Свещеният камък

Девета глава

В сградата на бъдещия магазин „Сестрите“ Сибил огледа прясно боядисаните стени. Свежите цветове, помисли си тя, щяха да скрият всички белези и рани. Вярна на себе, Лейла бе съставила голяма схема на планираните промени и добавки. Не беше нужно голямо усилие човек да си представи как ще изглежда.

А Сибил не се нуждаеше от голямо усилие да си представи онова, което се е случило. Малкото момче, изплашено и объркано, докато майка му лежи и кърви на пода на антикварния магазин. В онзи миг животът на Гейдж се бе преобърнал. Беше успял да го подреди отново, но ходът му се бе променил завинаги на това място след разтърсващата загуба.

Осъзнаваше, че в нейния живот също бе настъпил обрат при самоубийството на баща й.

Нов удар, когато бащата на Гейдж за първи път бе вдигнал ръка срещу него. Отново преподреждане, промяна на хода. И още един, на десетия му рожден ден.

Твърде много рани за едно малко момче. Само много силен и решителен мъж можеше да понесе ударите и да изгради нов живот от нулата.

Бърборенето зад нея изведнъж престана и когато се обърна, видя, че Лейла и Куин я гледат.

— Съвършено е, Лейла.

— Мислиш си за случилото се тук, за майката на Гейдж. И аз се замислих. — Очите на Лейла се премрежиха, оглеждайки наоколо. — Снощи прекарах доста време в размисъл. На няколко преки оттук има друг имот. Може би е по-добре да наема него вместо…

— Не, недей. Това е твоето място.

— Досега той не беше казал нищо, а аз непрекъснато бърборех за плановете си. Фокс никога… или Кал. Когато попитах, Фокс каза, че най-важното е да направя всичко необходимо и да запазим нещата такива, каквито трябва да бъдат. Знаеш какъв е.

— Прав е. — Свежи цветове, констатира Сибил. Пъстрота и светлина. — Ако не запазим това, което ни принадлежи, или се разколебаем, вече сме загубили. Никой от нас не може да промени случилото се с майката на Гейдж и всички други грозни инциденти, станали в тази сграда. Но можеш да й вдъхнеш нов живот и според мен така ще натрием носа на Туис. Що се отнася до Гейдж, той каза, че майка му е обичала магазина, и мисля, че ще се радва да го превърнеш в място, което би й харесало.

— Съгласна съм, и не само защото твоят бутик ще стане хит — добави Куин. — Ще вложиш много положителна енергия тук, която ще изтласка отрицателната далеч. Това е мощен символ и същевременно — прост физичен закон. Онова, с което си имаме работа, в много отношения се свежда до физика.

— Природата не търпи вакуум — кимна Сибил. — И няма да й оставим. Запълни го, Лейла.

Лейла въздъхна.

— Скоро отново ще бъда официално безработна и ще имам предостатъчно време да се занимавам с това. Но точно сега трябва да отида в кантората. Днес за първи път ще обучавам заместничката си цял ден.

— Как се справя? — попита Куин.

— Мисля, че е идеална. Умна, енергична, организирана, привлекателна… и омъжена, с двама сина тийнейджъри. Харесва ми. Фокс малко се бои от нея. Значи е идеална. — Докато излизаха, Лейла погледна Сибил. — Ако се чуеш с Гейдж днес, ще го попиташ ли? Да оставим настрана физиката и натриването на носове. Ако е твърде мъчително за него това място да бъде част от живота му, а ще бъде, защото с Фокс са толкова близки, мога да огледам по-внимателно другия имот.

— Ако се чуя с него, ще го попитам.

След като Лейла заключи и забърза в противоположна посока към кантората, Куин хвана Сибил под ръка.

— Защо не отидеш още сега?

— Къде?

— Да поговориш с Гейдж. Ще работиш по-спокойно, ако не се питаш как го изживява.

