Свещеният камък

Шеста глава

Би трябвало да знае, че тя ще дойде точно навреме. Нито късно, нито рано, а на секундата. Точността бе едно от най-впечатляващите качества на Сибил. Носеше блуза в цвят на сочни праскови и тъмнокафяв панталон, под който се виждаха глезените й, а сандалите с тънки каишки откриваха интригуващо тесни ходила и нокти, лакирани в тон с блузата. Непокорните къдрици бяха прихванати до слепоочията й и той забеляза трите малки халки на лявото й ухо и двете на дясното.

Носеше кафява чанта, достатъчно голяма, за да побере бултериер.

— Чух, че си имал посещение. Трябва да ми разкажеш, в случай че някоя подробност се е загубила при превода.

„Направо по същество“, помисли си Гейдж.

— Добре.

Той тръгна към кухнята. Щом се налагаше да повтори разказа си, трябваше да пийне кафе.

— Имаш ли нещо против да си налея нещо студено?

— Обслужи се сама.

Така и направи. Той се загледа в нея, когато Сибил извади сока от грейпфрут и диетичния джинджифилов сироп.

— Малко съм обидена, че все още не е разговаряла с мен — сподели тя, докато слагаше кубчета лед в чаша и разбъркваше двете течности в нея. — Но се опитвам да не бъда дребнава. — Хвърли поглед към него и повдигна вежди, преди да отпие. — Ти искаш ли?

— Не, разбира се.

— Ако се наливах с кафе по цял ден като теб, щях да подскачам до тавана. — Тя кимна към подредените на плота карти. — Прекъснах играта ти.

— Просто убивах времето.

— Хм. — Сибил забеляза разположението им. — Често са наричани Reussite, или „Успех“, във Франция, откъдето произхождат според някои историци. Във Великобритания им казват пасианси, може би защото е нужно търпение, за да ги редиш. Според най-интригуващата теория, на която съм се натъквала, някога са били използвани като начин за предсказване на бъдещето. Нещо против? — попита тя, посочи картите и Гейдж нехайно сви рамене.

Сибил обърна поредната карта, продължавайки наредбата.

— Компютърните версии ги направиха доста популярни през последните десетилетия. Играеш ли онлайн?

— Рядко.

— А покер?

— Никога. Предпочитам да съм в една стая със съперниците си. Победата не е забавна, ако е анонимна.

— Аз опитах веднъж. Опитвам по веднъж почти от всичко.

Мислите му се завъртяха около вероятности за това „почти всичко“.

— Как беше?

— Не беше никак зле. Но също като теб, реших, че липсва тръпката на истинската игра. Е, къде е най-удобно да поработим? — Тя остави питието си и извади бележник от дълбините на чантата си. — Можем да започнем с подробностите за сутрешната ти среща, а после…

— Сънувах те.

Сибил подозрително наклони глава.

— Така ли?

— Имаш избор — да споделиш с другите, ако смяташ, че е важно, или да го запазиш за себе си.

— Първо трябва да го чуя. — Тя присви устни. — С най-малки подробности.

— Ти дойде в леглото ми горе. Гола.

Сибил отвори бележника и започна да записва.

— Много дръзко от моя страна.

— Луната светеше, всичко в стаята имаше синкав оттенък. Много секси, като в черно-бял филм. Не изглеждаше като за първи път. Имаше някакво чувство за близост, когато те докосвах. Сякаш бяхме танцували заедно и преди.

— Казахме ли си нещо?

— Не тогава. — Гейдж долови интереса и насмешката в очите й, но тя се държеше сдържано и нямаше и следа от смущение. — Познавах вкуса ти, знаех какви звуци ще издаваш, когато те докосвам. Знаех къде обичаш да те докосвам и как. Докато бях в теб, докато бяхме… слети и изживявахме насладата, стаята започна да се пълни с кръв и огън. — Интересът й се засили, насмешката изчезна. — Погълнаха ни, този огън, тази кръв. Тогава ти проговори. Точно когато беше на върха, каза bestia.

