Вампирът Виторио

ГЛАВА 5ЦЕНАТА НА МИРА И ЦЕНАТА НА ОТМЪЩЕНИЕТО

Когато горещината на деня започна да става наистина нетърпима, отидох в беседката на хана, за да получа обилния обяд и седнах сам под великолепните глицинии, които цъфтяха над дървената решетка. Мястото се намираше в същата част, както и доминиканската църква и оттук също се разкриваше прекрасен изглед към града отляво и нататък към планината.

Затворих очи и като опрях лакти върху масата, събрах ръцете си за молитва.

— Господи, кажи ми какво да правя. Покажи ми какво трябва да направя. — А после притихнах вътрешно, чаках и размишлявах. Какъв избор имах?

Да отида с тази история във Флоренция? Кой щеше да повярва в нея? Да отида направо при Козимо и да му разкажа всичко? Въпреки цялото си възхищение и доверие към Медичите, трябваше да си дам сметка за едно. Нямаше друг жив член на семейството ми, освен мен. Единствено аз можех да предявя претенции към богатствата ни в банката на Медичите. Смятах, че Козимо няма да отхвърли подписа ми или самия мен. Щеше да ми даде онова, което ми се полага, независимо дали имах семейство или не, но история за демони? Накрая щяха да ме затворят някъде!

А тези приказки за кладата, за това, че щяха да ме изгорят заради магьосничество — това бе напълно възможно. Малко вероятно, но възможно. Би могло да се случи съвсем ненадейно и спонтанно в град като този, да се събере тълпа, да бъда осъден от местен свещеник, докато хората крещят и се стичат да видят какво става. От време на време се случваха такива неща.

Междувременно сервираха обяда ми, вкусна храна с много пресни плодове и добре приготвено овнешко със сос, и когато започнах да топя хляба си и да се храня, дойдоха двама мъже, които помолиха да седнат при мен и да ме почерпят с чаша вино.

Разбрах, че единият е францисканец, много мил свещеник, очевидно по-беден от доминиканците, което беше логично, предполагам. Другият беше стар мъж с малки блещукащи очички и дълги и гъсти побелели вежди, щръкнали нагоре сякаш бяха залепни с лепило, а пък той се бе маскирал като весел елф, за да развлича децата.

— Видяхме те да влизаш при доминиканците — каза францисканецът тихо и вежливо, като ми се усмихваше. — Не изглеждаше много щастлив на излизане. — Той ми намигна. — Защо не опиташ при нас? — После се разсмя. Това бе просто една добронамерена шега относно съперничеството между двата ордена и аз го знаех.

— Ти си красив млад мъж; от Флоренция ли си? — попита той.

— Да, отче, пътувам — отвърнах, — макар да не зная точно накъде. Спрях тук за малко, струва ми се. — Говорех с пълна уста, но бях прекалено гладен, за да престана да ям. — Седнете, моля. — Понечих да се изправя, но те седнаха.

Купих още една кана с червено вино за нашата маса.

— Е, едва ли би могъл да откриеш по-добро място — каза дребният старец, който изглеждаше наблюдателен, — затова съм толкова щастлив, че Бог прати собствения ми син отново тук, да служи в нашата църква и да изживее живота си със семейството си.

— О, значи вие сте баща и син — казах.

— Да, и никога не съм мислил, че ще живея толкова дълго — отвърна бащата — и ще видя този град така благоденстващ, както сега. Това е невероятно.

— Така е, това е Божията благословия — каза свещеникът невинно и искрено. — Истинско чудо.

— О, нима, посветете ме в това, как така? — попитах. Побутнах към тях чинията с плодове. Но те казаха, че са яли.

— Ами, по мое време — каза бащата, — да знаеш, върху ни се струпаха повече злини, отколкото можехме да понесем, или поне така ми се стори. А сега? На това място цари пълно блаженство. Никога не се случва нещо лошо.

— Вярно е — каза свещеникът. — Още помня прокажените от онова време, които живееха извън градските стени. Сега всички изчезнаха. А и тогава винаги имаше по няколко много лоши младежи, които създаваха неприятности, нали се сещаш, наистина зли момчета. Срещаха се във всеки град. А сега? Няма да откриеш дори един лош човек в цяла Санта Мадалена или в което и да е от околните села. Сякаш хората са се завърнали при Бога от цялото си сърце.

