.

— Дали са пет левги, или една — каза Гимли, — не можем да им избягаме из тия голи земи. Да ги чакаме ли тук, или да продължим пътя си?

— Ще чакаме — каза Арагорн. — Уморен съм и ловът ни се провали. Или поне други са ни изпреварили; тия конници се връщат по дирята на орките. Може да ни донесат вести.

— Или копия — обади се Гимли.

— Има три празни седла, ала не виждам хобити — каза Леголас.

— Не казах, че ще чуем добри вести — рече Арагорн. — Но добри или зли, ще ги изчакаме тук.

Тримата другари напуснаха върха на хълма, където лесно можеха да ги забележат на фона на бледото небе, и бавно се спуснаха по северния склон. Спряха малко над подножието и като се омотаха в плащовете, насядаха сгушени един до друг на повехналата трева. Времето се влачеше бавно и тежко. Вятърът беше пронизващо хладен. Гимли бе неспокоен.

— Какво знаеш за тия конници, Арагорн? — запита той. — Не сме ли седнали тук в очакване на внезапната гибел?

— Бил съм сред тях — отвърна Арагорн. — Те са горди и своенравни, ала са и верни, щедри в мисли и в дела; храбри, но не жестоки; мъдри, ала неуки, защото не пишат книги, а пеят безброй песни, както са правили чедата човешки преди Мрачните години. Но не знам какво е ставало тук напоследък, нито пък как може да са настроени днес Рохиримите между предателя Саруман и заплахата на Саурон. Те дълго дружаха с народа на Гондор, макар да нямат кръвна връзка. В отдавна забравени години Еорл Млади ги довел от Севера и родството им е по-скоро с Бардингите от Дейл и Беорнингите от Мраколес, сред които и до днес се срещат мнозина високи и красиви мъже като Роханските конници. Във всеки случай те не обичат орките.

— Но Гандалф спомена за слух, че плащат данък на Мордор — каза Гимли.

— Боромир не вярваше на това и аз също не вярвам — отвърна Арагорн.

— Скоро ще узнаете истината — каза Леголас. — Те вече наближават.

Най-после дори Гимли дочу далечния тропот на препускащи копита. Следвайки дирята, конниците се бяха отклонили от реката и наближаваха ридовете. Конете им се носеха като вятъра.

Скоро над полята отекнаха звънки, мощни гласове. Внезапно налетя гръмотевичен грохот и първият конник сви край подножието на хълма, повел отряда на юг под западните дипли на ридовете. След него яздеше дълга колона от мъже в ризници — бързи, сияйни, прекрасни и безпощадни.

Конете им бяха високи и силни, със стройни нозе; сивият им косъм блестеше, дългите им опашки се развяваха на вятъра, по гордите им шии гривите бяха сплетени на плитки. Мъжете в седлата приличаха на конете си — високи, с дълги ръце и нозе; лененорусите им коси излизаха изпод леките шлемове и се развяваха назад на дълги плитки; лицата им бяха строги и проницателни. В ръцете си стискаха дълги копия от ясеново дърво, по гърбовете им висяха пъстри щитове, излъсканите ризници се спускаха до коленете им.

Те препускаха край хълма двама по двама и макар че от време на време някой от тях се надигаше на стремената и се оглеждаше настрани, изглежда, не усещаха тримата чужденци, които седяха безмълвно и ги наблюдаваха. Войнството почти бе отминало, когато Арагорн внезапно се изправи и извика с мощен глас:

— Какви вести носите от Севера, Рохански конници?

С изумителна бързина и умение те спряха жребците, завиха и налетяха обратно. Скоро тримата другари се озоваха в пръстен от конници, препускащи в кръг по склона зад тях, сетне надолу, наоколо и все по-близо. Арагорн стоеше мълчаливо, а другите двама седяха, без да помръдват, и се питаха какво ли ще последва.

Без вик, без команда Конниците изведнъж спряха. Към чужденците се насочи гора от копия; някои Конници държаха лъкове, с вече положена на тетивата стрела. После напред излезе висок мъж, по-едър от останалите; вместо пера на шлема му се вееше бяла конска опашка. Той се приближи, докато между гръдта на Арагорн и острието на копието му не остана само педя. Арагорн не трепна.

— Кой си ти и какво правиш в тази страна? — запита Конникът на западняшкия Общ език — тонът и произношението му напомняха речта на гондореца Боромир.

— Наричат ме Бързоход — отвърна Арагорн. — Дойдох от Севера. Преследвам орки.

Конникът скочи от седлото. Като подаде копието си на друг мъж, който се бе приближил и слязъл до него, той изтегли меча си и застанал лице срещу лице с Арагорн, го огледа проницателно и не без удивление. Накрая отново заговори:

— Отначало помислих, че самите вие сте орки, ала сега виждам, че не е тъй. Наистина малко знаете за орките, щом сте тръгнали да ги преследвате по тоя начин. Те бяха много, бързи и добре въоръжени. От ловци щяхте да се превърнете в дивеч, ако изобщо бяхте успели да ги догоните. Но в тебе, Бързоход, има нещо странно. — Той изгледа отвисоко Скиталеца с ясния си светъл поглед. — Не е име за човек това, с което се представяш. А и одеянието ти е странно. От тревата ли изникна? Как убягна от взора ни? От елфическия род ли си?

— Не — каза Арагорн. — Само един от нас е елф, Леголас от Горското царство в далечен Мраколес. Но минахме през Лотлориен и носим даровете и благосклонността на Владетелката.

Конникът ги изгледа с подновено изумление, но очите му охладняха.

— Значи в Златната гора наистина има Владетелка, както разказват старите приказки! — рече той. — Говори се, че малцина се изкопчват от мрежите й. Удивителни времена! Но ако имате нейната благосклонност, значи и вие плетете коварни мрежи, а може би сте и магьосници. — Студеният му поглед изведнъж се обърна към Леголас и Гимли. — Вие защо не говорите, мълчаливци?

Гимли се изправи и здраво стъпи на разкрачените си нозе; ръката му се вкопчи в дръжката на секирата и тъмните му очи проблеснаха.

— Кажи ми името си, конски повелителю, и ще получиш моето, а ако искаш — и още нещичко — каза той.

— Колкото до това — заяви Конникът, свеждайки поглед към джуджето, — чужденецът е длъжен да се представи пръв. И все пак — наричам се Еомер, син на Еомунд, и заемам поста Трети войвода на Ездитните предели.

— Тогава, Еомер, син на Еомунд, Трети войводо на Ездитните предели, разреши на джуджето Гимли, син на Глоин, да те предпази от глупави слова. Говориш зло за онази, що е недостъпно прекрасна за мислите ти, и само липсата на разсъдък може да те извини.

Погледът на Еомер пламна като жарава, роханците гневно замърмориха и стегнаха пръстена с насочени напред копия.

— Бих ти отсякъл главата с брадвата и прочие, уважаемо джудже, ако се издигаше малко по-високо над земята — рече Еомер.

— Той не е сам — каза Леголас, изопвайки лъка и полагайки стрела на тетивата с ръце, които се движеха по-бързо от погледа. — Ще умреш, преди да удариш.

Еомер вдигна меча и нещата щяха да тръгнат зле, но Арагорн се хвърли между тях с протегната ръка.

— Прости им, Еомер! — извика той. — Когато узнаеш повече, ще разбереш защо разгневи спътниците ми. Не замисляме зло на Рохан, нито на някой от обитателите му, бил той човек или кон. Няма ли да изслушаш разказа ни, преди да замахнеш?

— Ще ви изслушам — каза Еомер и отпусна меча си. — Но за скитници из Ездитните предели би било разумно да не са тъй надменни в тия изпълнени със съмнение дни. Кажи ми най-напред истинското си име.

— Кажи ми най-напред кому служиш — рече Арагорн. — Приятел ли си, или враг на Саурон, Мрачния владетел на Мордор?

— Служа само на Владетеля на Пределите, Теоден крал, син на Тенгел — отвърна Еомер. — Далеч не сме в услуга на Властта на Черната страна, ала и не воюваме открито с нея; ако бягате оттам, най-добре напуснете тези земи. Днес по всичките ни граници избухват вълнения, дебне ни заплаха; но ние желаем само да бъдем свободни и да живеем както сме живели, да си запазим своето, без да служим на чужд владетел, бил той добър или зъл. В по-добри дни посрещахме гостите любезно, но в днешни времена неканените чужденци откриват, че пипаме бързо и твърдо. Хайде! Кои сте? Кому служите вие? И по чия заповед преследвате орки на нашата земя?

— Не служа никому — каза Арагорн, — но преследвам слугите на Саурон, по чиято и земя да стъпват. Малцина сред простосмъртните знаят за орките повече от мен; и не по своя воля ги гоня така. Орките, които преследваме, плениха двама мои другари. Човек, изпаднал в такава нужда, ще върви пеша, щом няма кон, и не ще иска разрешение да последва дирята. Нито пък ще броим главите на враговете другояче освен с меч. А аз не съм обезоръжен.

Арагорн отметна плаща си. Елфическата ножица проблесна в ръката му и светлото острие на Андурил избухна с внезапен пламък, когато го изтегли навън.

— Елендил — извика той. — Аз съм Арагорн, син на Араторн, наричан Елесар, Елфическия камък, Дунадан, наследник на Исилдур, сина на Елендил Гондорски. Ето Меча, що бе строшен и изкован наново! Ще ми помогнеш ли, или ще ми попречиш? Решавай бързо!

Гимли и Леголас изумено гледаха спътника си — досега не го бяха виждали такъв. Той сякаш бе израснал, а Еомер като че се бе смалил; и в живото му лице мимолетно зърнаха мощта и величието на каменните крале. За миг на Леголас му се стори, че пред очите му по челото на Арагорн заиграват бели пламъци като сияйна корона.

С благоговейно изражение Еомер отстъпи, приведе горделивия си взор и промърмори:

— Наистина странни дни настанаха. Оживели сънища и легенди изникват от тревата. Кажи ми, владетелю — обърна се той към Арагорн, — що те води насам? И какъв бе смисълът на загадъчните слова? Отдавна замина да търси отговор Боромир, син на Денетор, а конят, който му дадохме, се върна без ездач. Каква съдба ни носиш от Севера?

— Съдбата на избора — каза Арагорн. — Ето що можеш да предадеш на Теоден, син на Тенгел: очаква го война, за Саурон или против него. Днес никой не може да живее както е живял и малцина ще запазят онова, което наричат свое. Но по тия важни въпроси ще говорим по-късно. Ако съдбата не ми попречи, сам ще се явя при краля. Сега съм изпаднал в крайна нужда и моля за помощ или поне за вести. Вече чу, че преследваме отряд орки, които отвлякоха нашите приятели. Какво можеш да ни кажеш?

— Че сега няма нужда да ги преследвате — отвърна Еомер. — Орките са изтребени.

— А приятелите ни?

— Открихме само орки.

— Но това наистина е странно — промълви Арагорн. — Претърсихте ли убитите? Нямаше ли трупове, различни от тия на орките? Те биха били дребни, за вас — просто деца, босоноги и облечени в сиво.

— Нямаше нито джуджета, нито деца — каза Еомер. — Преброихме всички убити и събрахме оръжията им, после струпахме телата накуп и ги изгорихме, както повелява нашият обичай. Пепелта още дими.

— Не говорим за джуджета или деца — каза Гимли. — Нашите приятели бяха хобити.

— Хобити? — учуди се Еомер. — Какво ли е пък това? Странно име.

— Странно име за странен народ — каза Гимли. — Но тия бяха много скъпи за нас. Изглежда, че и в Рохан сте чули словата, които смутиха Минас Тирит. В тях се говореше за полуръстове. Тия хобити са полуръстове.

— Полуръстове — изсмя се Конникът, застанал до Еомер. — Полуръстове! Ами че те са просто дребосъци от старите северни песни и детски приказки. В легенда ли сме попаднали, или крачим посред бял ден по зелената земя?

— Едното не пречи на другото — каза Арагорн. — Не ние, а дошлите подир нас ще сътворят легенди за нашето време. Зелена земя, казваш? Добра тема за легенда, макар сега да стъпваш по нея посред бял ден!

— Времето не чака — каза Конникът, без да обръща внимание на Арагорн. — Трябва да бързаме на юг, предводителю. Да оставим тия диви странници да вършат каквото им хрумне. Или пък да ги вържем и да ги отведем пред краля.

— Спокойно, Еотен! — отвърна Еомер на своя език. — Остави ме за малко. Кажи на еоредите да се съберат на пътеката и да се приготвят за потегляне към Ентоброд.

Мърморейки тихичко, Еотен се оттегли и заговори с останалите. Скоро те се отдалечиха и оставиха Еомер насаме с тримата другари.

— Странно е всичко, което говориш, Арагорн — каза той. — Ала е ясно, че изричаш самата истина — мъжете от Пределите не лъжат и затова е трудно да бъдат измамени. Но ти не разкри всичко. Няма ли сега да разкажеш по-подробно за задачата си, та да преценя що да сторя?

— Преди много седмици потеглих от Имладрис, както го наричаше онзи стих — отвърна Арагорн. — С мен беше и Боромир от Минас Тирит. Задачата ми бе заедно със сина на Денетор да стигна до този град и да помогна на народа му във войната против Саурон. Но Отрядът, с който пътувах, имаше друга задача. Сега не мога да говоря за нея. Водеше ни Гандалф Сивия.

— Гандалф! — възкликна Еомер. — Гандалф Сиводомни е известен в Пределите, но ще ви предупредя, че името му вече не е ключ за кралското благоволение. Откакто се помним, той неведнъж е гостувал из тия земи, пристигайки когато пожелае — всеки сезон или подир много години. Той винаги е вестоносец на странни събития — спътник на бедите, твърдят днес някои. И наистина, всичко се обърка след последното му идване през лятото. По това време започнаха неприятностите ни със Саруман. Дотогава го считахме за наш приятел, но Гандалф дойде и ни предупреди, че в Исенгард се готвят за внезапна война. Помоли за помощ, като каза, че сам той е бил пленник в Ортанк и едва успял да избяга. Но Теоден не пожела да го послуша и Гандалф си замина. Не изричайте гласно пред Теоден името му! Гневен е кралят. Гандалф взе коня на име Сенкогрив, най-скъпоценния от всички кралски жребци, водач на Меарасите, които само Владетелят на Пределите може да язди. Защото праотец на тяхната порода е бил огромният кон на Еорл, който можел да говори на човешки език. Преди седем нощи Сенкогрив се завърна; ала кралският гняв не отслабва — неукротим е сега Сенкогрив и никому не позволява да го докосне.

— Значи Сенкогрив сам е намерил пътя си дотук от далечния Север, защото там се разделиха с Гандалф — каза Арагорн. — Уви! Не ще го язди вече Гандалф. Той потъна в мрака на Морийските мини и няма да се върне.

— Тежка вест — каза Еомер. — Поне за мен и мнозина други, макар и не за всички ни, както ще разбереш, ако дойдеш при краля.

— Вестта е по-скръбна, отколкото може да разбере който и да било в тази страна, въпреки че навярно ще ви засегне болезнено още преди годината да е напреднала — отвърна Арагорн. — Но когато паднат великите, по-дребните трябва да водят вместо тях. На мен бе отредено да водя нашия Отряд по дългия път след Мория. Минахме през Лориен — за която би било добре да узнаеш истината, преди да говориш отново, — после се спуснахме по дългите левги на Великата река до водопада Раурос. Там Боромир бе убит от орките, които сте унищожили.

— Злочеста е всяка твоя вест! — викна Еомер, обзет от смут. — Велика беда е тази гибел за Минас Тирит и за всички нас. Той бе достоен мъж. Всички го възхваляваха. Рядко идваше в Пределите, защото непрестанно воюваше по източните граници; но съм го виждал. Приличаше ми повече на бързите синове на Еорл, отколкото на сериозните гондорски мъже и когато му дойдеше времето, навярно щеше да стане велик предводител на своя народ. Но от Гондор не сме чули нито дума за тая скръб. Кога загина?

— Вече четири дни, откакто го убиха — отговори Арагорн. — И същата вечер потеглихме насам от сянката на Тол Брандир.

— Пеша?! — възкликна Еомер.

— Да, както ни виждаш.

Безкрайно изумление изпълни погледа на Еомер.

— Бързоход е твърде слабо име, сине на Араторн — каза той. — Крилоног те назовавам аз. Из не един дворец ще възпяват този подвиг на тримата другари. Отмерили сте четиридесет и пет левги преди края на четвъртия ден! Жилави са потомците на Елендил! Ала сега, господарю, що ще заповядаш да сторя? Трябва спешно да се върна при Теоден. Пред хората си говорих предпазливо. Вярно е, че още не сме обявили война на Черната страна и някои приближени до царското ухо нашепват малодушни съвети, ала войната наближава. Не ще нарушим древния си съюз с Гондор и докато те се сражават, ние ще им помагаме — тъй казвам аз и всички, що ме подкрепят. Източните предели са поверени на мен, Третия воевода, и аз изтеглих всички хергелета и коняри отвъд Ентомил, а тук оставих само стражи и бързи разузнавачи.

— Значи не плащате данък на Саурон? — обади се Гимли.

— Не плащаме и никога не ще го сторим — рече Еомер с гневно блеснали очи, — макар че тая лъжа долетя и до моите уши. Преди няколко години Владетелят на Черната страна пожела да купи от нас коне скъпо и прескъпо, но ние отказахме, защото ги използва за зли цели. Оттогава той праща орките да плячкосват и те отмъкват каквото могат, избирайки винаги черните коне — вече ни останаха малко от тях. Това породи и жестоката ни вражда с орките. Но сега главната ни грижа е Саруман. Той се обяви за владетел на цялата страна и вече много месеци воюваме с него. Наел е на служба орки, вълкоездачи и зли хора и е затворил Пролома, тъй че навярно ще бъдем обсадени както от изток, така и от запад. Тежко е да се бориш с такъв враг — той е лукав и могъщ магьосник с безброй маски. Казват, че бродел насам-натам, преоблечен като старец с качулка и плащ, досущ като Гандалф, както си го припомнят мнозина. Никаква мрежа не може да удържи шпионите му, а злокобните му птици летят надлъж и шир. Не знам как ще свърши всичко и предчувствам беда; струва ми се, че той има приятели и извън Исенгард. Но ако дойдеш в кралския дворец, ще се убедиш сам. Няма ли да дойдеш? Напразно ли се надявам, че съдбата те изпраща да ми помогнеш в съмнения и беди?

— Ще дойда когато мога — каза Арагорн.

— Ела сега! — настоя Еомер. — Наследникът на Елендил ще бъде истинска подкрепа за Синовете на Еорл в прииждащото зло. Докато разговаряме тук, в Западен Емнет се води сражение и се боя, че то може да завърши зле за нас. Всъщност аз предприех този поход на север без кралско разрешение, защото в мое отсъствие дворецът му остава почти без охрана. Но преди три нощи разузнавачите ме предупредиха, че през Източната стена е минала банда орки и някои измежду тях носят белите емблеми на Саруман. Подозирайки онова, от което най-много се боя, съюз между Ортанк и Черната кула, аз поведох своите еореди, мъже от собствения ми род; преди два дни привечер догонихме орките близо до границите на Ентолес. Там ги обсадихме и вчера по изгрев-слънце влязохме в бой. Петнадесет бойци изгубих и двадесет коня, уви! Орките бяха повече, отколкото очаквахме. Към тях се бяха присъединили и други, дошли от Изтока през Великата река — следата им се вижда ясно малко по-северно оттук. А трети изскочиха от гората. Бяха едри орки, също с емблемата на Бялата ръка от Исенгард — тяхната порода е по-силна и зла от останалите. Въпреки всичко ги изтребихме. Но се отлъчихме за много дълго. На югозапад се нуждаят от нас. Няма ли да дойдеш? Както виждаш, имаме свободни коне. Има работа и за Меча. Да, ще намерим работа и за секирата на Гимли и лъка на Леголас, ако простят прибързаните ми слова за Горската Владетелка. Изрекох само онова, що говорят всички в моя роден край, и ако не е вярно, с радост бих изслушал истината.

— Благодаря ти за хубавите думи — каза Арагорн — и сърцето ми копнее да тръгнем с теб, но докато има надежда, не мога да изоставя приятелите си.

— Няма надежда — каза Еомер. — Не ще откриеш приятелите си на Северната граница.

— И все пак приятелите ми не са назад. Недалеч от Източната стена открихме ясен знак, че поне един от тях все още е бил жив по онова време. Ала от стената до ридовете не намерихме друга следа от тях и никой не се е отклонявал нито наляво, нито надясно, освен ако окончателно не съм изгубил умението си на следотърсач.

— Тогава какво мислиш, че им се е случило?

— Не знам. Може да са убити и изгорени заедно с орките, но ти ще кажеш, че е невъзможно, затова не се страхувам. Мога само да мисля, че са били отнесени в гората преди битката, вероятно още преди да обкръжите неприятелите си. Можеш ли да се закълнеш, че никой не се е измъкнал от мрежата ви по този начин?

— Бих се заклел, че нито един орк не е избягал, след като ги съзряхме — каза Еомер. — Ние достигнахме горските покрайнини преди тях и ако след това някое живо същество е минало през нашия обръч, значи не е било орк и е било надарено с елфическа мощ.

— Нашите приятели бяха облечени като нас — каза Арагорн, — а вие ни отминахте посред бял ден.

— Бях забравил това — каза Еомер. — Трудно може да е сигурен човек в каквото и да било сред толкова много чудеса. Целият свят е станал необикновен. Елф и джудже крачат задружно по нашите слънчеви поля; хора разговарят с Горската Владетелка и остават живи; отново се връща на бран Мечът, що бе строшен в далечните епохи, преди още бащите на нашите бащи да препускат из Пределите! Как да прецени човек постъпките си в такива времена?

— Както е преценявал винаги — отвърна Арагорн. — Доброто и злото не са се променили от миналата година, нито пък са едни за елфи и джуджета, а други за хората. Човек е длъжен да ги различава — както у дома си, така и в Златната гора.

— Право думаш — каза Еомер. — Но аз не се съмнявам в теб, нито в делата, към които се стреми сърцето ми. Не съм волен обаче да сторя всичко, що пожелая. Нашият закон не позволява чужденци да бродят свободно из земите ни, докато кралят сам не разреши, а в тия тревожни дни наредбата е още по-строга. Помолих ви доброволно да се върнете с мен, а вие не желаете. Не бих искал да влизаме в бой сто против трима.

— Не мисля, че законът ви е създаден за такъв случай — каза Арагорн. — Пък и аз не съм чужденец; досега неведнъж съм бил из тези земи и съм яздил с войнството на Рохиримите, макар под друго име и в други одежди. Не съм те виждал преди, защото си млад, но съм разговарял с баща ти Еомунд и с Теоден, син на Тенгел. В стари времена нито един благородник на тая страна не би принудил някого да прекъсне поход като моя. За мен поне дългът е ясен — да продължавам. Хайде, сине Еомундов, трябва да избереш най-сетне. Помогни ни или поне ни остави да вървим на воля. Или се помъчи да изпълниш закона. Ако го сториш, малцина от вас ще се завърнат на война или при краля.

Еомер помълча, сетне заговори:

— И двамата трябва да бързаме. Моят отряд недоволства, че сме толкова далеч, а за вас надеждата се губи с всеки изминал час. Ето избора ми. Можете да продължите; нещо повече, ще ви услужа с коне. Моля само за едно: когато диренето ви се увенчае с успех или се окаже безнадеждно, върнете се с конете през Ентоброд към Медуселд, замъка в Едорас, където е Теоден сега. Така ще му докажете, че не съм сгрешил. Залагам съдбата, а може би и живота си на вашата честна дума. Не забравяйте.

— Няма — каза Арагорн.

Заповедта на Еомер да дадат резервните коне на чужденците предизвика сред неговите хора дълбоко удивление и множество мрачни, изпълнени с подозрение погледи, но само Еотен дръзна да заговори открито.

— Да речем, че всичко е наред с тоя благородник от гондорско потекло, както сам се представя — заяви той, — но къде се е чуло и видяло да подаряват на джудже кон от Пределите?

— Никъде — каза Гимли. — И не се тревожи, нито ще се чуе, нито ще се види. Предпочитам да вървя пеш, отколкото да яхна такова грамадно животно, та дори и да не го даваше тъй неохотно.

— Но сега трябва да яздиш, за да не ни бавиш — каза Арагорн.

— Хайде, ще седнеш зад мен, приятелю Гимли — каза Леголас. — Така всичко ще е нареди нито ще трябва да заемаш от някого кон, нито някой ще те смущава.

Доведоха едър тъмносив кон и Арагорн го яхна.

— Името му е Азуфел — каза Еомер. — Дано тебе носи по-леко и към по-добра участ, отколкото Гарулф, последния си стопанин.

За Леголас доведоха по-малък и пъргав, но нервен и буен кон. Името му бе Арод. Ала Леголас помоли да свалят седлото и юздите.

— Не ми трябват — каза той, възседна го с пъргав скок и за всеобщо учудване Арод изведнъж се смири и охотно запристъпва насам-натам без друга команда освен някоя тихо изречена дума — така се разбираха елфите с всички добри животни. Вдигнаха Гимли зад приятеля му и той се вкопчи в него, неспокоен като Сам Майтапер в лодката.

— Сбогом и дано намерите каквото търсите! — извика Еомер. — Върнете се колкото можете по-бързо и нека тогава мечовете ни заблестят заедно!

— Ще дойда — каза Арагорн.

— И аз ще дойда — добави Гимли. — Още не сме решили въпроса за Владетелката Галадриел. Тепърва ще трябва да те уча на любезен език.

— Ще видим — каза Еомер. — Тъй много странни неща се случиха напоследък, че не бих сметнал за особено чудо да се уча да възхвалявам една прекрасна дама под любещите удари на джуджешка секира. Сбогом!

С тези думи се разделиха. Бързоноги бяха роханските коне. Когато след малко Гимли се озърна, отрядът на Еомер вече се смаляваше в далечината. Арагорн не се огледа — докато препускаха по пътя си, той се взираше в следата, свеждайки ниско глава до шията на Азуфел. Не след дълго наближиха бреговете на Ентомил и тук се натъкнаха на другата диря, слизаща от изток, откъм Платото, за която бе говорил Еомер.

Арагорн скочи от коня и огледа земята, после пак се метна на седлото и се отдалечи на изток, като се придържаше встрани и внимаваше да не утъпче следите. След това отново слезе и проучи почвата, крачейки напред-назад.

— Малко може да се открие — каза той, когато се върна. — Минавайки по обратния път, конниците съвсем са объркали главната следа; на идване, изглежда, са се движили по-близо до реката. Но източната диря е свежа и ясна. Там не се виждат никакви стъпки, отиващи в обратна посока, към Андуин. Сега трябва да яздим по-бавно и да проверим дали наляво или надясно не се отклоняват следи. Оттук нататък орките трябва да са разбрали, че ги преследват; може би са предприели опит да измъкнат пленниците, преди преследвачите да ги догонят.

Докато яздеха напред, времето взе да се навъсва. Ниски сиви облаци се спуснаха над света. Мъгла забули слънцето. То клонеше към запад, а бавно притъмняващите гористи склонове на Ветроклин се извисяваха все по-близо. Не забелязваха отклонения от следата нито наляво, нито надясно, но тук-там минаваха край отделни орки, повалени по време на бягството, със стърчащи от гърба или гърлото сивопери стрели.

Следобедът отминаваше, когато най-сетне стигнаха до покрайнините на гората и на една поляна сред първите дървета откриха мястото на голямата клада — горещата пепел още димеше. До нея имаше огромен куп шлемове, ризници, разцепени щитове, строшени мечове, лъкове, къси копия и друго бойно снаряжение. Насред купчината бе набучена на кол главата на грамаден гоблин; върху раздробения шлем още си личеше бялата емблема. По-нататък, недалеч от мястото, където реката излизаше от гората, имаше могила. Издигната бе наскоро — прясно изрязани чимове покриваха голата пръст; около нея бяха забити петнадесет копия.

Арагорн и другарите му претърсиха бойното поле надлъж и шир, но вече притъмняваше и скоро се спусна мътна, мъглива вечер. Падна нощ, без да са открили следа от Мери и Пипин.

— Нищо повече не можем да сторим — печално каза Гимли. — Много загадки срещнахме, откакто стигнахме до Тол Брандир, но тази е най-трудна за разплитане. Предполагам, че изгорелите кости на хобитите са се смесили с тия на орките. Тежка ще е тая вест за Фродо, ако доживее да я чуе; тежка ще е и за стария хобит, който чака в Ломидол. Елронд не искаше да тръгват.

— Но не и Гандалф — каза Леголас.

— Ала Гандалф реши да дойде сам и пръв загина — отвърна Гимли. — Пророческата дарба не му помогна.

— Съветите на Гандалф не предричаха безопасност за него или за другите — каза Арагорн. — Има неща, които е по-добре да приемеш, отколкото да отхвърлиш, дори ако краят може да бъде мрачен. Но аз все още няма да напусна това място. Така или иначе, трябва да изчакаме зората.

Устроиха биваха си малко зад бойното поле, под едно клонесто дърво — то приличаше на кестен, но още пазеше от миналата година множество широки кафяви листа, като сухи длани с дълги изкълчени пръсти; те скръбно потропваха под нощния ветрец.

Гимли потрепери. Носеха си само по едно одеяло.

— Да запалим огън — каза той. — Вече не ме интересува опасността. А орките, ако искат, нека се трупат като летни мушици край свещ!

— Ако тия нещастни хобити се лутат из гората, огънят може да ги привлече насам — каза Леголас.

— А освен орки и хобити може да привлече и нещо друго — каза Арагорн. — Близо сме до планинските граници на предателя Саруман. Освен това сме в покрайнините на Ветроклин, а казват, че било опасно да посягаш на дърветата в тая гора.

— Но вчера Рохиримите са наклали тук голям огън — каза Гимли — и както виждам, са секли дърва. И въпреки това спокойно са прекарали нощта, след като са свършили работата.

— Били са мнозина — каза Арагорн, — а и не се боят от гнева на Ветроклин, защото рядко идват насам и не навлизат сред дърветата. Но нас пътеките навярно ще ни поведат из горските дебри. Тъй че внимавайте! Не сечете живо дърво!

— Няма нужда — каза Гимли. — Конниците са оставили сума ти трески и клони, а сухи съчки — колкото щеш.

Той отиде да събере гориво и се зае да накладе огън; Арагорн седеше безмълвно, облегнал гръб на голямото дърво, и тънеше в размисли; а Леголас, застанал сам на поляната, гледаше към дълбоките горски сенки, приведен напред, като че са вслушваше в долитащ отдалеч зов.

Когато джуджето разпали ярките пламъчета, тримата другари се събраха и насядаха наоколо, закривайки светлината с острите силуети на качулките си. Леголас вдигна поглед към клоните на дървото, протегнати над тях.

— Вижте! — каза той. — Дървото се радва на огъня!

Може би танцуващите сенки мамеха очите им, но несъмнено на всеки от спътниците му се стори, че клоните се извиват насам-натам, сякаш за да минат над пламъците, а по-горните вейки се свеждат надолу; стегнати, кафявите листа се протягаха и се потриваха едно в друго като изстинали напукани ръце, намерили облекчение в топлината.

Настъпи мълчание, защото тази тъй близка, мрачна и незнайна гора изведнъж се бе превърнала в огромно, натегнало присъствие, изпълнено с потайни замисли. След малко Леголас заговори отново:

— Келеборн ни предупреди да не навлизаме навътре из Ветроклин. Знаеш ли защо, Арагорн? Какви предания беше чувал Боромир за тая гора?

— Много приказки съм чувал и в Гондор, и другаде — каза Арагорн, — но ако не бяха словата на Келеборн, бих ги сметнал само за легенди, каквито измислят хората, когато чезне истинското знание. Мислех да питам теб каква е истината по въпроса. А щом и един горски елф не знае, то как да отговори обикновеният човек?

— Ти си пътувал по-надалеч от мен — каза Леголас. — В моя роден край не съм чувал нищо освен песни, разказващи как в древни времена тук живеели Онодримите, наричани от хората Енти; защото Ветроклин е стар, стар дори в елфическия смисъл на думата.

— Да, стар е — каза Арагорн, — стар като гората край Могилните ридове и далеч по-обширен. Елронд казва, че двете гори са сродни, последни твърдини на могъщите лесове от Старите времена, когато Първородните бродели по света, а хората още тънели в дълбок сън. Ала Ветроклин крие някаква своя тайна. Каква — не знам.

— Аз пък и не искам да знам — заяви Гимли. — Каквото и да живее из Ветроклин, нека не се бои от мен!

Хвърлиха жребий как да пазят и първата стража се падна на Гимли. Останалите си легнаха. Дрямката ги обори почти начаса.

— Гимли! — сънено изрече Арагорн. — Не забравяй, опасно е да сечеше клон или вейка от живо дърво във Ветроклин. Но не се лутай надалеч за сухи съчки. По-добре остави огъня да изгасне! Събуди ме, ако трябва!

С тези думи той заспа. Леголас вече лежеше неподвижно, кръстосал красивите си ръце, а в отворените му очи, както става с елфите, се смесваха живата нощ и дълбоката дрямка. Гимли седеше прегърбен край огъня и замислено плъзгаше палец по острието на секирата си. Дървото шумолеше. Не се чуваше никакъв друг звук.

Изведнъж Гимли вдигна очи и точно на границата на осветеното пространство зърна прегърбен старец, подпрян на тояжка и омотан в дълъг плащ; широкополата шапка бе смъкната над очите му. Гимли скочи на крака, все още прекалено смаян, за да извика, макар през ума му веднага да бе прелетяла мисълта, че Саруман ги е открил. Разбудени от внезапното му движение, Арагорн и Леголас се надигнаха и погледнаха натам. Старецът мълчеше и не помръдваше.

— Е, дядо, с какво можем да ти помогнем? — запита Арагорн, скачайки на нозе. — Ела да се стоплиш, ако ти е студено!

Той закрачи напред, но старецът бе изчезнал. Не намериха наблизо никаква следа от него, а по-надалеч не смееха да отидат. Луната бе залязла и нощта бе непрогледна.

Внезапно Леголас нададе вик:

— Конете! Конете!

Нямаше ги. Бяха изчезнали, изтръгвайки колчетата, за които бяха вързани. Известно време тримата другари стояха неподвижни и безмълвни, смутени от този нов удар на злата съдба. Намираха се под сводовете на Ветроклин и безкрайни левги ги деляха от мъжете на Рохан, единствените им приятели из тия диви и опасни земи. Както стояха, стори им се, че дочуват конско цвилене далече в мрака. После всичко отново утихна, само хладният вятър продължаваше да шушне в листата.

— Е, няма ги вече — каза Арагорн накрая. — Не можем да ги намерим, нито да ги настигнем; тъй че, ако не се завърнат доброволно, ще трябва да се справим и без тях. Нозете ни служиха вярно в началото и още ще ни послужат.

— Нозете! — промърмори Гимли. — За ходене стават, ама не можем да ги ядем.

Той подхвърли съчки в огъня и се тръшна до него.

— Само преди няколко часа не искаше да яхнеш рохански кон — разсмя се Леголас. — Ще стане конник от теб.

— Не ми се вярва да имам тая възможност — каза Гимли, помълча и след малко продължи: — Ако искате да знаете, мисля, че това беше Саруман. Кой друг? Спомнете си думите на Еомер: броди наоколо, преоблечен като старец с качулка и плащ. Това бяха думите. Той е избягал с конете ни или ги е прогонил и сега сме натясно. Още неприятности се задават, помнете ми думата!

— Ще я запомня — каза Арагорн. — Но си спомням и нещо друго — този старец имаше шапка, а не качулка. Все пак не се съмнявам, че си прав и че тук сме в опасност и денем, и нощем. Ала междувременно няма какво да правим, освен да почиваме, докато можем. Сега аз ще постоя на стража, Гимли. Нуждая се по-скоро от размисъл, отколкото от сън.

Нощта отмина бавно. Леголас смени Арагорн, Гимли смени Леголас, изтичаха стража подир стража. Но нищо не се случи. Старецът вече не се появи и конете не се завърнаха.

Глава 3Урук-хай

Пипин бе потънал в мрачен, тревожен сън; като че чуваше собствения си гласец да отеква из черните тунели, викайки: Фродо, Фродо! Но вместо Фродо от сенките му се хилеха стотици грозни лица на орки, стотици грозни ръце го сграбчваха от всички страни. Къде беше Мери?

Събуди се. Студен вятър обвяваше лицето му. Лежеше по гръб. Свечеряваше се и небето горе помътняваше. Той се завъртя и откри, че събуждането не е по-добро от съня. Китките, краката и глезените му бяха омотани с въжета. До него лежеше Мери — пребледнял, с мръсен парцал около челото. Наоколо бе насядал голям отряд орки.

Сред болката в главата на Пипин спомените бавно се сглобяваха и се отделяха от сенките на сънищата. Разбира се — двамата с Мери бяха изтичали към гората. Какво им бе станало изведнъж? Защо бяха хукнали така, без да слушат стария Бързоход? Дълго бяха тичали с крясъци… не си спомняше докъде, колко време; после изведнъж се бяха натъкнали право на група орки — те стояха, ослушваха се и изглежда, забелязаха Мери и Пипин едва когато те се озоваха в ръцете им. Сетне закрещяха и от дърветата изскочиха още десетки гоблини. Хобитите изтеглиха мечовете си, но орките не искаха да се бият и само се мъчеха да ги хванат дори след като Мери бе отсякъл няколко ръце и крака. Добрият Мери!

Тогава Боромир налетя с огромни скокове през дърветата. Той ги накара да се бият. Съсече мнозина, останалите избягаха. Но едва бяха тръгнали обратно, над стотина орки ги нападнаха отново, някои от тях бяха много едри и сипеха град от стрели — все върху Боромир. Боромир надуваше големия си рог, докато цялата гора не прокънтя и отначало орките се изплашиха и отстъпиха; но след като не долетя друг отговор освен ехото, те налетяха още по-люто отпреди. Пипин не си спомняше повече. Последното му видение бе как Боромир се обляга на едно дърво, изскубвайки стрела от тялото си; после изведнъж настъпи мрак.

„Сигурно са ме ударили по главата — каза си той. — Питам се дали горкият Мери е тежко ранен. Какво е станало с Боромир? Защо не са ни убили орките? Къде сме и накъде отиваме?“

Не можеше да отговори на въпросите. Беше измръзнал и болен. „Ех, ако Гандалф не беше убедил Елронд да ни пусне — помисли той. — Каква полза имаше от мен? Само пречка — пътник, багаж. А сега ме откраднаха и съм просто плячка на орките. Дано Бързоход или някой друг дойде да ни прибере! Но трябва ли да се надявам на това? Няма ли така да се провалят всички планове? Как бих искал да мога да се освободя!“

Той се понапъна без никакъв резултат. Един от седналите наблизо орки се разсмя и каза нещо на съседа си на техния отвратителен език.

— Почивай, докато можеш, дребно глупаче! — добави той към Пипин на Общия език и думите прозвучаха почти тъй грозно, както и собственото му наречие. — Почивай, докато можеш! Не след дълго ще намерим работа за нозете ти. Ще съжаляваш, че ги имаш, додето стигнем вкъщи.

— Ако ми дадат воля, ще съжаляваш, че си още жив — каза другият. — Бих те накарал да цвърчиш, жалък плъх. — Той се наведе над Пипин, приближавайки към лицето му жълтите си зъби. В ръката си стискаше черен кинжал с дълго назъбено острие. — Лежи кротко, че ще те погъделичкам с ей това — изсъска той. — Не привличай вниманието, иначе може да забравя заповедите. Проклети исенгардци! Углук у багронк ша пушдук Саруман-глоб бубхош скай…

И той подхвана на своя език дълга гневна реч, която бавно затихна в мърморене и ръмжене.

Обзет от ужас, Пипин остана да лежи неподвижно, макар че болката в китките и глезените му се засилваше, а камъните отдолу се впиваха в гърба му. За да се поразсее, той взе внимателно да се вслушва във всичко, което чуваше. Наоколо кънтяха множество гласове и макар че в речта на орките непрекъснато звучаха омраза и гняв, бе ясно, че е започнала някаква караница и постепенно се разгорещява.

За своя изненада Пипин откри, че голяма част от разговора е разбираема; мнозина от орките употребяваха обичайния език. Явно присъстваха членове на две-три съвсем различни племена и не можеха да се споразумеят на отделните си диалекти. Разгаряше се гневен спор какво да правят сега: накъде да поемат и що да сторят с пленниците.

— Нямаме време да ги убием както трябва — каза някой. — В тоя поход няма време за игри.

— Няма как — рече друг. — Но защо да не ги убием набързо, сега? Те са само една проклета пречка, а пък трябва да бързаме. Вечерта наближава, време е да потегляме.

— Заповеди — гърлено изръмжа трети глас. — Убийте всички; само НЕ полуръстовете; те трябва да се доведат ЖИВИ и колкото се може по-скоро. Такива са моите заповеди.

— За какво ги търсят? — запитаха няколко гласа. — Защо живи? Бива ли ги за забавления?

— Не! Чух, че един от тях имал нещо, нещо важно за Войната, някаква елфическа измишльотина. Така или иначе, и двамата ще бъдат разпитани.

— Само толкова ли знаеш? Защо да не ги претърсим и сами да узнаем? Може да намерим нещо, което и на нас би ни свършило работа.

— Много интересно изказване — саркастично подметна нов глас, по-мек, но и по-злобен от другите. — Може би ще трябва да съобщя за него. Пленниците НЕ БИВА да се претърсват и ограбват — такива са моите заповеди.

— И моите — каза гърленият глас. — Живи и във вида, в който са били заловени; никакво ограбване. Такива са моите заповеди.

— Но не и нашите! — обади се един от предишните гласове. — Дойдохме от Мините чак дотук, за да убиваме и мъстим. Искам да убивам и после да се върна на север.

— Искай си — отвърна ръмжащият глас. — Аз съм Углук. Аз командвам. Връщам се в Исенгард по най-краткия път.

— Нима Саруман е господар на Великото Око? — запита злият глас. — Би трябвало незабавно да се върнем в Лугбурз.

— Да, ако можехме да пресечем Великата река — каза друг глас. — Но не сме достатъчно, за да рискуваме нападение на мостовете.

— Аз пресякох — отвърна злият глас. — На север, край речния бряг, ни чака крилат Назгул.

— Може би, може би! После ти ще отлетиш с нашите пленници и ще получиш всички награди и похвали в Лугбурз, а нас ще оставиш да се тътрим както можем през Конската страна. Не, не бива да се делим. Тия земи са опасни — пълни с гнусни бунтовници и разбойници.

— Тъй е, не бива да се делим — изръмжа Углук. — Не ви вярвам, дребни свине. За пет пари нямате кураж извън кочините си. Ако не бяхме ние, всички щяхте да се разбягате. Ние сме бойците Урук-хай! Ние убихме големя воин. Ние хванахме пленниците. Ние служим на Саруман Мъдреца, Бялата ръка — Ръката, що ни храни с човешко месо. Ние дойдохме от Исенгард и ви доведохме дотук и ще ви върнем по който път си поискаме. Аз съм Углук. Казах.

— Каза повече от достатъчно, Углук — подметна злият глас. — Питам се как ли ще го приемат в Лугбурз. Може да сметнат, че трябва да облекчат плещите на Углук от прекалено надутата глава, може да попитат откъде идват странните му мисли. Дали пък не идват от Саруман? За какъв се мисли той, та да се отцепва от мръсните си бели емблеми? Може и да се съгласят с мен, Гришнах, своя доверен пратеник; а аз, Гришнах, казвам: Саруман е глупак, гаден предател и глупак. Но Великото Око не го изпуска. Свине ли каза? Хей, приятели, как ви харесва това — боклукчарите на някакво си мръсно магьосниче да ви наричат свине? Обзалагам се, че ядат месо от орки.

В отговор се раздадоха гръмки крясъци на оркски език и дрънкане на измъкнато оръжие. Пипин предпазливо се превъртя с надеждата да види какво ще стане. Стражите му се бяха включили в свадата. В полумрака видя грамаден черен орк, навярно Углук, застанал срещу Гришнах, ниско, кривокрако и много широкоплещесто същество с дълги, увиснали почти до земята ръце. Наоколо се бе струпала тълпа от по-дребни гоблини. Пипин предположи, че това са пришълците, от Севера. Те бяха измъкнали кинжалите и мечовете си, но се колебаеха да нападнат Углук.

Углук изрева и дотърчаха още неколцина орки, високи почти колкото него. После Углук изведнъж се хвърли напред без предупреждение и с два бързи удара обезглави двама от противниците. Гришнах кривна настрани и изчезна в сенките. Другите се дръпнаха, а един отстъпи назад и с проклятие се стовари върху неподвижно проснатия Мери. Ала това навярно спаси живота му, защото поддръжниците на Углук го прескочиха и се нахвърлиха върху следващия с широките си мечове. Това бе жълтозъбестият пазач. Все още стискайки нащърбения си нож, той рухна право върху Пипин.

— Приберете оръжието! — кресна Углук. — И без повече глупости! Оттук тръгваме право на запад и слизаме по стълбата. Оттам право към ридовете, после покрай реката до гората. И ще вървим ден и нощ. Ясно?

„Ако тоя грозник се позабави, докато овладее отряда си, значи имам шанс“ — помисли си Пипин. В душата му бе проблеснала надежда. Острието на черния нож бе клъцнало ръката му и после се бе плъзнало към китката. Усещаше как кръвта струи по дланта му, но усещаше и хладния допир на стоманата върху кожата си.

Орките отново се готвеха за път, но някои от северняците пак недоволстваха и се укротиха едва когато Исенгардците заклаха още двама. Настъпил бе пълен хаос, раздаваха се проклятия. Засега Пипин бе останал без надзор. Краката му бяха здраво омотани, но ръцете му бяха вързани само около китките, и то пред гърдите, а не отзад. Можеше да ги движи заедно, макар че бяха жестоко стегнати. Той избута мъртвия орк настрана, после, без да смее да диша, раздвижи възела на въжето нагоре-надолу по острието на ножа. То бе добре наточено и мъртвата ръка го стискаше здраво. Въжето се преряза! Пипин бързо го събра с пръсти, отново го изви на два свободни клупа и ги надяна на ръцете си. След това се отпусна съвършено неподвижно.

— Вдигнете тия пленници! — изрева Углук. — И никакви волности с тях! Ако не са живи, когато се върнем, ще умре и още някой.

Един орк грабна Пипин като чувал, пъхна глава между вързаните му ръце, после ги стисна и ги издърпа надолу, докато лицето на Пипин не се притисна към врата му; така натоварен, се задруса напред. Друг постъпи по същия начин с Мери. Лапата на орка стискаше ръцете на Пипин като железни клещи; ноктите се забиваха в плътта му. Той затвори очи и отново потъна в кошмарни сънища.

Внезапно пак го захвърлиха на каменистата земя. Бе ранна нощ, но тънкият полумесец вече се спускаше на запад. Стояха на ръба на урва, откъдето се откриваше поглед към море от бледа мъгла. Някъде наблизо шумеше водопад.

— Разузнавачите най-после се върнаха — каза един орк край Пипин.

— Е, какво открихте? — изръмжа гласът на Углук.

— Само един конник и той отмина на запад. Сега всичко е чисто.

— Сега да, не се съмнявам. Но за колко време? Глупаци! Трябваше да го надупчите със стрели. Той ще вдигне тревога. Сутринта проклетите коняри ще чуят за нас. Сега ще трябва да търчим два пъти по-бързо.

Тъмна сянка се приведе над Пипин. Беше Углук.

— Седни! — каза оркът. — Моите момчета се умориха да ви мъкнат. Предстои ни спускане надолу и ще трябва да си послужиш с краката. Не ставай неразбран. Не викай и не се мъчи да бягаш. Имаме си начини да се отплатим за номерата и те няма да ти харесат, макар че ще те оставят годен за употреба от Господаря.

Той преряза въжетата около бедрата и глезените на Пипин, хвана го за косата и го изправи на крака. Пипин падна и Углук отново го вдигна за косата. Няколко орки се изсмяха. Углук натика манерката си между зъбите му и изсипа в гърлото му някаква парлива течност — като че люта жар плъзна из тялото му. Болката в краката и глезените изчезна. Можеше да стои прав.

— Сега другия! — каза Углук.

Пипин видя как той отиде до лежащия наблизо Мери и го срита. Мери изстена. Като го хвана грубо, Углук го надигна да седне и смъкна превръзката от главата му. После нацапа раната с някакво тъмно мазило от малка дървена кутийка. Мери изкрещя и отчаяно се задърпа. Орките ръкопляскаха и дюдюкаха.

— Не може да търпи лекарството — присмиваха се те. — Не знае кое е добро за него. Ай! Ще се повеселим после.

Но засега на Углук не му беше до забавления. Нуждаеше се от бързина и трябваше да угажда на неволните си придружители. Той лекуваше Мери по обичая на орките; и лечението подейства бързо. Когато изля насила питието от манерката си в гърлото на хобита, преряза въжетата и го изправи на крака, Мери застана блед, но непреклонен, предизвикателен и напълно жив. Раната на челото повече не му причиняваше неприятности, но остави завинаги кафяв белег.

— Здрасти, Пипин! — каза той. — Значи и ти си дошъл на този малък поход? Къде да потърсим легло и закуска?

— Я стига! — рече Углук. — Да ги нямаме такива! Затваряйте си устата. Никакви приказки помежду ви. За всяко неподчинение ще бъде съобщено, щом пристигнем, и Той ще измисли как да ви се отплати. Не се тревожете, ще имате и легло, и закуска; даже повече, отколкото се надявате.

Бандата взе да се спуска по една тясна клисура към мъгливата равнина. Разделени от дузина орки, Мери и Пипин слизаха заедно с тях. В края на склона стъпиха на трева и двамата хобити се ободриха.

— Сега право напред! — кресна Углук. — На запад и леко на север. Следвайте Лудгуш.

— Но какво ще правим, като изгрее слънцето? — обади се един от северняците.

— Ще продължим да тичаме — каза Углук. — Какво мислиш? Че ще седим на тревата и ще чакаме Белокожите да ни гощават ли?

— Ама ние не можем да тичаме под слънчевите лъчи.

— Ще тичате, като ви подгоня — каза Углук. — Бегом! Иначе вече никога няма да видите любимите си тунели. Кълна се в Бялата ръка! Какъв смисъл имаше да пращат на поход недообучени тъпи планинци. Бягайте, проклетници! Бягайте, додето е нощ!

И цялата група хукна с дългата, подскачаща стъпка на орките. Търчаха безредно, блъскаха се, мушкаха се с лакти и ругаеха, ала въпреки това се движеха много бързо. Около всеки хобит имаше трима стражи. Пипин бе изостанал далеч към края на колоната. Питаше се колко време ще може да продължава с това темпо — не бе хапвал нищичко от сутринта. Един от пазачите му имаше камшик. Но засега питието на орките още го сгряваше. Умът му бе ясен.

От време на време в главата му се мяркаше неканено видение — Бързоход привежда проницателното си лице над мрачна диря и тича, тича подир тях. Но какво би могъл да види дори Скиталец освен размесените отпечатъци от краката на орките? Собствените му малки следи и тия на Мери потъваха сред земята, утъпкана от подковани обувки — отпред, отзад, отляво и отдясно.

На около миля след скалите равнината се спускаше в широка плитка низина, където земята бе мека и влажна. Изпълваше я мъгла, бледо искряща под сетните лъчи на лунния сърп. Тъмните фигури на орките отпред се размазаха, после потънаха в нея.

— Ай! По-бавно! — изрева Углук изотзад.

В ума на Пипин избликна внезапна мисъл и той я изпълни веднага. Кръшна надясно и с глава напред се гмурна в мъглата, далеч от протегнатите лапи на пазача; приземи се по корем на тревата.

— Стой! — изкрещя Углук.

За миг настана смут и паника. Пипин скочи на крака и побягна. Но орките бяха по петите му. Изведнъж неколцина се извисиха насреща.

„Няма надежда за бягство! — помисли си Пипин. — Но дано поне да съм оставил ясни следи по влажната земя.“ Без да развързва ръце, той опипа около гърлото си и откопча брошката на плаща. В мига, когато го сграбчиха дълги ръце с остри нокти, той я пусна долу. „Предполагам, че там ще си лежи до края на света — рече си той. — Не знам защо го сторих. Ако другите са се отървали, навярно всички са тръгнали с Фродо.“

Коженият бич се омота около краката му и той едва сподави вика си.

— Стига! — викна дотърчалият Углук. — Той има още много да тича. Заставете ги да бягат и двамата! Само ги подсещайте с бича. Но не сме свършили — озъби се той към Пипин. — Няма да забравя. Само отлагам плащането. Бегом!

И Пипин, и Мери почти не си спомняха следващата част от пътуването. Кошмарни сънища и кошмарна действителност се преплитаха в дълъг тунел от страдания, а назад надеждата бавно гаснеше. Тичаха и тичаха, мъчеха се да удържат на темпото на орките и от време на време ги близваше бичът, насочван от опитна ръка. Ако спираха или се препъваха, пазачите ги грабваха и ги влачеха известно време.

Топлината от питието на орките се бе изпарила. Пипин отново се чувстваше измръзнал и болен. Внезапно се просна по очи на тревата. Груби ръце с дерящи нокти го сграбчиха и го вдигнаха. Отново го понесоха като чувал и мракът наоколо му се сгъсти — не знаеше дали е мракът на нова нощ, или слепота в очите му.

Смътно долови разбунени гласове — изглежда, много от орките настояваха за почивка. Углук крещеше. Усети, че го захвърлят на земята, и остана да лежи както бе паднал, докато не го погълнаха кошмарните сънища. Но не избяга за дълго от болката; скоро отново усети желязната хватка на безмилостни ръце. Много време го подмятаха и разтърсваха, после мракът бавно отстъпи, той се завърна към реалния свят и откри, че е утро. Отекнаха заповедни крясъци и той бе грубо запокитен на тревата.

Полежа там, борейки се с отчаянието. Виеше му се свят, но по топлината, обзела тялото му, се досети, че пак са му дали от питието. Един орк се приведе над него и му подхвърли малко хляб и парче сурово сушено месо. Той лакомо изгълта коравия сив хляб, но не и месото. Беше прегладнял, но не чак дотам, че да яде месо, подхвърлено му от орк. Дори не смееше да помисли от какво същество е отрязано.

Седна и се огледа. Мери не бе далеч. Намираха се на брега на бърза и тясна река. Напред се извисяваха планини — висок връх блестеше сред първите слънчеви лъчи. Тъмните петна на горите покриваха по-ниските склонове.

Сред орките се надигнаха гръмки викове и пререкания; изглежда, отново се готвеше да избухне свада между северняците и исенгардците. Едни сочеха обратно на юг, други на изток.

— Много добре — говореше Углук. — Щом е тъй, оставете ги на мен. Никакво убиване, както вече ви казах; но щом искате да захвърлите онова, за което бихме толкова път, захвърлете го! Аз ще го наглеждам. Нека бойците Урук-хай свършат работата както винаги. Ако се боите от Белокожите, бягайте! Бягайте! Там е гората — изкрещя той, сочейки напред. — Доберете се до нея! Това ви е надеждата. Махайте се! И бързо, преди да съм търкулнал още няколко глави, та да вкарам малко ум в останалите.

Настана кратко объркване, раздадоха се проклятия, после повечето северняци се откъснаха от групата — бяха над сто — и хукнаха в безумен бяг покрай реката към планината. Хобитите останаха с исенгардците — зловеща черна банда, не по-малко от осемдесет едри, смугли, теснооки орки с големи лъкове и къси широки мечове. Неколцина от най-едрите и самонадеяни северняци останаха с тях.

— Сега ще се справим с Гришнах — каза Углук; но дори някои от собствените му придружители гледаха неспокойно на юг. — Проклетите коняри са ни усетили. Но това е по твоя вина, Снага. На теб и на другите разузнавачи трябваше да ви отрежем ушите. Ала ние сме бойци. Още има да пируваме с конско месо, а може и с нещо по-добро.

В този миг Пипин разбра защо част от бандата сочеше на изток. От тази посока долетяха дрезгави крясъци и отново се появи Гришнах, следван от около четиридесет като него — кривокраки, дългоръки орки. На щитовете им бе изрисувано червено око. Углук закрачи насреща им.

— Значи се върна? — каза той. — Размислил си, а?

— Дойдох да се погрижа за изпълнение на заповедите и за безопасността на пленниците — отговори Гришнах.

— Тъй ли? — рече Углук. — Излишен труд. Аз ще се погрижа за изпълнението на заповедите под мое ръководство. И за какво друго се върна? Много бързо ни напусна. Да не си забравил нещо?

— Забравих един глупак — озъби се Гришнах. — Но с него останаха някои юнаци, прекалено си ги бива, за да ги губя. Знаех, че ще ги забъркаш в някоя каша. Дойдох да им помогна.

— Великолепно! — изсмя се Углук. — Но си сбъркал пътя, освен ако ти стиска да се биеш. Към Лугбурз беше пътят ти. Белокожите идват. Какво става с безценния ти Назгул? Да не би пак да са му застреляли хвъркатото добиче? Да го беше довел сега, щеше да ни свърши работа… ако тия Назгули са такива, за каквито се представят.

— Назгули, Назгули — затресе се Гришнах и облиза устни, сякаш болезнено се наслаждаваше на горчивия вкус на тази дума. — Говориш за нещо по-дълбоко от досега на калните ти сънища, Углук. Назгули! Ах! За каквито се представят! Някой ден ще съжаляваш, че си го казал. Маймуна! — яростно изръмжа той. — Трябва да знаеш, че те са зеницата на Великото Око. Но крилати Назгули — още не, още не. Той още не ги пуска да се показват отвъд Великата река, много е рано. Те са за Войната… и за други цели.

— Ти комай знаеш доста — каза Углук. — Повече, отколкото ти се полага, бих казал. Ония в Лугбурз може да се запитат как и защо. Но междувременно Урук-хаите от Исенгард могат да вършат мръсната работа както винаги. Не стой тук да ми се лигавиш! Събери тая паплач, дето си я довел! Другите свине търтиха на бяг към гората. По-добре ги последвай и ти. Няма да се върнеш жив до Великата река. Изчезвай! Сега! Аз ще те гоня по петите.

Исенгардците отново сграбчиха Мери и Пипин и ги метнаха на гръб. После бандата побягна. Тичаха час подир час, спирайки от време на време само за да прехвърлят хобитите на нови носачи. Дали защото бяха по-бързи и издръжливи, или по някакъв замисъл на Гришнах, исенгардците постепенно се откъснаха от мордорските орки и бойците на Гришнах се събраха отзад. Скоро взеха да догонват и северняците. Гората наближаваше.

Пипин се чувстваше пребит и разкъсан, главата го болеше, мръсната челюст и косматото ухо на носача орк дращеха лицето му. Напред се виждаха само приведени гърбове и яки дебели крака, подскачащи без отдих нагоре-надолу, нагоре-надолу, сякаш бяха направени от тел и рог и отмерваха кошмарните секунди на безкрайността.

Подир пладне групата на Углук догони северняците. Те клюмаха — под ясните слънчеви лъчи, макар това да бе само зимно слънце, огряло студеното бледо небе; влачеха се с отпуснати глави и провесени езици.

— Ларви! — надсмиваха се исенгардците. — Спукана ви е работата. Белокожите ще ви настигнат и ще ви изядат. Те идат!

Крясъкът на Гришнах потвърди, че това не е само шега. Наистина бяха забелязали вихрено препускащи конници — те все още бяха далеч, ала догонваха орките, догонваха ги както порой из равнините догонва бегълци, затънали в тресавище.

Исенгардците побягнаха с удвоена скорост; Пипин се смая — това бе страхотен порив към края на надбягването. После той видя, че слънцето залязва, чезне зад Мъгливите планини и сенки се протягат из равнината. Бойците на Мордор надигнаха глави и също ускориха бега си. Гората бе мрачна и близка. Вече бяха отминали няколко самотни дървета. Равнината започваше да се издига все по-стръмно; но орките не спираха. Углук и Гришнах крещяха, пришпорваха ги за сетно усилие.

„Ще успеят. Ще избягат“, помисли си Пипин. После успя да извърти шия и да се озърне с едно око през рамо. Видя, че далече на изток ездачите препускат през равнината и вече са се изравнили с орките. Слънцето позлатяваше копията и шлемовете им и блестеше по развените им светли коси. За да не се разпръснат орките, те ги обкръжаваха и притискаха към речното корито.

Развълнувано се питаше от кой ли народ са. Сега съжаляваше, че в Ломидол не се е интересувал достатъчно от карти и други неща, за да узнае повече; но в ония дни му се струваше, че плановете за пътешествието са в сигурни ръце, пък и никога не бе разчитал да се откъсне от Гандалф, от Бързоход и дори от Фродо. Сега си спомняше за Рохан само едно — от тази страна бе конят на Гандалф, Сенкогрив. Това поне звучеше обнадеждаващо.

Неколцина от ездачите се оказаха стрелци, изкусно боравещи с лъковете си от препускащите коне. Прелитайки в колона, те изпращаха стрели по изоставащите орки и повалиха неколцина; после ездачите завиха настрани, извън обсега на врага, който стреляше напосоки с лъковете си, без да посмее да спре. Това се повтори още няколко пъти и понякога стрели се сипеха и сред исенгардците. Точно пред Пипин един от тях рухна и вече не се надигна.

Нощта се спускаше, а Конниците още не връхлитаха на бой. Много орки бяха загинали, но оставаха над двеста. В ранния здрач бандата се изкатери на едно хълмче. Горските покрайнини бяха съвсем близо, на не повече от три фурлонга, ала не можеха да продължат. Конниците ги бяха обкръжили. Една малка групичка наруши заповедта на Углук и побягна към гората — само трима се завърнаха.

— Е, добре се насадихме — озъби се Гришнах. — Чудесно ръководство! Надявам се, че великият Углук пак ще ни измъкне.

— Оставете полуръстовете! — нареди Углук, без да му обръща внимание. — Ти, Лудгуш, вземи още двама и стойте на стража край тях! Няма да ги убивате, освен ако мръсните Белокожи не нахлуят дотук. Разбрано? Трябват ми, докато съм жив. Но не им давайте никаква възможност да викат или да бягат. Вържете им краката!

Последната част от заповедта бе изпълнена безмилостно. Но Пипин откри, че за пръв път се е озовал близо до Мери. Орките вдигаха оглушителен шум, крещяха, дрънкаха оръжие и хобитите успяха да поговорят шепнешком.

— Не ми се нрави тая работа — каза Мери. — Направо съм съсипан. Мисля, че не ще мога да пропълзя надалеч, дори да съм свободен.

— Лембас! — прошепна Пипин. — Лембас… остана ми малко. Ти имаш ли? Не вярвам да са взели друго освен мечовете ни.

— Да, имах един пакет в джоба — отвърна Мери, — но сигурно е станал на трохи. Все едно, не мога да си пъхна устата в джоба!

— Няма да се наложи. Аз…

Но в този момент жесток ритник даде на Пипин да разбере, че шумът е затихнал и стражите са нащрек.

Нощта бе студена и тиха. Около могилката, на която се бяха струпали орките, запламтяха стражеви огньове — в мрака те описваха златисточервен кръг. Бяха на разстояние един добър изстрел, но ездачите не се показваха пред светлината и орките изхабиха много стрели в безсмислено мерене по огньовете, докато Углук не им забрани. Конниците не издаваха нито звук. По-късно, когато луната изгря над мъглите, те се мяркаха понякога като сенчести фигури, които проблясваха от време на време под бялата светлина и продължаваха безспирните си обиколки.

— Слънцето чакат, проклети да са! — изръмжа един от пазачите. — Защо не опитаме да се съберем и да разкъсаме обръча? Бих искал да знам какво си въобразява старият Углук?

— Не се и съмнявам, че искаш — озъби се Углук, изскачайки изотзад. — Искаш да кажеш, че съм изкуфял, а? Проклетник! И ти си като оная паплач ларвите и маймуните от Лугбурз. Няма смисъл да ги повеждаме в атака. Само ще изквичат и ще се разбягат, а ония мръсни коняри са достатъчно много, за да ни изчистят до един из равнината. Само за едно ги бива тия ларви — виждат като прилепи из мрака. Но доколкото съм чувал, нощем Белокожите били по-зорки от останалите човеци; и не забравяйте конете им! Казват, че виждали и нощния ветрец. Обаче тия приятелчета не знаят едно — Маухур е в гората с момците си и всеки момент ще се появи оттам.

Очевидно думите на Углук напълно задоволиха исенгардците, но останалите орки бяха отчаяни и непокорни. Наслагаха няколко поста, ала повече стражи налягаха по земята и си почиваха в приятния мрак. Наистина, отново бе станало съвсем тъмно; луната бе потънала в гъстите облаци на запад и Пипин не виждаше нищо на повече от няколко фута. Светлината на огньовете не достигаше до могилката. Ездачите обаче не се задоволяваха само да изчакват утрото, оставяйки врага да почива. Внезапна врява откъм източния склон разкри, че нещо не е наред. Изглежда, неколцина мъже се бяха приближили, слезли от конете си, бяха пропълзели към покрайнините на бивака и бяха убили няколко орки, после пак бяха изчезнали надалеч. Углук хукна да предотврати паниката.

Пипин и Мери седнаха. Исенгардските им пазачи бяха изтичали с Углук. Но надеждите на хобитите за бягство скоро отлетяха. Две дълги космати ръце ги стиснаха за шиите и ги придърпаха един до друг. Смътно различиха помежду си едрата глава и грозното лице на Гришнах; отвратителният му дъх изгаряше бузите им. Той взе да опипва и да бърника по дрехите им. Пипин изтръпна, усещайки как корави студени пръсти се плъзват по гърба му.

— Е, дребосъчета мои! — тихо прошепна Гришнах. — Радвате ли се на почивката? Или не? Мястото комай не е много удобно — мечове и камшици от едната страна, гадни копия от другата. Дребосъците не бива да се месят в работи, дето са прекалено големи за тях.

Пръстите му продължаваха да опипват. Очите му просветваха като неясен, но жарък огън.

Мисълта изведнъж нахлу в главата на Пипин, сякаш непосредствено бе уловил вълнението на врага: „Гришнах знае за Пръстена! Търси го, докато Углук е зает — навярно иска да си го присвои.“

Студен страх изпълни сърцето на Пипин, ала в същото време той се питаше как би могъл да използва алчността на Гришнах.

— Не вярвам да го намериш така — прошепна той. — Не се намира лесно.

— Да го намеря? — възкликна Гришнах; пръстите му спряха да пълзят и стиснаха рамото на Пипин. — Какво да намеря? За какво говориш, дребосък?

Пипин помълча. После изведнъж издаде гърлен звук в мрака: ам-гъл, ам-гъл и добави:

— Нищо, безценни мой.

Хобитите усетиха как пръстите на Гришнах се отдръпват.

— Охо! — тихичко изсъска гоблинът. — Значи това мислел той, нали? Охо! Много, мно-го опасно, дребосъчета мои.

— Може би — обади се Мери, който бе нащрек и разбираше догадката на Пипин. — Може би; и не само за нас. Но ти си знаеш най-добре. Искаш ли го, или не? И какво ще дадеш в замяна?

— Искаме ли го? Искам ли го? — изрече Гришнах, сякаш озадачен, ала ръцете му трепереха. — Какво ще дам в замяна? Какво искате да кажете?

— Искам да кажем — отвърна Пипин, подбирайки внимателно думите, — че няма смисъл да тършуваш в тъмното. Можем да ти спестим време и усилия. Но първо трябва да ни развържеш краката, иначе нищо няма да направим и нищо няма да кажем.

— Мои скъпи, нежни, малки глупачета — изсъска Гришнах, — всичко, което имате и знаете, ще бъде изкопчено, когато му дойде времето — всичко! Тогава ще ви се иска да знаете повече, та да задоволите Питащия, да, ще ви се иска — съвсем скоро. Няма да бързаме с разпита. О, не! За какво мислите, че ви оставиха живи? Скъпи малки момченца, моля ви, повярвайте, като казвам, че не е от доброта — Углук никога не е имал такъв порок.

— Никак не е трудно да ти повярвам — каза Мери. — Но още не си се прибрал с плячката. И каквото и да се случи, няма изгледи да стане по твоему. Ако стигнем в Исенгард, великият Гришнах няма да спечели — Саруман ще прибере каквото намери. Ако искаш нещо за себе си, сега е време да преговаряш.

Гришнах вече не се владееше. Изглежда, името на Саруман особено го вбесяваше. Времето минаваше и суматохата утихваше. Всяка минута можеше да се върне Углук или някой от исенгардците.

— Дали е… у някой от вас? — изръмжа той.

— Ам-гъл, ам-гъл! — избълбука Пипин.

— Развържи ни краката! — каза Мери.

Ръцете на орка неудържимо затрепериха.

— Проклета, мръсна, дребна сган! — изсъска той. — Да ви развържа краката? Ще развържа всяка жила в телата ви. Да не мислите, че не мога да ви претърся до костите? Да ви претърся! Ще ви накълцам и двамата на треперещи парцалчета. И с вързани крака мога да ви отнеса — и да сте само мои!

Изведнъж той ги грабна. В ръцете и плещите му се криеше ужасяваща сила. Намести ги под мишници и жестоко ги притисна към ребрата си; затули устата им с грамадни задушаващи длани. После ниско приведен се хвърли напред. Бързо и безшумно пробяга до подножието на могилката. Избирайки подходяща пролука между стражите, той се плъзна в нощта като зла сянка по склона и хукна на запад, към изтичащата от гората река. В тази посока имаше широко голо пространство с един-единствен огън.

Като отмина десетина ярда, той се спря да се огледа и ослуша. Не чу и не видя нищо. Бавно запълзя по-нататък, почти прегънат на две. Отново приклекна и се ослуша. После се изправи, сякаш искаше въпреки риска да се втурне напред. В същия миг пред него се извиси черната фигура на конник. Конят изпръхтя и се изправи на задни крака. Човекът извика.

Придърпвайки хобитите под себе си, Гришнах се просна на земята; после изтегли меча си. Несъмнено се готвеше да убие пленниците, за да не им позволи да избягат или да изчакат спасението; но това го погуби. Мечът тихо иззвънтя и слабо проблесна в долитащата отляво светлина на далечния огън. Из мрака префуча стрела — изкусно насочена или водена от съдбата, тя прониза десницата му. Той изтърва меча и изпищя. Бързо затрополиха копита и тъкмо когато Гришнах скочи и побягна, конникът го прегази и го промуши с копието си. Оркът нададе отвратителен треперлив крясък и остана да лежи неподвижно.

Хобитите продължаваха да се притискат към земята, както ги бе оставил Гришнах. Още един конник препусна да помогне на другаря си. Дали с особено острото си зрение или с някакво друго сетиво, конят ги усети, засили се и леко ги прескочи; но ездачът не ги забеляза както лежаха, завити с елфическите си плащове, все още прекалено замаяни и изплашени, за да помръднат.

Най-после Мери се размърда и тихичко прошепна:

— Дотук добре — но ние как да се отървем от копията?

Отговорът дойде почти веднага. Крясъците на Гришнах бяха разбудили орките. По рева и писъците, долитащи от могилата, хобитите се досетиха, че са открили изчезването им — Углук навярно събаряше още няколко глави. И изведнъж ответни крясъци на орки долетяха отдясно, извън кръга от стражеви огньове — откъм гората и планините. Явно Маухур бе пристигнал и атакуваше обсаждащата войска. Затропаха препускащи коне. Ездачите стягаха обръча около хълмчето, приемайки заплахата на оркските стрели, за да предотвратят пробива, а част от отряда се устреми против новодошлите. Внезапно Мери и Пипин разбраха, че без да помръднат, са останали извън пръстена — вече нищо не ги делеше от бягството.

— Сега — каза Мери — бихме могли да се измъкнем, ако не ни бяха вързани ръцете и краката. Обаче не мога нито да напипам възела, нито да прегриза въжето.

— Не се мъчи — отвърна Пипин. — Тъкмо се канех да ти кажа — успях да си освободя ръцете. Тия примки стоят само за вид. По-добре хапни първо малко лембас.

Той свали въжето от китките си и измъкна един пакет. Питките бяха натрошени, но все още добре запазени в обвивката от листа. Хобитите хапнаха по два-три залъка. Вкусът им напомни за красиви дни. Седнали в мрака, те известно време се храниха замислено, без да обръщат внимание на крясъците и шума на близката битка. Пипин пръв се върна към настоящето.

— Трябва да изчезваме — каза той. — Само секундичка!

Мечът на Гришнах лежеше наблизо, но бе прекалено тежък и неудобен; тогава Пипин пропълзя напред, намери тялото на гоблина и измъкна от ножницата му дълъг остър кинжал. С него бързо преряза въжетата.

— А сега дим да ни няма! — каза той. — Като се постоплим малко, може би ще успеем да се изправим и да вървим. Но поне в началото ще е по-добре да пълзим.

Запълзяха. Тревата бе мека и податлива, това им помагаше, но все пак измъкването бе бавно и мъчително. Заобиколиха отдалеч стражевия огън и малко по малко пролазиха напред, докато не наближиха реката, бълбукаща из черните сенки под стръмния бряг. После се огледаха назад.

Шумът бе заглъхнал. Очевидно Маухур и „момците“ му бяха избити или отблъснати. Конниците бяха подновили своето безмълвно, зловещо бдение. То нямаше да трае дълго. Нощта вече преваляше. На изток, докъдето облаците не бяха стигнали, небето взе да просветлява.

— Трябва да намерим укритие — каза Пипин, — иначе ще ни видят. Какво ни грее, че Конниците ще открият, че не сме орки, ако вече сме мъртви. — Той се надигна и тропна с нозе. — Тия въжета са ме прерязали като тел, но краката ми взеха да се стоплят. Ти как си, Мери?

Мери се изправи.

— Да, мога да се справя. Лембас дава кураж! Много по-благотворно действа, отколкото топлината на онова оркско питие. Питам се от какво ли го правят. Комай е по-добре да не знаем. Хайде да пийнем малко вода, та да отмием спомена за него.

— Не тук, брегът е много стръмен — каза Пипин. — Сега напред!

Рамо до рамо те завиха настрани и бавно закрачиха покрай реката. Зад тях на изток продължаваше да просветлява. Докато вървяха, те обменяха впечатления за всичко станало след залавянето им, разговаряйки шеговито като истински хобити. От думите им нито един слушател не би се досетил, че са страдали жестоко и сред ужасни заплахи са крачили безнадеждно към мъчения и смърт; че дори и сега знаят добре колко малка надежда имат да намерят приятели и безопасност.

— Изглежда, че се справяш добре, господин Тук — каза Мери. — Току-виж, заслужиш цяла глава от книгата на Билбо, ако успея да се добера до него, за да му разкажа. Добра работа свърши — особено като се досети за играта на онзи космат злодей и му разигра нужната роля. Но се питам дали някой ще открие следите ти и брошката. Знам колко бих съжалявал, ако изгубя моята, и ми е мъчно, като си мисля, че твоята е изчезнала завинаги. Доста ще трябва да се постарая, докато се изравня с теб. Но сега братовчедът Брендифук минава начело. Дойде време и той да се прояви. Не вярвам да си много наясно къде се намираме; аз обаче използвах по-разумно времето в Ломидол. Вървим покрай Ентомил на изток. Напред са последните възвишения на Мъгливите планини и гората Ветроклин.

Докато говореше, право пред тях се извисиха мрачните горски покрайнини. Отстъпвайки от идващата зора, нощта сякаш бе намерила убежище под огромните дървета.

— Води напред, господин Брендифук! — каза Пипин. — Или по-точно води назад! Предупредиха ни да се пазим от Ветроклин. Но такъв учен хобит като теб сигурно не е забравил.

— Не съм — отвърна Мери, — но все едно, гората ми се струва по-добро решение, отколкото да се върнем посред битката.

Той пръв навлезе под грамадните дървесни клони. Неизмеримо стари изглеждаха те. Полюшвани от вятъра, под тях висяха огромни провлачени бради от лишеи. Хобитите се озърнаха от сянката надолу към склона — сред мътните лъчи дребните стаени фигурки напомняха елфически деца в дълбините на времето, надничащи смаяно от Дивата гора към своето първо утро.

Далеч отвъд Великата река и Кафявите земи, отвъд безкрайните сиви левги зората изгря червена като пламък. С гръмка песен я поздравиха бойните рогове. Роханските конници изведнъж се оживиха. Отново се заобаждаха рог след рог.

В хладния въздух Мери и Пипин ясно чуха как зацвилиха бойни коне и внезапно запяха безброй мъже. Крайчецът на слънцето се надигна като огнена дъга над ръба на света. После Конниците с могъщ вик налетяха от изток; по ризници и копия блестеше пурпурна светлина. Орките пищяха и изстрелваха последните си стрели. Хобитите видяха няколко ездачи да падат; но колоната продължи нагоре, заля хълма, после отстъпи и нападна отново. Повечето от оцелелите разбойници се пръснаха и побягнаха насам-натам, преследвани до смърт един по един. Но някаква групичка се бе събрала в черен клин и решително се насочи към гората. Орките се впуснаха в атака нагоре по склона, право срещу стражата. Наближаваха и изглеждаше сигурно, че ще избягат — вече бяха съсекли трима Конници, преградили пътя им.

— Прекалено дълго наблюдавахме — каза Мери. — Това е Углук. Не искам пак да се срещам с него.

Хобитите се обърнаха и побягнаха към дълбините на горските сенки.

Така не видяха последната схватка, когато Углук бе застигнат и заклещен досами границата на Ветроклин. Там най-сетне го посече Еомер, Трети воевода на Пределите, който слезе от коня и се би с него меч против меч. И сред необятната степ зорките Конници подгониха малцината орки, които се бяха изплъзнали и все още имаха сили да бягат.

После, след като натрупаха могила над загиналите си другари и ги възславиха с песен, Конниците запалиха грамадна клада и развеяха пепелта на враговете. Тъй свърши набегът и вестите за него вече никога не стигнаха до Мордор и Исенгард; ала пушекът от кладата се издигна до небето и бе забелязан от множество бдителни погледи.

Глава 4Дървобрад

В това време хобитите бързаха, доколкото им позволяваха мракът и гъсталаците, покрай буйната река — на запад и нагоре, към планинските склонове, все по-навътре из дълбините на Ветроклин. Страхът им от орките постепенно затихна и те потътриха крака. Обзе ги странен задух, сякаш въздухът бе съвсем разреден или оскъден. Накрая Мери спря.

— Не можем да продължаваме така — изпъшка той. — Трябва да си поема дъх.

— Във всеки случай дай да пийнем по една глътка — каза Пипин. — Гърлото ми изгаря.

Той се изкатери на един грамаден корен, който се виеше надолу към потока, и като се приведе, събра малко вода в шепите си. Тя бе бистра и хладна и хобитът отпи на дълги глътки. Мери последва примера му. Водата ги освежи и като че ободри сърцата им; те поседяха край потока, цамбуркайки подутите си нозе и озъртайки се към дърветата, които безмълвно стояха наоколо, редица след редица, докато не изчезнат сред сивия здрач във всички посоки.

— Надявам се, че още не си се заблудил — каза Пипин, облягайки гръб на един грамаден дънер. — Ако не друго, можем поне да следваме течението на потока, Ентомил ли беше, как ли, и да се измъкнем по пътя, по който дойдохме.

— Можем, ако краката ни издържат — каза Мери — и ако има какво да дишаме.

— Да, тук всичко е мъжделиво и задушно — съгласи се Пипин. — Напомня ми някак старата стая в Големия дом на Туковци в Смяловете на Скътана паланка — грамадно помещение, в което мебелите не са сменяни и размествани от поколения насам. Разправят, че Стария Тук живеел там година след година и двамата със стаята ставали все по-стари и по-занемарени… и откакто умрял, вече един век нищо не е променяно. А Стария Геронтиус е бил мой прапрадядо — значи доста отдавна е било. Но това не е нищо в сравнение с чувството за древност сред тая гора. Погледни всички тия сълзящи, провлечени бради и мустаци от лишеи! И повечето дървета изглеждат полуприкрити от неопадали, парцаливи сухи листа. Не е редна тая работа. Не мога да си представя как би изглеждала пролетта тук, ако изобщо настъпи; да не говорим за пролетно почистване.

— Но слънцето във всеки случай трябва да наднича насам от време на време — каза Мери. — Това място съвсем не прилича на Билбовите описания на Мраколес. Там всичко било мрачно и черно, там се спотайвали мрачни и черни същества. Тук е само мъгляво и задръстено от дървета. Изобщо не мога да си представя тъдява да се заселят животни или поне да останат за по-дълго.

— Нито пък хобити — каза Пипин. — А и не ми се нрави мисълта да опитаме да я прекосим. Не вярвам да се намери нещо за ядене на стотици мили наоколо. Как сме със запасите?

— Зле — каза Мери. — Избягахме само с два резервни пакета лембас и зарязахме всичко останало. — Двамата огледаха какво бе останало от елфическите питки: натрошени залъци за около пет оскъдни дни, това бе всичко. — И нямаме нито наметка, нито одеяло. Ще зъзнем тая нощ накъдето и да тръгнем.

— Е, крайно време е да изберем посоката — каза Пипин. — Утрото сигурно напредва.

Точно тогава те забелязаха жълтеникавата светлина, която се бе появила някъде по-навътре в гората — като че изведнъж снопчета слънчеви лъчи бяха пронизали горския покров.

— Здрасти! — каза Мери. — Докато бяхме под дърветата, Слънцето сигурно се е крило в облак и сега отново се е показало; или пък се е издигнало достатъчно високо, за да надникне през някоя пролука. Не е далече — да идем да видим!

Откриха, че е по-далече, отколкото бяха мислили. Склонът продължаваше стръмно да се издига и ставаше все по-каменист. С наближаването светлината се засили и хобитите видяха, че отпред има скална стена — отвесен ръб на хълм или внезапен край на някои от протегнатите дълги корени на далечните планини. По него не растяха дървета и слънцето огряваше с пълна сила каменистото му лице. Клоните на дърветата в подножието се протягаха нагоре неподвижно вцепенени, сякаш посягаха за топлинка. Тъй дрипавата и сива преди малко гора сега блестеше с богати кафяви и меки сиво-черни цветове по кората, напомняща полирана кожа. Дървесните стволове сияеха с нежна зеленина като млада трева — наоколо се разстилаше ранна пролет или мимолетен спомен за нея.

В лицето на скалната стена бе издълбано нещо като стълба — навярно естествена, създадена от ветрове и дъждове, нацепили скалата; беше груба и неравна. Високо горе, почти наравно с върхарите, имаше площадка под надвиснала канара. Нищо не растеше по нея освен редки треви и буренаци на ръба и един стар дънер само с два оцелели клона — той сякаш напомняше фигурата на някакъв съсухрен старец, който премигва срещу утринните лъчи.

— Нагоре! — радостно рече Мери. — Напред, за глътка въздух и поглед към околността!

С много мъки се изкатериха по скалата. Ако стълбата бе изкуствено издълбана, то явно я бяха предвидили за по-големи и по-дълги нозе от техните. Хобитите се стремяха нагоре твърде нетърпеливо, за да се изненадат от удивителната бързина, с която бяха заздравели раните и болежките от пленничеството и се бе възстановила пъргавината им. Най-после стигнаха до ръба на площадката, почти в подножието на стария дънер; после рипнаха горе, обърнаха гръб на хълма, дълбоко си поеха въздух и погледнаха на изток. Видяха, че са навлезли само три-четири мили в гората — теметата на дърветата се спускаха по склоновете към равнината. Там, близо до горските покрайнини, се издигаха високи спирали от къдрав черен пушек, увисваха нерешително и сетне отплуваха към възвишенията.

— Вятърът се променя — каза Мери. — Пак духа от изток. Хладно е тук.

— Да — каза Пипин. — Боя се, че това е само мимолетен проблясък, и после всичко пак ще стане сиво. Колко жалко! Тази чорлава стара гора изглеждаше тъй различна под слънчевите лъчи. Имах чувството, че съм почти готов да обикна това място.

— Почит си бил готов да обикнеш Гората! Хубаво! Извънредно любезно от твоя страна — изрече един странен глас. — Я се обърнете да ви видя лицата. Имам чувството, че съм почти готов да ви намразя и двамата, но да не прибързваме. Обърнете се!

Две големи възлести длани се отпуснаха на раменете им и ги завъртяха плавно, но неудържимо, после две огромни ръце ги повдигнаха нагоре.

Пред очите им се появи най-необичайното лице, което биха могли да си представят. То принадлежеше на грамадно човекоподобно, едва ли не тролоподобно същество, високо над четиринадесет фута, извънредно силно, с високо чело и почти без шия. Трудно бе да се разбере дали е облечено в нещо като зелено-кафява кора, или това е кожата му. Във всеки случай почти до самия дънер ръцете не бяха сбръчкани, а покрити с гладка кафява кожа. Широките крака имаха по седем пръста. Долната част на дългото, лице бе покрита с буйна сива брада — рунтава, почти чепата в основата, фина и мъхеста по краищата. Но засега хобитите не забелязваха почти нищо освен очите. Тия дълбоко хлътнали очи ги изучаваха бавно и сериозно, ала много проницателно. Бяха кафяви, напръскани със зелени искрици. По-късно Пипин често се мъчеше да опише първото си впечатление от тези очи.

„Имах чувството, че зад тях се крие огромен кладенец, изпълнен с паметта на безбройни векове и дълги, бавни, улегнали размисли; но по повърхността им искреше настоящето както слънчеви отблясъци потрепват по най-високите листа на огромно дърво или по вълничките на бездънно езеро. Не знам, но го усещах като нещо, израснало от земята… задрямало, може да се каже, или просто събрано между крайчеца на корените и връхчетата на листата, между земните дълбини и небето, и то изведнъж се бе събудило и ме оглеждаше със същото бавно внимание, с което безброй години е обсъждало вътрешните си дела.“

— Хръм, хум — промърмори гласът, плътен като басов дървен духов инструмент. — Много странно наистина. Да не прибързваме, това е моят девиз. Но ако ви бяха видял, преди да чуя гласовете ви — харесаха ми: приятни тънки гласчета; напомниха ми нещо, но не зная точно какво — ако ви бяха видял, преди да ви чуя, просто щях да ви стъпча, мислейки, че сте малки орки, и чак после щях да открия грешката си. Много сте странни наистина. Клон и корен, много странни!

Макар и все още изумен, Пипин вече не се боеше. Под взора на тия очи усещаше напрегнато любопитство, но не и страх.

— Моля ви — обади се той, — кой сте вие? И какво сте?

В старите очи се мярна особено изражение, напомнящо предпазливост; дълбоките кладенци се затвориха.

— Ами тогава, хръм — отговори гласът, — е, аз съм ент, поне така ме наричат. Да, това е думата, ент. Самият ент, може да се каже на вашия език. Ветроклин е името ми според едни, Дървобрад казват други. Мисля, че Дървобрад е подходящо.

— Ент? — запита Мери. — Какво е това? Вие сам как се наричате? Какво е истинското ви име?

— Ха де! — отвърна Дървобрад. — Ха! Голям залък лапни, голяма дума не казвай! Не толкоз чевръсто. Сега аз разпитвам. В моята страна сте. Чудя се вие какво сте! Не мога да ви намеря място. Като че не се връзвате в старите списъци, които научих на младини. Но това беше много, много отдавна и може да са съставили нови списъци. Чакай да видим! Чакай да видим! Как почваше?

— Хум, хм; хум, хм, как беше по-нататък? Рум-тум, рум-тум, румти, тум-тум. Дълъг списък беше. Но, така или иначе, вие май никъде не се вмествате!

— Изглежда, че нас винаги ни забравят в старите списъци и старите легенди — каза Мери. — А пък съществуваме от доста време, ние сме хобити.

— Защо не вмъкнете нов ред? — обади се Пипин.

— Хм! Не е зле, не е зле — каза Дървобрад. — Ще свърши работа. Значи в дупки живеете, а? Звучи много правилно и благоприлично. Обаче кой ви нарича хобити? Не ми звучи като елфическо слово. Елфите са измислили всички думи — от тях е започнало.

— Никой друг не ни нарича хобити; ние сами се наричаме така — каза Пипин.

— Хум, хмм! Е, хайде сега! Не толкоз припряно! Значи вие самите се наричате хобити? Ама не бива така да го казвате на този и онзи. Ако не внимавате, ще вземете да си изкажете и истинските имена.

— Не се плашим от това — каза Мери. — Всъщност аз съм Брендифук, Мериадок Брендифук, макар че най-често ме наричат просто Мери.

— А аз съм Тук, Перегрин Тук, но всички ме наричат Пипин или даже Пип.

— Хм, ама вие наистина сте припрян народ, както виждам — каза Дървобрад. — Вашето доверие е чест за мен, но не бива отведнъж да си позволявате подобни волности. Да знаете, че има енти и енти; или по-точно има енти и същества, които приличат на енти, но не са, както бихте казали вие. Ако не възразявате, ще ви наричам Мери и Пипин — хубави имена. Защото нямам намерение да ви кажа своето име, във всеки случай засега. — В очите му заискри странен, многозначителен и развеселен поглед със зелен проблясък. — Първо на първо, това би ни отнело доста време — името ми расте непрекъснато, а аз съм живял много, много дълго; тъй че моето име е като приказка. В моя език, Древноентически, както бихте го нарекли, истинските имена разказват историята на онова, на което принадлежат. Прекрасен език, но за да го използваш, трябва извънредно много време, защото ние говорим на него само за онова, което си заслужава дългото говорене и дългото слушане. Но сега — очите изведнъж станаха много ярки и „сегашни“, като че се смалиха и погледът им се изостри — какво става? Какво правите всички тук? Аз виждам и чувам (и надушвам, и усещам) много неща от този, от този, от този а-лала-лала-румба-каманда-линд-ор-буруме. Извинявайте, това е част от името, с което го наричам; не знам как беше думата във външните езици — нали разбирате, това, на което се намираме, на което стоя в хубавите утрини и мисля за слънцето, за тревите отвъд гората, за конете, облаците и развитието на света. Какво става? Какво е замислил Гандалф? И тия… барарум — той издаде дълбок тътнещ звук като фалшива нота на огромен орган, — тия орки и младият Саруман там, в Исенгард? Аз обичам новините. Само не припирайте толкова.

— Много неща стават — отвърна Мери — и даже да се помъчим да припираме, ще ни трябва много време, за да ги разкажем. Но ти каза да не избързваме. Трябва ли отведнъж да ти кажем всичко? Ще сметнеш ли за невъзпитано, ако запитаме какво ще правиш с нас и на чия страна си? И познаваше ли Гандалф?

— Да, познавам го — единствения вълшебник, който наистина се интересува от дървета — каза Дървобрад. — Вие познавате ли го?

— Да — печално каза Пипин, — познавахме го. Той беше чудесен приятел и наш водач.

— Тогава мога да отговоря на останалите ви въпроси — каза Дървобрад. — Няма да правя нищо с вас — ако с тия думи искате да кажете „да направя нещо на вас“ без ваше разрешение. Може и да сторим нещо заедно. А за страните не знам. Аз си имам свой път; но вашият и моят могат да вървят заедно донякъде. Ала вие говорите за благородния Гандалф така, сякаш е бил в история, стигнала до своя край.

— Да, така е — скръбно потвърди Пипин. — Историята, изглежда, продължава, но се боя, че Гандалф изчезна от нея.

— Ооо, гледай ти! — каза Дървобрад. — Хум, хм, аха. — Той замълча и дълго гледа хобитите. — Хум, ъъъ… е, не знам какво да кажа. Хайде де!

— Ако би желал да чуеш още — каза Мери, — ще ти разправим. Но за това трябва време. Не би ли ни пуснал долу? Не можем ли да поседим тук на припек, докато разказваме? Сигурно се изморяваш да ни държиш.

— Хм, да се изморявам? Не, не се изморявам. И не сядам. Не съм много, хм, сгъваем. Но ето че слънцето наистина напича. Хайде да слезем от този… как казахте, че го наричате?

— Хълм? — предложи Пипин.

— Площадка? Стъпало? — предложи Мери.

Дървобрад замислено повтори думите.

— Хълм. Да, това беше. Но е прибързана дума за нещо, стоящо тук, откакто се е оформила тая част на света. Но както и да е. Хайде да слезем от него и да вървим.

— Къде ще ходим? — запита Мери.

— У дома или по-точно в един от домовете ми — отговори Дървобрад.

— Далече ли е?

— Не знам. Вие навярно бихте рекли, че е далече. Но какво значение има?

— Ами разбирате ли, изгубихме всичкия си багаж — обясни Мери. — Почти не ни остана храна.

— О! Хм! За това не се тревожете — каза Дървобрад. — Мога да ви дам питие, от което още много, много дълго няма да спрете да растете и зеленеете. А ако решим да се разделим, мога да ви оставя извън страната си, в която точка пожелаете. Да вървим!

Държейки хобитите внимателно, но здраво върху свивките на лактите си, Дървобрад вдигна първо единия си широк крак, после другия и ги премести към ръба на площадката. Пръстите, подобни на корени, се вкопчиха в скалата. После той предпазливо и тържествено запристъпва от стъпало на стъпало и достигна подножието на Гората.

Веднага потегли през дърветата с дълги, бавни разкрачи — все по-навътре и по-навътре из дебрите и без да се отдалечава от потока, упорито се заизкачва по планинските склонове. Много от дърветата изглеждаха заспали или сякаш не му обръщаха внимание, както и другите същества, с които се разминаваха; но някои потръпваха, а други вдигаха клони над главата му, щом наближаваше. През цялото време, докато крачеше, той си мърмореше, издавайки безкраен напевен поток от музикални звуци.

Известно време хобитите мълчаха. Колкото и да е странно, те се чувстваха удобно и в безопасност и имаха за какво да размислят и да се удивляват. Накрая Пипин се осмели да заговори отново:

— Моля те, Дървобрад, ще разрешиш ли да запитам нещо? Защо Келеборн ни предупреди да се пазим от тази гора? Той ни каза да не рискуваме да се оплетем в нея.

— Хмм, тъй ли казал? — избоботи Дървобрад. — Аз пък бих могъл да ви кажа почти същото, ако отивахте в обратната посока. Не рискувайте да се оплетете из горите на Лаурелиндоренан! Така го наричаха елфите някога, но сега са съкратили името: наричат го Лотлориен. Навярно са прави — може би наистина не расте, а вехне. Страна на Долината на Пеещото Злато, това бе тя едно време. Сега е Цвете на Бляновете. Такива ми ти работи! Обаче е странно място и не всеки би дръзнал да навлезе там. Изненадан съм, че сте успели да излезете, но много повече ме изненадва, че изобщо сте влезли — това не се е удавало на чужденци от много години насам. Странни са ония земи. И тия също. Скръбта ни споходи. Ай, споходи ни скръбта. Лаурелиндоренан линделорендор ма линорнелион орнемалин — затананика си той. — Мисля си, че те там изостават от света. Нито този край, нито който и да било друг освен Златната гора напомня онова, що е било, когато Келеборн бе млад. И все пак: Таурелиломеа-тумбалеморна Тумбалетауреа Ломеанор, така казваха някога. Нещата се промениха, но тук-там все още е вярно.

— Какво искаш да кажеш? — обади се Пипин. — Кое е вярно?

— Дърветата и ентите — каза Дървобрад. — Аз самият не разбирам всичко, което става, тъй че не мога да ви го обясня. Някои от нас и до днес са истински енти, доста жизнени и подвижни по нашите представи, но мнозина стават все по-сънливи, вдървяват се, както бихте казали вие. Естествено, повечето дървета са си просто дървета; ала много от тях са полубудни. Някои са съвсем будни, а една част, такова, ъъъ… да де, поентяват. Това продължава непрекъснато. Когато с някое дърво се случи такова нещо, откриваш, че някои имат лоша сърцевина. То няма нищо общо с дървесината им — не това имам предвид. Ами че надолу по Ентомил аз познавах някои добри стари върби, които отдавна изчезнаха, уви! Те бяха съвсем кухи, направо се разпадаха на парчета, но бяха кротки и сладкодумни като млади листенца. А в долините из планинското подножие има някои дървета, яки като кремък, но лошави от върха до корена. И тая работа като че се разпространява. Из нашия край имаше много опасни области. И до днес са се запазили някои твърде черни места.

— Като Старата гора на север, искаш да кажеш? — запита Мери.

— О, да, да, нещо подобно, но много по-лошо. Не се съмнявам, че на север още тегне част от сянката на Великия мрак; лошите спомени се предават от поколение на поколение. Но из нашия край има долини, където Мракът никога не се е разсейвал, а дърветата са по-стари от мен. Ние обаче правим каквото можем. Държим настрана чужденците и лудите глави; учим и възпитаваме, бродим и плевим. Ние, старите енти, сме пастири на дърветата. Малцина сме останали днес. Казват, че овцете ставали като овчарите, а овчарите като овцете; но става бавно, а те не живеят дълго. С дърветата и ентите е по-бързо, те заедно крачат през вековете. Защото ентите са по-близки до елфите; не тъй самовлюбени като хората и по-умели, когато трябва да проникнат в другите същества. А от друга страна, ентите са по-близки до хората, по-променливи от елфите и по-бързо схващат цветовете на външния свят, както бихте казали вие. Или по-добри и от хората, и от елфите — защото са по-настойчиви и по-дълго обмислят всяко нещо. Днес мнозина от моя народ са досущ като дървета и само нещо голямо може да ги разбуди; говорят само шепнешком. Но някои от моите дървета са станали гъвкави и много от тях умеят да разговарят с мен. Разбира се, елфите го започнаха — да разбуждат дърветата, да ги учат да разговарят и да изучават дървесния им език. Древните елфи открай време искаха да приказват с всичко живо. Но после дойде Великият мрак и те заминаха отвъд Морето или избягаха и се скриха в далечни долини и запяха песни за дните, що вече не ще се върнат. Никога. О, да, да, имаше едно време безкраен лес оттук до Лунните планини, а тук бе само Източният край. Волни дни бяха тогава! В ония времена можех цял ден да бродя и да пея, без да чуя нищо друго освен ехото на собствения си глас из гънките на хълмовете. Горите бяха като в Лотлориен, само че по-гъсти, по-силни, по-млади. А ароматът на въздуха! Понякога по цяла седмица само дишах.

Дървобрад замълча и макар да крачеше широко, грамадните му крака почти не издаваха звук. После отново взе да мънка и в гласа му заромоли песен. Хобитите постепенно осъзнаха, че той пее за тях:

Песента свърши и той продължи да крачи мълчаливо, а в цялата гора, докъдето стигаше слухът, не трепваше нито звук.

Денят гаснеше и здрачът обгръщаше дървесните стволове. Най-сетне хобитите смътно видяха напред да се издигат стръмните мрачни земи — бяха достигнали подножието на планините и зелените корени на високия Метедрас. От високите си извори младият Ентомил подскачаше по склона от стъпало на стъпало насреща им. Вдясно от потока имаше дълго нагорнище, покрито с посивяла в полумрака трева. Там не растяха дървета и земята лежеше под открито небе; сред облачни брегове вече сияеха звездни езерца.

