Сразени ангели

Епилог

„Анджин Чандра“ напуска равнината на еклиптиката и навлиза в открития космос. Вече се движи по-бързо, отколкото е в състояние да си представи човешкият мозък, но дори тази скорост е твърде бавна за междузвездните мащаби. При пълно ускорение той ще съумее да постигне едва минимална част от скоростта на светлината, което е далеч по-бавно, отколкото колонизаторските шлепове, които достигнаха Санкция IV преди около столетие. „Анджин Чандра“ не е предназначен за полети в открития космос, но ще се справи с тази задача, донякъде благодарение и на системите „Нуханович“, с които е оборудван. Рано или късно той ще стигне там, накъдето се е отправил.

Когато си във виртуалността, губиш връзка с физическия свят и неговите ограничения. Хората на Руспиноджи са се справили отлично. Имаме си скалист, прояден от слънцето и ветровете бряг, който се спуска постепенно към морето, като разтопен восък от свещ. Изграден от бели варовикови тераси, толкова ослепителноярки, че понякога ти е трудно да ги гледаш. Морето под тях е лазурносиньо. От най-ниската тераса се скача право в прохладните му води, гъмжащи от пъстроцветни рибки и украсени с коралови плантации.

Къщата, която се издига на един от хълмовете, е просторна и стара и напомня на замък, на който някой е отрязал покрива. Вътре има достатъчно място да останем насаме, стига да ни споходи подобно желание. Къщата ни залива с музика почти през цялото време — испанска китара от Адорацион и попмузика от Латимерград. Има лавици с книги на повечето стени.

През деня температурата се покачва дотолкова, че да те подтикне да се гмурнеш във водата малко след закуска. Вечер времето е прохладно и предразполага към съзерцаване на звездите с чаша вино от плоския покрив. Това не е нощното небе, което се вижда от мостика на „Анджин Чандра“ — един от техниците призна, че са взели картината от някакви стари записи от Земята. Никой няма нищо против.

С други думи, не е никак зле за задгробен живот. Може да не е по вкуса на някой като Хенд, привикнал да поставя все по-високи изисквания пред живота, но на нас ни върши работа. Със сигурност обаче тук е далеч по-приятно, отколкото из пустите коридори на „Чандра“. Ако съм призрак, каквито бяха марсианците в своя гигантски кораб, нямам никакви оплаквания от обстановката.

Въпреки това понякога, особено вечер, когато поглеждам към просторната маса във всекидневната, която сякаш приканва към весели разговори, изпитвам съжаление, че някои от другите не успяха да стигнат дотук. Най-много ми липсва Крюкшенк. Дьопре, Сън и Вонсава също са чудесна компания, но никой от тях не притежава тази непринудена жизнерадостност на момичето от Лимоновите планини. И разбира се, никой от тях не изпитва желание да правим любов.

Сучиади също е в списъка на неуспелите. „Колодата“ му бе единствената оцеляла след клането, което устроих на Дангрекския бряг. Опитахме се да установим контакт с него, преди да напуснем Изкоп 27, но той ни посрещна с писъци на безумец. Стояхме около него в прохладния и лъщящ като мрамор формат на симулацията, но той дори не ни позна. Отдръпваше се изплашено всеки път, когато някой от нас посягаше да го докосне, и ломотеше нечленоразделно в промеждутъците между периодите на оглушителни писъци. В края на краищата го изключихме, а после изтрихме и формата, сякаш се бояхме, че лудостта му може да е заразна.

Всъщност Сън бе споменала нещо за психохирургия. Аз обаче си спомних онзи сержант от Клина, когото бяха „пренахлузвали“ твърде често, и изпитах колебание. Но колкото и да струват услугите на психохирурзите в Латимерград, ще му ги осигуря. На моя сметка.

Сучиади.

Крюкшенк.

Хансен.

Жиан.

Някой би казал, че сме се отървали леко.

