Вампирът Виторио

ГЛАВА 11„И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.“ — Свето Евангелие от Йоана, 1:5

Манастирите се пробуждат рано, ако изобщо заспиват.

Очите ми се отвориха съвсем ненадейно и едва тогава, щом видях утринната светлина да огрява стенописа, сякаш булото на мрака се бе смъкнало от него, едва тогава разбрах колко дълбоко съм спал.

В килията ми се движеха монаси. Бяха донесли дрехите, които Мастема бе описал и тъкмо ги подреждаха. Щях да облека червена кадифена туника, прекрасен червен вълнен панталон, риза от златиста коприна, а върху нея още една от бяла коприна, и накрая широк нов колан за туниката. Оръжията ми бяха лъснати, както ми бяха казали, че ще бъдат — богато украсеният ми със скъпоценности меч блестеше, сякаш баща ми дълго си бе играл с него в някоя спокойна вечер край камината. Кинжалите ми бяха подготвени.

Слязох от леглото и паднах на колене, за да се помоля. Прекръстих се.

— Господи, дай ми силата да изпратя в ръцете ти онези, които се хранят със смърт.

Прошепнах това на латински.

Един от монасите ме докосна по рамото и се усмихна. Нима Голямото мълчание още не бе приключило? Нямах представа. Той посочи една маса, върху която бяха сложили храна за мен — хляб и мляко. Върху млякото имаше пяна.

Кимнах и му се усмихнах, а след това той и другарят му се поклониха леко и излязоха.

Озъртах се на всички страни.

— Всички сте тук, знам го — казах, но не отделих повече време на това. Щом не се появяваха, значи си бях възвърнал разсъдъка, но това далеч не бе вярно, както не беше вярно, че баща ми е жив.

На масата, недалеч от храната, и затиснати под тежестта на канделабрите, имаше множество документи, наскоро написани и подписани с претенциозен почерк.

Прочетох ги набързо.

Това бяха разписки за всичките ми пари и бижута — нещата, които носех в дисагите си, когато пристигнах. Всички тези документи носеха печата на Медичите.

Видях и кесия с пари, която трябваше да привържа към колана си. Всичките ми пръстени бяха там, почистени и излъскани, така че полираните рубини блестяха ослепително, а смарагдите притежаваха безупречна дълбочина. Златото сияеше така, както не го бях виждал може би от месеци, заради собствената ми небрежност.

Сресах косата си, раздразнен от гъстотата и дължината й, но нямах време да помоля за бръснар, който да я скъси, за да не стига до раменете ми. Поне беше достатъчно дълга, за да стои назад поне за известно време и да не пада върху челото ми. За мен беше лукс, че е толкова чиста.

Облякох се бързо. Ботушите малко ме стягаха, защото ги бяха сушили на огън след дъжда, но се чувствах добре в тях над тънкия панталон. Приведох в ред всички закопчалки и поставих на място меча си.

Червената кадифена туника беше обточена по краищата със златен и сребърен конец, а предницата й бе богато украсена със сребърния ирис, който е най-древният символ на Флоренция. След като плътно пристегнах колана си, туниката не стигаше до средата на бедрата ми. Това подхождаше на красиви крака.

Цялата ми премяна беше повече от пищна за битка, но що за битка беше това? Щеше да бъде касапница. Сложих си късата и широка пелерина, която ми бяха дали, и закопчах златните й катарами, макар че така щеше да ми е топло в града. Тя беше обточена с мека и тънка тъмнокафява козина от катерици.

Не сложих шапката. Привързах кесията. Сложих пръстените си един по един, докато ръцете ми не се превърнаха в оръжия от тежестта им. Сложих си меките ръкавици, подплатени с козина. Намерих една броеница от тъмен кехлибар, която не бях забелязал преди това. На нея висеше златно разпятие, което целунах, а след това я сложих в джоба под туниката.

Осъзнах, че се взирам в пода и че съм заобиколен от няколко чифта боси стъпала. Бавно вдигнах поглед.

Моите ангели стояха пред мен, моите лични хранители, в дълги, развети тъмносини одежди, които изглежда бяха ушити от нещо по-леко, но не така прозрачно като коприната. Лицата им бяха бели като слонова кост и леко проблясваха, а очите им бяха големи и приличаха на опали. Имаха тъмни коси, които някак помръдваха, сякаш бяха направени от сенки.

Те стояха с лице към мен, опрели глави, като че безмълвно общуваха помежду си.

Бях поразен. Струваше ми се ужасяващо интимно, че ги виждам толкова ясно и така близо до мен, и знаех, че те са онези двамата, които винаги са били до мен, или поне така трябваше да си мисля. Бяха малко по-едри от човешки същества, както и другите ангели, които бях виждал, и лицата им не бяха смекчени от миловидните изражения, които бях забелязал у другите, но като цяло имаха по-гладки и по-широки лица и по-големи, макар и изящно оформени уста.

— И ти не вярваш в нас сега? — попита един от тях шепнешком.

