Танц със сенки

Глава 14 Кръстопът

Този ден Фенерджията се превърна в герой на замъка. Не е тайна, че жителите на Пограничното кралство най-много ценят в човека уменията му с оръжията, а тази сутрин Мумр доказа, че се справя с меча. Така че през целия ден воините от крепостния гарнизон стъпваха на пръсти пред Мумр, сякаш той беше направен от най-фин низински порцелан.

А вечерта милорд Алгерт Дали организира пир, където се събраха всички воини на замъка. Мумр го настаниха на най-почетното място, натрупаха около него храна като за цял полк, ние с Дивите споделихме от славата му. Седяхме редом до него, на една маса с благородниците. Лично аз предпочитах да съм в най-тъмния ъгъл на залата, на най-далечната маса, а не да се чувствам като на показ. Изглежда най-лесно им беше на Халас и Делер, тези двамата без да се притесняват изяждаха и изпиваха всичко, което можеха да достигнат с ръце, оглушително се оригваха и ежесекундно влизаха в спор помежду си.

От многобройните тостове за милорд Алистан, за красивата му дъщеря, за милорд Алистан Маркауз, за славните елфи, за мастер Фенерджията, за смъртта на орките, за Пограничното кралство и прочие и прочие и прочие на мен ми се замая главата. От изпитото Делер се зачерви, Халас започна да заспива, Мармота преплиташе език и за голяма радост на Кли-кли и под писъците на знатните дами се опитваше да напъха Непобедимия в кана с вино. Кли-кли се радваше на живота и споделяше тази радост с околните. Недоволни от представлението му бяха единствени личните глупаци на Алгерт Дали, гледащи на малкия гоблин със зле прикрита завист и омраза. Ако продължава така, като нищо към края на празничната вечер Кли-кли можеше да изяде един бой.

Едно ястие се сменяше с друго, песните следваха една след друга, и когато седенето на масата взе да става просто непоносимо, бях сръган с лакът от стоящия до мен Меден:

— Чу ли? Тръгваме утре на разсъмване, така че ако боговете ни помогнат, след два дни ще сме в Заграбия.

— Не съм много щастлив от това обстоятелство. Според мен тук, зад каменните стени, е много по-безопасно, отколкото сред дървета и храсти, Меден.

— Безопасни места няма, Гарет — ухили се Медения. — Смъртта и през каменни стени ще се промъкне, ако ти е писано да умреш. Спомням си, че една вещица предсказа на Арнх, че ще се удави. Той само се засмя, но нали видя какво стана… който го е страх от вълци, не ходи в Заграбия.

— Да бяха само вълците…

— Това също е вярно — съгласи се Медения, отпивайки от халбата. — Както казвам, съдба.

— Ще вървя да спя, Меден — аз станах от масата. — Тук ми омръзна.

— Стой, Гарет-барет, и си пий виното — подскочи Кли-кли. — Не ти трябва да изкушаваш съдбата.

— В какъв смисъл? — погледнах аз шута.

— Върви един слух сред стражниците, които стояли на портата, когато Балистан Паргайд си тръгнал.

— Какъв слух?

— Че когато пристигнал с отряда, били двадесет души, а когато си тръгнал, кой знае защо — само осемнадесет. Единият Мумр го уби, така че остават деветнайсет. Къде се е дянал последният?

— Бледния! — устата ми веднага пресъхна. — Може би ще пия още малко.

— Правилно — одобрително кимна гоблинът. — Сега ти е противопоказно да обикаляш сам из замъка.

— Опитали ли са да го намерят?

— Шегуваш ли се? Е, да, пообикаляли, поогледали… Но в толкова огромен замък можеш и мамут да скриеш и никой няма да го намери, докато не умре и не замирише. Да не говорим за човек.

— И това ми го казваш чак сега!

— Не исках да те разстройвам и да ти развалям апетита — Кли-кли ме погледна невинно.

— Махни се от очите ми. Ти си по-лош и от медена чума!

— Не го приемай така, Танцуващ, нали сме с теб. Дори съм готов да пия с теб за компания. Как мислиш, дали ще ми донесат мляко, ако ги помоля?

— Може би… — всичките ми мисли бяха заети с Бледния.

И за миг не се усъмних, че точно той се е отделил от отряда на графа и се е скрил в замъка с една-единствена цел — да изпрати вашия покорен слуга в светлината. Такива мисли не способстваха за доброто настроение и аз едва дочаках всички тези глупости с речите и песните за здравето на воините да приключат. Когато най-накрая се озовах в стаята, за собствено успокоение проверих всички варианти за проникване. Коминът беше твърде тесен, едва ли Бледния щеше да успее да се провре през него, резето на вратата — мощна дъбова греда, а прозорците бяха на петдесет ярда над земята. Освен ако не може да лети, през прозореца нямаше как да влезе.

Кли-кли, Халас и Делер отдавна бяха заспали, а аз все още не можех да затворя очи. Лежах на леглото и гледах тавана, докато сънят най-накрая не ме прие в обятията си.

Вик от болка и ярост ме накара да подскоча в леглото, да хвана арбалета и замаяно да завъртя глава.

— Какво става? — крещеше съненият и объркан Делер.

— Дайте светлина! — пищеше Кли-кли.

— Ей, вие! Добре ли сте? — крещяха ни от коридора.

— Кой извика? — не спираше Делер.

— Запалете най-сетне светлината!

— Отворете вратата! — чу се гласът на Медения.

Нещо щракна, хвръкнаха искри и в ръцете на Халас грейна свещ.

— Какво сте се разкрещели като баби на пазар? Всичко свърши — избоботи джуджето и поднесе свещта към факела.

— Ей, вие! Чувате ли ме? Отворете вратата! — дереше се Медения.

— Спрете да крещите! Сега ще отворя! — Халас издърпа резето, отвори вратата и пусна Медения и Змиорката. В коридора останаха да надничат воините на Алгерт Дали.

— Какво става тук?

— Някакъв катерач се опита да влезе през прозореца, а аз го клъцнах малко с брадвата на Делер, за да не се промъква по нощите и да притеснява честните хора — обясни Халас и кимна към прозореца.

Прозорецът беше широко отворен, близо до стената стоеше брадвата на Делер, а на пода се търкаляше отрязана до китката ръка. Някой съвсем наскоро се беше лишил от лявата си ръка.

Оказа се, че Халас се събудил през нощта, за да се поразходи по своите си малки гномски работи. Като се върнал, решил да изпуши една лула, но за да не влиза димът в стаята, отворил прозореца. Буквално след минута от улицата се появила първо една ръка, после друга. Халас правилно решил, че нормалните хора по това време спят, а не пълзят като паяци по отвесни стени, така че взел подпряната наблизо секира и я стоварил върху по-близката ръка.

— И тогава вие се разкрещяхте — завърши гномът.

— Меден, да вървим да проверим — Змиорката тръгна към вратата.

— Защо? — изненадано попита Халас. — Той от такава височина падна, че и костите му не можете събра.

— Ще разберем кой е бил.

Змиорката, Медения и стражниците изчезнаха. Аз предпазливо се наведох през прозореца и погледнах надолу. Както и предполагах, тяло на земята нямаше. Стражници тичаха с факли по двора, но очевидно не бяха видели никого, само чули виковете.

— Гарет, това от Бледния ли е? — Кли-кли гнусливо държеше отрязаната длан за палеца.

— Откъде да знам, Кли-кли? На пръв поглед прилича, пръстите са тънки като при Ролио, но ще съм сигурен чак когато го видя лично.

— Ясно — Кли-кли хвърли ръката през прозореца.

— И от къде на къде взе моята секира, не можа ли да си ползваш мотиката? — недоволно мърмореше Делер в това време, докато внимателно бършеше страховитото острие на секирата с парцал.

— Алчен си ти, Делер — обиди се Халас. — С една дума — джудже. Цялата ви безбрада порода е такава!

— Виж ти, кой го казва — не остана длъжен Делер. — Когато трябва да се вземе нещо чуждо, тогава сте първи!

— Ние ли вземаме чуждо?! Ние?! — започна да се пали гномът. — А кой взе книгите? Кой открадна нашите магически книги?

— Защо да са ваши? Те са си наши, ние просто ви позволявахме да ги ползвате!

