„Трябва да приемаме на сериозно всеки, който строи спътници, които не можем да свалим. Подходът към технологията на подобен създател трябва да е крайно внимателен. Това не е религия, а проява на здрав разум.“
Не обичам открития космос. Той те удря право в главата.
Първо, защото не е материален. Можеш да направиш далеч повече грешки в космоса, отколкото на дъното на океана или в токсична атмосфера, като тази на Светулка 5. Глупостта и невниманието тук се заплащат неимоверно по-скъпо, отколкото навсякъде другаде.
Но не само по тази причина.
В орбитата на Харланов свят кръжат спътници, готови да стрелят по всичко, което се издигне над повърхността и е по-голямо от шестместен хеликоптер. Съществуват някои изключения от това правило, за които така и не е намерено обяснение. Като резултат от това жителите на моята планета рядко летят и съвсем естествено изпитват неописуем страх от височините. Първия път, когато облякох космически скафандър — бях на осемнайсет, в Протекторатската школа, — умът ми се смрази в мига, когато погледнах към безмерната пустош. Усетих, че се задавям. Имах чувството, че ще падам безкрайно дълго.
Емисарската школовка ти помага да преодоляваш почти всички страхове, но не прогонва причината, която ги е предизвикала. Усещах намесата й всеки път — като тежест, легнала над съзнанието ми. В орбита около Лойко, по време на Пилотското въстание; при операцията с космическите командоси на Рандал; край една от луните на Адорацион и веднъж в дълбините на открития космос, когато бяхме подхванали смъртоносна игра на криеница със съперниците от „Недвижимо имущество“ за това кой пръв ще разположи опознавателен маяк около отвлечения колонизаторски шлеп „Мивтсемди“, който се косеше беззвучно по собствена траектория, на светлинни години от най-близкото слънце. От всички изброени, битката около „Мивтсемди“ бе най-тежка. Все още я виждам в кошмарите си.
„Наджини“ се плъзна през отвора в тримерното пространство, което бе създала вратата, и увисна в нищото. Изпуснах дъха, който задържах в гърдите си от момента, когато щурмовият кораб започна да се приближава към вратата, и се подпрях на таблото под монитора, докато системите на кораба уравновесяваха гравитационното поле. Виждах съвсем ясно звездите отсреща, но предпочитах да им се любувам през илюминатора на пилотската кабина. Все едно, че гледаш врага право в очите, че усещаш лишеното от материя пространство на няколко сантиметра пред носа си. Като че ли така най-добре усещаш животинските корени в себе си.
Абсолютно е забранено да се отварят вътрешните люкове по време на движение през хиперпространството, но никой не каза нищо, сякаш знаеха къде отивам. Получих свъсен поглед от Амели Вонсава, когато подадох глава в кабината, но дори тя премълча. В края на краищата тя бе първият пилот в историята на човешката раса, осъществил мигновено прехвърляне от планетна повърхност до открития космос, та предполагах, че други мисли вълнуваха ума й.
Наведох се и надникнах през рамото й. Погледнах надолу и пръстите ми неволно се впиха в облегалката.
Потиснат страх. Старото, познато усещане в главата ми. Емисарска школовка.
Поех си мъчително дъх.
— Ако ще оставаш, най-добре седни — посъветва ме Вонсава, докато настройваше навигационния монитор, който бе изпаднал в електронна паника след внезапното изчезване на планетата под нас.
Настаних се на креслото на втория пилот и се огледах за коланите.
— Виждаш ли нещо? — попитах.
— Звезди — отвърна тя лаконично.
Почаках малко, докато привикна с гледката.
— На какво разстояние се намираме?
Вонсава следеше някакви числа върху звездната карта.
— Според това ли? — попита тя. — На около седемстотин и осемдесет милиона километра. Можеш ли да повярваш?
Това ни поставяше в орбита около Банхарн, самотен и доста внушителен газов гигант, разположен в покрайнините на Санкцийската система. На триста милиона километра по-нататък по плоскостта на еклиптиката се простираше море от космически отломки, твърде широко, за да бъде наречено пояс, което по някаква причина не бе сполучило да се слее в планетна маса. На неколкостотин милиона километра в противоположна посока беше Санкция IV. Където бяхме допреди четирийсет секунди.
Внушително.
Вярно, че хипертунелната връзка също може да те изпрати на огромни разстояния в междузвездното пространство за същото време. Но трябва да бъдеш дигитализиран, а от другата страна — прехвърлен в нов „ръкав“, и всичко това отнема време и ресурси. Това е процес.
А тук не преминахме през никакъв процес, или поне не доловихме да е имало такъв. Просто прекрачихме прага. Бих могъл да го направя и сам, със същия успех, ако носех скафандър.
— Спряхме — прошепна Вонсава, по-скоро на себе си. — Нещо уби скоростта ни. Някаква невидима намеса… като божествена.
Гласът й постепенно утихваше, заедно със снижаващата се скорост на „Наджини“. Вдигнах поглед от числата на екрана и първата мисъл, която ме споходи, бе, че се намираме в някаква гигантска сянка. Трябваха ми няколко секунди, за да си спомня, че вече не сме на планетата и че наоколо няма планини, нито обекти, които да закриват слънчевата светлина.
Над нас звездите постепенно угасваха.
Изчезваха безшумно, поглъщани с ужасяваща скорост от непрогледно тъмна маса, увиснала, както ми се струваше, само на няколко метра от кораба.
— Това е — рекох и неволно потреперих, сякаш бяха приключил някакъв мистичен ритуал.
— Разстояние… — Вонсава поклати глава. — Почти на пет километра. Което означава…
— Двайсет и седем километра напречен диаметър — рекох, след като погледнах данните от екрана. — Дължина петдесет и три километра. Външните структури се простират на… — Предадох се. — Голямо е. Много голямо.
— И още как — потвърди Вардани, която стоеше точно зад мен. — Погледнете само зъбците по края. Всеки един е дълъг поне километър.
— Защо ли не продадох още места тук? — ядоса се Вонсава. — Госпожице Вардани, ако обичате, върнете се на мястото си и седнете.
— Извинете — рече археоложката. — Просто не можах да се…
Сирени, чийто вой бе като писък, в тясното пространство на кабината.
— Приближаващо се тяло — извика Вонсава и включи двигателите на „Наджини“.
Рязка маневра, която сигурно щеше да доведе до травми, ако се намирахме в гравитационно поле, но тук я почувствахме по-скоро като ефектен трик на опитен пилот.
Следващите сцени се редяха на забавен каданс:
Видях приближаващия се предмет, който се премяташе в космоса, носейки се към дясната страна на обзорните илюминатори.
Чух всички бойни системи да докладват за готовност със странно ентусиазираните си механични гласове.
Викове от каютата зад мен.
Тялото ми се напрегна.
Още само минутка…
— Тук нещо не е наред — произнесе неочаквано Вонсава.
Човек не може да види ракета в космическото пространство. Дори тези, които ние правим, се движат твърде бързо, за да бъдат проследени с невъоръжено око.
— Липсва заплаха за сблъсък — отбеляза бойният компютър и кой знае защо ми се стори, че долових в гласа му разочарование.
— Ами да… — потвърди Вонсава, докато тракаше с пръсти по клавишите и следеше данните от екрана. — То едва се движи. Аксиалната му скорост е… почти като при дрейф.
— Но скенерът засича механични компоненти — посочих съседния екран, в ъгълчето на който блещукаха червени индикатори. — Вероятно електронни компоненти. Значи не е обикновена скала.
— Но и не е активно. По-скоро е напълно инертно. Ще задам някои нови…
— Защо просто не ни завъртиш и издигнеш — предложих, опитвайки се да направя бързо изчисления. — С около стотина метра. Така ще се озовем право на пътя му. И включи външните светлини.
Вонсава ми хвърли поглед, в който се смесваха покорство и ужас. Едва ли предложението ми би било одобрено от някой инструктор по полетна безопасност.
— Изпълнявам — чух гласа й.
Зад външните илюминатори блеснаха ярки светлини.
На практика идеята не се оказа кой знае колко добра. Подсилената полупрозрачна сплав, от която бяха изработени стъклата на илюминаторите, съгласно изискванията за работа в открития космос, трябваше да издържа на всякакви външни въздействия, до размерите на микрометеорит. Те със сигурност нямаше да пострадат при сблъсъка с нещо с подобни размери и скорост на движение. Но предметът, който се удари в носа на „Наджини“, оказа, макар и различно по характер, въздействие.
Зад мен Таня Вардани издаде къс, сподавен вик, подобен на писък. Макар обгорен от невероятно ниската температура и разкъсан от липсата на налягане, летящият обект все още бе запазил някаква далечна прилика с човешко тяло, облечено за лято на Дангрекското крайбрежие.
— Свети Боже! — възкликна Вонсава все така шепнешком.
Почерняло лице извърна кухите си очници към нас, от които стърчаха само тънки, замръзнали нишки. Устата бе разтворена като в секнал вик, беззвучен също толкова, колкото в мига, когато нейният притежател се бе опитал да го нададе — в агонията на своята зловеща кончина. Под налудничаво ярката лятна риза се виждаше подпухнала маса, която вероятно се бе образувала от раздутите и спукани черва и стомах. Една скелетоподобна ръка чукна с оголените си пръсти по стъклото. Другата бе отведена назад и над главата. Краката бяха сгънати напред и нагоре, в мъчителна, ембрионална поза. Който и да е бил този нещастник, бе издъхнал, пропадайки в космоса.
Пропадайки…
Зад мен викът на Вардани премина в тих плач.
Сред стоновете й различих някакво име.
Открихме останалите с помощта на пеленгаторите на скафандрите им — носеха се в подножието на тристаметрова вдлъбнатина в корпуса, събрани накуп около нещо, което наподобяваше хангарен портал. Бяха четирима на брой, всичките облечени с евтини еднократни скафандри. Съдейки по външния оглед, трима от тях бяха издъхнали, след като им бе свършил кислородът, което — според техническите характеристики на скафандрите — бе отнело около шест часа. Четвъртият не бе чакал толкова дълго. Открихме малка, петсантиметрова дупка с разтопени краища от едната страна на шлема му и същата на срещуположната страна. Индустриалната лазерна резачка, с която бе извършил това, все още се поклащаше, привързана към дясната му ръка.