Почти без да забавя крачка, Дървобрад се устреми нагоре по склона. Изведнъж хобитите видяха отпред широк отвор. Две големи дървета го ограждаха отстрани като живи портални колони; но нямаше друга порта освен преплетените им клони. Когато старият ент наближи, дърветата вдигнаха вейки и листата им трепетно зашумоляха. Те бяха вечнозелени и тъмните им гладки листа лъщяха в сумрака. Зад тях имаше широка равна площадка, сякаш в хълма бе изсечен подът на огромна зала. От двете страни стените се извисяваха стръмно нагоре до петдесет и повече фута височина, а край всяка от тях растеше алея от дървета, които сякаш също се издигаха с приближаването на гостите.

Към края скалната стена беше отвесна, но в дъното бе издълбана плитка ниша със сводест таван — единствения таван на залата, ако не се смятаха дървесните клони, които плътно засенчваха земята от вътрешната страна, оставяйки само една широка открита пътека по средата. Малко поточе се откъсваше от изворите горе и напускайки главното корито, се лееше със звън по отвесната стена, разсипвайки сребристи капки като завеса пред сводестата ниша. Водата отново се сбираше в каменен басейн на пода сред дърветата, а оттам преливаше и бягаше покрай откритата пътека да придружи Ентомил в пътешествието му през гората.

— Хм! Ето че стигнахме! — наруши дългото си мълчание Дървобрад. — Носих ви около седемдесет хиляди ентически разкрача, но не знам на какво се равнява това по мерките на вашата страна. Така или иначе, сега сме край корените на Последната планина. Част от името на това място би могла да се преведе на вашия език като Бликнидом. Обичам си го. Тук ще прекараме нощта.

Той ги остави на тревата между дървесните алеи и те го последваха към големия свод. Сега хобитите забелязаха, че докато върви, ентът почти не прегъва колене, а разтваря нозе в широк разкрач. Той първо забиваше в земята големите си пръсти (а те наистина бяха големи и много широки) и чак след това я докосваше с която и да било друга част от ходилата си.

Дървобрад постоя малко под сипещите се като дъжд води на извора и дълбоко си пое дъх; сетне се разсмя и влезе навътре. Там имаше грамадна каменна маса, но нямаше столове. В дъното на нишата вече беше съвсем тъмно. Дървобрад вдигна две големи съдини и ги постави на масата. Изглеждаха пълни с вода, но той разпери длани отгоре им и те незабавно засияха, едната със златистата другата с яркозелена светлина; двете светлини се размесиха и огряха нишата, сякаш бе заблестяло лятно слънце през свод от млади листа. Хобитите се озърнаха и видяха, че дърветата в дворчето също просветляват — отначало слабо, но сиянието бързо се засилваше, докато всяко листенце бе обрамчено от светлина: ту зелена, ту златна, ту медночервена; накрая дървесните стъбла заприличаха на колони, изваяни от лъчезарен камък.

— Добре, добре, сега пак можем да поприказваме — рече Дървобрад. — Предполагам, че сте жадни. Може би сте и уморени. Пийнете от това!

Той мина в задната част на нишата и хобитите видяха там няколко високи каменни делви с тежки похлупаци. Дървобрад отхлупи едната, пъхна вътре грамаден черпак и напълни с него три чаши — една много голяма и две по-малки.

— Това е ентически дом — каза той — и за съжаление нямам столове. Но можете да седнете на масата.

Поемайки хобитите, той ги положи на огромната каменна плоча, шест фута над земята, и те седнаха там, клатушкайки крака и отпивайки на малки глътки.

Питието напомняше вода, всъщност почти не се различаваше от вкуса на тази, която бяха пили от Ентомил в покрайнините на гората, и все пак в него имаше някакъв неописуем аромат или вкус — макар и слаб, той им напомняше мириса на далечна гора, долетял с хладния нощен ветрец. Действието на течността започваше от пръстите на краката и постепенно се издигаше по крайниците, носейки свежест и нови сили в своя възходящ прилив чак до връхчето на всеки косъм. Хобитите наистина усетиха как косите им се надигат, развяват се, къдрят се и растат. Колкото до Дървобрад, той първо изми краката си в басейна пред свода, после изпразни чашата си на една дълга и бавна глътка. Хобитите имаха чувството, че никога няма да свърши.

Най-сетне той отново остави чашата и въздъхна:

— Аах. Хм, хум, сега можем да говорим на спокойствие. Вие седнете на пода, а аз ще полегна, иначе питието ще ме удари в главата и ще ми се доспи.

Отдясно в нишата имаше великанско легло на ниски крачета, дълги само два фута, покрито с дебел слой суха трева и папрат. Дървобрад бавно се отпусна на него (като едва-едва се прегъна в кръста) и накрая се изпъна по гръб, скръстил ръце под главата си, и се загледа в тавана, по който блещукаха светлинки, сякаш листа танцуваха под слънчеви лъчи. Мери и Пипин седнаха до него на купчинки трева.

— Разкажете ми сега историята си и не бързайте! — каза Дървобрад.

Хобитите заразправяха приключенията си, откакто бяха напуснали Хобитово. Разказът бе пообъркан, защото те непрестанно се прекъсваха един друг, а Дървобрад често спираше разказвача и го връщаше към някой по-ранен момент или скачаше напред, задавайки въпроси за по-сетнешни събития. Не споменаха обаче нищо за Пръстена и не казаха защо са били изпратени на път, нито накъде са отивали, а и той не попита за това.

Дървобрад проявяваше огромен интерес към всичко: към Черните конници, Елронд, Ломидол, Старата гора, Том Бомбадил, Морийските мини, Лотлориен и Галадриел. Отново и отново ги караше да описват Графството и областите му. По този повод каза нещо странно:

— Не сте ли виждали някакви, хм, някакви енти по ония места, а? Е, всъщност би трябвало да кажа не енти, а ентруги, съпруги на ентите.

— Ентруги? — рече Пипин. — На вас ли приличат?

— Да, хм, такова, не — всъщност и аз вече не знам — замислено рече Дървобрад. — Но вашата страна би им харесала, та просто се питах.

Във всеки случай Дървобрад прояви особен интерес към всичко, свързано с Гандалф; а най-много се интересуваше от делата на Саруман. Хобитите дълбоко съжаляваха, че знаят толкова малко — помнеха само неясния разказ на Сам за онова, което Гандалф бе казал пред Съвета. Но поне едно им бе ясно — че Углук и бандата му бяха дошли от Исенгард и наричаха Саруман свой господар.

— Хм, хум! — каза Дървобрад, когато най-сетне след много криволици и лъкатушения разказът им стигна до битката между орките и Роханските конници. — Добре, добре! Цял куп новини, не ще и дума. Не ми казахте всичко, да-да, далеч не беше всичко. Но не се съмнявам, че правите каквото ви е заръчал Гандалф. Виждам, че се готви нещо много голямо, и в някой прекрасен или ужасен ден може би ще узная какво е то. Кълна се в клон и корен, ама че странна работа: изникват дребосъци, дето ги няма в старите списъци — и гледай ти! — Деветте забравени Конници отново изскачат, за да ги преследват, а Гандалф ги повежда на велико пътешествие. Галадриел ги приютява в Карас Галадон и орките ги преследват безброй левги из Дивите земи; изглежда, наистина голяма буря ги е повлякла. Дано се преборят с нея!

— Ами ти? — запита Мери.

— Хум, хм, досега не съм се кахърил за Великите войни — отвърна Дървобрад, — те засягат главно елфите и хората. Това е работа за вълшебници — вълшебниците все се тревожат за бъдещето. Не съм напълно на ничия страна, защото никой не е напълно на моя страна, ако ме разбирате — в днешно време никой не се вълнува за дърветата като мен, дори елфите. И все пак към елфите съм по-благосклонен, отколкото към другите — в древни времена елфите ни излекуваха от безмълвието и такъв велик дар не може да се забрави, ако и да се разделиха пътищата ни отпосле. И, разбира се, има Неща, на чиято страна изобщо не съм изцяло съм против тях — тия… бурарум (той отново издаде дълбок тътен, изпълнен с отвращение)… тия орки и техните господари. Бях взел да се тревожа, когато над Мраколес натегна сянка, но като се премести в Мордор, за известно време се поуспокоих — Мордор е много далече. Ала вятърът, изглежда, е повял от Изтока и може би наближава времето, когато ще изсъхнат всички гори. Няма що да стори един стар ент, та да възпре тая буря — трябва да я издържи или да рухне. Но Саруман! Саруман е съсед — не мога да си затварям очите. Предполагам, че трябва да предприема нещо. Напоследък често се питам какво да правя със Саруман.

— Кой е Саруман? — обади се Пипин. — Знаеш ли нещо от историята му?

— Саруман е вълшебник — отговори Дървобрад. — Повече от това не мога да кажа. Не знам историята на вълшебниците. Изпървом те се появиха след идването на Големите кораби отвъд Морето; ала така и не знам дали са дошли с Корабите. Мисля, че величието на Саруман беше всепризнато сред тях. Той престана да броди и да се занимава с делата на елфи и хора преди известно време — преди много дълго време, бихте казали вие; засели се в Ангреност, или Исенгард, както го наричат хората от Рохан. В началото беше много кротък, но славата му взе да расте. Разправят, че го избрали за предводител на Белия съвет, но от това не излязло нищо добро. Сега се питам дали Саруман още тогава не е кривнал по лоши пътища. Но във всеки случай не безпокоеше съседите си. Бях свикнал да си приказвам с него. По едно време постоянно се разхождаше из горите ми. Любезен беше в ония дни, винаги молеше за разрешение (поне когато ме срещаше) и все жадуваше да чуе нещо ново. Сам никога не би открил много от онова, което му казах; ала не ми се отплати със същото. Не си спомням изобщо да ми е казвал нещо важно. И това се задълбочаваше все повече и повече; лицето му, както си го припомням — не съм го виждал от много дни насам, — заприлича на прозорец в каменна стена: прозорец с капаци отвътре. Струва ми се, че сега разбирам какво е замислил. Крои планове да се превърне в Сила. Умът му е сглобен от колела и метал; живите създания го интересуват само докато му служат в момента. А сега се изясни, че той е черен предател. С гнусен народ се е свързал, с орките. Брм, хум! И още по-лошо — той прави нещо с тях; нещо опасно. Защото тия исенгардци приличат по-скоро на зли човеци. Скверните твари, породени от Великия мрак, имат една обща черта — не могат да понасят Слънцето; ала орките на Саруман го търпят, макар и да го ненавиждат. Питам се, какво ли е направил? Дали са хора, които е съсипал, или е смесил расите на човеци и орки? Черно зло би било това! — Дървобрад затътна, сякаш изричаше някакво дълбоко, подземно ентическо проклятие. — Преди известно време взех да се чудя как дръзват орките да бродят тъй волно из горите ми. Едва напоследък се досетих, че вината е на Саруман, който отдавна е разузнал всички пътища и е открил тайните ми. Сега той и скверният му народ правят поразии. По границите секат дървета — здрави дървета. Понякога просто ги повалят и ги оставят да гният — от оркска злоба; но най-често ги цепят и ги откарват да подхранват огньовете в Ортанк. Тия дни над Исенгард непрестанно се надига пушек. Проклет да е, клон и корен! Много от тия дървета бяха мои приятели, създания, които познавах още от лешник и жълъд; мнозина бяха надарени с глас, а днес завинаги са замлъкнали. А там, где някога пееха горички, сега се простират само сечища и бодливи храсталаци. Немарлив бях. Изтървах нещата. Това трябва да спре!

Дървобрад рязко скочи от леглото, изправи се и стовари длан върху масата. Светещите съдини, се разтърсиха и изхвърлиха нагоре огнени фонтани. В очите му тлееше зелен пламък, а брадата му настръхна като огромна метла.

— Ще го спра! — избоботи той. — И вие ще дойдете с мен. Може би ще успеете да ми помогнете. Така ще помогнете и на приятелите си, защото ако не обезвредим Саруман, Рохан и Гондор ще се окажат между два огъня. Пътищата ни водят в една посока — към Исенгард!

— Ще дойдем с теб — каза Мери. — Ще сторим каквото можем.

— Да! — потвърди Пипин. — Бих искал да видя Бялата ръка повалена. Бих искал да съм там, дори и да няма много полза от мен — никога не ще забравя Углук и пътя през Рохан.

— Добре! Добре! — рече Дървобрад. — Но аз изрекох прибързани слова. Не бива да избързваме. Прекалено се разгорещих. Сега трябва да се успокоя и да помисля; на думи лесно се вика стой! — на дело е трудно.

Той прекрачи към сводестия изход и постоя известно време под пръските на потока. После се разсмя, разтърси се и изсипа на земята безброй капки, просветващи като червени и зелени искри. Върна се, отново се изпъна на леглото и замълча.

По някое време хобитите го чуха пак да си мърмори. Той като че броеше на пръсти.

— Ветроклин, Кристалан, Равношир, ай-ай — въздъхна той и се обърна към хобитите: — Лошото е, че сме останали толкова малко. Само трима от първите енти, които бродеха из горите преди Мрака: аз — Ветроклин, Кристалан и Равношир, както ни наричат елфите; ако предпочитате, можете да ги наричате Листовлас и Твърдокор. А и от трима ни Листовлас и Твърдокор не ги бива много за тая работа. Листовлас е станал сънлив, почти се е вдървил, както бихте казали вие — усамотява се и по цяло лято стои в полудрямка, затънал до колене сред дълбоките треви на ливадите. Цял е покрит с коса като листа. Обикновено зиме се събуждаше; но напоследък дори и тогава е прекалено сънлив, за да броди надалече. Твърдокор живееше по планинските склонове западно от Исенгард. Точно там станаха най-големите неприятности. Той бе ранен от орките, а мнозина от неговия род и дървесните му стада бяха избити и унищожени. Той се изкачи към възвишенията, сред любимите си брези, и не иска да слиза. И все пак смея да твърдя, че мога да сбера чудесен отряд сред по-младите — ако успея да ги убедя в необходимостта да ги раздвижа; ние не сме припрян народ. Ех, колко жалко, че сме малцина!

— Защо сте малцина, щом сте живели тъй дълго из този край? — обади се Пипин. — Много ли са загинали?

— О, не! — каза Дървобрад. — Никой не е умрял отвътре, както бихте казали вие. Разбира се, някои от нас рухнаха сред злощастията на дългите години; мнозина се вдървиха. Но ние никога не сме били многобройни и родът ни намалява. От страшно много години насам не сме имали ентчета — деца, както казвате вие. Нали разбирате, останахме без ентруги — съпруги на ентите.

— Колко печално! — каза Пипин. — Как тъй умряха всички?

— Не са умрели! — отвърна Дървобрад. — Не съм споменавал за умиране. Казах, че останахме без тях. Изгубихме ги и не можем да ги намерим. — Той въздъхна. — Мислех, че всички знаят за това. От Мраколес до Гондор елфи и хора пееха песни как ентите търсят ентруги. Не може съвсем да са ги забравили.

— Е, боя се, че песните не са преминали на запад от Планините, към Графството — каза Мери. — Няма ли да ни разкажеш нещо повече, или да изпееш някоя от песните?

— Да, ще го сторя — каза Дървобрад, явно доволен от молбата. — Но не мога да разкажа историята както трябва, само ще я изложа накратко; а после трябва да приключим разговора — утре имаме да свикваме съвет, да свършим много работа и може би да започнем поход.

— Странна и печална е тази история — продължи той след кратко мълчание. — Когато светът бе млад, а горите необятни и диви, ентите и ентругите — а тогава те бяха ентвойки; ах, как прекрасна бе Фимбретил, леконогата Кръшностания, в дните на нашата младост! — те бродеха заедно и заедно живееха. Но сърцата ни не растяха в една посока: ентите отдаваха обичта си на онова, що срещаха из света, а мислите на ентругите отлитаха в друга посока, защото ентите обичаха огромните дървета, горските дебри и склоновете на високите хълмове; те пиеха от планинските потоци и ядяха само плодове, отронени от дърветата по пътя им; те се учеха от елфите и говореха с дърветата. Но ентругите посвещаваха мислите си на дребните дръвчета и слънчевите ливади отвъд горските предели; те виждаха как напролет разцъфват трънкосливката из гъсталака, дивата ябълка и черешата, как зеленеят лете тревите в мочурищата и как се ронят тревни семена из есенни поля. Те не желаеха тия създания да разговарят с тях, а само да слушат и да изпълняват каквото им се каже. Ентругите им нареждаха да растат според тяхната воля, да раждат лист и плод какъвто те харесват; ентругите желаеха ред, изобилие и мир (а за тях това значеше нещата да стоят където са ги сложили). И тъй ентругите създаваха градини, в които да живеят. Но ентите продължаваха да скитат, само от време на време наминавахме към градините. Сетне, когато Мракът нахлу в Севера, ентругите прекосиха Великата река и сътвориха нови градини, разораха нови поля и взехме да ги виждаме по-нарядко. След отблъскването на Мрака земите на ентругите разцъфнаха богато и житни класове обсипаха полята им. Мнозина от хората изучиха изкуството на ентругите и им отдаваха велика почит; а ние бяхме само легенда за тях, тайна, скрита в горските дълбини. Ала и до днес сме тук, а пустош покри градините на ентругите — хората днес ги наричат Кафявите земи.

Спомням си как отдавна — по време на войната между Саурон и Морските хора — ме обзе желание отново да видя Фимбретил. Безмерно прекрасна бе още тя за моя взор, когато я съзрях за сетен път, макар че едва напомняше някогашната ентвойка. От тежък труд ентругите се бяха прегърбили и потъмнели; изсушени от слънцето, косите им бяха приели цвета на узряла пшеница, а бузите им червенееха като ябълки. Ала очите им си оставаха наши очи. Пресякохме Андуин и стигнахме до земите им, но открихме пустиня — войната бе минала оттам и всичко бе опожарено и изкоренено. И ентругите не бяха там. Дълго зовахме и дълго дирихме; питахме всички срещнати накъде са заминали ентругите. Едни казваха, че никога не са ги виждали; други твърдяха, че са ги видели да крачат на запад, трети — на изток, четвърти — на юг. Но гдето и да бродехме, нийде не ги открихме. Велика бе нашата скръб. Ала дивите гори ни призоваха и ние се завърнахме натам. Още дълги години редовно потегляхме да дирим ентругите, бродехме надлъж и шир и ги зовяхме с прекрасните им имена. Но времето отминаваше, ние скитахме все по-рядко и все по-наблизо. И днес за нас ентругите са само спомен, а брадите ни са дълги и побелели. Елфите съчиниха много песни за Странстванията на ентите и някои от тях се пееха и на човешки езици. Но ние не съчинихме нищо, стигаше ни да пеем прекрасните имена на ентругите, щом помислехме за тях. Вярваме, че в бъдни времена може отново да ги срещнем и може би нейде ще намерим земя, където да живеем заедно и всички да сме доволни. Но пророчеството гласи, че това ще стане само когато и ние, и те изгубим всичко, що имаме сега. Защото в древни времена Саурон унищожи градините, а днешният Враг навярно ще попари всички гори.

Една елфическа песен разказваше за това или поне аз така я разбирам. Пееха я и нагоре, и надолу по Великата река. Не са я измислили ентите, имайте предвид — на нашия език би била много дълга! Но ние я знаем наизуст и си я тананикаме от време на време. Ето как звучи на вашия език.

— Така звучи горе-долу — каза Дървобрад, когато свърши песента. — Елфите са я измислили, разбира се — безгрижна, бързодумна, додето се вслушаш, и вече дошъл краят. По моята скромна преценка е доста хубава. Но ентите от своя страна биха могли да кажат повечко, ако имаха време! А сега ще стана да си подремна. Вие къде ще застанете?

— Ние обикновено спим легнали — каза Мери. — Тук сме си добре.

— Спите легнали! — възкликна Дървобрад. — Ама да, разбира се! Хм, хум… бях забравил — тая песен ме настрои както в старите времена; без малко да реша, че разговарям с млади енти, да, да. Е, можете да заемете леглото. Аз ще постоя под дъжда. Лека нощ!

Мери и Пипин се изкатериха на леглото и се сгушиха в меките треви и папрати. Ложето беше свежо, ароматно и топло. Светлините изгаснаха и сиянието на дърветата помръкна; но все още можеха да различат отвън пред свода стария Дървобрад, застанал неподвижно с вдигнати над главата ръце. Ярките звезди надничаха от небето и огряваха водните струи, които се сипеха по пръстите и главата му и лееха, лееха към краката му стотици сребърни капки. Заслушани в техния звън, хобитите заспаха.

Когато се събудиха, хладните слънчеви лъчи огряваха просторния двор и пода на нишата. Високо в небето мощен източен вятър гонеше парцаливите облаци. Дървобрад не се виждаше; но докато се плискаха с вода от басейна край входа, Мери и Пипин го чуха как си тананика и пее, идвайки по пътеката между дърветата.

— Ху, хо! Добро утро, Мери и Пипин! — изтътна той, като ги видя. — Дълго спите. Аз вече направих неколкостотин крачки днес. Сега ще си изпием закуската и потегляме към Ентосбор.

Той им наля две пълни паници от каменна делва, но не от снощната. Вкусът бе друг — по-земен и по-богат, по-укрепващ и хранителен, тъй да се каже. Докато хобитите седяха на ръба на леглото, пиеха и хрупаха парченца от елфическите питки (не толкова от глад, колкото защото смятаха дъвченето за задължителна част на всяка закуска), Дървобрад стоеше прав, тананикаше си на ентически или елфически, или някакъв чужд език и гледаше към небето.

— Къде е Ентосбор? — осмели се да запита Пипин.

— Ху, а? Ентосбор? — обърна се Дървобрад. — То не е местност, а събрание на ентите — напоследък рядко го свикваме. Аз обаче изкопчих от доста приятели обещание, че ще дойдат. Ще се срещнем на обичайното място — хората го наричат Диводол. Намира се южно оттук. Ще стигнем преди пладне.

Не след дълго потеглиха. Както и предния ден, Дървобрад носеше хобитите на ръце. Край входа на двора той зави надясно, прекрачи потока и се запъти на юг покрай подножията на величествените скалисти склонове, осеяни с редки дървета. По-нагоре хобитите зърнаха горички от бреза и калина, а над тях се катереха по стръмнините мрачни борови гори. Скоро Дървобрад се поотклони от хълмовете и потъна в дълбоките дебри, където дърветата бяха по-мощни, по-високи и по-гъсти от всичко, което хобитите бяха виждали досега. За малко усетиха лекия задух, който бяха забелязали при първото си навлизане във Ветроклин, ала това чувство бързо отмина. Дървобрад не разговаряше с тях. Тананикаше си дълбоко и замислено, но Мери и Пипин не схващаха думите — звучеше им като бум, бум, румбум, бурар, бум-бум, дарар-бум-бум, да-рар-бум и тъй нататък с непрекъсната смяна на мелодия и ритъм. От време на време им се струваше, че дочуват отговор, тананикане или тръпнещ звук, долетял сякаш изпод земята, от клоните над главите им или може би от дънерите на дърветата; но Дървобрад нито спираше, нито обръщаше глава настрани.

Вървяха вече отдавна — Пипин опита да брои „ентокрачките“, но не успя и се обърка някъде на около три хиляди, — когато Дървобрад взе да забавя ход. Изведнъж спря, остави хобитите на земята и като надигна ръце към устата си, сви длани на широка тръба; после духна или извика през тях. Мощно хуум, хом оглади горите като дълбок тръбен зов и сякаш отекна от дърветата. Нейде далече, от няколко посоки долетя подобно хуум, хом, хуум — не ехо, а отговор.

Дървобрад метна Мери и Пипин на рамо и пак закрачи, отпращайки от време на време нов тръбен зов, и всеки път отговорът долиташе все по-мощно и по-отблизо. Така най-сетне стигнаха до привидно непроходима стена от тъмнозелени дървета, каквито хобитите не бяха виждали досега — те се разклоняваха още от корените и бяха плътно окичени с тъмни лъскави листа, като зеленики без тръни. Покриваха ги множество твърди, изправени съцветия с големи и блестящи маслиненозелени пъпки.

Като зави наляво и заобиколи този грамаден жив плет, Дървобрад с няколко разкрача стигна до тесен вход. През него минаваше утъпкана пътека и изведнъж се спускаше по дълъг стръмен склон. Хобитите видяха, че слизат в обширен дол, кръгъл като паница, много широк и дълбок, увенчан по ръба с висока и тъмна вечнозелена ограда. Дъното беше тревисто и гладко, без никакви дървета освен три много високи и красиви бели брези в центъра на паницата. Към дола водеха още две пътеки — от запад и от изток.

Няколко енти вече бяха пристигнали. Други се задаваха по отсрещните пътеки или следваха Дървобрад. Когато наближиха, хобитите се загледаха в тях. Бяха очаквали да видят множество създания, подобни на Дървобрад, както всички хобити си приличат (поне в очите на чужденците); много се изненадаха, като видяха съвсем друго. Ентите се различаваха един от друг както дърво от дърво, като бреза и бук, дъб и ела. Имаше няколко по-стари енти, брадати и чворести като яки, но древни дървета (макар никой да не изглеждаше тъй стар като Дървобрад); имаше снажни и здрави енти с източени ръце и нозе, с гладка кожа като горски дървета в първа младост; ала нямаше малки енти, нямаше фиданки. Сред широкото тревисто дъно на дола вече стояха около две дузини, а още много се задаваха отвън.

Отначало Мери и Пипин бяха поразени главно от разнообразието, което виждаха — многото форми, цветове, разликите в обхват и ръст, в дължината на ръце и нозе, в броя на пръстите по тях (всички възможни числа от три до девет). Неколцина изглеждаха по-близки или по-далечни роднини на Дървобрад и напомняха букови или дъбови дървета. Но имаше и други породи. Някои приличаха на кестени — енти с кафява кожа, грамадни ръце с криви пръсти и къси дебели крака. Други напомняха ясен — високи, стройни сиви енти с много пръсти по ръцете и дълги нозе; трети приличаха на ели (най-високите енти), а имаше и като брези, като калини, като липи. Но когато всички енти се събраха около Дървобрад, свеждайки леко глави, мърморейки с бавните си напевни гласове и гледайки дълго и внимателно към чужденците, тогава хобитите разбраха, че те всички са от един род и имат еднакви очи — не тъй стари и дълбоки като на Дървобрад, но с еднакъв бавен, търпелив, замислен израз и еднакви зелени отблясъци.

Веднага щом цялата компания се събра и застана в широк кръг около Дървобрад, започна странен и неразбираем разговор. Ентите бавно замърмориха; изпървом се присъедини един, после друг, докато запяха всички заедно в протяжен, ту извисен, ту низходящ ритъм; понякога той се засилваше от едната страна на кръга, сетне замираше, за да прогърми с мощен тътен от другата. Макар че не можеше нито да долови, нито да разбере думите — само предполагаше, че са на ентически език, — Пипин отначало реши, че звукът е много приятен за слушане; но вниманието му постепенно се отклони. След като мина дълго време (а песента нямаше никакво намерение да свършва), той взе да се пита, щом като ентическият език е толкова „неприбързан“, дали са успели да си кажат вече Добро утро; а ако Дървобрад е решил да прави проверка, колко ли дни ще му трябват, за да изпее имената на всички. „Интересно, как ли е на ентически език да и не?“ — помисли си той и се прозя.

Дървобрад незабавно усети това.

— Хм, ха, хей, драги ми Пипин! — каза той и всички останали енти прекъснаха песента. — Бях забравил, че сте припрян народ; пък и, тъй или иначе, е уморително да слушате реч, която не разбирате. Сега може да слезете. Съобщих имената ви на целия Ентосбор, всички ви видяха, съгласиха се, че не сте орки и че трябва да вмъкнем нов ред в старите списъци. Засега сме само дотук, но за Ентосбор и това е набързо претупана работа. Ако искате, можете да се поразходите из дола. За освежаване ще откриете бистър извор ей там, на северния склон. Ние имаме да си кажем още някоя приказка, преди Ентосборът да почне наистина. После ще дойда да ви видя и да ви кажа как вървят нещата.

Той остави хобитите на земята. Преди да се отдалечат, те се поклониха ниско. Подобна акробатика, изглежда, развесели ентите извънредно много, ако се съди по тона на мърморенето и проблясъците в очите им; но скоро те се върнаха към обсъжданата тема. Мери и Пипин се изкачиха по западната пътека и надникнаха през отвора в живия плет. От ръба на низината започваха дълги гористи склонове, а отвъд тях, над боровете на най-далечния хребет, се издигаше във висините остър и бял планински връх. Отляво, на юг, гората се спускаше и чезнеше в сивата далечина. Нейде там мъждукаше бледа зеленина и Мери предположи, че това са равнините на Рохан.

— Питам се, къде ли е Исенгард? — каза Пипин.

— Не знам точно къде се намираме — отвърна Мери, — но онзи връх навярно е Метедрас, а доколкото си спомням, пръстенът на Исенгард лежи сред нещо като разклонение или дълбок пролом в края на планините. Вероятно е оттатък този грамаден хребет. Там горе, вляво от върха, като че се надига пушек или мъгла, не ти ли се струва?

— Как изглежда Исенгард? Питам се дали ентите изобщо могат да му сторят нещо.

— И аз се питам. Исенгард е като пръстен от скали или хълмове, мисля, с просторна равнина отвътре и каменна колона по средата, наречена Ортанк. На нея е кулата на Саруман. В околната стена е пробита порта, може би не само една, и ми се струва, че през нея минава рекичка; тя се спуска от планините и пресича Роханския пролом. Чини ми се, че това място ще е костелив орех за ентите. Но тия енти ми вдъхват някакво странно чувство — някак не ми се вярва да са чак толкова безобидни и… да речем, забавни, колкото изглеждат. На вид са бавни, чудати и търпеливи, почти печални; и все пак вярвам, че могат и да се ядосат. А случи ли се това, бих предпочел да не им излизам насреща.

— Да! — каза Пипин. — Разбирам те. Това може да е като разликата между полегнала, замислено преживяща стара крава и връхлитащ бик; промяната може да стане изведнъж. Чудя се дали Дървобрад ще ги раздразни. Сигурен съм, че се кани да опита. Но те не обичат да се ядосват. Дървобрад се ядоса снощи и после пак тури сурдинката.

Хобитите се обърнаха. Ентите все тъй надигаха и снишаваха гласове, увлечени в съвещанието. Слънцето се бе изкачило по небосвода и надничаше над високата ограда, сияеше по върхарите на брезите и огряваше северния край на дола с хладна жълта светлина. Там хобитите забелязаха да проблясва изворче. Закрачиха по ръба на огромната паница, досами вечнозелените дървета — колко приятно бе отново да усетят под нозете си прохладна трева, без да бързат заникъде, — и слязоха към бликащата вода. Отпиха от чистата, пронизващо студена влага, после седнаха на един обрасъл с мъх камък и се загледаха как слънчеви петна играят по тревата и сенките на прелитащите облаци минават по дъното на дола. Ентите продължаваха да мърморят. Много странно и далечно изглеждаше това място, то бе извън техния свят, далеч от всичко, което им се бе случвало. Обхвана ги непоносим копнеж да видят и чуят другарите си, особено Фродо, Сам и Бързоход.

Най-сетне гласовете на ентите затихнаха; хобитите погледнаха надолу и видяха, че към тях се задава Дървобрад, придружен от още един ент.

— Хм, хум, ето ме пак — каза Дървобрад. — Изморихте ли се, не траете ли вече, хмм, а? Е, боя се, че ще трябва още да потраете. Приключихме с първата част; но тепърва ще обяснявам как стоят нещата на ония, които живеят далече от Исенгард, и на ония, с които не можах да се видя преди Сбора, а после ще трябва да решим какво да правим. Обаче за ентите решението не отнема толкова много време, колкото изреждането на всички факти и събития, които трябва да си изяснят. Както и да е, няма да отричам, че още дълго няма да мръднем оттук — нищо чудно да постоим ден-два. Затова ви доведох събеседник. Той живее наблизо. Елфическото му име е Брегалад. Той казва, че вече е решил и няма нужда да стои на Сбора. Хм, хм, от всички ни той е най-близко до онова, което можем да наречем припрян ент. Сигурно добре ще се погаждате с него. Довиждане!

Дървобрад им обърна гръб и се отдалечи. Брегалад постоя, проучвайки задълбочено хобитите; те пък го гледаха и се чудеха кога ли ще прояви някакъв признак на „припряност“. Той беше висок и изглеждаше един от най-младите енти; гладка лъскава кожа покриваше ръцете и нозете му; устните му бяха яркочервени, а косата му сиво-зелена. Можеше да се прегъва и люшка като стройно дърво под напора на ветровете. Най-после той заговори и гласът му, макар и звучен, беше по-висок и по-ясен от този на Дървобрад.

— Ха, хмм, приятели, хайде да се поразходим! Аз съм Брегалад, на вашия език това значи Бързолъч. Прякор, разбира се. Наричат ме така, откакто казах да на един възрастен ент, преди да бе довършил въпроса си. Освен това пия бързо и излизам от реката, докато някои още си топят брадите. Елате с мен!

Той протегна надолу изящните си ръце и подаде на хобитите по една дългопръста длан. И тримата прекараха целия ден в разходки из гората, в песни и смях, защото Бързолъч се смееше често. Смееше се, щом слънцето се покажеше иззад облак, смееше се, щом срещнеха поток или извор — тогава се привеждаше да наплиска нозете и главата си; понякога се смееше на звук или шепот, долетял откъм дърветата. А видеше ли калина, спираше за малко с протегнати ръце, пееше и се люшкаше в такт с песента.

Привечер той ги отведе в своя ентически дом — нищо особено, просто обрасъл с мъх камък, положен сред тревата в подножието на зелен рид. Наоколо в кръг растяха калини и имаше вода (както във всеки ентически дом) — от стръмния склон бликаше извор. Тримата си побъбриха, докато над гората падаше мрак. Наблизо все тъй звучаха гласовете на Ентосбора; ала сега те изглеждаха по-дълбоки и не тъй спокойни, сегиз-тогиз нечий мощен глас се надигаше с висока, устремна мелодия и останалите замираха. Но Брегалад, застанал край хобитите, говореше на собствения им език кротко, почти шепнешком; и те узнаха, че той е от рода на Твърдокор и че родният му край е бил опустошен. Това им се стори напълно достатъчно обяснение за неговата „прибързаност“, поне що се отнася до орките.

— В моя дом имаше калини — с мека печал изрече Брегалад, — калини, пуснали корени, когато бях още малко ентче — преди много, много години, в тих и спокоен свят. Ентите бяха посадили най-старите от тях, защото искаха да зарадват ентругите; ала те ги поглеждаха с усмивка и отвръщаха, че знаят къде цветът е по-бял и плодът по-богат. И все пак от цялата тази порода, рода на Розата, няма за мен по-прекрасни дървета. Те растяха и растяха, докато сенките им се превърнаха в зелени дворци, а червените гроздове наесен бяха прекрасен и чуден товар. Птичи ята се сбираха там. Аз обичам пернатите, дори когато бъбрят безспир; а и калините не жалеха изобилието си. Но птиците станаха враждебни и алчни, те късаха вейките и събаряха плода, без да го кълват. После дойдоха орки с брадви и отсякоха моите дървета. Дотичах, зовах ги с дългите им имена, ала те не потрепваха, не чуваха и не отвръщаха — лежаха мъртви.

Хобитите заспаха, унесени в тихата песен на Брегалад, която сякаш оплакваше на различни езици гибелта на любимите му дървета.

С него прекараха и следващия ден, но не се отдалечаваха много от дома му. Най-често седяха мълчаливо на завет под рида, защото вятърът бе застудял, а облаците се събираха и тъмнееха; слънцето почти не се показваше, а в далечината все тъй се надигаха и затихваха гласовете на Ентосбора — ту гръмки и мощни, ту ниски и печални, ту бързи, ту бавни и тържествени като панихида. Настъпи втора нощ, а ентите продължаваха съвещанието под устремно летящи облаци и колебливо трепкащи звезди.

Дойде зората на третия ден — навъсен и ветровит. По изгрев-слънце гласовете на ентите се извисиха в мощна гълчава и отново замряха. Утрото напредна, вятърът затихна и въздухът натежа от очакване. Хобитите забелязаха, че сега Брегалад слуша напрегнато, макар че за тях звукът, долитащ от Сбора до укритието на ентическия дом, бе едва доловим.

Отмина пладне и слънцето, клонящо на запад към планините, провря дълги жълти лъчи през пролуките на облаците. Внезапно хобитите усетиха, че всичко тъне в покой; цялата гора се вслушваше мълчаливо. Какво значеше това? Брегалад стоеше изпънат и напрегнат и се оглеждаше на север към Диводол.

И сетне с грохот долетя кънтящ и мощен рев: Ра-хуум-рах! Дърветата се люшкаха и превиваха като ударени от вихър. Отново настъпи тишина и после се разнесе маршова мелодия като от тържествени барабани, а над тътнещите удари мощно и високо запяха неудържими гласове.

Ентите идеха — все по-близко и все по-мощно се издигаха гласовете им.

Брегалад взе хобитите на ръце и с широки крачки напусна дома си.

След малко видяха как наближава маршовата колона: с огромни крачки ентите прииждаха по надолнището. Начело беше Дървобрад, подир него, двама по двама, стъпваха в крак петдесетина последователи и отмерваха такта, удряйки с юмруци по дънерите си. От по-близко се виждаха и пламналите в очите им искри.

— Хуум, хом! Ето че идем с гръм, ето че идем най-сетне! — подвикна Дървобрад, щом забеляза Брегалад и хобитите. — Елате със Сбора! Потегляме. Потегляме към Исенгард!

— Към Исенгард! — изреваха ентите в един глас.

— Към Исенгард!

Тъй пееха те и маршируваха на юг.

Брегалад с блеснали очи застана начело на колоната до Дървобрад. Старият ент отново пое хобитите, положи ги на рамо и те с тупкащи сърца, с вирнати глави гордо се понесоха пред пеещия отряд. Макар че бяха очаквали в края на краищата нещо да се случи, настъпилата у ентите промяна ги изуми. Сега тя изглеждаше внезапна като връхлитане на порой, който дълго е бил удържан от бент.

— Общо взето, ентите бързичко взеха решение, нали? — осмели се да подхвърли Пипин след време, когато песента бе прекъснала за малко и се чуваше само тътенът на ръце и нозе.

— Бързичко? — повтори Дървобрад. — Хуум! Да, тъй си е. По-бързо, отколкото очаквах. Право да си кажа, от много векове насам не съм ги виждал тъй ядосани. Ние, ентите, не обичаме да ни ядосват; и никога не се ядосваме, додето не стане ясно, че е настъпила велика заплаха за нашите дървета и за живота ни. В тая гора подобно нещо не се е случвало от времето на войните между Саурон и Морските хора. Не друго ни разгневи толкоз, а черното дело на орките, безсмислената сеч — рарум, — лишена дори от фалшивия претекст, че трябва да подклаждат огньовете; пък и вероломството на съседа, който бе длъжен да ни помага. Вълшебниците би трябвало да знаят тия неща — и те наистина ги знаят. Нито в ентическия, нито в елфическия или човешкия език се намира достатъчно зло проклятие за подобна измяна. Долу Саруман!

— Наистина ли ще срутите Исенгард? — запита Мери.

— Хо, хм, ами знаете ли, може и да го сторим! Сигурно не ви е известно колко сме силни. Чували сте за троловете може би? Страшна мощ имат те. Но троловете са само имитация, грозно подобие на ентите, създадено от Врага сред Великия мрак, както и орките са копие на елфите. Ние сме по-силни от троловете, изсечени сме от костите на самата земя. Можем да цепим скалите, както го правят дървесните корени, само че по-бързо, много по-бързо, стига да се разбуни духът ни! Ако не ни посекат, ако не ни порази огън или магия, можем да превърнем Исенгард в куп отломки, да стрием стените му на прах.

— Но Саруман ще опита да ви спре, нали?

— Хм, е, да, така си е. Не съм забравил това. Даже доста си мислих тъкмо по тоя въпрос. Но, виждате ли, мнозина енти са по-млади от мен, и то с не едно дървесно поколение. Сега са ядосани и мислят само за едно — да срутят Исенгард. Но не след дълго пак ще се позамислят; ще поохладнеят, като дойде време за вечерното питие. Ех, как ще ожаднеем! А сега нека си маршируват и пеят! Много път ни чака, ще има време за размисъл. И това не е малко, че започнахме.

Още дълго Дървобрад марширува и пя с останалите. Но след време гласът му спадна до шепот и накрая затихна. Пипин забеляза, че старото му чело е възлесто и сбръчкано. Най-после той вдигна глава и Пипин зърна в очите му печален взор, печален, ала не и нещастен. В тях грееше светлина, сякаш зеленият пламък бе потънал още по-дълбоко в мрачните кладенци на мислите му.

— Разбира се, много е вероятно, приятели — бавно изрече той, — много е вероятно да вървим към своята гибел — последния щурм на последните енти. Но ако си стоим у дома със скръстени ръце, все едно, гибелта ще ни открие рано или късно. Тази мисъл зрееше в сърцата ни; и затова маршируваме сега. Не беше бързо решението. Сега поне сетният марш на ентите може да е достоен за песен. Ай — въздъхна той, — може пък и да помогнем на другите народи, преди да си отидем. И все пак как бих искал да видя, че се сбъдват песните за ентругите. Сърцето ми копнее пак да видя Фимбретил. Но тъй е, приятели, песните са като дърветата — раждат плод само когато им дойде времето; а понякога изсъхват преждевременно.

Ентите продължаваха напред с широка крачка. Бяха се спуснали в дълга низина, водеща на юг; сега взеха да се изкачват нагоре и все нагоре, към високия западен хребет. Горите останаха назад и те преминаха сред сгушени тук-там групи брезички, сетне излязоха на голите склонове, където нарядко растяха източени борове. Отпред слънцето потъна зад мрачните гърбове на хълмовете. Спусна се мъжделив здрач.

Пипин погледна назад. Ентите като че се бяха умножили… или какво ставаше? Там, където в сумрака трябваше да се простират отминатите голи склонове, сякаш зърна скупчени дървета. Но те се движеха! Възможно ли бе всички дървета на Ветроклин да се разбудят, гората да се надигне и да тръгне през хълмовете на бой? Той разтърка очи и се запита дали дрямката и здрачът не са го заблудили; ала огромните сиви силуети неуморно напредваха. Надигна се шум, сякаш вятърът стенеше в безбройни клони. Ентите вече наближаваха хребета и песните бяха престанали. Падна нощ и настъпи мълчание — не се чуваше нищо освен лекия трепет на земята под нозете на ентите и едва доловим шепот, като че шушнеха безчет есенни листа. Най-сетне те застанаха на билото и се взряха надолу към мрачна бездна — огромен пролом в края на планините: Нан Курунир, долината на Саруман.

— Нощ тегне над Исенгард — каза Дървобрад.

Глава 5Белият конник

— Измръзнах до кости — каза Гимли, пляскайки с ръце и тропайки с крака.

Денят най-сетне бе настъпил. Призори тримата другари бяха закусили с оскъдните си запаси; сега се готвеха в просветляващото утро отново да потърсят по земята следи от хобитите.

— И не забравяйте за оня старец! — добави Гимли. — Бих бил по-щастлив, ако можех да зърна отпечатък от ботуш.

— Че с какво ще те зарадва това? — запита Леголас.

— С това, че щом нозете му оставят следи, старецът може и да не е нещо повече от онова, което видяхме — отвърна джуджето.

— Може би — каза елфът, — но тежките ботуши може да не са оставили следа — тревата е висока и жилава.

— За един Скиталец това не е пречка — възрази Гимли. — На Арагорн му стига и едно приведено стръкче, за да разчете дирята. Но не вярвам да намери следи. Зловещия призрак на Саруман — него видяхме снощи. Дори сред утринните лъчи съм сигурен в това. Може и сега очите му да ни дебнат от Ветроклин.

— Нищо чудно — рече Арагорн. — Ала не съм сигурен. Мисля си за конете. Ти, Гимли, каза снощи, че са били подплашени. Но аз не мисля така. Чу ли ги, Леголас? Звучеше ли това като цвилене в ужас?

— Не — каза Леголас. — Чух ги ясно. Ако не бе мракът и собственият ни страх, бих предположил, че беснеят от ненадейна радост. Речта им бе като на коне, срещнали отдавна изчезнал другар.

— Тъй си помислих и аз — кимна Арагорн, — но не мога да разгадая гатанката, докато не се завърнат. Хайде! Зората бързо просветлява. Първо да огледаме, а после ще мислим! Ще почнем оттук, край нашия бивак, внимателно ще претърсим всичко наоколо и ще продължим нагоре към гората. Каквото и да мислим за снощния посетител, задачата ни е да открием хобитите. Ако случайно са избягали, трябва да са се скрили сред дърветата, иначе щяха да ги видят. Не намерим ли нищо от тук до горските покрайнини, тогава ще претърсим за сетен път бойното поле и пепелта. Но там надеждата е слаба — Роханските конници са си свършили работата твърде добре.

Тримата другари дълго пълзяха и опипваха земята. Дървото скръбно надвисваше над тях, вяло отпуснатите сухи листа потракваха сред мразовития източен вятър. Арагорн бавно се отдалечи. Стигна до пепелта от стражевия огън край реката, после продължи да дири назад, към могилката, където бе станало сражението. Внезапно се приведе ниско и едва не зарови лице в тревата. Сетне повика другите. Те дотичаха мигом.

— Най-после тук откриваме нещо ново! — каза Арагорн и вдигна пред очите им смачкан лист — широк и бледозлатист, но сега повехнал и потъмнял. — Малорнов лист от Лориен и по него има трошици, има ги и в тревата. И вижте! Наблизо се търкалят прерязани въжета!

— А ето и ножа, който ги е прерязал! — добави Гимли.

Той се приведе и измъкна късо, назъбено острие от туфата, където го бяха вдълбали нечии тежки нозе. Отчупената дръжка лежеше наблизо.

— Оркско оръжие — каза Гимли, държейки предпазливо острието, и огледа с отвращение гравираната дръжка — тя бе оформена като грозна глава с кривогледи очи и злобно ухилена уста.

— Е, от всички загадки, които открихме, тая е най-странната! — провикна се Леголас. — Вързан пленник да избяга и от орките, и от обкръжаващите конници. После да спре на открито и да пререже въжетата с оркски кинжал. Но как и защо? Ако краката му са били вързани, то как е вървял! А ако са били вързани ръцете му, как е рязал с ножа! И ако не са били вързани нито ръцете, нито краката му, защо изобщо е срязал въжетата? После, доволен от сръчността си, сяда и спокойно си хапва питка! Това поне стига за доказателство, че е бил хобит, даже и да го нямаше малорновия лист. След това, предполагам, е превърнал ръцете си в криле и с чуруликане е хвръкнал към дърветата. Лесно ще го намерим — трябва само и ние да се снабдим с криле!

— Не ще и дума, тук е имало магия — каза Гимли. — Какво правеше онзи старец? Ти, Арагорн, какво ще речеш за тълкуването на Леголас? Можеш ли да добавиш нещо?

— Може и да успея — усмихна се Арагорн. — Наблизо има и други белези, които не забелязахте. Съгласен съм, че пленникът е бил хобит и че трябва да е освободил ръцете или краката си, преди да попадне тук. Ръцете, бих казал, защото така гатанката става по-проста, а и защото, както разчитам белезите, бил е донесен дотук от орк. Кръв се е проляла на няколко крачки от това място, оркска кръв. Наоколо има дълбоки отпечатъци от копита и следи от влачене на нещо тежко. Конниците са съсекли орка, а по-късно са отмъкнали трупа до огъня. Но хобита не са забелязали: той не е стоял „на открито“, нали е било тъмно, а и го е прикривал елфическият плащ. Бил е изтощен и гладен, значи няма нищо чудно, че щом е прерязал въжетата с ножа на загиналия враг, е похапнал и си е отпочинал, преди да пропълзи по-надалеч. Избягал е без раница, без багаж, но поне едно ме утешава — че той е имал в джоба си малко лембас; навярно и това е типично за хобит. Казвам той, макар да се надявам и предполагам, че Мери и Пипин са били тук заедно. Нищо обаче не го доказва със сигурност.

— А как си е развързал ръцете някой от нашите приятели, какво предполагаш? — запита Гимли.

— Не знам как се е случило — отговори Арагорн. — Нито пък знам защо ги е отнасял оркът. Сигурно не за да им помогне в бягството. Не, сега ми се струва, че започвам да разбирам онова, което ме озадачаваше от самото начало: защо след гибелта на Боромир орките се задоволиха с Мери и Пипин? Те не търсиха останалите, не нападнаха бивака ни; вместо това побягнаха стремглаво към Исенгард. Дали не са предполагали, че са пленили Носителя на Пръстена и верния му другар? Не ми се вярва. Техните господари не биха се осмелили да дадат на орки толкова ясни заповеди, макар и да са знаели много; не биха им разказали открито за Пръстена — орките са неверни слуги. Но мисля, че им е било наредено на всяка цена да заловят хобитите — живи. Преди битката е бил направен опит за бягство с безценните пленници. Предателство навярно, какво друго да се очаква от подобни твари; сигурно някой едър и самонадеян орк е опитал да измъкне плячката за свои цели. Такава е моята версия. Възможни са и други. Но на едно можем да разчитаме при всички случаи: поне един от нашите приятели е избягал. Наш дълг е да го открием и да му помогнем, преди да се завърнем в Рохан. Нека не се плашим от Ветроклин, щом неволята го е тласнала към тия мрачни места.

— Не знам какво ме плаши повече — Ветроклин или мисълта за дългия път, който ще трябва да изминем пеш през Рохан — обади се Гимли.

— Тогава да вървим към гората — каза Арагорн.

Не след дълго Арагорн откри свежи дири. Близо до брега на Ентомил се натъкна на стъпки — хобитови стъпки, ала твърде неясни, за да подскажат нещо повече. После отново намери отпечатъци край дънера на едно голямо дърво досами края на гората. Сухата твърда почва не разкриваше много.

— Поне един хобит е постоял тук и се е огледал; после се е отправил към гората — каза Арагорн.

— Значи и ние трябва да влезем навътре — рече Гимли. — Но не ми харесва видът на тоя Ветроклин, пък и ни предупредиха да се пазим. Бих предпочел гонитбата да ни отведе където и да било, само не натам.

— Каквото и да разправят приказките, не усещам от гората да долита зло — каза Леголас. Той бе застанал под горския покров приведен напред, сякаш се вслушваше и се взираше с широко разтворени очи към сенките. — Не, не е зло; или ако има зло, то е надалече. Долавям само слаби отгласи от мрачни места, където сърцата на дърветата са почернели. Няма злоба наблизо; но има бдителност и гняв.

— Е, срещу мен няма за какво да се гневят — каза Гимли. — Никому не съм сторил зло.

— И добре, че е тъй — отвърна Леголас. — Но, така или иначе, гората много е страдала. Нещо става вътре или скоро ще се случи. Не усещате ли напрежението? Дъхът ми спира от него.

— Усещам, че въздухът е застоял — каза джуджето. — Тая гора е малко по-светла от Мраколес, но е занемарена и плесенясала.

— Стара е, много стара — каза елфът. — Тъй стара, че ми възвръща младостта по-силно дори от пътешествието с деца като вас. Стара и пропита от спомени. Тук бих могъл да намеря щастие, ако бях дошъл в мирни дни.

— Сигурно, няма да споря — изсумтя Гимли. — Във всеки случай ти си горски елф, макар че елфите изобщо са странен народ. Но малко ми поолекна на сърцето. Където отидеш, ще дойда и аз. Само дръж лъка си готов за стрелба, а аз ще поразхлабя секирата на пояса си. Не за дърветата — бързо добави той, вдигайки очи към дървото, под което бяха застанали. — Не искам ненадейно да срещна онзи старец, без да съм си приготвил тема за разговор, това е. Хайде да вървим!

И тримата ловци потънаха в горите на Ветроклин. Леголас и Гимли оставиха на Арагорн да издирва следите. Дори и неговият поглед не откриваше много. Горската почва беше суха и покрита с дебел слой листа; но предполагайки, че бегълците ще се придържат към водата, той често се завръщаше към речния бряг. Така се натъкна на мястото, където Мери и Пипин бяха спрели да се напият и да изплакнат нозете си. Тук всички видяха ясно стъпките на двама хобити, единият малко по-дребен от другия.

— Добра вест — каза Арагорн. — Ала следите са отпреди два дни. И изглежда, че тук хобитите са се откъснали от речния бряг.

— Какво да правим тогава? — запита Гимли. — Не можем да ги гоним из дебрите на Ветроклин. Пристигнахме без никакви запаси. Ако не ги открием скоро, не виждам каква помощ ще им окажем, освен да седнем край тях и дружно да умрем от глад.

— И трябва да го сторим, ако наистина само това ни остава — каза Арагорн. — Да вървим.

Най-сетне те стигнаха до отвесния край на Дървобрадовия хълм и вдигнаха очи към скалната стена с грубите стъпала, водещи към високата площадка. Слънчеви проблясъци пронизваха забързаните облаци и сега гората не изглеждаше тъй сива и нерадостна.

— Да се качим и да поогледаме наоколо! — каза Леголас. — Все още се задъхвам. С удоволствие бих подишал малко чист въздух.

Пътниците се изкатериха нагоре. Арагорн дойде последен, с бавна крачка — той внимателно проучваше стъпалата и издатините.

— Почти съм уверен, че хобитите са се изкачили дотук — каза той. — Но има и други следи, много странни следи, които не разбирам. Питам се дали от този ръб ще зърнем нещо, което да ни подскаже пътя занапред.

Той се изправи и огледа наоколо, ала не видя нищо съществено. Площадката беше обърната на юг и изток; но само към изток гледката бе открита. Натам дървесните корони се спускаха редица подир редица към равнината, откъдето бяха дошли.

— Голяма обиколка направихме — каза Леголас. — Всички заедно можехме безопасно да стигнем дотук, ако бяхме напуснали Великата река на втория или третия ден, за да поемем на запад. Малцина са способни да предскажат накъде ще ги отведе пътят им, додето не стигнат неговия край.

— Но нали не искахме да идваме във Ветроклин — обади се Гимли.

— Ала ето че сме тук… и с двата крака в капана — каза Леголас. — Гледай!

— Какво да гледам? — запита Гимли.

— Там, сред дърветата.

— Къде? Нямам елфически очи.

— Шшш! По-тихо! Виж! — прошепна Леголас и посочи с ръка. — Долу в гората, точно където минахме преди малко. Той е. Не го ли виждаш как минава от дърво до дърво?

— Виждам, виждам сега! — изсъска Гимли. — Гледай, Арагорн! Не ти ли казвах? Ето го стареца. Цял омотан в мръсни сиви дрипи — затова не го забелязах отначало.

Арагорн се вгледа и съзря бавно крачещ прегърбен силует. Той не бе далече. Приличаше на стар просяк, който крачи морно и се подпира на чепата тояга. Клюмналата му глава не поглеждаше към тях. По други места навярно биха го посрещнали с любезни слова; но сега стояха мълчаливо и усещаха как ги изпълва странно очакване — задаваше се нещо, изпълнено със скрита мощ… или заплаха.

Гимли дълго гледа с широко разтворени очи как силуетът наближава крачка по крачка. Изведнъж не издържа и избухна:

— Лъкът ти, Леголас! Опъни го! Приготви се! Това е Саруман. Не го оставяй да заговори или да ни урочаса! Стреляй пръв!

Леголас хвана лъка и го натегна бавно, сякаш се бореше с нечия чужда воля. С хлабави пръсти измъкна стрела, но не я намести на тетивата. Арагорн стоеше безмълвно, напрегнат и съсредоточен.

— Какво чакаш? Какво ти става? — изрече Гимли със съскащ шепот.

— Леголас е прав — отвърна спокойно Арагорн. — Не можем да застреляме непознат старец така, изневиделица и без предизвикателство, колкото и да ни мъчат страхове и съмнения. Гледай и чакай!

В този миг старецът ускори крачка и с изненадваща бързина достигна подножието на скалната стена. После внезапно надигна поглед, докато тримата стояха неподвижно и се взираха надолу. Из въздуха тегнеше мълчание.

Не можеха да видят лицето му — той бе придърпал качулката надолу, а върху нея бе надянал широкопола шапка, тъй че сянката поглъщаше всичките му черти освен крайчеца на носа и сивата брада. И все пак Арагорн имаше чувството, че съзира проблясъка на зорки и ясни очи под надвиснали тежки вежди.

Най-после старецът наруши мълчанието.

— Добра среща, приятели — изрече той с кротък глас. — Бих искал да си поговорим. Ще слезете ли, или аз да се кача?

И без да чака отговор, той взе да се катери.

— Сега! — викна Гимли. — Спри го, Леголас!

— Не казах ли, че искам да си поговорим? — запита старецът. — Махни тоя лък, уважаеми елфе!

Лък и стрела се отрониха от дланите на Леголас и ръцете му безволно увиснаха.

— А ти, уважаемо джудже, ако обичаш, дръпни ръка от дръжката на секирата, докато се добера нагоре! Тя не ще ти потрябва за разговора.

Гимли трепна и застана като камък, само очите му следяха как старецът подскача като планински козел по грубите стъпала. Умората сякаш го бе напуснала. Нещо проблесна, когато той стъпи на площадката, но видението бе прекалено кратко, за да бъдат уверени — мимолетно се бе мярнала белота, сякаш за миг се бе разкрила някаква дреха, обвита в сивите парцали. В тишината се раздаде съскане — Гимли си поемаше дъх.

— Добра среща, казвам пак! — изрече старецът, приближавайки към тях. Когато вече ги деляха само няколко крачки, той спря, подпря се на жезъла и протегнал глава напред, ги огледа изпод качулката. — И какво ли дирите по тоя край? Елф, човек и джудже, всички облечени в елфическа носия. Не ще и дума, тука има някаква история, която си струва да се чуе. Насам рядко виждаме такива чудесии.

— Говориш като човек, който добре познава Ветроклин — рече Арагорн. — Така ли е?

— Не чак толкова добре — отвърна старецът, — тая гора трябва да се опознава с векове. Но сегиз-тогиз идвам насам.

— Можем ли да узнаем името ти, а после да чуем какво имаш да ни кажеш? — запита Арагорн. — Утрото отминавала ни чака неотложна задача.

— Колкото до това, каквото имах да кажа, вече го чухте: какво дирите и какво можете да разправите за себе си? А пък името ми!…

Вместо да продължи, той избухна в дълъг, тихичък смях. При този звук по тялото на Арагорн пробяга тръпка, странен хладен трепет: и все пак не усещаше страх или ужас — това бе по-скоро като внезапната целувка на мразовит въздух, като плясъка на хладен дъжд, разбуждащ заспалия от неспокойна дрямка.

— Името ми! — повтори старецът. — Не се ли досещате вече? Мисля, че сте го чували и преди. Да, чували сте го. Но хайде сега, какво ще ми разправите?

Тримата другари стояха безмълвно.

— Някой друг на мое място би се усъмнил дали задачата ви е почтена, щом я криете — каза старецът. — За щастие аз знам нещичко. Ако не греша, търсите следите на двама млади хобити. Да, хобити. Не ме зяпайте, като че никога не сте чували това странно име. Чували сте го, и аз също. Е, оня ден те се изкатериха дотук и имаха нечакана среща. Олекна ли ви сега? Сигурно ще искате и да узнаете къде са ги отвели? Добре, добре, може и да ви кажа туй-онуй. Но защо стоим? Вашата задача, виждате ли, вече не е толкова срочна, колкото си мислите. Дайте да седнем и да се настаним удобно.

Старецът им обърна гръб и се отдалечи към купчина нападали камъни и скали в подножието на канарата. И тутакси магията сякаш изчезна, тримата се отпуснаха и се раздвижиха. Ръката на Гимли мигом падна върху дръжката на секирата. Арагорн изтегли меча си. Леголас грабна лъка.

Без да им обръща внимание, старецът се наведе и седна на един широк, нисък камък. Сивият плащ се отметна и сега нямаше съмнение — отдолу той бе облечен в бяло.

— Саруман! — викна Гимли и с топор в ръка се хвърли към него. — Говори! Казвай къде си скрил приятелите ни! Какво си им сторил? Говори или така ще ти цепна шапката, че и вълшебник трудно ще я закърпи!

Старецът бе по-бърз. Той скочи на крака и се метна върху една грамадна скала. Изправи се там и изведнъж израсна, надвисна отгоре им. Плащът и сивите парцали отхвръкнаха настрани. Белите му одежди засияха. Той вдигна жезъла, секирата излетя от ръката на Гимли и със звън падна на скалата. Внезапен огън запламтя по меча в неподвижната десница на Арагорн. Леголас изкрещя и отпрати стрелата право нагоре — тя изчезна в огнено сияние.

— Митрандир! — извика елфът. — Митрандир!

— Добра среща за трети път, Леголас! — каза старецът.

Тримата се втренчиха в него. Косата му беше бяла като сняг под слънцето; сияйно бяла бе дрехата му; очите под гъстите вежди бяха пронизващо ясни като слънчеви лъчи; власт се криеше в десницата му. Разкъсвани от изумление, радост и страх, тримата стояха и не намираха думи.

Най-после Арагорн пристъпи от крак на крак.

— Гандалф! — изрече той. — Не сме се и надявали, но ето че в тежък час отново се завръщаш! Какво ли бе замъглило погледа ми? Гандалф!

Гимли не каза нищо, само падна на колене и закри очи.

— Гандалф — повтори старецът, като че диреше в старите спомени отдавна неизричана дума. — Да, това бе името. Аз бях Гандалф.

Той слезе от скалата, вдигна сивия плащ и се омота в него — засиялото слънце сякаш отново потъна в облак.

— Да, можете постарому да ме наричате Гандалф — промълви той с познатия глас на техния стар приятел и водач. — Стани, добри ми Гимли! Не те упреквам, пък и нищо не си ми сторил. Всъщност, приятели, нито едно от оръжията ви не може да ми причини зло. Радвайте се! Отново се срещаме. И то когато отливът започва. Велика буря се задава, но отливът започна.

Той положи ръка върху главата на Гимли, джуджето вдигна очи и изведнъж се разсмя.

— Гандалф! Но ти си в бяло от глава до пети!

— Да, сега съм бял — кимна Гандалф. — И всъщност не ще е грешка да се каже, че наистина съм Саруман — Саруман такъв, какъвто би трябвало да бъде. Но хайде сега, разкажете ми за себе си! Откакто се разделихме, минах през огън и водни бездни. Забравих много от онова, що мислех, че зная, и в замяна узнах много, що бях забравил. Виждам безброй далечни неща, но често не съзирам най-близките. Разкажете ми за себе си!

— Какво искаш да узнаеш? — запита Арагорн. — Дълъг ще е разказът за всичко, що се случи подир раздялата ни на Моста. Няма ли първо да споделиш вестите за хобитите? Намери ли ги и в безопасност ли са сега?

— Не, не съм ги намерил — каза Гандалф. — Мрак покриваше долините на Емин Муил и аз не знаех, че са пленени, додето не ми го каза орелът.

— Орелът! — възкликна Леголас. — Виждах един орел да се рее високо и надалече — за сетен път го съзрях преди три дни над Емин Муил.

— Да — каза Гандалф, — това бе Гуаихир, Господаря на вятъра, който ме спаси от Ортанк. Изпратих го напред да бди над реката и да събира вести. Остър е взорът му, ала не може да види скритото зад дърво и хълм. Нещичко откри той, нещичко разбрах сам. Пръстенът е отминал надалеч и вече нямаме сили да му помогнем — нито аз, нито който и да било от дружината, що потегли от Ломидол. Безумно близо се разкри на Врага, ала успя да избяга. И аз имах пръст в това: от едно възвишение се преборих с Черната кула и Сянката отмина. После бях изтощен, много изтощен и дълго бродих из мрачни видения.

— Значи знаеш за Фродо! — рече Гимли. — Как са нещата към него?

— Не мога да кажа. Той се изскубна от страшна заплаха, но още много опасности го дебнат. Реши да отиде в Мордор сам и потегли на път — само това знам.

— Не е сам — възрази Леголас. — Мислим, че и Самознай е тръгнал с него.

— Тъй ли! — рече Гандалф, очите му проблеснаха и усмивка огря лицето му. — Тъй ли било? За пръв път го чувам, но не се изненадвам. Добре! Много добре! Олекна ми на душата. Трябва да ми разкажете по-подробно. Сега седнете край мен и разправяйте за пътешествието си.

Тримата другари насядаха на земята край нозете му и Арагорн подхвана разказа. Гандалф дълго слуша мълчаливо, без да задава въпроси. Бе отпуснал ръце на коленете си, очите му бяха притворени. Най-после, когато Арагорн спомена за смъртта на Боромир и сетния му път по Великата река, старецът въздъхна.

— Не доизказваш всичко, за което знаеш или се досещаш, приятелю Арагорн — кротко изрече той. — Бедният Боромир! Не можех да видя какво му се е случило. Тежко изпитание за мъж като него — воин и владетел. Галадриел ми каза, че го дебне заплаха. Но той се е изтръгнал в последния миг. Радвам се. Ненапразно тръгнаха с нас младите хобити, стига и това, що сториха за Боромир. Но ролята им не свършва дотук. Съдбата ги доведе до Ветроклин и идването им бе като търкулване на дребни камъчета, с които започва планинска лавина. Дори сега, докато си говорим тук, чувам първия тътен. Тежко на Саруман, ако бентът се отприщи и го завари далеч от дома!

— В едно не си се променил, скъпи приятелю — каза Арагорн, — вечно говориш със загадки.

— Какво? Със загадки ли? — сепна се Гандалф. — Не! Говорех си сам. Стар навик да разговарям с най-мъдрия, който ми е подръка; уморяват ме дългите обяснения, нужни за по-младите.

Той се разсмя, но сега смехът бе топъл и дружески като слънчев светлик.

— Вече не съм млад, дори по летоброенето на Древните родове — възрази Арагорн. — Няма ли да ми откриеш по-ясно мисълта си?

— Какво да кажа аз тогава? — рече Гандалф и умислено помълча. — Ето как виждам нещата за момента, щом държиш да узнаеш мислите ми колкото се може по-ясно. Врагът, разбира се, отдавна знае, че Пръстенът е на път и че го носи хобит. Знае в каква численост потегли нашият Отряд от Ломидол и какъв е всеки от нас. Но той все още не проумява целта ни. Предполага, че всички заедно отиваме към Минас Тирит; точно това би сторил той на наше място. И според черната му мъдрост това би нанесло тежък удар по неговата мощ. Наистина велик страх го е обзел, като не знае кой ли исполин ще се яви изведнъж с Пръстена на ръката и ще го призове на бой, за да го низвергне и да заеме мястото му. И мисъл не минава през ума му, че бихме желали да го низвергнем и вече никой да не заеме трона му. И в най-черните сънища не го спохожда представата, че ще опитаме да унищожим самия Пръстен. Тъкмо тук несъмнено ще видите нашия шанс, нашата надежда. Мислейки само за война, той започна сражението, защото вярваше, че няма време за губене; ако първият удар е достатъчно мощен, може да няма нужда от втори. И той раздвижва преждевременно силите, които отдавна сбираше. Обезумял мъдрец. Ако бе впрегнал цялата си мощ да пази Мордор тъй, че никой да не може да влезе, ако бе вложил цялото си лукавство в издирването на Пръстена, тогава надеждата ни наистина щеше да посърне — нито Пръстен, нито носител щяха да му се изплъзват за дълго. Но сега окото му е забравило своя дом и се взира навън; а най-жадно гледа той към Минас Тирит. Скоро силата му ще връхлети като буря над крепостта. Защото той вече знае, че слугите, изпратени да погубят Отряда, отново са се провалили. Не са открили Пръстена. Не са довели и хобити за заложници. Само това да бяха сторили, за нас ударът можеше да е тежък, дори пагубен. Но нека не помрачаваме сърцата си с мисълта как Черната кула би ги съдила за тяхната доброта и вярност. Врагът се провали… поне засега. Благодарение на Саруман.

— Значи Саруман не е предател? — запита Гимли.

— О, предател е — отвърна Гандалф. — Двоен. И не е ли чудно? Нито едно от последните ни изпитания не изглеждаше тъй скръбно като измяната на Исенгард. Дори само като владетел и пълководец Саруман бе станал твърде силен. Той заплашва народа на Рохан и осуетява помощта му за Минас Тирит, докато главният удар наближава от Изтока. Ала предателското оръжие винаги е опасно за десницата, що го държи. На Саруман също му бе хрумнало да си присвои Пръстена или поне да хване един-двама хобити за злокобните си цели. Тъй че с общи усилия двамата ни врагове успяха само в едно — удивително бързо и точно навреме да доставят Мери и Пипин във Ветроклин, където иначе и кракът им нямаше да стъпи! И още — взаимно се изпълниха с нови съмнения, които разстройват плановете им. Благодарение на Роханските конници Мордор не ще чуе вест за битката; ала Мрачният владетел знае, че двама хобити са били заловени край Емин Муил и поведени към Исенгард против волята на собствените му слуги. Сега ще трябва да се бои както от Минас Тирит, така и от Исенгард. Ако повали Минас Тирит, тепърва ще си има работа със Саруман.

— Жалко, че по средата са нашите приятели — обади се Гимли. — Ако нищо не делеше Исенгард и Мордор, те щяха да се бият, а ние — да гледаме и да чакаме.

— Победителят би излязъл по-могъщ от когато и да било и освободен от товара на съмненията — каза Гандалф. — Но Исенгард не може да се сражава с Мордор, освен ако Саруман пръв не се добере до Пръстена. Това вече никога не ще му се удаде. Той още не знае каква заплаха го дебне. И още много неща не знае. Толкова жадуваше да се докопа до плячката, че не можа да изчака у дома си и избърза насам, за да срещне и проследи пратениците си. Но този път закъсня. Още преди да стигне до тия места, битката вече бе свършила и нищо не можеше да се промени. Той не се задържа тук. Надничам в мислите му и виждам съмнения. Горите не са му подвластни. Той вярва, че конниците са изклали и изгорили всичко живо на бойното поле; но не знае дали орките са водили пленници. Не знае и за спречкването между своите слуги и орките от Мордор; не знае за Крилатия пратеник.

— Крилатия пратеник! — провикна се Леголас. — Аз стрелях по него с лъка на Галадриел над Сарн Гебир и го повалих от висините. Той ни изпълваше с ужас. Що за ново страшилище е това?

— Такова, че стрелите са безсилни против него — отвърна Гандалф. — Ти си погубил само звяра, що го носи. Добро дело; но Конникът скоро е литнал наново. Защото той е Назгул, един от Деветте, яхнали сега крилати твари. Сянката на техния ужас скоро ще падне над последните армии на нашите приятели, закривайки слънцето. Но още не им е разрешено да пресичат Реката и Саруман не знае за новата форма, която са приели Духовете на Пръстена. Мисълта му лети все към Пръстена. Бил ли е на бойното поле? Намерен ли е? Ами ако Теоден, владетелят на Пределите, се добере до него и узнае за силата му? Само тази опасност вижда и сега бяга към Исенгард, за да удвои и утрои щурма си против Рохан. А през цялото време по-отблизо го дебне друга опасност, но унесен в трескави мисли, той не я вижда. Забравил е за Дървобрад.

— Пак си говориш сам — усмихна се Арагорн. — Не познавам тоя Дървобрад. А за Сарумановото двойно предателство донякъде се досещах; ала не виждам за какво е допринесло пристигането на двама хобити във Ветроклин, освен да ни тласне към дълга и безплодна гонитба.

— Чакай малко! — викна Гимли. — Друго искам да узная най-напред. Гандалф, тебе ли видяхме снощи, или Саруман?

— Със сигурност не съм бил аз — отговори Гандалф, — следователно трябва да предположа, че сте видели Саруман. Явно толкова си приличаме, че мога да извиня желанието ти да пробиеш в шапката ми непоправима дупка.

— Добре де! — рече Гимли. — Радвам се, че не си бил ти.

— Да, добро ми джудже — отново се разсмя Гандалф, — утеха е да знаеш, че поне в това не грешиш. Та не знам ли и аз тегобата на грешките! Но, разбира се, не съм и помислил да те осъждам за посрещането. Как бих могъл, след като толкова често съм съветвал другарите си да подозират даже собствените си ръце, щом имат работа с Врага. Жив да си ми, Гимли, сине на Глоин! Дано някой ден ни видиш един до друг и да разбереш разликата!

— Ами хобитите! — намеси се Леголас. — Дълъг път извървяхме да ги видим, а ти, изглежда, знаеш къде са. Кажи!

— При Дървобрад и ентите — каза Гандалф.

— Ентите! — възкликна Арагорн. — Значи верни са старите легенди за обитателите на горските дебри и великаните — пастири на дърветата? Има ли още енти на тоя свят? Мислех, че те са само спомен от древни времена, ако изобщо някога са били нещо друго освен роханска легенда.

— Роханска легенда ли? — провикна се Леголас. — О, не, всеки елф от Дивите земи е пял песни за древните Онодрими и вековната им скръб. Ала дори и за нас те са само спомен. Ако можех да срещна някой от тях да крачи до днес по света, тогава наистина пак бих се почувствал млад! Но Дървобрад… това е само другото име на Ветроклин, както го наричат в Общия език, а ти като че говореше за отделна личност. Кой е този Дървобрад?

— А! Сега питаш прекалено много — каза Гандалф. — Знам съвсем малко за неговата дълга, бавна история, ала и то е толкова много, че нямаме време за подобен разказ. Дървобрад е Ветроклин, пазач на гората; най-стар от ентите, най-старото живо същество, което още крачи под слънцето из Средната земя. И наистина се надявам да го видиш, Леголас. Мери и Пипин имаха късмет — срещнаха го тъкмо тук, където седим. Преди два дни той дойде насам и ги отнесе към своето жилище, далеч край корените на планините. Често му се случва да намине тук, особено когато духът му е неспокоен и смутен от слухове за външния свят. Преди четири дни го видях да крачи сред дърветата, мисля, че и той ме видя, защото се спря; но не го заговорих, бях дълбоко унесен в мисли и скован от умора подир борбата с окото на Мордор; той също не заговори и не изрече името ми.

— Може и той да те е помислил за Саруман — каза Гимли. — Но ти говориш за него като за приятел. Аз пък мислех, че Ветроклин е опасен.

— Опасен! — възкликна Гандалф. — Та не съм ли опасен и аз — по-опасен от всичко, що бихте срещнали, освен ако не попаднете живи пред трона на Мрачния владетел. И Арагорн е опасен, и Леголас. Опасности те обграждат, Гимли, сине на Глоин, защото и ти си опасен по свой начин. Гората на Ветроклин несъмнено е опасна… не на последно място за ония, които прибързват със секирата; а и самият Ветроклин е страховит, ала въпреки това е мъдър и любезен. Сега обаче чашата на бавния му тежък гняв прелива и изпълва цялата гора. Хобитите пристигнаха и вестите, които донесоха, бяха последната капка — тя скоро ще се превърне в потоп, но вълната е обърната срещу Саруман и секирите на Исенгард. Назрява нещо, което не се е случвало от Стари времена — ентите ще се събудят и ще открият, че са силни.

— Какво ще сторят? — замаяно запита Леголас.

— Не знам — рече Гандалф. — Мисля, че й те не знаят. Питам се…

Той замълча, привел замислено глава.

Тримата го гледаха. През бягащите облаци слънчев отблясък падна върху ръцете му, отпуснати на скута с дланите нагоре — сякаш светлина ги изпълни като вода в прозрачна чаша. Най-после той вдигна очи и се загледа право в слънцето.

— Утрото отминава — каза той. — Скоро ще трябва да вървим.

— Ще идем ли да намерим нашите приятели и да видим Дървобрад? — запита Арагорн.

— Не — отговори Гандалф. — Не натам е пътят ви. Словата ми бяха изпълнени с надежда. Ала само с надежда. А тя не е победа. Войната връхлетя върху нас и нашите приятели, война, в която само употребата на Пръстена би ни осигурила победата. С велика скръб и велик страх ме изпълва това — много ще трябва да унищожим и можем всичко да загубим. Аз съм Гандалф, Гандалф Белия, ала Черното все още е по-могъщо.

Той се изправи и засенчвайки очи, се загледа на изток, сякаш различаваше в далечината нещо невидимо за тях. После поклати глава и продължи с тих глас:

— Не, вече е недосегаем за нас. Поне от това да сме доволни. Пръстенът вече не може да ни изкушава. Ще трябва да преминем през тежки изпитания, на косъм от отчаянието, ала поне тая гибелна заплаха отмина. — Той се обърна. — Хайде, Арагорн, сине на Араторн! Не съжалявай за избора си в долината на Емин Муил и не мисли, че гонитбата е била напразна. Сред съмненията ти избра пътеката, която изглеждаше вярна — праведен бе изборът и заслужи награда. Така се срещнахме навреме, а иначе би станало късно. Но търсенето на другарите приключи. Дадената дума ще ви посочи накъде да потеглите сега. Трябва да стигнете до Едорас и да посетите Теоден в двореца му. Защото сте нужни. Сега Андурил трябва да разкрие блясъка си в битката, която тъй дълго чака. В Рохан нахлу война и още по-страшно зло: Теоден е болен.

— Значи вече никога не ще видим веселите млади хобити? — запита Леголас.

— Не казах такова нещо — рече Гандалф. — Кой знае? Имайте търпение. Идете където трябва и се надявайте! Към Едорас! И моят път е натам.

— Дълъг е този път за пешеходец, бил той млад или стар — каза Арагорн. — Боя се, че докато стигнем, битката отдавна ще е свършила.

— Ще видим, ще видим — каза Гандалф. — Идвате ли с мене?

— Да, ще потеглим заедно — каза Арагорн. — Но не се съмнявам, че можеш да стигнеш там преди мене, стига да поискаш.

Той се изправи и дълго гледа към Гандалф. Останалите мълчаливо се дивяха на тия двама, застанали един срещу друг. Сивият силует на човека, Арагорн, син на Араторн, бе висок и суров като камък, десницата му лежеше на дръжката на меча; сякаш могъщ крал бе пристъпил от морските мъгли към бреговете на простосмъртния народ. Пред него се извисяваше старият силует — бял, засиял, като че незнайна светлина пламтеше в него, прегърбен под товара на годините, ала изпълнен с недостъпна за кралете мощ.

— Не казвам ли истината, Гандалф — изрече най-сетне Арагорн, — че можеш да отидеш където пожелаеш по-бързо от мене? И това ще кажа още: ти си наш предводител и знаме. Мрачният владетел има Деветте. Но ние имаме Един, по-могъщ от тях — Белия конник. Той е минал през огън и бездни и те ще тръпнат пред него. Нека ни води — ние ще го следваме.

— Да, ще те следваме заедно — каза Леголас. — Но преди това би ми олекнало на сърцето, Гандалф, ако чуя какво ти се случи в Мория. Няма ли да ни разкажеш? Не можеш ли да се задържиш поне за да споделиш с приятелите си как се избави?

— Прекалено много се задържах вече — отвърна Гандалф. — Времето не чака. Но и цяла година да имах, пак нямаше да ви кажа всичко.

— Тогава разкажи каквото желаеш и каквото позволява времето! — обади се Гимли. — Хайде, Гандалф, кажи ни как се пребори с балрога!

— Не го споменавай! — каза Гандалф и сякаш за миг болезнен облак засенчи лицето му; той поседя мълчаливо и изглеждаше стар като смъртта. — Дълго падах аз — бавно изрече той най-сетне, като че мъчително се бореше със спомените. — Дълго падах и той падаше с мен. Неговият огън ме обвиваше. Изгарях. После рухнахме в дълбоки води и настана мрак. Студено бе там като прииждаща смърт — едва не замръзна сърцето ми.

— Дълбока е бездната под Дуриновия мост и никой не я е измерил — промълви Гимли.

— И все пак има дъно, далеч от светлина и хорски взор — каза Гандалф. — Там стигнах накрая, до последните каменни основи. А той все така бе до мен. Огънят му бе изгаснал, ала сега той се бе превърнал в слузеста твар, по-мощна от змия удушвач. Сражавахме се далеч от живата земя, в дълбините, где времето няма мяра. Все тъй ме притискаше той, все тъй го сечах аз, додето най-сетне не побягна из мрачни тунели. Те не са дело на Дуриновия народ, Гимли, сине на Глоин. Далече, далече под най-дълбоките галерии на джуджетата, безименни твари гризат света. Дори и Саурон не ги познава. По-стари от него са те. Аз бродих там, ала не ще помрача белия ден с разказа си. Сред онова отчаяние врагът бе единствената ми надежда и аз го гоних по петите. И тъй най-после той ме изведе към тайните проходи на Хазад-дум — прекалено добре ги познаваше. Издигахме се все нагоре и нагоре, додето не стигнахме Стълбата без край.

— Незнайна е тя от древни времена — каза Гимли. — Мнозина казваха, че никога не е била изграждана и съществува само в легендите, но други твърдят, че е била унищожена.

— Изградена е и никога не е била унищожавана — отвърна Гандалф. — От най-дълбоката тъмница до най-високия връх се катереше тя в непрестанна спирала, издигаше се на хиляди и хиляди стъпала, додето не излезе най-накрая в Дуриновата кула, изсечена от живата скала на Зиракзигил, непристъпния Среброзъб.

Там, върху Келебдил, имаше самотно прозорче сред снега, а пред него се разстилаше тясна площадка, шеметно зловеща над мъглите на света. Ослепително грееше слънцето там, ала долу всичко тънеше в облаци. Той изскочи навън и избухна в нови пламъци, щом го последвах. Нямаше кой да ни види, иначе навярно и след векове щяха да се пеят песни за Битката на Върха. (Гандалф изведнъж се разсмя.) Но какво ли биха казали в тия песни? Ония, що гледаха от далечните низини, мислеха, че буря е увенчала планината. Гръмотевици чуваха, мълнии, казваха те, блъскат Келебдил и строшени отскачат на дълги огнени езици. Какво още? Огромен облак от дим и пара се надигна край нас. Лед се сипеше като дъжд. Аз низвергнах врага си, той рухна от висините и разби планинския склон, където намери гибелта си. Сетне мракът ме обгърна, отлъчи ме от мислите, от времето и ме залута надалеч по друмища, за които не ще говоря.

Гол се завърнах — за кратко, додето изпълня дълга си. И гол лежах на планинския връх. Зад мен кулата бе стрита на прах, прозорецът бе изчезнал; ожарени и строшени камъни задръстваха срутената стълба. Бях сам, забравен, без път за спасение от коравия рог на света. Лежах там, отправил взор нагоре, а звездното колело се въртеше над мен и всеки ден бе дълъг като цял земен живот. До ушите ми неясно долитаха сбраните звуци на всички земи — покълване и смърт, песен и ридание, бавният вечен стон на претоварения камък. И тъй накрая отново ме намери Гуаихир, Господаря на вятъра, взе ме и ме отнесе.

— Така ми било писано, все да ти бъда товар, мой другарю в нужда — казах аз.

— Товар си бил — отвърна той, — но не и днес. Като лебедов пух си лек в ноктите ми. Слънцето прозира през теб. Всъщност мисля, че вече не съм ти нужен — ако те пусна, ще полетиш по вятъра.

— Не ме изпускай! — изпъшках аз, защото усещах как се завръща животът. — Отнеси ме в Лотлориен!

— Точно тъй заръча и Владетелката Галадриел, която ме прати да те диря — отвърна той.

Така пристигнах в Карас Галадон и открих, че току-що сте си заминали. Задържах се там, сред вечното време на тая страна, където дните носят изцеление, а не разруха. Изцелих се и бях облечен в бяло. Съвети дадох и съвет получих. По незнайни пътища дойдох сетне насам и нося вести за някои от вас. На Арагорн ми заръчаха да кажа това:

За Леголас Владетелката праща тия слова:

Гандалф замълча и притвори очи.

— Значи за мен не е пратила вест? — промълви Гимли и сведе глава.

— Мрачни са нейните слова — каза Леголас — и неясни за онзи, комуто са посветени.

— Това не ме утешава — отвърна Гимли.

— Че какво? — запита Леголас. — Би ли желал да ти разкаже открито за идната гибел?

— Да, ако няма що друго да ми каже.

— Какво, какво? — прошепна Гандалф и отвори очи. — Да, мисля, че се досещам що могат да значат словата й. Прости ми, Гимли! За кой ли път вече размишлявах над вестите. Разбира се, че прати думи и за теб, и те не са нито мрачни, нито печални. „На Гимли, син на Глоин — каза тя, — предай поздрав от неговата Владетелка. Носителю на къдрицата, където и да отидеш, мислите ми ще са с теб. Но избирай добре срещу кое дърво ще надигнеш секирата!“

— В щастлив час се завръщаш при нас, Гандалф — викна джуджето и заподскача с гръмка песен на някакъв странен джуджешки език. — Хайде, хайде! — изкрещя той, размахвайки секирата. — Щом главата на Гандалф вече е неприкосновена, дайте да намерим някоя друга, подходяща за цепене!

— Не ще се наложи да дириш далече — каза Гандалф и се надигна от камъка. — Хайде! Изтече времето, отредено за дружеска среща подир раздялата. Сега е нужна бързина.

Той пак се омота в стария дрипав плащ и поведе другарите си. Бързо се спуснаха от високата площадка и отново пресякоха гората по брега на Ентомил. Не изрекоха нито дума, докато не стъпиха на тревата отвъд зеления свод на Ветроклин. От конете нямаше и следа.

— Не са се завърнали — каза Леголас. — Тежък път ни чака.

— Аз няма да вървя пеш. Времето напредва — каза Гандалф.

Той вдигна глава и протяжно изсвири с уста. Звукът бе тъй ясен и остър, че тримата се смаяха, чувайки подобна мелодия от старите брадати устни. Изсвири трикратно; сетне им се стори, че с източния вятър откъм равнините се носи далечно и глухо конско цвилене. Зачакаха, изпълнени с удивление. Не след дълго долетя тропот на копита — отначало само лека тръпка в земята, доловима единствено за Арагорн, който се бе изпънал на тревата, сетне все по-гръмко и ясно отекнаха бързите удари.

— Конят не е сам — каза Арагорн.

— Разбира се — отвърна Гандалф. — Тежички сме за един кон.

— Три са — каза Леголас, отправил поглед към равнината. — Вижте как препускат! Ето Азуфел, ето и моя приятел Арад до него! Но още един се носи край тях — огромен кон. Никога не съм виждал такъв.

— Няма и да видиш — каза Гандалф. — Това е Сенкогрив. Той е предводител на Меарасите, властелин сред конете, и дори Теоден, кралят на Рохан, не е виждал по-съвършен жребец. Нима не лъщи като сребро, не препуска ли плавно като поток? За мене идва — конят на Белия конник. Заедно потегляме на бой.

Още преди старият вълшебник да довърши думите си, огромният жребец се зададе с мощни крачки по склона; козината му блестеше, гривата му се вееше от бързия бяг. Не след дълго дотичаха и другите два. Щом зърна Гандалф, Сенкогрив забави ход и гръмко изцвили; после леко изприпка напред, приведе гордата си глава и притисна ноздри към шията на стареца.

— Дълъг е пътят от Ломидол, друже мой — погали го Гандалф, — но ти си умен и бърз, знаеш кога да дойдеш. А сега да препуснем двама надалеч и нека вече никога не се разделяме!

След малко другите коне дотичаха и кротко спряха край пътниците, сякаш чакаха заповеди.

— Незабавно тръгваме към Медуселд, двореца на вашия владетел Теоден — тържествено се обърна към тях Гандалф и те сведоха глави. — Времето не чака, тъй че ще ни разрешите да ви яздим, приятели. Молим ви да покажете на какво сте способни. Азуфел ще носи Арагорн, а Арод — Леголас. Гимли ще сложа пред себе си и вярвам, че Сенкогрив не ще възрази да ни носи и двамата. Ще се забавим само колкото да утолим жаждата.

— Сега разбирам част от снощната загадка — каза Леголас и леко се метна върху гърба на Арад. — Не знам от страх ли са избягали снощи, или не, ала конете са срещнали своя вожд Сенкогрив и радостно са го приветствали. Гандалф, знаеше ли, че той се навърта насам?

— Да, знаех — отвърна вълшебникът. — Отправих мисълта си към него и го помолих да бърза; вчера той бе далече на юг от тия земи. И нека отново ме понесе вихрено!

Гандалф пошепна нещо на Сенкогрив и конят препусна, с бърза стъпка, но без да изпреварва останалите. След малко рязко свърна настрани, избра един нисък бряг, прегази реката и ги поведе право на юг през просторни голи равнини. Вятърът гонеше сиви вълни из безкрайната степ. Не се виждаше ни път, ни диря, ала Сенкогрив не спря и за миг да избере посоката.

— Сега се е насочил право към двореца на Теоден под склоновете на Белите планини — каза Гандалф. — Тъй ще спестим време. Главният северен път минава по сигурните земи покрай реката в Източен Емнет, но Сенкогрив познава всяка пътека сред блата и низини.

Час след час яздиха през пасища и речни долини. Често тревата се издигаше над коленете на ездачите и конете им сякаш плуваха в сиво-зелено море. Неведнъж се натъкваха на прикрити блата и просторни поляни, обрасли с острица, трептяща над влажни, коварни мочури; но Сенкогрив намираше път и останалите коне следваха дирята му. На запад слънцето бавно се търкулна от небето. Зареяли взор надалеч из необятната равнина, ездачите го видяха за миг да потъва сред тревата като червен пламък. На границата на хоризонта от двете му страни едва забележимо проблесна пурпур по плещите на планините. Сякаш дим се надигна и помрачи с кървав цвят слънчевия диск, като че светилото бе подпалило тревата, преди да се провали в земните недра.

— Натам е Роханският пролом — каза Гандалф. — Сега е точно на запад от нас. Там се крие Исенгард.

— Виждам грамаден облак дим — каза Леголас. — Какво ли значи това?

— Война и сражение! — отвърна Гандалф. — Препускай!

Глава 6Кралят на Златния замък

Те препускаха през залеза, през бавно падащия здрач и прииждащата нощ. Когато най-сетне спряха и слязоха от конете, дори Арагорн бе морен и вцепенен. Гандалф им разреши само няколко часа почивка. Леголас и Гимли заспаха, Арагорн се изпъна по гръб; ала Гандалф остана прав и подпрян на жезъла, се загледа из мрака на изток и на запад. Всичко тънеше в тишина, не се виждаше, ни чуваше жива твар. Когато станаха, нощта бе прорязана от дълги облаци, подгонени от мразовит вятър. Под хладната луна продължиха пътя си също тъй стремително, както и през деня.

Часовете отлитаха, а те препускаха и препускаха. Гимли клюмаше и би паднал от седлото, ако не го разтърсваха яките ръце на Гандалф. Морни, но горди, Азуфел и Арод следваха неуморния си предводител — едва забележима сива сянка сред здрача. Отминаваха миля след миля. Лунният сърп потъна сред облаците на западния хоризонт.

Пронизващ хлад изпълни въздуха. На изток мракът бавно се преля в студена дрезгавина. Далече наляво червени лъчи избликнаха над черните стени на Емин Муил. Зората изгря ясна и светла; бръснещ вятър пресичаше пътя им и отминаваше над полегналите треви. Изведнъж Сенкогрив се закова на място и изцвили. Гандалф посочи напред.

— Вижте! — извика той и всички вдигнаха морни очи.

Пред тях се издигаха планините на Юга — увенчани с бяло, изпъстрени с черно. Степите се простираха до хълмовете в подножието им и се преливаха в многобройни долини — все още смътни и мрачни, недокоснати от утринни лъчи, те се виеха към сърцето на великите планини. Най-широката се разтваряше право пред пътниците като дълъг залив сред хълмовете. Далече напред зърнаха безредно нахвърлян планински масив с единствен висок връх; край входа на долината се възправяше като страж самотно възвишение. В подножието му като сребърна черта се лееше река, извираща от закътаните поля; нейде далече на склона съзряха сияние, златист отблясък в лъчите на изгряващото слънце.

— Говори, Леголас! — каза Гандалф. — Кажи ни що виждаш пред нас!

Засенчвайки очи от косите лъчи на младото слънце, Леголас се вгледа напред.

— Виждам бял поток да се спуска от снеговете — каза той. — Там, където напуска сянката на долината, откъм изток се издига зелен хълм. Ограден е с ров, могъща стена и остра ограда. Отвътре се подават покриви на къщи; а в средата, върху зелена тераса се извисява огромен човешки дворец. И ако не ме лъжат очите, покривът му е златен. Надалеч огрява блясъкът му. Златни са и колоните край портата. Там са застанали мъже в искрящи ризници; но всички останали още спят по къщите.

— Едорас се нарича този град — каза Гандалф, — а онзи златен замък е Медуселд. Там живее Теоден, син на Тенгел, крал на Роханските предели. Дойдохме с изгрева. Сега можем ясно да видим пътя си. Но ще трябва да яздим по-предпазливо, войната чука на прага и Рохиримите, Повелители на конете, не спят, макар отдалеч да изглеждат заспали. Не докосвайте оръжието, не изричайте надменни слова, докато не се изправим пред трона на Теоден — това ви съветвам.

Разливаше се светло, ясно утро и птиците пееха, когато пътниците стигнаха до потока. Той бързо се лееше към равнината и отвъд подножието на хълмовете завиваше в широка дъга на изток, за да се влее в далечния, обрасъл с тръстики Ентомил. Земите тук бяха зелени — безброй върби растяха из влажните ливади и по тревистите речни брегове. Из южните области те вече усещаха наближаващата пролет и протягаха дълги пръсти със зачервени връхчета. Нагоре по течението между два ниски бряга имаше брод, дълбоко утъпкан от минаващите коне. Пътешествениците пресякоха и излязоха на широк коларски път, водещ към възвишенията.

В подножието на оградения хълм пътят навлизаше в сянката на високи зелени могили. По западните им склонове тревата белееше, сякаш наръсена със сняг — дребни цветчета бяха нацъфтели там като безброй звезди сред зеленината.

— Вижте! — каза Гандалф. — Колко красиви са тия ясни очи сред тревата. Вечен спомен, симбелмине ги наричат хората по този край, защото цъфтят през всички сезони и растат само там, където мъртвите намират покой. Гледайте! Стигнахме до величавите могили, в които спят прадедите на Теоден.

— Седем могили отляво и девет отдясно — каза Арагорн. — Много поколения са отминали, откакто е изграден златният дворец.

— Петстотин пъти се рониха оттогава червени листа в моя роден Мраколес — каза Леголас, — ала за нас това изглежда само кратък миг.

— Но на конниците от Пределите им се струва толкова отдавна — добави Арагорн, — че само песните носят спомена за изграждането на този дворец, а годините преди него се губят в мъглите на времето. Сега наричат тия земи свой роден край, а езикът им се е откъснал от речта на северните им братя.

И той запя тихо и бавно на някакъв незнаен за елфа и джуджето език; и все пак те се заслушаха, защото в мелодията имаше скрита мощ.

— Това, предполагам, е езикът на Рохиримите — каза Леголас, — защото прилича на тия земи — на места богат и необятен, другаде твърд и суров като планините. Но не мога да отгатна какво означава, освен че е изпълнен със скръбта на простосмъртните.

— Ето какво гласи на Общия език — каза Арагорн, — доколкото мога да го преведа.

Тъй е говорил в древни времена отдавна забравен рохански певец, припомняйки си как снажен и красив е бил Еорл Млади, който препуснал насам откъм Севера; крилати били нозете на неговия жребец Фелароф, бащата на конете.

С тия думи пътниците отминаха безмълвните могили. Следвайки криволичещия път по зелените плещи на хълмовете, най-сетне стигнаха до брулените от вятъра мощни стени и до портите на Едорас.

Насядалите там мъже в лъскави ризници мигом скочиха на крака и преградиха пътя с копията си.

— Стойте, незнайни нам странници! — викнаха те на езика на Ездитните предели и запитаха за имената и целта на чужденците. В очите им блестеше удивление, но не и дружелюбност, а в Гандалф се вгледаха мрачно.

— Добре разбирам речта ви — отвърна той на същия език, — ала малцина чужденци биха я проумели. Ако очаквате отговор, защо тогава не говорите на Общия език, както е обичайно из Запада?

— Крал Теоден повели през тия порти да минава само онзи, който е приятел и познава нашия език — отвърна един от стражите. — В дни на рат тук никой не е желан гост освен нашите сънародници и ония, що са дошли от Мундбург в страната Гондор. Кои сте вие, че идвате нехайно през степта в тъй необичайно облекло и яздите коне като нашите? Отдавна стоим на стража тук и ви гледахме отдалече. Никога не сме виждали тъй странни ездачи и тъй величав кон като този, който те носи. Той е от Меарасите, стига някаква магия да не е заблудила очите ни. Кажи, не сте ли магьосници, съгледвачи на Саруман или сътворени от него видения? Говори сега, без да се бавиш!

— Не сме видения — каза Арагорн — и очите не ви лъжат. Наистина яздим ваши коне, както сигурно сте разбрали още преди да запитате. Но конекрадец рядко се завръща към конюшнята. Ето Азуфел и Арод, с които само преди два дни ни услужи Еомер, Трети воевода на Пределите. Сега ги водим обратно, както му обещахме. Нима Еомер не се е завърнал да предупреди за идването ни?

Смут замъгли погледа на стражника.

— За Еомер нищо не мога да кажа — отвърна той. — Ако говорите истината, Теоден несъмнено ще да е чул за вас. Може идването ви да не е било съвсем неочаквано. Само преди две нощи Змийския език дойде да ни каже, че Теоден повелява ни един чужденец да не мине през тия врати.

— Змийския език? — повтори Гандалф, пронизвайки стражника с поглед. — Ни дума повече! Нямам работа със Змийския език, а с Владетеля на Пределите. Бързам. Няма ли да отидеш, или да пратиш някого с вестта, че сме дошли?

Той втренчи поглед към войника и очите му просветнаха изпод гъстите вежди.

— Да, ще отида — бавно отговори пазачът. — Но чии имена да съобщя? И какво да кажа за теб? Стар и морен изглеждаш сега, ала ми се чини, че отвътре си суров и безпощаден.

— Добре виждаш и добре говориш — отвърна вълшебникът. — Аз съм Гандалф. Завърнах се. И гледай! Аз също връщам кон. Ето Великия Сенкогрив, когото чужда ръка не ще укроти. А до мене е Арагорн, син на Араторн, наследник на Кралете, и той отива към Мундбург. Тук са и нашите другари — елфът Леголас и джуджето Гимли. Иди сега да кажеш на господаря си, че чакаме пред портите и искаме да говорим с него, ако разреши да влезем в покоите му.

— Странни имена изричаш! Но ще ги съобщя, както заръчваш, и ще узная волята на господаря — каза стражникът. — Почакайте малко тук и ще се върна с вест какво е благоволил. Но не хранете надежди! Мрачни дни настанаха.

Той бързо се отдалечи, оставяйки чужденците под зорката охрана на другарите си. След малко се върна и изрече:

— Последвайте ме! Теоден ви разрешава да влезете, но ще трябва да оставите на прага всяко оръжие, та било то и проста пръчка. Привратниците ще го съхранят.

