Танц със сенки

Глава 9 Драланът на херцог Ганет Шагор

Вече беше притъмняло и каретата се носеше по пустеещите улици и паркове на Раненг като призрачен кораб от старите морски легенди. Аз, Кли-кли, елфите и Змиорката бяхме заели меките седалки в каретата, докато Фенерджията и Арнх управляваха нашия екипаж, а Делер, Халас, Медения и Чичо ни съпровождаха на коне.

Миралисса строго забрани на Дивите да вземат каквото и да е оръжие със себе си, освен кинжали. Славеите бяха прекалено притеснени от шпионите и убийците на Глиганите и Обурите, за да позволят на непознати да влязат в техен дом с големи и остри предмети в себе си. При което Делер веднага с нацупен и недоволен глас попита:

— А не бихте ли могли вие, треш Миралисса, да им отклоните погледите, както на стражата в Раненг, когато тръгнахме да спасяваме мастер Гарет и Змиорката?

Тогава на Миралисса й се наложило да прави неимоверни усилия, за да скрие от погледите на стражниците стърчащите отвсякъде оръжия на шестващия през града отряд. Делер получи учтив и хладен отказ, така че трябваше да остави любимата си брадва в хана. Нужно ли е да споменавам, че джуджето не беше особено доволно от това обстоятелство?

Колкото повече приближавахме имението на Славеите, толкова по-спокоен се чувствах. Нервното треперене, обичайно появяващо се преди всяка задача, стихваше. Да не би за пръв път да попадах в рисковани ситуации? Да се правя временно на дралан за мен беше далеч по-малко опасно, отколкото например да открадна наградата за собствената си глава от къщата на барон Фраго Лантен, началника на градската стража в Авендум. Да не говорим за опасна разходка в Закритата територия или за спускане в гробищата на Храд Спайн. Да скоча в яма, гъмжаща от змии, и да изляза обратно — не е ли това изпитание за истински майстор-крадец?

— Гарет — проговори Еграсса, докато проверяваше остротата на кривия си кинжал с палец. — Веднага щом почувстваш ключа, ни дай знак и тръгвай към изхода на къщата.

— Разбрах.

Еграсса беше прав — не си струва да дразниш демоните излишно. Колкото по-дълго оставаме в къщата, толкова повече шансове имахме да попаднем в неприятности. Сега аз усилено се молех на Сагот за това в дома на Балистан Паргайд да не се намери някой умник, който да познава лично истинския херцог Ганет Шагор. Тогава ще се забъркаме в такива неприятности, че дори шаманството на Миралисса няма да ни помогне. А и в никакъв случай да не забравяме най-добрата ми дружка — Бледния. Макар че напусна града, без дори да се опита да се разправи с мен, но… Тази гадина може да появи в най-неподходящия момент също така внезапно, както и изчезна.

— Гарет, за какво се замисли? — звънна с камбанки шутът.

— За превратностите на съдбата и възможните проблеми — отвърнах абсолютно честно аз.

— Не се притеснявай, Танцуващ в сенките. Аз нали съм с теб!

Точно това ме притесняваше.

— Губим вече много дни — глухо каза Миралисса, докато си оправяше косата. — Август започна, а дори не сме прекосили Иселин. Ако нещата продължат по този начин, ще стигнем до Храд Спайн чак през септември.

— Грешиш — не се съгласи Еграсса. — От Раненг до Черната река е два дни преход, после две седмици до границата с Пограничното кралство и оттам три дни до Заграбия. В Заграбия още една седмица, преди да стигнем до Храд Спайн. Така че в края на август би трябвало да сме там.

— Това не са наши територии, Еграсса — въздъхна елфийката. — Източната порта на Храд Спайн е на територията на орките. Не се знае колко дълго ще се промъкваме през Златната гора.

А също така не се знае с какво още ще се сблъскаме по пътя. И колко време ще ми е нужно на мен в Храд Спайн. И ще мога ли да отворя Портите. И ще намеря ли Рога в лабиринта на Костните дворци. И ще мога ли да се върна обратно с него.

— Времето ще покаже — отвърна Еграсса и пъхна кинжала в канията.

Време! Проклето време! Загубихме твърде много от него в Харгановата пустош, а сега го губим и в Раненг. Ако и занапред продължава така, няма да можем да доставим Рога в столицата до началото на зимата.

Междувременно нашата карета достигна паметната стръмнина, по която се бяхме спускали с каруца само преди няколко дни.

— Приближаваме — промърмори Кли-кли и потръпна.

Леле! Самият гоблин е нервен! А се опитва мен да успокоява!

— Добре, Гарет, знаеш какво да правиш. Направи някоя по-навъсена физиономия и се моли на твоя Сагот да разбереш къде е ключът.

— Да направя навъсена физиономия? Такава става ли?

Погледнах шута и той вдигна одобрително палеца си.

— Тпр-ру! — раздаде се гласът на Арнх.

Каретата спря. Веднага към нея пристъпи мъж, облечен в парадна униформа с емблема на златен славей, и застина до вратата.

— Почитаеми милорди, представете се.

— Неговата милост херцог Ганет Шагор, почитаемите Мил и Ерал от Дома на Черната луна, дралан Пар! — извика шутът по-чисто от дузина кралски хералди. — Е, и любимият глупак на херцога, разбира се! Това съм аз, ако някой не е разбрал!

Предварително се бяхме разбрали, че ще говори шутът. Не знам от какво се беше ръководила Миралисса, оставяйки почетното задължение по обявяването на нашите самозвани персони на Кли-кли, но се оказа, че гоблинът си знае работата. Миралисса и Еграсса си бяха сменили имената с по-прости24, което само по себе си беше нещо нечувано. (Гордите обичаи на расата на Вторите не позволяваха на елфите да се наричат с други имена освен с истинските си при никакви обстоятелства, дори ако това означава да отидат право в мрака. Излизаше, че днешният случай е много специален, щом цели два елфа от висшите семейства на Дом Черна луна си бяха сменили имената.) Особи от висши семейства на даден Дом биха привлекли прекалено много внимание и затова елфите временно се бяха лишили от своето гордо „-сса“.