— Секс и смърт. Звучи по-скоро като еротичен сън или плод на стрес, отколкото като пророческо видение.

— Може би. Но реших, че трябва да разкажа за него. — Гейдж посочи бележника й. — За записките ти.

— Трудно е човек да не мисли за секс и смърт, предвид всичко. Но…

— Имаш ли татуировка? — Вгледа се в очите й, подозрително присвити, и разбра. — Горе-долу толкова голяма — продължи той, показвайки с пръсти. — На талията ти отзад. Прилича на тройка с малка криволичеща линия, тръгваща от долния полукръг, а над нея има още един символ — затворена крива с точка в средата.

— Това е санскритският символ за ом. Четирите части представляват четирите етапа на концентрация, които са будно състояние, заспиване, сънуване и транс.

— А аз си помислих, че е просто секси.

— Така е. — Сибил се обърна, леко повдигна блузата си и показа същите символи на гърба си. — Но носи смисъл. Щом наистина си я видял, трябва да направим извода, че сънят ти също има някакъв смисъл. — Изпъна блузата си и отново се обърна с лице към него. — И двамата знаем, че всичко видяно от нас са потенциални възможности, а не неизбежни събития. И че виденията често са пълни със символика. Е, съдейки по съня ти, има вероятност да станем любовници.

— Бих го казал и без да сънувам.

— И като любовници, има вероятност да платим висока цена за насладата. — Остана втренчена в него, докато говореше. — Ако продължим да разсъждаваме, можем да кажем, че макар и да ме желаеш на физическо ниво, не се стремиш към духовна и емоционална близост. Идеята за интимна връзка между нас е твърде близка до следване на примера на приятелите ни, а ти нямаш желание да вървиш по стъпките на когото и да било. Нито пък аз, така че не те упреквам. Освен това е вбесяващо и за двама ни, че може би обвързването ни е част от по-голям план, съставен преди стотици години. Как се справям дотук?

— Улучваш право в целта.

— Тогава в заключение ще изтъкна факта, че песимистичната ти натура, която не споделям, навярно влияе върху подсъзнанието ти или върху дарбата ти и те кара да стоиш далеч от тази опасна територия.

Гейдж се засмя.

— Добре.

— Лично аз не бих взела решение за любовния си живот, заради което има вероятност зли сили да ме погълнат по време на оргазъм. Това просто убива цялата романтика.

— Романтика ли търсиш, Сибил?

— Всеки я търси. Само представите за нея са различни. Какво ще кажеш да продължим отвън, на терасата. Обичам пролетта, а тя не трае дълго. Нека й се насладим, докато е тук.

— Добре. — Гейдж взе кафето си и отвори вратата за терасата отзад. — Страхуваш ли се? — попита я той, когато Сибил застана до него.

— Всеки ден, откакто пристигнах тук. А ти?

Оставиха вратата отворена.

— Някога се страхувах. Прекарах голяма част от живота си в страх и опити да го прикривам. После, в един момент преминах на етапа „не ми пука“. От нищо. Сега мисълта за тази работа само ме изнервя. Но не и теб.

— Струва ми се безкрайно интересна. — Тя извади слънчевите очила от чантата си и ги сложи. — Според мен е добре, че всички реагираме по различен начин. Така обхващаме повече области. — Седна на една от масите на терасата с изглед към градините зад къщата и зелените гори край тях. — Разкажи ми за Ан Хокинс.

Докато Гейдж говореше, Сибил нахвърляше бележки.

