Танц със сенки

Глава 13 Съдът на Сагра

След Горни видри времето се промени към по-добро. Боговете на небето щракнаха с пръсти и силен вятър за една нощ прогони облаците. Появилото се сутринта слънце с ласкава ръка започна да изсушава земята, освобождавайки я от излишната влага. Най-накрая можех да сваля плаща и да се насладя на прекрасното време.

Според Алистан Маркауз, до вечерта щяхме да стигнем до Пограничното кралство. Ако имахме късмет и с помощта на боговете, щяхме да се натъкнем на някой от гарнизоните. В Граничната зона на никого не отказваха подслон.

След историята с Бас Миралисса дълго ме разпитва какво се беше случило. Елфийката многозначително кимаше, разменяше си погледи с присламчилия се Кли-кли, но мълчеше и чак в края на разказа ми произнесе:

— Както казвате вие, хората, родил си се под щастлива звезда.

С което разговорът ни приключи. Нито елфийката, нито гоблинът се опитаха да ми обяснят каквото и да е.

Улучвайки подходящ момент, приближих до Ел. Елфът ми хвърли изненадан поглед, но не каза нищо, а зачака кога сам ще започна разговора.

— Ел… аз…

— Не се мъчи, Гарет. На мен от твоите благодарности нито ми е топло, нито студено.

— Всъщност не за това исках да поговорим — смутих се аз.

— Наистина? — бърз поглед. — Успя да ме заинтригуваш, продължавай.

— Ти си от Дома на Черната роза… Може би въпросът ми ще те изненада, но знаеш ли нещо за Джок-докарал-зимата?

— За принцоубиеца? Всяко дете в нашия Дом знае за него. Една великолепна приказка, възпитаваща в омраза към човешката раса — той се усмихна, но не се разбра шегува ли се или говори сериозно.

— Какво се е случило с него?

— Бил екзекутиран.

— Това го казвате на външните, но какво действително се е случило?

— Ти си външен, Гарет — безжалостно отвърна Ел, след което замълча и накрая попита: — Защо толкова се интересуваш?

— Имах сън, и там не го екзекутираха, поне не така, както искаха.

— Щом си имал сън, тогава защо ме питаш? — изръмжа Ел. — Този човек извадил късмет: някаква милозлива душа му разпорила гърлото от ухо до ухо.

Елфът прокара пръст по гърлото си, показвайки как точно.

— Ние не обичаме много да говорим за тази история. Джок успял да се измъкне от ръцете на нашите палачи точно преди екзекуцията. Късметлия. Този, който го изпратил в мрака, така и не го намерили. Имало слух, че някой орк се е промъкнал и се е пошегувал, не аз не вярвам в това. Приказки.

— А…

— Гарет, това е било преди повече от шестстотин години, толкова поколения са се сменили, а ти искаш да си спомням историите на старците! Не знам нищо повече.

— Разбирам… но нима не сте могли веднага да се досетите, че е бил натопен?

— Знаеш ли израза — „гневът замъглява разума“? Вие, хората, търсехте… ъ-ъ-ъ… как се казва при вас… изкупителна жертва. Защо да търсим кой е виновен, щом елфът е убит от стрелата на този Джок? Имали сте избор: или да търсите истинския убиец и да влезете във война с нас, или да жертвате един човешки живот и да забравите всичко. Тогавашният ви крал постъпил мъдро, жертвата била намерена, стрелата била представена, признанието, макар и насилствено, било получено, свидетелите… Моите предци — и те така. Мъката и яростта замъглили разума им, искали са да отмъстят на Принцоубиеца за случилото се в Раненг, независимо дали е виновен или не. Опитали да го разпитат, но вашите побои и нашите изтезания… Той си признавал, за да не го бият… Така че бил признат за виновен, и чак три месеца по-късно, когато започнали да ровят, станало ясно, че стрелецът бил друг, но Джок по това време вече бил на съвсем друго място.

— Друг стрелец? Между другото, всички знаят, че Джок не е виновен, но откъде идва това знание?

— Вие, хората, както и ние, елфите, също не обичате да говорите за грешките си. Той сам си признал. Доброволно. Дошъл и разказал всичко, както е било — къде се е крил, как е стрелял. Единствено не казал защо го е направил.

— Той?

— Истинският убиец.

— И никой ли не помислил, че може да е просто луд, който няма какво друго да прави?

— Откъде да знам, Гарет? Може и така да е било, но хората повярвали на този стрелец.

— Но било късно. Джок вече бил мъртъв.

Ел сви рамене:

— Един човешки живот не играе голяма роля.

— Грешиш — тихо казах аз. — Не знаеш какви последствия е имала тази ужасна грешка.

— Така ли? — той ме погледна. — Тогава кажи ми на мен, глупака.

— Забрави, сега това ще е само празно дрънкане.

Елфът кимна и изхвърли разговора ни от главата си. Но не и аз. Аз видях и знаех. Видях съня и знаех кой, какво и как. Надявах се да отнеса тази тайна със себе си в гроба.

Милорд Алистан реши да използва съгледвачи и сега Змиорката и Мармота обикаляха наляво и надясно, търсейки възможна опасност. Засега всичко беше тихо и аз с удоволствие бих се съгласил тази тишина да продължи много, много дълго, направо до самия Храд Спайн, но всичко хубаво все някога свършва. След обяд Мармота се върна и съобщи, че към нас се приближава въоръжен отряд.

— Ездачи — каза той, докладвайки на милорд Плъх. — Около сто — сто и двайсет, а може и повече. Всички са въоръжени и в брони. На половин левга оттук.

— Хората на Балистан Паргайд?

— Не мисля, но мога и да греша, разстоянието беше твърде голямо.

— Видяха ли те?

— Обиждате ме, милорд — усмихна се Мармота. — Ако побързаме, все още можем да се скрием и да се опитаме да избегнем срещата.

— Не мисля, че ще успеем — Ел посочи към появилия се в далечината ездач. Човекът ни забеляза, обърна коня си и препусна в обратна посока. — Те също използват съгледвачи.

— Ще видим кой кого — хвана секирата Делер.

— Успокой се — озапти войнственото джудже Медения. — Давайте го по-кротко. Халас, това се отнася най-вече за теб.

— Аха — Халас изгаси лулата и я прибра в чантата. — Ням съм като гроб.

Към отряда се присъедини Змиорката, който беше успял да види малко повече от Мармота.

— Не е Паргайд, освен ако не се кани да ни обърка. Имат две знамена — зелено поле с черен облак и светкавица и жълто поле със стиснат стоманен юмрук, обвит в пламък.

— За първото знаме не мога да кажа нищо, сигурно е някой дребен земевладелец, но второто ми е известно. Това е знамето на граф Алгерт Дали, Пазителят на западната граница — отвърна милорд Алистан.

— Какво тогава прави в чужди земи, любезни милорд? — попита шутът.

— Не е задължително да е той, може да е отряд воини, които му служат.

— Мога да кажа на кого е първото знаме, милорд — включих се в разговора аз. — Ако не греша, това е гербът на барон Оро Хабсбърг. Видяхме го на приема на Балистан Паргайд, Кли-кли.

