Убийците

Глава 11Крадешком

„Шареният папагал“ беше пуст.

Толкова рано сутринта още никой не се бе хванал за чашката. Джеймс се провикна:

— Лукас!

Уилям се огледа и лицето му грейна, когато забеляза, че откъм кухнята се приближава Талия.

— Уилям! — извика тя с нескрита радост. — Джеймс — добави след миг. — Татко откара отпадъците на реката. Всеки момент ще се върне. Нали ще го почакате?

— Разбира се — усмихна се Уилям.

Джеймс улови Уилям за ръката и не му позволи да седне.

— Талия, ако не се лъжа, всяка сутрин излизаш на пазар, нали?

— Ами да — рече девойката. — Чакам татко да се върне, за да тръгна.

— Уилям, защо не я придружиш на улицата? — предложи Джеймс. — Ние с баща й имаме да обсъдим някои важни неща.

Уилям едва не се спъна в едно трикрако столче, когато скочи да предложи ръката си на Талия.

— Ако не възразяваш…

Тя грациозно пъхна ръката си под неговата и отвърна:

— О, не, напротив, ще ми бъде приятно да ми правиш компания.

— После погледна Джеймс. — Нямате нищо против да ви оставя сам, нали, скуайър?

— Напротив, мечтая да остана поне за няколко минути насаме с мислите си. И без това напоследък в двореца е голяма шумотевица.

— О, да — отвърна момичето с блеснал поглед. — Чухме, че пристигнал някакъв източен благородник. — Тя се обърна към Уилям. — Трябва да ми разкажеш по-подробно за него.

Застанал зад гърба й. Джеймс завъртя глава, за да предупреди Уилям, че не бива да говори на тази тема, а на глас каза:

— Сигурен съм, че ще ти е по-интересно да чуеш какво носят дамите от Изтока, Талия.

Уилям позволи да го поведат към вратата, а Джеймс се отпусна изнурено на стола. Не чака дълго, защото, както бе казала Талия, баща й се появи само след няколко минути.

— Талия! — извика той откъм задната врата, после забеляза седналия Джеймс. — Къде е дъщеря ми?

— Излезе на пазар с Уилям. Обещах й да пазя тук, докато се върнеш.

Лукас втренчи поглед в него и рече:

— Намислил си нещо, Джеймс. Познавам те достатъчно дълго, за да го надуша. Казвай какво има.

Джеймс се изправи и се облегна на тезгяха до него.

— Малко ми е неудобно, Лукас. Трябва да те попитам нещо, но не и преди да се закълнеш, че ще пазиш тайна.

Лукас замислено се почеса по брадичката.

— Не мога да го направя, преди да разбера за какво става въпрос. Знаеш, че си имам свои принципи.

Джеймс кимна. Лукас бе един от малцината проспериращи съдържатели на странноприемници в Крондор, които нямаха зад гърба си нито могъщ покровител, нито някоя гилдия, като тази на Шегаджиите. През годините бе успял да сключи няколко много изгодни съюза, включително и приятелски връзки с неколцина високопоставени крондорски велможи. Познаваше Джеймс от сделките си с Шегаджиите, на които така и не позволи да го превърнат в свое сляпо оръдие. Старецът беше инатлив по природа и всички добре знаеха, че вироглавството му може да стигне далеч, рече ли някой да опита да му нахлузи хамута. С други думи, беше много по-добре да го имаш за съюзник.

Джеймс бе репетирал поне няколко пъти речта си, затова я подхвана без предисловия.

— И двамата знаем, че Шегаджиите вече не са главната сила в града. Знаем също, че онзи тип — Гадника — се опитва да заеме мястото им.

Лукас кимна.

— Известно ни е също така, че Праведника вече не е между живите.

— Не бързай толкова — засмя се Лукас. — Той е голям хитрец. Може и да са му видели сметката, но не е изключено да се спотайва нейде.

— Дори и да е второто, все едно че е мъртъв, защото остави на Гадника да си разиграва коня.

— Може и да си прав, а може и да не си.

— Някой казвал ли ти е — тросна се Джеймс, — колко е трудно да се разговаря с теб?

— Много пъти.

— Виж сега… трябват ми няколко верни другари на подходящи места.

Лукас се разсмя.

— Ами започни тогава с принца на Крондор. Той е на най-подходящото място.

— Имам предвид извън двореца. Хора, които могат да чуват разни неща.

Лукас се замисли, сякаш претегляше думите му.

— През всичките тези години съм чул и видял доста неща, Джеймс. Научих се да слушам, без другите да го забелязват. Хората свикнаха да се отпускат в моята компания. Зная неща, дето сигурно няма да се понравят на хората на принца. Как се заобикалят митническите чиновници на пристанището, кой кого искал да убие. Ей такива работи. Но мога да изгубя всичко постигнато, ако някой разбере, че съм станал доносник.

— Не търся доносници, Лукас. Има предостатъчно на всеки ъгъл. Трябва ми нещо повече — доверен човек. Трябва ми проверена информация, не слухове, сплетни и хвалби, разменени за дребни монети. Мисля, че разбираш за какво говоря.

Лукас отново потъна в размисъл. Накрая въздъхна и рече:

— Съжалявам, Джими, не мога да стана шпионин. Това е опасно занимание, дори за такива като мен. — Той заобиколи и застана зад тезгяха. — Но едно ще ти кажа. Никога не съм работил срещу интересите на Короната. Навремето бях войник и момчетата ми загинаха в сражения. Имаш думата ми — чуя ли нещо, което може да е важно за теб, ще намеря начин да ти го съобщя бързо. Какво ще кажеш за това?

— Става — отвърна Джеймс.

— Искаш ли ейл?

Джеймс се разсмя.

— Не е ли още рано? Не, ще тръгвам. Като се върнат Талия и Уилям, кажи на Уили да се прибира в гарнизона.