— Три — започна тя, — три момчета от рода на Дент. Вярата, това е областта на Кал. Вярва не само в себе си, във вас и в града, а приема с вяра и неща, които не може да види с очите си. Миналото, онова, което се е случило преди него. На Фокс се падат надеждата и оптимизмът, с който може да повлияе върху всичко. Разбирането и доверието му в настоящето. За теб остават виденията за онова, което би могло да стане, добро или лошо. Втората тройка, Кю, Лейла и аз, ви допълваме и изграждаме нови връзки. Кал и Кю, Фокс и Лейла, а сега и ние с теб. Три в едно, трима мъже, три жени, три двойки в едно цяло. Постигнали сме го в много реален смисъл. Също както съединяването на трите части от камъка.

— Все още не сме открили как да го използваме.

— Но тя ти е казала ясно, поне за мен е ясно, че имаме всичко необходимо. Няма друг материален елемент. Това е нещо. Сълзи. — Сибил смръщи вежди и забарабани с пръсти по бележника си. — Плакала е за теб и ако тълкувам правилно, казала е, че и аз ще плача. С удоволствие бих проляла някоя и друга сълза, ако това ще прати Голямото зло обратно в ада. Сълзи — повтори тя и затвори очи. — Често са съставка, използвана при магии. Мисля, че обикновено са женски сълзи. Нужни са сълзи на девица или бременна жена, майка, старица и прочие в зависимост от ритуала. Не зная много по въпроса.

— Има въпрос, по който не знаеш всичко?!

Сибил се обърна към него със самодоволна усмивка и го погледна над слънчевите си очила.

— Има светове, за които не зная много, но почти няма тема, по която да не мога да открия цялата информация. Трябва да проверим. Изглежда, е искала да каже, че макар и да има още с какво да помогнат в своите области, другите двойки вече са свършили по-голямата част от работата си. Време е да гледаме напред и всичко зависи главно от нас с теб, партньоре.

— Не мога да подсвирна и да призова дарбата си на помощ като вярно куче.

— Разбира се, че можеш. Иначе нямаше да изкарваш прехраната си с комар. По-проблемно може да се окаже двамата да я призовем едновременно и да се съсредоточим върху едно потенциално бъдещо събитие.

Тя отново пъхна ръка в бездънната си чанта и този път извади карти „Таро“.

— Шегуваш ли се с мен?

— Помощни средства — каза Сибил и умело разбърка големите карти. — Имам и руни, няколко вида кристални кълба и ясновидско огледало. На един етап от живота си много сериозно изучавах магьосническото изкуство и търсех отговор защо мога да предвиждам бъдещето. Но както във всяка религия или организация, има твърде много правила. Правилата започнаха да ме задушават и след известно време просто приех, че имам дарба, и разширих кръгозора си.

— Кога разбра?

— За дарбата си? Не съм напълно сигурна. Не беше мощен взрив като при теб. Винаги съм имала ярки сънища. Разказвах ги на родителите си като малка. Или плачех посред нощ, ако сънищата ме плашеха. Често бяха страховити, или имаше нещо, което бих нарекла дежа вю, ако въобще знаех този термин. Баба ми по бащина линия, която беше с циганска кръв, ми каза, че притежавам ясновидски способности. Направих всичко възможно да се науча как да ги развивам и контролирам. Все още имах сънища, хубави и лоши. Често сънувах огън. Че преминавам през него, че умирам в него или че го запалвам.

Сибил подреди картите върху цялата маса. Цветните илюстрации привлякоха вниманието на Гейдж.

— Мисля, че съм те сънувала — каза тя — дълго преди да те срещна.

— Мислиш?

— Не виждах лицето ти. Или не го помнех след събуждане. Но в сънищата или виденията знаех, че някой ме чака. Любим, така мислех. Получих първия си оргазъм на четиринадесет при един от тези сънища. Събуждах се възбудена и доволна. Или трепереща от ужас. Защото понякога онзи, който ме чакаше, не беше любимият, не беше човек. Не виждах и неговото лице, дори когато ме изгаряше жива. — Сибил вдигна поглед. — Затова научих всичко, което можах, научих се да контролирам ума и тялото си с йога, медитация, билки, транс — всичко, което можеше да ми помогне да държа злото надалеч в сънищата. Почти винаги се получава. Поне доскоро се получаваше.