— Той е голямо момче, може…

— Сиб, познаваме се отдавна. Първо, загрижена си. Дори и да гледаш на него само като на част от екипа, не може да не си загрижена. Но има нещо повече. Само двете сме — каза тя, когато Сибил остана безмълвна.

— Е, добре, има нещо повече. Не знам как да го назова, но има.

— Добре, да кажем, че е нещо, обвито в тайнственост. Мислиш си за малкото момче, загубило майка си, чийто баща се е посветил на бутилката вместо на сина си. За момчето, понесло повече удари, отколкото заслужава, за мъжа, който не си тръгна, когато можеше да го направи. Значи съчувствието и уважението са част от това загадъчно „нещо повече“.

— Права си.

— Умен е, почтен, малко твърдоглав и суров, което го прави безкрайно интересен. И, разбира се, е невероятно секси.

— Наистина двете с тебе се познаваме добре — съгласи се Сибил.

— Е, върви да поговориш с него. Ще успокоиш Лейла, може би ще добиеш по-ясно представа за това „нещо повече“, а после ще се съсредоточиш върху следващата част от работата ни. Която е доста.

— Точно затова е по-добре да отида при него по-късно. Открили сме съвсем малка част от местата, които смятаме за горещи точки. И ми трябва свеж поглед върху онези карти „Таро“. Най-важното, няма да те оставя сама в къщата. За нищо на света.

— Затова са измислени лаптопите. Ще отида със своя в боулинг центъра. — Куин посочи към площада. — Още едно доказателство, че съм направила добър избор на мъж и място, където да устроя живота си. Ще седна в офиса на Кал или някъде наблизо и можеш да минеш да ме вземеш, след като приключиш разговора си с Гейдж.

— Е, не е лоша идея.

— Приятелко — каза Куин, докато влизаха в къщата, — добрите идеи са моя запазена марка.

В кухнята на Кал Гейдж се порови в паметта си и с чаша кафе пред себе си, документира още няколко случки на своя лаптоп. Случваха се гадости, голяма част от тях потресаващи. Но когато ги видя написани, започнаха да се открояват места, където се случваха най-често.

Все пак имаше нещо озадачаващо. Бе преживял много тежки моменти — на болка, страх, мъка и ярост — проклетия апартамент над залата за боулинг. Там ставаха инциденти през всеки Седем, но не можа да си спомни нито един особено потресаващ. Нямаше жертви, пожари и опустошения.

Само по себе си, това му се струваше странно. Градска институция, негов дом в детството му, семеен център на Кал и близките му в истинския смисъл на думата, любимо убежище на Фокс. И все пак, когато яростта бе в разгара си и хората подпалваха, чупеха, пребиваха се до смърт, старият „Боул-а-Рама“ оставаше почти незасегнат.

Това заслужи едно голямо „защо?“ в бележките му и втори въпрос: как щяха да го използват.

На следващо място постави старата библиотека, където и тримата бяха преживели доста. Прабабата на Кал беше работила като библиотекарка. Ан Хокинс бе живяла и умряла там в ранните дни на селището Хокинс Холоу. Фокс бе преживял огромна трагедия през миналите Седем, когато годеницата му бе скочила от покрива.

Но… Но, замисли се Гейдж, докато отпиваше кафе, това бе единствената трагедия, която помнеше, свързана с тази сграда. И тук не беше имало пожари и вандализъм. При толкова много книги, които можеха да се запалят.

Прогимназията и гимназията винаги понасяха щети, а началното училище бе буквално непокътнато. Интересно.

Обърна се към начертаната набързо карта на града и се замисли не само за горещите точки, а и за студените.

Лекото раздразнение при почукването на вратата премина в друго чувство, когато видя Сибил на прага.

— Защо не влезе направо? — попита той. — Тук никой не чука.

— От добро възпитание. — Тя затвори вратата, наклони глава и го огледа от главата до петите. — Тежка нощ, а?

— Щях да сложа костюм и вратовръзка, ако знаех, че трябва да очаквам изтънчена и добре възпитана компания.