Вонсава прати извънбордовия робот да събере труповете. Наблюдавахме мълчаливо на екрана, докато машината улавяше с манипулаторните си ръце една по една жертвите и ги отнасяше на „Наджини“. В движенията й имаше някаква странна и мрачна тържественост. Първи на борда пристигнаха разпокъсаните останки на Томас Дхасанапонгсакул.
Вардани не можа да се овладее. Тя слезе в хангара с всички нас, изчаквайки нетърпеливо, докато Вонсава затваряше шлюза и пълнеше помещението със затоплен въздух. Сучиади и Люк Дьопре пренесоха телата на горната площадка. Едва когато Дьопре счупи пломбите на първия скафандър и под шлема се показа вкочанено лице, от устните й се изтръгна сподавено ридание. Тя се завъртя и се присви в ъгъла, където започна да повръща. Замириса остро и неприятно на стомашно съдържимо.
Шнайдер отиде да й помогне.
— И този ли го познаваше? — попитах, без да откъсвам поглед от лицето на мъртвеца. Едва сега забелязах, че е жена в приблизително четирийсетгодишен „ръкав“, с изцъклени укоризнено очи. Беше съвсем втвърдена, защото вратът й стърчеше право нагоре от широкия пръстен на скафандъра, прикрепяйки изправената й глава. Ако тази жена бе част от групата на двамата удавени в рибарската мрежа, вероятно бе прекарала тук близо година. Първо бе секнал кислородът, после — далеч по-късно — се бяха изтощили и батериите на нагревателите в скафандъра. Никой не произвежда скафандри, които да поддържат жизнените функции толкова дълго.
Шнайдер отвърна вместо археоложката.
— Това е Аирбоу. Фаринторн Аирбоу. Специалист по глифи от Дангрекските разкопки.
Кимнах на Дьопре. Той отвори и другите скафандри. Мъртвите ни зяпаха с неподвижните си очи, сякаш бяха застинали по средата на коремни преси. Само очите на самоубиеца бяха затворени, а на лицето му бе изписано доста странно спокойствие за някой, решил да си среже черепа с лазерен лъч.
Докато го гледах, чудех се какво щях да направя на негово място. Представих си, как вратата зад мен се затваря и постепенно осъзнавам, че ми предстои дълга и мъчителна смърт в мрака. Дори да знаеха къде се намирам, най-бързият кораб щеше да изгуби няколко месеца, докато стигне до мен. Дали щях да имам куража да чакам насред безкрайната нощ, с надеждата, че може да се случи чудо.
Или не.
— Това е Уенг — Шнайдер застана между нас. — Не си спомням второто му име. И той беше теоретик по глифите. Останалите не ги познавам.
Потърсих Вардани, но тя продължаваше да се подпира на стената в ъгъла.
— Защо не я оставиш на мира? — изсъска Шнайдер.
Свих рамене.
— Добре де. Люк, слез долу и отнеси Дхасанапонгсакул в трупохранилището, преди да се е разкапал. А после и останалите. Аз ще ти помогна. Сън, заеми се с нашия маяк. Сучиади, ти си с нея. Искам доклад за най-краткия възможен срок, в който да изстреляме проклетото нещо.
Сън кимна мрачно.
— Хенд, а ти мисли за резервни варианти, в случай че маякът се окаже непоправим.
— Чакайте малко — никога досега не бях виждал Шнайдер толкова изплашен. — Нима ще останем тук? След всичко, което се е случило с тези хора, ние ще останем?
— Не знаем какво им се е случило, Шнайдер.
— Не е ли очевидно? Вратата не е стабилна и се е затворила след тях.
— Това са глупости, Ян — обади се с невероятно променен глас от ъгъла Вардани. Погледнах я. Беше се изправила и търкаше остатъците от повърнато от брадичката си. — Миналия път, когато отворихме вратата, тя остана така в продължение на няколко дни. Няма никакви данни за нестабилност в поведението й.
— Таня — прекъсна я Шнайдер с вид на човек, когото са предали. — Исках да кажа…
— Не зная какво се е случило тук — продължи Вардани. — Нямам представа какво може да се е объркало. Може би Аирбоу е използвала друга последователност от знаци. Но това няма да се повтори сега. Аз знам какво правя.
— С цялото ми уважение, госпожице Вардани — заговори Сучиади и огледа събралите се в хангара, сякаш търсеше поддръжници. — Но вие сама признахте, че познанията ви за този обект са доста ограничени. Не разбирам как можете да гарантирате…
— Аз съм капелан — прекъсна го Вардани с блеснали очи. Тя се приближи към подпрените на стената трупове. — Никой от тях не е бил такъв. — Нито тази жена. Нито Уенг Цзиадонг. Нито Томас Дхасанапонгсакул. Тези хора са драскачи. Може би талантливи драскачи, но това не е достатъчно. Зад гърба си имам седемдесетгодишен опит с марсиански технологии и когато ви казвам, че тази врата е стабилна, значи тя е стабилна.
Тя се огледа с блеснали очи, изправена над вкаменените трупове. Изглежда никой нямаше желание да продължи спора.
Отровата от Собървил набираше сили в клетките ми. Отне ни далеч повече време, отколкото очаквах, за да пренесем труповете, и когато най-сетне затворихме трупохранилището, бях напълно изцеден.
И да се чувстваше по същия начин, Дьопре с нищо не го показа. Може би маорските „ръкави“ бяха по-добре пригодени за подобни условия. Той се върна в хангара, където Шнайдер показваше на Жиан Жианпин някакви номера с гравираницата. Поколебах се за момент, после се обърнах и се качих на горната палуба, с надеждата да намеря Таня Вардани.
Вместо това открих Хенд, който разглеждаше гигантското тяло на марсианския кораб на големия екран.
— Нужно е време, за да привикнеш с това, не мислиш ли?
Имаше някакъв алчен ентусиазъм в гласа му. Външните светлини на „Наджини“ достигаха едва на неколкостотин метра от нас, но дори там, където не можеха да осветят кораба, той присъстваше със завесата, която спускаше пред звездите. Имах чувството, че се простира безкрайно далече в двете посоки — изплетен от странни форми, наподобяващи прилепнали един към друг мехури, които изглеждаха така, сякаш току-що бяха напъпили, но вече се готвеха да се пръснат. Ако се загледаш внимателно през краищата му, можеш да зърнеш светлините отзад. Миг по-късно обаче, когато тялото се премести встрани, разбираш, че това е било само илюзия, игра на светлосенки и че там има нови и нови структури. Колонизаторските шлепове на Конрад Харлан, които са един от най-големите, строени някога от човечеството, биха могли да послужат за спасителни лодки на този титан. Дори космическите станции в системата Нови Пекин не можеха да се сравняват с него. Той притежаваше мащаби, за каквито не бяхме подготвени. „Наджини“ се рееше над него като чайка над ферибота от Нюпест за Милспорт. Бяхме нищожни и незначителни.
Тръшнах се на съседното кресло и го завъртях към Хенд. В ушите ми още звучеше неприятният, хрущящ звук, който бях чул, докато пренасях чувала с трупа на Дхасанапонгсакул.
— Нищо повече от окрупнен вариант на колонизаторски шлеп — рекох. — Теоретично, ние също бихме могли да построим нещо с подобни размери. Далеч по-трудно ще е обаче да придадем ускорение на такава маса.
— Не и за тях, очевидно.
— Очевидно не.
— Това ли смяташ, че е? Колонизаторски кораб?
Свих рамене.
— Съществуват ограничен брой причини да се построи толкова голям съд. Или за да пренесеш нещо някъде, или да живееш на него. Във втория случай обаче не виждам защо ще го домъкнат чак тук. Няма нищо за изучаване. Нито редки и ценни ресурси.
— По същата причина не биха го оставили тук, ако е колонизаторски кораб.
Затворих очи.
— Какво те интересува, Хенд? Когато се върнем, това чудо ще изчезне в хангара на някой астероид, притежание на любимата ти корпорация. Никой от нас няма да го види отново. Защо трябва да си блъскаме главите? Ще си получиш процента, хонорара или както там го нарекат и толкоз.
— Не мислиш ли, че мога да изпитвам най-обикновено, човешко любопитство?
— Мисля, че не даваш пукната пара.
Той не отговори и двамата замълчахме, докато не се появи Сън. Оказа се, че маякът не може да бъде поправен.
— Той подава сигнали — обясни тя. — И с малко усилия двигателите му могат да бъдат ремонтирани. Необходима му е нова енергийна клетка, но мисля, че ще пригодя една от гравибайковете. Но позициониращата система е напълно унищожена и нямаме нито инструменти, нито материали, с които да я поправим. Без нея маякът няма да може да се задържа в указаните координати. Дори реактивната струя от нашите двигатели ще е достатъчна, за да го изтика към открития космос.
— Ами ако го изстреляме, след като включим двигателите? — предложи Хенд, като местеше поглед между мен и Сън. — Вонсава може да изчисли траекторията и да подкара напред, а след това, преди да влезем през вратата, да спуснем маяка, още докато се… хм…
— Движим — довърших вместо него. — Остатъчната инерция, която ще набере от изхвърлянето през шлюза, ще е достатъчна, за да се отдалечи. Нали Сън?
— Точно така.
— Ами ако го прикачим?
Засмях се безжалостно.
— Да го прикачим? Забрави ли какво се случи с нанолите, когато се опитаха да се „прикачат“ за вратата?
— Трябва да измислим някакъв начин — упорстваше той.
— Не можем да се приберем обратно с празни ръце. Не и когато сме стигнали толкова близко.
— Опитай се да се скачиш с онова нещо и може въобще да не помислим за връщане — троснах се аз. — Сам го знаеш, Хенд.
