Танц със сенки

Глава 2 Стари познати

— А къде отиваме? — шутът подтичваше до мен.

Късите крачета на гоблина не бяха приспособени за темпото, което Халас задаваше на цялата група.

— При бръснар. Сякаш сам не знаеш!

— Наясно съм, че не сме за обущар, Гарет! Аз питам къде? За последния час видяхме доста бръснари!

— Тогава задаваш въпроса на грешния човек, би трябвало да питаш Халас.

— Благодаря, но искам да доживея до старини! Днес не е в настроение и изобщо нямам намерение да го питам каквото и да е.

— Щом не искаш да го питаш, тогава млъкни, става ли?

— Уф! — обидено изсумтя гоблинът и се втурна да тормози с въпроси Делер, който му отговори почти същото като мен.

— Знаеш ли, Гарет — за пръв път, откакто напуснахме хана, се обади Змиорката. — Това обикаляне започва да ми писва.

— И не само на теб — въздъхнах аз.

Вече цял час обикаляхме из Раненг в търсене на правилния бръснар. Как гномът смяташе да го избере сред всичките бръснари за нас си оставаше загадка. На бръснарите, които вече бяхме посетили, все нещо не им достигаше. Високите изисквания на Халас към човека, който да извади зъба му, оставяше разочарованите бръснари с празни джобове, а гнома — с болен зъб. Причини да откаже на този или онзи Халас изсмукваше буквално от пръстите. На единия столът му бил прекалено мръсен, на другия цените били прекалено високи, третият пък бил със сини очи, четвъртият — твърде стар, петият — твърде млад. Шестият бил сънлив, седмият — странен, осмият заеквал, а на деветия мутрата му плачела за юмрук. На капризния гном беше просто невъзможно да се угоди!

И още една странност, която забелязах в гнома — още щом приближеше към поредния бръснар, крачките му като с магия се забавяха, започваше да се влачи като пиян охлюв и леко да трепери. Дори и за сляп доралисец беше ясно, че Халас просто се страхува да срещне клещите на бръснаря.

— Вече ни зяпат — изръмжа гаракецът.

— Зяпат ни още откакто напуснахме кръчмата — изръмжах и аз. — С това нищо не можем да направим!

Групата ни беше доста любопитна и затова се взираха в нас без задръжки. На първо място, естествено, всички гледаха гоблина, представители на неговата раса не се срещаха толкова често в градовете на кралството. Но, разбира се, веднага щом хората забележеха гнома и джуджето, те напълно забравяха за Кли-кли. Ако гоблини все пак понякога можеха да се видят по белия свят, то гном и джудже, мирно пътуващи един до друг — никога.

Гномите и джуджетата бяха близки родственици, също както елфите и орките. Но въпреки родствените връзки, омразата здраво беше сграбчила тези четири раси (орки и елфи, както и джуджета и гноми) в своите обятия. И ако орките и елфите взаимно се намразили още с появата си в света на Сиала и веднага се вкопчили в кървава война, то гномите и джуджетата хилядолетия наред живели заедно в Планините на джуджетата. При това живели съвсем задружно, следва да се отбележи. Така и не се знае причината за разкола между тях. Нито гномите, нито джуджетата са склонни да говорят за причините за кавгата, с която приключили Пурпурните години. След толкова Пурпурни години гномите напуснали своята родина в Планините на джуджетата и се преместили в Стоманените шахти на Исилия. Апотеозът на омразата, възникнала между расите, била битката при Полето на плевелите. И до ден-днешен не се знае броя на воините, загинали в това клане. Родствениците се хвърлили в свирепа битка помежду си, оръдията на гномите и секирите на джуджетата взели кървава дан за Сагра, но в крайна сметка победител в тази касапница нямало. Жертвите и от двете страни се оказали прекалено много, за да се реши кой е спечелил битката. Всъщност гномите пострадали повече — загубили всичките си магове и сега тази раса е останала без вълшебници. Разбира се, теоретично, ако помечтаят малко, гномите все някога биха могли да си върнат магията, стига само да се промъкнат в Зам-да-Морт и да изнесат под носа на джуджетата скритите там книги. Правото да притежаваш магическите книги беше поредната капка ненавист, капнала в чашата на бившите роднини.

„Покажи на джуджето гном или на гнома джудже — и те веднага ще се хванат за гърлата“ — това беше съвсем вярна и точна поговорка. Затова хората бяха двойно по-изненадани да видят Халас и Делер заедно.

Другата причина, която привличаше вниманието на минувачите, беше Делер. Преди в градовете джуджета се срещали доста по-често, отколкото гоблини, но откакто Сталкон сключил договор с гномите за покупка на оръдия за Самотния великан и за форта, охраняващ пристанището на Авендум, джуджетата се скарали с Валиостр и напуснали кралството. Останали само няколко представители на тази раса, и то единствено в столицата. Това били или най-алчните, онези, които искали да направят състояние с продажба на стоките си на хора, или които просто не ги приемали в родните планини.

— Гарет, виж това! — Кли-кли ме дръпна за ръкава.

— Къде? — не виждах нищо интересно.

— Точно тук, ще ти извади очите! — Кли-кли вдигна пръст в посока на павилиона, продаващ зеленчуци. — Чакай, сега се връщам!

Преди да успея да отворя уста, гоблинът вече се беше втурнал да пазарува.

— Какво му става? — недоумяващо ме попита Делер.

— Всеки си има своите слабости — отвърнах аз. — Някой не иска да му вадят зъб, а друг обожава моркови.

Халас пропусна намека за зъба покрай ушите си и започна живописно да стене.

— Стига си хленчил — безмилостно му извика Делер. — Кой те караше да бягаш от бръснарите? Страдай сега!

— Всички бяха некадърни бръснари!

— А ти откъде знаеш?

— Просто знам!

— Голям познавач се извъди, скапаняко! По-добре честно си признай, че панически се страхуваш! — презрително изплю джуджето.

— Кой се страхува? — подскочи Халас. — Гномите не се страхуват от нищо! Само вашето голобрадо племе се страхува! Заключили сте се в нашите планини и треперите като трепетликови листа на есенен вятър!

— Тогава защо не си вадиш зъба?

— Нали ти казах, тъпа главо! Това бяха некадърни бръснари!

— А-ха, направо ти повярвах!

Гномът само изсумтя, показвайки на джуджето, че разговорът с него е приключил.

