Убийците

Глава 6Объркване

В двора прозвучаха фанфари.

Арута поведе присъстващите към терасата, откъдето се разкриваше гледка към площада пред двореца. Докато заемаше мястото си до парапета, мечемайстор Макуирт отдаде чест и заповяда на кадетите да застанат мирно.

— Днес — подхвана речта си Арута — тези млади хора ще получат своите еполети и шпори. Вие ще имате привилегията да бъдете наричани „рицари“, какъвто е новият ви ранг. Това е древна титла, чийто произход е потънал в забрава. Така са били наричани сподвижниците на най-ранните ни крале и управници, малка група доверени приятели, готови да защитават Короната с живота си. Днес и вие ставате част от тази група. За разлика от войниците, които полагат клетва пред господарите си, вашата клетва е пред Короната. От вас се очаква да се отнасяте с почит към всеки благородник в тази страна и ако е възможно и необходимо, да му оказвате помощ, но дългът ви е към нашия крал на изток и към моето управление на запад.

Джеймс се позволи едва забележима усмивка. Откакто познаваше Арута, принцът нито веднъж не си бе позволил да каже „дългът ви зове да сте верни на мен“.

— Днес — продължи принцът — някои от вас ще бъдат разпратени по гарнизоните край границата, където ще подпомагат местните барони. Може би след време там ще постигнете нови успехи и ще бъдете произведени в чин мечемайстор, или ще се завърнете в Крондор, когато повече не се нуждаят от вас. Други от вас ще заминат за крепостите и замъците, а трети ще останат в Крондор. Но на кого служите не е от първостепенно значение, защото вие вече сте избрали да служите на целия народ, независимо къде се намирате. Никога не го забравяйте. През целия си живот ще трупате нови повишения и привилегии, но повишенията и привилегиите не са награди. Те са по-скоро средства, за да служите още по-добре на Кралството. — Арута спря да си поеме дъх и продължи: — По време на войната с цураните, известна като Войната на разлома, ние се изправихме срещу враг, с когото сега сме сключили мир. Но борбата ни бе дълга и изтощителна, защото тези, които ни срещнаха на бойното поле, също бяха мъже на честта, посветени на своята служба. Победата ни се дължи единствено на факта, че ние — не по-малко от тях — бяхме отдадени докрай на своята служба. — Арута направи кратка пауза, след което обяви: — Млади офицери, щастлив съм да ви приема с добре дошли на кралска служба.

После кимна на Макуирт, който продължи:

— Всеки, който чуе името си, да пристъпи напред, за да приеме шпорите. — След това прочете първото име и кадетът направи крачка напред. Двама пажове се наведоха да му поставят шпорите.

Общо единадесет офицери получиха нови чинове и дадоха клетва за вярност. Уилям бе последният в списъка.

Вдясно от Арута стоеше рицар-маршал Гардан, за когото това бе последната официална проява, преди да се оттегли. Той се зае да чете назначенията. Четирима от кадетите щяха да отпътуват на север, на служба при граничните барони. Петима заминаваха за различни гарнизони и казарми на запад. Двама оставаха в Крондор. Единият от тях бе Уилям.

Джеймс забеляза, че Уилям се намръщи, когато обявиха това, и се зачуди кое ли е предизвикало недоволството му. Крондор бе най-добрият избор в цялото Островно кралство, както заради удобствата, така и поради възможността за бърза кариера. Вярно, че всеки можеше да се отрупа със слава, докато служи на границата, където непрестанно имаше стълкновения, но за да те забележат, трябваше да си близо до центъра.

Арута се наведе към Джеймс и го попита:

— Ти нямаше ли някаква работа в града?

Джеймс кимна.

— Бях забравил. Кога да се върна?

— Когато имаш да ми съобщиш нещо важно.

Между другото, вече не си старши скуайър.

Джеймс се ококори.

— Ваше височество?

Арута обърна гръб на площада и го дари с вяла усмивка. Побутна го по рамото и го насочи към залата.

— Не се сърди, скуайър, но напоследък си натоварен с толкова много работа, че Деласи и Джеръм непрестанно се оплакват, задето трябвало да поемат задълженията ти в твое отсъствие. Тъй че, докато ти оставаш мой личен скуайър, ще издигнем някой друг на предишния ти пост. Освен това, щом възнамеряваш да командваш отряд от хлапетии, а доскоро си бил началник на цял гарнизон, не можеш да очакваш друго, освен понижение.

