Сразени ангели

18.

Няма начин да прехвърлиш незабелязано междупланетен кораб до другата страна на планетата. Затова и не се опитвахме.

„Мандрейк“ ни запази приоритетен старт и парабола за приземяване чрез подорбиталната платформа на Картела и ние излетяхме от един анонимен космодрум в покрайнините на Приземяване още късно същия следобед. Бяха ни осигурили сияещ, новичък щурмови кораб „Локхийд Митома МП“, който ужасно приличаше на опушен скорпион, комуто някой е откъснал щипките. Когато го видя, Амели Вонсава кимна одобрително.

— От серията „Омега“ — рече ми тя, най-вече защото се бях озовал до нея на стъпалото на скутера. Докато говореше, приглаждаше машинално назад косата си и търкаше нетърпеливо симбиотните розетки на врата. — Можеш да кацнеш с това бебче право на булевард „Инкорпорация“, без дори да обгориш дръвчетата. После да пуснеш две плазмени торпеда през сенатския портал, да се изправиш на опашка и да изхвърчиш на орбита преди още да се взривят.

— Например — кимнах сухо. — Но подобна задача могат да поставят само на някой кемпист, който ще лети на разнебитена бракма от типа на „Маои 10“. Така ли е, Шнайдер?

Шнайдер се захили.

— Така е, колкото и да е неприятно на някого.

— Какво да е неприятно? — намеси се Крюкшенк. — Да си кемпист?

— Не, да летиш на „Маои“ — отвърна Шнайдер, докато плъзгаше поглед надолу по маорския й боен „ръкав“. — Да си кемпист, не е чак толкова лошо. Е, освен дето трябва да им пееш маршовете.

Крюкшенк се облещи.

— Ти наистина ли си бил кемпист?

— Шегува се — намесих се и скастрих Шнайдер с поглед. С нас нямаше политкомисар, но Жиан Жианпин ми изглеждаше със здрави кемпистки възгледи и не знаех дали не ги споделят и други членове на групата. Излишно бе още в началото да пораждам вражда между хората.

Един от страничните люкове на „Локхийд“ се отвори и отвътре се показа Хенд, в прилежно изгладен маскировъчен, хамелеонохромиран комбинезон, който мигновено се обагри в сиво, като преобладаващия цвят на щурмовия кораб.

— Добре дошли на шибаното пътешествие — произнесе Хансен.

Бяхме готови за старт пет минути преди определения от „Мандрейк“ прозорец. Амели Вонсава въведе полетния план в компютъра на локхийда, включи последователно всички системи и сетне, поне както ми се стори, потъна в сън. С пъхнати кабели в тила и бузата и затворени очи, тя се изтягаше в своя новичък маорски „ръкав“ като криокапсулна принцеса от полузабравена приказка през Заселническите години. Беше й се паднал вероятно най-тъмният и най-стройният от наличните „ръкави“ и инфокабелите контрастираха с кожата й като червеи албиноси.

На седалката на втория пилот се бе настанил Шнайдер, който мяташе развълнувани погледи изпод шлемофона.

— И ти ще получиш своя шанс — рекох му.

— Да бе, кога?

— Когато станеш милионер на Латимер.

Той ме стрелна с гневен поглед и опря крак на пулта пред него.

— Мноого смешно, няма що.

Забелязах, че Амели Вонсава се усмихва презрително. Никой от дангрекската група не знаеше за сделката с „Мандрейк“. Хенд ни бе представил като консултанти, нищо повече.

— Смяташ ли, че ще мине през вратата? — попитах Шнайдер, опитвайки се да го разведря.

— Откъде, по дяволите, мога да знам?

— Ами само като…

— Господа — прекъсна ме Амели Вонсава, без да отваря очи. — Ще можете ли да ми осигурите малко спокойствие преди полета?

— Да, Ковач, млъкни — подкрепи я злобничко Шнайдер. — Защо не отидеш отзад при пасажерите?

Върнах се в главната кабина, където местата от двете страни на Вардани бяха заети от Хенд и Сън Липинг. Настаних се от другата страна до Люк Дьопре. Той ме изгледа с любопитство и отново се зае да разглежда новите си ръце.

— Харесват ли ти? — попитах го.

Той сви рамене.

— Хубави са. Но не съм свикнал да изглеждам толкова едър.

— Ще свикнеш. Спането помага.

Отново любопитен поглед.

— Очевидно имаш опит. По какво си консултант, всъщност?

— Аз съм бивш Емисар.

— Наистина? — Той се изправи на седалката. — Брей, че изненада. Трябва да ми разкажеш за това.

Забелязах раздвижване и на съседните седалки, където бяха чули разговора ни. Изглежда за миг се бях превърнал в център на вниманието.

— Дълга история. И не особено интересна.

— До старта остава една минута — обяви Амели Вонсава по интеркома. — Искам да използвам тази възможност, за да поздравя всички с добре дошли на борда на „Наджини“ и да ви предупредя, че ако не сте си поставили предпазните колани, не бих могла да гарантирам физическата ви цялост през следващите петнайсет минути.

Отново раздвижване по редовете, придружено от усмивките на онези, които вече се бяха вързали.

— Струва ми се, че тя преувеличава — обади се Дьопре, докато нагласяваше своя колан. — Тези кораби са оборудвани с компенсатори.

— Човек никога не знае. Може да попаднем под обстрел, докато излизаме на орбита.

— Точно така, Ковач — ухили ми се Хансен. — Гледай винаги откъм позитивната страна.

— Опитвам се да мисля напред.

— Страх ли те е? — попита неочаквано Жиан.

— Винаги. А теб?

— Страхът е неудобство. Трябва да се научиш да го потискаш. Това е призванието на професионалния войник. Да изоставя страха.

— Не, Жиан — прекъсна го Сън Липинг. — Това е да си мъртъв.

Щурмовият кораб се наклони неочаквано и върху раменете и гърдите ни се стовари огромна тежест. Кръвта се стече в краката ни. Ставаше все по-трудно да се диша.

— Исууусе Хрииисте! — произнесе Оле Хансен през стиснатите си зъби.

Скоро след това положението се поуспокои. Изглежда бяхме излезли на орбита и Амели Вонсава бе прехвърлила част от мощността на ускорителите към бордовата гравикомпенсираща система. Завъртях глава към Дьопре.

— Значи преувеличава, а?

Той близна с език юмрука си и отгоре остана червено петънце кръв от прехапания му език.

— И това ако не е преувеличаване.

— Излязохме на орбита — потвърди предположенията ми Вонсава. — Разполагаме с приблизително шест минути безопасен полет под геосинхронизирания чадър на Приземяване. След това ще бъдем изложени на опасността от засичане и прехващане и вероятно ще се наложи да прибягвам до внезапни маневри, затова дръжте си езиците зад зъбите.

Дьопре кимна мрачно и показа на околните окървавения си юмрук. Из кабината отекна дружен смях.

— Ей, Хенд — провикна се Ивет Крюкшенк. — Защо твоят любим Картел още не се е сетил да докара пет-шест високоорбитални оръдейни платформи и да приключи войната?

Малко по-нататък по редицата Маркус Сучиади се подсмихна лекичко, но не каза нищо. Двамата с Оле Хансен си размениха погледи.

— Ей, Крюкшенк — сапьорът вероятно бе решил да отговори, по незабележимо нареждане на Сучиади. — Не си ли чувала за мародерни бомби? Имаш ли представа каква голяма цел става от високоорбиталните оръдейни платформи?

— Сигурно — отвърна Крюкшенк, без никакво намерение да се предава. — Но сега повечето от кемпистките мародерни бомби са на повърхността и при съответното геосинхронизиране…

— Опитай се да го обясниш на жителите на Собървил — прекъсна я Вардани и това като че ли сложи край на дискусията.

— Обстрелът на Собървил е от наземно базиране, госпожице Вардани — обади се не след дълго Жиан.

— Така ли?

Хенд се покашля многозначително.

— Ще отбележа само, че Картелът няма точна представа за броя на въоръжените с ракети автопилотни устройства, които летят над повърхността на планетата…

— Да бе — изсумтя Хансен.

— … но всеки опит за разполагане на оръжейни системи на висока орбита в този момент би бил крайно рискован…

— Финансово? — прекъсна го Вардани.

Хенд я дари със злобна усмивка.

— Всеки момент ще напуснем защитния чадър на Приземяване — обяви Амели Вонсава по интеркома. — Пригответе се за известни сътресения.

Почувствах едва доловимо нарастване на напрежението в слепоочията. Вонсава се приготвяше за акробатични изпълнения по време на навлизането в долните слоеве на атмосферата. Излизахме извън обсега на високоорбиталните оръдейни платформи, които вече не можеха да упражняват бащинския си надзор върху нас. Оттук нататък можехме да разчитаме само на себе си.

Те експлоатират и търгуват, и сменят територията си постоянно, но въпреки това лесно можеш да привикнеш с тях. Да привикнеш със сияещите им небостъргачи и нанокоптерната сигурност, с техните картели и високоорбитални оръдейни платформи, с тяхното проточило се през вековете нечовешко търпение и априори приетата роля на кръстници на човешката раса. Можеш да се изпълваш с безкрайна благодарност заради жалкото, но осигурено съществуване на някоя корпоративна платформа. И да го намериш за милион пъти по-предпочитано от трескавото мятане в човешкия хаос извън стените на корпорацията.

Можеш да си им толкова благодарен.

Трябва да се внимава с това.

— Напускаме високата орбита — обяви Амели Вонсава от пилотската кабина.

Гмурнахме се надолу.

С бордови компютър на минимален режим това приличаше на гравискок, преди да се задейства спирачната система. Червата ми се повдигнаха до ребрата, напрежението в очите се засили. Невростимулаторите внезапно се пробудиха и биопластините в дланите ми потрепериха. Вонсава се стараеше да изстиска всичко, на което бяха способни двигателите, без да я е грижа, че така може да ни сплеска на пода. Единственото, което я интересуваше, бе да изпревари кемпистките системи за ранно предупреждаване…

И изглежда, че успя.

Приводнихме се в морето на два километра от Дангрекския бряг, в типично десантен стил, използвайки водата за бързо охлаждане на нагрятата външна обшивка. На други планети подобно поведение щеше да предизвика воя на цяла армия еколози, загрижени за опазването на океанската флора и фауна, но имах чувството, че точно в този момент на Санкция IV не ни заплашваше подобна опасност. Войната има своя успокоителен ефект върху политиката. Вече не се налага да се съобразяваш с цял куп условности и всичко е далеч по-опростено. Бий се и победи, и отнеси победата вкъщи. Всичко останало избледнява като небето над Собървил.

— На повърхността сме — обяви с монотонен глас Вонсава.

— Предварителните наблюдения не показват наличието на подозрително раздвижване. Продължавам към брега на спомагателни двигатели, но ще ви помоля да останете по местата си до второ нареждане. Командир Хенд, получихме хиперсъобщение от Айзък Карера, което вероятно ще ви заинтересува.

Двамата с Хенд разменихме погледи. Той се пресегна и доближи микрофона до устните си.

— Подайте го на персоналните инфомаски. Моята, на Ковач и Сучиади.

— Разбрано.

Смъкнах слушалките и си нахлузих инфомаската. Пред мен се появи Карера, на фона на потоци от кодирана информация. Носеше бойна униформа, на челото му зееше набързо обработена рана. Определено имаше изморен вид.

— Тук е Северен край. До полет 931/4. Получихме потвърждение за текущото ви местонахождение и посока на движение, но съм длъжен да ви предупредя, че при сегашните обстоятелства не сме в състояние да ви осигурим наземна и въздушна поддръжка. Силите на Клина са отстъпили от бреговете на езеро Мейсън и са преминали на резервна отбранителна позиция. В района на радиационно поражение се очаква мощна заглушителна завеса, така че това вероятно е последният ни контакт с вас. В добавка към стратегическите особености на операцията ви предупреждавам за още една подробност. В покрайнините на Собървил по нареждане на Картела са били разгърнати експериментални наноремонтни системи. Не можем да предвидим какво ще е поведението на тези системи при съответните промени в обстановката. Моят личен съвет е да се отдалечите на спомагателни двигатели до Мейсън и да изчакате, докато получим подробни сведения за района. Това обаче може да отнеме повече от седмица. — Той направи кисела гримаса, сякаш бе доловил неприятна миризма. — Преценете сами дали си заслужава рискът да продължите с изпълнението на корпоративната задача, каквито и ползи да носи успешното й завършване. Прилагам код за директна връзка с Клина, в случай че решите да извършите спешна евакуация. Нямам друго за вас. Успех. Край на предаването.

Свалих си маската и забелязах, че Хенд ме наблюдава с едва забележима усмивка в ъгълчето на устата.

— Не мога да кажа, че звучеше твърде оптимистично. Такъв ли е винаги?

— Да, пред лицето на клиентската глупост. Какво беше това, за експерименталните…

Хенд ми направи незабележим знак да замълча и поклати глава.

— Не се безпокой. Стандартна пропаганда на Картела. Така се държат настрани нежеланите гости.

— Искаш да кажеш, че са само приказки?

Хенд се засмя отново. Сучиади не каза нищо, но устните му се изпънаха. Отвън шумът на двигателите се усили.

— На брега сме — съобщи Амели Вонсава. — Намираме се на двайсет и един километра и седемстотин метра от собървилския кратер. Ще слезете ли за снимки?

19.

Пухкаво бяло.

За един кратък миг, докато стоях на стълбичката на „Наджини“, имах усещането, че навън вали сняг.

— Чайки — произнесе Хенд с вид на познавач, скочи долу и разрина с крак натрупаната перушина. — Радиацията ги е изтребила.

Вълните на иначе спокойното море бяха покрити със застинала, бяла пелена.

Когато колонизаторските шлепове за първи път се приземили на Санкция IV, а също и на Харланов свят, за местните обитатели те били истински катаклизъм. Колонизацията на една планета е невероятно разрушителен процес и модерните технологии не са направили много по въпроса. И досега хората се разполагат на върха на хранителната верига главно като унищожават конкурентите си в екосистемата — големи и малки. Неизбежно унищожение, което започва от мига, когато шлеповете докоснат повърхността.

Гигантските колонизаторски кораби изстиват бавно, ала вътре вече кипи трескава активност. Потоци от клонирани ембриони напускат криорезервоарите и се разтоварват от грижовните машини в камерите за ускорено израстване. Тук те получават огромни количества растежни хормони и хранителни вещества, с помощта на които всеки един от клонингите достига зряла възраст само за няколко месеца. А през това време навън вече излизат първите групи, отгледани през последните месеци от междузвездния полет, готови да заемат полагаемото им се място в новия световен ред. Нищо общо с романтиката на обетованата земя, за която така обичат да пишат хроникьорите.

Но най-разрушителни от всички са машините за промяна на обкръжаващата среда.

Всеки сериозен план за планетно колонизиране неминуемо е свързан с няколко изкуствени екоинтелекта. След първоначалните катастрофи на Марс и Адорацион започна да става ясно, че опитите да се създаде изолирана среда от земна екосистема на чужд и враждебен терен са обречени на неуспех.

Първите колонисти, които вдъхнали от тераформирания въздух на Марс, измрели до няколко дни, а мнозина от онези, които останали вътре, станали жертви на червеите, родени от зловещи буболечки, които никой преди това не бил виждал. Тези буболечки се оказали далечни наследници на една земна пустинна пеперуда, която се развила по непредсказуем начин в тераформираните условия на новата планета.

И така. Обратно в лабораториите.

Изминали две поколения, преди марсианските колонисти да могат най-сетне да дишат атмосферен въздух.

На Адорацион било дори по-лошо. Колонизаторският шлеп „Лорка“ потеглил няколко десетилетия преди марсианската епопея, запокитен към най-близкия от подходящите за заселване светове, обозначени върху марсианските карти, с храбростта на захвърлен срещу танк коктейл „Молотов“. Това бил почти отчаян щурм срещу бронираните дебри на космическото пространство, акт на технологично предизвикателство пред лицето на деспотичната физика, която владее космоса, и наивна проява на доверчивост към наскоро разшифрованите марсиански архиви. Всъщност още от самото начало всички очаквали само и единствено провал. Дори онези, които предоставили копираното си съзнание на колонизаторските „инфоколоди“ и своите гени в ембриобанката, не хранели кой знае какви надежди, че техните съхранени в машината съзнания ще видят края на пътуването.

Адорацион4, както подсказва названието, в началото приличал на осъществен блян. Зелено-оранжев свят, с приблизително същото съдържание на кислород и азот, каквото има в земната атмосфера, и с далеч по-благоприятно съотношение земя-вода. Растителни форми, които се оказали напълно подходящи за храна на клонирания добитък, и почти никакви хищници. Всичко това изглежда предизвикало някакъв странен религиозен екстаз у първите колонисти, защото още щом слезли от „Лорка“, те се заели да строят катедрала.

Изминала една година.

По онова време хипервръзката все още била в своя зародиш, способна да пренася не повече от кратки шифровани съобщения. Новините, които достигнали до Земята, били като писъци от затворена стая в подземията на пустеещ замък. Двете екосистеми се срещнали и сблъскали като армии на бойното поле, всяка от които нямала накъде да отстъпи. Осемнайсет месеца след приземяването от приблизително един милион колонисти на борда на „Лорка“ седемдесет процента загинали.

Обратно в лабораториите.

В наши дни колонизирането се е превърнало в цяло изкуство. Нито една органична форма на живот не напуска кораба преди екомодулиращата програма да създаде цялостен образ на екосистемата. Пускат се автоматизирани сонди, които кръжат над новооткритата планета и събират образци. Изкуственият интелект поглъща информацията и изработва модел, съобразен с присъствието на земни форми на живот, като се набелязват потенциалните конфликтни точки. За всеки възможен проблем той написва и съответното решение — геннотехнично или нанотехнично, а накрая, базирайки се на цялостното изследване, създава протокол за заселване. Въоръжени с този протокол, колонистите излизат навън.

Ако прегледате протоколите за трийсетте заселени свята, ще забележите, че някои определени видове се появяват отново и отново. Това са успехите на земната еволюция — силни, адаптативни, еволюционни атлети. Повечето от тях са растения, микроби и насекоми, но има и няколко от по-едрите животни. Мериносовата овца, мечката гризли и морските чайки са по правило на челни позиции в списъка. Те са трудни за изтребване.

Навсякъде около траулера беше покрито с трупове на птици, които едва се полюшваха в спокойните води на залива.

Корабът бе пострадал сериозно. Откъм Собървил боята му бе почерняла и изгоряла, на места дори бе разтопен металът. Прозорците бяха изпотрошени, а палубата бе покрита с останки от изгоряла рибарска мрежа. Съдейки по размера на пораженията, всеки, който се бе намирал на палубата в момента на взрива, би трябвало да загине от изгаряния трета степен.

Не се виждаха никакви трупове. Всъщност, вече го знаехме от виртуалната симулация.

— Тук долу няма никой — докладва от трюма Люк Дьопре. — Ако питате мен, не е имало от месеци насам. Дори от година. Храната е изядена от буболечки и плъхове.

— Каква храна? — попита намръщено Сучиади.

— О, храна е имало доста. — Дьопре се покатери на палубата и примижа с очи, докато привикне с ярката светлина. — Изглежда са вдигнали голям купон, само дето никой не е останал след това да почисти.

— И аз съм ходила на такива купони — обади се Вонсава.

Откъм трюма долетя характерният пукот на фотонер. Сучиади, Вонсава и моя милост настръхнахме. Дьопре се ухили.

— Крюкшенк стреля по плъховете — обясни той. — Тук са доста едрички.

Сучиади прибра оръжието и надзърна през отвора към трюма.

— Дьопре, колко, по твоя преценка, е имало долу?

— Плъхове ли? — усмивката на Дьопре се разшири. — Трудно е да се каже.

— Питам за екипажа, сержант. Моряците колко са били.

Дьопре повдигна рамене, демонстрирайки безразличие към очевидното напомняне да спазва субординацията.

— Не съм готвач, капитане. Не мога да кажа.

— Аз бях готвач — обади се Амели Вонсава. — Ще сляза да погледна.

— Ти ще останеш тук. — Сучиади доближи перилата и изрита една мъртва чайка във водата. — Оттук нататък бих искал по-малко да се приказва и повече да се изпълнява. Първо, ще почистите палубата. Дьопре, слез в трюма и помогни на Крюкшенк да изтреби плъховете.

Дьопре въздъхна и метна фотонера си на ремък. Извади от кобура на кръста архаичен заряден пистолет и провери пълнителя.

— Обичам такива задачи — промърмори той и изчезна надолу по стълбата, вдигнал оръжието високо над главата си.

Слушалките изпукаха. Сучиади наведе глава, заслушан. Побързах да наглася своята.

— … е обезопасен — докладваше Сън Липинг. Сучиади я бе назначил за командир на другата половина от групата и ги бе изпратил нататък по брега, заедно с Хенд, Вардани и Шнайдер.

— Да чуя подробности! — нареди Сучиади.

— Разположихме периметърни охранителни системи в дъга покрай брега. Петстотинметрова базова линия, сто и осемдесет градуса постоянно наблюдение. Би трябвало да засече всичко, което се приближава от вътрешността или идва по брега. — Сън млъкна, след това продължи по-неуверено, сякаш се извиняваше. — Това е само в зоната на пряка видимост, но стига, за да държим под око близките няколко километра. Повече нищо не може да се направи.

— А какво е положението с целта на експедицията? — намесих се аз. — Запазена ли е?

Сучиади ме стрелна ядно с поглед. Знаех какво мисли. Той бе дълбоко уверен, че сме пристигнали тук да гоним вятъра. Без никакво съмнение смяташе, че Вардани е жертва на някаква своя археологическа фантазия, че Хенд е позволил да го подмамят в играта, а от „Мандрейк“ са се съгласили, подтиквани единствено от ненаситната си алчност. Дори не поиска да се запознае с плановете за действие и размахваше твърдата си убеденост в неизбежния провал като знаме.

Не можех да го виня. Истината бе, че половината от групата бяха на същото мнение. Ако Хенд не им бе предложил толкова примамливи условия, сигурно щяха да му се изсмеят в лицето.

Преди по-малко от месец бях готов да постъпя по същия начин с Шнайдер.

— Да, тук е — гласът на Сън прозвуча някак странно, може би дори тревожно. — Това е… никога досега не бях виждала нещо подобно.

— Сън? Отворена ли е?

— Не, доколкото сме в състояние да определим, лейтенант Ковач. Но за подробностите ще е най-добре да разговаряте с госпожица Вардани.

Покашлях се.

— Вардани? Там ли си?

— Заета съм — отряза тя. — Какво открихте на корабчето?

— Нищо, засега.

— Хубаво. Тук е същото. Край на връзката.

Погледнах крадешком Сучиади, но на новото му маорско лице не се четеше нищо. Изхъмках, смъкнах слушалките и отидох да проверя дали работи палубната лебедка. Чух го зад гърба ми да пита Хансен как е положението при него.

Успях да пусна лебедката с помощта на Вонсава, която заяви, че е от същия тип, като тази на совалките. Сучиади намина да види как се справяме. Изтеглянето на мрежата обаче се оказа далеч по-сложно. Изгубихме двайсетина минути, докато му хванем цаката, по това време ловът на плъхове бе приключил и Крюкшенк и Дьопре се присъединиха към нас. Дори с тяхна помощ не беше никак лесно да вдигнем тежката, неуправляема и подгизнала мрежа и да я спуснем на палубата. Никой от нас не е бил моряк, а беше ясно, че за тази работа се изискват определени умения и опит. Хлъзгахме се и падахме доста.

Но се оказа, че усилията си заслужават.

Заплетени в последните дипли на мрежата, на борда се стовариха останките на два трупа — голи, ако се изключат лъщящите вериги, с които бяха оковани краката им. Бяха полуизядени, със зеещи очници и черепи, склонени един към друг, като главите на пияници, кискащи се над някоя тъпа шега. Тънки вратлета и широки усмивки.

Известно време ги разглеждахме мълчаливо.

— Добре, че я вдигнахме — рекох на Сучиади.