— И защо пак си помъкнал тая чанта? — не го остави Делер. — Не можеш ли поне за минутка да я оставиш? Какво носиш там, някоя гномска книга със заклинания ли?

— Ти какво си се размрънкал?! — избухна Халас. — Чантата си е моя! Каквото си искам, това ще нося!

С тази чанта гномът беше просто неразделен. Където и да отидеше, винаги я мъкнеше със себе си. Какво имаше вътре не успяваше да разбере дори любопиткото Кли-кли. Делер направо умираше от любопитство и се губеше в догадки. Не знам какви съкровища се криеха в тази чанта, която гномът беше взел от свои роднини, работещи във форта в Авендум, но той бдеше над нея като кокошка над първото в живота си яйце.

— Я ми кажи, последно реши ли се да ти извадят зъба или ще трябва да те заклеймя като страхливец? — не се отказваше Делер.

— Да имах мотика, нямаше да говориш така — измърмори гномът. — Реших да го извадя, така реших! За да ти изхвръкнат очите от изненада!

— Кога? — хвана бика за рогата Делер, без да обръща внимание на обидата.

— Веднага, още при първия попаднал ми бръснар!

— Обещано!

— Ето ме и мен — хрупайки щастливо морков, Кли-кли се приближи към нас. — Е, ще вадим ли зъба или ще го чакаме сам да падне?

— И този също! — изсумтя гномът. — Стига сте се занимавали с моя зъб! Каквото си искам, това ще правя с него!

Халас се обърна и с решителни крачки приближи до къща, на която отпред висеше табела на бръснар. Не ни оставаше нищо друго, освен да го последваме, тайно надявайки се, че гномът най-накрая се е решил да извади проклетия зъб.

Разбира се, съдбата хвърли заровете и ни се паднаха Очите на смъртта7. Дюкянът, както се и очакваше, беше затворен.

— Кълна се в Д’сан’дор! — избухна Делер. — Сега ще преровя цялата улица! Или сам ще ти изтръгна зъба, Халас! Вече ми писна от това обикаляне!

— Да вървим! Наблизо има голям пазар! Там определено трябва да има бръснар! — побърза да предложи Кли-кли, опасявайки се, че джуджето наистина ще се опита да извади зъба на гнома и боят ще събере цялата градска стража.

Някой тихичко изстена. Искрено се надявах, че не съм аз.

Големият пазар се оказа наистина голям. Не, всъщност не! Той беше просто огромен! Както по размер, така и по количеството стоки. А хората, обикалящи покрай сергиите, бяха неизброими.

— Купете си кон! Истинска доралиска порода! Вижте колко е грациозен!

— Ябълки, ябълки!

— Най-добрата стомана на севера! Най-добрите остриета на юга!

— Заповядайте!

— Купете си маймунка, господине!

— Да не съм луд? По-добре си виж стоката, кучко! Това твоето ряпа ли е? Само името й е ряпа!

— Крадец! Дръжте крадеца!

— Хвани го!

— Султанатски килими от най-високо качество! Молците не ги ядат!

— Хей! По-внимателно! Това е порцелан на майстори от низините, а не глинената паница на баба си!

— Стига сте ме настъпвали! Ще удрям вече!

— Изплаши ме! Сега аз ще те ударя!

— Семена!

— Милорд, при нас са най-красивите момичета в тази част на Валиостр! Елате! За един сребърник ще имате цели три! А за два такива неща ще ви спретнат!

— Ма-мо-о! Искам геврек! Купи-и-и ми! А-а-а-а-а!

— Не се блъскай!

— Юзди, такъми, седла! Юзди, такъми, седла!

— Малки имперски кученца! Вече хапят!

— Имперски? Стига си лъгал! Това са плъхове, а не кучета!

— Вкусоти-и-йки!

Глъчката тук беше по-оглушителна, отколкото при портите по време на влизането ни в Раненг. Змиорката се опита да ми каже нещо, но виковете на дебелата бабичка, навираща ми под носа умопомрачително воняща риба, не ми позволиха да чуя думите на воина. Отдръпнах се от търговката и хукнах да го догоня.

Халас очевидно от болка вече започваше да си губи разсъдъка, защото ни поведе през тълпата, струпала се да гледа представлението на платформата точно в средата на пазара. Халас, който никога не се беше отличавал с любезно отношение към ближния, разблъскваше хората с лакти, стъпваше по краката им и сквернословеше като истински жител на Пристанищния град. Буквално за няколко секунди популярността на гномското племе в Раненг падна под цената на оборския тор.

Ние все пак успяхме да се промъкнем през това стълпотворение, а Кли-кли не издържа и се качи на сцената, направи колело, стойка на ръце, грабна факела от устата на жонгльора, седна на задника си, скочи, изкачи се по единия от двата пилона с опънато помежду им въже, мина по въжето до другия пилон, изплю се върху плешивата глава на тежкоатлета, вдигащ тежести, и като получи гръмки аплодисменти, се върна при нас.

— Забавляваш ли се, а? Але-хоп и тра-ла-ла? — попитах гоблина, когато ме настигна.

— А ти още ли само мрънкаш и мислиш за най-лошото? — не ми остана длъжен Кли-кли. — Глупава житейска позиция имаш, Гарет!

— Не мисля така! Всъщност имам прекрасна житейска позиция!

— Да мислиш за най-лошото — това ли ти е прекрасната житейска позиция? — шутът сбърчи чело. — И кой ти го каза това?

— Аз самият. Виж, сега ще ти обясня всичко…

— Да чуем тогава — заинтересува се шутът.

— Ето ти тичаш, пееш и казваш, че всичко ще е наред. А когато това „наред“ не се случи, какво правиш?

— Разстройвам се, разбира се!

— Ето! А аз — не, тъй като винаги съм склонен да очаквам най-лошото, и когато то се случи, не се разстройвам, а продължавам да живея, при това не се опитвам да се измъкна от случилата се неприятност. А ако неприятността не се случи, а се случи точно обратното, аз искрено се радвам на приятната изненада!

Шутът внимателно ме погледна.

— Ти самият наистина ли вярваш в това, Танцуващ в сенките?

— Не съвсем — признах си честно.

— Точно там е работата, че е не съвсем! Да побързаме, че в тази тълпа като нищо ще изгубим другите!