Джеймс се разсмя.

— Значи все пак имам право да заявя, че се чувствам обиден.

— Нека бъде така, щом настояваш. И една последна задача, преди да изчезнеш от хоризонта. Херцогът на Оласко и хората му потеглят утре заранта. По причини, които не разбирам, помолиха с охраната да ги придружи лейтенант Уилям.

Джеймс сбърчи вежди.

— Паулина?

Влязоха в кабинета на Арута. Принцът се настани зад бюрото и даде знак на Деласи да покани първата група, която очакваше аудиенция.

— Да, принцесата — рече той. — Тя възнамерява да бъде с баща си и принцовете по време на лова. Защо?

— Мисля, че си търси богат съпруг.

— С други думи, някой син на херцог. Джеймс кимна.

— Но не съм сигурен дали са й обяснили, че херцог Пъг не отговаря напълно на обичайната представа на хората за херцог.

— Затова пък разполага със солидни връзки — посочи Арута.

— Е, което си е вярно, вярно си е. Но няма нищо лошо да прекара известно време в компанията на Уилям. На момчето това ще му е от полза.

— Щом казваш — отвърна Арута. Първите няколко посетители вече влизаха в кабинета. — Хайде, тръгвай. Знаеш какво трябва да направиш.

— Да, сър. — Джеймс се поклони и излезе. Спусна се на двора и тръгна към казармата. Искаше да поговори с Макуирт и Уилям преди новопроизведеният лейтенант да бъде пратен на някоя опасна мисия, като например да патрулира в Долината на сънищата, иди из северните предградия, където гъмжеше от бандити. След това смяташе да повика младия Джонатан и да се захване с изграждането на мрежа от агенти.

Откри Уилям в кадетското помещение — младежът тъкмо изваждаше дрехите и багажа си от малкия гардероб, който бе ползвал, за да държи личните си вещи през изминалата половин година. Макуирт надзираваше лично последните приготовления за отпътуване на младите: рицари и поведението му се бе променило осезаемо’. Сега вече, помисли си Джеймс, приличаше по-скоро на баща, който гледа децата си. Но само след няколко седмици в Крондор щеше да пристигне нова група синове на благородници и талантливи войници и старият ветеран отново щеше да приеме ролята на строг и вечно недоволен деспот.

Уилям вдигна глава и преди Джеймс да успее да го заговори попита:

— В Крондор? Защо?

— Нямам представа, но всеки друг на твое място щеше да подскача от радост. Тук се прави кариера, Уил.

Уилям сякаш понечи да каже нещо, но после се отказа.

— Трябва да пренеса всичко това в оръжейната — рече накрая.

— Ще ти помогна — предложи Джеймс.

Уилям не отговори. Лицето му бе все така мрачно. Той препаса сабята си и метна единия от вързопите на рамо. Взе другия, два чифта обувки и няколко книги й даде знак на Джеймс да го последва.

Когато стигнаха при вратата, Уилям се поколеба, после се обърна към Макуирт.

— Мечемайстор?

— Да, лейтенант? — отвърна Макуирт спокойно.

— Исках само да ви благодаря за всичко, на което ме научихте. Надявам се в бъдеще да не ви разочаровам.

— Синко — отвърна с усмивка Макуирт, — ако имаше и най-малък шанс да ме разочароваш в бъдеще, никога нямаше да получиш тези шпори. — Той посочи ботушите на Уилям. — Ще се справиш. А сега побързай, защото другите сигурно вече са в оръжейната и ще ти се присмиват, че не можеш да си пренесеш дори багажа, без да опреш до помощта на някой паж.

Джеймс се ококори, но после изведнъж избухна в смях. Едва сега Уилям осъзна, че като новопроизведен офицер има право да нарежда на пажовете и на всеки от войниците да му носят багажа. Междувременно Макуирт се обърна към Джеймс.

— Както и вие, скуайър. Хайде, размърдайте се и двамата.

— Да, мечемайстор — кимна усмихнато Джеймс.

Стигнаха оръжейната, влязоха през широката двукрила врата и тръгнаха по коридора, между рафтовете със саби, щитове, копия и различни други оръжия. Някъде отзад се чуваха звънливите удари на ковашки чук — майсторите поправяха захабените по време на тренировки оръжия. Стигнаха стълбището в дъното на помещението и се качиха на втория етаж. Уилям остави дрехите си на пода и се огледа.