— А, да! Един такъв голям и космат! Разбира се, сега си го спомням.

Напрежението в отряда леко спадна. Не мисля, че воините от Граничната зона и хората на барона веднага ще се хвърлят да ни колят. Това не ти е жадният за кръв граф Паргайд. Именно неговите момчета ни причакваха в Горни видри, Ел беше видял избродираните на униформите им славеи. Там хората на графа бяха настроили жителите на селцето срещу нас с някакво съобщение. Не знам как това съобщение ни беше изпреварило — дали с гълъб, дали с гарван, дали с магия, но там успяха да ни организират горещо посрещане.

Появи се колона ездачи. Те се насочиха право към нас и не бих казал, че това обстоятелство ме правеше много щастлив. Когато към теб бърза такава сила, неволно искаш да си колкото е възможно по-далече. Знамената се вееха от вятъра, броните и върховете на копията блестяха на слънцето, конете удряха земята с копита… Колоната стремително приближаваше.

— Спокойно, момчета — процеди Медения, но сам, без дори да се усети, посегна към огролома.

Отпред яздеха двама рицари в тежки брони. Единият беше със затворен шлем във формата на глава на петел със зелени пера. Вторият нямаше шлем и се виждаше гъстата му черна брада. Лесно разпознах в него моя познат — барон Оро Хабсбърг. Зад тях яздеха оръженосци, следвани от знаменосци, и накрая воини в ризници и полушлемове с широки удължения, предпазващи носовете. Много от тях имаха копия и щитове.

Когато до отряда ни оставаха не повече от двадесет ярда, човекът с шлема вдигна дясната си ръка с разтворена нагоре длан и воините спряха. Към нас продължиха барона с рицаря, оръженосците и знаменосците.

— Назовете се — каза „петелът“, приближавайки към нас. От шлема гласът на мъжа изглеждаше глух и безжизнен.

— Ба! — възкликна баронът, когато ме видя. Лицето му изразяваше крайна степен на изненада. — Проклет да съм, ако пред мен не е самият дралан Пар!

После присви очи, погледна Змиорката и неуверено попита:

— Милорд херцог?

Видът на Змиорката не беше много херцогски, защото маската, която Миралисса му беше наложила с магия, отдавна я нямаше, и сега херцог Ганет Шагор беше мургав и тъмнокос, и това не убягна от погледа на барона.

— Не съвсем — обади се Алистан Маркауз и излезе напред. — Господа…

— Не вярвам на очите си! — подскочи Оро. — Самият граф Алистан Маркауз, да ме изгори мълния! И вие ли сте тук?! За мен е чест, че такива хора са на моята земя! Нима сте решили да се възползвате от поканата ми и да посетите Фарахол?! Лейтенант, позволете да ви представя моите гости. Това е граф Алистан Маркауз, дясната ръка на нашия славен крал Сталкон, капитан на Кралската гвардия, това…

— Позволете ми аз сам да представя останалите хора на вашия благороден спътник, бароне — учтиво го прекъсна Алистан.

— За мен ще е чест — избоботи „петелът“ и свали шлема си.

Мармота направо ахна, защото рицарят се оказа жена. Много младо момиче с бръсната, по модата на воините от Пограничното кралство, глава.

— Това е лейди Алиа Дали, лейтенант от гвардията, дъщеря на Алгерт Дали — представи я баронът.

— Господа — момичето склони глава в учтив поздрав.

— Милейди, позволете ми да ви представя своите спътници. Треш Миралисса и треш Еграсса от Дома на Черната луна. К’лиссангът на треш Миралисса — Ел от Дома на Черната роза.

— А… — изумено хлъцна баронът, гледайки към мен и Змиорката, без да разбира защо Алистан не назова нашите имена.

— Змиорката — воин. Гарет — крадец — безмилостно разясни на барона милорд Плъх.

— Крадец? — Оро изглеждаше, сякаш са го ударили с тояга по главата. — Крадец?!

— Не е ли приятна изненада? — изскочи напред Кли-кли. — Между другото, за мен, както винаги, всички забравиха. Позволете ми да се представя, аз съм кралският шут Кли-кли. В момента съм в отпуск.

— Крадец… — все още шокирано повтаряше Оро, а после гръмко се разсмя: — А знае ли за това прескъпият граф Балистан Паргайд? Чудя се как ли ще реагират всички онези светски парвенюта на факта, че са прекарали цяла вечер в компанията на воин и крадец?

— Това нищо не е — скромно каза Кли-кли. Барон Оро Хабсбърг изобщо не се разстрои, научавайки истината. Странни хора са тези барони от Граничната зона.

— Господа — каза Алиа Дали. — Мога ли да знам какво ви доведе в Граничната зона?

— Ще отговоря веднага — отиваме в Заграбия.

— В Заграбия? Но Заграбия на елфите е много по на запад от тези места, оттук можете да попаднете само в Заграбия на орките.

— Точно там отиваме — отговори Миралисса на момичето.

— Но, да ви пазят боговете, защо ви е?! — възкликна баронът. — Има къде по-прости начини за самоубийство!

— Наистина, Заграбия не е мястото, към което би трябвало да се стремите — съгласи се с барона Алиа Дали.

— Простете, милейди, но ние изпълняваме задача от национална важност, от която зависи съдбата на целите Северни земи. Това е всичко, което мога да ви кажа, останалото е единствено за ушите на вашия благороден баща. Надявам се, че ще ни придружите до него?

— Разбира се! — кимна Алиа. — Портите на нашия замък са винаги отворени за вас и вашите спътници, милорд Алистан. Ние тъкмо отиваме там и с радост ще ви придружим до Къртичи замък.

— Тогава да не се бавим, милейди, пътят е дълъг.

— След няколко часа ще бъдем в Пограничното кралство, а до утре вечер — в замъка — лейди Алиа Дали сложи шлема-петел и отново се превърна в безличен рицар. — Следвайте ни, господа.

И отрядът ни потегли заедно с колоната воини. Алистан и Миралисса се присъединиха към Алиа Дали, всички останали се стараехме да се държим един до друг. Само Кли-кли реши да се позабавлява, все пак имаше повече от достатъчно нова публика. След по-малко от час цялата колона се заливаше в смях — шутът най-накрая беше намерил къде да се развихри.

Барон Оро Хабсбърг яздеше напред, следвайки Алистан Маркауз, който разговаряше с лейди Алиа, и от време на време ми хвърляше озадачени погледи. Мен, честно казано, те малко ме изнервяха. Сагот го знае този барон — добричък, добричък, пък в един момент — хоп, и ти клъцне главата.

Най-накрая баронът не издържа, задържа коня си и като изчака да се изравня с него, попита:

— Значи си крадец?

— Да, милорд.

— Хм… страхотно ме заблудихте… това идея на милорд Плъх… ъ-ъ-ъ… исках да кажа, на милорд Алистан Маркауз ли беше?

— На краля — излъгах аз, за да се чувствам по-защитен.

— О! — каза баронът и замислено погали брада. — Никога досега не съм имал крадец за приятел.

Оро Хабсбърг обвиняващо насочи към мен пръст, приличащ по-скоро на дебела наденица.

