Вампирът Виторио

ГЛАВА 8РЕКВИЕМ, ИЛИ СВЕТОТО ПРИЧАСТИЕ, КАКТО НИКОГА НЕ ГО БЯХ ВИЖДАЛ

Съществувал ли е някога по-красив параклис? Използван ли е някога белият мрамор така умело, построявани ли са били от непресъхващия извор на злато такива великолепни извивки и спираловидни орнаменти, тези силно заострени прозорци, озарени отвън от буйни огньове, които прибавяха към съвършенството на скъпоценните камъни своите миниатюрни, плътни фасетки от цветно стъкло, за да нарисуват строго тържествените и на пръв поглед свещени картини? Но картините не бяха свещени.

Стоях в галерията на хора, високо над преддверието, и гледах огромния неф и олтара в далечния край. Отново бях обграден от злокобни и царствени господари, които този път явно изпълняваха дълга си с много плам, тъй като силно стискаха ръцете ми, за да стоя изправен.

Съзнанието ми се бе прояснило, но само отчасти. Мократа превръзка отново притискаше очите и челото ми. Водата сякаш идваше от планински поток с разтопен сняг. Виждах всичко в болестното си, трескаво състояние.

Видях демоните, изобразени върху бляскавите прозорци, така изкусно изработени от червено, златно и синьо стъкло, както се полага на ангели и светци. Видях похотливите усмивки върху лицата им, докато гледаха надолу — тези чудовища с ципести криле и ръце като щипки, издигнати над паството.

Долу, от двете страни на широката централна пътека, в своите рубинени тъмни одежди, се бе събрал великият Двор, обърнат с лице към дългата и широка маса за причастия, покрита с масивна дърворезба, и високия олтар зад нея. Сводът зад олтара бе покрит с картини. Демоните, които танцуваха в Ада, движейки се грациозно сред пламъците, сякаш се къпеха в приятна светлина, а над тях, изписани върху широки развети знамена, се виждаха златните букви от словата на свети Августин, така познати ми от моето обучение — тези пламъци не са причинени от истински огън, само от липсата на Бог, но думата „липса“ бе заменена с латинската дума за „свобода“.

„Свобода“ бе и латинската дума, изписана по високите, бели мраморни стени върху един бордюр, който минаваше под балконите от двете страни на църквата на същата височина, както и моето място, откъдето по-голямата част от Двора съзерцаваше гледката. Светлина обливаше високите кръстовидни сводове на покрива. А каква бе тази гледка?

Високият олтар бе покрит с пурпур, украсен със златни ресни, а разкошната покривка бе достатъчно къса, за да изложи на показ картината с белите резбовани фигури, лудуващи в Ада, макар че имаше вероятност от това голямо разстояние очите ми да са ме подвели относно тяхното лекомислие.

Нещо, което виждах съвършено добре, бяха тежките свещници, поставени не пред разпятие, а пред огромна каменна репродукция на Луцифер, падналият ангел, с пламтящи дълги коси и дрехи, които също бяха поток от бушуващ огън. Той бе застинал в мраморното си изображение, а в повдигнатите си ръце държеше символите на смъртта — в дясната косата на Смъртта, а в лявата меча на екзекутора.

Ахнах, когато съзрях този образ! Така чудовищен, той бе разположен точно на мястото, където толкова исках да видя моя разпнат Христос, и все пак, обзет от някакъв мимолетен делириум и възбуда, почувствах как устните ми се разтягат в усмивка и чух собствения си разум да ми нашепва лукаво, че няма нищо по-малко гротескно от Разпнатия Бог, ако той Самият е присъствал там. Моите пазачи ме хванаха здраво. Дали бях залитнал?