— Тази стая май е свободна — посочи той и бутна една полуотворена врата.

— Нека ти спестя някои дребни неприятности — обади се Джеймс. — Трябва да почакаш да дойде старши бакалавър-рицарят, за да ти определи стая. — Той посочи празната стая, на която се бе спрял Уилям. — А тази стая със сигурност е на капитан Трегар.

Уилям направи кисела физиономия. Капитан Трегар бе сравнително млад, напълно лишен от чувство за хумор човек, който според слуховете би трябвало да бъде изключителен войник, след като бе успял да се задържи на своя пост въпреки грубоватото си и надменно поведение. Освен това го смятаха за необикновено умен, за да изкара толкова дълго в един гарнизон, който бе под прякото командване на Гардан.

След няколко минути току-що назначеният рицар-лейтенант Гордън О’Донъл, най-младият син на графа на Мелоуско пристанище, се качи по стълбите, нарамил вързоп с дрехи.

— Свободни стаи? — попита той задъхано.

— Чакаме Трегар — сви рамене Уилям.

Гордън тръшна вързопа на пода.

— И това ако не е очакван завършек на един чудесен ден — заяви той иронично и в гласа му се долови типичният акцент на кенарарската народност, обитаваща подножието на Върховете на спокойствието. Беше широкоплещест младеж, малко по-висок от Уилям и Джеймс, с пясъчноруса коса и сини очи. Имаше червеникави, подпалени от слънцето бузи и многобройни лунички.

— И двамата ми се струвате недоволни, че ви назначиха на най-добрата служба в целия Запад — отбеляза Уилям.

— Ха, в целия Запад! — повтори Гордън. — Обзалагам се, че баща ми е помолил принца да ме остави тук, за да не се излагам на опасности. И двамата ми братя загинаха във войната — Малкълм в битката срещу цураните в самия край на Войната на разлома, а Патрик при Сетанон. Аз съм най-малкият син и баща ми е решил да ме запази жив, докато дойде време да го наследя.

— Струва ми се, че мога да го разбера — намеси се Джеймс.

— Може и да е така, скуайър, за такива като теб, които са се родили тук, но за мен на запад няма кой знае какви шансове за повишение.

Джеймс сбърчи вежди.

— Поправи ме, ако греша, но някой ден ти ще станеш граф. Какво толкова се безпокоиш за повишението?

— Нашето графство е малко — отвърна Гордън, — а на изток бойната слава се цени високо. Вие тук си имате таласъми и Братството на Тъмната пътека и какво ли не още, но ние се огъваме под натиска на Източните кралства и Кеш. Там повишенията валят като дъжд и ако не успееш да си в крак с останалите, не можеш да разчиташ на подходяща партия.

Джеймс и Уилям се спогледаха и се ухилиха.

— Значи всичко е заради някое момиче!

— Че заради какво друго? — отвърна мрачно Гордън.

— И коя е тя? — попита го Джеймс.

Лицето на Гордън стана дваж по-червено.

— Ребека, дъщерята на владетеля на Дълбок Тонтън. Баща й е херцог и ако искам да спечеля ръката й, трябва да се посипя с толкова много слава, че да заслепя дори краля.

Джеймс повдигна рамене.

— Може би навремето наистина не е имало интересни войни на запад, но откакто аз съм в Крондор, това не отговаря на истината.

— Във всеки случай — добави Уилям, — сега си назначен на най-подходящото място в целия Запад, от гледна точка на повишенията.

Нечии тежки стъпки бавно се приближиха към вратата.

— Вземете си багажа — посъветва ги Джеймс.

Миг по-късно се показа една мургава глава, следвана от широките плещи на рицар-капитан Трегар, който се качваше по стълбите. Следваха го още неколцина рицари. Когато забеляза очакващите го лейтенанти, той се намръщи, а като зърна Джеймс, на лицето му се изписа отвращение.

— Това пък какво трябва да означава? — попита той.

— Чакаме да ни определите стаи, капитане — отвърна Уилям. Другите лейтенанти последваха капитана в помещението и то се напълни. Шепнеха си нещо и се споглеждаха. Джеймс забеляза, че очакват с нетърпение реакцията на Трегар. Последният тъкмо се готвеше да заговори, когато Джеймс го изпревари:

— Принцът няма търпение рицар-лейтенант Уилям да приключи с настаняването, тъй като има специална задача за него.

