Титан

ТРЕТА ГЛАВА

От балистична гледна точка Темида беше пълен кошмар. Никой и никога до сега не бе дръзвал да влезе в орбита около тороидален космически обект. Спътникът, с дължина цели хиляда и триста километра, бе широк само двеста и петдесет. Външната страна на тора беше плоска, а горната му част се издигаше на сто седемдесет и пет километра от дъното. Плътността на тора варираше съществено, доказвайки мнението, че външната му част представлява дебел плътен под, над който има атмосфера, заобиколена от тънка сводеста обвивка.

Освен това имаше още шест спици, дълти четерестотин и двадесет километра. В по-дългата им част напречното сечение бе елипса с голяма и малка оси съответно петдесет и сто километра, с изключение на участъка близо до основата, където спиците се разширяваха постепенно съединявайки се с тора. В център се разполагаше главината на колелото, много по-масивна от спиците, сто и шестдесет километра в диаметър и със сто километрова дупка в средата.

Опитът на бордовия компютър да се справи с подобен обект би бил равнозначен на нервен припадък. Същото се отнасяше и за Бил, комуто се налагаше да разработи модел, в който компютърът да повярва.

Най-лесно бе да преминат на орбита в екваториалната равнина на Сатурн. Така биха си осигурили възможност да се възползват от вече набраната скорост. Ала това бе невъзможно. Ротационната ос на Темида, ориентирана паралелно на екваториалната равнина, преминаваше през дупката в центъра на главината. Това означаваше, че всяка орбита в областта на екватора на Сатурн би наложила на „Рингмастър“ преминаване през области с непредвидими флуктуации на гравитацията.

Единствената реално допустима орбита бе възможна в екваториалната равнина на Темида. Този вариант би създал доста трудности при стабилизирането, но за сметка на това притежаваше съществено преимущество: веднъж стабилизирана, орбитата си оставаше непоклатима.

Започнаха маневрите още преди да наближат Сатурн. Ден преди сближаването отново преизчислиха курса. Чироко и Бил разчитаха на земните компютри и навигационната апаратура на Марс и Юпитер. Живееха в научния модул и наблюдаваха на кърмовите екрани как с всеки изминат ден Сатурн все повече набъбва.

Най-после задействаха главния двигател. Чироко се надигна и включи контролната телевизионна камера. Габи тревожно погледна нагоре.

— Роки, не можеш ли да направиш нещо с тези вибрации?

— Двигателят работи, както се казва, в номинален режим. Тепърва ще ни раздруса яко.

— Изпускам най-доброто време за наблюдение през цялото шибано пътешествие — промърмори Габи.

Бил, който седеше в креслото до Чироко, се изсмя.

— Още пет минути, Габи — каза той. — Двигателят трябва да работи точно толкова, колкото е необходимо. В момента действа прекрасно.

След малко спряха двигателя и започнаха да проверяват координатите. Показанията на уредите сочеха, че се намират точно на планираното място.

Чироко се обърна към телевизионната камера с думите:

— Съобщение от борда на Рингмастър. Командир Джоунз. Установихме се на орбита около Сатурн в 1341.453 часа Универсално време. Ще изпратя предварителните данни за корекция на полета когато излезем от обратната страна. Междувременно, изключвам канала за връзка.

Тя натисна съответния бутон.

— Ако някой иска да хвърли поглед навън, сега е единствената възможност.

Макар и трудно, но всички успяха да се напъхат в тясната кабина. След като се консултира с Габи, Чироко завъртя кораба на деветдесет градуса.

Оказа се, че Сатурн е една огромна, тъмносива дупка, широка седемнадесет градуса. Луната, такава, каквато се виждаше от Земята, се нанасяше в него хидяда пъти. Пръстените се простираха на невероятните четиридесет градуса от единия до другия край и сякаш бяха изковани от твърд, лъскав метал. Рингмастър бе пристигнал откъм северната част на екватора, така че пред тях се намираше горната половина на планетата. Слънцето представляваше само една блестяща точица, която бавно се приближаваше към Сатурн.

