Вампирът Виторио

ГЛАВА 4В КОЯТО СЕ НАТЪКВАМ НА ОЩЕ МИСТЕРИИ, ПРЕЛЪСТЯВАТ МЕ И ОБРИЧАМ ДУШАТА СИ НА ГОРЧИВА ХРАБРОСТ

И така, аз бях прекалено изпълнен с омраза, за да разсъждавам трезво, както вече разказах, и вие несъмнено ще ме разберете. Но не постъпих умно, когато поех из горите на Тоскана, облечен така богато, и при това сам, защото във всяка гора в Италия имаше разбойници.

От друга страна, мислех си аз, да се преструвам на беден учен също не би било най-добрият избор. Не мога да твърдя, че бях взел твърдо решение. Желанието да отмъстя на демоните, които ни бяха унищожили, беше единствената водеща страст, на която можех да се подчиня.

И ето ме — яздех неотклонно, докато следобедът преваляше, опитвайки се да следвам пътищата в долината, когато изгубих от поглед нашите кули, опитвайки се вече да не плача като дете, но отново и отново се отклонявах към планинската местност.

Главата ми се въртеше. А и пейзажът не ми оставяше време да мисля.

Едва ли би могло да съществува нещо по-безнадеждно.

Видях два огромни порутени замъка, малко след като бях потеглил, а зидовете и крепостните валове се губеха в хищната гора и това ми припомни, че те са били собственост на някогашни владетели, които са проявили достатъчно глупост, за да окажат съпротива на властта на Милано или Флоренция. Това бе достатъчно, за да ме накара да се усъмня в здравия си разум и да реша, че родът ни не е бил изтребен от демони, а сме били нападнати от най-обикновени врагове.

Беше много зловещо да гледам как техните разрушени стени се чернеят на фона на иначе ведрото и блестящо небе и да се натъквам на пустеещи части от села, с техните порутени колиби и забравени улични храмове, където каменни статуи на Девата или светците тънеха в паяжини сред сенките.

Когато съзрях в далечината един добре укрепен град, разбрах, че принадлежи към Милано и нямах намерение да се качвам там. Бях изгубен!

Що се отнася до разбойниците, попаднах само на една малка опърпана шайка, която веднага обсипах с порой от думи.

Ако не друго, тази група идиоти отвлече вниманието ми. Кръвта ми течеше толкова бързо, колкото говорът ми:

— Аз яздя начело на сто души — заявих им. — Издирваме банда престъпници, които твърдят, че се бият за Сфорца, а всъщност са просто изнасилвачи и крадци; да сте ги виждали? Ще дам по един флорин на всеки от вас, ако можете да ми кажете нещо. Смятаме да ги съсечем на място. Уморих се. Дойде ми до гуша от всичко това.

Подхвърлих им няколко монети.

Те изчезнаха незабавно.

Но не и преди да се изтърват, докато разказваха за околността, че най-близкият флорентински град бил Санта Мадалена, който се намирал на два часа път и че нощем затваряли портите и никой не можел да ги убеди да го пуснат.

Дадох си вид, че знам всичко това и че пътувам към прочут манастир, за който ми бе известно, че се намира още на север и едва ли бих успял да стигна дотам. След това подхвърлих през рамо още монети, докато потеглях и им извиках да продължат да яздят, за да пресрещнат групата хора зад мен, които щяха да им платят за услугите.

Зная, че през цялото време спореха дали да ме убият и да вземат всичко, което притежавам, или да не го правят. Всичко беше въпрос на погледи, блъфиране, бърз говор и отстояване на позиции, а те бяха просто закоравели главорези и аз някак се измъкнах от тях.

Пришпорих коня възможно най-бързо, излязох от главния път и поех към склоновете, откъдето в далечината виждах неясните очертания на Санта Мадалена. Градът беше голям. Виждах четири масивни кули, струпани близо до внушителните главни порти, както и няколко забележими църковни камбанарии.

Бях се надявал да попадна на нещо преди тази Санта Мадалена, нещо малко и не така укрепено. Но не можех да помня имена или бях твърде отчаян, за да продължа да търся нататък.

Следобедното слънце грееше ярко, но вече се спускаше към хоризонта. Трябваше да се отправя към града.

Щом стигнах самата планина, върху която беше издигнат този град, започнах да се изкачвам по стръмните пътечки, използвани от пастирите.

Светлината бързо избледняваше. Гората бе твърде гъста, за да е безопасна толкова близо до един укрепен град. Проклинах ги, че не са оставили планината незалесена, но пък така разполагах със сигурно прикритие.

Имаше мигове насред този сгъстяващ се мрак, когато ми се струваше напълно невъзможно да стигна върха; звездите вече озаряваха искрящото като сапфир небе, но това само придаваше на достолепния град в цялото му величие още по-недостижим вид.

Накрая нощта неусетно се спусна сред дебелите стволове на дърветата и аз си проправях път, осланяйки се повече на инстинктите на коня си, отколкото на отслабващото си зрение. Бледият полумесец изглежда бе влюбен в облаците. Самото небе се състоеше от късове и парчета заради балдахина от листа над главата ми.

Улових се, че се моля на баща си, сякаш той се намираше в безопасност с моите ангели-хранители някъде наоколо, и мисля, че вярвах в него и неговото присъствие много по-силно, отколкото някога бях вярвал в ангели, и му казах:

— Моля те, татко, помогни ми да стигна там. Помогни ми да попадна на сигурно място, за да не могат онези демони да осуетят моето отмъщение.