— Тук, в Холоу, е по-трудно?

— Да.

Той седна и посочи с пръст към картите.

— Е, какво вещаят за бъдещето?

— Тези ли? Просто зададох малък личен въпрос. Що се отнася до останалото… — Сибил ги събра и отново ги разбърка. — Да видим.

Сложи ги на масата и каза:

— Сечи. — Когато Гейдж го направи, тя разпери картите като ветрило, обърнати надолу. — Да опитаме нещо просто. Избери карта.

Готов за игра, той издърпа една от ветрилото и когато Сибил кимна, я обърна. На картата имаше двойка преплетени голи тела и тъмните коси на жената се стелеха върху тях.

— „Влюбените“ — обясни тя. — Това разкрива къде е умът ти.

— Картите са твои, скъпа.

— Мм… хм. — Сибил избра карта за себе си. — „Колелото на съдбата“, по-скоро Линията на съдбата, ако говорим буквално. Символизира промяна, шанс за добро или лошо. Вземи друга.

Той обърна „Магът“.

— Дотук избрахме само старши аркани, три от три. — Между веждите й се появи лека бръчка. — Всъщност тази е една от любимите ми карти, не само заради картата, а защото е символ на въображение, талант, и магия, разбира се. В нашия случай можем да кажем, че то е Джайлс Дент, твоят предшественик. — Обърна още една карта. — Моята е „Дяволът“. Алчност, обсебеност, тирания. Давай пак.

Гейдж изтегли „Великата жрица“. И без да чака, Сибил избра „Обесеният“.

— Предците ни по майчина линия, въпреки че моят е с образ на мъж. Разбиране и мъдрост в твоя род, мъченичество в моя. И отново старши аркани, и всичките идват. Още веднъж.

Той обърна „Кулата“, а тя — „Смъртта“.

— Промяна, вероятно бедствие, но предвид другите карти, има вероятност промяната да е положителна, потенциал за възстановяване. Моята очевидно означава край, и то не щастлив, като погледнеш другите, които избрах. Въпреки че рядко вещае буквално смърт, символизира абсолютен край.

Сибил повдигна чашата си.

— Трябва да си налея още.

Гейдж стана преди нея и взе чашата.

— Ще ти донеса. Видях как го правиш.

Така тя щеше да има време да се опомни, помисли си той, когато влезе вътре. Колкото и интересно да й се струваше, резултатът от този експеримент бе разтърсващ за нея. Самият той знаеше това-онова за картите „Таро“. Нямаше окултна област, в която да не бе търсил отговори през годините. Ако залагаше, никога не би рискувал парите си, че двама души ще изтеглят осем последователни старши аркана.

Забърка питието й и този път взе за себе си вода вместо кафе. Когато излезе навън, Сибил стоеше облегната на парапета и загледана в гората.

— Отново разбърках и сякох. И изтеглих осем произволни карти. Само две бяха старши аркани, но странно, отново „Дяволът“ и „Смъртта“. — Когато тя се обърна, Гейдж забеляза, че вече е спокойна. — Интересно, нали? Че заедно изтеглихме най-мощните. Защото е било писано, или защото, без да имаме цел, сме предвидили къде са тези карти във ветрилото и инстинктивно сме ги избрали.

— Какво ще кажеш да опитаме с друго помощно средство? Носиш ли кристално кълбо в тази огромна торба?

— Не, а чантата случайно е „Прада“. Искаш ли да опитаме да надникнем в бъдещето, да обединим силите си и да видим какво ще стане?

— Каква беше идеята ти?

— Да приемем и, надявам се, да използваме връзката. По-добре се съсредоточавам след медитация, но…

— И аз мога да медитирам.

— С толкова кофеин в организма?

Той само разклати бутилката вода.

— По-добре да се върнем вътре.

