Убийците

Глава 8Атака

Слугите се втурнаха напред.

Уилям даде знак на Матюс да разузнае местността около хана, докато слугите приготвят стаите за херцога и хората му. След края на атаката на магьосниците младият офицер бе преценил набързо ситуацията и бе стигнал до няколко заключения.

Първото бе, че двама или трима много могъщи магьосници бяха осъществили нападение, организирано и планирано до последната подробност. Което означаваше, че са били предизвестени за приближаването на херцога. Уилям се замисли какъв може да е източникът на тази информация — шпионин в двореца или случаен наблюдател, който ги е видял, когато са напускали града. Съжали, че Джеймс не е с тях, защото той бе много по-опитен в подобни ситуации. Уилям не беше кой знае какъв специалист по интригите, битката бе неговата истинска стихия — стратегия и тактика, тилова поддръжка, отбрана и нападение.

Второто неприятно заключение бе, че току-що е загубил седем от двайсетте си войници и около половината прислуга. Почти всички бяха загинали при атаката на хищниците. Само бързата реакция на херцога бе спасила Владич и Паулина от подобна участ.

Странно бе, че разказите на очевидците за сражението се разминаваха. Някои от слугите твърдяха, че са видели и облечени в черно хора между леопардите, докато други заявяваха, че не е имало нищо подобно. Сред първите бяха херцогът, Паулина и Владич.

След като се убеди, че херцогът е твърде тежко ранен, за да потеглят веднага за Крондор, Уилям прати конници за подкрепление в града, а отрядът се разположи в хана. Заръча, освен войници да им изпратят и знахар. Сержант Матюс бе успял да намали кръвотечението на раната на херцога с помощта на изкусно пристегната превръзка, но бинтът бързо подгизна от кръв и херцогът видимо губеше сили.

Принцеса Паулина също даваше признаци, че се нуждае от помощ, но Уилям не знаеше как да постъпят с нея. Тя седеше, зареяла невиждащ поглед нанякъде, и приличаше на уплашено дете.

Скоро се спусна нощта и Уилям излезе да провери постовете. Бяха му останали само единайсет войници — трима прати в града за подкрепление, а трима други бяха ранени. Дори да се прибавеха двамата принцове, пак не разполагаше с достатъчно годни да носят оръжие хора в случай на нова атака. Не можеше да разчита, че ще удържи дълго крайпътния хан, нито на помощта на ханджията и семейството му.

Умът му прехвърляше трескаво различни възможности. Всичко, което знаеше за магията, бе научил в Звезден пристан, сред едно сравнително добре организирано общество на магьосници, решили да изучават заедно това изкуство и да споделят познанията си.

Въпреки това бе чувал разни истории — най-вече от младите студенти, — които бе взел за рожба на тяхното въображение — истории за черни заклинания и тайни ритуали, извършвани от поклонниците на злите сили. Не всички магьосници мечтаеха да постъпят в Звезден пристан и да станат част от нещо голямо и красиво — имаше такива, което предпочитаха да останат настрана и да задоволяват най-ниските си амбиции.

Та някои от тези истории бяха за магьосници, които продавали черни отвари и зловредни талисмани на почитателите на тъмната магия, както и за такива, дето се прекланяли пред луди богове. Ритуалите им, шепнеха си студентите, били кървави и жестоки и Уилям дълго време — до днешната атака — бе смятал тези разкази за измислени, колкото да плашат вечер децата край огнището.

Сега обаче не се съмняваше в тяхната достоверност.

Все така унесен в тези мрачни мисли, той се прибра в хана. Посрещнаха го двама от войниците му, които бяха задържали човека, представил се като Сиди.

— Защо си още тук? — попита го направо Уилям.

— Ханджията ми каза, че утре оттук щял да мине известен търговец с добра репутация — отвърна мъжът с орловия профил. — Сметнах, че ще е по-безопасно да пътувам с него и охраната му. — Той погледна многозначително раните на Уилям. — Виждам, че предположенията ми са били правилни.

Уилям не можеше да се пребори със завладялото го подозрение.

— Човекът, с когото вечеря вчера — заговори той, — онзи, дето се представи за Джакуин Медоса. Той ни нападна.

Дори мъжът да знаеше за атаката, изненадата му бе напълно убедителна.

— Значи е бил бандит?

— Не, магьосник. Имаше и приятели.