— Можеше поне да се обръснеш. Натоварена съм със задачата да обсъдя нещо с теб. Тук ли ще разговаряме?

— Дълго ли ще трае?

Закачливият блясък в очите й докосна струна в него.

— Това се казва любезен домакин.

— Къщата не е моя — изтъкна той. — Работя в кухнята. Можеш да дойдеш там.

— Е, благодаря. Ще дойда. — Тя тръгна пред него с походка на секси кралица. — Нещо против да направя чай?

Той сви рамене.

— Знаеш къде е всичко.

— Да.

Сибил взе чайника от печката и застана до мивката.

Не се чувстваше ядосан, че прекъсна работата му. Всъщност едва ли някой би имал нещо против да гледа как красива жена приготвя чай в кухнята. И това бе опасното, призна Гейдж. Не коя да е красива жена, а Сибил. Не която и да е кухня, а точно в тази, точно в този момент.

Предишната вечер между тях се бе случило нещо необяснимо, когато го бе целунала и проляла сълзи за него. Не сексуално, поне в дълбоката си същност, призна той. Можеше да се справи със сексуално влечение. При случващото се помежду им бе далеч по-опасно от секс.

Тя хвърли поглед назад през рамо и през Гейдж мигновено премина онази позната тръпка на физическо привличане.

— Върху какво работиш? — попита Сибил.

— Правя си домашното.

Тя бавно се приближи и кимна одобрително, когато видя картата.

— Добра работа.

— Получавам ли „Отличен“?

Погледът й срещна неговия.

— Разбирам киселите настроения. И аз често изпадам в тях. Какво ще кажеш да пропуснем чая и да преминем към съществената част, а после ще те оставя да изживееш настроението си?

— Довърши чая, нямам нищо против. Можеш да ми налееш и ново кафе. И каква е съществената част?

Интересно бе да се взира в лицето й, докато Сибил се колебаеше дали да се ядоса и да го смъмри, или да постъпи по-достойно, като свърши това, за което е дошла.

Сибил се обърна, взе чаша и чинийка и Гейдж забеляза, че не изпълни молбата му за ново кафе. Тя се подпря на отсрещния плот, чакайки водата да кипне.

— Лейла мисли да потърси друго място за бутика.

Той очакваше продължение и когато то не последва, повдигна ръце.

— И трябва да обсъждаш това с мен, защото…?

— Мисли да потърси друго място, защото се тревожи за твоите чувства.

— Чувствата ми относно дамските бутици са нещо несъществено. Защо да…

Сибил кимна и се обърна да изключи котлона под врящия чайник.

— Виждам, че умът ти работи дори когато си в мрачно настроение. Тя се бои, че ако отвори магазина си там, ще страдаш. Както разкриха картите й, състраданието и съчувствието са част от силните й страни. Ти си брат на Фокс, в най-истинския смисъл на думата, и те е обикнала. Мисли да направи малка промяна в плановете си.

— Няма нужда. Излишно е да… Няма смисъл…

Гейдж не намери подходящи думи, просто не идваха.

— Ще й кажа.

— Не, аз ще поговоря с нея. — Господи! — Просто това е място, на което се е случило нещо лошо. Ако запечатваха всяка сграда в Холоу, където е имало инцидент, трябва да запечатат целия град. Не че ме е грижа, но в него има хора, на които много държа.

А лоялността, помисли си Сибил, бе една от неговите силни страни.

— Лейла ще го превърне в приказно място — започна тя. — Мисля, че е писано да бъде там. Видях я. В два отделни проблясъка. Две потенциални възможности. В първия случай сградата беше изгоряла, прозорците — изпочупени, стените — почернели. Лейла стоеше сама сред останките. През счупения преден прозорец влизаше светлина и това правеше гледката още по-ужасна. Така зловещо сияеше над попарените й надежди.

