Танц със сенки

Глава 15 На границата

Отрядът се придвижваше с максимална бързина. Елфийката яздеше редом до каруцата и ежеминутно проверяваше състоянието на ранените.

— Надявам се, че с Медения всичко ще е наред — глухо измърмори Халас.

— Всички се надяват, брада — отвърна Делер и отпи от манерката. — Ще пийнеш ли?

— Давай — отвърна след кратко замисляне гномът. — Като няма нищо друго, и джуджешката помия става.

Фернан беше изпратил двама конника в Кукувица, за да предупреди магьосника, лекарите и гарнизона. Всички държаха оръжията си готови в случай че в гората, през която минаваше нашият път, оцелелите орки са направили засада.

— Факел! — извика на десетника воин с превързана лява ръка. — Сервин умря!

— Да пребъде в светлината — прошепна някой от воините.

— Гарет! — Змиорката ми подаде линга. — Подръж го при себе си, зверчето е свикнало с теб.

Взех в ръка косматия плъх, загубил съвсем наскоро своя стопанин, и го пъхнах в пазвата си. Лингът изсумтя, нагласи се и утихна. По-късно щяхме да решим какво да правим с него.

Прозвуча рог — връщаха се вестоносците, изпратени напред от Фернан. С тях дойде отряд от осемдесет конника.

Командирът на отряда, възрастен воин с проскубана брадичка, кимна на Фернан:

— Остана ли някой жив в селото?

— Доколкото знам, не. Но трябва да се погребат убитите жители.

— Ние ще се заемем с това. Ще ви оставя двадесет ездача да ви придружат, до замъка е не повече от четвърт левга и там вече ви чакат.

— Благодаря — само кимна Фернан.

Кукувица — червено-сива грамада с три кули, двойни стени и шест насипни вала — кипеше като разтревожен мравуняк. И съвсем нормално — орките бяха унищожили село само на час езда оттук, а воините дори не бяха разбрали, докато не им съобщихме ние.

— Лекар! — извика Фернан, веднага щом се озовахме в двора на замъка.

Към каруцата се втурнаха хора, някой донесе носилка. Веднага започнаха да оказват помощ на ранените, оставяйки на грижите на Миралисса само попадналите под влиянието на магията на орките.

Към неспирно шепнещата заклинания Миралисса приближи висок плешив мъж, облечен в черна броня на обикновен воин. На колана му висеше меч, а в ръцете си държеше жезъл на маг от Ордена. В Пограничното кралство маговете на Ордена не се различава много от обикновени воини. Те в еднаква степен владееха както меча, така и магията. Не като нашите магове.

— „Сапунен балон“, милейди? — попита той, слагайки ръка върху покритото с пот чело на Медения.

— Да, това е Хра-з-тенр — кимна тя в отговор. — С кого имам честта?

— Уолтър Сивия, маг на Ордена на Пограничното царство, на вашите услуги, ъ-ъ-ъ…

— Миралисса от Дома на Черната луна, можете ли да ми помогнете?

— Да, треш Миралисса. Ей, момчета! — обърна се магът към воините. — Вземете носилки и пренесете пострадалите в моите покои. Да вървим, милейди, двамата с вас ни чака много работа.

Магьосникът и елфийката се отдалечиха. След тях воините носеха ранените.

— Ей, момче! — Делер хвана за ръкава момчето, което се грижеше за конете. — Имате ли тук храм на Сагра?

— Да, мастер джудже, ето там.

— Какво става, Делер? — попита Халас. — Да не си станал набожен за една нощ?

— Глупак си ти, брада! Отивам да се помоля за здравето на Медения.

Халас се почеса по брадата и извика:

— Чакай, шапка, идвам с теб! Че то като нищо ще се загубиш…

— А аз няма да ходя никъде — Фенерджията го тресеше от получената рана. — Змиорка, помогни ми да се добера до лекарите, че нещо ми се вие свят.

Мумр се облегна на биргризена и стана на крака. Гаракецът постави рамото си и го поведе към суетящите се около каруцата лекари. Ние с Кли-кли останахме сами.

— Да вървим, Танцуващ, ще ти покажа нещо — подкани ме Кли-кли.

— Къде отиваме? — попитах го недоверчиво.

— Хайде, няма да съжаляваш.