— Всъщност мислех да опитаме тук, навън, на тревата. Градините, гората, въздухът… — Сибил свали слънчевите си очила, сложи ги на парапета и заслиза по стъпалата. — Какво правиш за отпускане на тялото и ума?

— Играя карти. Правя секс. Може да поиграем на стриптийз покер и когато загубиш, ще се погрижа и двамата да се отпуснем добре.

— Интересно, но си мислех за още йога.

Тя свали сандалите си и зае поза „Молитва“. После с плавна грация премина в основната поза „Слънчев знак“.

— Няма да правя това — каза Гейдж, слизайки след нея в двора. — Но ще те гледам.

— Нужна ми е само минута. Относно предложението ти, имаме споразумение. Няма да правим секс.

— Споразумението беше да не се опитвам да те свалям, а не да не правим секс.

— Подробност.

— Но съществена.

От поза „Куче“, тя извърна глава към него.

— Предполагам, че си прав.

Завърши упражнението и седна на тревата в поза „Лотос“.

— Няма да правя и това — каза Гейдж, но седна срещу нея.

Сибил обикновено си почиваше с ръце, отпуснати върху коленете, но сега ги протегна към неговите.

— Можеш ли да проясниш ума си така?

— Щом ти можеш.

Сибил се усмихна.

— Добре. Направи нещо, което ти помага… нещо друго, освен карти и секс.

Гейдж нямаше нищо против да поседи в майския следобед на тревата с красива жена. Не че очакваше да се случи нещо. Очакваше тя да затвори очи и да занарежда някаква мантра, може би ом, като символа на гърба й, този интригуващ златист символ, изрисуван върху кожата й, малко над съвършената извивка на седалището.

„Престани да мислиш за него, заповяда си той. Това не е начин за отпускане.“

Очите й не бяха затворени и Гейдж се вгледа в тях. Не би могъл да мечтае за по-приятна точка за съсредоточаване от тези ириси с наситен кафяв цвят като кадифе. Синхронизира дишането си с нейното, или тя с неговото, не бе сигурен. Но след секунди имаше пълна хармония, съвършен ритъм.

Виждаше единствено очите й. Потъваше в дълбините им. Пръстите им леко се докосваха, но той се чувстваше сякаш в безтегловност и не усещаше дори този физически допир.

За миг почувства пълно блаженство и единение с нея.

Образите нахлуха в него, редувайки се толкова бързо, че почти се блъскаха един в друг. Фокс лежеше край пътя в дъжда. Кал — проснат, с обляна в кръв риза, на пода в офиса си. Куин крещеше от ужас, удряше с ръце по заключена врата, докато нож прерязваше гърлото й. Лейла, вързана и с лепенка на устата, обезумяла от страх, гледаше с широко отворени очи пламъците, които пълзяха към нея като змии.

Гейдж видя себе си до Свещения камък, а Сибил лежеше безжизнена върху олтара, обгърнат от пламъци. Чу своя вик на ярост миг преди демонът да изскочи от гората и да го повлече към мрака.

Всичко се сля — образи и звуци, преминаващи едни в други. Камъкът в ръката му гореше, отекваха гласове, изричащи неразбираеми думи. Беше сам, а пламъците се издигаха от ръката му към горещата лятна луна. Беше сам, когато създанието отново изпълзя от сенките със зловеща усмивка.

Не знаеше кой прекъсна контакта, но виденията изведнъж изчезнаха сред червена мъгла от болка. Чу Сибил да изрича името му, веднъж, два пъти, на третия — като словесен шамар, който го накара да изръмжи.

— Какво?

— Насочи вниманието си към точките, които натискам. Трябва да ми помогнеш. Чуваш ли ме?

— Да, да, да.

Чуваше настойчивото й бърборене, докато главата му бе на път да експлодира. Пръстите й сякаш се забиваха в тила му и щяха…

Болката постепенно намаля и вече не го изгаряше като нажежено острие. Когато Сибил хвана ръката му и притисна вдлъбнатината между палеца и показалеца, остана само тъпо, дразнещо главоболие.