— Извинявам се, ако това е засегнало честта ви, милорд — подбирайки думите си, отвърнах аз.

Той внимателно ме погледна с малките си черни очички, после изведнъж се ухили и здраво ме тупна по гърба. Едва не излетях от Пчеличка и не забих глава в земята.

— Хайде, стига! — добродушно избоботи баронът. — Най-важното е човекът да е свестен! А и така ще има с какво да се похваля на жена си, когато се върна във Фарахол!

Не помня, казах ли, че бароните от Граничната зона са доста странни хора, или не казах?

— Макар че наистина ми е жал за теб… ъ-ъ-ъ… как ти е името?

— Гарет, милорд.

— Наистина ми е жал за теб — да бродиш из Заграбия не е работа!

— Разбирам.

— Очевидно не много добре, иначе щеше да яздиш в съвсем различна посока. Може би Алгерт Дали ще успее да убеди милорд Алистан да зареже тази глупава идея.

— Що за човек е той?

— Хм-м? — баронът ме погледна въпросително и започна да разказва. Той не се притесняваше да разговаря с крадец, а и му харесваше да говори, стига да има кой да го слуша.

— Милорд Алгерт Дали? О! Той е камък, а не човек. Алгерт Дали е опора на трона, Пазител на западната граница на кралството. Войниците шеговито го наричат Добрата душа. В битка изпада в такава ярост, че избива наред наляво и надясно и от добра душа даже не забелязва, че не оставя врагове за войниците си. Роден е за воин. Вярно, има една странност — обсебен е от ножовете…

Погледнах изненадан барона.

— Ами казват, че винаги носи някакво желязо със себе си. Постоянно държи нож в ръката си, с него яде, с него спи, в банята е с нож, дори и при жена си ходи с нож. Но това са дреболии, нали, крадецо? Всеки си има някакви странности.

— Вярно е, милорд. А дъщеря му?

— Лейди Алиа? Тя командва гарнизона на Къртичи замък. Дясната ръка на татко. Момиче-красавица, истински боец, само с това бръснене на главата… за мен това е кощунство… Милорд Алгерт я изпрати с воините при мен във Фарахол. Помниш ли, че разговаряхме с теб на приема на графа? Това, което не ми даде Балистан Паргайд, обеща да ми го даде милорд Алгерт, затова яздя сега с тях. Взех двадесет от моите хора и — в Къртичи замък, добре, че не е далеч… Така-а, разговорих се нещо, ще вървя напред. Пак ще се видим, крадецо!

— Определено, бароне, определено.

Привечер вече бяхме в Пограничното кралство. За това ни извести поредният стълб от черен базалт, стърчащ до самия път. Хълмистата равнина остана зад гърба ни, появиха се иглолистни гори, прекъсвани от широки полета. Пътят се виеше между елите, а отрядът се разтегли в дълга колона. На два пъти минахме покрай дървени крепости с високи стени и наблюдателни кули. За нощувка спряхме направо на полето, чак когато стана съвсем тъмно. За час воините оформиха лагер. Пламнаха многобройни огньове, на които закъкриха котлета с храна. Десетина воини успешно атакуваха гората и скоро се върнаха с дърва и дълги стъбла на млади дръвчета, от които направиха заграждение за конете. Наблизо течеше малка река, така че вода имахме достатъчно. Хората на лейди Алиа вдигнаха голяма шатра, където бяха поканени елфите, барона и Алистан. Все пак високото положение си има хубавите страни — можеш да нощуваш удобно. Уморен от целия ден, Кли-кли падна на одеялото ми и заспа като труп. Наложи се да прекарам нощта върху наметалото, но не изпитах никакви неудобства. Беше много топло и ако не бяха вездесъщите комари, бих могъл с чиста съвест да кажа, че това е една от най-добрите нощувки под открито небе за цялото време на пътуването ни през Авендум. Докато заспивах, разбрах какво ми е липсвало през цялото това време — чувството за безопасност. В края на краищата, когато около теб има сто меча, се чувстваш като зад каменна стена.

На другата сутрин Алиа Дали подгони отряда с намерението до вечерта да се озове в замъка на баща си. Придвижвахме се бързо. Аз бях сравнително в началото на колоната, веднага след благородниците, оръженосците, знаменосците и личната охрана, така че прахта, вдигана от копитата на конете, ме тормозеше по-малко, отколкото воините, яздещи най-отзад. Проливните дъждове, които се изливаха по Граничната зона, до тук явно изобщо не бяха стигнали. Пътят, по който пътувахме, беше сух и прашен. След няколко часа пътуване, точно след кратката почивка и поредната кавга между Халас и Делер, които не можеха да си поделят някаква кисела ябълка, от края на колоната към лейди Алиа пристигна конник. Бях наблизо и чух целия разговор.

— Милейди, разузнавачите са забелязали ездачи!

— Колко?

— Двадесет човека. Яздят точно след нас, на около шест минути. Нямат знамена, но не са от нашите.

— Ще ги изчакаме — каза Алиа Дали. — Трябва да разберем за какъв мрак ни следват.

— Това е заради нас, милейди — каза лейди Миралисса. — Тези хора ни преследват още от самия Раненг.

— Врагове?

— За нас — да.

— Значи и за мен — кимна с глава момичето. — Дрон, кажи на хората да бъдат готови.

— Не мисля, милейди, че ще ни нападнат. Силите са прекалено неравни — обади се Еграсса.

— Ще видим.

Двадесет човека? От другата страна на Иселина бяха двадесет и осем, ако Миралисса наистина е права и това са хората на Балистан Паргайд. Къде са се дянали останалите?

Преследвачите излетяха от завоя, видяха множеството облечени в метал хора и притеснено дръпнаха юздите на конете си, принуждавайки ги да спрат. Водачът им ни видя и тръгна напред, останалите го последваха. Самият граф Балистан Паргайд. Физиономията на Славея беше уморена и ядосана, от насмешливата усмивка нямаше и следа. Разпознах двама от спътниците на графа. Първият беше човекът, който ни посрещна при портата — Мейло Труг, ако не грешах. С черна копринена риза, кожена куртка и пълно отсъствие на броня. Мечът му беше биргризен, точно същият като на Мумр, със златно дъбово листо на черната ръкохватка. Както беше казал Кли-кли, Мейло беше майстор на дългия меч. Фенерджията погледна оценяващо меча на Мейло, но не каза нищо. Вторият беше моят стар приятел, когото наричах Бледния. Той изобщо не се беше променил, освен че лицето му след магическото изгаряне така и не се беше възстановило напълно. Ролио ме видя и впи поглед в мен, сякаш му дължах поне сто златни. Усмихнах му се мило в желанието си да позлорадствам. Нула внимание.

Останалите воини ми бяха непознати. С радост и неизказано облекчение констатирах, че Лафреса не беше сред тях.

— Кълна се в меча си! Това става все по-интересно! Графе, вие с вашите хора също сте излезли на разходка, така ли? — изуми се Оро Хабсбърг.

— Бароне, радвам се, че ви срещнах. Арестувайте тези хора!

— По какво обвинение? — попита Алистан Маркауз.

