Свещеният камък

Трета глава

Със свободен памучен панталон и потник, които ползваше само за спане, Сибил тръгна към жизнеутвърждаващия аромат на кафе, носещ се от кухнята. Чудесно бе, че някой се бе събудил преди нея и бе включил кафеварката. Това досадно задължение често се падаше на нея, защото ставаше преди другите.

Разбира се, никоя от съквартирантките й не спеше сама, така че получаваха и кафе, и секс. Не й се струваше никак честно, но такъв бе късметът й. От друга страна, така не се налагаше да води разговори, преди да е поела дозата си кофеин, и имаше време да прегледа сутрешния вестник на спокойствие, преди веселите кутрета да изпълзят от леглата си.

На половината път от кухнята към стълбите се спря, доловила приятен мирис във въздуха — не само на кафе, носеше се и аромат на бекон, заради който си струваше да отбележи датата с червено. Някой друг, освен нея готвеше.

От прага видя Лейла до печката и я чу да си тананика, докато разбърква и обръща нещо в тигана. Тъмните й коси бяха прихванати на малка опашка. Изглеждаше толкова щастлива, че Сибил изпита странно умиление, чувствайки се като по-голямата сестра.

Макар и да не бе пътувала колкото нея, съквартирантката й бе живяла в Ню Йорк няколко години и дори в дънки с отрязани крачоли и тениска създаваше впечатление за градска изтънченост. С Куин се бе сближила веднага след запознанството им в колежа, а сега изживяваше същото и с Лейла.

Никога не бе чувствала толкова близка родната си сестра. С Риса никога не се бяха разбирали напълно, а и тя се обаждаше само когато иска нещо или се е забъркала в поредната каша.

Сибил реши, че е късметлийка. Имаше Куин, с която бяха като части от едно цяло, и сега с Лейла то бе завършено.

Лейла остави бекона да се изцеди, обърна се за яйца и подскочи, щом видя Сибил.

— Господи! — Смеейки се, сложи ръка на сърцето си. — Изплаши ме.

— Извинявай. Рано си станала.

— И с хъс за бекон и яйца. — Лейла изпревари Сибил и наля кафе. — Изпържих предостатъчно бекон. Предположих, че ще слезеш, преди да съм свършила, а Фокс никога не би отказал закуска.

— Хм — каза Сибил и сипа мляко в кафето.

— Както и да е, дано си гладна, защото сякаш съм изпържила половин прасе. А яйцата са пресни, от фермата на семейство О’Дел. Взех вестника. — Лейла посочи към масата. — Защо не поседнеш с кафето си, докато приключа?

Сибил отпи първата ободряваща глътка.

— Не мога да не попитам какво си намислила, Дарнел?

— Толкова ли съм прозрачна? — Лейла направи гримаса и чукна първото яйце в купа. — Имам нужда от малка услуга, а не бих могла да подкупя Куин със закуска, дори и да беше тук, а не у Кал. Тази сутрин почивам и получих каталог с мостри на бои. Надявах се да придумам двете ви да дойдете с мен до магазина и да ми помогнете в избора на цветови съчетания.

Сибил отметна косите си назад и отпи пак кафе.

— Още един въпрос. Как ти хрумна, че някоя от нас двете ще ти позволи да се измъкнеш и вземеш решение за цветовете в бутика си, без да ти досаждаме с мнението си?

— Как наистина…

— Никой не може да избяга от моето мнение, но все пак ще хапна бекон и яйца.

— Добре, добре. Просто ми се струва лудост да мисля за бои и цветосъчетания, когато имаме грижи, свързани със съдбовни неща.

— Цветовите съчетания също са нещо съдбовно.

Лейла се засмя и поклати глава.

— Имаме си работа с демон, който желае смъртта ни и след шест седмици ще застане срещу нас с цялата си мощ, а аз съм тръгнала да гоня дивото, като започвам собствен бизнес в града, избран за бойно поле. Междувременно Фокс трябва да интервюира и обучи — за което сигурно ще трябва да му помогна — моя заместничка като офис мениджър, докато намерим начин да оцелеем и унищожим вековното зло. И се каня да му предложа да се ожени за мен.

