Убийците

Глава 3Приемът

Джеймс чакаше търпеливо.

Един паж почука на вратата с невъзмутимо изражение, каквото следваше да се очаква от дванадесетгодишен младеж, привикнал да изпълнява изрядно дворцовите си задължения. Отвътре поканиха Джеймс да влезе и той спря за миг, докато двама други пажове разтваряха крилата на резбованата врата. Принцът вече закусваше със семейството си и двамата немирни хлапаци се закачаха всеки път, когато отвърнеше поглед от тях. Тъкмо когато Джеймс влизаше, майка им ги сгълча тихо. Малката принцеса си тананикаше песничката, която бе измислила сама, докато ровеше разсеяно с лъжичка в купичката с подсладена каша пред себе си.

Принцеса Анита посрещна Джеймс с усмивка, докато той се покланяше на цялото семейство.

— Нашият скуайър най-сетне благоволи да се появи — обяви сухо Арута. — Надявам се, че не сме ви притеснили тази сутрин?

Джеймс се изправи, отвърна на усмивката на принцесата и се извърна към принца.

— Не бях облечен по подходящ начин за закуска с кралското семейство, ваше височество. Съжалявам, че закъснях.

Арута даде знак на Джеймс да застане от дясната му страна, където трябваше да стои търпеливо, докато господарят му не реши, че ще разговаря с него. Джеймс зае мястото си и се отпусна в атмосферата на покой, царяща в семейството, към което — надяваше се — в известен смисъл принадлежеше и той.

Без никакво съмнение връзката между принца на Крондор и неговият скуайър бе уникална. В някои моменти те бяха не само господар и верен служител, но и другари по оръжие, почти братя. Но Джеймс никога не забравяше, че Арута е принц, а той самият — негов поданик.

— Изглеждаш уморен — отбеляза принцът.

— От доста време не съм имал възможността да се отпусна в топло легло, ваше височество — отвърна Джеймс. — Включително и предната нощ.

— Е, поне заслужаваше ли си?

— От една страна — напълно. От друга — не.

Арута хвърли поглед на жена си и децата и попита шепнешком:

— Налага ли се да разговаряме насаме?

— Разговорът ни наистина няма да е подходящ за маса, ако това е отговорът, който очаквате, ваше височество.

— Иди в кабинета ми и ме чакай — нареди Арута. — Ще дойда след няколко минути.

Джеймс кимна и излезе. Кабинетът на принца бе както винаги подреден и изрядно чист. Той отпусна изнуреното си тяло в едно кресло до бюрото и се унесе в дрямка.

Арута се появи само след няколко минути и Джеймс подскочи стреснато.

— Спеше ли? — попита го принцът и се подсмихна.

— Нощта наистина бе дълга и напрегната, ваше височество.

Арута му махна да седне в креслото и се настани зад бюрото.

— Разполагай се удобно, но гледай да не задремеш отново.

— Господарю — каза почтително Джеймс. — Трима от осведомителите ми са изчезнали.

— Доколкото разбрах от шерифа, градът е залят от вълна на убийства, които на пръв поглед нямат никаква връзка помежду си. Но изчезването на твоите осведомители ми подсказва, че някой държи да ни лиши от важни източници на информация.

— Аз също не намерих никаква връзка между убийствата — призна Джеймс.

— Може би е рано — рече принцът. На вратата се почука и той вдигна глава. — Момент. Това сигурно е Гардан с молбата за оттегляне — обърна се той към Джеймс.

— Значи наистина ни напуска? — попита Джеймс.

Арута кимна.

— Мъчно ми е, че си отива, но той заслужава почивка. Смята да се върне в Крудий и да прекара остатъка от живота си в компанията на своите внуци. Каква по-добра участ за един толкова изстрадал и заслужил човек? Препоръча ми да назнача на неговия пост някой с административни способности, а не военен — откакто реших лично да командвам армията си. Нека този разговор не напуска пределите на стаята.

Джеймс кимна мълчаливо. Арута посочи вратата.

— Тръгвай и пусни Гардан да влезе. Иди да се наспиш — днес си свободен от придворните си задължения, Чака те още една напрегната нощ.

— Пак ли ще душа из града? — попита Джеймс.

— Не — засмя се Арута. — Жена ми организира бал по случай завръщането ни и ще трябва да присъстваш.