Гоблинът се втурна напред, малкият ръст му позволяваше да се промъква през тълпата без никакъв проблем. А мен поне двайсетина успяха да ме настъпят и поне десетина пъти се опитаха да ми продадат напълно ненужни ми неща, започвайки със стъргалка и завършвайки с мършава и отчаяно мяукаща котка в последен стадий от живота си.

Някакъв неопитен крадец се опита да бръкне в джоба ми, но аз се извъртях и допрях ножа на Фенерджията в корема му, а след това притиснах момчето към стената на една от лавките.

— Кой ти е учителят?! — изръмжах на джебчията.

— А? — студената стомана на корема не благоприятства мисловния процес.

— Питам, кой е твоят учител, сополанко?!

— Шлюд Бухала, го-осподине!

— Той от гилдията ли е?

— А?

— Лошо ли ме чуваш? Ако е така, тогава от теб няма да излезе добър крадец!

— Да, моят учител е от гилдията, господине.

— Тогава му предай да те научи кого си струва да обираш и кого е по-добре да не приближаваш, докато не натрупаш опит!

— Д-добре — облещи се момчето. — Няма ли да повикате стражата, господине?

— Не — изсумтях, прибирайки кинжала обратно в ножницата. — Но ако пак ме доближиш… Схвана ли какво искам да кажа?

— Да — момчето все още не можеше да повярва, че ще се отърве толкова леко.

— Изчезвай тогава!

Нямаше нужда да повтарям. Пишман джебчията хукна като изплашена мишка и мигновено потъна в тълпата. Изпратих го с дълъг поглед. Като малък и самият аз пребърквах джобовете на глупците, докато накрая не ме пое моят учител Фор, който ми разкри всички тайни на висшето изкуство на кражбата. Но в годините на пребъркване на джобове аз, за разлика от този некадърник, се стараех да не приближавам онези, които биха могли да ме хванат! (Макар че, какво да крия, веднъж почти ме бяха хванали.)

— Гарет, дълго ли възнамеряваш да стоиш тук? — изскочи пред мен Кли-кли. — Всички само тебе чакаме! И кой беше този младеж, с когото водехте толкова непринуден разговор?

— Просто минувач, да вървим!

Делер, Змиорката и Халас нетърпеливо ни чакаха на малко пространство без сергии, а следователно и без тълпа.

— Ето, бръснар! — Делер посочи с дебелия си пръст някаква барака. — Напред, Халас!

— Напред! Аз да не съм ти кон? — на гнома нещо не му се искаше да отива.

— Хайде, върви — подкрепих джуджето аз. — Ще видиш, Халас, как веднага ще ти стане по-ле…

Погледът ми се впери в тълпата и аз не завърших изречението. В близост до редиците, търгуващи с коне, ми се мярна до болка позната фигура. Без и миг колебание, аз се хвърлих след нея, без да обръщам внимание на прозвучалите зад гърба ми изненадани възклицания на моите другари. Честно казано, не ми беше до това. Пред очите ми беше застинало лицето, мярнало се пред погледа ми за не повече от секунда. Трябваше на всяка цена да го настигна и по възможност да го пратя в мрака.

По пътя си едва не съборих някакъв търговец, обърнах кош с ябълки и без да слушам обсипалите ме проклятия, извадих кинжала от ножницата. Острието прилепих по протежение на ръката, за да е по-незабележимо за околните. Притичах до мястото, където само преди секунди бях видял стария си познайник.

Никой. Затичах се напред, като отчаяно въртях глава в напразен опит да го открия.

— Какво стана, Гарет? — като сянка изникна до мен Змиорката. — Сякаш видя призрак!

— Аха — продължавах да не откъсвам поглед от тълпата. — Призрак. Само че жив, за съжаление.

— Кой беше този?

— Стар враг — казах аз и прибрах оръжието в ножницата. — Много стар и много опасен.

— А може ли да ти се е сторило? Тук има толкова много хора… може да си се припознал.

— Да — отговорих след кратко мълчание и още веднъж обходих с поглед пазара. — Сигурно ми се е сторило. Сигурно…

Но и сам не си вярвах. Не можеше да ми се е привидяло! Този човек прекалено много приличаше на Ролио.

— Хайде, трябва най-накрая да закараме гнома на бръснар и да се приберем в хана.

Докато се връщахме обратно, постоянно се оглеждах, но познатата фигура не се виждаше.

Халас и Делер бяха изчезнали някъде и само Кли-кли пристъпваше от крак на крак.

— Гарет, какво ти става днес? Добре ли си? — Кли-кли загрижено ме погледна в очите. — Кого видя, че се понесе из пазара като стадо полудели доралисци?

— Стори ми се, че видях стар познат, но изглежда съм се припознал. Къде са Делер и Халас?

— Джуджето замъкна гнома към бръснарницата — отговори ми Кли-кли, а после продължи с въпросите: — И какъв е този стар познат, че да си е заслужил да му вкараш стомана между ребрата?

— Бледния — отвърнах кратко.

— О! — разбиращо каза шутът и млъкна. За него беше чувал много ласкави и мили думи от мен.

Бледния беше наемен убиец и слуга на Господаря. Този човек беше хитър като люпило султанатски змии, а кожата му беше бледа като на вампир, не виждал сто години слънце.

Пътищата ни се пресякоха в нощта, когато получих от краля Поръчка да му намеря Рога на дъгата.

Бледния в онзи неприятен за мен момент беше тръгнал по работа (беше получил Поръчка да достави главата ми на неизвестен доброжелател), червеи да му изгризат очите! На няколко пъти се опитваше да ме светне, отначало със стрела, после с помощта на главорези, но, за щастие, не успя. Човекът, дал Поръчката на Бледния, се оказа един влиятелен дебелак в Авендум и работеше за Господаря, който пък ме плашеше до смърт. Господарят, както и Неназовимия, не беше особено очарован от това, че мога да донеса Рога на дъгата от Храд Спайн. Кой е този Господар ще ви разкажа някой друг път. Тази история е прекалено дълга и тъмна, за да я излагам подробно точно сега.