— Така си и помислих — кимна Сиди. — Разправяше ми нещо за някаква сила, на която служел, но аз реших, че го прави, за да ме впечатли, та да му платя вечерята. — Сиди поклати глава. — Вярно, че не приличаше на бандит.

Уилям стигна до извода, че няма смисъл да го подозира в съучастие. Ако беше така, Сиди едва ли щеше да остане в хана.

— Имали сте късмет, лейтенант — продължи Сиди. — Покрай пътешествията си разбирам малко от магии и трябва да ви кажа, че дори най-слабото заклинание може да причини сериозни неприятности.

Уилям вдигна ръка и показа пръстена, който му бе подарил Джеймс.

— Ето това ми спаси живота. Носех го по съвсем друга причина, но то отби едно заклинание срещу мен, или поне го отслаби дотолкова, че да успея да довърша магьосниците.

Докато съобщаваше за смъртта на тримата магьосници, той втренчи изпитващ поглед в лицето на Сиди, но отново съзря само искрено учудване:

— Магьосници ли? Значи не е бил само един?

Уилям кимна.

— Важното е, че са мъртви.

— Наистина чудесен завършек.

Появи се един прислужник и докладва:

— Лейтенант, състоянието на херцога се влошава.

Уилям понечи да се качи по стълбата, но Сиди го улови за рамото.

— Позволете ми да дойда с вас. Имам известни, макар и скромни, лечителски умения.

Уилям се поколеба, но после кимна.

— Ще си взема торбата от стаята, там нося билки.

Уилям даде знак на един от войниците да придружи Сиди до стаята му и се отправи към покоите на херцога.

Това беше най-голямата стая в хана, но въпреки това малка, според дворцовите стандарти. Херцогът лежеше в леглото, бледото му лице бе покрито с едри капки пот. Малко по-късно влезе Сиди, нарамил голяма платнена торба. Под строгите погледи на Казамир и Владич присъстващите се отместиха, за да направят място. Сиди сложи торбата на леглото до главата на херцога, огледа раната и каза:

— Краищата й са потъмнели. Тук нещо не е наред.

— Нищо чудно, като се има предвид кой го рани — тихо каза Уилям.

Сиди се замисли, после заговори отново:

— И друг път съм виждал магьоснически рани, които не зарастват. Убийците използват кинжали с натопени в отвара остриета, а някои зверове могат да разкъсват кожата така, че после да не заздравява изобщо. Познанията ми по този въпрос са оскъдни, но тук имам един прашец, който може да забави процеса, докато го откарате в някой храм.

— Говори с мен, човече — обади се херцогът. — Не съм умрял.

— Хиляди извинения, сър — сепна се Сиди. — Още като ви видях вчера, си рекох, че трябва да сте човек с голяма власт и положение. Боях се да не ви оскърбя, като се обръщам направо към вас.

— Милорд, този човек е Сиди и каза, че би могъл да ви помогне.

— Прави каквото знаеш — изстена херцогът, после добави отпаднало: — Моля те.

Сиди отвори торбата и извади една кесия.

— От това ще ви заболи, милорд.

— Прави каквото трябва. — Херцогът стисна зъби.

Тъканта около раната беше белезникава и подпухнала, а от самата рана сълзеше кръв, примесена с жълтеникавобяла течност. Миришеше на гнило. Сиди отвори кесията и посипа раната със зеленикав прашец. Херцогът изстена и със свистене си пое въздух през стиснатите зъби. Казамир улови ръката на баща си и херцогът на свой ред стисна неговата; от очите му бликнаха сълзи.

След около минута той обяви с разтреперан глас:

— Божичко, все едно ми завряха нагорещено желязо в раната!

Сиди кимна.

— Почти същото е, милорд. Прашецът изгаря заразата. Невинаги от него минава, но поне досега е помагал.

— Мисля да поспя — рече уморено херцогът.

Стаята бързо се изпразни. Вътре остана само Казамир, за да бди над баща си. Владич отведе Уилям настрана и го попита тихо:

— Лейтенант, какво е положението?

— Разполагаме с дузина войници, сградата е подходяща за отбрана. Надявам се утре предобед да пристигне подкрепление, поисках с войниците да пратят и знахар.

— Дано да сме живи, докато дойде помощта. Очакваш ли друга атака?

— Не зная какво да очаквам, но съм се приготвил за най-лошото.

— Разкажи ми за атаката — рече Владич. — Одеве спомена, че разбираш малко от магия. Какво всъщност знаеш?