Халас направо се задъха от възмущение. Докато гномът търсеше достоен отговор, Змиорката и Медения се върнаха. Зад тях крачеше Алистан.

— Няма нищо — изсумтя Медения. — Нито тяло, нито кръв, сякаш не е имало никой. Стражата обърна целия двор — никаква следа.

— Всички живи ли сте? — попита Алистан Маркауз.

— Да, милорд — отвърна Халас.

— Ключът в теб ли е, крадецо?

— Да, милорд.

— Добре — кимна графът и си тръгна.

— Хайде да спим — изръмжа Халас и затвори прозореца. — Утре пак цял ден ще сме на седлата, а аз все още искам да поспя нормално. Делер, затваряй вратата и гаси факела.

— Аз да не съм ти слуга? — недоволно изсумтя джуджето, но все пак затвори вратата, а накрая каза на Змиорката:

— Сутринта вие ще ни будите.

После сложи резето и мушна факела в сандъка с пясък. След няколко минути тишина и покой в мрака се раздаде гласът на Кли-кли:

— Гарет, спиш ли?

— Какво искаш?

— Мислех си — сега този Бледния ще спре да те преследва, нали?

— Може би. Ако това действително е бил Бледния.

— Че кой да е?

— Слушайте, момчета! — изсъска Халас. — Хайде да спим, вземете пример от Делер!

От леглото на Делер се носеше тихо похъркване.

— Добре, добре — прошепна Кли-кли и млъкна.

Затворих очи, но сънят упорито не идваше. Сагот! Тази нощ Бледния почти се добра до мен, как да спя?

— Гарет, спиш ли?

— Какво? — въздъхнах аз.

— Слушай, а ти как мислиш, накъде ли е тръгнал сега Балистан Паргайд?

— Трябваше него да питаш.

— Ама млъкнете най-накрая! — изрева Халас.

— Какво крещиш, брада? Дай да поспим — сънено измърмори Делер и се обърна на другата страна.

— Не крещя, те не ми дават да спя — изстена гномът. — Кли-кли, млъквай!

— Млъква, млъквам — побърза да увери гоблинът.

Аз се прозях и затворих очи.

— Гарет, спиш ли? — раздаде се пак шепот.

Кога ще се успокои най-накрая? Няма да му кажа нито дума.

— Гарет? Хей, Гарет!

— А-а-а-а-а! — извика Халас, след което избълва водопад от думи, смесвайки гномски и човешки език. — Кли-кли, още една дума — и не отговарям за себе си!

— Ама не мога да заспя.

— Тогава брой нещо!

— Какво?

— Мамути! — избухна гномът.

— Добре — въздъхна Кли-кли. — Един мамут скочи над оградата… Втори мамут скочи над оградата… Трети мамут скочи над оградата… Четвърти мамут скочи над оградата…

Халас отново застена.

— Двайсет и пети мамут скочи над оградата — продължаваше междувременно Кли-кли. — Дваааа-айсет и седми… мамут скочи… а-а-а-а… оградата…

Явно гоблинът все пак се умори да брои стадото космати слонове.

— Трийсети мамут скочи над оградата. Ой! — в стаята настъпи тишина, а след това тъжен гоблински гласец каза: — Това беше.

— Какво има? Свършиха ли? — изскърца със зъби Халас.

— Не — въздъхна Кли-кли. — Той счупи крак.

— Кой?!

— Мамутът, разбира се.

— Как?!

— Как-как… Скочи над оградата и се приземи накриво, така го счупи — невъзмутимо отвърна гоблинът.

— А-а-а-а! — нещо прелетя над мен и Кли-кли уплашено изписка.

— Защо хвърляш обувки, Халас? — възмути се шутът.

— Затова! Ако не млъкнеш, ще нощуваш в коридора!

Кли-кли въздъхна, повъртя се на пода и утихна. По някаква причина изобщо не се съмнявах, че е замислил някакъв номер. Но минутите минаваха, а Кли-кли не издаваше нито звук.

Най-накрая все пак заспах, дали защото натрупаната през деня умора си каза думата или защото похъркването на заспалия гоблин ми подейства като приспивна песен…

Напуснахме замъка на Алгерт Дали на разсъмване, когато пробуждащото се слънце обагри края на небосвода в бледорозови тонове. Кли-кли отчаяно се прозяваше, мърмореше сънено и заплашваше да падне от седлото на Перце, ако някой не го подпира.

Милорд Алгерт Дали заедно със съпругата и дъщеря си лично излезе да ни изпрати в този ранен час и да ни пожелае късмет. Тук беше и Оро Хабсбърг. Не знам какво бяха казали на графа Миралисса и Алистан Маркауз, но ни дадоха ескорт от четиридесет ездачи под командването на някой си милорд Фернан, който се оказа извънбрачен син на Алгерт Дали. В Граничната зона, както ми каза Кли-кли, отношението към копелетата било съвсем различно от това, което е във Валиостр. Стига само да е добър воин, каква кръв тече във вените му е подробност. Фернан се оказа три години по-възрастен от лейди Алиа. Приличаше на баща си — не много висок и доста набит.

Като капак на всичко, милорд Алгерт щедро разтвори вратите на оръжейната си за нас. Трима оръжейници светкавично подбраха подходящи брони за Халас, Делер, Алистан Маркауз, Фенерджията и Мармота. Сега целият ни отряд се чувстваше по-защитен, въпреки че сегашните доспехи не можеха да се сравняват с онези, потънали на дъното на Черната река заедно с ферибота. Фенерджията допълнително получи личен подарък от графа — кинжал със скъпа дръжка.

Воините на Фернан трябваше да ни придружат до замъка, в който беше разположен голям гарнизон в случай на внезапна атака от Заграбия. Този замък беше последната крепост на хората, след него започваше Заграбия, където нито един разумен воин от Граничната зона нямаше да стъпи без основателна причина.

Пътят ни минаваше през иглолистни гори, ромолящи реки и укрепени селца. Три пъти отрядът ни беше поздравяван от наблюдателни кули, още пет пъти попадахме на патрулиращи воини.

Граничната зона кипеше, воините говореха, че напоследък орките в Златната гора са се активизирали.

— Този месец два пъти нападаха села, мастер Фенерджия — почтително обясняваше на Мумр един от воините. — И отряда от Граничния хребет добре подредиха. Преди не е било такова нещо, орки виждахме веднъж на шест месеца, и то само отдалече, а сега ни пробват по цялото протежение на границата, търсят слабости. Казват, че Ръката събирал армия и мечтаел да направи това, което предците му не са успели да направят през Пролетната война.

— Наистина ли ще нападнат? — Мумр, мръщейки се, се намести в седлото. Вчера беше пийнал повечко и сега главата му просто се пръскаше от болка.

— Да нападнат? — воинът се замисли за момент. — Не знам, мастер Фенерджия… Ако се стигне до там, те със сигурност ще опитат, но не и в нашите земи. Ще отидат по на запад, там гората е гъста, гарнизоните са малко, а и, простете ми, че казвам това, но воините на Валиостр в последно време не се напрягат особено. Покрай техните крепости всеки може да се промъкне — и орк, и тълпа Ужасни флейти, ако те изобщо съществуват, разбира се.

— Да не дава Сагра, но започне ли война, ще трябва да се оправяме само с нашите си мечове — каза друг воин. — Докато основните сили дойдат, докато вие във Валиостр си съберете войската… Колко време ще мине? Аз вече преместих семейството си по-близо до Шамар. По-спокойно е там, столица е все пак.

— А елфите? Нима елфите няма да ви помогнат? — попита Змиорката.

— Елфите? — воинът притеснено погледна към яздещите в началото на колоната тъмни. — Знаете ли какво казва милорд Алгерт за елфите? Казва, че от тях и от техните обещания вече му се повръща.

— Млъкни, Сервин — навъсено каза един от десетниците. — Фернан не харесва, когато започнеш да дрънкаш много.

— Но аз съм прав, Хрюч. Прав съм и ти го знаеш.

— Така да е, но да получа с’каш между ребрата не ми се нрави.

— М-м-м… — започна Змиорката. — На милорд Алгерт нещо не му личеше, че му се повръща от елфите.

— Ха! — възмути се всезнайкото Кли-кли. — Наистина ли мислиш, Змиорка-злиорка, че милорд Дали ще повръща пред всички? Сигурно се е отдръпнал настрана, за да не го види никой. Ох!