За какво говорех? А, да! В противовес на Бледния съдбата беше на моя страна и след всяко неуспешно покушение убиецът отиваше на доктор ту с арбалетен болт, заседнал в ръката, ту с обгоряло и разранено лице. И все пак Бледния, макар и ранен, всеки път успяваше да избегне срещата със смъртта. Последният път се размина с гроба като по чудо. В онази прекрасна вечер Бледния беше официално поканен в кръчмата да отпразнуват продажбата на Коня на сенките. Той, както и Маркун, работеше за Влиятелния — слуга на Господаря, и затова когато в заведението нахлуха първо доралисци, после демони, а накрая и магове заедно с градската стража, аз бях сигурен, че Бледния няма как да се измъкне. Но хитрата гадинка успя някак си да избяга и аз реших да не го мисля повече, защото след ден трябваше да напусна Авендум за достатъчно продължителен период от време, за да си спомнят после за мен. Ето защо ми беше изключително неприятно да видя на Големия пазар някакъв субект, приличащ си като две капки вода с наемния убиец. Договорът на Бледния за убийството ми все още беше в сила и сега щеше да ми се наложи да си пазя гърба и по-често да се оглеждам. Слугите на Господаря не оставят плячката си толкова лесно, а Ролио — още повече. Той щеше да направи всичко, само и само да ме вкара в гроба.

— А той видя ли те? — притеснено попита Кли-кли.

— Знаеш ли, приятелю, същият въпрос вълнува и мен. Надявам се, че не ме е видял, в противен случай не само мен ме чакат неприятности. Типът, за който работи Ролио, ще бъде много щастлив да изпрати в гроба всички ни.

— Господаря? — досети се гоблинът.

— Аха.

— За какво говорите? — Змиорката не знаеше нищо за никакъв Господар, което не беше изненада. Така и не бях успял да му разкажа.

— Не си пълни главата излишно! — казах на воина. — Просто приеми, че във всеки един момент може да получиш нещо остро под лопатката. Само Халас да си излекува зъба, тръгваме обратно и нека Алистан и Миралисса да си блъскат главите какво ще се прави по-нататък. Моето мнение беше, че не бива да влизаме в Раненг!

— Ако не беше зъбът на гнома, щяхме да сме на половината път до Иселин.

— Днес си много разговорлив, Змиорка-злиорка! Има ли причина? — попита Кли-кли.

— Пробвай да дразниш някой друг, Кли-кли — беззлобно отвърна гаракецът. — Да вървим при бръснаря, на Делер може да му потрябва помощ.

— Предупреждавам отсега — бързо казах аз, — нямам намерение да държа гнома!

Жалко, че и гоблинът, и Дивият пропуснаха предупреждението покрай ушите си. Чудя се защо в някои ситуации някои личности страдат от избирателна загуба на слух? Въздъхнах разочаровано и последвах другарите си към бръснарницата.

Халас изскочи със зачервено лице от бараката точно пред нас и едва не събори Кли-кли. Гоблинът успя в последния момент да отскочи настрани. След Халас излетя и Делер. Цветът на лицето на гнома можеше да се конкурира с цвекло.

— Какво стана? — попитах аз.

— Това! — изкрещя с пълно гърло гномът и тикна пръст към вратата на бараката. — Това!

— Млъкни, Халас! — изсъска Делер и нахлупи шапката си до очите.

— Но, Делер! Това!

— Казвам ти, млъкни! Да се махаме оттук!

— Кажете какво се случи? — попитах отново.

— Този преспал с магаре кретен иска пари! — не издържа гномът.

— Ъ-ъ-ъ… — Змиорката също нищо не разбираше. — Но нали обикновено на бръснар се плаща?

— Но не и три златни! Чувал ли си някога за развален зъб да вземат три златни?

— Не съм.

Аз също не бях чувал. Три златни — това са много пари. За тях можеш да изтръгнеш всичките зъби на половината армия на Валиостр.

— Да вървим, Халас! — не отстъпваше Делер.

— Ей, ти! Проклет търгаш! Я ела тука! Аз на тебе за един петак ще ти избия всичките зъби! А шията направо безплатно ще ти я извия!

— Халас, затвори си устата и да се махаме оттук! — не издържа и закрещя джуджето.

— Змиорка, накарай ги да млъкнат и двамата, преди да е дошла стражата! — прошепнах на гаракеца, виждайки как около нас започват да се събират зяпачи.

За негово нещастие бръснарят се показа от бараката.

— Но моля ви — забърбори той. — Изваждам ви зъба с помощта на заклинание, закупено от магически магазин! Това е абсолютно безболезнена процедура, затова цената е такава! Но специално за вас, уважаеми, ще ви извадя зъба за две златни.

— Дръжте ме — помоли Халас и със свити юмруци се хвърли към бръснаря.

Бръснарят изпищя и се скри вътре. Делер увисна на гърба на гнома, а Змиорката му прегради пътя. Аз се престорих, че изобщо не съм с тях, а просто си стоя и дишам чист въздух.

Някой съзнателен вече беше извикал стражата и видях десетина стражници да си пробиват път през тълпата в нашата посока. Бързо реагираха! Явно в Раненг стражата беше доста по-добросъвестна от тази в Авендум. Сигурно честите сблъсъци между Глигани, Славеи и Обури държаха служителите на гъвкавия и продажен закон в постоянна бойна готовност.

Нямахме време да се измъкнем.

— Проблеми? — попита ме десетникът на стражниците.

— Проблеми? Какво говорите! Няма проблеми! — отговорих бързо, мечтаейки само Делер с всички възможни средства да затвори устата на гнома.

— Не ми разказвайте приказки! — строго каза стражът. — Тогава защо онзи брадатият се е разкрещял така?

— Боли го зъба.

— Аха. И затова иска да убие уважаемия бръснар — ухили се друг стражник. — Умишлено нарушаване на реда и подбуждане към бой. Сами ли ще дойдете с нас или…?

Няма значение от кой град е стражата, достатъчно е да посетиш един и ще научиш всичко необходимо за тази порода хора. И доралисец щеше да разбере какво искат от нас тези момчета.

— Никъде няма да ходим, любезни — притече ми се на помощ Змиорката, оставяйки Халас на грижите на Делер и Кли-кли.

Имаше нещо в очите на гаракеца, което накара стражниците да отстъпят крачка назад. Вълк срещу глутница помияри, това си помислих, когато Змиорката застана пред тях. Имаха предимство в бройката и най-важното — алебарди срещу нашите кинжали. А трябва да отбележа, че това е много силен аргумент по време на схватка.

— Ще дойдете и още как, господин учтивия — процеди през зъби десетникът и хвана по-удобно алебардата. — Не сме във вашия Гарак, тук съблюдаваме закона!