Осмели се да повдигне единия си клепач и погледна право в кадифените й, леко премрежени очи. Лицето й бе бледо като восък, докато се опитваше да диша бавно и равномерно.

— Добре, добре.

Гейдж издърпа ръката си от нейната и потърка тила си.

— Така добре ли е?

— Малко по на… Да, да. Силно, няма да ме заболи.

Не можеше да й причини по-голямо страдание от виденията и притисна силно възлите от болка и напрежение, които се бяха образували под кожата й, а тя докосваше акупресурните точки на ръката си.

Първо се бе погрижила за него, осъзна Гейдж, и не знаеше дали да изпита срам или благодарност. Видя как болката се разсея и очите й се затвориха с облекчение, което му бе съвършено познато.

— Добре, така е по-добре. Достатъчно. Трябва само…

Сибил се наведе назад, отпускайки се по гръб на тревата с лице към слънцето и затворени очи.

— Добра идея.

Той стори същото.

— Не го контролирахме — заговори тя след миг. — То ни водеше като кученца на каишки. Не можах да го спра или забавя. Не можах да пропъдя страха.

— Което доказва, че за нищо не те бива.

Гейдж чу приглушения й смях и си представи как повдига крайчеца на устните си.

— Ставаме двама, отворко. Ще се справим по-добре. Трябва да опитаме отново. Какво видя? Първо ти ми кажи.

— Всички бяха мъртви или умираха. Фокс — окървавен край пътя, сред мрак и дъжд. Светлини на фарове, мисля, че на пикапа му.

Сибил описа всички подробности с леко треперещ глас.

— При мен беше същото. После настъпи промяна.

— Беше толкова бързо, ставаше все по-бързо, образите се преливаха и чезнеха. Обикновени неща се превръщаха в кошмарни видения и не можех да различа едните от другите. Всичко беше толкова откъслечно. Но накрая ти държеше камъка.

— Да, всички са мъртви, а аз държа камъка. И копелето ме убива, докато той гори в ръката ми.

— Дали е така, или е просто предположение? Зная само, че камъкът беше там, от началото до края, че беше у теб и излъчваше сила. — Сибил се обърна към него. — Зная, че видяното от нас са само възможности. Знаем за тях, което е оръжие. Да кажем на другите и да го използваме.

— Как ще го използваме?

— Ще намерим начин. Какво? — попита тя, когато Гейдж потърка клепачи с пръсти и поклати глава.

— Представих си как закачаш своето оръжие двайсет и втори калибър с перлена дръжка на бедрото си. Явно вече се чувствам по-добре.

— Хм. С какво бях облечена?

Той отпусна ръце и се усмихна.

— Явно и двамата се чувстваме по-добре. Какво ще кажеш да…

Претърколи се и се надвеси над нея.

— Успокой топката, каубой. Споразумението е в сила.

— Това не е свалка.

Тя се усмихна шеговито.

— Не съм си и помислила.

— Костелив орех си, Сибил.

Подлагайки я на изпитание, той придърпа ръцете й над главата. Положителна енергия, тя знаеше доста за начините за зареждане с положителна енергия. Точно сега малко от нея нямаше да е излишна.

Сибил не се съпротиви, само продължи да се взира в него със загадъчна усмивка.

— Хрумна ми, че и двамата заслужаваме малка награда — отбеляза той.

— И според теб тя трябва да е търкаляне голи в задния двор на Кал?

— Четеш мислите ми.

— Няма да стане.

— Добре. Само кажи кога.

В целувката му нямаше плахост или закачливост. Предаде се на страстта и получи отговор, изгарящ като огън. Пръстите й се преплетоха с неговите, докато устните се разтваряха. Беше по-скоро жажда, отколкото съблазън, по-скоро предизвикателство, отколкото отдаване. Тялото й трескаво се движеше под неговото като надигащи се вълни от енергия. Много положителна.