Джеймс се облещи към тавана.

— Бих предпочел отново да пълзя из тунелите.

Арута се разсмя.

— Не. Ще стърчиш и ще се правиш на заинтригуван, докато разни богати търговци ти се хвалят с удачните си финансови операции, а дъщерите им се опитват да те запленят с натруфен чар. Това е заповед. — Той побутна един документ на бюрото. — Някакъв благородник от Изтока пристига на неочаквано посещение, тъй че трябва да сме готови за пищно забавление. Доколкото можем да се забавляваме, когато из улиците върлуват убийци — добави мрачно принцът.

— Така е, ваше височество.

Джеймс отвори вратата и покани Гардан, който го поздрави с отсечено кимване. След това излезе.

В залата все още нямаше посетители. След няколко минути Деласи и Джеръм щяха да поканят благородниците, търговците и просителите на аудиенция. Джеймс кимна на двамата, прекоси залата и излезе през една странична врата. Имаше чувството, че леглото му е като морска сирена, която му пее призивни песни. Изминалите няколко седмици на напрежение и продължителна езда бяха изцедили и последните му сили.

Малко по-нататък по коридора срещна един паж и му нареди да го събуди един час преди звънеца за вечеря. След това се прибра в стаята си и след миг вече спеше дълбоко.

Музикантите засвириха тържествено и Арута се поклони на жена си. Макар да не беше така строго официален като кралският двор в Риланон, дворът на крондорския принц се придържаше също толкова стриктно към традициите. Според една от тях никой не можеше да започне танците преди принца и принцесата.

Арута бе опитен танцьор и това не изненадваше Джеймс. Принцът бе известен с умението си да върти сабята, с великолепното си усещане за баланс и чувството за ритъм. А и танците не бяха толкова сложни. Джеймс бе чувал, че дворцовите танци в Риланон са трудно запомнящи се ритуали, докато тук, в далечния запад, те наподобяваха по-скоро танците на фермерите и гражданите, само дето се изпълняваха не така шумно и малко по-сдържано.

Джеймс забеляза, че Арута и Анита кимат едновременно на диригента. Вдигнал пръчицата, той на свой ред кимна на музикантите, сред които имаше няколко тръбачи и арфисти, двама барабанисти и трима с флейти с различна големина. Чу се весела встъпителна мелодийка и Анита отстъпи назад, без да изпуска ръката на Арута, след което се завъртя, разтваряйки полите на роклята си като ветрило. Промуши се ловко под ръката му и Джеймс си помисли колко е удачно, че не носи една от онези широкополи шапки, които бяха модерни през този сезон. Ако беше с нея, ръката на Арута сигурно щеше да я събори.

Тази мисъл му се видя забавна и той се засмя.

— Кое е смешното, Джими? — попита застаналият до него Джеръм.

Усмивката на Джеймс се стопи. Никога не бе харесвал Джеръм — неприязънта му датираше още от онзи далечен момент, когато го бяха приели в двора. При онзи първи — и последен — неуспешен опит на Джеръм да му свие сармите, Джеймс го бе повалил на земята, въпреки че той бе доста по-едър, и го бе осведомил вежливо, че той е личният скуайър на принц Арута и няма да позволи никому да се държи по този начин с него. Бе подчертал думите си, натискайки леко шията на Джеръм с върха на кинжала си, и не се наложи да го повтаря повече.

От този ден Джеръм се държеше с него предпазливо, макар че понякога се заяждаше с по-младите скуайъри. Едва след като стана помощник на Деласи, с възможност да бъде следващият церемониалмайстор, Джеръм изгуби интерес към заяжданията с по-младите и между двамата се възцари нещо като почти приятелско примирие. Джеймс все още го смяташе за горделиво прасе, макар вътре в себе си да признаваше, че Джеръм вече не е онова необуздано хлапе. Понякога дори го намираше за полезен.

— Сетих се нещо за модата — отвърна той уклончиво.

Джеръм също се засмя автоматично, но лицето му остана замислено, което означаваше, че търси скрития смисъл в думите на Джеймс.

Присъстващите в по-голямата си част наистина бяха облечени по последния вик на модата. Джеймс намираше за странни и дори смешни тези ежегодни промени в стиловете, но ги изтърпяваше стоически. Тази година, по молба на принцесата, бяха сменени и униформите на гвардейците, чиито сиви мундири се смятаха за твърде безцветни и еднообразни.

