Властелинът на пръстените

1. За хобитите

Тази книга се занимава преди всичко с хобитите — от нейните страници читателят може да узнае много за техния нрав и нещичко за историята им. Допълнителни сведения има и в извадките от Червената книга на Западния предел, които вече бяха публикувани под заглавието „Хобитът“. Те са извлечени от началните глави на Червената книга, съчинени от самия Билбо, първият световноизвестен хобит, и озаглавени от него „Дотам и обратно“, тъй като разказват за пътешествието му на изток и завръщането му — едно приключение, което по-късно въвлякло всички хобити в описаните тук велики събития от онази епоха.

Но навярно мнозина биха пожелали още отначало да узнаят нещо повече за този удивителен народ, други пък може да не разполагат с предишната книга. За тия читатели сме подбрали бележки по основните въпроси на хобитознанието и припомняме накратко първоначалното приключение.

Хобитите са скромен, но много древен народ, далеч по-многоброен в миналото отколкото днес. Обичат мира, покоя и хубавата орна земя, любимите им места са спретнатите, грижливо обработени уединени краища. При все че изкусно боравят с инструменти, те нито разбират, нито ползват (пък и никога не са ползвали) каквато и да било машина, по-сложна от ковашки мех, воденица или ръчен стан. Дори в добрите стари времена те странели от „Големия народ“, както ни наричат, а днес са почти неоткриваеми, защото с ужас ни отбягват. Надарени са с остър слух и зорки очи, пъргави и ловки са, макар че имат склонност към напълняване и не обичат излишната припряност. Открай време владеят изкуството да изчезват бързо и безшумно, щом насреща им затрополят досадните едри човеци; постепенно са развили това умение дотам, че хората биха го сметнали за вълшебство. Но всъщност хобитите никога не са се отдавали на магьосничество и неуловимостта им се дължи единствено на професионално съвършенство, стигнало (чрез наследственост, практика и неразделна дружба с природата) до висота, недостъпна за по-едрите и тромави народи. Защото те са малки същества, по-дребни от джуджетата. Високи са от два до четири фута. Всъщност днес те рядко достигат три фута, ала твърдят, че са издребнели, а в древността били по-едри. Според Червената книга Бандобрас Тук (Бикогласния), син на Исенгрим Втори, бил висок четири фута и пет инча и можел да язди кон. През цялата история на хобитите само двама прочути герои от древността са го задминали, но за този любопитен случай ще стане дума в настоящата книга.

Колкото до описаните в нашия разказ хобити от Графството, през своята епоха на мир и благоденствие те били весел народ. Носели пъстри дрехи, като най-обичали жълтия и зеления цвят, но рядко надявали обувки, защото на ходилата имали дебела и жилава кожа, обрасла с гъсти и къдрави косми, наподобяващи косата им — обикновено кестенява. Тъй че обущарството, за разлика от останалите занаяти, не било на почит сред тях, но с дългите си изкусни пръсти хобитите умеели да изработват много други полезни и хубави вещи. Лицата им обикновено не били толкова красиви, колкото добродушни — широки, яснооки, червенобузести, с уста, винаги готова за смях, за ядене и пиене. А и хобитите на драго сърце се смеели, ядели и пиели, обичали да се шегуват простодушно по всяко време и се хранели по шест пъти дневно (стига да имало с какво). Били гостоприемни, обожавали забавите и подаръците, които охотно раздавали и още по-охотно получавали.

Очевидно е, че въпреки по-сетнешното отчуждение хобитите са наши роднини — много по-близки нам от елфите и дори от джуджетата. В древността те говорели човешки езици, преиначени по тяхному, а не се отличавали от хората и по онова, което обичали или мразели. Ала вече не може да се открие каква точно е връзката ни с тях. Произходът на хобитите се крие в забравените днес Древни времена. Елфите единствени все още пазят летописи за онази изчезнала епоха, но техните легенди предават главно собствената им история, в която хората се появяват рядко, а хобитите изобщо не се споменават. И все пак ясно е, че хобитите са живели мирно и кротко в Средната земя дълги години, преди другите народи да им обърнат внимание. В края на краищата светът бил пълен с безброй чудновати създания, та тия дребни човечета не изглеждали кой знае колко важни. Но в дните на Билбо и неговия наследник Фродо, без сами да го желаят, те изведнъж станали и важни, и прочути и неведнъж внасяли смут сред съветите на вълшебници и владетели.