— Баща ми е херцогът на Звезден пристан — там израснах и аз. Виждал съм и съм чувал най-различни неща. Тези тримата, които ни нападнаха, според мен са едни от най-добрите магьосници, следващи Нисшия път. Онзи, който примами чичо ви… — Уилям направи пауза, после продължи: — Някои магьосници се заклеват пред тотемни същества — в замяна на определени способности. Една от тях е способността да приемат облика на тези същества. Колкото по-дълго време прекара магьосникът в кожата на животното, толкова повече мисли като него, така че това е опасна игра. Но колкото по-могъщ е магьосникът, толкова по-силно става животното. Тотемът на големия черен леопард ни подсказва, че този човек, който се наричаше Джакуин Медоса, е един от най-могъщите познавачи на тази магия. Мисля си, че баща ми със сигурност е чувал за него.

— Но защо един могъщ магьосник ще посяга на моя живот?

— Причините да се търси смъртта на един принц са много и различни — отвърна Уилям, — също както са различни и човешките амбиции, ваше височество. Всяка една от тези причини може да се превърне в мотив.

— Политическо убийство?

— Така си мисля. Това е най-доброто обяснение, освен ако враговете ви не са в тесни връзки с магьосниците. В двора на принц Арута има специалисти, които ще са по-добре запознати от мен с този въпрос. Това, което споделих с вас, са само мои предположения, непотвърдени от никакви факти.

— И това не е малко, лейтенант — рече замислено принцът. — А тази нощ? — Той погледна Уилям въпросително.

— Ако са били само трима, значи сме в безопасност. Дори да са оцелели, ще са твърде изтощени, за да подновят атаката. Призоваването на други животни от тотема отнема време и изисква пълно възстановяване. Ето защо двама от тях се бяха заели с тази работа. А третият ги пазеше.

Владич кимна.

— А ти как успя да издържиш на заклинанието?

Уилям вдигна ръка.

— С помощта на ей този пръстен.

— Много полезен талисман. Но защо го носиш?

Уилям не можа да се сдържи и се изчерви.

— Всъщност даде ми го един приятел, за да издържа на чара на братовчедка ви и да мога да се отдам всецяло на службата.

Владич се подсмихна.

— Ще стигнеш далече, лейтенант. — Той погледна към стълбите и добави: — Не е зле да похапнем. Не вярвам, че нощта ще бъде спокойна.

— Защо, ваше височество? — попита Уилям, докато го следваше надолу.

— Защото се съмнявам толкова изкусни в подготовката си противници да не разполагат с резервен план.

— Така е — съгласи се Уилям и отново се зае да прехвърля различни възможности за подобряване на отбраната.

Уилям бе разположил постове на всички входове на сградата. Нареди на войниците, които се грижеха за конете, да изоставят конюшнята и да се приберат в хана, тъй като позицията им бе твърде уязвима. Имаше двама войници при вратата на кухнята и други двама при главния вход. И двете врати бяха залостени с дебели дъбови резета, но ако се съдеше по ръждясалите и изгнили панти, вратите едва ли щяха да издържат на някой по-силен напън отвън. Имаше по един пост на всеки от прозорците на първия етаж. Сержант Матюс бе заел позиция пред вратата на стаята на принца, с още един човек до прозореца на втория етаж.

Останалите шестима войници бяха налягали под масите в гостната, облечени с ризници и с оръжия в ръце. Уилям бе опитвал да спи с ризница по време на ученията, но така и не можа да му хване цаката. Ето защо реши да не си прави труда.

Той седна на масата, където бяха вечеряли. Беше твърде възбуден, за да заспи. Потънал в мисли и тревожни предположения, скоро изгуби представа за времето. Макар да знаеше, че не е допуснал нито една сериозна грешка, продължаваше да се терзае, че не е изпълнил дълга си докрай. Един благородник, дошъл в страната им на приятелско посещение, лежеше тежко ранен на горния етаж, бяха загинали войници и за един кратък миг всичко висеше на косъм. Не се и съмняваше, че капитан Трегар ще изрече доста горчиви думи по въпроса.

Неусетно се унесе в дрямка, но някакво движение наблизо го накара да се сепне. Беше Сиди, който се наведе към него и му пошепна:

— Лейтенант, извинете, че ви стреснах.

— Няма нищо. И без това не исках да заспивам.

— Ако ще ни нападнат, ще е скоро. Зората е след два часа.

