Танц със сенки

Глава 12 Продалият се

Цялата следваща седмица пришпорвахме конете си на югоизток, приближавайки се до Граничната зона — земи, съседни на Пограничното кралство и Заграбия.

На десетки левги наоколо се простираше хълмиста равнина, прекъсвана от тесни рекички, буйни потоци и рехави горички. Селата в района бяха малко, през последните два дни видяхме само едно, но го заобиколихме, защото не искахме селяните да ни виждат.

Земята по тези места беше плодородна, мазна, тревата беше сочна и буйна, но желаещите да пресекат Иселина и да населят тази част на кралството не бяха толкова много. Отпред беше Граничната зона, а зад нея се простираха източните гори на Заграбия и прочутата Златна гора, където живееха орките.

Алистан все повече и повече ни насочваше на югоизток, заобикаляйки търговските маршрути между Валиостр и Пограничното кралство. Както го разбирах аз, той разчиташе след седмица да ни изведе до границата между кралствата, а оттам вече по права линия да насочи отряда директно към горите на Заграбия.

Товарните ни коне загинаха на ферибота, отнасяйки със себе си всички наши припаси и повечето доспехи. Халас и Делер дълго оплакваха загубата на броните си, но, естествено, нищо не можеха да направят. Останаха ни само броните, които бяха на конете, преминали с първия курс, а елфите запазиха броните, на чиито гърди бяха гравирани гербовете на домовете им. Мармота и Фенерджията останаха без каквато и да е броня, ако не броим куртките от варена кожа с пришити по тях метални пластини. Алистан Маркауз загуби копието си. Продуктите, резервните дрехи и още много неща останаха на дъното на реката. Но ние не гладувахме, в този район дивеч имаше в изобилие и на огъня ни винаги се печеше някакво месо.

На четвъртия ден след злощастното преминаване на Иселина времето окончателно се влоши и заваля дъжд. Той не спря да ни тормози цели пет дни и се наложи да се увивам в плаща, любезно предоставен ми от Еграсса.

Безспирен дъжд, изливащ се от ниски сиви облаци — това винаги е равно на мокро, студено и гадно. Особено трудно беше ставането сутрин и разпалването на огъня. Краката и ръцете са схванати, все едно си спал не на трева, завит с плащ от непромокаема дрокра, а на сняг. Кли-кли настина, започна да кашля, носът му текна. Мармота го лекува с някакви билкови отвари, от които гоблинът продължи дълго да плюе и да се мръщи, заявявайки, че никога в живота си не е пил такава горчилка.

Дъждът валеше, валеше и валеше. Земята се беше превърнала в огромно езеро от кал, конете се хлъзгаха и залитаха, заплашвайки да хвърлят ездачите на земята. Ромолящите поточета и малки рекички, пресичащи местността с десетки, сега се бяха разширили и излезли от бреговете си. В ниските места имаше наводнения, понякога водата стигаше чак до коремите на конете. Налагаше се да търсим подходящи възвишения, за да правим лагера за през нощта. Чак на единадесетия ден водата започна да спада, макар да продължаваше да ръми. На дванадесетия ден стигнахме Граничната зона и Алистан нареди да сложим броните. Не понасях железните одежди, в тях се чувствах като в гроб — бяха тесни, тежки и ограничаващи движенията. Но в този случай от моя страна нямаше никакви възражения — наистина не исках да получа стрела в корема от някой незнайно как отдалечил се от Заграбия орк. Кли-кли, виждайки, че съм си сложил ризницата, кимна одобрително.

— Кли-кли, ти нали каза, че не се нуждаеш от ризница, защото си бил малък и е трудно да те улучат — закачих го аз, спомняйки си как едва не отиде на дъното заради бронята си.

Той ме погледна изпод качулката и каза:

— Малък, малък, но живота си ми е скъп. Още в Раненг си я сложих…

Кога все успява този хитрец?

Ризници нямаха Мумр, Мармота и Бас. Последният през всичките тези дни беше навъсен и мрачен, като небето над главите ни. Дъждът не способстваше за подобряване на настроението му и аз разбирах какво му е на душата. Когато те влачат незнайно къде, а до теб язди мълчалив елф, настроението ти няма как да се подобрява. Ел все така продължаваше да наблюдава Бас и в жълтите му очи не виждах особена любов към бившия ми приятел.

Бившия приятел… Приятелство като такова между нас отдавна не беше останало. Да, много неща все още ни свързваха, но тези много неща бяха просто спомени и нищо повече. За времето, през което не се бяхме виждали, и двамата се бяхме променили много. В живота крачехме по собствен път, а и не можех да му простя, че навремето остави двама ни с Фор без да ни предупреди и открадна общите пари.

Настинката на Кли-кли не беше единствената неприятност от дъжда. Лулата на Халас упорито не искаше да запали и гномът беше сърдит на целия свят. През последните няколко дни той се увиваше в наметалото си и притеснено поглеждаше облаците — страхуваше се, че пак може да го заболи някой зъб. Делер се беше загърнал с къс зелен плащ и напяваше под нос старинни джуджешки песнички. Това допълнително вбесяваше Халас, но времето не предразполагаше към караници, така че гномът само мърмореше някакви проклятия и безуспешно опитваше да разпали лулата си. Медения, който сега беше новият командир на Дивите, витаеше някъде далеч оттук. В очите на русокосия гигант се забелязваше замисленост и умора. Воинът беше приятел с Чичо и не можеше да се примири със загубата му. Алистан не обръщаше внимание на нищо, само гледаше напред и гонеше бойния си кон към Заграбия. Еграсса и Мармота често оставяха отряда и се връщаха назад да проверят имаме ли преследвачи. Но на хоризонта беше чисто и двамата се връщаха в отряда, клатейки отрицателно глави.

Мумр се опита да изсвири някаква проста мелодийка на свирката си, но стана още по-мрачно и той с въздишка я прибра обратно в чантата.

Когато дъждът си взе кратка почивка и спря да се излива на главите ни, всички леко живнаха. Дори конете сякаш тръгнаха по-бързо и по-леко, без да обръщат внимание на надвисналите облаци. За слънце можехме само да мечтаем.

На тринадесетия ден от пътуването на един от ниските хълмове, покрит целия с висока трева, видяхме стълб. Целият от черен базалт, но дори това не го беше спасило от зъбите на времето. Изглеждаше поставен тук преди поне хиляда години.

— Граничната зона — подхвърли милорд Алистан и подкара коня напред.

Граничната зона беше огромна територия, земята тук принадлежеше на пограничните барони. Без да броим военните гарнизони и крепостите, разположени на границата между Валиостр и горите на Заграбия. Някъде тук беше и земята на моя приятел — барон Оро Хабсбърг. Можех да му отида на гости, но не знаех как ще реагира на лъжедралана.

По време на едно от спиранията, когато всеки беше зает със своите си задължения, аз отидох до Миралисса, седнала сама до огъня, и й зададох въпроса, който вече втора седмица не ми даваше покой:

— Как така успяха да ни намерят, лейди Миралисса?

Тя веднага разбра за какво питам:

— Не знам, Гарет. Напоследък много неща не знам и не разбирам… Не трябваше да ни намират толкова бързо, бях поставила защита… — тя въздъхна. — Може би тази жена чувства ключа…

Веднага ми се прииска да го сваля от врата си.

— А може и да не е ключът… Някакъв знак, по който ни следват.

— Това, което улучи ферибота, беше Кронк-а-Мор, нали?

— Да. Най-опасната магия на огрите, а сега я владее човек. Тази вещица няма опита на Неназовимия, и това, което направи, трябваше да я убие на място…

— Но не я уби.

— Да. Домът на Силата е способен да защити своите слуги — казвайки това, Миралисса внимателно ме погледна.