Отдавна са отминали ония дни, Третата епоха на Средната земя. Очертанията на всички земи са се променили, но областите, населявани едно време от хобитите, са несъмнено същите, които те обитават и до днес — северозападният дял на Стария свят, източно от Морето. По времето на Билбо хобитите вече не помнели своята изначална родина. Любовта към науката (с изключение на генеалогията) не се ширела сред тях, но неколцина чудаци от най-старите родове все още се ровели из книгите и дори сбирали от елфи, джуджета и хора разкази за древни времена и далечни страни. Собствените им летописи започват едва след заселването на Графството, а най-древните им легенди не се връщат по-далеч от Дните на странстване. Независимо от това преданията и очевидните особености на езика и обичаите им доказват, че както много други народи в далечното минало хобитите са се придвижили на запад. Най-ранните им легенди загатват за времената, когато са живели по горното течение на Андуин, между склоновете на Зеленогор Велики и Мъгливите планини. Вече не е ясно защо подир това са предприели трудния и опасен планински преход към Ериадор. Преданията им нашепват как хората се множали из този край, как над гората паднала сянка, та я затъмнила и я нарекли Мраколес.

Още преди да прекосят планините, хобитите вече се делели на три донякъде различни рода: Твърдоноги, Запасливци и Дъждокрийци. Твърдоногите били мургави, дребни, голобради и босоноги, имали сръчни ръце и пъргави нозе, а любимите им места били възвишенията и хълмистите склонове. Запасливците били по-едри и широкоплещести, с мощни ръце и крака. Предпочитали равнините и речните долини. Дъждокрийците били по-високи и по-стройни от останалите, имали светла кожа и коса и обичали дърветата и горите.

В древните времена Твърдоногите често общували с джуджетата и дълго живели в подножията на планините. Те рано потеглили на запад и пребродили Ериадор чак до Бурния връх, докато другите още си стояли в Дивите земи. Това бил най-нормалният, най-представителният и най-многообразният хобитов род. Имали склонност към заседнал живот и най-дълго запазили потомствения обичай да живеят в тунели и дупки.

Запасливците се задържали дълго по бреговете на Великата река Андуин и не се плашели чак толкова от хората. Подир Твърдоногите те също потеглили на запад, сетне слезли на юг по течението на Шумноструйка. Мнозина от тях се заселили между Тарбад и границите на страната Дун, преди отново да се прехвърлят на север.

Дъждокрийците, най-малобройните, били северняшки род. За разлика от останалите хобити, те дружели с елфите и били по-изкусни в словата и песните отколкото в занаятите. В древността предпочитали лова пред земеделието. Те пресекли планините северно от Ломидол и се спуснали по река Скрежноблик. В Ериадор скоро се размесили с другите родове, но бидейки малко по-смели и предприемчиви, често се издигали като предводители и вождове на кланове сред Твърдоногите и Запасливците. Дори по времето на Билбо яката дъждокрийска жилка все още си личала сред най-почитаните родове, например Туковци или Господарите на Фуков край.

В западните области на Ериадор, между Мъгливите и Лунните планини, хобитите заварили хора и елфи. Там още живеели последните Дунеданци, потомци на кралете, които някога доплавали от Задмория, ала редиците им бързо се топели и земите на Северното кралство запустели надлъж и нашир. За пришълците имало място в изобилие и не след дълго хобитите започнали да създават спретнати общини. По времето на Билбо повечето ранни поселения отдавна били изчезнали и забравени, но едно от първите значителни селища, макар и позападнало, все още съществувало — Брее, сред гората Кестенака, на около четиридесет мили източно от Графството.

Няма съмнение, че тъкмо в ония ранни дни хобитите се научили на четмо и започнали да пишат буквите на Дунеданците, които от своя страна отдавна били заимствали това изкуство от елфите. Пак по онова време те забравили прежните си наречия и оттогава насетне заговорили на Общия език, наричан Западняшки и общоприет из всички земи на кралете от Арнор до Гондор, по цялото Морско крайбрежие от залива Белфалас до Лунния залив. От миналото все пак запазили някои свои думи, названията на месеците и дните, както и множество лични имена.

