Вампирът Виторио

ГЛАВА 12И НЕ МЕ ВЪВЕЖДАЙ В ИЗКУШЕНИЕ

Колкото и млад да бях, тялото ми не можеше да понесе повече. И все пак, как бих могъл да остана в тази крипта и да чакам тя да се събуди, без да опитам да изляза по някакъв начин?

Не мислех за това, че бях отхвърлен от моите ангели. Заслужавах го, но бях убеден в справедливостта на възможността, която исках да й дам — да се уповава на Божията милост и да напуснем тази крипта и ако е необходимо, да намерим свещеник, който да опрости всички грехове на човешката й душа. Защото, ако тя не успееше да се изповяда както трябва, за да получи Божията любов — е, тогава опрощението несъмнено би я спасило.

Аз се мотаех из криптата, като стъпвах сред съсухрените трупове. Доколкото имаше светлина, тя огряваше засъхналите кървави потоци, които се стичаха от двете страни на каменните гробове.

Накрая открих това, на което се бях надявал — огромна стълба, която можеше да се повдигне и изправи до тавана. Само че как щях да се справя с подобно нещо?

Довлякох я до центъра на криптата, като изритах от пътя си главите, които вече бяха непоправимо увредени, после поставих на пода стълбата и стъпих в средата между две стъпала, като опитах да я повдигна оттам.

Невъзможно. Просто нямах опорна точка. Тя беше твърде тежка, макар и малка, защото бе много дълга. Трима или четирима силни мъже биха могли да я повдигнат достатъчно, за да успеят да се захванат най-горните стъпала за счупените копия, но сам не можех да се справя.

Уви, друга възможност нямаше. Може би верига или въже, които да подхвърля до копията. Потърсих такива в полумрака, но не намерих нито едно.

Никъде ли нямаше вериги? Нито едно въже?

Нима дори и малките ларви бяха успели да прескочат дупката между пода и счупеното стълбище?

Накрая тръгнах покрай стените в търсене на някаква издатина, кука или израстък, които да говорят за наличието на склад или, не дай Боже, за още една крипта с такива демони.

Но не можах да открия нищо.

Най-сетне отново се заклатушках към центъра на стаята. Събрах всички глави, дори и противната плешива глава на Годрик, която сега беше черна като кожа с пожълтелите си цепки за очи. Натрупах ги там, където светлината можеше да продължи действието си върху тях.

След това, препъвайки се в стълбата, аз паднах на колене в долния край на ковчега на Урсула.

Отпуснах се. Щях да поспя само за малко. Не, не да спя, да си почина.

Без всъщност да го желая, изпълнен със страх и съжаление, усетих как ръцете и краката ми се отпускат и легнах върху каменния под, а очите ми се затвориха, потъвайки в блажен възстановителен сън.

Колко странно беше това.

Мислех си, че ще се събудя от нейния писък, че подобно на уплашено дете тя ще се изправи в тъмното от ковчега, разбирайки, че е сама с толкова много мъртъвци.

Но не се случи нищо подобно.

Здрач изпълни пространството над главите ни, а цветът му бе виолетов като цветята в поляната, и тя се надвеси над мен. Беше окачила броеницата на шията си, което беше необичайно, и я носеше като красив накит, а златното разпятие се въртеше и усукваше на светлината — едно блещукащо златно петънце, което подхождаше на светлите точици в очите й.

Тя се усмихваше.

— Моят храбрец, моят герой, да избягаме от това място, пълно със смърт. Ти успя, отмъсти им.

— Устните ти помръднаха ли?

— Нужно ли е да правя това, когато съм с теб?

Усетих как през тялото ми премина тръпка, когато тя ме изправи на крака. Взираше се в лицето ми, а ръцете й стояха здраво на раменете ми.

— Благословени Виторио — каза тя. После ме хвана през кръста и се издигна нагоре, и ние минахме покрай счупените копия, без дори да докоснем назъбените им върхове. Озовахме се в притъмнелия параклис, където прозорците тънеха в мрак, а сенките танцуваха грациозно, но безпощадно около далечния олтар.

— О, мила моя, мила моя — казах аз. — Знаеш ли какво сториха ангелите? Знаеш ли какво казаха?

— Хайде, да освободим затворниците, нали това искаш — каза ми тя.

Чувствах се така освежен, така изпълнен с енергия. Сякаш изобщо не бях вършил изтощителна работа, сякаш войната не бе изнурила моите крайници и не ме бе сломила, сякаш битките и сраженията не бяха моя участ от дни.