— Не разбирам — поклатих глава аз. — Чувам звън, но не знам къде е камбаната. Домът на Силата за мен е просто звук и нищо повече. Не е ли време да спрем с тази игра на загадки?

— Времето за отговори все още не е дошло, Танцуващ в сенките — този път шутът се беше приближил незабелязано и стоеше зад мен.

— Страхувам се, че когато дойде времето, ще бъде твърде късно, шуте — отговорих доста гневно аз. — Уморих се от загадки! Уморих се от моите сънища!

— Ти си Танцуващ в сенките, затова имаш такива сънища — тържествено каза Кли-кли.

— Сега по-скоро приличаш не на кралски шут, а на тлъст свещеник, който дрънка божествени глупости, за да изтръска още няколко монети от енориашите.

— Какво искаш да знаеш, Гарет? — въздъхна шутът и седна до мен.

— Всичко.

— Похвално желание — ухили се гоблинът. — Но не можеш да обхванеш необхватното. Добре, ще ти разкажа… вече не си дете и мисля, че си способен да схванеш… Ще ти разкажа за четирите Велики Дома и Сътворението. Тази история ми я разказа дядо ми. Ние, гоблините, помним това, което орки и елфи са забравили, помним и това, което вие, хората, никога не сте знаели.

— Решил си да ми разкажеш поредната гоблинска басня ли? — попитах го не много приветливо аз.

— Басня? Може би. Ти нали нямаш нищо против басните? Така си и мислех. Откъде да започна? Когато светът бил млад… Не, не така… Когато Сиала още не съществувала, когато дори боговете били невинни дечица, а за огрите никой не бил чувал, в цялата вселена имало само един свят. Сега го наричат Светът на Хаоса. Той бил първият свят, Първичният. В него живеели… — шутът за миг се поколеба. — Хора, предполагам… Веднъж един от тези хора открил, че сенките в техния свят са живи създания, макар и малко по-различни. Сенките се оказали семена, прототипи на други светове. Ако човек можел да контролира сенките, ако човек можел да танцува с тях, той можел да вземе коя да е сянка от Света на Хаоса и да създаде нов свят. Собствен свят. Е, или поне да се опита да създаде — не при всеки се получавало. На това били способни не всички, а един на милион, или двама, но в онези ледени времена те били много повече, отколкото сега. И хората, способни да създават светове от сенки, били наричани Танцуващи със сенките.

Аз потръпнах:

— Да не искаш да ме убедиш, че аз също мога да взема някоя сянка и ей така от въздуха да създам цял свят, не по-лош от Сиала?

— Колкото и да не ти се иска, Гарет, но ти си Танцуващ със сенки, от това не можеш да се отвърнеш. А колкото до сенките, ето ти моят отговор — не. Не можеш. Вече казах — само със сянка от Света на Хаоса може да се създаде нов свят. Сенките в нашия свят са си само сенки на сенките на сенките на сенките от Първичния свят. Те са мъртви и не могат да танцуват.

— Но ако попадна в Света на Хаоса, тогава всичко ще ми се получи?

— Откъде да знам? Това е просто приказка, а и ти не можеш да пътуваш между световете…

— И слава на Сагот, че е така — облекчено въздъхнах аз. — Продължавай нататък с лъжите…

— Та за какво говорех? А, да! Значи Танцуващите вземали сенки и създавали нови светове. Хиляди и хиляди нови светове се появили благодарение на тях. Но за да създават светове, Танцуващите вземали частица от техния свят и накрая дошло времето, когато Светът на Хаоса умрял. В него не останали никакви сенки, там дошъл мракът и Първичният огън. Хората го напуснали, разселвайки се по другите светове, и постепенно пътят към Първичния свят бил забравен. Никой от Танцуващите от онова време не се опитал да спаси Света на Хаоса, макар че лесно можели да го направят. Защо? Просто наоколо имало толкова много нови и необикновени светове, че струвало ли си да полагат усилия да възстановяват стария?

— За какво се замисли, Гарет? — попита мълчалата през цялото това време Миралисса.

— За това кой ли шегаджия е създал нашия свят. Значи казваш, Кли-кли, че Хаосът вече не може да бъде възстановен?

— Да. Пътят до него е забравен. А дори и да не е, ще е нужна сянка от този свят, за да му вдъхне живот.

Спомних си трите приятелки-сенки, които танцуваха на пурпурните пламъци и ме молеха да спася техния свят. Стомахът ми се сви — дали в крайна сметка шутът не беше прав? Може би в историята му имаше някаква истина?

— Защо ми го разказваш всичко това? Аз и така нощем не спя добре. И къде в твоята история е Домът на Силата?

— Това беше предисторията… Честно казано, Гарет-барет, за тези домове аз всъщност нищо не знам… Моят дядо разказваше, че съществуват четири Велики Дома, за които се предполага, че ги е създал Танцуващият, който е дал живот и на нашия свят. Но защо ги е създал, никой не знае. В книгите на гоблините няма никакви намеци за това.

— Затова пък в Аналите на Крон има едно споменаване — отново се включи в разговора Миралисса. — Още на първите страници на хрониките има малък абзац, в който се говори за тези Домове. Били четири, четири съвършено различни и не приличащи един на друг Домове — Домът на Любовта, Домът на Болката, Домът на Страха и накрая най-важният дом — Домът на Силата. Казват, че които са минали през тези Домове, получават безсмъртие. Независимо колко пъти ги убиват, тези хора рано или късно се прераждат в Дома на Любовта. Могат да бъдат убити завинаги единствено когато се намират в един от тези Домове.

— За това ли са били създадени?

— Да… Тоест не… Разбери, ние не знаем нищо, можем само да предполагаме. Един кратък абзац в Аналите, написан от незнайно кой, предизвиква спорове сред нашите историци вече в продължение на няколко хилядолетия. По този абзац са създавани цели научни трудове, но доколко са достоверни? Известно е само, че човек, който е преминал и през четирите Велики Дома, вече не е просто човек, елф или джудже — той е нещо съвсем различно. Не знам какво правят в Домовете на Любовта, Болката и Страха. Единственото, което знаем, е, че тези, които са в Дома на Силата, са необичайно силни в магията и по-точно в първоначалната й форма — шаманството. Това е всичко, което знаем, Гарет.

— Това ли е всичко, което знаете? — като ехо повторих аз. — И това знание толкова старателно криехте от мен? Глупава приказка за това как е бил създаден нашият свят и предположения, построени върху някакъв малък абзац? Това ли е голямата ужасна тайна на гоблините и елфите!

Стана ми смешно. Отидете в коя да е кръчма и ще ви разкажат къде-къде по странна история. И при това ще изглежда много по-правдива от тази на гоблина и елфийката.

— Тези знания са много опасни — меко продължи Миралисса. — Особено за някои хора. Когато осъзнаят, че могат да станат дори по-висши от боговете и могат да създадат свой собствен свят…

— Простете, милейди, но това са глупости.

— Казах ти, че все още е рано и няма да разбере нищо — укоряващо се обърна гоблинът към Миралисса. — За историята, което ти разказахме току-що, Гарет, Орденът би ни дал каруца със злато.

— Това не говори добре за ума на маговете — парирах аз.

— Пфу, глупак! — шутът раздразнено скочи и се отдалечи.

Нещо прекалено болезнено реагираше на моя скептицизъм.

— Може би някой ден ще разбереш, Гарет — въздъхна Миралисса и се изправи.

— Чакай! — спрях я аз. — А защо решихте, че мога да знам нещо за Дома на Силата?

— Ти си Танцуващ в сенките… Впрочем, не ми обръщай внимание, просто поех по грешен път, това е всичко.

— А Господаря? Защо решихте, че Господарят е от този Дом на Силата?

