Свещеният камък

Първа глава

Хокинс Холоу, Мериленд

Май 2008 г.

Видението го събуди призори и това го вбеси. Гейдж знаеше от опит, че е безполезно да се опитва да заспи отново, докато в ума му се въртят картини с пламъци и кръв. Колкото повече наближаваше юли, колкото повече наближаваха Седемте, толкова по-ярки и ужасяващи ставаха сънищата. Предпочиташе да е буден и зает с нещо, отколкото да се бори с кошмари. Или с видения.

Беше се върнал от гората през онзи далечен юли с тяло, чиито рани зарастват бързо, и с ясновидска дарба. Гейдж не смяташе, че може да се вярва напълно на виденията за бъдещето. Различни избори, различни действия и последици.

Седем години по-рано, в началото на юли, бе спрял колонките на бензиностанцията и като допълнителна предпазна мярка бе затворил треньора Моузър в килия. Никога нямаше да узнае със сигурност дали е спасил живота на приятелите си, или сънят е бил просто сън.

Но бе заложил на сигурно.

Сега отново залагаше на сигурно, помисли си Гейдж, докато грабваше чифт боксерки, в случай че има някой друг в къщата. Беше се завърнал, както на всеки седем години. Този път надеждата му бе в жените, превърнали триото им с Фокс и Кал в отбор от шестима.

Откакто Кал бе сгоден за Куин Блек, руса сексбомба и писателка за паранормалното, тя често прекарваше нощта при него. Затова не се препоръчваше Гейдж да слиза долу гол, за да си направи кафе. Но красивата къща на Кал сред гората му се струваше пуста без хора, призраци и голямото мързеливо куче Лъмп. Това бе добре, защото предпочиташе да е сам, поне докато изпие кафето си.

Предположи, че Кал е пренощувал в къщата, която трите жени държаха под наем в града. Фокс, заслепен от любов към сексапилната брюнетка Лейла Дарнел, вероятно също бе останал там или двамата бяха отишли в апартамента над адвокатската му кантора. Във всеки случай никой не се намираше твърде далеч от другите и благодарение на дарбата на Фокс да чете мисли, имаха начини за свързване без телефони.

Гейдж включи кафеварката и излезе на терасата.

Типично за Кал бе да построи дома си край гората, където животът им се бе променил завинаги. Но Кал си бе такъв — от типа хора, които устояват на всичко и остават непоклатими. Ако човек си падаше по очарованието на природата, това бе идеалното място. Зелената гора, където последните пролетни цветове на дряновете и планинските лаври проблясваха на тънките лъчи, които проникваха в гората и създаваха картина на спокойствие… за неподозиращия какво се крие в нея. Стъпаловидната градина пред къщата грееше в ярките багри на разцъфналите храсти и декоративни дървета, а в долната й част се чуваше ромонът на криволичещия поток.

Мястото пасваше на Кал, както и избраницата му. За себе си Гейдж знаеше, че провинциалното спокойствие би го накарало да полудее за по-малко от месец.

Върна се за кафето и го изпи силно и чисто. Отнесе втора чаша на горния етаж. Докато вземаше душ и се обличаше, започна да изпитва безпокойство. Опита да се разведри с няколко пасианса, но къщата бе твърде… притихнала. Грабна ключовете си и излезе навън. Щеше да издири приятелите си и ако не предстоеше нищо важно, навярно щеше да отскочи до Атлантик Сити за деня и да потърси тръпка.

Пътят бе тих, като самото градче Холоу, малко петънце върху картата на Западен Мериленд, което леко се оживяваше от ежегодното възпоменателно шествие, фойерверките в парка по случай Четвърти юли и някоя и друга възстановка на събития от Гражданската война. И, разбира се, от лудостта, която го завладяваше на всеки седем години.