— А-а-а! И вие ли сте в тази шайка, милорд? Интересно, какво ли ще каже кралят, когато разбере, че неговият човек се занимава с кражба?!

— По-полека, графе, иначе ще кръстосаме остриета — строго каза Алистан, слагайки ръка на дръжката на меча. — Предявете си обвиненията.

— Обвиненията? Ето ги! Обвинявам тези хора, че с измама проникнаха в къщата ми, представяйки се за благородници! Обвинявам ги в кражба на мое имущество и убийство на мои хора! Арестувайте ги, бароне! — гласът на Балистан Паргайд звънна триумфално.

— Уви, милорд — усмихна се Оро Хабсбърг. — Не аз командвам тук и с нищо не мога да ви помогна.

— Каква е разликата, да ме отнесе мракът? Вие ли сте командир на този отряд, лейтенант? Добре! Арестувайте тези хора и ми ги предайте! Или поне не се намесвайте и моите хора ще свършат всичко сами!

— Съжалявам — обади се Алиа Дали изпод шлема. — Но тези хора са под моя защита и каквото и да са направили, не мога да ги арестувам. Също така нямам никакво намерение да ги предавам в ръцете на вашите хора, графе.

— Как се осмеляваш?! Аз съм граф и няма да слушам някакъв си тъп лейтенант! — избухна Балистан Паргайд.

— А аз съм графиня Алиа Дали, милорд! — тя свали шлема си и с искрящ от гняв поглед изгледа шокирания Балистан Паргайд. — Тук не сте си у дома! Тук сте в моята страна! И току-що ме обидихте! Ще трябва да се извините, графе!

Балистан Паргайд се зачерви, но се извини. Не мисля, че се страхуваше. Както каза милорд Алистан, графът владееше меча много добре, но просто не си струваше да изостря още повече ситуацията, особено когато наоколо има толкова много воини.

— Чудесно — кимна момичето. — Не смея да ви задържам повече, графе, всичко най-хубаво.

— Но тези хора ми нанесоха смъртна обида! Те трябва да отговарят!

— Не и сега, графе, те са под моята защита, довиждане — Алиа обърна коня си, давайки да се разбере, че разговорът им е приключил.

— Тези хора обидиха моят господар — неочаквано процеди Мейло Труг. — От негово име искам съда на Сагра! В името на стоманата, огъня, кръвта и волята на боговете!

Казаните думи произведоха сред редиците на воините от Пограничното кралство ефекта на взривено буре с барут. Дори оттук чух как милорд Алистан скръцна със зъби. Този Мейло да не каза нещо важно?

— Чух те, боецо — кимна лейди Алиа. — Някой конкретен човек ли обвиняваш в престъпление или всички?

Сянка на усмивка побягна по устните на Мейло и той вече се готвеше да отговори, когато в разговора се намеси Балистан Паргайд:

— Всички! Той обвинява всички!

Усмивката по лицето на Мейло се сгърчи, изглежда графът, без да осъзнава, беше направил някаква глупост.

— Така да бъде — бързо каза графинята. — Ще ви бъде предоставена възможност да докажете правотата на своя господар, воине.

— Ще го направим тук и сега! — отново се намеси Балистан Паргайд.

— Не, графе. Съгласно правилата на закона на Сагра, собственикът на земята, на която е произнесено предизвикателството, трябва да присъства на съда. Сега сме в земите на моя баща и за да може съдът да се състои, ще трябва да яздите до Къртичи замък, където ще бъдат обявени правилата на дуела.

Дуел?! Тя каза дуел?! Това определено не ми хареса!

— Но… — недоволно започна граф Балистан Паргайд.

— Можете да откажете предизвикателството, графе, изборът е ваш — невъзмутимо каза Алиа Дали. — Правилата не го забраняват.

— Не, ще дойдем с вас, милейди.

— Както желаете, милорд — отвърна момичето.

Тя не предложи на графа и неговите хора покровителството си.

Продължихме пътя си, хората на графинята сякаш случайно се наредиха след хората на графа, наблюдавайки ги внимателно. Самият граф мълчаливо яздеше до Оро Хабсбърг. Погледът на Бледния неприятно гъделичкаше тила ми.

— Мармот — тихо попитах аз. — Какъв е този съд на Сагра?

— Не знам, Гарет. Ако Арнх беше с нас, щеше да разясни законите на своята страна…

— Съдът на Сагра? Чувал съм за него, момчета — каза Фенерджията. — Съдът на богинята на войната. Навремето е бил много разпространен сред воините на Пограничното кралство. Когато е имало спорно решение или е засегната честта на някой воин, се е провеждал съдът на Сагра. Дуел, така да се каже. Този ушатия ни призова на съд и никой воин от Пограничното кралство не би посмял да му откаже това право.

— Двубоят до смърт ли е? — Мармота погледна към Мейло Труг.

— Различно. Зависи от това, какво ще каже владетелят на земята, където е предизвикателството. Ако той каже, че е до смърт, значи е до смърт.

— Говориш толкова спокойно за това, Мумр — криво се усмихнах аз. — Този Мейло се оказа голям хитрец.

— Можеше да е и по-лошо — философски отвърна Фенерджията, изваждайки свирката си.

— Накъде по-лошо?

— Ако графът не беше се намесил в разговора, неговият слуга можеше да си избере който си иска за противник. Но милорд Паргайд каза, че обвинява всички.

— И сега този, как беше? — попита Мармота.

— Мейло — подсказах аз.

— И сега Мейло ще трябва да се бие с всички нас?

— Глупости! Сега всичко ще се реши с жребий. Гарет, не се притеснявай, теб това не те засяга.

— Защо?

— Съдът на Сагра е само за воини. Ти, Кли-кли и Миралисса не сте воини.

— Аз ли не съм воин? — обзет от праведен гняв, възрази Кли-кли. — Та аз съм по-добър воин от всички вас, взети заедно! Дори бойна песен знам!

— Браво на теб, Кли-кли, само се успокой — помирително каза Медения.

— Ей, гоблин — извика воин с посивели мустаци, като чу воплите на шута. — Изпей песента си.

— Защо не? Веднага ще я изпея!

И запя. При това не спря поне десет минути.

— Хубава песен — доволно изсумтя воинът. — Задушевна.

— Е, как е? Сега вече воин ли съм?

— Абсолютно! — напълно сериозно каза воинът.

От редиците на ездачите се раздаде смях, само за ден шегите и песничките на Кли-кли бяха успели да размекнат суровите воини. Наивници! Те просто още не бяха изпитали очарованието от гвоздей в ботуша или чаша студена вода в постелята.

Шутът се обърна към нас и изплези език. Виждате ли, значи, какво казват умните хора за мен?

Не мина и час, и минахме покрай някакво селце — явно необитаемите земи бяха останали встрани. Но за разлика от нашите, валиостровските, тези селца бяха обградени с висока ограда, имаше и кули за наблюдение със стрелци. Всеки селянин на Пограничното кралство във всеки един момент можеше да замени плуга с бойната брадва и да отблъсне врага.

— Как е здравето, Гарет? — Бледния се изравни с мен.

— Благодаря, не се оплаквам, а как си ти, Ролио? Измъкнал си се от сблъсъка с демоните? — не му останах длъжен аз.

