Убийците

Глава 17В погрешна посока

Бойните знамена плющяха на вятъра.

След като напуснаха крепостта, бойците пришпориха конете и ги яздиха до пълно изтощение по целия обратен път до Крондор — вместо за осем, изминаха целия път само за шест дни. Когато наближиха крайбрежието, Арута посочи малката крепост в Шандънския залив. Прашна пелена се стелеше откъм хълмовете и конете потропваха нетърпеливо, усетили близостта на прясна вода и храна.

— Изглежда, си имаме компания — каза Джеймс.

Беше се повъзстановил по време на ездата, макар че най-дълбоките му рани все още не бяха заздравели.

— Така изглежда — изсумтя Арута.

На идване Арута бе пристигнал от Крондор до крепостта в залива по море и бе наредил корабът да го чака. Сега обаче на тесния кей бяха привързани още три кораба.

— Това не е ли корабът на Амос? — подметна Джеймс.

— Ами да, „Кралски леопард“ — отвърна Арута. — А до него са „Кралска усойница“ и „Кралска сърна“. Че това е почти половината му ескадра.

Докато се приближаваха към укреплението, забелязаха, че целият гарнизон се е строил на стената. Комендантът бе подготвил тържествено посрещане, но Арута сухо каза, че няма време за церемонии, скочи от коня и отиде да поздрави плещестия мъжага, застанал до капитана.

— Амос — каза принцът, — кой вятър на съдбата докара адмирала на Западната флотилия в това жалко пристанище?

Прошарената брада на Амос Траск се размърда в усмивка. В очите му блеснаха весели пламъчета — те не слизаха оттам дори в най-тежки моменти — и той отвърна с тътнещия си глас:

— Винаги се отбивам в този залив, когато слизам на юг. Забелязал съм, че пиратите, които дебнат търговски кораби, обичат да се спотайват из гористите северни брегове. И този път правех рутинна обиколка, когато зърнах „Кралски ястреб“ — той посочи кораба на пристана — с развято знаме. „Какво — викам си — може да търси принц Арута в това забравено ъгълче на Кралството?“ Нямах търпение да узная отговора.

— Тъй като корабът ти е по-бърз от моя — рече Арута, — ще наредя да преместят багажа ми на него.

— Вече наредих — ухили се Амос.

— Кога тръгваме?

— Най-късно след час — отговори Амос. — Но ако желаете да си починете, може да отплаваме и на сутринта.

— Капитане — обърна се Арута към коменданта на гарнизона, — благодаря за посрещането, което сте ми подготвили, но въпроси от първостепенна важност налагат незабавното ми завръщане в Крондор.

— Той потърси с очи капитан Трегар: — Нека хората ви отдъхнат един ден, докато ви застигне обозът, и тогава се качете на „Кралски ястреб“.

— Слушам, ваше височество — отвърна Трегар.

— Е, Амос — можем да отплаваме — приключи Арута.

— Очаквах, че ще стане така, и съм наредил корабът да е готов за незабавно вдигане на котвата.

Арута даде знак да му доведат коня, извади от джоба на седлото пергамента и документите, които бяха взели от подземията, и ги даде на Уилям. След това тръгна към пристана, където го очакваше лодка, готова да го откара на адмиралския кораб. С него се качиха Уилям и Джеймс, последен беше Амос. Неколцина войници изтласкаха лодката навътре и тя се понесе по вълните.

Само след час трите великолепни кораба вече бяха разпънали всичките си платна и напускаха залива, възползвайки се от вечерния отлив. Арута и Джеймс бяха настанени в адмиралската каюта, Амос делеше място с първия помощник, а Уилям с младшите офицери. Джеймс още разопаковаше багажа, когато адмиралът почука на вратата.

Амос влезе, настани се на собствената си маса и заяви:

— Наредих да поднесат лека вечеря. — Изгледа Джеймс и добави: — Джими, приятелю, и друг път съм те виждал покрит с рани, но сега надминаваш всякакви очаквания. Предполагам, че зад всичко това се крие някоя доста интересна история.

— Най-интересната от всички — отвърна Джеймс.