Освен това Паргайд, макар никога да не ни беше виждал, можеше да е чул от информатори от Авендум за елфи с имена Еграсса и Миралисса. Така че допълнителни предпазни мерки и промяната на имената нямаше да ни навредят. Елфите си промениха имената, но не и името на Дома. За елфите Домът е нещо неприкосновено.

— Мога ли да видя поканата, ваша милост?

Шутът нагло пъхна под носа на стражника луксозен син плик, на който ясно се виждаше печат с изображение на Славей.

— Видя ли я? Още въпроси? Или искаш негова светлост да се разсърди?

— Моля за извинение — уплашено промърмори униформеният и започна да отстъпва назад, като едва не се спъна в собствения си меч. — Заповядайте!

Арнх цъкна с език да подкара конете и ние потеглихме, но само ярд по-нататък спряхме.

Към каретата се приближи поредният стражник. За разлика от първия, този нямаше броня. Копринена риза и кожа. Рядко се среща стражник, облечен в коприна. Голият му череп можеше да предизвика завист във всеки воин на Пограничното кралство, а носът му беше като клюн на планински орел, имаше още дебели гъсти вежди и стърчащи уши. На външния му вид можеше да се посмееш, ако не бяха очите. Очите — студена синя стомана — ни погледнаха само за секунда, но аз изобщо не се съмнявах, че стражникът е запомнил нашите лица до края на живота си.

— Моля за извинение, ваша милост, но мога ли да погледна вашата покана? — учтиво помоли мъжът, след като се поклони.

— Забравяш се, войниче! Пред теб стои херцог! — студено произнесе Змиорката.

— Още веднъж ви поднасям най-дълбоките си извинения, милорди, но това е заповед на Балистан Паргайд и тази проверка цели вашата безопасност.

— Дай му документите, глупако! — процеди Змиорката. — Имай предвид, стражнико, че за твоето поведение ще бъде съобщено на графа и аз собственоръчно ще те нашибам с камшик!

— Както бъде угодно на ваша светлост — нито един мускул не трепна по лицето на мъжа. — И аз не съм страж, милорд.

— Да, печатът е истински — каза най-накрая, след като внимателно беше разгледал писмото, и се поклони. — Още веднъж приемете искрените ми извинения за неудобството.

— Ето ти, за труда — насмешливо каза Змиорката и му подхвърли медна монета. Мъжът машинално я хвана и в очите му припламна гняв. Припламна и веднага угасна.

— Благодаря, ваша милост — поклони се той. — Ще запомня вашия дар.

Каретата тръгна и портите на имението останаха назад. Сега бавно се движехме през малък парк, водещ към дома на графа.

— Не трябваше да го унижаваш така, Змиорка — каза Миралисса след кратка пауза.

— В Гарак благородниците не са свикнали с учтиво отношение към простолюдието. Аз просто правя това, което ми повелява моят образ — безразлично сви рамене Змиорката.

— Тук не сме в Гарак и този човек е опасен.

— Знам, но просто направих това, което трябваше да се направи.

— Името на този човек е Мейло Труг — тихо каза шутът.

— Познаваш ли го?

— Да. Видях го преди пет години на турнира в чест на рождения ден на Пролетен Жасмин — малкия син на Сталкон. Спечели първо място в свободните схватки на пешаците. Майстор е на дългия меч.

— Да не те познае — промърморих притеснено.

— Не мисля. Аз го видях от трибуната, но той едва ли ме е видял.

Каретата спря пред дома. Всеки прозорец в къщата светеше. Вратата се отвори и слуги с емблеми на златен славей се поклониха в дълбок и учтив поклон.

Първи от каретата изскочи Кли-кли и без да губи време, започна да прави физиономии.

— Милорд, благородни господа! — поклони ни се човек, стиснал в ръката си масивен и богато украсен жезъл. — От името на граф Балистан Парграйд съм щастлив да ви приветствам! Следвайте ме, милорди, вас вече ви чакат.

Змиорката кимна. Човекът сякаш само това чакаше. Обърна се и ни поведе по килимена пътечка към сградата. Кли-кли настигна нашият предводител и започна да подскача пред него, звънейки весело с камбанки. Хералдът пък от своя страна се стараеше да не обръща внимание на мотаещия се в краката му гоблин.

Залата за приеми започваше веднага след вратата и в момента пращеше по шевовете от гости. Не мислех, че в Раненг и околностите му може да има толкова много благородници! А това беше само едната от войнстващите партии! Оставаха още Обури и Глигани. И те бяха не по-малко от Славеите.

Беше гъмжило от хора, които се перчеха с яркостта и богатството на дрехите си, както и с модните си прически, а ароматът на парфюмите направо задушаваше. Огледах с опитно око цялата зала, стараейки се да запазя презрително-скучаещия израз на лицето си. Да, бижутата на благородните дами бяха достатъчни за цяло драконовско съкровище. Имаше къде да се развихри човек…

Хиляди свещи горяха и залата беше светла като ден. Близо до фонтана, който нечия безумна прищявка беше поставила точно в средата на залата, свиреха музиканти. Навсякъде сновяха слуги, разнасящи подноси с чаши пенливо вино. Тук-там се чуваха разговори и весел смях.

Човекът, който ни придружи до залата, почука три пъти с жезъла по пода и извика така, че едва не ме накара да изскоча от собствената си кожа:

— Херцог Ганет Шагор от дом Шагор! Почтените Миле и Ерал от Дома на Черната луна! Дралан Пар!