Каквото и да се готвеше да каже Трегар, то остана непроизнесено. Вместо това той посочи с ръка и обяви:

— Последната стая в дъното на коридора. Тъй като сме зле с помещенията, двамата ще трябва да се свирате заедно, докато някой не се ожени или не получи друго назначение.

— Да, капитане — каза Гордън и си запробива път през останалите офицери.

— Благодаря, капитане — добави Уилям и го последва.

— Ще те чакам тук, лейтенант — рече Джеймс.

— Нещо май си далеч от любимите си пътеки, скуайър? — отбеляза Трегар. — Чувам, че напоследък човек може да те зърне по-често в каналите, отколкото в двореца.

Джеймс изгледа внимателно капитана. Имаше черни хлътнали очи и в погледа му се долавяше само гняв и презрение. Гъстите му вежди винаги изглеждаха сключени в маска на дълбоко съсредоточаване. Говореше се, че не един и двама млади офицери или войници от гарнизона били привиквани на среднощен дуел само задето си позволили да го подразнят с нещо.

— Отивам там, където ме прати принцът — отвърна внимателно Джеймс. За миг му се дощя да предизвика Трегар, но годините, прекарани сред кавгаджии като него, му подсказваха, че това е бой, който може и да не спечели. Да унижи капитана пред младите офицери би означавало да си навлече откритата му омраза, а какъвто и да беше Трегар като човек, той си оставаше висш офицер от дворцовия гарнизон. Освен това не беше изключено да си изкара яда на Гордън или Уилям.

Разочаровани от това, че очакваното забавление се отменя, другите офицери се разпръснаха по стаите или слязоха на долния етаж. Скоро младите рицари се върнаха и Уилям попита:

— Каква е тази задача, Джеймс?

Трегар се извърна и изсъска:

— Лейтенант, когато се обръщате към някой придворен, бъдете така добър да използвате титлата му! — Той помълча, после добави: — Който и да е той!

— Разбрано, капитане — отвърна Уилям. — Каква е тази задача, скуайър?

— От теб се иска да събереш отряд от дванадесет души и да придружиш гостите на Негово височество по време на техния лов. Утре, час преди изгрев-слънце, ще се представиш с отряда на ловния майстор.

— Слушам, скуайър.

Джеймс погледна крадешком към Трегар и продължи със служебен тон:

— Лейтенант, искам да ми се представите довечера преди лягане. Трябва да ви предам някои последни инструкции.

— Слушам, скуайър.

Джеймс се обърна и излезе със забързана крачка. Знаеше, че ако продължи да се размотава, само ще вкисне още повече и без това ядосания Трегар. И тогава току-виж намерил някаква неприятна задача, за да запълни времето на Уилям. Рано или късно Уилям и Гордън щяха да му хванат цаката, но засега бе още рано да ловят бика за рогата.

Джеймс не се съмняваше в способностите на Уилям да се справя с подобни затруднения. А нищо чудно и Гордън да се окажеше момче на място. Освен това Трегар не беше вчерашен и знаеше добре докъде се простират правата му по отношение на младите офицери и откъде започват задълженията, след като се бе задържал толкова дълго на служба при Гардан.

Джеймс излезе от двореца през западната врата, махна на часовоя отвън, който му отдаде чест, спря и се огледа. Навремето западната врата беше основният достъп до двореца, но от известно време я използваха предимно за церемониални посрещания, градски процесии и празненства, а основният поток бе прехвърлен към пристанищната и източната врата.

Една голяма къща се издигаше на отсрещния край на площада, който бележеше западната граница на двореца. Между къщата и портата имаше шадраван, доста скромен, но добре поддържан, защото бе един от най-старите в града, построен по нареждане на някой от първите принцове. Джеймс огледа къщата. Беше масивна постройка, предполагаща многобройни вътрешни помещения. Доколкото му бе известно, бе изоставена преди много години. Не изоставена, а незаета — поправи се мислено Джеймс. От време на време зад прозорците й се наблюдаваше някакво движение, а фасадата й показваше белези на обновление — прясно боядисани рамки на прозорците или нови решетки, всичко това за кратко. Но в момента бе очевидно, че някой се готви да се настани в нея.