По онова време хобитовите легенди за пръв път се превръщат в история с точно летоброене. През 1601 година на Третата епоха братята Дъждокрийци Марчо и Бланко потеглили от Брее и като получили разрешение от Великия крал във Форност1, пресекли мътната река Барандуин, последвани от безчет хобити. Те минали по Сводокаменния мост, съграден в славните времена на Северното кралство, и взели за своя родина цялата земя отвъд реката, чак до Далечните ридове. От тях се изисквало само да поддържат в изправност Големия мост и всички останали мостове и пътища, да помагат на кралските вестоносци и да признават владетеля.

Така започва Летоброенето на Графството, защото годината на преминаването през Брендивин (както хобитите преиначили името на реката) станала Година първа на Графството и всички по-късни дати се отчитали от нея2. Западните хобити тутакси обикнали своята нова страна, останали там и скоро отново изчезнали от историята на хората и елфите. Докато все още имало крал, те официално се числели за негови поданици, но на дело се подчинявали на собствените си вождове и изобщо не се месели в събитията на външния свят. По време на сетното сражение край Форност против Ангмарския крал чародей те пратили няколко стрелци на помощ на своя крал, макар никоя от легендите на хората да не го споменава. Ала тази война донесла гибелта на Северното кралство; тогава хобитите обявили страната за своя и избрали измежду вождовете си Тан, който да поеме властта на загиналия крал. Цяло хилядолетие войните почти не ги засягали и подир Черната чума (37 г. от Л. Г.) те добрували и се множали чак до злощастната Дълга зима и последвалия Велик глад. Хиляди измрели тогава, но по времето, когато започва нашата история, Сиромашките години (1158–1160) били далечно минало и хобитите отново се радвали на изобилие. Страната била богата и плодородна — вярно, на идване я заварили отдавна запустяла, но още личало, че е била обработвана добре в древни времена, когато кралят владеел там много ферми, житници, лозя и гори.

Земите им се простирали на четиридесет левги от Далечните ридове до Моста на Брендивин и на петдесет левги от северните пущинаци до блатата на юг. Хобитите ги нарекли Графство, като територия под властта на техния Тан и като добропорядъчна област. Заживели наистина добропорядъчно в това приятно затънтено кътче и все по-рядко се интересували от мрачните събития на далечния свят, докато не повярвали, че в Средната земя мирът и изобилието са законно право на всички здравомислещи. Те забравяли или пренебрегвали малкото, което знаели за Пазителите и за делата на ония, които охранявали дългия покой на Графството. Намирали се под закрила, ала вече не си спомняли за това.

Хобитите не са войнствени и никога не са се сражавали помежду си. Разбира се, в древността често им се налагало да воюват, за да оцелеят в един суров свят, ала по времето на Билбо това било отдавна отминала история. Последното сражение преди началото на нашия разказ и единственото в границите на Графството било още в незапомнени времена — Битката на Зелените поля, 1147 г. от Л. Г., когато Бандобрас Тук отблъснал нашествието на орките. Дори климатът се смекчил и само в бабините приказки все още се мяркали вълците, които идели от север да плячкосват в някогашните мразовити зими. Макар че в Графството все още имало известни запаси от оръжие, те най-често висели като трофеи над камините или се трупали накуп в музея в Голям Дълбалник, наричан Дом на матомите. С думата матом хобитите означавали всеки безполезен предмет, който не желаели да изхвърлят. Жилищата им честичко се задръствали с матоми, каквито били и многото подаръци, минаващи от ръка на ръка.

