Титан

ДЕВЕТА ГЛАВА

— Какво искаш да кажеш с това „довиждане“? Къде отиваш?

— Обмислил съм го добре — спокойно отговори Калвин, после свали часовника от ръката си и го подаде на Чироко. — Вие ще го използвате по-добре от мен.

Още малко и Чироко щеше да избухне от негодувание.

— И това ли е всичко, което можеш да ми кажеш: „Обмисли съм го добре.“? Калвин, трябва да се държим заедно. Все още сме изследователски екип и аз все още съм ти Капитан. Трябва всички заедно да положим усилия, за да се спасим.

— И как мислиш да го направиш? — усмихна се леко той.

Прииска й се да не беше задавал този въпрос.

— До сега нямах време да изработя някакъв план. — неопределено каза тя. — Но трябва да има начин.

— Ще ми съобщите, като измислите нещо.

— Заповядвам ти да останеш с нас.

— Как ще ме спреш, ако поискам да тръгна? Ще ме удариш с нещо по главата и ще ме завържеш? Оставането ми тук ще се превърне в голямо неудобство за вас. Доста усилия са ви нужни, за да ме задържите — един човек постоянно трябва да ме пази. Ще ви бъде много по-изгодно да ме пуснете.

— Какво имаш предвид под изгодно?

— Точно това, което казах. Цепелините могат да разговарят по цялата територия на Темида. Големи клюкари са и веднага научават новините. Тук долу всичко живо следи разговорите им. Ако някога ви потрябвам за нещо веднага ще дойда. Всичко, което трябва да направим е да ви науча на няколко прости изречения. Можеш ли да свириш с уста?

— Никога не съм обръщала внимание — махна нервно с ръка тя, потърка чело и позволи на тялото си да се разхлаби. Ако искаше да го накара да остане, не трябваше да го задържа насила, а да се постарае да го убеди.

— Все още не мога да разбера защо искаш да ни напуснеш. Не ти ли харесва нашата компания?

— Аз… не, не бих го казал точно така. Просто бях твърде щастлив, когато бях сам. С вас съм твърде напрегнат, чувствам се твърде неприятно.

— Всички преживяхме много. Надявам се да стане по-добре, когато някои неща се изяснят и осмислят. Но за това трябва време.

— Тогава ще ме извикате и ще опитам отново — сви рамене той. — Но повече не ме е грижа дали ще общувам със същества от моята порода. Цепелините са по-свободни и по-мъдри. Никога не съм се чувствал по-щастлив.

Беше по-възбуден от тогава, когато се срещнаха на скалата.

— Цепелините са стари Капитане. И като раса и като индивиди. Свирчостоп е може би на 3000 години.

— Ти как можеш да знаеш това? И как той може да го знае?

— Тук се редуват периоди на студ и периоди на топлина. Прецених, че е така понеже Темида винаги е ориентирана в едно положение спрямо Сатурн. Точно сега оста й е насочена към Слънцето, но всеки петнадесет години външната стена на тора закрива светлината, докато Сатурн се придвижи и другия полюс на Темида се покаже на слънце. Тук също има години, но всяка от тях е равна на петнадесет земни. Свирчостоп е видял около 200.

— Добре Калвин — каза Чироко. — Виждаш ли колко много се нуждаем от теб. По някакъв начин можеш да общуваш с тия същества. Научаваш много неща. Някои от тях могат да бъдат важни за нас. Например тези шесткраки създания, как ги нарече…?

— Титаниди… Това е всичко, което знам за тях.

— Но можеш да научиш повече.

— Капитане, в момента има много по-важни неща, които трябва да знаете. Вие се намирате в най-гостоприемната част на Темида. Останете тук и ще се чувствате спокойно. Не ходете в Океан и даже в Рея. Тези места са изключително опасни.

— Виждаш ли? Как можехме да го знаем, ако те нямаше. Ние се нуждаем от теб Калвин.

— Ти не разбираш. Не мога да изуча истински тези места без да отида там. В по-голямата си част езика на Свирчостоп е недостъпен за моите възможности.

Чироко усети как в нея се надига горчивината на поражението. Проклятие! Джон Уейн би прекарал това копеле под кила на кораба5. Чарлз Лоугън6 би го оковал във вериги.