— Така значи… — проточи Бледния и се ухили. — Нещо не помня да съм ти казвал името си.

— Никога не си се отличавал с учтивост, Бледния. Трябваше сам да научавам всичко.

— Толкова повече причини имаш да се притесняваш за своето здраве, Гарет.

— О! Ще се погрижа много добре за себе си, Ролио! Наистина много. А теб какво те накара да тръгнеш на толкова дълъг път?

— Проблем на име Гарет. Много ловко открадна онзи ключ, повярвай ми, оценявам го.

— Поласкан съм, честна дума.

— Е, хайде, скоро пак ще се видим.

— Радвам се, че си поговорихме.

Зад този учтив, както би изглеждало за страничния наблюдател, разговор, се криеше много, наистина много. И все пак не мислех, че Бледния ще започне да действа точно сега. Наоколо имаше прекалено много хора, щеше доста сериозно да загази, ако се опита да ме прати в светлината. В мига, в който без причина падна от коня и започна да кървя, на Бледния ще му прережат гърлото. Така че от него ще очаквам някоя подлост чак когато остана сам.

Къртичи замък го видяхме отдалече — огромна сива грамада, чиито стени се извисяваха към небето на четиридесет ярда, а дванадесетте правоъгълни кули — на цели шестдесет. На стените се виждаха балисти и катапулти, предупреждаващи всеки, който реши да се опита да превзема замъка с щурм. Широкият ров беше пълен с течаща вода, идваща от близката река. Когато стъпихме на подвижния мост, стените заплашително надвиснаха над нас, сякаш проверяваха кой отива към сърцето на замъка. Вдигнах глава нагоре — оттук хората по стените изглеждаха като буболечки. Сега масивните дъбови врати, обковани със стоманени листове, бяха гостоприемно отворени, а решетките — вдигнати, но в случай на нападение не всеки таран щеше да се справи с такава преграда. От двете страни на портите стояха двадесетина воини. Началникът на караула отдаде чест на лейди Алиа и ние влязохме през портата на замъка. Озовах се в къс тунел, по стените на който се виждаха бойници. До стената хищно беше застинал таралеж34, а високо на тавана, на вериги, висяха големи съдове, с които защитниците да изливат смола и горещо масло. Да, домът на Алгерт Дали беше костелив орех, такъв не се превзема лесно.

Влязохме във вътрешния двор на замъка. Да наречеш цялото това място двор можеше само като шега, то спокойно би се конкурирало по размери с някой площад. Тук вече ни очакваха.

— Милейди Алиа — поклони се един от воините. — Вашият баща ви очаква.

— Благодаря, Чизет — лейди Алиа скочи от коня. — Благородни господа, последвайте ме. Чакащите за съд — също. Чизет, погрижете се за настаняване на нашите гости.

Естествено, не поканиха крадеца на аудиенция при милорд Добра душа, а и честно казано, аз самият нямах особено желание. Милорд Алистан, граф Паргайд и Мейло последваха лейди Алиа, а ние тръгнахме след Чизет, който се закле на своята лейди да ни намери легла.

Получихме стаи в Кулата на кръвта, както наричаха това място обитателите на замъка. Хубави стаи, с легла, тръстика на пода35 и прозорци, които гледаха към вътрешния двор.

Както ми каза Змиорката, в замък с такъв размер без проблем биха се побрали повече от шестстотин души. Огромна тълпа хора. Кли-кли, който не признаваше никакви легла, застла одеяло на пода и изчезна да пъха любопитния си нос във всяко ъгълче на замъка. Аз също смятах да се поразходя и да изляза във вътрешния двор, но се появи Алистан Маркауз. Графът каза, че двубоят ще се проведе утре сутринта.

— До смърт — глухо уточни капитанът на гвардията.

Доброто ми настроение веднага се развали. Но това не беше всичко, ако загубим, тогава ключът, който с толкова труд получихме, щеше да бъде предаден на Балистан Паргайд — такъв бил законът на съда на Сагра.

— Милорд Алистан, а ако си тръгнем под прикритието на тъмнината?

— От замъка ли, крадецо? За воините от Пограничното кралство съдът на Сагра е свещен. Ние или ще спечелим, или ще се лишим от ключа. Трети вариант няма.

— Лично ще откъсна главата на този нещастник! — изръмжа Халас. — Решиха ли кой ще участва в двубоя?

— Жребият ще реши. Последвайте ме, милорд Алгерт ви очаква.

— Мога ли да отида с тях?

— Ти не участваш в жребия, крадецо.

— Но нали мога да отида, милорд? — не се отказвах аз.

— Можеш — неохотно кимна милорд Алистан.

Залата, където ни отведе графът, по размери не отстъпваше на вътрешния двор на замъка. И хората бяха повече от достатъчно — вълна и стомана, мечове и бръснати глави. Изглеждаше, сякаш тук са се събрали всички мъже на замъка. Кли-кли обикаляше из залата, забавлявайки воините, но веднага щом видя милорд Плъх, циркът приключи и шутът се присъедини към нашата компания.

— Къде ходи? — попитах го аз.

— Оглеждах местните забележителности. Между другото, в кухнята има моркови.

— Поздравления.

Миралисса с елфите вече беше тук, както и Балистан Паргайд с Мейло Труг. Оро Хабсбърг стискаше чаша бира в лапата си. Забелязвайки ме, баронът важно кимна. Алиа Дали стоеше зад гърба на нисък широкоплещест мъж, чиято брадичка беше покрита с двуседмична четина. Подобно на всички воини в замъка, този мъж беше без коса, облечен в броня и груби воински гащи. В ръцете си замислено въртеше кинжал със скъпа дръжка от кост на орг. Граф Алгерт Дали Добрата душа, ако не греша. Ние приближихме до масата, където седеше лордът, и спряхме.

— И така, променихте ли решението си? — обърна се милорд Алгерт към Мейло, след като удостои всеки от нас с внимателен поглед.

— Не съм, искам съда на Сагра.

— Добре, остава да изберем съперник. Донесете жребия!

Един от воините излезе от залата.

— Ей, гаракец! Дръж — Мейло Труг хвърли медна монета към Змиорката. — Струва ми се, че ти дължа петак.

Змиорката хвана монетата и невъзмутимо я прибра в пояса си.

— Благодаря, парите никога не са излишни.

— Ти искаше да ме бият с камшик? Ще се моля на Сагра да срещна теб в съда.

— Както искаш — Змиорката невъзмутимо се поклони, а Халас измърмори нещо под нос, гледайки злобно към Мейло Труг.

В това време излезлият преди малко воин се върна в залата и пристъпи към онези, които трябваше да теглят жребия, а от юмрука му стърчаха няколко сламки.

— Който изтегли късата, ще се срещне с този човек в съда на Сагра утре сутринта — каза Алгерт Дали. — Напомням ви, че сте свободни да откажете да участвате в жребия, но така сами признавате вината си… Виждам, че желаещи няма. Теглете и нека Сагра да ви помага!

Първи беше Ел. Той смело протегна ръка и изтегли дълга.

Еграсса. Дълга.