Устните на Змиорката трепнаха в едва забележима усмивка.

— Ако в моята страна законът се спазваше по същия начин, както при вас, тогава престъпниците в Гарак щяха да са повече, отколкото подкупните стражници в твоята стража.

— За какво намекваш? — злокобно присви очи десетникът.

Змиорката още веднъж се усмихна леко и започна да се люлее от пети на пръсти и обратно. Ръцете му се плъзнаха към дръжките на двойката гаракски даги. Този жест послужи за сигнал за стражниците и те като по команда направиха още една крачка назад. Халас най-сетне се успокои и удивено се вторачи в наобиколилите ни зрители и стражници, не можейки да повярва, че само благодарение на скандалната му натура се е събрал толкова много народ.

— Господа, господа! — неочаквано от тълпата излезе някакъв човек и пристъпи към стражниците. — Това са мои приятели, те не са оттук и още не са свикнали със законите на славния Раненг!

Непознатият беше приблизително на моя възраст, с остър нос, сини искрящи очи и тънки устни. Облечен беше с вкус, като заможен гражданин, и вероятно това накара стражниците да му отговорят, а не да го разкарат.

— Те нарушават реда и обиждат стражата — десетникът неприязнено изгледа непознатия.

— Разбира се, разбира се — прошепна съчувствено мъжът и като хвана внимателно стражника под ръка, го отведе настрани. — Но нали разбирате, те са от село, а там са диви места и приятелите ми изобщо не са обучени на добри маниери. В града са за първи път. А ей онзи, мършавият, е племенник на леля ми и съответно мой роднина! — човекът ме посочи с пръст.

— Какво прави този кретен? — Халас беше направо потресен.

— Измъква ни от лайната, в които попаднахме по твоя вина — обясни му Делер.

На Халас му стигна ума да не започва поредния спор.

— Трябваше да ги наглеждам, за да не се забъркат в неприятности — продължаваше междувременно да обяснява на стражника мъжът. — Влезте ми в положение, господин десетник! Ако стане нещо, леля ще ми откъсне главата и изобщо няма да ме пусне вкъщи!

Сребърна монета премина от ръката на човека в ръката на стражника.

— Ами… — проточи десетникът. — Ние все пак трябва да изпълняваме своя дълг и отговорностите си.

Още една монета премина от ръка в ръка.

— Макар че — стражникът започна малко да омеква. — Макар че след малко убеждаване бих могъл да пусна вашите… м-м-м… почтени роднини.

Трети сребърник смени собственика си.

— Да! — решително кимна десетникът. — Мисля, че за стражата на Раненг ще се намерят по-важни неща за вършене, отколкото да наказва невинни гости, които още не са свикнали с града. Всичко най-добро, почитаеми!

— Всичко най-добро — сбогува се с десетника мъжът.

— Да вървим, момчета — каза десетникът на подчинените си и стражата, изгубила всякакъв интерес към нас, изчезна в тълпата.

Зяпачите, осъзнавайки, че купонът приключи, бързо се разпръснаха. Пазарът отново забърза живота си и всички спряха да ни обръщат внимание.

Човекът дойде при нас, усмихна се и като ме погледна в очите, каза:

— Здравей, Гарет!

Не ми оставаше нищо друго, освен да отговоря:

— Здравей, Бас.

— Здравей, Гарет.

— Здравей, Бас — отвърнах лениво и отворих едното око.

— Пак ли спиш? — попита приятелят ми.

— Аха.

— Гладен съм — Бас направи гримаса и се потупа по корема.

— Това какво ме засяга?

— Но ти си ми приятел!

— Така е, приятел съм ти. Но си вече на единайсет години и е крайно време да се научиш как да си набавяш прехрана не само с игра на зарове или карти.

— Ех! — разочаровано въздъхна Бас и седна на ръба на сламения ми дюшек. — Това, че си с една година по-голям от мен не означава, че си по-умен и трябва да ме учиш как да живея!

— Ако не мога да те уча, защо тогава се мъкнеш при мен с мрънкане за храна? — ухилих се аз.

— Има работа — със съвсем различен глас каза Бас.

— Е? — изправих се на леглото аз.

— Има един човек, играеше зарове в Сополивия Кра…

— Ти как попадна в кръчмата на Кра? — изненадах се аз.

Нас не ни пускаха в игралното заведение на Сополивия Кра.

Кра нямаше никаква полза от хлапета-джебчии. Такива като нас само се пречкаха в краката на приличните клиенти, а и ги преджобваха.

— Ами попаднах! — лукаво присви сините си очи Бас.

Бас неслучайно го наричаха Невестулката. Той можеше да се промъкне навсякъде — друг е въпросът, че при тези промъквания моят приятел често загазваше.

— И какво за този мъж?

— А! Като цяло игра с Кра на зарове и спечели три златни!

Аз подсвирнах. Три златни! Само веднъж бях успявал да измъкна от джоба на минувач златна и с нея двамата с Бас живяхме цели два месеца! А тук цели три!

— И мислиш, че можеш да ги вземеш от него ли? — внимателно погледнах Бас.

— Аз едва ли, но виж ти ще можеш — намръщено призна Бас.

— Аха — казах навъсено. — А ако нещо се случи, ще хванат мен, а не теб.

— Не се притеснявай! — безгрижно махна с ръка Бас. — Този тип е наивник. Ако нещо стане, ще ти помогна. Нали сме екип!

Екип… За двете години от нашето запознанство и живот в кварталите на Предградието бяхме преживели много неща заедно. И за този период имахме както лоши, така и добри дни (лошите все пак бяха повече).

В сравнение с мен Бас не се справяше много добре с преджобването на минувачите. Всъщност изобщо нямаше талант да изпразва портфейли и този товар легна изцяло на моите плещи. Затова пък Бас притежаваше други таланти: той можеше да омае и самия Неназовим, да забаламоса и излъже ближния си, да мами на зарове или карти, или да ме насочи към някой с издути до пръсване джобове.

— Прекалено лесно го изкарваш — не се съгласих аз.

— А ти не трябва да си толкова кисел. Да съм ти посочвал някога грешен човек?

— Добре — въздъхнах аз. — Къде е този твой златен чичо?

— Седи в „Мръсната риба“ и се налива с вино.

— Хайде, ела да ми го покажеш — казах неохотно.