Втурнах се с нея из замъка. Една след друга отворихме вратите, които водеха към окаяните обитатели на клетката. Лично тя бягаше с леките си, котешки крака из алеите под портокаловите дръвчета и птичарниците, преобръщаше котлите със супа, докато подвикваше на бедните, сакатите и отчаяните, че са свободни, че вече никой не ги държи в плен.

След миг застанахме на висок балкон. Далече под нас видях тяхното окаяно шествие в полумрака, дългата, криволичеща редица от хора, които слизаха от планината под пурпурното небе и изгряващата вечерница. Слабите помагаха на силните; старите носеха младите.

— Къде ще отидат, нима ще се върнат в своя злокобен град? Обратно при извергите, които са ги принесли в жертва? — Внезапно се разгневих. — Те трябва да бъдат наказани.

— Всяко нещо с времето си, Виторио, има време. Твоите клети, нещастни жертви сега са на свобода. Това е нашето време — моето и твоето, ела.

Полите й описаха огромен тъмен кръг, докато летяхме надолу и все по-надолу, покрай прозорците и стените, докато накрая краката ми успяха да стъпят на меката земя.

— О, Господи, това е поляната, виж, поляната — рекох. — Виждам я толкова ясно под изгряващата луна, както я виждах в сънищата си.

Някаква неочаквана нежност изпълни цялото ми същество. Взех я в обятията си, а пръстите ми се заровиха дълбоко във вълнистата й коса. Целият свят се въртеше около мен и все пак останах вплетен в танц с нея, а нежните въздушни движения на дърветата ни припяваха, докато стояхме вкопчени един в Друг.

— Нищо не може да ни раздели, Виторио — каза тя. Отскубна се и побягна пред мен.

— Не, почакай, Урсула, почакай! — извиках. Хукнах подире й, но тревите и ирисите бяха високи и гъсти. Не беше съвсем като в съня ми, но от друга страна беше, защото тези неща бяха живи и изпълнени с тревистия аромат на дивата природа, а дърветата в гората нежно поклащаха клони сред благоуханния вятър.

Отпуснах се изтощен на земята и оставих цветята да ме обградят от двете ми страни. Оставих червените ириси да гледат отвисоко извърнатото ми нагоре лице.

Тя коленичи над мен.

— Той ще ми прости, Виторио — рече. — Ще прости всичко със своята безгранична милост.

— О, да, любов моя, моя благословена, прекрасна любов, спасителко моя, Той ще прости.

Малкото разпятие бе надвиснало над шията ми.

— Но ти трябва да го направиш заради мен — ти, който ме остави жива долу, ти, който ме пощади и доверчиво заспа върху гроба ми, трябва да го направиш.

— Кое, благословена моя? — попитах. — Кажи ми и ще го направя.

— Първо се помоли за сила, а след това в твоето човешко тяло, в здравото ти покръстено тяло, трябва да поемеш от мен цялата демонична кръв, която успееш. Трябва да я изцедиш от мен и така да освободиш душата ми от нейната магия; ти ще я повърнеш, подобно на еликсирите, които ти дадохме — те са безвредни за теб. Ще го направиш ли заради мен? Ще ме отървеш ли от тази отрова?

Припомних си за гаденето, за онази бълвоч, която бе изригнала от устата ми в манастира. Припомних си всичко това, ужасното бръщолевене и лудостта.

— Направи го заради мен — каза тя.

Облегна се върху ми и аз усетих как сърцето й се е свило в гърдите, усетих и своето сърце и ми се стори, че за първи път изпадам в такъв замечтан унес. Почувствах, че пръстите ми се свиват. За миг имах чувството, че те се опират в твърди камъни на поляната, сякаш с опакото на ръцете си бях напипал остри камъчета, но отново усетих допира на прекършените стъбла, на постелята от пурпурни, червени и бели ириси.

Тя вдигна глава.

— В името Господне — рекох, — заради твоето избавление, ще поема от теб всяка отрова, ще изсмуча кръвта като от гниеща рана, все едно е заразена с проказа. Дай ми я, дай ми кръвта.

Над мене лицето й бе неподвижно, толкова дребно, изящно и бяло.

— Бъди смел, любими, бъди смел, защото първо трябва да освободя място за нея.

Тя се притисна към шията ми, а зъбите й се впиха в плътта ми.

— Бъди смел, само още мъничко, за да освободя място.

— Още малко? — прошепнах. — О, Урсула, погледни, погледни небесния Ад и Рай, защото звездите са огнени кълба, окачени там от ангелите.