Беше прав. Противникът естествено знаеше, че часовете преди изгрев-слънце са най-подходящи за нападение.

Уилям втренчи поглед в лицето на Сиди — опитваше се да го огледа по-внимателно на трепкащата светлина на свещта.

— С какво всъщност се занимаваш? — попита го той.

— Живея в едно малко селце в Халденова глава. Това е нагоре в планината.

— И от какво се прехранваш?

Мъжът повдигна рамене.

— Ами, търгувам — скъпоценни камъни, редки минерали, понякога и с информация. По нашия край се срещат всякакви хора и други същества — таласъми и троли, — които са готови да разменят едни дрънкулки за други.

— Нали не си контрабандист на оръжие? — попита Уилям.

— Имам други неща, които тролите и таласъмите ценят. Не всичко, което търсят, е контрабанда.

Уилям въздъхна.

— Извинявай за проявеното недоверие, но при тези обстоятелства…

— Разбирам. Вчера седях с човека, който по-късно ви нападна. Но с моята професия не мога да си подбирам компания.

Уилям се загледа към вратата, сякаш очакваше всеки миг върху нея да се стоварят удари.

— Дали ще дойдат? — запита се той на глас.

— Скоро ще узнаем.

Настъпи тишина. Минутите се нижеха една след друга. После един от часовоите се провикна:

— Лейтенант!

— Какво? — попита Уилям и извади меча.

— Нещо се движи навън, сър.

Уилям напрегна слух. В първия момент не чу нищо особено, после го долови. Някой се прокрадваше отвън и проверяваше дали прозорците са залостени.

Изведнъж се чу тропот на бягащи крака, после вратата отхвърча с трясък навътре. Не беше необходимо да вдига тревога, защото войниците вече бяха наскачали.

Четирима мъже бяха разбили вратата с една дебела греда, която пуснаха на земята. Невъоръжени, те се нахвърлиха върху Уилям, Сиди и другите двама часовои, а зад тях в хана нахлуха други четирима със саби в ръце.

Уилям изрита един от мъжете в слабините и посече този зад него, докато той се готвеше да скочи върху Сиди. Сиди измъкна от пояса си кинжал и се извърна към следващия нападател, който размахваше къса крива сабя.

Шум от горния етаж подсказа на Уилям, че Матюс е барикадирал вратата на херцога и се готви да посрещне двамата, които се качваха по стълбите.

Те обаче се оказаха много по-опасни противници от първите четирима, които бяха нахлули през вратата.

Всеки от тях бе облечен в черно и с качулка, изпод която се виждаха само искрящите му очи. Носеха широки панталони, стиснати с гети на глезените и затъкнати в рязаните ботуши. Черните им ризи също бяха пристегнати на китките и вратовете, дори оръжията им бяха почернени.

— Пазете се от вратата! — извика Уилям. — Може отвън да има стрелци.

Мъжът, който се бе изправил срещу него, замахна със сабята си и Уилям посрещна закривеното острие с двуръчния си меч. Помещението се изпълни със звън на метал. Противникът му опита удар от другата страна и Уилям изведнъж изпита усещането, че го изпробват. Поотслаби преднамерено защитата си, очаквайки следващата атака да е от същата страна и с далеч повече сила и наистина един хоризонтален удар едва не попадна в сърцето му.

Миг след това мъжът срещу него се изцъкли и наведе глава към острието на меча на Уилям, което бе пронизало гърдите му. Още в самото начало на обучението си по фехтовка Уилям бе научил една важна тайна — че повечето сабльори смятат меча за сечащо, а не за промушващо оръжие и не очакват острието му да се насочи към тях. Ето защо бе заучил някои бързи мушкащи удари и използваше меча така, както другите използваха рапирата. Както неведнъж бе споменавал учителят му по фехтовка, сечащите удари раняват, но убиват мушкащите.

Мъжът се строполи на пода и в същия миг Уилям се обърна към двамата други облечени в черно нападатели, които тичаха нагоре по стълбите. Втурна се след тях и ги застигна тъкмо когато се счепкаха с Матюс и двамата му помощници.

Уилям повали единия от тях с удар отзад, докато другият покоси смъртоносно войника до Матюс.

Матюс успя да го посече, но нападателят пренебрегна болката, извъртя се ловко и тласна сержанта към Уилям. Вкопчени за миг един в друг, те трябваше да гледат безпомощно как мъжът се хвърля към вратата на спалнята на херцога.