— И шутът Кря-кря, глупако! — извика Кли-кли, като се поклони грациозно на публиката.

Бяхме удостоени с внимание и почтителни поклони. Шутът подскочи към мен.

— И сега какво? — попитах го аз, едва мърдайки с устни.

— Пий вино и прави умни физиономии, от теб засега друго не се иска. А аз отивам да се запозная с хората.

Преди да успея да отворя уста, Кли-кли вече беше изчезнал в тълпата. Миралисса бързо намери общ език с няколко натруфени дами и с неподозирана компетентност не спираше да бърбори за елфийските мъже и хитринките на елфийската мода. Например за това, как да съхраниш кожата си млада. При това така отчаяно пърхаше с мигли и чуруликаше като глупачка, че ако не я познавах, никога не бих помислил, че това е само маска. Дамите слушаха с отворени уста. Еграсса пък с вид на ценител приближи и заразглежда стената, на която висяха старинни оръжия.

— Милорд Шагор?

Към нас със Змиорката пристъпи човек, облечен в синьо-черен кадифен дублет. Висок, с добре оформена черна брада, белоснежна усмивка и насмешливи кафяви очи. Допълваха го прошарена коса и прав нос. Физиономия благородна, но и съвсем предразполагаща. Точно такива изглеждаха героите по фреските на храмовете. Този човек много ми напомняше за някого. Имаше нещо смътно познато в чертите му.

— С кого имам честта? — едва забележимо се поклони Змиорката. Херцогът, както казва Кли-кли, може изобщо да не си прави подобен труд. Аз отговорих с много по-дълбок поклон.

— Граф Балистан Паргайд. Радвам се, че приехте моята покана, херцог — поклони се мъжът.

— Благодаря ви за любезната покана на този прекрасен прием, графе. Позволете ми да ви представя моя сюзерен, дралан Пар.

Едва забележимо кимване. Драланите, ако ще и три пъти да са по-благородни, не са много почитани.

— Вие винаги ли сте с херцога, дралан? — блесна снежнобялата усмивка на Балистан Паграйд.

— Обичам да пътувам, милорд. А пътуване в компания с любезния херцог е нещо незабравимо.

— Какво говорите? — още една усмивка. — Надявам се, херцог, че с моята неочаквана покана не ви откъснах от по-важни неща?

— О, не. Имах нужда от малко разпускане.

В залата се носеше нежна музика, околните ни хвърляха любопитни погледи, но само учтиво се покланяха, без да се опитват да влязат в разговор.

— Не успях да ви посрещна пред дома си, но чух, че пътувате с елфи. Простете за нескромния въпрос, херцог, но какво ви свързва с тази раса?

Преди Змиорката да успее да отговори, някъде измежду широките поли на вече немлада дама, отегчено отпиваща вино, изскочи шутът. Във всяка ръка гоблинът държеше торта със сметана.

— Постелята — каза той.

— Какво? — премига графът.

— Моят господар, да поживее задникът му още двеста години на Морски хребет, пътува с елфите, защото те са добри в леглото. А на дралана не обръщайте внимание. Той просто пътува.

За момент изгубих дар слово от такава нагла и откровена лъжа. Мисля, че ако самите елфи бяха чули тези думи, щяха да убият гоблина, въпреки че носи шутовска шапка. Змиорката прие новината за нощните си предпочитания със спокойствието на истински херцог. Балистан Паргайд от своя страна, напротив, се ухили и го погледна разбиращо.

— Добре е да се разнообразява от време на време — сви рамене възможно най-небрежно Змиорката.

— Това вашият шут ли е, милорд? — графът с интерес погледна Кли-кли.

— Това нашият домакин ли е, милорд? — в тон с графа попита гоблинът и натъпка двете торти в устата си, при което веднага заприлича на хамстер. За миг се замисли, след което изплю всичко право на султанатския килим.

— Шутът ми има остър език, но не е научен на добри обноски, моля да го извините, графе.

Кли-кли изкриви лице и направи толкова дълбок реверанс на Балистан, че почти удари носа си в пода.

— Бих могъл да кажа, че ми е приятно, ако наоколо нямаше толкова много пълни глупаци, скъпи графе — изписка шутът.

Граф Балистан Паргайд весело се засмя:

— Не всеки човек би нарекъл моите гости пълни глупаци!

— Ако графът още не е забелязал, то с прискърбие трябва да съобщя, че аз не съм човек, а гоблин — звънна със звънчетата Кли-кли.

— Херцог, вашият шут е много забавен! Дайте ми го!

— Не ме продавай за по-малко от хиляда златни! — веднага се включи шутът. — И не забравяй да ми дадеш моя процент след сделката!

— Страхувам се, графе, че ако ви даде своя шут, тогава господарят ми ще стане ваш кръвен враг. Повярвайте ми, Кря-кря е ходещо бедствие! — аз реших, че е време да отворя уста.

Графът отново се засмя.

В същото време хералдът отново удари пода с жезъла и обяви следващите гости.

— Ах, моля да ме извините, херцог. Но задължения на домакина, разбирате ме! Непременно трябва да поговорим, нали?

— Разбира се, графе. Разбира се.

— Херцог. Дралан.

И отново тези глупави поклони. Ако така продължава през цялата вечер, главата ми направо ще се откачи.

Графът ни остави сами. Сами, ха! (Особено, ако се вземе предвид групичките разговарящи благородници, натъпкани в залата като гъби след летен дъжд.)

— Отивам към фонтана. Ще се срещнем до стълбите, Гарет — и Змиорката се отдалечи от нас.

— Е, как ти се струва? Говоря за графа.