Мрачната порта се открехна. Пътниците влязоха в колона подир своя водач. Озоваха се на широка алея, покрита с дялани камъни, която ту се виеше нагоре, ту изкачваше кратки, умело разположени стълбища. Отминаха много дървени къщи и сенчести порти. В каменен канал край пътя искряха и бълбукаха водите на чист поток. Най-сетне стигнаха до короната на хълма. Тук, над зелена тераса, се издигаше висока платформа, а в подножието й, от камък, издялан като конска глава, бликаше бистър извор; под него имаше просторен басейн, откъдето водата преливаше, за да подхрани бързия поток. По зелената тераса се издигаше широка каменна стълба и от двете страни на последното стъпало имаше каменни пейки. Тук отново седяха стражи с голи мечове на коленете. Златисти коси се разстилаха по раменете им; слънце бе емблемата на зелените им щитове, дългите им ризници бяха огледално излъскани, а когато се изправиха, те сякаш се извисиха на ръст над простосмъртните.

— Ето вратата пред вас — каза водачът. — Сега трябва да се връщам на пост пред градските порти. Сбогом! И дано Владетелят на Пределите бъде благосклонен към вас!

Той се обърна и бързо заслиза по пътя. Под погледите на снажните стражници четиримата се изкачиха по дългата стълба. Безмълвно се извисяваха пазачите и не изрекоха нито дума, докато Гандалф не стъпи на покритата с плочки площадка в края на стълбата. Тогава изведнъж произнесоха със звънки гласове любезно приветствие на своя език.

— Привет, странници от далечен край! — казаха те и в знак на мир обърнаха мечовете си с дръжките към пътешествениците. Слънцето заискри по украсата от зелени камъни. После единият от стражниците пристъпи напред и заговори на Общия език:

— Аз съм привратникът на Теоден — каза той. — Хама е името ми. Тук трябва да ви помоля да оставите всякакво оръжие, преди да влезете.

Леголас му подаде своя кинжал със сребърна дръжка, колчана и лъка.

— Пази ги добре — каза той, — защото идват от Златната гора и са ми подарък от Владетелката на Лотлориен.

Изумление изпълни погледа на снажния мъж и той бързо положи оръжията край стената, сякаш се боеше да ги докосне за по-дълго.

— Никой не ще ги пипне, обещавам ти — каза той.

Арагорн се поколеба.

— Не ми е по волята — каза той — да свалям меча си или да предам Андурил в чужди ръце.

— Такава е волята на Теоден — отвърна Хама.

— Не съм сигурен дали волята на Теоден, син на Тенгел, та бил той и господар на Пределите, може да надделее над волята на Арагорн, син на Араторн и наследник на Елендил Гондорски.

— Тук е дворецът на Теоден, а не на Арагорн, та бил той дори крал на Гондор в престола на Денетор — изрече Хама, пристъпвайки бързо към вратата, за да препречи пътя. Сега бе стиснал меча и острието сочеше към чужденците.

— Празни приказки — каза Гандалф. — Безсмислена е заповедта на Теоден, но няма и смисъл да възразяваме. Безумие или мъдрост, но всеки крал заповядва в своя дворец.

— Вярно — каза Арагорн. — И аз бих изпълнил каквото ми заръча стопанинът, та дори това да бе проста дърварска колиба, стига да носех който и да било меч освен Андурил.

— Както и да го наричаш — каза Хама, — тук ще го положиш, ако не искаш да се биеш сам срещу всички мъже на Едорас.

— Не сам! — възрази Гимли, опипвайки острието на секирата и гледайки мрачно към стражника, сякаш той бе младо дръвче, което Гимли си бе наумил да отсече. — Не сам!

— Хайде, хайде! — рече Гандалф. — Тук всички сме приятели. Или поне би трябвало да бъдем; единствено смехът на Мордор ще ни възнагради, ако се скараме. Задачата ми е спешна. Във всеки случай ето ти моя меч, добри ми Хама. Пази го добре. Гламдринг се нарича и елфи са го изковали в древни времена. А сега ме пусни да мина. Хайде, Арагорн!

Арагорн бавно разкопча пояса си и сам облегна меча, изправен до стената.

— Тук го оставям — каза той, — ала заповядвам да не го докосваш и да не разрешаваш ничия друга ръка да стори това. В тая елфическа ножница се крие Мечът, що бе строшен и наново изкован. Телчар пръв го е създал в незнайни времена. Смърт ще сполети всеки, който изтегли Елендиловия меч, без да е наследник на Елендил.

Пазачът отстъпи и смаяно изгледа Арагорн.

— Ти май си долетял с крилете на песента от забравени дни — каза той. — Ще бъде както заповядваш, повелителю!

— Е, добре, — каза Гимли, — щом Андурил ще й прави компания, значи и моята секира може да постои тук, без да се срамува. (Той остави оръжието си на плочките.) А сега, ако всичко е както искаше, пусни ни да говорим с господаря ти.

Стражникът продължаваше да се колебае.

— Жезълът — обърна се той към Гандалф. — Прости ми, но и той трябва да остане пред вратата.

— Безумие! — възкликна Гандалф. — Предпазливостта е едно, грубостта — съвсем друго. Аз съм стар. Ако не мога да се подпирам на тоягата си, за да крача, тогава ще седя отвън, докато Теоден сам не реши да докуцука насам, та да поговорим.

Арагорн се разсмя.

— Всеки си има нещо прекалено скъпо, за да го повери на чужди ръце. Но нима ще лишите стареца от опора? Хайде, няма ли да ни пуснеш да влезем?

— В ръцете на вълшебник жезълът може да бъде и нещо повече от опора за старите нозе — отвърна Хама. Той втренчено изгледа ясеновия жезъл, на който се подпираше Гандалф. — Ала в труден миг достойният мъж трябва да се довери на мъдростта си. Вярвам, че сте приятели без зъл умисъл и заслужавате уважение. Можете да влезете.

Стражите вдигнаха тежките резета на портите, натиснаха навътре и те със скърцане се завъртяха бавно на огромните си панти. Пътниците влязоха. След чистия въздух над хълма вътре им се стори мрачно и задушливо топло. Залата бе дълга, просторна, изпълнена със сенки и мъждиви светлинки; мощни колони поддържаха високия свод. Но тук-там ярки слънчеви лъчи проникваха като сияйни копия през източните прозорци, разположени високо под стряхата. В центъра на свода имаше куличка за проветрение и сред излитащия през отвора рядък дим се мяркаше късче бледосиньо небе. Когато очите им посвикнаха с полумрака, пътниците различиха, че подът е покрит с многоцветни плочки; разклонени руни и странни емблеми се преплитаха под нозете им. Сега забелязаха, че колоните са богато гравирани и мътно блестят от злато и едва забележими багри. Множество гоблени висяха по стените и по просторните им платна крачеха фигури от древни легенди — някои замъглени от времето, други от сянката. Но една от тях бе огряна от слънцето — млад мъж на бял кон. Той свиреше с огромен рог и вятърът развяваше жълтата му коса. Конят бе вдигнал глава с широко разтворени, зачервени ноздри; той цвилеше, надушвайки далечна битка. Зелено-бяла пенеста вода струеше край коленете му.

— Вижте Еорл Млади! — каза Арагорн. — Така препускал той от Севера към битката сред Полята на Келебрант.

Четиримата другари закрачиха напред покрай буйния огън, пламтящ в дългото огнище насред залата. После спряха. В дъното, отвъд огнището, имаше подиум с три стъпала, обърнат на север, към вратата; в средата на подиума се издигаше голям позлатен трон. На него седеше мъж, дотолкова прегърбен от старост, че едва ли не приличаше на джудже; но белоснежната му коса се спускаше дълга и гъста на тежки плитки изпод тънкия златен обръч на челото му. Над веждите му сияеше самотен бял диамант. Като сняг лежеше брадата по коленете му; ала запазили и досега яркия си плам, очите му просветнаха, щом се взря в пришълците. Зад трона стоеше жена в бяло. На стъпалото до нозете му седеше съсухрено старче с бледо, хитровато лице и тежко отпуснати клепачи.

Настъпи мълчание. Старецът не помръдваше на трона. Най-сетне Гандалф заговори:

— Привет, Теоден, син на Тенгел! Аз се завърнах. Виж! Бурята се задава и днес всички приятели трябва да опрат рамо до рамо, за да не загинат един по един.

Старецът бавно стана на нозе, подпирайки се тежко на къс черен жезъл с дръжка от бяла кост; и сега пришълците видяха, че макар и прегърбен, той все още е висок, а на младини навярно е бил снажен и величав.

— Поздравявам ви — изрече той, — а навярно чакате да ви кажа и „добре дошли“. Но, честно казано, съмнявам се дали си добре дошъл тук, уважаеми Гандалф. Винаги си бил вестоносец на бедите. Злочестия те следват като гарвани — все по-чести и по-лоши. Не ще си кривя душата — когато чух, че Сенкогрив се е завърнал без ездач, зарадвах се на коня, но още по-радостен бях, че липсва ездачът; а когато Еомер донесе вестта, че най-сетне си отминал към вечния си дом, аз не се нажалих. Но рядко са верни вестите отдалеч. Ето те пак! И както можеше да се очаква, с теб идат още по-страшни беди. Защо да си ми добре дошъл, Гандалф Буревестник? Кажи.

И той бавно се отпусна на трона.

— Право думаш, господарю — обади се бледото старче на подиума. — Няма и пет дни, откакто пристигна скръбната вест, че в Западните предели е загинал син ти Теодред, твоя дясна ръка и Втори воевода на Пределите. На Еомер не можеш да се довериш. Малцина ще останат да пазят стените ти, ако му дадеш власт. А току-що узнахме от Гондор, че Мрачния владетел се е раздвижил на изток. Ето в какъв час е избрал да се завърне тоя скитник. Наистина, защо да си ни добре дошъл, уважаеми Буревестнико? Латспел бих те нарекъл аз, Зловест, а нали поговорката казва: „Зла вест — зъл гост“.

Той мрачно се разсмя и за миг надигна тежките си клепачи, за да стрелне чужденците със злобен поглед.

— Смятат те за мъдър, приятелю Змийски език, и ти несъмнено си могъща опора за господаря си — меко отвърна Гандалф. — Ала има два начина човек да идва със зли вести. Може да е творец на злото; а може и да е от ония, които не досаждат никому и идват само за да помогнат в труден час.

— Така е — каза Змийския език, — но има и трети вид — осквернители на кости, грабители на чуждата мъка, лешояди, тлъстеещи подир битките. Каква помощ си ни донесъл някога, Буревестнико? И каква помощ ни носиш сега? Сам потърси помощ, когато бе тук за последен път. Тогава господарят ти предложи да избереш който кон пожелаеш и да се махаш; а ти смая всички с безочието да избереш Сенкогрив. Болезнено бе това оскърбление за господаря; ала някои си помислиха, че цената не е прекомерна, щом тъй бързо сме те прокудили от страната. Предполагам, че пак ще запееш същата песен — не носиш помощ, а помощ търсиш. Водиш ли хора? Ще ни дадеш ли коне, мечове, копия? Това бих нарекъл помощ; това ни трябва сега. Но кого влачиш подир себе си? Трима парцаливи скитници в сиво, а ти най-дрипав от четиримата!

— Напоследък любезността в двореца ти малко е позападнала, Теоден, син на Тенгел — каза Гандалф. — Нима пратеникът от портата не ти е казал имената на моите спътници? Рядко е посрещал някой от владетелите на Рохан трима подобни гости. Пред прага ти положиха оръжия, достойни за най-могъщия от простосмъртните. Сиви са одеждите им, защото елфи ги облякоха в тях, та през сенките на велики заплахи да стигнат до твоя дом.

— Значи е вярно онова, що съобщи Еомер, че сте в съюз с магьосниците от Златната гора? — каза Змийския език. — Нищо чудно, лукави мрежи се плетат открай време в Дуиморден.

Гимли пристъпи напред, но изведнъж усети как в рамото му се вкопчва десницата на Гандалф и застина като камък.

Тихичко пропя Гандалф тази песен и изведнъж се преобрази. Отметна дрипавия плащ настрани, изправи се без помощта на жезъла и подхвана с хладен, ясен глас:

— Мъдреците говорят само за онуй, що знаят, Грима, сине на Галмод. А ти си се превърнал в глупава змия. Тъй че мълчи и дръж зад зъбите раздвоения си език. Не съм минал през огън и смърт, за да си подмятам лъжовни слова с някакъв жалък слуга, додето мълнията се изсипе над нас.

Той надигна жезъла. Отекна гръмотевица. Изведнъж секнаха слънчевите лъчи откъм източните прозорци и сякаш нощен мрак обви залата. Огънят помръкна над потъмнялата жарава. Само Гандалф се виждаше, извисен и бял пред почернялото огнище.

В мрака изсъска гласът на Змийския език:

— Не те ли съветвах, господарю, да му отнемеш жезъла? Онзи глупак, Хама, ни е предал!

Избухна ослепителен блясък, като че мълния бе разцепила свода. После всичко замлъкна. Змийския език се просна по очи.

— Ще ме изслушаш ли сега, Теоден, сине на Тенгел? — Изрече Гандалф. — Искаш ли помощ? — Той вдигна жезъла си и посочи към един висок прозорец. Мракът там сякаш се проясни и през отвора се виждаше нейде далече из висините късче ясно небе. — Не всичко тъне в мрак. Сбирай смелост, Владетелю на Пределите; по-добра помощ не ще намериш. Нямам съвети за ония, що се отчайват. Ала съвет мога да дам и да ти изрека ясни слова. Ще ги изслушаш ли? Те не са за всяко ухо. Моля те да излезеш на прага си и да погледнеш надалеч. Предълго си седял в сенките, заслушан в лъжовни истории и неверни съвети.

Теоден бавно се надигна от трона. Слаба светлина огря отново залата. Жената побърза да застане край краля, пое ръката му и старецът с колебливи стъпки се спусна от подиума и закрачи неуверено през залата. Змийския език остана да лежи на пода. Стигнаха до вратата и Гандалф почука.

— Отворете! — извика той. — Идва Владетелят на Пределите!

Вратите се отдръпнаха и отвън със свистене нахлу свеж въздух. Над хълма вееше вятър.

— Отпрати стражите си в подножието на стълбата — каза Гандалф. — А ти, благородна лейди, остави го за малко с мен. Аз ще се грижа за него.

— Върви, Еовин, сестрина дъще моя! — промълви старият крал. — Отмина времето на страховете.

Жената се обърна и бавно влезе в двореца. Пристъпвайки през прага, тя се обърна да погледне назад. С тежък, замислен взор обгърна тя стария крал и в очите й блестеше хладна жалост. Прекрасно бе нейното лице, а дългите й коси се лееха като златна река. Стройна бе и висока в бялата си рокля със сребърен пояс; ала изглеждаше силна и твърда като стомана — дъщеря на крале. И тъй Арагорн съзря за пръв път в лъчите на белия ден Еовин, принцеса на Рохан, и си помисли, че е красива, красива и хладна като утрото на бледа пролет, неузряла още до своята женственост. А тя внезапно го откри — снажен потомък на крале, помъдрял от много отминали зими, укрил под сивия си плащ могъщество, което тя вече усещаше. За миг застина като камък, сетне бързо се обърна и изчезна.

— Сега, господарю — каза Гандалф, — погледни към земите си! Вдъхни пак волния въздух!

От колонадата на високата тераса се виждаше как отвъд потока зелените поля на Рохан се губят в далечна мъгла. Косо се сипеха шибани от вятъра дъждовни завеси. Отгоре, на запад, небето все още бе мрачно и гръмовито, в далечината проблясваха мълнии сред върховете на забулени хълмове. Но вятърът бе повял откъм севера и бурята, придошла от изтока, вече отстъпваше, търкаляше се на юг към морето. Внезапен слънчев лъч се промуши през процеп в облаците зад тях. Пороят сребристо засия и далечната река грейна като лъскаво стъкло.

— Тук не е толкова мрачно — каза Теоден.

— Не е — отвърна Гандалф. — А и годините не тежат на плещите ти толкова, колкото биха искали да те убедят някои. Хвърли бастуна!

Черният жезъл се търкулна от десницата на краля и изтропа на плочките. Той се разкърши бавно, като човек, вдървен от дълго привеждане над някакъв монотонен труд. Възправи се висок и снажен, а щом погледна към разчистеното небе, синева изпълни очите му.

— Мрачни сънища ме мъчеха напоследък — изрече той, — ала сега се чувствам като новороден. Жалко, че не дойде по-рано, Гандалф. Боя се, че вече си закъснял и идваш само да видиш сетните дни на моя род. Не ще се извисява за дълго мощната стена, изградена от Брего, син на Еорл. Огън ще погълне високия трон. Що можем да сторим?

— Много — каза Гандалф. — Но първо прати да доведат Еомер. Правилно ли се досещам, че си го затворил според съвета на Грима, когото всички освен теб наричат Змийския език?

— Вярно — каза Теоден. — Той се разбунтува против волята ми и в самия дворец заплаши Грима със смърт.

— Човек може да те обича и въпреки това да не обича нито Грима, нито съветите му — възрази Гандалф.

— Може би. Ще сторя каквото молиш. Повикайте Хама. Щом се оказа несигурен привратник, нека сега да стане вестоносец. Виновен да доведе виновния на съд — каза Теоден и гласът му бе суров, ала той погледна Гандалф с усмивка и при това безброй угрижени бръчки изчезнаха, за да не се завърнат вече.

Когато Хама бе повикан и изтича със заръката, Гандалф отведе Теоден до каменната пейка и седна пред краля на най-горното стъпало. Арагорн и другарите му стояха наблизо.

— Няма време да ти разкажа всичко, което би трябвало да чуеш — каза Гандалф. — Ала ако надеждата ми не е била напразна, не след дълго ще дойде час да заговоря по-нашироко. Гледай! Дебне те по-страшна заплаха, отколкото дори коварният шепот на Змийския език би могъл да изтъче в сънищата ти. Но виж! Вече не сънуваш. Ти живееш. Гондор и Рохан не са сами. Несметна е силата на врага, ала той не подозира къде е нашата надежда.

Гандалф заговори бързо. Гласът му бе тих и потаен и никой освен краля не дочу словата му. Но след всяка дума светлината в очите на Теоден засилваше все по-ярко, и накрая той се изправи в пълен ръст. Гандалф застана до него и двамата се взряха от възвишението към изтока.

— И наистина — изрече Гандалф високо, — там е нашата надежда, където са и най-големите ни страхове. Съдбата все още виси на косъм. Ала надеждата ще оцелее, стига само за малко да устоим непокорени.

Останалите също обърнаха взор на изток. В далечината, отвъд делящите ги необятни равнини, очите им опряха в пределите на видимото, а страхове и надежди отнесоха мислите им по-нататък, зад мрачните планини — към Страната на Сянката. Къде ли бе сега Носителят на Пръстена? Колко тънък бе наистина косъмът, на който висеше съдбата! Леголас напрегна зоркия си поглед и му се стори, че долавя бял проблясък — може би в далечината слънчев лъч играеше по високото острие на Стражевата кула. А още по-далеч, на неизмерно разстояние и все пак с несъмнена заплаха, потрепваше огнено езиче.

Теоден бавно седна, сякаш въпреки волята на Гандалф умората все още се бореше да го овладее. Обърна се и огледа величествения си дворец.

— Уви! — каза той. — Отредено било тия черни дни да ме сполетят на стари години вместо покоя, който съм заслужил. Уви за храбреца Боромир! Младите загиват, а съсухрените старци остават.

И той обгърна коленете си със сбръчкани ръце.

— Пръстите ти лесно ще си припомнят древната сила, щом стиснат дръжката на меч — каза Гандалф.

Теоден се изправи и посегна към пояса си; ала там не висеше меч.

— Къде ли го е забутал Грима? — промърмори той.

— Вземи този, скъпи господарю! — изрече ясен глас. — Той винаги е служил само на теб.

Двама мъже се бяха изкачили тихо по стълбата и сега стояха само на няколко стъпала от върха. Единият бе Еомер. Нямаше ни шлем на главата, ни ризница на гърдите, ала в ръката си стискаше гол меч и като коленичи, подаде дръжката на господаря си.

— Как така? — строго запита Теоден.

Той се обърна към Еомер и всички смаяно изгледаха гордо изправения крал. Къде бе старецът, който до неотдавна се свиваше на престола или едва креташе, подпрян на бастун?

— Аз го направих, господарю — отвърна разтрепераният Хама. — Разбрах, че трябва да освободя Еомер. Такава радост обзе сърцето ми, че може и да съм сбъркал. Но щом като отново бе свободен и е Воевода на Пределите, изпълних молбата да донеса меча му.

— За да го положа в нозете ти, господарю — добави Еомер.

В краткия, безмълвен миг Теоден сведе очи към коленичилия пред него Еомер. Никой не помръдваше.

— Няма ли да вземеш меча? — запита Гандалф.

Теоден бавно протегна ръка. На присъстващите им се стори, че щом пръстите докоснаха дръжката, твърдост и сила се завърнаха в крехката старческа десница. Изведнъж той вдигна меча и го завъртя из въздуха сред блясък и свистене. Сетне нададе мощен вик. Ясно се понесе гласът му, запял на рохански език бойния призив:

Мислейки, че ги призовават, стражниците се втурнаха нагоре по стълбата. Те смаяно изгледаха своя владетел, сетне като един изтеглиха мечовете си и ги положиха в нозете му.

— Заповядвай! — изрекоха те.

— Весту Теоден хал! — извика Еомер. — Каква радост е да те видим отново такъв, какъвто беше. И нека вече никой не казва, Гандалф, че носиш само скръб!

— Вземи си меча, Еомер, сестрин сине мой! — каза кралят. — Хама, бягай да потърсиш моя! Грима го съхраняваше. Доведи и него. А ти, Гандалф, казваше, че можеш да дадеш съвет, ако желая да го изслушам. Какво ще ме посъветваш?

— Ти вече сам реши — отвърна Гандалф. — Да се довериш на Еомер, а не на човек с коварни замисли. Да отхвърлиш печал и страх. Да пристъпиш към дела. Всеки, що може да се държи в седлото, незабавно да потегли на запад, както те посъветва Еомер — първо трябва да се справим със заплахата откъм Саруман, докато още имаме време. Ако загинем, ще дойде краят. Ако успеем — ще се обърнем към следващата задача. А дотогава всички, които остават от народа ти, жени, деца и старци, да избягат в планинските убежища. Не сте ли ги изградили тъкмо за такива черни дни? Нека да вземат запаси, ала да не се бавят и да не се товарят със съкровища, били те големи или малки. Става дума за живота им.

— Добър ми се струва този съвет — каза Теоден. — Нека се приготви народът. Но вие, гости мои… вярно казваше, Гандалф, позападнала е любезността в моя дворец. Препускали сте цяла нощ, а вече и утрото отминава. Не сте видели ни сън, ни трапеза. Да се приготвят гостните покои — там ще отпочинете подир трапезата.

— Не, владетелю — каза Арагорн. — Няма покой за морните. Роханското войнство трябва да потегли днес и с него ще препуснем ние — секира, меч и лък. Не сме ги донесли, за да почиват край стената ти, Владетелю на Пределите. Пък и аз обещах на Еомер, че мечовете ни ще заблестят заедно.

— Сега наистина можем да се надяваме на победа! — възкликна Еомер.

— Да се надяваме, да — каза Гандалф. — Но Исенгард е могъщ. А и други заплахи се задават все по-наблизо. Не се бави, Теоден. Щом потеглим, тутакси отведи своя народ към твърдината Черноден сред хълмовете!

— О, не, Гандалф! — възрази кралят. — Ти дори не знаеш какъв изкусен целител си. Не ще те послушам. Аз сам ще тръгна на рат и ако ми е писано — ще падна на бойното поле. Така сънят ми ще е по-спокоен.

— Тогава дори и гибелта на Рохан би се прославила в песни — каза Арагорн.

Край тях стражниците задрънкаха с мечове и закрещяха:

— Владетелят на Пределите ще ни води! Напред, Еорлинги!

— Но ти не можеш да оставиш народа си без оръжие и без пастир — каза Гандалф. — Кой ще води хората, кой ще ги управлява вместо теб?

— Ще се погрижа за това, преди да тръгна — отговори Теоден. — Ето че идва съветникът ми.

В този миг Хама отново се появи откъм двореца. Подир него, свит между двама стражници, се задаваше Грима Змийския език. Лицето му бе пребледняло като платно. Очите му премигваха от слънцето. Хама коленичи и поднесе на Теоден дълъг меч в позлатена ножница, украсена със зелени скъпоценни камъни.

— Ето, господарю, верния ти меч Херугрим — каза той. — Намерихме го в сандъка му. С голяма неохота ни даде ключовете. Много други неща има там, изгубени от нашите хора.

— Лъжеш — обади се Змийския език. — А този меч ми бе поверен от самия господар.

— И сега той отново си го иска — каза Теоден. — Дразни ли те това?

— Как щяло, господарю! — възкликна Змийския език. — Та аз се грижа за теб и твоя род, доколкото ми позволяват силите. Но недей да се мориш, не пренапрягай мишците си. Остави други да се занимават с тия досадни гости. Трапезата вече те чака. Няма ли да похапнеш?

— Ще похапна — отвърна Теоден. — И нека приготвят на трапезата до мен места за моите гости. Днес ятото излита. Разпратете вестоносци! Нека свикат всички, що живеят по възвишенията! Всеки мъж и укрепнал юноша, годен да носи оръжие, всички, що имат коне, да чакат на седло край портите, преди да е отминал вторият час подир пладне!

— Мили господарю! — викна Змийския език. — Сбъдват се страховете ми. Тоя чародей те е оплел в магиите си. Никой ли не ще остане да пази Златния замък на твоите прадеди и всичките ти съкровища? Никой ли няма да охранява Владетеля на Пределите?

— Ако това е магия — каза Теоден, — то тя ми се струва по-здравословна от твоя шепот. От твоите церове малко оставаше да проходя на четири крака като добиче. Не, никой не ще остане, дори и Грима. И Грима ще препусне на бой. Бягай! Имаш още време да изчистиш ръждата от меча си!

— Благодаря, господарю! — изхленчи Змийския език и се провлачи по земята. — Съжали стареца, изхабил силите си за твое благо. Не ме отпращай от себе си! Аз поне ще стоя край теб, когато всички други си заминат. Не отпращай верния си Грима!

— Жал ми е за теб — каза Теоден. — И не те отпращам. Аз сам потеглям на бой с мъжете си. Предлагам ти да дойдеш с мен и да докажеш верността си.

Змийския език се озърна към обкръжилите го лица. В очите му блестеше дивият поглед на звяр, търсещ пролука в пръстен от врагове. Той облиза устни с дълъг белезникав език.

— Трябваше да очакваме подобна решителност от един владетел от Еорловия род, колкото и да е стар. Но който наистина го обича, би опазил залеза на годините му. Ала виждам, че съм дошъл твърде късно. Вече са го убедили други, за които навярно не ще е тъй скръбна гибелта на господаря ми. Ако не мога да се преборя със стореното, чуй поне това, господарю! Трябва да оставиш в Едорас някого, който да познава мислите ти и да почита твоята воля. Назначи верен управник. Остави своя съветник Грима да движи делата, додето се завърнеш… от все сърце се моля да те видим пак, макар че никой разумен човек не би се надявал.

Еомер се разсмя.

— А ако тази молба не те отърве от сраженията, благородни ми Змийски език, коя ли не тъй почетна длъжност ще приемеш? Може би да носиш торба с храна към планините… ако има кой да ти я повери?

— Не, Еомер, ти не разбираш докрай замислите на уважаемия Змийски език — каза Гандалф, обръщайки проницателен взор към предателя. — Той е лукав и дързък. Дори в този миг играе на зарове с опасността и спечели едно хвърляне. Отне цели часове от безценното ми време. Долу, змийска твар! — изрева той изведнъж със страховит глас. — По корем! Откога ти плаща Саруман? Каква награда ти обеща? Когато всички загинат, да получиш своя дял от съкровището и жената, която желаеш? Отдавна я гледаш изпод вежди и се влачиш по петите й.

Еомер сграбчи меча.

— Така си и знаех — изръмжа той. — Затова щях да го заколя, забравяйки дворцовите закони. Ала има и други причини.

Той пристъпи напред, но Гандалф го задържа.

— Вече нищо не заплашва Еовин — каза той. — Но ти, Змийски език, стори каквото можа за истинския си господар. Най-сетне заслужи награда. Ала Саруман е свикнал да пренебрегва сделките. Бих те посъветвал да побързаш да му напомниш, иначе, току-виж, забравил вярната ти служба.

— Лъжеш — каза Змийския език.

— Прекалено често и лесно излита от устните ти тая дума — отвърна Гандалф. — Не лъжа. Виж змията, Теоден! Опасно ще е да я вземеш със себе си, не можеш и да я оставиш тук. Право ще е да я съсечеш, ала това създание невинаги е било такова. Някога е било човек и ти е служило по свой начин. Дай му кон и го отпрати незабавно накъдето пожелае. Съди го по избора.

— Чу ли, Змийски език? — изрече Теоден. — Ето избора: да поемеш с нас на бой и в сраженията да покажеш дали си ни верен; или да си тръгнеш сега накъдето пожелаеш. Ала срещнем ли се пак, ще бъда безмилостен.

Змийския език бавно се надигна. Огледа ги с присвити очи. Накрая впи взор в лицето на Теоден и отвори уста, сякаш за да заговори. После изведнъж се изправи в цял ръст. Ръцете му се раздвижиха. Очите му заблестяха. Толкова злоба имаше в тях, че всички отстъпиха назад. Той се озъби; после със съскане се изхрачи пред нозете на краля, кръшна настрана и хукна по стълбата.

— След него! — заповяда Теоден. — Вижте да не стори зло някому, ала не го закачайте и не му пречете. Дайте му кон, ако желае.

— И ако някой кон благоволи да го носи — добави Еомер.

Един от стражите изтича по стълбата. Друг излезе до извора в подножието на терасата и донесе в шлема си вода. С нея изми плочките, които Змийския език бе осквернил.

— А сега елате, скъпи гости! — каза Теоден. — Елате и се освежете, доколкото позволява времето.

Отново влязоха във величествения дворец. Откъм града вече се надигаха виковете на глашатаите и песента на бойните рогове. Кралят щеше да потегли незабавно, щом се сберяха с оръжие в ръка всички мъже от града и околностите.

На кралската трапеза седнаха Еомер, четиримата гости и лейди Еовин, която се грижеше за краля. Хранеха се набързо. Всички мълчаха, докато Теоден разпитваше Гандалф за Саруман.

— Кой ли може да се досети откога е започнала измяната му? — въздъхна Гандалф. — Невинаги е бил зъл. Не се съмнявам, че някога беше приятел на Рохан; и дори когато охладня сърцето му, все още намираше полза във вас. Но отдавна вече готви вашата гибел, надянал дружеска маска, додето всичко бъде готово. През тия години задачата на Змийския език е била лесна и всичките му дела бързо са се научавали в Исенгард; земите ви са открити и чужденците бродят на воля из тях. И през цялото време шепотът на Змийския език е отеквал в ушите ти, тровел е мислите ти, смразявал сърцето, отнемал силата на ръце и нозе, а другите са гледали и не са можели нищо да сторят, защото волята ти се покорявала нему. Но когато избягах и те предупредих, маската се разкъса за всички, що можеха да виждат. Оттогава Змийския език се втурна в опасна игра — непрестанно се мъчеше да те забави, да не ти позволи да сбереш цялата си мощ. Той бе изкусен в лукавството — замъгляваше умовете на хората или използваше страховете им, както се случеше. Не си ли спомняш как пламенно настояваше да не сваляш нито човек от безсмислената охрана на северните области, докато истинската заплаха идваше от запад? Той те убеди да забраниш на Еомер да преследва върлуващите орки. Ако Еомер не се бе разбунтувал против словата на Змийския език, изречени през твоята уста, орките вече щяха да бъдат в Исенгард с безценна плячка. Наистина не плячката е, за която Саруман жадува над всичко друго, но все пак двамина от моя Отряд знаят за тайната надежда, която дори и с теб, кралю, не мога още да споделя открито. Смееш ли да си помислиш през какви мъки биха минали, или какво би изкопчил от тях Саруман за наша погибел?

— Много дължа на Еомер — каза Теоден. — Зад дръзкия език често се крие вярно сърце.

— Кажи още — добави Гандалф, — че в замъглени очи истината често е с грозно лице.

— Да, очите ми бяха почти слепи — каза Теоден. — И най-много дължа на теб, гостенино мой. Пак се явяваш навреме. Преди да потеглим, искам да ти дам дар, какъвто си избереш. Само посочи от всичко, що имам. Единствено меча си не давам!

— Тепърва ще видим дали съм дошъл навреме — каза Гандалф. — А колкото до дара ти, кралю, ще избера онзи, от който се нуждая — бърз и верен. Дай ми Сенкогрив! Предния път само ми услужи с него, ако можем да го наречем услуга. Но сега ще го яздя през велики премеждия, изправили сребро против черен мрак — не бих искал да рискувам чуждото. И нека той бъде връзка на вечна дружба помежду ни.

— Добре избираш — каза Теоден — и с радост го давам сега. Ала дарът е голям. Няма друг като Сенкогрив. В неговия облик се е завърнал някой от могъщите жребци на древността. Не ще видим втори като него. А на вас, гости, предлагам каквото намерите в моята оръжейница. Мечове не ви трябват, ала там има шлемове и изкусно изплетени ризници, гондорски дарове за прадедите ми. Изберете измежду тях, преди да тръгнем, и дано ви послужат добре!

Скоро стражите донесоха от кралската съкровищница купища бойни доспехи и стъкмиха Арагорн и Леголас в лъскави ризници. Избраха шлемове и кръгли щитове — издатините в центъра бяха позлатени и обсипани със зелени, червени и бели скъпоценни камъни. Гандалф не взе доспехи; а Гимли не се нуждаеше от броня, дори и да бяха намерили нещо по мярка, защото в цялата съкровищница на Едорас не се намираше по-добра изработка от неговата къса ризница, изкована на север под Планината. Но си избра шлем от желязо и кожа, който добре подхождаше на кръглата му глава; взе и малък щит с емблемата на Еорловия род — препускащ бял кон на зелено поле.

— Нека те пази добре! — каза Теоден. — Изработиха го за мен по времето на Тенгел, когато бях малко момче.

Гимли се поклони.

— Гордея се, Владетелю на Пределите, да нося твоя герб. Не ще и дума, предпочитам аз да нося кон, отколкото кон да ме носи. По си харесвам нозете. Но и аз бих дошъл там, където ще мога да се бия пеш.

— И това може да стане — отвърна Теоден.

После кралят се изправи и тутакси Еовин се приближи с бокал вино.

— Ферту Теоден хал! — рече тя. — Поеми този бокал и пий на добър час. Здравето да те съпровожда навсякъде!

Теоден отпи от бокала, сетне Еовин го поднесе на гостите. Пред Арагорн се задържа и го изгледа със сияен взор. А той сведе поглед към прекрасното й лице и се усмихна; но когато поемаше бокала, ръката му срещна нейната и той разбра, че девойката тръпне от допира.

— Наздраве, Арагорн, сине на Араторн! — каза тя.

— Наздраве, роханска принцесо! — отвърна той, но смутно бе лицето му сега и без усмивка.

Когато всички пиха, кралят се запъти към вратата. Там го очакваха стражи и вестоносци, на стъпалата се бяха сбрали всички благородници и вождове от Едорас и околностите.

— Вижте! — обърна се към тях Теоден. — Потеглям на поход и може би ще е за сетен път! Нямам деца. Син ми Теодред загина. Определям сестриният си син Еомер за свой наследник. Ако и той не се завърне, ще изберете нов владетел по своя воля. Но сега напускам народа си и трябва да поверя някому властта. Кой от вас ще остане?

Всички мълчаха.

— Няма ли да посочите някого? Кому вярва народът?

— На Еорловия род — отвърна Хама.

— Но аз не мога без Еомер, пък и той не би останал — каза кралят, — а той е последен в рода.

— Не говоря за Еомер — отвърна Хама. — И той не е последен. Тук е и Еовин, негова сестра и дъщеря на Еомунд. Тя е сърцата и безстрашна. Всички я обичат. Нека тя да бъде владетелка на Еорлингите, докато ни няма.

— Тъй да бъде — каза Теоден. — Нека глашатаите обявят, че лейди Еовин ще води народа!

После кралят седна на пейката пред вратите, а Еовин коленичи пред него и взе от ръцете му меч и бляскава ризница.

— Сбогом, сестро-дъще моя! — каза той. — Мрачен е този час, но може и да се завърнем в Златния замък. Ала в Черноден хората могат да издържат дълга обсада, а ако гибел ни сполети в битките, там ще се сберат всички оцелели.

— Не говори така! — отвърна тя. — Година ще ми се струва всеки ден, докато се завърнеш.

Но докато изричаше тези думи, очите й се стрелнаха към застаналия наблизо Арагорн.

— Кралят ще се завърне — каза той. — Не бой се! Не на Запад, а на Изток ни чака съдбата.

Кралят и Гандалф се спуснаха по стълбата. Подир тях идваха останалите. Крачейки, Арагорн се озърна към портата. В края на стълбата Еовин стоеше самотна на прага на двореца; бе подпряла длани върху дръжката на изправения меч. Сега бе облечена в ризница и сияеше като сребърна статуя под слънцето.

С топор на рамо Гимли крачеше край Леголас.

— Е, най-сетне потегляме! — подхвърли той. — Много приказки им трябват на хората, докато пристъпят към дела. Секирата вече не трае в ръцете ми. Макар да не се съмнявам, че е свирепа десницата на тия Рохирими, щом се стигне до сеч. Все едно, не ми допада тяхното военно изкуство. Как да отида на бой? Бих искал да крача, а не да се подмятам като чувал пред седлото на Гандалф.

— Това място ми се струва по-безопасно от много други — отвърна Леголас. — Но не ще и дума, че Гандалф с удоволствие би те свалил на земята, щом вземат да се сипят удари; пък и Сенкогрив би го сторил. Секирата не е оръжие за конник.

— А джуджетата не са ездачи. Шиите на орки искам да сека, а не да бръсна човешки глави — каза Гимли, потупвайки дръжката на секирата.

Пред градските порти завариха множество мъже — млади и стари, всички вече яхнали конете. Бяха се сбрали над хиляда бойци. Копията им се издигаха като млада гора. С гръмки и радостни викове приветстваха идването на Теоден. Неколцина вече бяха приготвили кралския кон Снежногрив, а край него държаха конете на Арагорн и Леголас. Гимли стоеше намръщен и потиснат, ала към него се зададе Еомер, повел коня си.

— Привет, Гимли, сине на Глоин! — подвикна той. — Нямах време да се науча на благи приказки под пердаха ти, както ми бе обещал. Дали да не отложим спора? Вече никога не ще спомена със зло Горската Владетелка.

— Засега ще забравя гнева си, Еомер, сине на Еомунд — каза Гимли, — но ако някога ти се удаде да видиш с очи Владетелката Галадриел, тогава ще я признаеш за най-прекрасна — или край на приятелството ни.

— Тъй да бъде! — каза Еомер. — Но дотогава те моля да ми простиш и в знак на прошка да яздиш с мен. Гандалф ще бъде начело с Владетеля на Пределите, но ако искаш, моят кон Пламоног ще носи и двама ни.

— Благодаря от все сърце — отвърна Гимли с явно задоволство. — С радост ще те придружа, ако моят другар Леголас може да язди до нас.

— Така и ще бъде — каза Еомер. — Леголас отляво, Арагорн отдясно и никой не ще дръзне да се изпречи отпред!

— Къде е Сенкогрив? — запита Гандалф.

— Бясно препуска из степта — отвърнаха от тълпата. — Не дава никой да го пипне. Ето го там, край брода, носи се като сянка из върбите.

Гандалф изсвири и гръмко призова жребеца по име. Макар и далече, Сенкогрив наостри уши, изцвили и се понесе към войската като стрела.

— Така би се явил дъхът на Западния вятър, ако някога реши да си избере тяло — каза Еомер, гледайки как могъщият жребец препуска нагоре, докато не спря пред вълшебника.

— Подаръкът, изглежда, сам е избрал притежателя си — каза Теоден. — Но слушайте всички! Тук, пред вас, обявявам своя гост Гандалф Сивоплащ за най-мъдър от съветниците, най-желан сред пришълците, благородник на Пределите и вожд на Еорлингите, додето трае нашият род; подарявам му Сенкогрив, принц на конете.

— Благодаря ти, кралю Теоден — изрече Гандалф.

После изведнъж отметна сивия си плащ, захвърли шапката и скочи на седлото. Нямаше нито шлем, нито ризница. Снежнобялата му коса се вееше свободно по вятъра, бялата дреха сияеше ослепително под слънцето.

— Гледайте Белия конник! — извика Арагорн и всички подеха думите му.

— Нашият крал и Белия конник! — крещеше народът. — Напред, Еорлинги!

Отекнаха тръби. Конете цвилеха и се надигаха на задни крака. Копия зазвъняха по щитове. Сетне кралят вдигна ръка и последната армия на Рохан препусна устремно и гръмовно към Запада като внезапно връхлитащ ураган.

Застанала сама и неподвижна пред прага на замлъкналия замък, Еовин видя копията им да блестят далече в равнината.

Глава 7Шлемово усое

Когато потеглиха от Едорас, слънцето вече клонеше на запад и грееше в очите им, обвивайки в златна омара хълмистите равнини на Рохан. На северозапад в подножието на Белите планини се виеше утъпкан път и войската пое по него — ту се изкачваха, ту слизаха из зелените степи и често прегазваха бродовете на малки, бързи потоци. Далече напред и вдясно се извисяваха Мъгливите планини; и с всяка измината миля израстваха все по-високи и по-мрачни. Отпред слънцето бавно залезе. Отзад се зададе нощта.

Бойците препускаха. Нуждата ги гонеше. От страх да не закъснеят, те се носеха с пълна скорост и само нарядко спираха. Бързи и издръжливи бяха роханските вихрогони, ала ги чакаше дълъг път. Четиридесет и повече левги по птичи полет имаше от Едорас до бродовете на Исен, където се надяваха да намерят кралските бойци, удържащи войските на Саруман.

Нощта ги обгърна. Най-после спряха на стан. Бяха яздили около пет часа и вече се намираха далеч из западната равнина, ала още не бяха изминали половината път. Оформиха лагера на широк кръг под звездното небе и растящата луна. Не накладоха огньове, защото не бяха сигурни по тия места; ала поставиха наоколо пръстен от конни стражи, а разузнавачите препуснаха далече напред, прелитайки като сенки из гънките на местността. Нощта бавно отмина без вести или тревога. Призори роговете затръбиха и след час войската отново бе на път.

В небето още нямаше облаци, но въздухът бе натежал; времето бе топло за сезона. Слънцето изгря мъгливо, а подир него бавно се надигна мрак, като че от изтока се задаваше жестока буря. А друг мрак сякаш надвисваше далече на северозапад над подножието на Мъгливите планини — от Долината на магьосника бавно се спускаха сенки.

Гандалф поизостана и се изравни с Леголас и Еомер.

— Леголас, твоята прекрасен род те е дарил със зорки очи, които на цяла левга могат да различат врабче от сипка — каза вълшебникът. — Виждаш ли нещо накъм Исенгард?

— Много мили са дотам — отвърна Леголас, гледайки нататък изпод дългата си длан. — Виждам мрак. Из него се движат силуети, огромни силуети далече покрай реката; но кои са, не мога да разбера. Не е мъгла или облак това, що засенчва взора ми — нечия воля е разстлала сенчест воал над земите и той бавно се спуска по течението. Сякаш здрачът, събран под безбройни дървета, тече надолу по хълмовете.

— А подир нас се задава бурята на Мордор — каза Гандалф. — Черна ще е нощта.

Напредваше вторият ден на похода и въздухът все повече натежаваше. След пладне взеха да ги застигат черни облаци — мрачен балдахин, поръбен с развълнувани грамади, из които припламваха ослепителни мълнии. Кървавочервеното слънце залезе сред дим и мъгла. Сетните лъчи увенчаха с пламъчета копията на Конниците и лиснаха жарава по стръмните върхове на Трихирн — сега се намираха съвсем близо до най-северното разклонение на Белите планини, три назъбени върха, загледани към залеза. Сред последните червени отблясъци челните бойци съзряха черно петънце, конник, препускащ насреща. Спряха да го изчакат.

Той дойде — морен мъж със смачкан шлем и разцепен щит. Бавно слезе от коня и постоя задъхан. Най-сетне заговори.

— Тук ли е Еомер? — запита той. — Най-сетне идвате, но твърде късно и с твърде малки сили. Зле тръгнаха нещата, откакто загина Теодред. Вчера отстъпихме отвъд Исен с тежки загуби; мнозина паднаха при пресичането. А през нощта нови войски връхлетяха през реката към лагера ни. Сигурно целият Исенгард е изпразнен; Саруман е въоръжил дивите планинци и овчарите от страната Дун отвъд реките и ги е насъскал против нас. Заляха ни като порой. Защитата рухна. Еркенбранд от Западния предел отстъпи с хората, които бе успял да събере, към крепостта си в Шлемово усое. Останалите се пръснаха. Къде е Еомер? Кажете му, че напред няма надежда. Нека се завърне в Едорас, преди да са го изпреварили вълците от Исенгард.

Досега Теоден бе слушал мълчаливо, прикрит от погледа на боеца зад своята стража; сега излезе с коня си напред.

— Хайде, застани пред мен, Кеорл! — каза той. — Ето ме. Последната армия на Еорлингите тръгна на бран. Не ще се завърна без бой.

Лицето на човека просветля от радост и удивление. Той изправи плещи. Сетне коленичи, протягайки нащърбения си меч към краля.

— Заповядай, господарю! — извика той. — И ми прости! Мислех…

— Мислеше, че съм останал в Медуселд, прегърбен като старо дърво под зимния сняг. Тъй бе, когато потегли на бой. Но западен вятър разтърси клоните — изрече Теоден. — Дайте на този човек отпочинал кон! Да препуснем на помощ на Еркенбранд!

Докато Теоден говореше, Гандалф се бе отдалечил напред и стоеше сам, гледайки на север към Исенгард и на запад към залеза. След малко се завърна.

— Препускай, Теоден! — каза той. — Препускай към Шлемово усое! Не отивай към Бродовете на Исен и не се бави из равнината! Засега ще трябва да те напусна. Имам неотложна задача и Сенкогрив ще ме отнесе надалеч. — И като се обърна към Арагорн, Еомер и мъжете от кралския двор, извика: — Пазете добре Владетеля на Пределите, докато се завърна. Чакайте ме на Шлемова порта! Сбогом!

Той пошепна нещо на ухото на Сенкогрив и мощният жребец се понесе като стрела. Изчезна мигом — сребърен отблясък сред залеза, вятър по тревата, сянка, що лети и се губи от поглед. Снежногрив изцвили и се надигна на задни крака. Искаше да ги последва. Ала само крилата птица би могла да ги догони.

— Какво ли значи това? — обърна се един от стражите към Хама.

— Че Гандалф Сивоплащ трябва да бърза — отвърна Хама. — Вечно броди той и винаги идва нечакан.

— Ако Змийския език беше тука, лесно щеше да обясни всичко.

— Вярно — съгласи се Хама, — но лично аз бих изчакал, докато отново не видя Гандалф.

— Може дълго да чакаш — каза другият.

Войската изостави пътя за Бродовете на Исен и се отклони на юг. Падна нощ, а те продължаваха да препускат. Наближиха хълмовете, ала високите върхове на Трихирн вече се губеха в тъмнеещото небе. На няколко мили пред тях, в отсрещния край на Западната долина, имаше зелена котловина, широк пролом между планините, от който започваше една клисура сред хълмовете. Местните жители я наричаха Шлемово усое в памет на героя от древните войни, който намерил убежище тук. Все по-дълбока и тясна се виеше тя на юг под сянката на Трихирн, докато от двете й страни не се издигнеха, закривайки слънцето, могъщи зъбери, по които се мяркаха само призрачните сенки на гарвани.

На Шлемова порта, пред входа на Усоето, от северния зъбер се издаваше напред скален ръб. По хребета му стърчаха древни каменни стени, а сред тях се извисяваше могъща кула. Разказваха, че в отминалите дни на величието на Гондор великани изградили тая крепост по заръка на задморските крале. Наричаха я Рогоскал, защото изсвиреше ли тръба от кулата, ехото дълго отекваше из Усоето, сякаш отдавна забравени армии излизаха на бой от пещерите под хълмовете. Древните владетели бяха изградили и стена от Рогоскал до южния зъбер, преграждаща входа на клисурата. През широк канал под нея минаваха водите на Усоевия ручей. В подножието на Рогоскалова канара ручеят завиваше и по широк улей се устремяваше през зелената ивица, която плавно се спускаше от Шлемова порта към Шлемов вал. Оттам се лееше в Усоева котловина и отминаваше към Западната долина. Сега в Рогоскал край Шлемова порта живееше Еркенбранд, владетел на Западната област край границите на Пределите. Виждайки, че се задават мрачни дни на рат, той отрано бе взел мъдрото решение да поправи стената и да подсили крепостта.

Конниците още бяха в ниската долина пред входа на котловината, когато откъм челния дозор се раздадоха викове и екот на рог. Из мрака засвистяха стрели. Един от разузнавачите долетя назад да съобщи, че из долината бродят вълкоездачи и че армия от орки и диви мъже бърза от Бродовете на Исен към юг, вероятно към Шлемово усое.

— Намерихме много от нашите да лежат посечени, както са бягали натук — каза разузнавачът. — Срещнахме и откъснати групички да бродят без водач насам-натам. Изглежда, никой не знае какво е станало с Еркенбранд. Ако вече не е загинал, навярно ще го застигнат, преди да се добере до Шлемова порта.

— Видели ли са Гандалф? — запита Теоден.

— Да, господарю. Мнозина са видели стар конник в бели одежди да препуска из равнините като вихър над тревата. Някои го помислили за Саруман. Казват, че още по светло отминал към Исенгард. А някои казват още, че преди това са видели Змийския език да бърза на север заедно с отряд орки.

— Тежко на Змийския език, ако Гандалф го догони — каза Теоден. — Било каквото било, липсват ми сега и двамата съветници, старият и новият. Но в тия изпитания нямаме друг избор, освен да послушаме Гандалф и да продължаваме към Шлемова порта, независимо дали Еркенбранд е там, или не. Знае ли се числеността на армията, идваща от Севера?

— Огромна е — отвърна разузнавачът. — Който бяга, брои враговете по два пъти, ала аз говорих с храбри мъже и не се съмнявам, че главната сила на врага е многократно по-голяма от всичко, с което разполагаме.

— Да бързаме тогава — каза Еомер. — Да си пробием път през неприятелите, които ни делят от крепостта. В Шлемово усое има пещери, където могат да се укрият стотици бойци: тайни пътища водят оттам към хълмовете.

— Не се надявай на тайните пътища — каза кралят. — Саруман отдавна шпионира из тия земи. И все пак в крепостта можем дълго да се отбраняваме. Да вървим!

Арагорн и Леголас минаха в авангарда заедно с Еомер. Все по-бавно препускаха в черната нощ, мракът гъстееше и пътят им се изкачваше на юг, все по-високо и по-високо из сенчестите хълмове в подножието на планините. Срещаха малцина врагове. Тук-там се натъкваха на скитащи групички орки, ала те се разбягваха, преди да ги застигнат мечовете на конниците.

— Боя се, че не след дълго — каза Еомер — вестта за идването на кралската армия ще стигне до водача на враговете, бил той Саруман или изпратен от него военачалник.

Тътенът на войната се засилваше зад тях. Сега дочуваха как от мрака долитат звуците на грозна песен. Когато се изкачиха високо в Усоева котловина, спряха да се огледат. Оттам зърнаха из черните поля факли, безброй огнени точици, пръснати като червени цветчета или искрящи из низините на дълги криволичещи колони. Тук-там лумваха мощни пламъци.

— Огромна е тази армия и бързо ни догонва — каза Арагорн.

— Носят огън — каза Теоден — и изгарят по пътя си сеновали, кошари и дървета. Богата е тази долина и приютяваше много чифлици. Уви за моя народ!

— Защо ли не бе ден, та да връхлетим върху тях като планински вятър! — възкликна Арагорн. — Тежко ми е да бягам от врага.

— Не ни остава много да бягаме — каза Еомер. — Вече не сме далеч от Шлемов вал, древен ров с насип, който пресича котловината на два фурлонга преди Шлемова порта. Там можем да се обърнем и да се бием.

— Не, малцина сме, за да удържим Вала — каза Теоден. — Той е дълъг повече от миля, а и отворът в него е широк.

— Ако ни застигнат, последните ще трябва да останат на отвора — каза Еомер.

Нито луна, нито звезда грееше, когато конниците стигнаха до отвора на Вала, където ручеят отминаваше надолу и край него се спускаше пътят от Рогоскал. Насипът изведнъж се извиси пред тях като могъща сянка зад мрачен изкоп. Докато препускаха напред, от тъмнината извика часовой.

— Владетелят на Пределите идва към Шлемова порта — отвърна му Еомер. — Аз говоря, Еомер, син на Еомунд.

— Нечакана добра вест — каза пазачът. — Бързайте! Врагът е по петите ви.

Армията мина през отвора и спря малко по-горе на наклонената морава. С радост узнаха, че Еркенбранд е оставил голям отряд да защитава Шлемова порта, а подир това още много бойци са отстъпили насам.

— Може да имаме хиляда души, годни за пеши бой — каза старецът Гамлинг, водач на стражата край Вала. — Но повечето от тях са видели прекалено много зими като мен или прекалено малко като сина ми, нали го виждате. Чували ли сте за Еркенбранд? Вчера получихме вест, че отстъпвал насам заедно с оцелелите от най-добрите конници на Западния предел. Ала не се появи.

— Боя се, че вече няма да дойде — каза Еомер. — Нашите разузнавачи не са чули нищо за него, а врагът изпълва долината зад нас.

— Дано да е избягал — каза Теоден. — Могъщ боец бе той. В него се бе възродила доблестта на древния воин Шлем Твърдоръки. Но не можем да го чакаме тук. Сега трябва да изтеглим цялата си сила зад стените. Как сте със запасите? Ние почти не носим храна, защото потеглихме за бой, а не за обсада.

— Зад нас, в пещерите на Усоето, са се укрили три четвърти от народа на Западния предел — жени, деца и старци — каза Гамлинг. — Но там са събрани и големи запаси от храна, добитък и фураж.

— Добре — каза Еомер. — Врагът граби и пали всичко, останало в долината.

— Скъпичко ще платят, ако дойдат да се пазарят на Шлемова порта — каза Гамлинг.

Кралят и конниците продължиха напред. Пред насипа над ручея слязоха от конете. В дълга колона ги преведоха нагоре и минаха през портите на Рогоскал. Тук пак ги приветстваха с радост и подновена надежда; сега се събираха достатъчно бойци, за да защитават и крепостта, и преградната стена.

Еомер бързо подготви хората си. Кралят и мъжете от свитата му бяха в Рогоскал заедно с мнозина от западняците. Но Еомер разпредели най-много от бойците си по Усоева стена и кулата над нея, защото там защитата изглеждаше най-несигурна, ако врагът налетеше решително и с големи сили. Конете оставиха далече нагоре в Усоето, под стражата на неколцина бойци, от които можеха да се лишат.

Усоева стена беше висока двадесет фута и толкова широка, че четирима мъже можеха да крачат един до друг по върха, защитени от зид, над който можеха да надничат само най-високите. Тук-там в камъка бяха пробити бойници. До стената се слизаше по стълба от вратата на външния двор на Рогоскал; още три стълбища се изкачваха към нея от Усоето; ала отпред бе гладка и огромните камъни бяха наместени тъй изкусно, че никой не би намерил опора в процепите помежду им, а върхът надвисваше напред като издълбана от морските вълни канара.

Застанал на стената, Гимли се облягаше на парапета. Над него Леголас седеше на зида, опипваше лъка си и се взираше в мрака.

— Това вече ми харесва — каза джуджето и тропна по камъка. — Олеква ми на душата, щом наближа планините. Хубави скали. Яки кости има този край. Усетих ги под нозете си, докато се изкачвахме над Вала. Дай ми само година и стотина от моя род, та да изградя тук крепост, в която цели армии ще се разбиват като дъждовни капки.

— Не се съмнявам — отвърна Леголас. — Но вие, джуджетата, сте странен народ. На мен това място не ми харесва, няма да ми се понрави и на дневна светлина. Ала ти ми вдъхваш увереност, Гимли, и се радвам, че си застанал тук с яките си нозе и тежката секира. Бих искал да има тук още неколцина от твоя род. Но какво ли не бих дал за стотина добри стрелци от Мраколес. Скоро ще ни потрябват. Вярно, и Рохиримите имат добри стрелци, но малцина са тук, малцина.

— Тъмно е за стрелба — каза Гимли. — Всъщност време е за сън. Сън! Толкова ми е нужен, никога не бих повярвал, че на джудже може тъй да му се спи. Тежък труд е ездата. Ала секирата в десницата ми не трае. Дай ми само редица от оркски вратове и достатъчно място да замахна, та да видиш как ще изчезне умората!

Времето бавно отминаваше. Далече из долината догаряха разпръснати пожарища. Сега армиите на Исенгард напредваха мълчаливо. Факлите им се виеха в колони из котловината.

Внезапно откъм Вала се раздадоха крясъци и писъци, отекнаха яростни бойни викове. Пламтящи главни се появиха по нанагорнището и се струпаха край пролома. Сетне се разпръснаха и изчезнаха. Конниците долетяха в галоп през ливадата и се изкачиха по насипа към портите на Рогоскал. Ариергардът на западняците бе отблъснат назад.

— Врагът е наблизо! — съобщиха те. — Бихме се до последната стрела и запълнихме рова с орки. Но това не ще ги удържи за дълго. На много места те вече пъплят по Вала като мравуняк. Но поне ги научихме да не носят факли.

Минаваше полунощ. Небето бе черно и натежалият неподвижен въздух вещаеше буря. Изведнъж ослепителен блясък процепи облаците. Разклонена мълния се стовари над източните хълмове. В един застинал миг стражите по стената съзряха сред бялата светлина цялото пространство от крепостта до Вала — то вреше и гъмжеше от черни фигури, някои тантурести и набити, други високи и зловещи, с островърхи шлемове и черни щитове. Още стотици и стотици преливаха над Вала и през пролома. От зъбер до зъбер черният прилив прииждаше към стената. Из долината тътнеше гръмотевица. Заплющя порой.

Стрели засвистяха като дъжд над бойниците и с тропот и звън се изсипаха по камъните. Някои улучиха целта си. Атаката на Шлемово усое бе започнала, но отвътре не долиташе нито звук; нито една стрела не излетя в отговор.

Нападащата армия спря, смутена от безмълвната заплаха на канари и стени. Отново и отново мълнии раздираха мрака. Сетне орките нададоха вой, размахаха копия и мечове и пратиха облаци от стрели към всеки, който се покажеше на бойниците; а мъжете от Пределите гледаха смаяно и сякаш виждаха безкрайно поле от черно жито, люшнато от вихъра на войната, и по всеки клас блестяха бодливи светлинки.

Отекнаха медни тръби. Враговете се втурнаха напред — едни против Усоева стена, други към пътя и насипа, водещ към портата на Рогоскал. Там се бяха струпали най-огромните орки и дивите мъже от бърдата на страната Дун. За миг се поколебаха, после продължиха напред. Мълниите бляскаха и по всеки шлем и щит се виждаше изрисувана зловещата ръка на Исенгард. Достигнаха върха на канарата, връхлетяха към портата.

И най-после долетя отговорът — посрещна ги буря от стрели и град от камъни. Редиците се олюляха, разкъсаха се и хукнаха назад; после пак нападнаха, разкъсаха се и отново връхлетяха; и като прииждащо море всеки път спираха малко по-нагоре. Отново засвириха тръби и тълпа от ревящи мъже се втурна напред. Те държаха широките щитове над главите си като покрив, а помежду си носеха два грамадни дървесни дънера. Зад тях се трупаха орки стрелци и сипеха порой от смъртоносни остриета по всеки, що се покажеше с лък над стената. Люшнати от яки ръце, дънерите блъснаха дървените порти със съкрушителен трясък. Паднеше ли някой, смазан от запокитен камък, двамина други изскачаха на мястото му. Грамадните стволове се люшкаха и трошаха отново и отново.

Еомер и Арагорн стояха един до друг на Усоева стена. Те чуха ревящите гласове и тътена на дънерите; после във внезапния проблясък на мълния съзряха заплахата пред портата.

— Ела! — каза Арагорн. — Дошъл е часът заедно да изтеглим мечовете!

Стремглаво като горски пожар се втурнаха те по стената, нагоре по стъпалата и минаха във външния двор над Канарата. Тичешком събраха шепа храбри мечоносци. В западния ъгъл, където крепостната стена се сливаше със зъбера, имаше малка вратичка. От този край между стената и отвесния ръб на Канарата се виеше тясна пътека. Еомер и Арагорн изскочиха през вратичката рамо до рамо, а бойците ги следваха плътно. Като един излетяха мечовете им от ножниците.

— Гутвине! — извика Еомер. — Гутвине за Пределите!

— Андурил! — викна Арагорн. — Андурил за Дунеданците!

Атакувайки отстранихте се нахвърлиха върху дивите мъже, Андурил се надигаше и падаше, облян от бял пламък. От стената и кулата долетя вик:

— Андурил! Андурил излиза на бой! Мечът, що беше строшен, сияе отново!

Ужасени, разрушителите захвърлиха дънерите и удариха на бяг; но сякаш мълния разкъса стените от щитове и те бяха пометени, съсечени или запокитени от Канарата към скалистото русло на ручея. Орките стрелци опънаха безредно лъковете си, после хукнаха назад.

Еомер и Арагорн спряха пред портата. Гръмотевиците отминаха. Мълниите проблясваха все още надалеч из южните планини. Откъм Севера отново се надигна мразовит вятър. Вихрено се носеха парцаливите облаци и звездите надничаха между тях; залязващата луна плуваше над хълмовете около котловината, разливайки жълтеникави лъчи по дирите на бурята.

— Пристигнахме в последния момент — каза Арагорн, оглеждайки портите. Грамадните панти и железните резета бяха изкривени и почти изкъртени; на много места дървото се бе пропукало.

— Ала не можем да стоим пред стената и да пазим — каза Еомер. — Виж! — Той посочи към пътя. Отвъд ручея вече отново се сбираше тълпа от орки и хора. Стрелите стенеха и отскачаха от камъните наоколо. — Ела! Трябва да се върнем и да видим дали ще можем да натрупаме отвътре греди и камъни. Хайде, идвай!

Те се обърнаха и изтичаха назад. В този миг около дузина орки, които бяха лежали неподвижно сред мъртвите, рипнаха на крака и безшумно се хвърлиха подир тях. Двама се метнаха в нозете на Еомер, препънаха го и тутакси се озоваха отгоре му. Но една дребна тъмна фигурка, която никой не бе забелязал, изскочи от сенките и нададе дрезгав крясък:

— Барух Хазад! Хазад ай-мену!

Една секира се завъртя и профуча из мрака. Двамина орки паднаха без глави. Останалите побягнаха.

Докато Арагорн тичаше на помощ, Еомер мъчително се изправи на крака.

Вратичката отново бе затворена, желязната порта бе затрупана отвътре с камъни. Когато всички се прибраха на сигурно място, Еомер се обърна.

— Благодаря ти, Гимли, сине на Глоин! — каза той. — Не знаех, че си излязъл с нас в набега. Но неканеният гост често се оказва най-приятен. Как тъй се появи?

— Последвах ви да се поразсъня — отвърна Гимли, — но като погледнах планинците, сториха ми се прекалено едри за мен, та изчаках зад един камък да ви видя как си играете с мечовете.

— Трудно ще ти се отплатя — каза Еомер.

— Не една възможност може да ти падне, преди да изтече нощта — разсмя се джуджето. — Но аз съм доволен! Откакто напуснахме Мория, не бях цепил нищо освен дърва.

— Двама! — каза Гимли, потупвайки топора си. Беше се върнал на мястото си върху стената.

— Двама? — отвърна Леголас. — Аз свърших по-добра работа, макар че сега трябва да опипвам по плочките за паднали стрели; моите свършиха. Обаче докарах бройката поне до двадесет. Но това са само няколко листенца в гората.

Небето бързо се проясняваше и залязващата луна грееше ярко. Но светлината не донесе надежда на конниците от Пределите. Вместо да намалее, врагът пред тях като че се бе умножил, а нови и нови тълпи прииждаха през пролома откъм долината. Набегът върху Канарата донесе само кратък отдих. Щурмът на портите се поднови с удвоени сили. Пълчищата на Исенгард ревяха като море под Усоева стена. Орки и планинци гъмжаха в подножието й от край до край. Въжета с куки прелитаха над горния зид по-бързо, отколкото защитниците успяваха да ги пресекат или да ги метнат обратно. Издигаха се стотици дълги стълби. Много от тях падаха строшени, ала ги заместваха нови и орките се втурваха по тях като маймуни из черните гори на Юга. Мъртви и ранени се трупаха в подножието на стената като изхвърлени от талазите камъчета; все по-високо се издигаха тия зловещи могили, а врагът продължаваше да напира.

Роханските мъже губеха сили. Всички стрели бяха изстреляни, всяко копие — захвърлено; мечовете им бяха нащърбени, щитовете им разцепени. На три пъти ги сбираха Арагорн и Еомер и три пъти проблесна Андурил в отчаяна атака, отблъсквайки врага от стената.

Сетне из Усоето зад тях се надигна глъч. Орките бяха пропълзели като плъхове по канала, през който течеше ручеят. Там се бяха сбрали в сянката на зъберите, докато горе се разгори битката и всички защитници изтичат към върха на стената. Тогава изскочиха. Някои вече бяха навлезли в Усоето и се биеха с пазачите на конете.

Гимли скочи от стената с лют вик, който отекна между зъберите:

— Хазад! Хазад!

Скоро си намери достатъчно работа.

— Ай-ой! — изкрещя той. — Орките са отвъд стената. Ай-ой! Ела, Леголас! Ще има и за двама ни. Хазад ай-мену!

Дочувайки мощния глас на джуджето над гълчавата, Гамлинг Стари погледна от Рогоскал надолу.

— Орките са в Усоето! — извика той. — Шлем! Шлем! За Шлемингите!

С този вик той се втурна от Канарата надолу по стълбата и мнозина мъже от Западния предел го последваха.

Атаката бе тъй стръвна и внезапна, че орките отстъпиха пред тях. Не след дълго бяха заклещени в теснините на клисурата и съсечени или изблъскани към дълбините на Усоето, където, крещейки, рухнаха пред пазачите на потайните пещери.

— Двадесет и един! — викна Гимли. Той завъртя секирата с две ръце и покоси в нозете си последния орк. — Сега пак изпреварих уважаемия Леголас.

— Трябва да запушим пътя на тия плъхове — каза Гамлинг. — Разправят, че джуджетата били прочути майстори каменари. Помогни ни, уважаеми!

— Ние не дяламе камъните с бойни секири или с нокти — отвърна Гимли. — Но ще помогна както мога.

Събраха колкото камъни и отломки им попаднаха подръка и под ръководството на Гимли западняците задръстиха вътрешния край на водостока, докато не остана само тесен преливник. Придошъл от пороя, Усоевият ручей кипна, развълнува се в преграденото си корито и бавно се разля на хладни езерца от зъбер до зъбер.

— Горе ще е по-сухо! — каза Гимли. — Ела, Гамлинг, дай да видим какво става по стената!

Той се изкачи нагоре и откри Леголас да стои до Арагорн и Еомер. Елфът остреше дългия си кинжал. След провала на опита за проникване през канала бе настъпило кратко затишие.

— Двадесет и един! — каза Гимли.

— Добре! — рече Леголас. — Но моята бройка вече е две дузини. Тук имахме ръкопашен бой.

Еомер и Арагорн морно се подпираха на мечовете си. Наляво, по Канарата, отново прогърмяха трясъците и глъчката на боя. Но Рогоскал още се държеше като остров сред морето. Портите лежаха строшени; ала враг още не бе преминал през барикадата от греди и камъни зад тях.

Арагорн се взря към бледите звезди и луната, която потъваше зад хълмовете западно от долината.

— Нощта е дълга като година — каза той. — Колко ли ще се бави денят?

— Зората наближава — отвърна Гамлинг, който се бе изкачил до него. — Ала боя се, че тя не ще ни помогне.

— И все пак зората е вечната човешка надежда — каза Арагорн.

— Но тия твари от Исенгард, тия полуорки и хора гоблини, създадени от черната премъдрост на Саруман, няма да се изплашат от слънцето — каза Гамлинг. — Нито пък дивите мъже от хълмовете. Не чуваш ли гласовете им?

— Чувам ги — каза Еомер, — но за ушите ми това са само птичи крясъци и зверски рев.

— Ала мнозина крещят на езика на страната Дун — каза Гамлинг. — Познавам го. Това е древно човешко наречие и едно време го говореха из много от западните долини на Пределите. Слушай! Те ни мразят и са доволни; съдбата ни им се струва несъмнена. „Кралят, кралят! — крещят те. — Ще хванем техния крал. Смърт на Форгойлите! Смърт на сламените глави! Смърт на крадците от Севера!“ С такива имена ни наричат. За половин хилядолетие не са забравили недоволството си, че гондорските крале дали Пределите на Еорл Млади и сключили съюз с него. Саруман е разпалил тая стара омраза. А разбунят ли се, те са свиреп народ. Сега не ще отстъпят ни денем, ни нощем, додето не пленят Теоден или самите те не рухнат съсечени.

— И въпреки това денят ще ми донесе надежда — каза Арагорн. — Не е ли казано, че враг никога не е превземал Рогоскал, ако има мъже да го защитават?

— Тъй пеят менестрелите — отвърна Еомер.

— Тогава да го браним и да се надяваме! — рече Арагорн.

Преди да довърши, отекнаха тръби. После се раздаде трясък и избухнаха пламъци и дим. Пенливите води на Усоевия ручей със свистене рукнаха навън — вече нищо не ги удържаше, в стената бе избита зееща дупка. През нея нахлуваше рояк от черни фигури.

— Пъклена магия на Саруман! — извика Арагорн. — Докато си приказвахме, те пак са пропълзели по водостока и са подпалили огъня на Ортанк под нозете ни.

С рев: Елендил, Елендил!, той се хвърли надолу към пролома, но в същия миг стотици стълби се издигнаха към бойниците. Последният щурм връхлетя над стената и под нея като черен прилив по пясъчна дюна. Защитата бе пометена. Отблъснати все по-назад и по-назад в Усоето, някои от конниците загиваха и се сражаваха, отстъпвайки крачка по крачка към пещерите. Други си пробиха път към крепостта.

Широка стълба се изкачваше от Усоето до Канарата и западната портичка на Рогоскал. На първите стъпала бе застанал Арагорн. Андурил продължаваше да блести в ръцете му и ужасът от меча задържаше врага, докато всички, които бяха успели да се доберат до стълбата, не отминаха към портичката. На по-горните стъпала бе коленичил Леголас. Лъкът му бе обтегнат, но му оставаше само една случайно намерена стрела и сега той се взираше, готов да застреля първия орк, който би дръзнал да наближи стълбата.

— Всички, които можеха, вече са в безопасност, Арагорн — извика той. — Идвай!

Арагорн се обърна и изтича нагоре; ала бягайки, се препъна от умора. Враговете мигом се втурнаха напред. Орките се задаваха с крясъци, протегнали дълги ръце да го сграбчат. Първият падна с Леголасовата стрела в гърлото, но останалите го прескочиха. Ненадейно един огромен камък, запокитен от крепостната стена, се сгромоляса на стълбата и ги отхвърли в Усоето. Арагорн се добра до портичката и тя бързо се захлопна зад него.

— Лошо става, приятели — каза той, бършейки с длан потта от челото си.

— Лошо си е — отвърна Леголас, — но още не е безнадеждно, щом си с нас. Къде е Гимли?

— Не знам — каза Арагорн. — За последен път го видях да се бие долу зад стената, но враговете ни разделиха.

— Уви! Лоша е тая вест — каза Леголас.

— Той е як и издръжлив — каза Арагорн. — Да се надяваме, че ще се добере до пещерите. Там ще е в безопасност засега. Във всеки случай ще е по-добре от нас. Подобно убежище би се понравило на джудже.

— На това се надявам — отвърна Леголас. — Но съжалявам, че не дойде насам. Исках да кажа на уважаемия Гимли, че бройката ми вече е тридесет и девет.

— Ако си пробие път до пещерите, пак ще те изпревари — разсмя се Арагорн. — През живота си не съм виждал някой да върти секирата тъй добре.

— Аз ще ида да потърся стрели — каза Леголас. — Няма ли да свърши тая нощ, та да се целя по-добре на светло.

Арагорн влезе в крепостта. За свое отчаяние научи, че Еомер не е стигнал до Рогоскал.

— Не, той не дойде към Канарата — каза един от западняците. — За последен път го видях да сбира бойци около себе си и да си пробива път към дъното на Усоето. Гамлинг и джуджето бяха с него, но аз не успях да се добера до тях.

С широки крачки Арагорн пресече вътрешния двор и се изкачи до една стая високо в кулата. Кралят стоеше там като мрачен силует пред тясното прозорче и се вглеждаше към долината.

— Какво ново, Арагорн? — запита той.

— Усоева стена е превзет, владетелю, и всички защитници са отхвърлени, но мнозина успяха да се доберат до Канарата.

— Тук ли е Еомер?

— Не, кралю. Но мнозина от хората ти се оттеглиха към Усоето; някои казват, че и Еомер бил сред тях. В теснините могат да отблъснат врага и да се вмъкнат в пещерите. Каква надежда биха имали после, не знам.

— По-добра от нас. Разправят, че там имало добри запаси. А въздухът е здравословен, защото пещерите се проветряват през пукнатини високо в скалата. Никой не може да си пробие път навътре срещу решителни защитници. Те ще издържат още дълго.

— Но орките са домъкнали от Ортанк някаква пъклена магия — каза Арагорн. — Те имат избухващ огън и с него превзеха Стената. Ако не успеят да проникнат в пещерите, могат да затрупат защитниците вътре. Ала сега трябва да насочим всички мисли към собствената си защита.

— Терзая се в този затвор — каза Теоден. — Ако можех да срещна вражеските копия, яздейки пред хората си на бойното поле, навярно отново щях да усетя опиянението на битката и тъй да свърша. Но тук съм безполезен.

— Тук поне си под закрилата на най-здравата крепост в Пределите — отвърна Арагорн. — По-голяма е надеждата да те опазим в Рогоскал, отколкото в Едорас или дори в Черноден сред планините.

— Разправят, че Рогоскал никога не е бил превземан с щурм — каза Теоден, — но сега съмнение обзема сърцето ми. Светът се променя и всичко, що някога е било силно, днес се оказва несигурно. Как може сега да устои кула пред подобни пълчища и подобна безумна омраза? Ако знаех колко е нараснала силата на Исенгард, може би нямаше тъй бързо да препусна насреща й въпреки всички хитрини на Гандалф. Сега съветът му не изглежда толкова добър, колкото ми се стори под утринните лъчи.

— Не преценявай съвета на Гандалф, преди да е свършило всичко, кралю — каза Арагорн.

— Краят няма да се забави — каза кралят. — Но аз не ще свърша тук като стар язовец в капан. Снежногрив, Азуфел и конете на моята стража са във вътрешния двор. Щом зазори, ще наредя да затръби рогът на Шлем и ще препусна на бой. Ще яздиш ли до мен, сине на Араторн? Може би ще си пробием път, или с гибелта си ще заслужим песен… ако остане някой жив да ни възпее.

— Ще яздя до теб — каза Арагорн.

Като се сбогува, той се върна към стените и обиколи навсякъде да ободри хората и да помогне там, където щурмът е най-буен. Леголас тръгна с него. Огнени езици избухваха отдолу, разтърсвайки камъните. Из въздуха хвърчаха въжета с куки, надигаха се стълби. Отново и отново се добираха орките до върха на външната стена и отново защитниците ги отхвърляха надолу.

Накрая Арагорн се изправи над голямата порта, без да обръща внимание на вражеските копия. Вгледа се надалеч и видя, че небето на изток избледнява. Тогава вдигна празната си десница с длан навън в знак, че желае да преговаря.

Орките закрещяха и се закискаха.

— Слез! Слез! — викаха те. — Ако искаш да говориш с нас, слез! Доведи краля си! Ние сме бойците Урук-хай. Ако не дойде, ще идем да го измъкнем от дупката му. Доведи го тоя кръшкач, краля!

— Кралят е там, където пожелае — каза Арагорн.

— Що щеш тук тогава? — отвърнаха те. — Защо надничаш навън? Да не би да искаш да видиш величието на нашата армия? Ние сме бойците Урук-хай.

— Надникнах да видя зората — каза Арагорн.

— Какво зората, какво зората? — подиграваха се те. — Ние сме Урук-хай — не спираме да се бием ни денем, ни нощем, ни в ясно време, ни в буря. Идем да убиваме под слънце и луна. Какво зората?

— Никой не знае какво ще му донесе новият ден — каза Арагорн. — Махайте се, преди да ви е сполетяла беда.

— Слизай, или ще те смъкнем от стената — развикаха се те. — Това не са преговори. Ти нямаш какво да кажеш.

— И все пак имам да ви кажа това — отвърна Арагорн. — Никой враг не е превземал до днес Рогоскал. Вървете си, или не ще има милост за никого от вас. Никой не ще остане жив да отнесе вести към Севера. Не знаете каква заплаха ви дебне.

С тъй велика мощ и кралско достойнство се разкри Арагорн, изправен сам над разрушените порти пред вражеските пълчища, че мнозина от дивите мъже замлъкнаха и се озърнаха през рамо към долината, а някои боязливо погледнаха към небето. Но орките гръмко се разсмяха и порой от копия и стрели връхлетя върху стената в мига, когато Арагорн отскочи назад.

Раздаде се грохот и избухнаха пламъци. Арката на портата, върху която бе стоял преди миг, се разпадна й рухна сред дим и прах. Барикадата се разлетя като ударена от мълния. Арагорн изтича към кралската кула.

Но тъкмо когато портата рухна и орките отново с рев се готвеха за атака, зад тях като далечен вятър се надигна шепот, прерастващ в гълчава на безброй гласове, които крещяха странни вести на зазоряване. Чувайки виковете на ужас, орките на Канарата трепнаха и се озърнаха. И тогава, внезапна и страшна, от висините на кулата отекна песента на славния Шлемов рог.

Всички, които чуха този звук, потрепериха. Много от орките се проснаха по очи и притиснаха с лапи ушите си. Ехото долетя до Усоето — зов подир зов, сякаш на всеки зъбер и хълм бе застанал мощен тръбач. Но мъжете по стените надигнаха очи и се заслушаха удивени, защото ехото не заглъхваше. Песента на рога продължаваше да се носи сред хълмовете; волни и яростни, роговете разговаряха все по-близо и по-мощно.

— Шлем! Шлем! — изкрещяха конниците. — Шлем се е събудил и пак се връща на бой. Шлем за Теоден крал!

И сред този вик се появи кралят. Конят му бе снежнобял, златен бе щитът му и дълго копието. Отдясно бе Арагорн, потомък на Елендил, подир него яздеха благородниците от рода на Еорл Млади. В небето лумна светлина. Нощта бягаше.

— Напред, Еорлинги!

С викове и мощен тътен бойците се втурнаха в атака. С рев се изсипаха от портата, профучаха по насипа и се понесоха сред пълчищата на Исенгард като вятър сред тревата. От Усоето зад тях долетяха суровите викове на мъжете, които излизаха от пещерите, отблъсквайки неприятеля. Всички защитници, останали на Канарата, изскочиха навън. А ехото на тръбящите рогове все тъй отекваше сред хълмовете.

Кралят и свитата му препускаха напред. Пълководци и елитни бойци падаха в нозете им или се разбягваха. Ни орк, ни човек можеше да им устои. Те обръщаха гръб на мечовете и копията на конниците и побягваха с лица към долината. Тогава започваха да крещят и да стенат, защото велико чудо ги бе връхлетяло с изгряващия ден.

Тъй крал Теоден препусна от Шлемова порта и си разчисти път до големия Вал. Там отрядът спря. Светлината над тях се разгаряше. Слънчевите лъчи се стрелнаха над източните хълмове и заискриха по копията им. Но те седяха безмълвно в седлата и гледаха надолу към Усоева котловина.

Местността се бе променила. Там, където преди бе имало зелена ливада, близнала с тревисти склонове извисените хълмове, сега тъмнееше гора. Редица подир редица, голи и мълчаливи, се издигаха огромни дървета с преплетени, посивели от старост корони; кривите им корени тънеха сред високата зелена трева. От Вала до началото на тази безименна гора лежаха само два фурлонга открита земя. Там се свиваха сега надменните пълчища на Саруман, обзети от ужас пред краля и пред дърветата. Те се изсипаха надолу от Шлемова порта, докато над Вала не остана ни един, а под него гъмжаха като рояк мухи. Напразно пълзяха и се катереха по стените на котловината, търсейки спасение. От изток склоновете бяха прекалено стръмни и скалисти; наляво, от запад, се задаваше последната им участ.

Там, на хребета, изведнъж се появи конник в бели одежди, засиял под изгряващото слънце. Над ниските хълмове свиреха рогове. Зад него по дългите склонове се втурнаха хиляди спешени бойци с мечове в ръце. Сред тях препускаше висок и силен мъж. Щитът му бе червен. Когато достигна ръба на долината, той надигна към устните си грамаден черен рог и звънко затръби.

— Еркенбранд! — изкрещяха конниците. — Еркенбранд!

— Вижте Белия конник! — извика Арагорн. — Гандалф се завърна!

— Митрандир, Митрандир! — промълви Леголас. — Това наистина е вълшебство! Хайде! Искам да погледна тази гора, преди да е свършила магията.

Пълчищата на Исенгард ревяха, люшкаха се насам-натам, мятаха се от ужас към ужас. От кулата отново засвири рог. През пролома на Вала връхлетя кралският отряд. Надолу по хълма се втурна Еркенбранд, владетел на Западния предел. Сенкогрив летеше по стръмнината като бързоног козел из планините. Белият конник връхлиташе и врагът обезумя от ужас пред него. Подивелите мъже се проснаха по очи под нозете му. Орките се завъртяха с писъци и захвърлиха мечове и копия. Побягнаха стремглаво като черен пушек, подгонен от налетял вихър. Стенейки, потънаха в очакващата сянка на дърветата, и вече никой не се завърна от тази сянка.

Глава 8Пътят към Исенгард

И тъй в лъчите на прекрасното утро крал Теоден и Гандалф Белия конник отново се срещнаха на зелената трева край Усоевия ручей. Тук бяха и Арагорн, син на Араторн, и Леголас елфът, и Еркенбранд Западнопределски, и благородниците от Златния замък. Около тях се сбираха Рохиримите, конниците на Пределите. Почудата бе засенчила радостта от победата и очите им се взираха към гората.

Внезапно се раздаде мощен вик и откъм Вала се зададоха ония, които бяха отблъснати към Усоето. Там бяха Гамлинг Стари и Еомер, син на Еомунд, а край тях крачеше Гимли джуджето. Беше без шлем и главата му бе омотана с ивица кърваво платно; ала гласът му бе мощен и звучен.

— Четиридесет и двама, драги Леголас! — викна той. — Уви! Секирата ми се нащърби — четиридесет и първият имаше железен нашийник. Ти докъде я докара?

— Изпреварваш ме с една бройка — отвърна Леголас. — Но не ми се свиди първенството, толкова се радвам да те видя на крак!

— Добре дошъл, Еомер, сестрин сине! — каза Теоден. — Щом те видях невредим, вече наистина мога да се радвам.

— Привет, господарю на Пределите! — каза Еомер. — Черната нощ отмина и отново е ден. Но денят донесе странни вести. — Той се обърна и смаяно изгледа първо гората, сетне Гандалф. — Още веднъж идваш в нечакан час.

— Нечакан в тежък час — възрази Гандалф. — Казах, че ще се върна да се срещнем тук.

— Но не посочи часа, нито пък предсказа как ще пристигнеш. Странна помощ водиш. Могъщо е вълшебството ти, Бели Гандалфе!

— Може би. Но ако е тъй, още не съм го показал. Аз само дадох добър съвет пред заплахата и използвах бързината на Сенкогрив. Много повече стори собствената ви доблест и яките нозе на мъжете от Западния предел, които бързаха цяла нощ.

Тогава всички изгледаха Гандалф с още по-силно изумление. Някои мрачно се озъртаха към гората и прокарваха длани по лицата си, сякаш мислеха, че неговите очи виждат по-добре от техните.

Гандалф се разсмя весело.

— Дърветата ли? — запита той. — Не, виждам гората тъй ясно, както и вие. Но това не е мое дело. То не се влияе от съветите на мъдреците. Събитията се развиха по-добре от моите планове и дори от надеждите ми.

— Ако вълшебството не е твое, то чие е? — каза Теоден. — Не идва от Саруман, това е ясно. Има ли някакъв по-могъщ мъдрец, за когото тепърва ще научим?

— Това не е вълшебство, а много по-древна сила — каза Гандалф, — сила, бродила по земята, още преди елф да запее и звън на чук да се лее.

— И какъв е отговорът на тая гатанка? — запита Теоден.

— Ако искаш да узнаеш, ще трябва да дойдеш с мен в Исенгард — отвърна Гандалф.

— В Исенгард? — викнаха всички.

— Да — каза Гандалф. — Аз ще се завърна в Исенгард и който желае, нека дойде с мен. Странни неща може да видим там.

— Но дори да съберем всички мъже от Пределите и да ги изцелим от рани и умора, пак не ще ни стигнат за щурм срещу крепостта на Саруман — каза Теоден.

— Въпреки това тръгвам към Исенгард — рече Гандалф. — Не ще се бавя за дълго там. Сега пътят ми води на изток. Чакайте ме в Едорас, преди да се нащърби луната!

— Не! — отсече Теоден. — В мрачния предутринен час се усъмних, но вече няма да се разделим. Ще дойда с теб, ако такъв е съветът ти.

— Сега искам да говоря със Саруман колкото се може по-скоро — каза Гандалф, — и тъй като той ти нанесе тежко оскърбление, би следвало да бъдеш там. Но след колко време ще потеглиш и можеш ли да яздиш бързо?

— Моите хора са изнурени от битката, а и аз се уморих — каза кралят. — Дълго препусках и малко спах. Уви! Старостта ми не е измама, нито се дължи само на шепота на Змийския език. Болест е тя, що ни един лечител не може да изцели напълно, та бил той дори и Гандалф.

— Тогава бързо пусни да почиват всички, които ще яздят с мен — каза Гандалф. — Ще потеглим с първите вечерни сенки. Тъй ще е най-добре; съветвам те отсега нататък всичките ни придвижвания да бъдат колкото се може по-тайни. Но не взимай много хора със себе си, Теоден. Отиваме на преговори, а не на бой.

После кралят избра измежду най-здравите мъже ония, които имаха бързи коне, и ги изпрати с вести за победата към всяка долина на Пределите; те носеха и повелята му всички мъже, млади и стари, да дойдат бързо в Едорас. На втория ден след пълнолуние Владетелят на Пределите свикваше там сбор на всички, що могат да носят оръжие. За похода към Исенгард кралят избра Еомер и двадесет мъже от свитата си. С Гандалф щяха да дойдат Арагорн, Леголас и Гимли. Въпреки раната джуджето не желаеше да остане.

— Ударът беше слаб и шлемът го отклони — каза то. — Ще трябва нещо повече от подобна оркска драскотина, за да ме удържи тук.

— Аз ще се погрижа за раната, докато си почиваш — каза Арагорн.

Кралят се завърна в Рогоскал и заспа тъй спокойно, както не му се бе случвало от години; отпочинаха и избраните придружители. Но всички останали, които не бяха осакатени или ранени, подхванаха тежък труд — мнозина бяха паднали в битката и лежаха мъртви по ливадата или в Усоето.

Нито един от орките не бе останал жив; не броиха труповете им. Но огромно множество планинци се бяха предали; те се бояха и крещяха за милост.

Мъжете от Пределите им отнеха оръжията и ги изпратиха на работа.

— Помогнете сега да поправим злото, в което участвахте — каза Еркенбранд, — а после ще положите клетва никога вече да не прекосявате с оръжие Бродовете на Исен, нито да тръгвате на поход с враговете човешки; след туй ще се върнете свободно в земите си. Защото Саруман ви е подлъгал. Мнозина от вас получиха смърт в отплата за лековерието си; но ако бяхте победили, едва ли щяхте да получите от него по-добра отплата.

Хората от страната Дун се смаяха, защото Саруман им бе казал, че роханците са жестоки и изгарят пленниците живи.

Издигнаха две могили сред полето пред Рогоскал и положиха под тях всички конници от Пределите, които бяха загинали при защитата — в едната тия от Източните долини, в другата тия от Западния предел. В самотен гроб под сянката на Рогоскал лежеше Хама, капитан на кралската стража. Той бе паднал пред Портата.

Орките бяха струпани на грамадни купища настрани от могилите на загиналите мъже, недалеч от покрайнините на гората. Смут обзе хората; тая грамада леш не ставаше нито за погребение, нито за клада. За огън дървата им бяха малко, а никой не би посмял да вдигне брадва срещу странните дървета, дори и да не ги бе предупредил Гандалф под смъртен страх да не закачат ни кора, ни клон.

— Оставете орките да лежат — каза Гандалф. — Утрото е по-мъдро от вечерта.

Подир пладне кралският отряд се подготви за заминаване. По това време погребението едва бе започнало; Теоден оплака гибелта на своя капитан Хама и пръв хвърли пръст над гроба му.

— Наистина превелика скръб донесе Саруман за мен и за цялата страна — каза той, — и ще му я припомня, щом се срещнем.

Слънцето вече клонеше към хълмовете западно от Котловината, когато най-сетне Теоден, Гандалф и спътниците им препуснаха надолу от Вала. Зад тях се бе струпала огромна тълпа — конници и западняци, млади и стари, жени и деца, наизлезли от пещерите. С ясни гласове те пееха победна песен, сетне замлъкнаха, питайки се какво ли ще стане, защото очите им гледаха към дърветата и ги обземаше страх.

Конниците стигнаха до гората и спряха; ни кон, ни човек искаше да навлезе навътре. Дърветата бяха сиви и заплашителни, обвиваше ги сянка или мъгла. Краищата на дългите протегнати клони висяха като опипващи пръсти, корените им се надигаха от земята като лапи на незнайни чудовища и мрачни пещери зееха под тях. Но Гандалф поведе отряда и там, където пътят от Рогоскал стигаше до дърветата, пред очите им се разкри отвор като сводеста порта под мощните клони; Гандалф мина през него и останалите го последваха. Тогава за свое удивление откриха, че пътят продължава напред и Усоевият ручей се лее край него; отгоре небето беше открито и окъпано в златна светлина. Но от двете им страни неизбродните дебри вече тънеха в здрач и се простираха към непрогледна сянка; дочуха пукот и стонове на клони, далечни викове и неясен гневен шепот на беззвучни гласове. Не се виждаше ни орк, ни друго живо, създание.

Леголас и Гимли яздеха на един кон; държаха се наблизо до Гандалф, защото Гимли се боеше от гората.

— Топло е тук — каза Леголас на Гандалф. — Усещам наоколо велик гняв. Не чувстваш ли въздухът да тупка в ушите ти?

— Да — каза Гандалф.

— Какво ли е станало с презрените орки? — запита Леголас.

— Това, мисля, не ще узнае никой — отвърна Гандалф.

Известно време яздиха мълчаливо; но Леголас все се озърташе и неведнъж би спрял да се вслуша в горските звуци, ако Гимли не възразяваше.

— Това са най-странните дървета, които съм виждал — каза той, — а аз съм виждал много дъбове да израстват от жълъд до древна старост. Как бих искал да имам време, та да побродя сред тях — те имат гласове и малко по малко бих разбрал мислите им.

— Не, не! — възрази Гимли. — Да се махаме от тях! Вече се досещам за мислите им — омраза към всичко, що ходи на два крака: а речта им е за смазване и удушаване.

— Не към всичко, що ходи на два крака — каза Леголас. — Тук мисля, че грешиш. Орките мразят те. Защото не са оттук и знаят малко за елфите и хората. Далече са долините, където растат. Дълбоките долове на Ветроклин, Гимли, оттам предполагам, че идват.

— Тогава това е най-опасната гора в Средната земя — каза Гимли. — Би трябвало да съм им благодарен за ролята, която изиграха, ала не ги обичам. Ти може да ги мислиш за чудесни, но в тия земи аз видях по-голямо чудо, по-прекрасно от която и да било дъбрава или поляна на всички времена — то още изпълва сърцето ми. Странни са човеците, Леголас! Имат тук едно от чудесата на Северния свят и как го наричат? Пещери го наричат! Пещери! Дупки, където да се крият в дни на рат или да трупат фураж! Знаеш ли, добри ми Леголас, че пещерите на Шлемово усое са просторни и прекрасни? Ако джуджетата знаеха за тия неща, безкрайни тълпи от поклонници щяха да се нижат само за да ги зърнат. Какво говоря, биха плащали с чисто злато за един кратък поглед!

— А аз бих дал злато, за да не ходя натам — каза Леголас, — и двойно повече, за да ме изведат, ако случайно се залутам навътре.

— Не си ги видял, затова ти прощавам шегата — каза Гимли. — Но ти говориш като глупец. Смяташ ли за красиви дворците на вашия крал под Мраколесовия хълм, за чието изграждане са помогнали джуджетата в древни времена? Те са жалки хижи в сравнение с пещерите, които видях тук — необятни зали, изпълнени с вечната музика на вода, звънтяща в езера, прекрасни като Хелед-зарам под звездните лъчи. А когато пламнат факли и хора закрачат по песъчливите площадки под отекващите сводове — ах! — тогава, Леголас, безценни камъни, кристали и жили от скъпи руди проблясват по излъсканите стени; а светлината сияе през раковини от нагънат мрамор, прозрачни като живите длани на кралица Галадриел. Там има бели, шафранови и утринно розови колони, Леголас, надиплени и извити като в съновидение; те се надигат от многоцветния под към лъскавите висулки по свода — криле, въжета, завеси, фини като застинали облаци; копия, знамена, кули на висящи палати! Спокойни езера ги отразяват — сияен свят наднича от мрачните води, покрити с чисто стъкло; градове, каквито едва ли и умът на Дурин е породил в сънищата му, простират улици и колонади към мрачните кътчета, където светлината не достига. И звън! Пада сребърна капка и зад кръглите бръчки по стъклото всички кули се люшкат и вият като водорасли и корали в някаква морска пещера. Сетне идва вечерта — те чезнат и бавно се смаляват в здрача; факлите отминават към друга зала и друго видение. Там са зала след зала, Леголас; дворец се прелива в дворец, купол след купол, стълба подир стълба; а лъкатушните пътеки водят все напред към сърцето на планината. Пещери! Подземията на Шлемово усое! Щастлив бе случаят, който ме тласна натам! Със сълзи на очи ги напускам.

— Тогава за твоя утеха, Гимли — каза елфът, — ти пожелавам да завършиш войната жив и здрав и пак да се върнеш да ги видиш. Но не казвай на целия си род! Като те слушам, изглежда, че там няма работа за тях. Може би хората от този край постъпват мъдро, че си мълчат — едно семейство работливи джуджета с чук и длето може да порути много повече, отколкото всички човеци.

— Не, ти не разбираш — каза Гимли. — Нито едно джудже не би останало незатрогнато от такава прелест. Никой от народа на Дурин не би дълбал там за камъни и руди, та ако ще из дълбините да се трупат злато и диаманти. Нима вие напролет сечете за подпалки разцъфнали горски дървета? Ние бихме се грижили за тия поляни от разцъфтял камък, вместо да ги дълбаем. Изкусно и внимателно, почукване след почукване — може би само парченце скала и нищо повече за цял ден напрегнат труд, — тъй бихме могли да работим и след години да открием нови пътища и да извадим на показ далечни зали, които още тънат в мрак и се виждат само като пустота отвъд скалните пукнатини. И светлини, Леголас! Ние бихме сътворили светлини, лампи, каквито някога са сияли в Хазад-дум; и когато пожелаем, ще прогоним нощта, що тегне там, откакто са сътворени хълмовете: а пожелаем ли покой, ще оставим нощта да се завърне.

— Затрогваш ме, Гимли — каза Леголас. — Никога не те бях чувал да говориш така. Караш ме едва ли не да съжалявам, че не съм видял тия пещери. Слушай! Нека се споразумеем — ако и двамата се измъкнем живи от заплахите, които ни очакват, ще тръгнем заедно на път. Ти ще посетиш Ветроклин с мене, а после аз ще дойда с теб да видя Шлемово усое.

— Не бих избрал точно такава отплата — каза Гимли. — Но ще изтрая Ветроклин, ако ми обещаеш да се върнеш в пещерите и да споделиш с мен възхитата от чудесата им.

— Имаш думата ми — каза Леголас. — Но уви! Засега трябва да обърнем гръб и на пещери, и на гора. Виж! Наближаваме края на дърветата. Колко път има до Исенгард, Гандалф?

— Около петнадесет левги по права линия, както летят гарваните на Саруман — отвърна Гандалф, — пет от входа на Усоева котловина до Бродовете и още десет оттам до портите на Исенгард. Но тази нощ няма да яздим докрай.

— И какво ще видим, когато стигнем там? — запита Гимли. — Ти навярно знаеш, но аз не мога да се досетя.

— И аз не знам със сигурност — отговори вълшебникът. — Бях там снощи, но оттогава може да са станали много неща. Ала мисля, че няма да кажеш, че пътуването е било напразно — макар да напускаш Искрящите пещери на Агларонд.

Най-сетне пътниците прекосиха дърветата и откриха, че са стигнали до дъното на Котловината, където пътят от Шлемово усое се разклоняваше в две посоки — на изток към Едорас и на север към Бродовете на Исен. Докато се измъкваха изпод горския свод, Леголас спря и със съжаление се озърна назад. После изведнъж нададе вик.

— Там има очи! Очи ни гледат изпод сенките на клоните! Никога не бях виждал такива очи.

Изненадани от вика му, останалите спряха и се обърнаха; но Леголас се готвеше да препусне обратно.

— Не, не! — викна Гимли. — Безумствай колкото си щеш, само първо ме пусни да сляза от тоя кон! Не искам да гледам никакви очи!

— Стой, Леголас Зеленолист! — каза Гандалф. — Не се връщай в гората, не сега! Не ти е дошло времето.

Още преди да довърши, измежду дърветата излязоха три странни фигури. Бяха високи като тролове, повече от дванадесет фута на ръст; яките им тела, жилави като млади дървета, изглеждаха облечени в одежди или покривала от плътно прилепваща сива и кафява материя. Ръцете им бяха дълги, а дланите им осеяни с множество пръсти; косата им беше щръкнала и твърда, а брадите сиво-зелени като мъх. Очите им гледаха тържествено, ала се взираха не към конниците, а на север. Изведнъж те вдигнаха дълги ръце към устните си и нададоха отекващ зов, ясен като песен на рог, но по-мелодичен и променлив. Раздаде се ответен зов и като се обърнаха отново, конниците видяха други подобни същества да се задават с широки крачки през тревата. Те бързо наближаваха от Севера с походката на газещи чапли, ала не и със същата бързина; дългите им нозе отхвърляха пътя по-бързо от крилете на чапла. Конниците извикаха от изумление, а някои положиха ръце върху дръжките на мечовете.

— Не ви трябват оръжия — каза Гандалф. — Това са само пастири. Те не са врагове, всъщност изобщо не се интересуват от нас.