— За този младеж… — подхвана неуверено Лукас.

— Да?

— Той е от добро потекло, нали?

— Да — кимна Джеймс. — От добро семейство е момчето.

Лукас се зае да бърше с припрени движения тезгяха.

— Тъй де… щото исках да ти кажа, че Талия ми е едничка на този свят. Ще ми се дай потръгне в живота, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам какво искаш да кажеш — засмя се Джеймс. — Ако ще й потръгне с някого, това със сигурност е Уили.

— Баща му е херцог, казваш?

Джеймс прихна и излезе, без да се сбогува.

Уилям беше зачервен и замаян. Не знаеше дали е от преумора, или защото започва да се влюбва. Беше провел няколко разговора с баща си за отношенията между младите мъже и жени и на теория познаваше романтичната връзка, но едва ли можеше да се похвали с опита на мнозина свои връстници.

Докато Талия чуруликаше край него, обсъждайки качествата на различни продукти, мислите му неусетно поеха в друга посока. Уилям си бе имал вземане-даване с момичета през целия си живот, като се започнеше с приемната му сестра Гамина. Но макар много от тях да му бяха станали добри приятелки, само веднъж досега се беше влюбвал истински.

Опита се да прогони от мислите си образа на Яжара, но колкото повече се стараеше, толкова по-ясен ставаше той. С четири години по-голяма от него, тя бе дошла да учи в Звезден пристан, когато той бе едва на единадесет. Струваше му се толкова отдавна.

В началото странеше от останалите — кешийска благородничка, която умееше да прикрива любопитството си и да не се отдава на забавленията. После, в годината, когато той трябваше да замине за Крондор, всичко се промени. Той вече не беше срамежливото момче, а заякнал и поумнял младеж и интересът му към нея се засили. Връзката им беше бурна, краткотрайна и особено болезнена за Уилям.

Краят бе мъчителен, Уилям така и не разбра причината за тяхната раздяла и беше изгубил надежда да я узнае, докато не научи за предстоящото й пристигане в Крондор. Сега вече очакваше появата й със смесица от боязън и вълнение.

— Ама ти не ме слушаш — чу гласа на Талия през пелената от спомени.

— Извинявай — рече той с усмивка. — Не съм мигвал няколко нощи. — Тя го погледна учудено и той побърза да добави: — По служба на Короната.

Тя се усмихна и отново го улови за ръката.

— Добре, нека се порадваме на утринното слънце и поне за малко да забравим принца и службата. И ще ми обещаеш тази нощ да се наспиш хубавичко.

— Ще видя какво мога да направя — измърмори Уилям и загледа крадешком младата жена, докато тя разговаряше с продавача на една сергия.

— Ще взема шест от тези — реши накрая Талия и посочи шест връзки лук.

Докато момичето и продавачът се пазаряха, Уилям неусетно се зае да сравнява Талия и Яжара. Яжара беше кешийка, гъвкава и стройна като дете на пустинята и доста екзотична според крондорските представи. Беше магьосница с голямо умение и възможности, но също и храбър и опитен боец. Уилям не се съмняваше, че би могла да строши нечий череп с жезъла си със същата бързина, с която произнасяше заклинания, а освен това бе много по-образована от всяка жена, която познаваше — говореше няколко езика и знаеше историята на страната си и на Кралството, можеше да обсъжда различни научни теми — от пътя на звездите до загадките на боговете. За разлика от нея, Талия беше слънчево, общително момиче с весел нрав и вродена грациозност. Тя се обърна и забеляза, че Уилям я гледа.

— Какво има?

Той й се усмихна.

— Мислех си, че си най-красивото момиче, което съм виждал.

— Ласкател! — Тя се изчерви.

Той се засрами.

— Разкажи ми… за детството си. Каза ми, че си израсла в ордена на… как беше?

Тя пусна четири монети в шепата на продавача, прибра лука, обърна се и го улови за ръката.

— В ордена на Сестрите на Кахули.

— Кахули? — Уилям зяпна от изненада.

Чули името на Богинята на възмездието, неколцина продавачи се извърнаха към тях.

Тя го потупа по ръката.

— Всички реагират по този начин.

— Аз пък си мислех, че е бил някой манастир…

— Някой женски манастир?

— Нещо подобно.

— В този орден приемат само жени. Баща ми реши, че щом трябва да израсна извън града, най-добре ще е това да стане някъде, където да ме научат как да се защитавам. — Тя се пресегна и докосна дръжката на меча му с върховете на пръстите си. — Малко е голям за моя вкус, но сигурно ще мога да създам сериозни проблеми на някого с него.

— Не се съмнявам — рече той. Последователките на ордена на Кахули се бяха прочули с това, че издирваха на своя глава престъпници, за да упражнят върху тях собствената си справедливост. В най-добрия случай действаха като помощници на местните жандарми и шерифи и ги подпомагаха в борбата с престъпниците, като ги залавяха и предаваха на съдебните органи. В най-лошия приемаха върху себе си ролята на отмъстители от името на цялото общество и тогава преследваха и избиваха собственоръчно престъпилите закона. В последния случай отказваха да се вслушват в каквито и да било доводи за невинността на жертвата. Кредото им беше „Да ги изтребим, пък нека Кахули решава кой е виновен и кой не“. Често поведението им създаваше повече проблеми, отколкото да решава наболелите.

— Зная какво си мислиш — подметна Талия.

— Какво? — попита Уилям.

— „Дали да побягна още сега, или да изчакам, докато се обърне с гръб към мен?“

Той избухна в смях.

— О, нищо подобно. Аз само…

— Ако не ми сториш зло, Уилям, обещавам да не пострадаш.

— Няма — рече той все така засмяно. — Кълна ти се.

— Хубаво — рече тя и го погали игриво по рамото. — В такъв случай няма да се налага да те преследвам и да ти отмъщавам.