— Магическият почерк… Няма да го разбереш, Гарет, защото не владееш шаманството. Това, което ни настигна в Харгановата пустош, е същото, което удари и по ферибота… То е съвсем друго, много по-различно от нашето… Такова нещо може да се роди само с помощта на легендарния и митичен Дом на Силата.

И тя си отиде, пристъпвайки леко по мократа трева, а аз останах сам. Да мисля. След разказа на елфийката и гоблина загадките не намаляха, а се увеличиха.

Раненг беше потънал в цветя. Благоуханни рози във всички разцветки изпълваха града. Втори ден празникът не стихваше и всички, все още способни да стоят на крака, бяха излезли по улиците, пееха песни, танцуваха, тъпчеха се с наредената по масите безплатна храна, наливаха се с вино и бира, бликащи като реки от огромните бъчви. Градът се веселеше и пееше. Така е било и така ще бъде. Веднъж в годината, в края на август, всички хора прославяха боговете.

Крясъци, глъчка, смях, песни, музика, аромат на вино, на хляб и печено месо — всичко се смесваше в празнична топка радост от живота и празника.

Джок Имарго вървеше по улицата и се усмихваше. Беше висок широкоплещест млад мъж с ясно изразена волева брадичка, палава усмивка, кафяви очи и непокорна черна коса. Излъчваше спокойствие, увереност и жизнерадост. Отвсякъде го разпознаваха, махаха му, викаха му, канеха го да се присъедини към една или друга компания, молеха го да пийне или да се завърти във вихъра на танца. Трудно беше да не го познае човек — висок, красив, с колчан стрели на бедрото и мощен двуярдов лък в ръце. Кой не знаеше Джок Имарго, любимецът на публиката, най-добрият стрелец на последните четири турнира?

— Ей, Джок, ела при нас!

— Не, при нас!

— Здравей, Джок!

— Джок, танцувай с мен! Хайде, Джок!

— Вижте, момичета, какъв красавец!

— Джок, днес е кралският турнир! Успех!

— Успех, Джок, ние вярваме в теб!

— Ей, Джок! Ела да пийнем!

— Джок!

Той се усмихваше, кимаше, махаше с ръка, отговаряйки на приветствените викове, но не спираше. Сега не го интересуваха нито бокалите пенлива бира, нито благосклонните красавици. Днес, в пет часа следобед той ще стане петкратен шампион30 по стрелба с лък, и едва след това ще има възможност да се отпусне и да отпразнува своя успех.

Сега все още беше рано — турнирът започваше следобед, а състезанието на стрелците щеше да е в самия му край, след финалните двубои на рицарите, общата схватка и боевете на мечоносците. А докато имаше време, той бързаше натам, накъдето го зовеше сърцето му.

На улица Плодна хората бяха не по-малко, отколкото в другите части на града. Няколко пъти го повикаха, потупваха го по раменете, но той учтиво отказваше поканите да се присъедини към празника. Пред голям магазин за плодове и зеленчуци Джок спря, бутна вратата и влезе. Звънчето приветливо звънна, информирайки собственика за пристигането на нов купувач. Впрочем днес беше празник и не можеше и дума да става за продажба. На централно място беше поставена маса, около която имаше компания, дегустираща бира.

— А, Джок, момчето ми! — приветливо му махна един от седящите на масата. — Колко се радвам да те видя! Влизай, не се притеснявай. Ей, я налейте бира за момчето.

— Благодаря, мастер Лотр, но не мога. Днес е турнирът, трябва да запазя ясна глава.

Собственикът на магазина се плесна по челото:

— О, бях забравих! И какво, момчето ми? Ще им покажеш ли на всички?

— Ще се постарая — отвърна Джок.

— Пусни една стрела и от мое име — Лотр му подаде праскова.

— Днес няма да ти е лесно, момко — изръмжа кръчмарят, чието заведение се намираше в съседство с магазина на мастер Лотр. — С такъв противник!

— Какви ги дрънкаш, глупако? Нима ще се намери конкурент на Джок Имарго? — вдигайки халбата, каза Лотр.

— Между хората — не, но сред елфите… Ще извиняваш, Джок, но не бих заложил златото си на теб…

— За какво говориш, да те пазят боговете? Какви елфи?

— Ами такива, Лотр. Най-обикновени тъмни елфи, с глиги. Които с лъковете стрелят много по-добре от хората.

— И какво общо има турнирът с елфите, да те вземе мрака?! — включи се в разговора собственикът на месарския магазин.

— С това! А бе вие да не падате от луната! Не знаете ли, че днес на краля гостува посолството на тъмните от Дома на… как беше… да, на Черната роза! А посолството се оглавява от кого? Посолството се оглавява от наследника на този Дом, с мракът-го-знае-с-какво-име-се-нарича. И този наследник изразил желание да участва в турнира, по-конкретно в стрелбата с лък. Така че, момче, днес ще ти е трудно. Не е лесно да победиш елф.

— Ще видим — безразлично сви рамене Джок. Всъщност той не вярваше особено на градските клюки. — Мастер Лотр, а къде е Лиа?

— В градината, иди, виж я — благосклонно отвърна Лотр.

След като Джок напусна, ханджията се усмихна и каза:

— Когато казах за елфа, видяхте ли как се разстрои?

— Пълни глупости! Джок е свястно момче, изобщо не се разстрои.

— Е, ти виждаш по-добре, Лотр, той нали твоята дъщеря сваля, а не моята — захили се кръчмарят и стана от масата. Тук нямаше какво повече да прави, беше казал всичко, което трябваше да каже, и Господарят щеше да е много доволен от тях…

Сред познатите си мастер Лотр беше известен като богат търговец. Продажбата на отвъдморски плодове се оказа печеливш бизнес, той доставяше стоките си на масите на много благородници от столицата, включително и на краля. Парите се лееха като река и затова не беше изненадващо, че вътрешният двор на магазина беше превърнат в цъфтяща градина с три ромолящи фонтана. Близо до един от тях на пейка седеше момиче, в момента заето с бродиране. На бялата тъкан вече се оформяха кървавочервен мак и небесносиня камбанка. Близо до момичето стоеше малчуган на около седем години. Момчето беше заето да пуска лодки във фонтана.

— Лиа? — каза Джок, приближавайки до момичето. Тя се откъсна от занятието си и се усмихна. Той обожаваше усмивката й.

— Джок! Колко се радвам, че дойде!

— Нима си мислила, че съм забравил за теб? — промълви той.

— Не, но нали днес е кралският турнир и трябва да си там…

— Никой турнир не струва колкото очите ти.

Лиа скромно сведе очи и се усмихна. После сложи бродерията настрани, грациозно се изправи и взе ягода от огромна чиния с плодове.

— Искаш ли?

— Благодаря, но баща ти ми даде праскова — и той й показа сочния плод.

— Губиш — отвърна тя и отхапа от сочната ягода.

— Ще спечеля този турнир за теб, Лиа — каза Джок и седна до по-малкия й брат, който беше погълнат от играта с лодките.

— Ах, Джок! Не чу ли за елфа?

— Чух, един от приятелите на баща ти ми каза. Елф или не, но аз ще спечеля този турнир за теб. Всеки в града ще научи, че Лиа, дъщерята на Лотр, е най-красивото момиче в Раненг. Никой елф няма да застане на пътя на стрелата ми!

Лиа откъсна цвете от лехата и започна да маха листенцата му едно по едно.

— Какво правиш?

— Гадая, Джок. Гадая дали ще спечелиш турнира днес.

— Но това е просто цвете.

— Прав си — въздъхна тя. — Джок, толкова съм развълнувана! Нека не разчитаме на глупавото цвете. Лун! Лун, ела!