Дърветата образуваха аркада над шосето, а покрай тях се виеше потокът. По-нататък се откриваше изглед към множеството скалисти възвишения, далечните планини и нежносиния пролетен лазур. Мястото не му допадаше — нито спокойната природа, нито градът, скътан сред нея. Имаше голяма вероятност да намери смъртта си тук, но дори това не можеше да го накара да го почувства свое. Все пак щеше да играе докрай, залагайки всичко, че той, приятелите му и жените с тях не само ще оцелеят, а и ще победят създанието, което измъчваше Хокинс Холоу. Че този път ще сложат край.

Мина покрай бензиностанцията, където веднъж ясновидската дарба или късметът му бяха помогнали да победи, и покрай първите кокетни къщи и магазини на Главната. Забеляза пикапа на Фокс пред сградата, в която се помещаваха и домът, и кантората му. Кафенето и гостилницата „При мамчето“ бяха отворени, готови да посрещнат сутрешната навалица. Жена в напреднала бременност, повела за ръка малчуган, излезе от магазина за хляб и закуски с голяма бяла чанта. Хлапето не преставаше да бърбори, докато майка му се клатушкаше по Главната.

Наблизо бе опразненото магазинче за сувенири, което приятелката на Фокс бе наела с намерението да отвори моден бутик. Идеята накара Гейдж да поклати глава, докато завиваше към площада. Прокрадва се надежда, помисли си той, а любовта й дава мощен тласък.

Хвърли поглед към „Боул-а-Рама“, гордостта на града и наследството на Кал. И отново извърна глава. Някога бе живял над боулинг центъра с баща си, в дом, пропит от миризма на застояла бира и цигари, в постоянен страх от юмруци и колан.

Бил Търнър все още живееше там, все още работеше в центъра и както се говореше, от пет години не пиеше. Гейдж не даваше пукната пара, стига старият да стоеше далеч от него. Мисълта го накара да почувства парене под лъжичката и той бързо я прогони от съзнанието си.

Спря до бордюра зад кола „Карман Гия“, собственост на Сибил Кински, шестия член от екипа им. Вироглавата циганка споделяше неговата ясновидска дарба, както Куин — дарбата на Кал да вижда миналото, а Лейла — способността на Фокс да долавя скрити послания в настоящето. Гейдж предполагаше, че това по някакъв начин ги прави партньори, и се държеше предпазливо.

Вярно, беше горещо парче, помисли си той, вървейки към къщата. Умна, апетитна и страстна. В друго време, на друго място може би щеше да е забавно да изиграе няколко ръце с нея и да види кой ще си тръгне като победител. Но идеята някаква външна сила, древни същества и магически замисли да им оказват влияние и да ги тласкат един към друг бе накарала Гейдж да се откаже още в самото начало.

Различно бе Кал и Фокс да се обвържат с партньорките си, но той просто не бе готов за трайна връзка. Инстинктът му подсказваше, че дори кратък флирт с жена като Сибил е нещо твърде сложно за неговия вкус и стил.

Не почука. Използваха наетата къща и дома на Кал като щабове, така че не виждаше причина. Звучеше музика от флейти и гонгове, нещо в стил ню ейдж. Той се обърна по посока на звука и съзря Сибил. Бе облечена със свободен черен панталон и потник, който разкриваше гладък, стегнат корем и изваяни мускулести ръце. Буйните й черни къдрици бяха прибрани с ластик.

Ноктите на босите й крака бяха лакирани в яркорозово.

Тя опря глава на пода и повдигна тяло. Краката й се разтвориха, задържаха се перпендикулярно на пода, а после странно се извиха, сякаш закачени с панти за тялото. Плавно изпъна единия си крак, докато стъпи здраво на пода, и леко се повдигна, заемайки еротична поза, подобна на мост. С движения, които сякаш изпълняваше без усилие, успя да свие крака си до хълбока, да протегне ръце назад към ходилото на другия и да го повдигне към тила си.

Фактът, че не му потекоха лиги, говореше за невероятно силна воля.