Без свалки, помисли си тя, без увещания. Тялото й отвръщаше и се наслаждаваше. Откровената и неприкритата страст означаваше равенство. Даде воля на пориви, потискани от месеци. Щеше да се остави в тяхна власт още малко, преди отново да ги укроти.

Обви крак около него и със съзнателни ритмични движения потърка центъра си в тялото му, преди да се претърколят и да разменят местата си. Вече нейните устни владееха положението, впиваха се в неговите, докато ръцете му бяха заровени в косите й. Когато чу ръмженето, реагира със сподавен смях, но когато то прозвуча отново, по гърба й пропълзя ледена тръпка.

Бавно отлепи устни от неговите.

— Чу ли това?

— Да.

Повдигна глава още сантиметър и ледът скова тялото й.

— Имаме си публика.

Кучето бе едро, със сплъстена и изпоцапана кафява козина. От устата му течаха лиги, докато пристъпваше като замаяно към тях през гората.

— Това не е Туис — прошепна Сибил.

— Не е.

— Което означава, че е истинско.

— Истинско и бясно. Колко бързо можеш да бягаш?

— Колкото е нужно.

— Влез в къщата, пистолетът ми е горе, на масичката до леглото. Донеси го и застреляй проклетото куче. Аз ще отвлека вниманието му.

Шокът при мисълта да убие куче внезапно разсея отвращението, което се надигна в нея.

— Моят е в чантата ми на терасата. И двамата можем да успеем.

— Върви, влез вътре. Не губи време.

Помогна й да се изправи и грубо я блъсна към къщата. Кучето зае поза за скок и се нахвърли.

Той не хукна с нея и Сибил нямаше време да мисли, дори когато чу ужасяващите звуци зад гърба си. Скочи с разтуптяно сърце на терасата, пъхна ръка в чантата си и сграбчи дръжката на пистолета.

Писъкът, който издаде, когато се обърна, бе колкото от ужас, толкова и за да отклони вниманието на кучето към нея. Но то продължи да се мята, да разтваря челюсти и да впива зъби в Гейдж, докато бяха вкопчени в ожесточена схватка на свежата зелена трева зад къщата на Кал.

Сибил побягна към тях, отмествайки предпазителя в движение.

— Застреляй го! Застреляй шибаното псе!

— Не мога да се прицеля!

Целите ръце на Гейдж бяха изподрани и окървавени.

— Стреляй, по дяволите!

Докато крещеше, той дръпна главата на кучето назад и се вгледа в яростно тракащите челюсти. Тялото на животното потръпна веднъж и още веднъж, когато куршумите го пронизаха отстрани, но не престана да се стреми към гръкляна му. При следващия изстрел изскимтя от болка, а яростно святкащите очи се изцъклиха. Задъхан, Гейдж отхвърли тежестта му и запълзя по изцапаната с кръв трева.

С премрежени от болка очи, чу риданията. Видя как Сибил застана до умиращото куче и изстреля последния куршум в главата му, за да не се мъчи дълго.

— Не беше мъртво. Страдаше. Да влезем вътре. Господи, целият си в рани!

— Ще зараснат. — Но той обви ръка около раменете й и я остави да поеме тежестта му. Успя да стигне до стъпалата, преди краката му да се предадат. — Дай ми минута. Трябва ми само минута.

Сибил го остави приведен на стъпалата и се втурна вътре. Няколко минути по-късно дотича с бутилка студена вода, леген с още вода и няколко парчета плат.

— Да се обадя ли на Кал и Фокс? Когато Фокс пострада, присъствието на двама ви помогна.

— Не. Не съм толкова зле.

— Дай да погледна. Трябва да погледна. — Тя бързо и сръчно отстрани останките от ризата му. Дъхът й затрепери при вида на дълбоките рани и разкъсвания, но почисти с уверена ръка. — Рамото ти е доста зле.

— Ненужна информация, като се има предвид, че става дума за мен. — Гейдж стисна зъби, когато тя притисна студения влажен парцал към раната. — Впрочем добре стреляш.