— Шегуваш се, нали?

Сега вече тя се разсмя. След това склони глава към него.

— Е, поне имах възможност да си побъбря с теб повече от няколко минутки.

Уилям се престори, че не обръща внимание на думите й. Истината бе, че не знаеше какво да мисли. Наслаждаваше се на приятното чувство, което го завладяваше всеки път, когато я погледнеше. Любуваше се на черната й коса, бялата кожа, стройната снага и младежката енергия, която бликаше от нея. Всичко, което искаше, бе да е до нея и да не мисли за нищо друго.

— Лейтенант! — дочу познат глас — най-неприятния в подобна ситуация.

Обърна се и видя, че към него се приближава капитан Трегар, придружен от двама стражници.

— Сър! — рече той и застана мирно.

— Пратиха ме да те открия — теб и скуайър Джеймс — почти изръмжа Трегар. — Негово височество — допълни той и Уилям забеляза, че капитанът едва сдържа гнева си. Трегар погледна Талия и продължи: — Предположих, че си зает с важна работа, щом не намери за нужно да се явиш на дежурство в двореца, но Негово височество, изглежда, смята присъствието ти при него в този час за крайно наложително.

— Ами… — запелтечи Уилям, — скуайър Джеймс е в „Шарения папагал“ и…

— Не, тук е — чу се друг глас.

Уилям се обърна и видя, че Джеймс е застанал зад него.

— Какво има, капитане? — попита Джеймс.

— Заповеди, скуайър. Двамата с лейтенанта трябва незабавно да се върнете в двореца.

— Добре — отвърна Джеймс и погледна Уилям и Талия. — Извинявай, момиче, но трябва да вървим.

— Беше ми приятно да прекараме поне малко време заедно — каза Талия на Уилям. — Надявам се да наминеш пак, скоро.

— Разбира се — измънка Уилям, погледна към Трегар и добави: — Веднага щом службата ми позволява.

Талия им обърна гръб и продължи покрай сергиите. Само след няколко крачки метна един поглед на Уилям и се усмихна.

— Готов ли сте, скуайър? — попита Трегар.

Джеймс кимна и ги поведе към двореца. Уилям се нареди на опашката. Усещаше растящо напрежение в отношенията с капитана и си даваше сметка, че трябва да направи час по-скоро нещо по въпроса, ако не иска да си осигури един силен и опитен враг.

Арута огледа стаята. Капитан Трегар и войниците, които го придружаваха, бяха застанали до вратата. Четирима крондорски Следотърсачи — специална елитна група към двореца — се бяха подредили от другата страна на масата.

— Ето тук някъде — рече принцът и посочи с пръст картата. — Ако информаторът ни не греши, скривалището им е южно от Шандънския залив.

Застанал до принца, Джеймс проследи с поглед очертанията на брега върху картата и прочете на глас:

— Долината на изгубените хора. Ще си позволя да отбележа, ваше височество, че територията, която трябва да претърсим, е доста обширна.

Арута посочи Следотърсачите.

— Те тръгват след час.

— Вече запомнихме разположението на картата, ваше височество — обади се един от тях.

— Моите хора ще ви последват след един ден — продължи той. — Ще се чакате… — той отново плъзна пръст по картата — ето тук. Един от вас да стои на пост всяка нощ.

— Разбрано, ваше височество — отдаде чест водачът на Следотърсачите и махна на спътниците си да го последват.

Арута изчака четиримата Следотърсачи да излязат и се обърна към Трегар.

— Капитане, подгответе план за действие. Разпространете слуха, че ще провеждаме маневри на югоизток и североизток. След това искам да отделите двеста от най-добрите си войници, но само такива, които са били на служба при мен не по-малко от пет години.

Джеймс си спомнил за тримата Нощни ястреби от гарнизона в Северен страж.

— Най-късно утре — продължи Арута — ще поведа лично тези хора на юг. Капитан Леланд ще предвожда останалите на изток. Намерете някакво достоверно обяснение за разделянето на отряда.

— Милорд — прекъсна го капитан Трегар. — Ако ми позволите да попитам…

Арута кимна.

— Няма ли да е по-добре, ако рицар-маршалът поеме командването?

— Рицар-маршалът вече не е на служба, капитане. Той се оттегли. Утре следобед ще организираме парад и прощална вечеря. След това той потегля с кораб за Крудий.

— Прощална вечеря? — повтори Джеймс.

— Да, но ти няма да присъстваш — отсече Арута.

Джеймс въздъхна пресилено.

— Чувствам се пренебрегнат, ваше височество.

— Ще подготвя обяснението преди парада, сър — обеща Трегар.

— Не, искам да е готово още преди залез-слънце. Защото час след това вие петимата… — той посочи капитана, двамата войници, Уилям и Джеймс — потегляте с един керван за Кеш. Като наближите отбивката за Шандънския залив, ще свърнете на запад по стария път. Ще се придвижвате на половин ден зад Следотърсачите. Така ще им осигурите достатъчно време, за да надушат нашата плячка.

— А вие ще сте на още половин ден след нас — заключи Джеймс.

— Точно така — рече Арута. — Получите ли съобщение, тръгвайте незабавно към мястото, където се крият Нощните ястреби. Заедно със Следотърсачите ще премахнете всички постове из околността, а аз и войниците ми ще стъпчем това змийско гнездо.

— Разчитайте на нас, ваше височество — рече Джеймс.

Когато излязоха, Трегар попита:

— Скуайър, но защо точно аз? Принцът никога досега не ми е възлагал подобна задача.

Джеймс сви рамене.