Почетната гвардия, подредена покрай стените на залата, бе облечена със светлокафяви куртки, върху които бе извезан герб с кацнал на планински връх орел. Джеймс не беше съвсем сигурен дали промяната е към по-добро, още повече че върху наметалото на принца си стоеше старият герб.

Появи се нова група гости, които бързо се смесиха с множеството в залата. Джеймс се наведе към Джеръм и го попита тихо:

— Кои са гостите?

— Местни благородници, богати търговци, неколцина изтъкнати воини — все от тоя сорт.

— Има ли кешийци? — попита Джеймс.

— Няколко търговци. — Джеръм го погледна през рамо. — Някой, който да те интересува по-специално?

— Не, просто питах.

Дори Джеръм да бе заинтригуван от въпроса му, не го показа с нищо. Джеймс се възхищаваше на сдържаността му, тъй като голяма част от времето си церемониалмайсторът губеше в разправии с дебелоглави кретени, повечето от тях знатни и облечени с власт. Умението да не чуваш онова, което не е предназначено за теб, очевидно бе полезна придобивка, чиято липса Джеймс чувстваше, и затова се опитваше да го изработи.

Междувременно първият танц приключи. Арута се поклони на Анита и в този момент подът се разтресе от тропването на жезъла на Деласи, който обяви пристигането на поредния знатен гост:

— Ваше височество, лорд Радсвил, херцог на Оласко!

— Радсуил от Оласко? — повтори Джеймс.

— Произнася се Радсвил, неграмотнико — прошепна с усмивка Джеръм. — Това е едно от Източните кралства — по-точно херцогство. Време е да си поприпомниш географията, приятелю. Този човек е най-малкият брат на грандхерцог Вацлав и чичо на принца на Аранор. — И с едва доловим шепот добави: — Което означава, че е братовчед на краля на Ролдем.

Из залата се разнесе приглушен шум и онези, които бяха най-близо до вратата, се отдръпнаха, за да направят място на новопристигналия. Херцогът беше едър мъж, следван от малоброен антураж, който поведе право към мястото, където стоеше Арута. Джеймс втренчи изпитателен поглед в непознатия и никак не хареса онова, което видя. Държеше се наперено, дори надменно; имаше прегърбената, но гъвкава походка на опитен дуелист. На главата си бе нахлупил кадифена шапка, която наподобяваше три номера по-голяма барета и бе килната на една страна, а на челото бе закичена със сребърна брошка и извито назад бяло перо. Черният му жакет бе скроен по тялото и си личеше, че раменете му не са подплатени с плънки, а са плещести и яки: създаваха недвусмисленото впечатление, че лордът би могъл да се защити с чест дори ако се наложи да си има работа с пасмината от някоя славеща се с лошата си репутация странноприемница в града. Целият този моден ансамбъл бе завършен от черни гамаши и фини чорапи. На хълбока му се поклащаше рапира, подобна на тази, с която бе въоръжен Арута — сериозно и опасно оръжие. Единствената разлика бе, че дръжката на тази завършваше със сребърна топка.

От дясната му страна крачеше девойка — не повече от петнайсет-шестнайсет годишна, облечена с блестяща рокля, която по разкош спокойно можеше да си съперничи с тази на принцесата, но бе спусната почти до долу, както повеляваше благоприличието. Джеймс огледа внимателно лицето й. Несъмнено беше красива, но имаше нещо хищно в чертите й, а очите й бяха проницателни като на опитен ловец. За един кратък миг той отправи мислена благодарност, че Локлир е далеч от двореца. Джеймс неведнъж се шегуваше с него, че някой ден ще си изгуби главата заради някоя хубавица, а тази изглеждаше най-опасна от всички, с които се бе запознавал досега.

Почувства, че някой го гледа, и извъртя глава. До дясната ръка на Радсвил стояха двама младежи, на пръв поглед на негова възраст. По-близкият бе ранно копие на самия Радсвил — плещест, с движения и осанка, в които се долавяше спотаена сила и увереност. Другият имаше сходни черти и прилика, благодарение на която лесно можеше да бъде определен за по-малкия брат, но беше по-слаб и във втренчения му в Джеймс поглед се долавяше заплаха. Джеймс усети, че го побиват тръпки. Херцогът тъкмо се покланяше на принца.