— Какво става там? — попита той часовоя, като кимна към къщата.

— Нямам представа. От вчера се нижат каруци една след друга.

— Тази къща е необитавана, откакто се помня — обади се часовоят от другата страна на вратата. — Нямам представа чия е.

— Доколкото знам, я владее храмът на Ишап — подметна Джеймс. Двамата го погледнаха едновременно, но никой не попита откъде може да го знае. Явно им беше известно, че това му е работата — да знае какво става из града. И през ум не им мина да подлагат думите му на съмнение.

— Обикновено не се разделят със собствеността си — продължи да разсъждава на глас Джеймс. — Какво ли е станало сега?

Двамата часовои знаеха, че въпросът е по-скоро риторичен, и продължиха да мълчат, а Джеймс забрави за новопристигналите и насочи вниманието си към един друг проблем: Нощните ястреби.

Когато излезе в тясната уличка, Джеймс вече не носеше модните дрешки, с които се подвизаваше из двореца. Разполагаше с няколко тайника на различни места из града, където държеше дрехи, оръжие и пари, които да задоволяват всички възможни нужди. Една от тях естествено бе да умее да се слива с тълпата.

Прекоси търговската част на града и навлезе в бедняшките квартали. На нито една карта районът не беше обозначен по този начин, но всички жители на Крондор знаеха добре къде свършва търговската част и започва пристанищният район и след коя улица той се сменя с рибарския квартал. Знаеха го, защото познаването на тези райони за тях нерядко бе въпрос на добро здраве и безопасност.

Джеймс пресече с нехайна походка уличката, която маркираше границата между търговската част и бедняшкия квартал, и още щом се озова от другата страна, къщите станаха по-ниски и прихлупени, а улиците — тесни, криви и заровени в мръсотия. Тук слънцето почти не надничаше, освен когато достигаше най-високата си точка в небето.

Улиците в бедняшкия квартал бяха също толкова оживени, както и в останалите райони на града, но Джеймс знаеше добре, че са много по-опасни. През нощта, невидима, тази опасност ставаше дваж по-смъртоносна. Погледите, с които го стрелкаха, бяха колкото любопитни, толкова и изучаващи, а минувачите вървяха малко по-бързо, отколкото в другите части на града. Гласовете, които се чуваха, бяха ниски, приглушени, понякога шептящи, и всички се следяха внимателно. Убийствата в последно време бяха повишили още повече градуса на недоверието в този опасен квартал.

Джеймс свърна по една още по-тясна уличка и се приближи към една едва забележима полуотворена врата в дъното. До вратата бе спряла малка каручка и някаква прегърбена жена товареше нещо.

Джеймс извади кинжала и го обърна така, че да остане скрит в ръкава му. Когато се приближи на една ръка разстояние от жената, спря и подвикна тихо:

— София?

Жената се извърна и изправи гръб. Едва сега Джеймс си позволи да се поотпусне. Жената пред него имаше посивяла коса, сред която се мяркаха редки черни кичури, колкото да припомнят за истинския й цвят на младини. Тя протегна ръка, сякаш се готвеше да го спре. Миг по-късно от устните й се отрони облекчена въздишка.

— Джими! Изкара ми акъла. От пет години не съм те виждала.

Джеймс застана до каручката и погледна към полуотворената врата.

— Тръгваш ли си?

— Веднага щом натоваря.

— Накъде ще поемеш?

— Не зная, а и не съм сигурна, че искам някой в Крондор да го знае.

Джеймс огледа лицето й. Не беше застаряваща красавица — по-скоро на младини бяха определяли чертите й като конски, — но в позата и осанката й се долавяше спотаена сила, която й бе спечелила цял легион от верни и нерядко заможни любовници. Но основният й занаят беше друг — заклинания, магии, чародейства, вълшебни отвари, заради които бе живяла доста самотно, ако се изключеха неколцина верни приятели — между които и Джеймс.

— Нямам нищо против, щом си решила да изчезнеш — заговори той, — но все пак би ли ми казала защо го правиш?

— Сигурно си чул за убийствата, Джими. Не може да не знаеш, след като си човек на принца.

— Да не се боиш, че може да се присъединиш към партията на мъртъвците?

Тя кимна.

— Може би не си забелязал, но по-голямата част от убитите, които не са били членове на Гилдията на крадците, са практикували моя занаят.