Арута посрещна стария си приятел с усмивка и каза:

— Радвам се, че си тук, защото ще ни осигуриш не само бързо прибиране, но и компанията си.

На вратата се почука и на прага застана Уилям.

— Ваше височество — Той сведе глава. — Адмирале.

— Теб те познавам — махна с ръка Амос. — Ти си момчето на Пъг. Откога не сме се виждали — трябва да има десет години, а?

Уилям се изчерви и каза:

— Горе-долу толкова, сър.

— Дръпни един стол и се настанявай. Вечерята ще пристигне след… — Думите му бяха прекъснати от ново почукване на вратата. — Влез! — извика той. — Вратата се отвори и в каютата влязоха двама войници с подноси, върху които имаше храна и напитки. След като поднесоха храната, войниците се поклониха и излязоха. Амос си наля вино и попита: — Е, каква е тази ваша история?

Арута преразказа накратко събитията, като започна с на пръв поглед несвързаните помежду си убийства в Крондор и завърши с щурма на подземията, където се бяха укрепили Нощните ястреби.

— Та сред всичко, което открихме там, имаше и един документ, написан на език, който никой от нас не познава. Разчетохме само името на херцог Оласко.

— Я да го погледна — предложи бившият пират. — Понаучих малко от пустинния диалект още когато… плавах край кешийските брегове.

Джеймс се усмихна. На младини пиратът Тренчард бе нападал с еднакво упорство както кешийските, така и кралските пристанища. Амос прочете документа два пъти и каза:

— Проблемът не е само в това, че е написан на пустинен диалект. А че е написан твърде неграмотно. Но както и да е, доколкото разбирам, става въпрос за смъртна присъда. Някой е платил… не, това само го предполагам. Някой е наредил на убийците да видят сметката на херцога на Оласко.

— Но ние смятаме, че това е фалшива следа — рече Арута.

— Така ли? — учуди се Амос. — И защо?

— Сред групата на гостите е и принцът, наследник на Оласко и ние смятаме, че тъкмо той беше целта на един опит за покушение.

Амос прочете отново документа и промърмори:

— Тук има още няколко имена: Владич и Казамир, както и Паулина.

— Деца и племенник — обясни Арута.

— Този някой иска и тяхната смърт. — Амос побутна документа настрани: — Може и да греша, така че няма да е зле, ако го погледне и специалист. Но ако питате мен, някой се опитва да предизвика война между Кралството и Оласко.

— Но кой? — попита Уилям. Амос го погледна и вдигна вежди.

— Първо разберете защо, а после ще узнаете и кой.

Джеймс се размърда неспокойно и прошепна едва чуто:

— Защо, наистина?

Най-сетне на хоризонта се показа Крондор. Времето бе чудесно. Амос бе накарал да развеят неговото знаме на адмирал на Кралския флот, както и знамето на Арута, и когато наближиха пристанището, всички други кораби побързаха да очистят кралския кей.

Както винаги безупречният в задълженията си церемониалмайстор Деласи бе изкарал на пристана почетната гвардия, зад която стояха принцесата и децата. Арута направи всичко възможно церемонията да бъде съкратена максимално, но отдели достатъчно време за жена си и децата. След това се извини и кимна на Джеймс и Амос да го последват на съвещанието с неговите заместници. Анита познаваше мъжа си достатъчно добре, за да се досети, че става дума за решаването на някой особено важен въпрос, така че отведе децата обратно в покоите. Арута нареди да му доведат най-добрите преводачи от кешийски, след което се оттегли, за да се преоблече.

Уилям се раздели с Джеймс и тръгна към офицерските квартири, където бе подложен на кръстосан разпит от другарите си.

Гордън О’Донъл се появи тъкмо когато Уилям си лъскаше ботушите и се провикна:

— Уилям, най-добри ми приятелю, как я караш?

— Най-добри ми приятелю? — повтори засмяно Уилям.

— Какъв иначе, след като ни отърва от Трегар за цяла седмица? Не бих казал, че живеехме като в рая, но беше нещо подобно.

Уилям го изгледа скептично.

— Гордън, ще ти кажа нещо. Струва ми се, че съдиш капитана твърде сурово. Повярвай ми, изпаднеш ли в затруднено положение, трябва да мечтаеш за човек като него до себе си.