— Да, заслужаваше си да проверим какво има в нея. — Той се надвеси над труповете. — Съблекли са ги, преди да ги хвърлят в морето. Но са им сложили веригите. Който и да го е направил, не е искал да ги види отново над водата. Не мога да разбера. Защо им е трябвало да крият труповете в мрежата, след като траулерът е тук и се вижда чак от Собървил?

— Да де, само дето няма кой да го види — припомни му Вонсава.

Дьопре се извърна и засенчи очи, втренчил поглед в димящите останки на Собървил.

— Войната?

Припомних си дати, скорошни събития и направих някои изчисления.

— Не е идвала толкова далеч на запад от около година, но на юг нещата излизат извън контрол. — Кимнах към опушените градски развалини. — И да има някой там, сигурно се спотайва и не смее да си покаже носа. Особено при риска да привлече върху себе си орбитален огън или да задейства някоя мина. Спомняте ли си какво стана в град Буткинари?

— Като да беше вчера — отвърна Амели Вонсава и неволно докосна с пръст лявата си буза.

— А е било преди година. Сигурно са го показвали по всички видеостанции. Грамадният авионосец, който потопиха насред залива. След този случай на планетата не остана нито един цивилен спасителен екип.

— Което пак ни връща на първия въпрос — намеси се Крюкшенк. — Защо е трябвало да крият тези двамата?

Свих рамене.

— Кой знае? Заради неприятната гледка. За да не ги забележат при въздушно разузнаване в района. Да не предизвикат местно разследване. Може да е станало преди размириците в Кемпополис.

— Индигоград — поправи ме Сучиади навъсено.

— Само внимавай Жиан да не чуе, че му казваш така — ухили се Крюкшенк. — За малко да ми издере очите, задето нарекох Дананг терористична атака. А аз го имах за комплимент!

— Голяма работа — той завъртя очи. — Факт е обаче, че ако изключим труповете, това си е най-обикновено рибарско корабче. Което едва ли би привлякло вниманието в хаоса на глобалната революция.

— Не и ако е било наето в Собървил — поклати глава Сучиади. — И в двата случая това е чисто местен инцидент. Кои са били тези типове? Какво е станало с тях? Помисли, Ковач, ние сме само на няколко десетки километра от Собървил.

— Няма никакви причини да смятаме, че траулерът е местен — отвърнах и махнах към спокойното море. — На тази планета можеш да прекосиш половината свят, без да ти се разлее кафето на борда.

— Да де, само че щеше да е далеч по-добре да скрият труповете в трюма — намеси се Крюкшенк.

Люк Дьопре се наведе и дръпна леко мрежата. Главите на мъртъвците се чукнаха.

— „Колодите“ им са извадени — рече той. — Скрили са ги под водата заради телата. Щяха да се отърват по-бързо, ако ги бяха хвърлили на плъховете.

— Зависи от плъховете.

— Ти да не си специалист?

— Може да е било погребение — предположи Амели Вонсава.

— В мрежата?

— Губим си времето — прекъсна ни на висок глас Сучиади. — Дьопре, извади ги, увий ги в нещо и ги прибери някъде, където плъховете не могат да ги докопат. Ще им направим аутопсия на „Наджини“. Вонсава и Крюкшенк, искам да огледате кораба от предницата до задницата. Потърсете нещо, което да ни разкрие какво се е случило тук.

— Казва се от носа до кърмата, сър — отбеляза кротко Вонсава.

— Както и да е. Важното е да намерите някакви следи. Дрехите на тези двамата например… — той поклати глава, подразнен от новите неизвестни. — Всичко може да ни свърши работа. Захващайте се. Лейтенант Ковач, ще ви помоля да дойдете с мен. Искам да огледаме периметърната защита.

— Разбира се — преглътнах очевидната лъжа и се засмях.

Сучиади нямаше никакво желание да оглежда периметъра. Беше чул докладите на Сън и Хансен. Те си знаеха работата.

Не периметърът го интересуваше.

Искаше да види вратата.

20.

Шнайдер ми я бе описвал — няколко пъти. Вардани ми я бе рисувала, още докато бяхме при Руспиноджи. Бяхме направили тримерна реконструкция в едно видеоателие, когато се готвехме да хвърлим примамката на „Мандрейк“. По-късно друг компютър в „Мандрейк“ бе направил пълномащабно изображение, въз основа на тази реконструкция.

Нито едно от тях не беше в състояние да даде дори приблизителна представа.

Тя се издигаше насред издълбаната от човешка ръка пещера като някаква вертикална скулптура на пространствено-реалистичната школа, като кошмарно видение от техномилитаристичните пейзажи на Мхлонго и Осупиле. Имаше някаква неуловима, но осезаема гъвкавост в тази структура, наподобяваща шест-седем десетметрови вампири, опрели гърбове в отбранителна фаланга. Не виждах и следа от пасивната откритост, която предполагаше думата врата. В меката светлина, която се процеждаше през цепнатините на тавана, чуждоземната машина изглеждаше сгърбена и затаена в очакване.

Основата й бе триъгълна, със страни от по пет метра, и бе толкова солидна, че сякаш се бе сраснала със скалния под. Беше изработена от сплав, позната ми от други марсиански конструкции — с полирана черна повърхност, наподобяваща при допир оникс или мрамор, но винаги със слаб статичен заряд. Таблото с техноглифите бе тъмносиво, насечено от причудливи, вълнообразни сегменти в долната част, докато в горната символите постепенно избледняваха и ставаха все по-разкривени и дори стилът им бе по-неуверен. Сякаш — както каза по-късно Сън — марсианските технописари са се бояли да застанат твърде близо до онова, което бяха създали отвъд таблото.

По-нагоре инсталацията се сгъваше навътре в себе си, прераствайки в поредица от черни ъгловати издатини и стърчащи нагоре плоскости, които завършваха с къс шпил. Още по-навътре се виждаха участъци от сложни машинарии с неразгадаема конструкция и предназначение.

— Сега вече повярва ли? — обърнах се към Сучиади, който стоеше неподвижно до мен и в първия миг не отговори, а когато го направи, гласът му бе променен, като този на Сън по радиовръзката.

— Тя не е неподвижна — рече той. — Усещам в нея… някакво движение. Сякаш… се върти.

— Може и да се върти — Сън бе застанала до нас, следвана от останалия екипаж на „Наджини“.

— Предполагаме, че е неизвестен вид хиперпространствен тунел — обясних, докато пристъпвах леко встрани. — Ако поддържа постоянна връзка с някой предмет в космоса, който се движи, възможно е да усещаме това движение дори когато е затворена.

— А може би тя самата се върти — предположи Сън. — Като маяк.

Тревога.

Усещах я, как се надига в мен и в същия миг я зърнах на лицето на Сучиади. Не стига, че бяхме притиснати на това изолирано късче от брега, ами странната машинария пред нас можеше да изпраща сигнали от типа на „елате и ме приберете“ до когото и да било там отвъд.

— Ще трябва да осветим пещерата — рекох.

Магията бе разрушена. Сучиади премигна и погледна към сноповете светлина от тавана. Те бързо избледняваха с наближаването на вечерта.

— Но първо да взривим покрива — предложи той.

Погледнах обезпокоено Сън.

— Да го взривим? — попитах предпазливо.

Сучиади вдигна ръка.

— Ами да, цялата скала. На „Наджини“ има носова ултрарезонаторна батарея за наземни атаки. Хансен сигурно ще може да разчисти проход до тук без дори да одраска тази чудесия.

Сън се покашля.

— Сър, не мисля, че командир Хенд ще го одобри. Той ми нареди да донеса няколко анжирски прожектора, преди да се стъмни. А госпожица Вардани помоли за дистанционна мониторна система, с помощта на която да работи върху вратата от…

— Добре, лейтенант. Благодаря ви — Сучиади огледа отново пещерата. — Аз ще говоря с командир Хенд.

Той си тръгна, а двамата със Сън се спогледахме.

— Обичам да слушам такива разговори — рекох.

Край „Наджини“ Хансен, Шнайдер и Жиан вече издигаха първия жилищен фибробалон. Хенд бе застанал под товарната рампа на кораба и наблюдаваше приседналата върху пясъка Вардани, която скицираше нещо в органайзера си. Лицето му, лишено от маската, която обичайно си слагаше, когато го наблюдаваха, имаше невинно, детинско изражение.

— Проблеми ли има, капитане? — попита той, когато се приближихме към рампата.

— Искам това чудо — Сучиади посочи с палец през рамо — да е на открито. Там, където може да го държим под око. Ще накарам Хансен да събори покрива с резонаторно оръдие.

— Изключено — отсече Хенд и отново погледна към Вардани. — Не можем да рискуваме да ни открият на този етап от операцията.

— Нито да повредим вратата — добави Вардани рязко.

— Нито да повредим вратата — повтори Хенд. — Боя се, капитане, че групата ви ще трябва да се примири с пещерата. Не ми се вярва да има някакъв риск в това. Подпорите, поставени от предишните посетители, изглеждат солидни.

— Видях тези ваши „подпори“ — тросна се Сучиади. — Епоксидни конструкции, които не са подходящи за…

— Сержант Хансен ги смяташе за напълно достатъчни — прекъсна го с видимо раздразнение Хенд. — Но ако не ви харесват, направете каквото смятате за необходимо.

— Не е въпросът в подпорите — продължи неотстъпчиво Сучиади. — Думата ми беше за онова, което е в пещерата.

Вардани вдигна глава от скицата, която правеше.

— Но това е чудесно, капитане — произнесе тя развеселено. — Само за двайсет и четири часа вие преминахте от състояние на пълно недоверие в целта на операцията към истинска загриженост за успешния й завършек. Какво по-точно ви притеснява?

Сучиади имаше смутен вид.

— Тази… находка — рече той. — За която вие твърдите, че е врата. Можете ли да ми дадете някакви гаранции, че нищо няма да дойде през нея от другата страна?

— Не мога, разбира се.

— Имате ли някаква представа какво може да дойде?

— Не, нямам — Вардани се засмя.

— В такъв случай, искрено съжалявам, госпожице Вардани. От военнотактическа гледна точка ми се струва целесъобразно да разположим оръжията на „Наджини“ в непосредствена близост до вратата.

— Капитане, това не е военна операция — намеси се Хенд с тон, в който се долавяше досада. — Струва ми се, че ви го обясних по време на първата оперативна. Вие сте участник в комерсиално начинание, чиято специфика налага вратата да не бъде излагана на риск от въздушно засичане, докато не достигнем определен стадий. А по-точно, съгласно Междукорпоративната харта, докато не преминем от другата страна и не разположим там маяк за обозначаване на собствеността на компания „Мандрейк“.

— Ами ако тази врата реши да се отвори, преди да сме готови, и през нея проникне нещо враждебно?

— Нещо враждебно? — повтори Вардани, която очевидно се забавляваше. — Като какво, например?

— Вие по-добре от мен би трябвало да знаете, госпожице Вардани — отвърна непреклонно Сучиади. — Моя грижа е безопасността на експедицията.

Вардани въздъхна.

— Те не са били вампири, капитане — рече тя уморено.

— Моля?

— Марсианците. Не са били вампири. Нито демони. Те са просто технологично напреднала раса с крила. Това е всичко. Няма нищо от другата страна на това „чудо“ — тя посочи с пръст към скалите, — което да не сме в състояние да построим след няколко хиляди години. Стига дотогава да овладеем милитаристичните си стремежи за разрушение.

— Това обида ли е, госпожице Вардани?

— Приемете го както ви харесва, капитане. Ние всички умираме от лъчева болест. Само на няколко десетки километра от нас цял един град е бил напълно обезлюден. Стотици хиляди цивилни граждани са били избити вчера. — Тя постепенно повишаваше глас. — Шансовете да ви застрелят, изгорят или премажат на тази планета никога не са били по-големи. Дори и да се измъкнете, очакват ви концентрационни лагери, където смъртта е малко по-бавна. И всичко това, едното и другото, е дело на войници като вас. Има ли нещо, което да добавя, за да си изясните отношението ми към милитаризма?

— Госпожице Вардани — намеси се с напрегнат глас Хенд. Под рампата Хансен, Жиан и Шнайдер бяха преустановили работата си и гледаха към нас, привлечени от високия тон на разговора. — Струва ми се, че изместихме темата. Обсъждахме въпроси, свързани с нашата сигурност.

— Така ли? — Вардани се разсмя, но после си пое дъх. — Добре, капитане. Ще бъда кратка. Занимавам се с археология от седемдесет години, но нито веднъж не съм се натъквала на каквито и да било сведения, че марсианците са в състояние да ни предложат нещо по-неприятно от това, което хората правят едни с други на Санкция IV. Като изключим радиационното заразяване около Собървил, ще бъдете в далеч по-голяма безопасност, ако седите на прага на вратата, отколкото където и да било другаде на повърхността на тази планета.

Настъпи кратка тишина.

— Защо не насочите оръдията към входа на пещерата? — предложих аз. — Същият ефект. Дори още по-добре, след като поставим там монитори. Ако се появят чудовища с половинметрови нокти, можем да ги затрупаме в пещерата.

— Чудесна идея — подкрепи ме Хенд и застана на платформата между Вардани и Сучиади. — Това май е най-доброто решение, капитане?

Сучиади се взря в очите на Хенд и изглежда схвана намека. Козирува и се завъртя на токове. Погледнах го отблизо, докато се спускаше от рампата. Лицето му не бе така безизразно, както по-рано, докато още привикваше с маорския „ръкав“.

Всъщност имаше вид, сякаш е бил предаден.

Понякога срещаш наивността на странни места.

В основата на рампата той се спъна в един труп на чайка и едва не падна. Изрита го ядосано, вдигайки фонтан от тюркоазен пясък.

— Хансен! — чухме го да вика. — Жиан. Изчистете тези боклуци от брега. Да няма и перушинка на два метра около кораба!

Оле Хансен повдигна вежди и козирува иронично. Сучиади дори не го забеляза — вече се отдалечаваше към водата.

Нещо тук не беше наред.

Хансен и Жиан използваха двигателите на два от гравибайковете, с които бе оборудвана експедицията, за да издухат труповете на чайките, и вдигнаха истинска буря от перушина. В пространството, което разчистиха, започна бързо да се оформя лагерът, с помощта на върналите се от траулера Дьопре, Вонсава и Крюкшенк. Докато се стъмни, вече бяха вдигнали пет фибробалона, заобикалящи дъговидно щурмовия кораб. Всичките бяха с еднакви размери, маскировъчна окраска и напълно неотличими един от друг, ако се изключеха номерата над вратите. Всеки от тях бе предназначен за четирима души и разполагаше с две двойни помещения и централно пространство. В един от тях бе оборудвана лабораторията на Таня Вардани.

Открих археоложката там, наведена над своите скици.

— Какво искаш? — посрещна ме тя, без да вдига глава от разработките си.

— Ей, аз съм.

— Знам, че си ти, Ковач. Питам, какво искаш?

— Трябва ли ми покана, за да идвам тук?

Тя спря да чертае, въздъхна и вдигна глава.

— Ковач, вече не сме във виртуалността. Аз…

— Не съм дошъл с намерение да те чукам.

Поколеба се, накрая намери сили и срещна погледа ми.

— Толкова по-добре.

— Та мога ли да вляза?

— Заповядай.

Наведох глава и пристъпих под ниския таван. Подът бе покрит със скици, чертежи и рисунки. Повечето бяха на техноглифи, с множество бележки покрай тях.

— Напредваш ли?

— Бавно. — Тя се прозина. — Паметта ми е отслабнала. Ще се наложи да си водя бележки за всяка стъпка.

Подпрях се на ръба на масата.

— Колко време ще ти отнеме?

Тя сви рамене.

— Няколко дни. А после и изпитанията.

— Те колко ще продължат?

— Общо, първоначалните или окончателните? Не зная. Защо питаш? Да не те сърби вече костният мозък?

Погледнах през прозореца към мястото, където пожарищата на Собървил хвърляха червеникави отблясъци в нощното небе. Толкова скоро след взрива и на такова близко разстояние разрушителните сили на лъченията вероятно действаха с пълната си мощ. Стронций 90, йод 131 и всички техни многобройни приятелчета, унищожаващи каквото срещнат на пътя си с убийствен ентусиазъм. Неволно потреперих.

— Просто съм любопитен.

— Което трябва да бъде поощрено. Но не бива да прекаляваш, че ще ти навреди на военната кариера.

Разпънах едно сгъваемо столче и седнах до масата.

— Струва ми се, че бъркаш любопитството със съчувствието.

— Така ли?

— Да, точно така. Любопитството е нещо, което притежават и маймуните. Инквизиторите са пълни с него. Това обаче не те прави по-извисено човешко същество.

— Е, предполагам, че ги знаеш тези неща.

Ответен удар, който заслужаваше възхищение. Не бях споменал нарочно инквизиторите, но едва сега си спомних, че е била в лагер.

— Защо се държиш така, Вардани?

— Казах ти, вече не сме във виртуалността.

— Така е.

Чаках. Тя се изправи и пристъпи към отсрещната стена, където бяха подредени няколко реда монитори. На повечето от тях се виждаше вратата, под различни ъгли.

— Ще трябва да ми простиш, Ковач — рече с усилие. — Избиха стотици хиляди невинни само за да разчистят пространство за едно чисто комерсиално начинание. Зная, че не аз съм го направила, но това не ме успокоява. Всеки път, когато съм навън, си представям, че вдишвам от техните атоми. Съжалявам, Ковач. Не съм се научила да преглъщам подобни неща.

— Ако искаш, да поговорим за двата трупа в мрежата на траулера.

— Има ли нещо, което трябва да обсъждаме? — тя дори не ме погледна.

— Дьопре и Жиан току-що приключиха с киберпатоанатома. Никакви следи от травми по костната структура, а почти няма върху какво друго да се работи. — Застанах зад нея и по-близко до мониторите. — Съществуват тестове, които можем да направим на молекулярно ниво, но се съмнявам, че те ще ни кажат нещо повече.

Тя ме погледна.

— Защо?

— Защото каквото и да ги е убило, има нещо общо с това — чукнах по един от мониторите, на който се виждаше вратата.

— Смяташ, че нещо по късна доба е дошло през вратата? — попита тя презрително. — Жадуващи за човешка кръв вампири?

— Нещо ги е убило, Таня. Не са умрели от старост. „Колодите“ им липсват.

— Това не изключва ли от подозрение твоите вампири? Изваждането на „колодите“ е чисто човешка дейност.

— Не е задължително. Всяка цивилизация, открила технологии като хиперпортала, би трябвало да може да дигитализира съзнанието.

— Няма никакви данни в подкрепа на това твърдение.

— Ами здравият разум какво ти казва?

— Здравият разум? — отново презрение в гласа. — Същият този здрав разум, който преди хиляда години е заявил, че Слънцето очевидно се върти около Земята? Здравият разум, към който призоваваше Богданович, когато публикува своята Теория за центъра? Здравият разум е антропоцентричен, Ковач. Той предполага, че щом хората правят нещо по определен начин, трябва да е така и при други технологични цивилизации.

— Чувал съм доста убедителни аргументи в подкрепа на това становище.

— Да, и не само ти. Здравият разум, Ковач, е за овцете — защо трябва да ги храним с нещо различно? Ами ако марсианският морал не позволява „пренахлузване“? Помислял ли си някога за това? Ако смъртта ти означава, че не си достоен да живееш? И че нямаш право да се върнеш към живота, дори ако съществува такава възможност?

— В една технологично напреднала цивилизация? Цивилизация, която е покорила звездите? Това са глупости, Вардани.

— Не, това е теория. Моралът на хищниците. Ферер, Йошимото и Бредбъри. Поне засега няма данни, които да я оборват.

— А ти вярваш ли в нея?

Тя въздъхна и се облегна назад.

— Разбира се, че не й вярвам. Опитвам се само да ти покажа, че не бива да се уповаваме само на нашите жалки, човешки представи за света. Не знаем почти нищо за марсианците, при това ги изучаваме вече стотици години. Нищо чудно дори малкото, което сме си изградили като представа за тях, да бъде оборено по-нататък. Нямаме никаква представа какво е било предназначението на половината от предметите, които изкопаваме и все още разпродаваме като антични сервизи за кафе. Може би точно в този миг някой на Латимер окачва на стената на спалнята си закодираната тайна на свръхсветлинния двигател. — Тя въздъхна. — И нищо чудно да го е поставил наопаки.

Разсмях се. Изведнъж напрежението се разреди. На лицето на Вардани се появи някакво подобие на усмивка.

— Не, аз говоря сериозно — продължи тя. — Ти си мислиш, че щом можем да отваряме вратата, значи знаем как да я управляваме. Нищо подобно. Нямаме никаква представа какво вършим. И това е, защото разсъждаваме с човешките си мозъци.

— Добре де, разбрах — върнах се след нея до средата на помещението и отново се настаних на стола. Трябва да призная, мисълта, че човешка „колода“ може да е попаднала в лапите на някой зловещ марсиански командос и съдържанието й да е било прехвърлено в марсианска виртуалност, накара косата ми да настръхне. Какво ли не можеха да направят с нея? По-добре да не мисля за това. — Но сега ти говориш така, сякаш отвъд ни дебнат вампири.

— Само те предупреждавах.

— Хубаво, смятай, че съм предупреден. Кажи ми сега нещо друго. Колко археолози знаят за това място?

— Освен моята група? — Тя се замисли. — Въведохме данните в архивите на Латимер, но това беше преди да знаем какво има тук. Тогава находката още се водеше като обелиск. Артефакт с неизвестно предназначение, каквито непрестанно откриваме.

— Знаеш ли, Хенд каза, че нямало никакви сведения в регистрите на Приземяване.

— Да, четох доклада. И друг път са се губили файлове.

— Съвпадението обаче е подозрително. Файлове са се губили, но не и за най-голямото откритие, след Бредбъри.

— Казах ти, тогава още се водеше артефакт с неизвестно предназначение. Обелиск. Поредният обелиск. Вече бяхме изровили половин дузина покрай брега.

— И нямаше ли нови доклади? След като разбрахте какво сте намерили?

— Не. — Тя ме погледна с крива усмивка. — Гилдията винаги ми е създавала проблеми заради привързаността ми към учението на Вичински и повечето от драскачите, които бях взела със себе си, споделяха незавидното ми положение. Нямах дори достъп до академичните издания. Нали знаеш — и там имаше слагачи. Когато осъзнахме какво сме намерили, всички решихме, че Гилдията може да почака, докато сме готови да ги накараме да ядат собствените си говна.

— А после започна войната и ти реши да скриеш находката си — по същата причина?

— Точно така. Може сега да ти прозвучи детински, но по онова време всички бяхме много ядосани. Не зная дали ще можеш да разбереш какво е, когато всяко твое откритие, всяка теория, която предлагаш, се осмива само защото някога си застанал на губещата страна в политически спор.

Спомних си за Иненинското разследване.

— Знаеш ли, звучи ми познато.

— Сигурно е така. — Тя се поколеба. — Но има и нещо друго. Нощта, когато за първи път отворихме вратата. Тогава всички бяхме като полудели. Направихме щур купон, надрусахме се, приказвахме какво ли не. Всички твърдяха, че сега вече в Латимер професорите ще бъдат принудени да ме признаят за учен от голям ранг. Да признаят работата ми. — Тя се засмя. — Мисля, че дори изрепетирах речта си по случай награждаването. Всъщност, последните часове от купона ми се губят, както и следващата сутрин.

Тя въздъхна и прогони усмивката.

— На идната сутрин, когато изтрезняхме, като че ли започнахме да проглеждаме. Представяхме си какво ще се случи в действителност. Давахме си сметка, че обявим ли откритието си, ще изгубим контрола върху него. Гилдията щеше да прати някой мастит изследовател с правилни политически възгледи, който да поеме ръководството на проекта, а нас щяха да ни пратят у дома, с потупване по гърба. Е, сигурно щяха да ни допуснат в академичните среди, но срещу съответната цена. Щяха да ни позволят да публикуваме, но само след внимателна цензура на всичко, което намирисва на Вичински. Щяха да ни платят добре и да ни помолят да си затворим устите.

— По-добре, отколкото въобще да не ви платят.

Гримаса.