— Не можем да престанем да живеем, защото… О-хо! — Сибил повдигна ръка и изчака, докато умът й се проясни от сутрешната замаяност. — В курса по журналистика наричахме това „поемане на инициатива“. Важна стъпка.

— Налудничаво ли е?

— Все някой трябва да поеме инициативата. — Сибил протегна ръка и взе парче бекон. — Да, разбира се, бракът е лудост… затова е нещо човешко.

— Нямам предвид брака, а предложението. Толкова е необичайно за мен.

— Да, не мога да си те представя да пълзиш пред мъж и да го умоляваш да те вземе за жена.

— Винаги съм си мислила, че когато всичко е наред, когато настъпи подходящ момент, ще очаквам любимият ми да се реши на тази стъпка, да купи пръстен и да ми предложи. — Лейла въздъхна и отново се залови да разбива яйцата в купата. — Това е типично за мен… или беше. Но вече не ме е грижа дали всичко е наред, пък и как може човек да знае, особено ние, дали моментът е подходящ? И не искам да чакам.

— Върви и го грабни, сестричке.

— Ти би ли… искам да кажа, при тези обстоятелства?

— Да, бъди сигурна.

— Чувствам… Ето го, идва — прошепна Лейла. — Не казвай нищо.

— О, възнамерявах да се раздрънкам и да хвърля шепа конфети.

— Добро утро. — Фокс погледна Сибил със сънена усмивка, а онази, с която се обърна към Лейла, бе ослепителна. — Ти готвиш?!

— Шефът ми даде половин ден почивка, така че имам свободно време.

— Твоят шеф трябва да ти дава всичко, което поискаш. — Фокс посегна към хладилника за обичайната си кока-кола и отпи, подозрително поглеждайки ту Лейла, ту Сибил. — Какво има? Какво става тук?

— Нищо. — Предвид способността му да долавя чужди мисли и чувства, Лейла размаха пръст срещу него. — Не се опитвай да надничаш. Просто разговаряхме за бутика, за мостри на бои и други подобни неща. Колко яйца искаш?

— Две. Три.

Лейла самодоволно се усмихна на Сибил, когато Фокс се наведе, за да потърка нос в шията й и да грабне парче бекон.

Сградата, в която щеше да се помещава бутикът на Лейла, бе просторна, светла и на добро място. Важни плюсове според Сибил. Лейла имаше години опит в търговията с модни облекла, както и отличен усет за стил — други големи предимства. Като се добавеше и споделяната с Фокс дарба да чете мисли и да отгатва какво точно търси клиентката, предимствата ставаха много.

Сибил закрачи из помещението. Харесваше й старият дъбов паркет, топлият му цвят и широките дървени парапети.

— Уют или шик? — попита тя.

— Уют, с известна доза шик. — Лейла стоеше до предния прозорец с Куин и държеше една от мострите срещу естествената светлина. — Искам да запазя пространството и да добавя някои щрихи. Женствено, предразполагащо, но без сладникавост. Достъпно, но не напълно предсказуемо.

— Нищо в розово, виолетово или мораво.

— Не — решително отсече Лейла.

— Два удобни стола за сядане — предложи Куин, — за пробване на обувки или чакане на приятелка, която е в пробната, но никакви флорални или лъскави тъкани.

— Представи си го като галерия, а стоката — като картини.

— Именно. — Лейла засия срещу Сибил. — Затова предпочитам неутрални тонове за стените. Топли неутрални цветове, заради дървото. И, мисля, вместо щанд — тя сложи ръка пред талията си — да намеря хубаво старинно бюро или маса за касата. А тук… — Тя подаде мострите на Куин и пристъпи по голия под. — Тук ще има раздвижени стъклени етажерки за излагане на обувки и малки чанти. А ето тук…

Сибил я следваше, докато приятелката й преминаваше от сектор в сектор и излагаше плановете си за разположението. Имаше ясно оформени идеи — открити релси, рафтове, красиви витрини за аксесоари.

— Ще помоля бащата на Фокс да направи две вградени пробни в дъното.

— Три — каза Сибил. — По-практично, по-интересно за окото, и магическо число.

— Три тогава, с хубаво, ласкаво осветление и от онези безмилостни тройни огледала.