Гордън се почеса по брадичката.

— Е, щом казваш. И все пак беше доста приятно да ни оставят цяла седмица на спокойствие.

— Как изглеждам? — попита го Уилям.

— Като издокаран за бал лейтенант.

— Хубаво. Защото принцът ме вика в заседателната зала.

— Аз пък си помислих, че ще навестиш приятелката си в „Шарения папагал“.

Уилям вече бе тръгнал към стълбите, но спря и се обърна:

— Талия ли?

— Ходих при нея няколко пъти, докато те нямаше — отвърна О’Донъл. Забеляза, че Уилям е сбърчил вежди, и побърза да допълни: — Като твой приятел, разбира се.

— Разбира се — повтори Уилям с усмивка.

— Но не виждам защо трябва да се безпокоиш. Това момиче не щеше и да чуе за мен. Както и за всеки друг младеж. Май много си пада по теб, Уил.

— Така ли? — попита Уилям. Едва сдържаше усмивката си.

О’Донъл го побутна игриво.

— Хайде, не бива да караш принца да те чака. Сигурен съм, че ще намериш време да отскочиш и до Талия.

Уилям слезе по стълбите и мина през оръжейната. Когато влезе в залата, другите вече бяха заели местата си. Той се огледа и забеляза, че Джеймс му маха да застане близо до Арута. Мястото между Джеймс и принца бе запазено за рицар-маршала на Крондор — опразнено след оттеглянето на Гардан. Амос също присъстваше на съвета, както и капитан Гурут, шерифът Мине и капитан Исакс, който командваше дворцовите гвардейци.

Арута откри съвещанието:

— Наредих десетина писари, които владеят добре кешийски, да прегледат донесените от нас документи. Отец Белсон от храма на Прандур ще се занимае със запечатания сандък и съвсем скоро ще сподели с нас първоначалните си впечатления. — Той погледна към двамата капитани и шерифа и добави: — За онези от вас, които не бяха с нас през последните няколко дни, ще преразкажа накратко събитията.

Дори след десет години служба при принца Джеймс продължаваше да се учудва на безупречния начин, по който работеше умът му. Той винаги знаеше как да поднесе нужната информация, без да изпада в излишни подробности, ала като същевременно подчертава важните неща.

Тъкмо когато Арута привършваше разказа си, в залата влезе отец Белсон.

— Ваше височество — каза жрецът на Прандур, — използвах всички познати умения и доколкото можах да определя, няма нищо мистично, свързано с интересуващия ви печат. Изглежда ми на най-обикновен восъчен печат, поставен за да подсказва дали някой е отварял сандъка.

Арута му даде знак да заеме едно от празните кресла.

— След като приключим заседанието, ще се запознаем със съдържанието на сандъка — рече той и се обърна към останалите. — Искам да бъде удвоена охраната на херцога и семейството му.

— Господарю — намеси се с видимо притеснение капитан Исакс. — Негова светлост се възстановява от раните си, но въпреки това непрестанно се оплаква от охраната, която съм му назначил. Освен това той… се е сближил с една млада особа, която го посещава доста често.

Арута го изгледа със смесица от раздразнение и любопитство.

— В такъв случай, капитане, няма да е зле, ако напомните на херцога, че неговата съпруга със сигурност ще държи да бъде охраняван строго. Направете го така, че да го чуе и споменатата от вас особа.

Джеймс се ухили, а Уилям едва сдържа усмивката си. За разлика от тях, Амос се изсмя на глас и понечи да каже нещо, но Арута го изпревари:

— Амос, да не си посмял да ми правиш забележки, че лишавам другите от солта на живота.

Амос избухна в още по-гръмогласен смях, а Арута продължи:

— Нанесохме сериозен удар на Нощните ястреби в този район, но съм далеч от мисълта, че сме им прекършили гръбнака. Запалим ли светлина, те се спотайват в сенките. Това, че не ги виждаме, не значи, че ги няма. Ако някои от оцелелите, каквито несъмнено има, влязат в града и се свържат със своите сподвижници тук, със сигурност ще опитат нова атака срещу херцога. Тези типове следват докрай поетите задължения.