Тя знаеше, че ще се много по-добре, ако зашлеви на този упорит кучи син една плесница, но успя да се овладее. Никога не бе командвала по този начин. Беше спечелила уважението на екипажа, не като бяга от отговорност, а с умението си да се справя по най-мъдрия начин с дадена ситуация. Можеше да приема фактите такива, каквито са и разбра, че Калвин ще ги напусне. Това не я накара да се почувства по-добре. От една страна, заминаването на Калвин щеше да намали нейния авторитет, а от друга, като командир, тя носеше отговорност за неговата безопасност. Положението я връщаше към проблемите, с които се бе сблъскала, още в началото на нейното командване — липсата на модел за поведението на една жена-капитан. Беше проверила и изследвала всички варианти за поведението на един командир и използваше само тези, които й се струваха правилни. Но нещо не можеше да бъде правилно за нея, само защото е било правилно за адмирал Нелсън от английската флота.

Трябваше да има дисциплина и трябваше да има авторитет. В продължение на хиляди години морските капитани бяха изисквали първото и налагали второто. Нямаше намерение да изхвърли целия този натрупан опит. Там, където авторитета на капитана стоеше под въпрос, обикновено настъпваше катастрофа.

В космоса, обаче положението не беше същото. Хората, които изследваха космическото пространство бяха силни личности и свръхинтелигентни гении — най-доброто, което Земята можеше да предложи. В отношенията между тях трябваше да има гъвкавост и търпимост — принципи, които бяха залегнали в устава на НАСА за полетите в дълбокия космос.

Съществуваше още един фактор, който не трябваше да забравя. Нямаше вече кораб. Беше й се случило най-лошото, което можеше да се случи на един Капитан. Това щеше да й остави горчив вкус в устата до края на живота.

— Добре. — най-после проговори Чироко. — Прав си, не може да губя време и сили да те пазя. Не мога и да те убия по друг начин, освен символично, — млъкна понеже осъзна, че зъбите и скърцат и се постара да отпусне долната челюст. — Но трябва да ти кажа, че когато се завърна на Земята, ще те подведа под отговорност за неподчинение.

— Приемам. — каза той без всякакви емоции. — Скоро ще разбереш, че последното няма да бъде. Ще съм много по-полезен там, където отивам, отколкото ако остана тук. Но никога няма да се върнем на Земята.

— Ще видим. А сега, защо не научиш някой как да разговаря с цепелините? Мисля, че не мога повече да те понасям около мен.

В края на крайщата се наложи Чироко като най-музикална да изучи кода. Чувството й за точна височина на тоновете беше почти съвършенно. чистотата на тона бе критична за езика на цепелините.

Трябваше да научи само три фрази, най-дългата от тях се състоеше от седем тона, завършващи с трела.

Първата, можеше да преведе като „Добро издигане“ и всъщност представляваше един любезен поздрав. Втората беше „Търся Калвин“, а третата — „Помощ!“.

— И запомнете добре, не викайте цепелин, ако наблизо има огън.

— Ти си доста оптимистичен.

— Скоро ще можете да палите огън. Ъ-ъ, чудя се… чудя се не бихте ли искали да ви освободя от Август? Може би ще се почувства по-добре,ако я взема със себе си. Ще потърсим заедно Април.

— Можем сами да се погрижим за собствените си проблеми — студено процеди Чироко.

— Както кажеш.

— Виж какво! Тя едва ли съзнава, че си заминаваш. Ще ми изчезнеш ли най-после от погледа?

Август, обаче не бе изпаднала в толкова силна апатия, както изглеждаше. Когато разбра, че Калвин заминава, настоя да се присъедини към него. След кратък спор Чироко се предаде, въпреки че опасенията й бяха много по-големи, отколкото в случая с Калвин.

Свирчостоп се спусна ниско и от него започна да се размотава някакъв кабел. Виждаше се как плющи и се вие във въздуха.

— Но защо го прави? — попита в недоумение Бил. — Каква полза има той от това?

— Харесва ме — простичко каза Калвин. — Освен това, обича да вози пасажери. Разумните видове му се отплащат, като пренасят храната от първия стомах във втория. Цепелинът няма мускули за това, не може да си го позволи — би станал много тежък.

— Всички същества тук ли са толкова добре настроени — реши се да попита Габи. — До сега не сме виждали месоядни животни.

— Има месоядни, но не са много. Симбиозата е основен принцип на повечето живи същества тук. Симбиозата и обожанието. Свирчостоп казва, че всички висши форми на живот са верни на едно божествено начало и че седалището на божеството се намира в главината. Мисля, че това е една Богиня, която управлява целия този кръгъл свят. Нарекох я Гея — Майката Земя от митологията.