От събралото се множество около мен и зад мен, от онези, които дори не бях погледнал, внезапно се понесе приглушено биене на барабани, зловещо и бавно, печално и прекрасно в своята заглушена простота. То незабавно бе последвано от звучен припев от хорни, чиято песен се извиваше великолепно и с лекота постигаше благозвучен синхрон, без да свирят монотонната струнна музика от предишната вечер, а една много жална и умолителна полифонична мелодия — толкова тъжна, че изпълни сърцето ми с мъка, погали го и от очите ми едва не потекоха сълзи. О, какво е това? Каква е тази хармонична и благозвучна музика около мен, която се излива към нефа, за да отекне в сатенения мрамор и да се върне нежно и с перфектна модулация до мястото, където стоях втренчен в захлас в далечната фигура на Луцифер? Всички цветя, поставени в краката му в сребърни и златни съдове, бяха червени, червени като розите и карамфилите, червени като ириса, червени като дивите цветя, чиито имена не можех да назова. Това бе олтар — оживен, украсен и изпълнен с всички онези предмети в червено, неговият величествен цвят, единственият цвят, който му бе останал и който можеше да възкръсне от неговия неизбежен и не-изкупим мрак.

Чух мудните звучни песни на дървения обой, малкия обой и дървения дулциан, както и други малки дървени духови инструменти, а след това по-гръмкия звук на месинговия тромбон, а може би и нежната песен на чукчетата, които удряха опънатите струни на цитрата.

Вероятно самата музика ме плени, изпълни душата ми, докато нейните мелодични нишки се преплитаха, припокриваха, постигаха хармония, а след това се разделяха. Тя ме остави без дъх и не можех да говоря, а очите ми не виждаха нищо друго. Все пак съзрях статуите на демоните, които се простираха отдясно наляво — и така наподобяваха дамите и господата на дворцовата маса от предишната нощ — близо до внушителната фигура на техния Сатана.

Дали всички те бяха кръвопийци, тези ужасни, изпити светци от Ада, издълбани от дърво с характерен червеникав махагонов блясък, с техните потискащи стилизирани одежди, прилепнали към крехките им тела, с притворени очи и зяпнали уста, а от долната устна на всеки от тях се подаваха два бели кучешки зъба, сякаш направени от малки късчета снежнобяла слонова кост, за да разкрият предназначението на всяко едно чудовище?

О, катедрала на ужасите. Опитах се да извърна глава, да затворя очи, и въпреки това тази чудовищност ме обсеби. Патетичните неоформени мисли не успяха да стигнат до устните ми.

Хорните около мен замлъкнаха, а след тях и дървените инструменти. О, сладка музика, не спирай. Не ме оставяй тук.

Но сега зазвуча хор от най-благозвучните и нежни тенори. Те произнасяха някакви латински думи, които не можех да разбера, това бе химн за мъртвите, химн за изменчивостта на всички неща и мигом чух силен, бляскав и хармоничен хор от сопрани, басове и баритони, които запяха силно и в прекрасна полифония в отговор на самотните тенори:

— Сега аз се отправям към Бога, защото Той позволи на тези Създания на Мрака да отвърнат на молбите ми. Що за кошмарни думи бяха това? Отново се чу звучният, плътен и многогласен хор в подкрепа на тенорите:

— Оръдията на смъртта ме очакват със своята топла и благочестива целувка, и съгласно Божията воля, те ще поемат в телата си кръвта на моя живот, моя екстаз, въздигането на душата ми посредством техните души, така че да опозная по-добре Рая и Ада чрез тяхната Мрачна Служба. Органът свиреше тържествената си песен. Сега към светилището на църквата се отправиха група духовници под съпровода на най-оглушителната и заслепяваща сила на тази полифония.

Видях господаря Флориан, облечен в пищен червен филон, сякаш самият той бе епископът на Флоренция, само че върху дрехата му бе изобразен Христовия кръст, безочливо обърнат обратно в чест на Прокълнатия. Върху небръснатата си глава, покрита с тъмноруса коса, той носеше позлатена корона със скъпоценни камъни, сякаш бе едновременно френски монарх и слуга на Сатаната.

Силните, пронизителни тонове на хорните преобладаваха в песента. Бяха подели някакъв марш. Барабаните трополяха приглушено и равномерно.

Флориан бе заел мястото си пред олтара, обърнат с лице към паството, а от едната му страна стоеше крехката Урсула, с буйна разпусната коса, която падаше върху раменете й, макар да бе покрита с ален воал, подобно на Мария Магдалена, и той се спускаше до самия подгъв на тясната й рокля.