Сибил се навеждаше, извиваше и заемаше пози, които изглеждаха невъзможни. Колкото и силна воля да имаше Гейдж, не можеше да не си помисли, че толкова гъвкава жена навярно е страхотна в леглото.

Бе извила гръбнак назад и опряла крак на главата си, когато нещо проблесна в дълбоките й тъмни очи и издаде, че е усетила присъствието му.

— Не искам да те прекъсвам.

— Почти свършвам. Разкарай се оттук.

Макар и да беше жалко да пропусне края на този сеанс, Гейдж се оттегли към кухнята и си наля чаша кафе. Докато стоеше облегнат с гръб на плота, забеляза сутрешния вестник, сгънат върху малката маса, празната купичка за храна, която Кал бе донесъл за Лъмп, и другата, полупълна с вода. Може би кучето вече бе изяло закуската си, но ако някой друг бе закусил, очевидно старателно бе измил и прибрал съдовете. В момента Гейдж не проявяваше интерес към новините и седна да реди пасианс. Привършваше четвъртата игра, когато Сибил влезе.

— Рано си станал тази сутрин.

Гейдж сложи червена осмица върху черна деветка.

— Кал все още ли е в леглото?

— Изглежда, всички вече са на крак. Куин го замъкна във фитнес клуба. — Сибил си наля кафе и посегна към панера за хляб. — Закуска?

— Може.

Тя внимателно разряза едно хлебче на две половини и го пъхна в тостера.

— Лош сън? — Наклони глава встрани, когато той вдигна поглед към нея, и продължи: — Аз имах такъв, събуди ме на разсъмване. Кал и Куин — също. Не съм се чула с Фокс и Лейла, но предполагам, че и те са получили същия сигнал. За Куин лекът са гирите и фитнес уредите, а моят е йога. Твоят…

Сибил посочи картите.

— Всеки си има нещо.

— Преди няколко дни сритахме Голямото зло в топките. Трябва да очакваме ответен удар.

— Замалко да се опържим заради дързостта си — напомни й Гейдж.

— Замалко ме устройва. Събрахме трите парчета от камъка в едно с магия. Извършихме кървав ритуал. — Сибил погледна заздравяващата рана на дланта си. — И сме живи, за да разкажем. Имаме оръжие.

— Което не знаем как да използваме.

— А дали демонът знае? — Тя извади чинии и сирене крема. — Дали знае повече от нас? Преди повече от триста години Джайлс Дент е заредил камъка със сила на свещеното място и, както предполагаме, го е използвал като част от ритуала, с който е поставил демона в образа на Лазаръс Туис в състояние, подобно на летаргия, за няколко века.

Тя сръчно наряза една ябълка и подреди резените в чиния.

— Туис не е знаел за силата на камъка тогава, както очевидно и стотици години по-късно, когато вие сте го освободили с момчешкия си ритуал и камъкът се е разделил на три равни части. Ако следваме тази логика, не знае повече и сега, което ни дава предимство. Все още не сме открили как, но знаем, че действа. — Сибил се обърна и му подаде чинията със закуската. — Отново събрахме трите части ведно. Голямото зло не е единственото създание, което притежава сила.

Заинтригуван, Гейдж се загледа в нея, докато тя разрязваше своята половина от хлебчето надве и нанасяше тънък слой сирене крема върху четвъртините. На свой ред и той намаза половината си, а Сибил седна и отхапа залък малко по-голям от троха.

— По-добре да беше погледала хлебче на картинка, вместо да си правиш труда да приготвяш закуска. — Тя само се усмихна и отхапа нова миниатюрна хапка, а Гейдж продължи: — Виждал съм как Туис убива приятелите ми. Безброй пъти, по безброй начини. — Очите й срещнаха неговите и в тях се изписа разбиране. — Това е лошото на ясновидската дарба, че виждаме какво би могло да се случи в най-колоритни подробности. Страхувах се, когато отидохме до откритата местност, за да извършим ритуала. Не само от смъртта, въпреки че не искам да умирам. За нищо на света. Но се страхувах, че може да остана жив, след като съм видял как най-близките ми хора умират и още по-лошо — да се чувствам отговорен по някакъв начин.