Сибил отново се обърна, наля чая и продължи:

— В другото видение светлината струеше през искрящо стъкло, над лакиран паркет. Тя не беше сама. Вътре имаше хора, които разглеждаха изложени тоалети. Беше пълно с движение и цветове. Не зная кое от двете може да се случи. Но зная, че трябва да опита да превърне втората версия в реалност. Ще го направи, ако й кажеш, че няма да е мъчително за теб.

— Добре.

— Е, след като изпълних мисията си, тръгвам и те оставям сам.

— Допий чая си, по дяволите.

Тя взе чашата и се облегна на плота срещу него. В големите й кафяви очи проблесна съчувствие.

— Любовта е бреме, нали? А тук си обграден с тази на Кал, Фокс и семействата им. Сега и Лейла добавя камък върху плещите ти. Куин — също, и ще трябва да поемеш и този, защото, ако се опитваш да се отървеш от него, ще го вдигне и върне обратно. Нищо чудно, че си в кисело настроение.

— Ти го наричаш кисело. За мен е нормално.

— В такъв случай… — Сибил заобиколи плота и се вгледа в екрана на лаптопа над рамото му. — Боже, наистина си се потрудил здравата.

Ухаеше на гора, помисли си Гейдж. На есенна гора. Нищо крехко и пастелно като пролет, а наситено и ярко, с лек полъх на далечен дим.

— Това са доста места — отбеляза тя. — Мисля, че разбирам по какъв признак си ги групирал, но би ли обяснил…

Гейдж не се замисли, просто го направи. Обикновено бе грешка да постъпва така, но вкусът й си струваше. Устните му се впиха в нейните, ръцете му сграбчиха косите й, преди някой от двамата да осъзнае какво се задава.

Беше я извадил от равновесие — в не едно отношение, надяваше се — и ръцете й се вкопчиха в раменете му. Сибил не се съпротиви или отдръпна, а се потопи в насладата, не предавайки се, а като жена, твърдо решена да я изживее.

— Без свалки — каза той на сантиметър от устните й. — Не съм нарушил споразумението, така че всичко е честно. Можем да продължим с тази игра или да се качим горе.

— Прав си. Никак не прилича на свалка.

— Ти определи условията — напомни й той. — Ако искаш да ги промениш…

— Не, не. Споразумението остава в сила. — Този път нейните устни се впиха в неговите, също толкова горещи и ненаситни. — И докато си играем… — На вратата се почука и тя замълча. — Аз ще отида да видя кой е. Вероятно имаш нужда от малко време да… се успокоиш.

Аз също, помисли си Сибил, докато излизаше от кухнята. Без колебание би се гмурнала в тези дълбоки води. Бе опитна и разумна плувкиня. Но не беше зле първо дълбоко да си поеме дъх няколко пъти, преди да реши дали е готова за това гмурване точно тук и сега.

Въздъхна дълбоко и отвори вратата. Трябваха й няколко мига да разпознае мъжа, когото бе виждала няколко пъти в боулинг центъра. Отново си помисли, че навярно Гейдж е наследил чертите на майка си, защото не долавяше никаква прилика между баща и син.

— Господин Търнър, аз съм Сибил Кински.

Стори й се смутен и малко изплашен. Косите му бяха посивели. Имаше ръста на Гейдж, но по-хилаво телосложение. Вероятно годините на пиянство бяха издълбани дълбоките бръчки по лицето му и изплели паяжината от спукани капиляри под кожата му. Избледнелите му сини очи с мъка срещнаха нейните.

— Съжалявам. Реших, че ако Гейдж е тук, мога…

— Да, тук е. Заповядайте. В кухнята е. Можете да седнете и ще…

— Той няма да остане. — Гласът на Гейдж издаде сурово безразличие. — Върви си.

— Моля те да ми отделиш само минута.

— Зает съм и не си добре дошъл тук.

— Аз поканих господин Търнър да влезе. — Думите на Сибил пронизаха тишината като стрели. — Дължа извинение и на двама ви. Ще ви оставя да изясните отношенията си насаме.