Сърцето ми оглушително блъскаше, сякаш самият аз участвах в жребия.

Милорд Алистан. И той дълга.

Медения. Дълга.

Халас. Дълга. Гномът изглеждаше разстроен, много искаше да участва в двубоя. Това, че единият от участниците ще го изнесат с краката напред, изобщо не смущаваше Халас. Подобно на всеки един гном, Щастливецът беше прекалено самоуверен.

Змиорката. Дълга. Мейло Труг разочаровано изду долната си устна.

Оставаха Делер и Фенерджията.

Мумр. Къса. Къса, Сагот спаси всички ни! Фенерджията ще се бие!

Воинът на Алгерт Дали разтвори юмрук и показа на цялата зала, че последната сламка, която трябваше да изтегли Делер, е дълга.

Мумр, изглежда, изобщо не се притесни, че утре му предстои двубой. Той се подсмихна, безразлично сви рамене и прибра сламката в джоба си.

— Така да бъде — каза милорд Алгерт. — Оръжие?

— Дълъг меч — отвърна Мейло Труг, впивайки поглед в Мумр.

— Дълъг меч — кимна Мумр.

— Утре сутринта ще дойдат да ви вземат, а сега каня всички да споделят хляб и мед с мен.

Не знам за другите, но аз и залък не можех да преглътна, така че когато станах от масата, храната в чинията ми си стоеше недокосната.

— Започва се — Кли-кли нервно подскочи, подуши с нос и отхапа прилично парче от моркова.

— Не можеш ли да не хрупаш за известно време? — подхвърлих му раздразнено.

— Не мога — отрицателно поклати глава кралският шут. — Когато съм нервен, искам да ям.

— Успокой се, Кли-кли — обади се Медения. Командирът на Дивите беше изнервен не по-малко от мен.

— Как мислиш, Меден! — Кли-кли невъзмутимо отхапа поредната хапка от моркова. — Какви са шансовете на Мумр?

— Не знам.

— Всичко зависи от това, доколко е добър с меча — през зъби каза пафкащият с лулата гном.

— Повярвай ми, този Мейло е много добър — въздъхна Кли-кли. — Кралски турнири не се печелят случайно.

— Нашият Фенерджия също не е за отписване — отвърна гномът. — Дъбов лист на дръжката не се печели просто ей така.

Пропуснах спора им покрай ушите си. Сега не ми беше до това.

Сутринта се оказа хладна, слънцето не се виждаше, на небето — само плътни бели облаци. Ние, подобно на много от обитателите на замъка, стояхме във вътрешния двор около широка открита площадка с добре трамбована земя. Нямаше нито фанфари, нито празнични ленти, това не беше турнир, а съдебен двубой. Милорд Алгерт с дъщеря си, елфите, Балистан Паргайд и Алистан Маркауз… Всички, предполагам, бяха нервни като мен, но по благородните им физиономии не си личеше особено… Да ме отнесе мракът, чувствах се така, сякаш самият аз трябва да излизам на площадката! Само Оро Хабсбърг изглеждаше отегчен.

По редовете на публиката пробяга шепот, обърнах глава и видях Мейло Труг. Той спокойно излезе на площадката, обърна се с лице към благородниците и се поклони.

И сега се беше облякъл като конте: червена копринена риза с широки ръкави, кадифени кожени бричове, излъскани до блясък ботуши, черни кожени ръкавици. През дясното му рамо беше преметнат биргризен. Дългият меч почти не отстъпваше по ръст на човека. Забий го в земята и краят на масивната му дръжка би достигнал до брадичката на Мейло.

Мумр се появи минута по-късно. Пристъпи на площадката от другата страна на двора и застана срещу Мейло. И той, по подобие на своя противник, беше с риза, но не от коприна, а от черна вълна. Груби войнишки панталони, меки ботуши… Дуелистите ги обединяваха единствено кожените ръкавици на ръцете и тежките биргризени. Нито единият, нито другият имаха някакви доспехи — в съда на богинята доспехи не бяха нужни. Фенерджията — майстор на дългия меч, Мейло — също, така че дуелът щеше да продължи до първата сериозна грешка на единия от бойците. Един добър удар с такова острие ще е достатъчен, за да изпрати противника директно в светлината.

На челото си Мумр беше вързал черна лента, която да придържа дългата му коса и да предпазва очите от стичащата се по челото пот. Мечът му, подобно на бебе, лежеше на свивката на лявата му ръка, воинът само го придържаше с пръсти за дръжката.

Мейло гледаше втренчено противника си. Мумр му отвръщаше с безразличен поглед, сякаш днес е излязъл за сутрешна разходка, а не за битка. В сравнение с Мейло Труг Мумр Фенерджията изглеждаше мършав и крехък, а биргизенът в ръцете му — нелепо огромен и тежък.

— Готови ли сте? — разнесе се над площадката гласът на Алгерт Дали.

— Да.

— Готови — каза Фенерджията.

— Повдигналият предизвикателството, все още ли искаш да оспориш правото на притежание за своя господар?

— Да — без да се колебае, кимна Мейло Труг.

— Съдът ще свърши…?

— Със смърт — продължи Мейло.

— Така да бъде — кимна Алгерт Дали, въртейки замислено любимия си нож между пръстите. — Стомана, огън, кръв и воля на боговете, аз ви казвам — Сагра е над вас и тя ще реши кой е прав и достоен!

Неведнъж съм казвал: мечът не е моето оръжие, освен арбалета сравнително добре успях да овладея единствено ножа. Фор — голям капацитет във фехтовката — се опита да ме научи, но след няколко урока само обречено махна с ръка. Единственото, което извлякох от мъчителните упражнения с дървената пръчка, бяха повърхностни знания за позициите и имената на отделните удари. С това всичките ми познания, както и уменията ми в областта на фехтовката, се изчерпваха. Но благодарение на стария си учител сега поне като видя как се упражняват стражници в двора на замъка или участници в турнир, най-малкото понякога разбирах защо един мъж се закрива с меча така, а друг коли така.

Междувременно на площадката, където трябваше да се състои съдът, излезе жрец на Сагра, който, по подобие на всички воини на Пограничното кралство, беше облечен в доспехи и кожа, извади меча си, изпъна го между застаналите един срещу друг съперници и започна да чете молитва, молейки богинята на войната и смъртта да бъде свидетел на този двубой, да накаже виновния и да защити правия. Мейло с меч, лежащ на дясното му рамо, не откъсваше поглед от Мумр. Фенерджията продължаваше да държи меча си в свивката на лявата ръка и лениво дъвчеше сламката, благодарение на която се беше озовал тук.

— Мама — уплашено хлъцна застаналият до мен Кли-кли и в същия момент жрецът издърпа меча, направи дълга крачка назад и каза:

— Започнете!

Никой от воините не последва заповедта му, докато жрецът не напусна площадката. През цялото това време Мейло не сваляше поглед от Фенерджията, а той от своя страна лениво гледаше в само на него известна точка, разположена някъде над главата на Мейло Труг. Всеки чакаше неговият противник да атакува пръв.