Мармота удари лека плесница на гоблина. Кли-кли го погледна обидено и изсумтя.

— Елфите… — неохотно започна десетникът Хрюч. — Те ни обещават много, но кой би могъл да ги разбере тези тъмни? Те не са като нас. А колкото до нашия милорд — вашите спътници бяха негови гости, това обяснява всичко.

— Домът на Черния пламък обеща да изпрати шестстотин воини на нашите граници, но до момента все още никой не е дошъл. Елфи, с една дума — изплю се воинът пред копитата на коня.

На обед отрядът спря в някакво безименно селце. Конете си отпочинаха, а нас ни посрещнаха топло и ни нахраниха, без изобщо да се смутят от толкова гладни гърла. Малката почивка ни се отрази добре и отрядът с нови сили се отправи напред.

— Елхи, елхи, елхи — въздъхна Кли-кли, гледайки тъжно околния пейзаж.

— Какво те смущава толкова много? Да не си очаквал, че Заграбия ще ни посрещне като цъфтяща градина.

Кли-кли презрително изсумтя:

— Гарет, дори не знаеш за какво говориш. Да, в Заграбия растат елхи, но там има и други дървета. Борове, дъбове, лиственици, кленове, златолисти, брези, офики… не могат всички да се изброят.

— Какво тогава са ти влезли в ума тези елхи?

— Не ги обичам, лоши дървета са. Тъмни.

— И в тях някой се крие-е — направи уплашена физиономия Медения.

— Точно така, например Балистан Паргайд с неговата вещица! Сега като изскочат, като закрещят, о-хо-хо-хо! — включи се и Делер.

— Трудно е с вас, глупаците — натъжи се шутът. — Аз им говоря сериозно, а те се лигавят! Този Балистан Паргайд няма да се откаже толкова лесно.

— Голяма работа, тогава ще му натрием носа! — самодоволно каза Халас, намествайки любимата си чанта.

— По-добре да не го срещаме повече, гноме — не се съгласи Змиорката.

— Той няма да посмее, ние сме повече — весело се ухили Халас.

— Но той си има Лафреса, а тя изравнява шансовете. Нали помниш какво направи с ферибота тази вещица?

— Ние пък си имаме Миралисса — разроши си брадата гномът.

— А моят татко е по-силен от твоя — ни в клин, ни в ръкав с противен глас изписка Кли-кли. — Ако аз бях хванал Балистан Паргайд, щях да го ударя в корема!

— И? — попита Мармота.

— И тогава той ще се свие на две — гордо отвърна Кли-кли.

— И какво?

— И тогава ще го ударя по гърба.

— М-м-м? Какъв е смисълът, Кли-кли?

— Тогава той ще се изправи — лукаво отвърна шутът.

— Какъв си садист — похвали го респектиран Делер.

— А после пак ще го ударя в корема! — каза доволният от похвалата на джуджето Кли-кли.

— И той ще се свие — мрачно заключих аз.

— Точно така — захили се Кли-кли, явно си представи каква физиономия ще има графът след такива удари.

— И какъв е смисълът от това, Кли-кли? — без да се обръща, попита яздещият пред нас Меден.

Няколко от близките воини от патрула също се бяха заслушали в разговора.

— Как какъв? Как какъв? — закудкудяка Кли-кли като някоя кокошка, на която току-що са откраднали яйце. — Смисълът е, че ще го ударя по гърба!

— И дълго ли? — полюбопитства Медения.

— Какво дълго? — не разбра въпроса замечталият се Кли-кли.

— Дълго ли ще го биеш така?

— Е, ако го удариш няколко хиляди пъти, тогава от сгъването и разгъването графът просто ще се счупи.

— Само ако преди това не умре от смях! — гръмко се захили Фенерджията.

— Ох, с кого ме е събрала съдбата? — горестно въздъхна Кли-кли, вдигайки скръбен поглед към небето.

Въпреки че бяхме във втората половина на август, според всички закони на природата утрото трябваше да бъде също толкова горещо, колкото и вчерашното. Но за лош късмет времето се влоши и ако не знаех, че е август, щях да реша, че сега сме в края на октомври. Мъгливо и хладно — това бяха определенията, подхождащи за днешния ден. Небето беше изцяло покрито със сиво-лилави купести облаци и аз започнах да се опасявам, че, както и по време на пътуването през Граничната зона, пак ще трябва да яздя под дъжда. Хладният ветрец също не спомагаше за подобряване на настроението. Делер се оплакваше от болки в костите, Халас — от Делер, Кли-кли — и от двамата. Мисля, че няма нужда да обяснявам каква какофония в крайна сметка настана.

— Ето, сега навлизаме в Страната на ручеите, както ние наричаме тази местност — прозя се Сервин, същият, който вчера започна разговора за орките. — В момента се намираме в самия край на обитаемите от хора места. След около четири часа ще сме в Кукувица.

— Кукувица? — повтори Мармота. — Каква Кукувица?

— Това е замъкът, където е разположен гарнизонът.

— А-а-а… И колко сте там?

— Четиристотин, и то ако не броим слугите и магьосниците.

— Магьосници? — подозрително се намръщи Халас. По някаква причина гномът изобщо не понасяше маговете от Ордена.

— Да, мастер гном, точно така. Ние имаме магьосник във всяка крепост. В случай, че се появят оркските шамани.

— Ако оркските шамани се появят, по-добре направо си слагайте погребалните дрехи, вместо да се надявате на тези ваши орденски фокусници! — презрително изсумтя Халас.

— Не говорете така, мастер гном, магьосниците са много нужни! Спомням си, бях в стотицата на милорд Фернан, когато бранехме Пияните ключове, тогава срещу нас се изправи шаман и почти изпрати всички ни в светлината. Ако не беше магьосникът, сега нямаше да разговарям с вас, кълна се в Сагра!

Халас само измърмори нещо под нос и смени темата на разговора.

Ел притича при нас и каза, че Миралисса ме вика. Трябваше да отида с к’лиссанга в челото на отряда. Елфийката разговаряше любезно с Фернан, но като ме забеляза, задържа коня си и попита:

— Гарет, усещаш ли нещо?

— Н-не — отвърнах аз след кратко замисляне. — А какво трябва да усетя, лейди Миралисса?

— Не знам — въздъхна тя. — Ключът мълчи ли?

— Да — след нощта в къщата на Балистан Паргайд творението на джуджетата не даваше признаци на живот.

— Разбираш ли, Гарет, много съм притеснена от внезапното изчезване на Лафреса. Тя не беше в Къртичи замък с Балистан Паргайд, значи е някъде другаде, а и самият граф не се разстрои кой знае колко, когато неговият воин загуби в съда на Сагра.

— Аз също останах с впечатлението, че държи козово асо в ръкава си.

— Козово асо? — тя за миг се замисли. — А, да! Карти… Да, ти си прав, той със сигурност има резервен вариант, в противен случай нямаше да се предаде толкова лесно. Усеща се ръката на тази слугиня на Господаря, затова си и помислих, че след като си настроен към ключа, би трябвало да я усетиш.

— Не, нищо не усещам, лейди Миралисса.

— Жалко — отвърна искрено тя. — Макар че от друга страна, щом не усещаш присъствието й, значи тя е далече.

— Или е близо, но ключът просто не е способен да усети силата й — промълви Еграсса.

На мен повече ми харесваше версията на Миралисса, така се чувствах много по-безопасно.

— Няма да те задържам повече, Гарет — елфийката даде да се разбере, че разговорът ни е приключил.

— Лейди Миралисса, може ли да ви задам един въпрос?

— Слушам те, Гарет.

— Балистан Паргайд е наш враг, той служи на Господаря, а в същото време вие му позволявате свободно да напусне замъка на Алгерт Дали. Защо?

— Не си ли разбрал, че законите в Пограничното кралство са различни от законите във Валиостр? Балистан Паргайд седеше на масата на милорд Алгерт и за да бъде арестуван… Тук са нужни много по-солидни доказателства от нашите думи. Освен това, след съда на Сагра графът имаше право да си тръгне и никой не би могъл да му попречи.

Аз кимнах в отговор на думите й, проклинайки мислено задръстеното Погранично кралство с глупавите му закони.

— За какво си говорихте? — полюбопитства Кли-кли.

— Нищо важно.