— Да — каза старецът с вид на елф, клатейки глава, — а Бог прояви милостта си и по много други начини.

Отново усетих тръпки по гърба си, както с Урсула, но тези не бяха от удоволствие.

— Как по-точно? — попитах.

— Ами, огледай се наоколо — отвърна старецът. — Да си виждал сакати хора по нашите улици? Или слабоумни? Когато бях малък, ами, когато ти, синко, беше малък — каза той на свещеника, — винаги имаше няколко злочести души, обезобразени по рождение, или пък с болни мозъци, и човек трябваше да се пази от тях. Помня времето, когато при портите винаги стояха просяци. Сега от години няма такива.

— Удивително — казах.

— Да, така е — отвърна умислено свещеникът. — Всички в града са в добро здраве. Ето защо монахините си заминаха толкова отдавна. Видяхте ли старата затворена болница? И женският манастир извън града, който отдавна е празен. Мисля, че сега вътре има овце. Фермерите използват старите му помещения.

— Никой ли не се разболява? — попитах.

— Е, случва се — отвърна свещеникът и бавно отпи от виното си, сякаш не прекаляваше в това отношение, — но без да се мъчат. Не е като едно време. Сега, ако на човек му е писано да си иде, той си отива бързо.

— Да, така е, слава на Бога — каза по-възрастният.

— А и жените — продължи свещеникът — имат късмет с раждането. Не са обременени с толкова много деца. О, много от тях Бог призовава при себе си през първите няколко седмици — нали знаете, проклятието на майката, — но като цяло нашите семейства са блажено малки. — Той погледна баща си. — Клетата ми майчица — каза той, — имаше общо двайсет деца. Е, това не се случва сега, нали?

Дребният старец изпъчи гърди и гордо се усмихна.

— Да, отгледах сам двайсет деца. Мнозина поеха по пътя си и дори не знам какво е станало с тях, но както и да е. Не, сега семействата тук са малки.

Свещеникът изглеждаше леко разтревожен.

— Моите братя, може би някой ден Бог ще ми даде да узная какво е станало с тях.

— О, забрави за тях — каза старецът.

— Те с висок дух ли бяха, ако смея да попитам? — промърморих под нос, взирайки се в тях двамата, като се стараех да прозвучи съвсем естествено.

— Лоши — смотолеви свещеникът, клатейки глава. — Но в това се състои нашето щастие, разбирате ли, лошите хора ни напускат.

— Така ли? — попитах. Дребният старец почеса розовото си теме. Бялата му коса беше рядка и дълга и стърчеше във всички посоки, както косъмчетата на веждите му.

— Знаеш ли, опитвам се да си спомня — поде той, — какво се случи с онези клети сакати момчета, помниш ли ги, онези, които се бяха родили с толкова ужасни крака, бяха братя.

— О, Томазо и Феликс — каза свещеникът.

— Да.

— Заведоха ги в Болоня на лечение. Както и момчето на Бетина, което се беше родило без ръце, нали помниш горкото дете.

— Да, да, разбира се. Имаме няколко лекари.

— Така ли? — казах. — Чудя се какво ли работят — промърморих. — Ами градският съвет, гонфалониерът? — попитах. „Гонфалониер“ наричаха губернатора на Флоренция, човекът, който поне на думи ръководеше всичко.

— Ние си имаме борселино — каза свещеникът — и от време на време избираме нови шест или осем души за него, но тук не се случва почти нищо. Няма скандали. Търговците отговарят за данъците. Всичко тече гладко. Дребният мъж с вид на елф избухна в смях.

— О, та при нас няма данъци — заяви той.

Синът му, свещеникът, погледна стареца така, сякаш това бе нещо, което не биваше да се казва, но после самият той изглеждаше искрено озадачен.

— Е, не е така, папа — каза той, — просто данъците са малки. — Стори ми се смутен.

— Ами тогава наистина сте благословени — казах аз любезно, като привидно се стараех да не приемам сериозно това напълно неправдоподобно представяне на нещата.

— А онзи ужасен Овизо, помниш ли го? — внезапно каза свещеникът на баща си, а после се обърна към мен. — Това се казва болен човек. Едва не уби сина си. Беше обезумял, ревеше като бик. Тогава пристигна един пътуващ лекар и каза, че ще го лекуват в Падуа. Или беше Асизи?

— Радвам се, че повече не се върна — каза старецът. — Той подлудяваше града.