На вратата се почука и един войник въведе прегърбен писар, който се поклони.

— Ваше височество, прочетох текста, който благоволихте да определите като най-важен.

— И какво можеш да ми кажеш?

— Адмирал Траск вече ви е обърнал внимание върху факта, че онзи, който го е написал, не е бил особено грамотен. На пръв поглед изглежда точно така, но в действителност се касае за хитро замаскиран шифър.

— Шифър?

— Не като този, който използват квеганците — и който, ще си позволя да добавя, не се отличава с особена изобретателност — а по-скоро чрез готови фрази, на които е придаден предварително уговорен смисъл. Имената на херцога и членовете на неговото семейство са предадени в прав текст, но останалата информация е забулена във фрази с привидно банално значение. Нека ви цитирам един примерен пасаж: „Нашият господар очаква всички да заемат местата си в часа на зеления прилив“. „Часът на зеления прилив“ очевидно е някакво предварително определено време между написалия документа и онзи, който трябва да го прочете. Ето още един пример: „Подаръкът трябва да стигне до получателя преди празненството на гаргите“.

— Има ли някакъв начин да открием скрития зад тези думи смисъл? — попита Арута.

— Ако разполагате с пленник, на който е известен ключът, и ако можете да го накарате да ви го даде. Но да се правят предположения за истинския смисъл на тези фрази е безполезно.

— Би ли ни прочел още няколко изречения? — обади се Джеймс.

— Ами… — поколеба се писарят, докато избираше подходяща част. — „Новината трябва да стигне до нашия господар през най-мразовитата нощ на зимата“.

Джеймс кимна.

— Не зная дали това може да ни е от полза, но имаше една кешийска банда, която прекарваше роби до Дърбин. Наричаха се Скръбните братя или нещо подобно.

— Братството на скръбта — подсказа му Амос. — Навремето си имах вземане-даване с тях. Отвратителна сбирщина. Не признаваха никакви закони, отвличаха когото им падне и продаваха нещастниците на пазарището в Дърбин.

— Веднъж-дваж се появяваха и в Крондор — спомни си Джеймс. — Шегаджиите ги погваха веднага щом ги надушеха. Чувал съм, че използват един код, при който вместо за място, става въпрос за човек, вместо за човек, за време, е вместо за време — за място.

— Тоест „празненството на гаргите“ може да е място, а не време, така ли? — попита Арута.

— Да — каза Джеймс. — Не зная дали ще помогне, но реших, че трябва да го споделя с вас.

— Може и да помогне — рече замислено Арута.

— Би могло — присъедини се към него писарят. — Разполагаме с доста подобни фрази, които се повтарят в различните документи. Може би ще успеем да определим значението на някои от тях.

— Ако разгадаете нещо — рече Арута, — съобщете ми незабавно. Писарят кимна, поклони се и излезе.

Арута се обърна към капитан Исакс, Гурут и шерифа:

— Искам да претърсите целия град. Камък да не остане непреобърнат. Намерите ли някой от онези убийци, доведете го незабавно на разпит при мен.

Тримата козируваха и си тръгнаха. Арута се изправи и всички също станаха.

— Да идем да погледнем онзи сандък. Отче, ще бъдете ли така добър да се присъедините към нас, в случай че сте пропуснали да забележите някакви следи от магия?

Жрецът на Прандур кимна с готовност. Уилям и Джеймс застанаха зад принца, който се обърна и попита:

— А ти, Амос?

— Сякаш би могъл да ме спреш — засмя се адмиралът. Слязоха в едно от складовите помещения, където бе докаран сандъкът.

— Дали да не го преместим в подземието, преди да го отворим? — предложи Джеймс.

— Първо огледай ключалката, скуайър, а после, ако решиш, че има някаква опасност, ще го преместим долу.

Джеймс извади някакви тънички инструменти от калъфа на колана си, наведе се над ключалката и я заразглежда.