Шутът направи недоволна гримаса и поглеждайки притеснено към мрачното небе, попита:

— Знаеш ли, че още днес ще бъдем в Заграбия?

— Днес? А аз, по погрешка, си мислех…

— Трябва да мислиш с главата си, Гарет, а не по погрешка. Ползата ще е два пъти по-голяма, можеш да ми вярваш — отбеляза шутът. — Времето изтича, така че от замъка веднага влизаме в Заграбия, а и нощем да се върви е много по-безопасно.

Гората се разреди, мрачните елхи отстъпиха настрани, пътят зави наляво и отпред се появи голямо село.

— Любезни воини, как е името на това село? — направил сериозна физиономия, попита Кли-кли.

— Кръстопът — отговори Сервин. — Оттук до замъка е един час път.

— А-а-а — проточи Кли-кли, гледайки съсредоточено към далечните къщи.

Фернан вдигна свитата си в юмрук ръка и отрядът спря.

— Какво става? — Мармота вдигна очи от Непобедимия.

— Не знам — отвърнах му аз.

— Странно село — процеди Змиорката, придърпвайки „брата“ и „сестрата“ по-близо до себе си.

— Определено — съгласи се Фенерджията и бързо пристегна лентата на челото си. — Бих казал, че е мно-о-ого странно.

— Какво му е странното? — недоумявах аз.

— Виждаш ли хора?

— Още сме много далече — отвърнах неуверено, шарейки с поглед по далечните къщи.

— Не чак толкова, че да не се виждат хора — възрази Мармота. — Виж — покрай къщите няма никой, на улицата — също, наблюдателните кули — и те са празни. Аз лично не помня нито едно село в тази страна, където на наблюдателните кули да няма стрелци с лък.

Дивият беше прав — на кулите нямаше никого.

— Гарет, ризницата на теб ли е? — притесни се гоблинът.

— Под куртката.

След като се посъветва с десетниците и милорд Алистан, Фернан махна с ръка и отрядът бавно тръгна към селото.

— Дръж арбалета в готовност, Гарет — посъветва ме Делер, докато си слагаше шлема на главата.

Тревогата и напрежението на воините се предадоха и на мен, аз извадих арбалета, изпънах тетивите и заредих болтове. Първият беше обикновен, а вторият — огнен. Делер притисна брадвата с крак към коня си и също зареди арбалета си, който беше поне три пъти по-голям от моя. Някои от воините в отряда направиха същото.

— Да бързаме бавно, момчета. Фернан каза да си отваряме очите на четири — прошепна десетникът Хрюч, когато отрядът влезе в селото.

Правата улица беше пуста и тиха, сякаш всички бяха измрели.

— Защо това селище няма ограда? — попитах аз.

— Няма смисъл, селото е прекалено голямо — отвърна Сервин, като държеше ръката си върху дръжката на меча. — Поддръжката й ще е много трудна, а и Кукувица е съвсем близо до замъка…

— Сервин, Касани, Урч, Едноокия! — прекъсна го Фернан. — Проверете къщите, по двойки.

Воините скочиха от конете и се втурнаха по двойки към къщите от дясната и лявата страна на улицата. Първият от всяка двойка държеше арбалет, а вторият — меч. Мечоносецът се затича към вратата на най-близката къща, удари я с крак и отскочи встрани, пропускайки арбалетчика. От другата страна на улицата се случваше същото. Воините на Пограничното кралство действаха като механичните часовници на джуджетата — прецизно и точно.

Секундите течаха бавно, аз вече започнах да мисля, че момчетата са пропаднали в мазето, толкова дълго ги нямаше. Накрая те излязоха от къщите и се върнаха при нас.

— Никой! — каза воинът от първата двойка.

— При нас също, командире, къщите са празни. Нищо не е пипано или разбито, на масата има ядене, супата отдавна е изстинала.

— Сигурен съм, че и в другите къщи ще е същото, милорд Алистан — извика Медения.

— Може би имат някакъв празник или сватба?

— Никакви празници нямаме сега — каза воин с копие. — А и сватбите не ги правим толкова рано сутрин.

— Орки? — прошепна само с устни Фенерджията.

— Няма начин, Кукувица е съвсем наблизо, Първите никога не биха се осмелили да нападнат село, разположено толкова близо до гарнизона.

— Урч, Касани, проверете вишката! — заповяда Фернан.

Воините се втурнаха да изпълнят заповедта. Вишката беше наблизо, само на десетина ярда от пътя, извисявайки се в началото на полето. Докато го правеха, трима воини на коне не я изпускаха от поглед, стиснали в ръце арбалети. Там горе спокойно можеха да се крият стрелци.

Единият от воините, стиснал нож в устата си, започна да се качва по разнебитената стълба, а вторият насочи арбалета си право нагоре в случай че в квадратната дупка на пода внезапно се появи враг. Воинът с ножа се качи горе, изчезна за миг от погледите ни, после отново се появи и извика:

— Чисто!

— Има ли нещо там, Урч? — на свой ред извика Фернан, вдигайки забралото на шлема.

— Лък, колчан със стрели и гърне с мляко, командире! — докладва след кратко забавяне Урч. — Кръв! Има кръв на дъските!

— Прясна? — извика един от десетниците, изваждайки меча си.

— Не, вече е засъхнала! И е съвсем малко, до самия отвор!

— Касани, на земята има ли?

— Не виждам нищо, командире — каза воинът долу. — Земя като земя, а и ние я изпотъпкахме!

Ел приближи към вишката, скочи от коня, подаде повода на воина и като приклекна на пети, започна внимателно да изучава земята.

— Гарет — предпазливо ме повика шутът. — Усещаш ли нещо?

— Не.

— Като че ли мирише на изгоряло.

— Не усещам — казах аз, след като подуших въздуха. — Само така ти се струва.

— Кълна се във великия шаман Тре-тре, във въздуха мирише на изгоряло.

— Кръв! — извика Ел. — На земята има кръв!

Елфът се метна на коня си и подкара към Фернан, Алистан и Миралисса.

— Убили са го горе, може би със стрела, и после е паднал долу.

— Разбрах — кимна милорд Алистан, издърпа на главата си бронираната качулка, след което надяна закрития шлем с прорези за очите. Ел и Еграсса като по команда си сложиха своите полушлемове, скриващи горната половина на лицето.

— Нечиста работа е това, ох, нечиста! — Фенерджията нервно се заоглежда, търсейки евентуалния враг.

Но улицата беше пуста, както и къщите около нас. Дори не пуста, а мъртва. Не се чуваха нито птици да пеят, нито крави да мучат, нито кучета да лаят.

— Кучетата! — възкликнах аз.

— За какво говориш, Гарет? — извъртя се към мен Еграсса. Шлемът го правеше безлик.

— Кучетата, Еграсса! Видял ли си поне едно? Чул ли си ги да лаят?

— Орки — изсъска един от воините. — Тези същества мразят кучетата и първо тях убиват.

— Тогава къде са телата? С тях ли си ги вземат? — попита Мармота.

— Някои кланове така правят — Касани се метна на седлото. — Правят си украшения от кучешки кожи.

— Урч, слизай! — викна един от десетниците.

— Чакай! Командире, дим! — Урк посочи с пръст някъде към центъра на селото.

— Силен?

— Не, едва се забелязва!

— Какво гори?

— Не се вижда от покривите на къщите!

— Слизай!

Урч се спусна по стълбата и скочи на коня.

— Тръгваме напред, внимателно, пазим си гърба — Фернан с плавно движение пусна забралото на шлема си.

— Знаеш ли, Гарет — прошепна гоблинът. — Започвам да се притеснявам, че ще се натъкнем на Първите.

— Аз също, Кли-кли, аз също.

— Може пък всички да са отишли на някакъв празник и този воин да греши? — беше очевидно, че шутът и сам не си вярва.

Разбира се, че не бяха отишли да празнуват…

Миризмата на изгоряло я почувствахме на двайсет къщи от пожара. Гореше огромен хамбар, явно на някой по-заможен селянин. По-точно не гореше, а беше изгорял. Заварихме едва тлеещо пепелище.

Към миризмата на огън се добави миризма на изгоряло месо. Конете започнаха да нервничат.

— Проверете — заповяда Фернан изпод шлема си.