Така или иначе нямах какво да правя, вечерта идваше и беше сигурно, че днес няма да тръгнем през Заграбия, така че последвах гоблина. Кли-кли пристъпи към подемника до стената.

— Къде си тръгнал, зеления? — попита човекът, товарещ в подемника камъни за катапулта.

— Бихте ли били така добър, уважаеми човеко, да ни вдигнете на стената заедно с тези невероятни камъни, така прекрасно хармониращи с цвета на вашето лице? — започна Кли-кли.

— Какво? — опули очи работникът.

— Може ли да ни издигнеш нагоре, глупако?! — гоблинът мина на по-прост и разбираем език.

— Ей там има стълби! — човекът посочи с мръсния си пръст към стената. — Използвайте краката си, много съм зает, нямам време и вас да возя.

Кли-кли му се изплези и закрачи към стълбите, водещи нагоре.

— Кли-кли, можеш ли да ми кажеш защо трябва да се изкачвам двайсет ярда? — попитах аз.

— Така не е интересно, Гарет-барет. Ще разваля цялата изненада. Някога да си съжалявал, че си ме послушал? — гоблинът вече бодро се качваше по стълбите.

— Да — отговорих абсолютно искрено аз.

— У-у-у — обидено проточи шутът, но не се отказа от идеята да се качи на стената на замъка.

Последвах го, изкачването беше лесно, стълбите се виеха покрай стената като змия и да вървиш по тях не изискваше някакви особени усилия. Дворът оставаше все по-надолу, а хората, конете и каруците ставаха все по-малки.

— Я ми кажи нещо — попитах ситнещият пред мен Кли-кли. — Къде си се научил така добре да мяташ ножове?

— Какво, хареса ли ти? — Кли-кли грейна от неочакваната похвала. — Аз съм пълен със скрити таланти не по-малко от теб, Танцуващ!

— Какво искаш да кажеш?

— Аз съм шут — той сви рамене. — Хвърлянето на ножове е не по-трудно, отколкото жонглирането с четири факли или правенето на тройно обратно салто.

— Ох, тежка ти е работата, приятел — иронично се ухилих аз.

Той спря, погледна ме отдолу нагоре и отговори сериозно:

— Дори не можеш да си представиш, Гарет, колко е тежка. Особено когато трябва да се грижиш за такива глупаци като теб!

— Ти ли се грижиш за мен? — възмутих се аз.

— Ето я и нея, благодарността човешка! — гоблинът скръбно вдигна ръце към небето (напоследък го правеше доста често). — Не ти ли спасих врата от кучешките зъби?

— Е, да — принуден бях да се съглася аз.

— А днес? Чии ножове днес спряха брадвата на онзи орк? — продължи да пита гоблинът, без да спира изкачването по стълбите.

— Твоите — въздъхнах аз.

— О! — гоблинът, без да се обърне към мен, назидателно вдигна пръст. — Което доказва думите ми. Вие, крадците, всичките ли сте такива?

— Какви?

— С кратка памет за добрите дела, направени за вас!

— Добре, успокой се, Кли-кли. Помня, че съм ти длъжен един път.

— Как един път?! — шутът се препъна и едва не полетя надолу.

— Ти ме спаси от кучето, а аз — от реката, така че ти дължа едно спасение — усмихнах се аз.

— А може би мога да плувам и тогава просто съм се преструвал? — с хитро присвити очи подхвърли Кли-кли.

— Е, тогава наистина си глупак.

— Добре, Гарет-барет, признавам, че не мога да плувам. Ние, между другото, пристигнахме.

Неусетно се бяхме оказали на стената. А тя беше широка, горе спокойно можеха да се разминат трима човека едновременно, без да изпитват неудобства. Огромни зъбци, бойници, синьо небе и вятър. Тук стените вече не го спираха и той духаше право в гърба. Мога да си представя какво е да си тук през зимата или по време на ураган. Непобедимия се измъкна от пазвата ми и се настани на рамото.

— Е, какво искаше да ми покажеш? — не видях нищо интересно, освен катапулт, няколко стрелци на пост и един майстор, който укрепваше камъните по стената.

— Не там гледай, тъпако! — Кли-кли ме дръпна към бойницата, като едва не ме блъсна в стената. — Тука гледай!