Сибил намокри чист парцал с вода от бутилката и внимателно го плъзна по лицето му.

— Зная, че боли. Зная, че заздравяването е почти толкова мъчително, колкото самите рани.

— Не е като пролетен пикник. Ще ми направиш ли услуга? Донеси уиски.

— Добре.

Вътре, Сибил се подпря с ръце на плота за момент. Усети непоносимо гадене, но го потисна, потръпвайки. Извади бутилка „Джеймисън“ и щедро наля три пръста.

Когато отново излезе навън, забеляза, че повечето от повърхностните му рани са изчезнали, а по-сериозните вече се затварят. Гейдж изпи две трети от уискито на един дъх, а после се вгледа в лицето й и й подаде чашата.

— Допий останалото, скъпа. Очевидно имаш нужда.

Тя кимна и пресуши чашата. Най-сетне направи това, на което не се решаваше. Обърна се и погледна трупа върху окървавената трева.

— Никога не бях стреляла по нещо живо. Глинени гъби, мишени, мечки на стрелбището — да, но не бях забивала куршум в живо същество.

— Ако не го беше направила, можеше да съм мъртъв. Това куче тежеше най-малко четиридесет килограма, повечето — мускули, и беше подивяло.

— Има нашийник, стикери за ваксинации… — Сибил събра кураж, приближи се и приклекна. — Скоро е било ваксинирано против бяс. Не е било заразено в буквалния смисъл, но мисля, че и двамата го знаехме.

Изправи се, когато Гейдж дойде при нея, накуцвайки.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Ще го погребем.

— Но… Гейдж, това куче е било на някого. Не е било бездомно. Сигурно го търсят.

— Ако им го върнем мъртво, няма да помогнем на никого. Безсмислено е да даваме обяснения защо си изстреляла четири куршума срещу нечий домашен любимец, който, ако бъде изследван за бяс, няма да покаже никакви признаци. — Гейдж обхвана раменете й и силно ги притисна. — Това е война, по дяволите, разбираш ли? Война, която водим от дълго време насам. Загиват не само кучета, Сибил, така че трябва да се стегнеш. Не можем да кажем на някое хлапе, че кучето му няма да си дойде за вечеря, защото е било обсебено от демон. Заравяме и продължаваме напред.

— Сигурно е по-добре да не изпитваш никакви чувства, никаква вина и угризения.

— Така е. Върви си у дома. Приключихме за днес.

— Накъде тръгна? — попита тя, когато Гейдж се обърна.

— Да взема лопата.

Сибил стисна зъби, закрачи пред него към бараката с градинарски инструменти и отвори вратата със замах.

— Казах да си вървиш у дома.

— А аз ти казвам „върви по дяволите“. Да видим кой ще стигне пръв. Аз очистих кучето, нали? Ще ти помогна да го заровиш. — Сибил дръпна една лопата и почти я хвърли към него, преди той да грабне друга. — Има и още нещо, нещастнико, не сме приключили за деня. Трябва да споделим с другите случилото се тук. Колкото и да не ти харесва, ти си част от екип. Трябва да опишем и документираме цялата грозна случка. Заравянето не е достатъчно. Не е.

Тя потърка устни с опакото на ръката си и едва сдържа плача си, когато самообладанието й се пропука. Опита се да профучи покрай него, но той я сграбчи и я накара да се обърне с лице към него.

— Пусни ме.

— Замълчи. Просто замълчи. — Задържа я здраво, въпреки съпротивата й, и когато тя се предаде и се отпусна в ръцете му, леко я притисна. — Ти направи каквото трябваше — тихо заговори Гейдж. — Справи се добре. Издържа. Влез вътре, аз ще довърша това. Можеш да се обадиш на другите.

Сибил остана в прегръдката му още миг.

— Заедно ще го довършим. Заедно ще го заровим. После ще позвъним на другите.