Джеръм, който отново бе влязъл в ролята си на помощник-церемониалмайстор, пристъпи напред и рече:

— Ваше височество, позволете да ви представя Радсвил, лорд Стезничия, херцог на Оласко.

— Добре дошли в нашия двор, милорд — каза Арута. — Пристигането ви ни заварва малко неподготвени. Очаквахме ви едва в края на идната седмица.

Херцогът се поклони отново.

— Хиляди извинения, ваше височество — отвърна той с нисък глас с едва забележим акцент. — От Опардум ни подгониха попътни ветрове и с тяхна помощ пристигнахме в Саладор седмица по-рано от предвиденото. Вместо да си губим времето, решихме незабавно да тръгнем насам. Надявам се, че не сме ви причинили някакво неудобство?

Арута поклати глава.

— Ни най-малко. Само дето не можахме да организираме прием във ваша чест.

Херцогът се засмя, но Джеймс не долови в смеха му никаква топлина. Радсвил несъмнено бе образован и възпитан, както изискваше произходът му, но в сърцето си оставаше интригантът и кавгаджията, който Джеймс бе зърнал в самото начало.

— Простете, ваше височество, задето си позволих да предположа, че тъкмо този бал е в наша чест.

Лицето на Анита замръзна за миг и херцогът побърза да се извърне към нея.

— Ваше височество, пошегувах се. Едва ли трябва да отдаваме подобно значение на въпроса. Отбихме се тук само за да изкажем почитанията си на вас и вашия съпруг. Тръгнали сме за кешийския град Дърбин, откъдето смятаме да потеглим с кораб към Тролските планини. Говори се, че там ловът бил изобилен и интересен. Всеки дребен жест на гостоприемство от ваша страна ще бъде повече от добре дошъл.

Джеймс и Джеръм следяха втрещени тази размяна на реплики. Херцогът, който очевидно умееше да се придържа към протокола, бе успял да отхвърли с привидно нехайство извинението на Арута и да отвърне с добре завоалирано оскърбление. Този човек явно не изпитваше никакво благоговение пред по-висшестоящи от него особи.

Израснала и възпитана в двора, Анита познаваше добре всички изисквания на етикецията и си даваше сметка, че каквото и да каже в отговор на тези думи, то само може да влоши положението. Ето защо леко склони глава и произнесе:

— Сигурно на вас, хората от Изтока, ние, западняците, ви се струваме малко грубовати и недодялани. Ще бъдете ли така добър да ни представите спътниците си?

Херцогът се поклони отново и се обърна към по-младия от двамата младежи:

— Ваше височество, позволете да ви представя Негово височество Владич, син на моя брат архерцога, наследник на трона и коронован принц на Оласко, както и принц по наследство на Ролдем. — Младежът пристъпи напред и прие с поклон поздравленията на принца и принцесата на Крондор. Междувременно херцогът продължи: — А това е Казамир, мой син и първи наследник, а също Ролдемски принц. — Вторият младеж се поклони леко, точно толкова, колкото изискваше протоколът. Херцогът се извъртя на другата страна и каза: — Дъщеря ми Паулина, принцеса на Ролдем.

Арута кимна на принцесата.

— Всички сте добре дошли в Крондор. — Той направи знак на Джеръм и младежът излезе, за да се разпореди да подготвят апартаменти за херцога и неговия антураж. Джеймс още веднъж си даде сметка колко опитен е младежът в службата си. Не се съмняваше, че апартаментите ще бъдат заредени с вино и освежаващи напитки и че вътре гостите ще бъдат очаквани от цял рояк пажове, готови да изпълнят всяка тяхна прищявка.

— Всъщност — заговори Арута — празнуваме моето завръщане от север, където имахме известни проблеми. Но вие, разбира се, ще бъдете наши почетни гости на празненството.

Херцогът се засмя.

— Имате искрените ми благодарности. От съобщенията и слуховете, които чухме на път от Саладор за Крондор, стигнах до извода, че става въпрос за доста сериозни неприятности. Със сигурност решаването им си заслужава подобно празненство. Тъй като съм изморен от пътуването, ще ви помоля за извинение и ще се оттегля. Но може би на децата ще им е приятно да се наслаждават на чудесната музика и да се поразсеят след дългия път.