Въпреки мира и охолството този народ си останал удивително як. Стигнело ли се до бой, врагът осъзнавал, че трудно ще ги изплаши или затрие. И може би неизчерпаемата им любов към хубавите неща се дължала тъкмо на това, че в тежък час можели да се лишат от тях и със своята издръжливост пред ударите на скръб, враг или буря да смаят ония, които не ги познавали добре и съдели за тях само по коремчетата и закръглените им лица. Макар че трудно се разгневявали и не посягали за развлечение на нищо живо, те ставали храбри в безизходица и още умеели да въртят оръжие. Добре стреляли с лък, защото имали зорко око и точна ръка. А можели да се справят и без лък. Влезело ли животно в нивите им, запомняло завинаги, че ще е добре бързо да се скрие, щом някой хобит посегне за камък.

Отначало всички хобити живеели в подземни дупки, поне така смятат те. И до днес им е най-уютно в подобни жилища, но постепенно им се наложило да привикнат към по-други домове. По времето на Билбо само най-богатите и най-бедните хобити от Графството се придържали към стария обичай. Сиромасите продължавали да живеят в най-примитивни бърлоги — просто дупки с по едно прозорче, а понякога и без него; заможните пък изграждали по-луксозни подобия на някогашните скромни леговища. Но не навсякъде се намирали подходящи места за тия просторни и разклонени тунели (наричани смялове). Хобитите се множали и в ниските и равнинни области започнали да строят домове над земята. Дори в хълмистите райони и в най-старите села като Хобитово, Скътана паланка или в главната община на Графството, Голям Дълбалник на Белите ридове, вече имало много дървени, тухлени и каменни къщи. Особено ги харесвали мелничарите, ковачите, въжарите, коларите и други занаятчии, защото дори когато имали дупки на разположение, хобитите били свикнали да строят сайванти и работилници.

Казват, че обичаят да се строят големи къщи и хамбари тръгнал от жителите на Мочурището край бреговете на Брендивин. Хобитите от този край, Източната околия, били сравнително едри и тежконоги, а в дъждовно време обували ботуши като джуджетата. Но не било тайна, че в жилите им тече запасливска кръв, както личало и от мъха по брадите на мнозина от тях. Подобна растителност не се срещала нито у Твърдоногите, нито у Дъждокрийците. Всъщност повечето жители на Мочурището (и на заселения по-късно Фуков край, източно от Реката) пристигнали в Графството от далечния юг; те запазили множество чудновати имена и странни думи, каквито не се срещали другаде из Графството.

Както много други занаяти, вероятно и умението да градят произхождало от Дунеданците. Но не е изключено хобитите да са го възприели направо от елфите, учители на хората в ранните години на тяхната история. Защото по онова време Върховните елфи не били напуснали Средната земя и все още живеели край Сивите заливи, далеч на запад, а се срещали и в по-близки до Графството области. От незапомнени времена три елфически кули се издигали на Стражевите хълмове, отвъд западната граница. В лунни нощи сиянието им се виждало отдалеч. Най-високата и най-далечната се реела самотно над зелена могила. Хобитите от Западната околия разказвали, че от нейния връх се вижда Морето, но не помнели някой хобит да се е изкачил дотам. Малцина били виждали морето, малцина плавали по него и почти никой не се завръщал да разкаже за това. Повечето хобити изпитвали боязън дори от реките и лодките; само единици знаели да плуват. Година подир година те все по-рядко общували с елфите, докато не започнали да се плашат и от тях и да гледат с недоверие на техните приятели. А морето се превръщало в страшна дума, в гибелен символ, и те отвърнали лица от Западните хълмове.

Независимо дали е усвоено от елфите или от хората, изкуството им да градят било своеобразно. Хобитите не издигали кули. Обикновено къщите им били дълги, ниски и удобни. Най-старите сгради просто имитирали смялове, с покриви от суха трева, слама или чимове и с леко изпъкнали стени. Този етап обаче бил отдавна отминал, строителството на хобитите се усъвършенствало чрез самостоятелно открити или заимствани от джуджетата похвати. Като главна архитектурна особеност им останало само предпочитанието към кръглите прозорци и дори кръгли врати.