— Тогава — почти извика той, — все трябва да има някакво решение!
— Има.
Таня Вардани се подаваше от люка на пилотската кабина, където се бе скрила, докато пренасяхме труповете. Все още беше бледа от конвулсиите и очите й бяха обрамчени с виолетови кръгове, но в поведението й се долавяше някакво безмерно спокойствие и увереност.
— Госпожице Вардани — Хенд се озърна, сякаш очакваше, че и други са присъствали на разговора ни. Той притисна с юмруци слепоочията си. — Какво ще ни предложите?
— Ако Сън Липинг успее да поправи захранването на маяка, зная едно място, където да го поставим.
— И то е? — попитах аз.
Тя се усмихна вяло.
— Вътре в кораба.
За миг настъпи мъртвешка тишина.
— Вътре в… — кимнах към километричната, извънземна постройка на екрана — … това?
— Да. Влизаме през хангара и оставяме маяка някъде вътре. Няма никакви причини да предполагаме, че корпусът ще екранира радиосигналите — поне на определени места. Повечето марсиански материали ги пропускат. Можем да извършим пробни излъчвания, докато намерим най-подходящото място.
— Сън — рече Хенд, който отново гледаше замечтано към екрана. — Колко време ще ти е нужно да поправиш енергозахранването?
— Между осем и десет часа. Не повече от дванайсет. — Тя се обърна към археоложката. — А на вас, госпожице Вардани, колко време ще ви отнеме да отворите входния хангар?
— О! — Вардани ни надари с нова странна усмивка. — Той вече е отворен.
Имах само една възможност да разговарям с нея, докато се приготвяхме за скачване. Срещнах я, когато излизаше от тоалетната, десетина минути след неочакваното и кратко съвещание, свикано от Хенд. Беше с гръб към мен и двамата се сблъскахме несръчно в тясното пространство на коридора. Тя се извърна стреснато и тогава забелязах, че по челото й са избили ситни капчици пот. Сигурно пак бе повръщала. Дъхът й вонеше неприятно и миризмата се носеше след нея.
Изглежда забеляза нещо в погледа ми, защото попита навъсено:
— Какво има?
— Как си?
— Не мога да кажа, че съм добре, Ковач. Аз умирам. А ти?
— Сигурна ли си, че идеята е добра?
— А, не почвай и ти! Надявах се, че съм приключила този разговор със Сучиади и Шнайдер.
Не казах нищо, само я гледах втренчено. Тя въздъхна.
— Виж, ако дадем на Хенд каквото иска и се приберем вкъщи здрави и читави, значи идеята е била добра. Така поне смятам аз. Във всеки случай е далеч по-безопасно, отколкото да се опитваме да прикачим маяка за външния корпус.
Поклатих глава.
— Не е това.
— Не е кое?
— Не е това. Ти искаш да видиш как изглежда корабът отвътре, преди „Мандрейк“ да го скрие под похлупак. Искаш да е твой — поне за няколко часа. Така е, нали?
— А ти не искаш ли?
— Всички го искаме — с изключение може би на Шнайдер и Сучиади. — Знаех, че Крюкшенк също щеше да го иска. Бях го прочел в очите й. Може би й го дължах.
— Добре тогава — повдигна рамене Вардани. — Какъв е проблемът?
— Знаеш добре какъв е проблемът.
Тя махна нетърпеливо с ръка да й направя път. Не мръднах от мястото си.
— Ковач, ще ми сториш ли път? — просъска ядно. — До приземяването остават пет минути и искам да съм в кабината, когато това стане.
— Защо не са влезли, Таня?
— Това вече го обсъж…
— Стига глупости, Таня. Инструментите на Амели засякоха годна за дишане атмосфера вътре. Намерили са начин да отворят входния хангар или са го заварили в това положение. Но са останали да чакат отвън, докато издъхнат един по един. Защо не са влезли?
— Ти беше на срещата. Чу какво смятам. Не са имали храна, не са имали…
— Да, чух те да вадиш едно след друго от рационални по-рационални обяснения, но това, което не чух, е защо четирима археолози са предпочели да умрат в скафандрите си, вместо да прекарат последните часове от своя живот във вътрешността на най-великата археологична находка на човешката раса.
Тя се поколеба за миг и зад измъчените й черти зърнах жената от водопада. После в погледа й отново се върна трескавият блясък.
— И защо питаш точно мен? Защо не включиш проклетия ППИП и не ги попиташ сам? „Колодите“ им са запазени, нали?
— ППИП е развален, Таня. Унищожен от корозираща граната, заедно с резервния маяк. Питам те отново. Защо не са влезли?
Тя мълчеше, вперила поглед встрани. Стори ми се, че видях лявото й око да потрепва. Но когато ме погледна, на лицето й се бе върнало одевешното спокойствие.
— Не зная — заяви с безизразен глас. — Щом не можем да ги попитаме, има само един начин да разберем какво е станало.
— Да — въздъхнах уморено. — Всичко се върти около това, нали? Да разберем. Да разкрием тайната. Да запалим факела на човешкото откритие. Ти не се интересуваш от парите, нито чие притежание ще стане корабът, не те вълнува и фактът, че умираш. Защо тогава да се интересуват другите, нали?
Тя потрепери, но само за миг. След това успя да се овладее. После се промуши покрай мен и изчезна в другия край на коридора.
Беше като кошмар наяве.
Спомних се, че съм чел нещо подобно за археолозите на Марс, които първи са проникнали в гигантските затрупани мавзолеи, впоследствие обявени за подземни градове — голяма част от тях по-късно полудяха. По онова време професията им бе свързана със значителен душевен риск. Някои от най-брилянтните умове на първото столетие на големите открития бяха пожертвани в търсене на ключове към марсианската цивилизация. Не умопомрачени от грамадно напрежение, а по-скоро изхабени, както се изхабява скалпел, когато се търка в камък. В самото начало губехме с десетки.
— Всъщност предполагам, че ако можеш да летиш… — бе мъглявият коментар на Люк Дьопре, който оглеждаше чуждоземната архитектура без видим ентусиазъм.
Забележката му предизвика видимо раздразнение. Предполагам обаче, че и той като мен по навик се озърташе за най-подходящи за засада места. Какво да се прави, в такива моменти школовката вземаше връх. Само че да откриеш засада сред хаотичната марсианска архитектура си беше истински подвиг.
От заплашително надвисналия трегер, който започваше във входния хангар, вътрешната структура на кораба се разпростираше във всички посоки около нас. Нищо подобно не бях виждал досега. В търсене на някакво, дори най-малко сходство, си спомних един пролетен ден от моето детство в Нюпест. Бях се спуснал с краден и сглобяван от подръчни средства леководолазен апарат в дълбочините край Хирата риф и ужасно се изплаших, когато шланговете ми се закачиха за някакъв заострен ръб на дълбочина от петнадесетина метра. Гледах втрещен как през отвърстието бликат едри въздушни мехури и кой знае защо се питах как ли изглежда всичко това, ако си вътре в тях.
Сега вече знаех.
Тези мехури бяха замръзнали, оцветени в различни тонове на розово и синьо, с едва забележимо сияеща повърхност и поне на пръв поглед в подредбата им не се забелязваше никаква последователност. Липсваше какъвто и да било архитектурен ритъм или обяснима причина, за да бъдат долепени по един или друг начин. На места връзките между тях бяха дълги по няколко метра. На други, сводестите им стени се пресичаха, превръщайки ги в купчини от кухи сфери. Първата от сферите, в която влязохме, имаше височина поне двайсетина метра.
— Подът е равен — отбеляза Сън Липинг, като коленичи и докосна с длан повърхността. — Но сигурно имат… имали са гравигенератори.
— Въпрос на произход — прокънтя в празното пространство гласът на Таня Вардани. — И те, като нас, са еволюирали в гравитационна среда. А когато имаш гравитация, нужна ти е гладка повърхност, за да поставяш нещата върху нея. Забелязах го още във входния хангар. Прави линии, където да приземиш корабите си, дори когато нямаш търпение да си разкършиш крилете.
Всички погледнахме назад, към отвора, през който бяхме влезли. Сравнен с мястото, където се бяхме озовали, доковият хангар изглеждаше съвсем скромен. Дълги, леко наклонени стени, нагънати на равни разстояния, подобно на полегнали една върху друга гигантски змии. Серпентините им следваха почти права линия, сякаш дори в помещение със съвсем конкретни цели, каквото бе входният док, марсианските корабостроители не са могли да се отърсят от влечението си към органични форми. Не изпитахме никакво затруднение да вкараме щурмовия кораб и да го приземим върху равната площадка в атмосфера, която с навлизането навътре постепенно се сгъстяваше. Но погледнеш ли настрани, спохождаше те неизбежното усещане, че си в търбуха на някое влечуго.
Кошмар наяве.
Усещах го всеки път, когато извъртах рязко глава. Напомняше ми за онези виртуални игри от детството, когато вече наближаваш следващото ниво, но не можеш да вдигнеш глава и да го видиш, колкото и да се опитваш. Сякаш някой ти натиска очните ябълки надолу.
Таванът на дока се извиваше плавно навътре, превръщайки се в голям навес и докато пристъпвахме под него, имахме усещането, че всеки миг ще се напука и ще рухне върху нас.
Кошмар наяве.
Най-добре да свикваме по-бързо.
Залата, в която се озовахме, не беше празна. По краищата бяха подредени геометрично правилни метални конструкции, наподобяващи строително скеле. Спомних си един научнопопулярен филм, който бях гледал на времето — марсиански „птичарници“ с тръби, по които бяха накацали и дремеха марсианците, такива, каквито си ги представяхме. Тукашното скеле ми приличаше на нещо подобно. Усетих, че космите ми настръхват.
— Всичко е сгънато и прибрано — промърмори замислено Вардани. Имаше учуден вид.