Чироко се заинтересува, преодоля нежеланието си да разговаря с него и попита:

— Как мислиш Калвин, какво е Гея? Някаква примитивна легенда или пулта за управление на това Нещо?

— Не знам. Темида е значително по-стара от Свирчостоп, и той самият също не знае много неща.

— Но кой управлява този свят? Ти каза, че тук има много разумни раси. Коя от тях? Или може би управляват съвместно?

— И това не знам. Чела си разкази, в които се разказва за пътуващи към звездите космически кораби, в които поколенията се сменят и когато нещо не е наред, хората постепенно подивяват и се връщат към първобитния начин на живот. Мисля, че и тук може да се е случило нещо подобно. Знам, че нещо някъде продължава да действа. Може би са машини, може би е разумна раса, която населява главината. Това може да е източникът на обожествяването. Но Свирчостоп е абсолютно сигурен, че някой държи кормилото.

Чироко се начумери. Помисли си, че не трябваше да му позволи да ги напусне с такава информация в главата. Вярно, че тя бе откъслечна, и не можеха по никакъв начин да узнаят каква част от нея е истина, но това беше всичко, с което разполагаха.

Беше твърде късно, да предприеме каквото и да било. Кракът му бе вече в стремето, на края на дългото въже. Август се присъедини към него и цепелинът започна да навива кабела.

— Капитане! — извика Бил, преди да изчезне в отвора. — Габи не трябваше да нарича това място Темида, а Гея.

След тяхното заминаване Чироко изпадна в мрачно настроение, което премина в дълбока депресия. Седна на брега на реката и се замисли, какво бе сгрешила, след като не успя да го задържи. Реши, че беше се държала правилно и не би могла да направи нищо по-добро.

— Та той се е клел с Хипократовата клетва, нали? — обърна се тя към Бил. — Изпратиха го в тази експедиция за едното проклето нещо, да се грижи за нас в случай на нужда.

— Това Нещо промени всички ни Роки.

„Всички освен мен“ — помисли си тя, но не го каза. Поне доколкото можеше да се твърди, че не бе страдала от някакви продължителни ефекти вследствие на това, което се случи. Беше странен и начина, по който То се бе отнесло към другите. Би трябвало преживяното да докара всички до шизофрения. Вместо това един бе загубил паметта си, друг бе обладан от самия себе си, имаше още една жена с пуберитетно увлечение и мъж влюбен във въздушен кораб. Чироко беше единствения здравомислещ.

— Не се опитвай да излъжеш самата себе си — промърмори тя. — Сигурно им изглеждаш толкова побъркана, колкото и те на теб.

Скоро обаче отхвърли последното хрумване. Та нали Бил, Габи и Калвин знаеха, че са се променили, макар че Габи не би приела любовта си към Чироко за страничен ефект от премеждието. Август бе толкова разстроена от загубата на Април, че не би могла въобще да мисли за нещо друго.

Чироко се запита за пореден път, какво ли се бе случило с Джен и Април. Бяха ли все още живи и ако бяха как се справяха с нещата? Бяха ли успели да установят връзка или оставаха самотни?

Организираха редовно прослушване на ефира, а на определени интервали те самите излъчваха съобщение. Всичко беше напразно — никакъв звук.

Времето назабележимо продължаваше да тече някакси покрай тях. По часовника на Калвин разбираха, кога трябва да спят, но се оказа много трудно да се пригодят към постоянната светлина. Чироко не бе подозирала, че това ще бъде толкова трудно за хора, които бяха свикнали да живеят в изкуствената среда на борда на Рингмастър, където денят се програмираше на корабния компютър и можеше да се променя по желание.

Животът беше лесен. Всички плодове, които успяха да опитат, можеха да се ядат и изглежда бяха питателни. В противен случай, ввитаминозната недостатъчност би се проявила отдавна. Някои от плодовете бяха солени, други — възкисели и с остър вкус, за който се надяваха, че е от витамин С. Дивеч имаше предостатъчно и беше лесен за убиване.