— Мразя ги — промърмори Куин.

— Както всички, но са необходимо зло. И малка кухня тук, отзад. — Лейла ги подкани с жест и тръгна пред тях. — Запазили са я при различните превъплъщения на магазина. Мисля, че мога да слагам малки закачливи аранжировки всеки месец. Например свещи и вино на масата, цветя, някоя всекидневна или вечерна рокля, преметната върху стол. Или кутия със зърнена закуска на плота, чинии в мивката и куфарче или грубовата чанта на масата, чифт обувки с дебели подметки под нея… Нали се досещате защо?

— Забавно. Хитро. Да, досещам се. Дай да погледна мострите.

Сибил ги грабна от Куин и тръгна обратно към предния прозорец.

— Имам и още — каза им Лейла, — но сведох избора си до тези.

— И вече имаш любимо съчетание — довърши Куин.

— Да, но искам да чуя мнения. Сериозни мнения, защото… колкото се вълнувам, толкова и съм изплашена, и не искам да проваля всичко, като…

— Ето тази. Шампанско. Бледозлатисто, съвсем леко загатнат цвят. Нежно, неутрално, но весело. Всички цветове ще се открояват на този фон.

Куин присви устни и се вгледа над рамото на Сибил в мострата.

— Права е. Женствено, изтънчено, топло.

— Това беше и моят избор.

— Което доказва, че и трите имаме отличен вкус — заключи Сибил. — Тази седмица ли ще кандидатстваш за бизнес кредит?

— Да. — Лейла въздъхна и залюля филираните краища на косите си. — Фокс казва, че работата е в кърпа вързана. Имам препоръки от него, от Джим Хокинс, от бившата ми шефка в бутика в Ню Йорк. Финансите ми са… скромни, но в ред. И градът се нуждае от нов бизнес. За да има местни приходи, вместо парите да отиват в мола…

— Добра инвестиция. На идеално място си, на главната улица и само на няколко крачки от площада. Отраснала си с този бизнес, защото родителите ти са имали магазин за дамски тоалети. Имаш опит и набито око за стил. Много добра инвестиция. Бих искала да участвам в нея.

Лейла примигна срещу Сибил.

— Моля?

— Финансите ми са добри… не достатъчно, за да получа кредит, но мога да инвестирам в обещаващо начинание. Какви разходи предвиждаш за начало?

— Около…

Сибил замислено кимна при назованата цифра.

— Мога да си позволя една трета. Куин?

— Да, и аз мога да вложа една трета.

— Шегувате ли се? — бе единственото, което Лейла успя да каже. — Вие се шегувате.

— За теб остава последната третина от скромните ти финанси или от банковия кредит. Аз бих отделила от кредита, не само за да имам време да стъпя на крака, както и за данъчни облекчения. — Сибил отметна косите си назад. — Или не искаш инвеститори?

— Искам, щом ще сте вие. Господи, това е… Почакайте. Трябва да помислите малко. Сериозно. Помислете. Не искам да…

— Вече сме го обмислили.

— И обсъдили — добави Куин. — Още когато реши да се захванеш с това начинание. За бога, Лейла, залагаме толкова много една на друга и на този град. Не става дума само за пари… а както би казал Гейдж, искаме да вдигнем мизата.

— Ще се постарая да потръгне. Обещавам. — Лейла изтри една сълза. — Обещавам. Зная какво означаваме една за друга, но щом ще участвате, нека всичко да е документирано и законно. Фокс ще… уреди подробностите, ще се погрижи за тази част. Мога да се справя. Вече съм убедена, че мога. — Тя обви ръце около Куин, а после притегли и Сибил в прегръдка. — Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви!

— Няма нужда. Не забравяй и нещо друго, което би казал Гейдж — напомни й Сибил.

— Какво?

— Че може да не доживеем до август. — Смеейки се, Сибил я потупа отзад и се отдръпна. — Мислила ли си вече за име на бутика?

— Шегуваш ли се? Разбира се. Имам цял списък с имена. Всъщност — три списъка в папка. Но ще ги изхвърля, защото току-що ми хрумна идеалното. — Лейла разпери ръце с дланите нагоре. — „Сестрите“.