Един от воините неохотно слезе от коня, прикри лицето си с ръкав и тръгна към пожара. Пристъпи по изстиналата жар, прекрачи изгорелите трупи и разрина с носа на ботуша си пепелта, след което хукна към нас. Лицето му беше пребледняло.

— Всички са изгорели, командире! Останали са само овъглени кости. Затворили са ги в хамбара и са ги запалили, има стотици.

Някой зад гърба ми шумно си пое дъх, друг изруга.

— Как е могло да се случи?

— Някой ще си плати за това!

— Не се разсейвай! Напред, бавно — рязко каза Фернан. — Арбалетчиците, минете на първа линия.

— А мъртвите, командире?

— По-късно — отвърна Фернан.

Останалите жители намерихме на малкия селски площад, където бяха разположени кръчмата и дървения храм на боговете. На площада имаше повече от петдесет трупа. Всички тела бяха изкормени като риби, а главите — отрязани и събрани в една голяма купчина. Миризмата на кръв и смърт ни удари в ноздрите, жуженето на хиляди мухи, долетели от всички страни, изпълваше ушите ни. Изглеждаше, сякаш през площада е минала тълпа побъркани шутове, които са изливали наляво и надясно ведра с кръв.

Един от воините се наведе през коня и повърна. Самият аз, признавам си честно, едва не последвах примера му. Трябваше да положа неимоверни усилия, за да запазя закуската в стомаха си. Не трябва да има такива неща, такива неща просто нямат право да съществуват в нашия свят!

Мъже, жени, старци, деца… Всички, които не бяха изгорели в хамбара, лежаха на наводнения с кръв площад.

— На стената — посочи с глава Мармота.

На стената на кръчмата висяха други седем трупа. Ръцете и краката им бяха заковани с гвоздеи към дъските, коремите им бяха разпорени, главите им липсваха. Две жени бяха обесени на преметнати през табелата на кръчмата въжета и телата им леко се поклащаха, подчинявайки се на лекия ветрец.

Чу се чуруликане и аз обърнах глава към звука. Малка твар със сива кожа, не по-голяма от бебе, се откъсна от ръфането на трупа и вдигна към нас окървавената си муцуна, мигайки с червените си кръгли очи. Втора твар, виждайки, че я гледаме, изсъска злобно.

Звънна тетива на лък и първата твар изпищя и падна, пронизана от елфийска стрела. Вторият мършояд бързо се хвърли настрани и Ел го пропусна. Съществото с гневно чуруликане изчезна зад къщите.

— Гхоли, мамка им! — изръмжа Делер.

— Мършоядите вече пируват…

— Свалете телата — заповяда Фернан. Воините започнаха да режат въжетата на обесените и да свалят седемте трупа от стената.

— Не ми харесва как мирише тук — изстена Кли-кли.

— На мен също, Кли-кли.

— Ушите на всички глави са отрязани — отбеляза Змиорката, докато безстрастно разглеждаше мъртвите.

— Груунски ухорези — обясни един от воините. — Това е тяхна работа.

— Ухорези? — вдигна вежди Халас.

— Наказатели, обичат да обикалят по нашите земи и да събират уши.

— Ясно.

— Фернан, как мислите, може ли някой да е останал жив? — обърна се Алистан Маркауз към командира на воините.

— От жителите? Съмнявам се — мрачно отвърна Фернан, докато наблюдаваше как хората му внимателно полагат на земята свалените от стената тела. — Хасал, преди колко време се е случило всичко?

— Вчера вечерта, командире. Пепелта едва дими, кръвта е съсирена…

— Трябва по най-бързия начин да отидем в Кукувица, все още имаме време да настигнем Първите и да отмъстим.

— Трябва да проверим и останалата част от селото, може да има останали орки — поклати глава Миралисса.

— Защо, треш Миралисса? Каква друга работа биха могли да имат тук?

— Кой може да ги разбере Първите, Фернан? Нататък улицата се разклонява, накъде смятате да поведете отряда?

— Едноокия, ти нали си оттук? — обърна се Фернан към воина с черна превръзка на лявото око.

— Да — лицето на човека беше по-зелено от пролетна зеленина. — Леля, сестрите… Всички…

— Стегни се, войнико! Накъде водят тези две улици?

— Те вървят успоредно, командире, и стигат до края на селото. Там живееха по-богатите, къщите са по-хубави, а после започват градини…

— Мисля да разделя отряда на две, милорд Алистан. Трябва да се проверят и двете улици, може някой да е оцелял.

— Постъпете, както смятате за нужно, тук вие сте командир.

— Хрюч, Рот, с десетиците си по лявата улица, Орел, Факел — вие сте с мен.

— Добре, командире.

— Ел, Меден, Халас, Змиорка, Гарет, Кли-кли, тръгнете с Хрюч — заповяда ни Алистан Маркауз. — Лейди Миралисса, Еграсса, Мармота, Делер, Фенерджията и аз ще следваме отряда на Фернан.

— Струва ли си да се разделяме, милорд? — недоволно попита Делер, докато проверяваше с палец острието на секирата си.

— Струва си, Делер, ако се случи нещо, нека сме поравно, не бива да отслабваме нито един от отрядите.

Делер кимна, шлемът прикриваше изражението на лицето му.

— Да тръгваме — заповяда Фернан. — Рот, срещаме се в края на селото.

— Да, командире.

— Ако нещо стане, надуйте рога — даде последни указания рицарят и подкара коня си напред.

— Пази си брадата, брада! — избоботи Делер към Халас.

— Ти за себе си мисли — беззлобно отвърна гномът и хвана по-удобно бойната си мотика.

Излязохме на улицата, следвайки двете десетици намръщени и настръхнали воини на Фернан.

— Боклук, Твар — обърна се десетникът към двамата братя-близнаци. — Пред отряда, на трийсет крачки, за да ви виждам задниците. Отваряйте си очите на четири и ако забележите нещо, веднага назад.

Двамата воини подкараха конете си напред, оглеждайки се за врага.

Ел също подкара своя кон и се нареди редом до десетника, като държеше готова стрела на лъка си.

— Според мен това си е пълна глупост — измърмори Халас. — Едва ли орките ще седнат да чакат да се появим, за да ги избием?

— Първите са способни на всякакви мръсни номера, мастер гном — каза един от воините. — А специално груунските ухорези са прочути с това.

— Гарет, Кли-кли, стойте до мен, ако се случи нещо, аз ще ги посрещна — каза Халас.

— Защитникът ни той — ухили се Кли-кли, но последва съвета на гнома и задържа Перце.

Двамата разузнавачи бавно напредваха пред нас, но улицата оставаше тиха и спокойна. Спретнатите къщички с ярко боядисани капаци и врати сега изглеждаха зловещи и заплашителни. Улицата се разшири, къщите и оградите, боядисани с жълта и синя боя, станаха по-големи. Портата на къщата, в чийто двор растеше меден слънчоглед, беше разбита и лежеше на земята. Тук някой много добре беше поработил с топора. На верандата лежеше човешки труп, надупчен със стрели. Подобно на всички мъртви в селото, този също нямаше глава. Аз се извърнах — за днес мъртъвците ми бяха повече от достатъчно.

Къщите от лявата страна свършиха, започнаха градините. Плътните храсталаци край пътя излъчваха заплаха, там спокойно можеше да се крие цяла армия орки, а и по клоните на гъсто покритите с листа ябълки можеше да има скрити стрелци. Воините внимателно оглеждаха храстите, но те си оставаха неподвижни, само веднъж от някакъв клон изхвърча уплашена стърчиопашка и бързо се скри зад дърветата.

Приближихме края на селото — вдясно оставаха три къщи, после имаше малко поле, а след него — елхова гора. Отляво се простираше градина със зеле и Кли-кли отбеляза, че няма да е лошо да вземем няколко зелки за вечеря, на селяните то така или иначе вече нямало да им трябва. Гоблинът несръчно намекваше, че аз би трябвало да взема зелето, но след това, което бях видял на площада, апетитът ми никакъв го нямаше, което не пропуснах да му съобщя.

Бедата дойде, когато никой не я очакваше. Едновременно рухнаха огромните порти на последните две къщи и през праха, вдигнал се от падането им, полетяха стрели.

Викове от болка, звук на изваждане на оръжие, цвилене на коне.

— Орки!

— Първите!

— На оръжие!

— Надуй рога!