Замъкът беше построен на хълм и отвисоко гледката беше великолепна. Отвъд укрепленията, трите рова, малката рекичка с мързеливо носеща се вода и обраслото с редки храсти поле с ширина около триста ярда, започваше гора. Заграбия.

Огромна стена от дървета, величествена и прекрасна, ме гледаше от другата страна на реката. Гора, готова да се конкурира по размер с Валиостр. Горите на Зеленото кралство се простираха на хиляди левги. Земя на гори, където в зората на времето са се разхождали боговете; кралство, съществувало в Сиала още по време на Тъмната епоха, когато за орки и елфи никой не бил чувал. Тайнствените, приказни, магически, очарователни и в същото време кървави, страшни и зловещи гори на Заграбия. Колко легенди, колко митове, колко безкрайни истории, загадки и тайни се криеха под зелените клони на горската страна? Колко прекрасни, странни, опасни същества бродеха по тесните животински пътеки? Кой знае?

Там бяха невероятните градове на елфите и орките, известните Листва и Лабиринт, изоставени идоли и храмове на изчезнали раси, останки на оргски градове, с които може да спори само времето и, разбира се, чудото и ужаса на целите северни земи — Храд Спайн.

— Моята родина — гласът на Кли-кли звънтеше. — Усещаш ли миризмата?

Поех въздух. Миришеше на свежест, гора, мед и дъбови листа.

— Да.

— Красиво е, нали?

— Да, красиво е — отвърнах му абсолютно искрено аз.

Огромният зелен килим, прострян пред нас, стигаше далеч отвъд хоризонта и потъваше във вечерната мъгла. Заграбия изглеждаше безкрайна. Присвих очи и за миг в забулената мъгла си представих величествените върхове на Планините на джуджетата, подпиращи небето. Разбира се, само си ги представих, до великата планина имаше стотици левги и оттук беше невъзможно да я видя.

— Защо наричат тази гора Златна? — обърнах се аз към залепения за бойницата Кли-кли.

— Защото там растат златолисти — безразлично сви рамене шутът. — Но до Златната гора има много левги през непроходими пущинаци.

— Притъмнява, хайде да се връщаме — хвърлих последен поглед към гората аз. — Не искам при слизането да си счупя краката в тъмното.

Не забелязах кога беше настъпил сумрак. В двора на замъка бяха запалили факли, хора почти нямаше, а телата на мъртвите бяха разтоварени от каруцата и отнесени. Не се виждаха нито Змиорката, нито Алистан, нито Миралисса.

— И къде ще намерим сега нашите хора? Нямам намерение да обикалям като глупак из целия замък.

— Все ще измислим нещо — бодро каза Кли-кли.

— Мастер Гарет, мастер… — леко колебание — … Кли-кли?

Към нас пристъпи старче с огромна мантия.

— Абсолютно вярно.

Старецът въздъхна облекчено и поклати глава.

— Последвайте ме, очакват ви.

Последвахме го и той ни вкара в една от кулите, преведе ни през дълъг коридор, на който целите стени бяха покрити с оръжия, после слязохме по тясна вита стълба и се озовахме в зала, където вече ни очакваха Дивите, милорд Алистан и Еграсса.

— А къде е Мумр? — Кли-кли седна на пейката и придърпа чиния към себе си.

— Спи, не се чувства добре — изломоти Халас, докато тъпчеше в устата си парче колбас.

— Наред ли е?

— Лека треска — Змиорката отпи от бирата си. — Няколко дни — и ще е като нов. Мен повече ме безпокои здравето на Медения.

— Миралисса ще направи всичко възможно, за да го спаси — без да вдига поглед от чинията, каза Еграсса. След което цялата вечеря премина в мълчание.

Появи се Миралисса, Еграсса веднага скочи и й подаде стол. Елфийката кимна с благодарност, беше очевидно, че е на предела на силите си. Под очите си имаше сенки, дълбоки бръчки прорязваха челото й, косата беше пусната свободно и разчорлена.

Милорд Алистан мълчаливо й наля вино.

Тя само поклати отрицателно глава и тъжно се усмихна.

— Виното и храната ще почакат, трябва да направя още едно нещо. Еграсса?