Огледах внимателно и двамата. Дали бяха сериозни? Дали ми разказваха измислени приказки? Не видях и следа от лукавост у когото и да било от тях, но някаква меланхолия обземаше свещеника.

— Бог наистина се проявява по най-неведоми начини — каза той. — О, знам, че поговорката не е съвсем същата.

— Не изкушавай Всевишния! — каза баща му, като изпи чашата си до дъно. Бързо налях вино и на двамата.

— Онзи малък глухоням — каза един глас. Вдигнах поглед. Беше съдържателят на хана, сложил ръце на кръста си, с издута престилка над големия си търбух, и с табла в ръка. — Монахините го взеха със себе си, нали?

— Върнаха се заради него, струва ми се — каза свещеникът. Вече бе много угрижен. Разтревожен, бих казал.

Ханджията взе празната ми чиния.

— Най-страшна беше чумата — прошепна в ухото ми. — О, вече си отиде, повярвай ми, иначе не бих дръзнал да изрека тази дума. Няма дума, която да опразни един град по-бързо.

— Така е, всички онези семейства си заминаха просто така — каза старецът, — благодарение на нашите доктори и пътуващите монаси. Заведоха всички в болница във Флоренция.

— Жертви на чумата? Заведени във Флоренция? — попитах аз с видимо недоверие. — Питам се кой е вардил градските порти и през кой вход са ги приели.

Францисканецът ме изгледа втренчено, сякаш нещо го бе обезпокоило силно и дълбоко. Ханджията стисна рамото на свещеника.

— Сега се радвам на благополучие — каза той. — Липсват ми шествията до манастира — разбира се, и него го няма, — но никога не сме били по-добре.

Съзнателно отместих поглед от ханджията към свещеника и установих, че той не сваля очи от мен. Устата му леко потрепваше в единия ъгъл. Беше небрежно обръснат и с широка челюст, а силно набръчканото му лице изведнъж стана тъжно.

Старецът добави, че неотдавна в провинцията цяло семейство било повалено от чумата, но ги завели в Лука.

— Благодарение на щедростта на кой беше, синко, не мога…

— О, какво значение има? — каза ханджията. — Синьор — обърна се той към мен, — още малко вино?

— За моите гости — посочих ги аз. — Аз трябва да тръгвам. Не ме свърта на едно място — рекох. — Трябва да проверя какви книги продават.

— Това е прекрасно място, в което да се установите — каза свещеникът, внезапно убеден. Гласът му бе тих, докато продължаваше да ме гледа със сключени вежди. — Наистина прекрасно място, а и още един учен ще ни бъде от полза.

— Е, аз самият съм доста млад — казах. Понечих да стана, като прехвърлих единия си крак през пейката. — Тук няма ли други мъже на моята възраст?

— Ами, нали разбираш, те се разотиват — каза елфът. — Има няколко, но помагат на бащите си в търговията. Не, тук не се навъртат нехранимайковци. Не, млади човече, няма такива!

Свещеникът ме оглеждаше, сякаш не чуваше гласа на баща си.

— Така е, а ти си образован млад човек — каза той, но бе видимо разтревожен. — Виждам го и го долавям в гласа ти, а си и много сериозен и умен. — Той млъкна. — Е, предполагам, че много скоро ще си тръгнеш, нали?

— Мислите ли, че трябва? — попитах. — Или да остана, кое от двете? — Постарах се да бъда любезен, а не груб.

Той се усмихна кисело.

— Не зная — рече. После отново придоби мрачен и почти трагичен вид. — Бог да е с теб — прошепна.

Приведох се към него. Ханджията, който забеляза тази потайност, се извърна и си намери работа другаде. Старецът с вид на елф говореше на чашата си.

— Какво има, отче? — попитах шепнешком. — Да не би градът да е прекалено богат, това ли е?

— Върви си по пътя, синко — каза той едва ли не с копнеж. — Ще ми се и аз да можех да го направя. Но ме възпира обетът за послушание и това, че тук е домът ми, както и моят баща, а всички останали се затриха по широкия свят. — Изведнъж стана груб. — Или поне така изглежда — рече. И добави: — На твое място не бих останал тук.

Кимнах с глава.

— Изглеждаш странно, синко — каза ми той, все така шепнейки. Главите ни бяха една до друга. — Твърде много биеш на очи. Красив си и си облечен в кадифе, а и възрастта ти, не си съвсем дете, нали разбираш.

