Убийците

Глава 16Разкритието

Първи пристигнаха лъконосците.

Шестимата мъже се подредиха мълчаливо пред Уилям. Малко по-късно дойде и капитан Трегар с хората си.

— Каква е обстановката, Уил? — попита той.

Уилям обрисува ситуацията, като начерта схема на коридора и стаята в прахта на пода.

— Няма да е никак лесно да го прогоним оттам — изръмжа Трегар. — Първите, които пратим през вратата, ще са обречени на смърт.

— Не и ако не спрат — отвърна Уилям.

— Какво искаш да кажеш? — попита Трегар.

— Игра на гоненица.

Трегар се засмя.

— Ако демонът ги последва, те ще са примамката, която да го отведе в конюшнята. А после ние ще го прогоним навън — срещу хората на принца.

Уилям вече си сваляше бронята.

— Не те — аз.

— Ти?

— Аз познавам пътя. Никой друг, освен вас, капитане, не може да се ориентира в този лабиринт, но при цялото ми уважение, аз съм по-бързият от двама ни.

— Вчера не те ли настигнах?

— За което ще съм ви безкрайно благодарен — засмя се Уилям. — До края на живота си. — Той подаде ножницата си на един от войниците, но задържа меча. Беше облечен само по жакет, панталони и ботуши. Махна да му донесат факла и друг войник изпълни заповедта. — Време е да тръгвам.

Пое си дъх, затича се по коридора и без да забавя ход, нахлу в помещението, където си почиваше демонът. Стигна до средата на стаята, преди да погледне назад и ужасен да види, че чудовището вече е скочило и се носи след него като призрачен пратеник на мрака. Стените отекнаха от яростния му рев.

Макар и изтощен от предишните дни на сурови изпитания, Уилям почувства, че тялото му се изпълва с най-доброто гориво за подобни случаи — страха. Хукна с бързината на вятъра, като се молеше само инстинктът да го поведе в правилната посока. Прекоси дългия каменен коридор, мина през няколко празни стаи и продължи в следващия тъмен коридор. Демонът не изоставаше и на крачка от него.

След броени секунди младежът се озова в конюшнята и едва не се блъсна в желязната наковалня. Заобиколи я и се пъхна под металния капак на огнището — ако не си бе навел главата толкова чевръсто, щеше да я счупи. В същия миг силен трясък зад него му подсказа, че демонът не е бил толкова ловък и се е блъснал в нещо. Последва нов яден вопъл.

Уилям зърна слънчева светлина в другия край на конюшнята и хукна натам, без да щади сили. Оставаха му не повече от трийсетина крачки, но имаше чувството, че тича цяла вечност.

Най-сетне, полузаслепен, той изскочи под лъчите на слънцето. Засенчи очи с длан и зърна принц Арута и конния му отряд точно насреща. На няколко крачки зад него чудовището бе спряло, стреснато от ярката светлина.

Демонът не се отличаваше с особен интелект, но и не беше безнадеждно тъп. Веднага бе разгадал клопката и отказваше да влезе в нея.

Уилям се обърна и размаха меча. Пое въздух с пълни гърди и нададе боен вик.

Демонът отвърна с яростен рев, който нямаше нищо общо с предизвикателството на Уилям. Откъм дъното на конюшнята шестимата лъконосци бяха стреляли едновременно. Чудовището се извъртя и Уилям забеляза три стрели да стърчат от гърба му, а четвърта от хълбока.

Чудовището се втурна обратно в конюшнята и Уилям се затича след него. Щом влезе, видя, че демонът е застанал в средата на помещението. Лъконосците продължаваха да го обсипват със стрели. Една от тях едва не повали и младия лейтенант.

— Прекрати стрелбата! — извика той. — Ще уцелите някого от другата страна!