В подножието на две от стените, под напречните тръби на скелето, се виждаха машини, чието предназначение ми беше напълно неясно. Повечето от тях бяха покрити с шипове и изглеждаха опасни, но когато археоложката докосна една от тях, тя само се завъртя, променяйки конфигурацията си. Дори това обаче бе достатъчно в ръцете на всички да се появят оръжия.
— О, за Бога! — въздъхна уморено Вардани. — Отпуснете се вече. Това са машини. Изключени са, или… са заспали.
Прибрах калашниците и разкърших неспокойно рамене. Дьопре срещна погледа ми и се ухили.
— Машини за какво? — поиска да знае Хенд.
Този път археоложката не се огледа.
— Не зная — отвърна тя уморено. — Дайте ми няколко дни и напълно екипирана лабораторна група и ще мога да ви кажа. Единственото, което виждам сега, е, че не функционират.
Сучиади се приближи до нея, следван от Сън.
— По какво съдите?
— Защото в противен случай щяхме да наблюдаваме някакво действие. А и можете ли да си представите същество с шипове, стърчащи на метър от раменете, да постави машина толкова близо до извита стена? Казвам ви, цялото това място е консервирано.
— Изглежда госпожица Вардани е права — потвърди Сън, докато следеше върху предмишницата си екранчето на измервателния уред „Нуханович“. — В стените са вградени голямо количество проводници, но повечето от тях не показват никаква активност.
— Трябва да има нещо, което да функционира. — Амели Вонсава извади ръце от джобовете си и ги разпери към тавана. — Разполагаме с въздух, който става за дишане. Малко е разреден, но затова пък е затоплен. Значи има и нагревателни уреди.
— Климатизиращи системи — Таня Вардани изглежда бе изгубила интерес към машините. Тя се върна обратно при групата. — Открили са ги още в подземните градове на Марс и Земя Нкрумах.
— След толкова време? — попита Сучиади с нещастен вид.
Вардани въздъхна. Сетне посочи към отвора на хангара.
— Това не е магия, капитане. На „Наджини“ също имате нещо подобно. Ако умрем, корабът ще продължи да пречиства и подгрява въздуха. Най-малко още стотина години, преди да му се изчерпят ресурсите.
— Да, но какво ще стане, ако вътре проникне някой, който не разполага с нужния код. Корабът ще го направи на пихтия. Точно от това се боя и тук.
— Е, може би в това е разликата между нас и марсианците. Може би те са малко по-цивилизовани.
— И имат по-дълготрайни акумулатори — добавих. — „Наджини“ едва ли може да се похвали с такива.
— Каква е радиопроницаемостта на стените? — попита Хенд.
Сън направи нещо със своя „Нуханович“ и на екранчето се появиха други данни. Някои от тях се материализираха като холографски образи над ръката й.
— Не е никак добра. Едва долавям радиосигналите на „Наджини“, а той е вътре в хангара. Вероятно има екраниращи щитове. Все още сме твърде близо до корпуса. Мисля, че трябва да се отдалечим навътре.
Забелязах, че някои от членовете на групата си разменят тревожни погледи.
— Е, кой гласува да продължим експедицията? — попита засмяно Дьопре.
— Не мисля, че това е добра идея — поклати глава Хенд.
— Може и да не е добра — рекох, докато се отдалечавах към едно от разклоненията. — Но колко души през това хилядолетие ще имат подобна възможност? Сън, колко часа каза, че ще са ти нужни — десет?
— Най-много.
— Ще можеш ли да ни направиш свястна карта с това нещо? — кимнах към измервателния уред.
— Вероятно. Това е най-добрата машинка, която може да се купи на пазара. „Нуханович“ — в думите й се долавяше възхищение. Тя погледна към Хенд. — Те не могат да правят такива.
Погледнах въпросително Амели Вонсава.
— Оръжейните системи на „Наджини“ са в пълна бойна готовност. С параметрите, които му зададох, ще може да издържи на масирано нападение, без да прибягва до нашата помощ.
— Е, в такъв случай си осигурихме целодневен пропуск до Кораловия замък — обявих аз и погледнах към Сучиади. — Тези от нас, които искат, разбира се.
Съдейки по лицата на останалите, предложението намираше широка подкрепа. На лицето на Дьопре вече се четеше нетърпение и любопитство. Другите пък оглеждаха с нескрита почуда странните конструкции. Дори Сучиади не можеше да се сдържа напълно. Мрачната напрегнатост, с която бе пристъпил на кораба, сега се топеше и на нейно място идваше нещо по-поносимо. Ала страхът от непознатото си оставаше.
Маймунско любопитство. Качеството, което си бях позволил да омаловажа, докато разговарях на брега с Вардани. Недораслият интелект от джунглата, който е карал нашите предци да завират пръсти в кухите очници на каменните идоли само за да видят какво ще стане. Ослепително яркото желание да знаят. Все същите неща, които са ни довели чак тук от саваните на Централна Африка. И тези, които ще ни отведат нататък.
Хенд пристъпи в центъра на групата и зае началническа поза.
— Нека си изясним някои въпроси — произнесе той с важен тон. — Напълно симпатизирам на желанието ви да разгледате по-голяма част от този кораб — аз самият го споделям — но главната ни задача е да открием място, откъдето да предава маякът. Трябва да го свършим преди всичко останало — той се обърна към Сучиади. — А след това ще разпратим изследователски групи. Капитане?
Сучиади кимна, но изглеждаше някак унесен. Подобно на всички останали и той беше под въздействието на тази причудлива гигантска структура.
Ако е имало някакви съмнения за размерите на марсианския кораб, стопиха се само след няколко часа, през които крачехме из замръзналите сфери. Извървяхме близо километър, движейки се напред-назад през на пръв поглед хаотично подредените коридори. На някои места отворите бяха на приземно ниво, на други — на такава височина, че се налагаше Вардани и Сън да включват гравираниците си и да се издигат до тях. Понякога с тази задача се нагърбваха Жиан и Дьопре.
Не открихме нищо, което дори отдалече да напомня жив организъм.
Машините, към които се доближавахме, ни игнорираха и не проявяваха никаква склонност за каквото и да било действие.
— Знаеш ли на какво ми приличат тези мехури? — обърнах се към Вардани, докато чакахме Сън да се върне от поредния разузнавателен полет. — На аерогел. Сякаш първо са построили носещата конструкция и после са впръскали няколко кубически километра бързовтвърдяваща се сплав от типа на аерогела.
Вардани се усмихна вяло.
— Да, може би. Нещо подобно. Това означава, че и химическата им наука е била далеч пред нашата. За да могат да синтезират вещество с подобни качества и в такива количества.
— Може и да не е била — възразих. — Когато си в космоса, формата няма особено значение. Важно е да побира онова, което искаш. Двигатели, системи за поддържане на средата, оръжия…
— Оръжия? — тя ме погледна с неразгадаемо изражение. — Според теб това е боен кораб?
— Не, беше само един пример. Но…
— Тук има нещо — обади се Сън в слушалките. — Прилича на дърво, или…
Трудно ми е да обясня това, което се случи после.
Чух ехото на приближаващия се звук.
Знаех, без капчица съмнение, че ще го чуя части от секундата преди откъм мехура, който разглеждаше Сън, да долети ниският звън. Знаех го с абсолютна сигурност, като нещо, което се е случило преди няколко секунди и още съм под неговото впечатление. Ако е прословутата емисарска интуиция, значи бе подействала на ниво, за което не бях и сънувал.
— Пеещи шипове — рече Вардани.
Заслушах се в утихващото им ехо и за пръв път ми се дощя да се върна обратно на брега край Собървил, където поне всички опасности, които ни дебнеха, бяха познати. Дори наносистемите.
Из въздуха се разнесе аромат на череши и горчица. Жиан измъкна своя фотонер.
Сучиади ни погледна обезпокоено.
— Какво е това?
— Пеещи шипове — отвърнах с многозначителен тон във възцарилата се тишина. — Марсианско домашно растение.
В интерес на истината, бях ги виждал веднъж, на Земята. Изкопани от някакви марсиански руини, на възраст близо няколко хиляди години, те се бяха превърнали в украшение в дома на богат ценител. Запяваха всеки път, когато ги докоснеш, и около тях се разнасяше същият аромат на череши и горчица. Нито живи, нито мъртви, нищо, което да може да бъде категоризирано според човешките стандарти.
— Как са закачени? — поиска да знае Вардани.
— Растат направо от стената — отвърна Сън и в гласа й се долови вълнение. — Като коралите…
Вардани отстъпи назад, за да се отдалечи от останалите, и посегна към ръчките на своята гравираница. Из въздуха се разнесе тихо бръмчене.
— Идвам при теб.
— Само за момент, госпожице Вардани — Хенд се приближи към нея. — Сън, там горе има ли друг коридор?
— Не. Сферата е затворена.
— Тогава слизай долу. — Той вдигна ръка да спре Вардани. — Сега нямаме време за това. По-късно, ако искате, може да се върнете. След като Сън разположи маяка. Но първо да открием подходящо място.
На лицето на археоложката се изписа отчетливо несъгласие, но бе твърде уморена, за да се възпротиви. Само посегна и спусна ръчките на гравираницата надолу. Тръгнахме в колона към следващия изход. Изравних се с Хенд.
— Чудесно се справи — рекох му тихо. — Тя е единствената, която има опит с подобни неща — посочих с ръка наоколо. — А ти взе, че я ядоса. Така ли ви учат във вашето училище? Да дразните собствените си експерти?
— Не — отвърна той с безразличие. — Но ни учат да не си губим времето.
— Правилно — тръгнах напред и застигнах Вардани в коридора. — Таня, почакай. Успокой се. Този човек е задник, какво можеш да направиш?
— Тъп търговец.
— Да, така е. Но благодарение на него сега сме тук. Не бива да подценяваме стремежа към забогатяване.
— Ти за какъв се мислиш, за някой шибан философ по икономика ли?
— Аз съм… — спрях. — Слушай.
— Не, омръзна ми да…
— Не, заслушай се! — вдигнах ръка и посочих надолу по коридора. — Ето там. Чуваш ли?