Повдигнатото й нагоре лице бе извърнато към мен и дори от това огромно, нереално разстояние виждах, че ръцете й, образували островърха кула със събраните си пръсти, треперят.

От другата страна на този върховен жрец Флориан стоеше плешивият му Старейшина, облечен във филон с богато избродирани дантелени ръкави, още един от помощниците на жреца.

От двете страни прииждаха други помощници, високи млади демони, чиито лица сякаш бяха изваяни от неизменната слонова кост, а облеклото им представляваше обикновената стола, носена от хората, които прислужват по време на литургия. Те заеха местата си, наредени около дългата мраморна маса за причастия.

Около мен отново се извиси великолепният хор от гласове — фалцети, които се смесваха с истински сопрани и с трептящите басове на мъжете и напомняха за гора с дървените хорни, а в дъното на всичко това се чуваха тежките, енергични звуци на духовите инструменти.

Какво възнамеряваха да правят? Какъв беше точи химн, който тенорите пееха сега и какво отвърнаха всички гласове наоколо с някакви несвързани латински думи, които долетяха хаотично от всички страни:

— Господи, аз дойдох в Долината на смъртта; Господи, аз достигнах края на своята Мъка; Господи, с Твоето избавление давам живот на онези, които щяха да бродят без посока в Ада, ако не беше Твоят Божествен замисъл.

Душата ми се разбунтува. Ненавиждах всичко това и все пак не можех да извърна поглед от гледката долу. Очите ми обходиха църквата. За първи път видях изпитите, сатанински озъбени демони върху техните пиедестали, издигнати между тесните прозорци и блясъка на наредените едни върху други малки свещи. Музиката зазвуча отново като фон за тържественото изявление на тенорите:

— Нека внесат купела, за да бъдат измити онези, които ще принесем в жертва. Така и направиха.

Напред пристъпиха редици от млади демони, облечени като иподякони, които носеха в неестествено силните си ръце великолепен купел от тъмнорозов мрамор от Карара. Поставиха го на около десет стъпки пред масата за причастия.

— О, какво поругаване, да го направят толкова красиво — прошепнах.

— Замълчи, момчето ми — каза величественият страж до мен. — Гледай, защото това, което виждаш тук, няма да видиш никога повече между земята и небето. И понеже ще отидеш при Бога без да се изповядаш, ще гориш във вечен мрак. Звучеше така, сякаш вярва в това.

— Ти нямаш властта да проклинаш душата ми — прошепнах, като напразно опитах да проясня погледа си, за да пропъдя тази отпадналост, която все още ме принуждаваше да бъда зависим от техните здраво стискащи ръце.

— Сбогом, Урсула — прошепнах и й пратих целувка.

Но в този чуден и кратък интимен миг, който на пръв поглед остана незабелязан от паството, видях как тя тайно поклати глава в знак на отрицание.

Никой не я видя, защото всички погледи бяха вперени в друга гледка, далеч по-трагична от всички контролирани и видоизменени ритуали, на които станахме свидетели.

По пътеката, предвождана от демони-помощници в червени туники с дантелени ръкави със златна и червена украса, се появи окаяната група на обречените от клетката: тътрещи се старици, пияни мъже и малки момченца, невръстни деца, вкопчени в демоните, които ги водеха към тяхната смърт, подобно на клети жертви на някакъв страшен древен съд, при който децата на осъдените трябва да бъдат екзекутирани със своите родители. Ужас.

— Проклинам всички ви. Проклети да сте. Господи, въздай своята справедливост над всичко това — прошепнах. — Господи, пролей сълзите си. Плачи за нас, Иисусе, плачи за това, което се случва.

Очите ми се извъртяха нагоре. Сякаш сънувах, и пред погледа ми отново се яви яркозелената безкрайна поляна, и сега отново, когато Урсула побягна от мен, а младата й енергична фигура се втурна по високата лъкатушна поляна с трева и лилии, пред мен изникна друга фигура, още една позната фигура.