Минаха шест дълги удара на сърцето, преди Мейло със заплашителен рев първи да се втурне към противника си. Той бързо пристъпи напред, слагайки едновременно лявата си ръка върху дългата дръжка на меча, и биргризенът излетя от рамото му като перце. Мейло ускори полета на меча със завъртане на тялото и нанесе страховит удар, насочен към гърдите. Веднага щом Мейло започна да се движи, Мумр, противно на моите очаквания, направи крачка в посока на противника си. Мисля, че ахнах, изглеждаше сякаш летящото острие ще разполови Дивия, но огромният биргризен на Фенерджията, който само миг преди това лежеше на ръката му като бебе, оживя и блокира меча на Мейло.

— Дзъ-ъннн! — прозвуча в двора на замъка и Мейло отстъпи назад.

Фенерджията изкрещя и атакува беззащитната страна на противника си. Сега вече Мейло ме изненада — той се оказа почти до Мумр и обърна гръб на летящия меч.

Тълпата ахна.

Мейло изхвърли оръжието зад гърба си и с плоското на острието спря удара на Мумр. Женска позиция36! Така се наричаше това нещо, ако не ме лъже паметта!

— Дзъ-ъннн!

Без забавяне Мейло продължи движението, обърна се, мечът излетя иззад гърба му и полетя надолу, заплашвайки да отреже ръцете на противника. Фенерджията бързо се защити, насочвайки острието си в лицето на Мейло, посрещна удара и веднага мушна с меча напред, целейки се в корема.

Погледът ми не успяваше да следи какво се случва на площадката. Остриетата святкаха като полудели оси, цепеха със свистене въздуха, с трясък се сблъскваха, отдръпваха се и отново се сблъскваха. Движенията на съперниците се сливаха в едно размито петно и разбирах, че са още живи, едва през няколко секунди, когато атаката на единия или другия боец попадаше на блок.

— Фю-у-у-ух! Дзън! Дзън! Фю-у-ух!

— А-а-а… У-у-у… О-о-о… — възкликваше тълпата, отговаряйки на всеки замах, всеки финт, всеки удар.

Ето Мейло пак се завъртя и посече, сякаш беше вложил душата си в острието. Мумр отскочи, рязко свали дръжката на меча надолу, поставяйки острието във вертикална позиция и ударът на Мейло срещна издигната пред него стоманена стена.

— Дзъ-ънн!

Мечовете свистяха във въздуха в стоманен вихър, след което се удряха един друг, политаха нагоре, заплашвайки да поразят небето, и падаха надолу, мечтаейки да разцепят земята. Воините не се сражаваха — те танцуваха, играейки със смъртта тайнствена, омагьосваща и почти неуловима за погледа игра, залогът в която бе техният живот. Острието на Мейло, сякаш живо, подскочи високо нагоре, Фенерджията се хвърли в образувалата се пролука и опита да нанесе удар. Но само опита…

Балистан Паргайд неслучайно плащаше на Мейло. Той бързо отстъпи назад, продължи движението на острието си и сега вече мечът на Мумр полетя нагоре, давайки възможност на Мейло да нанесе удар.

Фенерджията седна и пое удара при самата дръжка на меча. Веднага с рязко движение се изправи, изхвърляйки ефеса на меча си напред и нагоре. Мечът на Мейло едва не попадна в лицето на собственика си, толкова неочаквана се оказа атаката на Мумр. За да избегне срещата с летящото острие, Мейло отскочи назад и започна да отстъпва от атакуващия го Мумр.

От началото на двубоя беше минало по-малко от минута, а лицата и на двамата воини блестяха от пот.

Кучето на Балистан беше доста изненадан от неочаквания натиск, сега вече гледаше към почти изпратилия го при праотците Фенерджия внимателно и напрегнато, улавяйки и най-малкото му движение.

— Време е да го убие — промърмори Халас. — Тези железа дълго не можеш ги въртя.

Гномът беше прав, дори в момента тежките мечове да ги размятаха като перушинки, рано или късно щеше да дойде умората — и тогава този, който е по-изтощен, щеше да загуби.

В същото време Мумр с едно движение подскочи към изненадания враг и, бързайки да се възползва от неочакваното предимство, удари.

— А-ах! — като един възкликна тълпата, приветствайки смелчагата.

Мейло успя да реагира в последния момент, в мига, когато изглеждаше, че биргризенът на Фенерджията ще смаже ребрата му. Той посрещна летящото острие, влагайки в собствения си меч цялата си бързина и жажда за живот.

— Дзъ-ъ-ъннн!

С жален стон мечовете се сляха в мимолетна целувка. Сляха се, само за да отскочат един от друг миг по-късно.

И отново стоманен вихър във въздуха, опит да се създаде красива, проблясваща картина, чийто финал ще е смъртта.

Мейло скочи към Мумр, нанасяйки поредица от удари отдолу нагоре, като произнасяше звучно „ха“ след всеки от тях.

— Х-х-ха!

— Дзъ-ънн!

— Х-х-ха!

— Дзъ-ънн!

— Х-ха!

— Дзъ-ънн!

Последният му удар беше особено силен, мечът на Фенерджията подскочи нагоре, отваряйки пролука, и Мейло веднага атакува беззащитната глава. Мумр подложи меча си и остриетата застинаха. Всеки натискаше меча на другия, опитвайки се да забие острието в лицето на противника.

За няколко секунди над площадката се възцари тишина.

Неочаквано дребничкият Фенерджия се гмурна под острието на прекалено увлечения да натиска противник и рязко го отблъсна от себе си. Мейло залитна напред, превърна се в размито и едва различимо за очите петно и се завъртя по-бързо от гоблински шаман, преял с отровни гъби на закуска. Блясък на стомана, остро изсвистяване на меча…

Фенерджията успя да разгадае уловката и подскочи.

— Майчице! — шутът закри очи с ръце, продължавайки да наблюдава битката през разтворените си пръсти. — Кажете ми, че е жив!

— Жив е! — Халас, без дори да забележи, стискаше с побелели пръсти дръжката на бойната си мотика.

Гномът беше прав, Мумр стоеше здраво на краката си, макар на лицето му да се появи израз на гняв и досада. Едва не беше паднал в капана.

— Резултатът не е в наша полза — изсумтя Медения. — Време е Мумр да спре да си играе с него.

С тържествуваща усмивка Мейло, почти без никакъв замах, нанесе удар с тъпата страна на острието към коляното на изнесения крак на Фенерджията.

— Х-х-ха!

Мъмр бързо вдигна крак, биргризенът прелетя под него и Дивия, почти изгубил равновесие, атакува. Ударът се получи прекалено муден — въздухът под меча дори не изсвистя.

Дзънн!

Още щом острието на Мумр срещна блока, Мейло веднага контраатакува с неговото. Удар внезапен. Удар коварен. Удар на Майстор. От такава атака може да се спаси само друг Майстор. Мумр се изви да избегне удара и Мейло незабавно стовари крак в корема на невнимателния Фенерджия.

— Х-х-ха!

— О, мрак! — изруга Халас.

Мумр отлетя назад, сви се на две и се хвана с лявата ръка за корема.

За един миг гърбът ми стана мокър — сега всичко висеше на косъм.