— Не сега — с ъгъла на устата си прошепна шутът, докато отчаяно скачаше и звънеше със звънчетата така, че дори най-чувствителните уши да не чуят шепота му. — Чувстваш ли ключа?

Дзън-дзън! Дзън-дзън! Дзън-дзън!

— Не.

Кли-кли разочаровано изсумтя.

Дзън-дзън! Дзън-дзън! Дзън-дзън!

— Вземи си вино. Поразходи се! — прошепна Кли-кли, преди да се изгуби сред Славеите.

Огледах се, но не видях нито елфите, нито Змиорката. Колкото повече напредваше вечерта, толкова по-хубаво ставаше!

Спрях с небрежен жест слугата, разнасящ напитките, и си взех чаша розово пенливо вино. Щеше да е по-добре, ако имаше нещо друго. Мразех тази филандска пикня. Всяка глътка направо ми изгаряше вътрешностите, все едно е отрова.

— Господинът желае ли сладки плодове? — под носа ми се появи цяла чиния отвъдморски плодове, поръсени с пудра захар.

— Господинът желае да изчезнеш — промърморих аз на слугата.

С отегчена физиономия започнах да се разхождам из залата. Оглеждаха ме. Усещането беше, все едно съм вкарал в залата полуразложена котка и съм я хвърлил върху основното ястие на вечерта!

Шумолейки с широките си поли, плътно покрай мен мина някаква жена. Лицето й беше скрито с воал.

— Моля за извинение, милорд.

Да, разминаването тук си е сложна работа. Разбирам. Още няколко крачки и всичко се повтори, само че тази дама изпусна ветрилото си в краката ми:

— Моля за извинение, милорд, толкова съм непохватна.

Хм? Трябваше да се наведа, да вдигна ветрилото от пода и да й го подам. Тя сладко се усмихна и приклекна в реверанс, позволявайки на погледа ми да се наслади на дълбокото й деколте. Трябваше да направя неимоверно усилие, за да оставя милейди сама, иначе гоблинът щеше да ми трие сол на главата.

И още няколко крачки. Трета милейди кокетливо запърха с мигли:

— Моля за извинение, милорд.

— Не им обръщайте внимание, скъпи дралан! Сега ще ви спася! — на рамото ми падна тежка ръка. — Простете моята фамилиарност, но аз съм само барон, моите владения граничат с Пограничното кралство и на меч ни учат много по-рано, отколкото на етикет. Да, мисля, че и вие сте така! Впрочем, позволете да ви се представя. Барон Оро Хабсбърг на вашите услуги!

Поклоних се сдържано.

Огромен, почти колкото Медения, обрасъл с гъста черна брада, с малки черни очички, червено лице и гръмогласен глас, Оро Хабсбърг повече приличаше на мечка, отколкото на барон. И като всички в тази зала, на дрехата му, в близост до собствения герб (черен облак, бълващ мълния на зелено поле) се кипреше брошка във формата на славей.

— Какво мислите за това вино? — попита неочаквано новият ми познат. Казах абсолютната истина:

— Помия.

Баронът оглушително се засмя и в изблик на ентусиазъм ме тупна по гърба, като едва не ми счупи гръбнака.

— Харесвате ми! Винаги съм казвал: да имаше повече дралани в нашето кралство, сред благородниците нямаше да остане ни един мързеливец! Когато се появихте в залата, всички веднага казаха, че сте глупав и невежа! Виждам, че това не е така!

— И кой го каза? — попитах аз, опитвайки се да успокоя дишането си след мечешкия удар на барона.

— Ами всички тези мършояди! — баронът, без да се стеснява, показа с широк жест цялата зала. — С какво мислите, уважаеми, че се занимават, а? — черните очички на Оро Хабсбърг блеснаха гневно. — Клюкарстват! Не правят нищо друго. Тези контета, смеещи да се наричат мъже, слагат парфюм на носните си кърпички!

Имах чувството, че баронът всеки момент ще повърне на дублета ми.

— Представяте ли си?! — баронът задуши въздуха и подозрително ме погледна, опитвайки се да ме изобличи в използване на парфюм. — Виждам, че вие все още се различавате от тези паленца към по-добро — удовлетворено промърмори Оро Хабсбърг и като се ухили в брадата, хитро ми намигна. — Ама как само ви спасих от тези змии, а?

— Извинете? — не разбрах аз.

— Е, от онези демони в поли! Как само, а?! Как им натрих носовете?! Това са вдовици. Нямат какво друго да правят, освен да вкарат някой мъж в леглото. Леглото, разбира се, е работа важна и благородна, но преди да я свършите, тези дами, които по-добре да се наричат курви, ще ви напълнят с отрова по най-… Исках да кажа, че на всички тях мъжете им са предпочели да ги заколят Глигани или Обури. Съгласете се, че това е по-добре, отколкото да търпят до себе си курва.

Аз кимнах в съгласие. Изглежда баронът се нуждаеше от благодатен слушател и го беше намерил.

— Топят се, топят се благородниците — тъжно въздъхна баронът. — Вече не е като едно време, във вените на знатните отдавна тече не кръв, а рядка водица. Разбира се, с изключение на нас двамата, дралан.

— Разбира се.

Независимо от гласовитостта и не най-изисканите маниери, този човек започваше да ми харесва.

— Колко меча има вашият херцог?

Въпросът на Оро Хабсбърг ме накара да блокирам. Наистина, колко меча има херцог Ганет Шагор? И какви мечове? Тези, които се носят на кръста, или тези, които ги командват?

Виждайки объркването ми, баронът се закикоти. Този кикот повече приличаше на мечешко ръмжене, отколкото на човешки смях.

— Ето какво значи спокойно да си стоиш на Морски хребет! Земята ви е мирна, Заграбия е далеч, вие дори не помните колко воини има вашият лорд!

