Вампирът Виторио

ГЛАВА 15НЕПОРОЧНОТО ЗАЧАТИЕ

Във Флоренция цареше хаос.

— Защо? — попитах аз.

Вечерният час отдавна бе изтекъл, но никой не обръщаше особено внимание на това, а пред катедралата „Санта Мария Маджори“ се бе събрала огромна тълпа студенти, които слушаха лекцията на някакъв хуманист, който настояваше, че Фра Филипо Липи не е такъв мръсник.

Никой не ни забеляза. Бяхме се нахранили рано, в провинцията, и носехме тежки мантии, така че какво биха видели от нас, освен късче бледа кожа?

Влязох в църквата. Тълпата стигаше почти до портите.

— Какво има? Какво се е случило с великия художник?

— О, вече прекали — каза в отговор един мъж, без дори да си даде труд да погледне към мен или крехката фигура на Урсула, която се бе вкопчила в мен.

Мъжът бе твърде погълнат от това да гледа лектора, който стоеше отпред, а гласът му отекваше пронизително из невероятно големия неф.

— Какво е сторил?

След като не получих отговор, аз си проправих път малко по-навътре сред гъстата, благоуханна човешка тълпа, дърпайки Урсула след себе си. Тя все още се притесняваше в толкова голям град; не бе виждала катедрала с такива размери през живота си, който прехвърляше двеста години.

Отново зададох въпроса си на двама млади студенти, които незабавно се извърнаха, за да ми отговорят — модерни момчета, около осемнайсетгодишни, или както ги наричаха по онова време във Флоренция giovani, намиращи се в най-трудната възраст, когато си твърде голям за дете — какъвто бях аз — и твърде млад, за да бъдеш мъж.

— Ами помолил най-красивата монахиня да му позира за украсата над олтара, която рисувал със светата Дева, ето това е направил — отвърна първият студент, чернокос и с дълбоки очи, поглеждайки ме с лукава усмивка. — Поискал тя да му бъде модел, помолил от манастира да я изберат вместо него, така че Девата, която ще нарисува, да бъде напълно съвършена, а след това…

Другият студент продължи.

— избягал с нея! Откраднал монахинята направо от манастира, избягал с нея и сестра й, обърнете внимание, родната й сестра, и си свили гнезденце точно над неговото ателие — той, монахинята и нейната сестра, тримата, монахът и двете монахини. И сега живее в грях с нея, Лукреция Бути, рисува Девата за олтара и пет пари не дава за хорското мнение.

Хората наоколо започнаха да ни ръгат с лакти и да ни бутат. Няколко мъже ни казаха да замълчим. Студентите едва удържаха смеха си.

— Ако не се ползваше с благоволението на Козимо — каза първият студент, снишавайки гласа си до покорен, но дяволит шепот, — те щяха да го обесят, имам предвид роднините й, семейство Бути, най-малко те, ако не го сторят свещениците от Ордена на кармелитите, или целият град.

Другият студент поклати глава и закри устата си, за да не се засмее с глас.

Ораторът, далече пред нас, посъветва всички да запазят спокойствие и да оставят това скандално нарушение на закона в ръцете на съответните власти, защото няма човек, който да не знае, че в цяла Флоренция не съществува по-велик художник от Фра Филипо и че Козимо ще се погрижи за това, когато прецени.

— Той винаги е бил тормозен — каза студентът до мен.

— Тормозен — прошепнах. — Тормозен. — Пред очите ми изплува лицето му, монахът, когото бях зърнал преди години в дома на Козимо на Виа Ларга, мъжът, който толкова ожесточено настояваше да бъде освободен само за да прекара известно време с жена. Някъде дълбоко в себе си усетих най-странния конфликт, най-странния и мрачен страх. — О, дано не го наранят отново.

— Човек би се запитал — чух тих глас в ухото си. Обърнах се, но не видях никой, който би могъл да изрече тези думи. Урсула се огледа наоколо.

— Какво има, Виторио?

Но този шепот ми бе познат, и той отново прозвуча, безплътен и съкровен:

— Човек би се запитал къде са били неговите ангели-хранители в деня, когато Фра Филипо е извършил такава глупост?

Трескаво се завъртях в кръг, търсейки източника на този глас. Хората се отдръпнаха от мен, ръкомахайки с раздразнение. Сграбчих ръката на Урсула и се отправих към вратата.