Джеймс осъзна, че това не е предложение, а заповед. Момчето и момичето се обърнаха към баща си и се поклониха, а коронованият принц само го погледна и склони глава. Радсвил се поклони на принца и се отдалечи, преди Арута да успее да каже нещо. Деласи, който очакваше херцога и антуража му при вратата, ги поведе към отредените им покои.

Арута се обърна към Джеймс.

— Скуайър Джеймс, ще бъдете ли така добър да се погрижите гостите ни да не останат жадни?

Джеймс се поклони, спусна се по стъпалата и се представи на децата на херцога, които му отвърнаха с кратък поклон. Владич задържа погледа си върху него повече от останалите, сякаш го изучаваше внимателно.

Миг по-късно за своя изненада Джеймс се озова под ръка с принцеса Паулина, още преди да успее сам да й предложи ръката си. Фамилиарността й го завари напълно неподготвен.

— Кажете ми, скуайър — заговори Паулина, докато вървяха към голямата маса, отрупана с ястия и леки вина, — как стана така, че постъпихте на служба при вашия принц?

Джеймс бе поразен от две неща. Първо от уханието на нейния парфюм, което накара кръвта му да кипне, и второ — от неочакваната страст, която го бе завладяла. Паулина несъмнено бе много хубава девойка — мнозина биха я нарекли красива, — но Джеймс имаше достатъчен опит с жените, за да почувства, че това не е достатъчно, за да изпита подобно необяснимо и силно влечение към нея.

Той погледна двамата младежи и забеляза, че докато Казамир очевидно се забавлява, Владич изглежда напълно безразличен.

Връщайки се не без усилие към въпроса, който му бяха задали, той отвърна:

— Приеха ме в двора заради специални заслуги към Короната.

— Така ли? — попита девойката и едва забележимо се отдръпна. Ако въобще бе възможно само в две думички да се съдържат безброй значения, това бе в нейните.

Джеймс се усмихна с най-чаровната си усмивка и продължи:

— Ами да. Сигурно не го знаете, след като идвате толкова отдалеч. Преди да ме вземат на служба, бях крадец.

Необходимо бе огромно усилие на волята от страна на принцесата, за да не се отдръпне рязко.

— Наистина ли? — попита тя с крива усмивка. Зад гърба й Казамир едва сдържа смеха си. Дори Владич си позволи да разкриви лицето си в нещо подобно.

В този момент Джеймс забеляза Уилям, който се бе разположил до масата с напитки.

— Ваше височество, позволете ми да ви представя един човек — поде Джеймс и даде знак на младия кадет да се приближи. — Ваши височества, имам честа да ви представя Уилям Кондуин, син на херцога на Звезден пристан и роднина на нашия принц. Идната седмица ще бъде произведен в младши рицар от армията на принца.

Поведението на принцесата отново претърпя рязък обрат и тя пак се превърна в очарователна и жадуваща за компания млада дама. Ако се съдеше по червенината, която заля лицето на Уилям, той вече бе запленен и Джеймс пак си помисли, че принцесата, изглежда, притежава нещо повече от прелестите, с които очевидно я бе надарила природата.

— Може би младият кадет ще бъде така любезен да ме разведе из двореца, докато скуайър Джеймс забавлява брат ми и братовчед ми?

Джеймс погледна въпросително мечемайстор Макуирт, който кимна, давайки разрешение неговият подчинен да кавалерства на гостенката.

— Уилям — обърна се Джеймс към кадета, — сигурен съм, че принцесата ще бъде очарована, ако й покажеш галерията с гоблени и градината на принцеса Анита.

С гъвкавостта на плъзгаща се във водата змиорка принцесата освободи ръката на Джеймс и се прехвърли на Уилям.

— Как да ви наричам, мой млади рицарю? — попита тя игриво.

— Уил, ваше височество. Приятелите ми ме наричат Уил.

След като двамата се отдалечиха към галерията с гоблените, Джеймс кимна към масата с ястия и вина. Коронованият принц Владич си наля чаша вино и го опита.

— Много е добро — кимна той. — От Тъмнопол?

Джеймс също кимна.

— Доколкото ми е известно. Най-добрите ни вина идват оттам.

— Вие няма ли да го пробвате?

Джеймс се засмя.

— Аз съм на служба.

— Разбирам — намеси се Казамир — Между другото, доста ловко се справихте. Малко са младите мъже, които биха се отървали толкова лесно от компанията на сестра ми.