— Ще ми кажете ли имената си? — попитах.

Двамата поклатиха глави, изразявайки едновременно недвусмисленото си отрицание.

— Обичате ли ме? — попитах.

— Къде пише, че трябва да те обичаме? — отвърна този, който досега си бе мълчал. Гласът му беше беззвучен и тих като шепот, но по-отчетлив. Почти не се различаваше от гласа на другия ангел.

— Ти обичаш ли ни? — попита другият.

— Защо ме закриляте? — попитах аз.

— Защото сме изпратени с тази цел и ще бъдем с теб, докато умреш.

— Без да ме обичате? — попитах.

Те отново поклатиха глави в знак на отрицание.

Постепенно светлината в стаята стана по-ярка. Извърнах се рязко и отправих поглед към прозореца. Мислех си, че е слънцето. Слънцето не може да ми причини болка, мислех си аз.

Но не беше то. Беше Мастема, който се бе извисил зад мен като облак от злато, а от двете му страни бяха винаги спорещите поддръжници на моята кауза, моите герои, Рамиел и Сетей.

Стаята се изпълни с трепкаща светлина и сякаш завибрира безшумно. Моите ангели заискриха и станаха ослепително бели, а дрехите им придобиха наситеносин цвят.

Всички гледаха фигурата на Мастема, върху чиято глава имаше шлем.

Силно и мелодично шумолене се понесе из въздуха, някакъв напевен звук, сякаш огромно ято от малки и сладкогласни птички се бе пробудило и отлетяло от клоните на окъпаните в слънце дървета.

Трябва да съм затворил очи. Изгубих равновесие, а въздухът стана по-хладен и зрението ми бе като замъглено от прах.

Поклатих глава. Огледах се.

Намирахме се в самия замък.

Мястото беше влажно и много тъмно. Светлината се процеждаше през подпорите на огромния подвижен мост, който естествено бе вдигнат и здраво укрепен. От двете страни имаше стени от грубо одялани камъни, върху които на места висяха окачени огромни ръждиви куки и вериги, неизползвани от много години.

Обърнах се и влязох в мрачен двор, а дъхът ми внезапно секна от високите стени, които ме обграждаха, издигайки се до ясно очертания куб яркосиньо небе.

Несъмнено това бе само един двор, този на входа, защото пред нас се извиси още един огромен портал, достатъчно голям, за да побере най-големите каруци със сено, които човек може да си представи, или някакви свръхмодерни бойни машини.

Земята беше мръсна. Високо горе от всички страни имаше прозорци, цели редици прозорци с двойни сводове, до един покрити с решетки.

— Имам нужда от теб сега, Мастема — рекох. Отново се прекръстих. Извадих броеницата и целунах разпятието, като за миг се взрях в дребното, превито тяло на нашия изтерзан Христос.

Огромните порти пред мен се отвориха. Чу се силно скърцане, последвано от огъващи се метални болтове и вратите стенейки се отпуснаха върху пантите си, разкривайки далечен и огрян от слънце вътрешен двор с много по-големи размери.

Стените, покрай които вървяхме, бяха дебели около трийсет или четирийсет стъпки. От двете ни страни имаше врати, отрупани с арки от дялан камък и това бяха първите признаци на грижи, които виждах, откакто бяхме влезли.

— Тези същества не влизат и излизат, както правят останалите — рекох. Ускорих крачка, за да стигна до силното слънце на двора. Планинският въздух бе прекалено студен и твърде влажен в гъсто обрасналия вътрешен двор.

Застанал тук, аз видях прозорците такива, каквито ги помнех — отрупани с ярки знамена и с окачени фенери, които щяха да бъдат запалени през нощта. Тук видях гоблени, небрежно преметнати над корнизите на прозорците, сякаш дъждът нямаше да им навреди. А много високо горе видях назъбените парапети и по-фини корнизи от бял мрамор.

Но това не беше големият двор, който се намираше от другата страна. И тези стени бяха от грубо одялан камък. Долу камъните бяха зацапани и върху тях от години не бе стъпвал човешки крак. Тук-там имаше локви вода. От пукнатините се подаваха избуяли плевели, но, ах, имаше и благоуханни диви цветя и аз ги погледнах нежно и протегнах ръка да ги докосна, дивях им се, задето са поникнали тук.

Очакваха ни още порти, като тези двете — огромни, дървени, покрити с желязо и силно заострени в горния край под широката си мраморна арка — те се отвориха и отново се захлопнаха, за да ни позволят да минем през още една стена.

О, каква градина се появи пред очите ни!

Докато си проправяхме път през поредните четирийсет стъпки мрак, видях огромните гори от портокалови дръвчета пред нас и чух виковете на птиците. Запитах се дали не ги държат в плен тук, или те можеха да прелетят целия път до върха и да избягат?

Да, можеха. Мястото беше достатъчно голямо. А тук беше и прекрасната мраморна облицовка, която помнех, покриваше целия път към върха, издигната толкова нависоко.