— Да, виждам те! — извиках на това видение от моя наполовина завърнал се сън.

Но веднага щом го познах и се вкопчих в него, то изчезна; нямаше го, а с него си отиде и цялото ми разбиране за това видение, целият спомен за изящното му лице и форма, както и неговият смисъл, неговият чист и могъщ смисъл. От устата ми се отрониха няколко думи.

Видях как господарят Флориан вдигна поглед отдолу, разгневен и мълчалив. Ръцете, които ме държаха, се впиха в плътта ми.

— Тишина — рекоха стражите до мен, а командите им се припокриха.

Прекрасната музика се извисяваше все повече като че усилващите се сопрани и трептящите, извиващи се звуци на хорните щяха да ме заглушат и да почетат единствено това нечестиво кръщение.

Кръщаването бе започнало. Първата жертва, една старица с превит мършав гръб, бе освободена от оскъдните си дрехи и измита в купела с шепи вода, и сега я поведоха към масата за причастия. О, беше толкова крехка, толкова незащитена от своите роднини и близки, и ангелите пазители!

О, а сега идваше гледката на съблечените деца, с техните голи крачета и дупета, техните слабички раменца, тези мънички части на тялото, където някога сякаш бяха поникнали ангелски криле, а сега виждах как ги мият и след това ги редят разтреперани около дългия мраморен парапет. Всичко стана много бързо.

— Проклети животни, защото сте точно такива, не нереални демони, не — промърморих аз, мятайки се в хватката на двамата противни пазачи. — Да, малодушни твари, и двамата сте такива, щом сте част от това зло. Музиката заглуши молитвите ми.

— Мили Боже, прати ми моите ангели — изрекох в сърцето си, в стаеното си сърце, — изпрати моите разгневени ангели, изпрати ги с огнения си меч. Господи, това е непоносимо.

Масата за причастия вече разполагаше с цялото си попълнение от жертви, до една голи и разтреперани, и озарени с яркия цвят на човешка плът на фона на блестящия мрамор и бледите свещеници.

Свещите осветяваха с трепкащия си пламък огромния Луцифер и неговите ципести крила, а той властваше над всички.

Сега господарят Флориан слезе долу, за да поеме в ръцете си първия, когото щяха да причестят, и наведе уста, за да пие. Барабаните биеха неудържимо и звучно, а гласовете се сляха и се извисиха до небето. Но тук нямаше небе, под тези разклоняващи се бели колони и кръстовидни сводове. Нямаше нищо, освен смърт. Целият Двор се стичаше в два потока от двете страни на параклиса и бавно и безмълвно напредваше нагоре, за да застане зад масата за причастия, където всеки от тях можеше да си избере жертва от онези, които стояха безпомощни и чакаха. И сега дамите и господата избираха кои от тях желаят, а някои си ги поделяха, като една жертва се предаваше от ръка на ръка и така премина този фарс, това зловещо, хищническо причастие. Само Урсула не помръдна. Причестените умираха. Някои вече бяха мъртви. Нито един не падна на пода. Прислужващите демони безмълвно и умело сграбчваха техните отпуснати, изцедени крайници и бързо отнасяха телата им. Все още къпеха други жертви. Носеха някои на масата. Ритуалът продължаваше.

Господарят Флориан пиеше отново и отново, пред него поставяха дете след дете, тънките му пръсти сграбчваха малкото вратле и не го пускаха, а той доближаваше устни.

Питам се какви бяха латинските думи, които дръзваше да изрича. Постепенно членовете на Двора се изнизаха от светилището и отново заслизаха по страничните пътеки, за да се завъртят и заемат предишните си места. Бяха пили до насита. Из цялата зала цветът на кръвта бе нахлул в някога бледите лица, и замъгленото ми зрение и създанието ми, преизпълнено с прекрасната музика, Приеха, че сега всички са хора, поне в този кратък миг.

— Да — каза Флориан, а нежният му глас уверено долетя до ушите ми от отдалечения неф. — Сега сме хора, само в този миг, поели кръвта на живите, ние сме преродени, млади принце. Ти го разбра.