— Мога да си представя — рече Джеймс. — В нея има нещо…

Владич го огледа за няколко секунди, сякаш го преценяваше като възможен противник.

— Вие сте проницателен човек, скуайър — заключи накрая той. — Братовчедка ми има много почитатели. Между другото, тя прибягва до някои допълнителни средства, за да подсили естествената си привлекателност.

— Ах! — възкликна Джеймс. — Магия? Някакво чародейство?

— На лявата си ръка носи пръстен. Купи го от една жена от нашия край, която се занимава с подобен род заклинания. Страхувам се, че тази страст към мъжко внимание накрая ще донесе на скъпата ми Паулина сериозни неприятности. Не само на нея, впрочем, но и на бъдещия й съпруг.

— В такъв случай най-добре да си избере някой, който умее да върти сабята, или човек, надарен с безкрайно търпение.

Владич кимна и отново сръбна от виното. После взе късче пъпеш и го засмука с видимо удоволствие.

— Тукашният двор е доста освежителна промяна след онова, на което се натъкнахме източно от Саладор.

— Навярно е така — съгласи се Джеймс. — Животът е различен на запад от Малаково средище. Не съм бил дълго на изток, но казват, че там е…

— По-цивилизовано? — подсказа Казамир.

— Щях да кажа друго, но щом предпочитате да е цивилизовано, нека бъде така.

Владич се засмя и за първи път, откакто се бяха запознали, си позволи да се поотпусне.

— Всичко е въпрос на гледна точка, предполагам. Моят народ е доста древен, докато Западните владения са сравнително нови. В Оласко не сме виждали елф или таласъм от столетия. Между северните земи и Оласко сега са разположени шест други държавици.

— Елфите са най-интересни — поддържаше разговора Джеймс. — Що се отнася до таласъмите, нагледал съм им се за цял живот.

— Чух, че не се отличавали с остър ум, но пък ставали за ловна плячка — отбеляза Казамир.

— Ако се интересувате от лов на плячка, въоръжена със сабя или лък, тогава да. Аз съм градско чедо и нямам кой знае какъв опит в лова. Не ми е позната тръпката на този спорт.

— Това е за хора, които водят скучен живот — обясни Владич.

Джеймс се засмя.

— Ето я значи причината — животът ми никога не е бил скучен.

— Щастливец сте вие — рече Казамир — Ние също си имаме своите малки войни, но между тях няма никакво свястно мъжко занимание.

— Братовчед ми — поясни Владич — е като повечето наши благородници. Все търси изява във велики дела. Аз лично намирам тези занимания за по-маловажни от притегателната сила на властта. — Той посочи Арута, който се бе заслушал в нещо, което му шепнеше един от местните благородници. — В двора на баща ми интригантстването е начин на живот.

Джеймс се засмя.

— Този там е скуайър Рандолф от Среброград. Мисля, че се опитва да убеди принца да накара един от нахалните му съседи да изкара стадата си от пасищата на Среброград.

Казамир се разсмя.

— Доста дребна интрижка, братовчеде.

Владич завъртя глава, недоволен, че му се присмиват.

— Дълго ли ще останете в Крондор? — попита Джеймс.

Казамир сви рамене.

— Тъй като ни чака още път, предполагам, че ще е само няколко дни. Баща ми иска да половува в Тролските планини, където, освен диви троли имало глигани и — ако е вярно — се срещали дори дракони.

— Виждал съм дракон с очите си — отвърна Джеймс, който едва сдържаше усмивката си, — и ако позволите да говоря откровено, само безумец би тръгнал на лов за подобно чудовище.

— Безумец казвате? — повтори с помрачняло изражение Казамир.

Джеймс побърза да разпери извинително ръце.

— Пошегувах се, но, изглежда, неудачно. Но искам да знаете, че всички страшни неща, които сте чували за драконите, са верни. Ако ще гоните някой, вземете си армия.

Чертите на Казамир се посмекчиха, но Джеймс не беше сигурен дали обидата ще бъде забравена.

— Дори тролите трябва да се избягват, освен ако не е наложително да се изправяте срещу тях — продължи той. — Равнинните троли може да са само на една крачка пред дивите животни, но са много по-опасни от всеки лъв или мечка, по дирите на която тръгвате, защото са по-хитри и се движат на групи. Техните планински братовчеди имат свой език и използват оръжия. Излезете ли на лов за тях, да знаете, че те също ще ви подгонят.