— След като те пратиха да ни търсиш, значи си в течение на това, че двамата с Уилям потегляме със специална задача. Нощните ястреби разполагат с информатори навсякъде — трябва да се вземат мерки изтичането на сведения да бъде ограничено максимално. — Джеймс забеляза, че лицето на капитана помръква, и побърза да добави: — Освен това Негово височество със сигурност нямаше да те избере за тази задача, ако не смяташе, че си достоен за нея. По пътя ще ти разкажем подробностите, капитане. По-важното сега е да измислиш онова достоверно обяснение, а аз ще се заема с приготовленията.

— Какви приготовления? — попита Уилям.

— Няма да е никак лесно да се промъкнем незабелязано към постовете, лейтенант — обясни Джеймс. — Още повече ако сме облечени с униформи. Трябва ни маскировка. Да побързаме, защото скоро ще се свечери.

Капитан Трегар кимна на Джеймс и се обърна към Уилям.

— Лейтенант, последвайте ме.

— Слушам, сър — отвърна Уилям и тръгна след началника си. Джеймс тръгна в противоположна посока — право към любимия си изход, вратата за прислугата, откъдето можеше да напусне двореца незабелязано. Имаше някои хора, с които трябваше да се срещне, преди да тръгне на път: синът на шерифа и главорезите, които го очакваха в канализацията. А минутите течаха.

Вятърът носеше пясък и прахоляк над платото, насред което се беше разположила на бивак неголяма група пътници с две магарета, камила и стадо кози, заобиколили претоварена със стока каручка. За непредубедения наблюдател те бяха обикновени чергари или бедно семейство, тръгнало да дири препитание в далечни краища.

Загърнат в оръфаното си наметало, Уилям отметна качулката си и се огледа, като примижа срещу подхвърляните из въздуха песъчинки. После надигна глас, за да надвие свистенето на вятъра.

— Капитане, следят ли ни?

— Ако са някъде наблизо, сигурно не свалят очи от нас — отвърна Трегар.

Преди три дни бяха напуснали лагера близо до южния край на Шандънския залив. Принц Арута ги следваше на два дни път, начело на отряд от двеста конници. Някъде отвъд завесата от прахоляк бяха Следотърсачите, издирващи руините на древната кешийска крепост.

— Изглеждаш чудесно, скъпа — обади се с пресипнал глас Джеймс.

— Моля?

— Казах — повтори Джеймс малко по-високо, — изглеждаш чудесно, скъпа.

Като най-нисък в групата, на Уилям се бе паднало наметалото на жена от Бени-Шазда. Другите двама войници, също облечени като жени, се разсмяха, като забелязаха раздразнението на младия лейтенант. Скуайърът се шегуваше с него още от самото начало на пътуването, когато им бе подбрал тези дрехи. Уилям допусна грешката да се оплаче от избора му, докато останалите го приеха мълчаливо и безропотно, разчитайки на опита на Джеймс в подобни дела.

Осъзнал със закъснение безсмислието на съпротивата си, Уилям само поклати глава.

— И като си помисля, че само преди няколко дни се разхождах из двореца в компанията на най-красивите момичета в Островното кралство и се радвах на перспективите за блестяща кариера! А сега съм… издокаран като последна дрипла. Но да не забравя и красивия пейзаж. — Той махна с ръка към окаяната местност, която ги заобикаляше.

— Сега ще те ударя — рече неочаквано Трегар. — Като го направя, падни и остани да лежиш.

Изведнъж ръката му се стрелна и перна Уилям по рамото. Младият лейтенант падна и Трегар се изправи над него.

— Мисля, че не могат да ни чуят! — извика той. — Долавят шума от гласовете, но не различават думите.

Джеймс, който седеше на пясъка, не помръдна, но попита:

— Къде са?

— Зад втория хълм отдясно, скуайър. Малко по на север от посоката, в която продължава пътят. Одеве забелязах някакво движение. След малко се повтори.

— Всички знаете какво трябва да правите — рече Джеймс. Другите двама войници се засуетиха около каручката, сякаш за да се уверят, че багажът е завързан достатъчно здраво, за да не го отнесе вятърът.

— Изпълзи настрана — каза Трегар на Уилям, — там се обърни към мен, поклони ми се на колене и иди да видиш какво правят козите!

Уилям изпълни нареждането. Трегар се приближи към каручката, вдигнал ръка пред лицето си, за да се защити от вятъра, измъкна от багажа един раздут мях, надигна го и се престори, че пие. След това се облегна на колелото и плъзна разсеян поглед наоколо.

— Сега ела при мен, престори се, че ме молиш за прошка, и докато го правиш, погледни към онзи хълм.

Уилям се приближи към него, вдигнал ръце като за молитва.

— Не виждам нищо, капитане.

— Поклони се отново!

Уилям се поклони. През това време Джеймс заобиколи каручката и надзърна крадешком към хълма, докато привидно ровичкаше отзад. Почти веднага ги забеляза — ритмични движения, които сякаш следваха поривите на вятъра.

— Наблюдават ни — обяви той.

— Можеш да престанеш да се кланяш, лейтенант — нареди Трегар.

Уилям се сепна и завъртя глава.

— Май се увлякох. По-добре да извадя храната и да ви я раздам.

— И внимавай първо да поднесеш на мен и на скуайър Джеймс, а после на „жените“.

Този път войниците не се разсмяха. Бяха втренчили погледи в хълма, докато се преструваха, че работят.

— Довечера имаме среща с един от Следотърсачите. Ако имаме късмет, скоро ще узнаем къде се крият тези негодници.

През останалата част от вечерта продължиха със сценката на отдъхващо насред пустинята чергарско семейство. Вятърът утихна час преди залез-слънце и те запалиха огън, на който сготвиха месо. После се загърнаха в наметалата си и зачакаха.

До зори на следващия ден Следотърсачът още не се бе появил.

Трегар се изправи и отърси пясъка от наметалото си.

Небето на изток вече просветляваше. Скоро слънцето щеше да се покаже на хоризонта. Капитанът направи почтителен поклон на изток, после се обърна на север и повтори поклона.