Разделиха се и Лейла тръгна към кантората, Куин — да обядва с майката на Кал и да обсъждат планове за сватбата, а Сибил — обратно към дома. Искаше да потърси нещо за хелиотропа като оръжие и да проучи по-подробно легендите за разпръснатия на парченца по-голям източник на сила.

Обичаше тишината и уединението. Даваха й възможност да размишлява, да прехвърля и размества идеи като части от пъзел, докато паснат най-добре. Чувствайки нужда от смяна на обстановката, взе лаптопа и папката с разпечатани записки за камъка и слезе в кухнята. На отворена врата и прозорци, за да влиза свеж пролетен въздух, приготви чай с лед и забърка купа салата. Обядвайки, препрочете бележките си.

Сибил кимна, когато стигна до подчертаната дума.

Да, тези оръжия им бяха помогнали да оцелеят и да се бият. И техният източник бе камъкът от амулета, или бяха свързани с него.

Тя прегледа в записките си откъсите от дневниците на Ан Хокинс, в които се говореше за съединяване на третините, и разговорите й с Кал и Лейла. „Едно на три части, и три в едно цяло“, замислено си преповтори Сибил и изпита лек гняв към Ан, че не се е явила на нея.

Би било вълнуващо да интервюира призрак.

Започна да нахвърля мислите си, използвайки метода поток на съзнанието, който според нея бе най-ефективен. После можеше да ги доизглади. От време на време прекъсваше, за да отбележи на листче някой факт, с който да се заеме по-късно, или област, която си заслужава да проучи по-внимателно.

Чу входната врата да се отваря, но продължи работата си. „Куин се прибира рано“, нехайно си каза тя. Дори когато вратата се затвори с трясък като изстрел, не спря. „Предсватбена треска“, предположи тя.

Но вратата зад гърба й също се затръшна, резето щракна и това привлече вниманието й. Над мивката прозорецът се плъзна надолу и бавното движение й се стори по-заплашително от внезапното затваряне на вратата.

Можеше да го нарани, напомни си тя, стана и посегна към поставката за ножове на плота. Вече го бяха наранявали. Извади най-големия нож и се закани, че ако демонът е дошъл в къщата, няма да си тръгне без болка. Но инстинктът й подсказа, че е по-добре да излезе навън, отколкото да остане затворена с него вътре. Посегна към резето.

Шокът разтърси ръката й, Сибил издаде сподавен вик, залитайки назад. От чешмата внезапно бликна силна кървава струя. Тя се втурна към телефона. Помощта бе на две крачки, ако се нуждаеше от нея. Но когато посегна към апарата, последва втори, по-разтърсващ шок.

„Тактики за сплашване“, каза си Сибил и запристъпва навътре. „Затвори жената сама в къщата. Вдигни шум“, добави тя, когато тътен разтърси пода, стените, тавана.

Видя момчето през прозореца на хола. Бе притиснало лице към стъклото и се хилеше.

Не мога да изляза, но и то не може да влезе, бе следващата й мисъл. Интересно. Но докато го гледаше, съществото пропълзя нагоре по прозореца, през него и после надолу като грозна буболечка.

От стъклото потече кръв, докато напълно почервеня, и заприиждаха рояк мухи — кръвопийци.

Те скриха светлината и в стаята стана тъмно като в рог. Слепота, помисли си тя, докато сърцето й препускаше. Ето това искаше да я накара да чувства. Да разчовърка този стар, дълбок страх. Сред тътена и бръмченето, Сибил опря ръка на стената за ориентир. Усети топлата лепкава течност, която я обля, и разбра, че и по стените тече кръв.

„Ще изляза“, каза си тя. На светло. Щеше да преодолее шока и да се измъкне. Достигна до парапета на стълбището и почувства облекчение. Почти бе успяла.

Нещо полетя към нея в мрака и я повали на пода. Ножът издрънча, напълно безполезен. Запълзя на четири крака. Когато вратата се отвори със замах, светлината я заслепи. Сибил скочи на крака като бегач на стартовата линия.