— Да, хората вече са подготвили всичко, навън е тъмно. Можем да започваме.

— Вие ядохте ли? — обърна се тя към нас.

— Готови сме, милейди — отвърна за всички милорд Алистан.

Кли-кли бързо кимна с пълна уста.

— Елате — кратко каза елфийката и се изправи. Еграсса се хвърли към нея и я хвана под лакътя.

— Лейди Миралисса — умолително промълви Халас. — Нищо не казахте за Медения. Добре ли е?

— Да, опасността е преминала, ще оцелее. Сега спи, но се страхувам, че няма да може да продължи с нас. Ще му трябват поне две седмици, за да стане от леглото, а ние нямаме толкова време. Ще го оставим в замъка.

— Къде отиваме, Кли-кли? — попитах аз, когато Миралисса излезе от залата.

— Сега ще погребваме Ел, така че побързай, Танцуващ. И не забравяй да вземеш линга от масата, че някой като нищо ще го помисли за плъх и ще го убие.

Хванах Непобедимия и го сложих на рамото си. Идея си нямах какво да правя с него сега!

На улицата вече съвсем се беше стъмнило, но портата на замъка не беше заключена. През нея тъкмо влизаше отрядът воини, който бяхме срещнали по пътя за насам. С тях водеха четирима жители на Кръстопът — всички, които бяха успели да се скрият в гората при оркското нападение над селото.

Миралисса мина през портата и ни поведе към реката. От другата й страна на фона на звездното небе като мастилено одеяло се извисяваше Заграбия. До самата вода беше направена погребална клада. Някой не беше жалил дървата и те се издигаха на поне два ярда над земята. Най-отгоре беше поставено тялото на Ел, облечено в черна копринена риза, а до него лежаха неговите с’каш и лък.

Спряхме на разстояние, наблюдавайки как Миралисса и Еграсса приближават към мъртвия си другар.

— Ето че още един ни остави — каза Алистан Маркауз.

— Двама, милорд — поправи го Змиорката. — Утре трябва да предадем на земята и Мармота.

— Страхувам се, че дори и за това няма да имаме време, ще тръгнем още на зазоряване — капитанът на гвардията поклати извинително глава. — До Храд Спайн има поне седмица път.

— Но погребението… — възмути се Делер, но Алистан Маркауз го прекъсна:

— За тялото на Мармота ще се погрижат, Делер.

Миралисса и Еграсса пристъпиха към нас.

— Спи спокойно, к’лиссанг. Аз и Еграсса ще се погрижим за твоя род — произнесе Миралисса и щракна с пръсти.

Кладата веднага пламна. Огънят като червена змия се изви към небето, превърна се в дракон, изрева и погълна дърветата и тялото на мъртвия елф. Магическият пламък, създаден от елфийката, сигурно се виждаше на левга оттук. Посягаше към звездите, отразяваше се във водата, виеше и ревеше, отнасяйки душата на елфа в светлината. До кладата имаше повече от двадесет ярда, но всички отстъпихме назад, защото топлината беше непоносима. Внезапно прогорената платформа, на която лежеше Ел, се срина в отворената паст на огъня и изхвърли сноп искри към студените звезди.

Миралисса запя с нисък гръден глас Песента на сбогуването, песента, която пеят елфите над починалите си сънародници. Никой не каза нито дума, докато не свърши, а от огъня не остана само проблясваща и димяща жар.

— Това беше всичко — Миралисса направи няколко маха с ръце и внезапно появилият се вятър грабна от земята жарта и пепелта на Ел, завъртя ги във въздуха, изпълвайки нощта с горещи светулки, след което изсипа всичко в реката.

Реката тревожно изсъска, изфуча, спокойните води се развълнуваха, изпуснаха пара и погълнаха това, което доскоро беше наш спътник.

— Хм… — изсумтя след кратко мълчание Делер. — Иска ми се и мен да погребат така…

— Красиво — довърши вместо него Халас.

— У нас има поверие, че когато един елф умира в битка, на небето светва нова звезда — каза Еграсса. — Глупаво, но красиво. Ел заслужи своята звезда.

— Както и всеки, който беше с нас — отвърна Алистан. — Да се прибираме в замъка, вече е късно.

А реката продължи все така тихо и лениво да се носи, сякаш не беше погълнала току-що останките от кладата.