— Какво да направя, приятел — разперих ръце аз.

— Приятел? — баронът ме погледна с любопитство. — Какво пък?! Това ми харесва, дралан!

Той сграбчи ръката ми и я стисна в мечешката си длан. Слава на Сагот, след това ръкостискане ръката ми като по чудо остана цяла и невредима.

— Как се отнасяте към Славеите, любезни?

— Ъ-ъ-ъ… — започнах предпазливо.

— Никак — заключи Оро Хабсбърг, новоизлюпилият се приятел на крадеца Гарет-сянката, след като прочете отговора в очите ми. — Признавам от цялото си сърце, приятелю — прошепна той, привеждайки се към ухото ми. — Аз също. Само не казвайте на никого! Ш-ш-шт!

— Но тогава защо носите славей на гърдите си?

— Ех, северняци, северняци — носталгично въздъхна баронът. — Времената са тежки, любезни. Моят семеен замък Фарахол не е толкова далеч от Заграбия. Разбира се, пред мен са земите на милорд Алгерт Дали, Опора на трона и Пазител на западната граница на Пограничното кралство, но въпреки това Първите проникват дори до мен. Само тази година унищожихме два оркски отряда, но третият напълно унищожи едно от моите села и се скри в гората. Имам само сто и петдесет воина, плюс още стотина, разпръснати по патрули. Мечовете не стигат, орките намират пролуки в отбраната. Има слухове, че оркската Ръка събира армия. Така че, приятелю мой, аз съм готов да стана дори пеперуда, само и само Балистан Паргайд да ми даде воини!

— Ясно.

— Нищо не ви е ясно, уважаеми дралан! — с неочаквана злоба изсъска Оро Хабсбърг. — Простете ми за резкия тон, но да ви разказвам за нашите проблеми е все едно да обяснявам на слепец как изглежда катапулт! Земята на вашия херцог е твърде далеч от Заграбия, вие не можете да почувствате и разберете заплахата, която постоянно виси над нас, жителите на Граничната зона. След Пролетната война орките си стоят в Златната гора, така е, но всяко нещо си има край и всички уроци се забравят. Три пъти писах на краля, молих да ми пратят хора, достатъчно съм богат, за да храня още триста гърла, но кралят не ми отговори! Не мисля, че вината е негова, писмата може да не са пристигнали или да са се изгубили. Знаете колко е лесно да се загуби писмо! Моите хора просто не ги пуснали в двореца, прекалено незначителни били, за да търкат тамошния мрамор с краката си! А самия аз не мога да отида в столицата, не бива да оставям земята на предците си за дълго. Не и в това време… Аз и тук дойдох само защото разчитах на помощта на графа, но явно напразно. На границата е неспокойно и ако нещо се случи, няма да издържим… Така че се налага да се задоволим не с опитни войници, а със собствено опълчение от околните села и с наемници. Ганет Шагор нали е роднина на краля?

— Далечен.

— Изпълнете молбата ми! Когато отидете в столицата, нека херцогът да разкаже на Сталкон за нашия разговор. Кралят е умен човек, той трябва да разбере, че южната ни граница се пука по шевовете.

— Но нали има гарнизони…

— Шайка мързеливи и алкохолизирани стражници! — с презрение отвърна Оро Хабсбърг. — Десетилетията мир и спокойствие са развалили дисциплината! Една четвърт от крепостите стоят празни. В още толкова воините не знаят как се държи меч. Да, аз съм пристрастен, да, има гарнизони, в които още не са забравили какво е това орки, но ситуацията е пла-чев-на. Много плачевна! И ако нещо, да не дава Сагра, се случи, ще ни гонят до Иселина, а може и по-далече. Разбирате ли ме?

Кимнах. Сигурен бях, че в Авендум нищо не знаят за това. Или поне кралят не знае. Всички вярват, че след Пролетната война южната граница на кралството е непревземаема и надеждно защитена от нахлуване откъм гората. Ако разбере кралят как всъщност стоят нещата — ще хвърчат глави.

— Ще предадете ли моите думи на херцога?

— При първа възможност — отвърнах съвсем искрено. — И не на херцога, а директно на краля. Дайте ми само време да се върна в Авендум.

Черните очи на барона се втренчиха в мен.

— Кълна се.

— Чудесно! Благодаря ви, приятелю, няма да забравя това! Ъ-ъ-ъ, моля за извинение, дралан, но съпругата ми има нужда от мен. Виждате ли как гледа. Като дете е, но бедата е, че много лесно пали. Ще ви разкрия една тайна: тя е майстор на шипестия боздуган. Заклевам се във всички богове, губя от нея три двубоя от пет! Така че сам разбирате… А ако се озовете в моите земи, непременно ми елате на гости. Фарахол винаги е на ваше разположение!

Баронът неловко се поклони и ме остави сам.

Та такива неща се случват в нашето кралство!

В това време амбицирани дами вече се бяха заинтересували от Змиорката. Втурнах се да го спасявам, но ме изпревариха. На помощ му се притече старица с малко рошаво кученце в ръце. Бабката избута поредната вдовица, сякаш той изобщо не е там.

Съблазнителката недоволно изсъска през очарователните си зъбки някаква гадост и изшумолявайки с роклята, решително се отдалечи. Така и трябваше, милейди беше само маркиза, гербът на верижката й беше съвсем малък, докато при бабето се виждаше графска корона. Силите бяха неравностойни.

— Днешната младеж за нищо не става! Навремето имаше романтика, ухажване, а сега какво? Сега те просто…

По-нататък милата старица каза нещо, от което дори и моряци биха се изчервили. Новата позната на Змиорката имаше вид колоритен и, не се страхувам от тази дума, забавен. Черната рокля висеше върху нея като на закачалка, а виолетовата перука изглеждаше като пълно недоразумение. На набръчканото лице слоят бяла пудра беше поне един пръст дебел. Цялото това очарование се допълваше от добре охранено куче с огромна синя копринена панделка на врата.