Но думите ми бяха провлечени и безсмислени и отекнаха в ушите ми. Обгърна ме мрак, а когато вдигнах ръка, тя сякаш бе покрита със златна мрежа и аз виждах много, много надалече, а пръстите ми бяха оплетени в тази мрежа.

Внезапно поляната бе залята от слънчева светлина. Щеше ми се да се освободя, да седна и да кажа — виж, слънцето изгря, без да те нарани, мое безценно момиче. Но тези вълни от божествено и сладостно удоволствие продължаваха да прииждат и преминават през тялото ми, да изтръгват от мен и от слабините ми това примамливо и невероятно удоволствие.

Когато зъбите й се откъснаха от плътта ми, ми се стори, че тя е заздравила хватката на душата си върху моите органи, върху всички части на тялото ми, които някога са били мъжки или детски, а сега бяха човешки.

— О, любов моя, скъпа моя, не спирай. — Слънцето танцуваше зашеметяващо сред клоните на кестените.

Тя отвори уста, а от нея се изля кървав поток, дълбоката, мрачна, кървава целувка.

— Поеми я от мен, Виторио.

— Дай ми всичките си грехове, мое прекрасно дете — рекох. — О, Господи, помогни ми. Смили се над мен. Мастема.

Но думите ми секнаха. Устата ми се изпълни с кръв, но това не бе някакъв вонящ еликсир, забъркан от различни съставки, а онази изгаряща, завладяваща сладост, която тя ми бе дала първия път със своите потайни и смущаващи целувки. Само че този път тя бликаше неудържимо.

Ръцете й бяха пъхнати под тялото ми. Те ме повдигнаха. Кръвта сякаш не течеше из вените ми, а изпълваше самите ми крайници, раменете и гърдите ми, сякаш заливаше и укрепваше сърцето ми. Отправих поглед към блещукащото, игриво слънце, усетих заслепяващата й мека коса върху очите си, но надничах през златистите й кичури. Дишах тежко.

Кръвта течеше в краката ми и ги изпълни до самите пръсти. Тялото ми преливаше от сила. Членът ми пулсираше от допира на тялото и и за пореден път почувствах крехката й котешка фигура, извитите й крака, които ме прегръщаха, държаха, обвиваха тялото ми, а ръцете й бяха сключени под мен, устните й впити в моите.

Очите ми се напрегнаха и се разшириха. Слънчевата светлина ги изпълни, а след това угасна. Тя угасна, а въздишките ми ставаха все по-силни, ударите на сърцето ми кънтяха така, сякаш не се намирахме на пуста поляна, а звуците, които долитаха от укрепналото ми тяло — моето преобразено тяло, така изпълнено с нейната кръв — отекваха в каменни стени!

Поляната бе изчезнала, или изобщо не бе съществувала. Високо горе видях правоъгълник от здрач. Лежах в криптата.

Изправих се, отхвърляйки я настрани, далече от мен, докато тя пищеше от болка. Скочих на крака и се втренчих в белите си ръце, протегнати напред.

В мен се надигна ужасен глад, свирепа сила, вой.

Втренчих се в наситената пурпурна светлина над главата ми и изкрещях:

— Ти ми го причини! Ти ме превърна в един от вас!

Тя ридаеше. Обърнах се към нея. Тя отстъпи назад, преви се одве, затиснала устата си с ръка, плачеше и бягаше от мен. Хукнах след нея. Тя бягаше като мишка из криптата и пищеше:

— Виторио, не, Виторио, недей, Виторио, не, не ме наранявай. Виторио, направих го заради нас, Виторио, ние сме свободни. О, Господи, помогни ми!

А после побягна нагоре, като се отърва на косъм от протегнатите ми ръце. Беше избягала горе в параклиса.

— Малка вещица, чудовище, ларва, ти ме изигра с твоите илюзии, с твоите видения, превърна ме в един от вас, ти ми стори това! — Оглушителните ми викове отекваха един подир друг, докато аз лазех наоколо в тъмното, за да намеря меча си. След това политнах назад, за да набера инерция и също прескочих копията, озовавайки се високо горе на пода в църквата, а тя кръжеше пред олтара с блеснали от сълзи очи.

Отстъпи назад към купа червени цветя, които едва се виждаха на звездната светлина, която нахлуваше през тъмните прозорци.

— Не, Виторио, не ме убивай, недей. Недей — хълцаше и ридаеше тя. — Аз съм дете, както и ти, моля те, недей.

Втурнах се към нея, а тя изпълзя до края на светилището. Обзет от ярост, замахнах към статуята на Луцифер с меча си. Тя се олюля и после се сгромоляса, разбивайки се върху мраморния под на прокълнатия храм.