И наистина изглеждаше така; още преди да е довършил, високите създания, без да погледнат към конниците, прекрачиха в гората и изчезнаха.

— Пастири! — възкликна Теоден. — Къде са им стадата? Кои са те, Гандалф? Ясно е, че поне за теб не са непознати.

— Те са пастири на дърветата — отвърна Гандалф. — Толкова отдавна ли не си слушал приказки край огнището? В твоите земи има деца, които биха могли да извлекат отговора на твоя въпрос от преплетените нишки на преданията. Ти видя ентите, о, кралю, ентите от гората Ветроклин, наречена Ентолес на твоя език. Нима си мислил, че това име е празно хрумване? Не, Теоден, не е тъй — за тях вие сте само отминаваща приказка; почти нищо не им говорят годините от Еорл Млади до Теоден Стари; а всички дела на твоя род за тях са дреболии.

— Енти! — промълви той най-сетне. — Мисля, че в сянката на легендите започвам малко по малко да разбирам чудото на дърветата. Доживях да видя странни дни. Отдавна се грижим за полята и добитъка, градим къщи, ковем сечива или препускаме на помощ във войните на Минас Тирит. И това наричаме живот на хората, битие на света. Малко ни интересува онова, що лежи отвъд границите на земите ни. Песните ни разказват за тия неща, ала ние ги забравяме и само децата ги учат като безгрижен обичай. А сега песните се спуснаха сред нас от незнайни места и крачат въплътени под слънцето.

— Би трябвало да се радваш, кралю Теоден — каза Гандалф. — Не само дребният човешки живот е под заплаха днес, но и животът на тия създания, които си мислил за герои от легендите. Не си останал без съюзници, макар и да не ги познаваш.

— Ала би трябвало и да скърбя — каза Теоден. — Както и да се обърне войната, няма ли да свърши тъй, че много красоти и вълшебства да изчезнат завинаги от Средната земя?

— Може би — отвърна Гандалф. — Злото на Саурон не ще се изцели напълно, нито ще отмине, сякаш никога не е било. Но такива дни ни е отредила съдбата. Да продължим сега пътя, който започнахме!

Отрядът зави настрани от котловината и гората и пое по пътя към Бродовете. Леголас неохотно ги последва. Слънцето вече бе потънало отвъд края на света; но когато излязоха от сянката на хълмовете и погледнаха на запад към Роханския пролом, небето все още се червенееше и под прелитащите облаци пламтеше ярко зарево. На фона му като мрачни петна кръжаха и се рееха безброй чернокрили птици. Някои отминаваха из висините с печални крясъци, запътени към скалните си домове.

— Лешоядите са пирували на бойното поле — каза Еомер.

Сега яздеха, без да бързат, а мракът прииждаше из равнините наоколо. Растящата луна бавно се издигна и в сребърните й лъчи хълмистите степи се надигаха и спадаха като необятно сиво море. Четири часа след като бяха напуснали кръстопътя, конниците наближиха Бродовете. Дългите склонове бързо се спускаха към реката, разляна по каменисти плитчини сред високи тревисти тераси. По вятъра долетя вълчи вой. Сърцата им натегнаха при спомена колко мъже са паднали в бой по тия места.

Пътят се спускаше между високи зелени насипи и прорязваше терасите до самата вода, сетне отново се издигаше по другия бряг. Три редици плоски камъни пресичаха течението, а между тях имаше бродове за конете, водещи от двата бряга към едно голо островче по средата. Конниците се взряха надолу и гледката им се стори странна, защото открай време над Бродовете отекваше плясъкът и бълбукането на вода по камъните; но сега те мълчаха. Речното корито бе почти сухо, гола пустош от камъчета и сив пясък.

— Нерадостно е станало това място — каза Еомер. — Каква ли болест е налегнала реката? Много хубости унищожи Саруман — нима е погълнал и изворите на Исен?

— Тъй изглежда — отвърна Гандалф.

— Уви! — каза Теоден. — По тоя път ли трябва да минем, където гнусни твари разкъсват толкова много от добрите конници на Пределите?

— Натам е пътят ни — каза Гандалф. — Скръбна е гибелта на бойците ти; но ще видиш, че поне не ги разкъсват планинските вълци. Те пируват с телата на своите приятели, орките — само такава дружба познават. Ела!

Те слязоха към реката и щом наближиха, вълците спряха да вият и се прокраднаха настрани. Страх ги бе обзел, като видяха Гандалф под лунните лъчи и коня му Сенкогрив, засиял като сребро. Ездачите се прехвърлиха на островчето и напразно ги дебнеха лъскави очи от сенките по бреговете.

— Гледайте! — каза Гандалф. — Приятели са се потрудили тук.

И те видяха, че насред островчето е струпана могила, оградена с камъни и набодена с множество копия.

— Тук лежат всички мъже от Пределите, що паднаха по тия места — каза Гандалф.

— Тук да почиват! — каза Еомер. — А когато копията им ръждясат и изтлеят, нека още дълго се издига могилата им на стража пред Бродовете на Исен!

— И това ли е твое дело, Гандалф, друже мой? — запита Теоден. Много си сторил за една вечер и една нощ!

— С помощта на Сенкогрив… и други — каза Гандалф. — Препусках бързо и надалеч. Но ето що ще кажа тук, край могилата, за твоя утеха: мнозина паднаха в битките за Брода, ала са по-малко, отколкото нашепват слуховете. Разпръснатите са повече от загиналите; аз събрах всички, които успях да намеря. Някои изпратих с Гримболд Западнопределски да се присъединят към Еркенбранд. Други отредих за това погребение. Те сега са потеглили подир твоя воевода Елфошлем. Аз го изпратих с мнозина конници към Едорас. Знаех, че Саруман е хвърлил цялото си войнство срещу тебе и слугите му са изоставили всички други задачи, за да се запътят към Шлемово усое — изглежда, из равнините няма врагове; ала се боях, че вълкоездачи и грабители може въпреки това да препуснат към Медуселд, докато е останал без охрана. Но сега мисля, че няма от какво да се боиш — когато се завърнеш, ще завариш своя дом да те чака.

— И ще се радвам да го видя пак — каза Теоден, — макар да не се съмнявам вече, че кратък ще е престоят ми там.

И тъй, отрядът се сбогува с острова и могилата, прекоси реката и се изкачи по отсрещния бряг. После препуснаха напред, доволни, че си отиват от скръбните Бродове. Щом се отдалечиха, отново се раздаде вълчи вой.

Древно шосе водеше от Исенгард към Бродовете. То се простираше край реката, завивайки с нея на изток, после на север; но накрая се отклони право към портите на Исенгард, а те бяха под планинския склон западно от долината, на шестнадесет и повече мили от входа й. Този път следваха, ала не стъпваха по него — отстрани земята беше твърда и равна, покрита на много мили наоколо с ниска, жилава трева. Сега яздеха по-бързо и към полунощ Бродовете останаха на около пет левги назад. После спряха и прекъснаха нощното пътешествие, защото кралят се измори. Бяха стигнали в подножието на Мъгливите планини и дългите ръце на Нан Курунир се протягаха насреща им. Мрачна се простираше долината пред тях, защото луната бе отминала на запад и хълмовете закриваха лъчите й. Но от дълбоките сенки на низината се вдигаше огромен стълб от дим и изпарения; пълзейки нагоре, той срещна лъчите на залязващата луна и се разля на черни и сребристо искрящи талази по звездното небе.

— Какво мислиш за това, Гандалф? — запита Арагорн. — Човек би рекъл, че цялата Долина на магьосника гори.

— Напоследък над тая долина вечно има пушеци — каза Еомер, — но чак такива не бях виждал досега. Това не е толкова дим, колкото пара. Саруман крои да ни посрещне с някаква дяволия. Може би иска да кипне всички води на Исен и затова е пресъхнала реката.

— Може и това да прави — каза Гандалф. — Утре ще узнаем с какво се занимава. А сега да си поотпочинем, ако можем.

Устроиха бивак край коритото на Исен; то бе все тъй безмълвно и празно. Някои от пътниците поспаха малко. Но късно през нощта стражата нададе вик и всички се събудиха. Луната бе залязла. Горе сияеха звезди; но по земята пълзеше мрак, по-черен от нощта. Устремен на север, той прииждаше към тях по двата бряга на реката.

— Стойте където сте! — каза Гандалф. — Не вадете оръжие! Чакайте и всичко ще отмине!

Наоколо се сбираше мъгла. Няколко звезди все още примигваха слабо отгоре; но от двете им страни се издигаха стени от непрогледна тъма. Стояха на тясна пътечка сред движещи се сенчести кули. Чуха гласове, шепот, стонове и безконечна шушнеща въздишка; земята се затресе под нозете им. Стори им се, че дълго седяха, обзети от страх; ала най-сетне мракът и шумовете отминаха и изчезнаха между планинските склонове.

Далече на юг оттам, в Рогоскал, хората чуха посред нощ мощен шум, сякаш вихър бе повял из долината, и земята се разтресе; страх ги обзе и никой не посмя да излезе. Но призори излязоха и се изумиха; посечените орки бяха изчезнали, а с тях и дърветата. Далече надолу из долината на Усоето тревата бе смачкана и утъпкана, сякаш гигантски пастири бяха превели оттам огромни стада добитък; но на една миля под Вала в земята бе издълбан грамаден трап и отгоре бе струпан каменен хълм. Хората вярваха, че посечените от тях орки са погребани там; но дали с тях са и ония, които бяха избягали в гората, никой не можа да каже, защото на този хълм не стъпи човешки крак. Мъртвешкия рид го наричаха отпосле и по него не поникна трева. Но странните дървета вече никога не се мярнаха в Усоева котловина; през нощта те си бяха заминали надалеч, към мрачните долини на Ветроклин. Така си отмъстиха на орките.

Кралят и спътниците му не мигнаха до края на нощта, но повече не видяха и не чуха нищо странно освен едно — гласът на реката внезапно се събуди край тях. Разля се плисък на вода, забързана надолу между камъните; а когато той отмина, Исен отново течеше и бълбукаше из коритото си както винаги.

На разсъмване се приготвиха за път. Зората настъпи сива и бледа и те не видяха изгрева на слънцето. Из въздуха горе тегнеше мъгла, изпарения забулваха земите наоколо. Потеглиха бавно, но вече яздеха по шосето. То бе широко, каменно и добре поддържано. През мъглите неясно съзираха отляво да се извисява дългото планинско отклонение. Бяха навлезли в Нан Курунир, Долината на магьосника. Тя беше закътана отвсякъде, освен откъм Юга. Някога беше зелена и красива, а през нея се лееше Исен — дълбока и мощна река още преди да е стигнала до равнините; подхранваха я множество ручеи и малки потоци, извиращи от дъждовитите хълмове, а наоколо се разстилаха приятни, плодородни земи.

Сега не бе така. Под стените на Исенгард все още имаше нивя, обработвани от робите на Саруман; но по-голямата част от долината се бе превърнала в пущинак, покрит с бурени и трънаци. Къпините се провлачваха по земята или пъплеха по храсталаци и урви, сплитаха се на чорлави пещери, където дребни зверчета намираха леговище. Тук не растяха дървета; но сред избуялите плевели още се виждаха изгорени и накълцани с брадви пънове от древни гори. Печален бе този край и днес само шумът на бързите води из камънака нарушаваше безмълвието. Пушеци и изпарения се влачеха на нечисти облаци и се спотайваха из низините. Конниците мълчаха. В дъното на душата си мнозина се съмняваха и се питаха към какъв ли пагубен край ги води това пътуване.

След като яздиха няколко мили, шосето се превърна в широка улица, изкусно покрита с големи квадрати от плосък камък; нито една тревичка не се подаваше в процепите помежду им. От двете страни имаше дълбоки канали, изпълнени със струяща вода. Ненадейно отпред се издигна висока колона. Тя беше черна; на върха бе закрепен грамаден камък, издялан и боядисан като дълга Бяла ръка. Показалецът сочеше на север. Сега знаеха, че портите на Исенгард не са далече, и сърцата им натегнаха; но очите им не можеха да прозрат през надвисналата отпред мъгла.

От незапомнени времена под планинското разклонение в Долината на магьосника се разполагаше древният град, наричан от хората Исенгард. Той бе оформен отчасти още от сътворението на планините, но в древни епохи хората от Задмория бяха издигнали тук могъщите си творения; а Саруман живееше тук отдавна и не бе стоял със скръстени ръце.

Ето как изглеждаше това място, докато Саруман бе на върха на славата си, признат от мнозина за предводител на вълшебниците. Огромна пръстеновидна стена от непристъпни зъбери се издаваше от укритието на планинския склон, отдалечаваше се от него и отново се завръщаше. В нея бе пробит само един вход — грамадна арка под южната стена. Тук през черната скала бе изсечен дълъг тунел, затворен от двете страни с могъщи железни врати. Те бяха тъй изработени и закрепени на огромните си панти, стоманени пръти, забити в ядрото на камъка, че щом се отлостеха, човек можеше да ги помръдне безшумно, с лек натиск на ръцете. Който навлезеше и най-сетне стигнеше до края на кънтящия тунел, съзираше равнина, огромен кръг, леко хлътнал като гигантска чиния; от ръб до ръб имаше една миля. Някога тя бе зелена, осеяна с пътища и плодни градини, оросявана от потоци, които се спускаха от планините към централното езеро. Но нито стръкче не растеше тук в последните дни на Саруман. Пътищата бяха покрити с черни и твърди каменни плочи; вместо дървета край тях се виеха дълги върволици от колони, едни от мрамор, други от мед и желязо, съединени с тежки вериги.

Там имаше множество домове, стаи, зали и коридори, изсечени от вътрешната страна на стените и потъващи дълбоко в скалата, тъй че над целия открит кръг надничаха безброй прозорци и мрачни врати. Хиляди можеха да живеят там — работници, слуги, роби и войници с огромен запас от оръжия; отглеждаха вълци в бърлоги под жилищата. Равнината също бе надупчена и издълбана. Дълбоки шахти потъваха в земята; ниски могили и каменни куполи покриваха изходите им и под лунна светлина Пръстенът на Исенгард напомняше гробище на неспокойни мъртъвци. Защото земята трепереше. По множество наклонени проходи и спирални стълби шахтите се спускаха към дълбоки пещери; там Саруман бе поместил съкровищници, складове, оръжейници, ковачници и огромни пещи. Железни колела се въртяха безспир и чукове тътнеха. Нощем вятърът разнасяше стълбове изпарения, огрени отдолу от червена, синя или отровнозелена светлина.

Оградени с вериги, всички пътища се спускаха към центъра. Там се издигаше кула с вълшебна форма. Тя бе изваяна от древните строители, изградили пръстена на Исенгард, и все пак не приличаше на човешко дело, а сякаш се бе откъснала от костите на земята сред прастария гърч на хълмовете. Това бе остър връх над каменен остров, черен и засиял с твърд блясък — четири могъщи многостенни каменни колони се спояваха в едно цяло, но към върха се разделяха като стърчащи рога с остри като бръснач ръбове и върхове, тънки като копия. Помежду им имаше тясно пространство и там, на площадка от полиран камък, изписан със странни знаци, човек можеше да застане на петстотин фута над равнината. Това бе Ортанк, цитаделата на Саруман, чието име (случайно или преднамерено) имаше двояко значение; на елфически език ортанк значи Връх Зъб, а на древното наречие на Пределите — Лукавия ум.

Непристъпен и изумителен бе Исенгард, дълго бе и прекрасен; там бяха живели велики владетели, охраняващи Гондор откъм Запада, мъдреци се бяха вглеждали в звездите. Но Саруман постепенно го бе преобразил според промяната на целите си, мислеше, че го е направил по-добър — и се мамеше, защото всички изкуства и хитроумни приспособления, заради които бе изоставил прежната си мъдрост и които с умиление смяташе за свои, идваха единствено от Мордор; тъй че всичко, що правеше, бе само дребно копие, детински модел или робско ласкателство на оная огромна крепост, оръжейница, затвор, могъща пещ — Барад-дур, Черната кула, която не търпеше съперници, надсмиваше се на ласкателствата и търпеливо изчакваше, уверена в гордостта и неизмеримата си сила.

Такава бе крепостта на Саруман, както я описваше мълвата; защото, откакто се помнеха хората в Рохан, никой не бе пристъпил портите, освен може би малцина като Змийския език, които идваха тайно и никому не казваха какво са видели.

Гандалф продължи да язди към грамадната колона с Ръката и я отмина; а в това време конниците с удивление видяха, че Ръката вече не изглежда бяла. Зацапваше я нещо като засъхнала кръв; вгледаха се по-отблизо и разбраха, че ноктите й са червени. Гандалф безгрижно отмина напред из мъглата и те колебливо го последваха. Наоколо сякаш бе придошло внезапно наводнение, широки езера изпълваха низините край пътя и сред камъните струяха поточета.

Най-сетне Гандалф спря и им махна с ръка; те приближиха и видяха, че нататък мъглите се разсейват и слънцето е огряло с бледи лъчи. Отминаваше пладне. Бяха достигнали портите на Исенгард.

Ала портите лежаха на земята изкъртени и изкривени. А скалите наоколо бяха напукани и нацепени на безброй назъбени отломки, разпръснати надлъж и шир и тук-там струпани на жалки купища. Огромната арка бе оцеляла, но сега водеше към открита клисура — сводът на тунела бе съборен и в скалните стени от двете страни зееха грамадни пукнатини и проломи; кулите бяха стрити на прах. Великото море да се бе надигнало от гняв и връхлетяло с буря над хълмовете, не би могло да стори по-страшен погром.

Отвъд целия пръстен бе изпълнен с димящи води — кипнал котел, над който бяха изплували и безредно се носеха останки от греди, върлини, сандъци, бурета и натрошена покъщнина. Криви, килнати колони подаваха разцепените си върхове над потопа, но всички пътища бяха залени. Сякаш много далече, полузакрит от виещи се облаци, стърчеше скалният остров. Кулата Ортанк се извисяваше все тъй мрачна и висока, несъкрушена от бурята. Бледи вълни облизваха нозете й.

Кралят и целият му отряд седяха мълчаливо на конете и се дивяха, усещайки, че властта на Саруман е низвергната; но как — не можеха и да предполагат. Сетне обърнаха очи към арката и разрушените порти. Там, наблизо, забелязаха огромна купчина чакъл; и изведнъж различиха две удобно излегнати дребни фигурки, почти незабележими сред камъните в сивите си дрехи. Край тях бяха подредени бутилки, паници и подноси, като че току-що си бяха похапнали добре и сега се отморяваха от положения труд. Едната изглеждаше заспала, другата с кръстосани крака и ръце зад главата бе облегнала гръб на една изкъртена скала и изпускаше от устата си прозрачен синкав дим на дълги ивици и малки колелца.

Теоден, Еомер и всичките им бойци дълго ги гледаха с изумление.

Сред цялата разруха на Исенгард това им се стори най-странната гледка. Но преди кралят да заговори, дребната огнедишаща фигура изведнъж забеляза конниците, застанали безмълвно в края на мъглата. Скочи на крака. Поне на вид напомняше млад мъж, макар да не надхвърляше половин човешки бой; нямаше шапка на главата си, покрита с къдрава кестенява коса, но беше облечен в овехтял от пътуване плащ със същия цвят и форма, както и онези, с които спътниците на Гандалф се бяха появили в Едорас. Положил ръка на гърдите си, той се поклони доземи. После, сякаш без да забелязва вълшебника и другарите му, се обърна към Еомер и краля.

— Добре дошли в Исенгард, господари мои! — каза той. — Ние сме портиерите. Мериадок, син на Сарадок, е името ми; а моят спътник, който — уви! — е грохнал от умора — тук той подритна другия с крак, — се казва Перегрин, син на Паладин от Туковия род. Далече на север е нашият дом. Господарят Саруман е тук, вътре; но засега се е затворил с някой си Змийски език, иначе несъмнено щеше да е тук, за да приветства толкова почетни гости.

— Щеше, дума да не става! — разсмя се Гандалф. — И Саруман ли ви нареди да пазите повредената му врата и да наглеждате за гости, когато успеете да откъснете вниманието си от подноса и бутилката?

— Не, добри ми господине, въпросът убягна от вниманието му — сериозно отвърна Мери. — Той беше много зает. Заповедите ни идват от Дървобрад, който пое ръководството на Исенгард. Той ми поръча да приветствам с подходящи думи Владетеля на Рохан. Сторих каквото ми бе по силите.

— Ами какво ще речеше за другарите си? Какво ще речеш за Леголас и мен? — викна Гимли, който не можеше повече да се удържа. — Ах вие, негодници, вие, кръшкачи с рошави крака и рошави тикви! На каква хубавичка гонитба ни пратихте! Двеста левги през блата и гори, битки и смърт — вас да спасяваме! И да ви заварваме тук да пирувате и да мързелувате… и да пушите! Да пушите! Откъде намерихте билката, злодеи? Кълна се в чука и клещите! Тъй се разкъсвам между бяс и радост, че ще е чудо, ако не се пръсна!

— Взе ми думите от устата, Гимли — разсмя се Леголас. — Макар че аз бих предпочел да узная откъде са намерили виното.

— Не сте намерили здрав разсъдък в гонитбата си — каза Пипин, отваряйки едно око. — Заварвате ни да седим победно на полесражението, сред бойните трофеи, и се чудите как сме се снабдили с едно-две достойно заслужени блага!

— Достойно заслужени? — рече Гимли. — Не мога да го повярвам!

Конниците се разсмяха.

— Няма съмнение, че присъстваме на задушевна приятелска среща — каза Теоден. — Значи това са изгубените от твоя отряд, Гандалф? Писано било дните ни да се изпълнят с чудеса. Вече много видях, откакто напуснах дома си; а сега пред очите ми са застанали нови герои от легендите. Не са ли това Полуръстовете, които някои от нашите наричат Холбитлани?

— Хобити, ако не възразявате, господарю — каза Пипин.

— Хобити? — повтори Теоден. — Странно се е променил езикът ви; но и тъй името не звучи зле. Хобити! Нито един от разказите, които съм чувал, не може да се сравнява с реалността.

Мери се поклони; Пипин стана и също се поклони ниско.

— Много сте благосклонен, господарю — каза той, — или поне се надявам, че така мога да приема думите ви. А ето и още едно чудо! Много страни пребродих, откакто напуснах дома си, но досега не бях срещал хора, които да знаят някаква история за хобитите.

— Моят народ е дошъл от Севера в древни времена — каза Теоден. — Но няма да те лъжа — ние не знаем приказки за хобитите. Само това се разказва сред нас, че надалеч, отвъд безброй хълмове и реки, живее народът на полуръстовете, които се крият из дупки в пясъчните дюни. Но няма легенди за делата им, защото преданието разказва, че те не правят кой знае какво и избягват да се срещат с хората, а са способни да изчезват за миг; можели и да преправят гласовете си като птиче чуруликане. Но, изглежда, че има още какво да се каже.

— Наистина има, господарю — каза Мери.

— Ето например — каза Теоден, — не бях чувал, че те бълват дим от устата си.

— Нищо чудно — отвърна Мери, — защото практикуваме това изкуство едва от няколко поколения. Тоболд Рогосвирец от Дългодол в Южната околия пръв засадил истински пушилист в градината си около 1070 година по нашето летоброене. Не се знае как стария Тоби…

— Не знаете какво ви дебне, Теоден — прекъсна го Гандалф. — Тия хобити могат да седят на ръба на гибелта и да обсъждат насладите на трапезата или дребните дела на своите бащи, деди, прадеди и далечни братовчеди до девето коляно, ако ги насърчавате с неуместна търпеливост. Точно сега моментът не е най-подходящ за историята на пушенето. Къде е Дървобрад, Мери?

— Някъде към северната страна, мисля. Отиде да си пийне… чиста вода. Повечето енти са с него и продължават работата си — хей там.

Мери посочи с ръка към димящото езеро; конниците се вгледаха натам и дочуха глухо ромолене и трясък, сякаш от планинския склон се откъртваше лавина. Отдалече долетя хууум-хом, като че победно засвириха рогове.

— И без охрана ли е оставен Ортанк? — запита Гандалф.

— Водата е достатъчна — каза Мери. — Но Бързолъч и още неколцина са на пост. Не всички стълбове и колони из равнината са издигнати от Саруман. Мисля, че Бързолъч стои край скалата, до подножието на стълбата.

— Да, там има един висок ент — каза Леголас, — но ръцете му са отпуснати и стои неподвижно като колона край вратата.

— Минава пладне — каза Гандалф, — а за разлика от вас ние не сме хапвали от ранно утро. Ала бих искал да видя Дървобрад колкото се може по-скоро. Не е ли оставил вест за мене, или подносите и бутилките са я изместили от паметта ви?

— Остави вест — каза Мери — и тъкмо наближавах до нея, но ми попречиха много други въпроси. Канех се да съобщя, че ако Владетелят на Пределите и Гандалф благоволят да идат към северната страна, ще намерят там Дървобрад и той ще ги приветства. Мога да добавя, че там ще намерят и най-добра храна, открита и подбрана от вашите покорни слуги.

Той се поклони.

— Това вече е по-добре — разсмя се Гандалф. — Е, Теоден, ще дойдеш ли с мен да намерим Дървобрад? Ще трябва да заобиколим, но не е далече. Много ще узнаеш, когато видиш Дървобрад. Защото Дървобрад е Ветроклин, най-древен сред ентите и техен вожд, и когато говориш с него, ще чуеш речта на най-старото от всички живи същества.

— Ще дойда с теб — каза Теоден. — Сбогом, хобити мои! Дано се срещнем отново в двореца ми! Там ще седите край мен и ще ми разказвате каквото ви душа иска — за делата на прадедите си до най-древни времена; ще поговорим и за Тоболд Стари и неговите билкарски премъдрости. Сбогом!

Хобитите се поклониха ниско.

— Значи това бил кралят на Рохан! — подхвърли Пипин под сурдинка. — Симпатичен дядка. Много е учтив.

Глава 9Плаващи отломки

Гандалф и кралският отряд се отдалечиха и завиха на изток, за да заобиколят разрушените стени на Исенгард. Но Арагорн, Гимли и Леголас останаха. Като пуснаха Арод и Азуфел да търсят трева, те дойдоха и седнаха до хобитите.

— Добре, добре! Гонитбата свърши и най-сетне отново се срещаме там, където никой от нас не е и мислил да идва — каза Арагорн.

— И след като големите отидоха да разискват важни въпроси — добави Леголас, — може би ловците ще узнаят отговорите на малките си загадки. Проследихме ви до гората, но има още много неща, за които бих искал да знам истината.

— И ние имаме за какво да ви поразпитаме — каза Мери. — Научихме туй-онуй от Дървобрад, стария ент, но то вече не е достатъчно.

— Всичко с времето си — възрази Леголас. — Ние бяхме ловците, значи вие трябва да разкажете за себе си най-напред.

— Може и после — обади се Гимли. — След похапване по-добре се слуша. Ранен съм в главата, а пладне отмина. Вие, кръшкачи, бихте могли да се сдобрите с нас, като ни намерите нещичко от трофеите, за които споменахте. Малко хапване и пийване ще заличат част от вината ви спрямо мен.

— Ще ги имаш, щом е тъй — каза Пипин. — Тук ли ги искаш, или предпочиташ да се настаниш по-удобно в каквото е останало от караулката на Саруман — ей там, под арката? Ние трябваше да си устроим пикника навън, та да хвърляме по едно око към пътя.

— И по едно не хвърляхте! — отвърна Гимли. — Но аз не бих влязъл в оркски дом, нито пък ще пипна храна на орки или нещо друго, осквернено от тях.

— Няма и да ти предлагаме подобно нещо — каза Мери. — Каквото видяхме от орките, ни стига за цял живот. Но в Исенгард е имало и много други люде. На Саруман му е оставала мъничко мъдрост, та не се доверявал на орките си. За стражи на портата слагал хора — някои от верните му слуги, предполагам. Така или иначе, те били привилегировани и се запасявали добре.

— И с пушилист между другото — подхвърли Гимли.

— Не, не мисля — разсмя се Мери. — Но това е друга история и може да изчака, докато похапнем.

— Е, да вървим да хапнем, щом е тъй! — рече джуджето.

Хобитите ги поведоха; минаха под арката и стигнаха до широка врата отляво, от която се спускаше стълба. Оттатък имаше просторна зала с по-малки вратички в дъното и с огнище и камина от едната страна. Залата беше изсечена в скалата и навярно някога тук бе царувал мрак, защото всички прозорци гледаха към тунела. Но сега през разбития покрив нахлуваше светлина. В огнището пламтеше куп дърва.

— Запалих малко огънче — каза Пипин — да ни поразтуши сред мъглите. Тъдява имаше само няколко наръча съчки, а колкото дърва намерихме, бяха все мокри. Но коминът има голяма тяга — изглежда, че се издига нагоре през скалата и за щастие не е бил запушен. И тъй, огънят ни е подръка. Ще ви препека филийки. Боя се, че хлябът е от три-четири дни.

Арагорн и спътниците му се настаниха в единия край на дългата маса, а хобитите изчезнаха през една от вътрешните врати.

— Там има склад и за наш късмет е останал над потопа — обясни Пипин, когато двамата се върнаха, натоварени с блюда, бокали, чашки, ножове и всевъзможни провизии.

— И няма защо да се мръщиш на трапезата, уважаеми Гимли — каза Мери. — Това не са оркски гнусотии, а човешка храна, както казва Дървобрад. Вино ли предпочиташ, или бира? Вътре има една бъчонка — бива си я, между нас казано. А това е първокласно свинско. Или ако предпочиташ, мога да отрежа и да ти изпека малко пушена сланина. Съжалявам, че няма зеленчуци — доставките напоследък комай са били прекъснати! В допълнение към хляба мога да ти предложа само мед и масло. Доволен ли си?

— Честно казано, да — отвърна Гимли. — Сметките ни значително се разчистват.

Скоро тримата се заеха усърдно с трапезата, а хобитите невъзмутимо се настаниха да похапнат повторно.

— Трябва да правим компания на гостите — заявиха те.

— Тая сутрин сте самата любезност — разсмя се Леголас. — Но ако не бяхме дошли, може би вече щяхте да си правите компания взаимно.

— Може би и защо пък не? — каза Пипин. — Пътуването с орките беше отвратително, а и много дни преди това все стягахме коланите. Струва ми се, че доста отдавна не сме похапвали до насита.

— Не виждам да ви се е отразило зле — каза Арагорн. — Направо пращите от здраве.

— Вярно, вярно — обади се Гимли, като ги огледа от глава до пети над ръба на чашата си. — Ами че косите ви са станали двойно по-гъсти и къдрави, откакто се разделихме; ако не беше невъзможно за хобити на вашата възраст, бих се заклел, че и двамата сте пораснали. Каквото и да е било, тоя Дървобрад поне не ви е държал гладни.

— Така си беше — потвърди Мери. — Но ентите само пият, а напитката стомах не пълни. Може и да са хранителни питиетата на Дървобрад, обаче все си е нужно и нещичко по-солидно. Пък и лембас омръзва, та е хубаво да има разнообразие.

— Пили сте от водата на ентите, така ли? — възкликна Леголас. — Е, тогава мисля, че Гимли може да повярва на очите си. Странни песни се пеят за еликсирите на Ветроклин.

— Не една странна легенда се разказва за тази област — каза Арагорн. — Никога не съм навлизал в нея. Хайде, разправете ми повече за гората и за ентите!

— Ентите — започна Пипин, — ентите са… е, ентите са най-различни, това първо. Но очите им значи, очите им са много странни. — Той потърси думи и замълча. — Добре де — продължи той, — вече зърнахте неколцина отдалече — във всеки случай те ви видяха и съобщиха, че идвате по пътя — а предполагам, че ще видите още мнозина, преди да си заминете оттук. Трябва сами да си оформите представата.

— Хайде, хайде! — обади се Гимли. — Започваме историята от средата. Бих искал да чуя разказа както си му е редът, от онзи странен ден, когато задругата ни се разпадна.

— Ще го чуеш, ако има време — каза Мери. — Но най-напред, ако сте се нахранили, напълнете лулите и ги запалете. А после ще можем за малко да си въобразим, че всички сме се завърнали живи и здрави в Брее или в Ломидол.

Той измъкна кожена торбичка, натъпкана с тютюн.

— Имаме цели камари от тая стока и като вземем да си тръгваме, можете да отнесете колкото си щете. Двамата с Пипин тая сутрин извършихме някои спасителни работи. Сума ти неща плават наоколо. Пипин намери две малки бъчонки, изплавали от някое мазе или склад, предполагам. Когато ги отворихме, открихме, че са пълни с това — чудесен пушилист за най-изтънчения вкус, при това съвършено незасегнат.

Гимли взе няколко листа, стри ги между дланите си и помириса.

— Добро е на пипане и приятно мирише — каза той.

— Добро! — възкликна Мери. — Драги ми Гимли, та това е Дългодолски лист! На бъчонките черно на бяло си личеше знакът на Рогосвирците. Нямам представа как са попаднали тук. Сигурно за личните нужди на Саруман, тъй ми се чини. Не бяха чувал, че стига чак толкова далече. Но сега е добре дошъл, нали?

— Щеше — отвърна Гимли, — ако имах и лула за него. Уви, изгубих я в Мория или още по-рано. Не се ли намира някоя лула сред плячката ви?

— Не, боя се — каза Мери. — Не намерихме нито една, дори тук, в караулката. Изглежда, че Саруман е пазел тоя разкош единствено за себе си. И мисля, че ще е безполезно да чукаш на вратата на Ортанк да го молиш за лула! Ще трябва да си услужваме — приятел в нужда се познава.

— Секундичка! — обади се Пипин. Той пъхна ръка под якето си и измъкна мека торбичка на канапче. — Имам едно-две съкровища, дето са ми скъпи като Пръстени и си ги пазя до сърцето. Ето едно от тях — неизползвано. Дълго го носих, без да знам защо. Всъщност не се и надявах да открия пушилист по пътя, след като свърша запаса си. Но ето че имало полза в края на краищата. — Той размаха малка луличка с широка плоска чашка и я подаде на Гимли. — Това ще ни разчисти ли сметките?

— Да ги разчисти! — провикна се Гимли. — Най-благородни хобите, подир това сам аз съм ти дълбоко задължен.

— Е, аз се връщам на открито да видя как са вятърът и небето — каза Леголас.

— Ще дойдем с теб — рече Арагорн.

Излязоха навън и насядаха по каменната купчина пред портата. Сега виждаха много по-надалеч из дъното на долината; мъглите се надигаха и се носеха по вятъра.

— Хайде сега да си поотдъхнем малко тук! — каза Арагорн. — Ще седнем на ръба на разрухата, както казва Гандалф, и ще си побъбрим, докато той е зает другаде. Налегнала ме е умора, каквато рядко съм усещал преди.

Той се омота в сивия си плащ, закривайки ризницата, и изпружи дългите си нозе. После полегна назад и над устните му се издигна тънка струйка дим.

— Гледайте! — рече Пипин. — Бързоход Скиталеца се завръща!

— Той никога не ви е напускал — отвърна Арагорн. — Аз съм и Бързоход, и Дунадан, мястото ми е и в Гондор, и сред Севера.

Известно време те пушеха мълчаливо; огряваха ги слънчевите лъчи, падащи косо в долината измежду високите бели облаци на запад. Легнал неподвижно, Леголас бе втренчил поглед към слънцето и небето и тихичко си тананикаше. Накрая се надигна и седна.

— Хайде! — каза той. — Времето напредва и мъглите се разсейват или поне щяха да се разсеят, ако вие, чудаци, не се обвивахте в пушилка. Какво става с разказа?

— Е, моят разказ започва с това, че се събудих в мрака, цял омотан с въжета, и открих, че съм в лагера на орките — каза Пипин. — Чакай да видя, какъв ден сме днес?

— Пети март по Летоброенето на Графството — отвърна Арагорн.

Пипин пресметна на пръсти.

— Само преди девет дни! — възкликна той. — А ми се струва, че е минала цяла година, откакто ни плениха. Е, макар че половината време беше като кошмарен сън, мисля, че последваха три ужасяващи дни. Ако пропусна нещо важно, Мери ще ме поправи — няма да навлизам в подробности: камшиците, мръсотията, вонята и прочие; то не е за разправяне.

И той се впусна в разказ за сетното сражение на Боромир и похода на орките от Емин Муил към Гората. Останалите кимаха, когато някоя подробност съвпадаше с догадките им.

— Ето нещо скъпо, което сте изтървали — каза Арагорн. — Ще се радвате да го получите отново.

Той бръкна под плаща, разкопча пояса си и измъкна два кинжала в кожени ножници.

— Добре! — каза Мери. — Вече не се надявах някога да ги видя пак! Аз нашарих с моя неколцина от орките, но Углук ни отне оръжието. Как гледаше само! Отначало помислих, че се кани да ме намушка, но той захвърли кинжалите, сякаш го пареха.

— Ето и брошката ти, Пипин — добави Арагорн. — Пазих я грижливо, защото е много ценна.

— Знам — каза Пипин. — Мъка ми беше да я хвърлям, но какво друго можех да сторя?

— Нищо — отвърна Арагорн. — Не можеш ли да го захвърлиш при нужда, съкровището се превръща в окови. Правилно си постъпил.

— Добре си се изхитрил да срежеш ремъците около китките си! — каза Гимли. — Случаят ти е помогнал, но може да се каже, че си сграбчил късмета и с двете ръце.

— И при това ни зададе хубава гатанка — добави Леголас. — Питах се дали не са ти порасли криле!

— За жалост не — отвърна Пипин. — Но вие не знаете за Гришнах.

Той потръпна и замълча, оставяйки Мери да разправи за тия ужасни мигове — опипващите длани, горещия дъх и страхотната сила в косматите ръце на Гришнах.

— Смущава ме цялата тая история за орките от Барад-дур, Лугбурз, както го наричат те — каза Арагорн. — Мрачният владетел вече знае прекалено много, слугите му също; а след свадата Гришнах очевидно е изпратил някаква вест отвъд Реката. Червеното око ще гледа към Исенгард. Но Саруман във всеки случай сам падна в ямата, която копаеше другиму.

— Да, лошо му се пише, която и страна да победи — потвърди Мери.

— Откакто неговите орки стъпиха в Рохан, всичко му потръгна наопаки.

— Ние зърнахме за малко тоя дърт негодник, поне така намекна Гандалф — Каза Гимли. — В покрайнините на Гората.

— Кога беше това? — заинтересува се Пипин.

— Преди пет нощи — каза Арагорн.

— Чакай да видя — каза Мери, — преди пет нощи… сега навлизаме в една част от историята, за която не знаете нищо. През оная сутрин след битката ние срещнахме Дървобрад, а нощта прекарахме в Бликнидом, една от ентическите му къщи. На следващото утро отидохме до Ентосбор, тоест събранието на ентите — най-странното нещо, което съм виждал през живота си. То продължи целия ден, че и следващия, а нощите прекарвахме с един ент на име Бързолъч. Късно следобед на третия ден от събранието им ентите изведнъж избухнаха. Беше поразително. Усещахме как Гората се напряга, сякаш в нея назрява буря — и сетне изведнъж се взриви. Само да бяхте чули с каква песен маршируваха.

— Ако Саруман я бе чул, вече щеше да е на сто мили оттук, та дори и да трябваше да тича на собствените си нозе — каза Пипин.

— Имаше още много, все от тоя сорт — добави Пипин. — Но често песента беше без думи и напомняше музика на тръби и барабани. Беше много вълнуващо. Мислех си, че е само маршова мелодия и нищо повече, просто песен… докато не попаднах тук. Сега вече знам как стоят нещата.

— Нощта бе паднала, когато прехвърлихме последния хребет и се спуснахме в Нан Курунир — продължи Мери. — Тогава за пръв път изпитах чувството, че самата Гора приижда подир нас. Помислих, че сънувам някакъв ентически сън, но и Пипин бе забелязал същото. Двамата се изплашихме, ала едва по-късно открихме истината. Това бяха Хуорни, тъй ги наричат ентите на „кратък език“. Дървобрад не ни разказа много за тях. Но мисля, че са енти, които са станали почти като дървета, поне на пръв поглед. Те стоят тук-там из горите или по възвишенията, мълчат и бдят безспир над дърветата; ала мисля, че в дълбините на най-мрачните долини са се събрали стотици и стотици като тях. Огромна мощ се крие в стъблата им и, изглежда, имат дарбата да се обвиват в сянка — трудно е да ги види човек как се движат. Но го правят. Ако се ядосат, могат да се движат много бързо. Както си стоиш кротко и зяпаш небето или се вслушваш в шепота на вятъра, изведнъж се озоваваш обкръжен от всички страни с гора от грамадни крачещи дървета. Те все още имат дар-слово и могат да разговарят с ентите — Дървобрад казва, че затова ги наричали Хуорни, — но са станали своенравни и диви. Опасни. Ужасява ме мисълта да ги срещна, ако нямаше истински енти да ги наглеждат. И тъй, по мръкнало се спуснахме по един дълъг пролом към горния край на Долината на магьосника — първо ентите, а подир тях безброй Хуорни с шушнещи листа. Разбира се, не можехме да ги видим, но въздухът бе изпълнен от тих пукот. Беше много мрачна, облачна нощ. Щом излязоха от хълмовете, те се втурнаха с все сила и зашумяха като нахлуващ ураган. Луната не се показваше иззад облаците и едва бе отминала полунощ, по цялата северна граница на Исенгард израсна могъща гора. Не се виждаше нито враг, нито съпротива. Само на един прозорец високо в кулата блещукаше светлинка, и толкоз. По обиколен път Дървобрад и още неколцина енти се промъкнаха да видят голямата порта. Аз и Пипин бяхме с тях. Седяхме на раменете на Дървобрад и усещахме как тръпне от напрежение. Но дори когато са разгневени, ентите умеят да бъдат много предпазливи и търпеливи. Стояха неподвижни като каменни статуи, само дишаха и слушаха. И изведнъж се надигна страхотна врява. Загърмяха тръби и ехото им отвърна от всички стени на Исенгард. Помислихме, че са ни открили и след малко ще започне битката. Обаче нищо подобно. Цялата армия на Саруман потегляше на поход. Не знам много за тази война, нито пък за роханските конници, но Саруман, изглежда, е възнамерявал да унищожи краля и всичките му хора с един последен удар. Той изпразваше Исенгард. Видях как неприятелят се отдалечава — безкрайни колони маршируващи орки, пеш или възседнали грамадни вълци. А имаше и човешки батальони. Мнозина носеха факли и в светлината на пламъците виждах лицата им. Повечето бяха обикновени хора, дългунести, чернокоси и свирепи, но не изглеждаха особено зли. Ала някои от другите бяха ужасяващи — с човешки ръст, но с лица на гоблини, жълтеникави, злобни, кривогледи. Знаете ли, те веднага ми напомниха за онзи южняк в Брее, само че той не приличаше чак толкоз явно на орк.

— И аз си мислех за него — каза Арагорн. — В Шлемово усое си имахме работа с мнозина от тия полуорки. Сега изглежда несъмнено, че онзи южняк е бил шпионин на Саруман, но дали е действал заедно с Черните конници или само за Саруман — това не знам. С тия зли същества е трудно да се разбере кога са в съюз, кога се надлъгват един друг.

— Та казвам, имаше ги от всякакъв чешит и трябва да са били към десет хиляди от първия до последния — продължи Мери. — Трябваше им цял час, за да се изнижат през портата. Някои се спуснаха по шосето към Бродовете, други завиха и потеглиха на изток. На около миля оттук реката тече по много дълбок канал и там е изграден мост. Ако станете, можете да го видите. Всички пееха с дрезгави гласове, кикотеха се и вдигаха отвратителна гюрултия. Помислих си, че на роханци лошо им се пише. Но Дървобрад не помръдна. Рече: „С Исенгард ще си разчиствам сметките тази вечер, със скалите и камъните.“ И макар че в тъмното не можех да видя какво става, мисля, че хуорните взеха да се придвижват на юг още щом се захлопнаха портите. Те пък си имаха сметки за разчистване с орките, предполагам. Призори бяха далече надолу из долината; във всеки случай натам тегнеше непроницаема сянка. А щом Саруман бе отпратил цялата си армия, дойде и нашият ред. Дървобрад ни свали на земята и като се приближи до входа, взе да блъска по портите и да вика Саруман. Вместо отговор от стените долетяха само камъни и стрели. Но против ентите стрелите са безполезни. Разбира се, причиняват им болка и ги вбесяват като ужилване от пчела. Но един ент може да е надупчен със стрели като игленик и пак нищо да му няма. Първо на първо, отрова не ги хваща; второ, кожата им комай е много дебела и по-яка от дървесна кора. За по-сериозна рана е нужен мощен удар със секира. Те не обичат секирите. Но срещу един ент трябва да застанат доста дървари — който веднъж посече ент, не доживява да повтори. Юмруците им с един удар мачкат желязото като тенекия. Като го нанизаха с няколко стрели, Дървобрад взе да се разгорещява, стана явно „припрян“, както би казал сам. Изрева едно мощно: „Хуум хом“, и дотърчаха още десетина енти. Страшно нещо е разгневеният ент. Пръстите на ръцете и краката им направо се вкопчват в скалата и я трошат като прясна погача. Все едно, че гледахме за няколко минути онова, което правят за сто години корените на огромни дървета. Те бутаха, дърпаха, цепеха, тръскаха, блъскаха — и дрън-бум, тряс-прас, след пет минути тия огромни порти се разпаднаха на парчета; други пък вече бяха взели да гризат стените като зайци из песъчлив дол. Не знам какво си е помислил Саруман, но както и да е, явно не знаеше що да стори. Не ще и дума, напоследък магията му може да е позападнала, но мисля, че той изобщо не е имал кой знае колко твърдост, нито пък чиста смелост да остане сам, заклещен натясно без хиляди роби, машини и прочие, нали ме разбирате. Изобщо не може да се сравнява с нашия стар Гандалф. Чудя се дали цялата му древна слава не се е дължала само на това, че се е изхитрил да заеме Исенгард.

— Не — каза Арагорн. — Някога той бе велик и славата е вярна. Надарен бе с дълбоки познания, тънка мисъл и вълшебно изкусни ръце; а имаше и власт над умовете на хората. Мъдрите можеше да убеди, по-дребния народ — да сплаши. Тая сила навярно е съхранил и до днес. Бих казал, че само малцина от цялата Средна земя ще са в безопасност, ако останат да поговорят насаме с него дори сега, когато е разгромен. Гандалф, Елронд и Галадриел може би, след като вече се разкри цялото му лукавство, ала освен тях почти никой друг.

— Ентите са в безопасност — каза Пипин. — Изглежда, че едно време е успял да ги преметне, но вече няма да може. Така или иначе, не ги е разбрал и е допуснал грубата грешка да не ги включи в сметките си. Нямаше готов план за тях, а когато те се развихриха, вече беше късно за планиране. Щом започнахме атаката, през всяка пробита от ентите дупка започнаха да изскачат малкото плъхове, останали в Исенгард. След кратък разпит ентите пускаха хората — от тая страна бяха само две-три дузини. Не вярвам да са се спасили много орки от какъвто и да било размер. От хуорните бягане няма, а по това време те бяха опасали Исенгард като същинска гора, други пък се бяха спуснали в долината.

Когато ентите направиха на дреб почти цялата южна стена, а колкото хора бяха останали, търтиха на бяг и изчезнаха, Саруман изпадна в паника. Изглежда, че е бил на портата, когато пристигнахме — дошъл е, мисля, да погледа как потегля великолепната му армия. Щом ентите нахлуха вътре, той побърза да изчезне. Отначало те не го забелязаха. Ала нощта се бе прояснила и ярката звездна светлина бе напълно достатъчна за ентите. Изведнъж Бързолъч нададе вик: „Дървоубиецът, дървоубиецът!“ Бързолъч е кротко създание, но тъкмо затова още по-люто мрази Саруман — народът му е пострадал жестоко от оркските брадви. Той рипна през вътрешната порта и се втурна надолу по пътеката като вихър — неудържим е, когато се ядоса. В далечината една бледа фигурка търчеше през сенките на клоните и почти бе достигнала стъпалата към вратата на кулата. Отърва се на косъм. Бързолъч така се беше разгорещил, че само още една-две крачки — и щеше да спипа магьосника и да го удуши, преди да се шмугне през вратата.

Щом Саруман се завърна невредим в Ортанк, не му трябваше много време, за да задейства някои от безценните си машинарии. В тоя момент мнозина от ентите бяха нахлули в Исенгард — някои последваха Бързолъч, други нападаха от север и изток; бродеха насам-натам и вършеха големи поразии. Внезапно избухнаха огньове и зловонни пушеци — бълваха ги кладенците и шахтите, осеяли цялата равнина. Неколцина енти бяха обгорени и опърлени. Един от тях, мисля, че се казваше Букоствол, много висок и красив, попадна под струя от течен огън и изгоря като факла — ужасна гледка.

Това ги подлуди. Дотогава мислех, че са наистина ядосани, но съм грешал. Най-после видях какви са. Беше Потресаващо. Взеха да реват, да думкат и да тръбят, докато камъните почнаха да се пукат и да падат от самия звук. Ние двамата с Мери се проснахме на земята и затулихме уши с плащовете си. А ентите все се въртяха и въртяха устремно около скалата на Ортанк и бушуваха като ураган — трошаха колони, срутваха каменни лавини в шахтите, запокитваха нагоре като листа грамадни скални късове. Кулата сякаш бе попаднала сред бясна вихрушка. Видях как железни пръти и парчета от стени изхвърчат на стотици стъпки и се разбиват в прозорците на Ортанк. Но Дървобрад запази хладнокръвие. За щастие огънят не го бе засегнал. Той не искаше приятелите му да се наранят в яростта си, нито пък Саруман да се измъкне в бъркотията през някоя дупка. Мнозина от ентите се нахвърляха върху скалата на Ортанк, ала безуспешно. Тя е много гладка и твърда. Може би в нея се крие някаква магия — по-древна и по-могъща от Сарумановата. Както и да е, не можеха нито да се вкопчат в нея, нито да я пропукат; вместо това само се нараняваха с ударите.

И тъй, Дървобрад навлезе в кръга и нададе вик. Исполинският му глас заглуши останалата гюрултия. Изведнъж настана мъртвешка тишина. Сред нея откъм един висок прозорец на кулата дочухме писклив смях. И това повлия на ентите удивително. Допреди малко кипяха от гняв; сега станаха хладни, ледено сурови и спокойни. Те напуснаха равнината, струпаха се около Дървобрад и застанаха напълно неподвижно. Известно време той им говори на техния език; мисля, че споделяше плана, съзрял отдавна в старческата му глава. После те просто изчезнаха без шум сред дрезгавината. По това време бе взело да се развиделява.

Мисля, че оставиха стража край кулата, но пазачите бяха тъй неподвижни и тъй добре прикрити в сенките, че не ги забелязвах. Останалите потеглиха на север. Не видяхме какво правят, но до края на деня бяха заети. А ние почти през цялото време стояхме сами. Денят бе отегчителен; побродихме малко насам-натам, но се прикривахме, доколкото можехме, от прозорците на Ортанк — толкова заплашително ни гледаха. Доста време изгубихме да търсим нещо за похапване. Освен това седяхме, разговаряхме и се чудехме какво ли става на юг в Рохан и какво се е случило с останалите от Отряда. От време на време дочувахме в далечината да громолят и падат камъни, а тътенът отекваше из хълмовете.

След пладне се разходихме около скалния пръстен отидохме да надникнем какво става. Край входа на долината тъмнееше огромна сенчеста гора от хуорни, други се бяха струпали около северната стена. Не посмяхме да навлезем навътре. Но бесният, пронизителен шум издаваше, че вътре се върши нещо. Енти и хуорни дълбаеха огромни кладенци и канали, създаваха езера и бентове, събираха водите на Исен и всички останали извори и потоци, които им паднеха подръка. Оставихме ги да си работят.

Привечер Дървобрад се върна към портата. Нещо си тананикаше и буботеше и изглеждаше доволен. Спря, протегна огромните си ръце и крака и дълбоко си пое дъх. Попитах дали е изморен.

„Изморен? — повтори той. — Изморен? Абе не, не съм изморен, а схванат. Липсва ми живителната влага на Ентомил. Здравата поработихме днес; за един ден натрошихме камъни и изгризахме земя колкото не сме успели да свършим за ред дълги години. Но краят вече се вижда. Падне ли нощ, не се мотайте край тая порта или из стария тунел! Оттам може да нахлуе вода — и скверна ще е тая вода в началото, докато не отмие всички Саруманови нечистотии. А после Исен отново ще потече бистър.“

И той пак взе да събаря небрежно по някой камък от стените, колкото да си намира работа.

Ние тъкмо се чудехме къде ще можем да легнем и да поспим в безопасност, когато се случи най-изумителното. Откъм пътя долетя бърз конски тропот. Двамата с Мери лежахме неподвижно, а Дървобрад се скри в сянката под свода. Внезапно пред нас се появи огромен кон, препуснал като сребърна мълния. Вече бе тъмно, но аз ясно видях лицето на конника — то сякаш сияеше, а и дрехите му бяха бели. Останах си да седя със зяпнала уста и само гледах. Опитах се да извикам, но не можах.

Нямаше и нужда. Той спря досами нас и ни изгледа отвисоко. „Гандалф!“ — изрекох аз най-сетне, ала едва можех да шепна. И мислите ли, че той рече: „Здрасти, Пипин! Приятно съм изненадан!“ Нищо подобно! Рече: „Ставай, глупак такъв! В името на всичко вълшебно, къде сред тая разруха е Дървобрад? Трябва ми. Бързо!“

Дървобрад чу гласа му, веднага изскочи от сянката и срещата бе удивителна. Изненадах се, че и двамата съвсем не изглеждаха изненадани. Гандалф явно очакваше да открие Дървобрад тук, а нищо чудно и Дървобрад да се е навъртал около портата, за да го посрещне. И все пак ние бяхме разправили на стария ент всичко за станалото в Мория. Но после си припомних как странно ни бе изгледал тогава. Мога само да предполагам, че се е бил видял с Гандалф или е получил вест от него, но не е искал да говори прибързано. „Не припирайте“ — такъв му е девизът; впрочем никой, дори и елфите не говорят много за делата на Гандалф, когато го няма наоколо.

„Хуум! Гандалф! — рече Дървобрад. — Радвам се, че дойде. С дърво и вода, с греда и камък мога да се справя, ама тука си имаме работа с магьосник.“

„Дървобрад — каза Гандалф, — нужна ми е твоята помощ. Много си сторил вече, но още ще поискам. Трябва да се справя с около десет хиляди орки.“

После двамата отидоха да се съвещават в някое закътано местенце. На Дървобрад цялата работа трябва да му се е сторила крайно припряна, защото Гандалф ужасно бързаше и още преди да се отдалечат, взе да сипе порой от думи. Отделиха се само за няколко минути, може би четвърт час. После Гандалф се върна при нас и изглеждаше облекчен, почти весел. Каза, че се радвал да ни види.

„Но, Гандалф — викнах аз, — къде беше? И виждал ли си останалите?“

„Където и да съм бил, вече се върнах — отговори той в типичния си стил. — Да, видях някои от нашите приятели. Но ще трябва да изчакате новините. Нощта е съдбовна и трябва да препускам. Ала утрото навярно ще е по-светло; ако е тъй, пак ще се срещнем. Пазете се и стойте надалеч от Ортанк! Сбогом!“

След като Гандалф си замина, Дървобрад потъна в дълбок размисъл. Явно бе узнал много неща за кратко време и сега ги осмисляше. Погледна ни и рече: „Хм, такова, откривам, че не сте толкова припряни, колкото си мислех. Казали сте ми много по-малко, отколкото сте могли, и не повече, отколкото е трябвало. Хм, няма грешка, цял куп новини са това! Е, сега Дървобрад пак ще трябва да се поразмърда.“

Преди да тръгне, понаучихме нещичко от него и вестите съвсем не ни ободриха. Но по това време мислехме повече за вас тримата, отколкото за Фродо, Сам или горкия Боромир. Бяхме разбрали, че вече се води или скоро ще започне люта битка, а вие сте сред нея и може би не ще дочакате края.

„Хуорните ще помогнат“ — каза Дървобрад. После си тръгна и не го видяхме чак до тази сутрин.

Бе непрогледна нощ. Лежахме върху купчина камъни и не виждахме нищо друго. Мъгли или сенки забулваха като огромно одеяло всичко наоколо. Въздухът изглеждаше горещ и застоял; из него се носеше шушнене, попукване и шепот на отминаващи гласове. Мисля, че край нас са минавали още стотици хуорни, за да помогнат в сражението. По-късно далече на юг се раздаде мощен гръмотевичен тътен и над Рохан заиграха мълнии. Сегиз-тогиз виждахме как на много мили от нас планинските върхове внезапно изскачат черно-бели от мрака и отново чезнат. А и по хълмовете зад нас се чуваха гръмотевици, но по-други. Понякога отекваше цялата долина.

Трябва да е било към полунощ, когато ентите разрушиха бентовете и през един пролом в северната стена изсипаха всичката събрана вода в Исенгард. Мракът на хуорните бе отминал и гръмотевиците тътнеха все по-надалеч. Луната залязваше зад западните планини.

Исенгард взе да се пълни с черни пълзящи потоци и езерца. Те се разливаха над равнината и проблясваха под сетните лунни лъчи. От време на време водата си пробиваше път из някоя шахта или отдушник. Съскайки, избухваха огромни облаци пара. Пушекът се въздигаше на талази. Сред взривове избликваха огнени езици. Исполинска спирала от изпарения се завихри нагоре около Ортанк, додето заприлича на върха на висок облак — огнен отдолу, огрян от луната отгоре. А водата се лееше и лееше навътре, докато Исенгард стана като грамадна плитка тенджера, в която всичко кипи и бълбука.

— Снощи, като стигнахме до входа на Нан Курунир, видяхме откъм юг облак от дим и пара — обади се Арагорн. — Бояхме се, че Саруман ни крои някаква нова дяволия.

— Не му е било до това! — каза Пипин. — Тогава вече е кашлял, вместо да се смее. Вчера призори водата бе напълнила всички дупки и имаше гъста мъгла. Ние се приютихме в ей оная караулка и доста се поизплашихме. Езерото взе да прелива през стария тунел и водата бързо се надигаше по стъпалата. Помислихме, че ще ни заклещи като орки в дупка, но в дъното на склада открихме винтова стълба, която ни изведе към върха на арката. Голям зор беше, додето се измъкнем — към върха коридорите бяха пропукани и задръстени с нападали камъни. Седнахме там, високо над потопа, и гледахме как потъва Исенгард. Ентите продължаваха да леят вода, докато не изгасиха последния огън и не напълниха последната пещера. Мъглите бавно се събраха и се източиха нагоре като грамаден облачен чадър — трябва да е бил към една миля висок. Привечер над източните хълмове заигра великолепна дъга; после над планинските склонове заръмя нагъсто и залезът се размаза. Всичко утихна. На няколко пъти в далечината жално завиха вълци. През нощта ентите спряха притока и върнаха Исен в старото корито. И това беше краят. Оттогава водата пак спада. Мисля, че някъде долу из пещерите трябва да е намерила излаз. Ако Саруман наднича през някой прозорец, сигурно вижда печална бъркотия. Чувствахме се много самотни. Сред тая пустош не се мяркаше поне някой ент да си побъбрим; нямахме и никакви вести. Прекарахме нощта горе на арката, но беше студено и влажно и не можахме да заспим. Струваше ни се, че всеки миг ще се случи нещо. Саруман все още е в кулата си. През нощта се надигна шум, сякаш по долината долиташе вятър. Мисля, че са се завръщали изчезналите енти и хуорни; но и до днес не знам къде бяха заминали. Когато отново се спуснахме долу и се огледахме, бе мъгливо, влажно утро и наоколо нямаше никого. И това комай е всичко, каквото има за разказване. Сега тук изглежда мирно и тихо след цялата бъркотия. А откакто дойде Гандалф, стана някак си по-безопасно. Вече мога да заспя!

Всички дълго мълчаха. Гимли отново напълни лулата си.

— За едно се питам — каза той, докато я палеше с огнивото, — Змийския език. Казахте на Теоден, че той е при Саруман. Как се добра дотам?

— О, да, забравих за него — каза Пипин. — Той дойде насам едва тая сутрин. Тъкмо бяхме наклали огъня и закусвахме, когато Дървобрад пак се появи. Чухме го отвън да хумка и да ни вика по имена.

„Тъкмо наминах да видя как я карате, моите момчета — рече той, — и да ви донеса новини. Хуорните се завърнаха. Всичко е наред; да-да, всичко е съвсем наред! — разсмя се той и се плесна по бедрата. — Няма вече орки в Исенгард, няма брадви! И още преди да отмине денят, откъм юг ще дойдат хора; може и да ви зарадва срещата с някои от тях.“

Още не бе привършил, и от пътя дочухме конски тропот. Изхвръкнахме през портата, спряхме и се огледахме, очаквайки едва ли не да зърнем Бързоход и Гандалф, препуснали начело на цяла армия. Но от мъглата изплува човек на стара, изтощена кранта; сам той изглеждаше някакво странно, недъгаво създание. Нямаше никой друг. Когато излезе от мъглата и изведнъж видя пред себе си цялата разруха и пустош, той спря, зяпна и лицето му направо позеленя. Беше толкова слисан, че отначало комай не ни забеляза. Щом ни видя, нададе вик и опита да обърне коня за бягство. Но Дървобрад го стигна с три разкрача, протегна дълга ръка и го вдигна от седлото. Ужасеният кон препусна и човекът се просна на земята. Каза ни, че е Грима, приятел и съветник на краля, и че Теоден го праща с важни вести за Саруман.

„Никой друг не смееше да препусне из откритите равнини, гъмжащи от гнусни орки — каза той, — тъй че пратиха мен. Минах през много опасности и съм отмалял и гладен. Подгониха ме вълци, та се наложи да бягам далеч на север, настрани от пътя си.“

Видях го как крадешком криви очи към Дървобрад и си рекох „лъжец“. Дървобрад се втренчи в него за няколко минути, какъвто си му е обичаят — дълго и бавно, докато онзи окаяник се гърчеше като червей по земята. Най-сетне каза: „Ха, хм, очаквах те, господин Змийски език.“ Като чу това име, човекът се стресна. „Гандалф дойде тук преди тебе — продължи Дървобрад. — Тъй че знам за твоя милост колкото ми трябва и знам какво да те правя. Гандалф рече да сложим всички плъхове в един капан; така и ще сторя. Сега аз съм господар на Исенгард, но Саруман е заключен в кулата си; можеш да идеш там и да му съобщиш каквито вести ти хрумнат.“

„Пуснете ме, пуснете ме! — рече Змийския език. — Знам пътя.“

„Знаел си го, не се съмнявам — отвърна Дървобрад. — Обаче тук нещата са се попроменили. Иди да видиш!“

Пусна го и гонен от нас по петите, Змийския език закуцука под арката, додето навлезе в пръстена и зърна какъв потоп го дели от Ортанк. Тогава се обърна към нас.

„Пуснете ме да си вървя! — захленчи той. — Пуснете ме да си вървя! Вестите ми вече са ненужни.“

„Така си е — каза Дървобрад. — Но имаш само две възможности — или да стоиш при мен, докато дойдат Гандалф и господарят ти, или да прекосиш водата. Кое ще избереш?“

Като чу за господаря си, човечецът потрепера и стъпи във водата, но се дръпна и рече: „Не мога да плувам.“

„Водата не е дълбока — отвърна Дървобрад. — Мръсна е, но това не ще ти навреди, господин Змийски език. Хайде вътре!“

Без повече да чака, отрепката нагази в потока. Преди да се изгуби от погледа ми, вече беше затънал до шия. За последен път го видях вкопчен в някаква стара бъчва или парче дърво. Но Дървобрад газеше подир него и следеше как напредва.

„Е, вмъкна се вътре — каза той, когато се завърна. — Видях го да пълзи по стълбата като оплескан плъх. В кулата все още има някой — една ръка се подаде и го дръпна навътре. И тъй, вече е вътре и дано посрещането да му хареса. Сега ще вървя да се измия от тинята. Ако някой иска да ме види, аз съм нагоре по северния склон. Тук долу не е останала чиста вода за енти — нито за пиене, нито за къпане. Тъй че ще ви помоля, момчета, да наглеждате от портата кой идва. Ще дойде Владетелят на Роханските поля, тъй да знаете! Приветствайте го колкото се може по-сърдечно — хората му издържаха велика битка с орките. Навярно знаете по-добре от ентите какви човешки приказки подхождат за такъв господар. Откакто се помня, много владетели е имало из зелените поля и все не мога да науча нито езика, нито имената им. Гостите ще искат човешка храна, а вие, смятам, знаете всичко по тоя въпрос. Та намерете, ако можете, каквото подобава за кралска трапеза.“ И с това свършва историята. Макар че бих искал да знам кой е тоя Змийски език. Наистина ли беше кралски съветник?

— Беше — каза Арагорн. — Беше и Саруманов шпионин, и слуга в Рохан. Съдбата му донесе каквото заслужаваше. Стига му само наказанието да види разрухата на всичко, което е смятал за тъй могъщо и великолепно. Но се боя, че го чака и по-лошо.

— Да, не вярвам Дървобрад да го е пратил в Ортанк от душевна доброта — каза Мери. — По-скоро сякаш мрачно се наслаждаваше на цялата работа и се подсмиваше под мустак, когато замина да се напие и изкъпе. А ние след това бяхме много заети — претърсвахме плаващите отломки и се ровехме из развалините. На разни места наоколо намерихме два-три склада над нивото на водата. Но Дървобрад прати отгоре неколцина енти да отнесат голяма част от запасите. „Трябва ни човешка храна за двадесет и пет души“ — рекоха те, значи виждате, че внимателно са преброили отряда ви, преди да пристигнете. Очевидно са предвиждали вие тримата да отидете с големците. Но от това нямаше да спечелите. Уверявам ви, че каквото запазихме, не е по-зле от онова, което изпратихме. Даже по-добро, защото не пратихме напитки. „Ами напитки?“ — запитах ентите. — „Там има вода от Исен — рекоха те — и тя е добра както за енти, тъй и за хора.“ Надявам се обаче да са намерили време да сварят малко от своите изворни напитки, та да видим Гандалф с накъдрена брада, като се върне. Ентите си заминаха, а нас ни налегна умора и глад. Но не роптаехме — трудът ни бе достойно възнаграден. Докато търсехме човешка храна, Пипин откри бисера на всички находки — тия рогосвирски бъчонки. „След храна пушилистът е по-добър“ — рече Пипин; това е положението.

— Вече разбираме съвършено всичко — каза Гимли.

— Всичко освен едно — каза Арагорн, — в Исенгард да има лист от Южната околия. Колкото повече си мисля, толкова по-странно ми изглежда. Никога не съм бил в Исенгард, но съм пътувал из тия земи и добре познавам пущинаците от Рохан до Графството. От дълги години по този път не са минавали открито нито стоки, нито хора. Предполагам, че Саруман е имал тайни връзки с някого от Графството. Не само в двореца на крал Теоден се намират Змийски езици. Имаше ли дата на бъчонките?

— Да — каза Пипин. — Беше реколта от миналата, 1417 година; о, не, разбира се, вече е по-миналата — добра година беше.

— Добре де, надявам се, че каквото и зло да е зреело, с него вече е свършено; или пък е прекалено далеч за нас — заяви Арагорн. — И все пак мисля, че ще подхвърля на Гандалф за това, макар да изглежда дреболия сред великите му дела.

— Питам се какво ли прави той — обади се Мери. — Следобедът отминава. Хайде да поогледаме наоколо! Сега поне можеш да влезеш в Исенгард когато пожелаеш, Бързоход. Но гледката не е много весела.

Глава 10Гласът на Саруман

Минаха през разрушения тунел, застанаха на купчина камъни и се загледаха към мрачната скала на Ортанк с безброй прозорци, все тъй заплашително надвиснали над околното опустошение. Водата вече съвсем бе спаднала. Тук-там бяха останали мътни езерца, покрити с нечиста пяна и отломки; но по-голямата част от широкия кръг беше отново открита — пущинак от тиня и натрошена скала, надупчена от почернели отвори и осеяна със стълбове и колони, килнати като пияни насам-натам. На ръба на разбитата чиния лежаха грамадни могили и откоси като керемиди, нахвърляни от ураган; отвъд тях зелената гориста долина преминаваше в дълга клисура между мрачните ръкави на планините. Сред пущинака група конници криволичеха, подбирайки пътя си; те идваха откъм северния край и вече наближаваха Ортанк.

— Това са Гандалф, Теоден и свитата му! — каза Леголас. — Да идем при тях!

— Гледайте къде стъпвате! — напомни Мери. — Някоя изкъртена плоча може да се преобърне и да ви събори в шахтата, ако не внимавате.

Закрачиха по останките от пътя между портата и Ортанк. Вървяха бавно, защото плочите бяха напукани и покрити с тиня. Като ги видяха да се задават, ездачите спряха в сянката на скалата и ги изчакаха. Гандалф препусна насреща им.

— Дотук добре — каза той. — Двамата с Дървобрад имахме интересни разговори и обсъдихме няколко плана; успяхме и да си починем — крайно време беше. Сега пак ще трябва да вървим. Надявам се, че и вашите спътници са успели да починат и да се освежат?

— Починахме — отвърна Мери. — Но разговорите ни започват и завършват с лулата. Е, поне сме малко по-добре разположени към Саруман, отколкото преди.

— Тъй ли? — рече Гандалф. — Аз пък не. Сега имам да свърша една последна задача, преди да си тръгна — трябва да направя на Саруман прощално посещение. Опасна и вероятно безсмислена работа, но трябва да се свърши. Който иска, може да дойде с мен — но се пазете! И без шеги! Не е време за веселба.

— Аз ще дойда — каза Гимли. — Иска ми се да го видя и да узная дали наистина прилича на теб.

— И как ще го узнаеш, уважаемо джудже? — запита Гандалф. — В твоите очи Саруман би могъл да прилича на мен, ако това подхожда на плановете му. И станал ли си достатъчно мъдър, та да усетиш всяко негово притворство? Е, може и да видим. Нищо чудно да се бои да се покаже наведнъж пред много погледи. Но аз заръчах на ентите да не се мяркат наоколо, тъй че има надежда да го убедим да излезе.

— Какво ни заплашва? — обади се Пипин. — Ще стреля ли по нас, ще сипе ли огън през прозорците; или може да ни урочаса отдалече?

— Последното е най-вероятно, ако безразсъдно наближиш прага му — отвърна Гандалф. — Но не се знае какво може да стори, какво ще реши да опита. Опасно е да пристъпваш към заклещен звяр. А вие дори не подозирате каква мощ има Саруман. Пазете се от гласа му!

Скоро достигнаха подножието на Ортанк. То бе черно и скалата блестеше като влажна. Ръбовете на каменните плоскости бяха остри, сякаш току-що издялани. Само няколко драскотини и ситни отломени люспици край основата напомняха за яростта на ентите.

Високо над земята от източната страна, в ъгъла между два пилона, имаше голяма врата, а над нея — прозорец със захлопнати капаци и балкон с парапет от железни пръти. Към прага пред вратата се издигаха двадесет и седем широки стъпала, които незнаен майстор бе изсякъл от същия черен камък. Това бе единственият вход на кулата; но в стръмните стени бяха изрязани множество високи прозорци — те надничаха далече горе като очички, осеяли непристъпните разклонения.

В подножието на стълбата Гандалф и кралят слязоха от конете.

— Аз ще се изкача — каза Гандалф. — Бил съм в Ортанк и знам какво ме заплашва.

— И аз ще се изкача — каза кралят. — Стар съм и вече не се боя от заплахи. Искам да поговоря с врага, що ми причини толкова зло. Еомер ще дойде да ми помага, ако отслабнат старите ми нозе.

— Както искаш — съгласи се Гандалф. — С мен ще дойде Арагорн. Останалите нека чакат в подножието на Стълбата. Ще могат добре да виждат и да чуват, стига да има какво.

— А, не! — обади се Гимли. — Двамата с Леголас желаем да погледнем по-отблизо. Тук сме единствени представители на своите народи. Ще дойдем подир вас.

— Елате тогава! — каза Гандалф и с тези думи изкачи стъпалата. Теоден крачеше до него.

От двете страни на стълбата Роханските ездачи седяха неспокойно на конете си и мрачно гледаха към исполинската кула, със страх, че нещо може да се случи на владетеля им. Седнали на най-долното стъпало, Мери и Пипин се чувстваха едновременно нищожни и заплашени от нещо неизвестно.

— Половин миля кал оттук до портата! — промърмори Пипин. — Ех, ако можех сега незабелязано да се промъкна до караулката! За какво дойдохме? Никой не ни е канил.

Гандалф застана пред вратата на Ортанк и я удари с жезъла си. Тя отекна глухо.

— Саруман, Саруман! — извика той с мощен, заповеден глас. — Излез, Саруман!

Известно време нямаше отговор. Най-сетне прозорецът над вратата се открехна, но не забелязаха ничие лице в мрачния отвор.

— Кой е? — изрече писклив глас. — Какво искате?

Теоден трепна.

— Познавам тоя глас — каза той — и проклет да е денят, когато го чух за пръв път.

— Иди да доведеш Саруман, щом си му станал лакей, Грима Змийски език! — каза Гандалф. — И не ни губи времето!

Прозорецът се затвори. Зачакаха. Внезапно заговори друг глас — нисък и мелодичен, вълшебен в самото звучене. Който непредпазливо се вслушваше в този глас, рядко можеше да преразкаже какви думи е чул; а успееше ли, сам се чудеше колко малко сила е останала в тях. Най-често си припомняха само това, че с истинска наслада са слушали речта на гласа, всичко казано изглеждаше мъдро и разумно и у хората се зараждаше копнеж бързо да се съгласят, та сами да изглеждат мъдри. Контрастът правеше речта на другите груба и недодялана; а възразеше ли някой на гласа, гняв пламваше в душите на омагьосаните. За едни магията траеше само докато гласът говореше на тях, а обърнеше ли се към други, те се усмихваха като хора, прозрели евтиния трик на фокусника, докато останалите зяпат втрещени. За мнозина други самият звук на гласа бе достатъчен, за да се замаят; ала за истински покорените магията продължаваше дори когато бяха надалеч, и те вечно чуваха този тих глас да им нашепва и да ги подканва. Никой не оставаше незатрогнат; никой не отхвърляше молбите и заповедите му без усилие на ума и волята си, ако все още ги владееше.

— Е? — благо запита гласът. — Защо трябва да смущавате покоя ми? Не ще ли ме оставите на мира ни денем, ни нощем?

И тонът му напомняше за добро сърце, нажалено от незаслужени неправди.

Всички смаяно погледнаха нагоре, защото не бяха чули кога е дошъл; край парапета стоеше и ги гледаше старец, омотан в широко наметало, чийто цвят трудно можеха да познаят, той се менеше при всяко помръдване на погледа, при всяко потръпване на плата. Лицето му бе продълговато, с високо чело, имаше дълбоки, здрачни и непроницаеми очи, ала сега в тях блестеше сериозен, благожелателен и малко изморен поглед. Косата и брадата му бяха бели, но край устните и ушите все още личаха черни кичурчета.

— Приличат си и все пак не си приличат — промърмори Гимли.

— Но хайде, хайде — меко изрече гласът. — Поне двама от вас познавам по име. Прекалено добре познавам Гандалф, за да се надявам, че търси тук помощ или съвет. Но ти, Теоден, Владетелю на Роханските предели, се познаваш по благородния си герб и още повече по прекрасния лик на потомък на Еорл. О, достойни сине на Тенгел Триславни! Защо не дойде преди като приятел? Как силно желаех да видя теб, най-могъщия крал на западните земи, особено през последните години, та да те опазя от неразумните и вредни съвети, с които си обкръжен! Късно ли е вече? Въпреки нанесените ми оскърбления, в които роханците — уви! — имаха своя дял, аз все още съм готов да те спася и защитя от наближаващата неизбежна съсипия, към която те води избраният път. Всъщност сега единствено аз мога да ти помогна.

Теоден отвори уста, сякаш искаше да заговори, ала не каза нищо. Погледна нагоре към лицето на Саруман с тъмните, сериозни очи, сведени към него, сетне се озърна към Гандалф и като че се поколеба. Гандалф не му подаде никакъв знак; стоеше безмълвен като камък, сякаш чакаше зов, който още не е долетял. При първите думи на Саруман конниците се размърдаха и одобрително зашепнаха; сетне и те замлъкнаха омагьосани. Струваше им се, че Гандалф никога не е говорил тъй красиво и уместно на техния владетел. Груби и надменни изглеждаха сега отношенията му с Теоден. И в сърцата им пропълзя сянка, страх от гибелна заплаха — краят на Пределите сред мрака, към който ги тласкаше Гандалф, докато Саруман стоеше край спасителната порта и я удържаше полуотворена, та да прониква лъч светлина. Настана тежка тишина.

Внезапно Гимли джуджето избухна.

— Думите на тоя магьосник се премятат презглава — изръмжа той, стиснал дръжката на секирата. — На езика на Ортанк всичко е ясно: „помощ“ значи „погибел“, а „спасение“ значи „клане“. Но ние не сме дошли тук да се молим.

— Кротко! — каза Саруман и за кратък миг гласът му не бе тъй сладникав, а в очите му проблесна светлина и пак изчезна. — Засега не говоря с тебе, Гимли, сине Глоинов. Далече е твоят дом и слабо те засягат бедите на тая страна. Но не по своя воля си се замесил в тях, тъй че не ще осъждам ролята, която изигра — храбра роля, не отричам. Но моля те, позволи ми първо да поговоря с краля на Рохан, мой съсед и някогашен приятел. Какво ще кажеш, кралю Теоден? Ще избереш ли мира с мен и цялата помощ, която би ти донесло моето знание, натрупано с векове? Ще се съветваме ли заедно как да избегнем злокобните дни, ще заличим ли оскърбленията с добра воля, та и двете ни владения да разцъфнат още по-красиви отпреди?

Теоден пак не отговори. С гнева ли се бореше, или със съмнението? Никой не знаеше. Тогава заговори Еомер.

— Господарю, чуй ме! — изрече той. — Сега усещаме заплахата, за която ни предупредиха. Нима препускахме победно само за да спрем накрая, омаяни от един стар лъжец с мед по раздвоения си език? Тъй би говорил впримченият вълк на кучетата, ако можеше. Дума да не става, каква помощ ще ти предложи той? Иска само да се измъкне. Но ще преговаряш ли с тоя майстор на предателството и убийството? Спомни си за Теодред при Бродовете и гроба на Хама в Шлемово усое!

— Ако говорим за отровни езици, що да речем за твоя, младо зайче? — отвърна Саруман и сега всички ясно видяха как проблесна гневът му. — Но хайде, хайде, Еомер, сине Еомундов! — продължи той отново с мекия си глас. — Всеки с ролята си. Оръжейната доблест е твоят дял и с нея печелиш висши почести. Съсичай оногова, когото твоят господар посочи за враг, и бъди доволен. Не се меси в политиката, която не разбираш. Но ако станеш крал, може би ще разбереш, че владетелят трябва внимателно да подбира приятелите си. Не се отхвърлят лесно дружбата на Саруман и могъществото на Ортанк, каквито и неправди — реални или въображаеми — да лежат в миналото. Ти спечели битка, но не и войната — при това с помощ, на която не можеш да се надяваш повторно. Утре може да зърнеш Сянката на Гората пред собствената си врата — своенравна е тя, неразумна и не храни любов към човеците. А ти, владетелю на Рохан, кажи, трябва ли да ме наричат убиец затова, че храбри мъже са паднали в бран? Щом тръгваш на бой — безсмислено, защото аз не го желаех, — значи ще паднат посечени мъже. Но ако това ме прави убиец, значи целият Еорлов род е опетнен с убийства; нали сте водили не една война и сте нападали мнозина, що са ви предизвикали. И все пак с някои от тях сетне сте сключвали мир — мир по политически съображения, но нима това е зле? Чуй думите ми, кралю Теоден: ще има ли мир и дружба между теб и мен? Решението е в нашите ръце.

— Ще има мир — изрече най-сетне Теоден, глухо и с усилие. Неколцина от конниците нададоха радостни викове. Теоден вдигна ръка. — Да, ще имаме мир — продължи той, вече с ясен глас, — ще имаме мир, когато загинеш заедно с всичките си дела и с делата на мрачния си господар, комуто искаше да ни предадеш. Ти си лъжец, Саруман, лъжец и покварител на човешки души. Протягаш ми ръка, а в нея виждам само пръст от лапата на Мордор. Жесток и студен! Дори да бе справедлива войната ти против мен — а не е тъй, защото дори да бе десетократно по-мъдър, пак не би имал право за собствена изгода да повеляваш на мен и народа ми, както желаеше, — дори и тъй да бе, що ще кажеш за факлите в Западния предел и мъртвите деца, проснати там? А пред портите на Рогоскал сякоха тялото на Хама и след като бе загинал. Когато виснеш на въжето под прозореца си за забава на собствените си гарвани, тогава ще се примиря с теб и Ортанк. Толкоз от името на Еорловия род. Дребен потомък на велики прадеди съм аз, но нямам нужда да ближа ръцете ти. Потърси другаде. Но се боя, че гласът ти е изгубил чара си.

Сякаш стреснати от дрямка, конниците се взряха в Теоден. След Сарумановата мелодия гласът на техния владетел звучеше в ушите им дрезгаво като гракане на стар гарван. Но в яростта си Саруман за момент изгуби самообладание. Той се приведе над парапета, сякаш искаше да смаже краля с жезъла си. На някои изведнъж им се стори, че виждат змия, която се свива за нов удар.

— Въжета и гарвани! — изсъска той и всички изтръпнаха от грозната промяна. — Изкуфял дъртак! Че какво е Еорловият дом, освен плевник със сламен покрив, където разбойниците пиянстват сред дим и смрад, а келеметата им се търкалят по пода сред псетата? Откога плаче въжето за тях. Но примката иде — бавно се влачи, ала ще е стегната и яка накрая. Увисвай на нея, щом така си решил! — Гласът му се промени и той бавно се овладя. — Чудя се откъде ли намерих търпение да разговарям с теб. Защото не ми трябваш нито ти, нито жалката ти банда коняри, дето бягат еднакво бързо и напред, и назад, Теоден Коневладетелю. Някога ти предложих величие — далеч над ума и заслугите ти. Предложих го отново, та тия, що заблуждаваш, да видят ясно какъв път избираш. Отвръщаш ми със самохвалство и ругатни. Тъй да бъде. Връщай се в копторите! Ала ти, Гандалф! За теб поне съм наскърбен, виждайки срама ти. Как тъй понасяш подобно общество? Та ти си горд, Гандалф — и не без причина, нали си надарен с благороден ум и очи, що проникват надълбоко и надалеч. И сега ли не ще се вслушаш в съвета ми?

Гандалф се размърда и погледна нагоре.

— Какво имаш да добавиш след казаното на последната ни среща? — запита той. — Или може би искаш да се откажеш от нещо?

Саруман помълча.

— Да се откажа? — озадачено повтори той. — Да се откажа? Нагърбих се да те съветвам за твое добро, но ти не ме и изслуша. Горделив си и не обичаш съветите, навярно с право, след като сам си изпълнен с мъдрост. Но мисля, че в онзи случай сгреши и съзнателно изтълкува намеренията ми в обратна посока. Боя се, че в устрема да те убедя съм изгубил търпение. И от все сърце съжалявам. Защото не храня лоши чувства към теб; дори сега ти прощавам, макар да се завръщаш при мен, обкръжен от насилници и невежи. Как да те мразя? Не сме ли и двамата членове на възвишен и древен орден, най-върховния в Средната земя? Дружбата ще донесе полза и на двама ни. Все още можем заедно да сторим много, за да изцелим тоя свят от безредиците. Нека се разберем и да отхвърлим от мислите си тия дребни люде! Нека чакат нашите решения! В името на общото благо съм готов да залича миналото и да те приема. Няма ли да се посъветваш с мен? Няма ли да се качиш?

Тъй велика мощ бе вложил Саруман в това сетно усилие, че никой от ония, що чуха, не остана бездушен. Но сега магията бе съвсем друга. Те чуваха как един благ крал бащински гълчи своя сгрешил, ала многообичан министър. За тях вратата бе захлопната и те стояха навън, подслушвайки думи, отправени към друг — невъзпитани деца или глупави слуги, които дочуват загадъчния разговор на големите и се питат как ли ще засегне съдбата им. От по-благородна сплав бяха излети тия двама — преподобни и мъдри. Неминуемо трябваше да сключат съюз. Гандалф щеше да се изкачи в кулата, за да обсъди в най-високите зали на Ортанк нещо дълбокомислено и непонятно за тях. Вратата щеше да се затвори, а те щяха да останат навън, освободени за малко, в очакване да им възложат работа или наказание. Дори в мислите на Теоден се зароди сянката на съмнението: „Той ще ни предаде; ще си отиде… загубени сме.“

Сетне Гандалф се разсмя. Видението изчезна като облаче дим.

— Саруман, Саруман! — изрече Гандалф през смях. — Сбъркал си жизнения си път, Саруман. Трябвало е да станеш кралски шут и да припечелваш хляб и камшици с имитация на съветниците. Ох, ще се пукна! — Той помълча, за да се наслади на смеха. — Казваш, да се разберем? Боя се, че не можеш да ме разбереш. Но ти, Саруман, си ми вече прекалено ясен. Помня словата и делата ти по-ясно, отколкото предполагаш. Когато те посетих последния път, ти беше тъмничар на Мордор и натам щеше да ме изпратиш. Не, гост, що е избягал през покрива, ще помисли дважди, преди да се върне през вратата. Не, не вярвам да се кача. Но чуй, Саруман, за последен път! Няма ли да слезеш? Исенгард се оказа по-слаб, отколкото го виждаше в надеждите и мечтите си. Същото може да стане и с други неща, в които все още вярваш. Не е ли по-добре да го напуснеш за малко? Да възвиеш към нови цели може би? Добре помисли, Саруман! Няма ли да слезеш?

Сянка мина по лицето на Саруман; после то стана мъртвешки бледо. Преди да успее да се прикрие, всички зърнаха през маската терзанията на един ум, изпаднал в съмнение, разкъсван между неохотата да остане и ужаса да напусне убежището си. За секунда той се поколеба и всички затаиха дъх. После заговори и гласът му бе писклив и студен. Гордостта и омразата го бяха овладели.

— Да сляза? — присмя се той. — Слиза ли обезоръжен човек да разговаря с разбойници пред прага? И тук ви чувам добре. Не съм глупак и не ти вярвам, Гандалф. Може да не са застанали открито на стълбата, ала знам, че горските демони се спотайват по твое нареждане.

— Предателят никому не вярва — морно отвърна Гандалф. — Но не се бой за кожата си. Не искам да те убия или да ти причиня зло, би трябвало да го знаеш, ако наистина си ме разбирал. И имам сила да те опазя. Давам ти последна възможност. Можеш свободно да напуснеш Ортанк… стига да решиш.

— Добре звучи — саркастично подметна Саруман. — Точно в стила на Гандалф Сивия — толкова снизходителен, самата любезност. Не се съмнявам, че Ортанк ще ти е много удобен, след като услужливо го напусна. Но откъде-накъде ще го напускам? И какво разбираш под „свободен“? Има някакви условия, предполагам?

— От прозорците си виждаш причините да напуснеш — отговори Гандалф. — Като помислиш, ще се сетиш и за други. Слугите ти са разпръснати и унищожени; съседите си сам превърна във врагове; измами новия си господар или поне се опита да го сториш. Когато окото му се обърне насам, то ще е червеното око на гнева. Но щом казвам „свободен“, значи разбирам „свободен“ — свободен от въже, верига или заповед; волен да идеш където си щеш, та било то и в Мордор, Саруман, стига да пожелаеш. Ала първо ще ми предадеш Ключа на Ортанк и жезъла си. Те ще са залог за поведението ти и ако ги заслужиш, ще ти се върнат по-късно.

Изкривено от ярост, лицето на Саруман почервеня и в очите му пламна кървав огън. Той се разсмя диво.

— По-късно! — Викът му премина в писък. — По-късно! Да, предполагам, когато получиш и Ключовете на самия Барад-дур; и короните на седемте крале, и жезлите на Петимата мъдреци, и като се сдобиеш с чифт волски подкови далеч-далеч над сегашните ти жабешки размери. Скромен план, няма що. Само дето комай ще трябва мъничко да ти помогна! Имам си друга работа. Не ставай глупак. Ако искаш да преговаряш с мен, докато още имаш възможност, върви си и се върни, като се опомниш! И недей да влачиш тия главорези и дребни утайки, дето ти се мъкнат по опашката! На добър час!

Той се обърна и напусна балкона.

— Върни се, Саруман! — властно изрече Гандалф.

За всеобщо изумление Саруман се обърна и сякаш влачен против волята си, бавно наближи железния парапет и задъхан се облегна на него. Лицето му беше свито и сбръчкано. Ръката му се вкопчваше като ноктеста лапа в тежкия черен жезъл.

— Не съм ти разрешил да си вървиш — сурово изрече Гандалф. — Не бях свършил. Станал си глупак, Саруман, и все пак ми е жал. Още можеше да обърнеш гръб на безумието и злото и щеше да си от полза. Но ти избра да останеш и да предъвкваш огризките от старите си интриги. Стой си тогава! Но те предупреждавам, не ще е лесно да се измъкнеш пак. Освен ако мрачните ръце на Изтока не се протегнат да те грабнат. Саруман! — викна той и в гласа му нахлу нова мощ и власт. — Виж, аз не съм Гандалф Сивия, когото предаде. Аз съм Гандалф Белия, що се завърна от смъртта. Вече нямаш цвят, изгонвам те от ордена и от Съвета.

Той надигна ръка и бавно заговори с ясен и хладен глас:

— Саруман, жезълът ти е счупен.

Раздаде се пукот, жезълът в ръката на Саруман се разцепи на две и горната част падна пред нозете на Гандалф.

— Махай се! — рече Гандалф.

Саруман с писък рухна назад и пропълзя навътре. В този момент нещо тежко и блестящо профуча отгоре. То отскочи от железния парапет в мига, когато Саруман го бе напуснал, и пронизвайки въздуха край главата на Гандалф, се стовари на стълбата. Парапетът се строши със звън. Стълбата се пропука сред отломки и искри. Ала топката остана невредима — по стъпалата се търкулна кристален глобус, мрачен, но със сияйно огнено ядро. Докато подскачаше към едно езерце настрани, Пипин изтича и го вдигна.

— Ах, измамник и убиец! — викна Еомер.

Но Гандалф бе невъзмутим.

— Не, не го хвърли Саруман — каза той, — дори не е било по негова заповед, мисля. Долетя от един много по-висок прозорец. Прощален изстрел от драгия Змийски език, чини ми се, само че зле насочен.

— Лош прицел може би защото не е могъл да реши кого мрази повече, тебе или Саруман? — подхвърли Арагорн.

— Нищо чудно — отвърна Гандалф. — Слаба утеха ще намерят тия двамата в дружбата си — ще се гризат с жестоки думи. Но наказанието е справедливо. Ако някога излезе от Ортанк, Змийския език ще си е получил повече от заслуженото. Хей, момченце, това аз ще го взема! Не съм те молил да го пипаш — викна той, като се обърна рязко и зърна Пипин да се задава по стъпалата бавно, сякаш мъкнеше тежък товар. Спусна се да го пресрещне, взе от хобита мрачния глобус и припряно го омота в плаща си. — Аз ще се погрижа за това. Мисля, че не е от нещата, които Саруман би избрал за изхвърляне.

— Но може да има и друго за хвърляне — обади се Гимли. — Ако преговорите са свършили, поне да се отдръпнем на един хвърлей камък.

— Свършиха — каза Гандалф. — Да вървим.

Обърнаха гръб на вратата на Ортанк и слязоха надолу. Конниците радостно посрещнаха краля и поздравиха Гандалф. Магията на Саруман се разкъса — бяха го видели покорно да идва и сетне да пълзи обратно, щом го пуснат.

— Е, и това свършихме — каза Гандалф. — Сега трябва да намеря Дървобрад и да му кажа как стоят нещата.

— Той не се ли е досетил? — запита Мери. — Можеше ли да свърши другояче?

— Едва ли — отвърна Гандалф, — макар че всичко висеше на косъм. Но имах причини да опитам — и великодушни, и не чак дотам щедри. За пръв път Саруман открива, че силата на гласа му чезне. Не може да бъде едновременно и тиран, и съветник. Щом интригата узрее, тя не остава скрита. Ала той попадна в капан и опита да се пазари с жертвите си един по един, докато другите слушаха. Тогава му предложих последния достоен избор — да се отрече както от Мордор, тъй и от личните си кроежи и да изкупи миналото, като ни помогне в беда. Той най-добре познава бедата ни. Велики услуги можеше да окаже. Но избра да се отдръпне и да запази власт над Ортанк. Не желае да служи, а само да повелява. Сега живее в ужас от сянката на Мордор и въпреки това още мечтае да яхне урагана. Окаян глупец! Ако силата от Изтока протегне ръце към Исенгард, ще бъде изяден. Ние не можем да унищожим Ортанк отвън, но Саурон… кой знае на какво е способен?

— Ами ако Саурон не победи? Какво ще му сториш? — обади се Пипин.

— Аз ли? Нищо — каза Гандалф. — Нищо няма да му сторя. Не жадувам за власт. Какво ще стане с него? Не знам. Скърбя, че толкоз много някогашно добро гние сега в кулата. Ала нещата не се развиха зле за нас. Странни са пътищата на съдбата! Омразата често сама се наранява! Предполагам, че дори да бяхме влезли, не бихме открили в Ортанк по-безценни съкровища от това, което Змийския език запокити по нас.

От един отворен прозорец високо горе долетя пронизителен писък и рязко заглъхна.

— Изглежда, и Саруман мисли тъй — каза Гандалф. — Хайде да си вървим!

Върнаха се към останките от портата. Едва бяха минали под арката, и откъм сенките на струпаните камъни се зададоха с широки крачки Дървобрад и още десетина енти. Арагорн, Гимли и Леголас ги зяпнаха смаяно.

— Ето трима от спътниците ми, Дървобрад — каза Гандалф. — Разправял съм ти за тях, но не ги беше виждал.

И той ги представи по име. Старият ент ги огледа дълго и изпитателно, после поговори с всеки от тях. Накрая се обърна към Леголас:

— Значи си дошъл чак от Мраколес, добри ми елфе? Велика гора беше някога!

— И още е — каза Леголас. — Но не чак дотам, че ние, тамошните жители, да се изморим от гледката на нови дървета. От все сърце бих искал да побродя из горите на Ветроклин. Едва бях навлязъл под зеления им свод, и вече не ми се връщаше обратно.

Очите на Дървобрад заблестяха от удоволствие.

— Дано желанието ти се изпълни, преди много да остареят хълмовете — рече той.

— Ще дойда, ако ми е писано — каза Леголас. — С един приятел сме се зарекли, ако всичко мине добре, да посетим Ветроклин… с твое разрешение.

— Добре дошъл е всеки елф, когото доведеш — отвърна Дървобрад.

— Въпросният приятел не е елф — поясни Леголас. — Имах предвид този тук — Гимли, син Глоинов.

Гимли се поклони ниско, но секирата се изплъзна от пояса му и издрънча на земята.

— Хуум, хм! Ха сега де — мрачно го огледа Дървобрад. — Джудже, че и с брадва! Хуум! Само добро желая на елфите, но ти искаш прекалено много. Странна е тая дружба!

— Може и да е странна — възрази Леголас, — но докато е жив Гимли, няма да дойда сам във Ветроклин. Секирата му не е за дървета, а за оркски шии, о, Ветроклине, владетелю на Ветроклинската гора. Четиридесет и двама врагове съсече той в битката.

— Хуу! Гледай ти! — каза Дървобрад. — Това вече е по-добре. Е, хубаво де, каквото има да става, ще стане и няма закъде да припираме. Но засега ще трябва да се разделим. Денят е към края си, а Гандалф казва, че трябва да потеглите преди мръкнало, пък и Владетелят на Пределите е закопнял за дома си.

— Да, трябва да потегляме, и то незабавно — намеси се Гандалф. — Боя се, че ще се наложи да ти отнема портиерите. Но ще се справиш и без тях.

— Може би — каза Дървобрад. — Ала ще ми липсват. Толкова набързо се сдружихме, че комай съм взел да ставам припрян — навярно от старост вече раста обратно към младостта. Ама разбираш ли, те са първите нови създания под Слънцето и Луната, които виждам от безброй дълги дни насам. Вмъкнах имената им в Дългия списък. Ентите ще ги запомнят.

— Ще останем приятели, додето лист се разлиства. На добър час! Но чуете ли нещичко във вашия приятен кът, Графството, известете ме! Нали знаете за кое — ако се чуят или видят ентругите. И вие елате, ако можете!

— Ще дойдем! — изрекоха в един глас Мери и Пипин, после побързаха да извърнат лица. Дървобрад се вгледа в тях и дълго мълча, поклащайки замислено глава. Накрая се обърна към Гандалф.

— Значи Саруман не иска да се маха? Така си и мислех. Сърцето му е прогнило като на черен хуорн. И все пак, ако аз бях победен и всичките ми дървета изтребени, не бих излязъл, докато ми остава някоя мрачна дупка за укритие.

— Да — каза Гандалф. — Но ти не си се замислял да покриеш целия свят с дървета и да затриеш всяка друга живинка. Както и да е. Саруман остава да лелее омразата си и пак да тъче паяжини, доколкото може. Той задържа Ключа на Ортанк. Но не му разрешавайте да избяга.

— Има си хас! Ентите ще се погрижат за това — отвърна Дървобрад. — Без мое разрешение Саруман няма да стъпи по-далеч от скалата. Ентите ще бдят.

— Добре! — кимна Гандалф. — На това се надявах. Сега мога да се заема с други работи и ми остава една грижа по-малко. Но бъдете предпазливи. Водата спадна. Боя се, че не стига само да оставите стража около кулата. Не се съмнявам, че под Ортанк са прокопани потайни тунели и Саруман се надява да се измъкне, та не след дълго да изникне ненадейно. Ако си съгласен да предприемеш тоя труд, бих те помолил отново да докараш водите, докато Исенгард се превърне в постоянно езеро или докато не откриеш изходите. Щом залееш всички подземия и запушиш водостоците, Саруман ще трябва да си седи горе и да гледа през прозореца.

— Остави това на ентите! — рече Дървобрад. — Ще претърсим долината от горе до долу и ще надникнем под всяко камъче. Тук пак ще живеят дървета — стари, диви дървета. Ще ги наречем Стражелес. И катеричка няма да мине, без да узная. Остави това на ентите! Колкото години ни е мъчил, седем пъти по толкова не ще се уморим да го пазим.

Глава 11Палантирът

Слънцето вече залязваше зад дългите западни разклонения на планините, когато Гандалф със своите спътници и кралят с конниците си отново потеглиха от Исенгард. Гандалф возеше Мери зад себе си, а Арагорн пое Пипин. Двама от кралските стражи бързо препуснаха напред и скоро се изгубиха от поглед из долината. Останалите ги последваха в тръс.