Едва когато излязох на площада, сърцето ми спря да бие лудо. Не знаех, че с новата кръв бих могъл да изпитвам такава тревога, нещастие и страх.

— О, да избяга с монахиня, за да рисува Девата! — проплаках едва чуто.

— Не плачи, Виторио — каза тя.

— Не ми говори така, все едно съм малкото ти братче! — рекох й, а после потънах от срам. Думите ми я засегнаха така, сякаш я бях зашлевил. Взех пръстите й и ги целунах. — Съжалявам, Урсула, съжалявам.

— Но къде отиваме?

Придърпах я към себе си.

— В дома на Фра Филипо, в ателието му. Не ме разпитвай сега.

След няколко секунди намерихме пътя, а стъпките ни отекваха и трополяха по тясната уличка. Застанахме пред затворените порти, а аз не виждах светлини, освен зад прозорците на третия етаж, сякаш му се бе наложило да избяга толкова нависоко със своята годеница.

Тук не се бе събрала тълпа.

Но внезапно откъм мрака някой подхвърли шепа смет пред залостените врати, после още една, а накрая последва град от камъни. Отстъпих назад, предпазвайки Урсула, и видях как няколко минувачи се промъкнаха един след друг и обсипаха с ругатни ателието.

Накрая се облегнах на отсрещната стена, взирайки се тъжно в мрака, и чух как звучната църковна камбана отброи единайсетия час, което несъмнено означаваше, че всички хора трябва да опразнят улиците.

Урсула просто ме изчакваше, без да каже нищо и безмълвно отбеляза как погледнах нагоре и видях, че последните светлини в дома на Фра Филипо угасват.

— Това е мое дело — рекох. — Аз му отнех ангелите и той бе обзет от тази лудост, и защо го направих, защо — за да мога сега да те притежавам по същия начин, както той притежава своята монахиня?

— Не разбирам за какво говориш, Виторио — каза тя. — Какво ме е грижа за монахините и свещениците? Никога не съм изричала и дума, с която да те нараня, никога, но сега ще използвам такива думи. Недей да стоиш тук и да плачеш за тези смъртни, които си обичал. Ние вече сме венчани и никакви църковни клетви или духовни миропомазвания не могат да ни разделят. Да се махнем оттук, а когато пожелаеш да ми покажеш чудесните творби на този художник на светлината на лампите, тогава ме доведи, доведи ме, за да видя ангелите, за които говореше, изобразени с цветни бои.

Нейната категоричност ме обузда. Отново целунах ръката й. Казах й, че съжалявам. Притиснах я до сърцето си.

Не зная колко време съм стоял там с нея. Минутите летяха. Чух звука от течаща вода и далечни стъпки, но нищо не последва, нищо, което да е от значение в непрогледната нощ на пренаселената Флоренция, с нейните четири и пететажни дворци, с нейните древни полуразрушени кули, нейните църкви и хиляди спящи души.

Сепна ме някаква светлина. Тя ме заля с яркожълтите си лъчи. Зърнах първия от тях — тънка бляскава ивица. Той проряза нейната фигура, а след него последва друг, който освети тясната уличка зад нас и аз разбрах, че бяха запалили лампите в ателието на Фра Филипо.

Обърнах се тъкмо когато отместиха резетата вътре и те издадоха нисък, стържещ звук. Шумът отекна из тъмните стени. Горе, зад покритите с решетки прозорци, не светеше.

Внезапно вратите се отвориха и леко, почти без звук, се удариха в стената. Видях просторния правоъгълник вътре — широката, къса стая, пълна с великолепни платна, които искряха над свещите достатъчно силно, за да осветят голяма литургия.

Дъхът ми секна. Притиснах я силно и посочих нататък, поставил ръка на тила й.

— Ето ги, и двете, това са „Благовещенията“! — прошепнах. — Виждаш ли ангелите — ангелите, коленичили там, и там, ангелите, коленичили пред Девите!

— Виждам ги — каза тя с благоговение. — О, по-прекрасни са, отколкото предполагах. — Тя разтърси ръката ми. — Не плачи, Виторио, освен, ако не е заради красотата им, единствено за това.

— Това заповед ли е, Урсула? — попитах. Очите ми бяха така замъглени, че едва виждах ниско коленичилите фигури на Рамиел и Сетей.