— Какво? — братът на Лиа с неохота се откъсна от играта.

— Ела по-бързо, сега Джок ще ни покаже как стреля с лък!

Хлапето веднага заряза играта.

— Ето ти една ябълка, виждаш ли онази статуя на воин в края на градината? Забий ябълката на копието и бързо се върни.

— Веднага! — и Лун хукна да изпълни желанието на сестра си.

— Какво правиш, Лиа? — удивено попита Джок.

— Да видим — ако улучиш ябълката, значи ще спечелиш кралския турнир.

— Ябълката е много по-близо, отколкото ще е мишената на турнира — поклати глава Джок.

— Моля те! За мен! — помоли Лиа.

Джок се усмихна и кимна. Надяна ръкавицата на ръката си, натегна тетивата на мощния лък и извади стрела от колчана. Неговата стрела. Беше с виолетово перо и златиста ивица. Всеки знаеше стрелите на Джок Имарго. Лун се върна — ябълката, поставена от него, се зеленееше като петно върху копието на статуята.

Джок сложи стрелата, плавно издърпа тетивата към ухото си, задържа дъх и също така плавно го издиша. Тетивата звънко плесна в ръкавицата и стрелата с гневно жужене полетя. Секунда, и вече трептеше в голямата сочна ябълка.

— Ура! — весело изкрещя Лун и подскочи.

— Ах, колко си добър, Джок! — Лиа радостно запляска с ръце. — Ще спечелиш този турнир. Непременно ще го спечелиш! Къде тръгна?

— Да си взема стрелата.

— Чакай! — тя го хвана за ръката и като се надигна на пръсти, прошепна: — Остави я, ще ти я дам довечера.

Джок я погледна с радостна изненада. Лиа се усмихна, целуна го по бузата и изчурулика:

— А сега върви! Довечера ще отпразнуваме победата ти.

Той искаше да й каже нещо, но Лиа сложи пръст на устните му, още веднъж се усмихна очарователно и без да погледне назад, тръгна към фонтана. Джок за миг се поколеба, след което напусна градината. Време е да се подготви за турнира, нали Лиа очаква от него само победа.

Лиа изчака около пет минути, след което отново остави бродерията и тръгна към ябълката. Измъкна стрелата и внимателно я разгледа. Стрелата е в нея, Лун е улисан с лодките, баща й пие с приятели — в близко бъдеще никой няма да я търси. Трябва по най-бързия начин да занесе стрелата на Джок на точния човек, след което ще я чака наградата на Господаря. Тя се усмихна със същата онази усмивка, която Джок толкова много обичаше.

— Какво мислиш за този град, Ероч? — попита Ендаргасса.

— Сбирщина варвари, треш Ендаргасса — почтително отвърна възрастният елф, яздещ до него.

Ероч беше елф от старата школа и отношението му към хората беше изключително пренебрежително. Ендаргасса не беше съгласен със своя к’лиссанг и стар приятел. Заслужаваше си тъмните да се държат за хората. Колкото и да бяха странни, некултурни, агресивни и вероломни — силата беше с тях и само техните воини, действащи заедно с елфите, бяха способни да унищожат орките. Именно затова водачите на деветте тъмни Дома се бяха събрали на съвет и решиха, че е време да обединят силите на хора и елфи и да действат като единна армия срещу орките. Именно затова най-големият син на главата на Дома на Черната роза дойде във Валиостр с грамота за краля. И именно затова по-малкият брат на Ендаргасса се отправи с точно същата мисия към Пограничното кралство.

— Грешиш, Ероч, хората са сила и без тях не можем да се справим с нашите родственици — Ендаргасса не за пръв път започваше този разговор.

— Хората може и да са сила, треш Ендаргасса, но те са коварни, вероломни, жестоки и много опасни. Можем да се справим с орките и без тяхна помощ.

— Хилядолетия войни с Първите доказват, че това не е така, приятелю Ероч. Ние се сражаваме с орките наравно, никой не успява да вземе превес. Армията на хората е силата, която би могла да обърне хода на многовековната война в наша полза.

— Хората се сражават в редици, имат кавалерия, не са приспособени да воюват в гората. Поне повечето от тях.

— Значи ще трябва да изкараме орките от гората — безразлично сви рамене Ендаргасса.

— Баща ви, преди да ни изпрати, трябваше да ви припомни „Легенда за мекото злато“31, треш Ендаргасса — въздъхна Ероч.

— „Своят Дом по-добре защитавай сам“? Разбира се, че я помня. Това е просто песен; това, което се пее в нея, никога не се е случвало в действителност.

— Разбира се, треш Ендаргасса, разбира се. Но тази легенда съдържа мъдрост, гласяща, че не трябва да се доверяваме на хората, в противен случай след орките те ще се обърнат срещу нас.

Ендаргасса само се усмихна — Ероч не беше голям поддръжник на сключването на съюз с хората.

— Хората са коварни, а вие дори не сте си сложили броня! — последните думи на телохранителя прозвучаха обвинително.

Ендаргасса беше облечен с лека копринена риза с избродирана на гърдите черна роза и сред съпровождащите го четиридесет и девет бойци, облечени в блестящи доспехи от синкав метал, изглеждаше уязвим.

— Щом искаш да се пържиш в желязо в тази жега, това си е твое право — каза Ендаргасса. — Освен това ти си до мен, какво може да ми се случи?

Ероч не каза нищо, само се намръщи още повече и внимателно заоглежда с жълтите си очи човешката тълпа, любопитна да види пристигането на елфите.

— А, ето и посрещачите — каза Ендаргасса, виждайки как срещу отряда им идват двадесет ездачи, облечени в тежки брони.

— Треш Ендаргасса, от името на нашия славен крал Сталкон Разбитото сърце се радваме да приветстваме вас и вашите спътници в столицата на Валиостр! — каза ездачът в бяло-зелена броня. — Аз съм граф Пелан Гелми, капитан на Кралската гвардия, и ми е поръчано да ви придружа до кралския дворец.

— Добре — кимна елфът. — Ще вървим точно зад вас, милорд Гелми.

Графът кимна и те продължиха. Конниците разбутаха празничната тълпа, освобождавайки пътя за почетния гост на краля. Милорд Гелми задържа коня си и се изравни с Ендаргасса.

— Както можете да забележите, треш Ендаргасса, днес в града има празник, затова толкова много хора са излезли по улиците.

— А аз си мислех, че са решили мен да приветстват — реши да се пошегува елфът.

— Разбира се, и това — смути се милорд Хелми. — Знаете ли, че днес е ежегодният кралски турнир? Негово величество ви моли да се присъедините към него в кралската ложа.

— Непременно.

— Накрая ще има състезание по стрелба с лък. Казват, че вие сте прекрасен стрелец, треш Ендаргасса. Не искате ли да се присъедините?

— Не, благодаря — лека усмивка докосна черните устни на принца. — Мисля, че няма да е много чес…

Във въздуха изсвистя стрела и улучи Ендаргасса в шията, пронизвайки я цялата. Елфът се залюля, сграбчи с ръка гърлото си, изхриптя и падна от коня. Раздадоха се ужасени писъци. Тъмните се хванаха за с’кашовете, хората — за мечовете, тълпата се втурна да бяга, тъпчейки се един друг, а конете, подушили кръв, обезумяха. Елфите крещяха и викаха, някой се втурна към тялото, опитвайки се да спре кръвта, но без успех. Ендаргасса, най-големият принц и наследник на Дома на Черната роза, беше мъртъв.

— Стрелец на покрива! — извика някой.

— Хората ще отговарят за смъртта на моя господар! — изрева Ероч, притискайки към себе си кървавото тяло на принца.

Граф Пелан Хелми беше пребледнял и уплашен. Заобикаляха го петдесет мрачни и гневни тъмни, току-що загубили своя господар.