Стрелците свалиха лъковете. Уилям вдигна меча и се хвърли в атака. Замахна с всичка сила към оголения гръб на чудовището, но от последвалия сблъсък ръцете му се разтърсиха, сякаш се бе опитал да отсече дънера на стар дъб. Демонът нададе болезнен вик, завъртя се и посегна назад. Уилям отстъпи миг преди да се раздели с главата си.

Претърколи се през рамо и побягна, без дори да знае дали демонът го е последвал, или е насочил вниманието си към стрелците с лъкове. Но тъкмо преди да стигне външната врата съкрушителен удар по гърба го осведоми за местонахождението на чудовището.

Уилям полетя напред, просна се по очи, претърколи се и мигновено отново се изправи. Пронизителен писък отзад му подсказа, че някой друг се е опитал да отвлече вниманието на чудовището, за да му осигури тъй нужните няколко секунди. А после чу тропот — конният отряд се носеше право към него.

Единственото, което можеше да направи, бе да застане неподвижно и да се надява, че няма да го прегазят!

Ездачите дръпнаха юздите почти едновременно и наскачаха около него. Показаха великолепно взаимодействие — един на всеки петима улови юздите на животните и ги поведе назад, докато останалите четирима се приготвяха за бой. След тях дойде и Арута и по негов сигнал те се втурнаха в атака.

Уилям отново вдигна меча и се присъедини към тях.

Демонът се бе върнал при стрелците в конюшнята, но като чу шум зад гърба си, се извърна. Крондорските войници се разпръснаха и бързо оформиха около него пръстен, като се прикриваха от ударите му с щитовете си.

— Тези, които са зад гърба му — атака! — провикна се Арута. Чул гласа му, демонът се обърна и в същия миг двама войници отзад се хвърлиха и го промушиха с копията си. Чудовището се извъртя, с което даде възможност, на други двама да използват оръжията си. То продължаваше да се върти разярено и скоро гърбът му се покри с десетки кървави рани.

Въпреки сериозните поражения тактиката нямаше нужния ефект. Поне трима от войниците вече бяха повалени и изглежда, скоро нямаше да дойдат на себе си, може би дори бяха мъртви. Още двама бяха тежко ранени. Демонът удряше слепешката, без да търси цел, но при сблъсъка с лекота отбиваше щитовете и трошеше копия.

Мъжете ругаеха и бършеха кръвта от раните си. Още неколцина паднаха, но останалите продължаваха борбата.

Уилям успя да заеме подходяща позиция и нанесе съкрушителен удар в гърба на чудовището с двуръчния си меч. Бе възнаграден от гледката на дълбока рана, от която шурна димяща кръв. Демонът се извъртя и посегна към Уилям с ноктестата си лапа, която младият лейтенант отби с меча. При сблъсъка на ноктите със стоманата се разхвърчаха искри, но тъкмо когато демонът вдигна другата си ръка, за да го довърши, нададе болезнен вик, разтърсен от удар в хълбока.

Уилям отстъпи назад, подготвяйки се за нова атака, когато един спокоен глас зад него каза:

— Как е, лейтенант?

Познал гласа на принца, Уилям отвърна:

— Гадна работа, ваше височество. Посякохме го на стотина места, но това проклетото чудовище отказва да се предаде и да умре.

Арута застана до него, стиснал сабята си. В този миг Уилям вече не се съмняваше — принцът не бе само наследствен управник, който си слага ризница за тържествени случаи, а храбър воин, натрупал в живота си опит от толкова битки, колкото други войници виждаха за дваж по-дълъг период.

Без да каже повече нито дума, Арута пристъпи напред и насочи острието на сабята си към гърдите на демона. Прицели се в една оголена част под дясната мишница и я промуши с такава светкавична бързина, че Уилям си даде сметка за удара едва след като бе приключил.

Демонът сякаш замръзна за миг, после потрепери и изрева така, както не бе ревал досега. Не от гняв ревеше този път, а от ужас. Чудовището се извърна към Арута и втренчи кървясали очи в него, сякаш той бе единственият противник в помещението.