— Не чувам ни… — тя млъкна, едва сега уловила звука. По това време невростимулаторите вече го бяха увеличили до такава степен, че ехтеше в ушите ми като водопад.
Някъде нататък по коридора нещо пееше.
Открихме ги две зали по-навътре. Цяла бонзаена плантация от пеещи шипове, поникнали от пода и покриващи двете извивки на коридора до мястото, където се вливаше в следващата сфера. Шиповете сякаш бяха пробили стените на кораба, макар на пръв поглед да не се виждаха следи от сериозни поражения около корените им. Като че ли материалът, от който бе изработен корпусът, се бе разтворил, за да ги пропусне, а сетне се бе събрал около тях. Песента на дръвчетата донякъде можеше да се сравни със звука на цигулка, но без да се долавя нито ритъм, нито каквото и да било подобие на мелодия. Този звук бе в най-ниските регистри на тоновете, но всеки път, когато се усилваше, усещах осезаем натиск в корема си.
— Въздухът — произнесе тихо Вардани. — Трябва да има някаква връзка с останалите нива. Те пеят само при повърхностен контакт.
Поклатих глава и сподавих едно нервно потръпване.
— На каква възраст са, според теб?
— Кой знае? — тя се озърна. — Ако се намирахме в планетно гравитационно поле, бих казала няколко хиляди години. Но тук… нямам представа? Погледни онези клони там — тя ми посочи с ръка. — Те не растат така. Никога не съм ги виждала толкова изкривени.
Проследих погледа й. Най-високото от бодливите дръвчета се издигаше на нивото на гърдите и от централното му стъбло се разклоняваха яркочервени клони, гъсти и преплетени. Около тях се извиваха и други, по-малки шипчета.
Към нас се присъединиха останалите от групата. Дьопре и Хенд бяха най-отзад.
— Къде, по дяволите, се губите? Ах!
Тихата песен на шиповете едва забележимо се промени. Въздушни течения, пораждани от движението на телата из залата.
— Хенд, ако нямаш нищо против, исках само да разгледам тези отблизо.
— Госпожице Вардани…
Метнах на Хенд предупредителен поглед.
Дьопре застана до археоложката.
— Опасни ли са?
— Не зная. По принцип не, но…
Онова, което дълбаеше бавно подсъзнанието ми, изведнъж изплува на повърхността.
— Погледнете ги — те растат едно срещу друго. Вижте клонките на по-малките. Всичките се протягат нагоре и навън. Големите пък се разклоняват във всички посоки.
— Това предполага някаква форма на общуване. Интегрирана, взаимосвързана система. — Сън доближи най-близкото дръвче и го сканира с уреда на китката си. — Хъмм — изсумтя тя озадачено.
— Няма да откриеш никаква радиация — рече Вардани, почти замечтано. — Всмукват я като сюнгер. Пълно поглъщане на всички лъчения, освен на червената светлина. Според минералния им състав повърхността им въобще не би трябвало да е оцветена в червено, а по-скоро да сияе във всички цветове на дъгата.
— Само че тук не е така — намеси се Хенд. — Каква може да е причината, госпожице Вардани?
— Ако го знаех, досега да са ме избрали за президент на Гилдията. Знаем далеч по-малко за тези дръвчета, отколкото за всички останали аспекти на марсианската биосфера. В интерес на истината, не сме сигурни дори дали трябва да ги класифицираме като част от тази биосфера.
— Те растат, нали?
Вардани се засмя подигравателно.
— Също и кристалите. Това не ги прави живи.
— Не зная за вас — рече Амели Вонсава, докато заобикаляше наострените шипове, вдигнала фотонера в позиция за стрелба, — но на мен това ми прилича на нашествие.
— Или пък на изкуство — промърмори Дьопре. — Как може да знае човек?
Вонсава поклати глава.
— Това е кораб, Люк. Никой няма да разположи произведения на изкуството в коридора, където всеки да се спъва в тях. Погледни тези неща. Те растат навсякъде.
— Ами ако можеш да летиш над тях?
— Изкуството на сблъсъка — подметна ухилен Шнайдер.
— Добре де, стига — Хенд изгуби търпение и се изправи между шиповете и тяхната нова публика. Отново долових промяна в тоновете, предизвикана от раздвижването на въздушните пластове. Уханието на растенията рязко се усили. — Нямаме време да…
— Се занимаваме с това — довърши вместо него Вардани. — Трябва да открием подходящо място за излъчване.
Шнайдер се засмя. Дьопре също се хилеше. Предполагах, че Хенд едва сдържа гнева си.
— Сън — обади се той с леден глас. — Провери горните отвори.
Тя кимна и включи гравираницата. Тъничкият вой на двигателите постепенно се усилваше, докато се възнасяше право нагоре. Жиан и Дьопре я последваха, приготвили фотонерите си, за да й окажат помощ при нужда.
— Оттук няма изход — извика тя от първия отвор.
Долових промяна и погледът ми се стрелна към пеещите шипове. Единствено Вардани ме гледаше и забеляза застиването на лицето ми. Изправена зад Хенд тя ми хвърли въпросителен поглед. Кимнах към дръвчетата и опрях длан на ухото си.
Слушай.
Вардани се приближи към тях, сетне поклати глава.
— Това не е възможно… — прошепна тя.
Но беше.
Пискливото стържене, напомнящо звука на цигулкови струни, се променяше, реагирайки на постоянното боботене от двигателите на гравираницата. А може би и на самото изкуствено гравитационно поле. Променяше се и едва забележимо се усилваше.
Напомняше ми на пробуждане.
Около половин час и четири горички по-нататък най-сетне открихме място, откъдето да излъчваме без проблеми сигнала, на който толкова държеше Хенд. По това време вече бяхме извили обратно към хангара, следвайки приблизителната карта, съставена от скенера на Съниния „Нуханович“. На картографиращия софтуер никак не му се нравеше марсианската архитектура, което ставаше видно от продължителните паузи всеки път, когато Сън въвеждаше новите данни. Но след няколко часа скиторене насам-натам и благодарение на умело съставената програма от неизвестен, но очевидно гениален специалист приборът най-сетне започна да прави достоверни предположения относно курса, който трябваше да следваме. Странно или не, но всеки път се оказваше абсолютно прав.
След като изкатерихме една стръмна, спираловидно извита тръба, която ни дойде малко множко, двамата със Сън се озовахме в началото на петдесетметрова платформа, която изглеждаше съвсем открита към обкръжаващия ни космос. Над главите ни, отстрани и под нас се виждаше черното звездно небе и тази гледка се прекъсваше единствено от гигантска централна носеща колона, която напомняше по размери и размах на товарния кран в Милспортския космопорт. Усещането, че се намираш сред открития космос, бе толкова силно, че гърлото ми се сви мигновено, под въздействие на вградения в мен защитен рефлекс. Дробовете ми продължаваха да пърхат мъчително, опитвайки се да прокарат поне мъничко въздух през затворената ми гласна цепка.
Не без усилие на волята си наложих да преодолея рефлекса.
— Това силово поле ли е? — попитах задъхано Сън.
— Не, според мен е солидно — тя погледна намръщено екранчето на ръката си. — Прозрачна сплав, с дебелина около метър. Внушителна работа. Никакво изкривяване. Пълен директен визуален контрол. Виж, ето я и нашата врата.
Намираше се точно над главите ни, продълговат спътник със сивкава обшивка, озарен от бледата светлина на звездите.
— Това вероятно е контролната кула — предположи Сън, след като дишането й се поуспокои. — Нали ти казах. Бива си го апаратчето ми… виж къде ни отведе… — тя вдигна глава и внезапно гласът й секна. Гледах я с периферното си зрение, но нещо във физиономията й ме накара да проследя погледа й. Точно над средата на платформата, където бе монтирано широко напречно скеле, видях марсианците.
— Най-добре да повикаш и останалите — рекох дрезгаво.
Висяха над платформата като призраци на измъчвани до смърт орли — с широко разперени криле, уловени в нещо, наподобяващо мрежа, единият съвсем близо до центъра на скелето и високо под купола, а вторият — отстрани, на височина почти един човешки бой. Когато се приближих още малко, открих, че мрежата е метална, накичена с инструменти, чието предназначение ми бе точно толкова неясно, колкото и на машините, които бяхме открили досега.
Подминах една неголяма горичка с пеещи шипове, повечето от които ми стигаха до коленете. Въобще не им обърнах внимание. Зад мен Сън крещеше нещо от горния край на стълбата. Гласът й сякаш накърняваше спокойствието на залата. Ехото от него се гонеше надалеч из обширното покрито пространство. Стигнах по-ниско разположения от двамата марсианци и застанах под него.
Бях ги виждал и преди, разбира се. Че кой не е? Такива неща се учат още в детската градина. Марсианците. Те бяха заменили митичните същества от нашето далечно минало, боговете и демоните, които някога са били главни действащи персонажи във всички наши легенди. „Невъзможно е да се оцени — бе писал в онези далечни времена Грецки — въздействието, което е оказало това откритие, на представите ни за нашето място във вселената и за вярата, че тя ни принадлежи.“
По-интересно бе как ми го бе представила Вардани една вечер, насред пустинята, в изоставения склад на Руспиноджи:
Бредбъри, 2089 г. от предколониалната ера. Праотците основатели от зората на човешкото съществуване се оказват невежи създания, каквито всъщност винаги са били, след като разшифроването на марсианската информационна система предоставя неоспорими доказателства за съществуването на междузвездна раса, която на възраст е почти колкото човешката. Хилядолетните познания, трупани от Египет и Китай, приличат на наивните спомени на десетгодишно дете. Лао Дзъ, Конфуций, Исус Христос и Мохамед — какво са знаели тези хора? Тесногръди провинциалисти, които никога не са напускали планетата. Къде са били те, когато марсианците са прекосявали междузвездните пространства?