Стиснах здраво меча си. Припомних си за кинжалите, които носех в ботушите си, в ръкава, в палтото и в пояса си. Напрягах се, за да виждам на нощната светлина и се наложи да се доверя на коня си, който си проправяше път през дебелите стволове на дърветата.

На моменти спирах и застивах на място. Не долавях никакви необичайни звуци. Кой друг би проявил такава глупост, че да излезе посред нощ в тази гора? Някъде към самия край на пътуването намерих главния път, гората оредя и на нейно място се ширнаха равни ниви и поляни и аз препуснах в галоп по извивките и завоите.

Най-сетне градът се извиси точно пред нас, както се случва, когато достигнеш до портите след последния завой. Тогава сякаш са те захвърлили на земята в подножието на омагьосана крепост — и аз дълбоко поех дъх в знак на благодарност, нищо че огромните порти бяха здраво затворени, все едно, че под тази крепост бе разположена вражеска армия.

Това щеше да бъде моят пристан.

Естествено, стражът — един сънлив войн, който се провикна отгоре, — поиска да разбере кой съм.

За пореден път усилието да измисля нещо убедително отклони вниманието ми от натрапчивите и почти неконтролируеми образи на демона Урсула и отрязаната й ръка, и на обезглавените тела на моите брат и сестра, повалени на пода на параклиса с помръдващи ръце и крака.

Извиках скромно, но с претенциозни думи, че съм учен, нает от Козимо де Медичи и съм дошъл в Санта Мадалена, за да търся книги, и най-вече стари молитвеници, свързани със светците и явленията на светата Дева Мария по тези места.

Пълни безсмислици.

Дошъл съм, заявих аз, да посетя църквите и училищата, както и всички стари учители, намиращи се в града, и да занеса на господаря си във Флоренция онова, което мога да купя със златните флорентински пари.

— Да, но как е името ти, името ти? — настояваше войникът, като леко открехна малката ниска порта, вдигнал високо фенера си, за да ме огледа.

Знаех, че изглеждам добре върху коня си.

— Де Барди — заявих аз. — Антонио де Барди, родственик на Козимо — казах силно разтревожен, назовавайки фамилията на съпругата на Козимо, защото това бе единственото име, което ми хрумна. — Слушай, добри човече, вземи тези пари и се нагостете добре с жена ти за моя сметка, ето, зная, че е късно, много съм уморен!

Портата се отвори. Наложи се да сляза и с наведена глава да преведа коня си през нея към кънтящия каменен площад вътре.

— Какво, за Бога — попита стражът, — си правил сам в тези гори по тъмно? Знаеш ли колко е опасно? А си и толкова млад? Какво им има на фамилията Барди напоследък, та пускат служителите си да пътуват без придружител? — Той сложи парите в джоба си. — Я се виж, ти си още дете! Можеха да те убият заради копчетата ти. Какво става с теб?

Площадът беше огромен и видях, че от него се разклоняват няколко улици. Провървя ми. Но какво щях да правя, ако и демоните бяха тук? Нямах представа къде нощуват или се спотайват тези същества! Но продължих да говоря.

— Аз съм виновен за всичко. Изгубих се. Ако ме издадеш, ще ми навлечеш неприятности — казах. — Заведи ме в някой хан. Много съм уморен. Ето, вземи това, не, така трябва. — Дадох му още пари. — Изгубих се. Не ги послушах. Изтощен съм до припадък. Имам нужда от вино, вечеря и легло. Ето, добри човече, не, не, не, вземи още, настоявам. Семейство Барди биха желали същото.

Джобовете му не достигаха, за да прибира парите, но той някак успя да ги напъха в ризата си, а след това ме поведе към хана под светлината на факлата, потропа на вратата и една миловидна старица слезе долу, за да ме заведе в стаята ми, благодарна за монетите, които веднага пъхнах в ръката й.

— Нека да е нависоко и с изглед към долината — казах, — ако обичате, и ми донесете някаква вечеря, може да е съвсем студена, все ми е едно.

— В този град няма да намериш никакви книги — каза стражът, който се мотаеше наоколо, докато аз следвах жената по стълбите. — Всички младежи го напускат; мястото е спокойно, има само няколко малки магазинчета. В наши дни младите бягат към университетите. Но тук е прекрасно за живеене, направо прекрасно.

— Колко църкви имате? — попитах старицата, когато пристигнахме в стаята. Казах й, че трябва да задържа запалената свещ през нощта.

— Две доминикански и една кармелитска — каза стражът, застанал приведен под малката врата — и прекрасната францисканска църква, която аз посещавам. Тук никога не се случват лоши неща.

Старицата поклати глава и му каза да пази тишина. Остави свещта и махна с ръка, че мога да я задържа.

Стражът не спираше да бърбори, когато аз седнах на леглото, вперил поглед в нищото, докато тя не донесе чиния студено овнешко, хляб и кана вино.

— В нашите училища цари строга дисциплина — продължаваше мъжът.

Старицата отново му каза да замълчи.

— Никой не се осмелява да създава проблеми в нашия град — каза той, а след това двамата си отидоха.