Когато влязох в градината и докато вървях по първата мраморна пътека, която прекосяваше лехите с теменужки и рози, видях как птиците летят напред-назад, кръжейки на воля из това просторно място, така че биха могли да прескочат кулите, които се извисяваха толкова отдалечени и величествени на фона на небето.

Ароматът на цветя ме изпълваше навсякъде. Лилиите и ирисите бяха посадени заедно в малки градинки, а портокалите бяха зрели и почти червени, увиснали по дърветата. Лимоните бяха още твърди и обагрени в зелено.

По стените пълзяха храсти и лози.

Ангелите се събраха около мене. Осъзнах, че през цялото време аз бях вървял начело, аз бях в основата на всяко движение, и пак аз бях този, който сега държеше всички в градината, а те чакаха, докато стоях с приведена глава.

— Ослушвам се за затворниците — рекох. — Но не мога да ги чуя.

Погледнах нагоре към пищно украсените балкони и прозорци, двойните арки, и тук-там някоя лоджия, но издигната в техния филигранен стил, а не в нашия.

Видях плющящи знамена и всички те бяха в онзи кървавочервен цвят, опетнен със смърт. За първи път погледнах собствените си яркочервени дрехи.

— Като прясна кръв? — прошепнах.

— Погрижи се за това, което трябва да сториш най-напред — каза Мастема. — Здрачът може да те скрие, когато отидеш при затворниците, но трябва да вземеш жертвите си сега.

— Къде са те? Ще ми кажете ли?

— Сред умишлено светотатство и старомодно вкочанени, те лежат под камъните на църквата.

Чу се силен, пронизителен шум. Беше извадил меча си. Извърна глава и посочи с него червения си шлем, пламнал от слънчевите отблясъци, които се отразяваха от покритите с мрамор стени.

— Онази врата там и стълбите зад нея. Църквата се намира на третия етаж, от лявата ни страна.

Отправих се към вратата незабавно. Втурнах се по стълбите и вземах завой след завой, докато ботушите ми трополяха върху камъка, без дори да се обръщам да видя дали те ме следват, без да си задавам въпроса как се справят. Знаех само, че те са с мен, усещах присъствието им, сякаш долавях дъха им във врата си, а такъв дъх нямаше.

Накрая навлязохме в коридора, широк и отворен от дясната ни страна към двора долу. Пред нас се ширна безкраен пищен килим, отрупан с персийски цветя, дълбоко вкоренени сред среднощно синьо поле. Неизбледнял, необятен. Той се простираше нататък, а след това правеше завой някъде пред нас. А в края на коридора се виждаше съвършено очертаното небе и размитото петно на зелената планина зад него.

— Защо спря? — попита Мастема.

Те се бяха материализирали около мен, с дългите си дрехи и вечно пърхащи криле.

— Това тук е вратата на църквата, знаеш го.

— Просто гледам небето, Мастема — рекох. — Просто гледам синьото небе.

— И за какво мислиш? — попита един от моите хранители с беззвучния си, отчетлив шепот. Внезапно се вкопчи в мен и видях как безтегловните му пръсти с цвят на пергамент обхванаха рамото ми. — За поляна, която никога не е съществувала и за млада жена, която е мъртва?

— Нямаш ли милост? — попитах го. Притиснах се близо до него, така че челото ми го докосна и се удивих от усещането на тялото му и това, че толкова ясно виждам менящите се цветове на очите му.

— Напротив. Просто ти припомням, припомням, припомням.

Извърнах се към вратите на параклиса. Подръпнах двете огромни куки, докато чух как езичето поддаде, а после отворих широко едната и след това другата врата, макар да не знаех защо оставям такова огромно и широко пространство за себе си. Навярно правех място за моята могъща група помощници.

Пред мен се простираше огромният празен неф, който несъмнено предишната нощ е бил изпълнен с натруфения, пропит с кръв Двор, а над главата си видях галерията на хора, откъдето бяха долетели най-неземните погребални песни.

Слънцето безмилостно пронизваше демоничните прозорци.

Ахнах от изумление, когато видях ципестите същества, възвеличени така брилянтно върху напуканите и скрепени късове искрящо стъкло. Колко дебело беше това стъкло, колко плътно шлифовано и колко зловещи бяха израженията на тези чудовища с ципести крила, които ни се хилеха злобно, сякаш щяха да се съживят под ослепителната дневна светлина и да ни попречат да продължим пътя си.

Не ми оставаше нищо друго, освен да откъсна очи от тях, да погледна надолу и встрани към ширналия се огромен мраморен под. Видях куката, беше същата като тази на пода в параклиса на баща ми, легнала хоризонтално в един кръг, издълбан в камъка — златна кука, полирана и шлифована, за да не стърчи над пода и да не закача нечии пръсти или пети. Не беше покрита.

Тя просто очертаваше недвусмислено местоположението на единствения дълъг главен вход към криптата. Един тесен мраморен правоъгълник, изрязан в центъра на пода на църквата.

Закрачих напред, а токовете ми отекваха из цялата празна църква, и отидох да дръпна куката.