— Какво правиш? — попита го Джеймс.

— Търся нашите приятелчета — отвърна капитанът, докато се обръщаше с лице на запад. — Надявам се да наподобява някой утринен ритуал. — Той завърши с поклон на юг и добави: — Вдигай „жените“ да работят.

Джеймс срита наужким Уилям и му подвикна:

— Запали огъня и сготви закуска. Ще потеглим на път веднага след изгрев-слънце.

Уилям се засуети, като се правеше на недоволен, но раболепен. Запали огъня от изсушен тор и щом огнените езици затрепкаха, постави отгоре гърнето с месо, в което доля малко вода. След малко Джеймс седеше със скръстени крака, поставил чинията в скута си, и дъвчеше лакомо.

— Не ги виждам — подметна той. — Дали още не са станали?

— Станали са — отвърна Трегар — и са на същото място. Поне един от тях. Ако изчезването на Следотърсача бе тяхна работа, вече нямаше да сме живи.

— Какво може да се е случило с него и останалите? — попита Уилям.

— Каквото и да им се е случило, не са могли да го избегнат — рече Трегар. — Или са мъртви, или се крият някъде. Може и да са забелязали, че ни държат под наблюдение, и да са отпратили към Арута и хората му. — Трегар сръбна няколко глътки вода и се изправи. — Време е да се размърдаме. Докато се приготвяме — обърна се той към войниците, — слезте в онази долчинка и се престорете, че пикаете. Клекнали, нали? — Той се огледа, сякаш даваше разпореждания, и посочи козите. — Лейтенант, иди при животните и се направи, че проверяваш дали с тях всичко е наред. И докато го правиш, се престори, че оставяш някакъв знак или писмо.

Уилям кимна, макар да бе малко объркан от тази заповед, и попита:

— Какъв е планът?

— Според мен нашите приятели на хълма снощи са си тръгнали за вкъщи, но са оставили един човек да ни наблюдава. Щом потеглим, той ще слезе тук да провери дали сме тези, за които се представяме. Нека се поразрови из козите барабонки и камъните в долчинката, а ние през това време ще оставим знак за съгледвачите на принца.

Джеймс кимна, изправи се и почна да товари багажа в каручката.

Трегар вдигна меха, изсипа водата върху огъня и разрови с крак въглените. Веднага щом към небето със съскане се вдигна пушек, примесен с пара, се наведе и размести камъните около огнището.

— Това ли ти е посланието? — попита Джеймс.

— Да — отвърна Трегар. — Стар войнишки номер. Различните части на кръга около огъня имат различно значение. Северната означава „чакайте тук“. Източната — „връщайте се“. Южната — „доведете помощ“. Щом се отдалечим оттук, ще зарежем каручката и животните и ще се върнем обратно към онези скали на югозапад, за да потърсим следи.

— Точно от това се боях — въздъхна Джеймс.

Кръгът от камъни около огнището бе отворен откъм южния край.

— Скуайър — рече Трегар, — от всичко, което съм чувал за теб, бях останал с впечатлението, че си човек, привикнал с рисковете.

— Да, но само когато аз вземам решенията.

Трегар се разсмя, после се изправи и им подвикна:

— Потегляме!

Изгубиха почти целия ден, докато се убедят, че никой не ги преследва. Час преди залез-слънце Трегар нареди да спрат и рече:

— Ще се върнем на около половин миля — до онзи малък оазис, който подминахме, и ще оставим там животните и каручката.

— Поне открихме къде им е скривалището — промърмори Джеймс.

— Защо смяташ така, скуайър? — зачуди се Трегар.

Джеймс коленичи и зарови пръст в пясъка.

— Тук — той очерта един кръг — бе мястото, където ги засякохме за първи път. — Начерта една почти права линия и продължи: — А на това място нашият невидим приятел престана да ни следи.

— Тоест? — попита капитанът.

— Спомняш ли си картата? — попита Джеймс.

— Да.

— По обед се намирахме северно от едно голямо плато — същото, от което се вижда цялата област на много мили. Оазисът, в който искаш да оставим животните, е разположен в една долина, която се отваря към него. Нагоре започва козя пътека, която се вие по склона и излиза…

— На платото! — възкликна Уилям.

— И край древната крепост! — допълни Трегар. — Разбира се, че това е най-подходящото място! До него води само един път.

— Единственото възможно в целия район.

— И какво ще правим сега? — попита Уилям.

— Ще се върнем в оазиса — рече Джеймс. — Ако принц Арута ни последва чак дотук, може да се озове в капан. На всяка цена трябва да се постараем това да не се случи.

— А какво ще правим с каручката и животните? — попита един от войниците. — Не бива да ги оставяме в оазиса — могат да събудят нечии подозрения.

— Прав е — каза Трегар на Джеймс.

— Значи се разделяме? — попита Уилям.

Джеймс кимна и се обърна към войниците.

— Един от вас ще кара каруцата. Камилата ще завържем отзад. Другият ще се погрижи за козите. Ще тръгнете обратно за Крондор. Ако по някаква причина се разминете с принца, насочете се към граничния пост при Шандънския залив или към Земен край. Ще докладвате за всичко, което се случи тук. Но искам да побързате.

Загърнат в плътното си наметало, Трегар приличаше на бивш наемник. Изпод наметалото се подаваше очукана сабя и никакви други оръжия.

Джеймс бе облечен по подобен начин, само дето вместо сабя бе препасал рапира. Уилям извади от каручката тежкия си двуръчен меч и го нагласи на гърба си.

Трегар се огледа и рече:

— Ще се придържаме към южната страна на пътя, под сянката на скалите — в случай, че някой ни дебне отгоре.

— Няма да ни забележат, ако се постараем да не вдигаме прах — отбеляза Джеймс. — Аз ще ви водя.