Без да се двоумят, войниците зад него го доближиха и отново се заеха да секат окървавения му гръб. Но чудовището не сваляше поглед от Арута. То приклекна и нанесе нисък, косящ удар с лапата си.

Арута бързо отстъпи и замахна — и остави кървавочервена димяща диря върху ръката на демона. Демонът посегна с другата си лапа, принуждавайки Уилям да отскочи назад, но Арута само се отдръпна леко встрани, после пристъпи напред и посече чудовището през гърдите.

— Какво е това оръжие? — провикна се възхитено Уилям. — То нанася по-страшни поражения от всички наши, взети заедно!

— Попитай баща си някой път — отвърна Арута. — Сега съм малко зает.

Принцът на Крондор беше най-бързият сабльор, който Уилям бе виждал, и демонът нямаше никакъв шанс да се мери с него.

Уилям се присъедини към останалите, които изтощаваха зловещото създание със странични удари, за да помогнат, доколкото могат, на своя неустрашим владетел.

Кървав танц се играеше на пода на конюшнята и чудовището неусетно се приближаваше към осветения кръг от слънчева светлина. То се поколеба, извърна се и изръмжа заплашително към скупчилите се отдясно войници и Уилям побърза да им се притече на помощ. Много по-отпаднал, отколкото бе в началото на битката, демонът пристъпи в осветената част след предпазливо отстъпващия Арута.

Уилям усещаше, че мускулите му започват да отмаляват, но въпреки това стисна зъби и продължи да нанася удари в ребрата на чудовището. Сега вече не само гърбът, но и хълбоците на демона бяха покрити с безброй кървящи рани, а козите му крака потреперваха конвулсивно при всяка крачка.

Колкото по-бавно се движеше демонът, толкова по-бърз изглеждаше Арута. Острието му святкаше във въздуха и нанасяше страхотни рани при всяко съприкосновение с гърдите на демона.

Най-накрая чудовището се олюля, направи крачка назад и се строполи на пода.

Без да се колебае, Арута скочи към него и заби сабята си дълбоко в шията на мястото, където тя се съединяваше с рамото. Натисна дръжката с две ръце, докато острието не потъна почти до дръжката, после го измъкна.

Чудовището нададе последен слаб стон и замря. Димяща кръв се стичаше от сабята на Арута. От раната в шията на демона изригна малко пламъче. Войниците отскочиха. Пламъкът започна да се разширява, превърна се в зеленикаво сияние и изпълни въздуха с мирис на изгоряла плът и сяра.

Всички започнаха да кашлят мъчително, някои дори повръщаха, но след секунди демонът изчезна, като остави на пода само почернения контур на тялото си и непоносима миризма на изгоряло.

Дотича личният паж на принца и му подаде една пътна чанта. Арута я отвори, извади отвътре чисти превръзки и избърса сабята си. Платът бързо почерня и започна да дими.

— Лейтенант, кажете на хората си да внимават, докато почистват кръвта на демона — спокойно каза Арута.

— Слушам, сър! — отвърна Уилям, макар че всички присъстващи бяха наблюдавали последиците от действията на принца.

— Трябва да призная — заговори отново принцът, — че съм виждал и по-кървави битки, но не са чак толкова много. — Той огледа войниците и се провикна: — Капитан Трегар!

— Да, сър? — Трегар пристъпи напред.

— Чудесна работа, капитане. Но случаят още не е приключил. Искам да разпратите отряди във всички посоки. Нека проверят дали не са останали още убийци и да ги довършат на място.

— Разбрано, ваше височество — викна Трегар и се обърна да даде нужните заповеди.

— Лейтенант… — продължи Арута.

— Ваше височество? — Уилям се изпъна мирно.