Какво ме спираше? Видях олтара. Точно в този миг слънцето огряваше фигурата на Луцифер, гигантският червен ангел, издигнал се над огромните купове червени цветя, които бяха свежи както в нощта, когато ме доведоха на това място.

Видях него и свирепите му, пламтящи жълти очи — изящни бисери, инкрустирани в червения мрамор, видях и белите му кучешки зъби от слонова кост, надвиснали над озъбената му горна устна. Видях озъбените демони, разположени по стените вляво и вдясно от него, а очите на всички тях, покрити със скъпоценни камъни, изглеждаха алчни и тържествуващи на светлината.

— Криптата — каза Мастема.

Дръпнах с всички сили. Не успях да помръдна мраморната плоча. Това не бе по силите на никой човек. Щяха да са нужни стада коне, които да го направят. Вкопчих по-здраво двете си ръце около куката и дръпнах по-силно, но пак не успях да я помръдна. Все едно опитвах да поместя самите стени.

— Да го направим вместо него! — помоли Рамиел. — Нека го направим.

— Това е дреболия, Мастема, същото е като да отворим портите.

Мастема се протегна и леко ме блъсна встрани, така че за миг се препънах в собствените си крака и след това се изправих. Дългият, тесен мраморен капак бавно се повдигна.

Удивих се от тежестта му. Беше дебел повече от две стъпки. Единствено облицовката беше от мрамор, а останалата част бе от по-тежък, по-тъмен и плътен камък. Не, никой човек не би могъл да го повдигне.

И ето, че от зейналата паст долу се появи копие, сякаш изскочи от скрита пружина.

Отскочих назад, макар че бездруго не бях достатъчно близо, че да пострадам.

Мастема остави капака да падне назад. Пантите незабавно се счупиха от собствената си тежест. Светлината изпълни пространството долу. Очакваха ме още копия, проблясващи на слънцето и наклонени под ъгъл, сякаш бяха наредени успоредно на наклона на стълбите.

Мастема застана в горния край на стълбището.

— Опитай да ги поместиш, Виторио — каза той.

— Той не може. А ако се препъне и падне, ще се озове долу в трапа, където е пълно с тях — каза Рамиел. — Мастема, ти ги премести.

— Нека аз ги преместя — намеси се Сетей.

Извадих меча си. Насякох първото копие и пречупих металния му връх, но грапавата дървена дръжка остана.

Слязох в криптата и веднага усетих как студът ме обгръща и плъзва по краката ми. Продължих да кълцам дървото и отчупих още от него. После застанах до него само за да установя, че с лявата си ръка напипвам още две копия, които ме очакват сред неравномерната светлина. Отново вдигнах меча си, а ръката ме заболя от тежестта му.

Но аз ги пречупих с бързи удари, докато металните им глави не се отделиха с трясък от дървените прътове.

Заслизах надолу като здраво се придържах с дясната си ръка, за да не се подхлъзна по стълбите и внезапно, със силен вик увиснах на ръба на нищото, защото стълбите свършваха дотам.

С дясната си ръка грабнах дръжката на счупеното копие, което дотогава държах в лявата. Мечът ми с тропот падна под мене.

— Достатъчно, Мастема — каза Сетей. — Никой човек не може да се справи.

Аз висях, сключил ръце около разцепеното дърво, и се взирах в тях, докато те стояха в рамката на отворената крипта. Ако паднех, без съмнение щях да умра, защото височината беше голяма. Ако оцелеех, никога нямаше да успея да изляза, за да живея.

Чаках, без да кажа нищо, макар че ръцете ме боляха непоносимо.

Внезапно те слязоха — така безшумно, както правеха всичко, сред поток от коприна и крила, напъхаха се в криптата едновременно, всички до един, и ме наобиколиха, прегърнаха ме и ме понесоха надолу като плавно ме отведоха до пода на стаята.

Пуснаха ме веднага, а аз с мъка започнах да лазя наоколо в сумрака, докато не намерих меча си. Вече беше у мене.

Изправих се задъхано, хванал го здраво в ръка, а после погледнах към ослепителния правоъгълник от ярка светлина над главата ми. Затворих очи и наведох глава, а после бавно ги отворих, за да привикна с този дълбок, влажен сумрак.

Тук несъмнено замъкът бе оставил планината да нахлуе в основите му, защото стаята, макар и огромна, изглежда бе оформена само от пръст. Поне това видях пред себе си, върху грубата стена, а когато се обърнах, зърнах жертвите си, както Мастема ги бе нарекъл.

Вампирите, или ларвите — лежаха заспали, без ковчези, без гробници, в дълги открити редици, а всяко едно от изискано облечените им тела бе покрито с тънък златоткан саван. Те заемаха три от стените на криптата. В далечния край бяха счупените стълби, надвиснали над нищото.