— Тук има капан — каза той след малко, — но не е от сложните. Вероятно при погрешно отключване се подава отровна игла. — Извади една метална тръбичка и я пъхна в ключалката. Завъртя я лекичко в различни посоки и изведнъж се чу отчетливо изщракване. Джеймс взе малки клещи и преряза иглата. — За всеки случай — обясни той. — Отдръпнете се.

Всички отстъпиха и той бавно вдигна капака. В същия миг в стаята притъмня, сякаш облак бе закрил слънцето. От сандъка повя мразовит вятър и започна да се надига някаква черна фигура. Имаше човешки очертания, но наподобяваше хвърлена във въздуха сянка, рееща се над пода. Сянката се огледа, после се отправи към вратата.

Всички замръзнаха. Джеймс пръв дойде на себе си и извика:

— Спрете я!

Арута светкавично извади сабята си. Уилям стоеше на пътя между сянката и вратата и се опита да й попречи да излезе, като вдигна меча пред себе си. Съществото премина през острието, сякаш го нямаше.

— След него! — извика Арута. — Какво е това? — обърна се той към Джеймс.

— Никога не съм виждал подобно нещо — обади се Амос.

— Аз също — каза Джеймс. — Но май съм чувал нещо за тях.

— И какво по-точно? — попита Арута.

— Това е Сенчест следоход. Магичен убиец. Ето защо сандъкът се отваряше толкова лесно — някой е искал да го донесем тук и да го отворим!

— Доста ще ти е трудно да ме убедиш — рече Арута, забързан след сянката, която премина през затворената врата, — че убийците са се оставили да ги изтребим до крак само за да докараме този сандък тук.

Отвориха вратата и надникнаха в коридора. От митичното същество нямаше и следа.

— Не мисля, че планът им е бил точно такъв, ваше височество, но може би са смятали да донесат по някакъв начин сандъка. Ето там! — Той посочи към дъното на коридора.

— Какво? — попита Арута.

— Нещо се раздвижи в сенките.

— Нищо не виждам — отвърна Арута.

Джеймс се затича и Арута го последва. Внезапно над главите им се вдигна огнено кълбо, което скочи към ъгъла и замря. Ярката му светлина прогони всички сенки и очертанията на убиеца се видяха ясно. Отец Белсон бе вдигнал жезъла си, сякаш насочваше с него огненото кълбо.

— Огънят на Прандур изкарва всичко наяве, ваше височество — каза той. — Не зная дали бих могъл да спра това създание, но поне мога да ви го покажа!

— Следвайте ни, отче! — извика принцът.

— Накъде ли е тръгнало? — попита Уилям.

— Сигурно там, където е и Оласко — отвърна принцът.

— Насочва се към крилото за гости — викна Джеймс.

Арута настигна съществото и замахна със сабята. Острието премина през човекоподобната сянка, която се поколеба, сякаш се оглеждаше, после отново пое по пътя си.

— Май успяхте да му привлечете вниманието — подхвърли Джеймс, — но не ми изглежда ранено.

— Приемам с разтворени обятия всякакви предложения за това как да го спрем — изсумтя Арута.

— Продължавай да го удряш! — извика Амос.

Арута отново настигна сянката и я посече няколко пъти. Тя потрепери, отскочи наляво, после надясно и накрая се удари в стената, където замря като изрисуван човешки силует. Само след няколко секунди обаче поднови движението си. И тогава огненото кълбо угасна и създанието потъна в мрака.

— Ето там! — посочи Джеймс.

— Ако вдигна ново кълбо — предупреди ги отец Белсон, — няма да мога да направя нищо друго.

— Знаете ли заклинания, които могат да спрат това същество, отче? — попита Арута, който продължаваше да крачи редом с Джеймс.

— Повечето бойни заклинания предизвикват големи разрушения, ваше височество.

— Отче, готов съм да рискувам с пожар в двореца, за да избегна война в Кралството — заяви спокойно Арута.

— Но не е изключено да не свърши никаква работа.

— Дали да не изтичам напред и да предупредя стражите? — предложи Уилям.

— Готов ли си да го сториш? — попита го Арута. — Техните оръжия са безсилни срещу това нещо.

Джеймс подтичваше най-отпред, вдигнал глава към тавана, за да не изгуби от погледа си създанието. Излязоха в един широк многолюден коридор и Арута се провикна:

— Дайте път!