— Не мога да не оценя храбростта ви, но ако още веднъж направите глупост като тази преди малко — да се втурнете в конюшнята, — ще ви оставя да дежурите пред кралската кухня до края на службата си. Разполагахме с достатъчно хора, с тежки брони, а вие нямахте никаква. Това изобщо не беше умно, лейтенант.

— Простете, ваше височество. — Уилям сведе глава.

Арута го дари с една от редките си усмивки.

— Всички допускаме грешки. Но трябва да се учим от тях, за да оцеляваме.

— Ще се постарая да не я повтарям — обеща Уилям.

Арута сложи ръка на рамото му.

— Нямаше и година, откакто бях поел управлението на Крондор, когато се изправих срещу първия си демон. Дори онази победа не ме подготви напълно за току-що приключилата битка. Също както този случай няма да те подготви съвсем за следващото премеждие. — Той се наведе към ухото на Уилям и додаде шепнешком: — Никога не може да си съвсем готов, Уил. Всеки път ще трябва да откриваш ново решение. И най-добрите планове се провалят в мига, когато започне сражението. Добрите генерали са онези, които знаят как да импровизират и да запазят живота на хората си. — Той повиши глас и попита: — Ясен ли съм, лейтенант?

— Напълно, ваше височество.

— Хубаво. А сега да видим какво още ще намерим вътре.

Докато Трегар разпращаше конните отряди из околността, Арута даде знак на десетина войници и на Уилям да го придружат при претърсването на крепостните подземия.

— Добре беше и Джеймс да дойде с нас — обади се Уилям. — Той вече познава това място доста добре.

— Ако не се лъжа — засмя се Арута, — в момента Джеймс хърка непробудно и трябва да призная, че е заслужил напълно всяка секунда от почивката си.

— Не изглеждаше никак добре, когато го зърнах за последен път — каза Уилям.

— Както казва моят стар крудийски коняр: „обязден грубо и захвърлен потен“.

Уилям не сдържа смеха си.

— Това Алгон ли го казва, сър?

Арута повдигна въпросително вежди.

— Баща ми обичаше да ни разказва най-различни истории за детството си и често цитираше различни свои учители. Но най-смешните ни разправяше Кълган — обясни Уилям.

— Без съмнение — съгласи се Арута. Той също си спомняше добре заядливия хумор на стария магьосник, чиято мишена често ставаха точно онези, които най-малко го очакваха.

Влязоха в старата оръжейна и Уилям отново почувства, че му е нужно съвсем малко, за да изпразни оскъдното съдържание на стомаха си. Неколцина от войниците не се сдържаха и започнаха да повръщат.

Тук демонът бе вилнял най-необуздано. Дори Арута си позволи да прошепне:

— Може да са прокълнати убийци, но нито едно човешко същество не е заслужило подобна участ.

Той обаче не отмести поглед, а огледа внимателно касапницата, сякаш се стараеше да запомни всяка подробност. Стените и дори таванът бяха опръскани с кръв. Навсякъде се въргаляха разкъсани тела и окървавени човешки останки, вече привлекли облаци черни мухи.

— Когато приключим — обади се принцът, — искам да изгорите това място до основи.

Уилям кимна и даде нареждане на хората си да подсигурят необходимите количества сухи дърва и да потърсят запалителни материали из подземията.

Арута видя дебелата книга, която старият жрец бе използвал по време на жертвоприношението, и махна с ръка да му я донесат.

— Каквито и черни думи да са изписани тук — рече той, докато я разглеждаше, — друг ще трябва да ни ги преведе.

— Ще позволите ли, ваше височество? — намеси се Уилям.

Арута му подаде книгата.

— Милорд, не съм магьосник, но изучавах известно време този занаят. Всъщност вие го знаете — добави момъкът.

Арута кимна усмихнато. Уилям прочете първите няколко изречения, после хлопна книгата.