Мейло пристъпи към Мумр и нанесе бърз удар, желаейки да го довърши възможно най-бързо. Независимо колко го болеше, Фенерджията не изпусна оръжието си и успя, макар и с една ръка, да блокира с меча си.

— Дзъ-ъннн!

Силата на удара беше такава, че биргризенът едва не излетя от ръката на Мумр. Фенерджията, леко присвит, бавно отстъпи и се опита да възстанови дишането си.

От страна на Мейло веднага последва нов удар. И отново отговорът на Мумр беше отчаян блок. Сега Дивия успя да хване дръжката на меча и с втората ръка.

— Дзъ-ъннн!

Мумр се клатеше като пиян и едва избягваше изсипващите се върху него удари, опитвайки се да спечели време и да дойде на себе си.

— Х-ха!

Целият двор ахна, а аз закрих очи, разбирайки, че това е краят. Фенерджията нямаше да успее да се защити от този удар.

— Да-а! — някой запляска с ръце. По редиците на зрителите премина въздишка на облекчение.

Фенерджията все още беше жив. Той падна на коляно и острието на Мейло изсвистя над главата му.

Секунда, проточила се цяла вечност…

Мумр с две ръце изхвърли меча напред, за да прониже настъпващия към него противник. Мейло отстъпи назад, вдигайки острието над главата си, и Дивия с рязко движение се изправи на крака. Труг все още вярваше в своята звезда и разчиташе, че Фенерджията не се е възстановил от предишния удар. Вдигнатият нагоре меч с цялото си тегло стремително се стовари върху Мумр. Да се избегне такъв удар от такова разстояние беше просто невъзможно и Фенерджията направи единственото, което му оставаше — направи крачка напред, постави меча отвесно зад гърба си и зае женска позиция, същата, която в началото на двубоя беше използвал неговия противник.

— Дзъ-ъ-ъннн!

Ударът беше страшен. От отката мечът на Фенерджията удари своя собственик по задните части. Раздаде се звучно шляпване и викът на Мумр.

— Ой! — намръщи се Кли-кли.

Болезнено, не споря. Острието на Мейло се плъзна по меча на Фенерджията, вряза се в земята, попадна на камък и с противно стържене направи сноп искри.

Въпреки болката Мумр веднага атакува.

— Дзън! Дзъ-ънн! Дзъ-ън! — пееха остриетата.

— Тик-так-тик-так — отброяваше секундите живот часовникът на боговете.

Мейло рязко изпъна ръце в опит да прониже врата на Дивия. И отново очите ми не успяваха да следят какво се случва на площадката. Миг — и лявата ръка на Фенерджията в ръкавицата вече лежи в средата на острието. Фенерджията, сякаш в ръцете си държеше обикновена пръчка, отблъсна атакуващия го меч и с върха на биргризена се опита да порази врата на противника си. Мейло не очакваше такава настойчивост и се отдръпна, но Мумр това не го спря. Държейки меча си като бойна тояга, той се опита да удари Мейло с дръжката, мятайки я в лицето му. Ударите на Мумр бяха „неправилни“ и отчаяни и объркания Труг отстъпваше, едва успявайки да ги избегне.

— Х-ха! Х-ха!

Широките помитащи движения на „тоягата“ на Дивия и за секунда не даваха на неговия противник да се отпусне. Изглеждаше, сякаш самият въздух стене от звъна на сблъскващите се остриета. Пот се стичаше по лицето на Труг.

Мумр реши да използва хитрост — прехвърли на острието, където вече лежеше лявата му ръка, и дясната, като така превърна оръжието си в кръст, след което засили тежкия ефес към главата на Мейло.

— Р-р-р-а-а-а! — премина по редиците на зрителите. Това, което се случи по-нататък, стана много бързо… Фенерджията се наклони назад, Мейло веднага се оказа до него с намерението да го атакува… следващият удар го пропуснах, разбрах само, че Мумр се е оказал по-бърз и е ударил с дръжката на меча в гърдите на Мейло.

Публиката ахна възхитено. Кълна се в Сагот, дори аз чух как костта изхрущя!

— Да! — извика Халас, без да откъсва поглед от боя.

Мейло изписка от болка, отдръпна се и притисна лява ръка към гърдите. Фенерджията пристъпи напред, сграбчи го за глезена на по-близкия крак и рязко дръпна нагоре. Това накара Мейло да загуби равновесие. Фенерджията хвърли меча си настрани и с освободената си лява ръка нанесе силен удар в гърдите на съперника, ускорявайки падането му. Труг с цялата си тежест рухна на утъпканата площадка, удряйки гърба и тила в земята. Изглежда сякаш боецът на Балистан Паргайд загуби съзнание за миг, или поне замря неподвижен, макар да продължи да стиска меча с дясната ръка.

Мумр вдигна своя меч, настъпи биргризена на противника си, хвърли бърз поглед към Алгерт Дали и с всички сили заби острието си гърдите на опитващия се да се надигне Мейло, приковавайки го към земята. Мейло потрепери и замря. Под него започна да се образува кървава локва.

Фенерджията с усилие измъкна меча си, отстъпи няколко крачки от тялото на загубилия, поклони се и намръщен от болка, седна на земята, притискайки ръка към корема.

Алгерт Дали се изправи от мястото си и гласът му се разнесе над целия двор:

— Със стомана, огън, кръв и волята на боговете потвърждавам — съдът свърши и виновният е наказан! Така да бъде!

— Какво означава наказан?! — изрева вбесеният Балистан Паргайд.

— Съмнявате се в съда на Сагра ли, милорд? — удивено вдигна вежди Алгерт Дали.

— Не, не се съмнявам — с усилие се овладя графът. Каквото и да е, но глупак Балистан Паргайд не беше.

— Добре, тогава ви каня на празничен пир по случай приключването на съда.

— Благодаря — намръщи се граф Паргайд. — Но имам прекалено много работа. Аз и моите хора си тръгваме веднага.

— Както желаете, милорд! — Алгерт Дали нямаше намерение да задържа графа. — Приятен път.

Граф Балистан Паргайд отвърна на тези думи с раздразнено кимване и тръгна, без дори да погледне към тялото на Мейло Труг.

Междувременно докторът вече се въртеше около Фенерджията. Мумр болезнено се мръщеше и съскаше, докато човекът чистеше кръвта от бедрото му. До него се тълпяха Дивите. А Халас беше толкова доволен, сякаш победата беше единствено негова заслуга.

Над Мумр се наведе Миралисса, небрежен жест с ръка — и докторът се поклони и отстъпи настрана, предоставяйки на елфийката правото да прегледа воина.

— Знаеш ли, Гарет-барет — Кли-кли замислено отхапа от моркова. — Мен малко ме безпокои нашият общ приятел — Балистан Паргайд. Две седмици ни преследва и така бързо да отстъпи. Прекалено лесно се отказа, не мислиш ли? Да, и Лафреса изчезна някъде… Ох, усещам, че ни готвят някаква гадост!

— Яж си моркова, Кли-кли, и млъкни. Нека Алистан и Миралисса да се притесняват — отвърнах му аз, загледан как елфийката лекува раната на Мумр.

Но в съзнанието ми по някаква причина беше неспокойно…