Присвих очи и примигнах няколко пъти, а светлината сякаш по-силно проникваше в тях. Приближих се до първата фигура, докато успях да видя тъмночервените пантофи и червеникавокафявите панталони, а всичко това се намираше под колана, сякаш всяка нощ нежни буби тъчаха този саван за вампира — толкова плътен, безупречен и фин беше той. Уви, не ставаше дума за подобна магия, това бе просто най-красивото нещо, което могат да сътворят Божиите създания. И беше изтъкано на станове от мъже и жени, а подгъвът му бе деликатно пришит.

Аз скъсах покривалото.

Приближих се до скръстените ръце на това същество, а после, внезапно ужасен видях, че спящото му лице се оживи. Очите му се отвориха, а едната му ръка рязко помръдна към мен.

Изтръгнаха ме от хватката на пръстите му точно навреме. Обърнах се и видях, че Рамиел ме е прегърнал, а после той затвори очи и сведе чело на рамото ми.

— Вече познаваш номерата им. Внимавай. Виждаш ли? Сега отново сгъва ръката си. Мисля, че е безопасен. Затваря очи.

— Какво да правя? О, ще го убия! — рекох.

Грабнал покрова в лявата си ръка, аз вдигнах меча с дясната. Доближих спящото чудовище и този път, когато ръката му се вдигна, я впримчих с покривалото и усуках плата около нея, после замахнах с меча си като екзекутор към ешафод.

Главата тутакси се търколи на пода. Чу се ужасен звук, който по-скоро идваше от врата, отколкото от гърлото. Ръката увисна. На дневна светлина той не можеше да се съпротивлява така, както би могъл сред нощния мрак от предишната ми битка, когато бях обезглавил първия си нападател. О, бях победил.

Грабнах главата и гледах как кръвта се лее от устата й. Очите, ако изобщо някога са били отворени, сега бяха затворени. Захвърлих главата в средата на пода под светлината. Плътта веднага започна да гори.

— Погледнете, главата гори! — рекох, но не се спрях.

Отидох при следващия, като отметнах прозрачния копринен саван от една жена с големи дълги плитки, срещнала тази зловеща смърт в разцвета на силите си. Впримчих вдигнатата й ръка и отрязах главата й със същата ярост, хванах я за едната плитка и я метнах на земята до нейния другар.

Другата глава се спаружваше и чернееше на светлината, която нахлуваше през високия отвор горе.

— Луцифер, видя ли това? — извиках. Ехото дразнещо повтори думите ми: — Видя ли това? Видя ли това? Видя ли това?

Втурнах се към следващия.

— Флориан! — извиках, щом сграбчих покривалото.

Ужасна грешка.

Когато чу името си, очите му се отвориха още преди да съм се изравнил с него, и подобно на кукла, окачена на верига, той щеше да се изправи, ако не го бях ударил силно с меча си, отваряйки дълбока рана в гърдите му. Той падна назад с безизразно лице. Опрях меча в нежния му изискан врат. Русата му коса се бе втвърдила от кръвта, а очите му се притвориха, изцъклиха се и угаснаха пред погледа ми.

Сграбчих дългата коса на този безплътен, на този предводител на всички тях, на този сладкодумен демон, и захвърлих главата му върху димящата, воняща купчина.

Продължавах нататък по редицата вляво, без сам да зная защо точно в тази посока, освен, че ми беше на път. Всеки път, щом дръпнех савана, скачах напред с главоломна скорост, впримчвах ръката, ако се вдигнеше, но понякога набирах такава инерция, че не й оставях време да се вдигне и отсичах главата толкова бързо, че станах немарлив. Ударите ми бяха отвратителни и разбивах челюстите на враговете си, а дори и техните ключици, но ги убивах.

Убивах ги.

Отсичах главите им и ги мятах върху купчината, която сега димеше толкова силно, че приличаше на тлеещ огън от есенни листа. От огъня се издигна пепел — дребна и фина пепел, но преди всичко главите се топяха, мазни и чернеещи, а купчината се сгъстяваше и пепелта бе съвсем малко.

Дали страдаха? Разбираха ли какво се случва? Къде бяха избягали душите им с невидимите си нозе в този тежък, ужасен миг, когато Дворът им се разпадаше, докато аз ревях ожесточено и тропах с крака, отмятах глава и не спирах да плача, докато вече не можех да виждам заради сълзите си?

Бях унищожил около двайсет от тях — двайсет, а мечът ми бе така пропит със засъхнала кръв, че се наложи да го избърша. Избърсах го в телата им, докато се връщах назад, за да отида до другата част на криптата — триех го в жакет след жакет, дивейки се на това как белите им ръце се бяха спаружили и изсъхнали върху гърдите им и как през деня черната кръв течеше толкова бавно от разкъсаните им вратове.

— Мъртви, всички вие сте мъртви, и все пак къде отидохте, къде отидоха душите ви!

Светлината бледнееше. Аз дишах тежко. Погледнах Мастема.

— Слънцето е високо в небето — каза той благо. Беше невъзмутим, макар че стоеше толкова близо до тях, до тези овъглени вонящи глави.