— Но участва.

— Всички участвахме.

— Всички. — Сибил си взе резен ябълка. — И не загинахме. Не всички сънища, не всички видения са… на неизбежното. Ти се връщаш тук на всеки седем години.

— Дали сме клетва.

— Да, когато сте били десетгодишни. Не омаловажавам силата на детските клетви — продължи тя, — но и без това щеше да се връщаш, Гейдж. Правиш го заради Кал и Фокс. Аз дойдох заради Куин, така че разбирам силата на приятелството. Ние с теб не сме като тях.

— Така ли?

— Не сме. — Тя повдигна кафето си и бавно отпи. — Не сме свързани с града и жителите му. За Кал и Фокс, а вече много осезаемо и за Куин и Лейла, този град е дом. Хората биха сторили всичко, за да защитят дома си. За мен Хокинс Холоу е просто място, на което попаднах случайно. Куин е моето семейство, а сега — и Лейла. Чрез връзката си с тях — Кал и Фокс също, а изглежда — и ти. Не бих отишла далеч от дома си, докато не се уверя, че нищо не го застрашава. Иначе всичко това ми се струва интересно и вълнуващо, но нямаше да пролея кръвта си.

Слънчевите лъчи, които нахлуха през прозореца на кухнята, образуваха ореол около косите й и малките сребърни халки на ушите й заблестяха.

— Може би щеше да го направиш.

— Нима?

— Да, защото цялата тази история те вбесява. Желанието да натриеш носа на злия демон надделява и те кара да останеш до края.

След още една едва забележима хапка от хлебчето тя му се усмихна.

— Прав си. Е, Търнър, и двамата не можем да помръднем оттук, задържани от любов и непримиримост. Ще взема душ — реши тя. — Имаш ли нещо против да постоиш тук, поне докато Кал и Куин се върнат? След случката с Лейла и змиите в банята не смея да вляза под душа, когато съм сама в къщата.

— Няма проблем. Ще доизядеш ли това?

Сибил побутна недокоснатата четвъртина от хлебчето към него. Когато застана до мивката, за да измие чашата си, той се вгледа в голямата синина на рамото й. Напомни му за ударите, които бяха понесли в нощта на пълнолунието до Свещения камък, и че тя, за разлика от него, Кал и Фокс, не се възстановява за минути след нараняване.

— Рамото ти доста е пострадало.

Тя го раздвижи.

— Да беше видял задника ми.

— С удоволствие.

Сибил със смях извърна глава към него.

— Просто начин на изразяване. Имах детегледачка, която вярваше, че хубавият пердах изгражда характера. Всеки път, когато седна, си спомням за нея.

— Имала си детегледачка?

— Да. Но като оставим настрана пошляпването, мисля, че сама съм изградила характера си. Кал и Куин трябва да дойдат след малко. Можеш да си свариш още кафе.

Докато се отдалечаваше, Гейдж продължително се вгледа във въпросния задник. Забележителен, реши той. Сибил бе интересна и сложна смесица в доста приятна опаковка. Макар и ценител на красивите опаковки, Гейдж предпочиташе по-просто съдържание, когато става дума за флирт и забавления. Но при въпрос на живот и смърт Сибил Кински бе точната рецепта.

Беше взела със себе си пистолет на похода до Свещения камък. Малък, 22-и калибър, с перлена дръжка, който използва с хладнокръвието и пресметливостта на опитен стрелец. Нейните проучвания за кървави ритуали и родословия бяха доказали, че тя, Куин и Лейла са потомки на демона, познат под името Лазаръс Туис, и Хестър Дийл — момиче, изнасилено от него преди повече от три века.