Урсула обикаляше в кръг. Падна на колене и протегна ръце. Поклати глава, а косата й се развяваше буйно.

— Не ме убивай, не ме убивай, не ме убивай. Ако го сториш, ще ме изпратиш в Ада, не го прави.

— Нещастница! — простенах. — Нещастница! — Сълзите ми се лееха неудържимо, както и нейните. — Жаден съм, нещастнице. Жаден съм и долавям миризмата им, миризмата на робите в клетката. Подушвам ги, подушвам кръвта им, проклета да си!

Аз също бях паднал на колене. Легнах върху мрамора и изритах встрани счупените отломки от противната статуя. С меча си закачих дантелата на покривката на олтара и я смъкнах, а целият куп червени цветя се стовари върху ми, така че аз се претърколих в тях и зарих лице сред тяхната мекота.

Настъпи тишина, ужасна тишина, изпълнена със собствения ми плач. Усещах силата си, долавях я дори в тембъра на гласа си и в ръката, която държеше меча без да изпитва изтощение или някакви ограничения, усещах я и в безболезненото спокойствие, с което лежах върху пода, който би трябвало да е студен, а не беше, или бе само приятно хладен.

О, тя ме бе направила силен.

Усетих някакъв аромат. Вдигнах поглед. Тя стоеше точно над мен — нежно и любящо създание, сега очите й бяха изпълнени със звездна светлина, толкова блестящи, тихи и безпристрастни. В ръцете си държеше млад човек, някакъв слабоумен, който не осъзнаваше опасността.

Колко розов и апетитен беше, подобно на печено прасенце, готово да бъде погълнато от устата ми, как го изпълваше естествено врящата и бълбукаща смъртна кръв, готова за мен. Тя го постави отпред.

Той беше гол, опрял слабите си бутове върху петите, треперещите му гърди бяха много розови, а косата му — черна и дълга, нежно обрамчваше наивното му лице. Изглеждаше така, сякаш сънува или се взира в мрака, навярно в търсене на ангели?

— Пий, любими, пий от него — каза тя, — и тогава ще имаш сили да заведеш и двама ни при добрия отец за изповед.

Усмихнах се. Жаждата ми за слабоумното момче, което седеше пред мен, беше почти непоносима. Но онова, което можех да понеса, вече беше съвсем нова история, нали така, и аз не бързах, подпирайки се на лакът, докато я гледах.

— При добрия отец? Нима мислиш, че ще отидем там? Веднага, просто така, ние двамата?

Тя отново се разплака.

— Не веднага, не, не веднага — извика тя. Поклати глава. Беше съкрушена.

Хванах го. Пречупих врата му и го изцедих до капка. Той не издаде нито звук. Нямаше време за страх, болка или плач.

Забравяме ли някога първото си убийство? Забравяме ли го изобщо?

През цялата нощ вървях из клетката, като поглъщах, гощавах се и се тъпчех от гърлата им, вземайки онова, което желая от всички тях и ги изпращах при Бог или в Ада, откъде бих могъл да зная. Сега бях прикован към тази земя с нея и тя участваше в пиршеството с мен по своя изискан начин, като постоянно очакваше моите викове и стонове, и непрекъснато ме прегръщаше, за да ме целуне, обсипвайки ме с риданията си, когато треперех от гняв.

— Излез оттук — рекох.

Беше точно преди изгрев-слънце. Казах й, че няма да прекарам и ден под тези заострени кули, в този дом на ужасите, на това място, родило отвратително зло.

— Знам една пещера — каза тя. — Далече в подножието на планината, покрай земеделските ниви.

— Да, някъде в края на истинска поляна?

— На тази прекрасна земя има безброй поляни, любов моя — отвърна тя. — А под лъчите на луната техните цветя блестят толкова прелестно за нашите омагьосани очи, както и за хората на светлината на Божието слънце. Не забравяй, че Неговата луна е наша. А утре вечер преди да помислиш за свещеника трябва добре да си помислиш за свещеника.

— Не ме разсмивай отново. Покажи ми как да летя. Обвий ръка около кръста ми и ми покажи как безопасно да се спускам от високите огради със скок, който би потрошил човешките крака. Не ми се присмивай!

— преди да помислиш за свещеника и за изповедта — продължи тя и нищо не можеше да спре тънкия й, изискан и мелодичен глас, а очите й се пълнеха със сълзи от любов, — ще се върнем в Санта Мадалена, докато градът спи дълбоко, и ще го изгорим до основи.