— Да, разбирам, в града няма почти никакви младежи, не и такива, които да подлагат нещата на съмнение. Има единствено стари и самодоволни хора, които приемат всичко и не виждат цялостната картина заради една малка маймунка, нарисувана в ъгъла.

Той не отвърна на този свръх разпален реторичен изблик и аз съжалих, че си го бях позволил. Навярно през този кратък промеждутък гневът и болката ми бяха излезли наяве. Колко отблъскващо! Ядосах се на себе си. Той хапеше устни, разтревожен за мен или за себе си, а може би и за двама ни.

— Защо дойде тук? — попита откровено, почти покровителствено. — Как точно дойде? Казаха, че си пристигнал през нощта. Не си тръгвай по тъмно. — Гласът му се бе снижил дотолкова, че едва го чувах.

— Не бива да се тревожиш за мен, отче — казах. — Моли се за мен. Това е.

Видях как го обзе страх — така осезаем, както този, който забелязах у младия свещеник, но страхът му бе дори още по-невинен, въпреки възрастта му, бръчките по лицето му и мокрите му от виното устни. Изглеждаше изтощен от онова, което не успяваше да разбере.

Станах от пейката, за да поема нататък, когато той сграбчи ръката ми. Наведох ухото си до устата му.

— Моето момче — каза той, — има нещо.

— Зная, отче — рекох. Погалих ръката му.

— Не, не знаеш. Чуй ме. Когато си тръгнеш, поеми по главния път на юг, макар и да не е в твоята посока. Не тръгвай на север, недей да вървиш по тесния път на север.

— Защо не? — настоях да разбера аз.

Смълчан и изпълнен със съмнения, дълбоко развълнуван, той пусна ръката ми.

— Защо не? — прошепнах в ухото му. Той вече не ме гледаше в очите.

— Бандити — каза. — Бандити, които са завзели пътя, ще те накарат да си платиш, за да продължиш нататък. Тръгни на юг. — Той рязко се извърна от мен и заговори на баща си с лек укор, сякаш аз вече си бях отишъл.

Тръгнах си. Бях слисан, щом стъпих на празната улица.

Бандити? Сега много от магазините бяха затворени, несъмнено това бе обичайно след обилното хранене, но други работеха.

Мечът ми тежеше цял тон върху бедрото ми, бях пламнал от виното и се чувствах замаян от всичко онова, което ми споделиха тези хора.

И така, мислех си аз, а лицето ми гореше, намираме се в град без млади хора, без инвалиди, слабоумни, болни или нежелани деца! А по пътя на север има опасни бандити.

Спусках се надолу, вървейки все по-бързо, и излязох през широко отворените порти сред откритата местност. Бризът бе прекрасен и в същото време приветлив.

Навсякъде около мен се простираха великолепни и добре поддържани ниви, лозя, овощни градини и ферми — тучни и плодородни земи, които не бях видял, когато пристигнах по тъмно. Що се отнася до северния път, не можах да го видя заради невероятно големия град, чиито най-високи укрепления сочеха в тази посока.

На един от хребетите по-долу видях нещо, което трябва да бе порутеният женски манастир, а още по-надолу в планината и далече на запад вероятно бе манастирът.

За един час посетих две ферми, като изпих по чаша студена вода с двамата фермери.

Слушах все същите приказки за местния рай, без злодеи и ужаса от екзекуции, просто най-спокойното място на света, в което се раждаха само нормални деца.

От години никакви разбойници не дръзвали да скитат из гората. Разбира се, човек никога не знаел кой би могъл да премине по тези места, но градът бил добре укрепен и поддържал мира.

— О, дори и на северния път ли? — попитах.

Никой от фермерите не бе чувал за някакъв северен път.

Когато питах какво се случва с болните, куците и сакатите, отговорът бе винаги един и същ. Някакъв лекар или свещеник, или пък монашески орден ги завеждал в университет или в друг град. Фермерите съвсем откровено не помнеха. Върнах се в града много преди мръкване. Помотах се наоколо, като влизах и излизах от магазините почти в систематична последователност и оглеждах всички възможно най-обстойно, без да привличам ненужно внимание.

Естествено, не можех да се надявам, че ще обходя и една улица, но бях твърдо решен да открия, каквото успея.

В книжарниците разгледах старите Ars grammatica и Ars minor, както и огромните прекрасни Библии, които продаваха, но това стана възможно едва след като помолих да ги извадят от шкафовете.