Нахвърлих се върху храната като животно. Имах нужда единствено от сила. В мъката си дори не можех да мисля за удоволствие. Погледах за малко миниатюрното късче високо, осеяно със звезди небе, като отчаяно се молех за помощ на всички светци и ангели, които можех да назова, а после здраво залостих прозореца.

Залостих и вратата.

След като се уверих, че свещта е на сигурно място в ъгъла и е достатъчно голяма, за да издържи до разсъмване, се строполих върху малкото неравно легло, но бях прекалено изтощен, за да сваля ботушите, меча, кинжалите или каквото и да било. Мислех, че ще заспя дълбоко, но лежах скован и изпълнен с омраза и болка, с ранена и покрусена душа, и се взирах в тъмното, а в устата си усещах вкуса на смъртта, сякаш я бях погълнал.

Чувах отдалече как долу се грижат за коня ми, а по безлюдната каменна улица отекват самотни стъпки. Бях в безопасност, поне това беше истина.

Най-после сънят ме споходи. Дойде безусловно, всеобхватно и сладостно; онази мрежа от нерви, която ме бе държала във влудяващо напрежение, просто се разпадна и аз потънах в мрак без сънища.

Бях достигнал онова прелестно състояние, в което нищо няма значение освен това да спиш, да възвръщаш силите си, без да се боиш от никакви сънища, а след това да не усещаш нищо.

Някакъв шум ме стресна. Събудих се незабавно. Свещта бе угаснала. Ръката ми се озова върху меча, преди да съм отворил очи. Лежах върху тясното легло, опрял гръб в стената, взирах се в стаята и както изглежда бях останал без никаква светлина. Успях само да различа залостената врата, но не можех да видя прозореца над главата си, ако не се извърнех да погледна нагоре и разбрах без всякакви съмнения, че този прозорец, покрит с дебели решетки, е бил разбит. Оскъдната светлина върху стената идваше от небето навън. Това бе колеблива, мъждукаща светлина, която нахлуваше откъм градските стени и придаваше на моята малка стаичка вид на затворническа килия.

Усетих как хладният свеж въздух се спусна около шията ми, а после погали бузата ми. Стиснах здраво меча, ослушвайки се в очакване. Чу се слабо скърцане. Леглото се бе поместило съвсем леко, сякаш под някакъв натиск.

Не можех да фокусирам погледа си. Внезапно мракът потули всичко и от този мрак пред мен изникна една фигура, един силует се надвеси върху ми — жена, която гледаше право в лицето ми, докато косата й се спускаше върху мен.

Беше Урсула.

Лицето й бе на по-малко от сантиметър от моето. Ръката й, много студена и гладка, стисна моята върху дръжката на меча с невероятна сила, и тя помилва с мигли бузата ми, а после целуна челото ми.

По тялото ми се разля сладостна тръпка, колкото и ожесточено да се съпротивлявах. Прилив на низки страсти изпълни всяка моя частица.

— Strega! — проклех я аз.

— Не ги убих аз, Виторио. — Гласът й бе умоляващ, но изпълнен с достойнство и някаква странна звучна сила, макар че бе просто един слаб глас с много младежко звучене и женствен тембър.

— Ти щеше да ги отвлечеш — казах й аз. Опитах да се освободя в пристъп на ярост. Но ръката й ме държеше здраво, а когато опитах да измъкна лявата си ръка изпод тялото, тя сграбчи китката ми и задържа и нея, а след това ме целуна.

Долових онзи неин прелестен аромат, който бях вдъхнал преди, а нежните милувки на косата й по лицето и шията ми предизвикаха неприлични тръпки по тялото ми.

Опитах се да извърна глава, а тя остави устните си да докоснат бузата ми нежно, някак почтително.

Усетих дългото й тяло върху моето, изпъкналата подутина на гърдите й под скъпата тъкан, както и гладкото дълго бедро в леглото до мен, а езикът й докосна устните ми. Тя ги облиза.

Бях парализиран от тръпките, които преминаваха през тялото ми, изпълваха ме с унижение и разпалваха страстта вътре в мен.

— Махни се, Strega — прошепнах.

Обзет от ярост, не можех да спра бавния тлеещ огън, който бе пламнал в слабините ми; не можех да спра надигащия се екстаз, който изпълваше раменете и гърба ми, а дори и краката ми.

Очите й искряха над мен и аз по-скоро усещах пърхащите й клепки, без да ги виждам. Устните й отново се сключиха върху моите, смучеха ги възбуждащо, а после тя се отдръпна и притисна бузата си в моята.

Кожата й, която толкова много приличаше на порцелан, бе по-нежна от перце при допира си с моята — о, тя цялата приличаше на нежна кукла, направена от ароматни и магически материали, много по-еластични от плътта и кръвта, но докрай възпламенени от тях, защото от нея с ритмично пулсиране струеше топлина, тя излизаше изпод хладните й пръсти, които милваха китките ми, докато ги държаха. А после топлината на езика й се изля върху устните ми против моята воля — с влажна, прелестна и стремителна сила, срещу която бях безпомощен.

Някъде в обезумялото ми съзнание се зароди мисълта, че тя бе използвала собствената ми пламенна страст, за да ме омаломощи, че плътското безумие ме бе превърнало в тяло, изградено от метални жици, които не можеха да не бъдат проводник на огъня, който тя бълваше в устата ми.