Димът сякаш излизаше най-вече от очите им, отколкото отдругаде като че пихтията по-лесно се превръщаше в пушек.

— Сега църквата тъне в мрак, но е едва пладне. Побързай. Остават ти още двайсет от тази страна и го знаеш. Действай.

Другите ангели стояха като вцепенени, скупчени един до друг, великолепните Рамиел и Сетей в своите пищни роби и двете по-обикновени, непретенциозни и по-мрачни създания — всички те ме гледаха с невероятно напрежение. Видях как Сетей погледна купчината тлеещи глави, а после отново мен.

— Продължавай, клети Виторио — прошепна той. — Побързай.

— Ти би ли го направил? — попитах го.

— Не мога.

— Не, знам, че не ти е позволено — рекох, а гърдите ме боляха от напрежението и от думите, които сега се мъчех да изтръгна от себе си. — Питам те дали би могъл да го направиш? Би ли успял да си го наложиш!

— Аз не съм същество от плът и кръв, Виторио — отвърна Сетей безпомощно. — Но бих направил онова, което Бог ми нареди.

Продължих нататък покрай тях. Извърнах се да ги погледна в тяхното ослепително сияние — групата ангели и техния господар Мастема, чиято ризница блестеше на падащата светлина, а мечът на хълбока му бе толкова лъскав.

Той не каза нищо.

Обърнах се. Дръпнах първото покривало. Беше Урсула.

— Не. — Отстъпих назад.

Оставих покривалото да падне. Намирах се достатъчно далече от нея, така че тя не се събуди, не помръдна. Прекрасните й ръце бяха скръстени неподвижно в познатата грациозна мъртвешка поза, която всички те бяха заели, но в нейния случай тя бе прелестна, сякаш някаква лека отрова я бе отнела в най-невинните й момичешки години, без да разпилее нито косъм от дългите й, вълнисти и свободно падащи коси. Те образуваха полог от злато за главата и раменете й и за лебедовата шия.

Чувах учестеното си дишане. Шумно повлякох острието на меча си по камъните. Облизах пресъхналите си устни. Не смеех да ги погледна, макар да знаех, че се намират едва на няколко метра от мен и ме гледат зорко. А сред непроницаемата тишина чух хрущенето и цвъртенето от горящите глави на прокълнатите.

Пъхнах ръка в джоба си и извадих броеницата с кехлибарените мъниста. Ръката ми позорно трепереше, докато я държах, а след това я повдигнах и оставих разпятието да увисне, захвърлих я към нея и тя я удари точно под малките ръце, попадайки върху бялата подутина на полуразголените й гърди. Остана там, а разпятието се сгуши в извивката от бледа кожа, но тя дори не трепна.

Светлината полепна по клепките й като прах.

Без оправдания или обяснения се обърнах към следващия, дръпнах покривалото и се нахвърлих върху него или нея, не знаех точно, със силен и дрезгав вик. Сграбчих отрязаната глава за гъстата кафява коса и я хвърлих силно покрай ангелите, към купа с нечистотии в краката им.

Преминах към следващия. Годрик. О, Боже, ще бъде прекрасно.

Видях плешивата му глава още преди да съм докоснал покривалото и сега, докато го разкъсвах, чух как то се разцепи заради моята небрежност. Изчаках да отвори очи, да седне върху каменната плоча и да ме изгледа свирепо.

— Познаваш ли ме, чудовище? Познаваш ли ме? — изревах. Мечът преряза гърлото му. Бялата му глава се удари в пода, а аз пронизах с меча си кървящия остатък от врата му. — Познаваш ли ме, чудовище? — извиках отново към примигващите очи и зяпналата уста, от която течаха червени лиги. — Познаваш ли ме? — провикнах се отново.

А после яростно се заех отново със задачата си.

Още двама, после трима, петима, седем и след това девет, а сетне още шестима и с Двора бе свършено, а всичките му танцьори, кавалери и дами бяха мъртви.

А след това, олюлявайки се, се справих набързо с онези клети слуги селяните, чиито скромни тела не бяха покрити със савани, а немощните им, премалели от глад крайници едва се повдигаха, за да се отбраняват.

— Ловците, къде са те?

— В дъното. Тук вътре е почти тъмно. Бъди много внимателен.

— Виждам ги — рекох. Изправих се и стаих дъх. Те лежаха в редица от шестима, с глави към стената, както всички останали, но бяха опасно близо един до друг. Това щеше да бъде трудна задача.

Внезапно се разсмях, толкова лесно беше. Продължих да се смея. Отместих първото покривало и срязах стъпалата. Трупът се изправи и тогава острието ми лесно успя да различи мястото, където да удари, а в същото време кръвта вече бликаше.

Втория незабавно нарязах на парчета, а след това прокарах острието през средата и посегнах към главата малко преди ръката му да сграбчи меча ми. Измъкнах го и отрязах ръката му.

— Умри, копеле, ти, който ме отвлече заедно със своя спътник, помня те.

Накрая стигнах до последния, а брадатата му глава увисна в ръката ми.