Разбира се — кисела усмивка на лицето на Вардани, — религията не закъсняла да отвърне на удара. Обичайната стратегия. Да се вградят марсианците в позната схема, да се интерпретират по начин, който да бъде богоугоден. Да се отрича всичко, което не е по вкуса на тържествуващата догма. Успехът трябвало да е налице.
Но не бил.
Всъщност, в началото всичко било много обнадеждаващо. Вихрещата се истерия довела до изблици на сектантско насилие и наскоро построените нови крила на университетите, посветени на марсиански проучвания, често били обгръщани в пламъци. Въоръжени ескорти за известните археолози, чести стълкновения между фундаменталисти и силите на обществения ред. Интересни времена за студентите…
От всичко това се породили нови вярвания. Повечето от тях не се отличавали особено от старите и били също толкова догматични. Но с течение на времето възникнала една обединяваща всички събития вяра в съществуването на нещо, което било малко по-трудно за дефиниране от понятието Бог.
Може би причината е в крилете. Толкова стар културен архетип — ангели, демони, Икар и безчет кретени, скачащи от кули и скали — човечеството винаги си е падало по тези неща.
Или пък е заради огромния залог. Звездните карти, с техните обещания за нови светове, които вече са достижими, и то само защото го пише там.
Каквото и да е, за мен си остава най-обикновена вяра. Не е познание, по онова време Гилдията не е била толкова уверена в преводите си, а ми се вижда невероятно да изстреляш стотици и хиляди съхранени съзнания и клонирани ембриони в дълбините на междузвездното пространство, уповавайки се на нещо, малко по-сигурно от теория.
Вяра в приложимостта на Новото знание. На мястото на терацентричната увереност в силата на човешката наука и способността й да постигне всичко един ден, възникнала една друга вяра — в превъзхождащото могъщество на марсианското познание, което — подобно на всеопрощаващ баща — ще ни позволи и помогне да прекосим океана с нашата малка лодка. Ние се приготвихме да прекрачим прага към космоса — но не като зрели, уверени в силата си хора, а като деца, стиснали за ръчичка по-възрастния чичко. Преизпълнени с абсолютно доверие в неговите способности и добри намерения. Така — въпреки хвалебствената ода на Хенд за корпорациите — е започнало човешкото разселване из космоса.
Един милион мъртъвци на Адорацион променили нещата. Този страшен факт, както и някои късогледи геополитически решения довели до появата и възхода на Протектората. На Земята старите религии успели бързо да си възвърнат изгубените позиции, налагайки с желязна воля властта си над заблудените овце. „Живяхме безотговорно и сега трябва да заплатим горчивата цена за това. В името на стабилността и безопасността управлението трябва да се ръководи от твърда ръка.“
В наше време е останало съвсем малко от онзи някогашен наивен ентусиазъм за всичко, свързано с марсианската цивилизация. Вичински и неговите поддръжници напуснаха този свят преди повече от сто години, като преди това бяха прогонени от университетските си постове, а някои от тях — избити. Гилдията се затвори в себе си, охранявайки ревниво ограничената интелектуална свобода, позволена й от Протектората. А марсианците — те се превърнаха в рисунки от учебниците и създатели на научни принципи, които — както твърди съвременната наука — все още не са ни по силите. Всяко дете учи прилежно как са изглеждали, запознава се с анатомията на крилете и скелета им, с динамиката на техния полет, с начина на размножаване, с виртуални симулации на периодите от тяхното израстване и съзряване, основаващи се на оскъдните видеозаписи, които Гилдията си позволява да отпусне за обществено потребление. Конструкция на „птичарниците“, облекло. Цветни рисунки, лесни за възприемане. Почти никаква социология — тя е трудно смилаема, често не съвсем точно определена, пък и кой иска да се занимава с подобни неща…
„Сами отхвърлихме познанията — говореше Вардани, потръпвайки от вечерния хлад, — предпочитайки доброволното невежество пред лицето на нещо, което бихме могли да разберем, ако бяхме положили поне малко усилие.“
А междувременно в дълбините на човешкото общество набирали сили нови езотерични явления — причудливи религиозни секти, предавани шепнешком легенди и поверия, за които се твърдяло, че са съвсем достоверни…
Този марсианец беше мъртъв.
Мъртъв много отдавна — беше съвсем очевидно. Тялото му, уловено в металната мрежа, бе напълно мумифицирано, с тънки като пергамент криле и източена, съсухрена до скалп глава, с полуотворен клюн. Очите бяха потъмнели в хлътналите им кухини, скрити наполовина от мътни ципи. В подножието на клюна шията се издуваше от някаква подкожна, овална формация — вероятно жлеза. Подобно на крилете и шията бе изтъняла като хартиено руло и почти прозрачна.
Под крилете се подаваха ъгловати крайници, протегнати към инструментите в мрежата, които стискаха със закривените си нокти. Почувствах неволен порив на възхищение. Каквото и да е станало тук, това същество бе умряло на своя пост.
— Не го докосвай — извика зад мен Вардани и едва сега осъзнах, че съм протегнал ръка към марсианеца в мрежата.
— Съжалявам.
— Наистина ще съжаляваш, ако кожата му се пропука. В подкожния им слой има жлези с алкална секреция, които се отварят, когато тялото умре. Приживе контролът над тях се осъществява чрез окисляването на хранителните вещества, но при достатъчно количество влага разяждащото им действие се засилва и може да увреди почти целия труп. — Докато ми обясняваше, тя заобиколи внимателно и на достатъчно разстояние увисналата чуждоземна птица. Не откъсваше очи от нея. — Когато умрат, алкалната секреция разтваря мазнините в мастния слой и изсъхва на прах в подкожните кухини. Притежава ужасно разяждащо действие, както локално, така и при вдишване.
— Е, благодаря, че ме предупреди — рекох, докато отстъпвах назад.
Тя сви рамене.
— Не очаквах да ги открием тук.
— Корабите имат екипажи.
— Така е, Ковач, а градовете — население. Но за четиристотин години археологически проучвания не сме намерили повече от стотина съхранени марсиански трупа на три десетки свята.
— Не се изненадвам, щом носят подобна гадост в телата си — намеси се в разговора Шнайдер, който ни бе заобиколил и бе застанал от другата страна. — Но какво става с нея, ако известно време не се хранят?
Вардани го погледна с досада.
— Не знаем. Вероятно процесът се задейства.
— Това сигурно доста боли — рекох.
— Да, и аз така смятам — очевидно не й се разговаряше с нас. Беше като омагьосана.
Шнайдер не схвана намека. А може би просто имаше нужда да говори, за да не позволява на тишината в залата и увисналите крилати създания да ни въздействат.
— Интересно, как са стигнали до подобно нещо? Искам да кажа — до нещо, което няма еволюционно-селективна стойност. Нещо, което те убива, ако си гладен.
Погледнах отново към изтънелия труп на марсианеца и си припомних възхищението си при мисълта, че е издъхнал на своя пост. За миг ми се стори, че съм на път да разкрия някаква по-голяма тайна, но усещането бързо ми убягна.
— Не е съвсем така — рекох. — Това е двигател. Постоянно надвиснала заплаха, която ги кара да доминират над всичко останало в небето.
Стори ми се, че мярнах едва забележима усмивка на устните на Таня Вардани.
— Ковач, трябва да пишеш. Това си е чисто интелектуално прозрение.
Шнайдер се изхили.
— Всъщност — продължи археоложката, сякаш се готвеше да ни чете лекция, но без да откъсва поглед от мумифицирания марсианец, — според съвременните еволюционни теории това е способ да се поддържа хигиената в пренаселен „птичарник“. Васвик и Лаи, отпреди няколко години. По-рано в Гилдията вярваха, че е способ за борба с паразити и насекоми, които гнездят под перушината. Васвик и Лаи не пожелаха да излязат с открито становище и да оборят теорията на Гилдията, стигаше им да се докопат до нови постове. Разбира се, съществува и хипотезата за доминиране в небето, която създадоха неколцина членове на Гилдията, в далеч по-елегантен вид, отколкото ти я изрази, Ковач.
Поклоних й се церемониално.
— Как мислите, ще можем ли да я свалим? — попита Вардани, докато се надигаше на пръсти, за да огледа металната мрежа.
— Нея?
— Да. Това е пазач на „птичарника“. Вижте шпорите върху крилете й и костния израстък, който тръгва от черепа и продължава по гръбнака. Такива има само кастата на войните. Доколкото ни е известно членовете й са били само женски. Дали ще можем да я свалим? — повтори тя нетърпеливо.
— Не виждам какво ще ни попречи — обърнах се и забелязах, че Жиан е в другия край на платформата. — Ей, Жиан, да виждаш там нещо като лебедка?
Жиан се огледа и поклати глава.
— А при теб, Люк?
— Госпожице Вардани!
— Пак този тъпанар — въздъхна Шнайдер. Матиас Хенд крачеше с решителен вид по платформата право към нас.
— Госпожице Вардани, надявам се, че нямате намерение да правите нещо повече, освен да разглеждате този екземпляр.
— Всъщност — рече археоложката, — имахме идеята да го свалим. Някакъв проблем с това?
— Да, госпожице Вардани, има проблем. Този кораб и всичко, което съдържа, е собственост на корпорация „Мандрейк“.
— Не и докато не бъде обозначен с маяк. Нали сам ни го казахте?
Хенд я дари с презрителна усмивка.
— Това надхвърля задълженията, за които ви плащаме, госпожице Вардани.
— Ах, за които ми плащате. На мен ми се плаща. Вардани се изправи пред него. — Майната ти, Хенд!
Заобиколи го и се отдалечи нататък по платформата, без да поглежда назад.
Приближих се към него.
— Хенд, какво ти става? Нали те помолих да не я дразниш? Зъб ли й имаш, или какво?
Оставих го при трупа на марсианеца и отидох при Таня, която стоеше, скръстила ръце, на самия край на платформата.
— Не смяташ да скачаш, надявам се?
Тя изсумтя.
— Това лайно. Готов е да забоде неонова табела и пред райските двери, ако някога ги открием.