Слугите и стражите бяха еднакво стреснати от странната гледка — принцът, следван от въоръжени мъже, бързаше по средата на коридора, вдигнал глава към тавана. Те също погледнаха нагоре, но не забелязаха нищо необикновено, освен една местеща се сянка.

— Сега вече поне знаем кой и защо е убивал магьосници в Крондор — заяви Джеймс.

— За да не може принцът да спре това сенчесто чудовище, така ли? — попита Уилям.

— Или да провери сандъка с друга магия — обади се Амос.

— Какво още знаеш за тези създания? — обърна се Арута към Джеймс.

— Не много, защото го узнах от един стар уличен фокусник. Те не притежават разум. Захванат ли се да изпълняват поставената им задача, нищо не може да ги спре, докато не унищожат жертвата си.

— Има контразаклинания за най-различни магии — обади се свещеникът, — но нямам представа какво трябва да се използва в този случай, а и не разполагам с време, за да се посъветвам с моите надзорници от храма или да потърся помощ от другите ордени.

— Аз май знам нещо подходящо… — промърмори Уилям.

— Какво? — обърна се към него Арута.

— Може би е само предположение, но имам една идея.

— Не се стеснявай, Уил — подкани го Джеймс. — Вече сме близо до крилото за гости.

— Доколкото си спомням, Сенчестият следоход използва два начина, за да извърши убийство. Единият е като се материализира в телесна обвивка и действа така, както би действал всеки нормален убиец — с оръжие или примка…

— Или като ти строши врата — прекъсна го Амос. — Разбрах те. Карай по-накратко.

— А вторият е… да отрови херцога или да го зарази с опасна болест.

— Отче, ако херцогът бъде отровен или заразен, бихте ли могли да го изцерите? — попита Арута.

— Мога да го запазя жив — отвърна малко по-уверено свещеникът. — Поне докато доведете знахари.

— А какво ще стане, ако се материализира? — попита Джеймс, тъкмо когато стигнаха пред високата двойна врата към покоите на херцога. — Отворете! — извика той на смаяните пазачи.

— Да, какво ще стане тогава? — повтори като ехо Амос.

— Ами тогава ще го убием — заяви решително принцът. Уилям изтича напред и нареди на стражите да отворят вратите преди Джеймс да е изгубил от погледа си трепкащата сянка на тавана. Създанието продължи по коридора, все едно нямаше никаква врата. Когато обаче стигна следващата, изглежда, се поколеба.

— Отворете! — извика Арута.

Стражите го погледнаха стреснато, после се втурнаха да изпълнят заповедта, но в краткия миг на бездействие съществото се промуши през процепа над вратата.

Принц Владич седна в леглото, а жената, която се гушеше до него, се скри под завивките.

— Какво означава това? — провикна се Владич.

Джеймс огледа тавана, после и стените на стаята и се обърна към свещеника:

— Ако обичате, отче!

Жрецът на Прандур вдигна жезъла и от върха му изскочи огнено кълбо. Владич се отдръпна назад и викна:

— Какво става? — После скочи от леглото и извади сабята си.

— Ето го! — викна Джеймс, забелязал очертанията на създанието. Беше се притаило на стената зад Владич.

Уилям реагира мигновено — хвърли се напред, прегърна принца през раменете и го дръпна настрани.

В същия момент сянката се спусна от стената на пода и започна да се изпълва със субстанция и да се обгръща в телесна обвивка. Арута застана пред Владич, като пътем му кимна и каза:

— Простете, ваше височество.

Макар че беше съвсем гол, Владич продължаваше да стиска сабята и да се държи наперено.

— Какво е това? — попита той.

— Нещо, на което мястото му не е тук — рече Джеймс, който междувременно бе застанал до Арута и също бе извадил сабята си.

Сянката вече наподобяваше по-скоро на човек, макар и лишен от черти на лицето, коса и други белези. Имаше лъскава черна кожа, която поглъщаше светлината.

Арута замахна, съществото отстъпи неуверено назад и острието на принца се заби в тялото му.

И тогава то се хвърли върху принц Владич.