Бавно се върнах по обратния път с него и подритвах останалите пред мен — онези, които нямах сили да хвърля много далече, затова ги ритах като непотребни останки, докато светлината не се спусна върху всички тях.

Сега беше светло. Следобедното слънце огряваше западната част на църквата. А отворът над главата ми излъчваше ужасна и смъртоносна топлина.

Бавно избърсах лицето си с опакото на лявата си ръка. Оставих меча и пипнешком затърсих салфетките, които монасите бяха сложили в джоба ми, извадих ги и почистих с тях лицето и ръцете си.

После взех меча и отново застанах в долната част на ковчега й. Тя лежеше както преди. Светлината не достигаше до нея. Тя не би могла да огрее никой от тях на мястото, където лежаха.

Тя се намираше в безопасност върху каменното си легло, ръцете й бяха неподвижни както преди, с красиво преплетени пръсти, дясната върху лявата, а върху повдигнатите й бели гърди лежеше Разпнатият Христос от злато. Косата й се вееше на слабото течение, което нахлуваше от тесния отвор над главите ни. Но това бе просто един ореол от масури около иначе безжизненото й лице.

Косата й, с разпуснати къдри, без панделки или перли, бе паднала леко извън пределите на ковчега, толкова тесен беше той, а също и диплите на нейната дълга, извезана със злато рокля. Тя не беше облечена с тази рокля, когато я видях. Единствено пищният тъмночервен кървав цвят беше същият, но всичко останало бе прекрасно, богато украсено и ново, сякаш тя беше принцеса, винаги готова за целувката на своя принц.

— Може ли това създание да отиде в Ада? — прошепнах. Приближих се толкова, колкото ми позволи смелостта. Не можех да понеса мисълта за ръката й, която се вдига по онзи механичен начин, а пръстите й внезапно сграбчват въздуха и очите й се отварят. Не можех да го понеса.

Върховете на пантофите й едва се подаваха под ръба на роклята. Колко ли изискано си бе легнала по изгрев-слънце. Кой бе затворил капака, кой бе спуснал веригите? Кой бе заложил капана с копията, чийто механизъм изобщо не бях проучил или предвидил в мислите си?

За първи път в този сумрак видях миниатюрната диадема на главата й, разположена точно около темето и прикрепена със съвсем малки фиби към къдриците й, така че единствената перла се намираше на челото й. Какво малко украшение.

Дали и душата й беше толкова малка? Щеше ли да я поеме Адът, както огънят щеше да погълне всяка крехка част от тялото й, както слънцето щеше да обгори ужасно съвършеното й лице?

Някога тя бе спала и сънувала в нечия майчина утроба, беше се сгушвала в бащините си обятия.

Каква ли трагедия я бе довела в този отвратителен, вонящ гроб, където главите на закланите й събратя изгаряха бавно на вечно търпеливата и безучастна слънчева светлина?

Обърнах се към тях. Държах меча си отстрани.

— Един, нека поне един остане жив. Един! — заявих.

Рамиел закри лицето си и ми обърна гръб. Сетей продължи да ме гледа, но поклати глава. Моите хранители просто се взираха в мен спокойно и хладно, както винаги. Мастема се втренчи в лицето ми, без да издаде нито звук, прикривайки мислите си зад маската на спокойното си лице.

— Не, Виторио — каза той. — Нима мислиш, че толкова много Божи ангели са ти помогнали да преодолееш тези препятствия, за да оставиш едно от тези същества да живее?

— Мастема, тя ме обичаше. И аз я обичам. Мастема, тя ми подари живота. Моля те в името на любовта. Умолявам те в името на любовта. Дотук всичко останало беше справедливост. Но какво бих могъл да кажа на Бог, ако убия и нея — тази, която ме е обичала и която обичам?

Нищо в изражението му не се промени. Той просто ме наблюдаваше с неизменното си спокойствие. Чух ужасен звук. Беше плачът на Рамиел и Сетей. Моите хранители се обърнаха да ги погледнат, сякаш бяха изненадани, но съвсем малко, а после замечтаните им нежни очи отново неотклонно се спряха върху мен.

— Безмилостни ангели — рекох. — О, но това не е справедливо и аз го знам. Аз лъжа. Лъжа. Простете ми.

— Прощаваме ти — каза Мастема. — Но трябва да сториш това, което ми обеща.

— Мастема, може ли тя да бъде спасена? Ако се отрече може ли душата й все още ли е човешка?

Не последва никакъв отговор. Никакъв отговор.

— Мастема, моля те, кажи ми. Нима не разбираш? Ако тя може да се спаси, ще остана тук с нея, мога да изтръгна това от нея — сигурен съм, че мога, защото има добро сърце. Младо и добро. Мастема, кажи ми. Може ли същество като нея да бъде спасено?

Никакъв отговор. Рамиел беше подпрял глава на рамото на Сетей.