Урсула отдръпна езика си и отново засмука с устни. Цялото ми лице пламтеше. Всички мои крайници се бореха едновременно да я отхвърлят и докоснат, да, да я прегърнат, но и отблъснат.

Тя се опираше в недвусмисленото доказателство за моето желание. Нямаше как да го скрия. Мразех я.

— Защо? Защо! — казах и отдръпнах устните си. Косата й се спусна от двете страни, когато вдигна глава. Едва дишах от тази неземна наслада.

— Махни се от мен — казах й — и се върни в ада. Що за милост проявяваш към мен! Защо ми причиняваш това?

— Не зная — отвърна тя с приятния си, разтреперан глас. — Може би просто, защото не искам да умреш — каза, като дишаше, опирайки се в гърдите ми. Думите й се лееха бързо, подобно на препускащия й пулс. — Може би има още нещо — продължи тя, — искам да заминеш на юг във Флоренция, да заминеш и да забравиш всичко, което се случи, все едно е било кошмар или магическо заклинание, все едно нищо не се е случило. Напусни този град, върви, трябва да го направиш.

— Престани с долните си лъжи — казах, преди да успея да се възпра. — Мислиш ли, че ще го направя? Ти погуби семейството ми, ти и твоите хора които и да сте вие!

Тя наклони глава, а косата й ме оплете. Напразно се мъчех да се освободя. Беше невъзможно. Не можех да се изтръгна от хватката й.

Всичко наоколо беше черно и невероятно меко. Внезапно усетих лека болка в гърлото, не по-силна от убождане с игла, и мигом съзнанието ми се изпълни с най-блаженото щастие.

Сякаш бях попаднал на поляна с разцъфнали цветя, много далече от това място и от всички злини, а тя лежеше до мен, положена върху безмълвно прекършени стъбълца и безропотни ириси — Урсула, с нейната разрешена пепелява коса. Усмихваше се с най-прелестните и настоятелни очи, пламенна, навярно дори сияеща, сякаш това помежду ни бе внезапно и всеобхватно духовно и физическо увлечение. Покатери се върху гърдите ми и макар че ме бе възседнала, вгледана в мен с изящна усмивка, тя нежно разтвори крака, за да вляза в нея.

Всичко това наподобяваше някаква невероятна смесица-влажният свиващ се таен отвор между краката й и щедрият порой от безмълвно красноречие, който струеше от погледа й, докато тя ме гледаше нежно.

Внезапно всичко свърши. Бях замаян. Устните й бяха върху шията ми.

Опитах се да я отхвърля с всички сили.

— Ще те унищожа — казах. — Ще го направя. Кълна се. Дори и да трябва да те преследвам до преддверието на Ада — прошепнах. Напрягах се толкова силно да разхлабя хватката й, че собствената ми кожа пламна от допира до нейната. Но тя не се умилостиви. Опитах се да проясня съзнанието си. Не, никакви сладки сънища, не.

— Махни се от мен, вещице.

— Тихо, замълчи — каза тя тъжно. — Ти си толкова млад и упорит, и така смел. И аз бях млада като теб. О, да, и така решителна, бях еталон за безстрашие.

— Не ме заливай с мръсните си приказки — казах аз.

— Тихо — каза тя отново. — Ще разбудиш къщата. Каква полза от това? — Колко болезнено, искрено и изкусително звучеше гласът й. Би могла да ме съблазни само с него, скрита зад някоя завеса. — Не мога да ти осигуря безопасност завинаги — каза тя, — нито дори за дълго. Виторио, върви.

Тя се отдръпна, за да мога по-добре да видя нейните искрени и големи уязвими очи. Беше съвършена. И така красива, пълно подобие на демона, който бях видял на светлината от огъня в моя параклис, че нямаше нужда от еликсири или заклинания, за да подкрепи каузата си. Беше безупречна и неотразимо прекрасна.

— О, да — призна тя, а едва забележимите й очи оглеждаха лицето ми, — аз също откривам у теб такава красота, че сърцето ми се свива — каза. — Несправедливо, нечестно. Как ще понеса всичко това, а и всичко останало?

Съпротивлявах се. Не отговорих. Не желаех да подклаждам този загадъчен пъклен огън.

— Виторио, махни се оттук — каза тя, като сниши гласа си още по-незабележимо и застрашително. — Остават ти няколко нощи, навярно дори по-малко. Ако отново се върна при теб, може би ще ги доведа тук. Виторио. Не казвай на никого във Флоренция. Ще ти се смеят.

Тя изчезна.

Леглото изскърца и се разлюля. Лежах по гръб, китките ме боляха от натиска на ръцете й, а над мен прозорецът зееше към безличната сива светлина. Оградата на хана се извисяваше към небето, което почти не виждах от тази беззащитна позиция.

Бях сам в стаята. Нея я нямаше.

Внезапно си наложих да раздвижа ръцете и краката си, но преди да успея да помръдна, тя се появи отново горе на прозореца. Виждах я от кръста до горната част на приведената й глава, взираше се в мен, а с ръцете си разкъса ниския бродирай бордюр на роклята си и изложи на показ голите си бели гърди — малки, кръгли, разположени много близо една до друга и с остри зърна, които се виждаха само като тъмни очертания. Тя одра лявата си гръд с дясната ръка, непосредствено над малкото зърно, и я разкървави.

— Вещица!