Прозвуча и веднага млъкна боен рог. Воинът, получил стрела в гърлото си, го изпусна и падна под копитата на своя кон. Прозвуча още един рог, някъде зад къщите се чу звън на оръжия. Значи да не разчитаме на помощ, вторият отряд също беше попаднал на засада.

— Засада! — изкрещя шутът, гледайки ме с безумни и разширени от ужас очи.

Останалото си спомням твърде лошо и в същото време твърде добре. Аз бях себе си, но в същото време се наблюдавах отстрани и можех да видя какво се случва около мен. Цялата битка завинаги се вряза в паметта ми, но протичаше като в кошмар, като в замръзнал в студа сън, който брадвите пръснаха на отделни ледени блокове.

Още веднъж звъннаха тетиви и орките с извадени ятагани се нахвърлиха върху нас. Нахвърлиха се мълчаливо и това, предполагам, беше най-страшното от всичко, което ми се случи днес. Както казват, на страха очите са големи — в тези секунди ми се струваше, че орките са много, много, ама наистина много повече от нас.

Ние бяхме в опашката на отряда и затова първият и най-ужасен удар беше поет от воините на Пограничното кралство… и Ел. Видях как една стрела се заби в процепа на шлема му, как елфът залитна назад, как пада по гръб…

От нашия отряд защракаха малобройни арбалети, няколко орки паднаха, но останалите все така мълчаливо продължиха да се носят към нас. Воините посрещнаха Първите, отблъсквайки атаката с мечове и копия. Глъчката стана неописуема — проклятия и викове, звън на стомана, хрипове. Орките изобщо не се притесняваха, че противниците им са на коне. Към мен се хвърли един орк, аз стрелях, но пропуснах, стрелях втори път и огненият болт попадна в щита на Първия, след което шумно се взриви, превръщайки нападателя в пепел.

— Меден, прикрий ме — извиках, опитвайки се да надвикам шума на битката. Арбалетът трябваше да бъде зареден възможно най-скоро.

Орките все още бяха заети с тези отпред, явно атаката им не беше особено добре съгласувана, и ние, намиращите се в края на колоната, получихме двадесетина скъпоценни секунди, за да отговорим на Първите с дъжд от смърт. Сигурно никога в живота си не бях зареждал арбалета с такава скорост. Болтовете в ложата, издърпвам лоста към себе си, прицелвам се, задържам дъх, натискам единия спусък, после другия. От улицата битката се пренесе към полето със зеле и преди орките да успеят да се доберат до мен, вече бях убил четирима, три болта пропуснаха, а два отскочиха от броните им, сякаш бяха омагьосани. Един от орките опита да се промъкне до мен, но беше спрян от огролома на Медения. Тежката верига удари Първия отстрани и го изхвърли настрани.

— Бум! — блъсна ме в ушите.

От уплаха Пчеличка се изправи на задни крака и аз много непохватно се стоварих на земята. Трябваше да се претърколя, за да не попадна под копитата на собствения си кон. Скочих на крака и се озовах лице в лице с огромен орк. Арбалетът го бях изпуснал по време на падането, а да вадя тепърва ножа нямах време, Първият явно смяташе да ми свали буйната глава и да ми отреже ушите. Ятаганът противно изсвистя, аз инстинктивно свих глава и вражеското острие само докосна косата ми.

Около мен битката кипеше, орките налитаха, хората се опитваха да оцелеят, така че помощ нямаше откъде да очаквам. Оркът свали замаха по-ниско, в отговор аз паднах на земята и се претърколих в калта, грабнах най-близката зелка и я хвърлих към главата му. Първият небрежно я посрещна с ятагана, разполовявайки я на две равни части. Пак трябваше да отскачам, нападателят беше невероятно пъргав и…

— Бум! — отново ме блъсна в ушите.

Нещо изсвистя покрай бузата ми и главата на орка се пръсна като презрял султанатски пъпеш, опръсквайки ме за сбогом с гореща кръв.

Обърнах се към звука. Халас седеше на земята, придърпал скъпоценната си раница в скута си. Около гнома се носеше сив, неприятно миришещ дим. В уста стискаше любимата си лула. Във всяка ръка моят спасител държеше по една дебела къса тръба, много приличаща на миниатюрно оръдие. Никога не бях виждал такова чудо.

Междувременно трима орки веднага се втурнаха към него, осъзнавайки, че Халас е най-голямата заплаха за тях. Без изобщо да се притесни, гномът захвърли настрани странните тръби, бръкна в раницата с двете си ръце и извади още две точно такива оръдия, поднесе ги към димящата в устата му лула, за да запали фитила, и ги насочи към нападателите.

— Бум!

Първият орк направи смешно салто във въздуха и падна.

— Бум!

В бронята на втория се появи дупка, оркът се хвана с ръце за гърдите, олюля се и рухна по лице в калта.

Третият орк замръзна като статуя и един от хората на Фернан веднага го прониза с копието си.

Един орк стоварваше брадвата си върху щита на Едноокия, който едва се държеше на крака. Аз извадих ножа и направих най-безумната постъпка в живота си. Засилих се, скочих и ударих орка с двата крака в гърба. Естествено, паднах на земята, а оркът, изненадан от неочакваната атака, полетя напред, падна на колене и веднага се прости с главата си.

Едноокият кимна с благодарност и веднага се включи в съседната схватка.

Мрак! Трябва да се върна назад и да си взема арбалета.

— Умри, маймуно! — двама орки в шлемове забелязаха самотния и безобиден човек с ножа. В отчаян жест хвърлих ножа си по единия, но той небрежно го отби с щит.

— Гарет, назад! — изскочи отнякъде Медения. — Вземи брадвата!

Отскочих, осигурявайки пространство за неговия огролом. Бойната верига полетя ниско, Медения се целеше в краката, при което Първите пъргаво подскочиха, опитвайки се да избегнат тежкия й ошипен край. Дивият промени посоката на удара и веригата полетя нагоре, убивайки по-малко пъргавия орк. Вторият орк веднага опита да атакува Медения, но аз и брадвата на мъртвия Първи вече бяхме там. Ударих непохватно, но с цялото си сърце. Брадвата се вряза в щита и остана там.

— Изчезвай оттук!

Оркът отстъпи назад, повличайки и брадвата. Аз веднага послушах съвета на Дивия и отскочих настрани. Оркът отчаяно постави ятагана пред себе си, опитвайки да се предпази от удара на Медения. Топката на огролома премина отгоре, направи оборот около ятагана на орка, като така го омота с веригата, и застина, свързвайки двете оръжия. Медения дръпна към себе си, оркът не се смути и започна да дърпа и той. Медения пусна дръжката на огролома, пристъпи напред и заби кинжал под шлема на изненадания орк, точно в брадичката.

— Гарет, какво ти казах? Отивай при коня си! — Медения беше грабнал нечий меч от земята и вече се биеше със следващия Първи. Цялата зелева градина кипеше от звън на оръжия, крясъци и кръв. Битката продължаваше от около минута или най-много две. Но на мен ми се струваше, че от началото на атаката е минала цяла вечност.

Взех си ножа от земята, огледах се, видях Пчеличка и се втурнах към нея. Един от орките хвърли копие, то проби ризницата на десетника Рот и се заби в гърба му. Други двама орки се разправиха с отчаяно защитаващият се Сервин. Единият отклони вниманието му, а вторият му отсече ръката с брадвата си.

Обзе ме ярост. Мракът да ме отнесе, кълна се в Сагот, аз съм спокоен човек и не съм склонен на самоубийствени постъпки, но тук нещо в мен се скъса. Нашите хора загиваха, падаха, а аз просто се мятах насам-натам, избягвайки ятаганите на Първите. Скочих на гърба на този с брадвата и буквално вкарах ножа си в тила му. Първият потрепери, омекна и започна да пада. Другият орк изрева и се хвърли към мен. Спаси ме щитът, изпаднал от ръката на убития от мен орк. Поставих го пред себе си, като го държах с двете си ръце. Първият удари веднъж, втори път, после трети. Жълтите му очи горяха от омраза. Подсъзнателно отбелязах, че през шума на битката се промъква нечие скръбно протяжно пеене на непознат за мен език. С всеки удар, разтърсващ щита, аз отстъпвах няколко крачки назад. Оркът влезе в ритъм и аз едва успявах да поставя щита под падащия ятаган. Трески летяха навсякъде, този тип трябваше да е при дървосекачите, а не на война. Настъпих някаква зелка, подхлъзнах се и едва не паднах.