Гейдж дори не погледна след нея, докато тя се отдалечаваше към кухнята.

— Върви си — повтори той.

— Трябва само да кажа нещо.

— Това не е мой проблем. Не искам да го чуя. Засега живея тук и докато съм в тази къща, нямаш право да идваш.

Лицето на Бил застина. Той прехапа устни.

— Отлагах го, откакто ти пристигна в града. Не мога повече. Дай ми пет минути, за бога. Пет минути, и повече няма да те безпокоя. Зная, че идваш в боулинг центъра само когато почивам. Чуваш как бързам да се разкарам всеки път, когато наминеш да се видиш с Кал. Няма да се навъртам около теб, имаш думата ми.

— А твоята дума струва много?

На лицето на Бил се появи руменина, която бързо изчезна.

— Тя е единственото, което имам. Пет минути, и ще се отървеш от мен.

— Вече съм се отървал. — Гейдж сви рамене. — Имаш пет, използвай ги.

— Добре тогава. — Бил прочисти гърлото си. — Аз съм алкохолик. Трезвен съм от пет години, шест месеца и дванайсет дни. Допуснах пиячката да завладее живота ми. Използвах я като оправдание да ти посягам. Трябваше да се грижа за теб. Трябваше да те отгледам. Нямаше си никого… освен мен, а аз направих така, че наистина да нямаш никого. — Гърлото му трепна, когато преглътна с мъка. — Използвах ръцете, юмруците и колана си, за да изливам гнева си върху теб, и щях да продължа, ако не беше станал достатъчно голям, за да ме спреш. Давах ти обещания и ги нарушавах. Отново и отново. Не бях никакъв баща. Не бях човек.

Гласът му затрепери и той извърна глава. Когато Гейдж не каза нищо, Бил шумно си пое дъх и отново погледна сина си в лицето.

— Не мога да се върна назад и да променя миналото. Дори и да кажа, че съжалявам, зная, че до края на живота си не мога да го изкупя. Няма да ти обещавам, че вече никога няма да пия, но няма да пия днес. Няма да пия утре, когато се събудя. Така ще бъде всеки ден, и през всеки ден, в който съм трезвен, ще зная какво съм ти причинил, как съм се провалил като баща и като човек. Как навярно майка ти ни е гледала от горе и е плакала. Аз я предадох. Предадох и теб и цял живот ще съжалявам.

Отново замълча, за да си поеме дъх.

— Мисля, че ти казах всичко. Освен още едно: че си постигнал нещо. Постигнал си го сам.

— Защо? — Щом за последен път заставаха лице в лице, Гейдж искаше да получи отговор на този единствен въпрос, измъчвал го през целия му живот. — Защо се нахвърли върху мен в онзи ден? Пиенето беше оправдание. Това е истината. Но защо?

— Не можех да размахам колана срещу Бог. — Очите на Бил заблестяха от вълнение и той продължи с треперещ глас: — Не можех да натупам Бог с юмруците си. Ти беше там. Трябваше да обвиня някого, да накажа някого. — Бил сведе поглед към ръцете си. — Аз не блестях с нищо. Можех да поправям това-онова и не се плашех от тежка работа, но не бях нищо особено. Тогава тя ми обърна внимание. Майка ти, тя ме направи по-добър. Обичаше ме. Всяка сутрин се събуждах и се учудвах, че е там, че ме обича. Тя… остават ми още няколко минути, нали?

— Довърши.

— Трябва да знаеш… Беше… бяхме толкова щастливи, когато забременя с теб. Може би не помниш как беше… преди. Но бяхме щастливи. Кати… майка ти имаше проблеми по време на бременността и когато тръгна да се раждаш, всичко стана толкова бързо. Дори не успяхме да стигнем до болницата. Изскочи от нея като тапа в линейката.

Бил отново отмести поглед, но този път, дори и Гейдж да не искаше да види, бледосините му очи бяха изпълнени с мъка.