— Как да се отправя на север оттук? — попитах отегчения мъж, който се подпря на лакът и ме погледна сънено.

— На север ли? Никой не пътува на север — отвърна той и се прозя в лицето ми. Носеше великолепни дрехи без следа от кърпене и хубави нови обувки от добре обработена кожа. — Слушай, имам много по-хубави книги от тази — каза той.

Престорих се, че се интересувам, а след това учтиво обясних, че в общи линии притежавам всички тях и не са ми нужни, но благодаря.

Отидох в една кръчма, където мъжете играеха на зарове и крещяха с все сила, сякаш нямаше какво друго да правят. После минах покрай квартала на пекарите, където хлябът ухаеше невероятно вкусно, дори и за мен.

Никога през живота си не се бях чувствал толкова невъобразимо самотен, докато вървях сред тези хора и слушах техните прекрасни разкази, като за пореден път чувах все същите истории за сигурност и блаженство.

Кръвта ми се смразяваше при мисълта за настъпването на нощта. А и каква беше тази мистерия около пътя на север? Никой, съвсем никой освен свещеника дори не повдигна вежда при споменаването на тази посока.

Около час преди да се стъмни се озовах в един магазин, където собственичката, която търгуваше с коприна и дантела от Венеция и Флоренция, не прояви особено търпение към моето безцелно присъствие, както бяха постъпили останалите, въпреки че очевидно разполагах с пари.

— Защо задаваш толкова много въпроси? — попита ме тя. Изглеждаше уморена и изтощена. — Нима мислиш, че е лесно да се грижиш за болно дете? Погледни тук.

Погледнах я така, сякаш си бе изгубила ума. Но след това ми стана съвсем ясно. Разбрах точно за какво говори. Пъхнах главата си през една покрита със завеса врата и видях едно дете, болно и трескаво, което спеше на мръсно, тясно легло.

— Мислиш ли, че е лесно? Не може да оздравее от години — каза жената.

— Съжалявам — рекох. — Но какво трябва да се направи? Жената разкъса ръкоделието си и остави иглата. Изглежда бе изгубила всякакво търпение. — Какво трябва да се направи? Искаш да ми кажеш, че не знаеш! — прошепна тя. — Ти, които си толкова умен! — Впи зъби в устата си. — Но мъжът ми все казва не, още не, и продължаваме така.

Тя отново се хвана на работа, като си мърмореше нещо, а аз — ужасен и полагащ усилия да запазя безизразното си изражение, продължих пътя си. Влязох в още два магазина. Не се случи нищо особено. Но в третия попаднах на един много изкуфял старец и двете му дъщери, които се опитваха да му попречат да разкъса дрехите си.

— Хайде, нека ви помогна — казах веднага. Настанихме го в стола, прекарахме ризата през главата му и накрая той престана да издава несвързани звуци. Беше много съсухрен и лигите му течаха.

— О, слава Богу, че това няма да продължи дълго — каза една от дъщерите, като обърса чело. — Какво щастие.

— Защо няма да продължи дълго? — попитах.

Тя ме стрелна с очи, после извърна поглед, а след това отново ме погледна.

— О, вие не сте оттук, синьор, простете, толкова сте млад. Щом ви погледнах, видях просто едно момче. Искам да кажа, че Бог ще бъде милостив. Той е много стар.

— Хм, разбирам — рекох. Тя ме погледна със студените си лукави очи, които сякаш бяха от метал. Поклоних се и излязох. Старецът отново бе започнал да съблича ризата си и другата сестра, която през цялото време бе мълчала, го зашлеви. Потрепнах и продължих да вървя. В този момент реших да видя колкото мога повече. След като минах покрай няколко много спокойни шивашки ателиета, накрая се озовах в квартала на търговците на порцелан, където двама мъже спореха за едно луксозно бебешко корито.

И така, бебешките корита, които някога се използваха практично, за да поемат новороденото, когато излезе от майчината утроба, по мое време се бяха превърнали в скъпи дарове, подарявани след раждането на детето. Те представляваха големи съдове, изрисувани с прекрасни местни мотиви, а в този магазин разполагаха с внушителен асортимент от тази стока. Чух спора преди да ме видят.

Един мъж каза да купят проклетото корито, а друг му отвърна, че бебето няма да оживее и подаръкът е прибързан, след което трети мъж каза, че жената така или иначе ще се зарадва на красивото и великолепно изрисувано корито.