— О, моля те, Сетей — рекох. — Кажи ми. Може ли да бъде спасена? Трябва ли да умре от ръката ми? Ами ако остана тук с нея и изтръгна това от нея, нейната изповед, нейното окончателно отричане от всичко, което е сторила? Няма ли свещеник, който да й даде опрощение? О, Боже.

— Виторио — чу се шепотът на Рамиел. — Нима ушите ти са задръстени с кал? Чуваш ли как онези затворници умират от глад и плачат? Ти дори не си ги освободил. През нощта ли ще го направиш?

— Мога да го направя. Все още мога. Но не мога ли да остана тук с нея и когато тя разбере, че е съвсем сама, че всички останали са загинали, а обещанията на Годрик и Флориан са били тирания — няма ли начин, по който да отдаде душата си на Бог?

Мастема, без изобщо да промени изражението на спокойните си, хладни очи, бавно се обърна.

— Не! Не го прави, не ми обръщай гръб! — извиках. Сграбчих силната му, обвита в коприна ръка.

Почувствах неговата непреодолима сила под тъканта — тази странна, неестествена тъкан. Той сведе поглед към мен.

— Защо не можеш да ми кажеш?

— Заради Божията любов, Виторио! — изрева той внезапно, а гласът му изпълни цялата крипта. — Не разбираш ли? Ние не знаем!

Той се изтръгна от хватката ми, за да може по-добре да ме стрелне със свирепия си поглед, челото му се сбърчи, а ръката му стисна дръжката на меча.

— Ние не произхождаме от род, който някога е познавал опрощението! — извика той. — Ние не сме от плът и кръв, а в нашето царство нещата принадлежат или на Светлината, или на Мрака, и това е единственото, което знаем!

Обзет от гняв, той се отправи към нея. Втурнах се подире му и го дръпнах, но не успях да го отклоня от целта му и на сантиметър.

Ръката му се спусна надолу, покрай нейните търсещи ръце, и сграбчи крехкия и врат. Очите й се взираха в него с онази ужасна, ужасна слепота.

— Тя носи човешка душа — каза той шепнешком. А след това се отдръпна, сякаш не желаеше да я докосва, беше му непоносимо да я докосва и отстъпи надалече от нея, а докато го правеше силно ме блъсна встрани.

Разплаках се. Слънцето се премести и сенките в криптата станаха по-плътни. Накрая се обърнах. Ивицата светлина над главите ни вече бе избледняла. Беше силна и искрящо златиста, но бледа.

Моите ангели се бяха събрали заедно и ме наблюдаваха с очакване.

— Ще остана тук с нея — рекох. — Скоро ще се събуди. А аз ще й кажа да се моли за Божията милост.

Разбрах го едва когато го изрекох. Проумях го едва когато го изясних.

— Ще остана с нея. Ако се отрече от всичките си грехове заради Божията любов, ще може да остане с мен, и смъртта ще настъпи, а ние няма да сторим нищо, за да я ускорим, и Бог ще приеме и двама ни.

— Мислиш ли, че ще намериш сили да го направиш? — попита Мастема. — А какво мислиш за нея?

— Дължа й го — рекох. — Длъжен съм. Никога не съм лъгал когото и да било от вас. Никога не съм лъгал себе си. Тя уби брат ми и сестра ми. Видях я. Със сигурност е убила много от тях, моите роднини. Но спаси мен. Спаси ме два пъти. Да убиеш е лесно, но не и да спасиш!

— О — каза Мастема, сякаш го бях ударил. — Така е.

— Затова ще остана. Вече не очаквам нищо от вас. Знам, че не мога да изляза оттук. Навярно дори и тя не може.

— Разбира се, че може — каза Мастема.

— Не го оставяй — каза Сетей. Вземи го против волята му.

— Никой от нас не може да го направи и ти го знаеш — каза Мастема.

— Само го изведи от криптата — молеше Рамиел, — все едно го изваждаш от каньон, в който е паднал.

— Но положението не е такова и не мога да го направя.

— Тогава, нека останем с него — каза Рамиел.

— Да, нека останем — рекоха моите двама хранители, почти едновременно и със сходни, приглушени фрази.

— Нека тя ни види.

— Откъде да сме сигурни, че ще може? — попита Мастема. — Откъде да сме сигурни, че ще ни види? Колко често се случва някое човешко същество да успее да ни види?

За първи път го видях разгневен. Той ме погледна.

— Бог добре си е поиграл с теб, Виторио! — каза той. — Какви врагове ти е дал и какви съюзници!

— Да, знам това, и ще Го моля с всички сили и с тежестта на всичките си страдания за душата й.

Нямах намерение да затварям очи.

Сигурен съм, че не го направих.

Но цялата обстановка се промени напълно. Купчината с глави си стоеше както преди, а част от тях се търкаляха безразборно, спаружени и съсухрени, и парливият дим все така се издигаше над тях. А светлината горе бе потъмняла, макар да бе все още златиста отвъд счупеното стълбище и острите строшени копия, златиста от последните догорели останки на късния следобед.

А моите ангели си бяха отишли.