Понякога, докато седя под нощното небе в компанията на Люк Дьопре на бутилка уиски, съм склонен да се съглася.

От време на време Вонсава изчезва. Идва да я вземе млад мъж с костюм и маниери на бюрократ от ранните години на заселването на Дом Хън. Върти се около нея, отваря й вратата на въздушния джип и въобще играе малко представление, което забавлява всички ни. Обикновено Вонсава се прибира след около час.

В реалното време, разбира се, това съответства на няколко дни. Техниците на Руспиноджи са забавили корабната виртуалност по наше желание. Сигурно им се е сторило странно, защото повечето клиенти искат обратното — да бъде ускорен хода на времето във виртуалната реалност. Но те нямат години за пилеене, докато корабът се носи из черния космос. Ние изживяваме транзитното време на „Чандра“ стотици пъти по-бързо, отколкото то тече в реалността. Седмици на пустия мостик на кораба се равняват на часове при нас. В края на месеца очакваме да пристигнем в Латимерград.

Щеше да е наистина много по-лесно, ако бяхме проспали пътуването, само дето нямаше такава възможност заради предпазливостта на Карера. Като всички бойни кораби, които биха могли да бъдат използвани за бягство от планетата, и този е оборудван само с една криокапсула — за пилота. Използва я Вонсава, за да държи под наблюдение приборите, но се оплаква, че губи страшно много време за размразяване, и стоварва цялата вина върху процесора на криокапсулата. Тя преувеличава, разбира се, както често го правят хората, що се отнася до житейските дреболии, когато си нямат други проблеми. Същото е и с този неин бюрократ ухажор, но ние я оставяме да се забавлява.

За всички нас случилото се на Санкция IV е нещо, което постепенно избледнява. Сън например твърди, че не помни почти нищо. В задгробния живот губиш връзка с реалния ход на времето или пък отпада необходимостта да я поддържаш. Всеки от нас може да узнае във всеки един момент точно колко време е изминало и колко остава, но изглежда, че никой не гори от подобно желание. Предпочитаме да потънем в забравата. Нямаме представа какво става на Санкция IV — нищо чудно войната вече да е свършила. Но за нас това няма никакво значение. Поне засега. Проблемите на живите отдавна вече не са наши проблеми.

Е, има и изключения.

От време на време се питам какво ли прави Таня Вардани. Дали вече е в покрайнините на системата, издокарана в някой нов „ръкав“ и погълната от важни изследвания на борда на марсианския кораб. Чудя се колко от онези древни оръжейни системи продължават да кръжат из космоса и да събуждат от време на време алармите на марсианския кръстосвач. Какви ли други странни и неочаквани неща стават там. Чудя се каква ли е тази война, която сега водят машините, а някога, много отдавна, са подхванали две враждуващи раси. Дали до края са смятали, че си е заслужавало.

В други моменти се опитвам да си представя какъв ще е животът ми в Латимерград, но подробностите все ми убягват. Квелистите ще очакват от мен доклад. Ще искат да знаят не съм ли могъл да вербувам Кемп за тяхната идея, защо съм преминал от едната страна на другата в критичния момент и защо в края на краищата не съм свършил онова, за което са ме наели.

Все ще измисля нещо.

В момента не разполагам с „ръкав“, но това е незначително неудобство. Държа половин дял от двайсет милиона ООН-ски долара в една от банките на Латимерград и имам малка група близки приятели, спецове от различни елитни отряди. Пристигна ли, първата ми работа ще е да открия психохирург за Сучиади. След това съм решил да посетя Лимоновата планина и да предам на семейството на Ивет Крюкшенк тъжната вест за нейната смърт. Обмислям също така дали да не отида на Иненин и да се отдам на спомени. Или да потърся Таня Вардани.

Това ще са първите неща, които ще свърша, когато се върна от задгробния живот. Останалите могат да почакат.

Да ви призная, очаквам с нетърпение края на месеца.

Голяма досада е да живееш в отвъдното.