Все още имахме една сребърна и пет медни монети и нямаше смисъл да си рискуваме главите, но това бяха цели три златни. За тези пари си струваше да се измъкна от леглото и да изляза на студа.

Изпълзяхме от старата рухваща барака, служеща за дом на повече от двадесет души. Тук живееха същите като нас бездомници.

Над Авендум властваше ранна пролет, земята беше покрита със сняг, а нощем ставаше като през лютия януари, когато много хора без покрив над главата си замръзваха направо на улицата. И все пак, въпреки студеното време, неприветливото сиво небе и обилния сняг, във въздуха се усещаше пролетта. Онзи пролетен, почти неуловим аромат на напъпили листа, бълбукащи потоци и мръсотия. Да, да! Именно мръсотия, която незнайно откъде се появяваше всяка година в Предградието на Авендум. Но мръсотията, разбира се, беше дреболия, малко неудобство и нищо повече, най-важното беше, че скоро щеше да настъпи по-топло време и аз най-накрая ще мога да хвърля тази опротивяла ми и съдрана на пет места скапана шуба, която откраднах от пиян младоженец още през ноември миналата година. Шубата наистина ме топлеше през цялата зима, но в нея не бях толкова ловък и бърз и това ограничаване на движенията неведнъж ме подвеждаше. Последната седмица едва не попаднах в лапите на стражниците, просто защото се замотах в собствените си дрехи.

„Мръсната риба“, очукана от времето кръчма, се намираше в самия център на Предградието, близо до площад Киселите сливи. Нито един нормален човек в града няма да отиде да пълни корема си в „Рибата“ — киселото вино и изобилието от буболечки отблъскваше свестните посетители.

Спряхме на отсрещната страна на улицата, точно срещу вратата на кръчмата.

— Сигурен ли си, че твоят човек е още вътре? Каква работа ще има в такава дупка при три златни в джоба? Не може да намери по-добро място ли? — попитах за всеки случай аз.

— Явно не може — измърмори Бас. — Той беше там и на масата си имаше две кани вино. Не мисля, че е успял да ги излочи за времето, докато тичах за теб.

— Ти просто не знаеш как някои могат да лочат вино — възразих аз. — Вече може да е на левга оттук.

— Гарет, вечно се паникьосваш за дреболии — изсумтя Бас. — Казвам ти, че е вътре!

— Добре — въздъхнах аз. — Ще чакаме.

И ние зачакахме, а да чакаш в студа, макар и леко, е доста неприятно удоволствие. Всеки път, когато вратата на кръчмата се отваряше, ние с Бас скачахме и всеки път Бас казваше, че това не е нашият човек.

— Слушай — не издържах аз след два часа чакане. — Вече замръзвам.

— На кой му е лесно? Аз също замръзвам, но човекът е там!

— Ще изчакаме още половин час и ако не излезе, аз се махам оттук — казах твърдо. Бас въздъхна скръбно.

— Да отида и да проверя?

— Да бе. Само това остава, Кра да те пребие. Стой, където си.

Студът лакомо облизваше пръстите, затова започнах да тъпча от крак на крак и да пляскам с ръце, опитвайки се поне малко да се стопля. Бас още няколко пъти го обземаше желание да отиде в кръчмата и да провери там ли е собственикът на трите златни, но всеки път, след кратки препирни с мен, той оставаше на мястото си.

— А може ли да се е напил? — неуверено попита моят приятел, когато вече започвах да си мисля, че пръстите на ръцете ми са се превърнали в ледени висулки.

— Може… — отговорих, тракайки със зъби. — Вече не искам нищо друго освен топлина.

— Ето го! — внезапно каза Бас и посочи към човека, който в този момент излизаше от кръчмата.

— Наивника.

— Нали ти казах — подсмръкна с нос приятелят ми. — Ох, забогатяхме!

— Рано се радваш — казах аз, докато изпровождах мъжа с поглед. — Разбра ли къде крие парите?

— Да. В десния джоб. Там има чанта.

— Да вървим.

Стараехме се да останем така, че човекът да не ни забележи. Да му бръкна в джоба сега означаваше да си навлека неприятности, хората не бяха толкова много и не можех да се приближа незабелязано, така че ни оставаше само да чакаме удобен случай.

— Сигурен ли си, че е изпил две кани вино? — прошепнах на Бас, без да откъсвам очи от непознатия.

— Защо? — зашепна в отговор и той.

— Върви много уверено. Изобщо не прилича на пиян.

— Пияните са най-различни — не се съгласи Бас. — Баща ми не можех да го разбера дали е пиян или трезвен, чак докато не залази на четири крака.

Междувременно човекът обикаляше без видима причина из цялото Предградие, подобно на заек в гората, когато иска да си оплете следите. През цялото време се държахме на разстояние и не попадахме пред погледа му, докато най-накрая той не излезе на Пазарния площад. Тук имаше много народ и не ни беше трудно да се приближим точно зад гърба на човека със златните монети.

Бързо кимнах на Бас и той се отдръпна.

Постарах се да дишам през нос, да вляза в синхрон със стъпките на човека и да се отърся от нервния трепет. Пръстите на ръцете ми бяха доста премръзнали и далеч не толкова ловки и послушни, както обикновено. Ако в джоба му нямаше цели три златни, изобщо нямаше да рискувам.

Някой ме бутна в гърба, за миг се оказах почти притиснат към мъжа и, като се възползвах от този подарък на боговете, плъзнах ръка в джоба му. Веднага напипах чантата, хванах я и тъкмо се наканих да изчезна, когато непознатият неочаквано сграбчи ръката ми. Бледосините му очи срещнаха моите.

— Хванах те, крадецо! — изсъска той.

Изписках уплашено и опитах да се изтръгна, но мъжът беше много по-силен и ръката ми дори не мръдна в мечешката му лапа. Като светкавица ме прониза мисълта, че този път май наистина загазих здраво.

Незнайно откъде появилият се Бас полетя към човека изотзад и ловко го ритна в крака. Човекът изкрещя от болка и пусна ръката ми.

— Бягай! — извика Бас и хукна.

Не се поколебах и го последвах, стиснал здраво жадуваната чанта, а зад гърба си чувах как ограбеният мъж ни преследва.

— Крадци! — крещеше той. — Дръжте крадците!