— Графиня Рантер на вашите услуги.

Интересно, защо днес всички си предлагат услугите?

— Аз…

— О, не се притеснявайте, херцог. Знам много добре кой сте. Както, впрочем, и всички останали в тази зала.

— Клюкари? — притекох се на помощ на Змиорката аз, спомняйки си неотдавнашния разговор с барона.

Спечелих си доста пренебрежителен поглед от старицата.

— Това Оро-мечката ли ви го каза? За какво говори толкова дълго с вас? Впрочем, не си правете труда да ми отговаряте, дралан, това е ясно дори за моя скъп рошав Тобиандър. Нали така, миличкият ми? — загука графинята, обръщайки се към дремещото куче. — За какво може да говори този вонящ на вино варварин? Само за мечове, битки и глупави орки, които просто не съществуват в природата! Нали така, миличък?

— Не вярвате в орките ли, графиньо?

— Вярвам. Но Тобиандър е толкова чувствителен! Между другото, вие изглеждате много по-млад, отколкото си мислех, херцог!

— Наистина? — това беше всичко, което успя да каже Змиорката.

— Да, когато ви видях последния път, преди четиридесет години, вие важно марширувахте под масата с дървен меч в ръка. А сега не мога да ви дам повече от трийсет и пет. Северняците да не притежавате тайната на вечната младост?

Аз се засмях изумено, Змиорката запази ледено спокойствие. Проклетата старица беше виждала истинския херцог! Нищо, че е бил още дете!

Не се притеснявай, Гарет! Не се паникьосвай, Гарет! Херцогът живее като затво-о-орник, Гарет! Никой не може да го разпозна-а-ае, Гарет! Аз съм с те-е-еб, Гарет!

Демони да го изядат този Кли-кли с неговите гениални идеи!

— Предполагам, че младоликият вид зависи от предците, графиньо.

— Говорейки за предците! Вие изобщо не приличате на баща си, херцог. Абсолютно! И не виждам във вас нито една черта на моя скъп втори братовчед!

Втори братовчед? А! Сигурно майката на Змиорката! Бързо прехвърлих в ума си родословието на херцога по линия на майка му. Да, точно така! Имаше пресечна точка с клон от рода Рантер. Далечна, но я имаше.

— С тези въпроси по-добре се обърнете към майка ми, скъпа графиньо.

— Как, ако мога да попитам? Тя отдавна почина!

Оп-па! Време беше да приключим разговора.

— Да, голяма загуба — включих се в разговора аз и хванах Змиорката за лакътя. — Но позволете ни да ви оставим, имаме още доста работа.

И без да й дадем и дума да каже, се насочихме към широкото мраморно стълбище в отсрещния край на залата. Изуменият поглед на графинята направо пробиваше гърба ми. Нищо, ще го преживее. Какво очаква от дралан, току-що откъснат от ралото? Учтиви маниери?

От лявата ми страна се раздаде смях. Разбира се, това беше Кли-кли, развличащ господа благородниците. Шутът се беше заел сериозно със задълженията си и всички тези натруфени пауни се хилеха не по-различно от обикновеното простолюдие. Гоблинът пееше песнички, жонглираше с три пълни чаши вино и задаваше гатанки. По мое мнение шегите бяха прекалено тъпи, но имаха поразяващ успех върху тълпата.

— На горния етаж — казах на Змиорката. — Да видим какво има там.

Изкачихме стълбите до втория етаж и се озовахме на балкона. Той обикаляше около цялата зала и оттук се откриваше великолепна гледка. От него започваха два коридора, водещи към вътрешността на сградата. В по-близкия до мен имаше множество картини в огромни позлатени рамки — цяла портретна галерия. От любопитство приближих до първото платно. От картината насмешливо ме гледаше граф Балистан Паргайд. На следващото платно беше изобразен човек, пълно копие на Паргайд. Баща му, без съмнение. Направих крачка, за да видя дядото на любезния граф, и тук усетих гъдел в стомаха. Зачудих се откъде така изведнъж такава неприятност, но си спомних думите на Миралисса за ключа и гъдела.

Ключът! Кълна се в Сагот, ключът беше някъде наблизо!

— Почувствах нещо, Змиорка, прикривай ме, ако се появи някой!

С небрежна походка тръгнах навътре в коридора, отдалечавайки се все повече и повече от празненството на Славеите, и скоро останах сам с картините, от които ме гледаха многобройните предци на Балистан Паргайд.

Гъделът в корема ми се засили. Ключът ме зовеше и привличаше към себе си.

— Аз съм тук! Тук съм! Аз съм тук! Побързай! Връзките зоват! — причу ми се в главата.

Оставаше ми много малко, ключът беше зад една от двете врати до последния портрет в коридора. Пристъпих към тях и неволно спрях, гледайки портрета, който ми привлече вниманието. Само силата на волята ме накара да не изохкам.

Портретът беше стар. Много стар. За това подсказваха и цветовете, потъмнели от времето, и техниката на рисуване, използвана от художника. Оценявайки картината с чисто професионално око на майстор-крадец, който не се гнуси от кражба на произведения на изкуството, мога с увереност да кажа, че платното беше на не по-малко от петстотин години, а човекът, изобразен на него — на цели хиляда и петстотин.