— Заради онези проблеми докторът каза, че не бива да имаме повече деца. За мен не беше болка за умиране. Имахме теб, и, господи, ти толкова приличаше на нея. Зная, че не помниш, но обичах и двама ви повече от всичко на света.

— Не — каза Гейдж, когато Бил замълча, — не помня.

— Няма начин да помниш. След известно време тя поиска второ дете. Толкова много искаше още едно. Казваше: „Гледай, Бил, погледни нашия Гейдж. Виж какво създадохме. Прекрасен е, нали? Трябва да има братче или сестриче“. Е, опитахме и тя беше толкова предпазлива. Грижеше се добре за себе си, изпълняваше всички препоръки на лекаря, без да мърмори. Но стана нещастието. Дойдоха да ме вземат от работа и… — Мъжът извади кърпа и изтри потеклите сълзи без следа от срам. — Загубих и нея, и момиченцето, което носеше. Джим и Франи, Джоан и Брайън, те помогнаха с всичко възможно. Започнах да пия, по малко, от време на време, за да го понеса. Но не беше достатъчно и пиех още и още.

Очите му вече бяха сухи и той прибра кърпата в джоба си.

— Обвинявах себе си за смъртта й. Трябваше да се подложа на операция, без да й кажа. Щеше да е жива, ако го бях направил. Ставаше все по-мъчително и пиех все повече. Докато започнах да си втълпявам, че щеше да е жива, ако не бяхме създали теб. Че онова, което е станало с нея, е станало заради теб и че ако те нямаше, тя все още щеше да бъде в леглото ми, когато се събуждам сутрин. Да обвинявам теб, не беше толкова тежко и започнах да вярвам в тази проклета заблуда. Ти ми беше виновен за всичко. Загубих работата си, защото пиех, а си втълпих, че е защото трябва да се грижа за теб сам. Всичко лошо, което се случваше, приписвах на теб, отново се наливах и те нападах, и загърбвах истината… Нямаше кого да обвиня, Гейдж. — Мъжът издаде дълга въздишка. — Никой не беше виновен. Просто нещата се объркаха и тя умря. Тогава престанах да бъда човек. Престанах да ти бъда баща. Онова, в което се превърнах, майка ти не би го погледнала. Е, ето защо. Това е дългото пояснение защо. Не те моля за прошка. Не те моля да забравиш. Моля те само да повярваш, че осъзнавам какво съм направил и съжалявам.

— Вярвам, че осъзнаваш какво си направил и съжаляваш. Петте ти минути отдавна изтекоха.

Бил кимна, сведе поглед и посегна към вратата.

— Няма да ти се пречкам — каза той с гръб към Гейдж. — Ако някога искаш да се видиш с Кал или да пийнеш бира, няма да се мяркам наоколо.

Когато Бил затвори вратата след себе си, Гейдж не помръдна от мястото си. Как трябваше да се чувства? Нима всичко това трябваше да има значение за него? Цялото разкаяние на света не би могло да заличи и една минута от годините, през които бе живял в страх, годините на гняв и огорчение. Нищо нямаше да изтрие срама и болката.

Значи старият нямаше да му се пречка, помисли си Гейдж, докато вървеше обратно към кухнята. Бе доволен. Това сложи края на всичко между тях.

Видя Сибил през прозореца, седнала на задната тераса да изпие чая си, и отвори вратата.

— Защо го пусна, по дяволите? Отново от добро възпитание?

— Да. Вече се извиних.

— Днес е ден за скапани извинения. — Гневът, който не си бе позволил да изпита към баща си… защото старият не го заслужаваше, сега се надигна и пламна. — Седиш си тук и мислиш, че трябва да простя и да забравя. Горкият старец вече е трезвен и просто се опитва да закърпи отношенията си със своя единствен син, онзи, когото редовно е подритвал и подмятал. Било е заради пиенето, а то е било спасение от мъка и чувство за вина. Освен това алкохолизмът е болест, която трябва да се лекува, като рака. Сега е в ремисия, чист е, и всичко трябва да бъде простено. Да се помирим и да отидем заедно на риболов. Твоят баща удрял ли те е някога с юмруци, преди да пръсне мозъка си?