Промъкнахме се през тълпата и излетяхме от Пазарния площад на някаква тясна уличка. Проклетият мъж не изоставаше нито на крачка. Беше ми трудно да бягам, шубата се оплиташе в краката и тропотът на преследвача се чуваше все по-близо и по-близо. Пред мен Бас летеше с всички сили и разстоянието помежду ни постепенно се увеличаваше. Изстенах разочаровано: налагаше се да зарежа спечелената с толкова усилия кожена шуба. Сложих чантата в устата си и тичайки, започнах да разкопчавам копчетата. Шубата излетя от раменете ми и падна в снега. Веднага ми стана по-леко да тичам, увеличих скоростта и успях да настигна Бас.

— В пресечката! — извиках и рязко завих надясно.

Бас ме последва, а преследвачът, който тъкмо се готвеше да ме сграбчи за врата, изруга отчаяно и ни подмина. Сега вече имахме някакъв шанс да се изгубим в лабиринта улички на Предградието.

— Тоя ще ни откъсне главите! — с усилие изхриптя Бас.

Не му отговорих и само се затичах още повече, надявайки се, че предсказанието на Бас няма да се сбъдне. Завихме за пореден път, чувайки как мъжът заплашва да ни откъсне ръцете. Започнах да губя сили, а проклетият непознат сякаш нямаше умора.

Изведнъж от някаква тъмна ниша на тясна уличка се появиха нечии ръце и като ни сграбчиха за яките, ни издърпаха в тъмното. Бас уплашено закрещя и заудря въздуха с ръце, аз не изоставах от приятеля си и се опитвах да се освободя и да сритам човека.

— Млъквайте, ако искате да живеете! — прошепна един глас. — Стойте тихо!

Имаше нещо в този глас, което веднага ни накара да млъкнем.

Преследвачът мина покрай нишата, огласяйки уличката с цветущи ругатни.

Човекът, който ни спаси, продължаваше да ни стиска и да се вслушва в тишината, а аз реших да се възползвам от момента и да прибера чантата с парите в джоба.

— Не си прави труда — каза непознатият. — Не крада от джебчии.

— Не съм джебчия! — запротестирах аз, тракайки със зъби от студ. Без топлата шуба си беше студено.

— Не си джебчия? А кой си тогава? — усмихна се спасилият ни от неприятности човек.

— Аз съм крадец!

— Краде-ец? Я виж ти. Кълна се в Сагот, може и да станеш добър крадец с моя помощ. А може и да не станеш, малчо. Я да огледам днешния си улов.

Мъжът ни пусна, излезе на светло и внимателно ни огледа.

— Е, кои сте вие? — попита най-накрая непознатият.

— Аз съм Бас Невестулката — подсмръкна Бас.

— А аз съм Гарет Бълхата — отговорих, докато изучавах неочаквания ни спасител.

— Какво пък — усмихна се мъжът. — А аз съм Фор. Фор Лепкавите ръце.

— Гарет, ти познаваш ли го този кретен? — гласът на Халас ме изтръгна от спомените за миналото.

— Да, това е стар мой… приятел… — промърморих аз.

— Много стар — усмихна се Бас. — Радвам се да те видя жив и здрав, Гарет!

— Аз също — отвърнах не съвсем приятелски.

— Как е Фор? — Бас сякаш не забеляза сухия ми тон.

— Жив, по волята на Сагот.

— Още ли обучава младежи? — усмихна се Бас.

— Не, сега е жрец. Защитник на ръката8 на Сагот.

Бас подсвирна.

— Слушай, Гарет — не издържа гномът. — Какво ще кажеш с твоя приятел да си поговорите следващия път? Огромно благодаря за помощта, уважаеми, но трябва да тръгваме.

— Делер — казах на джуджето. — Дай пари на Бас.

Изненадващо, но джуджето, без да протестира, бръкна в чантата си и връчи на Бас три сребърни монети.

— Хей! — възмути се Бас. — Не ми трябват пари! Помогнах на приятел!

— Парите на никого не са излишни, Бас — казах аз. — Всичко хубаво. А, да! Ако те интересува, Маркун вече не е между живите.

— И това ли е всичко? — той изненадано разпери ръце. — Дори няма да поговориш с мен? Ще си тръгнеш просто така, след като не сме се виждали повече от десет години?

— Нямам време, приятел — подхвърлих аз.

— Как да те намеря, Гарет? — извика Бас след мен.

— Не мисля, че ще се срещнем, Бас — обърнах се аз. — Аз само преминавам оттук, утре вече няма да съм в града.

Казвайки това, аз обърнах гръб на изненадания Бас и забързах след Халас. Кли-кли не издържа и попита:

— Това твой приятел ли беше?

— Не… Тоест, да… Като че ли.

— Бр-р-р — тръсна глава Кли-кли. — Последно — да, не или като че ли? Решавай.

— Остави го, Кли-кли — посъветва го Змиорката.

— Ама аз нищо! — разпери ръце Кли-кли. — Просто попитах. Слушай, Гарет, а ти с всичките си приятели ли си толкова очарователно вежлив и любезен или само с избрани? Това аз за в бъдеще питам, за да не се изненадам много, когато като се срещнем ме нариташ така откровено и ненатрапчиво.

— Дъвчи си моркова! — изкрещях на гоблина.

По целия Голям пазар се разнесе вик:

— Почтени-и-и! Почтени-и-и!

— Това да не е за нас? — обърна се за всеки случай Змиорката.

— Не всички от нас са почтени — възрази му гоблинът и ми хвърли укорителен поглед. — Някои дори са много непочтени… Освен това много навъсени и вечно ядосани.

— Почтени-и! Почакайте! — към нас, отчаяно махайки с ръка, тичаше прилично облечено момче.

— Да, определено е за нас — каза Змиорката и спря.

— И за какъв мрак сме му притрябвали? — подозрително изсумтя Делер, като присви очи.

— Да вървим — подкани партньора си Халас. — Ако тръгнем да чакаме всеки, който вика, и до довечера няма да стигнем до бръснар!

— А ако продължим по-нататък, тоя ще тича след нас и ще крещи за трима — резонно възразих на гнома. — Не ни трябва такова щастие.

— Аха — съгласи се Кли-кли и впи зъби в моркова. — Халас, ръкавът ти се е вдигнал.