Хобитите от Графството имали големи домове, изпълнени с многобройна челяд. (Ергените Билбо и Фродо Торбинс били изключително явление, но те изобщо си били особняци и дори дружели с елфите.) Понякога, какъвто е случаят с Туковци от Големите Смялове или Брендифуковци от Бренди-палат, няколко роднински поколения съжителствали (относително) мирно в безбройните тунели на своя родов замък. Всички хобити, без изключение се делели на кланове и много грижливо пресмятали роднинските си връзки. За целта чертаели дълги и обстойни родословни дървета с безброй разклонения. Когато човек има работа с хобити, важно е да помни кой кому е роднина и в каква степен. Невъзможно би било да изложим в тази книга родословно дърво, включващо поне основните членове на най-значителните родове по времето, от което започва нашият разказ. Генеалогичните дървета, приложени към Червената Книга на Западния предел, заемат цяло отделно томче и всички освен хобитите биха ги сметнали за извънредно скучни. Ала хобитите обожавали подобни неща, стига да са точни. Такива книги обичали — пълни с вече известни неща, изложени просто и ясно, без противоречия.

2. За билката пушилист

Като говорим за древните хобити, трябва да споменем и един техен удивителен обичай: през глинени или дървени лули те вдишвали дима от горящите листа на билка, наричана пушилист, или просто лист, вероятно разновидност на Никотиана. Дълбока тайна обвива произхода на тая чудновата привичка или „изкуство“, както предпочитат да я наричат. Всичко, което можело да се узнае за нея още от древността, било събрано от Мериадок Брендифук (по-късно Господар на Фуков край) и тъй като той и тютюнът от Южната околия имат дял в нашия разказ, можем да цитираме част от увода на книгата му „Билкознание на Графството“.

„Това — пише той — е единственото изкуство, което със сигурност можем да обявим за свое откритие. Не се знае кога хобитите са започнали да пушат — всички легенди и родови истории го приемат като свършен факт. Дълги векове жителите на Графството пушели разни билки, едни — вонливи, други — ароматни. Но всички летописи единодушно признават, че Тоболд Рогосвирец от Дългодол в Южната околия пръв засадил истински пушилист в градината си по времето на Исенгрим Втори, около 1070 г. от Летоброенето на Графството. И до днес от оная област идва най-добрата реколта, особено сортовете, известни като «Дългодолски лист», «Стария Тоби» и «Южна звезда».

Не се знае как Стария Тоби е открил това растение, тъй като до края на живота си не разкрил никому тайната. Той отлично познавал билките, ала не бил пътешественик. Казват, че на млади години често посещавал Брее, но без съмнение никога не се е отдалечавал на по-голямо разстояние от Графството. Тъй че е напълно възможно тъкмо в Брее да е узнал за растението. Във всеки случай то вирее добре по южните склонове на тамошния хълм. Хобитите от Брее претендират, че са били първите истински пушачи на пушилист. Разбира се, за каквото и да стане дума, те претендират, че са го правили преди жителите на Графството, които наричат «колонисти», но смятат, че в този случай има вероятност претенциите им да са основателни. Сигурно е, че през последните векове изкуството да се пуши истинска трева е плъзнало от Брее към джуджетата и тям подобни — скиталци, вълшебници и странници, които и до днес пресичат този древен кръстопът. Тъй че родината и центърът на това изкуство се намира в стария хан на Брее «Скокливото пони», от незапомнени времена държан от рода Мажирепей.

Така или иначе, наблюденията, които направих по време на южните си пътувания, ме убедиха, че самата билка не произхожда от нашия край, а е дошла на север от долното поречие на Андуин, където подозирам, че първоначално са я пренесли през морето пришълците от Задмория. В Гондор тя расте изобилно, по-пищна и по-едра отколкото на север, където не се среща в диво състояние и вирее само на топли, закътани места като Дългодол. Гондорците я наричат ароматен галенас и ценят само благоуханието на цветовете й. От тази страна трябва да е пренесена на север по Зеления път през дългите векове от идването на Елендил до наши дни. Но и самите Дунеданци от Гондор признават: хобитите първи са я сложили в лула. Дори вълшебниците не са се сетили преди нас. Макар че един мой познат вълшебник отдавна се зае с това изкуство и преуспя в него, както във всичко, с което се заемаше.“

3. За уредбата на Графството

Графството се деляло на споменатите вече четири околии — Северна, Южна, Източна и Западна, а те, от своя страна — на множество родови земи, запазили имената на някои от изтъкнатите стари родове, макар че по времето на нашия разказ тия фамилии се срещали и по други места. Почти всички Туковци продължавали да живеят в Туков край, но не било така с много други родове като Торбинсовци или Многознаевци. Освен околиите имало още две области — Фуков край наричан Източен предел, и Западен предел, присъединен към Графството на 12 септември 1462 г.