Те всички бяха свикнали с точно разпределения, по минути работен режим на космонавта. В него всяко действие, дори и най-дребното бе определено, след внимателно обмисляне на Земята в щаба за управление на полета. Всички роптаеха, че е невъзможно да се спазва такъв режим, но го спазваха. Бяха се подготвили, че ще трябва да се борят за оцеляване в една враждебна среда, но Хиперион се оказа почти толкова враждебен, колкото зоопарка в Сан Диего. Очакваха живот на Робинзоновци, а Хиперион им поднесе еклер с крем. Не бяха се адаптирали достатъчно, за да помислят за целите на експедицията.

Два дни след заминаването на Калвин и Август, Габи подари на Чироко дрехи, които сама бе направила от останалите парашути. Когато видя изражението на Габи, която я следеше с възхищение докато ги пробваше, Чироко се трогна. Дрехите изглеждаха нещо средно между тога и шалвари. Материята бе тънка, но изненадващо здрава. Габи се бе потрудила доста упорито, за да я разреже на парчета с подходящи размери и ги зашие, използвайки игли, направени от тръни.

— Ако можеш да изработиш нещо като мокасини — каза тя на Габи, — ще те повиша три степени, когато се върнем в къщи.

— Вече съм ги почнала — отвърна Габи.

Тя сия цял ден след това, увъртайки се палава като кутре около Чироко, използвайки и най-малкия повод да я докосне. Умираше от желание да се хареса.

Чироко седеше край реката, много доволна, че за пръв път от доста време е съвсем сама. Фактът, че се оказа ябълката на раздора между двамата влюбени не беше по вкуса й. Бил бе започнал да се дразни от поведението на Габи и изглеждаше, че се кани да предприеме нещо.

В едната си ръка държеше гъвкав прът. Облегна се по-удобно и продължи да наблюдава малката дървена плувка, привързана към края на въдицата. Мислите й се въртяха около факта, че още не бе решила как да помогне на спасителната експедиция, която щеше да дойде за тях. Какво трябваше да направи, за да я улесни?

Беше абсолютно ясно, че не могат да се измъкнат от Гея сами. Най-доброто, което можеше да направи бе да се опита да установи контакт със спасителите. Тя не се съмняваше, че ще дойде експедиция, но и не си правеше илюзии, че спасителната операция щеше да бъде първостепенната задача на екипа. Съобщенията, които успя да изпрати по време на катастрофата, недвусмислено описваха враждебен акт и на Земята си бяха направили съответните заключения. Бяха приели разбира се, че екипажът е мъртъв, но Темида — Гея нямаше да бъде забравена. Скоро щеше да пристигне кораб, въоръжен до зъби и готов за бой.

— Добре. — каза тихо тя. — Гея би трябвало да има някакви съоръжения за връзка.

Най-вероятно те се намираха в главината. Даже ако и двигателите се намираха там, нейното централно разположение я правеше най-логичното място за установяване на управляващите системи. Може би там имаше хора, а може би не. Нямаше да е лесно да се доберат до това място, нито пък да проникнат вътре. Възможно бе достъпът да е силно охраняван срещу евентуални саботажи.

Но ако съществуваше радиопредавател тя трябваше да направи всичко възможно, за да се добере до него. Чироко се прозя, протегна се и лениво раздвижи крака си нагоре, надолу. Плувката й продължаваше да подскача леко във водата. Моментът бе подходящ да подремне малко.

Изведнъж плувката се дръпна рязко и изчезна в мътните води. Чироко продължи да гледа неподвижно още малко и тогава осъзна с див възторг, че нещо е захапало стръвта. Бързо скочи на крака и започна да дърпа.

Рибата беше без люспи и освен това нямаше перки и очи. Тя я повдигна и я разгледа с любопитство. Беше първата риба, която хващат тук.

— Какво по дяволите правя? — почти изкрещя тя, хвърли рибата обратно във водата и тръгна по извиващия се бряг на реката към лагера.

— Съжалявам Бил, знам че си хвърли много труд да уредиш това място. Но докато дойдат да ни вземат, искам да правя всичко което е по силите ми, за да излезем от тук — каза възбудено Чироко.

— В основни линии съм съгласен с теб. Каква е твоята идея?

Тя му обясни набързо до какви заключения бе стигнала, обмисляйки същността на главината — факт, че ако имаше централно технологично управление на цялата тази огромна конструкция то трябваше да бъде именно там.

— Не знам какво ще намерим. Може би нищо, освен паяжини и прах, което значи, че тук долу нещата все още продължават да вървят най-вероятно по инерция. Или може би Капитан и екипаж, очакващи ни, за да ни взривят на парчета, защото сме нападнали кораба им. Но трябва да опитаме.