Те млъкнаха, когато влязох в магазина, за да разгледам всички вносни стоки, но щом извърнах гръб, един от тях промърмори под нос:

— Ако тя има мозък в главата си, ще го направи. Бях поразен от тези думи, толкова поразен, че веднага се обърнах и грабнах една красива чиния от рафта, преструвайки се, че съм много впечатлен от нея.

— Колко е красива — казах, сякаш не ги бях чул. Търговецът стана и започна да хвали изложената стока. Останалите изчезнаха в падащата нощ навън. Погледнах мъжа.

— Детето болно ли е? — попитах с възможно най-детския глас, който успях да докарам.

— О, не, не мисля, но нали знаете как е — отвърна мъжът. — Мъничко е. — Хилаво — обадих се аз.

Той отвърна много неумело:

— Да, хилаво. — Усмивката му беше изкуствена, но той мислеше, че се справя много успешно.

След това двамата се засуетихме около стоките. Сдобих се с малка порцеланова чашка, много красиво изрисувана, за която той твърдеше, че я е купил от някакъв венецианец.

Знаех дяволски добре, че трябва да си тръгна, без да обеля и дума, но не можах да се сдържа да не го попитам, докато плащах:

— Мислите ли, че клетото, мъничко хилаво дете ще оцелее?

Той се засмя доста гърлено и дрезгаво, докато вземаше парите ми.

— Не — каза, а след това ме погледна така, сякаш се е изтръгнал от мислите си. — Не се тревожете за това, синьор — продължи той с лека усмивка. — Тук ли смятате да живеете?

— Не, сър, само минавам, отивам на север — отвърнах.

— На север? — попита той леко стреснат, но с язвителен тон. Затвори касата и врътна ключа. След това, клатейки глава, докато прибираше касата в шкафа и затваряше вратите, той каза: — На север, а? Е, желая ти късмет, момчето ми. — Той се изсмя мрачно. — Пътят е много стар. Най-добре да яздиш с всички сили от изгрев слънце.

— Благодаря, сър — рекох аз.

Нощта се спускаше.

Забързах по една тясна уличка и застанах там, подпрян на стената и стаил дъх, сякаш някой ме гонеше. Изпуснах малката чаша и тя шумно се разби на парчета, а звукът отекна във високите постройки. Почти бях изгубил разсъдъка си.

Но внезапно, осъзнал напълно положението си и убеден в истинността на ужасите, които бях разкрил, аз взех твърдо решение.

В хана не се намирах в безопасност, така че какво значение имаше? Щях да постъпя, както намеря за добре и да се погрижа за себе си. Ето какво направих.

Без да се връщам в хана и дори без да напускам официално стаята си там, поех нагоре по хълма, когато сенките се сгъстиха достатъчно, за да ме прикрият, и се заизкачвах по тясната улица към стария порутен замък.

Вече цял ден бях наблюдавал този внушителен комплекс от рушащи се камъни и видях, че наистина е напълно порутен и съвсем празен, като се изключеха прелитащите птици и, както вече казах, долните етажи, където най-вероятно се помещаваха кантори.

Но в замъка бяха останали две високи кули, едната, от които гледаше към града, а другата — доста западнала и отдалечена, разположена на ръба на една стръмна скала, както бях видял от нивите долу. Аз се отправих към кулата с изглед към града.

Разбира се, канторите на градската управа вече бяха затворени, а стражите скоро щяха да излязат и се чуваше единствено шумът от две кръчми, които очевидно продължаваха да работят, независимо от закона.

Площадът пред замъка беше пуст и тъй като трите градски улици правеха много завои по пътя си надолу, сега не виждах почти нищо освен няколко мъждукащи факли.

Небето обаче бе приказно ярко и съвсем ясно, като изключим само най-кръглите и нежно оформени облаци, които се виждаха много добре на фона на наситено синята нощ, а звездите изглеждаха невероятно много.

Открих стари вити стълби, твърде тесни за човешко същество. Те криволичеха около използвания участък от старата цитадела и водеха към първата каменна площадка пред един от входовете на кулата.

Естествено, тази архитектура не бе никак непозната за мен. Камъните бяха с по-груба структура от тези на стария ми дом и някак по-тъмни, но кулата бе широка, квадратна и много устойчива.