По онова време Графството почти нямало „правителство“. Родовете се занимавали главно с онова, което ги засягало. Посвещавали времето си предимно на създаване и незабавно консумиране на храни. Иначе били щедри, безкористни, доволни и умерени, тъй че имения, чифлици, работилници и дюкянчета не се променяли с векове наред.

Разбира се, оставала древната традиция, напомняща за великия крал във Форност или Северно усое, както го наричали, далеч на север от Графството. Но вече почти хиляда години нямало крал и бурени покривали руините на Северно усое. И все пак хобитите още разправяли, че дивите народи и злите същества (например троловете) не са чували за краля. Защото приписвали на древния крал всичките си основни закони и обикновено ги спазвали доброволно, тъй като Правилата (така ги наричали) били старинни и справедливи.

Вярно е, че Туковият род за дълго преобладавал над останалите, защото няколко века по-рано поел (от Старофуковци) властта на Тана и оттогава старшият Тук винаги носел титлата. Танът бил председател на Хобитовото събрание и главнокомандващ на Мобилизацията и Опълчението, но тъй като Хобитовото събрание и Мобилизацията се свиквали само при извънредни обстоятелства, каквито отдавна нямало, Танството се превърнало във формален чин. Туковият род все още бил особено почитан, защото си оставал многочислен и извънредно заможен, при това във всяко негово поколение се пръквали силни личности с чудновати нрави и дори с авантюристичен дух. Впрочем, тия качества се смятали за поносими (у богатите), но не и за похвални. Въпреки това се запазил обичаят да наричат старейшината на рода Големия Тук и при нужда да добавят към името му номер, като например Исенгрим Втори.

Единственото истинско длъжностно лице в Графството по това време бил кметът на Голям Дълбалник (или на Графството), избиран всеки седем години на Свободния панаир на Белите ридове в средата на лятото, така наречения Сгъниден. Като кмет той почти нямал задължения, освен да заема почетното място на пиршествата по случай официалните празници на Графството, а те не били малко. Но към кметството се прибавяли и длъжностите на Главен пощальон и Пръв шѝриф, тъй че той ръководел вестоносците и стражата. Това били единствените служби в Графството и вестоносците били къде-къде по-многобройни и натоварени от стражите. Далеч не всички хобити били грамотни, но ония, които можели, пишели непрекъснато на всичките си приятели (и част от познатите), живеещи на повече от половин ден път.

Шѝрифи било името, с което хобитите наричали своята полиция или по-скоро подобие на полиция. Естествено, те не носели униформи (не били и чували за подобно нещо), а само по едно перо на шапките си и в действителност били не толкова полицаи, колкото пъдари, търчащи подир изгубен добитък. С Вътрешна служба се занимавали само дванадесет шѝрифи, по трима на всяка околия. По-голям отряд, допълван при нужда с доброволци, „тършувал по границите“ да не би някой пришълец, голям или малък, да се промъкне и да причини зло на населението.

По времето на нашия разказ броят на Вардияните, както ги наричали, бил нараснал необичайно. Имало много жалби и слухове за чудновати личности и създания, бродещи покрай границите и из граничните области — първият признак, че не всичко е наред, както било всъщност открай време (освен в старите легенди). Малцина забелязвали зловещото знамение и дори Билбо още не си представял накъде вървят нещата. Навършвали се шестдесет години, откакто предприел паметното си пътешествие, и той вече се смятал за старец, макар че хобитите нерядко надхвърляли стоте. Голяма част от богатствата, които донесъл, оставала непокътната. Но каква точно — това не разкривал никому, дори и на любимия си „племенник“ Фродо. И все така криел пръстена, който бил намерил.