— Само че, господарю — рекох с изтерзан шепот, — аз не го опрощавам. Последва кратка пауза. След това тенорите обявиха:

— Време е, а среднощният час не е изтекъл.

Уверените и силни ръце, които ме държаха, сега ме наклониха на една страна. Измъкнаха ме от галерията на хора и ме повлякоха по криволичещите спираловидни стълби от бял мрамор. Когато дойдох на себе си, все още ме държаха, взирах се в централната пътека и видях, че там бе останал само купелът. Всички жертви бяха изчезнали.

Но в залата бяха донесли огромен кръст. Той бе поставен наобратно, подпрян в единия край на олтара и наклонен напред към масата за причастия.

Господарят Флориан вдигна ръка, за да видя петте огромни гвоздея, които държеше в нея, и ми направи знак да се приближа.

Кръстът бе закрепен на мястото си, сякаш неведнъж го бяха поставяли там. Беше изработен от масивно дърво, плътно, тежко и лъснато до блясък, макар да пазеше белезите от други гвоздеи и несъмнено петната от чужда кръв.

Долният му край опираше плътно в самата маса, подпрян върху мраморните перила, така че този, когото щяха да разпънат, щеше да се намира на три стъпки от земята и да го виждат всички богомолци.

— Богомолците, долна пасмина! — изсмях се аз. Слава на Бога и всички ангели, че очите на моите родители бяха изпълнени с небесна светлина и не можеха да видят нищо от това жестоко морално падение. В протегнатата си ръка Старейшината ми показа два златни бокала.

Разбрах смисъла. В тях щяха да събират кръвта ми, докато блика от раните, причинени от гвоздеите. Той сведе глава.

Повлякоха ме по пътеката. Статуята на Луцифер придоби огромни размери зад бляскавата, епископска фигура на Флориан. Краката ми не опираха в мрамора. Навсякъде около мен членовете на Двора се извръщаха, за да проследят моето придвижване, но не дотам, че очите им да се отклонят от техния господар. Когато застанахме пред купела, измиха лицето ми.

Аз мятах глава, извивах врат и дръзко плисках с вода тези, които се опитваха да ме изкъпят. Помощниците се страхуваха от мен. Приближиха се и неуверено посегнаха към моите катарами.

— Съблечете го — каза господарят и още веднъж повдигна гвоздеите, за да ги видя.

— Виждам достатъчно добре, мой малодушни господарю — рекох. — Да разпънеш момче като мен не е кой знае какво. Спаси душата си, господарю, направи го! И целият Двор ще бъде учуден. От галерията горе се разнесе музика. Хорът отново запя, в отговор и подкрепа на химна на тенорите.

За мен вече нямаше думи; съществуваше само светлината на свещите и мисълта, че скоро ще свалят дрехите ми и това ужасно деяние ще бъде извършено — това злокобно обърнато разпятие, неосветено от свети Петър, за да не бъде сега този обърнат кръст символ на нечестивия.

Внезапно треперещите ръце на помощниците се отдръпнаха.

Над нас хорните свиреха най-прекрасната си трогателна мелодия. Тенорите подхвърлиха своя въпрос с безупречни гласове от галерията над главата ми:

— Не може ли този да бъде спасен? Не може ли този да бъде избавен?

Хорът поде в един глас:

— Не може ли този да бъде освободен от властта на Сатаната?

Урсула пристъпи напред и отметна от главата си огромния, дълъг червен воал, който стигаше до земята, и го захвърли така, че той надвисна като червен облак около нея. До нея изникна един дякон, който държеше в ръка моя меч и кинжалите ми. Тенорите пак умоляваха:

— Една душа, свободна да поеме пътя си по света обезумяла, и да разкрие силата на Сатаната само пред най-търпеливите слушатели. Хорът запя, а от него изригна необуздана мелодия и сякаш песента му бе изпълнена с внезапна увереност.

— Какво, да не умра! — рекох. Напрегнах се да видя лицето на господаря, в чиито ръце бе поверено всичко това. Но той се бе скрил от погледа ми.