Знаех, че мястото е достатъчно древно, за да открия каменни стълби, които водят доста нависоко, и ги намерих. Не след дълго приключих своето пътуване в една висока стая, от която виждах целия град като на длан.

Имаше и по-високи стаи, но през миналите столетия до тях се беше достигало с дървени стълби, които могли да се прибират, за да бъде разгромен врага и изолиран по-долу, така че не можех да стигна дотам. Чувах птиците горе, обезпокоени от моето присъствие. Чувах и вятъра, който подухваше слабо. Но и тази височина ме устройваше. От четирите тесни прозореца с изглед във всички посоки, можех да виждам цялата околност.

А преди всичко, и това бе най-важно за мен, можех да виждам самия град непосредствено под себе си, с формата на огромно око — овално и със заострени краища — с горящи тук-там факли и на места с по някой слабо осветен прозорец. Виждах и един фенер, който се движеше бавно, докато някакъв човек крачеше отмерено по една от главните улици.

Веднага след като видях движещия се фенер, той угасна. Стори ми се, че улиците са напълно безлюдни. След това и прозорците потъмняха и съвсем скоро не можех да видя и четири факли в целия град.

Тази тъмнина ми подейства успокояващо. Откритата местност се обагри в наситено тъмносиньо под перленото небе и аз виждах как горите нахлуват в изораната земя, а на места се прокрадват по-високо, докато хълмовете се стелеха един над друг или стремглаво се спускаха към долини, потънали в непрогледен мрак. Долавях всеобхватната пустота на кулата.

Вече нищо не помръдваше, дори и птиците. Бях съвсем сам. Можех да чуя и най-слабия шум от стъпки по стълбите долу. Никой не знаеше, че съм тук. Всички спяха. Тук се намирах в безопасност. И можех да бдя.

Бях твърде нещастен, за да се уплаша, и честно казано, бях готов да се изправя срещу Урсула на това място, като всъщност го предпочитах пред ограниченото пространство на хана. Така че не се боях от нищо, докато изричах молитвите си и както винаги поставих ръка върху меча си. Какво очаквах да видя в този спящ град? Онова, което се случваше в него.

И така, какво си мислех, че е то? Не можех да кажа. Но докато обикалях из стаята, докато отново и отново поглеждах към малкото пръснати светлини долу и огромните, полегати крепостни валове под яркото лятно небе, мястото ми се стори отблъскващо, пълно с измама, пълно с магьосничество и пожертвования за Сатаната.

— Мислите, че не зная къде отвеждате нежеланите си бебета? — промърморих гневно. — Мислите, че хората, повалени от чума са приемани веднага през отворените порти на съседните градове? Сепнах се от екота на собствения си глас в студените стени.

— Но какво правиш с тях, Урсула? Какво щеше да направиш с моите брат и сестра?

Моите размишления вероятно бяха безумие или биха изглеждали така на някои хора. Но аз бях научил едно. Отмъщението отклонява мислите от болката. Отмъщението е примамка, могъща непонятна примамка, макар и безнадеждна.

С един удар на меча си мога да отсека главата й, мислех си аз, и да я изхвърля през прозореца, и тогава какво щеше да бъде тя освен един демон, лишен от всякаква земна сила?

От време на време измъквах наполовина меча си, после отново го прибирах. Извадих най-дългия си кинжал и потупах дланта на лявата си ръка с острието му. Не спирах да вървя.

Внезапно, по средата на една от отегчителните си обиколки, случайно съзрях на голямо разстояние оттук, върху една отдалечена планина неизвестно в каква посока — но не тази, от която бях дошъл — огромен поток светлина, който потрепваше иззад плетеницата от дървета в мрака. В началото си помислих, че е пожар — светлината бе толкова силна, но щом присвих очи и съсредоточих мислите си, разбрах, че това е невъзможно.

Малкото облаци на небето не бяха обагрени от бурни пламъци, а светлината, макар и необятна, бе сдържана като че идваше от огромно паство, хванало в ръце невероятно много свещи. Колко постоянна, но и пулсираща бе тази необуздано лумнала светлина! Усетих хладна тръпка в костите си, докато я гледах. Това беше жилище! Наведох се над перваза на прозореца. Виждах заплетените му и разляти контури! Отличаваше се от цялата околност, този пищно осветен замък, съвсем уединен и ясно забележим цял един квартал в този град — гледката на това сгушено сред гори жилище, където очевидно някакъв празник налагаше всички факли и свещи да бъдат запалени, а по всички прозорци, стени и корнизи да бъдат окачени фенери.