4. За намирането на Пръстена

Както се разказва в „Хобитът“, един ден на вратата на Билбо се появил великият вълшебник Гандалф Сивия, придружен от тринадесет джуджета — самия Торин Дъбощит, потомък на крале, и неговите дванадесет спътници в изгнание. За свое безкрайно удивление в едно априлско утро на 1341 година от Летоброенето на Графството той потеглил с тях далеч на изток да търси Великото съкровище — хазната на Планинските крале на джуджетата, скрита под връх Еребор край Дейл. Експедицията завършила с успех и драконът пазител на хазната бил убит. Ала окончателната победа дошла едва след Битката на Петте армии, в която Торин загинал и били извършени множество подвизи. Всичко това не би променило хода на историята и би оставило само няколко реда в дългите анали на Третата епоха, ако не било едно попътно „премеждие“. На път към Дивите земи, в един висок проход на Мъгливите планини, дружината била нападната от орки. Случило се тъй, че Билбо за дълго се изгубил из мрачните подземни галерии на орките и докато напразно опипвал из мрака, ръката му попаднала на пръстен, лежащ на пода на тунела. Той го прибрал в джоба си. За момента това му се сторило чиста случайност.

Опитвайки да открие изхода, Билбо се спускал в недрата на планините, докато не стигнал края на тунела. Далеч от слънчеви лъчи, там се простирало студено езеро, а на скалисто островче сред водата живеел Ам-гъл. Той бил гнусна дребна твар — яхнал малката си лодка, гребял с широки плоски лапи из водата, блещел се из мрака с бледи светещи очи, ловял слепи риби с дългите си пръсти и ги гълтал сурови. Ядял всичко живо, дори орки, стига да можел да ги хване и удуши без бой. Имал си тайно съкровище, придобито преди много, много години, когато още живеел на белия свят — златен пръстен, който правел носителя си невидим. Единствено него обичал, наричал го свое „безценно“ и разговарял с него дори когато не го носел. Защото го криел на тайно място, в една дупка на островчето, и го надявал само ако тръгнел на лов или когато шпионирал орките из галериите.

Ако при срещата пръстенът му бил подръка, може би той щял веднага да нападне Билбо. Но пръстенът не бил у него, а хобитът стискал в десницата си елфически кинжал, който използвал вместо меч. Тогава, за да спечели време, Ам-гъл предизвикал Билбо да играят на гатанки при условие, че ако зададе гатанка, която Билбо не успее да отгатне, ще го убие и изяде, а ако Билбо го победи, ще изпълни желанието му да го отведе до изхода на тунелите.

Безнадеждно загубен в мрака, без път ни напред, ни назад, Билбо приел предизвикателството и двамата дълго си задавали гатанки. Накрая Билбо спечелил — повече с късмет (така изглеждало) отколкото с ум, защото, като изчерпал запаса си от гатанки, ръката му докоснала намерения пръстен и той възкликнал: „Какво имам в джоба си?“ Ам-гъл не успял да отговори, макар че опитвал три пъти.

Наистина, авторитетите спорят дали този последен въпрос е бил само „въпрос“ или „гатанка“ според строгите правила на играта, но всички са единодушни, че щом го е приел и е опитал да познае отговора, Ам-гъл е бил обвързан с обещанието си. И Билбо настоявал да се изпълни дадената дума, защото му хрумнало, че това слузесто същество може да е вероломно, макар че в древността някои обещания се смятали за свещени и само най-порочните създания дръзвали да се отметнат от тях. Ала вековете на самотност и тъма били изпълнили сърцето на Ам-гъл с черно коварство. Той тихичко се изплъзнал и се върнал на островчето сред мрачните води, за което Билбо не знаел. Мислел си, че там е неговият пръстен. Сега бил гладен и ядосан, само да си вземел „безценното“ и нямало да се бои от никакво оръжие.