И наистина умееше да готви. Колкото и да мърмореше, действаше уверено в кухнята. Прямотата и хладнокръвието, което запазваше в критични ситуации, бяха достойни за уважение. Не беше хленчеща женска, нуждаеща се от закрила.

Ухаеше на тайни и имаше вкус на топъл мед.

Беше я целунал в онази нощ на откритата местност. Разбира се, тогава мислеше, че сред неудържимия пожар изживяват последните си мигове, и постъпката му бе просто дързък жест на нехайство. Но помнеше вкуса й.

Вероятно бе неразумно да мисли за това или за факта, че сега тя се намира на горния етаж, мокра и гола. Но един мъж имаше право на развлечение, докато си почива след сблъсък с древно зло. Странно, бе загубил желание да ходи в Атлантик Сити.

Чу отварянето на входната врата и краткия похотлив смях на Куин. Гейдж смяташе, че Кал е ударил джакпота с нея, дори ако съдеше само по този смях. Като се добавеха изваяните й форми, големите сини очи, ума, чувството за хумор и куража й, приятелят му трябваше да е на седмото небе.

Гейдж доля кафето си и когато чу стъпките на Кал към кухнята, извади втора чаша.

Кал я взе от ръката му и след нехаен поздрав отвори хладилника за мляко.

За човек, станал призори, изглеждаше дяволски свеж, забеляза Гейдж. Може би физическите упражнения предизвикваха отделяне на ендорфини, но като страстен комарджия, Гейдж би се обзаложил, че жената е причината за игривата походка на приятеля му.

Сивите очи на Кал бяха ясни, лицето и тялото — отпуснати. Тъмнорусите му коси бяха влажни и миришеха на сапун, което издаваше, че е взел душ във фитнес клуба. Той разбърка кафето си с мляко и извади кутия със зърнена закуска от шкафа.

— Искаш ли?

— Не.

Кал изсумтя, сипа от закуската в купа и наля мляко.

— Целият отбор ли е сънувал?

— Така изглежда.

— Чух се с Фокс. — Кал загреба от закуската си, облегнат на плота. — И двамата с Лейла са имали сън. Какъв беше твоят?

— Целият град беше в кръв — започна Гейдж, — сградите, улиците, всеки, имал лошия късмет да се озове навън. Кръвта бълбукаше по тротоарите, стичаше се по стените. И гореше.

— Да, същият сън. Май за първи път шестимата сънуваме един и същ кошмар. Сигурно означава нещо.

— Ритуалният камък отново е цял. Шестимата събрахме парчетата в едно. Сибил твърдо вярва, че то е източник на сила.

— А ти?

— Мисля, че трябва да се съглася, защото си струва да заложим на това. Зная, че имаме по-малко от два месеца да опознаем тази сила. Ако е истина.

Кал кимна.

— Идва по-бързо и е по-силно. Но го наранихме два пъти, и то сериозно.

— Третият трябва да е краят.

Гейдж не се застоя дълго в къщата. Както обикновено, жените щяха да прекарат голяма част от деня в търсене на отговори в книги и интернет. Щяха да разглеждат схемите, картите и графиките, които бяха съставили, в търсене на нови гледни точки. И да бърборят до припадък. Кал щеше да тръгне към „Боул-а-Рама“, а Фокс — към кантората си. А самият той, помисли си Гейдж, бе комарджия без предложения за игра.

Това означаваше, че е свободен за деня.

Можеше да се върне в дома на Кал, да се обади на този-онзи, да напише няколко имейла. Имаше своя област за проучване. От години изучаваше демонология и фолклор от различни краища на света. Когато съчетаваха неговите открития с изровеното от Сибил, Куин и Лейла, нещата пасваха доста добре.