Тържествен шпалир от енти бе застанал край портата като ред статуи с вдигнати дълги ръце. Не издаваха нито звук. Когато бяха поотминали по лъкатушния път, Мери и Пипин се озърнаха. В небето още искряха слънчеви лъчи, ала над Исенгард се разпростираха дълги сенки — сивите руини тънеха в мрак. Сега Дървобрад стоеше сам в далечината като стар дървесен дънер и хобитите си припомниха първата среща върху онзи огрян хълм в покрайнините на Ветроклин.

Стигнаха до колоната на Бялата ръка. Камъкът все още стърчеше, но ръката бе повалена и разбита на дребни късчета. Отдясно, досами пътя, се търкаляше дългият показалец — в здрача той изглеждаше бял, а червеният нокът сега се чернееше.

— Ентите не пропускат нито една подробност! — каза Гандалф.

Продължиха да яздят през прииждащата в долината вечер.

— Много ли ще пътуваме тая нощ, Гандалф? — запита Мери след малко. — Не знам как се чувстваш с разни дребни утайки, дето ти се мъкнат зад опашката, но една от утайките е уморена и с удоволствие ще спре да се мъкне, за да полегне.

— А, значи си чул? — каза Гандалф. — Не го взимай присърце! Радвай се, че само това те закачи. Той се беше загледал към теб. Ако мога да утеша гордостта ти, ще ти кажа, че по онова време мисълта за теб и Пипин го мъчеше повече от всичко друго. Кои сте; как сте пристигнали и защо; какво знаете; били ли сте пленени и ако да, то как сте избягали, докато всички орки загиваха — от тия дребни загадки се вълнуваше великият ум на Саруман. Една негова подигравка, Мериадок, е цял комплимент, ако те ласкае вниманието му.

— Благодаря! — Каза Мери. — Но още по-голяма чест е да се мъкна зад опашката ти, Гандалф. Да оставим другото, но в това положение мога да повторя въпроса си. Много ли ще пътуваме тая нощ?

— Крайно ненаситен хобит! — разсмя се Гандалф. — Всички вълшебници би трябвало да си осигурят по един-двама хобити — да ги учат кое как е на тоя свят и да ги поправят. Извинявай. Помислил съм дори и за тия прости неща. Ще яздим кротко няколко часа, докато стигнем края на долината. Утре ще трябва да препуснем по-бързо. Когато дойдохме, възнамерявахме от Исенгард да поемем през степите направо към кралския дворец в Едорас, това е няколко дни път. Но поразмислихме и променихме плана. Вестоносците избързаха към Шлемово усое да предупредят, че кралят ще пристигне утре. Оттам заедно с многоброен отряд ще препусне към Черноден по потайни пътеки сред хълмовете. От днес из тия земи не бива да вървят открито по повече от двама-трима души — ни денем, ни нощем, освен ако не се налага.

— Такъв си си бил винаги — или нищо, или всичко! — каза Мери. — А пък аз не виждам по-нататък от днешната постеля. Къде и какво е туй Шлемово усое и прочие? Не знам нищо за тукашните места.

— Добре ще е тогава да понаучиш нещичко, ако искаш да разбереш какво става. Но не сега и не от мен — прекалено много спешни работи имам да обмисля.

— Добре де, ще досаждам на Бързоход край огъня, той е по-сговорчив. Ама за какво са тия потайности? Мислех, че сме спечелили битката.

— Да, спечелихме, но само първата победа и от това заплахата нараства. Между Исенгард и Мордор е имало някаква връзка, която още не съм проучил. Нямам представа как са обменяли вести, ала са го правили. Мисля, че Окото на Барад-дур ще гледа нетърпеливо към Долината на магьосника; и Рохан няма да пропусне. Колкото по-малко види, толкова по-добре.

Пътят бавно се виеше из долината. Ту по-наблизо, ту надалеч бликаше Исен по каменното си корито. Нощта се спусна от планините. Мъглите се бяха разсеяли окончателно. Повя пронизващ вятър. Почти пълната луна обля източния небосвод с бледо и хладно сияние. Отдясно планините свеждаха плещи към голите хълмове. Отпред се разкриваха просторните здрачни степи.

Най-после спряха. Сетне завиха настрани от шосето и отново поеха по полегатите тревисти възвишения. Около една миля по-западно стигнаха до низината. Отворена на юг, тя прорязваше склона на кръглия Дол Баран, последния хълм от северната верига — с тревисто подножие и пиренови храсталаци по върха. Бреговете на долчинката бяха буйно обрасли с миналогодишни папрати, сред които плътно навити пролетни стръкове вече пробиваха уханната пръст. По-надолу се ширеха гъсти трънаци и някъде към два часа преди полунощ пътниците се разположиха на бивак под тях. Запалиха огън в една ямка между корените на клонеста глогина, висока колкото дърво и превита от старост, но напращяла от здраве. По връхчето на всяка вейка набъбваха пъпки.

Определиха стражата, по двама души на смяна. Останалите вечеряха, после се омотаха в плащове и одеяла и заспаха. Хобитите си легнаха в едно уединено кътче на куп суха папрат. Дрямката налегна Мери, но Пипин усещаше странно безпокойство. Кривеше се, обръщаше се от една страна на друга и при всяко движение папратта шумолеше и пукаше.

— Какво има? — запита Мери. — Да не си легнал на мравуняк?

— Не — каза Пипин, — но не ми е удобно. Питам се, откога ли не съм спал на легло?

— Брой на пръсти — прозина се Мери. — Впрочем сигурно помниш откога напуснахме Лориен.

— О, онова ли! — възкликна Пипин. — Говорех за истинско легло в спалня.

— Добре де, значи за Ломидол — каза Мери. — Аз пък тая вечер мога да заспя където и да е.

— Ти си късметлия, Мери — тихичко рече Пипин след кратко мълчание. — Яздиш с Гандалф.

— Че какво от това?

— Успя ли да изкопчиш от него сведения, новини?

— Да, доста. Повече от обикновено. Но ти и сам чу много от тях; нали яздеше наблизо, пък и ние не пазехме нищо в тайна. Утре можеш да тръгнеш с него, ако мислиш, че ще изкопчиш повече… и ако те поиска за спътник.

— Може ли? Добре! Но той е затворен, нали? Хич не се е променил.

— О, променил се е! — възрази Мери, който се бе поразсънил и вече се чудеше какво ли мъчи приятеля му. — Сякаш е пораснал. Може да бъде едновременно и по-благ, и по-страховит, по-весел и по-сериозен отпреди, така си мисля. Променил се е; но още не сме имали възможност да разберем доколко. Помисли си обаче за края на оная история със Саруман! Не забравяй, Саруман някога е бил по-старши от Гандалф — предводител на Съвета, каквото и да значи това. Бил е Саруман Белия. Сега Гандалф е Белия. Щом заповяда, Саруман дойде и остави да му отнемат жезъла; после му заповядаха да се маха и той си тръгна!

— Абе, ако изобщо има някаква промяна в Гандалф, то е, че е по-затворен откогато и да било. Толкоз! — възрази Пипин. — Ето например оная… стъклена топка. Изглежда, страшно се зарадва, като я видя. Знае или се досеща нещо за нея. Но казва ли ни го? Не, нито дума. А нали аз я спасих да не се търкулне в езерцето. „Хей, момченце, това аз ще го взема“ — и толкоз. Чудя се какво ли е. Ужасно тежеше.

Гласът на Пипин съвсем затихна, сякаш сам си говореше.

— Ехей! — обади се Мери. — Значи това те мъчело? Слушай, мой човек, не забравяй поговорката на Гилдор, дето Сам често я цитираше: „Не се бъркай в работите на вълшебниците, защото са лукави и гневливи.“

— Ама нали вече от месеци насам само това правим — бъркаме се в работите на вълшебниците — каза Пипин. — Като ще има опасност, поне да кажат нещичко. Ще ми се да хвърля едно око на тая топка.

— Я заспивай! — скастри го Мери. — Рано или късно ще узнаеш колкото ти трябва. Драги ми Пипин, досега нито един Тук не е успял да надмине Брендифуковци по любопитство; но питам те — сега ли му е времето?

— Добре де! Какво лошо, че ти казвам какво ми се иска — да хвърля едно око на онзи камък? Знам, че не мога да го докопам, докато старият Гандалф седи отгоре му като квачка на полог. Ама не ми е сладко да ми баеш само: „Няма да го получиш, затуй заспивай!“

— Че какво друго да кажа? — запита Мери. — Съжалявам, Пипин, но наистина ще трябва да изчакаш до сутринта. След закуска и аз ще съм любопитен колкото теб и по всички начини ще ти помагам в залъгването на вълшебници. Но не мога повече да стоя буден. Ако се прозина още веднъж, ще се цепна край ушите. Лека нощ!

Пипин не обели нито дума повече. Сега лежеше неподвижно, ала сънят все не идваше, не му помагаше и кроткото дишане на Мери, който бе заспал няколко минути, след като пожела „лека нощ“. Колкото по-тихо ставаше наоколо, толкова по-силна сякаш ставаше мисълта за мрачния глобус. Пипин отново усети тежестта му в дланите си, отново зърна загадъчните червени дълбини, в които бе надникнал за миг. Неспокойно се размърда насам-натам и се помъчи да мисли за нещо друго.

Накрая не издържа. Стана и се огледа. Бе хладно и той се уви в плаща. Студена и бяла луна сияеше над долчинката и храстите хвърляха черни сенки. Наоколо лежаха спящи фигури. Двамата стражи не се виждаха — навярно бяха на хълма или се спотайваха в папратите. Тласкан от непонятна сила, Пипин се промъкна на пръсти към легналия Гандалф. Наведе се и го огледа. Вълшебникът изглеждаше заспал, но с открехнати клепачи — очите проблясваха под дългите му мигли. Пипин бързо отстъпи назад. Ала Гандалф не помръдваше; и тласкан отново напред, почти против волята си, хобитът пропълзя зад гърба на вълшебника. Той бе увит в одеяло, отгоре бе метнал плаща си; плътно до него, между дясната му страна и извитата ръка, стърчеше нещо кръгло, омотано в черно платно, ръката му като че току-що се бе плъзнала на земята.

Стъпка по стъпка, без да смее да диша, Пипин се промъкваше все по-близо. Накрая коленичи. Крадешком протегна ръце и бавно повдигна вързопа — съвсем не изглеждаше толкова тежък, колкото бе очаквал. „Може пък да е само някакъв пакет вехтории“ — помисли той, странно облекчен; ала не го остави на място. Постоя както го бе сграбчил. После му хрумна нещо. Прокрадна се настрани, намери един голям камък и се върна с него.

Бързо смъкна платното, уви камъка в него и като коленичи, го положи край ръката на вълшебника. Чак тогава погледна какво е открил. Ето го — пред нозете му лежеше гладкият кристален глобус, само че тъмен и безжизнен. Пипин го вдигна, набързо го обви в плаща си и се накани да се върне към леглото. В този миг Гандалф се размърда насън и промърмори думи, изглежда, на някакъв странен език; ръката му опипа наоколо и се вкопчи в увития камък, после вълшебникът въздъхна и се успокои.

— Идиот и глупак! — промърмори си Пипин. — Ще се забъркаш в ужасна каша. Бързо го остави!

Ала откри, че коленете му се тресат, и не посмя да наближи вълшебника, за да достигне вързопа. „Вече няма начин да го върна, без да събудя Гандалф — помисли си той. — Поне да бях по-спокоен. Я най-добре да хвърля едно око преди това. Само че не тук!“ Промъкна се настрани и седна на една зелена могила недалеч от леглото си. Луната надничаше над ръба на долчинката.

Пипин сложи топката между разкрачените си колене. Приведе се ниско над нея като лакомо дете над пълна паница в потайно кътче, далеч от другите. Отметна плаща настрани и се вгледа. Въздухът наоколо му се стори неподвижен и натегнал от напрежение. Отначало глобусът беше мрачен, черен като мрамор и лунните лъчи просветваха по повърхността му. Сетне в ядрото се зароди и помръдна неясна светлинка, тя плени взора му, тъй че вече не можеше да погледне настрани. Скоро сякаш пламна всичко отвътре; топката се въртеше или може би се премятаха светлините в нея. Изведнъж те изгаснаха. Пипин изпъшка и опита да се съпротивява, ала остана прегърбен, вкопчен в топката с двете ръце. Привеждаше се все по-ниско и по-ниско, после се вцепени; за малко устните му се размърдаха беззвучно. Накрая със задавен вик се просна по гръб и остана неподвижен.

Викът бе пронизителен. Стражите се втурнаха надолу по склона. Скоро целият лагер бе на крак.

— Значи това бил крадецът! — каза Гандалф. Той трескаво метна плаща си върху лежащия глобус. — Как можа, Пипин! Такава беда да ни сполети! — Той коленичи край тялото на Пипин. Хобитът лежеше вцепенен по гръб и гледаше с невиждащи очи към небето. — Дяволска работа! Каква ли беда е навлякъл… за себе си и за всички нас?

Лицето на вълшебника изглеждаше обтегнато и изпито. Той хвана Пипин за ръката и се вслуша за дъх над устните му; после положи длани на челото му. Хобитът потрепери. Очите му се затвориха. Той изкрещя, седна и слисано огледа побледнелите от луната лица около себе си.

— Не е за тебе, Саруман — викна той с писклив, безизразен глас, като се сви по-надалеч от Гандалф. — Веднага ще пратя да го вземат. Разбираш ли? Само това кажи!

После направи усилие да се изправи и да побегне, ала Гандалф го удържа меко, но здраво.

— Перегрин Тук! — изрече той. — Върни се!

Хобитът се отпусна, падна долу и се вкопчи в ръката на вълшебника.

— Гандалф! — проплака той. — Гандалф! Прости ми!

— Да ти простя ли? — запита вълшебникът. — Кажи ми първо какво си направил!

— Аз… аз взех топката — избъбри Пипин, — погледнах вътре и видях разни ужасни неща. И исках да избягам, но не можех. А после той дойде и взе да ме разпитва; гледаше ме, само това си спомням.

— Така няма да се разберем — неумолимо каза Гандалф. — Какво видя и какво му каза?

Пипин затвори очи и затрепера, но не изрече нищо. Всички го гледаха мълчаливо, само Мери се обърна настрани. Ала лицето на Гандалф си остана твърдо.

— Говори! — заповяда той.

Пипин отново заговори с тих, колеблив гласец и думите му бавно ставаха все по-ясни и звучни.

— Видях черно небе и високи бойници. И ситни звездички. Всичко изглеждаше много далечно и отдавна отминало и в същото време ясно и отчетливо. После звездите примигаха и изгаснаха — закриваха ги някакви крилати същества. Мисля, че в действителност са много големи, но в стъклото приличаха на прилепи, кръжащи около кулата. Стори ми се, че бяха девет. Едното полетя право към мен, ставаше все по-голямо и по-голямо. Имаше страховит… не, не! Не мога да го кажа. Опитах се да избягам, защото мислех, че ще изхвръкне навън; но то изпълни целия глобус и изчезна. После дойде той. Не ми говореше с думи. Просто ме поглеждаше и аз разбирах. „Значи се завръщаш, а? Защо пропусна да се обадиш толкова дълго?“ Не отговорих. Той рече: „Кой си ти?“ Аз пак не отговорих, но страхотно ме заболя, а пък той настояваше и накрая рекох: „Хобит.“ Тогава той като че ме видя изведнъж и се изсмя. Беше жестоко. Все едно, че ме мушкаха с ножове. Опитах да се боря. Но той каза: „Почакай малко! Скоро пак ще се срещнем. Кажи на Саруман, че такъв деликатес не е за него. Веднага ще пратя да го вземат. Разбираш ли? Само това кажи!“ После ме изгледа със злорадство. Усетих как се разпадам на парчета. Не, не! Нищо друго не мога да кажа! Не си спомням.

— Погледни ме! — каза Гандалф.

Пипин се взря в очите му. За миг вълшебникът безмълвно задържа погледа му. После лицето му омекна и се оживи от бледа усмивка. Той меко положи ръка върху главата на Пипин.

— Добре! Не говори повече! Не си засегнат. Няма лъжа в очите ти, както се опасявах. Но той не е говорил дълго с теб. Глупак си оставаш, Перегрин Тук, но честен глупак. Мнозина по-мъдри от теб биха се отървали по-зле от подобно премеждие. Но запомни! Както се казва, късметът те спаси — и теб, и всичките ти приятели. Не се надявай повторно на него. Ако онзи те бе разпитал незабавно, почти съм уверен, че щеше да изкажеш всичко, каквото знаеш, за наша всеобща погибел. Но той е бил прекалено алчен. Не е искал само сведения — искал е теб, час по-скоро, та бавничко да се разправи с твоя милост в Черната кула. Недей да трепериш! Щом ще се месиш в работите на вълшебниците, бъди готов да мислиш за подобни неща. Е, хайде! Прощавам ти. Успокой се! Не се случи чак най-лошото — а можеше.

Той лекичко вдигна Пипин и го върна в постелята. Мери ги последва и седна до приятеля си.

— Лягай и почивай, ако можеш, Пипин! — каза Гандалф. — Довери ми се. Кажи ми, ако пак те засърбят ръцете! Тия работи се лекуват. Но както и да е, драги ми хобите, не ми подлагай вече вързопи с камъни под мишницата. А сега ще ви оставя двамката за малко.

С тези думи Гандалф се завърна при другите, които още стояха неспокойно замислени край камъка от Ортанк.

— Нощем заплахите идват, когато най-малко ги очакваме — каза той. — На косъм се отървахме.

— Как е хобитът? — запита Арагорн.

— Мисля, че сега всичко ще е наред — отвърна Гандалф. — Не е бил задържан дълго, а хобитите притежават невероятна възстановителна сила. Споменът за ужаса навярно бързо, ще избледнее. Може би даже прекалено бързо. А ти, Арагорн, би ли взел камъка от Ортанк да го пазиш? Опасна е тая задача.

— Опасна е, вярно, ала не за всички — каза Арагорн. — Един от нас има право над него. Защото това несъмнено е палантирът на Ортанк, взет от съкровищницата на Елендил и положен там от Кралете на Гондор. Сега наближава моят час. Ще го взема.

Гандалф се вгледа в Арагорн, сетне за всеобщо учудване вдигна обвития Камък и с поклон го протегна напред.

— Приеми го, владетелю — каза той, — като залог за другото, което ще си възвърнеш. Но ако приемеш да те съветвам как да използваш имуществото си, не го употребявай… засега! Бъди предпазлив!

— Та кога съм бил прибързан или непредпазлив аз, който чаках и се подготвях толкова дълги години? — запита Арагорн.

— Никога до днес. Тъкмо затуй гледай да не се препънеш в края на пътя — отвърна Гандалф. — Ако не друго, поне пази в тайна този предмет. Призовавам и теб, и всички, изправени тук! А най-вече хобитът Перегрин не бива да знае къде е укрит. Злото може отново да го поблазни. Тъй е, уви! Той го е пипал и е надничал в него, макар че не биваше. Не трябваше да го докосва и в Исенгард — там се забавих аз. Но мислите ми тогава клоняха към Саруман и не разпознах Камъка веднага. Сетне бях морен и сънят ме обори, докато лежах в размисъл. Вече знам!

— Да, няма съмнение — каза Арагорн. — Най-после знаем каква е била връзката между Исенгард и Мордор и как е действала. Много неща се изясняват.

— Странни могъщества имат нашите врагове и странни слабости! — каза Теоден. — Но народът отдавна е казал: злото често само се погубва.

— И неведнъж сме го виждали — добави Гандалф. — Но този път удивително ни провървя. Може би този хобит ме спаси от груба грешка. Обмислях дали сам да не изпробвам този Камък, та да открия за какво служи. Ако го бях сторил, щях да се разкрия пред оногова. Не съм готов още за подобно изпитание, пък и не знам дали изобщо ми е писано да го преживея. Ала дори да бях намерил сили да се изтръгна, би било истинска катастрофа онзи да ме види преждевременно… преди да е дошъл часът, в който не ще се нуждаем вече от потайност.

— Часът е настъпил, мисля — каза Арагорн.

— Още не — отвърна Гандалф. — Остава краткият миг на съмнението, който трябва да използваме. Врагът явно си мисли, че Камъкът е в Ортанк — и защо не? А следователно хобитът е тамошен пленник, когото Саруман е довел да измъчва с виденията в кристала. Само едно изпълва сега онзи мрачен ум — гласът на хобита, лицето му и нетърпеливо очакване; доста време може да мине, додето открие грешката си. Трябва да се възползваме от това време. Прекалено спокойни бяхме досега. Трябва да направим хода си. Околностите на Исенгард не са място за бавене. Незабавно ще препусна напред заедно с Перегрин Тук. Така ще е по-добре за него, отколкото да лежи в мрака, докато останалите спят.

— Ще задържа Еомер и десетима конници — каза кралят. — Те ще потеглят с мен рано призори. Останалите могат да пропуснат с Арагорн веднага щом пожелаят.

— Както решиш — каза Гандалф. — Но се добери колкото можеш по-бързо до укритието на хълмовете, до Шлемово усое.

В този миг над тях падна сянка. Ясните лунни лъчи изчезнаха като отрязани с нож. Неколцина от конниците изкрещяха и приклекнаха, закрили главите си с длани, сякаш за да отблъснат удар отгоре — връхлетя ги сляп ужас и мъртвешки студ. Грамадна крилата сянка мина пред луната като черен облак. Тя направи кръг и отлетя на север, по-бърза от най-мощния вятър на Средната земя. Звездите избледняха пред нея. После изчезна.

Всички стояха като вкаменени. Гандалф се взираше нагоре, разперил вцепенени ръце със стиснати юмруци.

— Назгул! — извика той. — Вестоносецът на Мордор. Бурята се задава. Назгулите са пресекли Реката! Препускайте, препускайте! Не чакайте зората! И бързите да не изчакват бавните! Препускайте!

Той се хвърли настрана, викайки тичешком Сенкогрив. Арагорн го последва. Гандалф се приближи до Пипин и го вдигна на ръце.

— Този път ще дойдеш с мен — каза той. — Сенкогрив ще ти покаже на що е способен.

После изтича към мястото, където бе спал. Сенкогрив вече чакаше там. Нарамвайки торбичката, в която бе всичкият му багаж, вълшебникът се метна на коня. Арагорн повдигна Пипин и го положи в скута на Гандалф, омотан в плащ и одеяло.

— Сбогом! Не се бавете! — извика Гандалф. — Напред, Сенкогрив!

Огромният кон вирна глава. Развяната му опашка изплющя под лунните лъчи. После отблъсна земята, хвърли се напред и отмина като северния вятър, долетял от планините.

— Прекрасна и отморителна нощ! — подхвърли Мери на Арагорн. — Някои имат невероятен късмет. Не му се спеше, искаше да язди с Гандалф — и ето го на път! Вместо и него да го превърнат на камък, та да стои тук за назидание во веки веков.

— Ами ако на негово място ти беше вдигнал пръв камъка от Ортанк? — възрази Арагорн. — Можеше да сториш и по-големи бели. Кой знае? Но сега това ти се е паднало — боя се, че ще трябва да дойдеш с мен. Незабавно. Бягай да се приготвиш и вземи, каквото е забравил Пипин. Бързай!

Сенкогрив летеше над равнината без подкана и напътствие. По-малко от час бе минал, а вече бяха достигнали и отминали Бродовете на Исен. Покрита със студени копия, сумрачната Могила на конниците лежеше зад тях.

Пипин се окопитваше. Беше му топло, но в лицето му вееше пронизващ, свеж вятър. Пътуваше с Гандалф. Ужасът от камъка и от грозната сянка пред луната бавно избледняваше, всичко това сякаш оставаше сред планинските мъгли или в мимолетен сън. Хобитът дълбоко си пое дъх.

— Не знаех, че яздиш без седло, Гандалф — каза той. — А нямаш и юзда!

— Така, по елфически, яздя само Сенкогрив — отвърна Гандалф. — Той не би търпял сбруя. Не ти яздиш Сенкогрив — той се съгласява да те носи… или не. Ако желае, това е достатъчно. Вече си е негова работа да те задържи на гръб, стига да не хвръкнеш нагоре.

— А бързо ли препуска? — запита хобитът. — Бързо ще да е, ако съдя по вятъра, но много плавно. И колко леко стъпват копитата му!

— Сега е наравно с галопа на най-бързия кон — отвърна Гандалф, — но за него това не е бързина. Насам местността леко се издига и е по-неравна, отколкото отвъд реката. Но виж как наближават Белите планини под звездите! Ей онова там са върховете Трихирн, възправени като черни копия. Не след дълго ще стигнем разклонението на пътя и Усоева котловина, където бе сражението по-миналата нощ.

Пипин отново замълча. Чу как Гандалф тихичко си тананика под мустак откъси от песни на най-различни езици, докато под тях прелитаха миля подир миля. Накрая вълшебникът поде песен, от която хобитът схвана по някоя дума — няколко реда долетяха до ушите му през напора на вятъра:

— Какво си приказваш, Гандалф? — обади се Пипин.

— Тъкмо си припомнях някои от премъдрите стихове — отговори вълшебникът. — Хобитите навярно са забравили дори малкото, което са знаели от тях.

— Не, не съвсем — каза Пипин. — Даже сме ги допълнили с наши стихове, но те сигурно няма да те интересуват. Виж, тоя не го бях чувал. За какво намеква? Седем камъка, седем звездици…

— За палантирите на Древните крале — поясни Гандалф.

— Това пък какво е?

— Названието означава това, що гледа надалече. Камъкът на Ортанк бе един от тях.

— Значи не го е направил… — Пипин се поколеба — не го е направил Врагът.

— Не — отвърна Гандалф. Нито пък Саруман. Не е по силите му, не би се удало и на Саурон. Палантирите произхождат от Елдамар отвъд Задмория. Нолдорите са ги създали. Може би сам Феанор ги е изваял в тъй древни дни, че времето не се измерва в години. Но няма на света нещо, което Саурон да не е в състояние да привлече в полза на злото. Горко на Саруман! Сега разбирам, там е било падението му. Гибелни са за всички нас плодовете на едно познание, далеч по-дълбоко от онова, що сме придобили. Ала вината е само негова. Безумец! Да го укрива за собствена изгода! Поне една дума да бе споделил с някого от Съвета. До днес не се бяхме замисляли за съдбата на гондорските палантири сред унищожителните войни. Хората почти ги бяха забравили. Дори в Гондор са се превърнали в тайна, позната само на малцина; в Арнор единствено Дунеданците си ги припомнят като част от премъдрите стихове.

— За какво са ги използвали древните хора? — заинтересува се Пипин, доволен и удивен, че получава отговор на толкова много въпроси. Питаше се докога ли ще трае този късмет.

— За да гледат надалеч и да разговарят мислено помежду си — каза Гандалф. — По този начин дълго запазили обединено гондорското кралство. Поставили Камъни в Минас Анор, Минас Итил и Ортанк — в пръстена на Исенгард. Преди разрухата на Осгилиат най-могъщия от всички камъни бил там, в Звездния купол. Трите други били далеч на север. В дома на Елронд разказват, че били в Ануминас, Амон Сул, а Елендиловият Камък бил на Стражевите хълмове, гледащи към Митлонд сред Лунния залив, где почиват сивите кораби. Всеки палантир имал връзка с останалите, но гондорските били винаги открити за взора на Осгилиат. Сега изглежда, че както скалата на Ортанк е издържала бурите на времето, тъй и палантирът на тая кула е останал невредим. Но без останалите той не би могъл да показва нищо освен дребни образи на далечни и отдавна отминали неща. Не ще и дума, това е било много полезно за Саруман; ала, изглежда, не му стигало. Все по-надалеч и по-надалеч се взирал, докато отпратил взор към Барад-дур. И примката се затегнала! Кой знае къде лежат днес изгубените Камъни на Арнор и Гондор, в земните ли недра или в морските дълбини? Но Саурон трябва да се е докопал поне до един и да го е овладял за целите си. Предполагам, че това е бил Итилският камък, защото той превзе Минас Итил още в древни времена и го превърна в злокобно място. Днес тая крепост се нарича Минас Моргул. Сега е лесно да се досетим как бързо били впримчени и приковани шарещите очи на Саруман; как оттогава непрестанно е бил увещаван отдалече — или сплашван, ако увещанията не помагали. Змията била ухапана, ястребът се гърчел в орлови нокти, паякът — в стоманена мрежа! Откога ли, питам се, е бил заставен да се явява редовно пред кристала за оглед и указания? Камъкът от Ортанк дотолкова бил свързан с Барад-дур, че днес единствено човек с елмазно твърда воля би могъл да погледне в него, без взорът и умът му мигом да се понесат нататък. А как привлича! Нима не го усетих? Дори и в този миг сърцето ми копнее да изпробвам волята си върху него, да видя дали не ще успея да го откъсна от врага и да го насоча накъдето пожелая — да гледам отвъд безпределните простори на морето и времето към Прекрасния Тирион, да съзра делата, породени от невъобразимия съюз на десницата и мъдростта на Феанор под разцъфналите клони на Бялото и Златното дърво!

Вълшебникът въздъхна и замълча.

— Жалко, че не знаех всичко това — каза Пипин. — Нямах представа какво върша.

— О, имаше — възрази Гандалф. — Знаеше, че постъпваш грешно и глупаво; сам си го казваше, макар че не се вслуша в собствените си думи. А не ти разказах преди, защото едва като размислих над всичко, което се случи, разбрах най-сетне истината. Но и да бях заговорил по-рано, това нито би намалило желанието ти, нито би ти помогнало да се бориш с него. Напротив! Не, Пипин, който се опари, най-добре се учи. Подир това, като чуе за огън, жегва го право в сърцето.

— Така си е — отвърна Пипин. — Сега дори и седемте камъка да положат пред мен, само ще затворя очи и ще пъхна ръце в джобовете си.

— Добре! — похвали го Гандалф. — На това се надявах.

— Само че бих искал да знам… — започна Пипин.

— Милост! — провикна се Гандалф. — Ако любопитството ти се лекува с нови знания, ще трябва да ти отговарям до сетния си час. Какво още искаш да знаеш?

— Имената на всички звезди и всички живи твари, цялата история на Средната земя, Заднебесието и Разделните моря — разсмя се Пипин. — Тъй де! Че как иначе? Но тая вечер не бързам. Засега си мислех само за черната сянка. Чух те, като викна: „Вестоносецът на Мордор.“ Какво беше това? Каква работа имаше в Исенгард?

— Крилат Черен конник, Назгул — отвърна Гандалф. — Можеше да те отнесе в Черната кула.

— Но не идваше за мен, нали? — заекна Пипин. — Искам да кажа… той нали не е знаел, че аз…

— Не, разбира се — каза Гандалф. — От Барад-дур до Ортанк има повече от двеста и повече левги по птичи полет — дори на един Назгул му трябват няколко часа, за да ги измине. Но след похода на орките Саруман сигурно е надничал в Камъка и не се съмнявам, че е разкрил тайните си замисли повече, отколкото е възнамерявал. А след станалото тази нощ навярно скоро ще пристигне втори Назгул. И тогава Саруман ще рухне до дъното на порока, в който се е заплел. Вече няма Камък, с който да вижда, и не може да отговаря на заповедите. Саурон ще си помисли едно: че той си е присвоил пленника и избягва да употребява Камъка. Саруман може да каже на вестоносеца истината, ала това не ще му помогне. Дори сред разрушения Исенгард, той е на сигурно място в Ортанк. Тъй че, ще не ще, постъпките му изглеждат бунтовни. Нищо, че ни отблъсна, за да избегне тъкмо това! Не знам какво ще прави в подобно окаяно положение. Докато е в Ортанк, мисля, че му остава сила да се пребори с Деветте Конници. Може и да опита. Може би ще се помъчи да плени Назгула или поне съществото, що го носи из въздуха. В такъв случай роханци ще трябва добре да си пазят конете! Ала не мога да кажа какво ще ни донесе това — добро или зло. Може би плановете на Врага ще се объркат или забавят от гнева срещу Саруман. Може би ще узнае, че съм бил там и съм стоял на стъпалата на Ортанк… с хобити подир опашката. Или че наследникът на Елендил още е жив и е стоял край мене. Ако Змийския език не се е заблудил по роханската ризница, ще си припомни Арагорн и титлата, с която се представи. От това се боя. И затова бягаме сега — не от опасността, а към по-страшна заплаха. Всеки скок на Сенкогрив те носи все по-близо до Страната на Сянката, Перегрин Тук.

Пипин не отговори, само придърпа плаща си, сякаш го бе пронизал внезапен хлад. Призрачните земи отминаваха под тях.

— Гледай! — изрече Гандалф. — Отпред се разкриват долините на Западния предел. Пак се завръщаме към пътя на изток. Оная черна сянка там е входът на Усоева котловина. Натам са Агларонд и Блестящите пещери. Не ме питай за тях. Питай Гимли, ако го срещнеш отново, и може би за пръв път ще получиш по-дълъг отговор, отколкото желаеш. Но през това пътешествие не ще видиш пещерите. Те скоро ще останат назад.

— Мислех, че ще спреш в Шлемово усое! — каза Пипин. — Накъде отиваш?

— Към Минас Тирит, преди да го залеят вълните на войната.

— О! И колко път има дотам?

— Много и много левги — отвърна Гандалф. — Тройно повече, отколкото до двореца на крал Теоден, а той е на сто мили източно оттук по права линия, както летят вестоносците на Мордор. Дълъг път има да пробяга Сенкогрив. Ще изпревари ли? Ще яздим до зазоряване, остават ни още няколко часа. Сетне дори и Сенкогрив ще трябва да почине в някоя низина сред хълмовете — в Едорас, надявам се. Поспи, ако можеш! Може и да зърнеш първия проблясък на зората над златния покрив на Еорловия дом. А два дни по-късно ще видиш пурпурната сянка на връх Миндолуин и белеещите сред утрото стени на кулата на Денетор. Сега напред, Сенкогрив! Препускай, златно сърце, препускай както никога до днес! Ето земите, където си тичал като жребче и знаеш всеки камък. Препускай! Бързината е наша надежда!

Сенкогрив вирна глава и гръмко изцвили, сякаш медна тръба го бе призовала на бой. Сетне се хвърли напред. Огън бликна изпод копитата му, нощта връхлетя насреща.

Потъвайки бавно в дрямката, Пипин изпитваше странно чувство: застинали като камък, той и Гандалф седяха върху статуя на препускащ кон, а под нозете му светът се въртеше и отминаваше с ураганен рев.

Глава 1Опитомяването на Смеагол

— Е господарю, няма грешка, така вече я забатачихме — каза Сам Майтапер. Обезсърчен, прегърбен, той стоеше край Фродо и навъсено се взираше в здрача.

Доколкото можеха да преценят, беше третата вечер след бягството им от Отряда — почти бяха изгубили представа колко часа са се катерили и влачили по голите баири и камънаци на Емин Муил, колко пъти са се връщали по стъпките си, без да намерят път напред, колко пъти са откривали, че се лутат в кръг обратно към мястото, където са били преди часове. Но, общо взето, упорито бяха напредвали на изток, придържайки се, доколкото им позволяваше местността, към външния край на тази странна, усукана плетеница от хълмове. Но всеки път откриваха външните склонове да се извисяват навъсено над равнината — отвесни, гладки и непреодолими; отвъд гънките на низините лежаха тъмни гниещи блата, където не помръдваше нищо, не се виждаше дори птица.

Сега хобитите стояха на ръба на висока, гола и мрачна скала, чието подножие тънеше в мъгла; зад тях се издигаха назъбените възвишения, увенчани с пълзящи облаци. Откъм Изтока вееше мразовит вятър. Отпред нощта се сгъстяваше над безформените земи; нездравата им зеленина тъмнееше и се преливаше в злокобен кафяв цвят. Андуин, който бе проблясвал сегиз-тогиз през деня, сега чезнеше в сенките далече надясно. Но очите на пътниците не се озъртаха отвъд реката към Гондор, към приятелите, към човешките земи. На юг и на изток се взираха те — натам, където край границите на прииждащата нощ висеше мрачна черта като далечна планина от застинал пушек. От време на време едва забележимо червено зарево просветваше над ръба между небето и земята.

— Ама как се подредихме само! — рече Сам. — От всички страни, дето сме ги чували, тъкмо тая не искахме да видим по-отблизо… и точно там се мъчим да отидем! Не стига това, ами няма начин да се доберем до нея. Комай сме на грешен път от самото начало. Не можем да слезем; а пък ако слезем, гарантирам, че ония зелени земи ще се окажат гнусно блато от край до край. Пфу! Не усещате ли миризмата?

Той подуши вятъра.

— Да, усещам я — отвърна Фродо, ала не помръдна и очите му продължаваха втренчено да се взират към черната линия и потрепващия пламък. — Мордор! — едва прошепна той. — Ако трябва да стигна дотам, дано поне да е бързо, че да свърши веднъж завинаги! — Той потръпна. Вятърът беше пронизващо хладен и въпреки това натегнал от студения мирис на тлен. — Е, добре — изрече той, откъсвайки най-сетне очите си от гледката, — може и да сме се подредили, но не бива да стоим тук цяла нощ. Трябва да намерим по-закътано местенце и отново да лагеруваме; новият ден навярно ще ни разкрие пътя.

— Или следващият, или още по-следващият — измърмори Сам. — Или изобщо никой ден. На грешен път сме.

— Не вярвам — каза Фродо. — Мисля, че ми е писано да достигна оная Сянка там, тъй че път ще се намери. Но кой ще ми го разкрие — доброто или злото? Единствената ни надежда беше в бързината. Всяко забавяне налива вода в мелницата на Врага — а ето ме докъде съм стигнал: бавя се. Не ни ли води волята на Черната кула? Всичките ми решения се оказаха погрешни. Много по-рано трябваше да напусна Отряда и от Севера да се спусна източно от Реката покрай Емин Муил, сетне през сухото Бойно поле да се добера до Мордорските проходи. Ала сега сами не сме в състояние да намерим път назад, а орките дебнат по източния бряг. Всеки отминал ден е безценна загуба. Изморен съм, Сам. Не знам какво да правим. Колко храна ни остана?

— Само от онуй, дето му викате лембас, господин Фродо. Доста. Все е по-добро от нищо, дума да няма. Ама когато го загризах за пръв път, не съм си и мислил, че някой ден ще мечтая за разнообразие. Ето че дойде и това време — добре би ми се отразил комат сух хляб и халба… е, нека да е половин халба бира. Мъкна си кухненските прибори от последния лагер чак дотук — и за какво? Първо, няма с какво да накладем огън; няма нищо за готвене, даже трева няма!

Обърнаха се и слязоха в една скалиста низина. Залязващото слънце потъна в облаците и бързо настана нощ. Опрели гръб о гръб, двамата поспаха, доколкото им позволи студът, в едно закътано местенце сред огромни нащърбени кули от напукана скала; тук поне бяха на завет от източния вятър.

— Видяхте ли ги пак, господин Фродо? — запита Сам, докато седяха вдървени и измръзнали и дъвчеха питки лембас сред студения сумрак на ранното утро.

— Не — отвърна Фродо. — Вече две нощи нито чувам, нито виждам нещо.

— И аз — кимна Сам. — Бррр! От ония очи направо лошо ми стана! Но може най-после да сме се отървали от гадното недоносче. Ам-гъл! Хубавичко ще ми ам-гълка, само да го спипам за гушата.

— Дано не ти се наложи — каза Фродо. — Не знам как ни е проследил, но може наистина да е изгубил дирята, както казваш. Из тия сухи и пусти земи едва ли оставяме много следи или мирис, дори и за неговия душещ нос.

— Е, дано да е тъй — съгласи се Сам. — Иска ми се да се отървем от него веднъж завинаги!

— И на мен — добави Фродо, — но не ми е той първата грижа. Иска ми се да се отървем от тия хълмове! Мразя ги. Тук, на източния склон, се чувствам съвсем беззащитен — само мъртвите полета ме делят от онази Сянка. В нея има Око. Хайде! Днес ще трябва някак да слезем до долу.

Но денят отмина и когато взе да се свечерява, те още лазеха покрай хребета, без да са намерили път надолу.

В тишината на пустинната местност понякога им се причуваха неясни звуци нейде назад — търкулнат камък или въображаеми стъпки на пляскащи нозе по скалата. Но щом спираха и заставаха неподвижно, за да се ослушат, не чуваха вече нищо, освен въздишките на вятъра над каменните ръбове — ала дори и те им напомняха за тихичкото съскане на нечий дъх през остри зъби.

През целия ден се бяха промъквали напред, а външният ръб на Емин Муил постепенно завиваше на север. Сега покрай него се простираше широка неравна площадка от напукана и изтрита от времето скала, осеяна тук-там с тесни клисури, които стръмно се спускаха надолу, прорязвайки лицето на канарата. Тия пукнатини се срещаха все по-често, ставаха все по-дълбоки и за да намерят път сред тях, Фродо и Сам се отклоняваха наляво, далече от ръба, без да забележат, че вече няколко мили бавно, но упорито се спускат надолу — скалното било клонеше към низините.

Най-сетне се наложи да спрат. Прорязан от дълбока пропаст, хребетът рязко завиваше на север. От другата страна отново се възнасяше нагоре, преодолявайки отведнъж десетки фатоми — пред пътниците стърчеше огромна сива канара, отрязана отвесно като с нож. Вече не можеха да продължават напред, трябваше да завият на изток или на запад. Но западната посока щеше да им донесе само ново забавяне и тежък път към централните хълмове; на изток ги чакаше бездната.

— Не ни остава нищо друго, освен да се смъкнем по тая клисура, Сам — каза Фродо. — Дай да видим накъде води!

— Към някоя гадна пропаст, обзалагам се — отвърна Сам.

Пукнатината се оказа по-дълга и по-дълбока, отколкото изглеждаше. Малко по-надолу откриха няколко чворести недорасли дръвчета, първите, които виждаха от много дни насам — главно криви брезички, а тук-там и по някоя ела. Повечето бяха изсъхнали, пронизани до сърцевината от източните ветрове. В някогашните по-меки дни из клисурата навярно бе расла китна горичка, но сега само петдесет ярда по-нататък дърветата свършваха, макар че старите, прогнили пънове продължаваха почти до ръба на скалата. От едната страна на клисурата имаше свлачище и дъното се спускаше стръмно надолу, осеяно с каменни отломки. Когато най-сетне стигнаха до края, Фродо спря и се приведе навън.

— Гледай! — каза той. — Доста трябва да сме се спуснали или пък скалата не е толкова висока. Това място е много по-ниско от другите и спускането не изглежда чак толкова трудно.

Сам коленичи край него и неохотно надникна през ръба. После се озърна към огромната скала, извисена отляво.

— Не било трудно! — изсумтя той. — Е, да де, все си е по-лесно надолу, отколкото нагоре. Който не може да хвърчи, може да скочи!

— Скокът и тук е доста голям — каза Фродо. — Около… — той помълча, измервайки на око — около осемнадесет фатома, предполагам. Не повече.

— И това ми стига! — отвърна Сам. — Уха! Как мразя да гледам отвисоко! Но по-добре да гледам, отколкото да се спускам.

— Все едно — каза Фродо. — Мисля, че можем да се спуснем оттук и ще трябва да опитаме. Виж, скалата се е променила, съвсем не е каквато беше преди няколко мили. Тук е напукана и наклонена.

Наистина външният откос вече не беше отвесен, а леко наклонен назад. Напомняше огромен крепостен вал или вълнолом с изместени основи, тъй че пластовете се бяха размесили и объркали сред грамадни пукнатини и дълги полегати корнизи, на места широки почти колкото стъпала.

— И ако ще опитваме да слезем долу, най-добре да започнем веднага. Рано се стъмва. Мисля, че се задава буря.

Мъгливите очертания на източните планини се губеха сред по-гъст мрак, който вече протягаше дълги ръце на запад. Вятърът се засилваше, носейки ръмженето на далечни гръмотевици. Фродо подуши въздуха и с лошо предчувствие погледна небето. Свали колана си, сетне го затегна над плаща, намести на гръб леката раница и пристъпи към ръба.

— Ще опитам — каза той.

— Отлично! — мрачно отвърна Сам. — Аз обаче съм пръв.

— Ти? — възкликна Фродо. — Как тъй си промени мнението?

— Не съм го променял. Просто разсъждавам логично — отдолу се слага онзи, който по-лесно може да падне. Не искам да се стоваря върху вас и да ви съборя — Няма смисъл да загинат двама от едно падане.

Преди Фродо да го спре, той седна, преметна нозе през ръба, завъртя се и взе да драска с пръстите на краката, търсейки опора. Едва ли някога бе постъпвал по-храбро и по-неразумно.

— Не, не! Сам, магаре такова! — викна Фродо. — Непременно ще се претрепеш, ако слизаш така, без даже да погледнеш накъде отиваш. Върни се! — Той стисна Сам под мишниците и го издърпа нагоре. — Сега потрай малко!

Фродо легна по корем, надвеси се навън и погледна надолу, ала светлината сякаш чезнеше стремително, макар слънцето да не бе залязло.

— Мисля, че можем да се справим — каза той най-сетне. — Аз поне бих могъл; а ти можеш, ако запазиш хладнокръвие и ме следваш предпазливо.

— Не разбирам откъде сте толкова сигурен — каза Сам. — Тъй де! В тая дрезгавина не можете да видите дъното. Ами ако стигнем до място, където няма къде да се хванем или да стъпим?

— Ще се катерим обратно, предполагам — отвърна Фродо.

— Лесно е да се каже — възрази Сам. — По-добре да изчакаме утрото, тогава ще е по-светло.

— Не! Не, ако зависи от мен — отвърна Фродо с внезапно и непонятно упорство. — Свиди ми се всеки час, всяка минута. Ще опитам да сляза. Не тръгвай подир мен, докато не се върна или не те повикам!

Той се вкопчи с пръсти в каменния ръб на пропастта и бавно се спусна надолу, докато ръцете му се обтегнаха почти докрай — и в този миг напипа с краката опора.

— Първата стъпка надолу! — промърмори той. — Надясно издатината се разширява. Мога да застана там и без опора. А сега…

Гласът му изведнъж секна.

Прииждащият мрак налетя с невероятна бързина откъм Изтока и погълна цялото небе. Право над главите им се раздаде сухото пращене на гръмотевица. Ослепителна мълния се стовари над хълмовете. Сетне налетя бесен вятър и към рева му се примеси пронизващо остър писък. Точно такъв вик бяха чули хобитите в далечното Мочурище, когато бягаха от Хобитово, и дори там, сред горите на Графството, той бе смразил кръвта им. А тук, сред пущинака, ужасът бе далеч по-мощен — той ги прониза със студените остриета на страха и отчаянието, спря сърцата и дъха им. Сам се просна по очи. Фродо изтърва опората и затули с длани уши и очи. Олюля се, плъзна се и с жален вик полетя надолу.

Сам го чу и с усилие пропълзя към ръба.

— Господарю! Господарю! — извика той. — Господарю!

Не чу отговор. Откри, че цял се тресе, но овладя дишането си и отново изкрещя:

— Господарю!

Вятърът сякаш наблъскваше гласа му обратно в гърлото, но когато вихърът отмина с рев по клисурата и се загуби над хълмовете, до ушите му долетя неясен ответен вик:

— Всичко е наред, наред! Тук съм. Но не виждам.

Фродо викаше с немощен глас. Всъщност не беше много далече. Не беше паднал, само се бе приплъзнал и малко поразтърсен, се бе озовал на широка площадка няколко ярда по-долу. За щастие тук скалата силно се отклоняваше навътре и вятърът го бе притиснал към камъка — това му попречи да се преметне надолу. Той се хвана по-здраво и прилепи лице към студения камък, а сърцето му блъскаше в гърдите. Но или бе станало съвсем тъмно, или очите му бяха престанали да виждат. Наоколо имаше само мрак. Запита се дали не е ослепял. Дълбоко си пое дъх.

— Върнете се! Върнете се! — дочу той от мрака над себе си гласа на Сам.

— Не мога — отвърна Фродо. — Не виждам. Не намирам никаква опора. Не мога да мръдна.

— А аз какво да направя, господин Фродо? Какво да направя? — изкрещя Сам, като се привеждаше рисковано навън. Защо не виждаше господарят му? Вярно, тъмно беше, но не чак дотам. Той различаваше Фродо под себе си — мътна, изоставена фигурка, притисната към канарата. Ала далеч, далеч от досега на протегнатата за помощ ръка.

Отново изпращя гръмотевица и се изсипа дъжд. Леденостуден, примесен с градушка, той метна над канарата заслепяващата си пелена.

— Слизам при вас — изкрещя Сам, макар че не би могъл да каже как се надява да помогне с това.

— Не, не! Чакай! — вече по-силно долетя отговорът на Фродо. — Скоро ще се оправя. Вече ми е по-добре. Чакай! Нищо не можеш да направиш без въже.

— Въже! — викна Сам, обезумял от възбуда и облекчение. — Е, ако пък не заслужавам да ме закачат на въже като предупреждение за всички дръвници като мен! Глупак си и глупак ще си останеш во веки веков, Сам Майтапер — честичко ми го казваше Старика, та му стана поговорка. Въже!

— Стига си бърборил! — викна Фродо, който вече се бе опомнил достатъчно, за да се чувства едновременно развеселен и ядосан. — Остави Старика на мира! Да не би да опитваш да си напомниш, че имаш въже в джоба? Ако е тъй, вади го!

— Да, господин Фродо, в раницата ми и прочие. Стотици мили го мъкна, а сега взех, че забравих!

— Щом е тъй, недей да дремеш, ами пусни единия край насам!

Сам бързо смъкна раницата и затършува из нея. Наистина на дъното имаше топ сиво въже, изплетено от жителите на Лориен. Той спусна края към господаря си. Мракът пред очите на Фродо сякаш се разсея, или пък зрението му се възвръщаше. Той забеляза как сивата линия се люшка надолу и му се стори, че излъчва неясно сребристо сияние. Сега, когато сред тъмнината имаше към какво да насочи поглед, главозамайването отслабна. Облегнат с цяла тежест напред, той бързо обви края около кръста си, сетне сграбчи въжето с две ръце.

Сам отстъпи назад и здраво опря нозе в някакъв пън на един-два ярда от ръба. Къде с дърпане, къде с катерене, Фродо стигна догоре и се просна на земята.

Гръмотевиците тътнеха и боботеха в далечината, дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Хобитите пропълзяха назад из клисурата, но и там не намериха подслон. Надолу рукнаха мътни вадички; скоро те се сляха в порой, който плющеше и се пенеше по камъните, преди да бликне над скалата като водосток на огромен покрив.

— Там долу щях да се нагълтам с вода или пък потопът щеше да ме отнесе — каза Фродо. — Какъв късмет, че имаше въже!

— По-голям късмет щеше да е, ако се бях сетил навреме — отвърна Сам. — Може би си спомняте как сложиха въжетата в лодките, преди да потеглим от елфическата страна. Тогава ми хрумна да пъхна едно топче в раницата. Сякаш бе преди години. „Много пъти може да ти помогне в беда“ — казваше ми Халдир или някой друг от онзи народ. И е бил прав.

— Жалко, че не се сетих да взема и аз едно топче — каза Фродо, — но като бързах да напусна Отряда, бях толкова объркан. Ех, ако можеше да ни стигне до долу. Питам се колко ли е дълго въжето ти?

Сам бавно го размота, като отмерваше с ръце:

— Пет, десет, двадесет, тридесет лакти горе-долу.

— Кой би си помислил! — възкликна Фродо.

— А! Кой ли? — каза Сам. — Елфите са чудесен народ. Изглежда тъничко, но е яко, а на допир меко като памук. Отгоре на всичко не заема място и е леко като слънчев лъч. Чудесен народ, не ще и дума!

— Тридесет лакти! — замислено повтори Фродо. — Мисля, че ще стигне. Ако бурята отмине, преди да е паднала нощ, ще опитам отново.

— Дъждът попрестана, но недейте пак да рискувате в тъмното, господин Фродо! — възрази Сам. — И ако сте се опомнили след оня крясък, дето долетя с вятъра, аз още не съм. Звучеше ми като глас на Черен конник… само че горе в небето, ако могат да летят. Мисля, че ще е най-добре да си полегнем нейде из тая пукнатина, додето отмине нощта.

— Аз пък мисля, че нито миг повече, отколкото е нужно, не ще стоя заклещен на този ръб, докато очите на Мрачната страна се взират към блатата — каза Фродо.

С тези думи той стана и се върна към дъното на клисурата. Надникна навън. На изток небето отново се разчистваше. Бурята отмъкваше надалеч изподраните си, мокри поли и ядрото на вихъра разстилаше огромни криле над Емин Муил, към който за момент се бяха насочили мрачните мисли на Саурон. Оттам зави, стовари на Андуинската долина мълнии и градушка, метна сянката си над Минас Тирит с угроза за бъдеща война. Сетне се сниши из планините, събра се на грамадни вихри и бавно се търкулна над Гондор и покрайнините на Рохан, докато най-после конниците, препуснали на Запад през далечните равнини, не съзряха черните му кули да се задават иззад слънцето. Но тук, над пущинака и зловонните блата, отново се разкри тъмносиньото вечерно небе и няколко бледи звезди се показаха като бели дупчици на небосвода над лунния сърп.

— Колко е хубаво пак да виждаш — дълбоко въздъхна Фродо. — Знаеш ли, по едно време си мислех, че съм ослепял. От мълнията или от нещо по-лошо. Нищо не виждах, нищичко, докато не се спусна сивото въже. То сякаш блещукаше.

— В мрака изглежда като посребрено — кимна Сам. — Не бях забелязвал досега, макар че не помня дали изобщо съм го вадил, откакто го прибрах. Но ако ви е припряло да се спускате, господин Фродо, как ще го използвате? Тридесет лакти, или да речем около осемнадесет фатома — тъкмо колкото преценихте и височината на скалата.

Фродо помисли малко.

— Вържи го за онзи пън, Сам! — каза той. — Мисля, че тоя път ще задоволим желанието ти да минеш пръв. Аз ще те спускам и ще трябва само да се отблъскваш от канарата с ръце и крака. Е, ще ми помогнеш, ако намериш опора на някой корниз и ме оставиш да си почина. Като слезеш, ще дойда и аз. Вече съвсем се опомних.

— Много добре — тежко изрече Сам. — Хайде да свършваме по-бързо, щом така трябва!

Той вдигна въжето и го върза за пъна, който стърчеше най-близко до ръба; после омота другия край около кръста си. Неохотно се обърна и за втори път се приготви за спускане.

Ала слизането се оказа далеч не толкова мъчно, колкото бе очаквал. Въжето, изглежда, му вдъхваше кураж, макар че неведнъж затваряше очи, колчем погледнеше надолу, между краката си. На едно опасно място откри, че няма никаква издатина, а скалата е отвесна и дори наклонена навън; подхлъзна се и увисна на сребристото въже. Но Фродо го спускаше бавно и размерено и най-сетне опасността отмина. Най-много се боеше, че въжето може да свърши далеч преди дъното, ала в ръцете на Фродо оставаше още доста, когато Сам стъпи долу и викна нагоре: „Слязох!“ Гласът му долиташе ясно, но Фродо не можеше да го види; сивият елфически плащ се бе слял със здрача.

На Фродо му потрябва повече време, за да го последва. Той бе вързал въжето около кръста си и бе скъсил дължината, та да го задържи, преди да стигне до земята; въпреки това не би искал да рискува да падне, пък и за разлика от Сам не се доверяваше безрезервно на тънката сива нишка. Така или иначе, на две места тя се оказа единствената му опора — по гладката повърхност нямаше къде да се вкопчат дори яките му хобитови пръсти, а площадките бяха далеч една от друга. Но накрая и той стъпи долу.

— Добре! — възкликна. — Успяхме! Изтръгнахме се от Емин Муил! А сега какво ли ни чака, питам се. Може би скоро ще въздишаме с надеждата пак да усетим под нозете си добра, здрава скала.

Но Сам не отговори — взираше се нагоре към канарата.

— Заплеси! — промърмори той. — Глупаци! Хубавото ми въже! Ей го вързано за пъна, а пък ние сме на дъното. По-чудесна стълбичка за онова недоносче, Ам-гъл, не можехме и да оставим. Само дето не сложихме пътепоказател накъде сме тръгнали! Така си и мислех, много хубаво не е на хубаво.

— Ако измислиш как можехме и да използваме въжето, и да го свалим със себе си, можеш да ми прехвърлиш, и „заплеса“, и всяко друго прозвище, получено от Старика — отвърна Фродо. — Ако искаш, качи се да го отвържеш, после скачай!

Сам се почеса по тила.

— Не, нищо не ми хрумва, да прощавате — каза той. — Но не ми харесва да го оставим, и толкоз. — Той дръпна края на въжето и го поразтърси. — Тежко ми е да се разделям с нещо, което съм донесъл от Елфическата страна. А може би сама Галадриел го е изплела. Галадриел — прошепна той, поклащайки скръбно глава. Погледна нагоре и за последен път дръпна въжето, сякаш искаше да се сбогува.

За огромна изненада на двамата хобити, то се откачи. Сам падна и дългите сиви клупове безшумно се плъзнаха върху него.

— Кой върза въжето? — разсмя се Фродо. — Добре, че издържа досега! И като си помисля само, че се отпусках с цяла тежест на твоя възел!

Сам не се смееше.

— Може и да не ме бива за катерене, господин Фродо — оскърбено заяви той, — но поназнайвам нещичко за въжета и възли. Семеен занаят, дето се вика. Ами че дядо ми, а подир него и чичо ми Енди, дето беше най-голям брат на Старика, дълги години имаше въжарска работилница в Теснопол. А пък какъвто възел завързах за оня пън, никой от Графството или откъдето и да е не би могъл да направи по-добър.

— Тогава въжето трябва да се е скъсало, сигурно се е протрило в каменния ръб — каза Фродо.

— Ха на бас, че не е! — още по-оскърбено възрази Сам. Наведе се и огледа краищата. — Не, и това не е. Нито нишка не е мръднала.

— Съжалявам, но тогава трябва да е възелът — каза Фродо.

Сам поклати глава, без да отговори. Замислено прокарваше въжето между пръстите си.

— Мислете каквото си щете, господин Фродо — рече той накрая, — но ми се чини, че въжето дойде само… като го повиках.

Нави го на топче и грижливо го прибра в раницата.

— Че дойде, дойде — съгласи се Фродо, — и това е главното. Но сега трябва да мислим за по-нататък. Нощта скоро ще ни завари. Колко са красиви звездите и луната!

— Ободряват душата, нали? — обади се Сам, загледан нагоре. — Има нещо елфическо в тях. А Луната расте. Не сме го виждали вече една-две нощи в това облачно време. Вече се е захванал доста ярко да свети.

— Да — потвърди Фродо, — но му остават още дни до пълнолуние. Мисля, че не си струва да тръгваме през блатата под светлината на полумесеца.

Сред първите вечерни сенки започна новият етап от пътешествието им. Като повървяха малко, Сам се озърна. Отворът на клисурата тъмнееше като черна резка сред чезнещата канара.

— Радвам се, че смъкнахме въжето — каза той. — Ако не друго, поне оставихме хубава гатанчица за онзи злодей. Нека си изпробва гнусните пляскащи нозе по тия издатини!

Подбираха пътя си настрани от подножието на скалната стена, сред лабиринт от каменни грамади, мокри и хлъзгави след поройния дъжд. Стръмното надолнище продължаваше. Не след дълго стигнаха до дълбока пукнатина, която зейна с внезапна чернота пред краката им. Не беше широка, ала не смееха да я прескочат в здрача. Стори им се, че чуват в дълбините да бълбука вода. Отляво пукнатината завиваше на север към хълмовете и преграждаше пътя им в тази посока поне докато се разсъмнеше.

— Мисля, че ще е по-добре да се върнем на юг покрай стената — каза Сам. — Може да намерим някое закътано местенце, а, току-виж, и пещера.

— Навярно — съгласи се Фродо. — Уморен съм и комай не ще мога тая нощ да се провирам между камънаците, макар да ми се свиди всеки миг. Ех, ако имаше чиста пътека напред — щях да вървя, докато ме държат нозете.

Оказа се, че не е по-лесно да се движат из откосите в подножието на Емин Муил. Сам така и не намери нито закътано местенце, нито пещера за подслон — само голи каменни склонове се зъбеха от канарата, която сега отново се издигаше все по-стръмна и все по-висока. Накрая, съвсем грохнали, те просто се строполиха на земята, на завет под една скала недалеч от подножието на стената. Поседяха, сгушени унило един до друг в студената камениста нощ, докато сънят ги обори, въпреки всичките им усилия да се ободрят. Луната се издигаше ясна и чиста. Мътни бели лъчи огряха лицата на скалите и обляха студената, смръщена каменна стена, превръщайки надвисналия необятен мрак в блед, хладен здрач, изпълнен с черни сенки.

— Добре! — каза Фродо, като се изправи и придърпа плаща около раменете си. — Поспи малко, Сам, вземи и моето одеяло. Аз засега ще се поразходя и ще пазя. — Изведнъж той се вцепени, приведе се, сграбчи Сам за ръката и прошепна: — Какво е това? Гледай, там, на скалата!

Сам погледна и със свистене си пое дъх през зъби.

— Сссс! Стана тя каквато стана. Ам-гъл е! Пепелянки го яли! А пък аз си мислех, че ще го объркаме с нашето спускане! Вижте го! Като гнусен паяк пълзи по стената.

Стената на пропастта изглеждаше отвесна и сякаш полирана под бледите лунни лъчи, а по нея се движеше дребна човешка фигура с разперени тънки ръце и нозе. Може би меките лепкави пръсти намираха пукнатини и опори, които ни един хобит не би успял да забележи и използва, но на зрителите им се стори, че просто пълзи надолу със засмукващи възглавнички като някаква огромна хищна твар от рода на насекомите. Слизаше с главата надолу, сякаш надушваше пътя си. От време на време бавно надигаше глава, извиваше наляво-надясно костелива шия и хобитите зърваха две бледи мъждукащи светлинки — очите му — да премигват за миг срещу луната и сетне бързо да се затварят.

— Мислите ли, че ни вижда?

— Не знам — спокойно отвърна Фродо, — но не ми се вярва. Дори дружески очи трудно забелязват тия елфически плащове — само да отстъпя на няколко крачки, и вече не те виждам в сянката. А съм чувал, че той не обича Слънцето и Луната.

— Тогава защо слиза тъкмо сега?

— Кротко, Сам! Може да ни надушва. А мисля, че има и остър слух като елфите. Навярно е чул гласовете ни. Като бяхме горе, вдигнахме голяма врява; а и допреди минута приказвахме прекалено високо.

— Е, гади ми се вече от него — заяви Сам. — С това последно идване изчерпа търпението ми и ако мога, ще му дам да се разбере. Така или иначе, вече не вярвам да го заблудим.

Като прикри грижливо лице зад сивия си плащ, Сам се прокрадна към канарата.

— Внимателно! — прошепна Фродо, идвайки подир него. — Да не го подплашим! Той е много по-опасен, отколкото изглежда.

Пълзящата черна фигура вече бе преодоляла три четвърти от спускането и висеше на по-малко от петдесет фута над подножието на скалата. Неподвижни като камък, хобитите го наблюдаваха. Изглежда, бе стигнал до опасно място или го тревожеше нещо. Чуха го да подсмърча и от време на време дрезгаво да вдишва през зъби, сякаш кълнеше. Той вдигна глава и, изглежда, се изхрачи. После отново се размърда. Сега вече дочуваха как скърца и свисти гласът му.

— Ах, ссс! Внимавай, безценни мой! Който бърза, далеч не стига! Не сссмеем да рискуваме врата си, нали, безценни? Не, безценни — ам-гъл! — Той отново надигна глава, премига срещу луната и побърза да затвори очи. — Мръсссна, мръсссна треперлива сссветлина… ссс… ссследи ни, безценни… болят очите от нея.

Той продължаваше да слиза и съскането му ставаше все по-остро и по-ясно.

— Къде е сссега, къде е сссега — Безценното ми, Безценното ми? Наше си е то, наше и си го иссскаме. Крадци, крадци, гадни малки крадци. Къде са отмъкнали Безценното ми? Проклети да са! Мразим ги.

— Като го слушам, комай не знае къде сме, нали? — прошепна Сам. — И какво е това Безценно? Да не би да говори за…

— Шт! — изшушна Фродо. — Вече наближава, може да чуе и шепота.

Наистина изведнъж Ам-гъл бе спрял отново и голямата му глава се люшкаше на мършавата шия насам-натам, сякаш се ослушваше. Бледите му очи се открехнаха. Сам се удържа, макар че пръстите му играеха от нетърпение. Изпълнени с гняв и отвращение, очите му се взираха към жалкото създание, което отново взе да напредва, продължавайки да си шепне и съска.

Накрая се озова право над главите им, само на десетина фута от земята. Тук вече нямаше какво да го предпази от падане, защото скалата леко хлътваше навътре и дори Ам-гъл не намираше никаква опора. Той като че опита да се извърти, за да се спусне с краката надолу, но изведнъж нададе дрезгав, свистящ писък и полетя в пропастта. Падайки, обгърна тялото си с ръце и крака като паяк, чиято нишка се е скъсала.

Сам изхвръкна от скривалището като светкавица и с два скока се озова под канарата. Преди Ам-гъл да се надигне, той се стовари върху него. Но откри, че Ам-гъл е костелив орех — дори и сега, изненадан, преди да се е опомнил от падането. Сам още не бе успял да го стисне, а дългите ръце и нозе вече се омотаваха около него, впиха се в китките му и лепкави, меки, но ужасяващо мощни обятия го притиснаха като въжета, които бавно се затягат; влажни, студени пръсти запълзяха към гърлото му. Сетне остри зъби захапаха рамото му. Той успя само да блъсне настрани с кръглата си корава глава право в лицето на грозното същество. Ам-гъл съскаше, храчеше, ала продължаваше да стиска.

Ако Сам нямаше спътник, нещата биха се развили зле. Но Фродо се хвърли напред и измъкна Жилото от ножницата. С лявата си ръка хвана Ам-гъл за рядката права коса, дръпна главата му назад, изпъна дългата му шия и обърна бледите отровни очи към небето.

— Пускай, Ам-гъл! — заповяда той. — Това е Жилото. Вече си го виждал в древни времена. Пускай, или тоя път ще го усетиш! Ще ти прережа гърлото.

Ам-гъл се отпусна и омекна като мокра връв. Сам се изправи, опипвайки рамото си. В очите му тлееше гняв, ала не можеше да си отмъсти — жалкият противник пълзеше по камъните, хленчейки:

— Не ни бийте! Не им давай да ни бият, безценни! Няма да ни бият, нали, мили малки хобитовци? Нищо лошо не замисляхме, а пък те рипат по нас като котараци по горките мишлета, да, да, безценни. А ние сме толкова самотни, ам-гъл. Ние ще сме мили с тях, много мили, ако и те са мили с нас, нали тъй, да, дасссс.

— Е, какво да го правим сега? — запита Сам. — Аз казвам да го вържем, та вече да не се промъква подир нас.

— Ама това ще ни убие, ще ни убие — захленчи Ам-гъл. — Жестоки малки хобитовци. Да ни вържат сред студените корави земи и да ни изоставят, ам-гъл, ам-гъл.

От гърлото му избликнаха бълбукащи ридания.

— Не — каза Фродо. — Ако ще го убиваме, поне да е веднага. Но както е тръгнало, и това не можем да сторим. Горкият клетник! Не ни е сторил зло!

— О, тъй ли било! — възкликна Сам, разтривайки рамото си. — Канеше се във всеки случай, пък и сега се кани, обзалагам се. Планът му е простичък — да ни удуши, докато спим.

— Не споря — каза Фродо. — Но замислите са едно…

Той помълча, потънал в размисъл. Ам-гъл лежеше неподвижно, но спря да хленчи. Сам се бе надвесил над него.

И тогава Фродо сякаш чу съвършено ясно, макар и отдалече, гласовете на миналото:

Каква жалост, че Билбо не е използвал възможността да прониже онова гнусно създание!

Жалост? Да, жалост е удържала ръката му. Жалост и Милосърдие: не удряй без нужда.

Не изпитвам никаква жалост към Ам-гъл. Смърт заслужава.

Заслужава! Да, съгласен съм. Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Тогава не бързай да раздаваш смърт в името на правосъдието, зад което криеш собствения си страх. И най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата.

— Много добре — високо отвърна той, отпускайки меча. — Но аз продължавам да се боя. И все пак, както виждаш, не ще докосна това създание. Защото сега го видях и изпитвам жалост.

Сам удивено се взираше в господаря си, който сякаш разговаряше с невидим събеседник. Ам-гъл надигна глава.

— Да, клетници сме, безценни — изстена той. — Окаяни нещастници! Хобитите няма да ни убият, милите хобити.

— Не, няма — каза Фродо. — Но няма и да те пуснем. Цял си пропит от злини и пороци, Ам-гъл. Просто ще трябва да дойдеш с нас, за да те държим под око. Но си длъжен да ни помагаш, ако можеш. Добрина за добрина.

— Да, да, исстина е — отвърна Ам-гъл и седна. — Милите хобити! Ще дойдем с тях. Ще им намерим сигурни пътечки в мрака, да, ще намерим. И накъде ли отиват из тия студени, корави земи, питаме се ние, да, питаме се.

Той надигна поглед към тях и за секунда в бледите мигащи очи проблесна неясният пламък на лукавство и алчност.

Сам се чумереше насреща му и хапеше устни; ала сякаш усещаше, че някакво странно настроение е обхванало господаря му и че въпросът не подлежи на обсъждане. И все пак отговорът на Фродо го смая.

Фродо се взря право в очите на Ам-гъл; те подплашено се стрелнаха настрани.

— Добре го знаеш или поне се досещаш, Смеагол — тихо и сурово промълви той. — Отиваме в Мордор, разбира се. А вярвам, че познаваш пътя натам.

— Ах, ссс! — отвърна Ам-гъл, притискайки ушите си с длани, сякаш подобна откровеност и ясно изреченото име му причиняваха болка. — Досещахме се, да, досещахме се — зашепна той — и не искахме да ходят натам, нали? Не, безценни, не тия мили хобити. Пепел, пепел и прах, и жажда има там; и ями, ями, ями и орки, хиляди оркища. Милите хобити не бива да ходят на… ссс… такива места.

— Значи си бил там? — настоя Фродо. — И пак те влече нататък, нали?

— Дассс. Дассс. Не! — изпищя Ам-гъл. — Веднъж само, случайно беше, нали, безценни? Да, случайно. Но вече няма да се върнем, не, не! — Сетне изведнъж гласът и езикът му се промениха и той гърлено зарида и заговори, но не на тях. — Оставете ги на мира, ам-гъл! Боли ме. О, горките ми ръце, ам-гъл! Аз, ние, аз не искам да се връщам. Не мога да го намеря. Уморих се. Аз, ние не можем да го намерим, ам-гъл, ам-гъл, не, никъде. Те вечно са будни. Джуджета, хора и елфи, страшни елфи със сияйни очи. Не мога да го намеря. Ах! — Той се изправи, сви дългата си ръка и размаха към Изтока мършав, костелив юмрук. — Няма пък! Не заради теб! — викна той и пак се просна на земята, после застена, забил лице в калта. — Ам-гъл, ам-гъл. Не ни гледай! Махай се! Върви да спиш!

— Той не ще се махне, нито ще заспи по твоя команда, Смеагол — каза Фродо. — Но ако наистина искаш да се отървеш от него, трябва да ми помогнеш. А това за съжаление значи, че ще трябва да ни намериш път към него. Но не си длъжен да идваш до края, само до входа на земите му.

Ам-гъл отново го изгледа с присвити очи.

— Онзи е там, оттатък — изкряска той. — Все там стои. Орките ще ви отведат. Лесно се намират орки на изток от Реката. Не питай Смеагол. Беден, беден Смеагол, откога е на път. Взеха му Безценното и то се загуби завинаги.

— Може пък да го намерим, ако дойдеш с нас — каза Фродо.

— Не, не, никога! Той си изгуби Безценното — отвърна Ам-гъл.

— Стани! — заповяда Фродо.

Ам-гъл се изправи и отстъпи към скалата.

— Слушай сега! — каза Фродо. — Кога ти е по-лесно да дириш пътека, денем или нощем? Уморени сме, но ако предпочиташ нощта, потегляме още тази вечер.

— От големите блескавища ни болят очите, да, да — захленчи Ам-гъл. — Не под Бялото лице, не още. То скоро ще си иде зад хълмовете, дассс. Първо си починете малко, мили хобити!

— Тогава сядай и не мърдай! — каза Фродо.

Хобитите седнаха от двете му страни с изпружени нозе и облегнаха гърбове на каменната стена. Нямаха нужда от уговорка — знаеха, че не бива да задрямват нито за миг. Луната бавно залезе. Откъм хълмовете се спуснаха сенки и всичко пред тях потъна в мрак. Ярки звезди изпълниха небосвода. Никой не помръдваше. Ам-гъл седеше със свити крака, опрял брадичката на коленете си, притиснал към земята пети и длани. Бе затворил очи, ала изглеждаше напрегнат, сякаш размишляваше или се ослушваше.

Фродо хвърли поглед към Сам. Спогледаха се и безмълвно се споразумяха. Отпуснаха се с отметнати глави и привидно затворени очи. Тихото им дишане скоро стана равномерно. Ръцете на Ам-гъл потръпнаха. Главата му едва доловимо помръдна наляво, надясно и едното око се открехна, след него и другото. Хобитите, изглежда, не усещаха нищо.

Ненадейно Ам-гъл рипна към мрака с поразителна ловкост и бързина, сякаш бе скакалец или жаба. Но тъкмо това чакаха Фродо и Сам. Още преди да бе направил две крачки след скока, Сам го догони. Фродо дотърча, сграбчи го за краката и го повали.

— Комай въжето пак ще ни свърши работа, Сам — каза той.

Сам измъкна въжето и изръмжа:

— Накъде се беше запътил из студените корави земи, господин Ам-гъл? Питаме се, аха, питаме се. Да намериш някои от своите приятели, орките, обзалагам се. Гнусна, коварна твар. На това въже мястото му е около врата ти, ама по-стегнато.

Ам-гъл лежеше неподвижно, без да опитва нови трикове. Не отговори на Сам, ала го стрелна с отровен поглед.

— Просто трябва да го държим с нещо — каза Фродо. — Искаме да върви, тъй че няма смисъл да му връзваме краката… или ръцете, той комай и с тях ходи. Вържи единия край за глезена му и здраво стискай другия.

Той застана над Ам-гъл, докато Сам затягаше възела. Резултатът ги изненада и двамата. Ам-гъл нададе остър, пронизващ и ужасяващ писък. Сгърчи се и опита да сведе уста до глезена си, за да захапе въжето. Продължаваше да пищи.

Накрая Фродо се убеди, че наистина го боли; ала не можеше да е от възела. Огледа го и видя, че не е прекалено стегнат, дори малко хлабав. Сам се оказваше по-кротък от приказките си.

— Какво ти става? — запита Фродо. — Щом опитваш да бягаш, трябва да те вържем; но не искаме да ти причиним болка.

— То ни боли, боли ни — изсъска Ам-гъл. — То смразява, хапе! Елфи са го плели, проклети да са! Мръсни жестоки хобити! Затова се мъчим да избягаме, разбира се, затова, безценни. Познахме ги, че са жестоки хобити. Те ходят при елфите, страшни елфи със сияйни очи. Махайте го от нас! Боли ни!

— Не, няма да го махна, освен ако… — Фродо замислено помълча. — Освен ако имаш обещание, на което мога да вярвам.

— Ще се закълнем да правим каквото поиска, да, да — отвърна Ам-гъл, продължавайки да се криви и да стиска глезена си. — Боли ни.

— Ще се закълнеш? — повтори Фродо.

— Смеагол — ненадейно ясно изрече Ам-гъл, като разтвори широко очи и със странно сияние в тях се взря към Фродо. — Смеагол ще се закълне в Безценното.

Фродо се изправи и Сам отново се изненада от словата и суровия му глас.

— В Безценното? Как смееш? Помисли си! Единствен Пръстен ги владее и в тъмнина ще ги обвие. Ще се обвържеш ли с подобен обет, Смеагол? Той ще те стегне здраво. Ала е по-коварен от теб. Може да изопачи думите ти. Пази се!

Ам-гъл се сви.

— В Безценното, в Безценното! — повтори той.

— И какво ще се закълнеш? — запита Фродо.

— Да бъда много добър — отвърна Ам-гъл. После пропълзя към нозете на Фродо, сгърчи се пред него и дрезгаво зашепна; по тялото му пробягаха тръпки, сякаш страхът от тия слова разтърсваше и костите му. — Смеагол ще се закълне никога, никога да не позволи Онзи да го вземе. Никога! Смеагол ще го спаси. Но трябва да се закълне с ръка върху Безценното.

— Не! Не с ръка върху него — каза Фродо, като го гледаше строго и жалостиво. — Ти само искаш да го видиш и да го докоснеш, ако ти се удаде, макар да знаеш, че това ще те подлуди. Не върху него. Закълни се в него, ако искаш. Защото знаеш къде е. Да, знаеш, Смеагол. То е пред теб.

За миг на Сам му се стори, че неговият господар е израснал, а Ам-гъл се е смалил: висока непреклонна сянка, могъщ владетел, прикрил великолепието си под сив облак, а в нозете му — дребно сумтящо псе. И все пак не бяха толкова чужди, имаха нещо общо — всеки можеше да разбере мислите на другия. Ам-гъл се надигна и взе да се умилква около коленете на Фродо, да го опипва.

— Долу, долу! — каза Фродо. — Сега изречи обета си!

— Обещаваме, да, аз обещавам! — възкликна Ам-гъл. — Ще служа на господаря на Безценното. Добър господар, добър Смеагол, ам-гъл, ам-гъл.

Изведнъж той отново се разплака и захапа глезена си.

— Махни въжето, Сам! — каза Фродо.

Сам неохотно се подчини. Тутакси Ам-гъл се изправи и заподскача наоколо като бито псе, погалено най-сетне от господаря. От този миг той се промени за известно време. Вече по-рядко съскаше и хленчеше, обръщаше се право към спътниците си, а не към безценната си особа. Когато пристъпваха към него или правеха рязко движение, той се свиваше сепнато и се дърпаше от допира на елфическите плащове, ала бе дружелюбен и трогателно копнееше да им се понрави. Кискаше се и подрипваше, щом чуеше шега или просто добра дума от Фродо, ридаеше, колчем Фродо го смъмреше. Сам избягваше да му говори каквото и да било. Сега го подозираше още по-силно отпреди и ако изобщо бе възможно, новият Ам-гъл, Смеагол, му бе станал още по-противен.

— Е, Ам-гъл или както там ще те наричаме тепърва — рече той, — време е да се размърдаш! Луната залезе и нощта напредва. Трябва да тръгваме.

— Да, да — заподскача Ам-гъл. — На път да вървим! Има само един път от северния до южния край. Аз го открих, да-да. Орките не го използват, орките не го знаят. Орките не пресичат Блатата, те обикалят много-много мили. Какъв късмет, че дойдохте насам. Какъв късмет, че намерихме Смеагол, да. Следвайте Смеагол!

Той направи няколко крачки и се озърна въпросително като куче, което ги кани на разходка.

— Чакай малко, Ам-гъл! — викна Сам. — Няма да избързваш напред! Ще те следвам по петите и въжето ми е подръка.

— Не, не! — рече Ам-гъл. — Смеагол обеща.

И те потеглиха на път в глухата нощ, под острите, ясни звезди. Отначало Ам-гъл ги поведе обратно на север по пътя, който бяха минали; после кривна надясно, настрани от стръмните канари на Емин Муил, по неравното каменисто надолнище към необятните мочурища. Пътниците изчезнаха в сенките бързо и безшумно. Мрак и тишина се възцариха над дългите левги пущинак пред портите на Мордор.

Глава 2Път през блатата

Ам-гъл се движеше бързо, изпънал шия напред, и често пролазваше на четири крака. Фродо и Сам едва смогваха да го догонят; но той, изглежда, вече и не мислеше за бягство — щом изоставаха, спираше да ги изчака. След известно време ги доведе до ръба на тясното дере, което ги бе спряло преди; ала сега бяха настрани от хълмовете.

— Ето го! — провикна се той. — Прикрит път надолу, да. Сега по него ще вървим — напред, напред, хей натам. — Той посочи на югоизток, към Блатата. До ноздрите им долетя воня, тежка и гнусна дори сред прохладния нощен въздух.

Ам-гъл затърча напред-назад покрай ръба и накрая ги повика:

— Насам! Тук можем да слезем. Някога Смеагол мина по тоя път, аз минах по тоя път — криех се от орките.

Той ги поведе и хобитите се спуснаха подир него в мрака. Не бе трудно, защото тук пукнатината беше дълбока само петдесетина фута, а широка около десет. По дъното струеше вода — всъщност това бе руслото на една от безбройните рекички, които бликаха от хълмовете, за да се влеят в застоялите езерца и блата по-надолу. Ам-гъл зави надясно, приблизително в южна посока, и зашляпа с нозе из плиткия каменист поток. Изглежда, му доставяше огромно удоволствие да усеща водата и той тихичко се смееше, дори от време на време грачеше нещо като песен:

— Ха-ха! Що ще той? — възкликна Ам-гъл и се озърна към хобитите. — Ще ви кажем — изграчи той. — Позна го едно време, Торбинс го позна.

Очите му заблещукаха и в мрака тия светлинки се сториха на Сам не твърде приятни.

Тия думи само още по-настоятелно напомниха на Сам въпроса, който го мъчеше, откакто бе разбрал, че господарят му ще вземе Ам-гъл за водач: въпроса за храната. Не му и минаваше през ума, че господарят може да е помислил за това, ала предполагаше, че Ам-гъл не е забравил. Всъщност с какво се бе подкрепял през дългото самотно скиталчество? „Лоша работа — помисли си Сам. — Съвсем е изпосталял. Не е толкоз придирчив, че ако няма риба, да не опита хобитовото месо. Само да му паднем както спинкаме. Е, тая няма да я бъде — ще си има работа със Сам Майтапер.“

Дълго се препъваха из мрачното, криволичещо дере — поне така го усещаха морните нозе на Фродо и Сам. Пукнатината зави на изток, и постепенно взе да става по-широка и плитка. Накрая небето над тях просветля от първите утринни лъчи. Ам-гъл не проявяваше признаци на умора, ала сега се огледа нагоре и спря.

— Денят наближава — прошепна той, сякаш Денят бе нещо, което може да го подслуша и да връхлети отгоре му. — Смеагол ще стои тук… аз ще стоя тук и Жълтото лице няма да ме види.

— Бихме се радвали да видим Слънцето — каза Фродо, — но ще останем тук; вече сме тъй морни, че не можем да продължим.

— Не сте мъдри вие, щом се радвате на Жълтото лице — възрази Ам-гъл. — То ви издава. Милите умни хобити стоят със Смеагол. Орки и други гнусотии скитосват наоколо. Те виждат надалеч. Стойте и се крийте с мен!

Тримата се настаниха да починат под скалната стена на дерето. Тук тя вече едва надхвърляше човешки ръст и в подножието й имаше широки и сухи каменни площадки; водата течеше по канал от другата страна. Ам-гъл взе да шляпа и тършува из потока.

— Трябва да похапнем — каза Фродо. — Гладен ли си, Смеагол? Съвсем малко ни е останало, но ще ти отделим каквото можем.

При думата „гладен“ в бледите очи на Ам-гъл пламна зелена светлина и те сякаш изхвръкнаха пред болнавото, мършаво лице. За миг се завърнаха предишните му, ам-гълски обичаи.

— Изпосссталяхме, да, изпосссталяхме, безценни — избъбри той. — Какво ядат те? Имат ли сссладки рибки?

Езикът му провисна през острите жълти зъби и облиза безцветните устни.

— Не, нямаме риба — отвърна Фродо. — Имаме само това — той му подаде питка лембас — и вода, ако тукашната вода е добра за пиене.

— Да, да, сссладка вода — възкликна Ам-гъл. — Пийте, пийте докато може! Но какво имат те, безценни? Става ли за дъвкане? Вкусно ли е?

Фродо отчупи къшей от питката и я подаде заедно с обвивката от листа. Ам-гъл подуши листото и лицето му се измени — по него пробягаха тръпки на отвращение и следи от прежната злоба.

— Смеагол надушва! — рече той. — Листа от елфическата страна, пфу! Вонят. Той се изкатери по ония дървета и после не можеше да отмие вонята от ръцете си, хубавичките ми ръце.

Като захвърли листото, той захапа къшея лембас. Веднага го изплю и се разтърси от кашлица.

— Ах! Не! — запелтечи той, пръскайки слюнки. — Искате да задавите горкия Смеагол. Прах и пепел, не може той да яде това. Ще трябва да пукне от глад. Но Смеагол не се плаши. Ще гладува. Не може да яде хобитова храна. Ще гладува. Горкият мършав Смеагол!

— Съжалявам, но не мога да ти помогна — каза Фродо. — Мисля, че ако се постараеш, тая храна ще ти се отрази добре. Ала може би не ти е по силите и да опиташ, поне засега.

Хобитите мълчаливо гризяха лембас. Сам си помисли, че вкусът отдавна не му се е струвал толкова приятен — държанието на Ам-гъл сякаш подслаждаше елфическите питки. Но не можеше да се отпусне. Ам-гъл дебнеше всяко залче от дланта до устата като гладно куче край богата трапеза. Едва когато свършиха и се приготвиха за почивка, той явно се убеди, че не крият лакомства, които би могъл да сподели. Тогава седна на няколко крачки встрани и захленчи.

— Отваряйте си очите — прошепна Сам на Фродо, без особено да снишава глас; всъщност не го интересуваше дали Ам-гъл чува, или не. — Ще трябва да поспим, но не едновременно, докато наоколо се мотае този гладен негодник. Каквото и да обещава, бил той Ам-гъл или Смеагол, не вярвам да промени нрава си. Вие спете, господин Фродо, а аз ще ви събудя, като вземат да ми се затварят очите. Додето той е на свобода, ще се редуваме както по-рано.

— Може би си прав, Сам — отвърна Фродо на висок глас. — Той наистина се е променил, ала още не знам как и доколко. Но честно казано, не мисля, че трябва да се боим… поне засега. Бди, щом си решил. Остави ме да дремна два часа, не повече, после ме събуди.

Фродо беше толкова изтощен, че едва изрекъл тези думи, главата му клюмна на гърдите и той заспа. Ам-гъл, изглежда, вече не се боеше от нищо. Бързо се сгуши и невъзмутимо задряма. Скоро дъхът му тихичко засъска през стиснатите зъби. Лежеше неподвижно като камък. От страх да не задреме, като слуша дъха на двамата си спътници, Сам се изправи и лекичко сръга Ам-гъл. Съществото трепна и разпери ръце, сетне отново се отпусна. Сам се приведе към ухото му и прошепна: „сссладка рибка“, но не получи отговор; Ам-гъл дишаше все тъй равномерно.

Сам се почеса по тила.

— Комай наистина спи — промърмори той. — И ако бях като него, вече нямаше да се събуди.

Той отпъди налетелите мисли за меч и въже, после се върна и седна до господаря си.

Когато се събуди, небето беше мътно, по-здрачно, отколкото по време на закуската. Сам рипна на крака. Чувстваше се отпочинал и гладен и това най-вече му подсказа, че е проспал целия ден — поне девет часа. Проснат на една страна, Фродо продължаваше да спи. Ам-гъл не се виждаше никъде. В главата на Сам изплуваха разни оскърбителни прозвища, извлечени от необятната бащина словесна съкровищница; сетне му хрумна, че господарят е бил прав — засега нямаше от какво да се пазят. Във всеки случай и двамата бяха живи, с невредими гърла.

— Горката отрепка! — изрече той с леко угризение. — Чудя се къде ли е отишъл!

— Не е далеч, не е далеч! — обади се един глас отгоре. Той вдигна очи и съзря голямата глава и широките уши на Ам-гъл на фона на вечерното небе.

— Хей, какво правиш там? — викна Сам. Щом зърна тая фигура, подозренията му тутакси се възвърнаха.

— Смеагол е гладен — отвърна Ам-гъл. — Скоро ще се върне.

— Връщай се веднага! — кресна Сам. — Хей! Връщай се!

Но Ам-гъл бе изчезнал.

От крясъка на Сам Фродо се събуди и седна, разтривайки очи.

— Здрасти! — каза той. — Наред ли е всичко? Колко е часът?

— Не знам — отвърна Сам. — Подир залез, предполагам. А пък онзи избяга. Казва, че бил гладен.

— Не се тревожи! Гладен приказки не слуша. Но ще видиш, че ще се върне. Засега обещанието го държи. А и за нищо на света не би напуснал Безценното си.

Фродо се зарадва, когато узна, че с часове са спали непробудно, а Ам-гъл — прегладнял! — свободно е бродил наоколо.

— Недей да си припомняш ругатните на Старика — каза той. — Ти беше грохнал и всичко стана за добро — сега и двамата си починахме. Тежък път ни чака, най-страшният от всички пътища.

— Ами храната? — обади се Сам. — Докога ще я караме така? Какво ще правим, като свърши? Тия питки са вълшебни, вливат сили в нозете, ама, дето се вика, не пълнят корема — поне аз така го усещам, да ме прощават ония, дето са ги пекли. Както и да ги дъвчем всеки ден, а пък нови няма отде да вземем. По моя сметка ще ни стигнат, да речем, за към три седмици, и то ако стягаме коланите и не даваме воля на зъбите, тъй да знаете. Много си угаждахме напоследък.

— Не знам колко ни остава… до края — каза Фродо. — Ужасно се забавихме из хълмовете. Но слушай, Самознай Майтапер, скъпи мой хобит… слушай, Сам, най-скъп от хобитите, другар над другарите… смятам, че не бива да мислим какво ще се случи по-нататък. Да свършим работата, както казваш — но можем ли изобщо да се надяваме на това? И ако да, кой знае какво ще ни сполети? Ами ако Единственият полети в Огъня, а ние сме наблизо? Питам те, Сам, вярваш ли, че някога може пак да ни потрябва хляб? Аз не. Можем само едно — да придумаме някак нозете си да ни отведат до Съдбовната планина. Но вече ми се струва, че и това не ми е по силите.

Сам кимна безмълвно. Стисна ръката на господаря си и се приведе над нея. Не я целуна, ала сълзите му капнаха върху нея. После се извърна, избърса носа си с ръкав и тромаво закрачи насам-натам, като се мъчеше да подсвирква и повтаряше час по час: „Къде се затри пустата му твар?“

Не след дълго Ам-гъл се завърна; стъпваше толкова тихичко, че го чуха едва когато изникна пред тях. Пръстите и лицето му бяха оплескани с черна кал. Все още дъвчеше и се лигавеше. Не запитаха какво е ял, не искаха и да си помислят.

„Бръмбари, червеи или нещо лигаво, измъкнато от дупките — рече си Сам. — Брр! Гнусна твар; окаян несретник!“

Ам-гъл не им каза нищо, докато не се нагълта с вода и не изми лицето си в потока. После се изкачи към тях и се облиза.

— Сега е по-добре — каза той. — Починахме ли си? Готови ли сме да продължим? Милите хобити, прекрасно спят. Вярват ли вече на Смеагол? Много, много добре.

Новият преход бе почти като предишния. Продължаваха напред, а дерето ставаше все по-плитко и наклонът му намаляваше. Дъното не бе тъй каменисто, появи се пръст и склоновете постепенно се превърнаха в обикновени брегове. Реката взе да се вие и лъкатуши. Нощта наближи към края си, но облаци бяха забулили луната и пътниците усетиха идващия ден само по бавно прииждащата дрезгавина.

В мразовития утринен час стигнаха края на потока. Бреговете се превърнаха в могили, обрасли с мъх. Течението бълбукаше над последния праг от разнебитен камък и се губеше в кафявото блато. Не сещаха вятър, но сухите тръстики наоколо съскаха и пукаха.

Безкрайни мочурища и блата се простираха отпред и от двете им страни и се губеха на юг и на изток сред мътния полумрак. Изпарения се виеха и плуваха над черни смрадливи локви. Задушливата им воня изпълваше неподвижния въздух. В далечината, почти право на юг, се извисяваха планинските стени на Мордор — сякаш черна ивица от назъбени облаци надвисваше над коварно, мъгливо море.

Сега хобитите бяха изцяло в ръцете на Ам-гъл. Те не знаеха, а и не можеха да се досетят в мътния здрач, че всъщност са досами северния край на Блатата, които се разливаха главно на юг. Ако познаваха местността, биха могли с цената на нова отсрочка да се върнат малко назад и като завият на изток, да заобиколят по каменистите пътеки към голата равнина Дагорлад — някогашното бойно поле пред вратите на Мордор. Не че имаше кой знае каква надежда по този път. Сред скалистата равнина нямаше прикритие, а я пресичаха шосетата на орките и ратниците на Врага. Дори елфическите плащове не биха ги потулили там.

— Какъв път ще поемем сега, Смеагол? — запита Фродо. — Трябва ли да пресечем тия зловонни мочурища?

— Няма нужда, никаква нужда — каза Ам-гъл. — Стига да искат, хобитите могат бързичко да стигнат черните планини и да видят Оногова. Мъничко назад, мъничко настрани — костеливата му ръка се люшна на североизток — и по хладните корави пътища ще стигнете чак до портите на Неговата страна. Мнозина от Неговия народ ще са там, те чакат гости и с велика радост ще ви отмъкнат право при Него. О, да. Окото му неспирно бди над онзи път. То хвана и Смеагол там, много-много отдавна. — Ам-гъл потрепера. — Но оттогава Смеагол си отваря очите на четири, да, да — отварях си очите на четири оттогава, а и носът ми не дремеше, и нозете. Знам други пътища. По-трудни, не тъй бързи, но по-добри, ако не искаме Онзи да ни види. Следвайте Смеагол! Той може да ви преведе през блатата, през мъглите, милите гъсти мъгли. Следвайте Смеагол много предпазливо и можете да минете дълъг път, много дълъг път, преди Онзи да ви хване, да, може би.

Вече бе настъпило безветрено, навъсено утро и блатните изпарения се струпаха на тежки камари. Нито лъч не пронизваше ниските облаци и, изглежда, Ам-гъл държеше незабавно да продължат пътешествието. И тъй, след кратка почивка тримата отново потеглиха и скоро се изгубиха сред сенчест безмълвен свят, откъснати от всички околни земи — не виждаха нито хълмовете, които бяха напуснали, нито планините, към които се стремяха. Крачеха бавно, в колона: Ам-гъл, Сам, Фродо.

От тримата Фродо изглеждаше най-изморен и честичко изоставаше, колкото и бавно да вървяха. Скоро хобитите откриха, че онова, което изглеждаше отдалече като едно безкрайно мочурище, всъщност е безкраен лабиринт от блата, тресавища и лъкатушни полузатлачени потоци. Опитни очи и нозе можеха да подберат сред тях криволичещи пътеки. Ам-гъл несъмнено имаше нужния опит и се налагаше да го използва докрай. Главата му непрестанно се въртеше на дългата шия насам-натам, той душеше и все си мърмореше нещо. Понякога вдигаше ръка, за да ги спре, избързваше малко напред, приклякаше, опипваше терена с длани и ходила или просто се ослушваше с ухо до земята.

Морен безрадостен край. Студената, лепкава зима още се вкопчваше в тия запустели земи. Единствената зеленина бе налепът от болнава растителност по черната мазна повърхност на злокобните води. Сухи треви и прогнили тръстики се надигаха из мъглите като парцаливи сенки на отдавна забравени лета.

С напредването на деня стана малко по-светло и мъглите се повдигнаха, оредяха и станаха по-прозрачни. Далече над тлена и изпаренията на света Слънцето възвисяваше златното си сияние сред необятни ведри зали с под от ослепителна пяна, ала само мимолетният й призрак се виждаше тук долу — мътен, блед, без цвят и топлина. Но дори от този неясен намек за нейното присъствие Ам-гъл се чумереше и трепереше. Той прекъсна похода и тримата клекнаха да си починат като подгонени животинки в покрайнините на един кафяв тръстиков гъсталак. Тук царуваше плътна тишина, едва нарушавана от неясния трепет на раздърпани пухести връхчета и прекършени стъбла, полюшвани от недоловим за пътниците полъх.

— Нито една птица! — унило изрече Сам.

— Не, няма птици — потвърди Ам-гъл. — Сладки птички! — Той се облиза. — Няма птици тук. Има змиища, черволаци, разни работи из локвите. Много работи, много гнусни работи. Няма птици — печално заключи той.

Сам го изгледа с отвращение.

Тъй отмина третият ден от пътешествието им с Ам-гъл. Още преди вечерните сенки да се протегнат към по-честити земи, тримата отново потеглиха, все напред и напред, спирайки само за кратки почивки. Всъщност дори не толкова за почивки, колкото за да облекчат Ам-гъл — сега даже и той трябваше да напредва крайно предпазливо и понякога за дълго губеше посока. Бяха стигнали насред Мъртвите блата и наоколо тегнеше мрак.

Приведени, те бавно крачеха в плътна колона и внимателно следяха всяко движение на Ам-гъл. Мочурищата ставаха все по-влажни, разливаха се в широки застояли блата, сред които все по-трудно се намираха твърди места, където кракът да стъпи, без да затъне в бълбукаща кал. За щастие пътниците бяха леки, иначе може би ни един от тях нямаше да си пробие път.

Скоро стана съвсем тъмно — самият въздух изглеждаше черен и едва се дишаше. Когато се появиха светлинките, Сам разтърка очи — помисли, че разсъдъкът му се е помътил. Отначало зърна една с крайчеца на лявото си око — снопче бледи лъчи потрепна и изгасна; ала скоро се появиха нови — едни като неясно просветващи пушеци, други като мъгливи пламъчета, бавно примигващи над невидими свещи; тук-там се въртяха като призрачни савани, развени от тайнствени ръце. Но никой от спътниците му не изрече нито дума.

Най-после Сам не издържа.

— Какво е всичко това, Ам-гъл? — прошепна той. — Тия светлини? Обграждат ни отвсякъде. В капан ли сме? Кои са те?

Ам-гъл вдигна очи. Пред него тъмнееха блатни води и неуверен в пътя, той пълзеше насам-натам.

— Да, обграждат ни отвсякъде — прошепна той. — Измамни светлини. Свещи на покойниковците, да, да. Не им обръщайте внимание! Не гледайте! Не ги следвайте! Къде е господарят?

Сам се озърна и откри, че Фродо пак е изостанал. Не го виждаше. Върна се няколко крачки из мрака, без да смее да се отдалечи или да извиси зов, по-висок от дрезгав шепот. Внезапно се сблъска с Фродо, който стоеше в размисъл и се взираше в бледите светлинки. Вдървените му ръце висяха неподвижно; от тях струяха вода и тиня.

— Хайде, господин Фродо! — каза Сам. — Не ги гледайте! Ам-гъл казва, че не бива. Да вървим с него и да се махаме от това проклето място колкото можем по-бързо… ако можем!

— Добре — изрече Фродо, сякаш се пробуждаше от сън. — Идвам. Давай нататък!

Бързайки отново напред, Сам се препъна в някакъв стар корен или туфа. Тежко се стовари и протегнатите му ръце потънаха дълбоко в лепкавата тиня, тъй че лицето му се доближи до мрачната блатна повърхност. Раздаде се тихо съскане, зловоние изпълни въздуха, светлинките мигаха, танцуваха и се въртяха. За миг водата под него заприлича на прозорец със зацапано стъкло, през което можеше да надникне отвъд. Сам изтръгна ръце от калта и с вик отскочи назад.