— Ако исках да съм втора лопата на някой кръглолик, политически правилно ориентиран шибаняк с половината от моя опит и квалификация, щях да отида в равнините като всички останали. Причината да дойда тук бе, че исках свои разкопки. Търсех възможността да се докажа в нещо самостоятелно.

— И другите ли мислеха като теб?

— На края. В началото се съгласиха да дойдат само защото никой не ги искаше другаде. Бяха млади, лесно повярваха в това, на което ги учех. Имаха енергията да се гневят.

Кимнах.

— Дали труповете в мрежата не принадлежат на някои от тях?

— Възможно е — тя отмести поглед.

— Колко души имаше в групата ти? Колко от тях биха могли да се върнат и да опитат да отворят вратата?

— Не зная. Само пет-шест от тях разполагаха с разрешителни от Гилдията, двама или трима от тези биха могли да го направят. Аирбоу. Уенг, може би. Текакриенгкрай. Тези са най-добрите. Но да опитат сами? — тя поклати глава. — Не зная, Ковач. Това беше друго време. Нямам представа как биха се държали при различни обстоятелства. Не зная дори как аз бих се държала.

За миг в мен се пробуди споменът за нея, гола под водопада. Опитах се да си събера мислите.

— Но сигурно в архивите на Гилдията ще има ДНК образци.

— Сигурно.

— Ако ги сравним с пробите от костите…

— Да, разбирам те.

— Само че ще е трудно оттук да получим достъп до архивите в Приземяване. А и, честно казано, не съм сигурен за какво може да ни послужи това. Не ме интересува кои са били тези хора. Искам само да знам как са се озовали в мрежата.

Тя потрепери.

— Ако са те — рече, после млъкна. — И аз не искам да знам кои са били, Ковач. Мога да живея и без това.

Дощя ми се да се пресегна в тясното пространство помежду ни и да я прегърна. Но не можах да се досетя за което и да било местенце от тялото й, където докосването ми да не изглежда съблазняващо и подканящо.

Мигът отмина. Умря.

— Отивам да поспя — рекох и се надигнах. — Ти най-добре направи същото. Сучиади сигурно ще ни събуди в ранни зори.

Тя кимна замислено. Вниманието й отново бе приковано другаде. Може би бе погълната от спомени.

Тръгнах си и я оставих надвесена над техноглифите.

21.

Събудих се изморен — от радиацията или от лекарствата, които бях погълнал, за да я наутрализирам. През прозорчето на фибробалона се прецеждаше сивкава светлина. Постепенно започнах да си припомням сцени от съня, който ме бе споходил през нощта…

Виждаш ли Клинов вълк? Виждаш ли?

Семетайр?

Разсея ме шумът от ентусиазирано миене на зъби, идващ откъм санитарната ниша. Извих глава и видях Шнайдер, който търкаше главата си с пешкир.

— Добро утро — подвикна ми той.

— Добро утро. — Подпрях се на лакът. — Колко е часът?

— Пет и нещо — той повдигна рамене, сякаш се извиняваше. — Нямаше да стана толкова рано, но Жиан не само се излюпи по тъмно, ами и излезе навън да тренира някакви бойни хватки, а аз спя леко.

Извих глава на другата страна и се заслушах. Зад стената на спалното от време на време се дочуваше рядко издишване и търкане на дрехи.

— Шибан психопат — промърморих.

— И не само той. Половината от тия, дето сте ги наели да ни пазят, са същите.

— Да, но изглежда само Жиан страда от безсъние. — Надигнах се, малко подразнен от времето, което бе отнело на бойния „ръкав“ да се отърси от съня. Може би точно с това се опитваше да се пребори и Жиан Жианпин. Изглежда лъчевата болест оказваше разяждащото си влияние и организмът реагираше като алармена система. Пинк-пинк-пинк. Иде краят.

Уууш! Хряс!

— Хаййй!

— Прав си. — Притиснах очните си ябълки с пръсти. — Вече се събудих. Свърши ли с миенето?

Шнайдер кимна и се измъкна от санитарната ниша. Станах и заех мястото му там.

Когато излязох в общото помещение, поосвежен от водните процедури, Жиан бе приключил със загрявката. Беше заел отбранителна позиция и се извърташе бавно, следвайки една след друга определените стъпки. Беше разчистил пространството между спалните помещения от столове и маси, а чергилото на изхода бе отметнато нагоре. Отвън проникваше светлина и се виждаше пясъчна ивица.

Взех си подсилена с амфетамин кола от машината, сръбнах и го загледах.

— Има ли нещо? — попита Жиан, когато главата му се извъртя към мен, зад вдигнатата във висок блок дясна ръка. По някое време снощи той бе обръснал почти до кожа мургавата глава на своя маорски „ръкав“. Лицето му беше костеливо и сурово.

— Всяка сутрин ли го правиш?

— Да. — Отговорът дойде с поредното рязко издишване. Блок, контраудар в слабините и гръдната кост. Беше много бърз, когато искаше.

— Впечатляващо.

— Необходимо е. — Още един удар във въздуха, вероятно в слепоочието, следван от поредица блокове и бавно отстъпление. Красиво. — Всяко умение трябва да се практикува. Всяко движение — да се репетира. Острието е острие само когато реже.

Кимнах.

— Хаяши.

Движенията му едва забележимо се забавиха.

— Чел ли си го?

— Срещнахме се веднъж.

Жиан спря и ме погледна с присвити очи.

— Ти си се срещал с Тору Хаяши?

— По-стар съм, отколкото изглеждам. Спуснаха ни заедно на Адорацион.

— Да не си Емисар?

— Бях.

В първия миг очевидно не знаеше какво да каже. Помислих си, че ще се пошегува, но той неочаквано изпъна ръце напред, долепи юмрука на дясната до разтворената длан на лявата и ми се поклони леко.

— Такеши-сан, простете, ако вчера съм ви оскърбил с намеците си, че се страхувате. Аз съм глупак.

— Няма проблеми. Не съм се обидил. Всеки се справя с тези неща посвоему. Ще закусваш ли?

Той посочи към другия край на помещението, където бе изтикал масата до платнената стена. Върху нея имаше купа с пресни плодове и резени черен хляб.

— Нещо против да ти правя компания?

— За мен ще бъде чест.

Все още закусвахме, когато Шнайдер мина покрай нас.

— Среща в централния балон — подметна той през рамо и изчезна в тоалетната. Появи се след малко. — След петнайсет минути. Сучиади държи всички да присъстват.

Сетне отново излезе.

Жиан почти бе скочил на крака, когато поставих ръка на рамото му и му кимнах да седне.

— Успокой се. Той каза петнайсет минути.

— Исках да се изкъпя и преоблека — обясни сконфузено Жиан.

— Ще му кажа, че идваш след малко. Довърши си закуската, за Бога! След няколко дни ще ти е толкова зле, че ще си повръщаш червата. Наслаждавай се на вкусовете, докато ги усещаш.

Той се отпусна със странно изражение на лицето.

— Такеши-сан, мога ли да ви попитам нещо?

— Защо вече не съм Емисар ли? — видях потвърждението в очите му. — Наречи го криза на доверието. Бях на Иненин.

— Чел съм за това.

— Пак ли Хаяши?

Той кимна.

— Да, описанието на Хаяши е точно, но нека не забравяме, че той не е бил там. Ето защо не е пълно. Всъщност, той самият е осъзнавал, че няма право да отсъжда. Аз, за разлика от него, съм бил там и имам това право. Те ни прецакаха. Никой не знае дали предварително са възнамерявали да го сторят, но това едва ли има значение. Изгубих приятели — те наистина умряха — без да има нужда за това. Ето кое е важното.

— Да, като войник, вие сигурно сте…

— Жиан, не искам да те разочаровам, но вече не се смятам за войник. Опитвам се да еволюирам над това понятие.

— И какъв сте тогава? — Гласът му бе любезен, но в него се долавяше напрежение. Беше забравил за храната. — В какво се опитвате да еволюирате?

Свих рамене.

— Трудно е да се каже. В нещо по-добро, надявам се. В платен убиец, може би?

Очите му блеснаха. Въздъхнах.

— Жиан, съжалявам, ако те обиждам, но това е истината. Сигурно не желаеш да го чуеш, както повечето войници. Навлечеш ли военната униформа, ти признаваш, че се отказваш от правото си да разсъждаваш самостоятелно за вселената и връзката си с нея.

— Това е квелизъм — в гласа му се долови презрение.

— Може би. Но не пречи да е истина. — Все още не можех да разбера защо му отделях толкова много внимание. Може би ме предизвикваше наложената привидно равнодушна маска на нинджа. Или пък задето ме бе пробудил със сутрешните си бойни танци. — Жиан, задай си въпроса, какво би направил, когато началниците ти наредят да хвърлиш плазмена бомба в болница, пълна с ранени деца?

— Има определени действия…

— Не! — троснах се аз и бях изненадан от рязката си реакция. — Войникът няма право на подобни решения. Погледни през прозореца, Жиан. Сред пепелта, която се сипе върху нас, има и молекули, които са принадлежали на хора. Мъже, жени, деца, всичките изпепелени от някой войник, по заповед на висш офицер. Защото са се изпречили на нечий път.

— Било е дело на кемписти.

— О, моля те.

— Не бих изпълнил…

— В такъв случай вече не си войник, Жиан. Войниците изпълняват заповеди. Независимо от всичко. В момента, когато откажеш да изпълниш някоя заповед, преставаш да бъдеш войник. Ти си само платен убиец, опитващ се да промени условията на своя договор.

Той се изправи.

— Отивам да се преоблека — заяви с хладен тон. — Ако обичате, предайте на капитан Сучиади извиненията ми за забавянето.

— Разбира се — взех едно киви от масата и го захапах. — Ще с видим там.

Изпратих го с поглед, сетне се надигнах и излязох да вдъхна от свежия въздух на утрото.

Лагерът отвън бавно се пробуждаше. По пътя към централния балон срещнах Амели Вонсава, която бе коленичила до една от подпорите на „Наджини“ и с помощта на Ивет Крюкшенк преглеждаше здравината на хидравличната система. След като Вардани превърна своя фибробалон в лаборатория, дали случайно или не, останалите три жени деляха втория балон. Крюкшенк ме видя и ми помаха.

— Добре ли спа? — попитах я.

Тя се ухили.

— Като убита.

Хенд ме чакаше при вратата на балона, безупречно избръснат и с хромирания си маскировъчен костюм.

— Добро утро.

— Добро утро, лейтенант. Как спа?

— Кратко.

Три четвърти от пространството вътре бе отделено за зала за срещи, останалото Хенд бе запазил за себе си. В полукръг, в голямото помещение, бяха подредени столове, оборудвани с меморизатори, а в центъра Сучиади сновеше около прожекционен екран, на който се мяркаха картографски изображения и уголемени снимки на отделни участъци. Когато влязохме, той вдигна глава.

— Ковач, хубаво, че дойде. Ако не възразяваш, смятам да те пратя на разузнаване със Сън. Ще вземете гравибайкове.

Прозях се.

— Звучи като забавна разходка.

— Да, но не това е истинската цел. Искам да разположите втори кръг от охранителни датчици на няколко километра отвъд периметъра. Сън ще го свърши, а ти ще й пазиш задника. Ще пратя Хансен и Крюкшенк на север, да навлязат по-навътре в сушата. Вие със Сън потегляте на юг. — Той ме изгледа усмихнато. — Гледай да се срещнете някъде по средата.

Кимнах.

— Много смешно. — Дръпнах един стол и се тръшнах на него. — Но щом настояваш. Дръж ни под око.

От височината на Дангрекските възвишения картината на разрушение бе далеч по-впечатляваща. Съвсем ясно се виждаше гигантският кратер, оставен от огнената топка, в който впоследствие бе нахлула морска вода. От опушените брегове около него все още се вдигаше дим, още по-нататък блещукаха хиляди неизгаснали пожарища.

Не беше останало нищо, нито от сградите, нито от самия град.

— Трябваше да го оставите на Кемп — рекох, говорейки най-вече на вятъра. — Той не е от онези, които си поплюват. Пък и без това рано или късно ще загуби.

— Ей? — подвикна ми Сън Липинг, все още надвесена над поредния монитор, който настройваше. — На мен ли говориш?

— Не точно.

— Значи на себе си? — Тя повдигна вежди. — Това е лош признак, Ковач.

Изсумтях и се отпуснах на седалката в стрелковия кош на гравибайка. Бях подпрял машината на стойка, а дулото на фотонера сочеше ниско надолу, към хоризонта.

— Добре, готова съм. — Сън затвори капачето и се изправи, проследявайки с поглед сдвоените дула на фотонера, които мърдаха напред-назад в търсене на цел на автоматичен режим.

Включих микрофона.

— Крюкшенк, тук е Ковач. Чуваш ли ме?

— И още как. Къде сте, Ковач?

— Тъкмо поставихме номер шест. Отправяме се към номер пет. Би трябвало вече да се виждаме. Гледай да си обозначила правилно зоните.

— Не се безпокой. С това се прехранвам.

— Не че ти помогна последния път, нали?

Сумтене.

— Удар под пояса, човече. Колко пъти досега си умирал, Ковач?

— Няколко — признах неохотно.

— Така значи. Млъквай, тогава — добави тя.

— Ще се видим скоро, Крюкшенк.

— Не и ако първа те зърна в мерника си. Край.

Сън се качи на байка.

— Тя те харесва — рече ми през рамо. — Казвам го само за информация. Почти цялата нощ ни е разказвала на двете с Амели какво би направила, ако се озовете затворени в спасителна капсула.

— Хубаво е, че ме предупреди. Значи не си се клела да го пазиш в тайна?

Сън включи двигателя и вятърът засвири в ушите ми.

— Напротив. Постарах се да ти го кажа при първа възможност. Тя е от Лимоновите планини на Латимер, а доколкото знам, момичетата от този край не си губят времето, когато харесат някого. — Тя се обърна и ме погледна. — Всъщност, знам го от нея.

Ухилих се.

— Разбира се, ще трябва да побърза — продължи Сън. — След няколко дни на никого от нас няма да му остане и капчица либидо.

Усмивката ми помръкна.

Издигнахме се и продължихме покрай брега. Гравибайкът бе удобна машина, а и не беше трудно да се чуваме, след като вдигнахме ветроупорното стъкло.

— Как мислиш, археоложката ще може ли да отвори вратата? — попита ме Сън.

— Ако въобще е възможно.

— Ако въобще е възможно — повтори тя замислено.

Сетих се за психодинамичните корекции, които бях направил в съзнанието на Вардани, за наранения й вътрешен мир, в който се наложи да проникна, както хирургът прониква със сонда в гноясала рана. За здравото ядро, което бях открил в самата сърцевина и което й бе помогнало да оцелее.

В началото тя се бе разплакала, с широко отворени очи, от които капеха едри сълзи. Беше се разплакала като дете. Но накрая, когато я събудих, тя бързо дойде на себе си.

— Не се безпокой — рекох на Сън. — Тя ще се справи. Без никакво съмнение.

— Проявяваш забележителна вяра в способностите й — отвърна Сън, но в гласа й не се долавяше критика. — Което е странно за човек, който полага такива големи усилия да се зарине под тежестта на недоверието.

— Не става въпрос за вяра, а за знание. Това е голямата разлика.

— Ах, да не намекваш за прословутата емисарска проницателност?

— Кой ти каза, че съм бил Емисар?

— Ти самият — този път тя се усмихваше. — Всъщност, каза го на Дьопре, а аз ви подслушвах.

— Много хитро от твоя страна.

— Благодаря ти. Вярна ли е информацията ми?

— Не съвсем. Къде си го чула?

— Моето семейство е от Дом Хън. Ние имаме китайско название за Емисарите. — Тя произнесе няколко напевни звука. — Това означава Превръщащият вярата в реалност.

— Чувал съм нещо подобно преди десетина години в Нов Пекин. Повечето колониални култури са изградили митове около Емисарите.

— Не изглеждаш впечатлен.

— Защото преводът е лош. Всъщност това, което притежават Емисарите, е само подсилена интуиция. Нали разбираш? Смяташ да излизаш, времето навън е хубаво, но ти кой знае защо си вземаш чадър. А после завалява. Как се получава това?

Тя ме погледна през рамо.

— Късмет?

— Може и да е късмет. Но по-възможно е организмът ти да долавя скрити сигнали от природата и да ги подава на подсъзнанието. Обучението на Емисарите цели да усъвършенства този процес и да направи крайния резултат по-разбираем. Талантливите детективи го могат от столетия насам. — Не зная защо, но изведнъж ми омръзна да разговарям на тази тема. — Кажи ми нещо, Сън. Как стигна от Дом Хън чак дотук?

— Не съм го сторила аз, а родителите ми. Работеха по договор като биосистемни аналитици. Пристигнаха тук през хипертунела още в началото, когато Дом Хън помагаше за заселването на Санкция IV. Имам предвид техните съзнания. Директно прехвърляне в клонирани по поръчка тела от „Сино“ на Латимер. Всичко това като част от сделката.

— Още ли са тук?

Тя повдигна едва забележимо рамене.

— Не. Пенсионираха се на Латимер преди няколко години. Взеха доста добри пари от договора.

— А ти защо не отиде при тях?

— Родена съм на Санкция IV. Тук е моят дом. — Сън ме погледна отново. — Сигурно ще ти е трудно да го разбереш.

— Е, не съвсем. Виждал съм и по-лоши места.

— Наистина?

— Ами да. Шарая, например. Надясно! Карай надясно!

Гравибайкът се наклони рязко. Сън показваше забележителни реакции в новия си „ръкав“. Пуснах дръжките на фотонера и се опрях в стената на коша.

— Там нещо се движи — продължих, този път в микрофона. — Крюкшенк, засякохме някакво движение. Ще се присъединиш ли към нас?

Отговорът дойде незабавно.

— Идвам веднага. Стойте на линия.

— Виждаш ли го? — попита Сън.

— Ако го виждах, вече да съм го гръмнал. Има ли нещо на детектора?

— Нищо, засега.

— Е, това поне е добре.

— Мисля си… — Изкачихме билото на хълма и Сън изведнъж започна да ругае, този път на мандарин. Тя извъртя рязко байка и едва го задържа в изправено положение, на около метър над земята. Надникнах през рамото й да видя къде гледа.

— Какво, по дяволите, е това? — прошепнах.

При други обстоятелства бих си помислил, че виждам прясно разровено гнездо на биореконструирани червеи, каквито използват за почистване на рани. Сивкавата маса, която се гърчеше на тревата под нас, имаше същата влажна и лъскава повърхност и кой знае защо ми напомняше на милиони микроскопични чифтове ръце, които се миеха една друга. Само дето тук имаше достатъчно червеи да почистят всички ранени на планетата за последния месец. Наблюдавахме сфера от трескава активност с диаметър около метър, която се търкаляше бавно по склона, подобно на надут балон. Там, където на повърхността й падаше сянката на байка, се образуваха мехури, които бързо се издуваха и се пукаха като пришки, за да бъдат погълнати обратно от сферичното тяло.

— Виж — рече тихо Сън. — То ни харесва.

— Какво, за Бога, е това?

— Не знаех и първия път, когато ме попита.

Тя подкара гравибайка нагоре по склона. Смъкнах дулото на фотонера и го насочих към нашия непознат спътник.

— Как мислиш, дали сме достатъчно далеч от него? — попита ме Сън.

— Не се тревожи — рекох мрачно. — Ако свие насам, ще го пръсна, пък каквото ще да става.

— Доста примитивно поведение.

— Ами такъв съм си. Викай ми Сучиади.

След като се отдалечихме от нея, странната сфера сякаш се поуспокои. Вътрешното й гърчещо се движение продължаваше, но нямаше никакви признаци за странично придвижване в наша посока. Наведох дулото на фотонера и се зачудих дали по някакъв начин не сме се озовали в симулацията на „Мандрейк“, където са ни подали поредната възможна промяна на реалността, като сивкавия облак, който бе закрил Собървил още когато съдбата му не беше решена.

До слуха ми достигна ниско бръмчене.

— Ето я и групата „бум-бум“ — подхвърлих, докато се оглеждах на север, очаквайки да зърна гравибайка. Веднага щом усилих зрението си, забелязах развятата коса на Крюкшенк в нейния стрелкови кош. Бяха смъкнали ветроупорното стъкло за по-голяма скорост. Хансен се бе привел над кормилото и гледаше право пред себе си. Останах изненадан от топлото чувство, което ме изпълни при тази гледка.

„Сигурно са се обадили вълчите гени. Стремежът към глутница. От тези неща няма отърване.“

Добрият стар Карера. Никога не пропуска и най-малката подробност.

Хансен спря до нас и се облегна на ръкохватките. Беше сбърчил вежди.

— Какво?…

— Какво и ние не знаем — сряза го Сън.

— Мисля, че знаем — рекох.

22.

Хенд продължи да гледа към замръзналото изображение на екрана дълго време след като Сън спря проектора. Никой от останалите не гледаше натам. Насядали в кръг или скупчени при вратата, всички бяха втренчили погледи в него.

— Нанотех, нали? — попита Хансен, изразявайки мнението на останалите.

Хенд кимна. Лицето му беше маска, но изострените ми сетива долавяха кипящия отдолу гняв.

— Експериментален нанотех — добавих. — Хенд, доколкото си спомням, мерките за сигурност не трябваше да надхвърлят обичайното.

— Така беше — кимна той замислено.

— Работил съм с военни наносистеми — обади се Хансен. — Но никога не съм виждал нещо подобно.

— Не би трябвало да си виждал — рече Хенд и се приближи към екрана. — Това е съвсем ново. Наричаме го нулева конфигурация. Нанолите са лишени от специфична програма, която да следват.

— И какво всъщност правят? — попита Амели Вонсава.

Хенд я погледна учудено.

— Нищо. Нищо не правят, госпожице Вонсава. Точно така. Хранят се с радиация от взрива и се възпроизвеждат. Освен това те съществуват. Това са зададените параметри.

— Значи са безвредни — подметна Крюкшенк със съмнение в гласа.

Видях, че Сучиади и Хенд разменят погледи.

— Безвредни, поне засега — Хенд докосна едно копче на неговия стол и изображението изчезна. — Капитане, датчиците, които разположихте, ще бъдат ли в състояние да ни предупредят, ако се появи неочаквано раздвижване?

Сучиади се намръщи.

— Всичко, което мърда, ще излезе на екрана — рече той. — Но…

— Чудесно. В такъв случай, да се захващаме за работа.

Чу се тих ропот. Без да обръща внимание на никого, Хенд се надигна и излезе навън, като остави покривалото на входната врата вдигнато. Оле Хансен вирна брадичка по маниера на Хенд и се зае да имитира наперената му походка, но Сучиади го сгълча. След това започна да разпределя задачите.

Чаках да приключат. Войниците излизаха един по един. За миг зърнах Таня Вардани при вратата, тя също погледна към мен, но Шнайдер й пошушна нещо и двамата излязоха. Накрая останах сам. Почаках още няколко минути, след това отидох в помещението на Хенд. Намерих го да се изтяга на койката, вперил поглед в тавана. Дори не погледна кой влиза.

— Какво искаш, Ковач?

Дръпнах един стол и седнах.

— За начало, да не хвърляш толкова много прах в очите.

— Не помня да съм лъгал някого напоследък. А внимавам за тези неща.

— Но и не си казал много истини. Само сумтиш, а в работа като нашата това е вредно. Момчетата не са глупаци.

— Не са, вярно е — кимна той с безразличието на ботаник, който говори за своите екземпляри. — Но им се плаща, а това е важното.

— На мен също, което не би ми попречило да ти извия врата, ако нещата се объркат.

Мълчание. И да го бях изплашил, не си пролича с нищо.

— И така — продължих, — ще ми кажеш ли какво става с тези наноли?

— Нищо не става. Чу какво обясних на госпожица Вонсава. Нанолите са в нулева конфигурация, защото не правят абсолютно нищо.

— Стига вече, Хенд. Щом не правят нищо, какво толкова си се стегнал?

Той продължи да гледа към тавана. Очевидно обмисляше някакъв много важен въпрос.