„Трябва да се действа, иначе ще опрем до мечовете“ — мярна се в главата на милорд Хелми и той заповяда:

— Чуч! Отцепете улицата! Бракес, плътно до краля! Търсете стрелеца! И мишка да не може да се промъкне! Пар, събери цялата стража тук! Не стойте като истукани! Действайте!

Хората се втурнаха да изпълняват заповедите, а графът се наведе над мъртвия елф. Ероч стоеше на колене в локва кръв, а с’кашът му лежеше до него. Беше счупил и издърпал стрелата от врата на Ендаргасса и сега тя лежеше на две безобидни парчета в кръвта.

— Ако не намерите убиеца, ние сами ще отмъстим за смъртта на треш Ендаргасса! — с пропит от омраза глас просъска Ероч.

Графът, без да се притеснява за скъпите си парадни ръкавици, взе от локвата кръв парчетата от стрелата:

— Чуч!

— Да, милорд? — задържайки възбудения кон, един от воините на графа приближи.

— Познаваш ли я? — той подаде стрелата на гвардейския лейтенант.

— Д-да… — Чуч беше изненадан не по-малко то графа. — Тази стрела…

— Мисля, че до час ще хванем убиеца на вашия господар — обърна се милорд Гелми към Ероч, прекъсвайки подчинения си.

Елфът дълго гледа човека с безстрастните си кехлибарени очи, след което неохотно кимна:

— Ще почакаме… Час.

До началото на кралския турнир оставаше поне час, но Джок вече бързаше към парка, където би трябвало да се провеждат основните състезания. На първо място, беше му любопитно да разбере кой ще стане победител в общата битка, и второ, самият той трябваше да се подготви, да прецени вятъра и да огледа терена, на който му предстоеше да се състезава. Улицата, минаваща покрай парка, го смути. Джок крачеше и не можеше да разбере какво не е наред. Изведнъж осъзна — хората! Далеч не бяха толкова много, а нали днес е кралският турнир! По някаква причина никой не бързаше да заеме място на пейките, за да се наслади на зрелището на днешните двубои. Много от онези, които бяха по улицата, го гледаха — някои с любопитство, други — уплашено. Никой не го приветства, никой не му пожела късмет и победа. Веднага щом подминеше хората, зад гърба си чуваше шепот. Сигурно обсъждаха случилото се до Мръсната порта. Май бяха убили някакъв елф, Джок не придаваше никакво значение на това събитие, сега беше изцяло концентриран върху кралския турнир, всичко останало изобщо не го интересуваше. Последният час пред очите на Джок висеше червено-бялата мишена, в чийто център трябваше да вкара минимум осем стрели.

Последните сто крачки до края на улицата и началото на турнирната площадка Джок Имарго премина абсолютно сам. Хората сякаш вятър ги беше издухал. Нито един човек. Пред него стояха единствено войниците от кралската гвардия. Джок се намръщи. Първо, какво правеха тук гвардейци, в края на краищата охраната обичайно се поверяваше на градската стража? И второ, войниците бяха много повече от нужните. Поне двайсет пешаци, половината от които копиеносци, а другата половина — арбалетчици. А и още дузина конници, всички обвити в броня и с войнствен вид. Командваше, доколкото се ориентира Джок, рицар в бяло-зелена броня, или поне доспехите му бяха много скъпа изработка. Воините мълчаливо чакаха да се приближи, никой не мърдаше. Джок забави стъпки и ахна — знамената на турнира, както и синьо-сивото кралско знаме, бяха спуснати.

— Да не би кралят да е умрял?! — изумено промърмори Джок.

Веднага му стана ясно защо никой не бърза за турнира и защо хората изглеждаха толкова притеснени и уплашени.

Лицата на стражниците бяха мрачни и напрегнати. Джок приближи до преградилите пътя му хора и притеснено се обърна към познат воин, с когото няколко пъти беше пил бира:

— Трамур, какво става тук?

— Виж ти, на крака ни дойде! — криво се усмихна воинът и хвана по-удобно копието. — Хвърли лъка, Джок!

— Какво? — опули се Джок, хвърляйки поглед към бяло-зеления рицар, но той мълчеше, процепът за наблюдение на тумбестия шлем правеше лицето му безизразно.

Трамур удари Джок с петата на копието32 в корема.

Джок се сви, пускайки лъка на земята, в стомаха му избухна болка, а в очите му избиха сълзи, не можеше да си поеме дъх. От втория удар вратът му пламна, паважът трепна, подскочи и с всичка сила го удари в лицето. Устата му се изпълни с кръв, главата му се замая, опита да се изправи, за да попита защо го бият, но някой го ритна и той отново рухна на паважа. Започнаха да го налагат с крака, ръце и копия, той се опита да предпази главата си с ръце, сви се като зародиш в майчина утроба, но от ударите нямаше къде да избяга и как да се скрие. Биха го дълго, много дълго време, толкова дълго, че накрая вкусът на кръв в устата му стана неразличим, а шумът в ушите — приглушен и гъст като блато. Едва тогава нечий глас изрева:

— Достатъчно! Стига, казах! Да не искате да дадем труп на тъмните?

Повече Джок не чу нищо, потъвайки в спасителното небитие…

Следващите дни минаха за Джок като в мъгла. Той се събуди в някаква тясна килия, истинска каменна кутия, там го биха, после го отведоха на разпит, където трима мъже с отегчени лица и емблеми на Кралски пясъчници му задаваха странни и плашещи въпроси. Отначало Джок опита да се оправдае, да каже, че не е виновен в това ужасно убийство, но отново го биха. Никой не го слушаше. На Пясъчниците им трябваше самопризнание, иначе тъмните, обзети от жажда за мъст, щяха да тръгнат на война срещу кралството. На третия разпит той се пречупи и призна всичко, в което го обвиняваха. Вече му беше все едно какво ще се случи по-нататък, стига само да престанат да го бият. Лицето му се беше превърнало в кървава каша, носът му — счупен на няколко места, пръстите на ръцете — натрошени, имаше счупени ребра, а натъртванията, синините и порязванията нямаха чет. Той почти не мръдна, когато го хвърлиха на вонящата слама в килията, само въздъхна тежко, изхлипа и заспа.

Понякога вратата на килията се отваряше и идваха гости. В такива моменти той започваше тихо и жално да стене, тъй като гостите като по правило го пребиваха. После идваше небитието и така в продължение на повече от седмица Джок беше на границата на смъртта. Само намесата на мага на Ордена успя да го върне от мрака. Кралят беше решил, че на Джок Имарго му е рано да умира… засега.

Много често Джок сънуваше. И когато спеше и сънуваше, беше много далеч от студената каменна килия, в която го бяха хвърлили по нечия зла воля. Джок почти не помнеше своите сънища, освен един… В него при Джок идваше човек, стражник, отваряше вратата на килията и с весела усмивка на лицето му заявяваше, че знае, че Джок не е виновен и че престъплението е извършено от слуги на Господаря. И че Господарят чакал Джок… След това Джок плачеше и се въртеше в сламата…

После имаше скоротечен съд, макар че той почти не го помнеше. Някаква ярка светлина в очите, много бели петна от лица и разговори. Питаха го нещо, той отговаряше… Тук някой показва на Върховния кралския съд колчана му със стрели, а след това същият човек показва и негова стрела, но счупена и кой знае защо покрита със засъхнала кръв.

— Аз съм невинен — шепне Джок, но никой не го слуша, само съдебният писар скърца с перо по хартията. — Всичко е дело на слугите на Господаря…

Тук съдът разпитва зачервения и потящ се мастер Лотр. Мастер Лотр заеква от страх, озърта се, но отговаря. Да, беше при мен в онзи ден… Да, разстрои се, когато научи, че елфийският принц, да пребъде в светлината, е решил да участва в турнира… Да, проблесна нещо в очите му… кръвожадност някаква… И как така той, старият глупак, не го забелязал веднага?