Втурна се напред и се сблъска с Гейдж. По-късно щеше да му хрумне, че би преминала през него, ако можеше. Хвана я, готов да укротява ритаща, истерична женска. Вместо това погледът й срещна неговия със спокоен и хладен израз.

— Виждаш ли го? — попита тя.

— Да. Но не и съседката ти, която мете плочките в двора си и ни маха за поздрав.

Едната й ръка все още стискаше неговата, когато се обърна и помаха с другата. На предния прозорец момчето драскаше по стъклото като паяк.

— Продължавай — хладно заговори Сибил. — Пилей енергията си, както при днешното сутрешно забавление. — Тя решително пусна Гейдж, седна на стъпалата отпред и попита: — Е, на разходка ли си тръгнал?

Той остана втрещен за миг, поклати глава и седна до нея. Момчето скочи и хукна през тревата. След него течеше кръв като река.

— Отбих се при Фокс. Докато бях там, той долови сигнал. Имало много смущения, сякаш каналът не е настроен. Лейла каза, че си сама тук, и дойдох да погледна.

— Много се радвам да те видя. — От кървавата река се надигна огън. — Не бях сигурна, че ще успея да се свържа чрез телепатичния ни сигнал.

Търсейки опора, Сибил посегна към ръката му. Създанието издаде вик на ярост, скочи и се гмурна в потока от пламтяща кръв.

— Забележително оттегляне.

— Имаш железни нерви — тихо отбеляза той.

— Професионален комарджия би трябвало да разбере, че блъфирам.

Всяка частица от тялото й затрепери и Гейдж обхвана брадичката й, повдигайки лицето й към своето.

— Нужен е страхотен кураж, за да блъфираш така.

— То се храни от страха. Проклета да съм, ако му осигуря обяд. И двойно по-проклета, ако отново вляза сама в къщата точно в този момент.

— Да се приберем ли вътре, или да отидем някъде другаде?

Тонът му бе нехаен, почти безгрижен, без ласкави уверения, че всичко е наред. Свитият й на топка стомах най-сетне се отпусна и Сибил осъзна, че последното, което е трябвало да превъзмогне, е било гордост, а не страх.

— Искам да съм в Бимини и да пийвам коктейл „Белини“ на плажа.

— Да тръгваме.

Когато Сибил се засмя, воден по-скоро от инстинкт, отколкото от разума си, Гейдж впи устни в нейните.

Знаеше, че е глупаво, но умна постъпка далеч не би му донесла такава наслада. Вкусът й приличаше на външността й — екзотична и загадъчна. Не се престори на изненадана и не се съпротиви, а отвърна на целувката. Когато я освободи, погледът й остана вперен в неговия, докато се отдръпваше.

— Е, не беше „Белини“ в Бимини, но беше хубаво.

— Уверявам те, че може да стане и повече от хубаво.

— О, не се и съмнявам. Но… — Изправяйки се, Сибил приятелски го потупа по рамото. — Мисля, че е най-добре да влезем и да проверим дали всичко е наред. — Тя погледна свежата зелена трева, после — предния прозорец, чието стъкло сега блестеше на следобедното слънце. — Едва ли има следа, но нека надникнем.

— Добре. — Той стана и тръгна с нея. — Трябва да се обадиш в кантората на Фокс, да им кажеш, че си добре.

— Да. Бях в кухнята, когато започна всичко. — Сибил посочи към поваления стол в хола. — Сигурно това е прелетяло през стаята и ме е ударило. Копелето е хвърлило стол по мен.

Гейдж го върна на мястото му и вдигна ножа.

— Твой ли е?

— Да, жалко, че не можах да го използвам. — Тя влезе в кухнята с него и бавно въздъхна. — Задната врата е затворена и залостена, прозорецът — също. То го направи. Тази част е била реална. Важно е да разграничаваме реалното от нереалното.

След като изми ножа и го остави на мястото му, тя позвъни на Лейла.

Предполагайки, че би искала нещата да бъдат както преди, Гейдж отвори вратата и прозореца.

— Ще сготвя — заяви Сибил, когато затвори телефона.

— Добре.

— Готвенето ще ме държи спокойна и съсредоточена, ще ми трябва това-онова, така че ме откарай до пазара.

— Аз ли?