— Знаеш ли — промърмори — какво им е великото на войни като тази?

— Че пречат на населението да мисли?

На лицето му трепна бледа усмивка.

— Потенциалът за модернизиране — рече.

Тази мисъл внезапно го изпълни с енергия. Той спусна крака на пода, сплете пръсти и втренчи поглед в мен.

— Ковач, какво мислиш за Протектората?

— Шегуваш се, нали?

Той поклати глава.

— Никакви игрички. Кажи ми, какво е за теб Протекторатът?

— „Ръка на скелет, стиснала яйце, преди да се излюпи“?

— Много поетично, но не исках да ми цитираш Квел. Питам те какво мислиш.

Повдигнах рамене.

— Мисля, че е била права.

Хенд кимна.

— Да — рече. — Била е права. Човешката раса достигна звездите. Преодоля пространства, надхвърлящи нашето въображение. Създаде общества на планети, толкова отдалечени, че и най-бързите кораби ще пътуват хилядолетия, за да ги достигнат. И знаеш ли как успяхме?

— Мисля, че съм чувал тази реч.

— Корпорациите — ето кой го направи. Не правителствата. Не политиците. Нито шибаният Протекторат. Корпоративното планиране ни даде идеята, корпоративното инвестиране плати, да я превърнем в реалност, корпоративните служители я построиха.

— Три пъти „ура“ за корпорациите. — Плеснах с ръце.

Хенд не ми обърна внимание.

— А когато свършим, какво става? Идва ООН и ни изтиква. Отнемат ни властта, която са ни дали по време на преселението. Вдигат отново данъците, написват нови правила. Те ни кастрират, Ковач!

— Хенд, разбиваш ми сърцето.

— Не е смешно, Ковач. Имаш ли представа с какви открития щяхме да разполагаме сега, ако не бяха рестриктивните действия на ООН? Знаеш ли колко бързи бяхме по време на преселението?

— Чел съм за това.

— В космическите полети, в криогениката, в биологичните науки, в изкуствения разум — той ги изброяваше на пръсти. — Открития за цял век за по-малко от десетилетие. Истински скок за научното общество. И всичко това спряно от законите на Протектората. Ако не ни се бяха изпречили на пътя, Ковач, досега щяхме да разполагаме със свръхсветлинни кораби. Гарантирано.

— Лесно е да хвърляш обвинения. Но май пропускаш няколко неудобни исторически подробности. Всъщност това едва ли има значение. Но не е ли вярно, че Протекторатът отново е променил правилата, само за да можете ти и твоите корпорации да спечелите по-скоро тази война?

— По същество — да. Говоря неофициално, разбира се. Също както неофициално е присъствието на протекторатски разрушители в космическото пространство около Санкция IV. И също толкова неофициално всички военни разработки на Картела сега са получили зелена светлина.

— Значи това представлява онази гърчеща се маса? Неофициална военна разработка?

Хенд стисна устни.

— Нарича се ИСУКЖ — интелигентна система с ултракратък живот.

— Звучи многообещаващо. И какво всъщност прави?

— Не зная.

— О, за Бога…

— Почакай — той се наклони напред. — Аз не зная. Това е свръхнова разработка. Наричат ги „взаимодействащи със средата реактивни наносистеми с отворена програма“. Съкратено ОПРО-ни.

— ОПРО-ни, значи? Ама че хитро. Оръжие ли е това всъщност?

— Разбира се.

— Как действа?

— Ковач, ти не ме слушаш. — Той въздъхна изморено. — Това е еволюираща система. Интелигентна еволюция. Никой не знае какво прави. Опитай се да си представиш какво би станало с живота на Земята, ако ДНК молекулата можеше да разсъждава, дори по свой, примитивен начин. Представи си колко по-бърза щеше да е еволюцията. А сега ускори този процес приблизително един милион пъти, защото, когато ги наричат с ултракратък живот, имат предвид точно това. Последния път, когато четох сведения за проекта, ставаше въпрос за продължителност на живота до четири минути. Какво означава това? Ковач, ние едва сега осъзнаваме неговите възможности. Опитаха с високоскоростно моделиране в компютъра, но всеки път резултатът е различен. Веднъж строи роботизирани оръдия, наподобяващи скакалци, с размер на паякотанк, само дето могат да скачат по седемдесет метра и да водят огън от въздуха. Друг път се превръща в спороносен облак, който при допир прекъсва връзките между въглеродните молекули.

— О, страхотно.

— Само дето не биваше да е там, отвън. Този район не е обозначен като военен полигон.

— Но сигурно може да прави и други неща?

— Да — кимна Хенд. — Не бих искал да си ги представям. Веднага щом премине към активна фаза.

— И колко време ще отнеме това?

Хенд повдигна рамене.

— Докато събуди охранителната система на Сучиади. Открият ли огън по него, веднага ще започне да еволюира, за да може да противодейства.

— А ако го унищожим още сега? Бас държа, че Сучиади ще го предложи.

— С какво? Ако използваме резонаторното оръдие на „Наджини“ само ще ускорим развитието му. Това е интелигентна наносистема. Състои се от наноли — не можеш да ги убиеш поотделно. Все няколко ще оцелеят. По дяволите, Ковач, в нашите лаборатории ги изтребвахме до осемдесет процента от първоначалното количество и пак получавахме отлични резултати. Нали такъв е принципът. Оцеляват най-здравите и приспособените шибаняци и тъкмо те побеждават следващия път. Каквото и да направиш на нулевата конфигурация, само можеш да си влошиш положението.

— Трябва да има някакъв начин да ги спрем.

— Да, има. Но когато разполагаш с неутрализиращ код. Аз не го зная.

От радиацията, лекарствата или нещо друго, но изведнъж се почувствах ужасно изморен. Каквото и да кажех, щеше да е в тон с тирадата на Таня Вардани срещу военщината. Хабене на топъл въздух. С тези хора не се разговаря. Войници, корпоративни служители, политици. Най-добре е да им теглиш куршума, но и тогава едва ли ще постигнеш нещо.

Хенд се покашля.

— Ако имаме късмет, ще се измъкнем оттук, преди да се развие прекалено много.

— Ако Геде е на наша страна, искаш да кажеш?

Той се усмихна.

— Щом така ти харесва.

— Хенд, не вярваш и на думичка от това.

Усмивката му се стопи.

— Откъде знаеш в какво вярвам?

— ОПРО-ни. ИСУКЖ-и. Ти ги рецитираш наизуст. Знаеш всичко за тези шибани програми. Когато Карера ни предупреждаваше за ускореното развитие на нанотехнологиите, ти дори не мигна. А сега изведнъж си ядосан и уплашен. Нещо тук ми намирисва.

— Съжалявам, Ковач. Казах ти всичко, което ми е известно.

Сграбчих го. Изправих го на крака и тикнах един от автоматите под носа му.

— Слушай ме внимателно.

— Ковач, не ставай сме…

— Казах да млъкваш!

— Ковач, ако ми направиш нещо, ще съжаляваш дълбоко. Парите ти са на Латимер, но пропускът за там…

— Като гледам, май няма голяма надежда да си ги прибера.

— Подсигурил съм се, Ковач. Дори да ме убиеш, само ще си похабиш куршумите. В Здрач ще ме пренахлузят и…

— А получавал ли си куршум в корема?

Той втренчи поглед в мен. Не смееше да проговори.

— Това са високоскоростни осколочни проектили. Противопехотни, за стрелба на къси разстояния. Предполагам, че си видял какво направиха с групата на Денг. Влизат цели, а излизат на множество осколки. Ако те гръмна в червата, ще агонизираш чак до вечерта. Ще преживееш всяка секунда от края си. Веднъж ми се случи нещо подобно и повярвай ми, бих направил всичко, за да не се повтори.

— Сигурен съм, че капитан Сучиади ще иска да каже нещо по въпроса.

— Сучиади ще направи каквото му кажа, както и другите. Нямаш приятели сред тях и никой няма да поиска да стане жертва на вашите наноли. А сега, имаш ли нещо против да довършим този разговор по цивилизован начин?

Виждах го как търси потвърждение на лицето ми доколко са сериозни намеренията ми. Сигурно и той като мен бе преминавал през нужната психологическа школовка, само дето обучението на Емисарите е несравнимо по-усъвършенствано. В този момент дори аз самият не знаех дали няма да го застрелям.

Той обаче изглежда видя твърда решимост. Прочетох го в очите му. Прибрах бавно автомата в кобура.

— Каквото ще ти кажа, не бива да напуска това помещение — рече той. — Кажи на другите за ОПРО-ните, но останалото ще бъде между нас. Инак последствията може да са непредсказуеми.

— Толкова ли е лошо? — повдигнах вежди.

— Изглежда… — подхвана бавно, — че съм се надценил. Някой ни е скроил номер.

— Кой?

— Не ги познаваш. Съперници.

— Друга корпорация?

Той поклати глава.

— ОПРО-ните са приоритет на „Мандрейк“. Наехме специалисти по ИСУКЖ от други компании, но проектът си е наш. Всичко е строго засекретено. Но и при нас, както навсякъде другаде, има чиновници, които драпат нагоре. Колеги — последната дума я изплю като храчка.

— И имаш ли много такива колеги?

Това предизвика насмешлива гримаса.

— Ковач, в „Мандрейк“ не се сприятеляваш. Другите ще са с теб само докато това им носи изгода. Поискаш ли повече, смятай се за загубен. Всеки си има територия. Боя се, че съм надхвърлил пределите на моята.

— Какво излиза? Че са пратили тук ОПРО-ните с надеждата да не се върнеш обратно от Дангрек? Не е ли твърде егоистично? Като се има предвид над какво работим?

Хенд разпери ръце.

— Те не знаят какво правим тук. Информацията е закодирана в главния компютър на „Мандрейк“. Единствен аз имам достъп до нея. Струвало им е цяло състояние само да определят местоположението ми.

— Доколко е сигурен този компютър?

— Питаш за проникване отвън ли? Почти непробиваем е. Но виж, отвътре — не зная. Трябваше да бързаме. Защитните кодове са доста стари. Ако имат достатъчно време… — Той сви рамене. — Въпросът винаги опира до време, нали?

— Можем да се изтеглим — предложих. — Да използваме опознавателния код на Карера.

Той се усмихна напрегнато.

— Защо, според теб, Карера ни даде този код? Експерименталните технологии са под юрисдикцията на Картела. За да ги разположат, моите противници са имали влияние във Военния съвет. А това означава достъп до опознавателните кодове на Клина, както и до всички останали, които са на страната на Картела. Забрави за Карера. Той им е вързан в кърпа. Дори и да не е така, кодът със сигурност вече им е известен. — Отново същата напрегната усмивка. — Доколкото знам, когато Клинът се прицели в нещо, обикновено уцелва.

— Така е — кимнах. — Обикновено.

— Разбрахме се. Доволен ли си?

Замислих се.

— Значи единственият начин да се измъкнем оттук е като…

— Точно така. — Той се загледа към прозореца. — Като излъчим сигнал, описващ подробно нашето откритие, придружен от серийния номер на маяк, маркиращ, че това е собственост на „Мандрейк“. Само така можем да се върнем обратно в играта, и то на достатъчно високо ниво, че да смажем тези негодници.

Почаках още малко, но той изглежда бе приключил. Все още не поглеждаше към мен. Докато го разглеждах, изведнъж ми стана мъчно за него. Зная какво е да не дооцениш обстановката. Случвало ми се е.

Тръгнах си, но спрях при вратата.

— Какво има?

— Защо не кажеш няколко молитви? — подметнах. — Може да ти стане по-добре.

23.

Вардани изглеждаше съсипана от работа.

Беше започнала атаката срещу вратата със съсредоточеност, граничеща с ярост. Беше прекарала дълги часове в скициране на техноглифите и изчисляване на вероятното им взаимовръзка. Беше опитвала различни последователности, въвеждайки ги дистанционно на пулта, подобно на джаз пианист, взел тетрамет. Беше заобиколила вратата с цял оркестър от синтезираща апаратура, след което бе проследила реакцията й върху многобройните монитори. Липсата на такава само подклаждаше упоритостта й и желанието да се пребори час по-скоро с проблема. Всеки път, когато се изправяше срещу глуха стена, тя отново се връщаше към записките и скиците си.

Гледах да не се навъртам около нея, докато работи, и следях движенията й през полупрозрачната стена на фибробалона, най-често от товарната рампа на „Наджини“. При минимално увеличение различавах съсредоточеното й лице, надвесено над чертежите или обърнато към мониторите. А когато тя влизаше в пещерата, отивах на нейното място и я следях от мониторите.

Наблюдавах работата и въздействието, което оказваше върху нея.

Сън и Хансен не откъсваха очи от своите датчици.

Сучиади наблюдаваше входа на пещерата, независимо дали Вардани работеше или не.

Останалата част от екипажа гледаха сателитните предавания. Кемпистки пропагандни канали, когато успяваха да ги уловят, а когато не можеха, прехвърляха се на правителствените. Обикновено появата на Кемп на екрана предизвикваше оживление и възгласи, изпълненията на Лапиний бяха придружени от ръкопляскалия и подсвикврания. Дори Жиан често се присъединяваше към всеобщото веселие.

Хенд наблюдаваше океана, простиращ се на юг и на изток.

От време на време вдигах глава към небето и се питах кой ли наблюдава нас.

Само след два дни охранителната система пусна първа кръв на нанолите.

Тъкмо повръщах закуската си, когато електрозахранването от резонаторния акумулатор прекъсна. Усетих вибрациите в костите си, което само влоши положението.

Три отделни пулсации. После нищо.

Избързах си устата, изплакнах се на чешмата и излязох на брега. Небето беше тъмносиво и само над Собървил пожарите продължаваха да хвърлят розови отблясъци. Никакви други признаци за промяна в обстановката.

Крюкшенк вече беше отвън, оглеждайки хълмовете през мерника на фотонера.

— Усети ли го?

— Да — изплюх се на пясъка. — Май се сдърпахме с някого.

Тя ме погледна по-внимателно.

— Зле ли ти е?

— Повръщах. Не ме гледай с такова отвращение. След няколко дни и теб ще те подкара.

— Благодаря, че ми напомни.

Отново няколко поредни вибрации, този път по-продължителни. Дълги, равномерни откоси, типични, когато се прочиства район. Стиснах зъби и затворих очи.

— Това е прицелна стрелба — обясни Крюкшенк. — Предишните бяха трасиращи. Сега вече е прехванала целта.

— Хубаво.

Отново ниските, едва доловими вибрации. Превих се и се закашлях сподавено. Крюкшенк ме разглеждаше с любопитство.

— Какво зяпаш?

— О, извинявай. — Тя извърна глава.

Продухах си носа, плюх и огледах останалата част от хоризонта. Все още не се виждаше нищо. На пясъка пред мен имаше кървави жилки. Споходи ме усещането, че нещо в тялото ми се разпада.

Гадна работа.

— Къде е Сучиади?

Тя посочи към „Наджини“. Сучиади и Оле Хансен се бяха изправили под носовата батарея и очевидно обсъждаха нещо, свързано с нея. Малко по-нататък Амели Вонсава се бе изкатерила на една дюна и се озърташе. Дьопре, Сън и Жиан закусваха на кораба, или правеха нещо друго да убият времето.

Крюкшенк засенчи очи и погледна към двамата мъже на носа.

— Ако питаш мен, нашият капитан очаква отдавна този момент. Всеки ден ходи да гали оръдията, сякаш няма търпение да ги изпробва. Виж, дори се усмихва.

Отправих се натам с бавни крачки. Сучиади видя, че се приближавам и тръгна насреща ми. Нямаше и следа от усмивка.

— Май времето ни изтича вече.

— Още не. Хенд дава на нанолите няколко дни, докато измислят начин да се справят с резонаторното оръдие. Според мен обаче преувеличава.

— В такъв случай да се надяваме, че твоята археоложка също е напреднала. Говорил ли си наскоро с нея?

— Че някой въобще говорил ли е?

Той се намръщи. Напоследък Вардани избягваше да се среща с когото и да било от нас. Обикновено отскачаше само за да се нахрани, сетне бързо изчезваше. Разговорите с нея се ограничаваха до едносрични подмятания.

— Не бих имал нищо против един по-подробен доклад — промърмори Сучиади.

— Аз също.

Тръгнах покрай брега, където стоеше Вонсава.

— Може ли да поговоря с теб? — попита ме тя, когато я наближих.

— Само след минутка. Исках да проверя как се справя нашата надежда.

И тук не получих усмивка.

Открих Вардани в преддверието на пещерата, втренчила поглед във вратата. На мониторите над главата й се виждаше същата картина, но от други ъгли. Работната й маса бе отрупана със скици и записки.

— Надявам се да не задаваш обичайните въпроси — посрещна ме тя.

— Нанолите ни нападнаха — отвърнах.

Тя кимна.

— Да. Почувствах го. Какво означава това — три, максимум четири дни?

— Хенд каза четири — най-много. Но не искам да се чувстваш под напрежение.

Най-сетне си спечелих вяла усмивка. Очевидно набирах инерция.

— Стигна ли до някъде?

— Казах, без обичайните въпроси, Ковач.

— Извинявай. — Намерих един кашон и седнах на него. — Сучиади губи търпение. Иска да чуе за резултати.

— Значи не ми остава друго, освен да престана да се мотая и да отворя проклетото нещо.

Този път бе мой ред да се усмихвам.

— Няма да е зле, наистина.

Тишина. Вратата погълна вниманието ми.

— Направих всичко както трябва — заговори тя. — Открих нужната честота, звуковите и визуалните глифи са проверени. Изчисленията ми съвпадат, поне дотолкова, доколкото разбирам от това. Тръгнах от неща, които зная със сигурност, екстраполирах в посоката, в която — доколкото си спомням — се движех предишния път. Би трябвало да се получи, мамка му. Но сигурно пропускам нещо. Нещо, което съм забравила. Нещо, което… са извлекли от мен.

Долових истерична нотка в гласа й, но мисълта ми се движеше в друга посока.

— Ако тук е идвал някой преди нас, не би ли могъл да промени параметрите?

Тя мълчеше. Чаках търпеливо. Накрая вдигна глава.

— Знаеш ли… и аз си го помислих. Но е малко вероятно. Шансът навярно ще е един на милион. Не, сигурна съм, че пропускам нещо.

— Но все пак е възможно?

— Всичко е възможно, Ковач. Всичко. Но не е реално. Човек не може да го направи.

— Нали човек я е отворил предния път.

— Така е, Ковач. И куче може да отвори врата, ако се изправи на задните си лапи. Но кога за последен път си виждал куче да сваля врата от пантите и пак да я закачва?

— Разбрах.

— Въпросът тук опира до познания. До всичко, което сме научили за марсианските технологии — активиране на противошквални укрития, управление на метросистемата, която откриха на Земя Нкрумах — все неща, които обикновеният възрастен марсианец е можел да върши и насън. Технологии от бита. Като да караш кола и да живееш в къща. Това обаче — тя посочи конструкцията от другата страна на батареята от прибори, — това е кулминационната точка на тяхната наука. Единствената, която сме открили за, петстотин години ровичкане из над трийсет планети.

— Може би не сме търсели където трябва. Може би сме се радвали на шарената обвивка, докато същевременно сме мачкали с обувки финото й съдържание, което някога е опазвала?

Тя ми хвърли учуден поглед.

— Ти откога стана последовател на Вичински?

— Прочетох това-онова на Приземяване. Но ще ти призная, че не беше никак лесно да открия подробни материали за работата му. От малкото, с което се запознах, останах с впечатлението, че е бил върл противник на прилаганата от Гилдията тактика за издирване и разкопки.

— Сигурно защото по онова време вече е бил огорчен. Не е никак лесно да си жертва на постоянни нападки.

— Той е предсказал вратите, нали?

— В голяма степен. Съществуват известни данни, водещи към това заключение, сред архивните материали, които групата му е открила на Бредбъри. Няколко препратки към нещо, което наричали „Стъпка отвъд“. Гилдията предпочита да го интерпретира по-скоро като възгледи на поет лирик за хипертранспортните технологии. По онова време нямахме ясна представа какво точно четем — епична поема или синоптична прогноза. Всичко ни изглеждаше еднакво и Гилдията се радваше на всяко, що-годе по-правдоподобно обяснение. „Стъпка отвъд“ като превод на хипертунелна връзка бе задраскано от протоколите на изследователите. Реши се, че е безсмислено, след като става дума за технология, която никой не е виждал.

Силна вибрация разтърси стените на пещерата. Пространството вътре се изпълни с прах. Вардани хвърли изплашен поглед към мониторите.

— Ой-ой!

— Да, изглежда такива неща ще ни се случват все по-често. Трябва да е от системите на вътрешния периметър. Ще докарам тук подвижна платформа, за да проверя здравината на тавана на кухината. Не ми се ще да рухне върху теб в мига на твоя триумф.

— Трогната съм.

— Защо? Това е в интерес на всички.

— Друго имах предвид.

— Ах — махнах с ръка, чувствайки се неудобно. — Виж какво, ти вече веднъж си успяла да отвориш тази чудесия. Не виждам защо да не го повториш. Всичко е въпрос на време.

— Което ние нямаме.

— Кажи ми — погледнах я с проницателния поглед на Емисар. — Ако наистина това е връхната точка на марсианската технология, как въобще вашата група е успяла да се справи тогава? Искам да кажа…

Вдигнах умолително ръце. Тя ме разглеждаше с изморена усмивка и за първи път се запитах как ли й действа лъчевата болест и масивната доза лекарства.

— Все още не разбираш, нали, Ковач? Тук не става въпрос за човеци. Те не мислят като нас. Вичински го наричаше демократичен ретротехнодостъп. Това е като противошквалните укрития. Всеки може да ги ползва — поне всеки марсианец — защото, какъв смисъл да построиш нещо, което да не е достъпно за всички?

— Права си. Това не е човешко.

— Това е една от причините, заради които Вичински си имаше неприятности с Гилдията. Той написа статия за противошквалните укрития. Науката, която е вложена в тях, е невероятно сложна, но всичко е направено така, че да е достъпно и лесно. Системите за управление са максимално опростени, та дори и ние да можем да ги ползваме. Според Вичински това е явен признак за голямо расово разнообразие, което напълно отхвърля теорията за имперско разпадане и колониални войни.

— Просто не е знаел кога да замълчи, нали?

— И така може да се каже.

— Но какво е твърдял той? Война с друга раса? С някого, когото още не сме срещали?

Вардани повдигна рамене.

— Това или те просто са напуснали този район на галактиката без някаква очевидна причина. Вичински беше иконоборец. Повече бе увлечен да преследва тъпизмите, които раждаше Гилдията, отколкото да създава собствени теории.

— Изумително глупаво поведение за някой, надарен с такъв брилянтен ум.

— Или изумително смело.

— И така може да се каже.

Вардани поклати глава.

— Както и да е. Важното е, че досега поне можем да работим с всички технологии, които сме открили. — Тя отново посочи мониторите. — Справяме се, защото ги разбираме. Питаш, как сме могли да се справим предишния път? И тук принципът е същият. Всеки марсианец, който изпитва потребност, би трябвало да може да пътува през тази врата. А това означава, че с подходяща екипировка и време ние също ще можем.

Кимнах бавно. В гласа й отново се долавяше решимост и това ми харесваше. Надигнах се от кашона.

— Тръгваш ли?

— Трябва да говоря с Амели. Нуждаеш ли се от нещо?

Тя ме погледна учудено.

— От нищо друго, благодаря. Ще опитам още няколко комбинации и после ще дойда да хапна.

— Хубаво. Там ще се видим. — На излизане спрях. — Какво да кажа на Сучиади? Трябва да му кажа нещо.

— Кажи му, че до два дни ще отворя вратата.

— Наистина ли?

Тя се засмя.

— Най-вероятно не. Но нали трябва да му кажеш нещо.

Хенд беше зает.

Върху пясъчния под на неговото помещение бяха изрисувани някакви странни фигури, а от черните кандила, поставени в ъглите, се виеше ароматизиран дим. Самият той бе седнал с кръстосани крака в отсрещния край на изрисуваната фигура и изглеждаше, сякаш е в транс. Държеше в ръцете си малка бронзова купичка, в която бе сипал няколко капки кръв от порязания си палец. В купичката се въргаляше резбована, белезникава кост, оваляна в алена кръв.