Всички притихнаха, докато Слънцето се скри зад планетата и нейната сянката се спусна върху най-близкия до тях пръстен, срязвайки го като с бръснач.

Залезът продължи петнадесет секунди. Цветовете бяха наситени и бързо се променяха. Светлочервени, жълти, синьо-черни, те бързо преминаваха един в друг като багрите на стратосферата на земята, наблюдаваниот борда на въздушен лайнер.

Хор от тихи възклицания изпълни кабината. Стъклото се поляризира. Ахнаха още веднъж, когато блясъкът на пръстените се усили и обгърна тъмно-синьото сияние, очертаващо северното полукълбо. Върху сивата повърхност на планетата се появиха тъмни набраздявания, осветени от блясъка на пръстените. По всяка вероятност долу бушуваха урагани, огромни колкото Земята.

Чироко успя да се откъсне от илюминатора и хвърли поглед към екрана вляво. Габи не бе дошла в кабината, предпочете да остане в научния модул и продължи наблюденията на Темида.

— Няма ли дойдеш да разгледаш Сатурн?

Габи поклати отрицателно глава и продължи да сканира цифрите, пробягващи на малкия екран.

— И да загубя най-доброто време за наблюдения — благоволи да каже тя. — Ти трябва да си луда!

Отначало преминаха на удължена елиптична орбита с най-ниска точка двеста километра над теоретичния радиус на Темида. Това бе математическа абстракция, тъй като наклонът на орбитата спрямо екватора беше приблизително тридесет градуса. По този начин „Рингмастър“ се озова над тъмната страна на спътника, като пропусна въртящия се тороид между себе си и Слънцето. Сега вече сателитът можеше да се наблюдава с невъоръжено око.

Не че имаше какво да се види — дори огряна от Слънцето, Темида беше черна като самия космос. Чироко започна да разглежда внимателно това гигантско колело с триъгълни платна, който поглъщаха слънчевите лъчи, най-вероятно за да ги превърнат в топлина.

Корабът бавно се придвижваше над вътрешността на колелото. Вече се виждаха огромните спици и слънчеви огледала. Изглеждаха почти толкова тъмни, колкото останалите части на Темида. Само най-ярките звезди се отразяваха в тях.

Проблемът, който продължаваше да тревожи Чироко, бе липсата на вход. От Земята категорично настояваха да се опитат да проникнат в това нещо и капитан Джоунз, въпреки инстинкта си за самосъхранение, го желаеше не по-малко от останалите.

Трябваше да има начин. Никой не се съмняваше, че огромното съоръжение бе сътворено от разумни същества. Споровете засягаха само въпроса дали в случая си имат работа с междузвезден космически кораб или с изкуствен свят, нещо като О̀Нейл Едно. Разликите се състояха в начина на придвижване и произхода. Един космически кораб би имал двигател и този двигател щеше да е разположен в главината. Един изкуствен свят-колония би бил построен от някой, който се намира в непосредствена близост. Междувременно Чироко изслуша сума ти теории, за предполагаеми обитатели на Сатурн или Титан, потомци на древни, отдавна изчезнали земни раси, даже за марсианци (въпреки че на Марс не бяха открити абсолютно никакви следи от цивилизация). Тя не вярваше в нито една, но не това беше същественото. Кораб или колония, Темида бе построена от някого и би следвало да има врата.

Налагаше се да огледа внимателно главината, но ограниченията на балистиката я караха да държи кораба колкото се може по-далеч от нея.

Рингмастър се установи на кръгова орбита на около четиристотин километра над екватора. Летяха по посока на въртенето на сателита, който обаче се въртеше по-бързо от тяхната орбитална скорост. Зад прозореца на Чироко се простираше необятна, черна равнина. На равни интервали поредният слънчев панел бавно преминаваше под кораба като крило на чудовищен прилеп.