— Във водата има мъртви твари, мъртви лица — ужасено изрече той. — Мъртви лица!

Ам-гъл се изсмя.

— Мъртвите блата, да, да, тъй им е името — изграка той. — Не бива да надничаш вътре, щом пламнат свещите.

— Кои са те? Какво са? — обърна се разтрепераният Сам към Фродо, който бе застанал зад него.

— Не знам — отвърна Фродо като насън. — Но и аз ги видях. В блатата, когато горят свещи. Те лежат във всички блата, бледи лица, дълбоко-дълбоко под мрачните води. Видях ги — жестоки и зловещи лица, благородни и печални лица. Безброй горди и прекрасни лица, а водораслите оплитат сребристите им коси. Но всички са затрупани, прогнили, мъртви. Злокобна светлина грее в тях. — Фродо закри очите си с длани. — Не знам кои са; но ми се стори, че виждам хора и елфи, а край тях — орки.

— Да, да — потвърди Ам-гъл. — Всички мъртви, всички прогнили. Елфи, хора и орки. Мъртвите блата. Много-много отдавна тук е имало велика битка, да, тъй му разправяха на Смеагол, когато бе млад, когато бях млад, преди да дойде Безценното. Велика битка. Високи мъже с дълги мечове и страховити елфи, и оркищата пищели. Много дни и месеци се сражавали из равнината пред Черната порта. Но оттогава насетне блатата се разраснали и погълнали гробовете; все пълзят водите, пълзят.

— Но това е било преди цяла епоха — каза Сам. — Невъзможно е Мъртвите наистина да са тук! Това е някаква дяволия, измайсторена в Мрачната страна, нали?

— Кой знае? Смеагол не знае — отвърна Ам-гъл. — Не можеш да ги стигнеш, не можеш да ги пипнеш. Ние опитахме веднъж, да, безценни. Аз опитах веднъж, но не можеш да ги стигнеш. Само фигури за гледане, може би, не за пипане. Не, безценни! Всички са мъртви.

Сам мрачно го изгледа и отново потръпна — стори му се, че се досеща защо Ам-гъл е опитвал да ги пипне.

— Е, аз не искам да ги виждам — каза той. — Никога вече! Не можем ли да продължим, та да се махнем оттук?

— Да, да — съгласи се Ам-гъл. — Но бавно, много бавно. Много предпазливо! Инак хобитите отиват долу при мъртвите да палнат мънички свещици. Следвайте Смеагол! Не гледайте светлинките!

Той пропълзя надясно да търси пътека около блатото. Прегърбени, хобитите го следваха плътно и често си помагаха с ръце досущ като него. „Ако продължим така, скоро ще станем три чудесни Ам-гълчета в редичка“ — помисли Сам.

Най-сетне стигнаха до края на черното блато и го пресякоха с много рискове, пълзейки и подскачайки между стърчащите над тинята туфи. Често нагазваха или падаха с протегнати ръце в зловонната клоака, докато се оплескаха до шия в тиня и гнилоч и всеки усещаше вонята на останалите.

Накрая, късно през нощта, отново достигнаха твърда земя. Ам-гъл съскаше и си шепнеше нещо, но явно бе доволен — изглежда, по някакъв загадъчен начин, обединил осезание, нюх и тайнствени спомени за фигурките в мрака, сега знаеше къде е излязъл и какъв път го чака.

— Напред! — каза той. — Мили хобити! Юначни хобити! Много, много изморени, разбира се; и ние сме тъй, безценни, всички сме тъй. Но трябва да отведем господаря надалеч от лошите светлини, да, да, трябва.

С тия думи Ам-гъл отново потегли, почти затича по дълга пътека сред високите тръстики и хобитите се запрепъваха подир него, доколкото им позволяваха силите. Но след малко той спря и подозрително задуши, съскайки, сякаш нещо пак го тревожеше или дразнеше.

— Какво има? — изръмжа Сам, който бе изтълкувал погрешно това поведение. — Каква полза да душиш? Запушвам си носа и вонята пак може да ме повали. И ти вониш, и господарят вони, цялото това място вони.

— Да, да, и Сам вони! — отвърна Ам-гъл. — Горкият Смеагол усеща, но добрият Смеагол търпи. Помага на милия господар. Но това не е важно. Въздухът се раздвижва, задава се промяна. Смеагол се чуди какво ли е това; Смеагол е нещастен.

Той пак пое напред, но безпокойството му растеше; от време на време се изправяше в цял ръст и проточваше шия ту на изток, ту на юг. Отначало хобитите нито чуваха, нито усещаха какво го тревожи. Сетне тримата изведнъж спряха вцепенени и се ослушаха. На Фродо и Сам им се стори, че дочуват в далечината протяжен стенещ крясък, пронизващо тънък и жесток. Потръпнаха. В същия миг усетиха раздвижването на въздуха; стана много студено. Стояха, напрегнали слух, и нейде като че забуча вятър. Мъгливите светлинки примигаха, избледняха и изгаснаха.

Ам-гъл не помръдваше. Само стоеше разтреперан и си бъбреше нещо, докато съскащ, ръмжащ вихър не ги връхлетя откъм блатата. Нощта се разреди, стана достатъчно светло, за да виждат или поне да зърнат как безформени ивици мъгла се вият и премятат, изтъркалват се отгоре и отминават. Като вдигнаха очи, забелязаха, че облаците се разкъсват на парцали; сетне високо на юг заблестя луната, възседнала летящите тъмни грамади.

Гледката облекчи за малко душите на хобитите, но Ам-гъл се захлупи по очи с неясни проклятия към Бялото лице. Фродо и Сам гледаха небето, дълбоко дишаха освежения въздух и изведнъж го видяха да се задава — откъм прокълнатите хълмове долиташе облаче; черна сянка, пусната от Мордор, огромен и зловещ крилат силует. Той се плъзна пред луната, изпреварвайки вятъра в страховития си бяг, и с мъртвешки трясък отмина на запад.

Обезумели, хобитите паднаха и запълзяха по студената земя. Но сянката на ужаса възви и се завърна, този път по-ниско, право над тях, помитайки блатните изпарения с призрачните си криле. После отмина, отлетя назад към Мордор със скоростта на Сауроновия гняв; а подир него вятърът изрева и заглъхна, изоставяйки голите и пусти Мъртви блата. Докъдето стигаше поглед, чак до далечната заплаха на планините, колебливата лунна светлина изпъстри разголения пущинак.

Фродо и Сам се надигнаха, разтривайки очи като деца, които се събуждат от кошмар и откриват, че познатата тиха нощ още забулва света. Но Ам-гъл лежеше на земята като зашеметен. С мъка го надигнаха, ала той дълго не посмя да изправи глава — лежеше на колене и лакти, прикрил тила си с широките си плоски длани.

— Призраци! — виеше той. — Крилати призраци! Безценното им е господар. Те виждат всичко, всичко. Нищо не остава скрито. Проклето да е Бялото лице! И те му казват всичко. Той вижда. Той знае. Ах, ам-гъл, ам-гъл, ам-гъл!

Едва когато луната залезе на запад зад далечния Тол Брандир, той успя да се надигне и да се раздвижи.

От този момент нататък Сам като че отново усети промяна у Ам-гъл. Той все по-често се умилкваше и натрапваше дружелюбието си, но понякога Сам засичаше странен израз в очите му, особено когато гледаше Фродо; постепенно се завръщаше и предишният му език. Впрочем Сам имаше и друга, все по-голяма грижа. Фродо изглеждаше изморен до пълно изтощение. Не казваше нищо, всъщност почти не обелваше дума; не се оплакваше, но крачеше, като че го потискаше безмерно растящ товар, креташе все по-бавно и по-бавно, тъй че Сам често трябваше да моли Ам-гъл да почака, та да не изоставят господаря.

И наистина с всяка стъпка към портите на Мордор Фродо усещаше как Пръстенът тегне все по-силно на верижката около шията му. Вече го чувстваше като истински товар, който го дърпа към земята. Но още повече го тревожеше Окото — тази дума използваше в мислите си. Не само Пръстенът го караше да се отпуска и натежава. Окото — това растящо ужасно усещане за враждебната воля, която се бори с цялата си огромна мощ да проникне през сенките на облаците, през земя и плът, за да го види, да го прикове гол и неподвижен под смъртоносния си взор. Колко тънки, колко крехки и тънки бяха вече завесите, които все още го удържаха. Фродо знаеше точно къде е сега сърцето и обиталището на тази воля — усещаше го както би усетил със затворени очи откъде грее слънцето. Крачеше с лице натам и могъщата воля блъскаше в челото му.

Ам-гъл навярно усещаше нещо подобно. Но хобитите не можеха да се досетят какво изпитва злочестата му душа между натиска на Окото, страстта към Пръстена, който бе тъй близо, и раболепното обещание, дадено най-вече от страх пред хладната стомана. Сам се тревожеше главно за господаря си и едва забелязваше тъмния облак, прииждащ в собствената му душа. Сега караше Фродо да върви отпред и зорко следеше всяко негово движение, подкрепяше го, колчем се препънеше, неумело се опитваше да го окуражи.

Когато най-сетне изгря денят, хобитите с изненада откриха колко са наближили зловещите планини. Сега въздухът бе по-чист и прохладен; макар и далечни все още, стените на Мордор вече не бяха мъглива заплаха на ръба на хоризонта, а се чумереха като зловещи черни кули над унилата пустош. Блатата привършваха, пресъхваха сред мъртви торфища и просторни равнини от напукана суха кал. Земите напред се издигаха на дълги, голи и безмилостни полегати склонове, за да достигнат пустинята пред Сауроновата порта.

Преди здрачът да се разсее, те намериха прикритие под един черен камък и се свиха отдолу като червеи, да не би крилатият ужас да долети и да ги открие с жестокия си поглед. Остатъкът от деня тънеше в сянката на нарастващ страх, сред който паметта не намираше какво да съхрани. Още две нощи се влачиха без път през морните земи. Струваше им се, че самият въздух загрубява и се изпълва с горчива смрад, която спира дъха и пресушава устните.

Накрая, на петото утро, откакто бяха поели на път с Ам-гъл, те спряха — за кой ли път вече. Отпред, на фона на зората, мрачно се извисяваха огромни планини под свод от облаци и дим. Край подножието им бяха разхвърляни огромни канари и назъбени хълмове; до най-близките оставаха едва десетина мили. Фродо се огледа с ужас. Страховита като Мъртвите блата и безплодните бърда на Ничиите земи, ала и много по-гнусна бе областта, която пълзящият ден бавно разбулваше пред присвитите му очи. Дори и в Блатото на Мъртвите лица рано или късно щеше да настъпи някакъв хилав призрак на зелената пролет; но тук вече нямаше да се завърнат ни пролет, ни лято. Нищо не живееше тук, дори болнавата растителност, подхранвана от блатния тлен. Блатата издъхваха, задръстени с пепел и нездраво белезникава или сива кал, сякаш планините бяха избълвали жлъчката от утробата си към околните земи. В колебливата светлина бавно се разкриваха високи могили от разбита, стрита на прах скала; грамадни конуси от пръст, опалена с огън и зацапана с отрова, стърчаха в безконечни редици като някакво нечестиво гробище.

Бяха достигнали опустошението пред Мордор — вечен паметник на зловещия труд на неговите роби, който щеше да изтрае и след осуетяването на всички техни цели; осквернена, неизлечимо болна земя… освен ако Великото море не нахлуеше насам, та да я измие със забрава.

— Призлява ми — каза Сам.

Фродо премълча.

Постояха така, както в преддверието на сън, сред който се спотайва кошмар, макар да знаеха, че само през сенките могат да достигнат утрото. Зората се разля и укрепна. Зейналите шахти и отровните могили се очертаха ясно с цялата си грозота. Слънцето изгря сред облаци и дълги струи дим, но дори и неговите лъчи бяха осквернени. Хобитите не намериха добра дума да посрещнат тая светлина; враждебна им се струваше тя, разкриваше цялата им безпомощност — дребни, пискливи призрачета, залутани сред пепелните грамади на Мрачния владетел.

Твърде изтощени, за да продължат напред, те потърсиха място за почивка. Отначало приседнаха безмълвно в сянката на една камара сгурия, но бликащите отвътре смрадни пушеци стягаха гърлата им и ги задавяха. Ам-гъл стана пръв. Като плюеше и кълнеше, той се надигна и без да каже дума, без дори да погледне хобитите, запълзя на четири крака. Фродо и Сам пропълзяха подир него до широка, почти кръгла шахта, обградена откъм запад с висок насип. Тя бе хладна и мъртва; зловонна клоака от многоцветна мазна тиня покриваше дъното. Укриха се в тая злокобна дупка с надеждата да убегнат от вниманието на Окото.

Денят отминаваше бавно. Измъчваше ги непоносима жажда, но те отпиваха само по няколко капки от манерките си — напълнени за последен път в дерето, което сега им се струваше спокоен и прекрасен кът, колчем мислено се озърнеха назад. Хобитите се редуваха на стража. Отначало бяха толкова изморени, че не можеха и да заспят, но когато далечното слънце взе да се спуска в лениво пламващите облаци, Сам се унесе. Беше ред на Фродо да пази. Той се изтегна в подножието на насипа, но това не облекчи чувството за тежест. Взря се в прошареното от дим небе и видя странни призраци, мрачни препускащи силуети и лица, изплували от миналото. Увиснал между съня и бодърстването, той изгуби представа за времето, докато накрая не потъна в забрава.

Сам се събуди внезапно: бе му се сторило, че господарят го вика. Свечеряваше се. Фродо не би могъл да извика, защото спеше и се бе търкулнал почти до дъното на ямата. Ам-гъл седеше край него. За миг Сам помисли, че той се опитва да събуди Фродо, сетне разбра, че греши. Ам-гъл си приказваше сам. Смеагол водеше спор с нечия чужда мисъл, която си служеше със същия глас, ала го караше да пищи и да съска. Докато говореше, в очите му проблясваше ту бледа, ту зелена светлина.

— Смеагол обеща — изрече първата мисъл.

— Да, да, безценни — долетя отговорът, — обещахме: да спасим нашето Безценно, да не позволим Онзи да го вземе — никога. Но то отива към Него, да, всяка стъпка го приближава. Какво ли ще направи хобитът с него, питаме се, да, питаме се.

— Не знам. Нищо не мога да сторя. То е у господаря. Смеагол обеща да помага на господаря.

— Да, да. Да помагаме на господаря — господаря на Безценното. Но ако ние бяхме господар, тогава щяхме сами да си помагаме, да, и пак да си държим на думата.

— Но Смеагол каза, че ще бъде много, много добър. Мил хобит! Той махна жестокото въже от крака на Смеагол. Той ми говори с мил глас.

— Много, много добър, а, безценни? Нека да сме добри, добри като рибка, сладка рибка, но за себе си. Разбира се, няма да сторим зло на милия хобит, не, не.

— Но Безценното е господар на обещанието — възрази гласът на Смеагол.

— Вземи го тогава — отвърна другият — и ние ще станем господари. Да, господари, ам-гъл! Накарай другия хобит, мръсния подозрителен хобит, накарай го да пълзи в нозете ни, да, ам-гъл!

— Но не и милия хобит, нали?

— О, не, ако не ни е приятно. И все пак той е Торбинс, безценни, да, Торбинс. Торбинс го открадна. Той го намери и не каза нищо, нищичко. Мразим Торбинсите.

— Не, не този Торбинс.

— Да, всеки Торбинс. Всички, които пазят Безценното. Трябва да го вземем!

— Но Той ще види. Той ще узнае. Ще ни го отнеме!

— Той вижда. Той знае. Той ни чу да обещаваме глупости — въпреки заповедите му, да. Трябва да го вземем. Духовете търсят. Трябва да го вземем.

— Не за Него.

— Не, сладки мой. Виж какво, безценни — ако го имаме, можем да избягаме дори от Него, нали, а? Може да станем много силни, по-силни от Духовете. Властелин Смеагол? Ам-гъл Велики? Единственият Ам-гъл! Да ядем риба всеки ден, по три пъти на ден, пресничка от морето. Прескъпи, Безценни Ам-гъл! Трябва да го вземем. Искаме го, искаме го, искаме го!

— Но те са двама. Бързо ще се събудят и ще ни убият — изхленчи Смеагол с последно усилие. — Не сега. Още не.

— Искаме го! Но… — И тук настъпи дълга пауза, сякаш се бе зародила нова мисъл. — Още не, а? Навярно си прав. Онази може да помогне. Онази може, да.

— Не, не! Не по онзи път! — изплака Смеагол.

— Да! Искаме го! Искаме го!

Всеки път щом заговореше втората мисъл, дългата ръка на Ам-гъл пропълзяваше бавно, пипнешком към Фродо, сетне рязко се дръпваше, щом Смеагол вземеше думата. Накрая двете ръце с криви, треперещи пръсти посегнаха да сграбчат гърлото му.

Увлечен от този спор, Сам бе лежал неподвижно, наблюдавайки през притворените си клепки всяко движение на Ам-гъл. За простичкия му ум обикновеният глад, желанието за хобитово месо бе изглеждало главната заплаха от страна на Ам-гъл. Сега разбираше, че не е така — Ам-гъл усещаше страхотния зов на Пръстена. Разбира се, Онзи бе Мрачният владетел, ала Сам се питаше коя ли е Онази. Навярно някоя гнусна приятелка, която малкият подлец е срещнал сред дългите си лутания, предположи той. После забрави за това, защото нещата очевидно бяха стигнали твърде далече и ставаха опасни. Ръцете и краката му тегнеха от умора, но той с усилие се надигна и седна. Нещо му подсказваше да бъде предпазлив и да не разкрива, че е подслушал спора. Шумно въздъхна и се прозина широко.

— Кое време е? — сънливо запита той.

Ам-гъл протяжно изсъска през зъби. За миг се изправи напрегнат и заплашителен; сетне се сви, падна на четири крака и запълзя нагоре по насипа на ямата.

— Мили хобити! Мили Сам! — възкликна той. — Сънливци! Оставят Смеагол да пази! Но Здрачът пълзи насам. Време е за път.

„Крайно време! — помисли Сам. — И да се разделим е време.“ Ала му мина през ум въпросът дали всъщност свободният Ам-гъл няма да е също тъй опасен, както и ако го държат при себе си. „Проклет да е! Да се задави дано!“ — промърмори той и се затътри по насипа да събуди господаря си.

Колкото и да е странно, Фродо се чувстваше освежен. Бе сънувал, че сянката е отминала и сред тази болнава страна го навестява прекрасно видение. Какво точно — паметта му не бе съхранила, и все пак то вселяваше в душата му радост и облекчение. Даже товарът не тегнеше толкова силно. Ам-гъл го посрещна с кучешки възторг. Кикотеше се, бъбреше, щракаше с дългите си пръсти и прегръщаше коленете му. Фродо му се усмихна.

— Хайде! — каза той. — Ти бе верен и добър водач. Сега идва последният етап. Отведи ни до Портата и сетне няма да те моля да идваш по-нататък. Отведи ни до Портата и можеш да вървиш където пожелаеш… само не при враговете ни.

— До Портата, а? — изскимтя Ам-гъл, явно изненадан и ужасен. — До Портата, казва господарят! Да, тъй казва. И добрият Смеагол прави каквото му наредят. О, да, но като наближим, навярно ще видим, ще видим тогава. Хич няма да изглежда красиво. О, не! О, не!

— Размърдай се! — каза Сам. — Хайде да приключваме!

Под падащия здрач те изпълзяха от ямата и бавно се упътиха през мъртвите земи. Не след дълго отново усетиха страха, който ги бе обзел, когато крилатата фигура връхлетя над блатата. Спряха и се проснаха на зловонната пръст, но не видяха нищо в мътното вечерно небе и скоро заплахата отмина високо над тях, полетяла може би по някоя бърза задача на Барад-дур. След малко Ам-гъл се надигна и пак запълзя напред, без да спира да трепери и бъбри.

Около един час след полунощ страхът ги връхлетя за трети път, но сега изглеждаше по-далечен, като че минаваше високо над облаците, възхождайки със страхотна бързина към Запада. Ам-гъл обаче бе скован от ужас, убеден, че ги преследват, че знаят за приближаването им.

— Три пъти! — скимтеше той. — Трикратна е заплахата. Те ни усещат тук, усещат Безценното. Безценното им е господар. Нито крачка не можем да направим натам, не. Няма смисъл, няма смисъл!

Вече не помагаха нито обещания, нито благи думи. Чак когато Фродо гневно му заповяда и положи ръка на меча, Ам-гъл се надигна пак. Накрая се озъби, изправи се и закрачи пред тях като бито куче.

Затътриха се напред през сетните морни часове на нощта и до настъпването на новия ден вървяха мълчаливо, с приведени глави; нищо не виждаха, нищо не чуваха, само вятърът свистеше в ушите им.

Глава 3Черната порта се затваря

Пътуването им към Мордор приключи преди да изгрее новият ден. Блатата и пустинята бяха останали назад. Отпред огромни мрачни планини издигаха заплашително глави на фона на бледото небе.

По Западната граница на Мордор се простираше навъсената верига на Ефел Дуат, Планините на Сянката, а на север стърчаха сиви като пепел назъбени върхове и голите хребети на Еред Литуи. Тези вериги бяха само част от грамадната стена, обкръжила скръбните равнини Литлад и Горгорот, сред които тъмнееше горчивото вътрешно море Нурнен. Там, където се сближаваха, планините протягаха на север дълги разклонения с дълбоко дефиле помежду им. Това бе Кирит Горгор, Проходът на призраците, входът към земите на Врага. Високи зъбери се спускаха от двете му страни, два черни и голи хълма се възправяха отвесно пред зейналата му паст. Над тях се извисяваха Зъбите на Мордор — две могъщи кули. В отдавна отминали дни ги бе изградила мощната гордост на гондорските мъже след поражението и бягството на Саурон, та да не смее вече да се завърне в изгубените си владения. Но силите на Гондор се топели, мъжете дремели и дълги години кулите стояли празни. Сетне Саурон се завърнал. Сега полуразрушените наблюдателници бяха поправени и пълни с оръжия и безспирно бдящи гарнизони. От каменните им лица мрачни прозорци се взираха на север, изток и запад, изпълнени с немигващи очи.

Мрачният владетел бе преградил прохода с каменен бастион от зъбер до зъбер. В него имаше една-единствена желязна порта и по бойниците над нея безспирно крачеха часовои. От двете й страни скалите в подножията на хълмовете бяха надупчени от стотици пещери и червоточини — там се спотайваше гъмжило от орки, готови при първа заповед да изпълзят на бой като рояк черни мравки. Никой не можеше да мине жив през зъбите на Мордор, без да е поканен от Саурон или без да знае тайните пароли, които отваряха Маранон, черната порта на владенията му.

Двамата хобити безнадеждно се взираха в кулите и стената. Дори отдалече виждаха в мътната светлина как крачат стражите по стената и патрулите пред портата. Лежаха и надничаха над ръба на една камениста падина в сянката на най-северните устои на Ефел Дуат. Ако гарван размахваше криле из натежалия въздух, навярно само след един фурлонг би долетял от скривалището им до черния връх на по-близката кула. Над нея се виеше рядка струйка дим, сякаш в недрата на хълма тлееше огън.

Настана ден и жълтеникавото слънце примига над безжизнените хребети на Еред Литуи. Сетне изведнъж се раздаде крясъкът на бронзови тръби — от далечни потайни твърдини и постове сред хълмовете долетя отговор; а още по-далече, ала дълбоко и зловещо, отекнаха в отвъдните низини могъщите барабани и рогове на Барад-дур. Нов страховит ден, изпълнен с ужас и тегоба, бе настанал в Мордор; нощната стража се призоваваше към тъмниците и подземните зали, дневната стража, злобна и кривогледа, заемаше постовете. По бойниците мътно проблясваше стомана.

— Добре де, ето ни тук! — каза Сам. — Ето я Портата и ми се чини, че по-далеч няма да стигнем. Това го казвам аз, а пък Старика би добавил туй-онуй, ако можеше да ме види сега! Честичко казваше, че зле ще свърша, ако не внимавам къде ходя. Но вече не вярвам да видя пак стареца. Жалко, ще изтърве случая да рече: „Нали ми казвах, Сам.“ Абе, нека бъбри додето има дъх, само да мога пак да му видя старото лице. Но първо ще трябва да се измия, че няма да ме познае.

— Безсмислено е, предполагам, да питам: „накъде сега?“ Не можем да продължим напред… освен ако не решим да помолим орките за помощ.

— Не, не! — обади се Ам-гъл. — Няма смисъл. Не можем да продължим. Смеагол го казваше. Той каза: ще идем до Портата, после ще видим. И сега виждаме. О, да, безценни, виждаме. Смеагол знаеше, че хобитите не могат да минат по тоя път. О, да, знаеше Смеагол.

— Тогава за какъв дявол ни домъкна тук? — отвърна Сам, който в момента не бе настроен за справедливост и логика.

— Тъй каза господарят. Господарят рече: води ни до Портата. И добрият Смеагол послуша. Господарят каза, мъдър господар.

— Казах го — потвърди Фродо. Лицето му бе безжизнено и изпито, но решително. Макар и мръсен, измършавял и грохнал от умора, той вече не се криеше и очите му се проясниха. — Казах го, защото възнамерявам да вляза в Мордор и не знам други пътища. Следователно ще тръгна по този път. Не каня никого със себе си.

— Не, не, господарю! — отчаяно изхленчи Ам-гъл и прегърна нозете му. — Няма смисъл по този път! Няма смисъл! Не носи Безценното при Онзи! Ако го вземе, Той ще изяде всички ни, цял свят ще изяде. Пази го, мили господарю, и бъди добър със Смеагол. Не давай Той да го вземе. Или се махни, иди на хубави места и го върни на малкия Смеагол. Да, да, господарю, върни го, а? Смеагол ще го опази; ще стори куп добрини, особено на милите хобити. Вървете си у дома, хобити. Не ходете при Портата!

— Заповядаха ми да ида в страната Мордор, значи ще ида — каза Фродо. — Щом има само един път, ще тръгна по него. Да става, каквото ще става.

Сам премълча. Стигаше му изражението на Фродо; знаеше, че думите са безполезни. И в края на краищата още откакто бе започнала тая история, той не бе имал никаква надежда, но като жизнерадостен хобит не се нуждаеше от надежда, докато можеше да отлага часа на отчаянието. Сега бяха достигнали печалния край. Но той неотстъпно бе следвал господаря си през целия път; главно затова бе дошъл, нямаше да отстъпи и сега. Господарят му нямаше да тръгне сам към Мордор. Сам щеше да крачи до него… и поне щяха да се отърват от Ам-гъл.

Засега обаче Ам-гъл нямаше намерение да ги остави на мира. Той коленичи в нозете на Фродо, закърши ръце и умолително заквича:

— Не по този път, господарю! Има друг път. О, да, наистина има. Друг път, по-мрачен, по-таен, по-трудно се намира. Но Смеагол го знае. Нека ти го покаже Смеагол!

— Друг път! — повтори Фродо със съмнение и сведе към Ам-гъл изпитателен поглед.

— Да! Да, иссстина! Имаше друг път. Смеагол го откри. Да вървим да видим има ли го още!

— Досега не си споменавал за него.

— Не. Господарят не пита. Господарят не каза какво смята да прави. Не обяснява на горкия Смеагол. Казва: Смеагол, отведи ме до Портата — и после довиждане! Смеагол може да избяга и да се държи добре. Но сега той казва: възнамерявам да вляза в Мордор по този път. И Смеагол много се плаши. Не иска да загуби милия господар. Обещал е, господарят го накара да обещае, че ще спаси Безценното. Но господарят ще го отнесе на Онзи, право на Черната ръка, ако тръгне по този път. Значи Смеагол трябва да ги спаси и се сеща, че някога, много отдавна, имаше друг път. Мил господар. Смеагол много добър, винаги помага.

Сам се навъси. Ако можеше, би продупчил Ам-гъл с поглед. Съмнение изпълваше мислите му. Очевидно Ам-гъл бе наистина отчаян и жадуваше да помогне на Фродо. Но като си припомни подслушания спор, Сам трудно можеше да повярва, че отдавна погубеният Смеагол е надделял — във всеки случай последната дума от спора бе на другия глас. Предположи, че двете половинки, Смеагол и Ам-гъл (или Крадльо и Смрадльо, както ги наричаше наум) са сключили примирие и временен съюз: никой от тях не искаше Врагът да грабне Пръстена; и двамата желаеха да спасят Фродо от плен и да го държат под око колкото се може по-дълго — поне докато Смрадльо имаше надежда да се докопа до „Безценното“ си. Сам се съмняваше дали наистина има друг път към Мордор.

„И добре, че никоя половинка на стария негодник не знае какво възнамерява господарят — помисли той. — Ако знаеше, че господин Фродо се мъчи да унищожи Безценното му веднъж завинаги, обзалагам се, че скоро щяхме да си имаме неприятности. Както и да е, старият Смрадльо толкова се бои от Врага — а има или е имал някаква задача от него, — че би предпочел да ни предаде, отколкото да го хванат, както ни помага; или пък да стопим Безценното му. Поне аз така си мисля. И се надявам господарят да премисли внимателно. Той е по-мъдър от мнозина, ала е и мекосърдечен, такъв си е. Не е по силите на един Майтапер да познае какво ще прави сега.“

Фродо не отговори на Ам-гъл веднага. Докато съмненията прелитаха през тромавия, но проницателен ум на Сам, той се взираше към тъмния зъбер на Кирит Горгор. Падината, в която се бяха укрили, прорязваше склона на един нисък хълм, малко над дългата и тясна долина, която ги делеше от външните устои на планините. Сред долината се издигаха черните основи на западната стражева кула. В утринните лъчи ясно се виждаха бледите прашни пътища, които се събираха пред Портата на Мордор — единият лъкатушеше на север; другият се губеше на изток сред мъглите, полепнали в подножието на Еред Литуи; третият идваше право към тях. Край кулата той рязко завиваше, навлизаше в тясно дефиле и минаваше малко под падината, където бе застанал Фродо. От дясната му страна, на запад, пътят отново завиваше, заобикаляйки планинските склонове, и се отдалечаваше на юг към гъстите сенки, обвили изцяло западните склонове на Ефел Дуат; отвъд хоризонта той продължаваше из тесните земи между планините и Великата река.

Постепенно Фродо забеляза, че цялата равнина се раздвижва. Като че огромни армии потеглиха на поход, макар почти изцяло да ги закриваха изпаренията и пушеците, провлачени откъм отвъдните блата и пустини. Тук-там зърна да проблясват копия и шлемове; през равнините край пътищата препускаха конни отряди. Припомни си видението от далечния Амон Хен — толкова малко дни бяха минали оттогава, а му се струваха дълги години. Сетне разбра, че напразно е потрепнала за миг надежда в душата му. Тръбите не свиреха предизвикателно, а приветствено. Не гондорските мъже се бяха надигнали като отмъстителни призраци от отдавна забравени славни гробници да атакуват Мрачния свидетел. От друга раса бяха тези мъже, дошли от необятните Източни земи, сбрани по зова на своя Повелител; армиите им бяха спрели през нощта на бивак пред неговата Порта и сега маршируваха навътре да се влеят в растящата му мощ. Фродо бързо придърпа на главата си изтънялата сива качулка и отстъпи назад в долчинката, сякаш изведнъж бе осъзнал изцяло колко опасно са застанали тук сред разгарящия се ден, тъй близо до чудовищната заплаха. После се обърна към Ам-гъл.

— Смеагол — каза той, — ще ти се доверя още веднъж. Наистина изглежда, че трябва да го сторя и че ми е писано да приемам помощ от теб тъкмо когато най-малко я очаквам, а на теб ти е отредено да помагаш на онзи, когото дълго преследва със зли намерения. Досега ми служи добре и вярно изпълни клетвата си. Казвам „вярно“ и наистина го мисля — добави той, като стрелна Сам с поглед, — защото вече на два пъти бяхме в ръцете ти и ти не ни стори зло. Нито пък се опита да ми отнемеш отново, що диреше някога. Дано третият път се окаже най-добър! Но те предупреждавам, Смеагол, дебне те заплаха!

— Да, да, господарю! — възкликна Ам-гъл. — Страхотна заплаха! Костите му се тресат на Смеагол, като си помисли, но той не бяга. Трябва да помага на милия господар.

— Не мислех за опасността, която споделяме всички — каза Фродо. — Говоря за опасността, която дебне само теб. Ти се закле в онова, което наричаш Безценно. Помни това! То ще те привързва към обета, ала ще търси начин да го изопачи за твоя погибел. Вече те тласка натам. Преди малко ми се разкри, безумецо. Върни го на Смеагол, каза ти. Никога не повтаряй това! Не позволявай на тази мисъл да зрее в главата ти! Никога не ще го получиш. Но мечтата за него може предателски да те изведе към гибелен край. Никога не ще го получиш. Изпадна ли в нужда, Смеагол, ще надяна Безценното; а Безценното някога е властвало над теб. Ако е на ръката ми и аз ти заповядам, ти ще се подчиниш, дори ако трябва да скочиш в някоя бездна или да се хвърлиш в огъня. И такава ще е моята заповед. Тъй че, пази се, Смеагол!

Сам погледна господаря си одобрително, но и изненадано — подобен тон и изражение не бе срещал досега. Винаги бе смятал, че добрината на скъпия господин Фродо е толкова необятна, та трябва да включва и немалък дял заслепление. Разбира се, твърдо вярваше и в несъвместимата идея, че господин Фродо е най-умният на света (с изключение може би на стария господин Билбо и Гандалф). Навярно Ам-гъл по свой начин — и много по-обяснимо, тъй като отскоро го познаваше — бе направил подобна грешка, приемайки добрината за заслепление. Във всеки случай чутото го хвърли в смут и ужас. Той се сгърчи на земята и не бе в състояние да изрече ясно нищо освен мил господар.

Фродо търпеливо изчака, после заговори не тъй строго.

— Хайде сега, Ам-гъл или Смеагол, ако предпочиташ, разкажи ми за другия път и ако можеш, покажи ми достатъчно ясно каква надежда крие той, та да се отклоня от правия път. Бързам.

Но Ам-гъл бе в окаяно състояние, съсипан от заплахата на Фродо. Не бе лесно да извлекат от него ясен разказ сред мънкането, писъците и честите прекъсвания, когато пълзеше по земята и молеше двамата да бъдат милостиви към „горкия малък Смеагол“. След време той се успокои и Фродо извлече дума по дума обяснението, че ако някой странник тръгне по пътя на запад от Ефел Дуат, след време ще стигне до един кръстопът сред пръстен от мрачни дървета. Надясно пътят слизал към Осгилиат и мостовете на Андуин; средният път продължава на юг.

— Натам, натам, натам — бъбреше Ам-гъл. — Никога не сте минавали по този път, но казват, че продължавал сто левги, додето видиш Великата вода, която никога не утихва. Много риби има там и големи птици ядат риба; сладки птички; но ние никога не сме ходили натам, уви, не! Не ни се е случвало. А още по-нататък, казват, имало други земи, но там Жълтото лице греело много горещо, рядко се мяркали облаци и бродели свирепи хора с черни лица. Не искаме да видим ония земи.

— Добре — съгласи се Фродо. — Но не се отклонявай от пътя. Какво ще кажеш за третото разклонение?

— О, да, о, да, има трети път — потвърди Ам-гъл. — Това е пътят наляво. Той веднага почва да се катери нагоре, нагоре, лъкатуши и се катери към високите сенки. Като завие зад черната скала, ще я видите, изведнъж ще я видите горе и ще поискате да се скриете.

— Ще я видим ли? Какво ще видим?

— Старата крепост, много стара, много страшна сега. Някога отдавна, когато Ам-гъл беше млад, често слушахме приказки от Юга. О, да, често разказвахме много. Много приказки вечер, насядали из върбалака по бреговете на Великата река, когато и тя бе млада, ам-гъл, ам-гъл.

Той се разхълца и взе да бъбри нещо неразбрано. Хобитите търпеливо изчакаха.

— Приказки от Юга — продължи Ам-гъл — за високите мъже с блестящи очи, за къщите им като каменни хълмове, за сребърната корона и Бялото дърво на техния крал. Чудесни приказки. Те изградили превисоки кули, едната от тях била сребристобяла и в нея имало камък като Луната, а наоколо се издигали огромни бели стени. О, да, много приказки имаше за Лунната кула.

— Това трябва да е Минас Итил, изградена от Исилдур, сина на Елендил — каза Фродо. — Самият Исилдур отсякъл пръста на Врага.

— Да, Той има само четири на Черната ръка, ала и те стигат — потръпна Ам-гъл. — И мрази града на Исилдур.

— Какво ли не мрази той? — отвърна Фродо. — Но какво общо имаме ние с Лунната кула?

— Е, господарю, там беше тя и още си е там — висока кула с бели къщи и стени; но не е добра сега, не е хубава. Отдавна я завладя Той. Сега е много страшно място. Пътниците изтръпват, щом я видят, и пълзят да се скрият надалеч, отбягват сянката й. Но господарят ще трябва да мине по този път. Това е единственият друг път. Там планините са по-ниски и старото шосе се катери нагоре, нагоре, докато стигне до мрачен проход на върха, после отново слиза към Горгорот.

Гласът му се сниши до шепот и той затрепера.

— Но как ще ни помогне това? — запита Сам. — Врагът сигурно знае всичко за планините си и онзи път ще е под строг надзор, както и тукашният. Кулата не е пуста, нали?

— О, не, не е пуста! — зашепна Ам-гъл. — Пуста изглежда, но не е, о, не! Най-страховити твари живеят там. Орки, да, вечно орки; но и по-лоши, много по-лоши твари живеят там. Пътят се изкачва досами сянката на стените и минава през портата. Нищо не може да мръдне по него, без да узнаят. Ония твари отвътре знаят — Безмълвните стражи.

— Значи това ни съветваш — каза Сам, — да направим нов дълъг преход на юг, за да се озовем на същия хал, а може би и по-лош, ако изобщо стигнем дотам.

— Не, не е тъй — отвърна Ам-гъл. — Хобитите трябва да видят, да се помъчат да разберат. Той не очаква нападение оттам. Окото му е кръгло, но към някои места се взира по-често, отколкото към други. Той не може да вижда всичко наведнъж, още не може. Разбирате ли, Той покори всички земи западно от Сенчестите планини чак до Реката и сега владее мостовете. Мисли, че никой не може да стигне до Лунната кула без дълги сражения на мостовете или без множество кораби, които не могат да се скрият от погледа му.

— Изглежда, доста знаеш какво прави и мисли Той — подметна Сам. — Разговаряли ли сте напоследък? Или само си шушукал с орките?

— Не е мил тоя хобит, не е разумен — заяви Ам-гъл, гневно изгледа Сам и се обърна към Фродо. — Да, разбира се, Смеагол разговаря с орките, преди да срещне господаря, пък и с други срещнати; надалеч се лута той. И мнозина казват онова, което повтаря сега. Тук, на Север, е голямата заплаха за Него и за нас. Някой близък ден Той ще излезе през Черната порта. Само по този път могат да минават армии. Но от запад не се бои, там са Безмълвните стражи.

— Точно тъй! — обади се Сам, за да не падне по гръб. — Значи можем да се изкачим, да почукаме на портата и да попитаме това ли е правият път за Мордор? Или са прекалено безмълвни, за да отговорят? Глупости. По-добре да го направим тук и да си спестим дългия път.

— Не се шегувай с това — изсъска Ам-гъл. — Не е смешно. О, не! Не е забавно. Изобщо няма смисъл да се мъчите да влезете в Мордор. Но щом господарят казва: трябва да отида и ще отида, значи трябва да избере някой път. Но не бива да ходи в страшния град, о, не, разбира се. Там ще помогне Смеагол, милият Смеагол, макар че никой не му казва защо е всичко това. Смеагол пак ще помага. Той го откри. Знае го.

— Какво си открил? — запита Фродо.

Ам-гъл приклекна и гласът му пак се сниши до шепот.

— Една пътечка, водеща към планините; после стълба, тясна стълба. О, да, много дълга и тясна. И още много стълби. А после… — гласът му съвсем затихна — тунел, мрачен тунел; и накрая малка клисура и пътека високо над главния вход. По този път се измъкна Смеагол от мрака. Но това бе преди години. Пътеката може да е изчезнала досега; но може и да не е, може и да не е.

— Не ми се нрави тая работа — подхвърли Сам. — Прекалено лесно звучи, поне на думи. Ако пътеката още е там, значи е под надзор. Пазеха ли я, Ам-гъл?

При тези думи забеляза, или му се стори, че забелязва, зелени искрици в очите на Ам-гъл. Вместо отговор той измънка нещо.

— Не я ли пазят? — строго запита Фродо. — И наистина ли избяга от мрака, Смеагол? Не са ли ти позволили да потеглиш с някаква задача? Така поне мислеше Арагорн, който те намери преди няколко години край Мъртвите блата.

— Лъжа! — изсъска Ам-гъл и в очите му трепнаха злобни пламъчета, щом чу името на Арагорн. — Той ме оклевети, да, да. Сам-самичък избягах, клетник аз. Вярно, заръчаха ми да диря Безценното и аз дирих, много дирих, естествено. Но не заради Онзи, Черния. Безценното беше наше, мое беше, казвам ви. Избягах.

Фродо изпита странна увереност, че поне по този въпрос Ам-гъл не е чак толкова далече от истината, колкото можеше да се подозира; че някак е открил изход от Мордор или най-малкото вярва, че е успял да се измъкне с хитрост. Бе забелязал, че Ам-гъл казва „аз“, а в редките случаи, когато се появяваше, тази думичка сякаш подсказваше, че за миг са изплували някакви останки от прежната честност и искреност. Но дори и да вярваше на Ам-гъл по този въпрос, Фродо не забравяше за хитрините на Врага. „Бягството“ можеше да се окаже разрешено или организирано и добре известно на Черната кула. Така или иначе, Ам-гъл явно потулваше доста подробности.

— Пак те питам — повтори той, — не се ли пази тоя таен път?

Но откакто чу името на Арагорн, Ам-гъл се цупеше. Изглеждаше оскърбен като лъжец, когото подозират тъкмо когато е казал истината или част от нея. Не отговори нищо.

— Не го ли пазят? — настоя Фродо.

— Да, да може би. Няма сигурни места в тая страна — намусено отвърна Ам-гъл. — Няма сигурни места. Но господарят трябва да опита или да си върви у дома. Няма друг път.

Повече не успяха да изкопчат. Той не искаше или не можеше да каже името на опасното място и високия проход.

То се наричаше Кирит Унгол и мълвата нашепваше за страховитата му слава. Арагорн навярно би могъл да им каже това име и какво означава то; Гандалф би ги предупредил. Но те бяха сами, Арагорн бе далече, а Гандалф стоеше сред руините на Исенгард и губеше безценно време, за да се бори с предателя Саруман. Ала дори когато изричаше последните си слова към Саруман и палантирът се сгромоляса върху стъпалата на Ортанк, мислите му летяха през дългите левги към Фродо и Самознай, диреха ги с надежда и състрадание.

Може би Фродо го усещаше, без сам да знае, както и на Амон Хен, макар да вярваше, че Гандалф е изчезнал завинаги в сенките на далечната Мория. Дълго седя на земята безмълвен, с приведена глава, мъчейки се да си припомни всичко, което му бе казвал Гандалф. Но не си спомняше съвет за подобен избор. Наистина бяха изгубили водача си Гандалф прекалено рано, още далеч от Мрачните земи. Как да влязат накрая в тях — Гандалф не бе казал. Може би не знаеше. Някога бе дръзнал да влезе в северната крепост на Врага, Дол Гулдур. Но бе ли пътувал изобщо към Мордор, към Огнената планина и Барад-дур, откакто отново се въздигна Мрачният владетел? Фродо не вярваше. И ето го тук — дребен полуръст от Графството, простичък хобит от спокоен селски край и тъкмо от него очакваха да открие път натам, където великите не можеха или не смееха да отидат. Зла участ. Но той сам я бе приел в собствения си хол през далечната пролет на отминала година, толкова далечна, че приличаше на глава от разказ за младостта на света, когато още цъфтели Сребърните и Златни дървета. Тежък избор го чакаше. Кой път да избере? И какъв смисъл да избира, ако и двата пътя водеха към ужаси и смърт?

Денят бавно се влачеше. Дълбока тишина изпълваше сивата долчинка, където лежаха тъй близо до границите на страховитите земи — сякаш можеха да докоснат тая тишина като плътен воал, който ги откъсваше от околния свят. Над тях стремителни струйки дим прорязваха бледия небесен купол, но той изглеждаше висок и далечен, като че го виждаха през огромни въздушни дълбини, натегнали от злокобна мисъл.

Дори и орел, увиснал под слънцето, не би забелязал хобитите, седнали тук под товара на съдбата, безмълвни, неподвижни, омотани в тънките сиви плащове. Сигурно би спрял за миг да огледа Ам-гъл — просната на земята дребна фигурка; може би тук се търкаляше мършавият скелет на някое човешко дете с полепнали по него парцаливи дрехи, с бели и тънки почти като кост дълги ръце и нозе; едва ли можеше да се изкълве прилична мръвка от него.

Фродо бе оборил глава на коленете си, а Сам се бе изпънал по гръб и с ръце под главата гледаше изпод качулката в пустото небе. Поне за дълго бе празно. Сетне му се стори, че вижда нещо черно, подобно на птица да кръжи из полезрението му, да се рее и отново да кръжи. Последваха го още две, сетне четири. На вид бяха дребни, ала нещо му подсказа, че са чудовищни, с грамаден размах на крилата и летят на огромна височина. Той притисна очите си с длан и се сгуши приведен напред. Обземаше го същият предупреждаващ страх, какъвто бе изпитал пред Черните конници, безпомощният ужас, който бе долетял с воя сред вятъра и със сянката над луната, макар че сега не бе тъй смазващ и неудържим — заплахата бе по-далечна. Но си оставаше заплаха. Фродо също я усети. Мислите му секнаха. Той се раздвижи, потръпна, но не погледна нагоре. Ам-гъл се сви като премазан паяк. Крилатите фигури завиха и бързо заслизаха, устремени към Мордор.

Сам дълбоко въздъхна.

— Конниците отново са излезли в небето — дрезгаво прошепна той. — Видях ги. Мислите ли, че могат да ни зърнат? Бяха много високо. Ако са предишните Черни конници, значи денем не виждат добре, нали?

— Не, може би не — отвърна Фродо. — Но жребците им виждаха. А тия крилати твари, които яздят, навярно виждат по-добре от всяко друго същество. Те са като грамадни лешояди. Търсят нещо — боя се, че Врагът е нащрек.

Чувството на ужас отмина, но плътната тишина се разкъса. От известно време бяха откъснати от света, като че стояха на невидимо островче; сега отново бяха разкрити, заплахата се завръщаше. Но Фродо още не се решаваше да заговори с Ам-гъл, да направи избора си. Очите му бяха затворени, сякаш сънуваше или се взираше навътре, към сърцето и паметта си. Най-сетне той се размърда, стана и като че се канеше да заговори и да реши. Но вместо това възкликна:

— Слушайте! Какво е това?

Нов страх ги обзе. Дочуха песни и дрезгави крясъци. Отначало те изглеждаха далечни, но бавно се приближиха — идваха към тях. В мислите им избухна идеята, че Черните криле са ги проследили и са пратили въоръжени войници да ги хванат — никаква бързина не изглеждаше прекомерна за тия крилати слуги на Саурон. Клекнаха и се ослушаха. Гласовете и дрънкането на оръжия и брони се раздаваха съвсем близо. Фродо и Сам измъкнаха малките си мечове от ножниците. Бягството бе невъзможно.

Ам-гъл бавно се надигна и запълзя като насекомо към ръба на долчинката. Безкрайно предпазливо се надигна инч по инч, докато намери място да надникне между два нащърбени камъка. Дълго лежа там притихнал и неподвижен. Постепенно гласовете отново взеха да се отдалечават и накрая бавно заглъхнаха. От далечните стени на Моранон изсвири рог. Сетне Ам-гъл тихичко се завъртя и се плъзна към дъното на падината.

— Още хора влизат в Мордор — прошепна той. — Черни лица. Не сме виждали досега такива хора, не, не ги е виждал Смеагол. Те са свирепи. Имат черни очи, дълги черни коси и златни пръстени на ушите; да, купища прекрасно злато. Някои имат червена боя по бузите и червени плащове; червени са знамената и върховете на копията им; имат кръгли, жълто-черни щитове с големи шипове. Не са мили; много жестоки и зли хора изглеждат. Лоши почти като орките, но много по-големи. Смеагол мисли, че идват от Юга, отвъд края на Великата река — по онзи път вървяха. Минаха през Черната порта, но можеше и други да дойдат. Все идват и идват към Мордор. Някой ден всички народи ще се съберат вътре.

— Имаше ли земеслони? — запита Сам, забравил за страха в жаждата за новини от дивни места.

— Не, нямаше земеслони. Какво е това земеслон? — заинтересува се Ам-гъл.

Сам се изправи с ръце зад гърба (както винаги, когато „казваше поезия“) и започна:

— Това — добави Сам, след като свърши стихотворението — е едно стихче от Графството. Може да е безсмислица, може и да не е. Но да знаеш, че и ние си имаме стари приказки и вести от Юга. В древни времена сегиз-тогиз се случвало хобитите да потеглят надалеч. Не че мнозина са се върнали, нито че са им вярвали на приказките — новини от Брее, дето се вика, а не сигурно като вести от Графството. Но съм чувал разкази за грамадните народи от далечните Слънчеви земи. Проклетници ги наричат нашите приказки; разправят, че в сраженията яздели земеслони. Натоварвали върху земеслоните къщи, кули и прочие, а пък земеслоните се замервали със скали и дървета. Затова, като ми рече: „Хора от юга, целите в пурпур и злато“, аз запитах: „Имаше ли земеслони?“ Ако имаше, щях да погледна, пък да става каквото ще. Но не вярвам някога да видя земеслон — въздъхна той. — Може изобщо да няма такъв звяр.

— Не, нямаше земеслони — повтори Ам-гъл. — Смеагол не е чувал за тях. Не иска да ги види. Не иска да ги има. Смеагол иска да се махне оттук и да се скрие в някое сигурно кътче. Смеагол иска господарят да си върви. Милият господар няма ли да дойде със Смеагол?

Фродо се изправи. Беше се разсмял сред тревогите, когато Сам изтърси старото стихче за Земеслона, сякаш си седяха край огнището, и този смях бе пропъдил колебанията.

— Ех, ако имахме хиляда земеслона начело с Гандалф на бял земеслон — въздъхна той. — Може би тогава щяхме да нахлуем в тия зловещи земи. Но ги нямаме; остават ни само морните нозе, и толкоз. Е, добре, Смеагол, дано третият завой да е за добро. Ще дойда с теб.

— Добър господар, мъдър господар, мил господар! — възторжено викна Ам-гъл и прегърна коленете на Фродо. — Добър господар! Щом е тъй, почивайте сега, мили хобити, в сянката на камъните, плътно под камъните! Почивайте, лежете кротко, додето се махне Жълтото лице. Тогава ще можем бързо да вървим. Трябва да сме тихи и бързи като сенки!

Глава 4Подправки и заешка яхния

През малкото оставащи дневни часове тримата почиваха, като се местеха да се укрият от пълзящото слънце, докато накрая сянката на западния ръб не се източи и не изпълни с мрак падината. Хапнаха по залък и едва отпиха от манерките. Ам-гъл не яде, но с радост прие глътка вода.

— Скоро ще имаме повече — облиза се той. — Хубава вода тече на потоци към Великата река, чудесна вода из земите, където отиваме. Смеагол може и храна да си намери там. Много е гладен, да, ам-гъл!

Той притисна с широки плоски длани хлътналия си корем и в очите му припламнаха зелени светлинки.

Здрачът се бе сгъстил, когато най-сетне пропълзяха през западния ръб на падината и се изгубиха като призраци из неравните земи край пътя. До пълнолуние оставаха само три дни, ала луната възхождаше над планините едва към полунощ и нощта започваше с пълен мрак. Самотна червена светлинка пламтеше високо в Зъберната кула, но нищо друго не напомняше за немигващата стража на Моранон.

Още дълги мили червеното око сякаш ги гледаше как бягат и се препъват из голите каменисти полета. Не смееха да слязат на пътя и се придържаха вдясно от него, като го следваха отблизо, доколкото можеха. Най-сетне, когато наближи краят на нощта и ги налегна умора, защото само веднъж бяха спрели за кратка почивка, окото се превърна в огнена точица и изчезна — бяха завили край мрачния северен склон на предпланините и се упътваха на юг.

Със странно олекнали сърца, те отново си починаха, но не за дълго. Според Ам-гъл не бързаха достатъчно. По негова сметка от Моранон до кръстопътя над Осгилиат имаше почти тридесет левги и той се надяваше да преодолеят това разстояние за четири прехода. Затова скоро се насилиха да станат и пак забързаха напред, докато зората бавно не се разля из необятната сива пустош. Бяха изминали почти осем левги и хобитите не бяха в състояние да продължат, дори и да имаха смелост.

Грейналата зора разкри вече не толкова голи и опустошени земи. Планините все още се издигаха заплашително отляво, но по-наблизо се виждаше как южният път кривва на запад от черните корени на хълмовете. Отвъд него имаше склонове, обрасли с мрачни дървета като черни облаци, а наоколо се простираше неравна степ, обрасла с пирен, зановец, дрян и други, непознати храсти. Тук-Там стърчаха групички високи борове. Въпреки умората хобитите се поокопитиха — свежият, ароматен въздух им напомняше за далечните възвишения из Северната околия. Колко хубаво бе да си отдъхнат, да бродят из земи, попаднали едва преди няколко години под властта на Мрачния владетел и все още опазени донякъде от тлен и упадък. Но не забравяха нито заплахата, нито Черната порта, която и сега бе твърде близо, макар и скрита зад мъгливите възвишения. Търсеха скривалище, където да се прислонят далеч от зли погледи до края на деня.

Денят отмина неспокойно. Лежаха в пиреновия гъсталак и брояха бавните часове, без да видят промяна; още бяха в сянката на Ефел Дуат и слънцето тънеше в мъгли. Понякога Фродо заспиваше дълбок, спокоен сън — може би вярваше на Ам-гъл или бе прекалено изнурен, за да се тревожи; но Сам успяваше само да подремне дори когато Ам-гъл несъмнено заспиваше и с пъхтене се мяташе, унесен в потайните си сънища. Навярно и гладът прогонваше съня му — бе закопнял за хубава домашна гозба, „нещичко топло, направо от тенджерата“.

Щом настъпващата нощ обгърна местността в безформена сивота, те отново поеха напред. След малко Ам-гъл ги изведе на южния път — макар да поемаха риск, така крачеха по-бързо. Напрягаха слух да чуят не тропат ли копита или нозе отпред, не ги ли догонват отзад; ала нощта отминаваше, без да срещнат нито ездач, нито пешеходец.

Пътят бе изграден в отдавна забравени времена, а наскоро го бяха ремонтирали на тридесетина мили преди Моранон, но на юг пущинаците отново го обгръщаха. Сръчността на Древните още си личеше по вярната, права посока и постоянното ниво — тук-там пътят прорязваше хълмове или прескачаше потоци по изящни широки дъги от дълговечна каменна зидария; ала накрая изчезнаха и последните следи от градеж, само тук-там от крайпътните храсти надничаше пречупена колона или сред бурени и мъх стърчеше стара плоча. Пирен, папрат и дървета се спускаха надолу и надвисваха от насипите, понякога закриваха цялото шосе. Скоро то се превърна в запустял селски коловоз, но и сега не лъкатушеше — продължаваше уверения си бяг и ги водеше по най-бързия път.

Така навлязоха в северните дялове на тая страна, наричана някога от хората Итилиен, чудесен край с гористи възвишения и бързоструйни потоци. Пълнолунната звездна нощ бе прекрасна и на хобитите им се стори, че с всяка нова крачка въздухът става все по-ароматен; ако се съдеше по пъхтенето и мърморенето на Ам-гъл, той също го забелязваше и не бе очарован. С първите утринни лъчи пътниците спряха отново. Бяха стигнали до края на дълбок, почти отвесен разрез, по който пътят пресичаше един каменист хребет. Изпълзяха по западния склон и се огледаха.

В небето се разливаше зора, планините се бяха отдалечили и отстъпваха на изток в широка дъга, чезнеща отвъд хоризонта. На запад видяха полегати склонове да се спускат към неясна далечна омара. Наоколо се простираха иглолистни горички — ела, кедър, кипарис и други, непознати в Графството видове, разделени от широки поляни; навред избуяваха ароматни треви и шубраци. Откакто напуснаха Ломидол, дългото пътуване ги бе отвело далеч на юг от родния край, ала едва в тази закътана област хобитите усетиха промяната на климата. Наоколо Пролетта вече се захващаше за работа — папратови листа пробиваха мъх и земя, листвениците протягаха зелени пръсти, дребни цветчета грейваха сред тревата, птиците пееха. Макар и запустяла днес, Итилиен, градината на Гондор, запазваше чара си като разчорлена дриада.

На юг и на запад бяха топлите долини на Андуин, закрити на изток от Ефел Дуат, но далечни от планинската сянка, откъм север ги пазеше Емин Муил, на юг бяха открити за топлия дъх на влажните ветрове от далечното Море. Безброй занемарени вековни дървета растяха тук, посадени в древни времена, а днес обкръжени от размирно и безгрижно потомство; имаше горички и гъсталаци от тамарикс и миризливи терпентинови дръвчета, от маслини и лаври; имаше смрика и митра; мащерката растеше на храсти или пропълзяваше на дълги жилави стъбла да обвие с дебел килим скритите камъни; всевъзможни чайни билки разтваряха сини, червени или бледозелени цветчета; покълваха риган, магданоз и още много треви, незнайни по форма и аромат за градинарското изкуство на Сам. Потайниче и тлъстига изпъстряха вече пещерите и скалните стени. В лещаците се събуждаха минзухари и анемони; безбройни асфодели и кремове кимаха с полуотворени цветове сред тревата — дълбоката зелена трева край езерата, където политнали потоци спираха за отдих в прохладните долчинки, преди да се запътят към Андуин.

Тримата странници обърнаха гръб на пътя и се спуснаха по хълма. Сладък аромат ги обгърна, докато си пробиваха път през храсти и треви. Ам-гъл се разкашля и му призля, ала хобитите дишаха дълбоко и изведнъж Сам се разсмя — не от веселие, а от облекчение. Слязоха покрай едно поточе, което бързо тичаше напред. Скоро то ги доведе до бистро езерце в малка долчинка — обграждаха го разбити останки от древен каменен басейн, чийто изваян ръб сега почти се губеше под мъх и розови храсталаци; перуники изправяха наоколо стройни редици от мечове, листа на водни лилии плаваха по тъмната, леко тръпнеща повърхност, ала водата бе дълбока и хладна; от другия край тя преливаше плавно по каменен чучур.

Тук се измиха и пиха до насита от ручея. После подириха потайно място за отмора; макар да си оставаха прекрасни, тия земи бяха вражеска територия. Не бяха се отдалечили много от пътя, но дори на толкова малко пространство бяха видели белези от древните войни и по-нови рани, нанесени от орките и другите скверни слуги на Мрачния владетел — незаровена яма, пълна с боклук и мръсотия; безпричинно отсечени дървета, оставени да гният с издялани по кората зловещи руни и омразния знак на Окото.

Забравил за момент страха от Мордор, Сам се провираше оттатък водоскока на езерото, опитваше и душеше непознатите треви и дървета, но внезапно вездесъщата заплаха му напомни за себе си. Препъвайки се, попадна на обгорен кръг и сред него откри куп овъглени, натрошени кости и черепи. Бързо растящи изтравничета, шипки и повети вече раздипляха воал над това място на клане и зловещо пиршество, ала то не бе толкова старо. Сам бързо изтича при спътниците си, но не каза нищо — предпочиташе костите да лежат в покой, отколкото Ам-гъл да ги опипва и ровичка.

— Дайте да потърсим къде ще легнем — каза той. — Само не надолу. Да се изкачим, ако питате мен.

Малко над езерото откриха дебела кафява постилка от ланска папрат. Зад нея тъмнееха листата на лавров гъсталак, който се катереше по стръмнина, увита със стари кедри. Решиха тук да починат, докато трае денят, който вече обещаваше да бъде ясен и топъл. Чудесен ден за разходка сред горичките и поляните на Итилиен; но макар че орките избягваха слънцето, тук имаше безброй места, където да залегнат в засада и да наблюдават; а и други зли очи се взираха насам — Саурон имаше много слуги. Във всеки случай Ам-гъл не искаше да се разхожда под Жълтото лице. То скоро щеше да надникне над мрачните хребети на Ефел Дуат и той безсилно щеше да подири убежище от светлика и топлината.

Докато крачеха, Сам сериозно си мислеше за прехраната. Сега, след като бяха изоставили отчаянието пред непревземаемата Порта, той не бе склонен като господаря си да пренебрегва оцеляването подир края на мисията; а и му се струваше по-благоразумно да запазят елфическия пътен хляб за черни дни. Пет-шест дни бяха изминали, откакто пресметна, че им остават запаси едва за три седмици.

„Както е тръгнало, късмет ще имаме, ако стигнем до Огъня за това време! — помисли той. — А може и да ни се прииска да се върнем. Може!“

Впрочем след дългия нощен поход, след като се изкъпа и утоли жаждата си, гладът го мъчеше по-силно от обикновено. Мечтаеше само за вечеря или закуска край огнището в старата кухничка на улица Торбаланска. Хрумна му нещо и той се обърна към Ам-гъл. Онзи тъкмо бе решил да поброди самичък и лазеше на четири крака из папратите.

— Хей! Ам-гъл! — обади се Сам. — Къде отиваш? На лов ли? Слушай, старче, знам, че си вреш носа навсякъде. Ти не обичаш нашата храна, аз също не бих се оплакал от малко разнообразие. Нали новият ти девиз е: вечно готов да помага. Можеш ли да намериш нещо прилично за един гладен хобит?

— Да, може би да — отвърна Ам-гъл. — Смеагол винаги помага, ако го помолят… ако помолят любезно.

— Правилно! — съгласи се Сам. — Аз го молим. Ако не му стига толкова любезност — умолявам го.

Ам-гъл изчезна за дълго. След няколко залъка лембас Фродо потъна в кафявата папрат и заспа. Сам се загледа към него. Ранната зора едва пропълзяваше под дърветата, но той отчетливо виждаше лицето на господаря си и отпуснатите на земята ръце. Това внезапно му припомни как Фродо лежеше унесен в дома на Елронд след смъртоносната рана. Докато бдеше тогава, Сам бе забелязал, че понякога отвътре сякаш просветва смътно сияние; ала сега светлината бе много по-силна и ясна. Покой обвиваше лицето на Фродо, белезите на страхове и грижи бяха го напуснали, но той изглеждаше стар, стар и красив, като че ваятелският резец на годините разкриваше с безброй изящни линии скритото досега, макар да не променяше характерните черти на лицето. Не че Сам Майтапер го помисли по този начин. Той тръсна глава, сякаш диреше думи, и промълви:

— Обичам го. Такъв си е той и понякога същността му просветва отвътре. Какъвто и да е, обичам го.

Ам-гъл тихичко се завърна и надникна над рамото на Сам. Вгледа се във Фродо, затвори очи и безмълвно пропълзя настрани. След малко Сам се приближи и го завари да дъвче нещо и да си мърмори, На земята край него лежаха две зайчета и той лакомо се кокореше към тях.

— Смеагол винаги помага — каза той. — Донесе зайци, сладки зайци. Но господарят е заспал, сигурно и на Сам му се спи. Вече не иска зайци, нали? Смеагол се мъчи да помага, но не може завчас да хване нещо.

Сам обаче съвсем не възразяваше против зайците и се изказа в тоя дух. Поне що се отнася до заешка гозба. Разбира се, всички хобити умеят да готвят, тъй като почват да изучават изкуството много преди да се ограмотят (мнозина изобщо не се ограмотяват); но Сам беше добър готвач дори по хобитова преценка и колчем му се удадеше из странстванията, бързаше да сготви нещо на походния огън. Все още мъкнеше с надежда в раницата част от приборите си: малко огниво, две плитки тавички, влизащи една в друга; в тях пък имаше дървена лъжица, къса двурога вилица и няколко шиша; а на дъното на раницата се спотайваха дървени похлупаци с чезнещо вече съкровище — сол. Но му трябваше огън и още много неща. Напрегнато се замисли, докато вадеше ножа, почистваше го и след като го наостри, взе да дере зайците. Не искаше да остави заспалия Фродо самичък дори за минутка.

— А сега, Ам-гъл — каза той, — имам за теб нова задача. Иди да напълниш тия тавички с вода и ги донеси!

— Смеагол ще донесе вода, да — съгласи се Ам-гъл. — Но за какво му е на хобита толкова вода? Нали се напи, изми се.

— Трай сега — отвърна Сам. — Щом не се досещаш, скоро ще разбереш. И колкото по-бързо донесеш вода, толкова по-бързо ще узнаеш. И да не ми смачкаш тавичките, че ще те накълцам на кайма.

Докато Ам-гъл се бавеше, Сам отскочи пак да погледне Фродо. Той продължаваше да спи спокойно, но сега Сам се изненада най-много от изпитите му ръце и лице.

— Колко е мършав и изпосталял — промърмори той. — На хобит не прилича. Ако успея да сготвя тия зайци, ще го събудя.

Сам струпа купчинка от най-сухата папрат, после се изкатери нагоре и събра наръч дърва и съчки; един пречупен кедров клон му осигури добър запас от гориво. Той разчисти тревата под стръмното, досами папратите, и наслага дървата там. Сложи прахан, сръчно щракна с огнивото и скоро лумна пламъче. То почти не димеше, но пръсна наоколо благовонен аромат. Тъкмо се бе привел да затули огъня и да го подхрани с нови дърва, когато Ам-гъл се завърна, като си бъбреше и внимателно носеше тавичките.

Сложи ги долу и изведнъж видя какво прави Сам. Сякаш едновременно изплашен и разгневен, той нададе тъничък съскащ писък.

— Ах! Ссс… не! Не! Глупави хобити, безумни, да, безумни! Не бива да го правят!

— Какво да не правим? — изненадано запита Сам.

— Мръсссните червени езици — изсъска Ам-гъл. — Огън! Огън! Опасен е, да, опасен. Изгаря, убива. И ще доведе враговете, да, ще ги доведе.

— Едва ли — отвърна Сам. — Не виждам как ще ги доведе, освен ако не го задушиш със зелени клони. Но да става каквото ще. Все едно, готов съм да рискувам. Ще сготвя зайците.

— Да готви зайците! — отчаяно изпищя Ам-гъл. — Да разваля хубавото месо, дето Смеагол го запази за тях, горкият гладен Смеагол! За какво? За какво, глупав хобит? Млади са, крехки, сладки. Яж ги, яж!

Той сграбчи по-близкия от двата вече одрани заека, проснати край огъня.

— Хайде, хайде! — подхвърли Сам. — Всеки с нравите си. Теб те задавя нашият хляб, а пък на мен ми присяда суровото заешко. Разбери, щом ми даваш заек, значи е мой, мога да го сготвя, ако ми хрумне. И наистина ми е хрумнало. Няма какво да ме гледаш. Бягай да хванеш друг и го яж както си щеш… само се скрий някъде да не те виждам. Така няма да гледаш огъня, аз пък няма да гледам теб и двамата ще сме доволни. Ще се постарая огънят да не пуши, ако това може да те утеши.

Мърморейки, Ам-гъл се дръпна и пропълзя из папратите. Сам се зае с тавичките.

— Знам какво му трябва на един хобит освен заешкото — рече си той. — Малко подправки и корени, особено картофи… за хляб да не говорим. Изглежда, че с подправките няма да сме зле. Ам-гъл! — тихичко подвикна той. — Приятел в нужда се познава. Трябват ми малко подправки.

Ам-гъл подаде глава от папратите, но вече не изглеждаше нито услужлив, нито дружелюбен.

— Няколко дафинови листа, малко мащерка и пелин ще ми свършат работа… додето водата заври — обясни Сам.

— Не! — заяви Ам-гъл. — Смеагол не е доволен. И не обича миризливи листа. Смеагол не яде треви и корени, не, безценни, освен ако не умира от глад или е много болен, горкият Смеагол.

— Като кипне водата, Смеагол ще го пъхна право във врялата вода, ако не прави каквото му заръчам — изръмжа Сам. — Сам ще му натика главата вътре, да, безценни. И ако не беше ранна пролет, щях да го накарам да търси ряпа, моркови и картофи. Обзалагам се, че из тия земи подивяват най-различни чудесни зеленчуци. Какво ли не бих дал за пет-шест картофа.

— Смеагол няма да иде. О, не, безценни, не тоя път — изсъска Ам-гъл. — Страх го е и много се измори, а тоя хобит не е мил, хич не е мил. Смеагол няма да рови за корени, морковища и… тотофи. Какви са тия тотофи, безценни, а, какви са тия тотофи?

— Кар-то-фи — ясно изрече Сам. — Любовта на Старика и чудно хубав пълнеж за празен стомах. Ама няма да намериш, тъй че не търси. Хайде, бъди добър, Смеагол, и донеси подправките, а аз ще се отнасям по-добре с теб. Нещо повече, ако веднъж завинаги я подкараш по нов път, някой ден ще ти сготвя картофи. Обещавам: пържена риба с картофи, сервира С. Майтапер. От това вече не можеш да се откажеш.

— А, можем, можем. Да разваляш хубавата риба, да я гориш. Дай ми риба сега и си задръж мръсссните картофи!

— О, ти си безнадежден — каза Сам. — Отивай да спиш!

В края на краищата се наложи сам да потърси каквото му трябваше; но не се отдалечи много, за да не изгуби от поглед мястото, където лежеше заспалият господар. Сетне седна да подклажда огъня и се унесе в размисъл, докато водата кипна. Денят се разгаряше и стана по-топло; росните капки чезнеха от треви и листа. Скоро нарязаното заешко закъкри в тавичките сред снопчета подправки. По някое време Сам едва не заспа. Остави месото да ври около час, като го боцкаше сегиз-тогиз с вилицата и опитваше соса.

Когато реши, че всичко е готово, той махна тавичката от огъня и пропълзя към Фродо. Надвеси се над него и той открехна очи, после се събуди от унеса — пак бе сънувал нещо нежно, спокойно и мимолетно.

— Здрасти, Сам! — каза той. — Не почиваш ли? Да не е станало нещо? Кое време е?

— Около два часа минаха, откак се пукна зората — отвърна Сам, — и по часовниците на Графството трябва да е към осем и половина. Но не е станало нищо. Е, не бих казал, че всичко ни е наред — няма запаси, няма лук, няма картофи. Направих ви малко яхния и супичка, господин Фродо. Добре ще ви дойде. Ще трябва да ядете от канчето или пък направо от тавичката, като поизстине. Не съм донесъл нито паници, нито нещо друго подходящо.

Фродо се протегна.

— Трябваше да почиваш, Сам. Опасно е да се пали огън по тия места. Но наистина съм огладнял. Ммм! Комай го надушвам оттук. Какво си сготвил?

— Подарък от Смеагол — обясни Сам, — чифт млади зайчета, ама ми се чини, че Ам-гъл съжалява сега. Обаче нямаше с какво да ги сготвя, само сложих малко подправки.

Сам и господарят му седнаха досами папратите и започнаха да ядат яхнията направо от тавичката, като си услужваха с единствената стара вилица и лъжица. Щедро си отпуснаха и по половин елфическа питка. Стори им се същинско пиршество.

— Ехооо! Ам-гъл! — викна Сам и тихичко подсвирна. — Ела! Още е време да размислиш. Оставихме ти малко, ако искаш да опиташ заешка яхния.

Никакъв отговор.

— Добре де, сигурно е отишъл да си намери нещичко. Ще си я доядем сами — реши Сам.

— И после трябва да поспиш — каза Фродо.

— Само вие гледайте да не задремете, докато спя, господин Фродо. Не му вярвам на оня приятел. Голяма част от Смрадльо — лошия Ам-гъл, нали ме разбирате — се е запазила в него и постепенно си възвръща властта. Може и да греша, но ми се чини, че тия дни ще се опита да ме стисне за гърлото. Не сме единодушни по някои въпроси и той не е доволен от Сам, о, не, безценни, хич не е доволен.

Доядоха си и Сам отиде до потока да изплакне съдовете. Като се изправяше, той се озърна към склона. В същия миг зърна как слънцето изгрява над вечно тегнещите над изток мъгли, изпарения или пушеци и спуска златни лъчи над околните дървета и поляни. Сетне забеляза една ясно различима в зората тънка спирала от синкавочерен дим да се надига от гъсталака малко по-горе. Стреснат, той осъзна, че това е пушек от собствения му готварски огън, който бе забравил да изгаси.

— Лоша работа! Не съм си и мислил, че чак толкова ще личи! — промърмори той и се втурна назад.

Изведнъж спря и се ослуша. Подсвиркване ли бе чул, или не? Дали пък не бе песен на някаква странна птица? Ако бе подсвиркване, не идваше откъм Фродо. Ето че пак се раздаде, но от друга посока! Сам затича с все сили по нагорнището.

Откри, че една догоряла докрай главня е подпалила папратите около огъня, от пламъците тлееше и тревата. Той бързо стъпка каквото бе останало от огъня, разпръсна пепелта и затисна главните с чимове. После пропълзя към Фродо.

— Чухте ли нещо да подсвирква, а след това и отговор? — запита той. — Преди няколко минути. Дано да е било птица, но не ми се вярва — повече звучеше като имитация на птичи зов. Боя се, че моето огънче е вдигнало пушек. Цял живот няма да си простя, ако съм докарал неприятности. Кой знае, може и да не ми остане време!

— Шшт! — прошепна Фродо. — Стори ми се, че чух гласове.

Двамата хобити стегнаха раниците си, подготвиха ги за бягство и пропълзяха навътре из папратите. Свиха се там и се ослушаха.

Вече нямаше съмнение — чуваха гласове. Те бяха тихи и предпазливи, ала се раздаваха все по-наблизо. И внезапно някой заговори досами укритието им.

— Ето! Оттук се е вдигал пушекът! Сигурно е някъде наблизо. В папратите навярно. Ще го спипаме като заек в капан. Тогава ще разберем що за създание е.

— Аха, и какво знае! — отвърна втори глас.

Незабавно четирима мъже закрачиха широко из папратите в разни посоки. Виждайки, че не могат нито да бягат, нито да се укриват, Фродо и Сам рипнаха на крака, опряха гръб о гръб и изтеглиха малките си мечове.

Онова, което видяха, ги смая, но още по-смаяни бяха преследвачите им. Наоколо стояха четирима високи мъже. Двама от тях стискаха дълги копия с блестящи широки остриета. Другите двама носеха грамадни лъкове, дълги почти един човешки ръст, и големи колчани с дълги зеленопери стрели. Всички имаха мечове на пояса и бяха облечени в разни оттенъци на зелено и кафяво, сякаш за да се промъкват по-незабелязани из горските поляни на Итилиен. Ръцете им се губеха в зелени ръкавици, зелени качулки и маски прикриваха лицата им, оставяйки открити само ясните, проницателни очи. Фродо веднага си помисли за Боромир, защото тия мъже напомняха за него — и по ръст, и по поведение, и по словата си.

— Едно търсехме, друго намираме — рече единият. — Но какво намерихме всъщност?

— Не са орки — каза вторият и отпусна дръжката на меча, която бе сграбчил, като видя Жилото да лъщи в десницата на Фродо.

— Елфи? — колебливо подхвърли третият.

— О, не! Не са елфи — каза най-високият, който изглеждаше водач на останалите. — По наше време елфите не бродят из Итилиен. Пък и казват, че елфите били приказно красиви.

— А ние не сме, така ли да разбирам? — обади се Сам. — Сърдечно благодарим. Като свършите обсъждането, може би ще ни кажете вие кои сте и защо не можете да оставите двамата морни пътници да си почиват.

Високият зелен мъж се усмихна хладно.

— Аз съм Фарамир, гондорски военачалник. А из тия земи няма пътници — само слуги на Черната или Бялата кула бродят тук.

— Ние пък не сме нито от едните, нито от другите — отвърна Фродо. — Пътници сме, каквото и да твърди военачалникът Фарамир.

— Тогава побързайте да съобщите кои сте и накъде сте тръгнали — каза Фарамир. — Работа ни чака, а не е нито време, нито място тук за загадки и преговори. Хайде! Къде е третият от вашата група?

— Третият ли?

— Да, онзи потаен тип, когото заварихме да тършува из езерото. Грозноват изглеждаше. Сигурно беше оркски съгледвач или някаква друга от ония твари. Но е хитър като лисица, успя да ни се изплъзне.

— Не знам къде е — каза Фродо. — Той ни е само случайно срещнат спътник и не поемам отговорност за него. Той е само окаяно скитащо създание, но засега е под моя закрила. Колкото до нас, то ние сме хобити от Графството далече на северозапад, отвъд много реки. Казвам се Фродо, син на Дрого, а с мен пътува Самознай, син на Бързохам, достоен хобит на служба при мене. Пристигнахме по дълги пътища — от Ломидол или Имладрис, както го наричат някои. — При тези думи Фарамир трепна и заслуша внимателно. — Имахме седмина спътници — единия загубихме в Мория, другите оставихме на Парт Гален над Раурос: двама бяха от нашия род; освен тях имаше джудже, елфи и двама човеци. Те бяха Арагорн и Боромир, който казваше, че идва от южния град Минас Тирит.

— Боромир! — възкликнаха и четиримата.

— Боромир, син на Владетеля Денетор? — запита Фарамир и лицето му стана удивително сурово. — С него ли дойдохте? Това наистина е важна вест, стига да е вярно. Знайте, малки странници, че Боромир, син на Денетор, бе Главен надзирател на Бялата кула и наш Върховен военачалник; неизмеримо ни липсва сега. Кои сте и какво общо сте имали с него? Не се бавете, Слънцето преваля пладне.

— Известни ли са ти загадъчните слова, които донесе Боромир в Ломидол? — отвърна Фродо.

— Тия слова са известни наистина — каза смаяният Фарамир. — Това, че ги знаеш, донякъде доказва правотата ти.

— Арагорн, когото споменах, е носител на Меча, що бе строшен. А ние сме полуръстовете, за които се говори в стиха.

— Виждам го — замислено промълви Фарамир. — Или поне виждам, че може да е така. А що е Злината на Исилдур?

— Това е тайна — отговори Фродо. — Едва ли някога ще се разкрие.

— Трябва да узнаем повече за това — каза Фарамир — и да разберем какво ви носи тъй далеч на изток, под сянката на онези… — Той посочи с пръст, без да изрече име. — Но не сега. Работа ни чака. Дебне ви опасност и каквито времена са настанали, нямаше да стигнете надалеч по поля и пътища. Преди да отмине денят, из този край ще има люти битки. Сетне — смърт или бързо бягство към Андуин. За ваше и за мое добро ще оставя двамина да ви пазят. Мъдрите хора не вярват на случайни срещи из тия земи. Ако се завърна, пак ще поговорим.

— Сбогом! — каза Фродо и ниско се поклони. — Мисли каквото си искаш, но аз съм приятел с всички врагове на Единствения Враг. Бихме пожелали да ви придружим, ако имаше надежда два полуръста да помогнат на достойни и силни мъже като вас и ако нямах друга задача. Дано вечна светлина сияе над мечовете ви!

— Каквито и да са хобитите, поне са любезен народ — каза Фарамир. — Сбогом!

Хобитите отново седнаха, без да споделят мислите и чувствата си. Двама мъже останаха да ги пазят неотлъчно в крайчеца на шарената сянка под мрачните лаврови дървета. Денят се затопляше, от време на време те сваляха маските да се разхладят и Фродо видя, че са красиви, с бяла кожа, тъмна коса, сиви очи, с печални горди лица. Разговаряха тихичко помежду си, отначало на Общия език с множество старовремски думи, после преминаха на някакъв свой език. За своя изненада, като се вслуша, Фродо откри, че приказват на елфически или поне твърде близък до него език; изгледа ги с възхищение, защото разбра, че трябва да са Южни Дунеданци, потомци на Задморските владетели.

След малко се опита да ги заприказва, но те отговаряха бавно и предпазливо. Представиха се с имената Маблунг и Дамрод, гондорски войници и стражи на Итилиен; някога, преди падането на тази местност под чуждо владичество, родителите им били живели тук. Измежду подобни мъже Владетелят Денетор избираше своите щурмови отряди, които тайно прекосяваха Андуин (не пожелаха да кажат как и къде), за да нападат орките и останалите врагове, скитосващи между Ефел Дуат и Реката.

— До източния бряг на Андуин са цели десет левги — каза Маблунг. — Рядко навлизаме толкова навътре. Но този път имаме нова мисия — да устроим засада на пришълците от Харад. Проклети да са!

— Да, проклети да са южняците! — добави Дамрод. — Казват, че някога имало връзки между Гондор и Харадските кралства в Далечния юг; ала никога не е имало дружба. В ония дни границите ни минавали далече на юг, отвъд устието на Андуин. Умбар, най-близкото от техните владения, признавало владичеството ни. Но това отдавна е Минало. От много поколения не сме чували за тях и те за нас. Едва напоследък узнахме, че Врагът ги е посетил и те са се присъединили или по-скоро възвърнали към него — винаги са били склонни да приемат волята му — както и много други народи на Изтока. Не се съмнявам, че дните на Гондор са преброени и вече е решена съдбата на стените на Минас Тирит — тъй велика е неговата сила и злоба.

— И все пак не ще стоим със скръстени ръце, додето Той прави каквото си пожелае — възрази Маблунг. — Тия проклети южняци маршируват сега по древните пътища, за да се влеят в пълчищата на Червената кула. Да, задават се, и то по пътища, сътворени от изкусни гондорски ръце. Узнахме, че крачат все по-безгрижно, вярвайки, че могъществото на новия им властелин е тъй безпределно, та самата сянка на неговите хълмове ще ги опази. Идваме да им дадем урок. Преди няколко дни ни съобщиха, че тяхна войска се е упътила на север. Един от полковете им по наша преценка трябва да мине към пладне недалеч оттук — горе, по пътя през разсечения хълм. Пътят може да мине по-нататък, но не и те! Няма да успеят, додето Фарамир е наш военачалник. Сега той е начело във всички рисковани походи. Но сякаш магия пази живота му или съдбата му е отредила друг край.

Разговорът секна и настана напрегнато мълчание. Всичко наоколо изглеждаше замряло и изпълнено с очакване. Сам приклекна в края на папратовия гъсталак и надникна навън. С острия си хобитов поглед забеляза, че наоколо има още много мъже. Виждаше ги как се прокрадват по склоновете, сами или на дълги колони, винаги в сянката на горички и храсталаци, или пълзят, почти невидими в зелено-кафявите си дрехи, през треви и папрати. Всички имаха маски, качулки и ръкавици, всички бяха въоръжени като Фарамир и спътниците му. Не след дълго те отминаха и изчезнаха. Слънцето продължаваше да се издига и взе да клони на юг. Сенките се смаляваха.

„Чудя се къде ли е онзи проклетник Ам-гъл — помисли си Сам, пълзейки обратно към гъстата сянка. — Има голяма вероятност да го заколят като орк или да се изпече под Жълтото лице. Но ми се чини, че ще намери начин да се опази.“

Той легна край Фродо и задряма.

Събуди се и му се стори, че чува рогове. Седна. Бе пладне. В сянката на дърветата пазачите напрегнато се ослушваха. Изведнъж нейде горе по склона отново и по-мощно изсвириха рогове — вече нямаше съмнение. Сам като че дочу рев и диви крясъци, но звукът бе слаб, сякаш долиташе от някаква далечна пещера. Малко по-късно шумът на сражението избухна наблизо, точно над скривалището им. Ясно се чуваше скърцащият звън на стомана о стомана, дрънкането на меч върху железен шлем, глухият удар на острие по щит; раздаваха се викове и писъци, а един ясен и звучен глас зовеше: Гондор! Гондор!

— Като ги слушам, все едно че стотина ковачи блъскат едновременно с чуковете — каза Сам на Фродо. — Мене ако питат, няма нужда да идват по-наблизо.

Но шумът наближаваше.

— Те идват! — изкрещя Дамрод. — Гледайте! Част от южняците са се изтръгнали от засадата и бягат по пътя. Ето ги! Нашите ги гонят с Военачалника начело.

Разпаленото любопитство тласна Сам да се присъедини към пазачите. Изкатери се малко по-нагоре до едно от най-големите лаврови дървета. За миг зърна смугли мъже в червени одежди да бягат недалеч по надолнището; устремени подир тях, войни в зелено ги съсичаха насред бягството. Въздухът гъмжеше от стрели. И внезапно едно човешко тяло се преметна през ръба на закриващия ги склон, с трясък прелетя през тънките дръвчета и едва не се стовари върху зрителите. Спря в папратите, едва на няколко фута от тях — лежеше по очи и под златната огърлица на шията му стърчаха зеленопери стрели. Алените му одежди бяха изподрани, ризницата от застъпени бронзови плочки бе посечена и разкъсана, кръв напояваше черните му плитки със златни украшения. Мургавата му ръка още стискаше дръжката на пречупен меч.

Сам за пръв път виждаше как хора се сражават срещу хора и гледката не му се понрави. Радваше се, че не вижда лицето на мъртвия. Запита се как ли се казва човекът и откъде идва; наистина ли е зъл по душа и ако не — какви ли лъжи и заплахи са го тласнали по дългия път надалеч от родния край; не би ли предпочел всъщност да си остане мирно там — всички тия мисли се мярнаха през ума му и изчезнаха. Защото в мига, когато Маблунг пристъпи към проснатото тяло, наблизо се раздаде нов шум. Отекнаха вопли и крясъци. Сред тях Сам дочу пронизителен тръбен рев. Сетне долетя мощен тътнеж и удари, сякаш огромен таран биеше по земята.

— Пазете се! Пазете се! — викна Дамрод на спътниците си. — Дано Валар го отклони настрана! Мумак! Мумак!

За свое изумление, ужас и вечна радост Сам видя как една грамадна фигура с трясък се измъкна от дърветата и препусна надолу по склона. Стори му се висока като дом, много по-висока от дом — сивокож подвижен хълм. Може би страхът и изумлението го правеха още по-голям в очите на хобита, но харадският мумак наистина бе могъщ звяр, подобни нему отдавна вече не бродят из Средната земя; потомците му, доживели до сетнешните дни, са само блед спомен за неговото чудовищно величие. Той се задаваше право към зрителите, сетне в последния момент кривна настрани и отмина само на няколко ярда, разтърсвайки земята под нозете им — мощните му крака бяха като дървета, огромните уши се разперваха като платна, дългият хобот се надигаше като змия, готова за нападение, бяс пламтеше в малките червени очички. Щръкналите нагоре рогоподобни зъби бяха обвити със златни пръстени и зацапани с кръв. Наоколо му се развяваха безформени парцали от алено-златната сбруя. Върху високия му гръб лежаха останките от нещо подобно на същинска бойна кула, смачкана в яростния му бяг през гората; горе на шията му все още висеше отчаяно някаква дребна фигурка — трупът на могъщ воин, същински великан сред Проклетниците.

Огромното животно препускаше гръмовно напред, прегазвайки в слепия си гняв езера и горички. Стрелите отскачаха и се трошаха в тройно дебелата кожа на хълбоците му. Отпред хората се разбягваха на всички страни, но то догони и смаза мнозина. Скоро се изгуби от поглед, продължавайки да тръби и тътне с нозе в далечината. Сам така и не узна какво се е случило с него — дали е избягал да броди за известно време из пущинака, докато не загине далеч от родния край; дали е паднал в някоя дълбока яма, или е беснял, докато не нахълта във Великата река и не се удави там.

Сам дълбоко въздъхна.

— Земеслон беше! — изрече той. — Значи има земеслони и аз видях един от тях. Какъв живот! Ама никой у дома няма да ми повярва. Е, ако сме свършили с това, бих си подремнал.

— Спи, докато можеш — отвърна Маблунг. — Но Военачалникът ще се върне, ако не е ранен; а дойде ли, веднага потегляме. Потерите ще ни подгонят тутакси, щом Врагът чуе за делата ни, а това няма да се забави.

— Щом трябва да си ходите, стъпвайте по-тихо! — каза Сам. — Не ми разваляйте съня. Цяла нощ съм вървял.

— Не вярвам Военачалникът да те остави тук, почетни ми Самознай — разсмя се Маблунг. — Впрочем ще видиш.

Глава 5Западният прозорец

Сам имаше чувството, че е дремнал само няколко минути, когато се събуди и откри, че вече е късно следобед и Фарамир се е завърнал. Той бе довел със себе си многоброен отряд; всъщност на склона сега се бяха събрали всички оцелели от набега — около двеста-триста мъже. Те седяха в широк полукръг, насред който бе седнал Фарамир, а Фродо стоеше до него. Това удивително напомняше съд над военнопленник.

Сам изпълзя от папратите, ала никой не му обърна внимание и той се настани в края на човешката редица, откъдето можеше да вижда и да чува какво става. Гледаше и слушаше напрегнато, готов да се втурне на помощ на господаря си, ако се наложи. Фарамир бе свалил маската — лицето му беше сурово и заповедно, проницателният поглед издаваше остър ум. Съмнение изпълваше сивите очи, втренчени във Фродо.

Скоро Сам разбра, че Военачалникът не е задоволен от няколко точки в разказа на Фродо: каква роля е трябвало да играе в Отряда, потеглил от Ломидол; защо е напуснал Боромир и къде отива. Явно той виждаше, че Фродо крие от него нещо извънредно важно.

— Но нали тъкмо при идването на полуръста ще се надигне Злото на Исилдур, поне така би трябвало да разбираме думите — настоя той. — Ако ти си споменатият полуръст, несъмнено си донесъл този предмет, какъвто и да е той, пред Съвета, за който говориш, значи и Боромир го е видял. Отричаш ли?

Фродо не отговори.

— Тъй! — продължи Фарамир. — Щом е така, искам да узная повече за него; каквото засяга Боромир, засяга и мен. Както разказват старите легенди, Исилдур бил убит от оркска стрела. Но оркските стрели са безброй и Боромир Гондорски не би сметнал една от тях за съдбовен знак. Ти ли носеше този предмет? Скрит е, казваш, но дали сам не си решил да го укриеш?

— Не, не е мое решението — отвърна Фродо. — Той не ми принадлежи. Не принадлежи на никой смъртен, бил той велик или нищожен; ала ако някой би имал право да го поиска, това е Арагорн, син на Араторн, за когото споменах, водачът на нашия Отряд от Мория до Раурос.

— Защо той, а не Боромир, принц на Града, основан от синовете на Елендил?

— Защото Арагорн е пряк потомък по бащина линия на самия Исилдур, син на Елендил. И мечът, който носи, е принадлежал на Исилдур.

Изумен шепот се надигна над веригите от мъже. Неколцина високо извикаха:

— Мечът на Елендил! Мечът на Елендил се връща в Минас Тирит! Велика вест!

Но нито една черта не трепна по лицето на Фарамир.

— Може би — каза той. — Ала една тъй голяма претенция се нуждае от потвърждение и ще искаме явни доказателства, преди Арагорн да дойде в Минас Тирит. Преди шест дни, когато потеглих, още не бе дошъл нито той, нито някой друг от вашия Отряд.

— Боромир приемаше претенциите му — каза Фродо. — Всъщност, ако беше тук, Боромир щеше да отговори на всичките ти въпроси. И след като още преди много дни той бе стигнал Раурос, а после възнамеряваше да потегли право към вашия град, навярно ще узнаеш отговорите веднага след завръщането си. Той знаеше моята роля в Отряда, както и всички останали, защото сам Елронд от Имладрис ми я отреди пред целия Съвет. С тази задача идвам из тия земи, но нямам право да я разкривам комуто и да било извън Отряда. При все това никой от хората, твърдящи, че се борят с Врага, не би сторил добро, ако ми попречи.

Каквото и да изпитваше Фродо, гласът му звучеше гордо и Сам одобрително кимна; но Фарамир не бе задоволен.

— Тъй! — изрече той. — Предлагаш ми да си гледам работата и да се върна у дома, а теб да пусна на воля. Като се върне, Боромир ще разкаже всичко. Като се върне, казваш! Бяхте ли приятели с Боромир?

В паметта на Фродо ярко изпъкна споменът за нападението на Боромир и той се поколеба за миг. Бдителният поглед на Фарамир стана още по-твърд.

— Боромир бе храбър боец от нашия Отряд — бавно произнесе Фродо. — Да, лично аз му бях приятел.

Фарамир зловещо се усмихна.

— Значи би те наскърбила вестта, че Боромир е мъртъв?

— Наистина би ме наскърбила — отвърна Фродо. Сетне зърна изражението в очите на Фарамир и гласът му се заплете. — Мъртъв? Да не би да искаш да кажеш, че той наистина е мъртъв и ти го знаеш? Мъчиш се да ме оплетеш, шегуваш се, нали? Сигурно искаш да ме провериш с лъжовни вести?

— Дори и орк не бих оплел с лъжовни вести — каза Фарамир.

— Добре тогава, как е загинал и откъде го знаеш? Нали казваш, че никой от Отряда не е пристигнал в града, преди да потеглите.

— Колкото до това как е загинал, надявах се да узная от неговия приятел и спътник.

— Но той бе жив, здрав и могъщ, когато се разделихме. И доколкото знам, още е жив. Макар, разбира се, не една опасност да дебне из света.

— Вярно, много са — промълви Фарамир — и не на последно място е предателството.

През целия този разговор Сам усещаше как в душата му все по-мощно се надигат нетърпение и гняв. Последните думи не можеше да понесе — изскочи насред кръга и бързо закрачи към господаря си.

— Да ме прощавате, господин Фродо — каза той, — ама тук вече надхвърлихме мярката. Той няма право да ви говори така. След всички тия изпитания, дето ги преминахте и за негово добро, и заради всички тия големи човеци, че и заради всички останали. Виж какво, Военачалник! — Той решително застана срещу Фарамир с ръце на кръста и се намръщи, сякаш разговаряше с млад хобит, който опитва да му пробута „врели-некипели“ (според собствения му израз) по повод посещението си в узряла овощна градина. Мъжете наоколо замърмориха, но по лицата им цъфнаха усмивки — не бяха виждали досега такова нещо: военачалникът им да седи на земята, очи в очи с разкрачения, кипнал от гняв хобит. — Виж Какво! Накъде искаш да изкараш нещата? Дай да се разберем, преди да са ни налетели всичките орки от Мордор! Ако мислиш, че моят господар е убил Боромир и е избягал, значи нямаш мозък! Ама хайде, кажи го, че да свършваме. А после ни извести какво смяташ да правиш. Жалко само, че народ, дето се хвали, че се бие с Врага, не може да остави другите да си свършат работата както трябва, без да им се меша. Ако Онзи можеше да те види сега, щеше да е страшно доволен. Щеше да помисли, че си е намерил нов приятел, тъй да знаеш.

— Кротко! — изрече Фарамир, без да се гневи. — Недей да изпреварваш господаря си, който е по-разсъдлив от теб. И без чужди съвети знам каква опасност ни дебне. Но дори сега ще отделя малко време, за да отсъдя справедливо в това трудно дело. Ако бях прибързан като теб, отдавна да съм ви съсякъл. Защото имам заповед да избивам всички, които заваря в тия земи без разрешение от Гондор. Но аз не погубвам безцелно ни човек, ни звяр, а и когато се налага, върша го неохотно. Не обичам и да говоря напразно. Тъй че можеш да се успокоиш. Сядай до господаря си и мълчи.

Изчервеният Сам се тръшна на земята. Фарамир отново се обърна към Фродо.

— Питаш откъде знам, че синът на Денетор е загинал. На много криле летят смъртните вести. Нощта често носи вест на ближните, казва поговорката. Боромир е мой брат. — По лицето му пробяга скръбна сянка. — Спомняш ли си нещо по-особено от снаряжението на Боромир?

Фродо помисли малко — боеше се от нов капан и се питаше накъде ли ще избие разговорът в края на краищата. Едва бе успял да спаси Пръстена от горделивата десница на Боромир, и не знаеше каква участ го чака сега сред толкова войнствени и силни мъже. Ала в душата си усещаше, че макар по външност много да прилича на брат си, Фарамир е по-самоотвержен, по-суров и мъдър.

— Спомням си, че Боромир носеше рог — промълви той най-сетне.

— Добре си спомняш и сигурно наистина си го срещал — каза Фарамир. — Щом е тъй, навярно можеш да си го представиш — огромен рог от див източен бик, обкован със сребро и изписан с древни букви. От много поколения най-големият син в нашия род носи този рог; казват, че ако засвири в тежък час където и да било в пределите на древното Гондорско кралство, гласът му не ще заглъхне безответен. Пет дни преди да потегля на този поход, значи преди единадесет дни, приблизително по това време на деня чух зова на този рог — той сякаш долиташе откъм север, но бе неясен, като че отекваше само в мислите ми. Двамата с баща ми го сметнахме за зла поличба, защото нямахме вести за Боромир, откакто замина, и никой от стражите по границите не го бе виждал да минава. А на третата нощ ме споходи ново и още по-странно знамение. По мръкнало седях край водите на Андуин сред здрача под бледата млада луна и гледах вечния бяг на течението; печално нашепваха тръстиките. Тъй бдим ние без отдих срещу бреговете на Осгилиат, който враговете са овладели отчасти и нахлуват оттам да опустошават земите ни. Но през онази нощ целият свят спеше в среднощния час. Сетне видях, или ми се стори, че виждам, как по водата плава сред сиво сияние чудновата малка лодка с висок нос, без гребец и кормчия. Благоговеен страх ме обзе, защото я обгръщаше блед светлик. Но аз се изправих, закрачих към брега и нагазих в течението, защото нещо ме влечеше натам. Тогава лодката възви към мен, поспря се и бавно проплава досами ръцете ми, ала не дръзнах да я докосна. Бордовете й затъваха дълбоко, сякаш бе тежко натоварена, и когато мина пред погледа ми, зърнах, че почти догоре я запълва бистра вода, от която долиташе сиянието; обгърнат в тая вода лежеше заспал воин. Пречупен меч тегнеше на коленете му. Много рани съзрях по снагата му. Това бе Боромир, моят брат — мъртъв. Познах снаряжението, меча, любимото му лице. Едно само не видях — рога му. Едно само не бях виждал — прекрасния пояс на кръста му, изтъкан сякаш от златни листа. „Боромир! — провикнах се. — Где е рогът ти? За где си се упътил? О, Боромир!“ Ала той отмина. Лодката се завърна в течението и блещукайки, потъна в нощта. На сън приличаше, ала не бе сън, защото не се събудих. Вече не се съмнявам, че е загинал и се е спуснал по Реката към Морето.

— Уви! — въздъхна Фродо. — Това наистина е бил Боромир, такъв, какъвто го знаех. Златният пояс бе подарен в Лотлориен от Владетелката Галадриел. Тя сама ни облече в сивите елфически одежди, които виждаш. От същата изработка е и тази брошка.

Той докосна сребристозеления лист, който закопчаваше плаща на шията му, Фарамир се вгледа отблизо.