Но докато опитвах да проясня зрението си, да дойда на себе си и да превъзмогна болката в гърлото си, чудото, от което се страхувах най-много на този свят, и все пак копнеех за него, жадувах за него — това чудо се случи.

Те се появиха едновременно от самата тъкан на платното — моите облечени в коприна, русокоси ангели, моите ангели с кръжащи ореоли, и се отскубнаха от тази здрава сплитка. Извърнаха се и първо се втренчиха в мен, а след това се размърдаха, така че вече не бяха само плоски профили, а завършени силни фигури. После пристъпиха напред върху каменния под на ателието.

Урсула ахна и аз разбрах, че и тя бе станала свидетел на същата ярка поредица от чудотворни движения. Тя закри устата си с ръка.

Лицата им не изразяваха гняв, нито мъка. Те просто ме погледнаха и в прекрасните им, нежни погледи прочетох най-силното порицание, което някога бях получавал.

— Накажете ме — прошепнах. — Накажете ме като отнемете очите ми, за да не мога никога вече да видя вашата красота.

Рамиел съвсем бавно поклати глава в знак на отрицание. А Сетей се присъедини със същия отрицателен жест. Те стояха един до друг с босите си крака, както винаги, а пищните им дрехи бяха твърде леки, за да помръднат из натежалия въздух, докато двамата просто продължаваха да се взират.

— Какво тогава? — рекох. — Какво заслужавам да ми сторите? Как така мога да ви виждам в цялото ви великолепие, дори и сега? — Отново избухнах в сълзи като дете, както и да ме гледаше Урсула, колкото и да опитваше с безмълвния си укор да върне мъжа в мен.

Не можех да спра.

— И какво сега? Как така още ви виждам?

— Ти винаги ще ни виждаш — каза Рамиел тихо и безизразно.

— Винаги, когато погледнеш някоя от неговите картини, ще виждаш нас — каза Сетей — или наше подобие.

Думите им не изразяваха мнение. Това бе просто познатото блажено спокойствие и любезност, с които винаги ме даряваха.

Но това не беше краят. Виждах зад тях да се чернеят силуетите на собствените ми хранители, тази тържествена двойка от слонова кост, облечена в тъмносините си одежди.

Колко безмилостни бяха очите им, колко осведомени, така пълни с презрение, макар и без онази злъчност, която хората придават на подобни страсти. Колко студени и отчуждени.

Устните ми се разтвориха. В мен се надигаше вик. Ужасен вик. Но не смеех да пробудя нощта около себе си, необятната нощ, която се простираше над хилядите полегати покриви с червени керемиди, над хълмовете и цялата околност, нататък под безбройните звезди.

Внезапно цялата сграда се раздвижи. Разлюля се, а платната, които блещукаха ослепително, окъпани от горящата светлина, сега трептяха, сякаш бяха разтърсени от истинско земетресение.

Ненадейно пред мен се появи Мастема, а стаята бе пометена назад, разшири се и стана по-дълга, а всички по-малки ангели бяха изтласкани зад него, сякаш отнесени от безмълвен вятър, на който не можеш да устоиш.

Потокът от светлина възпламени огромните му златни крила, когато се разпериха, изпълвайки всяко кътче от това необятно пространство, като дори го разшириха още повече. Червеният му шлем пламтеше, сякаш се бе разтопил, и той измъкна меча си от ножницата.

Отстъпих назад. Изтласках Урсула зад гърба си. Притиснах я към влажната, студена стена и я впримчих там, зад мене, доколкото можех да я опазя на тази земя, протегнал ръцете си назад, за да я прегърна така, че да не може за нищо на света да ми бъде отнета.

— О — каза Мастема, усмихна се и кимна с глава. Мечът му сочеше нагоре. — Значи дори и сега би отишъл в Ада, вместо да я видиш как умира!

— Да! — извиках. — Нямам избор.

— О, напротив, имаш избор.

— Не, не нея, не я убивай. Убий мен и ме изпрати там, да, но й дай още един шанс.

Урсула извика зад гърба ми, сграбчи с ръце косата ми и не я пускаше, сякаш така щеше да се предпази.

— Прати ме там сега — рекох. — Хайде, отрежи главата ми и ме изпрати на съд пред Бога, за да мога да го помоля за нея! Моля те, Мастема, направи го, но не убивай нея. Тя не знае как да помоли за прошка. Още не!