Вратата отхвърча навътре сред порой от трески, които се разпръснаха като миниатюрни стрелички. От съседната стая долетя писък.

— Принцесата! — извика Уилям на Матюс и го тласна към стаята на херцога. После изрита вратата на стаята на принцесата. От удара се разтърси цялото му тяло, но вратата все пак поддаде.

Паулина се бе свила в ъгъла, скрила лицето си в юмручета. Някой се подаде в рамката на разбития й прозорец. Уилям прекоси стаята с два бързи скока и го прободе с меча в гърдите.

Мъжът издъхна без звук.

Уилям коленичи до принцесата, която го гледаше с разширени от ужас очи.

— Всичко наред ли е? — попита я той.

Тя продължаваше да го гледа втрещено, но поне бавно кимна. Уилям сметна това за знак, че не е ранена.

— Не мърдайте — прошепна й той. — Стойте тук. След малко ще дойда.

Втурна се в съседната стая и откри Владич, Казамир и Матюс надвесени над двамата мъртви убийци. Херцогът лежеше, по-блед от всякога, и се озърташе, сякаш не знаеше къде се намира.

Успокоен, че тук никой не е пострадал, Уилям нареди:

— Сержант, последвайте ме.

Двамата слязоха на долния етаж, където видяха трима мъртви войници и петима убити нападатели. Откъм кухнята се чу шум от бой и Уилям извика:

— Сержант, пазете стълбите! След което се втурна натам.

Още трупове се въргаляха по пода, между тях ханджията, жена му и малката им помощничка. Двама облени в кръв войници бяха затиснали последния нападател в ъгъла. Опрял гръб в стената, той се бранеше със сабя в едната ръка и кинжал в другата.

— Искам го жив! — извика им Уилям.

Видял, че пътят му за бягство е отрязан, мъжът неочаквано замахна и заби кинжала в гърлото си.

Войниците замръзнаха, втрещени от случилото се. Уилям се поколеба, после коленичи до нападателя. Той лежеше с изцъклени очи, а от прерязаното му гърло шуртеше кръв.

— Фанатици! — изсъска единият войник, стиснал сабята в лявата си ръка, тъй като дясната му висеше като парализирана.

— Да, фанатици — каза Уилям и се изправи.

— Лейтенант, кои бяха тези? — попита го другият войник, който също беше сериозно ранен. — Нощни ястреби?

— Не мисля — поклати глава Уилям. Вече имаше известна представа кои може да са неочакваните им нападатели, но не му се искаше да я споделя с войниците. — Елате да огледаме и другите стаи.

В кухнята, освен телата на ханджията, жена му и момичето, лежаха труповете на още трима убийци, както и на двамата войници, които бе оставил тук на пост.

Уилям подаде глава през вратата, която водеше към конюшнята, и видя, че небето на изток вече просветлява. Откъм конюшнята се чу пръхтенето на обезпокоените животни. Той се поздрави за идеята да изтегли постовете оттам. С двама или трима войници по-малко в хана може би нямаше да удържат на атаката.

Върна се в гостната и се огледа. После се обърна към Матюс.

— Къде е Сиди?

— Избяга по време на боя — докладва един от войниците. — Защитаваше се с кинжал от един от нападателите и когато се втурнах да му помогна, го видях да изчезва в нощта. Уилям кимна.

— Не бих могъл да го виня, като се имат предвид обстоятелствата. Но може би ще се върне. — Уилям се съмняваше. Вече имаше известна представа що за човек бе Сиди и предполагаше, че се прехранва предимно с незаконни сделки. Той пак се обърна към Матюс: — Каква е обстановката?

— Петима оцелели, освен вас и мен, сър.

— Слънцето скоро ще изгрее. Мисля, че никой няма да ни закача, докато пристигнат подкрепленията.

— Ще ида да видя как са войниците. А вие имате нужда от почивка.

Уилям кимна.

— Всички имаме нужда от почивка. Но преди това нека претърсят труповете на убийците. — Почти бе сигурен, че няма да открият нищо, освен оръжията — никакви лични вещи и скъпоценности, нищо, което да може да ги идентифицира.

Матюс отиде при войниците си, а Уилям коленичи до най-близкия от убитите нападатели. Смъкна му качулката, надникна неволно в разтворената му уста и видя, че езикът му е отрязан.

Той се изправи и бавно поклати глава. След това погледна на юг и промърмори:

— Защо ли кешийски убийци ще се опитват да премахнат принца на Оласко?