Вече ясно се различаваха и някои детайли от повърхността. Очертаха се дълги нагърчени ръбове, съсредоточени около слънчевите панели — по всяка вероятност покрити с изолационна материя гигантски тръби, през които газов или флуиден топлоносител постъпваше към нагревателните плоскости. В тъмната зона бяха разпръснати няколко кратера, чиято дълбочина понякога достигаше четиристотин метра. Около кратерите не се виждаха отломки. Нищо не можеше да се задържи на повърхността на Темида, без да е прикрепено към нея по някакъв начин.

Чироко блокира командното табло. Седналият до нея Бил беше задрямал. От два дни и двамата не бяха напускали научния модул.

Стана и прекоси помещението, движейки се като сомнамбул. Някъде долу я чакаха леглото с меки чаршафи, възглавницата и удобната тежест от четвърт g — въртележката бе включена отново.

— Роки, тук има нещо странно.

Чироко, която се канеше да тръгне по стълбата, замръзна за миг на мястото си при тези думи.

— Какво каза? — острите нотки в гласа й накараха Габи да погледне нагоре.

— Аз също съм изморена — ядосано каза тя, натисна един бутон и на екрана над главата й се появи изображение.

Беше част от приближаващия се ръб на Темида. Върху него се бе появило нещо подобно на подутина, която се разрастваше, сякаш имаше намерение да ги хване.

— Това го нямаше преди — Чироко смръщи вежди, опитвайки се да се отърси от умората.

Неочаквано приглушено бръмчене на зумер наруши тишината. В първата секунда тя не разбра откъде идва звукът, но после адреналинът си свърши работата и нещата се избистриха — беше алармата на радара.

— Капитане — обади се по високоговорителя Бил. — Получих странни показания. Не ние се приближаваме към Темида, а нещо се приближава към нас.

— Идвам! — ръцете й се вледениха, когато се хвана за скобата, за да се изтласка нагоре. Хвърли бърз поглед към екрана. Подутината се взриви. Приличаше на избухнала звезда и продължаваше да расте.

— И аз я виждам — съобщи Габи. — Още е заловена за Темида. Нещо като дълга ръка с разперени пръсти. Мисля, че…

— Това са съоръженията за кацане! — изкрещя Чироко. — Те ще ни хванат! Бил, задействай режима за пускане на двигателя, спри въртележката и се приготви за полет.

— Но това ще ни отнеме тридесет минути…

— Знам. Давай!

Тя отскочи от илюминатора, метна се в креслото и сграбчи микрофона.

— До всички! Тревога. Критична ситуация. Опасност от претоварване. Да се евакуира въртележката. Сложете скафандрите и заемете местата си, готови за старт. — Изключи сирената и чу как помещението зад гърба й се изпълни със зловещ тропот. Погледна наляво.

— Ти също, Бил. Обличай скафандъра.

— Но…

— Веднага!

Той скочи от креслото си и се гмурна в най-близкия люк. Тя се обърна и извика през рамо:

— На връщане ми донеси скафандъра!

Обектът, който вече се виждаше зад прозореца, стремително се приближаваше. Никога не се беше чувствала толкова безпомощна. Ако изключи компютърния контрол, би могла да задейства ракетните двигатели от страната на Темида, но това нямаше да е достатъчно. Масивното туловище на „Рингмастър“ само съвсем леко би се помръднало и толкоз. Не й оставаше друго, освен да чака, като следи по мониторите автоматичното въвеждане в стартов режим на главния двигател и да брои секундите. След минута тя вече знаеше, че няма спасение. Нещото бе огромно и се движеше по-бързо от тях.

Появи се Бил, облечен в скафандър, и Чироко се покатери в научния модул, за да нахлузи своя. Пет анонимни фигури вече се бяха привързали към противоускорителните кресла и седяха втренчили погледи в екрана. Чироко закопча шлема на скафандъра си и чу какафония от звуци.

— Млъкнете! — дърдоренето тутакси секна. — Искам пълна тишина. Ще говорите само когато ви попитам.

— Какво става, капитане? — гласът беше на Калвин.

— Казах без разговори! Изглежда някакъв автоматичен механизъм се опитва да ни прихване. Вероятно съоръженията за кацане, които напразно търсехме.