— Интересно — рече замислено Владич. — А как е ловът по тези места?

— Да — кимна Казамир — Срещат ли се лъвове тъдява?

Джеймс сви рамене.

— Ако тръгнете на север към подножията на Калатийските планини, ще има какво да ловувате. Покрай Кралския друм не се срещат много животни, но нагоре из хълмовете има елени, мечки и дори големи леопарди.

— Ако останем няколко дни, ще можете ли да организирате един малък поход до тези планини? — попита Владич.

Джеймс кимна.

— Ще говоря с мечемайстора да събере ескорт и с ловния майстор да ни намери водачи. Само на ден път оттук сигурно ще се натъкнете на плячка в изобилие.

— Чудесно — зарадва се Владич. — Още утре ще разговарям с чичо ми и ако позволи, вдругиден може да потеглим.

— Няма да е зле да намерите някой, който да занимава сестра ми, докато ни няма — добави усмихнато Казамир.

Джеймс го погледна намръщено и той се разсмя.

— Предполагам, че в двора има достатъчно млади мъже, които с радост биха й правили компания — рече младият скуайър.

— Като този млад кадет, когото повикахте одеве — кимна Казамир.

— Да, но… на младия Уил му липсва опит — почна заговорнически Джеймс. — А сестра ви, предполагам, се нуждае от някой по-… обигран, ако мога да се изразя така.

Казамир тупна Джеймс по рамото и избухна в смях.

— Може да произхождате от простолюдието, приятелю, но съвсем не сте простоват. Да, сестра ми си търси съпруг с положение и той сигурно ще държи да бъде първият мъж в живота й. Но докато това стане, не се съмнявайте, че ще разбие доста сърца.

— А този неин вълшебен пръстен — смени едва забележимо темата Джеймс — не й ли създава известни проблеми у дома?

— Повечето мъже в Оласко изпитват страхопочитание пред баща й — обясни Владич и остави празната чаша на масата, като даде знак на прислугата, че не желае повече вино. — У дома никой не смее да предизвика гнева му.

— Навярно е така — подметна с любезен тон Джеймс. — На мен херцогът ми се видя забележителен човек.

— Сигурно не само на вас, скуайър — добави Казамир. — И все пак, намират се и такива, които не могат да устоят на изкушението и да протегнат ръка към подобна награда.

— Награда? — повтори учудено Джеймс.

— Както споменах вече, ние в Оласко обичаме приключенията. Ловът на жени е не по-малко популярен от този на диви животни.

— Интересен възглед — поклати глава Джеймс. — Приятелят ми Локлир сигурно щеше да го сметне за много подходящ.

— И той ли ходи на лов за жени?

— Непрестанно — отвърна Джеймс.

— В такъв случай, предполагам, че умее да върти сабята — отбеляза Владич.

— Така е, но защо?

— Защото в родината ми от един млад мъж се очаква да спечели толкова жени, колкото успее, но същевременно и да защитава с оръжие честта на сестра си.

— Значи в Оласко има много дуели?

— Постоянно.

— За щастие — продължи мисълта си Джеймс, — моят приятел Локлир тръгна на север, където известно време ще служи на границата. Тъкмо ще пропуснете възможността да се срещнете с него на дуел някоя ранна утрин. Което е добре, защото обичам да спя до късно.

— Аз също — рече коронованият принц. — Като се има предвид дългият път, който ни очаква, както и нищожната възможност да срещна тук някоя жена, която да подхожда на положението ми, май ще е най-добре да се оттегля.

— И аз — добави Казамир, след като огледа бавно залата. — В момента предпочитам уюта и топлината на леглото пред виното и танците.

Джеймс даде знак на един от пажовете и когато младежът се приближи, му нареди да отведе принцовете в апартаментите им. След това им пожела лека нощ и се върна при креслото на принца.

Музикантите продължаваха да свирят. Веднага щом се изправи до рамото на принца, Арута го попита тихо:

— Какво мислиш за това посещение?

— Странна работа — отвърна също така тихо Джеймс. — На пръв поглед изглежда сякаш херцогът е тръгнал да търси подходящ съпруг за дъщеря си и същевременно да се позабавлява с ловуване в чужди страни.