Мъжът от картината беше над петдесет, слаб, с посивели слепоочия и прошарена, старателно оформена брадичка. Мустаци нямаше. Кафявите очи ме гледаха с дружелюбна насмешка. И този човек аз го познавах, или по-скоро го бях виждал, макар да беше живял във времена, когато Раненг е бил малко селце, а Авендум изобщо не е съществувал. Къде го бях виждал този човек? Разбира се, в съня си! В същия онзи сън, където този човек уби майстора-джудже и се опита да плени ключа, но намери смъртта си от кинжала на елфа. Спомних си, че тогава мъжът носеше златен славей на камизолата си. Ето на кого ми напомняше Балистан Парграйд! Семейната прилика между настоящия слуга на Господаря и човекът, намерил смъртта си в Планините на джуджетата, беше очевидна! Как само му беше името…

— Суовик Паргайд — раздаде се спокоен глас зад мен.

Обърнах се. И разбира се, зад гърба ми стоеше собственикът на имението. Дори не бях чул кога се е приближил до мен. При това на пода нямаше султанатски килими, а мраморни плочки. А и Змиорката не ми даде никакъв сигнал. Значи графът беше излязъл от онази полузатворена врата.

— Моля да ме извините, графе. Видях картините и не можах да устоя на любопитството си.

— Доста сте се отдалечили, дралан — някак недобре се усмихна Балистан Паргайд. — А-а-а, ето го и уважаемият херцог!

За щастие, Змиорката, явно усетил нещо нередно, се появи в края на коридора.

— Надявам се, че дралан Пар не е оскърбил вашите предци, графе? Той се интересува от старини…

— Наистина ли? — вдигна вежди графът.

„Откога такива съмнителни муцуни се интересуват от антики? Откакто са го отделили от ралото и са го издигнали?“ — сякаш казваше погледът на Паргайд.

— Кажете ми, графе, кой е изобразен на портрета? — побърза да смени темата в по-спокойно русло Змиорката.

— Вие оказвате чест на моите предци, милорд! Това е Суовик Паргайд, както вече казах. Третият в рода Паргайд. За съжаление, един прекрасен ден той отишъл в Планините на джуджетата и така и не се върнал оттам.

— Съжалявам.

— Той е направил много за нашия род. Наистина много, но, между другото, какво само за родственици говоря. Елате, ще ви запозная с моята страст!

Графът извади тънък, изящен ключ и отключи най-близката врата. Хубава ключалка, преди да я отвориш, седем пъти ще се изпотиш.

— Чувствайте се като у дома си, херцог. И вие, дралан, заповядайте. Е? Какво ще кажете?

— Впечатляващо.

— Моята малка страст.

— За цената си тя съвсем не е толкова малка, графе — казах аз, оглеждайки експонатите в колекцията на Балистан Паргайд.

— О! Разбирате ли от това?

— Малко. Херцогът вече спомена, че се интересувам от старини…

— Е, и на колко бихте оценили всички тези дрънкулки, дралан?

— Седемнадесет хиляди златни. Но това е само приблизителна оценка.

— О! Наистина разбирате от антики. Шестнайсет хиляди и петстотин, за да бъдем точни. Херцог, случайно да сте взели онази дрънкулка, за която ви споменах в писмото?

— Гривната? Да, но тя не е моя. Всъщност дралан Пар се интересува от такива неща.

— Ето я, графе, заповядайте.

И аз подадох творението на огрите на Балистан Паргайд.

— Между другото, как разбрахте, че имам тази гривна? — някак между другото попита Змиорката, докато разглеждаше разяден от ръжда меч.

— Слухове — усмихна се графът, жадно гледайки древния и почти изтрил се надпис върху гривната.

— Трябва да е някой от слугите ми…

— Да, слугите са ненадеждни. Но послушайте моя съвет, херцог. Нищо не вразумява слугите така, както един хубав бой. Между другото, дълго ли ще останете в Раненг?

— Не, само минавам оттук и утре сутринта възнамерявам да продължа.

— Пътешествате?

— Да — едносрично отговори гаракецът, докато внимателно разглеждаше любопитна вещ от Съзидателната епоха.

Приближавайки до прозореца, видях парка, облят от светлината на луната.

— Поставили сте решетки на прозорците, графе?

— Извинете, какво казахте, дралан? — Балинстан Паггайд за миг се откъсна от съзерцаването на черната гривна. — Ах, да, решетките! Това е заради крадците. Поставих решетки в това крило. Тук и в спалнята ми. Въпреки че след като моите хора одраха на живо кожите на двама крадци, гилдията на крадците реши да не рискува главите на своите членове.

— Мисля, че няма да е за дълго, графе, тук имате цяло състояние.

— Е, ще поживеем, ще видим.

Има си хас! Сигурен бях, че не се е ограничил само с решетките, най-вероятно на прозорците, че дори и на вратите има заложени и други магически и горещи в буквалния смисъл на думата изненади.

— Колко искате за нея? — попита Балистан Паргайд, връщайки ми гривната. — Това нещо ме заинтересува.

Задържах гривната в ръката си, мислено сбогувайки се с нея завинаги. Ех! Така ми се искаше да го одрусам, но нали Миралисса каза…

— Вземете, графе, това е подарък. Така или иначе на мен не ми е струвала нищо.

Балистан Паргайд не отказа, което ясно говореше за него като за човек умен и вземащ всичко, което може, но беше порядъчно изненадан.

— Дралан Пар! — той за пръв път ме назова с пълното ми име. — Длъжник съм ви.

— Ами — пуснах една усмивка аз. — Тогава хайде да се връщаме в залата колкото е възможно по-скоро, иначе ще изпият всичкото вино без нас.

Балинстан Паргайд се усмихна, внимателно положи гривната до бойна брадва от Сивата епоха и кимна.

— А какво има зад тази врата? Още една малка колекция от шестнадесет хиляди златни? — попитах аз графа, когато излязохме от стаята.

— О, не! Това е моята спалня. Нарочно спя по-близо до съкровищата си — засмя се графът. — Но да вървим, иначе гостите ще помислят, че наистина съм ги забравил.