— Хенд, какво, по дяволите, правиш?

Той изплува от транса и лицето му се изкриви от гняв.

— Казах на Сучиади никой да не ме безпокои.

— Да, и той ме предупреди. А сега — какво, по дяволите, правиш?

Между нас увисна мълчание. Погледнах го внимателно и видях телесните знаци. Беше готов да се нахвърли върху мен, което не ме плашеше. Бавната смърт ме правеше раздразнителен и склонен към агресивни прояви. Малкото симпатия, която бях изпитал към него през последните няколко дни, бързо се изпаряваше.

Може би той също четеше моите намерения. Описа някаква спирала с лявата си ръка във въздуха и напрежението изчезна от лицето му. Остави купичката и облиза кръвта от палеца си.

— И без това не очаквах да го разбереш, Ковач.

— Нека позная. — Огледах се. Димът от кандилата бе лютив и неприятен. — Призоваваш свръхестествените сили, за да ни измъкнат от тази бъркотия.

Хенд се пресегна назад и изгаси най-близкото кандило без да се обръща. На лицето му отново бе наложена познатата, равнодушна маска.

— Ковач, както обикновено приемаш нещата с опростената чувствителност на шимпанзе. Ще ти кажа само, че съществуват определени ритуали за общуване с духовния свят, които трябва да бъдат уважавани, ако искаме да получим нещо в замяна.

— Това вече го разбрах и без твоя помощ. Говориш за системата „даваш-получавам“. Колкото — толкова. Малко кръвчица срещу някоя и друга услуга. Ти си истински търговец, Хенд.

— Какво всъщност искаш, Ковач?

— Интелигентен разговор. Чакам те отвън.

Излязох пред входа и едва тогава забелязах с изненада, че ръцете ми едва забележимо треперят. Сигурно пак бе нещо свързано с обратната връзка с биоимплантантите в дланите ми. А може би причината бе в прекомерната радиация, която получаваше тялото ми.

Неприятният вкус от свещниците на Хенд дразнеше гърлото ми. Закашлях се и усетих болезнени пулсации в слепоочията. Намръщих се и започнах да стена като шимпанзе. Зачесах се под мишниците. Отново се закашлях. След това седнах на един стол и втренчих поглед в дланите си. Не след дълго треперенето се успокои.

На Хенд му бяха необходими десетина минути, за да премахне следите от общуването си с духовния свят. Когато излезе навън, изглеждаше досущ като двуизмерното изображение на чиновник, което всички познавахме. Имаше сини кръгове под очите и кожата му бе с едва забележим сивкав оттенък, но в останалото си бе същият.

— Ковач, надявам се, че ме търсиш по важен въпрос.

— Дано не е така. Амели Вонсава ми съобщи, че снощи по някое време бордовата охранителна система на „Наджини“ се е изключила.

— Какво?

Кимнах.

— Точно така. За около пет-шест минути. Не е никак трудно да се направи… според Амели достатъчно е да убедиш системата, че се провежда рутинен технически преглед. Така няма да се задейства алармата.

— О, Дамбала! — Той погледна към брега. — Кои друг знае?

— Ти знаеш. Аз знам. Амели Вонсава знае. Тя ми каза, аз ти казах. Кажи на твоя Геде и той ще направи нещо по въпроса.

— Не започвай пак, Ковач.

— Хенд, време е да се вземат решения. Предполагам, Вонсава е извън подозрение — в противен случай какъв смисъл да ми казва? Аз зная, че съм чист, предполагам, че ти също. Извън този кръг не можем да се доверим никому.

— Вонсава проверила ли е кораба?

— Доколкото е в състояние, без да го вдига във въздуха. Но повече се притеснявам за снаряжението в хангара.

Хенд затвори очи.

— Да. Прав си.

— Ето какво измислих. Тримата ще се качим на кораба и ще излетим, под предлог, че отиваме да проверим как я карат нанолите. Докато сме във въздуха, тя ще направи пълна проверка на всички системи. Но това трябва да стане по-късно следобед. Нека първо видим какво става с нашите приятелчета отвъд периметъра.

— Съгласен.

— Освен това ти предлагам да носиш един от тези, но някъде на скрито място — подадох му контактния парализатор, който бях взел от Амели Вонсава. — Хитра машинка, може да ти свърши работа. Имаше ги на борда на „Наджини“ част от стандартното оборудване. За случай на бунт. Минимални последствия, ако го приложиш на неподходящия човек.

Той взе оръжието.

— Ех, добре. Ще ида да поговоря с Вонсава. Дано тримата успеем да попречим на това, което някой е започнал.

Отвън резонаторното оръдие отново откри огън.

24.

Амели Вонсава ни вдигна на пет километра, полетя известно време, сетне превключи на автопилот. Тримата се скупчихме над мониторите в пилотската кабина, като изморени ловци около огън. Вече три минути всички главни системи на „Наджини“ работеха нормално и Вонсава си позволи първата облекчена въздишка.

— Сигурно въобще не е имало причина за притеснение — рече тя, но не изглеждаше убедена. — Който и да го е направил, едва ли държи да умре тук с всички нас.

— Това — посочих — зависи единствено от степента на неговата убеденост.

— Да не намекваш, че Жи…

Сложих пръст на устните й.

— Без имена. Поне засега. Не избързвай пред събитията. Ако това нещо се срине на земята, надявам се, че поне „колодите“ ни ще останат невредими.

— Стига да не са минирани горивните клетки.

— Ами да се захващаме с проверката, тогава. Хенд?

Не ни отне много време да открием диверсията. Веднага щом Хенд отвори капака на един от защитените срещу удар контейнери, отвътре бликнаха отровни пушеци, които ни накараха да се приберем обратно в пилотската кабина. Успях да задействам навреме хидравличния люк и да изолирам помещението. Въпреки това очите ми се бяха насълзили и имах усещането, че някой стиска със закривени нокти дробовете ми.

— Мамицата му…

Амели Вонсава се обърна на пилотското кресло.

— Момчета, какво…

Хенд й махна да млъкне.

— Корозираща граната — изсвистях, докато си бършех сълзите. — Хвърлили са я в контейнера и са го затворили. Какво имаше в първи контейнер, Амели?

— Само минутка. — Тя се надвеси над един от мониторите. — Медицинско оборудване. Резервни платки за биохирурга, част от медикаментите за лъчева болест. Двата ППИП, единият от имобилизиращите антитравматични скафандри. Ох, и един от опознавателните маяци на „Мандрейк“.

Кимнах на Хенд.

— Логично. — Приседнах на една издатина. — Амели, можеш ли да провериш какво има в другите контейнери? Освен това искам да проветриш хангара, преди да влезем отново. Умирам достатъчно бързо и без тази гадост.

Над главата ми имаше автомат за напитки. Пресегнах се и напълних една чаша с вода. Хенд също поиска.

— И така.

— И така. — Той отпи от чашата. — Очевидно изтичането на информация от Приземяване ни преследва и тук. Или мислиш, че е някой извън лагера?

— Вероятността е малка — отвърнах. — Разполагаме с два охранителни периметъра, плюс кръвожадни наноли и смъртоносна доза радиация откъм полуострова. Трябва да е луд, за да се съгласи на подобна операция.

— Кемпистите, които проникнаха в центъра на „Мандрейк“, напълно съвпадат с това описание. Доколкото си спомням, имаха самозадействащи се разрушителни устройства на „колодите“. Истинска смърт.

— Хенд, и аз да тръгна срещу корпорация „Мандрейк“, ще поискам да ми поставят нещо подобно. Не искам и да си представям с какви средства за разпити и изтезания разполага вашият контраразузнавателен отдел.

Той не отговори, погълнат от мисли.

— За човек, успял да се промъкне в „Мандрейк“, проникването на кораба ще е детска игра.

— Така е. И все пак, аз съм на мнение, че е вътрешен.

— Добре, да приемем, че е така. Кой? Твоите или моите хора?

Извих глава към пилотската кабина.

— Амели, би ли дошла тук? Не ми се ще да разговаряме зад гърба ти.

Почакахме, докато тя превключи отново на автопилот, сетне се появи при нас със сконфузено изражение.

— Аз и без това ви слушах — призна.

— Хубаво — поканих я да седне. — Защото логично е да предположим, че ти си единственият човек, комуто можем да се доверим.

— Благодаря.

— Вонсава, това не е комплимент — намеси се Хенд. — Казала си на Ковач за изключването на системата и това в известна степен те поставя извън подозрение.

— Освен ако не съм прекалено хитра и не съм изиграла всичко така, че никой да не ме заподозре.

Затворих очи.

— Амели…

— Ковач, твоите хора или моите? — Хенд губеше търпение. — Кой?

— Моите? — замислих се, втренчил поглед в чашата. — Шнайдер знае достатъчно за совалките, за да изключи охранителната система. Вардани — не. И в двата случая някой трябва да се е появил с по-добро предложение от вашето. Но ми е трудно да го повярвам.

— Ами ако става въпрос за политическа мотивация? Възможно ли е някой от тях да е кемпист?

Опитах се да си припомня всичко, което знаех за Шнайдер.

„Нямам никакво намерение да ставам свидетел отново на подобни картини. Приключих с тази история, на каквато и да било цена.“

И Вардани…

„Избиха стотици хиляди невинни, само за да разчистят пространство за едно чисто комерсиално начинание. Зная, че не аз съм го направила, но това не ме успокоява. Всеки път, когато съм навън, представям си, че вдишвам от техните атоми…“

— Не ми се вярва, да ти призная.

— Вардани е била в концентрационен лагер.

— Хенд, четвърт от населението на тази гадна планета се държи в концентрационни лагери. Не е никак трудно да си осигуриш членство.

Сигурно имаше нещо в гласа ми, защото той отстъпи.

— Добре, значи е моята група. Подборът им беше случаен, прехвърлиха ги в новите тела само преди няколко дни. Струва ми се почти невероятно кемпистите да са се добрали до тях за толкова кратко време.

— Вярваш ли на Семетайр?

— Вярвам, че не дава пукната пара за нищо друго, освен за собствената си изгода. Все пак има достатъчно акъл да осъзнае, че Кемп не може да спечели войната.

— Ако питаш мен, самият Кемп има достатъчно акъл да разбере, че не може да спечели тази война. Което не му пречи да продължава с опитите.

Хенд въздъхна.

— Добре де, кой е тогава?

— Има още една възможност, за която не се досещаш.

Той ме изгледа втренчено.

— О, моля те. Не и чудовищата с триметрови зъби. Не и песента на Сучиади.

— Както желаеш — свих рамене. — Разполагаме с два трупа с извадени „колоди“, за чиято смърт нямаме никакво обяснение. По всичко изглежда, че са били част от предишна експедиция, опитала да отвори вратата. Сега ние започнахме с опитите и получихме това — посочих с пръст хангара. — Две отделни експедиции, между които са минали месеци, може би дори година. Единствената връзка между тях е от другата страна на вратата.

— При предишното си идване тук Вардани не е имала проблеми, нали? — попита Амели Вонсава.

— Поне не са забелязали. Но никой не знае със сигурност какъв период от време ще е необходим на това нещо да реагира. Отваряш вратата първия път и не се случва нищо. Ако си дългуч с криле, въобще нямаш проблеми. Ако не си, задействаш някакъв вид… не зная, може би бавно предаващ се вирус, или…

— И какво прави той? — попита ме насмешливо Хенд.

— Нямам представа. Влиза ти в главата, бърника ти в мозъка. Подлудява те постепенно и незабележимо. Кара те да избиваш спътниците си, да унищожаваш екипировката. — И двамата ме гледаха с недоверие. — Казах ви, че не зная. Просто ви подхвърлям идеи. Но помислете върху това. Там някъде отвъд така наречените защитни периметри се скита самоусъвършенстваща се наносистема. Наше производство. На човешката раса. А ние сме поне с няколко хиляди години назад от марсианците. Кой знае какви отбранителни системи биха могли да създадат за такъв период?

— Ковач, не съм военен, а търговец, както обичаш да подчертаваш, но някак си не мога да повярвам в съществуването на защитна система, която се задейства чак след година. Аз, във всеки случай, не бих си купил дял от нея, а сигурно в сравнение с марсианците съм пещерен човек. Хипертехнологиите, според мен, предполагат хиперефективност.

— Хенд, ти наистина си пещерен човек. Първо, защото разглеждаш всичко, включително ефективността, от гледна точка на ползата. За да бъде ефективна една система, не е необходимо да създава външни облаги, достатъчно е да функционира. Това е дваж по-вярно за оръжейните системи. Погледни през прозореца какво е останало от Собървил. Къде е ползата от това?

Хенд сви рамене.

— Попитай Кемп. Той го направи.

— Добре, помисли върху друго. В продължение на петстотин години оръжия от типа на това, което изравни със земята Собървил, са се използвали единствено за задържане на противника. Ядрените глави са били достатъчна заплаха, за да осигуряват мира. А ето че сега ги разхвърляме като играчки. Научихме се как да почистваме след тях и те отново влязоха в употреба. Какво пречи марсианците да са имали подобни проблеми, но от далеч по-голям мащаб, на друго стъпало на развитието? Какви средства биха могли да използват за сплашване?

— Нещо, което превръща хората в маниаци убийци? — Хенд ме погледна скептично. — След една година? О, моля те.

— Но представи си, че няма начин да го спреш.

Това го накара да млъкне. Изгледах и двамата.

— Представете си, че идва тук през хипертунел, като тази врата, променя поведенческите реакции на всеки мозък, който срещне, и заразява всичко живо? Няма значение колко време ще отнеме, след като в края на краищата ще унищожи населението на цялата планета.

— Можем да евакуи… — поде Хенд, но млъкна.

— Не можем да евакуираме никого, защото така само ще разпространим заразата. Единственото, което ни остава, е да изолираме планетата и да я оставим да умре. Да изгубим няколко поколения. Толкова.

— Наистина ли смяташ, че на Санкция IV се разпространява нещо подобно? — попита уплашено Хенд. — Поведенчески вирус?

— Е, това поне би обяснило войната — подметна засмяно Вонсава, сякаш това и чакаше.

Напрежението изчезна.

Вонсава изрови чифт кислородни маски от неприкосновения запас в пилотската кабина и след като ги нахлузихме, двамата с Хенд се върнахме в хангара. Отворихме останалите осем контейнера и отстъпихме назад.

Три от тях бяха разядени непоправимо. Четвъртият бе пострадал частично — дефектната граната бе унищожила само четвърт от съдържанието. Намерихме останки от проектили, вероятно за оръдието на „Наджини“.

По дяволите.

Бяхме изгубили една трета от антирадиоционните таблетки. Резервен софтуер за автоматизираните системи.

Разполагахме само с един работещ маяк.

Върнахме се в кабината, смъкнахме маските и седнахме, потънали в мълчание.

— Какво ще кажем на другите? — попита след време Амели Вонсава.

Разменихме погледи с Хенд.

— Нищо — рекох. — Нито думичка. Да си остане между трима ни. Ще го пишем инцидент.

— Инцидент? — попита учудено Вонсава.

— Той е прав, Амели. Няма никакъв смисъл да вдигаме шум около това. Да го наречем технически проблем. Военно време е и в „Мандрейк“ са привикнали с такива неща. Ще повярват и на това.

Хенд не се усмихваше. Не можех да го виня.

Корозия отвътре.

25.

Преди да се приберем, Амели Вонсава направи оглед на наноколонията. Пуснахме записа веднага щом се върнахме в заседателната зала.

— Това мрежи ли са? — попита някой.

Сучиади даде максимално увеличение. На екрана се появи сивкава паяжина, дълга стотина метра и широка поне десет, която изпълваше падините и цепнатините между гнездата на резонаторната батарея. Грозни същества, наподобяващи четирикраки паяци, пълзяха върху мрежата. Отдолу се усещаше и някакво друго движение.

— На мен лично ми прилича на отбранително съоръжение — подметна Люк Дьопре.

— Засега — съгласи се Хенд.

— Дано така се задържи. — Крюкшенк огледа присъстващите. — Достатъчно чакахме. Какво ще кажете, да извадим една от мобилните артилерийски установки и да пуснем няколко залпа осколочни снаряди в средата на тази гадост?

— Ивет, така само по-бързо ще ги научим да се справят с нас — Хансен рееше поглед някъде към тавана. Успяхме да замажем инцидента с контейнерите, но повредата на маяка изглежда бе разпалила любопитството му. — Те се учат от нас и се адаптират.

Крюкшенк махна ядно с ръка.

— Нека се учат. Така печелим време, нали?

— Има логика — съгласи се Сучиади. Той се изправи. — Хансен, Крюкшенк. Веднага щом се нахраните. Осколочни снаряди, с плазмен заряд. Искам да видя оттук как гори онази гадост.

Сучиади получи каквото искаше.

След една припряна ранна вечеря в столовата на „Наджини“ всички се изсипаха на брега да гледат шоуто. Хансен и Крюкшенк разпънаха мобилната артилерийска установка, въведоха данните от въздушното наблюдение на Амели Вонсава и сетне отстъпиха назад, докато оръдието изплюваше равномерно плазмени заряди към покритите с наноли хълмове и онова, което растеше под замрежените им пашкули. Скоро хоризонтът бе обхванат от пламъци.

Наблюдавах картината от палубата на траулера, в компанията на Люк Дьопре, който се бе облегнал на парапета и стискаше шише собървилско уиски, което открихме в една от каютите.

— Много красиво — рече той и махна небрежно към пожара.

— И жестоко.

— Такава е войната. — Той ме погледна учудено. — Странно изявление за един Емисар.

— Бивш Емисар, ако нямаш нищо против. Ние пипаме по-фино.

— Сега са други времена. Помисли си за Адорацион. И за Шарая.

— Иненин.

— Да, за Иненин също. Жестокостта е сериозен проблем, човече. Ако пипахте по-фино, войната щеше да е свършила преди година.

— Така ли мислиш? — налях си в чашата. Той кимна.

— Естествено. Пращаш спецгрупа в Кемпополис и виждаш сметката на онзи нещастник. Край. Финито.

— Нещата не са толкова прости, Дьопре. Той има жена, деца. Няколко братя. Всичките биха могли да го заместят. Какво да правим с тях?

— Значи и те влизат в сметката. Наздраве — Дьопре вдигна чаша. — Сигурно покрай тях ще отидат и известен брой генерали, но пък какво? Това е нощна работа. Два-три отряда, добре координирани. Какво?

— Да ти приличам на счетоводител?

— Не зная на какъв приличаш, човече, но ти го повтарям. С три отряда спецове досега да сме приключили тази война. Щяха да загинат две-три дузини, не милиони.

— Да, сигурно. Можеше и друго — да разположим интелигенти системи от двете страни на фронтовата линия и да ги оставим да се бият, а ние да евакуираме населението. Ще загубим машини, но ще спасим много човешки животи. Понякога наистина се питам защо не го правят.

— Ти пък. Това ще струва страшно много. Винаги е по-евтино да убиваш хора, отколкото машини.

— Струваш ми се поомекнал за специалист по диверсионни операции. Ако нямаш нищо против да ти го кажа.

Той поклати глава.

— Зная колко струвам и какво мога. Виждал съм какво ли не. При Чатичай минавах и от двете страни на фронта — там имаше момчета и момичета, почти деца, твърде млади, за да бъдат вземани за войници. Това не е тяхна война и те не заслужаваха да умрат.

Сетих се за взвода, който бях отвел право под вражеския огън само на неколкостотин километра западно оттук. Куок Юен Юе, останала без ръце и очи, след попадение на „умен“ шрапнел, който бе отнесъл краката на Еди Мунхарто и лицето на Тони Луманако. Останалите дори нямаха този късмет. Не бяха невинни жертви като тези, за които говореше Дьопре, но и те не заслужаваха такава участ.

Малко по-късно канонадата приключи. Потърсих с поглед Крюкшенк и Хансен, скрити зад завесата на вечерния здрач, и видях, че прибират установката. Надигнах чашата.

— Е, свърши се.

— Как мислиш, дали се е получило?

Свих рамене.

— Както Хансен каза. За известно време.

— Докато привикнат към мощността на взривовете. Вероятно ще се научат да неутрализират и лъчевите ни оръжия — топлинният им ефект е сходен. Със сигурност вече са напреднали с резонаторното оръдие. С какво друго разполагаме?

— Заострени пръчки?

— Има ли надежда скоро да отворим вратата?

— Защо ме питаш? Вардани е специалистът.

— Ами… изглежда сте близки.

Свих отново рамене и се облегнах на перилата. Вечерта се спускаше бързо, поглъщайки тъмните води на залива.

— Тук ли ще останеш?

— Не виждам причини да си тръгвам.

Той се изкиска.

— Даваш ли си сметка, че се наливаме с колекционерска рядкост? Може да не го усещаш на вкус, но със сигурност струва цяло състояние. Имам предвид… — той махна към Собървил. — Онези вече ги няма, за да направят още такова уиски.

— Сигурно. — Извърнах се и погледнах към разрушения град. Сипах си още една чаша и я вдигнах към небето. — Да пием за тях. Да довършим шибаната бутилка.

След това почти не разговаряхме. С намаляването на течността в бутилката приказките ни ставаха все по-неразбираеми. Светът се затвори около палубата, сивкавия масив на мостика и шепата звезди, заобиколени от черни облаци. Седнахме на палубата и се облегнахме на стената на една от надстройките.

По някое време Дьопре ме попита:

— Ковач, във вана ли си отгледан?

Завъртях глава и го погледнах. Не беше първият път, когато чувах подобна глупост. Сред хората се ширеше представата, че Емисарите са отгледани в биовани, и това нерядко бе повод за подигравки. Но да го чуя от спецвойник…

— Не, разбира се. А ти?

— Разбира се, че не съм. Но съм чувал за Емисарите…

— Да, Емисарите. Притискат те до стената, разтварят душата ти във виртуалността и те натъпкват с цял куп програми, които за нищо на света не би желал да имаш. Но повечето от нас си остават нормални хора. Естественото развитие ти осигурява гъвкавост, каквато никога не би могъл да получиш наготово.

— Сигурно си прав. Но биха могли да ти направят копие, да го пуснат в ускорена симулация и сетне да го прехвърлят в някой клонинг. Ако си такъв, дори няма да го знаеш.

Прозях се.

— Да бе, да. Това важи и за теб, между другото. Както и за всички останали. Припомням си го всеки път, когато ме „пренахлузват“ или ме пращат с ДВЧ хипертранспорт. И знаеш ли как разбирам, че не са го направили с мен?

— Как?

— Защото няма начин да програмират толкова шибано съзнание като моето. Израснах като социопат, способен да се бунтува и да реагира агресивно на всякакви опити да бъде поставен под контрол. Емоционално непредсказуем. Това прилича ли ти на клониран войник, Люк?

Той се засмя, след малко и аз.

— Знаеш ли, човече, всичко това — той махна с ръка към морето и брега — ме кара да се замислям. Твърде спокойно е и се питам дали не е някоя военна симулация. Място, където ни затварят, след като умрем, докато решат какво да правят с нас.

— Ами, наслаждавай се, докато го има.

— На теб ти харесва, така ли? Да живееш в симулация?

— Люк, след това, което видях и преживях през последните две години, готов съм да живея и в симулация за прокълнати души.

— Много романтично. Но аз говорех за военна виртуалност.

— Разлика в термините, нищо повече.

— Смяташ ли се за прокълнат?

Довърших уискито и се намръщих от острия му вкус.

— Това беше шега, Люк. Опитвам се да бъда забавен.

— Ах. Трябваше да ме предупредиш. — Той се наклони към мен. — Ковач, кога за пръв път уби човек?

— Ако не е личен въпрос…

— Можем да умрем на този бряг. От истинска смърт.

— Не и ако е симулация.

— Ами ако сме прокълнати, както казваш?

— Не виждам причина да разкривам душата си пред теб.

Дьопре направи обидена физиономия.

— Добре, да поговорим за нещо друго. Ти ли оправяш археоложката?

— Шестнайсет.

— Какво?