Още някакви хора… Приятели, познати, другари, роднини… Да, той искал да спечели… Да, би могъл… Да, какъв позор!

После се появи Лиа. Да, Джок бил с нея и казал, че на всяка цена ще спечели турнира… По-нататък Джок не слуша, а само шепнеше с разбити устни една и съща дума:

— Лиа…

Всичко беше приключено и решено. Подписаното признание, изцапаната му с кръв стрела, показанията на десетките свидетели, всичко това доведе Върховния кралски съд до единственото вярно решение.

Когато дървеното чукче удари и съсухреният стар съдия в черна мантия и нелепа бяла перука произнесе само една дума — „виновен“, Джок видя как елфът, който през цялото време беше стоял неподвижен като камък, го погледна и се усмихна. Джок се подмокри — тази усмивка го уплаши така, както не успяха да го уплашат всички побои на хората.

Не го екзекутираха, направиха нещо много по-ужасно — предадоха го в ръцете на елфите. Старият елф с бледите жълти очи и сухата като сено коса, същият, който толкова го уплаши в съда, лично се грижеше за него. Качиха го във фургон, сложиха му окови и го отведоха от Раненг. За Джок пътят до Заграбия се разми до една безкрайна смесица от скърцане на колела, небе над главата, гърлени елфийски гласове и болка. Болката идваше ежедневно, вкопчваше се като нажежени клещи в Джок всяка вечер, когато елфите спираха за нощувка. Тогава Ероч идваше при пленника и изваждаше малка кутия стоманени игли от джоба си. Елфът винаги действаше в мълчание, но всеки път след изтезанията Джок мислеше, че това е краят, повече няма да издържи и ще умре точно сега — той чакаше идването на смъртта, чакаше я с радост и болезнено нетърпение. Но елфите бяха твърде внимателни, за да загубят пленника си толкова лесно. Когато болката ставаше особено непоносима, когато заплашваше да се раздуе и да пръсне главата му, идваше техният шаман и донасяше облекчение. Шаманът го лекуваше дотолкова, че да може да повторят изтезанията и следващата вечер. Ден след ден Джок понасяше неизразими мъчения, умираше, проклинаше боговете, оживяваше, плачеше и отново умираше. Ужасният сън сякаш никога нямаше да свърши…

Заграбия я помнеше съвсем слабо… Зеленина, шепот на листа, ромон на ручеи, прохлада и болка… Водеха го някъде, показваха го на някого, стотици глигести елфийски лица, стар елф с черна лента на главата, мълчание и отново болка…

По някаква причина всички дървета растяха от горе на долу. И тревата растеше от горе на долу. И слънцето печеше отдолу нагоре. Елфите вървяха по земята, която се оказа горе, над главата му.

Дълго време не можеше да разбере какво става. Не можеше да разбере дотогава, докато не забеляза, че кръвта, бавно капеща от разцепената му буза, се стичаше по челото, а не по брадичката му, а след това се откъсваше и падаше на земята, надвиснала над главата му.

Всичко се оказа много просто — той висеше на дърво, висеше с главата надолу, а въжето, преметнато през дебел клон, здраво беше стегнало краката му. Колко ли дълго продължаваше това? Час? Ден?

В гората се стъмни, настъпи нощ и някъде долу през тъмните корони на дърветата се появиха звезди. Никой не го пазеше. И защо ли? От елфийското въже не можеш да се измъкнеш толкова лесно, а и колко може да пробяга изтощен човек в непозната гора?

Джок отново припадна, опитвайки се да преодолее болката. Тихо шумолене на трева го събуди и отваряйки очи, видя под себе си тъмен женски силует.

„Елфийка!“ — мярна се в главата на Джок.

Жената мълчеше, мълчеше и той. Беше му все едно, отдавна беше свикнал с факта, че мнозина идваха да го гледат. Нека гледа. Жената се засмя и той трепна.

— Коя… сте вие?

Думите му се отдаваха трудно, отдавна с никого не беше говорил. През повечето време просто крещеше от болка.

— Бедният Джок — въздъхна жената.

— Лиа? Това… наистина ли си ти? — изстена той, не вярвайки на ушите си.

— Лиа? Е, можеш и така да ме наричаш — каза тя, излизайки от сенките на лунната светлина.

Беше също толкова красива, колкото и в градината през онзи злополучен ден, когато загина елфийският принц. Руси коси, сини очи, скулесто лице, пухкави устни. Лиа. Неговата Лиа. Същата, която го предаде.

— Но… как?

Как може едно момиче да се окаже толкова далеч от дома, в сърцето на страната на елфите?

— Слугите на Господаря могат много повече.

— Господарят? Аз съм невинен! Не бих могъл да го направя, не и аз!

— Знам — усмихна се тя.

— Знаеш? Но защо тогава мълча? Трябва да кажеш на елфите, трябва да им обясниш…

— Късно е. Сега тъмните не искат да слушат никого, сега жадуват за отмъщение. Ще разберат дали наистина си виновен чак след няколко месеца. А за съжаление ти нямаш това време. Елфите са решили да направят изключение от вековните си закони — утре те чака Зеленият лист.

Джок се загърчи на въжето, заклати се като махало и изхлипа от ужас. Той не искаше да умре… така.

— Имаш избор, глупчо Джок — Лиа се приближи плътно до него и той усети аромата на парфюма й. — Или елфите публично ще те екзекутират, или…

— Или? — като ехо откликна Джок.

— … или ще станеш верен слуга на Господаря.

Лиа продължи да говори дълго, много дълго, а когато свърши, Джок каза само една дума:

— Да.

И в очите му гореше омраза.

Лиа извади крив елфийски нож от гънките на роклята си, надигна се на пръсти и преряза гърлото на Джок. Горещ водопад кръв обля косите, лицето, шията и дрехите й. Тя стоеше, приемайки тази страшна Кървава роса. Стоеше и се усмихваше. Когато всичко свърши, Лиа погледна мъртвото тяло, висящо пред нея, и каза:

— Ще се родиш отново, ще се родиш в Дома на Любовта и ще станеш най-първия, най-предания слуга!

Минута по-късно на горската поляна вече нямаше никого, само мъртвецът кротко се поклащаше на въжето…

— Снощи не спа много добре. Пак ли кошмари? — попита ме Кли-кли, загърнат в плаща си и настръхнал от сутрешния хлад.

— А-ха — отвърнах навъсено, докато сгъвах одеялото.

— За какво беше този път?

— За Джок-докарал-зимата33.

— Уау! Разкажи ми! — ококори се гоблинът.

— Остави ме, Кли-кли, не ми е до теб! — след вчерашния разговор около лагерния огън и новия сън имах над какво да мисля.

Кли-кли разочаровано изсумтя и се запъти да тормози Фенерджията, който в момента оседлаваше конете. С утрото времето отново се влоши и заръмя лек дъжд. Капките бяха толкова ситни, че едва ги виждах. Уж ситен, но този дъжд успя добре да ни намокри. Вече да не знаеш кое е по-добре — изпепеляваща жега или подобно дъждовно време. През нощта огънят беше изгорял напълно, а дъждецът угаси и малкото оцеляла жар. Да се пали наново нямаше смисъл — щяхме да загубим прекалено много време. Хапнахме набързо студено месо от яребиците, които Ел беше отстрелял вчера, и тръгнахме.

Обраслата в трева хълмиста равнина се точеше покрай нас до безкрая, облаците и мрачният дъждовен ден навяваха дълбока меланхолия. След час и половина яздене Алистан изведе отряда на стар, едва различим от локвите и калта път.