— Прилича ми повече на атака — промърмори Август.

— Сигурно не им е за първи път. Трябва да знаят как да го направят без опасност за кораба — Чироко би желала да убеди и себе си в това. Когато обаче „Рингмастър“ се разтресе, тя загуби всякаква надежда.

— Контакт — промълви Бил. — Хванати сме.

Корабът подскочи отново и ужасяващи звуци се разнесоха откъм задната част.

— Как изглежда?

— Като големи пипала на октопод, но без смукала — гласът на Бил потрепери. — Стотици са и ни обграждат отвсякъде.

Корабът се наклони още повече, разнесе се вой на аларми и ураган от мигащи червени индикатори връхлетя командното табло.

— Получихме пробив на корпуса — каза Чироко спокойно. — Губим въздух през централния ствол. Разхерметизиране на четиринадесети и петнадесети люк — ръцете й продължаваха несъзнателно да опипват командното табло. Индикаторите и бутоните изглеждаха толкова далечни, като че ги виждаше през обратната страна на телескоп. Циферблатът на ускорителя започна бясно да се върти. Нещо я подхвърли напред, после встрани. Тя се блъсна в Бил и едва успя да издрапа до креслото си и да затегне коланите.

Когато и последната катарама щракна около кръста й, корабът отново се лашна назад, още по-зле от преди. Нещо профуча откъм люка зад нея и се удари в илюминатора, който веднага се покри с мрежа от пукнатини.

Изведнъж Чироко увисна на креслото, коланът се впи в тялото й. Един кислороден балон излетя през люка. Стъклото се разтроши и в кабината нахлу студ. Стотици твърди, стъклени остриета се завъртяха бясно и започнаха да се смаляват пред очите й. Всички вещи, които не бяха закрепени, профучаха край нея и потънаха в широко отворената паст с нащърбени зъби, зейнала на мястото на илюминатора.

Кръвта запулсира в слепоочията, когато тялото й увисна над бездънната черна дупка. Из пространството мързеливо кръжаха по-обемистите предмети, огрени от оскъдните лъчи на Слънцето. Сред тях бе двигателният блок на „Рингмастър“. Разпозна също така остатъци от разкъсания централен ствол. Нейният кораб бе станал на парчета.

— Мамка му! — каза тя и си припомни записа от черната кутия на един пътничеси самолет, които бе прослушала преди години. Това бяха последните думи, изтървани от пилота секунди преди сблъсъка, когато бе разбрал, че ще се мре. Тя също го беше разбрала и тази мисъл я изпълни с безгранично отвращение.

Чироко наблюдаваше с тъп ужас, как Нещото, което държеше двигателя, го обви с допълнителни пипала. Резервоарите с гориво се взривиха — не се чу никакъв звук, но гледката бе някак странно красива. Светът й се разпръскваше на части, без да се вдига олелия заради неговата преходност. Облакът от сгъстен газ бързо се разсея. На Нещото не му пукаше.

Обгърнати от безброй пипала останалите части на кораба лениво плуваха във въздуха. Голямата антена бавно се катурна в пролома под себе си.

— Живо — прошепна тя. — То е живо.

— Какво каза? — попита Бил, който се бе вкопчил с две ръце в пулта за управление и се опитваше да запази равновесие. Бе здраво привързан към креслото, но самото кресло се бе откъснало от болтовете, прикрепящи го към пода.

Корабът се разтърси отново и столът на Чироко се счупи. Ръбът на пулта заклещи бедрата й и тя изкрещя, като се мъчеше да се освободи.

— Роки, всичко наоколо се руши! — чу се в слушалката.

Страхът бе променил гласа и Чироко не можа да познае кой се обажда. Тя се отблъсна и разкопча коланите, с които бе привързана към седалката. Светковично се измъкна встрани и видя как креслото й започна да подскача и да се удря в редиците циферблати, след което леко се залости в рамката на разбития шлюз и изхвърча в космическото пространство.