— Не познавам езика, но дори и така усещам, че в тези редове е спотаена ужасна сила. Побиваха ме тръпки дори само когато плъзгах поглед по тях. Струва ми се, че този въпрос е от компетенцията на някой опитен свещенослужител. Заради общата безопасност, ваше височество, моля ви, не позволявайте никому да чете тази книга, докато не бъде изучена от специалист.

Арута пак кимна, подаде книгата на един войник и нареди:

— В моите дисаги. Веднага.

Войникът отдаде чест и отнесе книгата. Арута отново погледна Уилям и каза:

— За сетен път се убеждавам, че имам нужда от придворен магьосник. Какво според теб щеше да каже твоята позната магьосница, ако сега беше тук?

Цяла гама от противоречиви чувства премина по лицето на Уилям, докато обмисляше отговора на този въпрос. Той потисна първоначалното си желание да подхвърли нещо хапливо за Яжара или да заяви, че не познава истинските й способности.

— Ваше височество — каза вместо това, след като войниците се пръснаха да претърсят района, — сигурно си давате сметка, че това ще са само предположения. Смятам обаче, че тя щеше да е в състояние да ни обясни всичко, което е ставало тук. Тя… — Той се поколеба. — Тя беше изключителна ученичка и е всеотдайна в работата си.

— Значи точно от нея имам нужда — заяви Арута.

Двамата тръгнаха по дългия коридор към спалните помещения. От една стая излязоха войници, които носеха подвързани с кожа книги. Арута нареди да ги отнесат в Крондор.

Стигнаха последната стая, където двама войници се потяха над голям дървен сандък. До тях имаше още един. Когато влязоха, единият от войниците докладва:

— Ваше височество, на другия има печат, така че решихме засега да не го пипаме.

— Добре сте решили — рече Арута. — Откарайте го в Крондор. Нека учените имат последната дума по този въпрос.

— Защо трябва да ги носят чак в Крондор, ваше височество — обади се някой зад тях, — след като разполагате със специалист тук?

Обърнаха се и видяха Джеймс. Подпираше се на касата, а в другата си ръка стискаше прашните си ботуши.

— Реших, че няма да си тръгна без тях — обясни той.

— Оправи ли се вече? — попита принцът.

— Щом съм тук, трябва да съм се пооправил, нали? — отвърна Джеймс и повдигна нехайно рамене. — Нима предполагахте, че ще мога да заспя при тая врява, докато се мъчехте да видите сметката на демона?

Арута се засмя.

— Добре, да видим тогава какво можеш да ми кажеш за този сандък.

Джеймс коленичи до сандъка и огледа внимателно ключалката и печата. После погледна процепа и пантите, помисли малко и рече:

— Струва ми се, че идеята да го отнесем в Крондор не е чак толкова лоша. Готов съм да се заема с ключалката, но ми се ще преди това някой жрец да вземе мерки да не се случи нещо особено неприятно. Пък и инструментите ми са в стаята ми в двореца.

Един от войниците, които тършуваха из отворения сандък, подаде на принца пергаментов свитък.

— Господарю, мисля, че трябва да погледнете това.

Арута разтвори документа и вдигна очи към войника.

— Знаеш ли какво е това?

— Ваше височество — отвърна войникът, — чета и говоря на три кешийски наречия. Текстът е на езика на едно пустинно племе, който ми е познат, но не чак дотам, че да мога да го преведа. Разчетох само някои отделни думи.

— Какво е това, господарю? — попита Джеймс.

— Тук виждам нещо познато. — Принцът посочи с пръст. — „Радсвил Оласко“. — Той се обърна и добави: — Уилям, искам да претърсите основно останалите стаи. Погрижи се всички намерени документи да бъдат откарани в двореца. Джеймс, тръгвай с мен. Потегляме незабавно за Крондор.

След тези думи Арута и Джеймс излязоха. Уилям ги изпроводи с поглед, после отиде да провери как върви подготовката за подпалването на подземията. Кой знае защо, изпитваше някакво облекчение, че ще е този, който ще поднесе факлата, когато приготвят кладите.