— Виж, за това не съм сигурен. Той е дълбоко вярващ човек.
— Така ли? И как се помества вярата в неговата търговска душа?
— Е, има си начини. Нали си чувала за организирана религия?
Тя изсумтя отново, но този път лицето й се поразведри.
— Не зная защо се заядох толкова. И без това не разполагам с никакви инструменти за работа с органична материя. На кого всъщност му пука?
Усмихнах се и положих ръка на рамото й.
— На мен.
Куполът над нас се оказа също толкова прозрачен за радиосигнали, колкото и за видими обекти. Сън направи поредица от проби със своите прибори, след което ние всички се върнахме на „Наджини“ и пренесохме повредения маяк до платформата, заедно с няколко сандъка инструменти, които Сън сметна, че ще й влязат в работа. Спирахме във всяко помещение и маркирахме коридорите със светещи пътеуказатели, а на пода — за голямо неудоволствие на Таня Вардани — рисувахме флуоресциращи стрелки.
— Лесно се мият — опита се да я успокои Сън Липинг.
Въпреки че неколцина от нас носеха гравираници, пак се оказа доста трудно да пренесем тежкия маяк из хаотично виещите се коридори на кораба. Когато най-сетне се изкатерихме на платформата, се чувствах напълно изтощен. Радиационното увреждане на клетките ми надхвърляше всякаква способност на медикаментите да се борят с него.
Отдалечих се настрани и приседнах на едно място, където да позволя на лудо блъскащото си сърце да се поуспокои. Докато зяпах към звездите, забелязах носещата се отвън отворена врата. Малко по-нагоре и вдясно от нея висеше трупът на по-близкия от двамата марсианци. Преместих поглед към него. Имах усещането, че трупът ме разглежда през помътнелите си очи. Вдигнах два пръста до челото си и отдадох чест.
— Спокойно. Скоро идвам при теб.
— Прощавай?
Извърнах глава и открих, че само на няколко метра от мен стои Люк Дьопре. Изглеждаше съвсем добре в своя резистентен на радиация маорски „ръкав“.
— Нищо. Говоря си.
— Ясно. — Съдейки по израза на лицето му, не му беше съвсем ясно. — Искаш ли да се разходим наоколо?
Поклатих глава.
— Може би по-късно. Но ти ако искаш, върви.
Той се намръщи, но ме остави и си тръгна. Видях го малко по-късно да излиза в компанията на Амели Вонсава. Останалите членове на отряда се бяха разделили на малки групички из платформата и разговаряха тихо. В далечината се долавяше тихата песен на шиповете. Усещах, че ме завладява безмерна умора. Затворих очи и потънах в нещо, което само наподобяваше сън, но откъм най-лошата му страна.
„Ковач…“
Шибаният Семетайр.
„Липсва ли ти твоята разкъсана хубавица от Лимоновите планини?“
„Недей…“
„Не ти ли се ще сега да е тук — цяла-целеничка, а? Или я предпочиташ върху теб на части?“
Лицето ми се сгърчи при спомена за тупналия близо до мен крак.
„Семетайр, не ме принуждавай…“
„Но това е съвсем нормално, Ковач. Изхвърляш ненужните части. Отвъдният живот крие толкова удоволствия…“
„Остави ме на мира, Семетайр.“
„Защо да го правя? Самотата е толкова студена. Защо да те изоставям, когато ти ми беше такъв приятел? Прати ми толкова души.“
„Добре. Сега вече прекали, скапаняко…“
Събудих се, облян в пот. Таня Вардани бе приклекнала на метър от мен и ме наблюдаваше. Над нея висеше марсианецът, разперил криле като за полет.
— Какво ти е, Ковач?
Притиснах с пръсти влажните си слепоочия.
— Почти нищо за някой, който е на умирачка. Свърши ли с изследванията?
— Нещо нямам настроение. Може би по-късно.
Надигнах се. В другия край на платформата Сън работеше над изкормената вътрешност на маяка. Жиан и Сучиади стояха близо до нея и разговаряха тихо. Закашлях се.
— По-късно едва ли ще има. Като гледам, Сън ще се справи преди обещаните десет часа. Къде е Шнайдер?
— Тръгна с Хенд. Ти самият защо се отказа от обиколката на Кораловия замък?
— Какви ги говориш, Таня? — засмях се. — Кога през живота си си виждала Кораловия замък?
Тя седна до мен и зарея поглед към звездите.
— Припомних си одевешните ти думи. Това е от Харланов свят, нали? Нещо лошо ли казах?
— Писнало ми е от проклети туристи.
Тя се разсмя. Седях и се наслаждавах на звука, докато утихна. Настъпи тишина, която никой не искаше да нарушава.
— Красиво небе — рече тя накрая.
— М-да. Ще ми отговориш ли на един археологичен въпрос?
— Щом искаш.
— Къде са се дянали?
— Марсианците?
— Да.
— Ами, космосът е доста голям. Кой…
— Не, тези марсианци. Екипажът на това чудо. Защо им е трябвало да го изоставят? Навярно струва колкото бюджета на цяла планета — дори за тях. Освен това функционира нормално — доколкото сме в състояние да определим. Затоплена и добре поддържана атмосфера, работеща система за скачване, хангари. Защо не са го взели с тях?
— Кой знае? Може би е трябвало да го изоставят спешно?
— О, стига…
— Не, говоря сериозно. Те или са напуснали целия този регион на космоса, или са били унищожени, или са се изтребили едни други. Но са оставили доста неща след себе си. Цели градове.
— Така е, Таня, не можеш да вземеш със себе си градовете. Очевидно ще се наложи да ги изоставиш. Но този кораб? Какво ги е накарало да го напуснат?
— Нали и орбиталните станции около Харланов свят също са изоставени?
— Те са автоматични.
— Е, и? Тук също, поне що се отнася до поддържащата система.
— Да, но този кораб е бил построен, за да се използва от екипаж. Не е нужно да си археолог, за да го видиш.
— Ковач, защо не се върнеш на „Наджини“ и не си починеш? От твоите въпроси ме заболя главата.
— Според мен това е от радиацията.
— Не, аз…
Слушалките, увесени на шията ми, пропукаха. Погледнах ги объркано, сетне допрях едната от тях до ухото си.
— … да ле… там… — чух развълнувания глас на Вонсава сред шума на радиосмущенията. — Каква… причин… не мисл… че… е… умрял… от… гла…
— Вонсава, говори Ковач. Чувам те лошо. Върни се и започни отначало.
— Казах — повтори малко по-бавно тя. — Че… рихме… уго тяло. Чов… ко тяло. Част от същ… рупа… Изгл… а, че нещ… го е у… било.
— Добре, тръгваме веднага — надигнах се и допрях устни до микрофона. — Повтарям, тръгваме веднага. Стой на място и не мърдай. И стреляй по всичко, което ти се стори подозрително.
— Какво има? — попита Вардани.
— Проблеми.
Огледах платформата и изведнъж отново си спомних думите на Сучиади.
Не ни е мястото тук.
Увиснал високо над главата ми, марсианецът продължаваше да ме следи с изцъклените си очи. Изглеждаше ми далечен колкото ангел и също толкова помощ можех да чакам от него.
Той лежеше в един от страничните тунели, на около километър във вътрешността на кораба, облечен в на пръв поглед съвсем здрав скафандър. Под меката синкава светлина, която струеше от стените, лицето му зад защитното стъкло изглеждаше сгърчено и съсухрено, но инак почти напълно запазено.
Коленичих до трупа и втренчих поглед в шлема.
— Не изглежда никак зле, като се има предвид…
— Стерилен въздух — рече Дьопре, положил ръка на дръжката на фотонера. Погледът му непрестанно щъкаше към обширното празно пространство над нас. На десетина метра по-нататък, също извадила оръжието, Амели Вонсава надничаше през входа за следващия тунел. — Би трябвало да е снабден с антибактериален разтвор — имат ги всички свестни скафандри. Интересно. Резервоарът му все още е пълен на една трета. Не зная от какво е умрял, но не е от задушаване.
— Някакви поражения по скафандъра?
— Аз поне не можах да открия.
— Нищо не разбирам — въздъхнах и се облегнах назад. — Този въздух става за дишане. Защо му е трябвало да стои със затворен скафандър?
— Движение — прошепна Вонсава.
Автоматът сам се озова в дясната ми ръка, докато притичвах към нея. Коридорът имаше корниз, който се извиваше нагоре, достигайки при вратата височина от около метър. Отвъд него се виждаше съвсем открито пространство. Мечтата на снайпериста. Приклекнахме зад корниза, а Дьопре се настани зад нас, за да ни охранява тила.
— Стори ми се, че нещо падна — добави шепнешком Вонсава — Не беше в това помещение, а в следващото.
— Ще се оправим — отвърнах, докато невростимулаторите набираха скорост и пращаха сигнали право в сърцето ми. Хубаво бе да знам, че системата функционира като часовник, дори в изтощеното от лъчева болест тяло. А и след толкова много загадки, явни и скрити заплахи, след гонитбата на призраци и сраженията с наноли, възможността да се изправя пред нов, макар и непознат противник, ми действаше вдъхновяващо.
Усещах надигащото се в мен приятно очакване при мисълта, че най-сетне ще мога да убия някого. Да си начеша крастата.
Дьопре вдигна ръка от дръжката на своя фотонер.
Слушай.
Този път и аз го чух — приглушено тътрузене, някъде от дъното на помещението. Извадих и втория интерфейсен автомат и го поставих на ръба на корниза. Емисарската школовка бе прогонила и последните остатъци от умората и напрежението в схванатите ми мускули, трупайки същевременно енергия в натегнатите ми като пружини рефлекси.
Нещо бледо се движеше в сумрака на отсрещната страна. Поех си въздух и фокусирах поглед върху него.
Започва се.
— Амели, там ли си?
Гласът на Шнайдер.
Чух Вонсава да издишва едновременно с мен. Тя се изправи на крака.