Годрик, Старейшината, бе застанал помежду ни. След като отвори с коляно портата пред мраморната маса за причастия, той пое по пътеката към мен. Поднесе към устните ми един от златните си бокали.

— Пий и забрави, Виторио, иначе ще загубим сърцето и душата й.

— О, но тогава трябва да ги загубите!

— Не! — изпищя Урсула. — Не.

Видях над рамото му как тя грабна три от гвоздеите в лявата ръка на Флориан и ги захвърли върху мрамора. Песните се извисяваха силно под сводовете. Не можах да чуя как гвоздеите се удрят в камъка.

Хорът звучеше празнично и тържествено. Скръбните нотки на реквиема бяха изчезнали.

— Не, Господи, ако искаш да спасиш душата й, тогава ме заведи на кръста, заведи ме!

Но златният бокал бе притиснат към устата ми насила. Челюстите ми бяха разтворени от ръката на Урсула и течността се изля в гърлото ми. Видях как мечът ми се издига пред моите затварящи се очи, сякаш бе кръст — дългата му дръжка, страничните подпори.

Чу се тих, подигравателен смях, който се сля с магическата, неописуема красота на хора.

Червеният й воал се развя около мен. Видях как червената тъкан се издига пред очите ми. Усетих как се спусна отгоре ми като омагьосващ дъжд, пропит с аромата й, омекнал от нейната нежност.

— Урсула, ела с мен. — прошепнах. Това бяха последните ми думи.

— Пропъдете го — викаха усилващите се гласове над главата ми. — Пропъдете го. — викаше необятният хор, и сякаш Дворът припяваше с него: — Пропъдете го — и очите ми се затвориха, когато червената тъкан покри лицето ми, спусна се като магическа паяжина над моите съпротивляващи се пръсти и плътно обгърна отворената ми уста. Хорните разтръбиха истината.

— Опростен! Пропъден! — пееха гласовете.

— Пропъден в лудост — прошепна Годрик в ухото ми. — В лудост до края на дните ти, а можеше да бъдеш един от нас.

— Да, един от нас — чу се спокойният, невъзмутим шепот на Флориан. — Какъв глупак се оказа — рече Годрик. — Можеше да бъдеш безсмъртен.

— Един от нас навеки, безсмъртен, нетленен, щеше да властваш тук величествено — рече Флориан.

— Безсмъртие или смърт — каза Годрик, — и това бяха прекрасни възможности, но ти ще се скиташ слабоумен и презрян по света.

— Да, слабоумен и презрян — чу се един детски глас в ухото ми. А след това още един: — Слабоумен и презрян.

— Слабоумен и презрян — каза Флориан.

Но хорът продължаваше да пее, заличавайки цялата жлъч от думите им, а обезумелият му химн ставаше все по-внушителен в моето състояние на полусън.

— Глупак, който да броди из света в презрение — каза Годрик.

Заслепен, обгърнат от мекотата на воала и опиянен от питието, аз не можех да им отвърна. Мисля, че се усмихнах. Думите им така безсмислено се смесваха с великолепните утешителни гласове на хора. А и каквито си бяха глупави, те така и не разбраха, че казаното от тях просто е без значение.

— А ти можеше да бъдеш нашият млад принц. Флориан ли стоеше до мен? Хладнокръвният, неустрашим Флориан.

— Можехме да те обичаме, както тя те обича.

— Млад принц — каза Годрик, — който да властва тук с нас навеки.

— А се превърна в шут на алхимиците и старите вещици — каза Флориан тъжно и тържествено.

— Да — чу се един детски глас, — глупак си, задето ни напусна.

Колко пленителни бяха химните, които превръщаха думите им в прости мелодични и многогласни срички.

Струва ми се, че усетих целувката й през коприната. Мисля, че я усетих. Така мисля. Сякаш с най-недоловимия женски шепот тя каза просто и без официалности:

— Любов моя. — Това бе триумфалното й сбогуване. Надолу, надолу и надолу, аз потънах в най-дълбокия и благотворен сън, който Бог можеше да даде. Музиката придаде форма на моите крайници, изпълни с въздух дробовете ми, а всички останали сетива ме бяха напуснали.