Вдигнал високо меча, той протегна ръка, сграбчи ме за яката и силно ме дръпна към себе си. Усетих как тя политна към мен. Той ме държеше под лицето си и свирепо ме изгледа с искрящите си очи.

— И кога ще се научи тя, ами ти?

Какво можех да кажа? Какво можех да сторя?

— Аз ще те науча, Виторио — каза Мастема с тих, кипящ от гняв шепот. — Ще те науча как да молиш за прошка през всяка нощ от живота си. Ще те науча.

Усетих, че ме повдигат във въздуха, усетих как вятърът развява дрехите ми, а малките й ръчички се вкопчват в мен, и почувствах тежестта на главата й върху гърба си.

Повлякоха ни из улиците и внезапно пред нас изникна огромна тълпа от безгрижни смъртни, които излизаха от една винарна, пияни и засмени — смесица от подпухнали, нормални лица и тъмни дрехи, развявани от ветреца.

— Виждаш ли ги, Виторио? Виждаш ли хората, с които се храниш? — настойчиво попита Мастема.

— Виждам ги, Мастема! — отвърнах. Потърсих ръката й пипнешком, опитвах се да я открия, да я хвана, да я защитя. — Наистина ги виждам, и още как.

— Всеки един от тях, Виторио, притежава това, което виждам у теб и у нея — човешка душа. Знаеш ли какво е това, Виторио? Можеш ли да си го представиш?

Не посмях да му отговоря.

Тълпата плъзна из огрения от луната площад и се приближи към нас, макар и разпръсната.

— У всеки от тях има искрица от силата, създала всички нас — извика Мастема, — искрица от невидимото, от неуловимото, от свещеното, от загадъчното — искрица от онова, което е сътворило всички неща.

— О, Господи! — извиках. — Погледни ги, Урсула, погледни!

Всеки един от тях — мъж или жена, без значение стар или млад, бе придобил могъщо, мъгляво златисто сияние. Светлината извираше от всяка фигура, обкръжаваше я и я прегръщаше, едно ефирно тяло от светлина, възприело истинската форма на човешкото същество, което се движеше в него, без да я забелязва. Целият площад се изпълни с тази златиста светлина.

Погледнах собствените си ръце и те също бяха обкръжени от това неуловимо, ефирно тяло, това невероятно сияйно божествено присъствие, този безценен, неугасим огън.

Завъртях се, а дрехите ми се вдигнаха около мен, и видях как този пламък обвива Урсула. Видях как тя живее и диша сред него и когато отново се обърнах към тълпата, видях, че всеки един от тях също живее и диша в него, и внезапно разбрах, разбрах безпогрешно — винаги щях да го виждам. Никога нямаше да виждам живи човешки същества, били те жестоки или праведни, без този разрастващ се, заслепяващ огън на душата.

— Да — прошепна Мастема в ухото ми. — Да. Завинаги, и всеки път, когато се храниш, всеки път, когато поднасяш някое от техните крехки гърла към прокълнатите си зъби, всеки път, когато пиеш от тях зловещата кръв, от която се нуждаеш, подобно на най-свирепите Божии зверове, ти ще виждаш как тази светлина трепти и се бори, а когато сърцето престане да бие по волята на твоя глад, ще виждаш как светлината угасва!

Изскубнах се от него. Той ме пусна. Хванал единствено нейната ръка, аз побягнах. Бягах и бягах към Арно, към моста, към кръчмите, които сигурно още бяха отворени, но много преди да видя лумналите пламъци на душите там, аз видях сиянието на душите от стотици прозорци, виждах го иззад пролуките на залостените врати.

Видях го и разбрах, че той казва истината. Винаги щях да я виждам. Щях да виждам искрицата на Създателя във всеки човешки живот, на който се натъкнех, и във всеки човешки живот, който отнемех.

Щом стигнах реката, аз се надвесих над каменния парапет. Виках и виках, оставяйки виковете ми да отекват над водата и по стените от двете страни.

Бях обезумял от мъка, а после от мрака към мен с неуверена походка се приближи едно дете, което просеше. То вече бе научило достатъчно думи, за да помоли за хляб, монети или всякаква милостиня, която хората биха благоволили да му дадат, и сияеше, искреше, блещукаше и танцуваше сред ослепителната и безценна светлина.