Станах, за да я сграбча и да я убия, но вместо това усетих как ръката й хвана главата ми, после почувствах натиска на лявата й гърда в устата ми, неустоимо крехка и при все това твърда. Отново всичко реално изчезна и се изгуби подобно на облак ненужен дим, издигащ се над огън, а ние бяхме заедно на поляната, която бе само наша, подслонила нашите усърдни и безкрайни милувки. Сучех от нейното мляко, сякаш тя бе девойка и майка, девица и кралица, и през цялото време със своите тласъци карах да разцъфне всяко едно цвете вътре в нея.

Тя ме пусна. Паднах. Безпомощен, неспособен дори да вдигна ръка, за да й попреча да отлети, аз се строполих на леглото немощен и глупав, с мокро лице и треперещи крайници.

Не можех да се изправя. Не можех да направя нищо. За миг видях нашата поляна с нежни бели и червени ириси, най-прекрасните цветя в Тоскана, дивите ириси на нашата земя, цъфнали сред най-зелената трева, и видях как тя бяга от мен. Ала всичко това бе прозрачно, в полутонове, и не можеше да скрие малката тясна стая, както преди, а само се стелеше като воал пред лицето ми, за да ме измъчва със своята дразнеща, безтегловна копринена мекота.

— Магии! — прошепнах аз. — Господи, ако изобщо си отредил за мен ангели-хранители, би ли ги пратил сега, за да ме покрият с крилата си! — въздъхнах. — Имам нужда от тях.

Накрая, разтреперан и със замъглен поглед, аз седнах в леглото. Разтрих врата си. По гърба ми пробягваха тръпки, също и от вътрешната страна на ръцете ми. Тялото ми бе все така изпълнено със страст.

Стиснах здраво очите си и вече отказвах да мисля за нейните желания, за всякакви източници на възбуда, които биха задоволили тази ужасна потребност.

Легнах отново и останах съвсем неподвижен, докато това плътско безумие не ме напусна.

После отново станах мъж, макар преди това да не бях такъв.

Станах, готов да заплача, и занесох свещта си в главната зала на хана, като се стараех да не вдигам шум по разкривените, вити каменни стълби, запалих я от друга свещ, окачена на стената в края на коридора и отново се качих горе, стиснал здраво тази малка успокояваща светлинка, затулил трептящия пламък със свита ръка и потънал в тихи молитви, а после поставих на място свещта.

Покатерих се и проверих какво мога да видя през прозореца.

Нищо, под мене нямаше нищо освен непосилна височина, извисяваща се стена, по която обикновена девойка от плът и кръв никога не би могла да се изкачи, а над нея — безмълвното безучастно небе с няколко звезди, покрити с пухкави облаци, сякаш за да не забележат молитвите ми или опасното ми положение.

Нямаше никакво съмнение, че ще умра.

Щях да стана жертва на тези демони. Тя беше права. Как бих могъл да получа възмездието, което те заслужаваха? Как, по дяволите, щях да го направя! И все пак аз докрай вярвах в целта си. Вярвах в своето отмъщение така силно, както вярвах и в нея — тази вещица, която бях докосвал със собствените си пръсти и която бе дръзнала да разпали в душата ми бушуващ конфликт, тази, която бе дошла със своите нощни приятели, за да избият семейството ми.

Не можех да се отърся от образите от предишната нощ, от това как стоеше зашеметена на вратата на параклиса. Не можех да изтрия от устните си усещането за нея. Само при мисълта за гърдите й тялото ми отмаляваше, сякаш страстта ми се захранваше от зърната й.

Накарай това да утихне, молех се аз. Не можеш да избягаш. Не можеш да заминеш за Флоренция, не можеш вечно да живееш единствено със спомена за клането, това е невъзможно, немислимо. Не можеш.

Заплаках, когато си дадох сметка, че сега нямаше да съм жив, ако не беше тя.

Именно тя, жената с пепелява коса, която проклинах всеки път, щом си поемех дъх, беше попречила на своя спътник с качулка да ме убие. Така победата им щеше да бъде пълна!

Обзе ме спокойствие. Е, ако трябваше да умра, значи нямах никакъв избор. Но първо щях да ги унищожа. Щях да намеря начин да го направя.

Когато слънцето изгря, аз също станах и докато се разхождах из града, небрежно преметнал през рамо дисагите си, сякаш в тях нямаше цяло съкровище, успях да видя голяма част от Санта Мадалена, с нейните улици без дървета, покрити със ситни камъчета и построени преди столетия. Навярно някои от сградите с техните небрежно струпани и измазани с хоросан камъни, датираха още от римско време.

Това бе един невероятно спокоен и благоденстващ град.

Ковачниците вече работеха, а също и дърводелците и сарачите; имаше няколко обущарници, в които продаваха изискани пантофи, както и ежедневни обувки, освен това се срещаха доста бижутери и мъже, които работеха с голямо разнообразие от благородни метали, редом с обичайните майстори на мечове, ключари и търговци на кожи.

Минах покрай безброй много луксозни магазини. Вътре можеха да се купят скъпи платове, направо от Флоренция, предполагам, дантела от север и юг и ориенталски подправки. Месарите едва успяваха да се справят с изобилието от прясно месо. Имаше също и много винарни, и се разминах с поне няколко заети нотариуси, писари и други подобни, както и неколцина лекари, или по-скоро аптекари.