Гномът изруга и пусна ръкава на кафявата си риза, скривайки татуировката във форма на червено озъбено сърце — емблемата на Дивите сърца. Дивите, придружаващи ни в похода, не трябваше да изпъкват и да афишират наляво и надясно, че са членове на легендарния отряд воини на Валиостр. В населените места момчетата усърдно криеха татуировките си под дрехите, за да не привличат излишно внимание към нашия отряд и да не дават повод за клюки. (Че някои ще седят и ще се чудят как така Дивите, които никога не са били известни с любовта си към дълги разходки, са толкова далеч от Самотния великан? А ако същите тези започнат да се замислят, много скоро ще започнат да си вадят изводи, което изобщо не ни се искаше, защото след изводите обикновено следват действията.) Макар че сега вече можеше и да зарежем анонимността. Тайното заминаване от Авендум отдавна не беше тайна, най-малкото не и за шаманите на Неназовимия, които вече се опитаха да ни направят засада на пътя между Авендум и Раненг.

— Почтени-и-и! — момчето дишаше тежко, очевидно беше напълно изтощено.

— Какво искаш, човече? — страховито се намръщи Халас. — Нямаш ли друга работа, освен да крещиш из целия град?! И без теб знаем, че сме почтени.

— Исках да предложа… — започна момчето, но Делер не го остави да довърши.

— Нищо не купуваме!

Джуджето и гномът се обърнаха и потеглиха, отказвайки да чуят какво се кани да им съобщи момчето. Аз едва забележимо свих рамене. Не му беше писано да продаде нещо на джудже.

— Чакайте! — извика той. — Вие нали търсите бръснар?

Халас замръзна с крак във въздуха, после бавно го отпусна и се обърна към нас. Лицето на гнома не предвещаваше нищо добро за момчето.

— Колко? — попита Халас, свивайки юмруци.

— Безплатно!

Това накара гнома здраво да се замисли. Той изсумтя, почеса се по врата и каза:

— Стори ми се да казваш, че ще ми извадят зъба напълно безплатно. Така ли е?

— Точно така!

— А? — замислено произнесе Халас и отново се почеса по врата. Сега гномът се разкъсваше между алчността и желанието да се бие.

— Това са пълни глупости, брадати! — ухили се Делир. — Безплатно нищо не се случва!

— И аз мисля така — Халас отново погледна момчето с лош поглед.

— Не, почтени! Аз не лъжа! В университета във факултета на лекарите ще ви направят всичко безплатно. Освен това не са бръснари, а истински лекари! Светила на науката! Професори!

— М-да? — все още недоверчиво каза Халас. — И тези твои професори нямат какво друго да правят, освен да вадят зъби на хората?

— Ами сега е седмицата на изпитите в Университета — обясни ни студентът. — Професорите казват на големите курсове как да лекуват, едновременно с това и показват, а след това изпитват как сме усвоили материала.

— Води ни, студенте — съгласи се Кли-кли вместо Халас.

— Чакай, задръж малко, зеления! — Халас, усещайки, че му предстои скорошно сбогуване със зъба, стана упорит. — Значи теб, студенте, специално за това са те изпратили в града?

— Да, почтени, случайно чух разговора ви с бръснаря.

Халас въздъхна, помисли, после още веднъж въздъхна, замижа и кимна.

— Води ни.

Естествено, никакъв превоз, още повече карета, не ни се полагаше. И ако джуджето и гномът крачеха така, сякаш изобщо не се бяха уморили за цялото това време, на мен краката ми пламтяха и решително искаха почивка.

Наложи се да трамбоваме в обратна посока през целия Раненг до Горния град, където се намираше Университетът.

Изведнъж Кли-кли възкликна уплашено и ме дръпна за ризата.

— Гарет, виж! Бездушни! — прошепна театрално и посочи войниците.

Петима воини, облечени в бели мундири и червени панталони, крачеха срещу нас.

— Гарет, какво ще правим?

Кли-кли наистина ли се паникьосваше или от нямане какво да прави правеше комедия?

— Усмихвай се — казах за всеки случай.

— Какво? — ококори се гоблинът.

— У-смих-вай се — процедих през стиснати зъби и разтегнах устни в идиотска усмивка, за да му дам пример.

Кли-кли уплашено хлъцна и се разля в усмивка от ухо до ухо, показвайки на целия свят многобройните си зъби. Сега на гоблина не му беше до мен, той старателно се усмихваше и не забеляза, че бях престанал да се усмихвам. Халас и Делер също забелязаха Бездушните и видях как гърбовете им веднага се вдървиха. Но виж Змиорката изобщо не трепна. Железен тип.

Бездушните егери минаха покрай нас, без дори да ни удостоят с поглед, а Кли-кли облекчено въздъхна:

— Пфу, размина ни се!

— Защо толкова се страхуваш от тях? — попитах аз.

— Ами как иначе, след Вишки… — озадачено отвърна Кли-кли.

— Вишки? Успокой се, Кли-кли — усмихна се Змиорката. — Не мисля, че маговете са разтръбили на целия свят, че сме избягали от тях. Те правеха нещо тайно в онова село и затова ще мълчат, за да не привличат излишно внимание към себе си.

— Но маговете можеха да изпратят съобщение до града! — възрази му гоблинът.

— Няма да го направят. Вече говорихме по тази тема, помниш ли? И маговете, и онези егери, които останаха край Вишки, ще стоят там минимум три месеца, преди да хукнат да ни търсят. Ако изобщо им е до нас след това. А на тези егери не обръщай внимание, те просто са разквартирувани в Раненг и не са чували за нас.

— Добре — неохотно се съгласи Кли-кли с аргументите на гаракеца.

Аз изобщо не разбирах защо прекрати комедията и направи от себе си страхлив глупак. При Кли-кли с мозъка всичко беше наред, ако е необходимо, той без проблем ще победи на цранта9 и самия Арцивус, а всичко, което сега каза Змиорката, гоблинът и сам го знаеше прекрасно.

— Между другото, Гарет — обърна се към мен Кли-кли. — Защо ми каза да се усмихвам?

— Усмивката ти е глупава — отвърнах, свивайки рамене.

— И какво? — не ме разбра кралският шут.

— Ами… — проточих аз и като не издържах, се ухилих широко. — Когато направиш глупава усмивка, започваш да приличаш на идиот. Схвана ли?

Гоблинът се препъна на равно място, а Делер направо се задави от смях. Може би това беше един от малкото случаи, когато победих Кли-кли в собствената му игра.