— Бях на шестнайсет. Което е близо до осемнайсет години. — Земен стандарт. Харланов свят се движи на по-бавна орбита.

— И все пак, твърде млад.

— Не. Тъкмо ми беше време. Членувах в бандата от четиринайсетгодишна възраст. На няколко пъти преди това за малко да ми се случи.

— С бандата ли беше тогава?

— Да, но всичко се обърка. Опитахме се да оберем тетраметов дилър, но той се оказа по-як, отколкото предполагахме. Другите избягаха и той хвана мен. Само че се излъга.

— Взе ли му „колодата“?

— Не. Бързах да избягам. Чух, че тръгнал да ме търси, когато го „пренахлузили“, но тогава вече се бях записал в армията. Връзките му не стигаха чак дотам.

— А в армията те научиха как да убиваш наистина.

— Сигурен съм, че рано или късно щях сам да се науча. А ти? И ти ли започна така?

— О, не — той поклати глава. — На мен ми е в кръвта. На Латимер моето семейство има исторически връзки с армията. Майка ми е била полковник от латимерските междупланетни десантници. Баща й е флотски адмирал. Брат ми и сестра ми също бяха военни. — Той се усмихна и зъбите му блеснаха. — Може да се каже, че сме били възпитани от малки за тази професия.

— Но защо избра точно специалните части? Със семейство като твоето? Не бяха ли разочаровани, че няма да направиш кариера? Ако не е личен въпрос.

— Войникът си е войник — сви рамене Дьопре. — Какво значение как точно ще бъдеш убит? Поне така твърдеше майка ми.

— А твоето първо убийство?

— На Латимер — той се засмя, погълнат от спомена. — Бях почти на твоята възраст. Беше по време на Сурфиерските размирици. Пратиха ме с един разузнавателен отряд в мочурищата. Тъкмо излизах иззад едно дърво и — бум! Стоеше точно пред мен. Застрелях го без да мисля. Направо го срязах на две. Дори не разбрах защо го направих.

— Взе ли му „колодата“?

— Да, естествено. Бяхме инструктирани. Да се събират всички убити за разпит, да не оставяме никакви улики.

— Трябва да е било забавно.

Дьопре поклати глава.

— Гадно ми беше. Много гадно. Другите от отряда ми се присмиваха, но сержантът ми помогна. След това ми нареди да се почистя и ми каза да не го вземам навътре. Имаше и други, по-късно, но вече бях започнал да свиквам.

— И те е бивало, предполагам.

Той срещна погледа ми и в очите му блесна искрица на гордост.

— Когато приключи Сурфиерската кампания, ме наградиха. С препоръка за диверсионни операции.

— Имал ли си вземане-даване с някого от Кейрфорското братство?

— Кейрфорското? — той се намръщи. — Създаваха доста сериозни проблеми на юг. Бису — не си ли го чувал?

Поклатих глава.

— Бису им е нещо като родина, но за какво се бият, остава пълна загадка. Имаше кейрфорски хогани, които продаваха контрабандно оръжие на бунтовниците — зная го, защото собственоръчно убих двама от тях. Но пък други работеха за нас. Снабдяваха ни с разузнавателни данни, лекарства, понякога извършваха религиозни служби. Много от обикновените войници бяха вярващи и сред тях се ширеше представата, че е добър признак да получиш благословия на хоган преди битката. Ти не си ли имал работа с тях?

— Няколко пъти, в Латимерград. Но повече съм слушал. Хенд е хоган.

— Наистина? — Дьопре внезапно придоби умислен вид. — Това е много интересно. Не ми изглеждаше на вярващ.

— На мен също.

— Това означава, че е непредсказуем.

— Ей, Емисарчето! — викът дойде откъм носа и чак сега чух тихото бръмчене на двигател. — На борда ли си?

— Крюкшенк? — надигнах се. — Ти ли си?

Смях.

Изправих се и се приближих до парапета. Когато погледнах надолу, открих, че Шнайдер, Хансен и Крюкшенк, натоварени на един гравибайк, се поклащат над водата до траулера. Стискаха бутилки и други купонджийски принадлежности и от начина, по който се люлееше гравибайкът, заключих, че са започнали от доста време.

— Я най-добре се качете горе, преди да се издавите — викнах им.

Новото попълнение пристигна с музика. Тръшнаха уредбата на палубата и нощта се изпълни със салса от Лимоновите планини. Шнайдер и Хансен сглобиха наргиле и му подпалиха нагревателчето. Димът се вдигна нагоре между забулените в мъгла мачти. Крюкшенк раздаваше пури от Индигоград.

— Тези са забранени — отбеляза Дьопре, докато въртеше една между пръстите си.

— Военни трофеи — отвърна Крюкшенк, захапа своята пура и се просна по гръб на палубата. Изви се на една страна и я запали от нагревателя на наргилето. Имаше гъвкаво тяло. Погледна ме и ми се усмихна. Престорих се, че не съм се облещил в изящните форми на маорския й „ръкав“.

— Брей! — подметна тя и се претърколи към мен. — Сега пък се правим на недостъпни.

Извадих една „Седморка“ от джоба си и я запалих.

— Пиехме си кротичко, преди да се появите вие.

Въгленчето на пурата й се разгоря.

— Да бе. Две стари кучета, които се хвалят с подвизите си. Убийствата ли си мерехте?

— Крюкшенк, откъде отмъкна тия пури?

— От военния склад на „Мандрейк“, точно преди да излетим. Не съм откраднала нищо, всичко беше уговорено. Обещах му да се срещнем в оръжейната, когато се върна. Кажи сега — убийствата ли си брояхте?

Погледнах към Дьопре Той се хилеше.

— Не.

— Хуууубаво. — Тя изпусна облаче бял дим. — Наслушах се на подобни глупости, когато бях с парашутистите. Тъпи, безмозъчни копелдаци. За Бога, какво толкова важно има в това да убиваш хора? Всеки от нас го може. Въпрос на умение и желание.

— И на техника, разбира се.

— Подиграваш ли ми се, Ковач?

Поклатих глава и надигнах чашата. Имаше нещо тъжно в разговора с Крюкшенк. Напомняше ми за моята младост.

— Ти си от Лимон, нали? — попита Дьопре.

— Планинско чадо, родено и отгледано. Защо?

— Сигурно си си имала работа с кейрфорци?

Крюкшенк изруга.

— Тези негодници! Да, често се навъртаха около нас. Особено през зимата на 28-а. Качваха се на групи с кабинковите лифтове, вършеха гнусните си дела, а когато им се опъвахме, горяха цели села.

Дьопре ме погледна многозначително. Кимнах.

— Хенд е бивш кейрфорец.

— Не му личи. — Тя отново дръпна от пурата. — А и от къде на къде? Те всичките изглеждат като нормални хора, докато не дойде време за молитва. Знаете ли, въпреки всички гадости, които струпват на Кемп… — тя се поколеба и се огледа подозрително. На Санкция IV човек винаги се оглежда за политкомисар, преди да каже нещо важно. — Той поне вярва в това, което върши. Четох, че ги прогонил от Индигоград, преди да започне блокадата.

— И добре е направил — кимна Дьопре. — Маниак като него няма да търпи конкуренция.

— Говорят, че квелизмът е същата стока. Никаква религия.

Изхъмках.

— Ей — Шнайдер се намести между нас. — И аз зная нещичко по въпроса. Какво казваше Квел? „Плюй в лицето на тираничния Господ Бог, ако този шибаняк посмее да ти поиска сметка.“ Нещо такова, нали?

— Кемп не е никакъв квелист — намеси се Оле Хансен, опрян с гръб на перилата. Той ме погледна въпросително. — Нали, Ковач?

— Въпросът е спорен. Кемп заимства доста от квелизма. — Взех мундщука на наргилето и го захапах. Димът удари в дробовете като студен вятър. Закашлях се и изплюх мундщука. — А и цитатът ти е боклук. Неоквелистка измишльотина.

Това предизвика малка буря.

— О, я стига…

— Какво?

— Казала го е на смъртно легло, за Бога!

— Шнайдер, тя никога не е умирала.

— Ето това — вдигна пръст Дьопре — наричам истинска вяра.

— Добре де, никой от нас не я е виждал да умира. Просто е изчезнала. Човек не произнася речи на смъртното си легло, след като не е умрял.

— Може да е било прощално слово.

— Прощално, предсмъртно — глупости! — надигнах се. Ако искате цитати, ще ви засипя с тях.

— Дааа!

— Хайдеее!

Те се отдръпнаха да ми направят място.

Изкашлях се.

— „Няма на кого да давам сметка…“ — е казала тя. Това е от „Дневник на кампанията“, не някакви глупости, уж изречени на предсмъртния одър. Малко преди това отстъпили от Милспорт, косени от техните микробомбардировачи, а правителството на Харланов свят дънело ефира със закани, че скоро Господ Бог ще я призове, за да й поиска сметка. А тя отвърнала: „Няма на кого да давам сметка, най-малкото на Господ Бог. Като всички тирани и той не заслужава дори слюнката, която ще изгубя, за да му отговарям. Сделката, която сключих с него, е безкрайно простичка — аз няма да му търся сметка и той ще ми отвърне със същото.“ Точно това са й думите.

Ръкоплясканията им бяха като плясък на птичи криле.

Огледах лицата им, търсейки ирония и насмешка. За Хансен речта ми изглежда значеше нещо. Имаше замислен вид, захапал лулата. Шнайдер пляскаше и подсвиркваше, но очевидно се наслаждаваше на шоуто. Крюкшенк ми мяташе подканящи погледи. Лицето на Дьопре оставаше неразгадаемо.

— Кажи някое стихотворение — рече той тихо.

— Да! — подкрепи го Шнайдер. — Искаме военна балада.

Кой знае защо изведнъж си спомних площадката за разходки на орбиталната болница. Луманако, Куок и Мунхарто, събрани около мен, с превързани рани. Никой от тях не ме винеше. Законът на вълчата глутница.

— Никога не съм изучавал поезията й — излъгах и се облегнах на перилата, за да скрия лицето си. Пожарищата на далечния полуостров вече гаснеха. Погледах ги известно време и преместих поглед към въгленчето на пурата в ръката ми.

— Този квелизъм май пуска доста дълбоки корени — пошушна ми в ухото Крюкшенк, която незабелязано бе застанала до мен. — Сериозно ли си от Харланов свят?

— Сериозно. Защо питаш?

— Просто така.

— Крюкшенк, тя е била смахната. Вероятно е причинила повече истинска смърт, отколкото всички войници на Протектората, взети заедно.

— Впечатляващо.

Погледнах я и не можах да сдържа усмивката си.

— Ох, Крюкшенк, Крюкшенк.

— Какво?

— Някой ден ще си спомниш за този разговор. Някой ден, след сто и петдесет години, когато дойдеш на моя акъл.

— Сигурно си прав, старче.

Поклатих отново глава, но не можах да прогоня усмивката си.

— Твоя работа.

— Ами да. Правя каквото си искам, откакто се помня. По-точно от единадесетгодишна възраст.

— Божичко, че това са цели десет години!

— Ковач, аз съм на двайсет и две. От пет години съм в армията, от три — в стратегическия резерв. Завърших десантната школа девета по успех. От общо осемдесет курсанти. Имам седми боен разряд. Ефрейторски пагони на деветнадесет, сержант на двайсет и две.

— Убита на двайсет и две — допълних, малко по-рязко, отколкото възнамерявах. Тя ме стрелна с поглед.

— Ама и ти си в отвратително настроение. Да, убита на двайсет и две. Но сега съм обратно в играта, както всички други наоколо. Вече съм голямо момиче, Ковач, тъй че престани да се държиш, сякаш съм ти по-малката сестричка.

— Както наредиш, голямо момиче.

— Одеве видях, че ме гледаш. Та какво ще кажеш, старче? Да го направим ли, преди радиацията да ни е изсмукала докрай? Да сграбчим момента?

Спомени от един друг бряг се гонеха в главата ми, от девствен пясък и Таня Вардани, седнала в скута ми.

— Не зная, Крюкшенк. Не съм убеден, че времето и мястото са подходящи.

— Вратата май те изплаши, а?

— Това имах предвид.

Тя махна с ръка.

— Както и да е. Как мислиш, Вардани ще успее ли да я отвори?

— Веднъж вече го е направила.

— Да, но сега прилича на истинска развалина.

— Заради лагера е, Крюкшенк. Не ти препоръчвам да го пробваш.

— Нямам намерение, старче. Ние не служим в лагерите. Това е работа на правителството. Пращат само местни.

— Нищо не знаеш, Крюкшенк.

— Може, но пък съм чувала какво говорят за Клина на Карера. Ритуални екзекуции на затворници. Гадна работа по всички стандарти. — Тя се обърна настрани. Виждах само тъмния й профил. Усещах, че губя контрол над разговора и това никак не ми се нравеше. Наведох се към нея.

— Прощавай.

— Остави. — Тя се отдръпна леко от мен.

— Не, наистина. Съжалявам. Това място ме убива.

Неохотна усмивка на устните й.

— Говоря сериозно. Мен са ме убивали много повече пъти — поклатих глава. — Просто никога досега не съм умирал толкова дълго.

— Сигурно. А и точиш лиги по археоложката. Нали?

— Толкова ли си личи?

— Сега вече да. — Тя разгледа пурата, угаси я и я прибра в джоба на ризата. — Не те виня. Тя е умна и запалена по ужасно интересни неща, които едва ли са истина. Загадъчна жена. Разбирам защо те привлича. — Тя ме погледна. — Изненадах ли те?

— Аха.

— Може да съм малка, ама ги виждам нещата. Това, за което сме дошли, може да преобърне целия свят. Нали разбираш за какво говоря?

— Да.

— Хубаво, защото каквото и да правим оттук нататък, надзърнем ли веднъж през онази врата, нищо вече няма да е същото за нас. До края на дните ни. — Тя не сваляше поглед от мен. — Малко е странно, да знаеш. Чувствам се, както когато умрях. Не зная дали трябва да ме е страх. Не, човече, направо го очаквам с нетърпение. Не мога да изтрая да видя какво има от другата страна.

Някакво топло чувство изпълваше пространството между нас. Чувство, което се хранеше от думите й и от израза на лицето й. Тя се усмихна, съвсем мимолетно този път, сетне се обърна настрани.

— Ще се видим пак, Ковач — чух гласа й.

Изпратих я с поглед, докато се отдалечаваше по палубата към другите.

Чудесно се справи, Ковач. Не можеше ли да си малко по-деликатен?

Такива са обстоятелствата. Аз умирам.

Всички умирате, Ковач.

Траулерът се люшна над вълните и отзад мрежата изскърца. Спомних си за зловещия й „улов“. Метнах пурата зад борда и закрачих към каюткомпанията.

— Ей, Ковач? — повика ме Шнайдер, който идваше от другата страна. — Къде се губиш бе, човек?

— Зовът на природата — отвърнах и влязох в тясното помещение. Вътре цареше почти непрогледен мрак, наложи се да премина на нощно виждане. Дори така едва различавах отделни детайли — желязно легло, закачено на стената, рафтове, бюро. Прекосих с три крачки каюткомпанията и се подпрях на бюрото. Затворих очи и оставих на светлината да се блъска зад спуснатите ми клепачи. Каквото и да бяха сложили в наргилето, сега се виеше в ума ми като змия.

„Гледай тук, Клинов вълк. Знаеш ли какво е това? Виждаш ли как се събира реколтата?“

„Разкарай се от главата ми, Семетайр.“

„Грешиш. Аз не съм шарлатанин и Семетайр е само едно от стотиците имена…“

„Каквото и да си, плачеш за куршум в лицето.“

„Но ти ме доведе тук.“

„Не мисля.“

Видях череп, увиснал под неестествен ъгъл в мрежата. Сардонична усмивка на прояденото лице.

„Ковач-Ковач-Ковач…“

Премигнах и инфоколонката върху лявата ми ретина се задейства. Някой се движеше зад мен. Изправих се и се загледах през светлия отвор на вратата. Нещо се местеше там. Заех позиция, пристъпих напред, затаил дъх…

Извъртях се, готов да убивам.

— По дяволите, Ковач, изкара ми акъла!

Отвън стоеше Крюкшенк, опряла ръце на хълбоците. Сиянието на инфоколонката озаряваше неуверената усмивка на лицето й и разтворената й риза под маскировъчния комбинезон.

— Крюкшенк, какво за Бога, търсиш тук?

— Ами ти? Нали каза, че те призовала природата? Какво смяташе — да пикаеш върху командното табло?

— Защо си ме проследила? — не се предавах аз. — Да ми го държиш ли искаш?

— Не зная. Това ли ти харесва? Или си падаш по дигиталния секс?

Отново затворих очи. От Семетайр нямаше и следа, но змията в мен продължаваше да се усуква. Когато отворих очи, Крюкшенк все още стоеше пред мен.

— Крюкшенк, ако говориш така, накрая ще си го получиш.

Тя се ухили. Вдигна лявата си ръка и пъхна пръст в небрежно разтворената си риза. Гърдите й се показаха. Тя докосна зърното на едната и то почти незабавно набъбна.

— Харесвам ли ти, Емисарче?

Пристъпих към нея и тя мушна бедрото си между краката ми. Избутах ръката й от гърдите и я замених с моята. Прегръдката ни наподобяваше клинч на уморени борци, и двамата бяхме свели поглед към настръхналото зърно и онова, което пръстите ми вършеха с него. Усещах, че дъхът й се учестява, ръката й се плъзна надолу под колана ми. Тупнахме на леглото, оплетени в собствените си дрехи. Завивките бяха подгизнали, от удара с леглото в каютата се вдигна влажна пелена. Ухилих се, заровил лице в косата й.

— Горкият Ян.

— А? — тя се извърна и ме погледна в лицето.

— Това страшно ще го ядоса. Хвърлил ти е око още в Приземяване.

— Нищо чудно, с крака като тези всеки нормален мъж ще се влачи след мен. Но това не значи нищо.

— Добре. Щом настояваш.

— Хубаво. Да продължаваме. — Тя се плъзна надолу и опря гърдите си в набъбналия ми член. — Пък и той сигурно вече се е прехвърлил на археоложката.

— Какво? — Опитах се да седна. Крюкшенк ме бутна назад, съсредоточена да търка члена ми със зърната на гърдите си.

— Ще стоиш там, докато приключа с теб. Не смятах да ти го казвам, но после реших, че и сам ще го разбереш. На няколко пъти ги виждах да се усамотяват. След това Шнайдер неизменно се появяваше с широка усмивка, та предположих… нали се сещаш? — Тя повдигна рамене и отново се върна към това, което правеше. — Е, той не изглежда никак зле за бяло момче. А Вардани… горката… приема, каквото й… се предложи. Харесва ли ти това, Ковач?

Изстенах.

— Така си и мислех. Ах вие, мъже. Толкова сте праволинейни в секса. Научи ли ви човек веднъж номерата… и ставате лесни.

— Ела ми тук, Крюкшенк.

— О, не. Няма начин. Искам да ти видя физиономията, когато повече не можеш да се сдържаш, а аз не ти позволявам да го направиш.

Не ми беше никак лесно да се боря с мяркащите се образи на Семетайр, Шнайдер и Вардани в неговите прегръдки, но с повечко упоритост и ентусиазъм Крюкшенк скоро отведе мислите ми на друго, по-приятно място. На три пъти ме накара да стигам до ръба и всеки път ме връщаше, накрая ръката й започна да се мести в бясно темпо по члена ми. Чувах възбудените й стенания, изтръгнати направо от гърлото. Аз също изстенах, а от слабините ми бликна фонтан, който опръска и двама ни. Чувствах се, сякаш се е изключила някаква част от мозъка ми. Бях забравил напълно за Вардани, Шнайдер и Семетайр. Отпуснах се на влажното легло и каютата се завъртя пред очите ми.

Не след дълго Крюкшенк се раздвижи, премести се нагоре и ме яхна през гърдите.

— А сега, Емисарче — рече, докато обхващаше главата ми с ръце. — Искам да си платиш за удоволствието.

Пръстите й повдигнаха тила ми и тя се разтвори пред мен, полюшвайки се леко, като майка, който приспива детето си. Вагината й беше топла и влажна, соковете, които изтичаха от нея, имаха солено-горчив вкус. Усещах причудливата миризма на изгоряло дърво, чувах приглушените й стенания. Мускулите на бедрата й се стягаха все повече с приближаването на кулминацията и накрая тя се надигна и започна да се търка все по-силно в лицето ми. Дишането й стана пресекливо, накрая премина в дрезгаво стенание.

„Няма да се отървеш толкова лесно от мен, Клинов вълк…“

Крюкшенк се надигна още малко, застина за миг, погълната от безмерното удоволствие на оргазма, сетне се отпусна върху гърдите ми.

„Няма да ти е лесно…“

— А сега — рече тя след малко. — Да видим какво… Ох.

Изненадата в гласа й бе осезаема, за щастие успя поне да прикрие разочарованието си. Членът ми беше полуизправен, недостатъчно твърд, за да проникне в нея.

„Да. Виждаш ли как се събира реколтата?“

„РАЗКАРАЙ СЕ ОТ ГЛАВАТА МИ, СЕМЕТАЙР!“

Подпрях се на лакти, усещайки как бързо ме напускат и последните остатъци на възбудата. Огънят, който бяхме запалили в каютата, неусетно чезнеше. Опитах да се усмихна, но Семетайр ми отне и тази възможност.

— Съжалявам. Тази гадна радиация ми взе и това — по-скоро, отколкото очаквах.

Тя сви рамене.

— Не се кахъри, Ковач. На всеки може да се случи.

„Виждаш ли как…“

— Всъщност, ако искаш, можем да опитаме. Въпреки това. Няма да е кой знае колко трудно, цялата съм мокра.

Тя се отпусна върху мен и започна бавно да се поклаща. В бледата светлина на каютата втренчих поглед в слабините й, сякаш очаквах силата ми да дойде оттам. Постепенно топлината на тялото й и равномерният натиск оказаха своето въздействие и аз проникнах бавно в нея. На няколко пъти членът ми се изплъзваше, но тя бе винаги готова да го върне вътре с опитни ръце. Пъхнах палец в устата й, навлажних го и след това започнах да галя с него клитора й. Тя дръпна свободната ми ръка и я постави на гърдите си. Малко след това се изпразни отново. Аз не можах, но въпреки това се чувствах удовлетворен.

Тя се наведе и ме целуна по устните. И да имаше нещо повече в жеста й, не го долових. Ако не друго, поне имах усещането, че съм успял да преборя Семетайр. По-късно, когато Крюкшенк се облече и излезе навън, където бе посрещната с бурни аплодисменти от другите, аз продължих да се въргалям на влажното легло. Чаках го, но той не се появи.

Първата ми малка победа на Санкция IV.

26.

Съзнанието ме удари в главата като юмрук на боксьор мутант.

Подскочих от сблъсъка и се претърколих на леглото, споходен от внезапното желание да повърна. С немалко усилие на волята успях да се овладея и се надигнах, озъртайки се сънено. Ярък слънчев сноп нахлуваше през люка на тавана, който не бях забелязал снощи. Зад металните стени се чуваха приглушени гласове.

Чувствах главата си като срязана на две. Стомахът ми всеки миг бе готов да поеме по пътя нагоре към устата. Нямах представа доколко това се дължи на махмурлука и в каква степен — на лъчевата болест. Нахлузих панталоните, претършувах джобовете и открих инжекционен медипистолет и антирадиационни капсули. Претеглих капсулите на дланта си, докато обмислях какво да направя. Шокът от инжекцията със сигурност щеше да ме накара да повърна. След още едно, по-обстойно ровичкане из джобовете открих няколко обезболяващи таблетки. Глътнах една, помислих малко, после пратих след нея втора. Облекчението дойде почти незабавно. Навлякох останалите дрехи, изправих се и се подпрях на стената. Сега вече имах достатъчно сили да понеса антирадиационните капсули. Опрях дулото на пистолета в сгъвката на лакътя и изстрелях под кожата съдържанието на една капсула.