Трегар не възрази и докато Джеймс се отдалечаваше на изток, метна прощален поглед към каручката и двамата войници, които вече изчезваха в обратна посока.

Уилям не познаваше двамата войници, но знаеше какво си мисли капитанът: дали хората му ще се приберат безпрепятствено в Крондор? Докато разглеждаше скалите над пътя, по който предстоеше да минат, си зададе същия въпрос: дали някой от тях ще се прибере жив в Крондор?

Из въздуха летяха прилепи и гонеха насекомите. Джеймс коленичи и се взря в тъмнината, опитвайки се да види онова, което умът му подсказваше, че е някъде пред тях — засада или клопка. Засега нищо. Дори някой да бе видял приближаването им, не се издаваше по никакъв начин.

Джеймс вдигна ръка, обърна се към Трегар и Уилям и прошепна:

— Тази работа не ми се нрави. Ще се озовем направо пред прага на официалния вход.

— Какво предлагаш? — попита Трегар.

— Да си чувал за укрепление без задна вратичка?

— Чувал съм, но и аз се съмнявам тук случаят да е такъв. За да контролират район с подобни размери, кешийците вероятно са разполагали с гарнизон от поне стотина души, по-вероятно дори двеста или триста. Това превръща крепостта им в първостепенна цел при някоя война. Което означава, че са си подсигурили изход за отстъпление.

— Но къде може да е той? — попита отчаяно Джеймс. — От другата страна на крепостта?

— Ако крепостта все още я имаше, лесно можехме да определим предполагаемата посока на отстъпление. Но при липса на надземни постройки… — Уилям поклати глава.

— Добре, ще се приближим още малко — рече Джеймс, — и ако не открием нищо, ще се върнем обратно и ще заобиколим откъм източната страна на платото.

Уилям не отговори, но си даваше сметка какво би означавало да се катерят по скалната стена откъм изток. Надяваше се да не се стига дотам. Малко се страхуваше от височината.

Повървяха още известно време и изведнъж му хрумна една мисъл.

— Почакайте — прошепна той.

— Какво? — попита Трегар.

— Искам да опитам едно нещо… — Уилям вдигна ръка, после затвори очи. Пресегна се мислено напред и долови присъствието на щъкащо из мрака мишле. „Я спри!“ — нареди му Уилям.

Мислите на мишлето бяха съвсем примитивни, почти несвързани. То се поколеба за миг, сякаш се чудеше накъде да побегне. Трите грамадни същества бяха потенциална заплаха.

Като малък Уилям неведнъж бе разговарял с мишки, плъхове и полски гризачи. Известно му бе, че имат ограничени възможности за концентрация и минимални способности за общуване. Но знаеше също така, че умеят да надушват всякакви пътища към и от леговищата си.

Помъчи се да оформи някакъв въпрос, за да разбере дали наблизо има и други по-големи проходи. Мишлето отвърна с размътен образ на голям тунел и го задържа достатъчно, та Уилям да успее да се ориентира за местонахождението му. После избяга.

— Какво има? — повтори Трегар.

— Мисля, че зная къде е задният вход.

— Че откъде ще знаеш? — попита капитанът.

— Ако ви кажа, едва ли ще ми повярвате. Насам. — Той посочи нагоре към стената, до която бяха спрели. — Ще трябва да се покатерим, за да стигнем до него.

— Ти си пръв — изръмжа Трегар.

— Не, аз ще водя — каза Джеймс, погледна нагоре, после бавно започна да пълзи по стената и се изгуби в тъмнината.

Уилям се обърна към Трегар и го попита:

— Капитане, катеренето по скалата на тъмно спада ли към категорията на безсмислено рискованите постъпки?

— Напълно, лейтенант.

Уилям последва Джеймс, като промърмори:

— Просто исках да съм сигурен.

Трегар изчака малко и го последва.

Докато се изкачваха, в небето изгря Средна луна и озари една цепнатина в скалите, достатъчно голяма, за да могат и тримата да се напъхат в нея.

— Колко остава? — попита задъхано Уилям.

— А, не е много — отвърна Джеймс. — Стотина стъпки.

Уилям поклати глава.

— А аз мислех, че е два пъти повече. — Стараеше се да не поглежда надолу. Досега бе успявал да потисне надигащата се в него паника само с огромно усилие на волята. Ръцете и краката го боляха от напрежение.

Джеймс подаде глава и погледна нагоре.

— Близичко сме вече, а? — подметна капитанът.

— Аха — отвърна Джеймс. Вече различаваше скалния ръб на двайсетина стъпки по-нагоре, очертан рязко на фона на звездното небе. — Няма какво повече да чакаме — добави, надигна се и отново се закатери.

— Само внимавай — предупреди го Трегар.

— Ако не той, аз със сигурност — обади се Уилям и се закатери нагоре в пукнатината, опрял крака в страните й. Когато наближи ръба, протегна ръка и Джеймс го издърпа. Малко след това двамата изтеглиха със съвместни усилия Трегар. Докато лежаха, запъхтени, на равната площадка, Джеймс се огледа и отбеляза:

— Тук вече можем да се изправим.

— И накъде сега? — попита капитанът.

— Мисля, че е натам. — Уилям посочи нагоре по склона. Тази нощ щеше да има две луни — Средна и Малка, и по времето, когато Средната щеше да достигне зенита си, Малката трябваше да изгрее и двете да окъпят всичко в призрачна светлина.

Склонът беше скалист, назъбен и запречен от щръкнали обветрени и напукани от слънцето канари. От време на време спираха, за да заобиколят предпазливо някоя от тях.

След около половин час Уилям се обади:

— Ако моето приятелче мишлето не се е заблуждавало, входът трябва да е някъде под нас.

— Какво приятелче мишле? — попита Трегар.

— По-късно ще ти кажа — обеща Уилям. — Сега трябва да потърсим път надолу.

В същия миг зърна отблясък от светлина.