— Да, ти. Ще взема чантата си. Като заговорихме за „Белини“, ще се отбием в магазина за алкохол и ще вземем шампанско.

— Искаш шампанско — промълви Гейдж след миг.

— Кой не би искал?

— Нещо друго в списъка за пазаруване?

Тя само се усмихна.

— Няма да забравя чифт гумени ръкавици. Ще ти обясня по пътя.

Сибил с интерес разглеждаше и изучаваше предлаганата стока. Избра доматите така внимателно и решително, сякаш бяха скъпо бижу. В ярко осветения супермаркет с пъстри щандове тя приличаше на приказна кралица, може би Титания. Но едва ли Титания можеше да съперничи на царствената й осанка.

Бе очаквал баналното пазаруване да го изнерви, но Сибил представляваше интересна гледка. Придвижваше се бавно и погледът й издаваше, че забелязва всичко. Малцина биха се разхождали така спокойно с количка за покупки, след като ги е споходил демон. Не можеше да не й се възхити.

Сибил прекара цели петнадесет минути до хладилника с птичи продукти, докато най-сетне намери пиле, което да отговаря на стандарта й.

— Значи ще ядем пиле? За това ли са ти нужни всички тези неща?

— Не просто пиле. — Сибил тръсна коси назад и се обърна към него с онази своя загадъчна усмивка. — Печено пиле с вино, градински чай, чесън, балсамов оцет и прочие. Ще плачеш от радост при всяка хапка.

— Не ми се вярва.

— Да видим какво ще кажат вкусовите ти рецептори. Навярно странстванията ти са те отвеждали в Ню Йорк един-два пъти през годините.

— Да.

— Хапвал ли си някога в „Пикант“?

— Шикозен френски ресторант в Ъпър Уест.

— Да, и гордостта на града. Готвачът там беше първото ми сериозно гадже. Беше по-възрастен, французин, идеалният първи любовник за жена на двайсет. — Усмивката й стана хитра и малко похотлива. — Научих доста неща от него… за готвенето.

— Колко по-възрастен?

— Значително. Имаше дъщеря на моите години. Разбира се, тя ме ненавиждаше. — Сибил побутна една франзела. — Не, няма да купя хляб от тук по това време на деня. Ще се отбием във фурната. Ако не работи, ще опека нещо.

— Печеш хляб?

— Ако се наложи. И ако съм в настроение. Понякога има терапевтичен ефект и носи голяма наслада.

— Като секса.

Усмивката й бе кратка и шеговита.

— Точно така. — Обърна количката встрани и се облегна на дръжката. — Е, кое беше твоето първо сериозно гадже?

Не забеляза, или не я беше грижа, че жената пред тях извърна глава назад с широко отворени очи.

— Все още не съм имал.

— Много жалко. Не си изживял тази дива страст, жестоките кавги, отчаяните копнежи. Сексът е забавен и без тези неща, но го правят по-вълнуващ. — Сибил се усмихна на жената отпред. — Нали?

Непознатата поруменя и сви рамене.

— А… да, разбира се.

Изведнъж клюкарските списания в коша преди касата събудиха у жената огромен и, според Гейдж, престорен интерес.

— Всъщност жените са по-склонни да търсят всички тези емоции. Това е генетично заложено… хормонално. — Сибил продължи с непринуден тон: — Нашият пол изпитва по-голяма сексуална наслада, когато влагаме емоции и вярваме, дори и да се заблуждаваме, в чувствата на партньора. — Върху конвейера се освободи достатъчно място и тя започна да нарежда покупките. — Аз готвя, ти плащаш.

— Това не беше споменато.

Сибил потупа пилето.

— Ако вечерята не ти хареса, ще ти възстановя сумата.

Той продължи да се взира в нея, докато разтоварваше и останалите продукти. Дълги пръсти, блед лак на ноктите и няколко бляскави пръстена.

— Мога да излъжа.

— Няма да го направиш. Обичаш да печелиш, но както е при жените с емоциите и секса, победата не носи същото удовлетворение, ако не си играл честно.

Гейдж проследи маркирането на покупките и видя крайната сума.

— Дано пилето си струва — промърмори той, изваждайки портфейла си.