През главните порти шумно трополяха каруци, а от време на време по улиците ставаше дори леко стълпотворение, още преди слънцето да се е издигнало достатъчно високо на небосвода, че да се спусне ожесточено над плътно покритите с керемиди покриви и да напече голите камъни, по които с мъка се катерех.

Църковните камбани биеха за литургия и видях как покрай мен се втурнаха много ученици, до един чисти и спретнати, а след това две малки групи бяха въведени тържествено в църквите от монасите. И двете църкви бяха доста архаични и нямаха никаква украса върху фасадите, като изключим статуите, разположени надълбоко в своите ниши — статуи на светци, чиито черти вече бяха почти напълно заличени — а многократно кърпената зидария по фасадите очевидно бе надживяла честите земетресения по тези места.

Видях и две най-обикновени книжарници, в които нямаше почти нищо особено, освен обичайните молитвеници, при това на много високи цени. Двама търговци продаваха наистина изящни стоки от Изтока. Имаше и няколко продавачи на килими, чийто асортимент се отличаваше с внушително разнообразие от местни стоки и претенциозни килими от Византия.

Много пари сменяха своите собственици в този град. Имаше добре облечени хора, които парадираха с изящното си облекло. Мястото изглеждаше напълно самостоятелно, макар че се срещаха пътници, които изкачваха баира, докато тропотът на конски копита отекваше из голите стени. Стори ми се, че зърнах и един занемарен и силно укрепен женски манастир.

Отминах поне още два хана и докато кръстосвах едва проходимите тесни улички, установих, че в града има три основни улици, които криволичеха из хълма успоредно една на друга.

В далечния край се намираха портите, през които бях влязъл, а в момента отваряха огромните пазари на площада.

Във високия край бе разположена разрушената крепост или замък, където някога бе живял господарят — огромна, тежка маса от стари камъни, която се виждаше само частично от улицата, а на долните етажи на този комплекс се помещаваше градската управа.

Имаше няколко малки пещери или площади, както и стари, почти разрушени фонтани, от които обаче все още бълбукаше вода. Старите жени бързаха и се тътреха по улиците с пазарските си кошници, като носеха шалове въпреки топлото време; видях и красиви девойки, които ми хвърляха погледи и всички те бяха много млади.

Не пожелах нито една от тях.

Когато литургията приключи и учебните занятия започнаха, отидох в доминиканската църква — най-голямата и най-внушителна от трите, които видях веднага — и в енорията потърсих свещеник. Трябваше да се изповядам.

Появи се един млад свещеник, много красив, с добре оформени крайници и здрав изглед, освен това с дълбоко набожен вид, а черно-бялото му расо изглеждаше много чисто. Той погледна облеклото ми, после меча ми, като всъщност ме оглеждаше с голямо уважение, но доста обстойно, и след като очевидно заключи, че съм значим човек, ме покани в една малка стая за изповед.

Беше по-скоро благосклонен, отколкото сервилен. Върху голата си глава имаше само малък венец от много късо подстригана златиста коса, а очите му бяха големи и почти свенливи.

Той седна, а аз коленичих на голия под близо до него, и после цялата трагична история се изля от мен.

Навел глава, аз продължавах да я разказвам, като скачах от един епизод на друг, започвайки от първите ужасни събития, които бяха събудили моето любопитство и безпокойство, и преминавайки към откъслечните и загадъчни думи на баща ми, а накрая и към самото нападение с последвалото ужасяващо убийство на всички обитатели на нашето имение. Когато стигнах до смъртта на брат си и сестра си, вече жестикулирах необуздано, като едва не обрисувах с ръце главата на брат си във въздуха, задъхвах се и не можех да овладея дишането си.

Едва когато изрекох и последната дума, вдигнах поглед и осъзнах, че младият свещеник ме гледа дълбоко разстроен и ужасен.

Не знаех как да тълкувам изражението му. То можеше да се види у човек, стреснат от насекомо, или от приближаващ батальон кръвожадни убийци.

На какво ли се бях надявал, за Бога?

— Слушайте, отче — казах. — Трябва само да изпратите някого в онази планина и ще се уверите сам! — свих рамене, умолявайки го с разперени ръце. — Това е всичко! Изпратете някого, за да огледа. Нищо не е откраднато, отче, не са взели нищо, освен това, което аз взех! Отидете да проверите! Обзалагам се, че всичко е непокътнато, освен от гарвани и мишелови, ако изобщо са успели да се изкачат дотам.

Той не каза нищо. Кръвта пулсираше в младото му лице, устата му беше отворена, а очите му имаха зашеметен и нещастен вид.

О, това бе направо прекрасно. Едно нежно момче-свещеник, навярно наскоро завършило семинарията, свикнало да слуша как монахини разказват за зли помисли, а веднъж годишно сърдити мъже смотолевят нещо за плътски пороци, защото жените им са занемарили задълженията си. Изгубих търпение.

— Длъжен сте да спазвате поверителността на изповедта — казах аз, стараейки се да бъда търпелив с него и да не прекалявам с господарските си маниери, защото бях склонен да постъпвам така със свещениците, ако не внимавах. Те ме вбесяваха, когато бяха глупави. — Но ще ви дам разрешение, при строга поверителност, да изпратите свой пратеник в онази планина и да се уверите лично.