— Как предлагаш да се изкачим там?

— Не знам със сигурност. Приемам, че цепелините не могат да го направят, иначе биха знаели много повече за тази Богиня. Може би в спиците въобще няма въздух?

— Невъзможно е — намеси се Габи. — Нямаше да бъдат толкова здрави.

— Не можем да узнаем, докато не го видим. Единствения начин да се изкачим до спиците са поддържащите кабели. Те би трябвало да минават през вътрешната част, право нагоре към върха.

— Боже мой! — промърмори Габи. — Даже тези, наклонените са сто километра високи. И това ще ни доведе едва до покрива. От там са още 500 километра до главината.

— О,-о,-х гърбът ми! — изстена Бил.

— Какво ти става? — скастри го Чироко. — Освен това не съм казала, че непременно ще се катерим по тях. Ще решим на място, когато ги огледаме подробно. Това, което се опитвам да ви кажа е, че ние сме невежи. Ние сме абсолютно неосведомени и не знаем нищо за Гея. Може би има скоростен асансьор, разположен в Блатото, който светкавично ще ни издигне до самия връх? Или някакво малко човече продава билети за хеликоптерни екскурзии до върха? Може би можем да избираме между хеликоптер и летящо килимче? Никога няма да узнаем, ако не започнем да се оглеждаме наоколо.

— Не се нервирай — успокои я Бил. — Аз съм с теб!

— А ти Габи?

— Ще отида там, където отидеш ти. Знаеш го.

— Добре. Вижте сега, какво мисля. Има един наклонен кабел на запад, който минава над Океан. Реката обаче тече в противоположната посока, и ние можем да я използваме за транспорт. Аз съм сигурна, че ще се доберем до следващата редица от кабели по-бързо, отколкото ако си пробиваме път през джунглата. Мисля, че трябва да се насочим на изток, към Рея.

— Калвин ни каза да стоим далеч от Рея. — напомни Бил.

— Не казвам, че ще навлезем в нея. Ако има нещо, което е по-неприятно от този вечен следобед, то това е вечната нощ. Така че не изгарям от желание да отида там. Но от тук до там има голямо пространство и аз предлагам да хвърлим един поглед.

— Признай си Роки! Ти си турист по природа.

— Признавам! — усмихна се тя. — Преди малко си помислих, че ето попаднали сме в едно изключително място, знаем че тук има дузина разумни раси. Но какво правим ние? Мотаем се или седим край реката и ловим риба. За това ли ни плащат заплатите и това ли по дяволите искам аз. Може би искам да извърша нещо рисковано.

— Боже мой! — почти се изкиска Габи. — Какво още искаш? Не ти ли беше достатъчно?

— Приключенията понякога имат навика да скачат върху човека и да го захапват — тихо каза Бил.

— Аз ли не го знам? Но така или иначе, спускаме се надолу по реката. Бих искала да тръгнем веднага след като се наспим. Чувствам се сякаш досега съм била упоена с наркотици.

Бил се замисли и тревожно попита:

— Мислиш ли, че е възможно? Може би има нещо в плодовете?

— Какво? На времето си чел много фантастика Бил.

— Слушай, недей да злословиш по адрес на любимите ми книги и аз няма да ти се подигравам за черно-белите филми.

— Какво разбираш ти от изкуство? Няма значение. Предполагам, че е възможно в храната да е имало някакви леки наркотици, но в действителност мисля, че това си е просто един старомоден мързел.

Бил стана и понечи да свали нещо от устата си, но ръката му застина неловко. Пак бе забравил, че вече няма лула. На лицето му се изписа досада, после леко поклати глава и изтупа праха от ръцете си:

— Ще трябва известно време, за да направим сал — каза след малко той.

— Защо ни е сал? Какво ще кажеш за тези огромни черупки от семена, които видяхме да плуват надолу по реката? Достатъчно големи са, за да ни издържат.

— Да, предполагам, че са — намръщи се той. — Но мислиш ли, че ще плуват добре на бързеите. Трябва да прегледам дъната им преди да…

— Предлог. — прекъсна го тя. — Това е предлог да отложим още малко пътуването. Наистина ли мислиш, че салът е по-добър?

— Той се стресна и млъкна. Изглеждаше огорчен.

— Знаеш ли? Може би съм започнал да ставам малко бавен, така че… Командвай Капитане!