— Това пък какво е?

— Луната се отразява в нещо — рече Джеймс.

— Колко е надолу според теб?

— На двайсетина стъпки — отвърна Джеймс, придобил умението да преценява дистанцията от скитосванията си по крондорските покриви.

— И как ще стигнем дотам? — попита Трегар.

— Ще увиснем и ще скочим — обясни простичко Джеймс.

— Дори тогава височината е достатъчна, за да си строшим краката — изръмжа капитанът. — Пък и не знаеш какво те чака долу.

Джеймс погледна към изгряващата луна.

— Ами да почакаме още няколко минути.

Сенките бързо започнаха да се скъсяват. След още няколко минути Трегар възкликна:

— Ей, това е изсечен в скалите път!

Точно под тях между две каменни стени се виждаше тесен проход, който свързваше древната крепост с площадката, на която се намираха.

— Уилям — нареди Джеймс, — легни и ме улови за ръцете. Когато увисна достатъчно, ще ме пуснеш да скоча. А аз ще ви подхвана отдолу.

Скоро тримата вече бяха на тесния път.

— Дано само не се наложи да отстъпваме — промърмори Трегар.

— Да отстъпваме ли? — попита Уилям.

— Сам виждаш, лейтенант, че е прекалено тясно, за да се бием.

Едва сега Уилям си даде сметка, че старият воин има право. В тесния проход можеха да използват само кинжали, й то за да задържат противника. Път за отстъпление обаче нямаше. Стените от двете страни се издигаха на двайсетина стъпки.

— Насам — каза той, след като се огледа. И без това не им оставаше нищо друго, освен да следват посоката на прохода.

— Погледнете към стените! — прошепна Уилям. Джеймс спря и огледа каменната стена.

— Съвсем наскоро е дялана. Още се виждат следите от длетата.

— Работа на нашите приятелчета, предполагам — подметна Трегар.

— Което означава, че при стария вход със сигурност е поставена засада — рече Джеймс. Замисли се и добави: — Оттук коне не могат да влязат, което означава или че разполагат и с трети вход, или че конюшнята е скрита някъде отвън.

— По-вероятно второто — предположи Трегар.

Постепенно проходът се разшири, но малко по-нататък пътя им запречи гладка стена. Уилям вдигна ръка да я опипа, но Джеймс го спря.

— Не я докосвай!

Уилям отдръпна ръката си, а Джеймс нареди:

— Направи ми място. — Промуши се край Уилям и огледа стената. — Жалко, че не можем да я осветим.

— Не можем я! — изсумтя Трегар.

— Тихо — сгълча го Джеймс.

Прокара пръсти по десния ръб на стената, натисна леко и отдръпна ръка. След това повтори същото с другата ръка от лявата страна. Накрая се обърна и прошепна:

— Поставили са капан.

— Откъде знаеш? — попита Трегар.

— Зная — рече Джеймс.

— И какъв е този капан? — попита Уилям.

— От най-коварните, предполагам — отвърна Джеймс и коленичи. Изучи внимателно подножието на стената като отново отдели най-много време на ръба. — Отдръпнете се! — нареди накрая.

Те отстъпиха няколко крачки.

— Капитане, ако искаш да разбереш откъде го зная — заговори Джеймс, — ще ти е нужно да прекараш поне половината от живота си в обезвреждане на подобни клопки и чак тогава ще развиеш шесто чувство към тях. Обърнете внимание на тази пукнатина в основата — Джеймс я докосна с пръсти, после я натисна лекичко. — Не ви ли прави впечатление колко е права? — Той пъхна пръсти в пукнатината и притисна леко горния й край. Внезапно плочата над нея се приплъзна нагоре и се видя тъмен, постепенно разширяващ се отвор. Джеймс погледна през рамо и продължи почти шепнешком: — Първо са изградили стената, после са прокопали в нея отвор, но са се престарали. Сега не докосвайте нищо, освен земята. И най-вече внимавайте да не допрете плочата, докато пропълзявате под нея. — След тези думи Джеймс се шмугна в черния отвор и изчезна.

Уилям и капитанът го последваха.

В тунела цареше непрогледен мрак. Джеймс прошепна:

— Не мърдайте.

Изминаха няколко напрегнати секунди, после в мрака блесна пламъче на светилник.

— Как го направи? — попита Трегар.

— По-късно ще ти покажа — отвърна Джеймс и подаде горящия светилник на Уилям. — Придвижи се още малко навътре в тунела.

След това спусна внимателно плочата на мястото й, обърна се и протегна ръка. Уилям му върна светилника. Малкото пламъче даваше изненадващо много светлина, достатъчно, за да огледат околните стени и да виждат на няколко крачки в тунела.

— А сега — продължи с инструкциите Джеймс — бъдете нащрек. И отново ги поведе. Тунелът извиваше надолу, в недрата на земята.

Най-сетне в далечината се появи светлина и Джеймс изгаси светилника и го прибра. Скоро стигнаха до друг тунел, който пресичаше техния под прав ъгъл. Той също бе дело на човешки ръце — облицован с дялани камъни и с павиран под.

— Мисля, че това е пътят, който ми посочи мишлето — промърмори Уилям.

— Какво мишле? — пак попита Трегар.

— Сигурно някъде наблизо има склад с хранителни припаси — подметна Джеймс, без да обръща внимание на въпроса на Трегар.

Изведнъж чуха стъпки. Джеймс им даде знак да отстъпят в тунела. След секунди по напречния тунел минаха двама души, които си осветяваха пътя с фенер. Крачеха мълчаливо и облечените им в черни дрехи фигури почти не се виждаха.

— Какво ще правим сега? — попита шепнешком Уилям.

— Ще тръгнем след тях — отвърна Джеймс.

— Само да не забравим обратния път — предупреди ги Трегар. — Поне един от нас трябва да се върне и да разкаже на принца за това място.