— Но, синко, нима не разбираш — каза той, а в тихия му глас се долавяше изненадваща решителност и категоричност. — Възможно е самите Медичи да са изпратили тази шайка убийци.

— Не, не, не, отче — настоявах аз, клатейки глава. — Видях как ръката й падна. Отрязах ръката на това същество, уверявам ви. И видях как тя я постави обратно. Това бяха демони. Чуйте ме. Те са вещици, идват от Ада и са твърде много, за да се боря срещу тях сам. Трябва ми помощ. Няма време за недоверие. Няма време за резерви на разума. Имам нужда от доминиканците!

Той поклати глава. Дори не се поколеба.

— Ти губиш разсъдъка си, синко — рече. — Сполетяло те е нещо ужасно, без съмнение, и ти вярваш във всичко това, но то не се е случило. Въобразяваш си разни неща. Слушай, тук има старици, които твърдят, че правят магии.

— Всичко това ми е известно — отвърнах. — Разпознавам обикновения алхимик или вещица, когато ги видя. Това не беше улична магия, отче, нито пък селски клетви. Казвам ви, тези демони убиха всички в замъка, в селата. Не разбирате ли?

Отново се впуснах в потресаващи подробности. Разказах как тя се бе появила на прозореца в стаята ми, но след това, някъде по средата, разбрах колко сериозно влошавам положението си, като продължавам да говоря за Урсула.

Та този човек мислеше, че съм се събудил посред еротичен сън, представяйки си някакъв зъл дух, който се съвкупява с мен. Цялото ми начинание се бе оказало безполезно.

Сърцето ме болеше. Бях плувнал в пот. Това беше губене на време.

— Тогава ми дайте опрощение — казах аз.

— Искам да те помоля за нещо — отвърна той.

Докосна ръката ми. Трепереше. Изглеждаше по-замаян и смутен отпреди и много разтревожен — за душевното ми състояние, както предположих.

— Какво има? — попитах студено. Исках да се махна оттам. Трябваше да намеря манастир! Или някой проклет алхимик. В този град имаше алхимици. Бих могъл да открия някой — някой, който е чел старите творби на Хермес Трисмегист или Лактанций, или свети Августин, някой, който разбира от демони.

— Чели ли сте свети Тома Аквински? — попитах, като избрах най-явния демонолог, за когото можах да се сетя. — Отче, той е казал всичко за демоните. Слушайте, мислите ли, че аз самият бих повярвал във всичко това миналата година по същото време? Мислех, че всички магии са свързани с прикритите мошеници. Това бяха демони! — Нищо не можеше да ме разубеди. Нахвърлих се срещу него. — Отче, в Summa Theologica, първата книга, свети Тома казва за падналите ангели, че някои от тях имат право да пребивават тук, на земята, така че всички тези паднали ангели не се намират просто извън великия божествен замисъл. Те са тук, разрешено им е да бъдат полезни, да изкушават хората и, отче, те носят огъня на Ада със себе си! Свети Тома го е казал. Те са тук. Те имат тела, непонятни за нас. Пише го в Summa. Там пише, че ангелите притежават тела, които ние не можем да разберем! Точно такова е тялото и на онази жена. — Мъчех се да си спомня реалния аргумент. Трескаво мислех на латински. — Ето как постъпва това същество! То притежава форма, ограничена форма, но непонятна за мен, и все пак тя беше там и аз съдя за това по действията й.

Той вдигна ръка, за да ме призове към търпение.

— Моля те, синко — каза. — Позволи ми да споделя твоята изповед с пастора — помоли ме той. — Разбираш, че ако го направя, той също ще бъде под възбраната за поверителността на изповедта, както и аз. Но нека го помоля да дойде и да поговори с теб. Разбираш, че не мога да го направя без твоето официално разрешение.

— Да, знам всичко това — отвърнах. — Каква ще бъде ползата? Нека видя този пастор.

Вече се държах твърде високомерно и безочливо. Бях изтощен. Прибягвах към стария номер на благородника, който се отнася към един провинциален свещеник като към слуга. Това беше Божи човек и аз трябваше да се овладея. Може би пасторът беше чел повече и разбираше повече. О, но кой би разбрал, без да е видял с очите си?

Отново ме споходи мимолетният, но ярък и изгарящ спомен за угриженото лице на баща ми в нощта преди да ни нападнат демоните. Болката бе неописуема.

— Съжалявам, отче — казах на свещеника. Трепнах, опитвайки се да обуздая този спомен, този ужасен порой от мъка и безнадеждност. Питах се защо изобщо живеем, какъв е смисълът!

А след това си припомних думите на моята изтънчена мъчителка, собственият й измъчен глас от последната нощ, който казваше, че и тя е била млада и пример за подражание като мен. Какво искаше да каже, когато говореше за себе си с толкова тъга?

Учението на Тома Аквински отново ме обсеби. Не трябваше ли демоните да останат докрай последователни в омразата си към нас? В гордостта, която ги бе принудила да прегрешат?

Змиеподобното, чувствено същество, което ме бе споходило, не беше такова. Но това бе лудост. Аз й съчувствах, а тя искаше точно това. Разполагах с толкова много часове на дневна светлина, за да планирам унищожението й и трябваше да се заема с това.

— Да, отче, моля ви, както желаете — казах. — Но първо ме благословете.