— Магьосници? — попита Джеймс внезапно заинтригуван.

— Петима от най-добрите, доколкото ми е известно. Имената им сигурно няма да ти говорят нищо, защото са известни сред ограничен кръг. Ние не сме обществени фигури като онези от Звезден пристан. Някои от нас предпочитат да работят инкогнито.

— А останалите?

— Занимават се с неща, на които все още не се гледа с добро око сред хората.

— Черна магия?

— Нищо чак толкова зловещо. По-скоро помощ, когато някой търговец помоли товара със зърно на конкурента му да изгние, или комарджия има нужда от солидна печалба. Сред нас има такива, които винаги са готови да откликнат на подобна молба.

— Срещу известно заплащане естествено.

София кимна и каза:

— Джеймс, някой избива магьосниците на Крондор.

— И колко още останаха? — попита Джеймс и неволно се озърна.

— Помогни ми да обърна каручката. Ох, трябваше да го направя, преди да започна товаренето.

Джеймс помогна на жената да обърне каручката към изхода на улицата и се подпря на стената, докато тя прикрепваше вързопите с въже.

— Защо не си купиш пони?

— Нямам толкова пари — отвърна жената и задърпа каручката по улицата.

— София, мога… да ти отпусна малък заем. Ти беше толкова мила с мен, когато бях малък.

Тя се усмихна и годините й проличаха.

— А ти беше странно момче, Джими. Странно, но никога грубо. Все пак ти благодаря за предложението. — Когато стигнаха ъгъла, тя спря и се обърна към него: — Май забравих да те питам защо дойде при мен.

Джеймс се усмихна.

— Всъщност, заради един дребен магьоснически проблем. — Той й разказа накратко за амулета на принцеса Паулина и неговия ефект и завърши с думите: — Помислих си, че ако младият ми приятел настоява да прекарва още известно време в компанията й, ще му е нужна защита срещу подсиления й чар.

София се изкиска на определението му.

— Подсиления чар. Това ми харесва. Е, да знаеш, че май имам нещо, което може да помогне на приятелчето ти. — Тя заобиколи каручката и се наведе над един от вързопите. Извади една малка торбичка и започна да рови в нея. — Тука имам една много полезна билка, която обаче действа само няколко часа. Не, не това. — Тя вдигна един малък пръстен от сребристосив метал, върху който бе кацнало самотно полускъпоценно камъче. — Ето какво може да свърши работа. — Тя го подаде на Джеймс. — Пази приносителя си от различни дребни заклинания и чародейства. От рода на онова, което използва младата дама. Безполезно е срещу всяко по-силно заклинание, но поне ще неутрализира опитите й да въздейства на младежа по друг начин.

Джеймс взе пръстена.

— Благодаря. Какво ти дължа?

— За теб — нищо. — Тя отново се запрегна в каручката.

— И откъде тази внезапна щедрост?

— И друг път си ми правил услуги, Джими. Да го наречем подарък на раздяла. — Тя дръпна каручката и излезе на оживената улица, която скоро щеше да я изведе от бедняшкия квартал.

Покрай Джеймс претичаха две момчета и той мигом отскочи. За миг си помисли, че са от уличните хлапета, които винаги действат по двойки — едното ти отвлича вниманието, а другото през това време ти отмъква кесията. После осъзна, че са най-обикновени деца, които се гонеха за забавление. Въпреки това по навик опипа кесията си, която се оказа на мястото си. След това настигна София.

— Позволи ми тогава да отвърна със същия жест. Там, където отиваш, ще са ти нужни средства за ново начало.

Тя се усмихна и очите й блеснаха, докато приемаше от него шепата монети.

— Джими, винаги си бил мой приятел.

— А когато се успокоиш, че си в безопасност, прати ми хабер къде си.

— Обещавам — рече тя, потупа го по рамото и затегли каручката по пътя към източната порта.

Джеймс я изпрати с поглед, после закрачи обратно към двореца. Преди да се заеме със следващата задача за деня трябваше да обсъди някои неща с принца.

Все още нямаше напълно ясна представа какво се крие зад всички тези на пръв поглед случайни убийства на граждани в Крондор, но фактът, че между тях имаше и магьосници, бе достатъчно важен, за да го сподели с Арута.

Следобедното слънце напичаше, ала Джеймс усещаше мъртвешки хлад в костите си.