— Гарет, това е твое — Кли-кли посочи с пръст раницата, поставена близо до леглото ми.

Отвън едва започваше да се развиделява, а отрядът вече беше станал. Чакаше ни Заграбия, а стомахът ми се свиваше от хладно предчувствие. Добро или лошо, все още не знаех.

— Какво има в нея? — попитах, докато пристягах арбалета.

— Твоите неща. Одеяло, храна и дреболии. Позволих си да прехвърля всичките ти боклуци от чантите на седлото, плюс някои други нещица…

— Кой те е молил? — заплашително попитах аз.

— Ой, Гарет — отстъпи от мен Кли-кли. — Няма нужда да благодариш, станах много по-рано от теб, така че не ми представляваше никакъв проблем.

— Кли-кли, не се прави на по-глупав, отколкото си. Защо си изпразнил чантите?

— За да не ги мъкнеш на гръб. В крайна сметка ти не си кон! В Заграбия е по-удобно да ходиш с раница. Траперите и много от ловците, които влизат в гората, използват точно такива раници.

— М-м-м — започнах предпазливо. — Кли-кли, стори ми се, че използва думата „ходиш“. Правилно ли чух?

— Точно така, казах „ходиш“. Конете остават в замъка.

— Какво?!

— Ти, Гарет, както виждам, никога не си ходил в гора — ухили се Змиорката, докато затягаше възела на раницата си. — Опитай се да яздиш кон през паднали дървета, блата и мрак знае какво още. Самото удоволствие. Така че ще ходим. Както казва елфийката, оттук до Храд Спайн са точно седем прехода пеш. Тоест седмица. Входът в Храд Спайн е в Златната гора. Ако боговете са благосклонни към нас, скоро ще сме там.

Изненадващо, но аз не исках да се разделям с Пчеличка. За месец и половина път вече не можех да си представя как ще пътувам без собствения си кон. А сега ще трябва да набивам крак и да нося тежка раница на гърба.

Искрено се съмнявах, че Кли-кли е опаковал нормално нещата ми, затова изсипах цялото съдържание на раницата на леглото. Гоблинът като нищо можеше да ми е пъхнал няколко тежки камъка просто ей така, от добра душа. Камъни, слава на Сагот, нямаше, но пък намерих много ненужни и тежки боклуци.

— Какво правиш? — Кли-кли скептично гледаше как отделям излишните вещи.

— Спасявам гърба си от ужасни мъки — измърморих аз, докато хвърлях настрана чугунено котле.

Котлето беше последвано от комплект прибори за хранене, свещник със свещи, кълбо връв, чук, шевни игли, два чифта ботуши, резервна ризница и прочие и прочие и прочие. Когато свърших, раницата беше значително олекнала — сега спокойно можех да тръгна с нея, без да се притеснявам, че ще рухна в най-неочаквания момент.

— Толкова труд на вятъра — скръбно въздъхна Кли-кли.

— Стига си мрънкал, нали аз ще я нося — казах, докато сгъвах одеялото.

— Хайде, побързайте — надникна през вратата Халас. — Време е.

— Ще отидем да се сбогуваме с Медения — Кли-кли се измъкна през вратата.

Отивайки към Медения, се натъкнахме на Фенерджията. Дивият беше блед, белегът на челото му изглеждаше ужасно, но стоеше здраво на краката си.

— Как си, жив ли си? — съчувствено попита Кли-кли.

— Рано ме погребваш, шуте — криво се ухили Фенерджията и веднага болезнено се намръщи. — Все още възнамерявам да се върна в Самотния великан. Вие при Медения ли?

— Да, знаеш ли къде е?

— Да, оттам идвам. Излезте от кулата, през двора, после лявата врата, по стълбите до втория етаж и третата врата вдясно.

— Благодаря, ако Алистан ни търси, кажи му, че не си ни виждал. Мърдай по-бързо, Гарет, времето лети!