— Прекрасна е — каза той. — Да, същата изработка. Значи сте минали през земите на Лориен? Лаурелиндоренан са ги наричали в древни времена, ала отдавна вече лежат нейде извън човешкото познание — тихичко добави той и с ново изумление в очите огледа Фродо. — Сега започвам да разбирам много от странностите ти. Няма ли да ми кажеш нещо повече? Горчива е мисълта, че Боромир е загинал на прага на родния край.

— Казах всичко и повече не мога да добавя — отвърна Фродо. — Макар че разказът ти ме изпълва със зли предчувствия. Мисля, че си зърнал само видение, някаква сянка на миналото или бъдно злощастие. Освен ако не е било лъжовна хитрина на врага. Виждал съм лицата на прекрасни древни бойци, потънали в сън дълбоко под водите на Мъртвите блата, или поне така ги показваше злокобното му изкуство.

— О, не, не бе тъй — каза Фарамир. — Та нали неговите дела изпълват душата с ненавист, а в моята имаше само скръб и жалост.

— И все пак, как би могло да се случи наяве нещо подобно? — запита Фродо. — Никой не може да пренесе лодка от Тол Брандир през каменистите хълмове; а Боромир възнамеряваше да потегли към дома през Ентомил и полята на Рохан. Пък и как би пресякла лодката огромните пенести водопади, та била тя и пълна с вода, без да потъне в кипналите езера?

— Не знам — промълви Фарамир. — Но откъде е тази лодка?

— От Лориен. С три такива лодки се спуснахме по Андуин до Водопада. Те също са елфическа изработка.

— Минал си през Незнайната страна — каза Фарамир, — ала, изглежда, не разбираш нейната мощ. Срещне ли се с Господарката на магията, живееща в Златната гора, човек може да очаква странни събития. Опасно е за простосмъртните да прекрачват отвъд света на нашето Слънце и откакто свят светува, малцина са се завърнали оттам непроменени, така разказват преданията. Боромир, о, Боромир! — провикна се той. — Какво ти е казала тя, Владетелката, що не умира? Какво е видяла? Какво е трепнало в сърцето ти тогава? Защо ли си минал през Лаурелиндоренан, вместо да препуснеш в утрото към дома по свой път, с жребците на Рохан?

Сетне той отново се обърна към Фродо и пак заговори със спокоен глас:

— Досещам се, че можеш да отговориш нещичко на тия въпроси, Фродо, син на Дрого. Но не тук и не сега може би. А за да не упорстваш в убеждението, че ти разказвам видение, чуй що ще ти река. Рогът на Боромир най-сетне се завърна — наяве, а не насън. Завърна се, ала разцепен, като от секира или меч. Парчетата достигнаха брега поотделно: едното бе намерено на север, сред тръстиките под устието на Ентомил, където се спотайваха гондорски съгледвачи; един боец, изпратен със задача по реката, откри второто да се носи по течението. Странни случайности, ала, както казват, злодейството се разкрива рано или късно. И сега рогът на първородния син лежи, съсечен на две, в скута на Денетор, който седи на високия си трон и чака вести. Нищо ли не можеш да ми кажеш за това, как е бил разцепен?

— Не, не знаех за това — каза Фродо. — Но денят, когато си чул неговия зов, ако пресмяташ правилно, е бил и денят на раздялата, в който двамата със слугата ми напуснахме Отряда. А сега разказът ти ме изпълва с уплаха. Ако тогава Боромир е бил връхлетян от беда и е погубен от вражески меч, трябва да се боя, че и останалите ми спътници са загинали. А те ми бяха роднини и приятели. Няма ли да отхвърлиш съмненията и да ме пуснеш? Натежал съм от умора, скръб и страх. Но преди и аз да падна под меча, имам що да сторя или поне да се опитам. Още по-наложително е да бързам, ако от цялата задруга сме останали само ние, двамата полуръстове. Върни се, Фарамир, храбри Военачалнико на Гондор, и защитавай града си, додето имаш сили, а мене пусни накъдето ме води съдбата.

— Не намирам утеха в разговора ни — каза Фарамир, — ала ти навярно извличаш от него повече страхотии, отколкото е редно. Кой е пременил Боромир като за погребение, ако не го е споходил народът на Лориен? Едва ли ще са орките или слугите на Безименния. Струва ми се, че все ще е останал жив някой от Отряда ви. Но каквото и да се е случило из Северния предел, вече не се съмнявам в тебе, Фродо. Ако дните на изпитания са ми дали поне малко проницателност за човешките слова и лица, значи мога да се догаждам и за полуръстовете! Макар че — тук той се усмихна — има нещо странно в тебе, Фродо, прилика с елфите може би. Но в думите, що споделихме, се крие много повече, отколкото мислех в началото. Сега би следвало да те отведа в Минас Тирит да отговаряш пред Денетор и се полага да платя с главата си, ако сегашният ми избор се окаже гибелен за моя град. Тъй че не ще реша прибързано що да сторя. Ала трябва незабавно да се махаме оттук.

Той скочи на нозе и даде нареждания. Струпаните наоколо мъже мигом се разделиха на групички и се пръснаха насам-натам, чезнейки бързо в сенките на скали и дървета. Скоро останаха само Маблунг и Дамрод.

— А сега вие, Фродо и Самознай, ще дойдете с мен и стражата ми — каза Фарамир. — Не можете да продължите на юг покрай пътя, ако такава е била целта ви. Той ще е опасен за няколко дни, а след днешния набег ще го наглеждат още по-бдително. Пък и мисля, че поне днес не ще стигнете далече — изморени сте. Ние също. Сега отиваме към едно наше скривалище, дотам няма и десет мили. Засега орките и съгледвачите на Врага не са го открили, а и да го открият, за дълго можем да го удържим против цяла армия. Там можем заедно да полегнем и отпочинем. На заранта ще реша какво да сторя, та да е най-добре и за мене, и за вас.

На Фродо не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи с тази молба или заповед. Във всеки случай за момента това изглеждаше най-разумно, тъй като набегът на гондорците правеше пътешествието из Итилиен по-опасно от когато и да било.

Потеглиха незабавно — Маблунг и Дамрод вървяха малко по-напред, Фарамир, Фродо и Сам крачеха подир тях. Като минаха покрай отсамния бряг на потока, където се бяха къпали хобитите, те прегазиха един бързей, изкатериха се по дългия склон и навлязоха в зелените сенки на гористата местност, която плавно слизаше на запад. Крачеха бързо — доколкото можеха да издържат хобитите — и разговаряха със сподавен шепот.

— Прекъснах беседата — каза Фарамир — не само защото времето не чака, както ми напомни уважаемият Самознай, но и защото взехме да наближаваме въпроси, които е по-добре да не се обсъждат открито пред многобройни слушатели. Това бе причината да предпочета темата за брат ми и да прескоча Злото на Исилдур. Ти не бе откровен докрай, Фродо.

— Не съм изрекъл лъжа, а от истината казах, каквото можех — отвърна Фродо.

— Не те упреквам — каза Фарамир. — Изпаднал в затруднение, ти, струва ми се, говори изкусно и мъдро. Но аз узнах или се досетих от словата ти за много повече, отколкото бе изречено. Не сте се обичали с Боромир, или поне не сте се разделили като приятели. И ти, а предполагам, и драгият Самознай, сте понесли някаква неправда. Колкото до мен, аз го обичах от все сърце и с радост бих отмъстил за гибелта му, ала го познавах добре. Злото на Исилдур… бих дръзнал да предположа, че тъкмо Злото на Исилдур е лежало помежду ви и е станало повод за раздори във вашия Отряд. Явно става дума за някакво безценно наследство, а ако вярваме на мъдростта от древните легенди, подобни неща не носят мир между съюзници. Е, близо ли съм до истината?

— Близо — отвърна Фродо, — но не съвсем. В Отряда нямаше раздори, макар да имаше съмнение — съмнение кой път да поемем отвъд Емин Муил. Ала както и да е, мъдростта от древните легенди ни учи колко опасни са прибързаните слова относно… относно наследствата.

— А, значи е както си мислех: имал си неприятности само с Боромир. Той е искал да отнесе онзи предмет в Минас Тирит. Уви! Несправедливата съдба е запечатала устните на онзи, който го е видял последен, и не ми дава да узная от теб онова, що копнея да науча: какво е изпълвало сърцето и мислите му в сетните часове. Не знаем дали е сгрешил, или не, ала в едно съм уверен: загинал е достойно, в името на нещо добро. Лицето му бе прекрасно като никога досега. Но чуй, Фродо, отначало те притисках настоятелно за Злото на Исилдур. Прости ми! Неразумно бе в подобен час и на такова място. Нямах време за размисъл. Излязохме от тежка битка и в ума ми тегнеха предостатъчно грижи. Но колкото повече разговаряхме, толкова повече се доближавах до истината и затова нарочно се отклонявах. Трябва да знаеш, че Владетелите на града са запазили много от древните знания, без да ги разкриват пред света. Нашият род не е пряко свързан с Елендил, макар в жилите ни да тече нуменорска кръв. Броим родословието си от Мардил, верния наместник, който управлявал от името на краля, когато той потеглил на бой. Ониз крал — Еарнур, последен от рода на Анарион и без наследници — вече не се завърнал. И макар това да е било преди много човешки поколения, от онзи ден насетне наместниците управляват града. Спомням си как като момчета двамата с Боромир изучавахме преданията за нашите прадеди и историята на града. Той вечно се ядосваше, че баща му не е крал. „Колко века са нужни, за да превърнат наместника в крал, ако кралят не се завръща?“ — питаше той. — „Може би само няколко години на други, не тъй царствени места — отвръщаше баща ни. — В Гондор не ще стигнат и десет хиляди години.“ Уви! Бедният Боромир. Това не ти ли подсказва нещичко за него?

— Подсказва ми — отвърна Фродо. — И въпреки това той винаги се отнасяше с почит към Арагорн.

— Не се съмнявам. Ако е бил убеден в правата на Арагорн, както казваш, той би го почитал безкрайно. Но това е било преди критичния момент. Още не са били достигнали Минас Тирит, нито пък са били съперници в бойната слава. Но аз се отклонявам. Ние, от рода на Денетор, по древна традиция изучаваме голяма част от някогашните знания и дори нещо повече, в съкровищниците ни се съхраняват безброй книги и писмена върху съсухрени пергаменти, върху камък, върху сребърни и златни листа, надписи на разни езици и с разни букви. Някои от тях са неразгадаеми; колкото до останалите — малцина изобщо ги разгръщат. Аз мога да поразчета нещичко, защото съм изучавал премъдростите. Сивия странник ни донесе тия летописи. За пръв път го видях, когато бях дете, а сетне той намина още два-три пъти.

— Сивия странник? — обади се Фродо. — Имаше ли име?

— Наричахме го по елфически Митрандир и той бе доволен — отвърна Фарамир. — Много са имената ми в разни страни — казваше той. — Митрандир сред елфите, Таркун за джуджетата; Олорин бях на младини в забравения Запад, на Юг — Инканус, на Север — Гандалф; на Изток не ходя.

— Гандалф! — възкликна Фродо. — Така си и мислех. Гандалф Сивия, най-скъп измежду всички съветници. Водач на нашия Отряд. Загубихме го в Мория.

— Загубили сте Митрандир! — промълви Фарамир. — Вижда се, че зла съдба е преследвала задругата ви. Не е за вярване, че тъй мъдър вълшебник като него и тъй могъщ — не едно чудо е сторил сред нас — може да загине и толкоз много знания да се изгубят от света. Сигурен ли си, да не би просто да ви е напуснал, потегляйки накъдето желае?

— Уви, да! — каза Фродо. — Видях как рухна в бездната.

— Виждам, че тук се крие някаква славна и страховита история — каза Фарамир. — Може би ще ми я разкажеш довечера. Сега се догаждам, че този Митрандир е бил нещо повече от хранител на премъдрости — движеща сила за великите дела на нашето време. Ако бе сред нас да ни просвети в загадъчните слова от съня, щеше да ни ги изясни, без да пращаме вестоносец. Ала може би нямаше да склони, тъй че навярно съдбата е тласнала Боромир по дългия път. Митрандир никога не ни говореше за бъдното, нито пък разкриваше целите си. Не знам как получи от Денетор разрешение да надникне в тайните на нашата съкровищница, но покрай него узнах нещичко, когато бе склонен да ме учи (а това бе рядко). Той вечно диреше и ни разпитваше най-вече за Великата битка сред равнината Дагорлад в покрайнините на Гондор, когато бил низвергнат Онзи, чието име не изричаме. Жадно се вслушваше в преданията за Исилдур, макар че малко можехме да кажем за него; така и не знаем със сигурност какъв е бил краят му. — Гласът на Фарамир се сниши до шепот. — Но поне едно узнах, или по-скоро се досетих, и оттогава насетне укрих тайната в сърцето си: че Исилдур е взел нещо от десницата на Безименния, преди да си замине от Гондор и вече никога да не се яви сред смъртните. Тук, мисля, бе отговорът на въпросите на Митрандир. Ала по онова време изглеждаше, че въпросът засяга само търсачите на древни познания. Даже когато обсъждахме загадъчните слова от съня, не помислих, че Злото на Исилдур е именно този предмет. Защото според единствената легенда, която знаем, Исилдур бил издебнат от засада и пронизан от оркски стрели, а Митрандир не ми е казал нещо повече. Още не мога да се досетя какъв е бил в действителност този Предмет, ала трябва да е нещо, надарено с древна мощ и заплаха. Злокобно оръжие навярно, сътворено от Мрачния владетел. Ако е можело да донесе надмощие в сраженията, готов съм да повярвам, че Боромир — горд и безстрашен, нерядко привързан, вечно копнеещ за победата на Минас Тирит (а следователно и за собствената си слава) — може да е изпаднал в изкушение пред желанието за този предмет. Уви, защо ли тръгна на тази мисия! Мен трябваше да изберат баща ми и старейшините, но той сам се предложи като първороден и най-юначен (прав бе в това) и не позволи да го задържат. Но ти не се бой вече! Не бих взел този предмет дори да се търкаляше край пътя. Дори да загиваше Минас Тирит и аз единствен да можех да го спася, замахвайки с оръжието на Мрачния владетел за благото на града и за своя прослава. Не, не ме блазни такъв триумф, Фродо, сине на Дрого.

— И Съветът не се поблазни — отвърна Фродо. — Нито пък аз. Не би трябвало да имам нищо общо с подобни дела.

— Колкото до мен — каза Фарамир, — бих искал да видя как Бялото дърво отново разцъфва сред кралския двор, как се завръща Сребърната корона и мир се възцарява в Минас Тирит, възвърнал си древното име Минас Анор, облян от светлина, висок и прекрасен като кралица над кралиците — не господарка на безбройни роби, не, не дори блага владетелка на доброволни роби. Войната трябва да продължи, докато браним живота си от рушителя, готов да погълне всичко на света; но аз не обичам лъскавия меч заради туй, че е остър, нито стрелата заради бързия полет или боеца заради славата. Обичам само онуй, що бранят — града на Нуменорските мъже; и искам всички да го обичат заради паметта, красотата, древната история и днешната мъдрост. Не да се боят, а да се прекланят с трепет като пред достоен и мъдър старец. Затуй не се бой от мен! Не настоявам да ми кажеш друго. Не те питам дори дали съм близо до истината. Но ако ми се довериш, може би ще успея да ти дам съвет в трудната мисия, каквато и да е тя… да, и дори да ти помогна.

Фродо не отговори. Едва удържаше копнежа да подири помощ и съвет, да разкаже на този сериозен млад мъж, чиито слова изглеждаха тъй мъдри и прекрасни, всичко, що изпълваше мислите му. Но нещо го удържа. В сърцето му тегнеха страх и скръб — ако, както изглеждаше, единствено двамата със Сам бяха оцелели от Деветте пътници, значи той и само той опазваше тайната на мисията. По-добре да прекали с недоверието, отколкото да изрече прибързани слова. А и споменът за Боромир, за чудовищната промяна, към която го бе тласнало изкушението на Пръстена, изплуваше ярко в паметта му, колчем погледнеше Фарамир и чуеше гласа му — не си приличаха двамата и все пак имаха толкова общи черти.

Известно време вървяха мълчаливо като сиво-зелени сенки под вековните дървета и изпод нозете им не долиташе нито звук; безброй птици пееха над тях и слънцето проблясваше по лъскавата стряха от тъмни листа във вечнозелените гори на Итилиен.

Макар да не взе участие в разговора, Сам чу всичко; и същевременно острият му хобитов слух долавяше тихите горски звуци наоколо. Бе забелязал едно — че в целия разговор нито веднъж не изплува името на Ам-гъл. Радваше се, макар да предчувстваше, че ще е прекалена надеждата вече никога да не го чуе. Скоро откри още нещо — ако и да вървяха сами, наблизо имаше още много хора; не само Дамрод и Маблунг изникваха и чезнеха в сенките напред, от двете им страни имаше и други, всички устремени по тайните си пътеки към някое уречено място.

Веднъж се озърна ненадейно назад, сякаш тръпки по кожата му подсказаха, че го наблюдават — и му се стори, че зърна за миг дребна черна фигурка да се скрива зад един дънер. Отвори уста да каже нещо и пак я затвори. „Не съм сигурен — рече си. — И защо да напомням за дъртия негодник, щом са решили да го забравят? Де да можех и аз!“

Продължиха все напред, докато горичките взеха да оредяват и надолнището стана по-стръмно. Сетне завиха надясно и скоро стигнаха до една рекичка сред тясно дефиле — това бе същият поток, който далече горе изтичаше от кръглото езеро, а сега, пълноводен и бързоструен, подскачаше по камънака в дълбокото си корито, засенчено от зелени дъбове и тъмни чемшири. Като се огледаха на запад, видяха долу сред светла мараня низини и просторни ливади, а в далечината блестяха под залязващото слънце широките води на Андуин.

— Уви, тук трябва да постъпя неучтиво — каза Фарамир. — Надявам се да простите на онзи, който досега сам нарушаваше заповедите си в името на гостоприемството и нито ви съсече, нито ви върза. Но имаме нареждане ни един чужденец, та бил той и от роханците, що се бият заедно с нас, да не види пътеката, по която ще минем сега. Трябва да ви вържа очите.

— Както искаш отвърна Фродо. — При нужда дори и елфите постъпват така; с вързани очи прекосихме границите на прекрасната Лотлориен. Джуджето Гимли се докачи от това, но хобитите го приеха безропотно.

— Мястото, където ви водя, не е чак толкова прекрасно — каза Фарамир. — Но се радвам, че приемате доброволно, а не насила.

Той подвикна тихичко и изниквайки от дърветата, Маблунг и Дамрод тутакси се върнаха към него.

— Вържете очите на тези гости — нареди Фарамир. — Нека да е сигурно, но без да им причинява болка. Не им връзвайте ръцете. Те ще дадат дума да не надзърнат. Бих им се доверил сами да си затворят очите, ала клепачите премигват, щом нозете се препънат. Водете ги внимателно, да не стъпят накриво.

Двамата стражи превързаха очите на хобитите със зелени шалове и придърпаха качулките им почти до устата; после бързо ги хванаха за ръце и поеха напред. За тази последна миля от пътя Фродо и Сам не разбраха почти нищо, можеха само да се досетят слепешката. След малко усетиха, че слизат по стръмна пътека; скоро тя се стесни дотолкова, че трябваше да крачат в колона по един, а раменете им се триеха и от двете страни в каменни стени; пазачите ги направляваха изотзад, положили тежки десници на плещите им. Сегиз-тогиз стигаха до неравни места, тогава мъжете ги повдигаха за малко, сетне отново ги пускаха на земята. През цялото време шумът на забързаните води оставаше отдясно и звучеше все по-силно и по-наблизо. Най-после спряха. Маблунг и Дамрод вихрено ги завъртяха няколко пъти и те изгубиха всякакво чувство за ориентация. Изкачиха се малко по-нагоре; стори им се, че захладня и шумът на потока отслабна. После здрави ръце ги вдигнаха и ги понесоха надолу по дълги стъпала, покрай някакъв завой. Изведнъж пак чуха водата, сега тя гръмко се плискаше и бучеше. Сякаш ги бе обкръжила от всички страни и те усетиха как се сипе на капки по ръцете и бузите им. Накрая отново ги оставиха на крака. Постояха малко така, изпълнени с лека боязън, с превързани очи, без да знаят къде са; никой не проговори.

После съвсем близо зад тях се раздаде гласът на Фарамир:

— Нека видят!

Шаловете се дръпнаха от очите им, качулките паднаха назад, хобитите премигаха и ахнаха от изумление.

Стояха на влажен под от излъскан камък пред прага на грубо изсечена скална арка, а зад тях зееше мрачен отвор. Но отпред висеше ефирна водна завеса — толкова близо, че Фродо можеше да я докосне с протегната ръка. Тя бе обърната на запад. Оттатък полегатите лъчи на залязващото слънце падаха върху нея и червената светлина се пречупваше в безброй искрици с непрестанно променящ се цвят. Сякаш стояха пред прозореца на някаква елфическа кула, прикрит със завеса, изплетена от злато и сребро, рубини, сапфири и аметисти, пламнали от хладен огън.

— Поне в едно ни провървя, пристигаме тъкмо навреме, за да ви възнаградим за търпението — каза Фарамир. — Това е Прозорецът на залеза, Хенет Анун — най-прекрасният от всички водопади на буйноструйната Итилиен. Малцина чужденци са го виждали някога. За жалост тук няма кралски палати, които да му подхождат по великолепие. Влезте и вижте!

Още преди да довърши, слънцето залезе и пламъците сред водите помръкнаха. Обърнаха се и минаха под ниската, заплашителна арка. Мигом се озоваха в просторна, грубо изсечена зала с неравен свод. Няколко факли хвърляха дрезгава светлина по лъскавите стени. Тук вече се бяха събрали мнозина мъже. Останалите продължаваха да пристигат по двама-трима през тясна и тъмна вратичка в единия край. Когато очите им привикнаха с полумрака, хобитите видяха, че пещерата е много по-широка, отколкото бяха предполагали, и е запълнена с обилни запаси от оръжие и храна.

— Е, това е нашето убежище — каза Фарамир. — Не е кой знае колко удобно, но тук можете спокойно да пренощувате. Поне е сухо и макар да няма огън, храна се намира в изобилие. Някога водата минавала през тази пещера и изтичала през арката, ала древните каменоделци отклонили течението горе из клисурата и насочили потока от надвисналите скали към двойно по-висок водопад. Сетне зазидали всички проходи към тая пещера, та да не прониква ни вода, ни нещо друго… всички освен един. Сега са останали само два изхода — онзи коридор, по който ви преведохме със завързани очи, или Водната завеса, през която се стига до дълбока скална чаша, изпълнена с каменни ножове. Почивайте сега, докато приготвим вечерята.

Отведоха хобитите в един ъгъл и им предложиха, ако желаят, да полегнат на нисък одър. Междувременно домакините се разшетаха из пещерата тихо и бързо, но без суетене. Вдигнаха облегнатите край стените леки маси, подпряха ги на дървени магарета и наслагаха приборите. Повечето от тях бяха простички и без орнаменти, ала изработени майсторски и с чувство за красота: гладки и чисти кръгли блюда, паници и чинии от гледжосана кафява глина и полирано чемширово дърво. Тук-там се мяркаше чаша или поднос от излъскан бронз; на най-вътрешната маса, пред стола на Военачалника, сложиха бокал от чисто сребро.

Фарамир се разхождаше между хората си и тихичко разпитваше всеки новодошъл. Някои се връщаха, след преследването на южняците; други, оставени като съгледвачи край пътя, пристигнаха последни. Изясни се съдбата на всички южняци, само за грамадния мумак никой нищо не можеше да каже. Не се забелязваше движение на неприятеля; нито един оркски шпионин не се мяркаше наоколо.

— Нищо ли не видя, нищо ли не чу, Анборн? — запита Фарамир последния от хората си.

— Ами… нищо, господарю — отвърна боецът. — Поне орки не видях. Но ми се стори, че зърнах нещо чудновато. Вече бе настанал гъстият здрач, сред който очите виждат всичко по-голямо, отколкото трябва. Та може и да е било обикновена катерица. (Тук Сам наостри уши.) Но и тъй да е, значи черна катерица, а опашка не видях. Досущ като сянка се плъзна по земята и щом наближих, хлътна зад един дънер и се изкатери нагоре тъй бързо, както само катериците умеят. Ти си ни наредил да не избиваме безцелно дивите зверове, а пък то не изглеждаше нещо друго, тъй че не пуснах стрела. Бездруго бе прекалено тъмно за стрелба и съществото се изгуби за миг в здрача сред листата. Постоях малко, защото ми се видя чудно, сетне побързах насам. Причу ми се, че оная твар засъска по мен от високото, щом обърнах гръб. Може да е било голяма катерица. В сянката на Безименния навярно някои зверове от Мраколес са взели да скитосват и по нашите гори. Разправят, че там имало черни катерици.

— Навярно — съгласи се Фарамир. — Но ако е вярно, туй ще е зла поличба. Не щем бегълци от Мраколес в Итилиен.

На Сам му се стори, че при последните думи той стрелна с поглед хобитите. Премълча и за известно време двамата с Фродо лежаха по гръб, загледани в светлината на факлите, а мъжете подтичваха насам-натам и разговаряха шепнешком. Сетне дрямката ненадейно налегна Фродо.

Сам се бореше със себе си, люшкаше се ту към една мисъл, ту към друга. „Може да е добър човек — помисли той, — а може и да не е. Меден език често крие черно сърце. — Той се прозина. — Цяла седмица мога да спя и хич няма да ми е зле. Пък и каква полза да стоя буден, като съм сам сред толкова много от Големите хора? Никаква, Сам Майтапер, но, така или иначе, ще трябва да бодърстваш.“ И той успя някак да се пребори със съня. Светлината пред входа на пещерата помръкна, сивата завеса на водопада се заличи и изчезна в прииждащите сенки. А песента на водата продължаваше, без да променя мелодията си, сутрин, вечер, нощем. Тя мълвеше и нашепваше за сън. Сам притисна очи с кокалчетата на юмруците си.

Запалиха нови факли. Отпушиха бъчва вино. Избиха дъната на бурета с провизии. Неколцина мъже носеха вода от водопада. Други плакнеха ръцете си в легени. Донесоха на Фарамир широка медна купа и бял пешкир да се измие.

— Събудете гостите и им дайте вода — каза той. — Време е за вечеря.

Фродо седна, прозина се и се протегна. Сам, непривикнал да го обслужват, изгледа с лека изненада високия мъж, който се приведе да му поднесе леген с вода.

— Ако обичате, оставете го на земята, благородни господине! — каза той. — По-удобно ще е и за вас, и за мен.

Сетне той смая и развесели бойците, като топна глава в хладната вода и си наплиска врата и ушите.

— Такъв ли е обичаят във вашата страна, да си миете главите преди вечеря? — запита мъжът, който обслужваше хобитите.

— Не, преди закуска го правим — отвърна Сам. — Но за недоспалия малко хладна вода по врата е като дъжда за спаружена маруля. Готово! Сега ще мога да издържа буден поне докато похапна малко.

Отведоха ги да седнат до Фарамир — за столове им служеха бъчонки, покрити с кожи и доста по-високи от пейките на хората, за да се чувстват удобно. Преди да започнат вечерята, Фарамир и всичките му бойци се обърнаха за миг и безмълвно погледнаха на запад. Фарамир направи знак на Фродо и Сам да сторят същото.

— Винаги правим така — каза той, когато седнаха, — гледаме към Нуменор, който е съществувал, към отвъдния Елфодом, който съществували към онова, що е оттатък Елфодом и винаги ще съществува. Вие нямате ли подобен обичай, когато сядате на трапеза?

— Не — отвърна Фродо и се почувства удивително простоват и невъзпитан. — Но ако сме гости, покланяме се на стопанина, а след трапезата ставаме и му благодарим.

— И ние правим така — каза Фарамир.

След толкова дълго скитане и лагеруване, след толкова дни из безлюдните пущинаци, вечерята бе истинско пиршество за хобитите — те пиеха прохладно и ароматно бледозлатисто вино, с измити ръце и чисти ножове и чинии ядяха хляб и масло, осолено месо, сушени плодове и чудесно червено сирене. И двамата не отказваха каквото им се поднасяше за втори, че и за трети път. Виното заигра из вените на морните им ръце и нозе, изпълни ги радост и на душите им олекна както никога досега, откак бяха напуснали Лориен.

Когато всичко свърши, Фарамир ги отведе към една ниша в дъното на пещерата, отчасти закрита със завеси; донесоха им стол и две табуретки. В една вдлъбнатина на скалата светеше глинена лампичка.

— Може скоро да ви се доспи — каза той, — особено на добрия Самознай, който не мигна преди вечеря; не знам от мен ли се опасяваше, или се боеше да не нащърби острието на благородния си глад. Но не е хубаво да се спи веднага след трапезата, особено подир дълги пости. Хайде да си побъбрим. Сигурно има какво да разправите за пътешествието си от Ломидол дотук. А и вие навярно ще искате да узнаете туй-онуй за нас и за земите, в които сте попаднали. Разкажете ми за моя брат Боромир, за стария Митрандир и за прекрасния народ на Лотлориен.

Дрямката на Фродо се бе разсеяла и той охотно би си побъбрил. Но макар да се бе отпуснал след храната и виното, все пак не бе изгубил докрай предпазливостта си. Сам сияеше от благодушие и си тананикаше, ала когато Фродо заговори, той отначало се задоволи с ролята на слушател и само от време на време дръзваше да се намеси с одобрително възклицание.

Фродо разказа много истории, ала все отклоняваше разговора от задачата на Отряда и от Пръстена и попресилваше храбрите дела на Боромир из техните премеждия с вълците от пущинака, сред снеговете под Карадрас и в мините на Мория, където потъна Гандалф. Фарамир се трогна най-дълбоко от битката на моста.

— За Боромир трябва да е било мъчително да бяга от орките — каза той, — а дори и от оная злокобна твар, която наричаш Балрог… макар да е отстъпил последен.

— Той остана последен — потвърди Фродо, — но Арагорн бе принуден да ни води. Той единствен познаваше пътя след гибелта на Гандалф. Ала ако не бе грижата за нас, по-слабите, не вярвам, че биха побягнали — и той, и Боромир.

— И може би щеше да е по-добре Боромир да загине там с Митрандир — промълви Фарамир, — вместо да продължи към участта, която го е чакала над водопада Раурос.

— Може би. А сега ми разкажи за съдбините на вашия народ — каза Фродо, отклонявайки отново разговора. — Бих искал да узная повече за Минас Итил, за Осгилиат и за многострадалния Минас Тирит. Каква надежда крепи града ви в дългата война?

— Каква надежда ни крепи? — повтори Фарамир. — Отдавна сме изгубили всякаква надежда. Ако мечът на Елендил наистина се завърне, може и да я възроди, ала не вярвам това да стори нещо друго, освен да отложи черния ден, ако не се яви и друга, нечакана помощ от елфите или хората. Ние сме погиващ народ, есенен лес без надежда за пролет. Някога Нуменорците се заселили надлъж и шир по бреговете и крайморските области на Великите земи, но повечето от тях се отдали на зло и безумие. Мнозина се съблазнили от Мрака и черните изкуства; други дремели сред безделие и охолство, а трети воювали помежду си, докато не изгубили сетни сили и не паднали под игото на дивите люде. Не се помни чернокнижието някога да е било практикувано в Гондор или да е изричано с почит прозвището на Безименния; древната мъдрост и красота, донесена от Запада, се съхранила за дълго сред кралството на синовете на Елендил Прекрасни, следите й се пазят и до днес. Но въпреки това Гондор сам се тласнал към упадък — постепенно изпадал в старческо слабоумие, вярвайки, че дрямка е налегнала прокудения, но не и унищожен Враг. Смъртта била вездесъща, защото, макар именно заради тоя си стремеж да били изгубили своето древно кралство, Нуменорците продължавали да копнеят за вечен и неизменен живот. Кралете издигали гробници, по-великолепни от домовете на живите, и възлюбили древните имена в родословните пергаменти повече от имената на синовете си. Бездетни владетели седели в старите замъци и разсъждавали за хералдика; съсухрени мъже замесвали чудодейни еликсири в тайни покои или разпитвали звездите от високите кули. А последният крал от рода Анарион нямал наследник. Но наместниците били по-мъдри и по-честити. По-мъдри, защото сбирали силата на нашия народ сред крепките крайморски жители и жилавите планинци от Еред Нимраис. Сключили примирие с горделивите народи от Севера, които често ни нападали — люти и храбри мъже, ала и наши далечни роднини, за разлика от дивите източни племена на жестоките Харадрими. И тъй се случило, че в дните на Кирион, Дванадесетия Наместник (а баща ми е двадесет и шестият), те ни се притекли на помощ и сред необятната шир на Паметните поля унищожили враговете, що били завладели северните ни провинции. Наричаме ги Рохирими, господари на конете, и оттогава сме им отстъпили степите на Каленардон, наричани отпосле Рохан; открай време ония области били рядко заселени. Те станали наши съюзници и винаги са ни били верни, помагали ни в тежък час и охранявали северните ни граници и Роханския пролом. Изучили каквото им харесало от нашите премъдрости и обичаи, а когато се наложи, владетелите им говорят нашия език; ала най-често се придържат към преданията и нравите на своите прадеди, а помежду си разговарят на своя Северняшки език. Обичаме ги — високите мъже и красивите жени, поравно надарени с храброст, златокоси, светлооки и силни; те ни напомнят за младостта човешка в Старите времена. Всъщност нашите мъдреци казват, че още от древността са сродни с нас, защото произхождат от същите Три човешки рода, в които се корени народът на Нуменорците; може и да не са потомци на Хадор Златокоси, Приятеля на елфите, ала в жилите им тече кръвта на ония негови синове и близки, които не се отзовали на повика му да заминат към Запада, отвъд Морето. Според нашите знания човеците се делят на три: Върховни или Западни хора, това са Нуменорците; Средни народи, Хора на залеза — Рохиримите, и близките до тях племена, които още живеят из далечния Север; и Дивите, Хората на мрака. Ала както Рохиримите донякъде са заприличали на нас, напреднали са в изкуствата и благородството, така и ние сме заприличали на тях и едва ли можем вече да претендираме за титлата Върховни. Ставали сме Средни, Хора на залеза, но помним, че има и друго. Днес, също като Рохиримите, обичаме храброст и бран, сякаш са ценни сами по себе си, сякаш са и забава, и цел; и макар още да смятаме, че боецът трябва да владее и други изкуства и познания, освен да върти оръжие и да посича врага, все пак почитаме воина над творците на всички останали професии. Тъй го налага днешното време. Такъв беше и брат ми Боромир — доблестен мъж, и затова го смятаха за най-достоен в Гондор. И наистина беше извънредно храбър — от много години нито един престолонаследник в Минас Тирит не е бил тъй крепък в тежък труд, тъй стремглав в сражение, не се помни и никой да е тръбил по-могъщо с Великия рог.

Фарамир въздъхна и помълча.

— Не споменахте в разказа си за елфите, сър — изведнъж събра куража да се обади Сам. Бе забелязал, че Фарамир сякаш изпитва почит към елфите и това бе спечелило уважението на Сам и бе загладило подозренията му много повече, отколкото любезността, виното и храната.

— Прав си, драги ми Самознай — отвърна Фарамир, — защото не съм изкусен в науката за елфите. Но тук засягаш другото, по което сме се променили в своя залез от Нуменор към Средната земя. Както може би знаеш, след като Митрандир е бил ваш спътник и сте разговаряли с Елронд, Едаините, прадедите на Нуменорците, са се сражавали в първите битки рамо до рамо с елфите и за награда получили в дар средноморското царство, откъдето се виждал Елфодом. Но в Средната земя през дните на мрака лукавото изкуство на Врага разделило хора и елфи, а бавните промени на времето тласкали двата народа все по-нататък по пътищата на разлъката. Днес хората се боят от елфите и не им вярват, макар да не знаят почти нищо за тях. А ние, в Гондор, ставаме като другите, като Роханците; дори те, враговете на Мрачния владетел, отбягват елфите и с ужас нашепват за Златната гора. Ала сред нас още са оцелели малцина, които поддържат връзки с елфите, когато могат, а от време на време някои тайно се промъкват към Лориен, но рядко се завръщат. Не съм от тях. Смятат за гибелно в наше време простосмъртните доброволно да посещават Древния народ. И все пак ви завиждам, че сте говорили с Бялата Владетелка.

— Владетелката на Лориен! Галадриел! — възкликна Сам. — Трябва да я видите, наистина трябва, сър. Аз съм обикновен хобит и у дома се занимавам с градинарство, сър, нали разбирате, не ме бива много за поезия… да я пиша де — може, знаете, да съчиня сегиз-тогиз някое весело стихче, но не и истинска поезия — та не ми е по силите да ви кажа какво усещам. То трябва да се пее. За тая работа търсете човек като Бързоход, Арагорн тоест, или като стария господин Билбо. Ех, ако можех да съчиня песен за нея. Прекрасна е, сър! Чудно хубава! Понякога е като огромно разцъфтяло дърво, друг път — дребна и крехка като бял нарцис. Твърда като диамант, мека като лунен блясък. Топла като слънчев лъч, хладна като скреж под звездите. Горделива и далечна като снежна планина, весела като всяко девойче, което съм срещал напролет с маргаритки в косите. Но аз само бъбря куп безсмислици и съм далеч, далеч под истината.

— Значи наистина трябва да е красива — каза Фарамир. — Гибелно прекрасна.

— Е, за гибелното не знам — отвърна Сам. — Чини ми се, че всеки довежда гибелта си в Лориен и я намира там, защото сам я е донесъл. Но може би имате право да я наречете гибелна — в нея има вътрешна сила. От сблъсъка с нея човек може да се пръсне на парчета като кораб, налетял на скала, или да се удави като хобит в река. Но нито скалата е виновна, нито реката. А Боро… — Той млъкна и се изчерви.

— Да? А Боромир искаше да кажеш, нали? — настоя Фарамир. — Накъде клонеше? Той е носел гибелта в себе си?

— Да, сър, да ме прощавате, колкото и чудесен човек да бе брат ви, ако питате мен. Но ние го надушвахме от самото начало. Аз значи наблюдавах Боромир и се вслушвах в приказките му през целия път, откакто напуснахме Ломидол — грижех се за господаря си, сигурно разбирате, без да замислям зло на Боромир — и според мен той едва в Лориен осъзна ясно онова, за което се досещах отпреди: какво иска. Още в първия миг, в който го видя, той възжела Пръстена на Врага!

— Сам! — викна Фродо поразен. За известно време се бе унесъл дълбоко в мислите си и изведнъж се откъсна от тях, но беше твърде късно.

— Божичко! — Сам пребледня, сетне пламна като божур. — Пак сгазих лука! Щом си отвориш голямата уста, вечно забъркваш някаква каша, честичко ми казваше Старика, и с право. Леле-мале, леле-мале! Вижте какво, сър! — Той се обърна и застана пред Фарамир с цялата смелост, която успя да събере. — Не обръщайте във вреда на господаря това, че слугата му е чисто и просто глупак. През цялото време говорихте много красиво и ме забаламосвахте с приказки за елфи и прочие. Но красив е онзи, който постъпва красиво, казват по нашия край. Сега е моментът да се покажете като човек.

— Така изглежда — бавно и много тихо изрече Фарамир със странна усмивка на уста. — Значи това бил отговорът на всички загадки! Единственият пръстен, за който се мислеше, че е изчезнал завинаги от лицето на света. И Боромир е опитал да го отнеме насила? А вие сте се изплъзнали? И сте бягали по целия път… към мен! И ето, че сте в ръцете ми тук, сред пущинака — двамина полуръстове, отряд бойци под моя команда и Пръстенът на Пръстените. Чудесен дар на съдбата! Моментът да се покаже като човек Фарамир, гондорски Военачалник! Ха!

Той се възправи суров и огромен на ръст, сивите му очи заблестяха.

Фродо и Сам рипнаха от табуретките и един до друг опряха гърбовете на стената, търсейки пипнешком дръжките на мечовете си. Настана тишина. Всички мъже в пещерата прекратиха разговорите и смаяно се обърнаха към тях. Но Фарамир се отпусна на стола и тихичко се разсмя, сетне изведнъж отново стана сериозен.

— Уви, бедният Боромир! Прекалено тежък е бил изборът — промълви той. — О, как подклаждате скръбта ми, вие, двама странни скиталци от далечен край, понесли гибелта човешка! Но, изглежда, преценявате хората по-зле, отколкото аз полуръстовете. Ние, гондорците, сме правдолюбци. Рядко се хвалим, а сторим ли го, устояваме на думата или загиваме. Дори да се търкаляше край пътя, не бих го взел, казах аз. Даже да бях такъв, че да пожелая този предмет и макар да не бях уверен какъв е, когато говорех, пак бих сметнал словата си за обет и бих се смятал за обвързан от тях. Ала аз не съм такъв. Или пък съм достатъчно мъдър, за да знам, че от някои заплахи човек трябва да бяга. Седете си мирно! А ти се успокой, Самознай. Ако ти се струва, че си сгрешил, смятай, че тъй е било писано. Сърцето ти е не само вярно, но и проницателно, то е съзряло по-ясно от погледа! Защото колкото и странно да изглежда, можехте спокойно да ми признаете истината. Може би така дори ще помогнеш на любимия си господар. Ако е по силите ми, всичко ще е за добро. Затуй, утеши се. Но вече никога не назовавай гласно този предмет. Един път е предостатъчен.

Хобитите се върнаха и кротко седнаха на столчетата си. Мъжете пак се улисаха с питие и разговори, усещайки, че командирът им нещо се е пошегувал с дребните гости и всичко е свършило.

— Е, Фродо, най-после се разбираме — каза Фарамир. — Ако си поел този товар неохотно, по чужда молба, тогава заслужаваш цялото ми съчувствие и уважение. И ти се чудя — да го пазиш скътан, без да го използваш. За мен сте нов народ, даже същински нов свят. До един ли сте такива? Из вашия край сигурно всичко е мирно и тихо, а градинарите трябва да са на почит.

— Не че ни върви по мед и масло — отвърна Фродо, — но градинарите несъмнено са на почит.

— Ала навярно и сред градините човек се изморява, както всичко под слънцето на този свят. А вие сте далеч от дома и грохнали от път. Стига за тая вечер. Спете и двамата… спете в мир, ако можете. Не бойте се! Не искам да го виждам, да го пипам или да знам повече, отколкото научих (то и бездруго ми стига), та да не би гибелта да ме издебне и да издържа изпитанието по-зле от Фродо, син на Дрого. Бягайте да почивате… само първо ми кажете, ако искате, накъде смятате да вървите и какво възнамерявате. Аз трябва да бдя, да чакам и да мисля. Времето минава. Призори всеки ще трябва да побърза по отредения му път.

След първия пристъп на страх Фродо се бе разтреперал. Сега като облак го обгръщаше непоносима умора. Вече не можеше да крие и да се бори.

— Смятах да търся път към Мордор — безсилно изрече той. — Отивах към Горгорот. Трябва да открия Огнената планина и да хвърля предмета в Съдбовния процеп. Тъй каза Гандалф. Не вярвам някога да стигна дотам.

Фарамир за дълго се взря в него с мрачно удивление. После изведнъж го подхвана в мига, когато се олюля, и като го повдигна нежно, отнесе го към леглото, положи го там и го покри с топла завивка. Хобитът мигом потъна в дълбок сън.

Отстрани бе приготвено второ легло за слугата му. Сам се поколеба, после се поклони доземи и промълви:

— Лека нощ, Военачалнико, владетелю мой. Не изпуснахте момента, сър.

— Тъй ли? — запита Фарамир.

— Да, сър, и се показахте като човек — от най-достойните.

— Устат слуга си, драги Самознай — усмихна се Фарамир. — Но не, възхвалата на достойния е над всяка награда. Само че тук нямаше нищо за възхвала. Не изпитвах нито съблазън, нито желание да постъпя другояче.

— Ами добре, сър — кимна Сам. — Казвате, че имало нещо елфическо в моя господар; тъй си е, не ще и дума. Обаче мога едно да кажа: и във вас има нещо, сър, което ми напомня за… за… е, за Гандалф, за вълшебниците.

— Може би — каза Фарамир. — Може би съзираш отдалеч лика на Нуменор. Лека нощ!

Глава 6Забраненият вир

Фродо се събуди и откри, че Фарамир се е привел над него. За секунда го обзе прежният страх, той се надигна и се сгуши настрани.

— Няма от какво да се боиш — каза Фарамир.

— Съмна ли се вече? — запита Фродо и се прозина.

— Още не, ала нощта привършва и пълната луна залязва. Ще дойдеш ли да я видиш? Искам и да се допитам до теб по един въпрос. Извинявай, че те будя, но ще дойдеш ли?

— Идвам — каза Фродо, стана и потрепера, напускайки топлината на одеялото и кожите. Без огън пещерата изглеждаше студена. Сред нощния покой гръмко отекваше бученето на водата. Той се наметна с плаща и последва Фарамир.

Внезапно събуден от някакъв бдителен инстинкт, Сам първо зърна празното легло на господаря си и рипна на крака. После видя две тъмни фигури — Фродо и някакъв човек — да се очертават пред арката, изпълнена сега с неясна бяла светлина. Изтича подир тях покрай редиците мъже, заспали на дюшеци до стената. Отминавайки отдушника на пещерата, видя, че сега Завесата се е превърнала в бляскав воал от сърма, коприна и перли, сред който се топят висулки от лунна светлина. Но не спря, за да се полюбува, а зави и последва господаря си през тясната вратичка в скалната стена.

Отначало вървяха по мрачен коридор, сетне се изкатериха по множество влажни стъпала и тъй излязоха на тясна равна площадка, изсечена в камъка и осветена от късче бледо небе, което просветваше високо горе през изхода на дълбока шахта. Оттук започваха две стълби — едната, изглежда, водеше нагоре, към високия бряг на потока; другата завиваше наляво. Тръгнаха по нея. Тя се виеше като стълбище на крепостна кула.

Накрая излязоха от каменния мрак и се огледаха. Стояха на висока плоска скала без ограда или парапет. Отдясно, на изток, потокът се лееше с плясък по множество тераси, втурваше се стръмно надолу, изпълваше гладко издълбания канал с мрачни и буйни пенести води и почти под нозете им политаше сред вихри и вълни отвъд зейналия отляво ръб. Един мъж стоеше безмълвно край водата, загледан надолу.

Фродо обърна поглед към изящните водни струи, които се извиваха във въздуха и изчезваха. После вдигна очи и зарея взор в далечината. Светът беше тих и прохладен, сякаш зората наближаваше. Далече на запад залязваше кръглата бяла луна. Долу, в просторната долина, искряха бледи мъгли — широк пролив от сребристи изпарения, под които се влачеха хладните нощни талази на Андуин. Отвъд тегнеше черен мрак, а сред него тук-там проблясваха студени, остри, далечни и бели като призрачни зъби върховете на Еред Нимраис, Белите планини на Гондорското кралство, увенчани с вечни снегове.

Фродо постоя на високата скала и го пронизаха тръпки, като се запита дали нейде там, сред нощните простори, бродят старите му приятели, дали спят, или лежат мъртви под мъглив саван. Защо ли го бяха извели тук от забравата на съня?

Сам жадуваше за отговор на същия въпрос и не можа да се удържи да не прошепне само за господаря си, както мислеше:

— Дума да не става, чудесна гледка, господин Фродо, ама смразява сърцето, да не говорим за костите! Какво ли става тук?

Фарамир го дочу и отговори:

— Луната залязва над Гондор. Красивият Итил се задава от Средната земя да погледне стария беловлас Миндолуин. Струва си да потрепериш малко за това. Но не съм ви довел заради гледката — макар че теб, Самознай, никой не те е канил и сега само изтърпяваш наказанието за своята бдителност. Глътка вино ще те оправи. Хайде, погледнете сега!

Той се изкачи на мрачния ръб край безмълвния пазач. Фродо го последва, а Сам остана назад. И без това не се чувстваше сигурен на високата влажна площадка. Фарамир и Фродо надникнаха надолу. Далече под себе си зърнаха белите струи да се леят в кипналата чаша, сетне да се вихрят мрачно из дълбок овален басейн, докато отново намерят изход през тесен процеп и отминат сред пръски и бълбукане към по-спокойни и полегати склонове. Лунните лъчи още падаха косо в подножието на водопада и сияеха по вълничките из басейна. Ненадейно Фродо забеляза на отсамния бряг някакво дребно черно създание, но докато го гледаше, то се гмурна и изчезна право под пяната и мехурите на мощната струя, цепейки с лекота черните води като стрела или паднал на ръб камък.

— Сега какво ще го наречеш, Анборн? — обърна се Фарамир към човека до себе си. — Катерица или птиче-рибарче? Има ли черни рибарчета в нощните вирове на Мраколес?

— Може да е всичко, само не птица — отвърна Анборн. — Има четири крака и се гмурка като човек; както го гледам, майсторски плува. Какво си е наумило? Не търси ли път нагоре, зад Завесата към нашето скривалище? Изглежда, че най-сетне са ни открили. Нося си лъка, а по двата бряга съм пратил и други стрелци, които не ми отстъпват по точност. Чакаме само твоята заповед, за да пуснем стрелите, Военачалнико.

— Да стреляме ли? — бързо се обърна Фарамир към Фродо.

Фродо се поколеба, преди да отговори. Сетне изрече:

— Не! Не! Моля ви да не го правите.

Ако се бе осмелил, Сам щеше да отвърне по-бързо и по-високо „Да.“ Не виждаше, но по думите им отлично се досещаше към кого гледат.

— Значи знаеш каква е тази твар? — рече Фарамир. — Хайде, след като я видя, кажи, защо да я щадим? През целия ни днешен разговор не спомена нито дума за този окаян спътник. Засега го оставих на мира. Може да изчака, докато го хванат, за да застане пред мен. Изпратих най-добрите си ловци да го дебнат, но той им се изплъзна и вече не се показа, единствен Анборн го зърна снощи. Досега само ловеше зайци из възвишенията, ала ето, че извърши и по-тежко нарушение — дръзна да дойде в Хенет Анун и ще заплати с живота си. Чудя се на това създание: толкова е потайно и лукаво, а идва да си играе във вира под самия ни прозорец. Нима е решил, че цяла нощ спим без стража? Защо го прави?

— Мисля, че има два отговора — каза Фродо. — Първо, малко знае за хората и макар да е лукав, скривалището ви е толкова закътано, че той навярно не подозира за спотаените хора. Освен това мисля, че насам го влече неудържима страст, по-силна от предпазливостта.

— Влече го насам, казваш — тихо повтори Фарамир. — Значи ли това, че знае за товара ти?

— Честно казано, да. Той сам го е носил дълги години.

— Той да го е носил? — От смайване Фарамир рязко си пое дъх. — Зад всеки завой на тая история никнат нови и нови загадки. Онова ли търси?

— Може би. То е безценно за него. Но не това имах предвид.

— Какво търси тогава тая твар?

— Риба — каза Фродо. — Виж!

Взряха се надолу към мрачния вир. В другия край на басейна, досами гъстата сянка на скалите, изникна малка черна глава. За миг лъсна нещо сребристо и се завихриха ситни вълнички. Те се изтегляха настрани, сетне една жабоподобна фигура с удивителна сръчност изскочи от водата и се изкатери на брега. Веднага след това седна и взе да дъвче нещо дребно и сребристо, което проблясваше при всяко помръдване — сетните лунни лъчи се плъзгаха оттатък каменната стена и огряваха края на езерото.

Фарамир тихичко се разсмя.

— Риба! Този глад е по-безобиден. А може би не — риба от вира на Хенет Анун може да му струва всичко, което притежава.

— Сега съм го хванал на връхчето на стрелата — обади се Анборн. — Дали да не стрелям, Военачалнико? Нашият закон отрежда смърт за неканените пришълци тук.

— Чакай, Анборн — възрази Фарамир. — Въпросът е по-сложен, отколкото изглежда. Какво имаш да кажеш сега, Фродо? Защо да го пощадим?

— Това създание е окаяно и гладно — каза Фродо, — то не съзнава заплахата. И Гандалф, по вашему Митрандир, би те помолил да не го погубваш заради това и по други причини. Той забрани на елфите да го сторят. Не съм наясно защо, а за догадките си не мога открито да говоря тук. Но тая твар е свързана някак си с моята задача. Преди да ни откриете и плените, тя бе мой водач.

— Твой водач! — възкликна Фарамир. — Историята става все по-странна. Много бих сторил за тебе, Фродо, но това не мога да обещая — да пусна тоя лукав скитник да броди волно оттук накъдето му видят очите, та сетне ако му хрумне, да те догони или да падне в плен на орките и под заплаха от мъчения да разправи каквото знае. Трябва да бъде погубен или заловен. И ще го погубим, ако не го хванем начаса. Но кой друг, освен бързоперата стрела, може да хване това хлъзгаво, многолико изчадие?

— Пуснете ме да сляза тихичко при него — предложи Фродо. — Можете да опънете лъковете и ако не успея, поне да ме застреляте. Няма да бягам.

— Върви тогава и не се бави! — каза Фарамир. — Ако се отърве жив, ще ти бъде верен водач до края на несретните си дни. Анборн, отведи Фродо надолу до брега и стъпвайте безшумно. Онова там има нос и уши. Дай ми лъка си.

Анборн изръмжа и поведе хобита надолу по витата стълба към площадката, сетне се изкачиха по другата стълба, докато накрая стигнаха до тесен отвор, прикрит от гъст храсталак. Като се промъкна безшумно през него, Фродо се озова на южния склон високо над езерото. Бе тъмно и неясният блед водопад отразяваше само останките от лунна светлина по западния небосклон. Не успя да забележи Ам-гъл. Направи няколко крачки надолу и Анборн тихичко се промъкна зад него.

— Продължавай! — прошепна той в ухото на Фродо. — Внимавай отдясно. Ако паднеш във вира, само онзи приятел с рибата може да ти помогне. И не забравяй, че макар да не ги виждаш, стрелците са наблизо.

Като опипваше и се подпираше на ръце, досущ като Ам-гъл, Фродо пропълзя напред. Повечето скали бяха равни и гладки, но хлъзгави. Спря да се ослуша. Отначало не чу никакъв друг звук освен неспирно долитащия изотзад рев на водопада. Сетне внезапно долови недалеч отпред съскащ шепот.

— Рибка, сссладка рибка. Бялото лице изчезна, безценни, най-сетне, да. Сега можем безгрижно да ядем риба. Не, не е безгрижно, безценни. Безценното се изгуби, да, изгуби се. Мръсни хобити, гадни хобити. Изчезнаха и ни изоставиха, ам-гъл; и Безценното изчезна. Горкият Смеагол остана сам-самичък. Няма го Безценното. Гадни хора, те ще го вземат, ще ми откраднат Безценното. Крадци. Мразим ги. Рибка, сссладка рибка. Дава ни сили. Носи ни блясък в очите, заяква пръстите, да. Да ги удушим, безценни. Всички да удушим, да, само да имаме късмет. Сссладка рибка. Сссладка рибка!

И той продължи все така, неспирно като водопада, само сегиз-тогиз неясно лигаво гълголене прекъсваше думите. Слушайки, Фродо потръпна от жалост и отвращение. Искаше му се всичко да свърши и вече никога да не чуе тоя глас. Анборн не бе много назад. Можеше да пропълзи обратно и да го помоли за стрелба. Навярно ловците щяха да се промъкнат наблизо, докато неподозиращият Ам-гъл се тъпчеше с риба. Един-единствен точен изстрел, и Фродо щеше да се отърве завинаги от презрения му глас. Но не, сега Ам-гъл имаше права над него. Слугата има права над господаря, щом му е служил, та макар и от страх. Ако не бе Ам-гъл, щяха да се удавят в Мъртвите блата. А и нещо подсказваше на Фродо съвсем ясно, че Гандалф не би го пожелал.

— Смеагол! — тихо повика той.

— Рибка, сссладка рибка — изрече гласът.

— Смеагол! — повтори той малко по-високо. Гласът млъкна. — Смеагол! Господарят дойде да те търси. Господарят е тук. Ела, Смеагол!

Никакъв отговор, само неясно съскане, сякаш Ам-гъл си пое дъх.

— Ела, Смеагол! — настоя Фродо. — Дебне ни опасност. Хората ще те убият, ако те заварят тук. Идвай бързо, ако искаш да избягаш от смъртта. Ела при господаря!

— Не! — обади се гласът. — Не е мил господарят. Оставя горкия Смеагол и ходи с нови приятели. Господарят може да почака. Смеагол не е свършил.

— Няма време. Вземи рибата с теб. Ела!

— Не! Трябва да довърши рибата.

— Смеагол! — отчаяно рече Фродо. — Безценното ще се разгневи. Ще взема Безценното и ще кажа: накарай го да глътне кости и да се задави. Вече никога да не кусне риба. Ела, Безценното чака!

Раздаде се остро съскане. След малко Ам-гъл изпълзя от мрака на четири крака като сгълчано виновно куче. От устата му висеше недоядена риба, друга стискаше в ръка. Приближи се до Фродо почти лице срещу лице и го подуши. Бледите му очи лъщяха. Сетне извади рибата от устата си и се изправи.

— Мил господар! — прошепна той. — Мил хобит, връща се за горкия Смеагол. Добрият Смеагол идва. Сега да вървим, бързо да вървим, да. През дърветата, докато са помръкнали Лицата. Да, хайде да вървим!

— Да, скоро ще вървим — каза Фродо. — Но не веднага. Ще дойда с теб, както обещах. И пак обещавам. Но не сега. Още не си в безопасност. Аз ще те спася, но трябва да ми вярваш.

— Трябва да вярваме на господаря? — недоверчиво се обади Ам-гъл. — Защо? Защо да не тръгнем веднага? Къде е другият, начумереният груб хобит? Къде е той?

— Там, горе — посочи Фродо към водопада. — Не тръгвам без него. Трябва да се върнем.

Сърцето му натежа. Това бе прекалено близко до предателство. Не се боеше, че Фарамир ще разреши да убият Ам-гъл, но навярно щяха да го пленят и вържат; а за бедната, вероломна твар постъпката на Фродо несъмнено щеше да изглежда предателска. Едва ли някога би успял да го накара да разбере и повярва, че Фродо е спасил живота му по единствения възможен начин. Какво друго можеше да стори? Да бъде верен и на двете страни, докато има начин.

— Ела! — каза той. — Инак Безценното страшно ще се разгневи. Сега се връщаме нагоре по течението. Върви, върви, ти ще си напред!

Душейки подозрително, Ам-гъл пропълзя малко напред, плътно покрай скалния ръб. Ненадейно спря и надигна глава.

— Има нещо там! Не е хобит. — Изведнъж се обърна. В изпъкналите му очи искряха зелени пламъчета. — Госссподар, госссподар! — изсъска той. — Зъл! Двуличен! Лъжлив!

Изхрачи се и протегна дълги ръце с криви бели пръсти.

В този миг огромната черна фигура на Анборн се извиси изотзад и се стовари върху му. Широка силна ръка го стисна за врата и го прикова към земята. Както беше мокър и лигав, той светкавично се извъртя и взе да се гърчи като змиорка, да хапе и драска като котка. Но още двама мъже изскочиха от сенките.

— Не мърдай! — каза единият. — Инак ще те набучим с игли като таралеж. Не мърдай!

Ам-гъл се отпусна и взе да хленчи и ридае. Вързаха го без особена нежност.

— По-леко, по-леко! — обади се Фродо. — Той няма сила да се бори с вас. Ако може, не го удряйте. Той ще кротува. Смеагол! Те няма да те бият. Аз ще дойда с теб и нищо няма да ти се случи. Само през трупа ми. Вярвай на господаря!

Ам-гъл се завъртя и го заплю. Мъжете го вдигнаха, метнаха качулка над очите му и го понесоха.

Фродо закрачи след тях и се чувстваше като последен негодник. Минаха през отвора зад храстите и по стъпала и тунели се върнаха в пещерата. Тук бяха запалени две-три факли. Бойците се надигаха. Сам също бе дошъл и хвърли странен поглед към отпуснатия вързоп, който носеха мъжете.

— Хванаха ли го? — запита той Фродо.

— Да. Всъщност не, не го хванах. Боя се, че отначало дойде при мен, защото ми вярваше. Не исках да го връзват така. Дано всичко да е наред, но цялата история ме отвращава.

— И мен — кимна Сам. Нищо не може да е наред там, където се появи тая отрепка.

Един боец се приближи, кимна на хобитите и ги отведе към нишата в дъното на пещерата. Фарамир седеше там на стола си и лампата отново гореше във вдлъбнатината над главата му. Той им направи знак да седнат на табуретките до него.

— Донесете вино за гостите — нареди той. — И ми доведете пленника.

Донесоха вино, после Анборн домъкна Ам-гъл. Той смъкна качулката от главата му, изправи го на крака и застана отзад да го подкрепя. Ам-гъл премига, укривайки злобата в очите си зад тежките бледи клепки. Изглеждаше невероятно окаяна твар — целият прогизнал и вмирисан на риба (още стискаше плячката в ръка); редките кичури коса висяха като прогнили бурени по костеливото му чело, от носа му течаха сополи.

— Развържете ни! Развържете ни! — рече той. — От въжето ни боли, да, тъй е, боли ни, а пък нищо не сме сторили.

— Нищо ли? — запита Фарамир, впил проницателен поглед в жалкото създание, ала по безстрастното му лице не се мярна нито гняв, нито жалост или удивление. — Нищо ли? Никога ли не си сторил нищо, с което да заслужиш връзване, че и по-тежко наказание? Ала за щастие не това трябва да преценявам. Тази нощ обаче ти пристъпи там, където те чака смърт. Скъпо се заплаща рибата от този вир.

Ам-гъл изтърва рибата.

— Не щем риба — заяви той.

— Цената не е за рибата — каза Фарамир. — Стига само да дойдеш тук и да погледнеш вира, за да заслужиш смъртна казън. Досега те щадих по молба на Фродо, който казва, че поне от него си заслужил известна благодарност. Но трябва да удовлетвориш и мен. Как се казваш? Откъде идваш? И накъде си се запътил? По каква работа?

— Изгубени сме — каза Ам-гъл. — Няма име, няма работа, няма Безценно, нищо няма. Само празни. Само гладни; да, гладни сме. Няколко ситни рибки, мръсни костеливи ситни рибки за едно клето създание, а те казват смърт. Толкова са мъдри; тъй справедливи, тъй безмерно справедливи.

— Не много мъдри — отвърна Фарамир. — Но справедливи — да, може би, доколкото позволява скромната ни мъдрост. Развържи го, Фродо!

Фарамир извади от пояса си малко джобно ножче и го подаде на Фродо. Погрешно разбрал жеста, Ам-гъл изпищя и се захлупи по очи.

— Е, хайде, Смеагол! — рече Фродо. — Трябва да ми вярваш. Не бих те изоставил. Отговаряй искрено, ако можеш. Само добро можеш да очакваш от това, по-зле няма да стане.

Той преряза въжетата на китките и глезените на Ам-гъл и го изправи на крака.

— Ела насам! — заповяда Фарамир. — Погледни ме! Знаеш ли как се нарича това място? Бил ли си тук преди?

Ам-гъл бавно надигна поглед и неохотно се взря в очите на Фарамир. В зениците му изгасна всякаква светлина и за миг те надникнаха бледи и пусти в ясните, нетрепващи очи на мъжа от Гондор. Настана плътна тишина. Сетне Ам-гъл клюмна глава и взе да се свива надолу, докато разтреперан клекна на пода.

— Не знаем и не щем да знаем — захленчи той. — Никога не сме идвали тук; няма вече да се връщаме.

— В ума ти има заключени врати и залостени прозорци, а зад тях дремят мрачни стаи — каза Фарамир. — Но дотук преценявам, че си казал истината. Добре стори. С каква клетва ще се закълнеш никога да не се връщаш и никога да не насочваш насам която и да било жива твар с дума или знак?

— Господарят знае — отвърна Ам-гъл и скоси поглед към Фродо. — Да, той знае. Ще обещаем на господаря, ако ни спаси. Ще обещаем на Онова, да. — Той пропълзя към нозете на Фродо и изхленчи: — Спаси ни, мили господарю! Смеагол обещава на Безценното, вярно обещава. Никога да не се връща, никога да не говори, не, никога! Не, безценни, не!

— Доволен ли си? — запита Фарамир.

— Да — каза Фродо. — Във всеки случай трябва или да приемеш това обещание, или да изпълниш закона си. Друго няма да постигнеш. Но аз обещах, че ако дойде при мен, няма да му сторят зло. И не ще позволя да ме тласнат към вероломство.

Фарамир дълго седя замислен.

— Много добре — каза той накрая. — Предавам те на твоя господар, Фродо, син на Дрого. Той да каже, що ще стори с теб!

— Но, господарю Фарамир — отвърна Фродо с поклон, — ти още не си съобщил волята си спрямо въпросния Фродо, а докато не я знае, той не може да планува бъдещето нито за себе си, нито за своите спътници. Беше отложил преценката си до утрото, ала то вече наближава.

— Щом е тъй, ще обявя присъдата — каза Фарамир. — Що се отнася до теб, Фродо, доколкото зависи от мен, без да засягам върховната власт, обявявам те за свободен в Гондорското кралство до най-далечната от древните му граници; за теб и за всеки, който те придружава, ще е забранено само да идвате неканени на това място. Присъдата е в сила за година и един ден, сетне ще се прекъсне, освен ако преди края дойдеш в Минас Тирит и се представиш пред Владетеля — наместник на града. Тогава ще го помоля да потвърди решението ми и да го направи доживотно. Междувременно всеки, когото вземеш под закрила, ще бъде охраняван от моя меч и щита на Гондор. Е, стига ли ти отговорът?

— Стига ми — отвърна Фродо и ниско се поклони. — Аз пък съм на твоите услуги, ако ме сметнеш за достоен да служа на тъй благороден и почитан мъж.

— Смятам те за повече от достоен — каза Фарамир. — А сега взимаш ли това създание, този Смеагол, под своя закрила?

— Взимам Смеагол под закрила — потвърди Фродо.

Сам шумно въздъхна — не от любезностите, които горещо одобряваше, както и всеки друг хобит. Всъщност в Графството подобен въпрос би се решил с далеч повече слова и поклони.

— Тогава ти казвам — обърна се Фарамир към Ам-гъл, — че над теб тегне смъртна присъда; но докато вървиш с Фродо, можеш да бъдеш спокоен за участта си. Ала намери ли те който и да било гондорски боец да скиташ без него, присъдата ще се изпълни. И дано смъртта те намери бързо, в Гондор или другаде, ако не му служиш вярно. Сега отговаряй: накъде ще тръгнеш? Той казва, че си му бил водач. Накъде го водеше?

Ам-гъл не отговори.

— Не ще търпя тайни — каза Фарамир. — Отговаряй, инак ще променя решението си!

Ам-гъл продължаваше да мълчи.

— Ще отговоря вместо него — каза Фродо. — Той ме отведе до Черната порта, както го помолих, но оттам не може да се мине.

— Няма отворени врати към Безименната страна — каза Фарамир.

— Като видяхме това, завихме и дойдохме насам по Южния път — продължи Фродо. — Той казваше, че тук, близо до Минас Итил, има или може да има пътека.

— Минас Моргул — поправи го Фарамир.

— Не знам точно — каза Фродо, — но мисля, че пътеката се изкачва към планините от северния край на долината, където е древният град. Горе стига до един висок проход и после слиза към… към онова, което е отвъд.

— Знаеш ли името на този висок проход? — запита Фарамир.

— Не — каза Фродо.

— Наричат го Кирит Унгол.

Ам-гъл рязко изсъска и взе да си мърмори нещо.

— Нали така се казва? — отвърна Фарамир към него.

— Не! — отвърна Ам-гъл, сетне изпищя, сякаш нещо го бодна. — Да, да, чували сме името едно време. Но какво ни интересува името? Господарят казва, че трябва да влезе. Значи трябва да опитаме някой път. Няма друг път за опитване, не.

— Няма ли? — рече Фарамир. — Откъде знаеш? И кой е проучил всички граници на мрачното царство? — Дълго и замислено се вглежда той в Ам-гъл. Накрая отново заговори: — Отведи това създание, Анборн. Бъди любезен, но го дръж под око. А ти, Смеагол, не опитвай да скочиш във водопада. Там скалите имат такива зъби, че ще те погубят без време. Остави ни сега сами и си вземи рибата.

Анборн излезе и свитият Ам-гъл изтича подир него. Завесата падна над входа на нишата.

— Фродо, мисля, че постъпваш твърде неразумно — каза Фарамир. — Според мен не би трябвало да пътуваш с това същество. Душата му е черна.

— Не, не докрай — възрази Фродо.

— Може би не напълно — съгласи се Фарамир, — но злобата го гризе като язва и злото в него расте. Няма да те изведе на добро. Ако искаш да се разделиш с него, ще му дам пропуск и водач до която гондорска граница пожелае.

— Той няма да приеме — каза Фродо. — Ще ме следва, както отдавна го прави. А аз неведнъж съм обещавал, че ще го взема под своя закрила и ще отида накъдето ме поведе. Нали не искаш да бъда безчестен?

— Не — отвърна Фарамир. — Но сърцето ми подсказва друго. По-малко зло ми изглежда да посъветвам другиго да наруши думата си, отколкото сам да го сторя, особено като виждам как приятелят се е обвързал безумно със собствената си гибел. Ала не… щом иска да дойде с теб, налага се да го търпиш. Не вярвам обаче, че трябва да минеш през Кирит Унгол, за който създанието ти каза много по-малко, отколкото знае. Дотолкова поне успях да разчета мислите му. Не ходи към Кирит Унгол!

— Къде да ида тогава? — запита Фродо. — Да се върна при Черната порта и да се предам на стражата? Какво знаеш за това място, та името толкова да те плаши?

— Нищо определено — каза Фарамир. — Ние, гондорците, напоследък дори не минаваме източно от Пътя и никой от по-младите не го е правил, нито пък някой е стъпвал из Планините на Сянката. За тях сме чували само древни предания и слухове от прежни дни. Ала някакъв мрачен ужас се крие из проходите над Минас Моргул. Прозвучи ли името на Кирит Унгол, старите хора и мъдреците пребледняват и замлъкват. Много, много отдавна злото обгърна Минас Моргул и тая крепост бе за нас ужас и заплаха още когато прокуденият Враг живееше надалеч, а Итилиен почти изцяло бе в наша власт. Както знаеш, някога Минас Итил бе величав и прекрасен укрепен град, близнак на нашата столица. Но той бе превзет от злодеи, които служили на Врага през първото му царуване, а след неговото падение се скитали без дом и господар. Казват, че владетелите им били нуменорци, обхванати от най-черно зло; Врагът им бил дал всевластни пръстени и така ги погълнал — те се превърнали в живи мъртъвци, страховити и зли. След изчезването му те превзели Минас Итил, настанили се там и изпълнили с тлен града и околната долина — всичко изглежда запустяло, ала не е тъй, безформен страх царувал сред разрушените стени. Девет владетели имало там и силата им се възвърнала след идването на техния господар, комуто помагали скришом и готвели новото му възцаряване. А сетне Деветте конници излязоха от портите на ужаса и ние не можахме да устоим. Не се приближавай към крепостта им. Ще те съгледат. Онова място е пълно с недремеща злоба и немигащи очи. Не тръгвай натам!

— Но накъде ще ме упътиш? — отново запита Фродо. — Сам казваш, че не можеш да ме отведеш до планините, камо ли отвъд тях. А аз съм дал пред Съвета свещен обет да открия път или да загина в начинанието. Ако обърна гръб и се отрека преди горчивия край, то къде ще се дяна сред елфи и хора? Би ли ме взел в Гондор с този Предмет, който подлуди от страст брат ти? Каква ли зла магия ще хвърли той над Минас Тирит? Няма ли рано или късно втори Минас Моргул да се ухили срещу първия през мъртви, покрити с тлен земи?

— Не бих го пожелал — каза Фарамир.

— Тогава що би желал да сторя?

— Не знам. Само не бих искал да тръгнеш към смърт и мъчения. И не мисля, че Митрандир би избрал този път.

— Ала след като той изчезна, трябва да крача по пътеките, които намирам. А няма време за дълго търсене — каза Фродо.

— Тежка участ, безнадеждна задача — промълви Фарамир. — Но поне помни, че съм те предупредил: пази се от този водач, Смеагол. Той вече е опетнил ръцете си с кръв. Прочетох го в мислите му. — Той въздъхна. — Е, значи това ни било писано, Фродо, сине на Дрого — среща и раздяла. Не се нуждаеш от утешителни слова — не се надявам вече да те срещна под слънцето. Но където и да отидеш, моята благословия ще е с теб и с народа ти. Почини си, докато ти приготвим закуската. С удоволствие бих узнал как мизерникът Смеагол е попаднал в плен на Предмета, за който говорим, и как го е изгубил, но сега няма да те безпокоя. Ако въпреки смъртната опасност се завърнеш в земите на живите и седнем на припек под някоя стена да си припомним миналото и да се посмеем на старите несгоди, тогава ще ми разправиш. А дотогава или до някой друг миг, недостъпен дори и за всевиждащите камъни на Нуменор — сбогом!

Той стана, ниско се поклони на Фродо и като дръпна завесата, мина в пещерата.

Глава 7Към Кръстопътя

Фродо и Сам се върнаха към наровете и полежаха мълчаливо, докато бойците се раздвижваха и започваха ежедневната си работа. След малко им донесоха вода и ги отведоха до масата, сложена за трима. Фарамир закуси с тях. От мига на сражението не беше мигвал, ала не изглеждаше уморен.

Като привършиха, тримата станаха от масата.

— Дано не ви мъчи глад из пътя — каза Фарамир. — Запасите ви са малки, но заръчах да сложат в раниците ви по нещичко, подходящо за пътници. Докато крачите из Итилиен, не ще ви липсва вода, ала не пийте от нито един поток, извиращ от Имлад Моргул, долината на живите мъртъвци. Още нещо трябва да ви кажа. Всичките ми стражи и съгледвачи се завърнаха, някои дори са се промъкнали чак дотам, откъдето се вижда Моранон. И всички съобщават нещо странно. Цялата област е опустяла. Никой не се мярка по пътя, никъде не се чува конски тропот, песен на рог или звън на тетива. Напрегнато мълчание тегне над Безименната страна. Не знам що вещае това. Но времето стремително наближава към някакъв величав завършек. Бурята се задава. Бързайте, докато още можете! Да вървим, ако сте готови. Слънцето скоро ще изгрее над сенките.

Донесоха раниците на хобитите (малко по-тежички, отколкото бяха преди) и две здрави тояжки от полирано дърво с железни шипове и красиво изрязани дръжки, през които бяха прекарани плитки от кожени ремъчета.

— Нямам с какво да ви даря на раздяла — каза Фарамир, — но вземете тези тояжки. Те могат да послужат на ония, що бродят и се катерят из пущинаците. С такива си служат хората от Белите планини; само че трябваше да ги подрежем според ръста ви и наново да сложим шиповете. Изрязани са от любимото на гондорските дърводелци прекрасно дърво лебетрон и народът казва, че имали чудодейната сила да намират верния път. Дано не се изгуби докрай тази сила сред Сянката, към която сте се запътили!

Хобитите се поклониха доземи.

— Прелюбезни стопанино — отвърна Фродо, — Елронд Полуелф ми бе казал, че ще открия по пътя си тайно и неочаквано приятелство. Наистина не съм се надявал на дружбата, която прояви към мен. Срещата с нея превръща изпитанията във велика добрина.

Вече трябваше да се готвят за тръгване. Доведоха Ам-гъл от някакво потайно кътче или пещерка — сега той изглеждаше по-доволен, отколкото преди, макар че все се увърташе около Фродо и отбягваше погледа на Фарамир.

— Трябва да вържем очите на твоя водач — каза Фарамир, — но ако искате, ще освободя теб и верния Самознай от това задължение.

Когато дойдоха да му вържат очите, Ам-гъл се сгърчи и запищя, вкопчен в нозете на Фродо.

— Вържете очите и на трима ни — каза Фродо. — Нека аз да съм пръв, може би тогава ще види, че не ни мислите злото.

Така и ги изведоха от пещерата на Хенет Анун. След като минаха по коридорите и стъпалата, усетиха наоколо хладния полъх на свеж и ароматен утринен въздух. Все още с вързани очи продължиха малко нагоре, сетне се спуснаха по полегат склон. Най-после гласът на Фарамир нареди да им махнат качулките.

Отново стояха под горските клонаци. Откъм водопада не долиташе нито звук, защото сега дългият южен склон ги делеше от клисурата, из която течеше потокът. На запад през дърветата прозираше светлина, сякаш там светът внезапно свършваше с ръб, отвъд който има само небе.

— Оттук пътищата ни се разделят — каза Фарамир. — Ако приемете съвета ми, засега не завивайте на изток. Продължавайте все напред, така още много мили ще останете под закрилата на гората. На запад местността се спуска към широки равнини, на места склоновете са отвесни, другаде хълмисти и полегати. Придържайте се към този ръб и към покрайнините на гората. Мисля, че в началото на пътя можете да вървите и по светло. Областта се е унесла в измамно спокойствие и засега злото се е оттеглило. На добър час, бързайте, докато още можете.

Той се приведе и по обичая на своя народ прегърна хобитите, като положи длани на раменете им и ги целуна по челата. Сетне промълви:

— Вървете и нека ви съпровожда благословията на всички добри хора.

Те отново се поклониха до земята. Фарамир се обърна и без да поглежда назад, закрачи към двамата стражи, които стояха малко насрана. Хобитите се смаяха, виждайки колко бързо се движат сега мъжете в зелени дрехи — само за миг те изчезнаха от поглед. Там, където бе стоял Фарамир, се простираше пуста и печална гора, като че бе отминал някакъв хубав сън.

Фродо въздъхна и се обърна на юг. Сякаш за да подчертае пренебрежението си към подобни любезности, Ам-гъл човъркаше земята край едно дърво. „Пак ли успя да огладнее? — помисли Сам. — Е, почна се тя отново!“

— Отидоха ли си най-сетне? — запита Ам-гъл. — Мръсссни проклети хора! Смеагол още го боли шията, да, боли го. Хайде да вървим!

— Да, хайде да вървим — каза Фродо. — Но ако можеш само да одумваш ония, що проявиха милост към теб, по-добре си мълчи!

— Мил господар! — каза Ам-гъл. — Смеагол само се пошегува. Винаги прощава той, да, да, прощава, даже дребните лъжи на милия господар. О, да, мил господар, мил Смеагол!

Фродо и Сам не отговориха. Нарамиха раниците, стиснаха тояжките и поеха напред из горите на Итилиен.

През този ден на два пъти спираха да похапнат от храната, с която ги бе снабдил Фарамир — сушените плодове и соленото месо щяха да им стигнат за дълго; хляб имаха колкото да го свършат, преди да се развали. Ам-гъл не яде нищо.

Слънцето изгря, отмина над главите им, без да го видят, и взе да залязва. Откъм запад през дърветата се процеди златиста светлина, а пътниците все така крачеха из хладната зелена сянка и наоколо царуваше мълчание. Като че всички птици бяха отлетели или изгубили гласа си.

Здрачът рано обгърна безмълвната гора и преди да настъпи нощта, те спряха изтощени — откакто потеглиха от Хенет Анун, бяха извървели над седем левги. Фродо се просна на дебелата шума под едно старо дърво и проспа цялата нощ. Легнал до него, Сам бе по-неспокоен — често се будеше, ала нямаше и помен от Ам-гъл, който бе изкръшкал незабавно, щом спряха да починат. Дали бе спал сам в някоя близка яма, или бе бродил неспокойно да дебне плячка из нощта, така и не разбраха; ала още в ранни зори се върна и разбуди спътниците си.

— Трябва да стават, да, трябва! — каза той. — Още дълъг път ги чака, на юг и на изток. Хобитите трябва да бързат!

Този ден отмина почти като предния, само тишината изглеждаше по-плътна; въздухът натежа и под дърветата взе да става задушно. Сякаш назряваше гръмотевична буря. Ам-гъл често спираше, душеше въздуха, после си мърмореше нещо под носа и ги подканваше да побързат.

Към края на третия преход този ден, когато наближи вечерта, гората просветля, дърветата станаха по-високи и по-редки. Огромни зелени дъбове с дънери по няколко човешки обхвата се издигаха мрачни и величави по просторните поляни, а тук-там сред тях се мяркаха престарели ясени и гигантски дъбове с току-що наболи зелено-кафяви пъпки. Край тях се простираха широки морави с гъста зелена трева, изпъстрена с жълтурчета и бели и сини анемони, вече склопили цветчетата си за сън; имаше поляни, гъсто осеяни с листата на горския зюмбюл — лъскавите камбанки вече пробиваха почвата. Не се виждаше жива твар, нито звяр, нито птица, но на откритото Ам-гъл се плашеше и сега тримата крачеха предпазливо, като притичваха от една дълга сянка към следващата.

Денят бързо гаснеше, когато стигнаха до края на гората. Тук седнаха под един стар, чворест дъб, разперил сгърчени като змии корени над стръмен, ронлив бряг. Напред лежеше дълбока сенчеста долина. От другата страна в навъсената вечер отново се сгъстяваха сиво-синкави гори и продължаваха на юг. Надясно, под огнените пръски на западния небосклон, пламтяха планините на далечния Гондор. Наляво тегнеше мрак — там се извисяваха стените на Мордор; от този мрак изпълзяваше дългата долина и все по-широка и по-широка се спускаше стръмно към Андуин. По дъното й тичаше буен поток — Фродо дочуваше в тишината каменистия му глас; по отсрещния бряг като бледа панделка се виеше път и слизаше в мразовитите сиви мъгли, недокоснати от блясъка на залеза. И там, в далечината, Фродо сякаш съзря да плуват като над сенчесто море смътните високи покриви и разбитите кули на забравени и мрачни древни крепости.

— Знаеш ли къде сме? — обърна се той към Ам-гъл.

— Да, господарю. Опасни места. Тоя път идва от Лунната кула, господарю, и слиза към разрушения град край брега на Реката. Разрушеният град, да, много гнусно място, пълно с врагове. Не трябваше да слушаме съвета на хората. Хобитите се отклониха далеч настрани. Трябва да вървим на изток сега, хей натам — размаха той мършава ръка към тъмнеещите планини. — И не можем да тръгнем по този път. О, не! Жестоки хора идват по него откъм Кулата!

Фродо сведе поглед към пътя. Поне засега по него не се движеше никой. Изглеждаше безлюден и изоставен в своя бяг към запустелите руини сред мъглата. Но из въздуха се носеше зловеща тръпка, сякаш можеше наистина невидими за окото създания да шетат нагоре-надолу. Загледан към далечните кули, които вече се губеха в нощта, Фродо потрепери и песента на водите му се стори студена и жестока — това бе гласът на Моргулдуин, сквернил поток, извиращ от Долината на призраците.

— Какво ще правим? — запита той. — Дълъг и тежък път изминахме. Дали да не се върнем в гората да подирим потайно кътче за отмора?

— Няма смисъл да се крият в тъмното — отвърна Ам-гъл. — Сега хобитите трябва да се крият денем, да, денем.

— Я стига! — обади се Сам. — Трябва да си починем малко, пък ако се налага, ще станем и посред нощ. Така ще ни останат дълги часове до утрото — предостатъчно, за да ни поведеш на дълъг преход, стига да знаеш пътя.

Ам-гъл неохотно кимна, върна се към дърветата и закрачи на изток из оределите покрайнини на гората. Не искаше да спят на земята тъй близо до зловещия път, затова след кратък спор се изкатериха в чатала на един голям зелен дъб, чиито дебели клони предлагаха удобно и сигурно скривалище. Настана нощ и под свода на дървото съвсем се стъмни. Фродо и Сам похапнаха хляб и сушени плодове и утолиха жаждата си с глътка вода, а Ам-гъл се сгуши и веднага заспа. Хобитите не мигнаха.

Трябва да бе малко след полунощ, когато Ам-гъл се събуди — двамата внезапно откриха, че бледите му немигащи очи лъщят насреща им. Той се ослуша и подуши наоколо — както бяха забелязали, това изглеждаше обичайния му метод да определя часа нощем.

— Починахме ли си? Изкарахме ли по един хубав сън? — запита той. — Хайде да вървим!

— Нито едното, нито другото — измърмори Сам. — Но щом си рекъл, да вървим.

Ам-гъл незабавно се изтърси от клона, тупна на четири крака и хобитите го последваха, макар и по-бавно.

Щом слязоха, отново поеха на път. Застанал начело, Ам-гъл ги водеше на изток по мрачното нагорнище. Не виждаха почти нищо, нощта бе толкова тъмна, че едва забелязваха дървесните дънери, преди да се блъснат в тях. Теренът стана по-неравен и пътниците крачеха с мъка, но това като че изобщо не смущаваше Ам-гъл. Той ги водеше през горички и къпинаци; ту покрай ръба на дълбока клисура или мрачна яма, ту към дъното на черна, обрасла с храсти долчинка и нагоре по отсрещния бряг; ала щом слезеха надолу, оттатък винаги ги чакаше още по-дълъг и стръмен склон. Изкачваха се упорито. На първата почивка се озърнаха и смътно различиха гората, която бяха напуснали, да се разстила като необятна сянка, като още по-мрачна нощ под здрачното небе. Откъм Изтока сякаш се извисяваше някаква огромна чернилка, поглъщаща бледите забулени звезди. По-късно залязващата луна се изтръгна от налетелите облаци, но я обвиваше кръг от болнаво жълтеникав светлик.

Най-после Ам-гъл се обърна към хобитите.

— Денят наближава — каза той. — Хобитите трябва да бързат. Опасно е да се стои на открито из тия места. Бързайте!

Той ускори крачка и двамата морно го последваха. След малко се закатериха по един висок хребет. Почти навсякъде го покриваха гъсталаци от прещип, боровинки и ниски жилави тръни, само тук-там се отваряха белези от неотдавнашни пожари. Към върха прещиповите храсти се срещаха все по-често; бяха престарели и високи, отдолу суховати и длъгнести, но по-горе гъсти и вече покрити с жълти листа, които лъщяха в сумрака и пръскаха лек сладостен аромат. Толкова високи бяха трънливите храсталаци, че хобитите можеха да крачат изправени под тях по дълги закътани пътеки, застлани с дебел бодлив килим.

От другата страна на този широк хълм пътниците спряха и пропълзяха да се скрият под туфа преплетени трънки. По кривите, сведени до земята, клони се бяха изкатерили безредно стари шипкови храсти. Дълбоко навътре имаше празно местенце със свод от сухи клони и къпини, над които се стелеха първите пролетни листа и пъпки. Проснаха се там, толкова уморени, че и не помислиха за храна; надничаха през пролуките на убежището си и чакаха да се разгори новият ден.

Но не настъпи ден, а само мъртвешки кафеникав здрач. На изток под ниските облаци пламтеше мътно червено зарево — ала не се червенееше зората. Отвъд безредно разхвърляните низини се въсеха планините Ефел Дуат — черни и безформени долу, където плътно тегнеше неотминаващата нощ, назъбени горе по върховете и хребетите, които се очертаваха непристъпни и заплашителни на фона на огненото сияние. Далече надясно от сенките се възправяше могъща и черна планинска верига, устремена на запад.

— Накъде ще се упътим сега? — запита Фродо. — Онова там, оттатък черния масив, да не е входът към… към Моргулската долина?

— Трябва ли да го мислим отсега? — обади се Сам. — Нали няма да вървим по-нататък тоя ден, ако изобщо е ден?

— Може би не, може би не — каза Ам-гъл. — Но скоро ще трябва да тръгнем към Кръстопътя. Натам ще вървим, да, господарю.

Червеното зарево над Мордор помръкна. Здрачът се сгъсти от огромните облаци изпарения, които се надигаха от Изтока и пропълзяваха по небето. Фродо и Сам похапнаха, сетне легнаха да починат, но Ам-гъл не се свърташе на място. Не искаше да приеме от тяхната храна, само пийна малко вода и взе да лази из храстите наоколо, като душеше и си мърмореше. После изведнъж изчезна.

— Хукнал е на лов, предполагам — каза Сам и се прозина.

Падаше му се да спи пръв и той скоро се унесе в дълбок сън. Стори му се, че пак е в градината на Торбодън и търси нещо, но се е прегърбил под тежка раница. Всичко наоколо изглеждаше запуснато и буренясало, тръни и папрат бяха нахлули в лехите край оградата в дъното.

— Виждам, че яка работа ме чака, но съм толкова уморен — повтаряше си той. Внезапно си спомни какво търси. „Лулата ми!“ — възкликна и се събуди.

„Смешно! — рече си, като отвори очи и се зачуди защо ли е легнал под живия плет. — Ами че тя си е все там, в раницата!“ После осъзна, че първо — лулата може и да е в раницата, но няма пушилист; и второ — че е на стотици мили от Торбодън. Надигна се и седна. Стори му се, че вече е съвсем тъмно. Защо господарят го бе оставил да спи чак до вечерта?

— Вие не дремнахте ли, господин Фродо? — запита той. — Кое време е? Късничко изглежда!

— Не, не е — отвърна Фродо. — Но вместо да просветлее, денят се смрачава — все тъмнее, тъмнее. Доколкото мога да преценя, още няма пладне и си спал само около три часа.

— Чудя се какво ни чака — каза Сам. — Буря ли се задава? Ако е тъй, ще да е най-страшната, откакто свят светува. Има да си мечтаем да сме в някоя дълбока дупка, а не заклещени из храсталака. — Той се ослуша. — Какво беше това? Гръмотевица ли, барабани ли, що ли?

— Не знам — каза Фродо. — Вече от доста време гръмоли. Понякога сякаш земята се разтърсва, друг път като че застоялият въздух те удря в ушите.

— Къде е Ам-гъл? — озърна се Сам. — Не се ли е върнал още?

— Не — каза Фродо. — Ни съм го чувал, ни съм го виждал.

— Не мога да го търпя — заяви Сам. — Правичката да си кажа, не помня да съм вземал за из път нещо, което с такова удоволствие бих изгубил някъде. Ама ще е тъкмо в неговия стил да ни води толкова мили и да се затрие тъкмо сега, когато ще ни е най-нужен… е, ако изобщо ще има полза от него, в което се съмнявам.

— Забравяш Блатата — напомни Фродо. — Надявам се да не му се е случило нещо.

— Аз пък се надявам да не ни готви някой номер. И във всеки случай, надявам се да не е попаднал в чужди ръце, дето се вика. Че ако попадне, големи неприятности ни чакат.

В този миг отново се раздаде тътен и грохот — вече по-мощен и плътен. Земята потръпна под нозете им.

— Мисля, че и бездруго ни чакат неприятности — каза Фродо. — Боя се, че нашето пътешествие е към края си.

— Може би — отвърна Сам, — но има ли живот, има и надежда, както казваше моят Старик, и честичко добавяше: значи трябва да се подкрепим. Хапнете някой залък, господин Фродо, после дремнете.

Следобедът — поне Сам предполагаше, че трябва да го нарича така — бавно отмина. Надничайки извън прикритието, той виждаше само кафеникав свят без светлини и сенки, който бавно се преливаше в безформен, безцветен здрач. Фродо спеше неспокойно, мяташе се и от време на време мърмореше. На два пъти Сам като че ли го чу да изрича името на Гандалф. Времето сякаш се влачеше безкрай. Изведнъж Сам дочу зад гърба си съскане и ето че там беше Ам-гъл на четири крака, втренчил в тях лъскавите си очи.

— На крак, на крак! На крак, сънливци! — прошепна той. — На крак! Няма време за губене. Трябва да вървим, да, трябва веднага да вървим. Няма време за губене!

Сам го изгледа с подозрение — стори му се изплашен или развълнуван.

— Да тръгваме сега ли? Какви са тия игри? Още не е време. Не е дошло времето за чай, поне в ония прилични места, където се пие чай.

— Глупак! — изсъска Ам-гъл. — Тук не са прилични места. Не ни остава време, да, времето бяга. Няма време за губене. Трябва да вървим. Събуди се, господарю, събуди се!

Той се вкопчи в спящия; стреснат, Фродо се надигна и го хвана за ръката. Ам-гъл се издърпа и отстъпи назад.

— Не бива да са глупави — изсъска той. — Трябва да вървим. Няма време за губене!

Нищо повече не можаха да изкопчат от него. Не казваше нито къде е бил, нито какво очаква да се случи, та толкова бърза. Сам не криеше, че е изпълнен с дълбоки подозрения, но Фродо не показваше какво му минава през ум. Той въздъхна, вдигна раницата и се приготви да потегли към прииждащия мрак.

Ам-гъл ги поведе крадешком надолу по склона на хълма. Използваше всяко възможно прикритие, а през откритите места притичваше прегърбен почти до земята; но светлината вече бе толкова помръкнала, че и най-зорките зверове на пущинака едва ли биха забелязали хобитите, заметнати с тъмносивите плащове, нито пък биха ги чули, защото крачеха предпазливо, както умее дребният народ. Те отминаха и изчезнаха, без да пропука вейка или да шумне листец.

Около един час безмълвно крачиха в колона, потиснати от здрача и тишината из местността, нарушавана сегиз-тогиз само от неясния тътен на далечни гръмотевици или биенето на тъпани в някоя долина сред хълмовете. От скривалището се спуснаха надолу, после завиха на юг и по най-правия път, който Ам-гъл можеше да открие през дългия, неравен склон, се устремиха към планините. Скоро пред тях като черна стена се извиси редица дървета. Като наближиха, разбраха, че са огромни, много стари на вид и все още високи, макар върховете им да бяха пречупени и голи, сякаш бури и мълнии бяха бушували над тях, без да успеят да ги унищожат или да изтръгнат дълбоките им корени.

— Кръстопътят, да — прошепна Ам-гъл първите думи, откакто бяха напуснали скривалището. — Натам трябва да вървим.

Сега той зави на изток, поведе ги нагоре по склона и ето че внезапно пред тях се разкри Южният път, лъкатушещ в подножието на планините, за да потъне накрая сред широкия кръг от дървета.

— Няма друг път — прошепна Ам-гъл. — Няма пътеки отвъд пътя. Няма пътеки. Трябва да стигнем до Кръстопътя. Но бързайте! Пазете тишина!

Потайно, като съгледвачи във вражески стан, тримата пропълзяха към пътя и се прокраднаха от западната му страна под каменистия насип — самите те сиви като камък и леконоги като дебнещи котки. Най-после стигнаха до дърветата и видяха, че те растат в широк кръг като огромен шатър, открит в средата за мрачното небе; промеждутъците на грамадните дънери напомняха величави тъмни арки на някаква разрушена зала. Точно в средата се срещаха четири пътя. Зад гърба на пътниците лежеше пътят към Моранон; пред тях той продължаваше дългия си поход на юг; пътят от древния Осгилиат идваше отдясно, пресичаше и отминаваше на изток в мрака — там бе четвъртият път, онзи, по който щяха да поемат.

Както бе спрял за миг, изпълнен с ужас, Фродо забеляза, че е грейнала светлина — съзря я да облива лицето на застаналия до него Сам. Обърна се нататък и под клонестата арка видя пътят за Осгилиат да слиза като изпъната панделка надолу и надолу, все на запад. Там, в далечините, отвъд обгърнатия в сянка печален Гондор, залязващото Слънце най-сетне бе намерило пролука в безбрежния, бавно пълзящ облачен покров и слизаше като зловещ пожар към все още неоскверненото море. Кратък отблясък падна върху една огромна седяща фигура, застинала тържествено като величавите каменни крале от Аргонат. Годините бяха я изгризали, ръце на злосторници бяха я осакатили. Главата й бе изчезнала и вместо нея бе сложен за присмех грубо издялан кръгъл камък, нескопосно нашарен от дивашки ръце като ухилено лице с едно-единствено, голямо червено око насред челото. По коленете, по високия трон и по целия пиедестал се чернееха неграмотни драскулки наред със скверните символи, използвани от тварите на Мордор.

Внезапно сред косите слънчеви лъчи Фродо зърна главата на древния крал да се търкаля край пътя.

— Виж, Сам! — смаяно викна той. — Виж! Кралят пак има корона!

Очите бяха кухи, каменната брада бе строшена, но около високото непреклонно чело се виеше корона от злато и сребро. Едно пълзящо растение с цветове като бели звездички се бе обвило над веждите, сякаш за да почете низвергнатия крал, а в пукнатините на каменната му коса искряха жълти лютичета.

— Не могат вечно да завоюват! — каза Фродо.

Сетне мимолетното видение изведнъж изчезна. Слънцето се гмурна надолу и сякаш изгасна последната лампа. Настана черна нощ.

Глава 8Стълбите на Кирит Унгол

Ам-гъл дърпаше плаща на Фродо и съскаше от страх и нетърпение.

— Трябва да вървим — каза той. — Не бива да стоим тук. Бързайте!

Фродо неохотно обърна гръб на Запада и последва своя водач към мрака на Изтока. Напуснаха пръстена от дървета и се запромъкваха покрай пътя към планините. До някое време и този път вървеше право, но скоро взе да се отклонява на юг, додето не излезе точно под огромния скален масив, който бяха видели отдалече. Канарите се извисиха над тях мрачни и заплашителни, по-черни от черното небе отвъд. Пътят пропълзяваше в сянката им, заобикаляше ги и отново се втурваше на изток по стръмното нагорнище.

Фродо и Сам се тътреха с натегнали сърца и вече нямаха сили да се тревожат от заплахата. Фродо клюмаше; товарът отново го теглеше надолу. Щом отминаха Кръстопътя, тежестта — почти забравена в Итилиен — пак взе да нараства. Сега, усещайки стръмния път под нозете си, той морно погледна нагоре; и както му бе предсказал Ам-гъл, видя града на Духовете на Пръстена. Приклекна и се прикри зад каменния насип.

Дълга напречна долина прорязваше планините като дълбок пролив на сенчесто море. На отсрещния склон, малко навътре в долината, на висока скална площадка върху черния скут на Ефел Дуат се издигаха стените и кулите на Минас Моргул. Всичко бе мрачно наоколо, земя и небе, ала по нея се стичаше светлина. Не пленените лунни лъчи прозираха като древни времена през мраморните стени на Минас Итил, Лунната кула, прекрасна и искряща в прегръдката на хълмовете. Не, по-бледа от лъчите на болнавата луна, чезнеща в някакво бавно затъмнение, бе тази светлина, ту гаснеща, ту просветваща като злокобен дъх на тлен, мъртва светлина, лъчи, които не осветяват нищо. В стените и кулата зееха прозорци като безброй черни дупки, надничащи към пустотата вътре; ала върхът на кулата бавно се въртеше ту насам, ту натам като глава на чудовищен призрак, който се озърта в нощта. Тримата спътници дълго стояха там, свити, безволно загледани нагоре. Ам-гъл се опомни пръв. Отново ги задърпа тревожно за плащовете, но не изрече нито дума. Едва ли не насила ги помъкна напред. Всяка крачка бе неуверена, а времето сякаш бе забавило своя ход, та от вдигането на крака до отпускането му минаваха дълги, мъчителни минути.