Но не намерил пръстена на островчето — изгубен бил, изчезнал. От писъка му Билбо изтръпнал, ако и да не знаел още какво се е случило. Ала Ам-гъл най-сетне започнал да се досеща — твърде късно. Какво имало то в джобите си? — кряскал той. В очите му припламнали зелени огънчета и той се втурнал назад да убие хобита и да си възвърне „безценното“. В последния момент Билбо го забелязал, побягнал слепешката из тунела, по-надалеч от езерото, и случайността отново го спасила. Защото, докато бягал, той пъхнал ръка в джоба си и пръстенът неусетно се надянал на пръста му. Така Ам-гъл отминал, без да го забележи, и изтичал да пази изхода, та да не избяга „крадецът“. Докато крачел, проклинал и си мърморел за „безценното“, Билбо го следвал на пръсти, от чутото постепенно разбрал истината и сред мрака го споходила надежда — той бил намерил чудодейния пръстен и имал шанс да избяга от орките и от Ам-гъл.

Накрая те спрели пред прикрития отвор, водещ към долните порти на галериите, откъм източния склон на планината. Сгушен в засада, Ам-гъл душел и се ослушвал; изкушението да го погуби с меча си обхванало Билбо. Но жалостта го възпряла и макар че задържал пръстена като единствена надежда, той не пожелал с негова помощ да убие в неравна схватка окаяната твар. Събрал кураж, прескочил в мрака Ам-гъл и избягал по тунела, преследван от изпълнените с ненавист крясъци на врага: Крадец! Крадец! Торбинс! Мразим го навеки!

Странното обаче е, че в началото Билбо разказал на спътниците си съвсем друга история. Според нея Ам-гъл обещал да му даде подарък, ако спечели играта. Но когато отишъл да го донесе от острова, той не намерил съкровището — вълшебен пръстен, който някога отдавна му бил подарен за рождения ден. Билбо се досетил, че тъкмо този пръстен е намерил, и след като спечелил играта, имал правото да го задържи. Ала бидейки в безизходица, решил да си премълчи и накарал Ам-гъл да му покаже изхода като компенсация за подаръка. Тази версия Билбо включил в мемоарите си и няма признаци да я е променил дори след Съвета на Елронд. В такъв вид я срещаме и до днес в оригиналната Червена книга и в някои преписи и извлечения. Но много преписи включват истинското описание (успоредно с първото), извлечено без съмнение от бележките на Фродо и Самознай — те и двамата знаели истината, макар че по всяка вероятност не желаели да изтриват нищо, написано лично от стария хобит.

Гандалф обаче още от самото начало не повярвал на първия разказ на Билбо и продължавал твърде упорито да се интересува от пръстена. В края на краищата той изкопчил от него истината след дълго разпитване, което за известно време обтегнало дружеските им отношения; но изглежда, вълшебникът смятал истината за важна. Освен това, макар да не го казал на Билбо, той смятал за важно и обезпокоително откритието, че добрият хобит излъгал в началото — нещо съвсем неприсъщо за него. А и идеята за „подаръка“ не била просто измислица в хобитов стил. Както признал Билбо, тя му била подсказана от подслушаното мърморене на Ам-гъл; наистина слузестото същество неведнъж наричало пръстена свой „подарък за рождения ден“, което също се сторило на Гандалф странно и подозрително, но в това отношение истината му се разкрила едва след дълги години, както ще узнаете от тази книга.

Едва ли е нужно да разказваме надълго за по-нататъшните приключения на Билбо. С помощта на пръстена той избягал от стражата на орките край изхода и се завърнал при другарите си. По време на похода често използвал пръстена, за да помогне на своите приятели, ала доколкото можел, го криел от тях. След завръщането си у дома не споменал за него никому освен на Гандалф и Фродо; мислел, че друга жива душа в Графството не знае за съществуването му. Единствено на Фродо показвал и книгата за пътешествието, която пишел.

Своя меч, наречен Жилото, Билбо закачил над огнището, а дара от джуджетата, чудесната плетена ризница от Драконовото съкровище, предал временно на музея в Голям Дълбалник — Дома на матомите. Но в едно чекмедже в Торбодън той запазил старото наметало, което носил през своите странствания, а пръстенът, закачен на изящна верижка, си оставал в джоба му.

На петдесет и първия си рожден ден, 22 септември (1342 г. от Л. Г.), той се завърнал в своя дом, наречен Торбодън, и в Графството нямало никакви значителни събития, докато господин Торбинс не започнал подготовката за отпразнуване на сто и единадесетия си рожден ден. Оттук започва и нашата история.