Мумр ме погледна тъжно — когато Кли-кли се увеси на врата на някого, никаква сила не може да те отърве от него. Намерихме стаята на Медения без никакви затруднения. За една нощ воинът толкова беше измършавял, сякаш не го бяха хранили цял месец. От огромен гигант, какъвто го помнехме всички, се беше превърнал в скелет. Кожа като пергамент, заплашваща да се скъса, покриваше костите му, очите му трескаво горяха, жълтата коса изглеждаше като изгорена от слънцето. Ако не знаех, че на леглото лежи Медения, бих помислил, че пред мен е някакъв древен старец. Шаманът от орките добре се беше постарал и ако не бяха Миралисса и магът от Пограничното кралство, Медения щеше да лежи в гроба редом до Мармота.

Медения не спеше. Като ни видя, той слабо се усмихна.

— Радвам се да ви видя — гласът му беше дрезгав и съскащ.

— Как си? — изписка Кли-кли.

— Отвратително — той се усмихна. — Успях да попадна под огъня на този шаман!

— Не се притеснявай, Меден, най-важното е, че остана жив.

— Благодаря, Гарет, много ме успокои — изсумтя той в отговор. — Делер каза, че Мармота и Ел… Вярно ли е?

— Да — отвърнах кратко.

— Е, излиза, че наистина леко съм се отървал… Като гледам, вече тръгвате.

— Да — Кли-кли бързо кимна.

— Жалко, че не мога да тръгна с вас — въздъхна Медения. — Колко ненавреме приключи всичко!

— Ти не се притеснявай и оздравявай — засуети се Кли-кли. — Тук ти донесох нещо, като цяло, оправяй се.

Кли-кли измъкна изпод наметалото си голяма узряла ябълка и я сложи на масата близо до леглото на Медения. После помисли малко и добави морков към нея.

— От цялото си сърце.

— Знам, Кли-кли — сериозно кимна Медения. — Ти си добър младеж.

— Не точно! — ухили се гоблинът. После дяволито погледна към мен, наведе се до ухото на воина и му прошепна нещо.

Медения се ококори и изненадано погледна гоблина.

— Не лъжа — съвсем сериозно каза Кли-кли. В очите на шута танцуваха весели искри.

Медения, откъде се взеха тези сили, оглушително се закикоти:

— Я стига! Ама… Никой ли не знае?

— Никой — усмихна се гоблинът.

— За какво говорите? — попитах озадачено.

— За нищо. Ние просто така… Остава си между нас — ухили се в идиотска усмивка гоблинът.

Медения се захили още по-силно. М-да… гоблинът днес беше във вихъра си.

— Меден, ще се грижиш ли за него? — свалих от рамото си Непобедимия и го сложих на масата редом с моркова, който веднага заинтригува линга. — Тук ще му е много по-добре, отколкото в гората с нас.

— Разбира се, нека остане.

— Е, време е да тръгваме, Меден.

— Оздравявай.

— Ей — извика ни той, когато вече излизахме. — Върнете се с победа.

— Непременно, Меден. Непременно ще се върнем!

Не знам защо, но почувствах странна увереност, че въпреки всичките врагове и съдбата ще взема този проклет Рог за Ордена.

Фернан с десет воина от тези, които яздеха с нас от Къртичи замък, ни придружи до границата на гората. Заграбия ни посрещна с мълчанието на дремеща гора, която ще се събуди едва след няколко часа.

— Нататък ще трябва да продължите сами — каза Фернан. — Не знам какво ви е притрябвало в тази гора, но във всеки случай ви желая късмет.

— Погрижете се Мармота да бъде погребан достойно — помоли Фенерджията, мятайки биргризена на рамо.

— Лично ще се погрижа за това — тържествено кимна Фернан.

— Очаквайте ни към края на септември — каза му Миралисса.

— Да, треш Миралисса — потвърди извънбрачният син на Алгерт Дали и като обърна коня, се отправи обратно към замъка.

Имах чувството, че зад гърба ми остава целият свят, познат и отчайващо любим. Отпред ме чакаше Заграбия. Тъмна, неприветлива и чужда.

Когато се отвърнах от оттеглящите се хора, почти целият ни отряд се беше скрил в гората.

— Гарет, да не си решил да оставаш? — Кли-кли нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. На гърба на гоблина висеше малка раница.

— Хайде, Кли-кли, дай ми пример, аз ще те последвам.

Гоблинът се ухили и изчезна зад дърветата. Аз въздъхнах, направих крачка и се оказах там, където за никакви пари нямах намерение да се оказвам — в Заграбия.