Богове и демони воювали едни с други дълго преди появата на човека. Броят им намалявал и когато човекът излязъл на сцената, бързо ги надминал по численост. Настъпила „Човешката ера“, както я наричал Джайлс Дент, според дневниците, написани от любимата му, Ан Хокинс. И по време на тази ера останали само един демон и един закрилник… не че Гейдж бе напълно убеден в това. Но само един представляваше интерес за него. Смъртоносно ранен, закрилникът предал силата и мисията си на малко момче от човешкия род и тя била съхранена през вековете, до появата на Джайлс Дент.

Гейдж размишляваше върху това, докато шофираше. Бе приел Дент и факта, че той и приятелите му са негови потомци чрез Ан Хокинс. Вярваше, както и другите, че Дент е намерил начин, изопачавайки правилата и извършвайки човешко жертвоприношение, да окове и демона, и себе си. Докато триста години по-късно три момчета го бяха освободили.

Бе готов да приеме дори, че е било писано да го сторят. Колкото и да не му харесваше, можеше да го преглътне. Съдбата им бе да се изправят срещу демона, да се преборят с него и да го унищожат или да умрат. Духът на Ан Хокинс се бе явил няколко пъти през последните месеци и загадъчните й послания предупреждаваха, че тази година битката през Седемте ще е съдбовна.

Всичко или нищо. Живот или смърт.

В повечето от виденията му неизменно присъстваше смъртта във всякакви ужасяващи форми и Гейдж не би заложил, че шестимата ще танцуват танца на победата.

Несъзнателно беше поел към гробището, навярно защото мислеше за смъртта. Когато слезе от колата, пъхна ръце в джобовете си. Глупаво бе да идва тук. Нямаше смисъл. Но тръгна по тревата, покрай плочите и паметниците.

Трябваше да донесе цветя, помисли си той, но поклати глава. И от тях нямаше смисъл. За какво им бяха цветя на покойниците?

Майка му и детето, на което се бе опитала да даде живот, отдавна лежаха мъртви.

Месец май бе раззеленил тревите и дърветата и лекият вятър ги раздвижваше. Наоколо се простираше хълмиста местност, с възвишения и долини, сред които мрачно стърчаха сиви плочи с надписи и изящни бели паметници, поставени от любещи близки, които хвърляха сянка от слънцето. За майка му и мъртвородената му сестра имаше бяла плоча. Макар да бяха минали много години от последното му посещение тук, знаеше как да ги намери.

Формата на малкия паметник бе проста, заоблена, с издълбани само имена и дати.

Почти не я помнеше. С времето образите, звуците, допирът й бяха избледнели и потънали в мъгла. Имаше само смътен спомен как бе слагал ръка на издутия й корем, за да усети ритането на бебето. Пазеше снимка и знаеше, че прилича на майка си по цвета на косата и формата на очите и устните. Не бе видял бебето и никой не му бе казал на кого е приличало. Но помнеше слънчевите дни, в които весело си играеше с камиончета на нахлуващата през прозореца светлина, и дори как побягваше към вратата, когато баща му се прибираше от работа, и как се заливаше от смях, когато силните му ръце го сграбчваха и вдигаха високо.

Имаше време, кратко време, когато ръцете на баща му ласкаво го повдигаха, а не го поваляха. Слънчеви дни, помисли си той. После бе загубил майка си, а заедно с нея и бебето, и се бе възцарил мрак и студ.

Дали някога му се бе карала, дали го бе наказвала или нервничила? Сигурно, разбира се. Но не помнеше такава случка или предпочиташе да не си спомня. Може би я идеализираше, но не виждаше нищо лошо в това. Когато едно момче бе имало майка за толкова кратко време, имаше право да я смята за съвършена и като възрастен мъж.

— Не ти донесох цветя — промълви той. — Трябваше.

— Все пак дойде.

Гейдж се завъртя и се втренчи в очи със същия цвят и форма като неговите. Докато я гледаше със свито сърце, тя му се усмихна.