— На пръв поглед — повтори Арута, без да откъсва поглед от танцуващите.

— Да, защото всекиму е известно, че тази част на Кралството не изобилства с подходящи партии. Ето защо официалната причина ми се струва съмнителна.

— А каква друга причина може да има?

— Младежите твърдят, че искат да излязат на лов за троли и дракони, но това също ми изглежда малко съмнително. Само преди няколко седмици край Ромней си имахме работа с троли, но със сигурност оставихме достатъчно от тях живи, за да забавляват принца и спътниците му до края на живота им. Що се отнася до ловуването на дракони, дори джуджетата не тръгват след тях. Появят ли се, изкарват цели села да ги гонят. Не, херцогът може и да не е наясно с лова на троли и дракони, но друга е причината, която го е накарала да се отправи на запад. И тя, според мен, се крие в Дърбин.

— Че какво може да го интересува в Дърбин? На изток има поне двайсет големи кешийски пристанища.

— Ако знаехме какво ще търси в Дърбин, щяхме да знаем и какво го кара да лъже.

Арута го погледна през рамо.

— Май си заподозрял нещо. — После отново насочи поглед към танцуващите.

Джеймс кимна.

— Но все още не зная какво точно. Имам странното усещане, че всички тези събития — убийствата в града, изчезването на хора и пристигането на чуждоземния херцог, по някакъв начин са свързани.

— Ако откриеш още парченца от ребуса, съобщи ми.

— Вие ще сте първият — обеща Джеймс.

— Успя ли да поспиш?

— Одеве ли? Да — кимна Джеймс, който вече се досещаше какво ще последва.

— Хубаво. Знаеш какво трябва да направиш.

Джеймс кимна отново, поклони се на принца и на принцесата, след това напусна залата. На излизане даде знак на един от пажовете да го последва. Младежът тръгна след него.

Когато стигна галерията с гоблените, Джеймс откри, че е празна. Продължи към градината на принцесата и там завари изчервения и видимо оглупял Уилям да стърчи нескопосано до принцесата и да ломоти неразбрано в отговор на звънливите й въпроси.

— Хм — оповести появата си Джеймс.

Облекчението върху лицето на Уилям, докато Джеймс се покланяше на принцесата, бе повече от очевидно.

— Ваше височество, този паж ще ви отведе в покоите ви. Баща ви и брат ви вече се оттеглиха.

— Но още е рано — възрази девойката.

— В такъв случай, ако предпочитате, може да ви отведе обратно на празненството. За съжаление дългът налага кадет Уилям да отиде на друго място. — Тя понечи да възрази, но Джеймс добави: — По заповед на принца.

Принцесата се намръщи, после се усмихна пресилено и се обърна към Уилям.

— Благодаря ви, задето така мило ми кавалерствахте. Жалко, че разговорът ни приключи малко преждевременно. Но може би ще го продължим друг път?

— М-милейди — успя да промърмори Уилям.

Докато девойката минаваше покрай него, Джеймс отново почувства пристъп на желание. С отдалечаването й усещането бързо избледня. Той се приближи към все още объркания Уилям и го попита:

— Как си, Уили?

— Не зная — бе откровеният отговор. — Докато бях с нея… уф, как да го кажа? Чувствах нещо… но след като си тръгна…

— Магия — рече Джеймс.

— Магия?

— Според брат й тя използва магия — обясни Джеймс. — За да подсилва ефекта на прелестите си.

— Не мога да го повярвам!

— Странни думи от устата на човек, израснал на остров, пълен с магьосници — рече Джеймс и Уилям се изчерви. — Повярвай ми, така е. — Той сложи ръка на рамото на младежа. — Налага се да се погрижа за някои неща, които ми поръча Арута, а ти, изглежда, имаш нужда да пийнеш нещо.

— Май си прав — съгласи се Уилям. — Но трябва да се върна в Кадетското училище.

— Не и ако дойдеш с мен.

— Какво общо има между поръчението на Арута и това, че гърлото ми плаче за халба ейл?

Джеймс се засмя.

— Налага се да поразузная на едно-две места и ако съм с теб, ще се представим като двама приятели, излезли да си пийнат по кръчмите.

Уилям въздъхна, вероятно споходен от мисълта за реакцията на Макуирт, когато научи за плановете на Джеймс, но последва приятеля си през градината.