Бум-тряс! Бум-тряс!

След десетото „бум-тряс“, когато проклетият щит натежа неимоверно в ръцете ми, а оркът отново замахна за удар, аз прибягнах към хитрост и вместо да подложа щита, го дръпнах в последния момент. Оркът беше вложил цялата си сила в удара и когато не срещна обичайната преграда, залитна напред, ръмжейки злобно. За да не падне на земята, Първият направи няколко крачки, а аз отскочих настрани и го ударих с щита в гърба, надявайки се шипът, който стърчеше в средата на щита, да пробие бронята. Ударът го принуди да направи още няколко крачки и тук на помощ се притече Халас.

Обратната част на бойната му мотика, много подобна на огромен клюн, с протяжно „дзъннн“ проби през бронята на Първия и го уби на мига.

— Гарет, какво щях да правя без твоята помощ! — ухили се в изпръсканата си с кръв брада Халас.

— Отзад! — извиках му аз, предупреждавайки го за новата заплаха.

Дребният гном бързо отскочи встрани, обърна се и нападна новия противник.

Пчеличка стоеше на същото място, където я бях оставил. Дори не бях забелязал кога треската на битката ме беше отдалечила на толкова голямо разстояние от собствения ми кон. Арбалетът ми лежеше под копитата й, в калта.

Пред мен изникна Кли-кли. С плавно движение гоблинът отпусна ръце на колана си, извади два тежки метателни ножа, превъртя ги бързо, хвана ги за остриетата и ги хвърли към мен. Не скочих, не мръднах и като цяло дори не успях да се уплаша, толкова бързо се случи всичко. Единият от ножовете изсвистя покрай дясното ми ухо, а другият — покрай лявото, като едва не го отряза. Изненадващо, но все още бях жив. Стигна ми умът да се обърна назад. Оркът беше зад мен и вече беше успял да замахне с брадвата. От очите му стърчаха метателните ножове на гоблина. Първият постоя, олюля се на пети и падна по лице, като едва не ме затисна.

— Не можеш да се разплатиш за спасението на собствената ти кожа — в ръцете на шута вече имаше втора двойка ножове.

Не знаех какво да кажа, спомняйки си със срам как всички се подигравахме на уменията на гоблина да хвърля ножове.

Вдигнах арбалета и бързо го заредих.

— Ние губим, вече сме само осем срещу дванадесет! — заяви гоблинът.

И кога успя да ги преброи?

— Знам!

— Тогава не стой като пън! Чуваш ли песента на шамана? Когато свърши със заклинанието, за нас ще стане много по-лошо!

Шаман! Замръзнах, осъзнавайки най-накрая каква беда може да носи тази песен.

— Какво искаш от мен?

— Намери го и го убий! Той се крие някъде наоколо!

Лесно е да се каже — убий шамана!

Внезапно Пчеличка удари с копито един от орките, който се промъкваше към незащитения гръб на воин от Пограничното кралство. Воинът довърши останалото.

— Казах ти, че е бойна кобила — дори в такава ситуация шутът намери сили да се усмихне. — Знам какво да подаря на моите приятели!

Затръби рог и вторият отряд, под командването на Фернан, се появи в галоп и удари като стоманен юмрук орките в гръб. Алистан прелетя покрай мен и отнесе главата на единия от четирите орки, налитащи на Змиорката. Не бих казал, че гаракецът се чувстваше притеснен срещу четирима противника, но неочакваната помощ на никой не е навредила. „Братът“ и „сестрата“ пърхаха като пеперуди в ръцете на воина, сливайки се в един размит пробляскващ вихър. „Сестрата“ пробождаше, „братът“ кълцаше. „Сестрата“ стремително удари отгоре, целейки се в главата, оркът се закри с щита и „братът“ веднага разпори открилия се корем. Без изобщо да се притеснявам, аз забих един болт под дясната лопатка на третия орк, а Кли-кли се сниши и преряза сухожилието на крака на четвъртия, след което Змиорката довърши работата, като доуби падналия.

— Миралисса! — извиках аз, виждайки елфийката, въоръжена със с’каш. Бронираната качулка скриваше пепелно сивите й коси. — Шаман, Миралисса!

Тя извика нещо на оркски към Еграсса и изрече заклинание, насочвайки ръката си напред. Под краката на втурналия се към нея орк се появи лед и той се хлъзна напред, размахвайки изненадано ръце. Със задоволство бе посрещнат от Фернан, който стовари боздугана си върху шлема на Първия. Изпод шлема пръсна кръв във всички посоки.

Във въздуха се материализираха полупрозрачни мехурчета в отровно зелена светлина.

— Стойте по-далеч от тях! — извика Миралисса и принуди доралиския си кон да направи рязък скок встрани. — Еграсса штан нирг шаман дулле!

Елфът, без да я слуша, пускаше стрела след стрела, ориентирайки се единствено по звучащия глас. Човек би си помислил, че Еграсса е полудял, иначе защо ще обстрелва абсолютно празно място в полето? Стрелите цепеха въздуха и се забиваха в земята, но пеенето продължаваше, а сапунените мехурчета ставаха все по-големи и по-големи. Един от воините изкрещя от ужас и болка.

Ударът ме свали на земята, зъбите ми звучно изтракаха.

— Омръзна ти да живееш ли?! — извика Змиорката.

Гаракецът внимаваше и навреме беше отблъснал от мен заклинанието на шамана. Поредната стрела на елфа спря във въздуха, чу се вик и пеенето спря. Веднага сякаш от нищото се появи орк с доста странно покривало на главата си, олюля се и падна на земята.

— Илюзия за невидимост! — извика Кли-кли.

Със смъртта на шамана сапунените мехурчета се спукаха и изчезнаха.

Над полето и пустото селце вече не се чуваше звън на оръжия. Всичко свърши така внезапно, както и беше започнало. Разбрах, че сме спечелили. И разбрах, че по някакъв каприз на Сагот бях успял да оцелея в тази битка.

— Спокойно, приятелю, още няколко бода и свършвам — умело боравейки с кривата игла, Змиорката кърпеше челото на Фенерджията.

Мумр сумтеше и се мръщеше, но търпеше. Оркският ятаган го беше закачил, отделяйки парче кожа от челото му. В края на битката цялото лице и дрехи на Мумр бяха напоени с кръв и сега гаракецът пришиваше обратно висящата пред очите на Фенерджията кожа.

— Стига си ме мъчил, Змиорка, и без това изгубих много кръв! По-добре извикай Миралисса.

— Миралисса е заета, трябва да спаси онези, които ги порази магията на шамана — Змиорката направи още един бод. — А че има много кръв, не е страшно, с рани по лицето винаги е така, щеше да е много по-опасно, ако те бяха наръгали в корема и нищо не тече.

— Много ловък беше, гадинката… — Мумр се намръщи, когато Змиорката стегна възела. — Сега през цялото чело ще имам белег.

— Казват, че те красят — подсмихна се Змиорката. — Делер, я дай „Яростта на дълбините“.

Джуджето се откъсна от почистването на острието на брадвата и подаде на гаракеца манерката с джуджешкото питие. Змиорката намокри парцала и безмилостно го сложи на челото на Мумр. Фенерджията изкрещя, сякаш го бяха сложили върху горещи въглени.

— Търпи, ако не искаш раната да загние.

Фенерджията с изкривено от болка лице кимна и хвана парцала от ръцете на гаракеца.

— Не си ли ранен, крадецо?

Милорд Плъх беше свалил шлема си и сега го държеше в ръце. Нормално беше капитанът на гвардията да е загрижен за моето здраве. Все пак Сталкон му беше заповядал да ме пази, а днес едва не се отправих в светлината. Би било смешно, ако милорд Алистан Маркауз не се справи с тази задача!

— Изглежда, не — тъпо казах аз.

Битката беше свършила, но все още не можех да се отърся от онази безумна треска, която се ражда под звъна на остриетата. Сега заедно с Кли-кли седях на земята близо до Пчеличка и гледах към изпотъпканото поле, осеяно с тела на орки, хора и коне.

— Имаш кръв по лицето.

Кръв? А, да! Когато Халас проби главата на орка със своето оръжие-чудо, май тогава бях опръскан с кръв.