Мислеше, че краката й са счупени, но се оказа, че не е така. Болката понамаля малко и тогава Чироко със сетни сили успя да измъкне Бил от креслото. Твърде късно — очите му бяха затворени, а челото и вътрешността част на шлема — опръскани с кръв. Той се свлече надолу по командното табло и разкри вдлъбнатината, оставена от шлема на мястото на удара. Опита да го сграбчи отначало за бедрото, после за прасеца, за глезена, но тялото се изплъзна и продължи да пада сред дъжд от ситни стъкълца.

Свести се, сгърчена под командното табло. Разтърси глава, опитвайки се да си спомни какво я бе напъхало там. Силата, задържаща кораба, бе намаляла. Темида бе успяла да изравни скоростта на „Рингмастър“ (или на това, което беше останало от него) със собствената си ротационна скорост.

Не се чуваше никакъв говор. От шлемофона долиташе само учестено дишане. Изморени от писъците и ругатните, хората нямаха какво да си кажат. Чироко скочи на крака, хвана се за ръба на люка и се измъкна нагоре в научния модул, където цареше пълен хаос.

Индикаторите не светеха. През една голяма пукнатина в стената проникваха слънчеви лъчи и ивицата светлина се разливаше върху отломките от разпарчосаното оборудване. Чироко се запромъква през тези дебри, почти ослепяла с едното око, върху което се мъдреше синкав оток, а облечениет в скафандри фигури мълчаливо се отдръпваха от пътя й. Главата й се пръскаше.

Разрухата беше пълна. Трябваше им време да поразчистят, за да могат да слязат надолу.

— Искам пълен рапорт на размера на щетите от всички отдели — каза тя без да се обръща конкретно към някого.

Само трима от хората й стояха изправени. В ъгъла една фигура бе коленичила държеше ръката на някого, погребан под развалините.

— Не мога да си движа краката. Не мога да ги движа — чу се нечий глас.

— Кой го каза? — изкрещя Чироко, после тръсна глава, опитвайки се да преодолее световъртежа, но от това й стана още по-зле.

— Калвин, изчисли нанесените щети, докато аз реша какво може да се направи за този кораб.

— Слушам, капитане.

Никой не се помръдна и Чироко се почувства озадачена. Всички се бяха вторачили в нея. „Но защо ли го правят?“ — помисли тя.

— Ако се нуждаете от мен, аз съм в каютата си. Не ми… не ми е добре.

Един от скафандрите пристъпи към нея. Тя се дръпна, направи опит да го заобиколи и удари стъпалото си в пулта. Силна болка прониза крака й.

— То вече влиза вътре, ето там. Виждате ли? Идва за нас.

— Къде?

— Не виждам нищо. О, Боже! Видях го!

— Кой каза това? Нали заповядах да пазите тишина.

— Огледай се! Зад теб е!

— Кой каза това? — повтори Чироко и млъкна, обляна в пот. Нещо се промъкваше зад гърба й, усещаше го осезаемо — то бе досущ като онези фантасмагории, които проникват в спалнята едновременно с тъмнината, след като щракнеш ключа на лампата. Не беше плъх, а нещо по-гадно — нямаше лице, а само сноп слузести, ледени като на мъртвец, лепкави ръце. Тя тръгна слепешката в червеникавата тъма и видя как една гърчеща се змия се метна сред снопа слънчеви лъчи в нозете й.

Беше толкова тихо… Защо никой не се обажда?

Ръката й се сключи около нещо твърдо. Тя го вдигна и в мига, в който го съзря, започна да нанася коси, резки удари.

То не умираше. Нещо се усука около кръста й и започна да я дърпа.

В тясното пространство скачаха и се мятаха фигури със скафандри, но пипалата изстрелваха множество гъвкави ленти, които се полепваха по тях като горещ катран. Цялата стая беше като омотана. Нещо дръпна Чироко за краката и се опита да я разполови като ядец. Никога преди не бе изпитвала такава ужасяваща болка, но не спря яростно да налага пипалата, докато не изгуби съзнание.