Север, да, север, защото градът се простираше непосредствено зад гърба ми, а този замък бе разположен на север и точно за тази посока ме предупредиха. А и кой в този град би могъл да не знае за това място, макар да не бяха обелили нито дума за него, ако изключим приглушения шепот на ужасения францисканец на моята маса в хана.

Но какво гледах аз? Какво всъщност виждах? Имаше гъста гора, да; той бе разположен много нависоко, но бе плътно заобиколен от скриващата го гора, из която светлината му продължаваше да пулсира като огромна заплаха. Но какво бе онова, което излизаше от него, какво бе онова необуздано, едва видимо движение в мрака над склоновете, които се спускаха от тази мистериозна издатина?

Дали някакви същества се движеха в мрака? Дали идваха от онзи много отдалечен замък направо в това селище? Безформени черни същества, подобни на огромни пихтиести птици, които следваха очертанията на терена, но оставаха незасегнати от гравитацията му. Нима идваха при мен? Нима бях омагьосан? Не, аз виждах всичко това. Или не? Те бяха десетки! Прииждаха все по-близо.

Това бяха дребни фигурки, съвсем не големи, а внушителните им размери бяха заблуда, дължаща се на това, че тези същества се движеха на ята. А сега, щом наближиха града, ятата се разпаднаха и аз видях как се пръснаха към стените от двете ми страни, подобно на множество гигантски пеперуди. Извърнах се и изтичах до прозореца.

Бяха се спуснали като рояк пчели над града! Виждах как се накланят и изчезват в мрака. На площада под мен се появиха два черни силуета, мъже с развяващи се пелерини, които побягнаха или по-скоро подскочиха към обятията на улиците, а от устните им се лееше силен и дързък смях. Чух плач в нощта, чух ридания. Долових слаб вопъл и приглушен стон. В града не се виждаха никакви светлини.

След това тези зловещи същества се появиха отново от мрака, върху зидовете, като тичаха по ръба, а после изчезнаха с подскоци.

— Господи, виждам ви! Проклети да сте! — прошепнах. Внезапно в ушите ми се появи силен шум, почувствах осезателен допир на мека тъкан до тялото си, а след това пред очите ми изникна мъжка фигура.

— Виждаш ли ни, момчето ми? — Гласът беше на млад мъж, енергичен и изпълнен с веселие. — Мое така любопитно малко момче?

Той се намираше твърде близо, за да извадя меча си. Не виждах нищо друго, освен надвисналите му дрехи. С помощта на лакътя си и рамото, и като вложих цялата си сила, се прицелих в слабините му. Смехът му изпълни кулата.

— О, та това не ми причинява болка, детето ми, а щом си толкова любопитен, добре тогава, ще те вземем с нас, за да видиш онова, за което копнееш.

Той ме обгърна със задушаваща пелена от плат. И изведнъж усетих как се повдигам от пода, затворен в чувал, и разбрах, че сме напуснали кулата!

Висях с главата надолу и ми се гадеше. Той летеше, понесъл ме върху гърба си, а смехът му сега бе почти заглушен от вятъра и аз не можех да освободя ръцете си. Напипвах меча си, но не можех да достигна дръжката му.

Отчаяно започнах да търся кинжала си, не онзи, който сигурно бях изпуснал, когато той ме сграбчи, а другия, който бях сложил в ботуша си. И след като го хванах, се извъртях с лице към коравия гръб, върху който пътувах, като подскачах и ръмжах, и забих острието в плата няколко пъти.

Той нададе необуздан писък. Намушках го още веднъж. Цялото ми тяло в чувала се бе издигнало във въздуха, далече от него.

— Ах, ти, малко чудовище — извика той. — Проклето безочливо хлапе.

Спуснахме се рязко, а после усетих, че се удрям в земята, камениста и покрита с трева земя, търкулнах се и разпорих с ножа си покрилия ме чувал.

— Малък кучи син — изруга той.

— Кървиш ли, отвратителен демон? — извиках аз. — Кървиш ли? — разкъсвах чувала, потънал в него, претърколих се няколко пъти, а после напипах мократа трева с голата си ръка. Видях звездите. След това платът се разкъса от моите размахващи се ръце и крака. Легнах в краката му, но само за миг.