Това го изтръгна от неспокойните размисли. Погледна ме, сякаш го бях стреснал.

Побърза да ме благослови и да ми даде опрощение.

— Можете да постъпите с пастора, както желаете — казах. — Да, моля, попитайте го дали би желал да ме види. И вземете, за църквата. — Дадох му няколко дуката.

Той погледна парите, но не ги докосна. Гледаше златото, сякаш бе гореща жарава.

— Отче, вземете ги. Това е едно добро състояние. Вземете.

— Не, изчакай тук — или, ето какво ще направим, излез в градината.

Градината беше прекрасна, малка стара пещера, от която вдясно се виждаше как градът се е ширнал чак до замъка, а в далечината над стените се забелязваше планината. Тук имаше антична статуя на свети Доминик, чешма и пейка, а върху камъка бяха издълбани няколко старинни думи, разказващи за чудо.

Седнах на пейката. Погледнах чистото синьо небе и неопетнените бели облаци и се опитах да успокоя дишането си. Възможно ли бе да полудявам, запитах се аз. Беше абсурдно.

Пасторът ме сепна. Той изникна от ниската сводеста врата на енорията — възрастен мъж без почти никаква коса, с малък изпъкнал нос и големи свирепи очи. Младият свещеник подтичваше, за да го настигне.

— Махни се оттук — каза ми пасторът шепнешком. — Напусни нашия град. Изчезни от него и недей да разказваш историите си на никого тук, чу ли ме?

— Какво? — попитах. — Що за утеха е това?

Той кипна.

— Предупреждавам те.

— За какво ме предупреждавате? — настоях аз.

Не си дадох труда да стана от пейката. Той ме изгледа кръвнишки.

— Длъжен сте да запазите поверителността на изповедта. Какво ще направите, ако не си тръгна? — попитах.

— Не е нужно да правя нищо! — отвърна той. — Върви си и отнеси нещастието си със себе си.

Той млъкна, явно объркан, а може би смутен, сякаш бе казал нещо, за което съжаляваше. Изскърца със зъби, погледна встрани, а после отново към мен.

— Върви си, за твое добро е — прошепна отново. Погледна към другия свещеник. — Тръгвай — каза му — и ме остави да поговоря с него.

Младият свещеник бе много уплашен. Отиде си незабавно.

Погледнах пастора.

— Върви си — каза ми той със своя тих, зъл глас, а долната му устна се сви и изложи на показ зъбите му. — Напусни града ни. Напусни Санта Мадалена.

Погледнах го със студено презрение.

— Знаеш за тях, нали? — попитах с тих глас.

— Ти си луд. Луд! — каза той. — Ако говориш за демони на местните хора, самият ти ще бъдеш изгорен на кладата като магьосник. Нима мислиш, че това няма да ти се случи?

В очите му се четеше омраза, безсрамна омраза.

— О, клетият прокълнат свещеник — казах аз, — ти си съюзник на Сатаната.

— Махай се! — изрева той.

Станах и погледнах изпъкналите му очи и присвитата му, напрегната уста.

— Да не си посмял да пристъпиш клетвата за поверителност на изповедта, отче — казах му. — Ако го направиш, ще те убия.

Той стоеше като истукан и ме гледаше.

Усмихнах се много хладно и понечих да мина покрай енорията, за да изляза навън.

Той хукна подире ми и шепнеше като кипнал чайник.

— Разбрал си всичко погрешно. Ти си луд, въобразяваш си разни неща. Опитвам се да те избавя от преследване и от това да те обявят за престъпник.

На вратата на църквата се извърнах и го изгледах свирепо в пълно мълчание.

— И ти си замесен — казах. — Прекалено жесток си. Не забравяй какво ти казах. Ако нарушиш клетвата за поверителност, ще те убия.

Сега той беше уплашен като младия свещеник.

Стоях и дълго се взирах в олтара, без да му обръщам внимание, напълно забравил за пастора, преструвайки се, че умът ми е зает с мисли, че кроя планове, а всъщност можех единствено да търпя. После се прекръстих и излязох от църквата.

Бях дълбоко отчаян.

Известно време се разхождах. Повтарям, че това бе най-прекрасният град, който бях виждал някога. Всички работеха с удоволствие, калдъръмените улици бяха най-старателно пометени, под всички прозорци имаше саксии с прелестни цветя, а красиво облечените хора тичаха по свои дела.

Това бе най-чистото място, което бях виждал през живота си, и най-изпълнено с удовлетворение. А хората до един горяха от нетърпение да ми продадат стоките си, но не прекаляваха със своята настоятелност. Но в известен смисъл градът бе ужасно скучен. Нямаше хора на моята възраст, поне аз не видях такива. Всъщност нямаше и кой знае колко деца.

Какво да правя? Къде да отида? Какво търсех?

Не знаех точния отговор на собствените си въпроси, но несъмнено бях нащрек дори за най-малкото доказателство, че този град е приютил демоните, че не Урсула ме бе открила тук, а аз я бях намерил.

Самата мисъл за нея предизвика у мен хладна, примамлива и изумителна страст. Видях гърдите й, усетих вкуса й и сред замъглена светлина зърнах осеяната с цветя поляна. Не!

Мисли! Състави някакъв план! Що се отнася до този град каквото и да знаеше свещеникът, местните хора бяха твърде благоприлични, за да са приютили демони.