И тъй, бавно достигнаха белия мост. Тук неясно просветващият път минаваше над потока в дъното на долината и лъкатушеше нагоре към градската порта — черна паст, зейнала сред външния пръстен на северната стена. От двете страни се разстилаха широки тераси, сенчести поля, покрити с бледи цветя. И те светеха — прекрасни, ала страховити по форма като безумни творения на кошмарен сън; излъчваха слаб, но отвратителен трупен мирис; дъх на тлен изпълваше въздуха. Мостът прескачаше от едната поляна към другата. В началото му се издигаха изкусно изваяни фигури — човешки и животински, ала всички до една скверни и отвратителни. Отдолу водата течеше безшумно и се изпаряваше, но парите, които се надигаха на тръпнещи спирали край моста, бяха мъртвешки хладни. Фродо усети, че му се завива свят и съзнанието му помръкна. После изведнъж, сякаш тласкан от нечия чужда воля, той забърза, залитайки напред. Бе протегнал ръце като слепец, а главата му се люшкаше, Двамата спътници изтичаха подир него. Сам хвана господаря си и го подкрепи, когато той се препъна и едва не падна досами началото на моста.

— Не натам! Не, не натам! — прошепна Ам-гъл, ала дъхът между зъбите му сякаш раздра като изсвирване тежкия покой и той ужасен се сви на земята.

— Стойте, господин Фродо! — промърмори Сам в ухото на Фродо. — Върнете се! Не натам. Ам-гъл казва да не ходите и поне този път съм съгласен с него.

Фродо прокара ръка по челото си и откъсна очи от града на хълма. Фосфоресциращата кула го бе омаяла и той се бореше с обзелото го желание да изтича по искрящия път нагоре към портата. Накрая с усилие се завъртя и при това движение усети как Пръстенът се съпротивява, изпъвайки верижката на врата му; а и очите му сякаш ослепяха, щом погледна настрани. Мракът отпред бе непроницаем.

Запълзял по земята като подплашен звяр, Ам-гъл вече изчезваше в здрача. Подкрепяйки и водейки своя залитащ господар, Сам го последва колкото можеше по-бързо. Недалеч от отсамния бряг на потока имаше пукнатина в каменната стена край пътя. Минаха през нея и Сам видя, че се намират на тясна пътека, която в началото блещукаше неясно, както и главният път, сетне се изкатерваше над полята с мъртвешките цветя и там помръкваше, криволичейки по северния склон на долината.

Рамо до рамо, хобитите се повлякоха по тази пътека, без да виждат избързалия напред Ам-гъл, освен когато се обръщаше да ги подкани. Тогава очите му засилваха със зеленикавобяла светлина, отразяваща може би злокобното сияние на Моргул или разпалена от някакво ответно настроение в душата му. Фродо и Сам непрестанно усещаха този мъртвешки блясък дори когато се озъртаха боязливо през рамо или свеждаха очи да дирят притъмнялата пътека. Бавно и мъчително се влачеха напред. Когато се изкачиха над зловонието и изпаренията на отровния поток, дъхът им олекна и мислите им се избистриха; ала сега в нозете им тегнеше непоносима умора, сякаш цяла нощ бяха мъкнали тежък товар или дълго бяха плували срещу някакъв мощен прилив. Накрая вече не можеха да продължат без почивка.

Фродо спря и седна на един камък. Бяха се изкатерили до върха на огромна и гола скална гърбица. Напред имаше пролука в склона на долината и пътеката продължаваше покрай нея, превръщаше се в тесен корниз над бездната; катереше се по отвесната южна страна на планината и чезнеше нейде горе из мрака.

— Трябва да поотдъхна, Сам — прошепна Фродо. — Тежи, моето момче, много тежи. Питам се докъде ли ще мога да го нося? Каквото ще да става, трябва да си почина, преди да поемем натам. — Той посочи към тесния път пред тях.

— Шшш! Шшш! — изсъска Ам-гъл, дотичвайки назад. — Шшш!

Беше притиснал устните си с пръсти и настоятелно клатеше глава. Като задърпа ръкава на Фродо, той посочи пътеката, но Фродо не помръдна.

— Не сега — промърмори той, — не сега. — Умората и нещо по-тежко от нея го потискаше, сякаш гибелно заклинание бе паднало над ума и тялото му. — Трябва да си почина.

При тези думи страхът и вълнението на Ам-гъл нараснаха дотолкова, че той отново заговори, съскайки в шепите си, като да скрие звука от невидими подслушвачи горе из въздуха.

— Не тук, не. Никаква почивка тук. Глупци! Очите могат да ни видят. Ще ни видят, щом излязат на моста. Елате, да се махаме! Нагоре, нагоре! Елате!

— Елате, господин Фродо — каза Сам. — И сега е прав. Не можем да стоим тук.

— Добре — каза Фродо с далечен глас, сякаш говореше в полусън. — Ще се помъча.

И той морно се изправи.

Но бе прекалено късно. В този миг скалата под тях се люшна и затрепера. По-мощен отпреди, гръмовният тътнеж се търкулна под земята и отекна из планините. Ненадейно огромна червена мълния раздра нощта. Далеч отвъд източните планини тя се стрелна в небето и обагри в пурпур ниските облаци. Сред тая долина, изпълнена със сянка и хладна мъртвешка светлина, заревото изглеждаше непоносимо ярко, ослепително. Каменни върхове и хребети като нащърбени ножове изникнаха с непроницаема чернота на фона на бликналия от Горгорот пламък. Сетне долетя оглушителен гръмотевичен трясък.

И Минас Моргул отговори. Засияха бледи мълнии; разклонени сини пламъци избликнаха от кулата и околните хълмове към навъсените облаци. Земята застена и от града долетя вик. Сред дрезгави, пискливи гласове като крясъци на хищни птици, сред пронизителното цвилене на побеснели от ужас коне се раздаде сърцераздирателен тръпнещ писък, който бързо изтъняваше, докато не стана недоловим за слуха. Хобитите се завъртяха към него и се проснаха по очи, притискайки ушите си с длани.

Когато страховитият крясък постепенно заглъхна с отвратителен протяжен вой, Фродо бавно надигна глава. Отсрещният склон със стените на злокобния град сега бе почти наравно с погледа му; мрачната врата, оформена като уста със светещи зъби, зееше широко разтворена. И от нея излизаше армия.

Цялата орда бе облечена в самурови кожи, черни като нощта. На фона на мъждивите стени и блещукащия път Фродо виждаше редица подир редица от дребни черни фигурки да маршируват бързо и безмълвно, устремени навън в безконечен поток. Кавалерията се движеше пред тях като огромен отряд от подредени една след друга сенки, а начело се извисяваше над другите един Конник — целият в черно, само на главата си носеше над качулката шлем като корона, в която потрепваха заплашителни светлинки. Сега той наближаваше моста под тях и втораченият поглед на Фродо го следеше, неспособен да мигне или да се отклони. Не бе ли това Водачът на Черните конници, дошъл отново на земята да поведе на бой призрачните си пълчища? И наистина, завърнал се бе изпитият крал, чиято хладна десница бе повалила Носителя на Пръстена със смъртоносния кинжал. Болка затуптя в старата рана и към сърцето на Фродо се разля непоносим студ.

В мига, когато тия мисли го изпълваха с ужас и го обвързваха като заклинание, Конникът внезапно спря пред моста, а зад него застина и цялата орда. Настана гробовна тишина. Може би Пръстенът зовеше Водача на духовете и той се бе смутил за миг, усещайки в своята долина нечия чужда мощ. Черната глава, увенчана с шлем и корона от ужас, се завъртя насам-натам, обхождайки сенките с невидимите си очи. Без сили да помръдне, Фродо чакаше като птичка пред идваща змия. И докато чакаше, усети по-настоятелно от когато и да било заповедта да надене Пръстена. Но колкото и мощен да бе натискът, вече не бе склонен да му се поддаде. Знаеше, че Пръстенът само ще го предаде и че дори да го надене, няма — все още няма — силата да се пребори с Моргулския крал. Макар да бе поразен от ужас, волята му не отстъпи ни крачка пред тази команда и той само усещаше ударите на чудовищна външна мощ. Тя завладя ръката му и докато умът на Фродо наблюдаваше, без да го желае, ала безучастно (сякаш гледаше някаква стара и далечна история), ръката запълзя инч по инч към верижката на шията му. Сетне собствената му воля се разбуди; бавно изтласка ръката назад и я прати да подири нещо друго, нещо укрито на гърдите му. То му се стори хладно и твърдо, когато го стисна в шепа — стъкленицата на Галадриел, тъй дълго кътана и почти забравена до този час. Щом я докосна, за известно време всякаква мисъл за Пръстена излетя от главата му. Той въздъхна и наведе глава.

В същия миг Кралят на духовете се извърна, пришпори коня и препусна през моста, последван от цялото си мрачно войнство. Може би елфическите плащове заблуждаваха невидимите му очи, а умът на мъничкия му противник, намерил нова сила, бе отблъснал неговата мисъл. Но той бързаше. Часът вече бе ударил и по заповед на великия си Властелин трябваше да потегли на бой срещу Запада.

Като сянка сред сенките той скоро отмина надолу по лъкатушещия път, а зад него черните редици продължаваха да пресичат моста. От дните на Исилдуровата мощ не се помнеше тъй многобройна армия да е излизала от тази долина, нито пък тъй гнусна и въоръжена до зъби паплач да е връхлитала към бродовете на Андуин; и все пак бе само една и дори не най-голямата от войските, които потегляха от Мордор.

Фродо се размърда. И внезапно в душата му изплува споменът за Фарамир. „Най-сетне бурята се разрази — помисли той. — Тия безкрайни редици от копия и мечове отиват към Осгилиат. Ще успее ли Фарамир да пресече навреме? Той се догаждаше, ала знаеше ли часа? И кой може да удържи бродовете сега, когато се задава Кралят на Деветте Конници? Ще дойдат и други армии. Закъснях. Всичко е загубено. Много се бавих из пътя. Всичко е загубено. Дори и да изпълня задачата си, никой не ще узнае. Не ще има кому да кажа. Ще бъде напразно.“

Смазан от безсилие, той зарида. А Моргулското войнство все тъй минаваше по моста.

И тогава от безкрайно далече, сякаш от спомените за Графството през някое ранно слънчево утро, когато денят зове и вратите се разтварят, той дочу гласа на Сам:

— Събудете се, господин Фродо! Събудете се!

Почти не би се изненадал, ако гласът добавеше: „Закуската ви е готова.“ Но Сам явно бе разтревожен и припрян.

— Събудете се, господин Фродо! — повтори той. — Отидоха си.

Раздаде се глух звън. Портите на Минас Моргул се бяха затворили. Последният ред копия чезнеше надолу по пътя. Отвъд долината кулата все още се хилеше зловещо, ала светлината в нея гаснеше. Целият град потъваше в мрачна, тягостна сянка на безмълвие. Ала и сега го изпълваше бдителност.

— Събудете се, господин Фродо! Отидоха си и ще е добре да тръгваме и ние. Отсреща е останало нещо живо, нещо с очи или поне с виждаща мисъл, ако ме разбирате; колкото повече стоим на едно място, толкова по-скоро ще ни спипа. Хайде, господин Фродо!

Фродо надигна глава, после се изправи. Отчаянието не го напускаше, но слабостта бе отминала. Той дори се усмихна мрачно, усещайки сега толкова ясно, колкото преди миг бе чувствал обратното, че ако може, ще трябва да изпълни дълга си и че целта няма нищо общо с това дали Фарамир, Арагорн, Елронд, Галадриел, Гандалф или който и да било ще разбере някога за това. Той стисна тояжката с едната си ръка и стъкленицата с другата. Като зърна, че през пръстите му се процежда ясна светлина, я прибра в пазвата си и я притисна към сърцето си. Сетне обърна гръб на Моргул — вече само мъждива светлинка отвъд мрачна пропаст — и се приготви да поеме нагоре.

Изглежда, че когато се отвориха портите на Минас Моргул, Ам-гъл бе пропълзял покрай ръба към отвъдния мрак, изоставяйки хобитите там, където се бяха проснали. Сега се довлече назад с тракащи зъби и треперещи пръсти.

— Безумци! Глупци! — изсъска той. — Живо! Да не мислят, че заплахата е отминала. Не е. Живо!

Без да отвръщат, те го последваха към стръмния корниз. Дори след като бяха видели толкова много заплахи, пътят не им се нравеше твърде, ала това не трая дълго. Скоро пътеката наближи един заоблен ръб, където планинският склон отново свръщаше настрани и внезапно навлезе в тесен отвор сред скалата. Бяха достигнали първата от стълбите, за които говореше Ам-гъл. Наоколо царуваше почти пълен мрак и те едва различаваха протегнатите си ръце; но бледите очи на Ам-гъл засияха няколко фута по-нагоре, когато се обърна към тях.

— Внимателно! — прошепна той. — Стъпала. Много стъпала. Трябва да внимават!

И наистина трябваше да внимават. Отначало Фродо и Сам се чувстваха по-спокойни под закрилата на стените, но стълбата бе стръмна, почти отвесна, и докато се катереха нагоре, те все по-натрапчиво усещаха дълбокия черен кладенец под себе си. А стъпалата бяха тесни, неравномерно разположени и често коварни — бяха изтъркани и гладки по ръбовете, някои бяха счупени, други пукаха, щом положеха крак върху им. Хобитите мъчително продължаваха напред и накрая взеха да се вкопчват отчаяно с пръсти в близките стъпала, превъзмогвайки с усилие на волята болката при всяко прегъване и изправяне на коленете; а стълбата навлизаше все по-дълбоко в отвесния планински склон, все по-нагоре се издигаха стените над главите им.

Накрая, тъкмо когато усещаха, че не ще издържат повече, те отново зърнаха очите на Ам-гъл.

— Стигнахме догоре — прошепна той. — Първата стълба свърши. Умни хобити, дето се изкатериха толкова високо, много умни хобити. Само още няколко стъпала и край, да.

Замаяни и изтощени, Сам и Фродо изпълзяха по сетното стъпало и седнаха да разтрият краката и коленете си. Намираха се в дълбок и мрачен коридор, който, изглежда, продължаваше напред, но вече по-полегато и без стъпала. Ам-гъл не им позволи да почиват дълго.

— Остава още една стълба — каза той. — Много по-дълга стълба. Почивката — като стигнем върха на другата стълба. Не сега.

— По-дълга ли каза? — изстена Сам.

— Да, да, по-дълга — отвърна Ам-гъл. — Но не толкова трудна. Хобитите се изкатериха по Правата стълба. Сега е ред на Витата.

— А после какво? — заинтересува се Сам.

— Ще видим — тихичко рече Ам-гъл. — О, да, ще видим!

— Ти комай беше казал, че има тунел — настоя Сам. — Не трябва ли да минем през тунел или нещо подобно?

— О, да, има тунел — потвърди Ам-гъл. — Но хобитите могат да си починат, преди да навлязат в него. Ако го минат, ще са почти на върха. Почти там, ако минат. О, да!

Фродо потрепера. От катеренето се бе изпотил, но сега се чувстваше хладен и лепкав, а от невидимите висини по мрачния тунел вееше мразовит полъх. Стана и се разтърси.

— Да вървим! Тук не е място за седене.

Коридорът, изглежда, продължаваше много мили напред, а хладният въздух ги облъхваше непрестанно и постепенно се обърна в пронизващ до кости вятър. Сякаш планините опитваха да ги сплашат със смъртоносния си дъх, да ги отблъснат от тайните на висините или да ги издухат назад към мрака. Разбраха, че са стигнали до края, едва когато внезапно усетиха, че отдясно има стена. Не виждаха почти нищо. Над тях и наоколо се извисяваха безформени грамади и сиви сенки, но тук-там, високо над надвисналите облаци, проблясваше мътна червена светлина и за миг пътниците зърнаха отпред и от двете им страни да стърчат високи върхове като клони, подпрели необятен хлътнал свод. Отляво имаше канара, отдясно — пропаст.

Ам-гъл ги поведе плътно в подножието на канарата. Засега бяха привършили с катеренето, но тук пътят бе по-неравен и опасен в мрака, препречваха го рухнали скали и каменни блокове. Вървяха бавно и предпазливо. Нито Сам, нито Фродо можеше вече да си представи колко часа са минали, откакто бяха навлезли в Моргулската долина. Нощта изглеждаше безкрайна.

Накрая усетиха, че пак са наближили огромна надвиснала стена, и отпред се разкри входът към нова стълба. Отново поспряха и сетне се заизкачваха. Катеренето бе дълго и трудно, ала тук стъпалата не пробиваха планинския склон. Титаничната канара се накланяше назад и пътеката се виеше като змия по нея. На едно място тя пропълзяваше настрани досами ръба на мрачната бездна и хвърляйки поглед надолу, Фродо зърна под себе си като необятен кладенец широкия пролом в началото на Моргулската долина. Из дълбините му като върволица от светулки блещукаше призрачният път от мъртвия град към Безименния проход. Фродо побърза да извърне глава.

Стълбата продължаваше да се вие и пълзи все напред и нагоре, докато последната редица стъпала, къса и права, отново не се изкатери на равното. Пътеката се бе отклонила от главния проход в огромния пролом и сега поемаше свой собствен опасен курс по дъното на една по-тясна клисура из най-високите области на Ефел Дуат. От двете страни хобитите смътно различаваха каменни кули и зъбери, сред които почерни от нощта зееха широки процепи и пукнатини, пробити и изгризани в сенчестите скали от студа на отдавна забравени зими. А червеното зарево в небето сега изглеждаше по-ярко; ала все още не можеха да разберат дали наистина по тия мрачни краища настъпва злокобно утро, или виждат само пламъците на някакво чудовищно Сауроново насилие над многострадалните земи на Горгорот отвъд планините. Като погледна нагоре, Фродо зърна далеч напред и безкрайно високо онова, което предполагаше, че ще е най-горната точка на този мъчителен път. Върху мъждивата червенина на източното небе се очертаваше пролом в последния хребет — тесен, дълбоко хлътнал между два черни върха; и на всеки връх се издигаше каменен рог.

Спря и се вгледа по-внимателно. Отляво рогът бе висок и строен; вътре пламтеше червена светлина или пък отвъдното зарево се процеждаше през някакъв отвор. Изведнъж разбра, че това е черна кула, надвиснала над прохода. Докосна ръката на Сам и посочи нататък.

— Не ми се нрави тая гледка! — каза Сам. — Значи тоя твой таен път се оказва охраняван в крайна сметка — обърна се той към Ам-гъл. — Което си знаел през цялото време, предполагам?

— Те наблюдават всички пътища, да — отвърна Ам-гъл. — Разбира се, че ги наблюдават. Но хобитите трябва да се промъкнат отнякъде. Тоя път може да е най-зле охраняван. Може би всички са отишли към голямата битка, може би!

— Може би — изръмжа Сам. — Е, засега изглежда, че има още доста катерене, додето стигнем там. А и тунелът ни чака. Мисля, че би трябвало да си починете, господин Фродо. Не знам кое време е, нощ ли е или ден, но се мъкнем вече дълги часове.

— Да, трябва да си починем — каза Фродо. — Хайде да намерим някое кътче на завет и да съберем сили… за последния преход.

И наистина така го усещаше. Ужасите на отвъдните земи и делото, което трябваше да извърши там, му се струваха все още твърде далечни, за да се тревожи за тях. Бе напрегнал цялата си воля към една цел — да проникне някак през тази непреодолима стена и нейната стража. Стореше ли невъзможното, тогава някак си щеше да изпълни и задачата или поне така му се струваше в морния и мрачен час, докато все още се влачеше из каменните сенки под Кирит Унгол.

Седнаха в мрачната пукнатина, между две грамадни каменни колони — Фродо и Сам малко навътре, а Ам-гъл се сви на земята близо до отвора. Хобитите похапнаха, уверени, че това ще е последната им трапеза, преди да се спуснат в Безименната страна, може би и последната им съвместна трапеза. Задоволиха се с малко от гондорските запаси и една-две елфически питки, после отпиха по глътка вода — само колкото да навлажнят пресъхналите си гърла, защото трябваше да пестят.

— Питам се кога ли пак ще намерим вода? — обади се Сам. — Но предполагам, че и там трябва да пият. Орките все пият нещо, нали?

— Да, пият — каза Фродо. — Но да не говорим за това. Не са за нас техните напитки.

— Значи толкова по-важно е да напълним манерките. Но насам няма никаква вода — отдавна не съм чувал бълбукане. Пък и Фарамир казваше да не пием моргулска вода.

— Никаква вода, извираща от Имлад Моргул, така каза. Вече не сме в долината и ако срещнем извор, той ще отива към нея, а не обратно.

— Бих рискувал само ако умирам от жажда — каза Сам. — Някакво зловещо чувство тегне над тия места. — Той подсмръкна. — И намирисва. Усещате ли? Странна миризма, застояла. Не ми харесва.

— Тук изобщо нищо не ми харесва — отвърна Фродо, — канара и връх, кокал или дъх. Земя, въздух и вода, всичко изглежда прокълнато. Но такъв път ни е отреден.

— Да, така е — съгласи се Сам. — И изобщо нямаше да сме тук, ако знаехме повечко, преди да потеглим. Но предполагам, че често става тъй. Юначествата в старите приказки и песни, господин Фродо — аз ги наричах приключения. Мислех си, че чудесните герои в легендите ходят да ги търсят, защото ги желаят, защото са вълнуващи, а пък животът е скучничък и трябва малко развлечение, дето се вика. Но не е така в истинските легенди, в ония, които остават в паметта. Обикновено хората сякаш просто се заплитат в тях — такъв път им е бил отреден, както казахте. Но предполагам, че са имали безброй възможности, също като нас, да се върнат назад, само че не са го сторили. А ако бяха отстъпили, нямаше да знаем, защото щяха да потънат в забрава. Ние чуваме само за ония, които просто са си вървели напред… и невинаги към щастливия край, забележете; във всеки случай не към онова, което героите (а не слушателите) биха нарекли „щастлив край“. Нали знаете, да се върнат у дома и да заварят всичко наред, макар и попроменено — както старият господин Билбо. Но това невинаги са най-интересните приказки, ако и да изглеждат най-приемливи за героя! Питам се, в каква ли легенда сме попаднали?

— И аз се питам — каза Фродо. — Но не знам. В истинските легенди е винаги така. Погледни която й да е от любимите си истории. Ти можеш да знаеш или да се досещаш каква е, щастлива или печална, но героите не знаят. И не ти се иска да узнаят.

— Не, сър, разбира се, че не. Берен например — той не си е мислил, че ще вземе Силмарила от Желязната корона в Тангородрим, и все пак го е сторил, а там е било къде-къде по-лошо място, изпълнено с по-черни заплахи от нашите. Но разбира се, оная легенда е дълга, минава през щастие и скръб и продължава отвъд тях… а Силмарилът е стигнал чак до Еарендил. Ама как не се сетих досега, сър! Ние имаме… вие имате от неговата светлина в оная звездна стъкленица, която ви подари Владетелката! Ами че като си помисли човек, още сме в същата легенда! Тя продължава. Нима великите легенди никога не свършват?

— Не, легендите не свършват — каза Фродо. — Само хората идват и си отиват, когато ролята им свърши. И нашата ще свърши… рано или късно.

— И тогава ще можем да си починем и да поспим — добави Сам. После мрачно се разсмя. — Точно това си мисля, господин Фродо. Най-обикновена почивка, сън и да се събудим за сутрешната работа в градината. Боя се, че през цялото време това ми е едничката надежда. Разните големи и важни планове не са за такива като мен. И все пак се питам дали някой ден ще попаднем в песен или легенда. Е, вярно, вече сме попаднали, но искам да кажа: словоплетците да поемат тая история, та много и много години подир това да я разправят край огнището или да четат от грамадански книги с червени и черни букви. И някой ще каже: „Хайде да чуем за Фродо и Пръстена!“ А друг: „Да, това е любимата ми приказка. Фродо е бил храбър, нали татко?“ — „Да, моето момче, най-прочутият хобит, а това не е малко.“

— Даже е попрекалено — каза Фродо и се разсмя звънко, от сърце.

Откакто Саурон бе дошъл в Средната земя, тия мрачни места не бяха чували такъв звук. На Сам изведнъж му се стори, че камъните се ослушват, а високите канари се свеждат над тях. Но Фродо не им обърна внимание и отново се разсмя.

— Ех, Сам, като те слушам и някак се развеселявам, сякаш легендата вече е написана докрай. Но ти пропусна един от главните герои — юначния Самознай. „Искам още за Сам, татко. Защо не са вмъкнали повече от приказките му, татко? Тях харесвам, разсмиват ме. А пък Фродо не би стигнал далеч без Сам, нали, татко?“

— Хайде, не се подигравайте, господин Фродо — каза Сам. — Аз говорех сериозно.

— И аз — отвърна Фродо. — Не се подигравам. Само дето малко прибързваме. Ние двамата, Сам, още се влачим из най-страшната част от легендата и нищо чудно тъкмо тук някой да каже: „Затвори книгата, татко; не искаме да четеш.“

— Може би — кимна Сам, — но аз не бих го казал. Всичко е другояче, когато нещата са отдавна отминали и включени в част от голямата легенда. Ами че дори Ам-гъл би могъл да изглежда добър в приказката, във всеки случай по-добър, отколкото като ти се изпречи на пътя. А и както разправя, едно време е обичал приказки. Питам се за какъв се мисли — за герой или негодник? Ам-гъл! — подвикна той. — Би ли искал да си герой… ама къде изчезна пак?

От Ам-гъл нямаше и следа нито край входа на убежището им, нито из околните сенки. Както обикновено, той бе отказал храната им и прие само глътка вода; сетне като че се бе сгушил да поспи. Предишния ден бяха предположили, че поне една от целите на дългото му отсъствие е била да подири храна по своя вкус; а сега явно пак се бе измъкнал, докато разговаряха. Но за какво ли този път?

— Не ми харесва, дето се изнизва, без да се обади — каза Сам. — Още повече сега. Не може да дири храна из тия места, освен ако не му е хрумнало да дъвче камънаци. То тук и стръкче мъх не се намира!

— Вече няма смисъл да се тревожиш за Ам-гъл — каза Фродо. Без него нямаше да се доберем дотук, дори прохода нямаше да видим, тъй че трябва да се примирим с нрава му. Ако ни мами — мами ни, и толкоз.

— Все пак бих предпочел да го държа под око — заяви Сам. — Особено ако ни мами. Спомнете си, че така и не ни каза дали проходът е охраняван, или не. А сега откриваме отсрещна кула… може да е изоставена, може и да не е. Мислите ли, че е отишъл да ги доведе — орките или някакви други твари?

— Не, не мисля — отвърна Фродо. — Дори да е замислил някаква злина, което е напълно възможно, не вярвам да доведе орките или други слуги на Врага. Защо да чака досега, да търпи мъките на дългото изкачване и да идва тъй близо до страната, от която се бои? Откакто го срещнахме, навярно е имал не една възможност да ни предаде на орките. Не, ако изобщо предприеме нещо, то ще е някакво самостоятелно дребно коварство, за което се надява, че никой няма да узнае.

— Е, предполагам, че сте прав, господин Фродо — съгласи се Сам. — Не че ми олеква кой знае колко. Не греша: уверен съм, че мене би ме предал на орките, без да му мигне окото. Но бях забравил… Безценното му. Не, предполагам, че през цялото време целта е била Безценното за горкия Смеагол. Това е единствената идея за всичките му кроежи, ако изобщо крои нещо. Едно не мога да се досетя — с какво ще му помогне това, че ни доведе насам.

— Нищо чудно и той да не може да се досети — каза Фродо. — И не вярвам в замътената му глава да има само един прост и ясен план. Мисля, че отчасти наистина се мъчи да спаси Безценното от Врага, додето му е по силите. Защото и за него би било пагубно, ако Врагът го овладее. А от друга страна, навярно просто протака и изчаква да му дойде късметът.

— Да. Крадльо и Смрадльо, както казвах преди — рече Сам. — Но колкото повече наближават земите на Врага, толкова повече Крадльо ще заприличва на Смрадльо. Помнете ми думата: ако изобщо стигнем до онзи проход, той не ще ни остави да пренесем съкровището през границата без неприятности.

— Още не сме стигнали дотам — каза Фродо.

— Не, но дотогава ще трябва да си отваряме очите на четири. Ако ни завари да дремем, Смрадльо бързичко ще изплува на повърхността. Ама не мислете, господарю, че ще е опасно да поспите сега. Легнете до мен, тук сте на сигурно място. Драго ще ми стане да ви видя, че спите. Аз ще ви пазя; пък и легнете ли до мен, ще ви прегърна и никой не ще може да ви пипне, без верният Сам да усети.

— Да спя! — промълви Фродо и въздъхна, сякаш бе зърнал сред пустиня прохладен зелен мираж. — Да, дори и тук бих могъл да поспя.

— Спете тогава, господарю! Положете глава в скута ми.

И така ги завари Ам-гъл няколко часа по-късно, когато изпълзя крадешком надолу по пътеката от отсрещния полумрак. Облегнал гръб на камъка, Сам седеше с клюмнала настрани глава и дишаше тежко. Фродо бе отпуснал глава в скута му и спеше дълбоко; на бялото му чело лежеше мургавата десница на Сам, а левицата мирно почиваше върху гърдите на господаря. Покоят бе изгладил лицата и на двамата.

Ам-гъл се вгледа в тях. Странно изражение изплува на изпитото му, прегладняло лице. Блясъкът в очите му помръкна и сега те изглеждаха мътни, сиви, стари и уморени. Той се преви като от болезнен спазъм и се извърна настрани, взря се нагоре към прохода, поклащайки глава, сякаш увлечен в някакъв вътрешен спор. Сетне се върна назад, бавно протегна трепереща ръка и много предпазливо докосна коляното на Фродо — ала докосването бе почти ласка. Ако в този мимолетен миг някой от спящите можеше да го види, би си помислил, че е съзрял стар, морен, съсухрен от старост хобит, преплувал през годините далеч отвъд отредения му срок, далеч от роднини и близки, от полята и реките на младостта — старо, прегладняло и клето създание.

Но от докосването Фродо се размърда и тихичко извика насън, а Сам незабавно се разбуди. Първото, което видя, бе Ам-гъл — зает „да опипва господаря“, както му се стори.

— Хей, ти! — грубо рече той. — Какво си замислил!

— Нищо, нищо — меко отвърна Ам-гъл. — Мил господар!

— Не споря — каза Сам. — Но къде беше, дърт негоднико? Сигурно си скитосвал насам-натам.

Ам-гъл се отдръпна и под тежките му клепачи заискри зелена светлина. Сега бе досущ като паяк — с изпъкнали очи, приклекнал на свити ръце и крака. Мимолетният миг бе отминал и вече нямаше да се върне.

— Скитоссвал, скитоссвал! — изсъска той. — Тия хобити вечно са толкоз любезни, да. О, мили хобити! Смеагол ги води по тайни пътища, които никой друг не би открил. Морен е, жаден е, да, жаден, но ги води и дири пътеки, а те казват: скитосваш, скитосваш. Много мили приятели. О, да, безценни, много мили.

Макар да си остана недоверчив, Сам усети леко угризение.

— Извинявай — каза той. — Съжалявам, но ме стресна от сън. А пък не трябваше да спя, затова малко се разлютих. Но господин Фродо е уморен, помолих го да подремне; ами това е. Извинявай. Ама къде беше наистина?

— Скитосвах — каза Ам-гъл и зеленият блясък все тъй пламтеше в очите му.

— Добре де — каза Сам, — мисли каквото искаш! Не вярвам да съм бил далеч от истината. А сега ще е най-добре всички да вземем да скитосваме нагоре. Кое време е? Днес ли е, или утре?

— Утре е — каза Ам-гъл, — по-точно беше утре, когато хобитите легнаха да спят. Много глупаво, много опасно… ако не беше горкият Смеагол да скитосва наоколо и да пази.

— Май скоро ще ни втръсне тая дума — каза Сам. — Нищо де. Ще събудя господаря.

Той нежно приглади къдриците над челото на Фродо и като се приведе над него, тихичко изрече:

— Събудете се, господин Фродо! Събудете се!

Фродо се размърда, отвори очи и се усмихна, виждайки склоненото отгоре лице на Сам.

— Рано ме вдигаш, нали, Сам? Още е тъмно.

— Да, тук винаги е тъмно. Но Ам-гъл се върна, господин Фродо, и казва, че е утре. Значи трябва да вървим. Още малко остана.

Фродо дълбоко въздъхна и седна.

— Още малко! — каза той. — Здрасти, Смеагол! Намери ли нещо за хапване? Почина ли си?

— Няма храна, няма почивка, нищо няма за Смеагол — отвърна Ам-гъл. — Той е скитник.

Сам изцъка с език, но се удържа.

— Недей да си слагаш прякори, Смеагол — възрази Фродо. — Неразумно е, все едно дали са верни, или не.

— Смеагол трябва да приема каквото му подхвърлят — отвърна Ам-гъл. — Тоя прякор му го даде господин Самознай, хобитът, който знае толкова много.

Фродо изгледа Сам.

— Да, сър — призна си Сам. — Подметнах тая дума, като се бях стреснал от сън и го зърнах наблизо. Казах, че съжалявам, ама търпението ми се изчерпа.

— Добре, да забравим това — каза Фродо. — Но сега, Смеагол, изглежда, че двамата с теб стигнахме където трябваше. Кажи ми, можем ли сами да намерим пътя по-нататък? Проходът вече се вижда и ако знаем пътеката натам, предполагам, че споразумението ни е приключило. Ти изпълни каквото бе обещал и сега си свободен — свободен да се върнеш, където ще намериш храна и почивка, да вървиш накъдето желаеш, само не при слугите на Врага. И някой ден може да си получиш наградата — от мен или от ония, що ще ме помнят.

— Не, не, още не — изхленчи Ам-гъл. — О, не! Те не могат сами да намерят пътя, нали? О, не, наистина не. Тепърва идва ред на тунела. Смеагол трябва да продължи. Няма почивка. Още не!

Глава 9Бърлогата на Корубана

Може наистина да беше ден, както казваше Ам-гъл, но хобитите почти не забелязваха разликата, само натегналият небосвод като че не бе тъй непроницаемо черен, а по-скоро напомняше безкраен димен покров; дълбокият нощен мрак още се спотайваше из пукнатини и ями, ала сега каменистият свят наоколо бе обгърнат от мъглява сива сянка. Ам-гъл пое начело и хобитите го последваха рамо до рамо до дългата стръмна клисура сред стълбове и колони от нацепена, изветряла скала, които стърчаха от двете им страни като грамадни безформени статуи. Не се чуваше никакъв звук. Някъде напред, на около миля може би, се извисяваше сива стена — последен чудовищен планински масив, устремен право нагоре. Все по-тъмна се мержелееше канарата и растеше с всяка крачка, докато надвисна над тях, закривайки всичко лежащо отвъд нея. Дълбока сянка тегнеше в подножието й. Сам подуши въздуха.

— Фу! Каква воня! — промърмори той. — Става все по-силна и по-силна.

Скоро навлязоха в сянката и сред нея зърнаха отвора на нова пещера.

— Натам е пътят — тихо каза Ам-гъл. — Това е входът на тунела.

Той не каза името му — Торех Унгол, Бърлогата на Корубана. Отвътре долиташе смрад, не просто болнавият мирис на тлен сред полята на Моргул, а гнусно зловоние, сякаш сред мрака бе струпана накуп неописуема мръсотия.

— Това ли е единственият път, Смеагол? — запита Фродо.

— Да, да — отвърна той. — Да, сега трябва да вървим натам.

— Да не искаш да кажеш, че си минавал през тая дупка? — обади се Сам. — Пфу! Е, сигурно вонята не ти пречи.

Очите на Ам-гъл проблеснаха.

— Той не знае какво ни пречи, нали, безценни? Не, не знае. Но Смеагол може да търпи. Да. Минавал е оттук. О, да, точно оттук. Това е единственият път.

— Питам се откъде ли идва вонята — рече Сам. — Смърди като… е, по-добре да не приказвам. На бас се хващам, че е някоя гадна оркска дупка, претъпкана с боклуци от сто години насам.

— Добре де — каза Фродо. — Орки или не, щом е единственият път, ще трябва да минем по него.

Дълбоко си поеха дъх и влязоха вътре. След няколко крачки потънаха в непрогледен мрак. Откакто напуснаха черните коридори на Мория, Фродо и Сам не бяха срещали подобна тъмнина, а колкото и невероятно да изглеждаше, тук тя бе още по-плътна и тежка. Тук въздухът бе неподвижен, застоял, тежък и звуците замираха в него. Сякаш крачеха през черни изпарения, породени от самия мрак, и всяко вдишване носеше слепота не само на очите, но и за разума, та дори споменът за цветове, форми и светлина помръкна в мислите им. Нощта беше всичко, нощта щеше да е всичко — от началото до свършека на света.

Но засега им оставаше поне осезанието и отначало чувствителността на ръцете и краката им изглеждаше почти болезнено изострена. За тяхна изненада стените се оказаха гладки, а подът, с изключение на някое стъпало тук-там, бе равен и прав, устремен нагоре все така полегато. Тунелът бе висок и просторен, толкова просторен, че макар да вървяха един до друг, докосвайки страничните стени с протегнати ръце, хобитите бяха разделени — мракът ги обгръщаше в самота.

Ам-гъл бе тръгнал пръв и, изглежда, беше само няколко крачки по-напред. Докато още бяха в състояние да обръщат внимание на такива неща, те го чуваха да съска и да се дави нейде съвсем наблизо. Но с времето сетивата им се притъпиха, осезанието и слухът като че се вцепениха и пътниците продължаваха да опипват, да крачат все напред и напред, тласкани само от силата на волята, с която бяха влезли навътре — волята да минат през мрака и желанието да стигнат до отвъдната порта.

Скоро изгубиха чувството за време и разстояние, но навярно не бяха вървели дълго, когато, опипвайки стената отдясно, Сам откри, че в нея има отвор — за миг усети да полъхва не толкова застоял въздух, сетне отмина нататък.

— Тук има и други коридори — с усилие прошепна той и му се стори, че звуците с мъка излизат от устните му. — На оркска бърлога прилича, не ще и дума!

След това — той отдясно, Фродо отляво — минаха край още три-четири подобни отвора, ту по-малки, ту по-големи; но засега не се колебаеха в избора на главния път, който беше прав, без завои, и непрекъснато се изкачваше. Ала колко бе дълъг, колко още трябваше да търпят и щяха ли да издържат? Колкото повече се изкачваха, толкова по-душно ставаше; взе да им се струва, че в непрогледната тъма често срещат не само зловонния въздух, но и някакви по-плътни препятствия. Докато се провираха напред, усещаха как нещо се провлачва по главите и ръцете им — дълги пипала или провиснали налепи, не можеха да разберат. А вонята продължаваше да се засилва. Тя стана толкова непоносима, че скоро бяха готови да повярват, че от всичките им сетива е оцеляло единствено обонянието — и то за да ги мъчи. Час, два, три — колко бяха прекарали в тази мрачна дупка? Часове… а може би дни, седмици. Присвил рамене, Сам се отдръпна от стената на тунела към Фродо, ръцете им се срещнаха, преплетоха пръсти и така, един до друг, двамата продължиха упорито напред.

Най-сетне, както опипваше лявата стена, Фродо внезапно стигна до пустота. Едва не падна настрани. Тук имаше някакъв отвор в скалата, по-широк от всички срещани досега; от него долиташе гнусна смрад и чувство за толкова жестока спотаена злоба, че Фродо се олюля. В същия миг и Сам залитна напред.

Борейки се с призляването и страха, Фродо стисна ръката на Сам.

— Ставай! — изрече той с беззвучен дрезгав шепот. — Всичко идва оттук, вонята и заплахата. Да бягаме! Бързо!

Напрягайки сетните остатъци от сила и решителност, той вдигна Сам на крака и застави собствените си крайници да се раздвижат. Сам се запрепъва край него. Крачка, две, три… шест. Навярно бяха отминали страховития невидим отвор — така или иначе, изведнъж стана по-леко да се движат, сякаш враждебната воня ги бе изтървала за миг. Все тъй, ръка за ръка, те продължиха да се влачат напред.

Но почти веднага налетяха на нова пречка. Изглежда, че галерията се раздвояваше и в мрака не можеха да разберат кой тунел е по-широк или продължава по-направо. Накъде да поемат, наляво или надясно? Нямаше какво да ги упъти, а погрешният избор почти несъмнено щеше да се окаже фатален.

— Накъде отиде Ам-гъл? — изпъшка Сам. — И защо не ни изчака?

— Смеагол! — опита се да извика Фродо. — Смеагол!

Ала гласът му бе прегракнал и едва излетяло от устните му, името заглъхна. Не отвърна ни глас, ни ехо, нито дори трепет на въздуха.

— Чини ми се, че тоя път наистина е избягал — промърмори Сам. — Комай точно тук се е канил да ни доведе. Ам-гъл! Ще съжаляваш за това, само да те спипам.

Тършувайки и опипвайки из тъмното, те скоро откриха, че левият отвор е запречен — или беше задънена улица, или от свода бе рухнала скала.

— Насам няма път — прошепна Фродо. — Верен или не, трябва да поемем по другия.

— И по-бързо! — изпъхтя Сам. — Насам се навърта нещо по-лошо от Ам-гъл. Усещам как ни гледа.

Едва бяха изминали няколко ярда, когато в тежката, глуха тишина долетя ненадеен ужасяващ звук — гъгниво бълбукане и протяжно отровно съскане. Завъртяха се, но нищо не успяха да видят. Застинали неподвижно, двамата се взираха и чакаха неизвестно какво.

— Капан! — възкликна Сам, положи ръка върху дръжката на меча и неволно си спомни за мрака в могилата, където го бе намерил.

„Ех, ако старият Том беше наблизо сега!“ — помисли си той. Сетне, както стоеше сред мрака, с натегнала в сърцето чернилка от отчаяние и гняв, му се стори, че вижда светлина — светлина в съзнанието си, отначало почти непоносимо ярка, като слънчев лъч за очи, които дълго са се мъчили сред бездънен кладенец. После светлината се превърна в цвят — зелено, златно, сребристо, бяло. Нейде далече, като миниатюрна картинка, изрисувана от елфически пръсти, зърна Владетелката Галадриел, застанала в лориенската трева с дарове в шепите. „А за теб, Носителю на Пръстена — чу той далечен, но ясен глас, — съм приготвила това.“

Бълбукащото съскане наближаваше и се раздаде скърцане, сякаш пукаха ставите на някаква огромна твар, която бавно и решително напредваше в мрака. Откъм нея долиташе смрад.

— Господарю, господарю! — викна Сам и в гласа му бликнаха живот и настойчивост. — Дарът на Владетелката! Звездната стъкленица! Светлина в мрачните места, нали така казваше. Звездната стъкленица!

— Звездната стъкленица? — промърмори Фродо, сякаш без да разбира отговаряше от дълбините на дрямката. — Ами да! Как можах да я забравя? Светлина, когато помръкнат всички други светлини! А сега наистина само светлината може да ни спаси.

Бавно потъна ръката му в пазвата, бавно издигна той Стъкленицата на Галадриел. За миг тя просветна неясно като изригваща звезда, която се бори с тежките земни мъгли, сетне мощта й нарасна и заедно с надеждата в душата на Фродо тя се разгоря и лумна със сребърен пламък като мъничко, ослепително грейнало слънце, сякаш сам Еарендил бе слезнал от високите поля на залеза с последния Силмарил на чело. Мракът отстъпи пред нея и тя като че засия сред глобуса от въздушен кристал, а по ръката под нея заискри пламък.

Фродо смаяно гледаше този вълшебен дар, който бе носил тъй дълго, без да подозира цялата му ценност и мощ. Почти не си бе спомнял за него по пътя, преди да стигнат до Моргулската долина, и никога не го бе използвал от страх да не се издаде със светлината.

— Айя Еарендил Еленион Анкалима! — изкрещя той, без да знае що е изрекъл, сякаш през устните му говореше друг глас — ясен, несмутен от зловонния въздух на подземието.

Но в Средната земя има и други сили, величия на нощта, и те са древни и могъщи. А Тя, която броди из мрака, бе чувала в дълбините на времето елфите да надават този вик, без да се изплаши от него. Не се стресна и сега. Още преди да довърши, Фродо усети напора на чудовищна злоба и убийствен поглед, вперен в него. Малко по-надолу из тунела, между тях и отвора, където се бяха препънали, той постепенно взе да различава очи — два огромни грозда от фасетъчни очи. Прииждащата заплаха най-сетне бе разкрита. Лъчите на звездната стъкленица се пречупваха и отразяваха в хилядите им фасетки, ала зад блясъка бавно се разгряваше смъртоносен пламък, подклаждан от някакъв дълбок кладенец на злобната мисъл. Чудовищни и страховити бяха тия очи, животински, но изпълнени с ясни намерения, грозна наслада и злорадство над пленени жертви, изгубили всяка надежда за бягство.

Поразени от ужас, Фродо и Сам бавно отстъпваха назад, приковали поглед в страховития взор на тия пагубни очи; но с всяка тяхна крачка очите пристъпваха напред. Ръката на Фродо се люшна и Стъкленицата бавно слез надолу. И изведнъж, изпуснати от злобната магия, за да потърчат в безпомощна паника за забава на очите, двамата се завъртяха и побягнаха; ала тичайки, Фродо се озърна и с ужас видя, че очите тутакси се впускат подир тях. Смъртоносното зловоние ги обгръщаше като облак.

— Стой! Стой! — отчаяно викна той. — Бягството е безсмислено.

Очите бавно пълзяха напред.

— Галадриел! — изкрещя той и като събра смелост, отново надигна Стъкленицата.

Очите спряха. За миг погледът им отслабна, сякаш ги бе смутило неясно съмнение. Тогава сърцето на Фродо пламна и без да мисли дали постъпва безумно, отчаяно или храбро, той пое Стъкленицата в лявата си ръка, а с дясната изтегли меча. Жилото излетя от ножницата и по тънкото еластично острие заиграха сребърни искри, а по ръбовете лумна синкав пламък. С високо вдигната звезда, с изпънат меч, Фродо, хобит от Графството, закрачи непреклонно срещу очите.

Те се подвоумиха. Обхвана ги колебание пред наближаващата светлина. Едно по едно помръкнаха и бавно отстъпиха назад. Още никога не ги бе пробождала тъй убийствено ярка светлина. Тук, под земята, се бяха укрили в безопасност от слънце, луна и звезди, но ето че звездата сама бе слязла към, земните недра. Тя наближаваше неумолимо и очите потръпнаха от страх. Изгаснаха едно след друго; обърнаха се и там, където не достигаше светлината, огромно туловище ги закри с чудовищната си сянка. Очите изчезнаха.

— Господарю, господарю! — извика Сам. Изтеглил меча си за бой, той бе застанал плътно отзад. — Звезди и слава! Песни ще пеят елфите за вас, само да узнаят! И дано доживея да им разправя и да ги чуя как пеят. Само не продължавайте нататък, господарю. Не слизайте в онази бърлога! Сега е едничкият ни шанс. Да се измъкваме от тая гнусна дупка.

И тъй те отново се обърнаха и първо закрачиха, сетне затичаха, защото тунелът напред се издигаше стръмно и с всяка крачка възлизаха все по-високо над зловонието на невидимото леговище, а в нозете и сърцата им се възраждаше нова сила. Но зад тях още се прокрадваше омразата на Пазителката — може би временно заслепена, ала непобедена, все тъй жадна за смърт. Ето че насреща им долетя чист, прохладен въздух. Най-сетне отворът в края на тунела бе пред тях. Задъхани, зажаднели за открит простор, те се хвърлиха напред; и изведнъж смаяно се олюляха и паднаха назад. Изходът бе запречен с някаква преграда, но не от камък — привидно мека и податливата всъщност непробиваемо яка; въздухът минаваше през нея, но не прозираше нито лъч. Отново се втурнаха и отново отхвръкнаха назад.

Вдигнал високо Стъкленицата, Фродо се вгледа и зърна отпред някаква сивота, която звездното сияние не можеше нито да прониже, нито да освети, като че бе сянка, неродена от светлина, и затова неподвластна на нея. От пода до тавана, от стена до стена бе разпъната грижливо широка мрежа, изплетена сякаш от някакъв грамаден паяк, но по-гъста и далеч по-огромна — всяка нишка бе дебела колкото въже.

— Паяжини! — зловещо се разсмя Сам. — Това ли било? Паяжини! Ама какъв паяк! Сега ще им видим сметката!

Той яростно замахна с меча си, ала ударената нишка не се скъса. Само леко поддаде и сетне като изпъната тетива отклони острието и отхвърли нагоре меча и ръката. Три пъти удари Сам с все сила и накрая една-единствена от безбройните нишки се скъса, завъртя се и изсвистя във въздуха. Единият край шибна ръката на Сам, той изкрещя от болка, отскочи и притисна удареното място към устата си.

— Ще минат дни, докато си пробием път по тоя начин — каза той. — Какво да правим? Връщат ли се очите?

— Не, не се виждат — отвърна Фродо. — Но все още усещам, че ме гледат или мислят за мен — може би кроят нов план. Ако тая светлина изгасне, няма да ги чакаме дълго.

— Тъкмо накрая да попаднем в капана! — горчиво възкликна Сам и умора и отчаяние засенчиха гнева му. — Като мушици в паяжина. Дано по-скоро проклятието на Фарамир да настигне онзи Ам-гъл!

— Това сега няма да ни помогне — каза Фродо. — Хайде! Да видим какво ще постигне Жилото. Нали е елфически кинжал. В мрачните клисури на Белерианд, където са го изковали, е имало мрежи на ужаса. Но ти ще трябва да стоиш на стража и да ме пазиш от очите. Хайде, вземи звездната Стъкленица. Не бой се. Дръж я високо и наблюдавай!

Фродо пристъпи към огромната сива мрежа и я посече с широк замах, зърна как лютото острие бързо прелетя през ред плътно преплетени нишки и мигом отскочи назад. Обгърнат от синкав блясък, мечът ги сряза като откос свежа трева, въжетата отлетяха настрани, сгърчиха се и увиснаха безпомощно. В мрежата зейна широк процеп.

Фродо удряше и удряше, докато паяжината се раздра докъдето можеше да стигне, а горната част се разлюля като дрипа под напора на нахлуващия вятър. Примката бе разкъсана.

— Ела! — изкрещя Фродо. — Напред! Напред!

Изведнъж го изпълни докрай дива радост, че се е изтръгнал от дъното на отчаянието. Главата му се завъртя като от буйно вино. Без да спира да крещи, той се втурна навън.

За очите му, минали през бърлогата на нощта, тия мрачни земи изглеждаха светли. Огромните облаци пушек се бяха надигнали и изтънели. Отминаваха последните часове на мрачния ден; червеното зарево на Мордор бе помръкнало сред навъсен здрач. Ала на Фродо му се струваше, че вижда утро, изпълнено с внезапна надежда. Бе стигнал почти до върха на стената. Само още малко нагоре. Проходът Кирит Унгол бе пред него — неясен прорез в черния хребет, ограден от мрачно забити в небето скални остриета. Само един кратък устрем, един последен бяг и щеше да мине отвъд!

— Проходът, Сам! — изкрещя той, без да обръща внимание на пронизителния си глас, който, освободен от задухата на тунела, сега звучеше високо и волно. — Проходът! Тичай, тичай и ще минем — ще минем, преди някой да ни спре!

Сам го сподири с цялата си сила, която можеше да изстиска от нозете си; ала макар и да се радваше на свободата, той бе неспокоен и тичешком се озърташе към черния свод на тунела, очаквайки със страх да зърне очите или някаква невъобразима фигура да се втурне подир тях. И той, и господарят му знаеха твърде малко за хитрините на Корубана. Нейното леговище имаше много изходи.

Тя живееше тук открай време — злокобна твар с формата на паяк, досущ като ония, що някога са живели в Западните земи на елфите, потънали днес под морските вълни; като ония, с които се бил Берен из Планините на ужаса в Дориат и тъй в древни времена стигнал до Лутиен на зелената поляна сред дъбравата, огряна от лунна светлина. Как е стигнала Корубана дотук, бягайки от гибелта си — това не разказва ни една легенда, защото малко легенди са оцелели от Мрачните години. Но още бе тук тя, дошла преди Саурон и преди първия камък на Барад-дур; и не служеше никому, освен на себе си, пиеше кръвта на елфи и хора, подпухваше и тлъстееше от непрестанна жажда за нови пиршества, плетеше сенчести мрежи; всичко живо ядеше тя, а бълваше мрак. Надлъж и шир, от Ефел Дуат до източните хълмове, до Дол Гулдур и твърдините на Мраколес се бе разселило от долина на долина издребнялото й люпило — безродни потомци на жалки съпрузи, нейни собствени изчадия. Но никой не можеше да съперничи с нея, Великата Корубана, последна рожба на Унголиант, дошла да стъписа нещастния свят.

Още преди години я бе съзрял Ам-гъл — Смеагол, който тършуваше из всички мрачни дупки и в отдавна отминали дни се бе преклонил пред нея, бе я обожествил и сред умората на дългите пътища мракът на нейното зло неизменно крачеше край него, за да го заслони от светлина и разкаяние. Бе обещал да й доведе храна. Ала нейната алчност беше различна от неговата. Тя нито знаеше, нито се интересуваше от кули, пръстени или каквото и да било, сътворено от ум и ръка; за другите желаеше само смърт телом и духом, а за себе си — ненаситно лаком живот, все по-издут и подпухнал, додето планините изгубят сила да я удържат и мракът — да я укрива.

Но този копнеж бе отминал, отдавна вече гладуваше тя в потайната си бърлога, а силата на Саурон растеше и нито слънчев лъч, нито жива твар дръзваше да наближи границите му; градът в долината бе мъртъв, нямаше хора и елфи, само окаяни орки идваха насам. Мизерна храна, а отгоре на туй плашлива. Но тя трябваше да се храни и колкото и да се стараеха да дълбаят нови разклонени тунели под прохода и кулата, тя все намираше начин да ги издебне. Ала копнееше за по-крехко месо. И Ам-гъл го доведе.

„Ще видим, ще видим — честичко си повтаряше той, щом го налегнеше мрачно настроение по опасния път от Емин Муил към Моргулската долина. — Ще видим. Може би. О, да, може би ще го намерим. Когато тя захвърли кости и дрехи, ще си вземем Безценното, наградата за горкия Смеагол, дето й води хубава мръвка. И ще спасим Безценното, както обещахме. О, да. И като го спасим, ще й дадем да разбере. О, да, тъпкано ще й го върнем, безценни. На всички ще си върнем!“

Тъй си бе мислил той в едно дълбоко спотаено кътче на лукавия си ум, което още се надяваше да укрие от нея, дори когато отново се бе завърнал да й се поклони доземи, докато спътниците му спяха.

Колкото до Саурон, той знаеше къде се спотайва тя. Харесваше му мисълта, че още е там, прегладняла, но с незатихваща злоба и пази древния път на земите му по-сигурно от всеки друг страж, когото би могъл да сложи на прохода. Е, орките бяха полезни роби, но той ги имаше в изобилие. Ако от време на време Корубана спипа някого, за да си поддържа апетита — наздраве! И без него може. А понякога, както човек подхвърля лакомство на котката си (нарича я своя, ала не й дължи нищо), Саурон пращаше нататък пленниците, с които нямаше какво да прави — заръчваше да ги отведат в бърлогата и сетне да му разправят как си е поиграла.

Тъй живееха двамата, наслаждаваха се на собственото си коварство и не се бояха от щурм, ни от призраци, ни от какъвто и да било край на скверната си власт. До днес и муха не се бе изтръгвала от мрежите на Корубана — и тъкмо затуй толкоз люто я мъчеха сега и ярост, и глад.

Но бедният Сам не знаеше нищичко за бедата, която бяха разбудили, само в душата му се надигаше страх от някаква невидима заплаха; страхът се превръщаше в товар и той едва тичаше, а в краката му сякаш се наливаше олово.

Ужас го обкръжаваше отвсякъде, напред в прохода дебнеха врагове, а господарят му, обзет от безумие, се бе втурнал презглава насреща им. Откъсвайки очи от сянката назад и дълбокия здрач под скалата отляво, той се вгледа напред и видя две неща, които засилиха отчаянието му. Мечът, който Фродо не бе прибрал в ножницата, сияеше със синкав пламък; в прозорчето на кулата още трепкаше червената светлина, макар че небето зад нея бе притъмняло.

— Орки! — промърмори той. — Както сме хукнали, доникъде няма да стигнем. Орки се навъртат наоколо, че и по-лоши твари.

Сетне старият навик да се прикрива го накара бързо да стисне в юмрук безценната Стъкленица, която продължаваше да носи. За момент ръката му засия с пламъка на живата кръв, после той напъха издайническата светлина в джоба на гърдите си и придърпа отгоре елфическия плащ. Опита да ускори крачка. Господарят постепенно се отдалечаваше; вече го бе изпреварил с двадесетина крачки и летеше като сянка; скоро щеше да се изгуби от поглед сред този сив свят.

Едва Сам бе успял да скрие светлината на звездната стъкленица и злото връхлетя. Малко напред и наляво той изведнъж зърна от черна сенчеста дупка в канарата да се измъква най-отвратителната фигура, която някога бе виждал, по-ужасяваща от видение на кошмарен сън. Приличаше на паяк, но бе по-чудовищна и по-страшна от грамадните хищници — в безсмъртните й очи блестеше злобна мисъл. Същите очи, които бе смятал за усмирени и победени, сега пламтяха насреща с гибелна светлина, струпани на гроздове върху изпъкналата глава. Тя имаше грамадни рога, а зад късата шия се издуваше грозното й тяло, подпухнала исполинска торба, която се люшкаше и провисваше между краката; огромното туловище бе черно, осеяно с морави белези, ала отдолу коремът бе лъскаво блед и от него се носеше смрад. Краката й бяха прегънати в едрите възлести стави високо над гърба, осеяни с косми като стоманени шипове, и завършваха с ноктести лапи.

Щом извлече мекото си мляскащо тяло и сгънатите му крайници от горния изход на бърлогата, тя се втурна напред с ужасна бързина ту тичайки на попукващите си нозе, ту политайки с внезапни отскоци. Намираше се между Сам и господаря му. Или не бе видяла Сам, или го отбягваше засега като носител на светлината и насочваше цялото си внимание към една жертва — към Фродо, който, лишен от Стъкленицата, тичаше нехайно нагоре по пътеката, без да усеща дебнещата заплаха. Тичаше бързо, ала Корубана бе по-бърза; с няколко скока щеше да го настигне.

Сам се задави и събра дъх, за да изкрещи:

— Пазете се отзад! Пазете се, господарю! Аз съм…

Но изведнъж дъхът му заглъхна. Дълга лепкава ръка притисна устата му, друга го стисна за гърлото и вещо се омота около крака му. Нападнат изневиделица, той се преметна назад в ръцете на нападателя.

— Спипахме го! — изсъска Ам-гъл в ухото му. — Най-сетне го спипахме, безценни, да, мръсссния хобит. Ние се заемаме с тоя. Тя ще види сметката на другия. О, да, Корубана ще му види сметката, не Смеагол — той обеща; нищо лошо няма да стори на господаря. Но тебе те спипа, мръсссно гадно скитниче!

И той се изплю във врата на Сам.

Яростта от предателството и отчаянието, че се бави, когато господарят му е в смъртна заплаха, внезапно разпалиха в Сам сила и стръв далеч над всичко, което бе очаквал Ам-гъл от бавния и глупав хобит, за какъвто го смяташе. Дори и Ам-гъл не би успял да се извърти по-бързо и по-свирепо. Хватката върху устата на Сам отслабна и той отново се задърпа напред и надолу, опитвайки да се изтръгне от ръката, която мачкаше шията му. Още стискаше меча в десницата си, а от лявата му ръка висеше на ремъче подарената от Фарамир тояжка. С отчаяно усилие опита да се обърне и да намушка врага. Но Ам-гъл бе твърде бърз. Дългата му дясна ръка светкавично се вкопчи в китката на Сам. Пръстите му бяха като менгеме; бавно и безмилостно той изви ръката напред и надолу и с болезнен вик Сам изтърва меча на земята; и през цялото време другата лапа на Ам-гъл стягаше хватката върху гърлото на Сам.

Тогава Сам прибягна към последната хитрост. С все сила задърпа напред и здраво подпря крака; после внезапно се отблъсна от земята и се отхвърли с цялата си тежест назад.

Ам-гъл не бе очаквал от Сам дори такава проста хитрина, затова се преметна под него и цялата тежест на якия хобит се стовари на корема му. Той остро изсъска и за секунда ръката му отпусна гърлото на Сам; ала пръстите му още се вкопчваха в десницата. Сам се изскубна напред и настрани, изправи се, после се завъртя надясно около хванатата от Ам-гъл ръка. С левицата стисна тояжката, замахна и със свистене и пукот я стовари върху изпънатата ръка на Ам-гъл, точно под лакътя.

Ам-гъл изпищя и го изтърва. Сам не изпусна случая; отново замахна яростно, без да губи време да прехвърли тояжката в десницата си. Бърз като змия, Ам-гъл се плъзна настрани и вместо по главата, ударът го улучи по гърба. Тояжката изпращя и се строши. Това му стигаше. Да сграбчва изотзад отдавна му бе любима игра и рядко губеше в нея. Но този път, подведен от презрението си към Сам, бе допуснал грешката да бъбри и злорадства, преди да е хванал с две ръце гърлото на жертвата. Всичко се проваляше в хубавия му план, откакто онази ужасна светлина тъй неочаквано се бе появила в мрака. А сега стоеше лице срещу лице с разлютен противник, който почти не му отстъпваше по ръст. Такива битки не бяха за него. Сам грабна меча си от земята и замахна. Ам-гъл изпищя, хвърли се на четири крака и отскочи настрани като жаба. Преди Сам да го настигне, той хукна с изумителна бързина към тунела.

С меч в ръката, Сам се втурна подир него. За миг бе забравил всичко друго освен пурпурната ярост в главата си и желанието да убие Ам-гъл. Но докато го догони, Ам-гъл бе изчезнал. А когато черният отвор зейна отпред и насреща му долетя смрад, в мозъка на Сам като гръмотевица избухна мисълта за Фродо и чудовището. Той се обърна и бясно хукна нагоре по пътеката, крещейки името на господаря си. Но беше късно. Дотук заговорът на Ам-гъл бе успял.

Глава 10Изборът на Самознай

Фродо лежеше по гръб, а чудовището се бе свело тъй съсредоточено над жертвата си, че усети Сам и крясъците му едва когато той наближи. Връхлитайки напред, той забеляза, че Фродо вече е омотан с въжета от глезените до плещите и паякът влачи тялото му с дългите си предни лапи.

На отсамната страна на пътеката, там, където бе паднал безпомощно от десницата му, се търкаляше блестящият елфически меч. Сам не загуби време да се пита какво може да стори и дали е смел, верен или просто побеснял от гняв. С вик се хвърли напред и с лявата си ръка сграбчи меча на господаря. Сетне се втурна в атака. По-лют набег не бе виждал дори дивият свят на зверовете, където някое отчаяно дребно създание, въоръжено единствено със ситните си зъбки, се мята към грамадата от броня и рога, надвиснала над падналия му другар.

Нищожният му вопъл сякаш я стресна от някакъв злорад сън и тя бавно обърна към него убийствената злоба на погледа си. Но още преди да бе осъзнала, че я връхлита по-страшна ярост от всичко, което бе видяла през несметните си години, сияйният меч се впи в крака й, отсичайки лапата. Сам се хвърли под свода на надвисналите нозе и бързо замахна нагоре с другата ръка да намушка гроздовете от очи върху сведената глава. Едно грамадно око изгасна.

Проклетото създание бе под нея и засега не можеше да го достигне нито с жилото, нито с лапите си. Огромният, гнило просветващ търбух висеше над Сам и зловонието едва не го зашемети. Въпреки всичко яростта му даде сили за още един удар и преди тя да се отпусне отгоре, за да го смаже заедно с нахалната му смелост, той с отчаяно усилие я посече с елфическия меч.

Но Корубана не приличаше на драконите, нямаше друго слабо място освен очите. Вековната й коруба бе покрита със струпеи и проядена от гнилоч, ала отвътре непрекъснато се трупаха слой подир слой отвратителни израстъци. Мечът разсече в нея страхотен разрез, но нямаше човешка сила, която да пробие тия гнусни гънки — дори джудже или елф да бяха изковали стоманата, дори да я стискаше десницата на Берн или Турин. Тя се отдръпна от удара, сетне надигна корема си като огромна торба високо над главата на Сам. От раната забълбука отровна пяна. Прегъвайки крака, тя отново спусна отгоре му тежкото си туловище. Прибърза. Сам още бе на крака и като захвърли своя меч, изпъна с две ръце право нагоре елфическото острие, пронизвайки чудовищния свод; и така Корубана, тласкана от жестоката си воля, се хвърли върху острия шип с удар, който не бе по силите и на най-могъщия воин. Дълбоко, дълбоко проникна мечът, докато търбухът бавно смазваше Сам към земята.

Корубана никога не бе изпитвала такова мъчение, не бе и сънувала, че може да срещне нещо подобно в безкрайния си злобен живот. И най-храбрият воин на древен Гондор, и най-дивият пленен орк не бе устоявал на напора й по този начин, нито пък бе дръзвал да впие меча си в любимата й плът. Разтърсиха я тръпки. Бягайки от болката, тя отново се надигна, сви под себе си сгърчени крака и в конвулсия отскочи назад.

Замаян от зловонието, Сам бе паднал на колене край главата на Фродо, продължавайки да стиска с две ръце дръжката на меча. През сивата пелена пред очите си различаваше лицето на Фродо и упорито се бореше — за господаря и за да се измъкне от налетялата напаст. Бавно надигна глава и само на няколко крачки от себе си видя Корубана да се взира в него; от човката й се точеше отровна лига, зелена гной капеше изпод раненото й око. После тя приклекна, разстилайки по земята тръпнещия си търбух, разлюля огромните арки на краката си и се приготви за нов скок — този път щеше да смазва и жили до смърт. Беше забравила обичайното леко отровно ухапване, колкото да успокои борещата се плячка; сега желаеше да убива и разкъсва.

Сам също приклекна, загледан в нея, и съзря смъртта си в очите й, ала тъкмо в този миг го порази една мисъл, изречена сякаш от някакъв далечен глас; затършува с лявата ръка в пазвата си и откри онова, което диреше — хладно, твърдо и истинско му се стори то в този приказен свят на ужаса — Стъкленицата на Галадриел.

— Галадриел! — безсилно изрече той и сетне дочу далечни, но ясни гласове — възгласите на елфите, бродещи под звездите сред здрача на любимото Графство и тяхната музика, долетяла в съня му сред Залата на Огъня в дома на Елронд.

Сетне езикът му се отпусна и гласът му изкрещя на незнаен език:

С тези думи той мъчително се изправи на нозе и отново бе хобитът Самознай, син на Бързохам.

— Ела сега, мръснице! — провикна се той. — Ти, гнусна твар, причини зло на господаря ми и ще платиш за това. Ще продължим, но първо ще ти видим сметката. Ела, ако ти се е усладило!

Сякаш докосната от мощта на неукротимия му дух, стъкленицата лумна като бяла факла в ръката му. Пламтеше като звезда, полетяла из небосвода да процепи мрака с непоносима светлина. Още никога не се бе разгарял пред лицето на Корубана такъв небесен ужас. Лъчите пронизаха наранената й глава, изпепелиха я с нетърпима болка и като страховита зараза светлината пробягна от око към око. Буря от мълнии я заслепи, страдание раздра мозъка й и тя се просна по гръб, размахвайки крака из въздуха. Сетне извърна осакатената си глава, претърколи се и запълзя крачка по крачка към отвора в мрачната канара.

Сам тръгна напред. Люшкаше се като пиян, но вървеше напред. А Корубана, победена най-сетне, сгърчена от страх, друсаше и разтърсваше туловището си в отчаяно усилие да избяга от него. Стигна до дупката и се плъзна надолу, провря се навътре в мига, когато Сам с последен удар посече провлачените й крака и се просна на земята.

Корубана избяга и този разказ не споменава дали е лежала дълго в бърлогата си сред злоба и страдание, дали през бавните мрачни години се е изцелила, възстановявайки гроздовете от очи, докато мъртвешки глад я тласне отново да изтъче страховитите си примки из доловете на Планините на Сянката.

Сам остана сред пущинака. Докато вечерта на Безименната страна се спускаше над полесражението, той пропълзя към господаря си.

— Господарю, мили господарю — промълви той, ала Фродо не отвърна. Както бе тичал страстно напред, обзет от радост, че е свободен, Корубана го бе догонила със страховита бързина и светкавично бе впила жилото си в шията му. Сега той лежеше пребледнял и нито чуваше, нито помръдваше.

— Господарю, мили господарю! — повтори Сам и зачака сред безкрайната тишина, ала напразно се вслушваше.

После трескаво разсече омотаните въжета и притисна ухо към гърдите и устата на Фродо, но не откри и искрица живот, не долови и най-лек трепет на сърцето. Дълго разтрива ръцете и нозете на господаря си, притискаше длан към челото му, ала навсякъде срещаше само студ.

— Фродо, господин Фродо! — извика той. — Не ме оставяйте сам! Вашият Сам ви вика. Не отивайте там, където не мога да ви последвам! Събудете се, господин Фродо! О, събудете се, Фродо, божичко, божичко! Събудете се!

Обзе го гняв и търчейки бясно около тялото на господаря си, той взе да сече въздуха, да блъска камъните с предизвикателни крясъци. Но след малко се върна и се приведе да огледа сред здрача бледото лице на Фродо. И изведнъж разбра, че е попаднал във видението, което му бе разкрило огледалото на Галадриел в Лориен: дълбоко заспал, Фродо лежи с пребледняло лице под огромна черна канара. Поне тогава бе мислил, че е заспал.

— Мъртъв е! — каза той. — Не е заспал, мъртъв е!

И докато ги изрече, думите сякаш ускориха действието на отровата и му се стори, че лицето придобива мътнозелен оттенък.

Черно отчаяние се стовари върху му. Сам се преви до земята и метна над главата си сивия плащ, нощ падна в сърцето му и всичко изчезна.

Когато най-сетне мракът се разсея, Сам се озърна и наоколо имаше само сенки; ала не би могъл да каже колко минути или часове са се провлачили през света. Все още бе на същото място и мъртвият господар все тъй лежеше край него. Планините не бяха рухнали, земята не бе загинала.

— Що да сторя, що да сторя? — възкликна той. — Нима не е имало смисъл да идвам с него чак дотук?

И тогава в спомените долетя собственият му глас, изричащ слова, които навремето, в началото на пътуването, и сам бе разбрал: „Имам нещо да сторя преди края. Трябва да издържа докрай, сър, разбирате ли?“

— Но що мога да сторя? Нима да оставя мъртвия господин Фродо непогребан навръх планината и да си вървя у дома? Или да продължа? Да продължа? — повтори той и за миг се разтърси от съмнение и страх.

— Това ли трябва да сторя? И да го изоставя?

И най-после той зарида; върна се към Фродо и изпъна тялото му, скръсти хладните ръце на гърдите му и го обви в плаща; от едната му страна положи собствения си меч, от другата — тояжката, подарък от Фарамир.

— Щом трябва да продължа — каза той, — значи ще трябва да взема меча ви, ако разрешите, господин Фродо, ала ще оставя този да лежи край вас, както е лежал край стария крал в могилата; имате си и хубавата митрилна ризница от стария господин Билбо. А пък звездната стъкленица, господин Фродо, ми я дадохте на заем и тя ще ми трябва тепърва, защото ме чака само мрак. Не я заслужавам, Владетелката я даде на вас, но дано да разбере. Вие разбирате ли ме, господин Фродо? Трябва да продължа.

Ала не можеше да си тръгне, все още не можеше. Бе коленичил, стискаше ръката на Фродо и нямаше сили да я пусне. Времето летеше, а той продължаваше да стои на колене, стиснал ръката на господаря си, и в сърцето му се разгаряше спор.

Потърси сили да се изтръгне и да поеме на самотно пътешествие… за мъст. Само да се изправеше, сетне яростта щеше да го води из пътя чак докрай света, докато най-после не настигне Ам-гъл. И Ам-гъл щеше да умре в някой мрачен ъгъл. Но не това му предстоеше. Не би си струвало за това да изоставя господаря. Така нямаше да го върне. Нищо не можеше да го стори. По-добре и двамата да умрат заедно. Това също бе самотно пътешествие.

Той погледна бляскавото острие на меча. Помисли си за местата, където ще намери черен ръб, а отвъд него — пустота и падение към нищото. Не, натам нямаше бягство. Това означаваше да не стори нищо, даже да не скърби. „Що да сторя тогава?“ — отново се провикна той и сега му се стори, че ясно разбира жестокия отговор: да издържи докрай. Пак самотно пътешествие, най-страшното от всички.

„Какво? Аз самичък да ида до Съдбовния процеп и прочие? Той тръпнеше от страх, ала решението му укрепваше. — Какво? Аз да взема Пръстена от него? Съветът му го даде.“

Ала отговорът долетя веднага: „Съветът му даде и спътници, за да не се провали мисията. А ти си последен от целия Отряд. Мисията не бива да се провали.“

„Не искам да съм последен — изстена той. — Искам старият Гандалф да е тук или някой друг. Защо ме оставят да решавам самичък? Сигурен съм, че ще сбъркам. Не ми се полага да вземам Пръстена, да се пъча пред другите.“

„Но ти не се пъчиш; избраха те. Колкото до това, че не си подходящ — ами че и господин Фродо не беше, дето се вика, нито пък господин Билбо. Те не са се избрали сами.“

„Добре де, значи трябва да реша. Ще го сторя. Но съм сигурен, че ще сбъркам — друго не чакайте от Сам Майтапер.“

„Чакай да видим сега. Ако ни намерят тук двамата или само господин Фродо и онова Нещо е у него, е, значи Врагът ще го получи. И това ще е краят на всички ни, на Лориен, Ломидол, Графството и прочие. Войната започна и е повече от сигурно, че всичко върви както е предвидил Врагът. Няма надежда да се върна с Онова и да искам съвет или разрешение. Не, или ще седя тук, додето дойдат да ме убият над тялото на господаря и да заграбят Онова, или ще го взема и ще тръгна на път. — Той дълбоко си пое дъх. — Значи ще го взема!“

Той се наведе. Безкрайно нежно разтвори закопчалката на шията и пъхна ръка под туниката на Фродо; сетне с другата си ръка повдигна главата, целуна студеното чело и лекичко придърпа верижката над него. После главата отново се отпусна в покоя. Безметежното лице не се промени и това повече от всички други признаци убеди най-сетне Сам, че Фродо е загинал и завинаги излиза от Задачата.

— Сбогом, господарю, скъпи! — прошепна той. — Простете на своя Сам. Той ще се върне тук, когато свърши работата… ако успее. И тогава вече не ще ви изостави. Почивайте в мир, докато си дойда; и дано не ви доближи никое скверно създание! А ако Владетелката ме чува и ми даде право на едно желание, бих пожелал да се върна и пак да ви намеря. Сбогом!

После той сведе глава, надяна верижката на врата си и тежестта на Пръстена мигом го повлече към земята като воденичен камък. Но той бавно надигна глава, сякаш товарът олекваше или в тялото му прииждаха нови сили, сетне с огромно усилие се изправи на нозе и откри, че ще може да върви. За миг надигна Стъкленицата и погледна господаря си; сега светлината пламтеше по-слабо, с меката лъчезарност на лятната вечерница, и в нейните лъчи лицето на Фродо си възвърна красивия оттенък — блед, но елфически прекрасен, като на човек, който дълго е прекарал в сянка. И с горчивата утеха на този последен поглед, Сам се обърна, скри светлината и тежко закрачи в гъстеещия мрак.

Не му оставаше много път. Тунелът бе далече назад; до Прохода нямаше и двеста ярда. Пътеката се виждаше в здрача — дълбоката бразда, покрита през безбройни векове под стъпките на минувачите, постепенно се превръщаше в каменен улей с отвесни канари от двете страни. Улеят бързо се стесняваше. Скоро Сам наближи дълга стълба с широки и ниски стъпала. Сега оркската кула мрачно се въсеше право над главата му и червеното око пламтеше. Сянката под нея го погълна. Наближаваше върха на стълбата и най-после навлизаше в Прохода.

„Вече реших“ — повтаряше си той. Ала не бе решил. Въпреки всичките си усилия да обмисли положението, сега постъпваше изцяло против характера си.

— Сбърках ли? — промърмори той. — Що трябваше да сторя?

Когато стръмните стени на клисурата се сключиха около него, преди още да бе достигнал самия връх, преди да бе видял най-после пътеката, слизаща към Безименната страна, той спря и се обърна. Застинал за миг в непоносимо колебание, погледна назад. В прииждащия здрач все още се виждаше като дребно петънце входът на тунела; стори му се, че съзира и къде лежи Фродо. По земята там сякаш трептеше леко сияние или може би блестяха сълзите му, докато се взираше към каменистото възвишение, където целият му живот бе рухнал в развалини.

— Ех, ако имах право на желание, на едно-едничко желание — въздъхна той, — да се върна и да го намеря жив!

Накрая се обърна към пътя и направи няколко крачки — най-тежките и най-колебливите в живота си.

Само няколко крачки; с още няколко щеше да се спусне надолу и вече никога нямаше да види този връх. Ненадейно дочу крясъци. Застина като камък. Гласове на орки. Отпред и отзад. Тропот на тежки нозе и дрезгави викове — орките се задаваха откъм другата страна на прохода, може би откъм входа на кулата. Тропот и крясъци изотзад. Сам се завъртя. Далече долу зърна червените светлинки на факли да примигват, излизайки от тунела. Най-после ловът започваше. Червеното око в кулата не бе сляпо. Обкръжаваха го.

Отпред дрънченето на стомана и трепкащите пламъци на факлите бяха съвсем наблизо. След минута щяха да стигнат върха и да връхлетят към него. Прекалено бавно бе взел решението си и сега всичко ставаше безсмислено. Как можеше да избяга, да спаси себе си или Пръстена? Пръстенът. Сам не успя да долови нито мисъл, нито решение. Просто изведнъж забеляза, че е изтеглил верижката и стиска Пръстена в ръка. Право пред него в Прохода изскочиха първите орки. И тогава той го надяна на пръста си.

Светът се измени и всеки миг бе изпълнен с часове размисъл. Веднага забеляза, че слухът му се е изострил, а зрението е помръкнало, но не както в бърлогата на Корубана. Предметите наоколо не бяха мрачни, а замъглени; сред смътния сив свят той оставаше самотен като дребна и твърда черна скала, а натегналият на левицата му пръстен бе като кръг от нажежено злато. Съвсем не се чувстваше невидим, по-скоро сякаш единствено той бе ужасяващо разкрит; знаеше, че едно око го търси нейде из пущинака.

Дочу пукота на камъни и шепота на водите в далечната Моргулска долина; далече под скалите долови бълбукащите стонове на Корубана, диреща пипнешком пътя си из някакъв задънен тунел; чу гласове от бойниците на кулата; чу крясъците на орките, излизащи от тунела; в ушите му оглушително затътна тропотът и пискливата глъч на идващите отсреща орки. Той се сви под канарата. Но те наближаваха като призрачен отряд, като неясни фигури в мъглата, като страшни сънища с бледи пламъчета в ръце. И го отминаха. Той се просна на земята, помъчи се да пропълзи настрани и да се скрие в някоя пролука.

Ослуша се. Орките от тунела бяха забелязали слизащите и сега двете групи тичаха и крещяха. Чуваше ги ясно и разбираше какво казват. Може би Пръстенът даваше дар да се разбират езиците или пък просто познаваше слугите на своя Саурон и при нужда превеждаше мислите им. Несъмнено мощта му бе нараснала неимоверно с наближаването на местата, където бе изкован; ала едно не можеше да даде — смелост. Сам мислеше само как да се прикрие, да залегне, докато всичко не затихне отново; продължаваше напрегнато да се вслушва. Не можеше да определи откъде долитат гласовете, думите сякаш отекваха досами ушите му.

— Ехей! Горбаг! Какво дириш нагоре? Омръзна ли ти вече войната?

— Кротувай, дръвнико. Ти какво дириш, Шаграт? Омръзна ли ти да се спотайваш тук? Да не си решил да слезеш към сраженията?

— Ти кротувай. Аз командвам този проход. Тъй че говори учтиво. Какво ще докладваш?

— Нищо.

„Хай! Хай! Йой!“ Крясъци прекъснаха беседата на водачите. По-надолу орките бяха забелязали нещо. Затичаха натам. Останалите последваха примера им.

— Хай! Ехей! Тук има нещо! Лежи досами пътя. Шпионин, шпионин!

Раздаде се гъгнивото ръмжене На рогове и безредно залаяха гласове.

Страхотно вълнение изтръгна Сам от унеса. Бяха видели господаря му. Какво щяха да сторят? Бе чувал вледеняващи кръвта разкази за орките. Не можеше да търпи. Скочи на нозе. Отхвърли настрани Задачата и всичките си решения заедно със страха и съмненията. Сега знаеше къде е било мястото му и къде му се полага да бъде — до господаря си, макар да не си представяше що може да направи. Втурна се към Фродо — надолу по стъпалата, по пътеката.

„Колцина са? — помисли той. — От кулата трябва да са поне тридесет-четиридесет, а отдолу сигурно още повече. Колко ще мога да убия, преди да ме повалят? Щом извадя меча, ще видят пламъка му и ще ме улучат рано или късно. Питам се дали някога ще има песен за това — как Самознай загинал сред Високия проход и издигнал стена от трупове край господаря си. Не, никаква песен. Разбира се, че не, защото ще намерят Пръстена и вече няма да има песни. Но друго не мога да сторя. Мястото ми е край господин Фродо. Те трябва да разберат това — Елронд, Съветът на великите Владетели и Владетелки с цялата им мъдрост. Плановете им се объркаха. Аз не мога да бъда техен Носител на Пръстена. Не без господин Фродо.“

Но орките вече се бяха изгубили от замъгления му взор. Не бе имал време да помисли за себе си, ала сега осъзна, че е уморен, почти грохнал — краката отказваха да се подчинят на волята му. Крачеше прекалено бавно. Пътеката изглеждаше дълга цели мили. Къде се бяха изгубили из мъглата?

Ето ги пак! Още бяха доста напред. Рояк от фигури, струпани около нещо, лежащо на земята; неколцина се щураха насам-натам като кучета по диря. Опита се да побегне натам.

„Давай, Сам! — рече си той. — Инак пак ще закъснееш.“

Раздвижи меча в ножницата. След минута щеше да го изтегли и тогава…

Раздаде се дива глъч, врява и смях, сякаш надигаха нещо от земята. „Я хой! Я хари хой! Вдигай! Вдигай!“

Сетне нечий глас изрева:

— А сега марш! По прекия път. Обратно към Подземието под Портата! Както личи, днес Оная няма да ни безпокои.

Цялата банда от орки се раздвижи. Четирима в средата носеха тялото на раменете си. „Я хой!“

Бяха взели тялото на Фродо. Отиваха си. Не можеше да ги настигне. И все пак продължаваше да се тътри напред. Орките бяха достигнали тунела и влизаха навътре. Първи минаха четиримата с товара, а зад тях избухна боричкане и блъсканица. Сам наближаваше. Изтегли меча и в треперещата му десница заигра синьо сияние, ала те не го забелязаха. Докато се задаваше задъхан, последният от тях изчезна в черния отвор.

За миг той постоя запъхтян, с ръка на гърдите. Сетне прокара ръкав по лицето си да избърше мръсотия, пот и сълзи.

— Проклети мръсници! — възкликна той и се хвърли подир тях в мрака.

Тунелът вече не изглеждаше много тъмен, по-скоро сякаш бе минал от лека омара в гъста мъгла. Умората растеше, ала волята му все повече укрепваше. Стори му се, че малко напред различава светлината на факли, но колкото и да се напрягаше, не успя да ги догони. Орките се движат бързо из тунелите, а този познаваха добре; въпреки Корубана често им се налагаше да го използват като най-пряк път през планините до Мъртвия град. Не знаеха в кое далечно време е бил издълбан главният тунел и широкият кръгъл кладенец, където от векове обитаваше Корубана; те сами бяха издълбали множество отклонения от двете страни, за да заобиколят леговището, търчейки напред-назад по заръка на господарите си. Тази нощ нямаха намерение да ходят далече, но бързаха да открият страничен коридор, който да ги отведе назад, към стражевата кула на зъбера. Повечето ликуваха, зарадвани от това, което бяха открили, и както им е обичаят, крещяха и бръщолевеха тичешком. Сам дочуваше в натежалия въздух тези безжизнени, груби гласове измежду останалите различни два — по-гръмки и по-близки. Водачите на двата отряда, изглежда, тичаха последни и спореха в движение.

— Не можеш ли да накараш сганта си да прекрати тази гюрултия, Шаграт? — изръмжа единият глас. — Само Корубана ни липсва сега.

— Давай, Горбаг! Половината шум ти го вдигаш — отвърна другият. — Нека се веселят момчетата! Засега няма какво да се плашим от Корубана, мисля. Изглежда, че е седнала на гвоздей — няма да плачем за това я! Не видя ли каква мръсотия се влачеше чак до проклетата й дупка? Остави ги да се смеят, всеки им запушва устата. Най-сетне ни се усмихна късметът — намерихме каквото иска Лугбурз.

— Лугбурз го иска, а? Какво е то, как мислиш? Прилича ми на елф, ама е дребновато. Какво има да му се плашат на такова животинче?

— Не знам, ще трябва да го поогледаме.

— Охо! Значи не са ти казали какво да чакаш? Не ни казват всичко, нали? И половината не ни казват. Но и те могат да грешат, дори и Върховните.

— Шт, Горбаг! — Гласът на Шаграт затихна дотолкова, че дори удивително изостреният слух на Сам едва долавяше думите му. — Може и да грешат, но имат очи и уши навсякъде; сигурно ги има и между моите хубавци. Но няма съмнение, нещо ги тревожи. Както казваш, Назгулите долу са се стреснали; Лугбурз също. Без малко да се промъкне някой.

— Без малко, казваш! — обади се гласът на Горбаг.

— Добре де — рече Шаграт, — после ще приказваме. Изчакай да стигнем Подземния проход. Там има местенце, където можем да си поговорим, докато момците продължават напред.

След малко Сам видя факлите да изчезват. После се раздаде грохот и както тичаше напред, чу тежък удар. Доколкото можеше да определи, орките бяха завили по същия отвор, който двамата с Фродо бяха заварили запушен. И сега го запречваше скала.

Огромният камък преграждаше пътя, ала орките някак си бяха минали отвъд — дочуваше гласовете им от другата страна. Те продължаваха да тичат все по-дълбоко и по-дълбоко из недрата на планината, устремени към кулата. Отчаяние обхвана Сам. Те отнасяха тялото на господаря му за някаква скверна цел, а той не можеше да ги последва. Блъскаше каменния блок, натискаше го, хвърляше се отгоре му, ала преградата не поддаваше. Сетне наблизо, или поне така му се стори, отново заговориха гласовете на двамата водачи. Той застина неподвижно и се вслуша с надеждата да узнае нещо полезно. Може би Горбаг, чието място, изглежда, беше в Минас Моргул, щеше да излезе и тогава имаше надежда да се вмъкне навътре.

— Не, не знам — изрече гласът на Горбаг. — Никой не може да лети тъй бързо, както пристигат заповедите. Но аз не си пъхам носа в тая работа. Така е по-безопасно. Брр! Тръпки ме побиват от тия Назгули. С един поглед ти одират кожата и те оставят вкочанен в отвъдния мрак. Но Той ги харесва; сега те са му любимците, тъй че няма какво да роптаем. Казвам ти, не е шега работа да служиш долу в града.

— Да беше видял как е тук, при Корубана — отвърна Шаграт.

— Ще ми се да видя някъде, дето ги няма тия гадости. Но сега е война. Като свърши, може да стане по-лесно.

— Добре вървяло, казват.

— Какво друго да казват? — изръмжа Горбаг. — Ще видим. Във всеки случай, ако свърши добре, ще има място за всички. Какво ще речеш, ако имаме късмет двамата да се измъкнем и да се настаним някъде с верни момци, някъде, където да има хубава плячка и никакви големи шефове?

— Ах! — въздъхна Шаграт. — Като едно време.

— Да — потвърди Горбаг. — Но не се надявай много. Неспокоен съм. Както казах, Големите шефове, ай — гласът му премина в шепот, — ай, даже и Върховните могат да правят грешки. Без малко да се промъкне някой, казваш. Аз пък казвам, че някой се е промъкнал. И ще трябва да внимаваме. Все горките Уруки оправят кривите работи, а благодарност никаква. Но не забравяй: враговете мразят и нас колкото Него, тъй че победят ли, спукана ни е работата. Чакай да видим — кога ти заповядаха да излезеш?

— Преди около час, тъкмо преди да се срещнем. Пристигна вест: Назгулите неспокойни. Опасност от шпиони по Стълбата. Удвоена бдителност. Патрул към върха на Стълбата. Излязох веднага.

— Лоша работа — промърмори Горбаг. — Гледай сега — доколкото знам, нашите Безмълвни стражи се обезпокоиха преди повече от два дни. Но още цял един ден нито изпратиха патрула ми насам, нито известиха Лугбурз — бяхме получили Важния сигнал, Върховният Назгул потегляше на бой и прочие. И както чух, дълго не могли да привлекат вниманието на Лугбурз.

— Окото е гледало другаде, предполагам — каза Шаграт. — Разправят, че на запад ставали големи работи.

— Не се съмнявам — избуча Горбаг. — Но междувременно по Стълбата са се изкачили врагове. И накъде се беше запътил? Извънредни заповеди или не, но твоята работа е да наблюдаваш, нали? Какво си си наумил?

— Стига! Не ме учи как да си гледам работата. Вече бяхме нащрек. Знаехме, че става нещо нередно.

— Много нередно!

— Да, много нередно: светлини, крясъци и прочие. Но Корубана се бе заела с това. Моите момци я видели заедно с Подмазвача.

— Подмазвача ли? Кой е пък тоя?

— Сигурно си го виждал — дребен, мършав и черен тип; и той прилича на паяк или по-скоро на прегладняла жаба. Мяркал се е насам и преди. Първия път, преди години, дойде от Лугбурз и Отгоре се обадиха да го пуснем. Оттогава един-два пъти се е качвал по Стълбите, но го оставяме на мира — изглежда, че се разбират с Нейно Величество. Сигурно не става за ядене — на нея приказките Отгоре не й действат. Ама хубавичко пазите там, в долината — той се изкатери насам един ден преди цялата дандания. Снощи рано го видяхме. Във всеки случай момците ми съобщиха, че Нейно Величество се забавлява и това ми стигаше, докато дойде вестта. Мислех, че Подмазвача й е довел играчка, или може вие да сте пратили в дар военнопленник или нещо подобно. Когато тя си играе, аз не се бъркам. Дебне ли Корубана, никой не може да мине покрай нея.

— Никой, казваш! Сляп ли беше горе? Не съм спокоен, казвам ти. Който и да е бил тоя, дето се е изкачил по Стълбите, успял е да мине. Накълцал е паяжините и се е измел от дупката. Има за какво да се помисли!

— Добре де, ама в края на краищата тя го спипа, нали?

— Спипа ли го? Кого е спипала? Тоя дребосък? Че ако беше само той, отдавна да го е отмъкнала в килера си — там щеше да е сега. И щом Лугбурз го иска, ти трябваше да го вадиш оттам. Сладка работа. Но не е бил само той.

Тук Сам се заслуша по-внимателно и притисна ухо към камъка.

— Кой е срязал въжетата, с които го е омотала, Шаграт? Същият, който е срязал и мрежата. Не го ли разбра? И кой е боцнал Нейно Величество? Същият, чини ми се. А къде е? Къде е, Шаграт?

Шаграт не отговори.

— Ако имаш специална шапка за мислене, можеш и да си я сложиш. Не е шега работа. Никой, никой не е боцкал досега Корубана, както би трябвало добре да знаеш. Няма да плачем за това; но помисли — наоколо свободно се мотае някой, дето е по-опасен от всички други проклети бунтовници, откакто отминаха тежките времена на Голямата обсада. Някой е успял да се промъкне.

— И кой ще да е? — изръмжа Шаграт.

— По всички признаци, капитан Шаграт, бих казал, че си изтървал някакъв грамаден воин, най-вероятно елф, във всеки случай въоръжен с елфически меч, а може и секира да има; броди свободно из твоята територия, а ти не си и забелязал. Много нередно, не ще и дума!

Горбаг плю. Чувайки как го описват, Сам мрачно се ухили.

— Добре де, ти все гледаш мрачно на нещата — каза Шаграт. — Тълкувай следите както си щеш, но може да има и други обяснения. Така или иначе, навсякъде съм наслагал съгледвачи и ще оправям нещата едно по едно. Като поогледам тоя, дето успяхме да го хванем, тогава ще се кахъря за останалото.

— На мен пък ми се струва, че няма да откриеш кой знае какво у тоя дребосък — каза Горбаг. — Той може да няма нищо общо с истинския злодей. Във всеки случай големият тип с острия меч, изглежда, не е искал да си губи времето с него — просто го е оставил да се търкаля, елфическа му работа.

— Ще видим. Идвай сега! Стига приказки. Да вървим да видим пленника!

— Какво ще го правиш? Не забравяй, аз пръв го видях. Ако ще има игра, аз и моите момци трябва да сме вътре.

— Хайде, хайде — измърмори Шаграт. — Имам си заповеди. Това не е лъжица за нашата уста. Всеки нарушител, открит от стражата, да се задържи в кулата. Да му се смъкне всичко. Незабавно да се изпрати в Лугбурз и само в Лугбурз пълно описание на всеки предмет: дреха, оръжие, писмо, пръстен или украшение. А пленникът да се съхрани здрав и читав, под страх от смъртно наказание за цялата страна, докато Той не изпрати да го вземат или не дойде сам. Всичко е ясно и точно така смятам да направя.

— Да му се смъкне всичко, а? — подхвърли Горбаг. — Ами зъби, нокти, коса и прочие?

— Не, никакви такива. За Лугбурз е, казвам ти. Искат го здрав и читав.

— Малко ще ти е трудничко — разсмя се Горбаг. — Той вече е леш. Нямам представа какво ще го правят в Лугбурз. Със същия успех може да иде в казана.

— Глупец! — озъби се Шаграт. — Много умно приказваш, ама не знаеш сума ти работи, известни на другите. Ако не внимаваш, сам ще идеш в казана или при Корубана. Леш! Само това ли знаеш за Нейно Величество? Щом омотава някого с въжета, значи се запасява с месо. Тя не яде леш и не смуче студена кръв. Тоя тип не е мъртъв!

Сам се олюля и се вкопчи в камъка. Стори му се, че целият мрачен свят се преобръща с главата надолу. От потресението едва не изгуби съзнание, но дори борейки се да усмири чувствата си, долови дълбоко в себе си коментара на някакъв вътрешен глас: „Глупчо, той не е мъртъв и сърцето ти го знаеше. Не се доверявай на главата си, Самознай, не ти е там силата. Лошото с тебе е, че никога не си вярвал истински. А сега що ще сториш?“ Засега нямаше що да стори, освен да се подпира на неподвижния камък и да слуша, да слуша омразните оркски гласове.

— Та да си дойдем на думата — каза Шаграт. — Тя има разни отрови. Като спипа някого, само го клъвва по шията и той се вдървява като чироз, после е лесна плячка. Спомняш ли си стария Уфтак? Няколко дни не го бяхме виждали. После го открихме в едно кътче; висеше под тавана, ама беше съвсем буден и гледаше кръвнишки. Колко се смяхме! Може да го е била забравила, обаче ние не го пипнахме — не бива да й се бъркаме. Хич не се съмнявай — това мръсниче ще се събуди след няколко часа и ще е съвсем наред, само дето ще му е малко зле за известно време. Е, и по-зле ще му стане, като го спипа Лугбурз. Има да се чуди къде е и какво му се е случило.

— И какво ще му се случи — изсмя се Горбаг. — Ако не друго, можем поне да му поразправим туй-онуй. Не вярвам някога да е стъпвал в прекрасния Лугбурз, тъй че може и да иска да узнае какво го очаква. По-весело ще е, отколкото мислех. Да вървим!

— Никаква веселба, казах ти — заяви Шаграт. — И ще го пазим здрав и читав, инак ще ни хвръкнат главите.

— Добре, добре. Но на твое място първо бих спипал големия, дето се е измъкнал, преди да пращам рапорт до Лугбурз. Не звучи много хубаво да разправяш, че си хванал котето, а котаракът е изчезнал.

Гласовете взеха да се отдалечават. Сам дочу затихващия тропот на нозе. Опомняше се от потресението и го обземаше дива ярост.

— Всичко обърках! — викна той. — Знаех си. Сега го хванаха. Дяволи! Мръсници! Никога не изоставяй господаря си, никога, никога — това ми беше едничкият закон. Сърцето ми го предчувстваше. Дано да заслужа прошка! Сега трябва да се добера до него. Както и да е, както и да е!

Той отново изтегли меча и удари камъка с дръжката, ала звукът бе глух. Мечът обаче запламтя толкова ярко, че Сам успя да се огледа в светлината му. За своя изненада забеляза, че огромният блок е оформен като тежка врата и на височина не достига и два хобитови ръста. Между върха и ниската арка на отвора зееше мрачна пустота. Навярно вратата бе предназначена само да предпази от нахлуване на Корубана и отвътре се залостваше с някаква ключалка или резе, недостъпно за коварните й лапи. С последни сили Сам подрипна, хвана се за върха, изкатери се и скочи оттатък; сетне се втурна в лудешки бяг, размахвайки пламтящия меч, мина зад завоя и се устреми нагоре по лъкатушещия тунел.

Вестта, че господарят му е жив, бе прогонила всяка мисъл за умора и го тласкаше за последно усилие. Не виждаше нищо напред, защото този нов коридор непрестанно се виеше, ала му се стори, че догонва двамата орки — гласовете им отново се засилваха. Вече изглеждаха съвсем близки.

— Точно това ще направя — гневно казваше Шаграт. — Ще го затворя направо в най-високата зала.

— Защо? — изръмжа Горбаг. — Нямаш ли си килии долу?

— Не давам никой да го пипне, казах вече — отвърна Шаграт. — Разбра ли? Той е ценен. Не вярвам на мнозина от моите момци и на нито един от твоите; пък и ти си безнадежден, като пощурееш за веселба. Ще го пратя където си искам, а на тебе кракът ти няма да стъпи там, ако не се държиш прилично. На върха, казах. Там ще е в безопасност.

— Тъй ли? — промърмори Сам. — Забравяш оня грамадански елф, дето го изтърва!

И с тези думи той профуча край последния завой, за да открие, че някаква измама на тунела или на изострения от Пръстена слух му е давала погрешна представа за разстоянието.

Фигурите на двамата орки все още бяха далече напред. Сега ги виждаше черни и прегърбени на фона на червено зарево. Коридорът се издигаше право напред; в края имаше широко отворена двойна врата, водеща навярно към дълбоки зали под извисения рог на кулата. Останалите орки вече бяха влезли с товара си. Горбаг и Шаграт наближаваха портата.

Сам дочу грозна врява — взрив от дрезгави песни, блеене на рогове и удари на гонг. Горбаг и Шаграт вече бяха на прага.

Сам изкрещя и размаха Жилото, ала немощният му глас потъна сред гълчавата. Никой не му обърна внимание.

Огромната порта се затръшна. Бум. Железните лостове се наместиха отвътре. Тряс. Вратата бе затворена. Сам се хвърли върху яките бронзови плочи и рухна безчувствен на пода. Остана да лежи в мрака. Фродо бе жив, но в плен на Врага.