— Отпред, на около три мили, има село — каза Ел.

— Трябва да попълним запасите и да купим коне — кимна Алистан Маркауз.

— Ако ни продадат — със съмнение в гласа отвърна Ел. — Тук не е лесно да се сдобиеш с коне.

— Селяните имат всякакви животни — обади се Медения.

— Ще видим на място — каза Алистан Маркауз и поведе отряда по пътя.

Скоростта ни на придвиждане видимо спадна, копитата на конете жвакаха в калта и образувалите се локви. Пелената на дъжда висеше над света и се виждаше на не повече от сто — сто и петдесет ярда. Пътят тръгна надолу, спускайки се от поредния хълм. Стичащите се покрай нас ручейчета се вливаха в огромна локва отпред. Така че скоро отново ни се предостави възможност да поплуваме — конете нагазиха във вода до колене. Пътят не се виждаше, ние се отклонихме и скоро се озовахме в старо наводнено гробище. Върховете на надгробните плочи стърчаха над водата като малки островчета и ние минавахме покрай тях, като се стараехме да водим конете един зад друг, за да не пропаднем, да не дава Сагот, в някой отворен гроб, какъвто спокойно би могло да има под водата.

— Къде попаднахме? — навъсено попита Медения, без да се обръща към никого.

— При мъртвите, не виждаш ли? — измърмори Халас, без да разбере, че някои въпроси са просто риторични.

— Какво може да прави гробище на такова място, при това наводнено? — Медения с безстрастен поглед проследи плаващия покрай нас ковчег, явно изровен от водата от някой плитък и пресен гроб.

— Селото е близко — отвърна му Мармота и придърпа края на качулката си, за да предпази любопитния Непобедим от дъжда.

— Да побързаме — шапката на Делер се беше превърнала в нещо безформено и мокро. — Сега бих искал да съм на топло, покрай огън, с кана горещо вино и топло легло с всички радости на живота.

— Не мисля, че в такава пустош ще успеем да ти намерим кръчма, кажи благодаря, ако те пуснат да нощуваш в плевнята — отвърна Мармота, махайки дъждовните капки от лицето си.

— Постоянно вали, още от сутринта — хрипливо каза Бас, докато се опитваше да насочи коня си така, че да се движи успоредно на Пчеличка.

— Бас, в гроб ли искаш да паднеш? Мини или назад, или напред — обърнах се към него аз.

Бас обидено изсумтя изпод качулката и задържа коня си.

Гробището свърши също така внезапно, както се беше и появило. От водата отново се появи някакво подобие на път и се заизкачва по поредното възвишение.

Селото изобщо не ми хареса. Петдесетината схлупени дървени къщи бяха разположени в близост до черна смърчова гора. Разкопани и разкаляни дворове, мазна кал по улиците, дим над покривите и в добавка — дъжд. Всичко това веднага предизвика в мен отрицателно отношение към селото.

Хлапето, крачещо в нашата посока, като видя отряда, пусна ведрото, което носеше, в калта и с крясъци хукна нанякъде.

Бас изруга през зъби, явно не осъзна, че изплували през стената на дъжда въоръжени ездачи могат да изплашат не само десетгодишно хлапе, но и възрастен човек. Продължихме към центъра на селото — всички се бяха скрили на сухо и улицата беше пуста. Дъждът ромолеше по покривите, барабанеше по качулките, пръскаше в локвите. Обгръщаше ни тихата му музика. От една къща излезе огромен селянин с брадва и ни погледна тревожно.

— Как се казва това село? — обърна се към него Медения.

— Горни видри — навъсено отвърна селянинът, прехвърляйки нервно брадвата от ръка в ръка. — Не ни трябват неприятности.

— Няма да имате. Има ли кръчма в селото?

— Направо, на около триста ярда. Сива къща с табела, ще я видите.

Медения благодари на мъжа с кимване на глава и подкара коня напред. Продължихме нататък, в указаната от селянина посока. Не удържах и погледнах назад, но човекът с брадвата вече беше изчезнал.

Кръчмата се оказа също толкова унила и мърлява, колкото и останалите къщи в Горни видри. Над входа висеше ламаринена табела, но написаното не се четеше — прекалено стара и очукана беше, с олющена боя, а собственикът явно не бързаше да я пребоядисва.

— Чакайте тук — каза Алистан Маркауз, скочи в калта и подаде юздите на Мармота. — Меден, да вървим.

И те се скриха в кръчмата, а ние останахме да се мокрим под дъжда. Делер не спираше да мърмори и да мечтае за запалено огнище и гореща храна. Халас, с несвойствена за него учтивост, помоли джуджето да млъкне.

Алистан и Медения излязоха от кръчмата мрачни и ядосани.

— Кръчмата не работи и не можем да нощуваме тук. Никой в селото нищо не продава, още по-малко коне. Общо имат по-малко от десет.

— А ако настояваме? — попита Еграсса.

— Не мисля, братовчеде, че това е добър начин да се спечели човешката любов — отвърна му Миралисса.

По лицето на Еграсса недвусмислено се четеше какво мисли за човешката любов.

— Но ще ни пуснат ли да пренощуваме или пак ще се мъчим под дъжда? — включи се в разговора Бас. — Писна ми от този дъжд!

— На всички ни писна от този дъжд, Бас — прекъсна го Медения и се метна на коня си. — Милорд Алистан, дали да не попитаме по къщите? Може някой да се съгласи да ни приюти за пет монети?

— Не си струва да опитваме. Кръчмарят каза, че селото е собственост на Балистан Паргайд.

Мармота изруга:

— Хайде да се махаме оттук.

Не минахме и двеста ярда и улицата се оказа преградена от тълпа. Мрачна, ядосана и мълчалива. Тук се бяха събрали едва ли не всички жители на селото. Много от тях стискаха в ръцете си вили, брадви, коси, вериги и дори обикновени сопи.

— Ой! — тихичко възкликна шутът. Аз веднага погледнах назад — две каруци блокираха пътя ни. Ловко.

— Какво има? — извика Алистан Маркауз.

От тълпата излезе познатият ни мъж с брадвата:

— Не искаме неприятности!

— Ние излизаме от селото, пуснете ни!

— С радост, но първо хвърлете оръжията си и ни дайте конете си!

— Какво?! — изрева Халас, разтърсвайки мотиката. — Гном да даде оръжието си на шайка гнусни вонящи селяни?! Няма да стане!

Тълпата заплашително забуча и тръгна към нас.

— Ще пробием — каза Алистан Маркауз и удари коня си с плоското на меча.

Огромният боен кон скочи напред, оказа се пред хората и помете онези, които вървяха в първия ред. Хората с писъци и проклятия се хвърлиха настрани. Аз насочих Пчеличка напред, стараейки се да не изоставам от останалите. Отрядът мина през селяните като нож през масло. Конете стъпкаха всички, които не се бяха сетили да отскочат встрани. Един човек за малко да успее да забие вила между ребрата ми, но Халас разби главата му с мотиката, преди да имам време да се уплаша. Миг по-късно изхвърчах от тълпата, забивайки трескаво пети в хълбоците на Пчеличка и плътно приведен към врата й. Войнствените викове останаха зад нас и ние препуснахме покрай мрачните къщи, бързайки да се измъкнем от проклетото село. Каква муха ги е хапала тук, бих искал да знам? Отпред имаше нещо като кръстопът. Точно на пътя ни стояха петнадесетина мъже, но те, за разлика от селяните, бяха въоръжени с копия и лъкове. И облечени подобаващо — в кожа и стомана. Алистан насочи коня вляво, минавайки покрай щръкналите копия. Миралисса успя да изгори един от враговете със заклинание. Докато останалите мигаха изненадано и крещяха от страх, отрядът последва Алистан. Аз препусках предпоследен, веднага след Халас. Гномът със своето конче успя да се промъкне през опасното място, а за мен останаха острите копия, блеснали на пет дюйма от лицето ми. Пчеличка се изправи на задни крака и зацвили. Само като по чудо не изхвърчах от седлото в калта.