Джеймс и Уилям не отговориха.

Приближиха се предпазливо до кръстовището и свърнаха вляво, накъдето бяха изчезнали двете фигури.

На стотина крачки пред тях по коридора се чуваха приглушени гласове и тропот на крака. Когато се приближиха, видяха, че мъжете са спрели пред просторна, добре осветена подземна галерия. Бяха с гръб към тях.

Джеймс се огледа и посочи един портал със стълба, която водеше нагоре. Изкатери се безшумно по стъпалата и Уилям и Трегар го последваха.

Озоваха се в кръгло помещение, вероятно предназначено за спалня на прислугата, зад което имаше оръжейна. Покрай стените бяха наредени ръждиви, отдавна неизползвани ризници.

Вече нямаше съмнение, че се намират в древната кешийска крепост, по-точно в подземията й, издълбани в скалите.

— Сигурно тук е спала прислугата — прошепна Джеймс.

— Какво става долу? — попита Уилям.

Джеймс надникна през ръба на площадката и бързо се отдръпна. Дори на трепкащата светлина, която идваше от помещението под тях, Уилям и Трегар забелязаха, че лицето му е пребледняло.

— Поемете си въздух, преди да погледнете — предупреди ги той. Уилям надзърна и видя поне стотина мъже с черни наметала или туники. Всички се бяха втренчили в церемонията, която се разиграваше край насрещната стена. Някогашната оръжейна сега бе превърната в храм, а кафявите петна по стената сочеха недвусмислено, че в този храм се слугува на тъмните Сили.

Четирима мъже, облечени с дрехи на жреци, бяха по средата на жертвоприношение. Жертвата бе просната по гръб върху голям плосък камък. Други четирима, загърнати в черни наметала, й държаха ръцете и краката.

На стената зад жреците бе окачена маска, по-голяма от човешки бой, изобразяваща ужасяващо същество, родено в налудничави кошмари. Макар очертанията й да напомняха конска глава, отпред бе щръкнала свинеподобна зурла, а от нея се извиваха заострени бивни. Зад заострените уши се подаваха криви кози рога, а на мястото на очите горяха пламъчета.

Един от жреците подхвана напев и останалите се присъединиха към него.

— На какъв език пеят? — попита Трегар.

— Прилича ми на кешийски — отвърна Уилям, — но на непознат диалект.

Изведнъж забиха барабани, чу се вой на рог и дрезгав мъжки глас произнесе едно име. Джеймс почувства, че по гърба му пробягват тръпки.

Напевните гласове на жреците се усилиха, един от тях разтвори голяма книга, после мина от другата страна на жертвата. Друг взе позлатена купа от застаналия до него, приближи се до жертвата и коленичи до главата й.

Напевът не спираше нито за миг. Пееха не само жреците, но и всички присъстващи. Гласовете им се усилваха, все по-високи и по-настойчиви.

Главният жрец вдигна голям черен нож с двете си ръце над очите на жертвата. Мъжът на камъка, съвсем гол, с изключение на набедрената си препаска, не можеше да помръдне, но очите му се разшириха.

После, с едно рязко движение, жрецът заби ножа в гърлото на жертвата и го преряза. Бликна фонтан от тъмна кръв. Другият жрец подложи купата и в мига, когато първите капки попаднаха в нея, Джеймс усети, че се сковава от вледеняващ мраз.

— И ти ли почувства студа? — попита го шепнешком Уилям.

— Аз го усетих — намеси се Трегар.

— Магия — рече Уилям. — И то много силна.

Изведнъж притъмня, макар че факлите по стените пламтяха все така ярко. Появи се черен облак, който започна да се сгъстява над олтара.

— Назад! — изсъска Уилям.

Гласовете на жреците ставаха все по-пискливи.

Когато отстъпиха в стаята на прислугата, Джеймс попита:

— Какво беше това?

— Демон — отвърна Уилям. — Почти съм сигурен. Не се показвайте. Жреците може и да не ни забележат в тъмното, но демонът ще ни види със сигурност. — Тримата се приведоха и изтичаха надолу по стълбите.

Откъм импровизирания храм долетяха нови писъци и Трегар спря.

— Това пък какво беше?

— Целта на жертвоприношението е да се примами демонът — обясни Уилям. — Но за да се нахрани, трябва да прибегне и до вярващите.

— И те му се оставят доброволно? — попита Трегар. Беше пребледнял.

— Фанатици — обясни Джеймс — И преди сме срещали такива, капитане. Забрави ли Мурмандамус?

— Черните кръвници — сети се Трегар.

— Трябва да предупредим Арута — заговори Уилям. — Той има достатъчно хора, за да изтреби тази пасмина, но не и ако демонът застане на тяхна страна. Принцът не води със себе си магьосници и жреци.

Джеймс си спомни за нападението срещу принца при Сартското абатство и отвърна:

— На принца няма да му е за първи път да се изправя срещу демон.

Отекнаха нови писъци.

— Хайде — подкани ги Трегар. — Да се връщаме вече. Сега вниманието им е приковано другаде, но за колко време?

Джеймс кимна и отново ги поведе. Поеха назад през тунела, който водеше към тайната порта. През цялото време ги съпровождаха виковете и писъците на умиращите зад тях. Неведнъж им се струваше, че кръвопролитието е спряло, но скоро шумът отново се възобновяваше.

Когато навлязоха в по-тъмната част на тунела, Джеймс запали светилника.

— Онзи мъж върху камъка не извика нито веднъж — промълви Уилям.

— Не би го направил никога — отвърна Трегар. — Той беше един от нашите Следотърсачи.

Джеймс премълча.

Когато приближиха задънения тунел, той отново им подаде светилника и се зае да отваря скритата врата. Първо огледа внимателно стената, после подпъхна пръсти в цепнатината.

Вратата не се отвори.