Може там наистина да беше спалнята му, но и ключът също. Сега съвсем ясно чувствах призива му. А щом там е спалнята, защо заключва вратата? За миг ми се прииска да ударя обърналия ми гръб Паргайд по главата и още сега да открадна ключа. Но не бива. Елфийката нареди само да разбера къде е, но в никакъв случай да не го пипам… А щом тъмната счита, че за момента не бива да докосваме ключа без щателна подготовка, значи така ще бъде.

В залата, както и преди, свиреше музика, хората си говореха, а Кли-кли, кацнал на съседната маса, жонглираше с четири торти със сметана. Петата по нелепа случайност падна на калпака му под смеха на зрителите и буря от аплодисменти.

Моето внимание беше привлечено от жена в кървавочервена рокля, застанала сама до ромолящия фонтан.

Не много висока, русите й коси едва достигаха до откритите рамене, скулесто лице, нос с едва забележима гърбица, замислени сини очи. Не бих нарекъл тази жена красива, по-скоро беше миловидна. И въпреки това не можех да откъсна очи от нея. Имаше нещо в нея… Дори не мога да го опиша с думи. От жената буквално се излъчваха вълни от сила и мощ.

Сила и мощ? Интересно, това сега моите усещания ли бяха или тези на Валдер?

Балистан Паргайд забеляза погледа ми и разбиращо се усмихна.

— Елате, херцог, дралан. Ще ви запозная с моята гостенка.

Тя, вероятно без сама да го забелязва, прокарваше пръст по ръба на чашата си. Не забелязах никакви бижута по нея, освен малките сребърни обеци във формата на паяци, които нежно обхващаха ушите й с крачета. От непознатата ухаеше на пресни ягоди.

— Лейди Йена! Позволете ми да ви представя моя скъп гост — херцог Ганет Шагор. А това е дралан Пар.

Тя се откъсна от мислите си и ни погледна. Пухкавите устни се разтегнаха в усмивка. Лек наклон на главата и небрежен реверанс.

— Моите почитания, херцог. Дралан…

От гласа й по гърба ми пробяга студена тръпка. В затвора на Господаря беше тъмно и тогава не успях да разгледам затворничката на Посланика. Но гласа й го познах, въпреки че тогава говори много по-малко от покойната Лета.

Лейди Йена и Лафреса бяха една и съща жена.

— Добре ли сте, дралан? — съчувствено попита Лафреса, очевидно забелязала колко съм стреснат.

— Не се притеснявайте, милейди. Нищо страшно. Не съм свикнал да присъствам на такива прекрасни приеми, това е всичко.

Наистина исках да напусна този дом възможно най-бързо. Спомних си, че Посланика й обеща да бъде в Раненг след седмица. Но беше минало много по-малко от седмица, а тя вече беше тук.

Проблем! Имахме мно-ого голям проблем!

— Харесва ли ви тук, милейди? — попита междувременно графът.

— Да, благодаря. Но съм много уморена от пътя, моля да ме извините. Херцог. Графе. Дралан.

Тя ни остави и започна да се качва по стълбите към балкона на втория етаж.

През цялото това време Кли-кли, застанал недалеч от нас, ми правеше някакви страшни физиономии и отчаяно сочеше с пръст ту към бялата покривка на масичката с напитки, ту към лицето си. Поклатих едва забележимо глава. Не разбирах. Отново посочи към бялата покривка, после към лицето си, а накрая с многообещаващ жест плъзна длан по шията си. Какво искаше да ми каже?

Накрая Кли-кли разочаровано се озъби и забърза към нас.

— Милорд, аз, разбира се, съм наясно, че прекарвате вечерта чудесно, а вашият дралан дори се зачерви от пиене, но господата Мил и Ерал, за огромно съжаление, трябва да напуснат приема. Тях ги засърбя на едно място, ако ви бъде угодно да узнаете за това. Те се интересуват, ще тръгнете ли с тях или ще се приберете по-късно?

Очите на шута крещяха, че е по-добре да тръгнем с тях. Какво ли ги беше стреснало така?

Змиорката отегчено се прозя, прикривайки небрежно уста с ръкавицата си, и кимна.

— Уви, графе. Принуден съм да напусна прекрасния ви дом, трябва да тръгвам. Знаете какъв народ са тези елфи.

— Е, ако пак дойдете в Раненг, непременно ми елате на гости.

— Обезателно, при първа възможност — и Змиорката се сбогува с графа.

Мисля, че Балистан Паргайд и идея си няма колко скоро ще посетим владенията му.

Кли-кли подскачаше пред нас, звънеше със звънчета и размахваше взет от масите геврек.

— Път на най-талантливия шут на херцог Ганет Шадор! Път!

И продължи да вика така, чак докато излязохме от залата.

— Какво има, Кли-кли?

— Бледния се върна.

Заставих се да продължа да вървя, без да се озъртам наоколо.

— Сигурен ли си?

— И още как! Той и онази дама в червено, от която ти потекоха лигите, пристигнаха преди половин час.

Ето къде значи е отишъл Ролио! Посрещал е Лафреса.

— Тогава съвсем навреме напускаме празненството.

— А откри ли ключа?

— Да.

— Слава на боговете!

Каретата ни чакаше до входа, а Миралисса и Еграсса вече бяха вътре. Дивите на коне образуваха почетния кортеж.

Умората, както винаги, дойде неочаквано. Разбрах колко опасно беше това, което направих, едва когато седнах в каретата.

— Гарет, намери ли ключа? — попита Миралисса.

— Да — отвърна вместо мен Кли-кли. — Не виждате ли, че той спи?

Потънах в обятията на съня, преди каретата да успее да напусне имението на граф Балтистан Паргайд.