— Надясно! — изкрещя Бас, виждайки, че пътят отляво вече е блокиран от копиеносците.

С усилие успях да насоча Пчеличка след коня на Бас — щеше да се наложи да пробиваме сами. Сега препускахме в противоположна на нашите посока. Зад гърба ми бръмнаха тетиви, една от стрелите мина край ухото ми и се заби в задницата на коня на Бас, който препускаше пред мен. Конят изцвили от болка, изправи се на задни крака и хвърли Бас на земята.

— Дай ръка! — извиках аз, летейки към него, и увиснах от седлото.

Невестулката се вкопчи в ръката ми, подскочи, аз го хвърлих на Пчеличка зад себе си и Бас се вкопчи в мен като пиявица.

— Трябва да се измъкнем оттук! Давай!

Не ми трябваше втора подкана. Отново звъннаха стрели, но този път ни се размина. Минахме през цялото село, без да срещнем нито един човек — нито свои, нито чужди. Спрях Пчеличка едва когато Горни видри остана далеч зад гърбовете ни, скрито от завесата на дъжда.

— Отвратителни хора, защо се заядоха с нас?

— Можем да се върнем и да ги попитаме — Бас се плъзна от Пчеличка.

— Трябва да потърсим нашите.

— В този дъжд? Няма да ги забележиш, докато не се блъснеш с тях.

— А какво предлагаш ти?

— Бих хукнал да бягам, ако не бяхме толкова дълбоко в Граничната зона. Оттук самичък не можеш се измъкна.

Слязох от коня и се обърнах към Бас.

— Грешиш, трябва да намерим отряда колкото е възможно по-скоро. Виж, ето го къде е селото — посочих с ръка зад гърба му. — Просто трябва да направим един голям кръг и ще излезем при отряда.

— Двама на един кон? — Бас се обърна и замислено се загледа към Горни видри. Тогава видях, че от гърба му стърчат две стрели. Дебели колкото пръст, с бяло оперение, едната точно под лявата лопатка, а другата доста по-ниско и по-вдясно. Сърцето и черния дроб. С такива рани хората не живеят. Бас, изглежда, не усещаше нито болка, нито стрелите, а и по дрехите му не се виждаше никаква кръв.

— Така че какво мислиш? Гарет, с теб говоря!

— А? О, замислих се нещо.

Явно нещо в погледа ми ме издаде, защото Бас подозрително присви очи и попита:

— Какво става, приятел?

— Знаеш ли — започнах предпазливо. — Тези момчета са доста добри в стрелбата.

— Това пък по какъв повод? Нали сме живи.

— Две стрели стърчат от гърба ти, не ги ли усещаш?

Още един подозрителен поглед. После Бас напипа една от стрелите и изсумтя.

— О, мрак! Ако знаеш колко не навреме се случва това — криво се усмихна той, след което ме удари в слънчевия сплит.

Не очаквах подобно нещо от него. Пчеличка изплашено изпръхтя и скочи настрани, а на мен краката ми се подгънаха и паднах на земята.

— Просто трябваше да те наблюдавам и да казвам на жената къде сте — гласът му прозвуча жално. — Сега Господарят ще ме накаже.

Вдигнах очи към надвесения над мен Бас и сърцето ми осезаемо подскочи. Вместо нормални очи с ирис и ретина надничах в море от мрак. Очите на Невестулката бяха точно като очите на стареца от затвора на Господаря. Сега не се поколебах, ножът сам скочи в ръката ми и аз с вик забих дългото острие в корема му. Той дори не гъкна. Не забелязах как ме удари, в гърдите ми избухна болка, не ме спаси дори бронята, и аз отново се озовах на земята.

— Знаеш ли — отегчено каза Бас, измъкна ножа от корема си и го претегли в ръка. — През онзи ден, когато откраднах парите от теб и Фор, момчетата на Маркун наистина ме пратиха под кейовете. Нямах късмет. Да си мъртъв е много лошо нещо, Гарет. Но Господарят ме върна от света на мъртвите, аз станах Продал се и само трябваше да се оглеждам за вас и да казвам на жената къде сте. Е, какво да правя сега с теб?

Фюуут! Черната стрела улучи Бас в сърцето.

Фюуут! В гърлото.

Фюуут! В стомаха.

Ел стоеше на не повече от десет ярда от нас и методично забиваше стрела след стрела в Бас. Но без ефект!

— Не е толкова лесно да ме убиеш — каза Невестулката, вдигайки ножа пред себе си. — Отдавна исках да направя това, което ще направя сега!

И без да ми обръща никакво внимание, Бас се втурна към Ел. Елфът хвърли лъка и измъкна с’каша иззад гърба си. Моят нож беше доста по-къс от дългото извито острие на Ел, но това изобщо не смути Бас и той налетя на елфа като пролетен ураган. Тежко дишане, размахване на ръце, звън на стомана в стомана. Бас изгуби лявата си ръка до лакътя, но продължи да атакува. От раната не изтече нито капка кръв.

Черните му очи бяха безучастни.

Аз забих във врата му арбалетен болт, който проби главата и остана да стърчи от челото му. Тази неприятност изобщо не смути Продалия се.

Спомних си какво беше казал Посланикът на Лафреса.

— Ел! — закрещях, докато зареждах арбалета. — Главата! Отрежи му главата!

Бас изръмжа, заряза Ел и се хвърли към мен с ножа. Елфът подскочи след него, кривият меч изсвистя и отдели главата на този, който преди беше Бас, от тялото. Тя падна в калта и се затъркаля, а надупченото със стрели тяло отчаяно заразмаха наляво-надясно оцелялата ръка в напразен опит да уцели някой от нас с ножа. Съществото все още оставаше живо и опасно. Ел отиде при главата и два пъти удари в черните очи с кинжала, измъкнат от ботуша. Раздаде се звук на счупена черупка, очите се пръснаха, тялото конвулсивно потрепери, свлече се в една локва и замря. Без да губи време, Ел се озова до мъртвеца и като измъкна отново с’каша, разчлени трупа, отсичайки ръцете и краката. Аз все още стоях с отпуснат арбалет, когато елфът мълчаливо ми подаде моя нож. Внимателно го взех, огледах го и го прибрах в ножницата. На острието нямаше нито капка кръв от Бас.

— Никога не ми е харесвал — жълтите очи проблеснаха.

— Какво беше това? — прошепнах шокирано.

— Един от видовете зомби, магически създаден от мъртвец. Верен слуга. Те мислят, говорят, могат да ядат, помнят всичко, което им се е случило до смъртта и на практика не можеш да ги различиш от обикновени хора. Това знам. А за което не знам, питай Миралисса, ако ти е толкова интересно. Имахме късмет, че беше спокоен по време на пътуването ни.

— Как ни намери?

— Нали ти казах, че никога не съм го харесвал — повтори Ел. — Хващай си коня и да тръгваме, дъждът се усилва.

Аз изсвирих, викайки Пчеличка. На този номер ме научи Кли-кли. Пчеличка все още беше уплашена, гледаше нервно към лежащия в локвата мъртвец, но се подчини на призива ми и приближи.

— Благодаря ти, Ел — казах аз, скачайки на седлото. — Днес ми спаси кожата.

Той не каза нищо, само кимна. Аз заобиколих тялото на Продалия се и през целия път до отряда не се обърнах нито веднъж.