— Не е моя, милорд.

— Ето, избърши се — той беше толкова любезен, че ми подаде чиста кърпа. — Браво, че оцеля, крадецо.

Аз се усмихнах: бях оцелял, но много други нямаха моя късмет. Оркска стрела беше попаднала точно в отвора за очите на Ел и го беше убила на място. Мармота никога повече нямаше да храни Непобедимия. Оркско копие беше пронизало воина от край до край. Боях се, че и Медения нямаше да доживее до сутринта, беше ударен от шаманските мехури и сега лежеше в безсъзнание, на крачка от смъртта. Миралисса опитваше да помогне на него и на още други трима воини, но не се знаеше дали ще успее.

Вторият отряд също се натъкнал на орки, но там Първите били много по-малко, отколкото при нас. Така че Фернан с хората си успял да се справи с тях и да ни дойде на помощ.

— Добре ни подредиха — каза Фернан на Алистан, докато със сила вкарваше меча си в ножницата.

— Колко?

— Осемнайсет мъртви, без да броим двамата ваши воини, милорд. Хасал, колко са ранените?

Лекарят се откъсна от превръзката на ранения мъж.

— Леко — почти всички. Четирима са тежко, като на Сервин ръката му е отрязана и е намушкан в корема. Страхувам се, че няма да преживее нощта, командире.

— А колко орки?

— Никой не ги е броил — направи гримаса Фернан. — Не повече от три десетици.

Тридесет орки срещу двайсет наши. Леко сме се отървали.

— Командире, какво да правим с двамата пленени?! — извика Едноокия.

— Сега ще решим — мрачно каза Фернан.

— Ела, Гарет, да погледаме — скочи на крака Кли-кли.

Лично аз нямах желание да гледам орки. За мен колкото по-бързо ги отпратят в мрака, толкова по-добре.

— Хайде де, нека отидем! — Кли-кли ме задърпа за ръката. — Какво сме седнали тука?

Проклех наум досадния гоблин, но станах от земята и го последвах.

Двамата Първи бяха така плътно овързани с въжета, сякаш бяха в мрежата на гигантски паяк. Единият беше ранен в крака и раната все още кървеше, но никой нямаше намерение да го превързва. До Първите стоеше Еграсса и въртеше в ръце крив кинжал. Елфът не сваляше поглед от своите кръвни врагове.

Орки и елфи. Елфи и орки. Толкова си приличат, че за неопитен човек е много трудно да разграничи от пръв поглед тези две раси. И едните, и другите, са смугли, жълтооки, с пепелявосиви коси, черни устни, с ясно изразени глиги, говорят един и същ език. Разликите са твърде незначителни за външен наблюдател. В Първите и елфите тече една кръв. Орките са малко по-ниски от елфите, малко по-набити, с малко по-широк кокал, устните им са малко по-дебели, глигите им са малко по-дълги. Тези малки „подробности“ в някои случаи могат да струват живота на невнимателния човек. Единствената очевидна разлика е, че орките никога не си режат косите и ги сплитат в дълги плитки.

Пленниците бяха внимателно пазени от четирима воини, единият държеше върха на копието си почти опряно във врата на Първия.

— Ако искате да умрете бързо, отговорете на моите въпроси. Да започнем с теб — обърна се Фернан към ранения орк.

Оркът стисна челюсти, потръпна, изсумтя и от устата му потече кръв.

— Сагра! — ужасено възкликна единият от воините. — Той си отхапа езика!

Оркът рязко се изви в дъга и върхът на допряното до кожата му копие проби шията. Пограничникът изруга и отдръпна копието си, но вече беше късно — бликналата гъста струя алена кръв само засвидетелства смъртта на Първия.

— Касани, мракът да те отнесе! Ти изобщо мислиш ли?! — скара се на воина Фернан.

— Те всички са ненормални, командире! Той сам се прободе — опита да се оправдае воинът.

— Е, твоят приятел се отправи в мрака, но на теб такъв шанс няма да ти дам — обърна се Еграсса към другия орк. — Ще отговориш на въпросите на този човек, иначе с теб ще имаме много дълъг разговор.

Оркът изгледа презрително елфа и се изплю в лицето му.

— С по-нисши не разговарям!

Еграсса безстрастно избърса бузата си и счупи единия пръст на орка. Първият изкрещя.

— Ще отговориш или ще ти счупя и останалите деветнадесет пръста — гласът на елфа беше студен като ледовете на Ледени игли.

Аз се обърнах и се отдалечих. Не изпитвам приятни чувства, когато на някого чупят пръстите. Кли-Кли се присъедини към мен:

— Гарет, все още не мога да повярвам, че оцеляхме.

— Тогава се ощипи по ухото — посъветвах го аз.

Останалите на крака воини вече бяха натоварили телата на падналите на каруца, намерена в един от дворовете. На втора каруца бяха качили ранените. Медения беше все така бледен, Миралисса със сериозна физиономия шепнеше заклинания над него и другите воини, попаднали под въздействието на вълшебството на шамана на орките.

— Как е той? — притеснено попита Кли-кли.

— Зле, животът изтича от него, мога да забавя процеса, но не и да го спра. Тук трябва помощ от маг. И то възможно най-скоро.

— В Кукувица има опитен магьосник, милейди — каза един от ранените воини в каруцата.

— Тогава трябва по-бързо да ги отведем там, в противен случай ще умрат.

— Мраз, вземи хора и впрегнете коне в каруците! — заповяда Фернан.

Воините се засуетиха, но подбраха няколко коня, загубили стопаните си в битката. Аз се върнах при Дивите.

Халас седеше на земята и внимателно сипваше барут от голям сребрист рог в своите мънички оръдия.

— Значи това си крил толкова дълго в торбата, брада — изсумтя Делер. — Какви глупости още сте измислили?

— Каквото сме решили, това сме измислили — неохотно измърмори джуджето и бързо започна да прибира загадъчното оръжие в раницата.

— Халас, ще позволиш ли? — Алистан Маркауз протегна ръка към гномското оръжие.

Гномът погледна недоволно към Плъха, но беше неудобно да отказва на графа и той неохотно му подаде една от играчките си. Милорд Алистан повъртя в ръце желязото и попита:

— Как се използва?

— Това е гномска тайна, милорд — намръщи се Халас. — Съжалявам, няма да ви кажа.

— Какво толкова има, тук и глупак ще се оправи — включи се в разговора Делер. — Има фитил, има и спусък. Натискаш петлето, фитилът слиза надолу, барутът избухва и ядрото лети! Велика гномска хитрост, ха! Просто малко оръдие.

Халас раздразнено скръцна със зъби:

— Ти си оръдие, шапко! Това е пистолет, нашето ново изобретение. Само чакай да видим как ще запеете, когато дойдем при вас в планината с такива оръжия, за да си отвоюваме обратно нашите земи!

— Винаги сте добре дошли, заповядайте по всяко време. Малко ви е на вас, брадатите, Полето на плевелите, така че ще добавим, не ни се свиди! — гласът на Делер звучеше развеселено, но очите му внимателно следяха пистолета в ръцете на Алистан Маркауз.

— Ако имаме няколкостотин такива пистолета, ще ни е много по-лесно да се сражаваме с армията на Неназовимия — замечтано каза капитанът, връщайки оръжието на гнома. — Как мислиш, Халас, твоите хора ще изпълнят ли такава поръчка?

— Съжалявам, милорд Алистан, за резките думи — глухо каза Халас, прибирайки оръжието обратно в раницата. — Но гномите никога не са били глупаци. Ако ви дадем такива пистолети в ръцете, първо ще убиете враговете си, а после от скука ще се обърнете срещу нас. Вие, хората, много-много не мислите, дай ви само да воювате и кръв да пускате. Такова оръжие в такива ръце… Нашите водачи никога няма да сключат такава сделка.

— Жалко, ще трябва да се защитаваме с мечове.

Еграсса се върна и поклати глава.

— Не каза нищо.

— Да вървят в мрака тези орки, Еграсса! Да тръгваме — Миралисса бързаше да се озове в замъка възможно най-бързо. — Готови ли сте, милорд Фернан?

— Да, милейди.

Отрядът тръгна, колелата на каруците заскърцаха. Кръстопът остана назад, завличайки още две души от нашия отряд в светлината.