Чу я да затаява дъх за миг, но когато проговори, гласът й бе съвършено спокоен:

— Не.

— Налагал ли те е с колан по гърба, докато стане целият в рани?

— Не.

— В такъв случай ти липсва опит и нямаш право да мислиш, че трябва да преглътна всичко и да последва трогателна сцена като от сапунен сериал, в която се сдобрявам със стария.

— Напълно си прав. Но нещата стоят другояче. Слагаш в главата ми мисли, които не са ми хрумнали, а в устата ми — думи, които не бих изрекла. И това не ми харесва. Нищо чудно, че си разстроен и сприхав след разговора с баща си, и ще те оставя на мира. Ще имаш предостатъчно време да изживееш гнева си насаме.

Сибил измина целия път до вратата, без да се обърне, и чак тогава рязко се завъртя.

— Не, няма да го направя. Проклета да съм, ако го направя. Искаш ли да знаеш какво мисля? Искаш ли да чуеш истинското ми мнение, вместо онова, което ми приписваш?

Отговорът му бе саркастичен жест, от който въздухът затрепери.

— Давай.

— Мисля, че не си длъжен да прощаваш или забравяш нищо. Никой няма право да иска от теб да загърбиш годините на насилие само защото насилникът е избрал да бъде трезвен и докато е трезвен, ще съжалява за стореното. Може би е тесногръдо и коравосърдечно от моя страна, но мисля, че хора, които са готови да простят ей така, изведнъж, или са лъжци, или се нуждаят от сериозна терапия. Предполагам, че си го изслушал, и моето лично мнение е, че ако си имал някакъв дълг към него за съществуването си, вече си го изплатил. Може би е модерно да се смята, че ужасните действия наистина са ужасни, но човекът не носи отговорност за тях, а причините са алкохол, наркотици, ДНК и прочие. Той носи отговорност, по дяволите, и ако решиш да го презираш до края на живота си, не бих те упрекнала. Е, как беше?

— Неочаквано — каза Гейдж след миг.

— Вярвам, че силните имат дълг да защитават слабите. Затова са силни. Вярвам, че един родител има дълг да защитава детето си. Затова е родител. Що се отнася до моя баща…

— Съжалявам. — Ден за извинения, отново си помисли Гейдж. Но сегашното извинение бе най-искреното в живота му. — Сибил, съжалявам за онова, което изрекох.

— Както и да е, никога не е вдигал ръка срещу мен. Ако можеше да застане тук точно сега и да ми се извини за онова, което стори със себе си, не зная дали бих му простила. Разкъса живота ми на две с тази единствена егоистична постъпка от самосъжаление и мисля, че извинение нямаше да е достатъчно. А и нямаше да има полза, защото щеше да си остане мъртъв. Твоят баща е жив и е направил крачка към изкупление. Добре е за него. Но според мен прошка не се дава без доверие, а той не е заслужил твоето. Може би никога не ще го заслужи, но ти нямаш вина. Действията са негови, последиците са за него. Край.

Беше казала всичко, помисли си той. Е, бе го изрекла с гняв и негодувание. Но всяка дума бе утеха за него.

— Мога ли да започна отново?

— С какво?

— Искам да ти благодаря, че се намеси и ме накара да се изправя срещу това.

— На твоите услуги.

— Благодаря ти, че не си тръгна.

— Няма проблем.

— И накрая, благодаря ти за сритването в задника.

Сибил въздъхна и едва забележимо се усмихна.

— Тази част беше истинско удоволствие за мен.

— Не се и съмнявам.

Гейдж се приближи към нея, подавайки й ръка.

— Ела горе.

Сибил погледна надолу, после вдигна очи и срещна неговите.

— Добре — каза тя и хвана ръката му.