„Погледни се само, Ковач. Умираща, разпадаща се купчина от клетки, свързани с отслабващи химични връзки.“

Пак Семетайр, опитващ се да се измъкне от някое ъгълче на съзнанието ми. Разтърсих глава, за да го прогоня, и пристъпих към вратата.

„Още няколко дни в това тяло и ще си готов за оня свят…“

„Да бе, да.“

Излязох на палубата и, ориентирайки се по гласовете, се отправих към камбуза. Почти всички от снощния купон вече се бяха събрали там. Нямаше го само Шнайдер. Появата ми бе отбелязана с аплодисменти. Крюкшенк се ухили, удари ме с дупе и ми поднесе чаша кафе. Съдейки по смалените й зеници, не само аз се бях реанимирал с медикаменти тази сутрин.

— Кога станахте, момчета? — попитах ги, докато сядах.

— Преди около час — отвърна Оле Хансен. — Дьопре се похвали, че можел да готви. Отскочих до лагера за продукти.

— А Шнайдер къде е?

— Дойде с мен, но реши да остане. Защо?

— Питам просто така.

— Заповядай — Люк Дьопре постави чиния с омлет пред мен. — Зареди се.

Опитах няколко хапки, но не успях да събудя ентусиазма си към храната. Болката беше изчезнала, но сега пък цялото ми тяло беше изтръпнало. Нищо ново, и без това нямах кой знае какъв апетит през последните няколко дни. Нещата бяха слезли на клетъчно ниво. Нарязах омлета на парчета в чинията, но накрая оставих повече от половината.

Дьопре се престори, че не забелязва, но виждах, че е малко обиден.

— Някой проверявал ли е какво правят нашите малки приятели?

— Още димят — отвърна Хансен. — Ще ядеш ли омлета?

Поклатих глава.

— Дай го насам — той притегли чинията ми към себе си. — Снощи май си попрекалил.

— Аз умирам, Оле — отвърнах раздразнено.

— Да, може и да е от това. Или наргилето. Баща ми обичаше да повтаря — никога не смесвай алкохол с наркотици. Направо те разбива.

Чу се настойчиво писукане от другия край на масата. Някой бе оставил там слушалките и радиостанцията си. Хансен се пресегна, взе слушалките и ги долепи до ухото си.

— Хансен. Да? — Той се заслуша. — Добре. След пет минути. — Заслуша се отново и на лицето му изгря усмивка. — Добре, ще им кажа. До десет минути. Разбрано.

Той хвърли слушалките до чинията и направи кисела гримаса.

— Сучиади?

— Уцели от първия път. Излита на разузнавателен полет до наноколонията. Ах, да. Човекът каза да не изключвате шибаните си радиостанции, инак ще ви напъха в дисципа.

— Дословно цитирано? — засмя се Дьопре.

— Не — перифразирано — озъби се Хансен. — Той не каза дисципа, а ДП9.

Да се командва взвод, не е проста работа. Но да командваш отряд възкресени примадони от специалните части, трябва да е истински кошмар.

Сучиади се справяше добре.

Той ни изгледа с безизразно лице, докато се намъквахме в залата и се настанявахме по столовете. Беше поставил на облегалките до меморизаторите шишенца с болкоуспокояващи капсули. Някой възкликна учудено, когато ги зърна, но млъкна, скастрен от строгия поглед на Сучиади. Когато заговори, гласът му бе като на оберкелнер, предлагащ най-хубавото вино в ресторанта.

— Ако някой от присъстващите има махмурлук, съветвам го да вземе незабавни мерки. Една от охранителните системи на външния периметър е била унищожена. Нямаме никаква представа как е станало.

Това предизвика желаната реакция. Разговорите бързо утихнаха. Почувствах в кръвта си прилив на хормони.

— Крюкшенк и Хансен, искам да вземете гравибайкове и да отидете на разузнаване. Засечете ли някакво движение, каквото и да било движение, обръщате и се прибирате незабавно. Инак задачата ви е да огледате района и да приберете каквото е останало от системата за анализ. Вонсава, от теб искам да включиш двигателите на „Наджини“ и да го приготвиш за излитане. Останалите да се въоръжат и да чакат на разположение. И този път си носете радиостанциите! — Той се извърна към Вардани, която се бе свила на стола си и видимо не беше сред нас. — Госпожице Вардани. Мога ли да разчитам на предполагаем срок, в който ще си свършите работата?

— Може би утре — отвърна тя, без дори да го поглежда. — Ако имам късмет.

Някой се изхили. Сучиади дори не си направи труда да го потърси.

— Госпожице Вардани, навярно е излишно да ви напомням, че се намираме в голяма опасност.

— Излишно е — тя се надигна и тръгна към изхода. — Ще бъда в пещерата.

Срещата приключи след нейното излизане.

Хансен и Крюкшенк се забавиха около половин час.

— Нищо — докладва сапьорът, когато се върнаха. — Никакви отломки, никакви следи от пожар или взривове. Всъщност… — добави той и посочи с пръст през рамо, към мястото, откъдето се връщаха. — Никакви следи от проклетата гадост.

Напрежението в лагера осезаемо нарасна. Повечето от войниците бяха завладени от мрачно настроение на очакване и единственото, с което се забавляваха, бе да чистят и подготвят оръжията си. Хансен разопакова корозиращите гранати и огледа детонаторите. Крюкшенк разглоби мобилната артилерийска установка. Сучиади и Вонсава изчезнаха в кораба, последвани не след дълго от Шнайдер. Люк Дьопре отиде на брега да тренира с Жиан Жианпин, а Хенд се прибра в неговия фибробалон, вероятно за да изгори още няколко ароматични свещички.

Прекарах останалата част от сутринта на една скала на брега в компанията на Сън Липинг. Ако се съдеше по небето, времето беше на оправяне. Сивите облаци от предния ден се бяха преместили далеч на запад, откривайки синьо небе. На изток пушеците над Собървил бяха изтънели. Нямаше го и димът от изпепелените наноли. Когато споменах този факт пред Сън, тя само сви рамене.

— Не те ли притеснява това? — попитах я.

— Кое? Била съм и в по-тежки положения.

— Разбира се, че си била. Нали са те убили.

— Да бе, забравих. Но не това имах предвид. Наносистемите са си тревога, но дори след онова, което каза Матиас Хенд, някак си не мога да си представя, че ще еволюират дотолкова да се опъват на „Наджини“.

Спомних си за роботите скакалци, за които разправяше Хенд.

— Роднините ти знаят ли с какво си изкарваш прехраната?

Тя ме погледна учудено.

— Да, разбира се. Баща ми ме посъветва да постъпя в армията. Те винаги имат пари, казваше той. Разбира се, тогава никой не предполагаше, че ще избухне война. Пък и как биха могли, преди двайсет години?

— Така е.

— А твоите?

— Моите какво? Не съм виждал баща си от осемгодишна възраст. Преди близо четирийсет години, субективно време. А обективно е над век и половина.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Животът ми стана далеч по-добър, откакто ни напусна.

— Не смяташ ли, че сега би се гордял с теб?

Това ме разсмя.

— О, да. Със сигурност. Той беше голям почитател на насилието, моят старец. Имаше пропуск за целия сезон на мутантите борби. Той самият обаче нямаше кой знае какви способности, та се упражняваше главно върху жена си и децата. Да, бе, как ли пък не? Ще се гордее с мен.

— А майка ти? — попита тя след малко.

Присвих очи, опитвайки се да си припомня. Един от страничните ефекти на Емисарската школовка е, че спомените от ранните години са доста замъглени, и този ефект се засилва с течение на времето.

— Сигурен съм, че се е зарадвала, когато постъпих в армията — рекох. — Първия път, когато се прибрах у дома в униформа, тя ми спретна цяла чайна церемония. Покани всички от квартала. Та, предполагам, че се е гордяла с мен. Пък и парите й дойдоха добре. Бяхме три деца — аз и по-малките ми сестри. Детството ни премина в оскъдица. На Харланов свят Протекторатът плаща доста добре на войниците си. Страх ги е да не ги прикоткат якудза и квелистите.

— Тя знае ли, че си тук?

Поклатих глава.

— Твърде дълго не съм се връщал у дома. При Емисарите има закон — не могат да те пращат на работа на родната планета. Опасяват се от проява на съчувствие към хората, чиято съдба решаваш.

— Чувала съм — кимна Сън. — Това е стандартна процедура. Има логика в нея. Но ти вече не си Емисар. Защо не отидеш да я видиш?

— И с какво ще се похваля? — засмях се огорчено. — Че съм професионален престъпник? Доколкото знам, майка ми се е омъжила за друг. Протекторатски офицер от кариерата. Ще й бъда чужд.

Сън не отговори. Известно време двамата мълчахме.

— Колко е тихо тук — подметнах, само за да кажа нещо.

— На определено ниво на сетивата — кимна тя. — Но не и на клетъчно, разбира се. Там долу се води битка, която ние губим.

— Ех, как ме зарадва само.

— Съжалявам. — Тя се засмя, в противовес на думите си. — Но ми е някак трудно да мисля за обкръжаващото ни спокойствие, когато от едната страна имаме разрушен град, от другата — дебнеща заплаха в хиперпортал, а по средата неумолимо настъпва невидимата армия на нанолите. А, да не забравя, че въздухът, който вдишваме, гъмжи от радиационни частици.

— Е, погледнато по този начин…

— Така са ме учили, Ковач. Твърде дълго съм работила с машини, които имат съвсем различни темпове и възможности за възприятие. Когато го правиш, рано или късно започваш да виждаш стаената под привидното спокойствие буря. Вгледай се внимателно. За теб това е един спокоен океан, огрян от лъчите на слънцето. Но под повърхността му съществуват милиони същества, вкопчени в битка на живот и смърт, които се хранят едни с други. Виж, повечето от труповете на чайките ги няма. — Тя сбърчи вежди. — Напомни ми да не влизам да се къпя. Дори слънчевите лъчи се състоят от субатомни частици, унищожаващи всичко на пътя си, което не притежава определено ниво на защита.

— Привидното спокойствие е илюзия — това ли искаш да кажеш? Звучи като надгробно слово.

— Не, не е илюзия. Но е относително и за него винаги се плаща — рано или късно.

— Затова ли се записа в армията?

— Записах се заради парите. Остават ми още десет години служба — минимум. Но ако трябва да бъда искрена, най-вероятно ще остана и след това. Ако войната приключи дотогава.

— Винаги ще има войни.

— Не и на Санкция IV. Смажат ли Кемп, няма да има кой да се надигне повече. Втори път няма да допуснат същата грешка.

Спомних си разказа на Хенд за това как действат корпорациите във военно време. Имаше някой, комуто войната носеше постоянна изгода. Но на глас казах:

— Човек може да загине и в полицейска акция.

— Вече умрях веднъж. Погледни ме. Не изглеждам толкова зле.

— Добре, Сън. — Потърках уморено очи. — Предавам се. Ти си твърда жена. Трябва да си поговорите с Крюкшенк.

— Не мисля, че Ивет Крюкшенк се нуждае от окуражаване. Достатъчно млада е да се справя сама с живота.

— Да, май си права.

— А и може да съм ти се видяла твърда, но не такова беше намерението ми. Аз съм войник и съм свикнала да приемам нещата такива, каквито са. Сама постъпих в армията. Не съм някакъв лигав наборник.

— Е, в наши дни това е… — Млъкнах, защото видях Шнайдер да изскача от предния люк на „Наджини“ и да спринтира по брега. — Къде отива този?

В подножието на скалата, където се намирахме, се появи Вардани. Вървеше към морето, но имаше нещо странно в походката й. Якето й бе изцапано от едната страна.

Скочих на крака. Задействах стимулаторите.

Сън положи ръка на рамото ми.

— Тя да не е…

Беше пясък. Петна влажен тюркоазен пясък от вътрешността на пещерата. Полепнал, когато…

Тя се строполи.

Беше грозно падане. Левият й крак поддаде и тя се завъртя около него. Скочих светкавично и се спуснах по отвесната стена на скалата в бърза поредица от невростимулирани захвати, всеки един достатъчен да се задържа няколко секунди, преди да се плъзна надолу. Тупнах на пясъка почти едновременно с Вардани и бях до нея миг преди Шнайдер.

— Видях я да пада, когато излезе от пещерата — рече задъхано той.

— Да я отнесем…

— Нищо ми няма. — Вардани се обърна и се освободи от ръката ми. Подпря се на лакът и премести поглед от Шнайдер към мен. Едва сега забелязах колко е измъчено лицето й. — Казвам ви и на двамата — добре съм. Благодаря.

— Какво всъщност стана? — попитах я тихо.

— Какво стана ли? — Тя се закашля и изплю на пясъка храчка с кървави жилки. — Просто умирам, като всички останали наоколо. Ето какво става.

— Дали не е по-добре да понамалиш работата днес? — попита Шнайдер. — Май имаш нужда от почивка.

Тя го погледна малко изненадано, сетне направи опит да се надигне.

— Ах, да — рече, докато се изправяше. — Забравих да ви кажа. Отворих вратата.

Забелязах кръв на устните й.

27.

— Нищо не виждам — оплака се Сучиади.

Вардани въздъхна и се приближи до един от пултовете. Натисна няколко последователни клавиша и между нас и марсианската машина изникна полупрозрачен транспарант.

— Гледайте.

Отвъд транспаранта всичко бе окъпано в хладна виолетова светлина. Горната част на вратата сияеше в ярки, въртящи се светлини, като предупредителни сигнали за биологично заразяване.

— Какво е това? — попита зад гърба ми Крюкшенк.

— Време до отварянето. Обратно преброяване — рече Шнайдер, сякаш го знаеше със сигурност. Разбира се, той го бе виждал и преди. — Браво, Таня.

Вардани се подпря, усмихнала, на пулта.

— Почти сигурни сме, че марсианците са виждали в по-широк диапазон на синия цвят от нас. Много от визуалните им сигнали например са в ултравиолетовата част на спектъра. — Тя се покашля. — За разлика от нас те щяха да виждат тези светлини без спомагателни средства. Според мен, това, което казват в момента, е „стойте настрана“.

Не можех да откъсна поглед. Всяка една от светлините се раждаше на върха и се спускаше постепенно, право надолу, като на моменти изчезваше навътре, следвайки контурите на машината. Трудно ми беше да определя, но имах усещането, че пътуват по-дълго, отколкото би трябвало, движейки се в пространство с различна, изкривена геометрия.

— Честотата на светлините се ускорява с наближаване момента на събитието — продължи с обясненията Вардани. — Не ме питайте обаче защо.

Сучиади се обърна към нас. Лицето му, озарено от трепкащите отблясъци, изглеждаше мрачно и навъсено.

— Колко време остава? — попита той.

Вардани вдигна ръка и посочи един от индикаторите на пулта.

— Шест часа, стандартно време. Приблизително.

— Свети Самеди, каква красота! — възкликна Крюкшенк. Стоеше до мен и не сваляше поглед от светлинната феерия насред пещерата. На лицето й бе изписана детинска почуда.

— Капитане, най-добре веднага да пренесем маяка тук — предложи Хенд. — И стартовата платформа. Ще ни е нужна, за да го изстреляме от място.

Сучиади обърна гръб на вратата.

— Крюкшенк. Крюкшенк!

— Да? — тя премигна и насочи поглед към него.

— Иди на „Наджини“ и помогни на Хансен да приготви маяка за изстрелване. И кажи на Вонсава да е на линия. Нека се опита да прати сигнал до Клина. Да ги предупреди, че тази вечер ще се връщаме обратно. — Той ме потърси с поглед. — Не ми се ще да попаднем под „приятелски“ огън.

Обърнах се към Хенд, очаквайки да видя реакцията му. Не се наложи да чакам дълго.

— Никакви предавания на този етап, капитане — отряза Хенд с непоколебим глас. — Нека информацията остане между нас, докато се приберем в базата. Що се отнася до Вонсава, да изчисли само параболата.

Сучиади не беше глупав. Той долови стоманените нотки в гласа на Хенд и ме погледна въпросително. Свих рамене и се приготвих да подкрепя Хенд. За какво са Емисарите, в края на краищата?

— Нещата стоят така, Сучиади. Ако те разберат, че си на борда, ще ни свалят въпреки всичко, само и само да те докопат.

— Клинът на Карера — заяви Хенд — няма да направи подобно нещо, докато си в договорни отношения с Картела.

— Не искаше ли да кажеш правителството? — подхвърли подигравателно Шнайдер. — Хенд, мислех, че тази война е чисто вътрешна работа.

Хенд го погледна с досада.

— Вонсава — Сучиади бе включил микрофона си. — Чуваш ли ме?

— На позиция.

— А останалите?

Още четири гласа потвърдиха, че са на линия. Гласовете на Хансен и Жиан бяха тревожни, Дьопре бе както винаги лаконичен, а Сън — някъде по средата.

— Подгответе траекторията за прибиране. Оттук до Приземяване. Очакваме да напуснем пещерата след около седем часа.

В слушалките се чуха радостни възгласи.

— Освен това проучете състоянието на подорбиталния трафик. Ще летим без опознавателни сигнали и ще поддържаме пълно радиомълчание.

— Пълно радиомълчание — повтори Вонсава. — Разбрано.

— Добре — Сучиади кимна на Крюкшенк и тя се отправи към изхода. — Хансен, Крюкшенк ще дойде да ти помогне с маяка. Това е всичко. Останалите — стойте наблизо. — Сучиади отново се извърна към археоложката. — Госпожице Вардани, не изглеждате никак добре. Имате ли друга работа тук?

— Аз… — Вардани се подпря отново на пулта. — Не. Приключих. Докато не ви потрябвам да затворя проклетото нещо.

— О, няма да е необходимо — обади се Хенд, който междувременно се бе приближил до вратата. — След като разположим маяка, ще докладваме на Картела и оттам ще пратят друга група. С помощта на Клина се надявам да обявим тази зона за свободна от бойни действия. — Той ми се усмихна.

— Опитай се да го кажеш на Кемп — рече Шнайдер.

— О, ще му го кажем, не се безпокой.

— Както и да е — намеси се Сучиади. — Госпожице Вардани, съветвам ви да се върнете на „Наджини“. Нека Крюкшенк включи автохирурга и да ви прегледа с негова помощ.

— Ами… благодаря.

— Моля?

Тя поклати глава.

— Мислех си, че един от двама ни трябва да го каже.

След тези думи Вардани се извърна и тръгна към изхода.

Шнайдер ме погледна, поколеба се и я последва.

— Бива те да се разпореждаш с цивилните, Сучиади. Кой те е учил на това?

— Длъжен ли съм да ти давам отчет? — отвърна той с безизразна физиономия.

Засмях се. Той ми обърна гръб и се загледа към вратата. Приближих се към него. Веднага щом зърнах лицето му, осъзнах, че сцената с Вардани не му е била никак приятна. Тупнах го по рамото.

— Ей, Сучиади, не ми казвай, че това нещо те плаши. Не и човека, изправял се срещу Кучето Вьотин и главорезите му. По онова време ти беше мой герой.

И да е сметнал думите ми за смешни, запази го за себе си.

— Стига де, това е само една машина. Като кран, като… — потърсих подходящо сравнение, но не можах да открия, — … като машина. Нищо повече. До неколкостотин години и ние ще правим такива. С подходяща застраховка живот току-виж го доживееш.

— Грешиш — отвърна той лаконично. — Няма нищо човешко в това.

— Уф, мамка му, сега пък ще подхванеш някоя мистична песен — погледнах към мястото, където стоеше Хенд. — Разбира се, че в нея няма нищо човешко. Не са я направили хора, а марсианци. По-умни от нас, по-развити от нас, но не са били богове, нито демони, нали? Така ли е?

— Не зная. — Той се обърна с лице към мен. — Така ли е, наистина?

— Сучиади, братче, започваш да приказваш като оня глупак там. Това е технология бе, човек.

— Не — той поклати глава. — Това е праг, който предстои да прекрачим. И сигурно ще съжаляваме за това. Не го ли усещаш? Не чувстваш ли… че е затаена в очакване?

— Не, но чувствам очакването в мен. Вместо да стоиш тук и да се блещиш в божествената машина, най-добре ела с мен да свършим нещо полезно.

— Май си прав.

Хенд явно предпочиташе да остане и да се радва на новата си играчка и ние го зарязахме там и се отправихме през тунела. Страховете на Сучиади изглежда се бяха предали и на мен, защото през цялото време усещах, че тилът ми е настръхнал. Все едно, че се движех в обсега на заредени оръжия. Колкото и да са обезопасени и снабдени с какви ли не предпазители, винаги имаш едно наум, защото стават нещастни случаи. Приятелският огън убива не по-малко ефективно от вражеския.

— Доволен ли си сега? — попитах, когато се озовахме на дневна светлина.

— Ще бъда доволен, когато изпратим маяка и напуснем завинаги това проклето място.

— Не те разбирам, Сучиади — поклатих глава. — Приземяване е построен на един хвърлей място от шест големи разкопки. Цялата планета буквално гъмжи от марсиански руини.

— Аз съм от Латимер. Но отивам там, където ме пратят.

— Добре де, Латимер. Там също руините не са дефицит. Помисли си само, всяка една от тези планети някога им е принадлежала. Нали благодарение на техните карти ги открихме.

— Точно така. — Сучиади спря и се извърна. За първи път виждах такава богата палитра от чувства на лицето му. — Точно така. И знаеш ли какво означава това?

Отстъпих назад, изненадан от промяната в поведението му.

— Защо не ми кажеш?

— Означава, Ковач, че мястото ни не е тук. — Говореше с тих, напрегнат глас, какъвто не бях чувал от него досега. — Нямаме работа тук, ето какво означава. Ние не сме готови. Тъпа грешка бе поначало, че се натъкнахме на картите им. Ако бяхме разчитали на собствени сили, щяхме да достигнем тези планети след хиляда години. Ние имаме нужда от това време, Ковач! Имаме нужда, за да узнаем къде ни е мястото в космоса. А вместо това се появихме тук с помощта на познания от една мъртва цивилизация, която не разбираме.

— Не мисля, че…

Той не ми обърна внимание.

— Погледни само колко време й беше необходимо на археоложката да отвори вратата. Колко ни е трудно да разчитаме писмеността им. „Почти сигурни сме, че марсианците са виждали в по-широк диапазон на синия цвят от нас“ — изимитира той Вардани. — Тя си няма представа, както и всеки друг. Ние предполагаме. Ние не знаем какво правим, Ковач. Скитаме се по чужди земи, опитвайки се да приложим антропоморфните си представи към космоса, свиркаме в мрака, очаквайки да чуем ехото, но истината е, че нямаме ни най-малка представа какво се случва около нас. Не трябва да сме тук. Не ни е мястото тук.

Въздъхнах.

— Така е. Сучиади… — вдигнах очи към небето. — Знаеш ли какво? Започни да спестяваш за хипертунелен транспорт до Земята. Може сега да е помийна яма, но все пак сме произлезли от там. Мястото ни е там, както повтаряш.

Той се засмя и лицето му за миг се промени.

— Твърде късно е за това — рече. — Прекадено е късно вече.

Когато стигнахме „Наджини“, Хансен и Крюкшенк вече бяха изнесли опознавателния маяк на „Мандрейк“.

28.

Крюкшенк и Хансен изгубиха близо половин час да приготвят маяка за работа, най-вече защото Хенд настояваше за три пълни проверки на системата, преди да се увери, че приборът е готов за работа.

— Вижте — рече Хансен раздразнено, когато включваха компютъра за трети път. — Маякът се ориентира по обекти, затъмняващи звездния блясък. Няма никакъв проблем да открие този ваш космически кораб, освен ако от време на време не се прави на невидим.

— Не е невъзможно — не се предаваше Хенд. — Провери отново аварийната система на обемния детектор. Искам да съм сигурен, че ще се включи в момента на разполагането.

Хансен въздъхна. От другата страна на двуметровия маяк Крюкшенк се хилеше.

По-късно им помогнах да изнесат от хангара на „Наджини“ стартовата платформа и да я поставят върху жълтеникавия верижен влекач. Хансен приключи с проверката на системите, затвори капака на командното табло и тупна с ръка металното тяло на маяка.

— Готов за Големия скок — докладва той. С помощта на Жиан тримата качихме маяка върху платформата и я подкарахме към тунела. Само след няколко метра носът й се наклони напред, маякът се претърколи през перилата и се заби с острия си връх в пясъка. Погледнах към Хансен. Той се смееше.

— О, за Бога! — възкликна Крюкшенк, когато видя накъде гледаме. Тя заобиколи платформата. — Не стойте там, хилещи се кретени. Помогнете ми, да…

Тя се разпадна.

Бях най-близо и вече се обръщах на призива й за помощ. По-късно, когато си припомних отново събитията, видях как ударът я разкъсва от таза нагоре и разхвърля останките й високо в небето, сред фонтани от кръв. Впечатляваща и зловеща гледка, като невероятно труден трик на циркаджия, объркал се в последния момент. Видях едната й ръка и част от рамото да прелита над мен. Крак, с окървавени повлека откъм разкъсаната част, се влачеше по пясъка, оставяйки алени дири. Главата й се премяташе в небето, с развети коси и около всичко това, като ръмеж, се сипеха ситни капки кръв.

Чух вика си, но някак отдалеч. Зад мен Хансен се втурна към захвърления си фотонер.

И тогава съгледах…

Викове от „Наджини“.

… това…

Някой откри безпорядъчна стрелба с бластер.

… което го бе направило.

Пясъкът около стартовата платформа кипеше от движение. Дебелият, бодлив кабел, разкъсал тялото на Крюкшенк, бе само един от половин дузина такива — бледосиви, излъчващи вътрешна светлина. Издаваха някакъв монотонен звук, който дразнеше неприятно слуха.

Пипалата сграбчиха платформата и я разкъсаха. Стържене на метал. Един от болтовете изхвърча настрани и разцепи въздуха със скоростта на куршум.

Пукот от бластерна стрелба, този път едновременно от няколко оръжия. Лъчите преминаваха през пипалата, без да им сторят нищо. Покрай мен притича Хансен, опрял приклада на фотонера в рамото си, бълващ огнени струи. Нещо се размести в главата ми.

— Назад! — изкрещях му. — Бягай назад веднага!

Калашниците сами се озоваха в ръцете ми.

Твърде късно.

Хансен бе разширил обхвата на лъча, за да побере повече от целите, но за да съхрани мощността, налагаше се да скъси дистанцията. Общовойсковият фотонер прототип 11, по прякор „Снайпи“ е в състояние да прореже танталова стомана, както нож — плът. От близка дистанция превръща всичко в пара.

Единственото, което стори на пипалата, бе да ги накара да засветят още по-силно. После пясъкът под краката му изригна и още няколко пипала се извиха право нагоре. Едно от тях му преряза краката за времето, което ми бе необходимо да вдигна автоматите в хоризонтално положение. Той изпищя пронизително като ранено животно и се строполи, без да преустановява стрелбата. Фотонерът превръщаше пясъка около него в стъкло, оставяйки разкривени, гланцови пътечки. Къси, яки кабели обгърнаха тялото му и виковете му секнаха мигновено. Бликна кръв, като лава от гърло на вулкан.

Приближих се, на автоматичен огън.

Двата автомата бяха като рупори на обзелия ме гняв. Длановите имплантанти подаваха постоянна обратна информация. Осколочни проектили с микрозаряди, пълнителите заредени догоре. Невростимулаторите подаваха сканирано изображение на целта, с приблизителната й структура. Целех се в предполагаемо слабите места, а имплантантите се грижеха куршумите да попадат с милиметрова точност.

Няколко прерязани парчета кабел заподскачаха върху пясъка като риби на сухо.

Изпразних и двата автомата. Те изплюха пълнителите и останаха със зейнали магазини, като гладни чудовища. Блъснах дръжките им в гърдите си. Пачкометът достави нови пълнители, магазините в дръжките ги засмукаха жадно и презаредиха с метално изщракване. Натежали отново, ръцете ми започнаха да се местят наляво-надясно, в търсене на цел.

Пипалата убийци бяха изчезнали, накъсани на парчета. Други обаче се плъзгаха към мен в пясъка и умираха, насичани като парчета зеленчук под ножа на готвач.

Изпразних отново.

Презаредих.

Изпразних.

Презаредих.

Изпразних.

Презаредих.

Изпразних.

Презаредих.

Изпразних.

И продължих да се удрям в гърдите, докато осъзная, че пачкометът е празен. Пипалата около мен бяха накъсани на малки парчета. Захвърлих автоматите и сграбчих един заострен стоманен прът от разбитата стартова платформа. Вдигнах го високо, сетне го стоварих. Нагоре. Надолу. Парченца. Нагоре. Надолу. Останки. Нагоре. Надолу.

Вдигнах отново стоманения прът и видях главата на Крюкшенк, с облещени в мен очи.

Беше паднала на пясъка, с лице, обърнато към небето, и сплъстена от кръв коса. Устата й зееше отворена, сякаш се опитваше да проговори, лицето й бе застинало в ужасено изражение.

Монотонното бръмчене в ушите ми бе секнало.

Отпуснах ръце. Погледът ми се плъзна по останките от кръвожадните кабели. Не усетих кога до мен се появи Жиан.

— Донеси ми корозираща граната — наредих му с неузнаваем глас.

„Наджини“ бе увиснал на три метра над брега. През отворените люкове на двата борда се подаваха дулата на тежкокалибрени картечници. Дьопре и Жиан бяха заели места зад всяко от оръжията, лицата им бяха озарени от слабото сияние на прицелните екрани. Така и не бяхме успели да задействаме автоматичните системи.

Хангарът зад нас бе претъпкан с набързо прибрано снаряжение от фибробалоните. Оръжие, консерви с храна, облекло, всичко, което ни бе попаднало при трескавото събиране под прикритието на картечниците. Опознавателният маяк лежеше в самия край на хангара и разкривеният му корпус се полюшваше леко напред-назад всеки път, когато Амели Вонсава размърдваше щурвала. По настояване на Матиас Хенд това бе първият предмет, който качихме на борда след неочакваната атака под пясъка. Войниците се подчиниха безропотно.

Маякът най-вероятно бе повреден. Конусовидният му корпус бе разпорен по дължина. Виждаха се изтръгнати платки, натрошени мониторни стъкла и увиснали кабели, като останки от…

Престани…

Оставаха ни два часа. Цифричките на хронометъра отброяваха неумолимо времето в горния ъгъл на ретината ми.

Ивет Крюкшенк и Оле Хансен бяха на борда. Гравироботът, оборудван със системата за събиране на човешки останки, бе прелетял ниско над онези участъци от пясъка, където се виждаха кървави петна и бе засмукал с мощната си вакуумна тръба всичко, което съдържаше в себе си човешка ДНК, събирайки го в два големи сини найлонови чувала, прикрепени към задната част на тръбата. Процесът на събиране и пакетиране бе придружен със звуци, които кой знае защо ми приличаха на повръщане. Когато роботът приключи, той откачи двата чувала, залепи отворите им с тънък лазерен лъч и постави върху тях етикети с точни обозначения. С каменно лице Сучиади ги отнесе до трупохранилището в дъното на хангара и ги затвори там. В нито един от чувалите нямаше нещо, което поне малко да напомня на човешки орган.

Не можахме да открием и следа от „колодите“. Амели Вонсава сканира целия район, но безрезултатно. Предположихме, че нанолите са погълнали всички неорганични материали, за да ги използват при изграждането на следващото поколение. Не намерихме също и оръжията на Хансен и Крюкшенк.

Отместих поглед от трупохранилището и се изкатерих на втория етаж. На пода в каютите на екипажа и задната кабина бяха струпани опаковани в пермапластик остатъци от бодливите пипала, които Сън Липинг изучаваше под микроскоп. Сучиади и Хенд бяха застанали зад нея. Таня Вардани седеше в ъгъла, с непроницаема физиономия. Приклекнах до нея, достатъчно далеч от останалите.

— Погледни — извика ме Сън, след като се изкашля. — Точно каквото каза, е.

— Значи няма защо да гледам.

— Това ли, според теб, са нанолите? — попита невярващо Сучиади. — Но…

— Сучиади, вратата дори още не е отворена — прекъснах го с все същия, изменен глас.

Сън отново долепи очи до окулярите, сякаш намираше там някаква утеха.

— Това е някаква кръстосана конфигурация — заговори тя. — Но отделните компоненти дори не се допират. Вероятно са свързани помежду си с динамични полета. Прилича ми на… не зная — на подсилена електромагнитна мускулна система върху мозаечен скелет. Всеки нанол генерира част от полето и на свой ред се прикрепя към него. Лъчите на фотонерите преминават през него, без да му сторят нищо. Може би изпаряват няколко наноли, които срещат по пътя си, макар че, според мен, те издържат на много високи температури, но това не нанася никакви сериозни поражения на цялостната структура и скоро след това околните единици заместват мъртвите клетки. Казвам клетки, защото всичко това е органично.

Хенд ме погледна учудено.

— Ти знаеше ли го?

Разперих ръце. Все още трепереха едва забележимо. Скритите под кожата биоимплантанти непрестанно се стягаха и разпускаха.

Направих опит да ги успокоя.

— Предположих го. По време на боя. — Срещнах погледа му. С периферното си зрение забелязах, че Вардани ни наблюдава. — Наречи го емисарска интуиция. Фотонерите не можеха да им въздействат, защото вече бяхме атакували колонията им с подобни оръжия и те се бяха научили да ги неутрализират.

— А резонаторното оръдие? — попита Сучиади, но гледаше към Сън.

Тя поклати глава.

— Подложих ги на минитест с резониращ лъч и нямаше никакви последствия. Нанолите резонират вътре в полето, но не получават никакви увреждания. Още по-слаб е ефектът на фотонерния лъч.

— Твърдите проектили са единственото нещо, което им действа — заяви Хенд замислено.

— Да, но не за дълго — рекох и се изправих. — Дайте им още малко време и ще се научат да се предпазват и от тях. А също и от корозиращите гранати. Трябваше да ги оставя за накрая.

— Къде отиваш, Ковач?

— На твое място, Хенд, щях да накарам Амели да ни вдигне още по-високо. Разберат ли, че не всичко, което ги избива, живее на повърхността, ще започнат да си отглеждат по-дълги пипала.

Излязох в коридора и се спуснах обратно в хангара. Люк Дьопре най-сетне бе успял да задейства автоматичната прицелна система на картечниците. Спуснал крака от люка, той пушеше и разглеждаше замислено песъчливия бряг под нас. В другия край на платформата седеше със скръстени крака Жиан Жианпин. И двамата мълчаха мрачно.

Облегнах се на една подпора и затворих очи. Един час и трийсет и пет минути. Обратно преброяване.

В съзнанието ми изникна образът на Крюкшенк. Замислена, засмяна, в кулминацията на оргазма, разкъсана в небето…

Престани.

Чух шум от триещи се дрехи зад мен и се обърнах. Беше Жиан.

— Ковач — той приклекна, за да е на едно ниво с мен. — Ковач, съжалявам. Тя беше добра душа…

Интерфейсният автомат шляпна в ръката ми и в следния миг го опрях в челото му. Той се отдръпна стреснато назад.

— Млъквай, Жиан — процедих през стиснати устни. — Кажеш ли още една дума, ще опръскам Люк с мозъка ти.

Чаках, стиснал автомата, който сякаш внезапно бе натежал. Не след дълго Жиан се надигна и ме остави сам.

Час и петдесет минути. Всяка изминала секунда пулсираше в главата ми.

29.

Хенд свика обща среща една минута и седемнадесет секунди преди отварянето на вратата. В началото не се намесваше, решил да остави на другите да изпуснат парата. Във всеки случай, след като напуснах горната палуба, оттам се чуваха доста викове. От време на време някой слизаше в хангара, но не се приближи към мен, нито ме заговаряше. Единственият, който не ми даваше покой, беше Семетайр.

„Не ти ли казвах, че за мен също ще се намери работа тук?“

Затворих очи.

„Къде ти е сега оръжието, Клинов вълк? Къде е кипящата ти ярост, когато толкова ти трябва?“

„Аз не…“

„Търсиш ли ме вече?“

„Аз не се занимавам с такива глупости.“

Смях, като стържене на „колоди“ по метален под.

— Ковач?

Вдигнах глава. Беше Люк Дьопре.

— Най-добре да се качиш горе.

Едва сега забелязах, че на горния етаж шумотевицата бе утихнала.

— Ние няма… — говореше Хенд, когато се върнах в каюткомпанията, — повтарям, няма да си тръгнем оттук, преди да поставим мандрейкски маяк от другата страна на тази врата. Прочетете внимателно условията на своите договори и обърнете внимание на израза „с всякакви възможни начини и при всякакви обстоятелства“. Каквото и да ви нареди да правите капитан Сучиади, ще бъдете екзекутирани и пратени на Бунището за души, ако си тръгнете оттук, без да изпълните поставената ви задача. Достатъчно ясно ли се изразявам?

— Не, не е достатъчно ясно — извика Амели Вонсава през люка за пилотската кабина. — Защото единственият възможен начин, който аз виждам, е да отнесем на ръце проклетия маяк и да го хвърлим през вратата, с надеждата, че все още функционира. Което не ми се струва никак разумно и по-скоро се равнява на самоубийство. Тези неща ядат „колоди“.

— Сканирахме за наноли… — поде Хенд, но други разгневени гласове го заглушиха. Той вдигна ръце, опитвайки се да потуши страстите. Сучиади изшътка и постепенно настъпи тишина.

— Ние сме войници — заговори неочаквано Жиан. — Не сме кемпистки доброволци. Шансовете ни за успех са нулеви.

Той се огледа, изненадан не по-малко от другите, че е взел думата.

— А когато се жертваше на Данангското плато — попита го Хенд, — тогава имаше ли някакви шансове? Не, готов бе да дадеш живота си. Това е, заради което ви купих всичките.

Жиан го изгледа с нескрито презрение.

— Дадох си живота заради хората, които командвах. Не за някакви шибани търговски интереси.

— О, Дамбала! — възкликна Хенд и завъртя очи към тавана. — А за какво, според теб, глупава главо, е цялата тази война? Кой, мислиш, е платил за щурма на данангския плацдарм? Набий си го в главата — ти се сражаваш заради мен. За корпорациите и техните шибани марионетни правителства.

— Хенд — прекрачих през люка и застанах в центъра на каюткомпанията. — Струва ми се, че търговските ти похвати са неподходящи в случая. Защо не си отдъхнеш малко?

— Ковач, аз не съм…

— Сядай — произнесох с тих глас, но изглежда в тона ми имаше нещо, което го накара да се подчини незабавно.

Всички вторачиха в мен очаквателни погледи.

Не и този път.

— Никъде няма да вървим — рекох, — защото не можем. И аз също като вас искам да напуснем час по-скоро това проклето място. Но е невъзможно, разберете. Не и докато не разположим маяка.

Млъкнах, очаквайки нови възражения, но не последваха. Всички мълчаха.

Обърнах се към Хенд.

— Защо не им разкажеш за ОПРО-ните? Кажи им откъде са се взели.

Той ме изгледа мрачно.

— Добре тогава, аз ще им го кажа — огледах лицата им, усещайки напрегнатото им очакване. Посочих към Хенд. — Нашият спонсор тук си има няколко домашни врагове в Приземяване, които ужасно държат той да не се върне обратно. Нанолите са техният начин да се подсигурят за това. До момента успяхме да оцелеем, поне някои от нас, но в Приземяване няма как да го знаят. Ако обаче се вдигнем и поемем обратно, незабавно ще разберат и ще ни свалят още преди да стигнем горния край на параболата. Така ли е, Матиас?

Хенд кимна.

— А кодът на Клина? — попита Сучиади. — Той нищо ли не значи?

Нови развълнувани въпроси след думите на Сучиади.

— Какъв код?…

— За какво говори той? За идентификационен код ли?…

— Как е възможно да не ни…

— Млъкнете всички — за мое учудване те го направиха. — Командването на Клина ни прати опознавателен код, който да използваме в случай на спешна евакуация. Не ви го казахме, защото… не е ваша работа да го знаете. Не си мислете обаче, че този код е гаранция за безопасно завръщане. Хенд, ще им обясниш ли защо?

Той вдигна поглед от земята.

— Командването на Клина отговаря пред Картела — рече, с равномерния тон на лектор. — Който и да е разположил ОПРО-новите системи, извършил го е с разрешението на Картела. По същия канал би могъл да се снабди и с опознавателните кодове на Айзък Карера. Тъй че, ако някой ще стреля по нас, най-вероятно това ще е самият Клин.

Люк Дьопре се изправи и ме погледна.

— Ковач, ти си от Клина. Не вярвам да стрелят по някой от своите. Никога не са правили подобно нещо.

Погледнах към Сучиади. Лицето му се изпъна.

— За съжаление — отвърнах, — присъстващият тук Маркус Сучиади се издирва за убийството на офицер от Клина. Връзката ми с него автоматично ме превръща в изменник. От враговете на Хенд се иска само да подадат списък с имената на членовете на екипажа. Това ще е достатъчно, предполагам.

— Не можеш ли да блъфираш? Чувал съм, че Емисарите ги бива в това.

— Бих могъл да опитам — кимнах. — Но се опасявам, че шансовете ни не са кой знае колко добри. А има и по-лесен начин.

Дьопре наклони глава.

— И той е?

— Разберете, единственото, което може да ни измъкне оттук, е разполагането на маяка. Поставим ли обозначения на „Мандрейк“ около марсианския космически кораб, шансовете ни да се приберем нарастват неимоверно. Всичко друго може да бъде разчетено като блъф и тогава просто ще ни видят сметката и ще пратят други да свършат нашата работа.

Всички мълчаха, но във въздуха се усещаше неимоверно напрежение. Погледите им бяха вперени в мен.

Не и този път, моля те.

— Вратата се отваря след час. Ще разрушим скалата около нея с резонаторно оръдие и ще изпратим шибания маяк където му е мястото. След това се прибираме у дома.

Напрежението изригна отново. Стоях сред хаоса от гласове и чаках, усещайки, че вълната скоро ще се пречупи. Те щяха да се съгласят. Щяха да се съгласят, защото знаеха това, което знаехме ние с Хенд. Бях им показал единствения изход, светлинната в края на тунела и всеки, който откажеше да я види…

Потреперих.

Всеки, който откажеше да я види, щеше да се изправи срещу мен.

За човек, чиято специалност е обезвреждане на електронни и механични системи, Сън се оказа забележително веща в управлението на тежката артилерия. Тя извърши пробна стрелба с резонаторната батарея по различни цели в подножието на скалите, след което Амели Вонсава откара „Наджини“ на петнайсетина метра от входа на пещерата. Тук вдигна предния защитен екран, за да ни предпази от летящите отломки и Сън откри огън.

Звукът бе като от стържене на метална жица по пластмасова повърхност, като бръмченето на бръмбари напролет. Същия звук бях чул, когато Таня Вардани изваждаше коровата „колода“ на Денг Жао Жун в онази дупка, където бяхме отседнали в Приземяване. Една зловеща смесица от цвърчене, чуруликане и стържене, доведена до непоносими нюанси.

Беше като звука на разпадащ се свят.

Наблюдавах сцената от предния люк на хангара, в компанията на двете тежки картечници, включени на автоматичен режим. В пилотската кабина и без това нямаше достатъчно място. Сън откри стрелбата с ниска интензивност и защитните екрани на „Наджини“ неутрализираха по-голямата част от ударната вълна. Въпреки това пискливият вой ме караше да стискам мъчително зъби.

Непрестанно виждах как Крюкшенк умира.

Двайсет и три минути. Оръдието замлъкна.

Вратата изникна сред прахоляка и разрушението като дърво от утихнала снежна буря. Вардани ми бе казала, че нито едно от нашите оръжия не може да й причини нещо, но въпреки това Сън бе програмирала батареята на „Наджини“ да замлъкне веднага щом получим визуален контакт. Сред бавно снишаващия се облак прах постепенно изплуваха останките от оборудването на археоложката, натрошени и изкривени в последните секунди на канонадата. Трудно беше да повярвам, че вратата може да оцелее насред това разрушение. За миг бях завладян от тревога и в ума ми отекна гласът на Сучиади:

Не ни е мястото тук. Още не сме готови…

Разтърсих глава, за да го прогоня.

— Ковач? — повика ме Амели Вонгсава.

— Тук съм.

— Затварям люковете. Отдръпни се.

Станоците на картечниците се плъзнаха гладко назад и люковете пред дулата се спуснаха, отрязвайки пътя на светлината. Миг по-късно блеснаха вътрешните светлини.

— Засичам движение — обади се разтревожено Сън. Беше преминала на общия канал и сега вече я чуваха всички.

Вонсава реагира мигновено и вдигна „Наджини“ с няколко метра. Подпрях се на стената и машиналцо погледнах надолу.

— Не е под нас — произнесе Сън, сякаш можеше да ме види. — Струва ми се, че се насочва към вратата.

— По дяволите, Хенд. Колко от тази гадост има долу? — попита Дьопре.

— Нямам представа за възможностите и ограниченията на ОПРО-новите системи — отвърна Хенд. — Нищо чудно да е заело цялото пространство под брега.

— Но е малко вероятно — обади се Сън. — Сензорите щяха да засекат обект с подобни размери. Освен това, доколкото ни е известно, то не е погълнало останалите охранителни системи, така че едва ли разполага с достатъчно количество материал за разрастване. Предполагам, че е отворило пробойна в защитния ни периметър и е проникнало навътре през него…

— Погледнете — прекъсна я Жиан. — Там е.

Вдигнах поглед към екрана над главата ми. От пясъка около вратата изникнаха познатите пипала. Може би вече бе опитвало да премине под основите на марсианската машина и не бе успяло. Кабелите му бяха на не повече от два метра от триъгълната плоча, когато реши да удари.

— Сега ще ни довърши — рече Шнайдер.

— Не, почакай — обади се Вардани и в гласа й се долавяше гордост. — Почакай и ще видиш.

В началото пипалата изглежда само се затрудняваха да се заловят за обшивката на вратата. Те се плъзгаха по повърхността й, сякаш бе добре смазана. Повториха опитите си близо десетина пъти, после се отдръпнаха и от пясъка изникна нова, по-дълга и по-дебела ръка, която се издигна на десетина метра, преди да се увие около подножието на шпила. Изглеждаше толкова здрава и гъвкава, че със сигурност би могла да свали „Наджини“ насред полет.

Ръката се изви и видимо се напрегна.

След това се разпадна.

Отпърво си помислих, че Сън е пренебрегнала инструкциите ми и е открила огън с резонаторното оръдие. Но почти веднага си спомних, че нанолите бяха неподатливи на резонаторен огън.

Останалите кабели също бяха изчезнали.

— Сън? Какво, по дяволите, стана?

— Точно това се опитвам да установя — чух задъхания й глас.

— Вратата го изключи — произнесе с ясен глас Вардани.

— Изключи кое? — попита Дьопре.

Сега вече почти долавях усмивката в гласа на археоложката.

— Нанолите съществуват в електромагнитна среда. Това ги свързва. Вратата изключи полето.

— Сън?

— Изглежда госпожица Вардани е права. Не засичам долу никаква електромагнитна активност. И никакво движение.

Последва тишина, прекъсвана от тихия пукот на радиовръзката. Всички обмисляха чутото.

— През това нещо ли ще трябва да прелетим? — попита накрая Дьопре.

Имайки предвид случилото се досега и онова, което очаквахме да се случи в обозримото бъдеще, час нула в преддверието на вратата бе напълно лишен от драматичност. Две минути и половина преди отварянето трептящите светлини, които бяхме наблюдавали през поляризиращия екран на Вардани, най-сетне преминаха във видимия спектър, очертавайки потрепващите контури на входа. На дневна светлина гледката не бе така впечатляваща, както в мрака на пещерата.

Осемнайсет секунди преди финалния срок цялата машина видимо се разтърси, сякаш потрепваше с криле.

Девет секунди след това над шпила се появи черно петно, наподобяващо сфера от масло. То се плъзна бавно надолу, разширявайки се по пътя.

Осем секунди по-късно петното започна да се върти около собствената си ос. В мрака, изпълващ центъра му, заблещукаха звезди.