— Шнайдер? Какво правиш, бе човек? За малко да те гръмна.
— Ама че приятелско посрещане. — Шнайдер се появи на откритото и скочи върху корниза. Беше преметнал своя фотонер небрежно през рамо. — Идваме ви на помощ, а вие сте готови да ни изпостреляте.
— Още един археолог? — попита Хенд, който изникна откъм коридора зад Шнайдер. Изглеждаше нелепо с бластер в дясната ръка. Едва сега осъзнах, че откакто се познаваме, го виждам за пръв път с оръжие. Някак си не му отиваше. Разваляше общия му изглед на предприемчив търговец и паркетен кавалер. Хенд не бе човек на оръжието. Или по-скоро, не бе човек на такива груби оръжия.
Но той винаги носи парализатор в джоба си.
— Ела и виж — поканих го аз.
Двамата новопристигнали прекосиха откритото пространство пред нас и коленичиха до трупа. Докато Хенд се навеждаше, неволно забелязах колко е пребледняло и измъчено лицето му от лъчевата болест. Все гледаше да се подпре, сякаш не беше сигурен кога може да падне, а дясната му устна потрепваше нервно. В сравнение с него Шнайдер изглеждаше в цветущо здраве.
Постарах се да смачкам мимолетния порив на симпатия. Добре дошъл в клуба на умиращите, Хенд. Добре дошъл сред бордеите на Санкция IV.
— Той е със скафандър — промърмори Хенд.
— И ние го забелязахме.
— Как е умрял?
— Не знаем. — Усетих, че ме завладява безмерна умора. — А и, честно казано, не съм в настроение за аутопсии. Да поставяме маяка и да се махаме оттук.
Хенд ме погледна със странно изражение.
— Трябва да го отнесем на борда.
— Е, ако ми помогнеш, съм готов. — Приближих се до трупа и вдигнах единия крак. — Хващай другия.
— Ще го влачиш ли?
— Ние, Хенд. Ние ще го влачим. Не мисля, че ще има нещо против.
Изгубихме близо час да пренесем трупа обратно през усуканите тунели и стръмно спускащи се зали на марсианския кораб и да го качим на борда на „Наджини“. Спестихме доста време благодарение на светещите пътеуказатели, но лъчевата болест си взе своето. На няколко места по пътя двамата с Хенд бяхме спохождани от остри пристъпи на гадене и трябваше Шнайдер и Дьопре да ни заместват. Забелязах, че Дьопре също не изглежда никак добре, въпреки своя радиозащитен маорски „ръкав“, а под светлината от прожекторите на „Наджини“ зърнах виолетови кръгове и увиснали торбички под очите на Вонсава.
„Не виждаш ли?“ — прошепна по някое време Семетайр.
Имаше някаква огромна, стаена заплаха в зловещата архитектура на този привидно заспал, чуждоземен кораб, който сякаш ни наблюдаваше постоянно.
Когато приключихме, останах още няколко минути под антисептичната виолетова светлина на трупохранилището. Облечените в смачкани космически скафандри фигури приличаха на купчина нулагравръгбисти в решителния стадийна срещата. Чувалите с останките от Крюкшенк, Хансен и Дхасанапонгсакул бяха скрити някъде по-навътре.
Едни вече мъртви…
Други, още умиращи…
Емисарската школовка продължаваше да човърка някакъв нерешен проблем в съзнанието ми.
„Земята е за мъртъвците.“ За миг пред погледа ми се мярна сияещата татуировка на Шнайдер.
За мъртъвците?
— Ковач? — беше Дьопре, застанал в отвора на шлюза. Хенд ни вика обратно на платформата. Ще носим храна. Идваш ли?
— Ще ви настигна след малко.
Той кимна и изчезна обратно. Чух и други гласове, но се опитах да ги заглуша.
Едни вече мъртви?
„Земята е…“
Вратата… така, както изглежда през илюминаторите на „Наджини“…
През илюминаторите на пилотската кабина…
Разтърсих раздразнено глава. Емисарската интуиция е несигурна система и най-неуместният момент да разчиташ на нея е, когато радиацията прояжда тялото ти.
Други, още умиращи…
Отказах се да търся някаква връзка и оставих на умората да ме надвие.
Виолетовата светлина на трупохранилището ме подканяше.
Захвърлените вътре „ръкави“…
Семетайр.
Когато се върнах на платформата, вечерята там вече привършваше. Групата се бе разположила върху надуваеми дюшеци под висящите мумифицирани тела на двамата марсианци и поемаше, без видим апетит и ентусиазъм, равни количества храна и антирадиационни таблетки. Не можех да ги виня, аз също не изпитвах особена охота за ядене. Забавих се малко на входа, когато шумът от приближаването ми предизвика напрегнати реакции.
— Ей, аз съм — извиках с вдигнати ръце.
Сумтене и дрънчене на оставено оръжие. Приближих се към групата. Жиан Жианпин и Шнайдер седяха право на пода, последният — в досадна близост до Таня Вардани. Не зная защо, но неволно стиснах зъби. Приклекнах до Вонсава и отказах протегнатата консерва.
— Какво те забави? — попита Дьопре.
— Мислех си за разни неща.
Шнайдер се разсмя.
— Човече, не ти препоръчвам подобно занимание. Действа ти зле. Вземи — той изтърколи към мен кутия с амфетаминова кола. Спрях я с крак. — Не помниш ли какво ми каза в болницата? Не се опитвай да мислиш, войнико — не си ли чел инструкцията за постъпване на служба?
Думите му предизвикаха изнурени усмивки. Кимнах.
— Той кога идва, Ян?
— А?
— Попитах — повторих и изритах кутията обратно към него, — той кога идва?
Разговорите постепенно утихнаха. Настъпи напрегната тишина, нарушена от пукането на кутията в ръката на Шнайдер.
В дясната му ръка. Лявата бе твърде бавна, докато се протягаше към оставеното на пода оръжие. Дулото на единия калашник вече сочеше към челото му.
— Недей — предупредих го.
Приклекнала до мен, Вонсава продължаваше да тършува за своя фотонер. Поклатих глава.
— Не е необходимо, Амели — спрях я, прибавяйки в гласа си нужната доза емисарска настойчивост.
Ръката й се отпусна в скута. С периферното зрение виждах, че всички останали седят неподвижно. Дори Вардани. Позволих си да се отпусна едва забележимо.
— Та питах, Ян, той кога ще дойде?
— Ковач, не зная за какво…
— Напротив, знаеш. Кога ще дойде той? Или вече не ти трябват двете ръце?
— Кой?
— Карера. Кога ще дойде тук, Ян? Последна възможност.
— Не разб… — гласът му премина в остър писък, когато един куршум проби дланта му и превърна кутията, която държеше, в накъсан метал. Кръв и амфетаминова кола се смесиха на пода, алени капки опръскаха лицето на Таня Вардани.
— Какво ти става, Ян? — попитах все така спокойно. — Да не би „ръкавът“, който ти е осигурил Карера, да е с недостиг на ендорфини5?
Вардани скочи на крака и взе да си трие лицето.
— Ковач, той е…
— Не ми казвай, че е със същия „ръкав“, Таня. Чукала си се с него сега и преди две години. Би трябвало да знаеш.
Тя поклати глава.
— Татуировката…
— Татуировката е съвсем нова. Личи й, като я погледнеш внимателно. Козметична хирургия, направили са му я като част от сделката. Така ли е, Ян?
Единственото, което получих от Шнайдер, бяха агонизиращи стенания. Държеше ранената си ръка протегната и я разглеждаше невярващо. Кръв струеше по пода.
Отново безмерната умора.
— Досетих се, че си предпочел да ни предадеш на Карера, когато са те заплашили с виртуален разпит — рекох, докато следях реакцията на присъстващите. — Не мога да те виня. Ако са прибавили в обещанията прясно изпечен боен „ръкав“ с пълна радиохимична защита, какво пък, в наши времена на Санкция IV рядко се случват толкова изгодни сделки. Пък и кой може да знае още колко атомни бомби ще си разменят двете страни, докато положението се успокои. Сигурно и аз щях да приема подобно предложение.
— Имаш ли някакви доказателства? — попита Хенд.
— Освен факта, че той е единственият от нас, който не изглежда зле? Само го погледни, Хенд. Държи се по-добре от маорските „ръкави“, а те са създадени за това.
— Това не е доказателство — рече замислено Дьопре. — Макар че е странно.
— Този тип лъже! — кресна Шнайдер през стиснати от болка зъби. — Ако някой играе за Карера, това е той самият! За Бога, та той е лейтенант от Клина!
— Не си подритвай късмета, Ян.
Шнайдер ме изгледа с изкривено от болка лице. Чувах далечната песен на пеещите шипове от другия край на платформата.
— Някой да ми даде аптечка — рече той. — Моля ви.
Сън посегна към джоба си. Поклатих глава.
— Не. Първо да ни каже колко време остава, докато Карера се появи на вратата. Трябва да сме готови.
— След като вече го знаем, какво ни пречи да сме готови? — попита Дьопре.
— Не и когато става въпрос за Клина.
Вардани се приближи мълчаливо до Сън и дръпна аптечната от джоба на жилетката й.
— Ще взема това — заяви тя. — Щом вие, униформени свине, отказвате да го направите, аз ще го сторя.
Тя коленичи до Шнайдер и разпиля цялото съдържание на аптечката по пода, докато търсеше превръзки.
— Зелените пакети — подсказа й Сън. — Тези.
— Благодаря — троснат отговор. Вардани ме погледна. — Сега какво ще правиш, Ковач? И мен ли ще застреляш?
— Таня, той ни е продал.
— Не можеш да си сигурен.
— Знам, че по някакъв начин е успял да се промъкне на борда на орбиталната болница, където въобще не му беше мястото. Че успя да влезе в офицерската столова, без да има пропуск.
Лицето й се изкриви.
— Майната ти, Ковач. Когато копаехме при Дангрек, той успя да ни осигури деветседмично енергоподаване без никакви документи.
Хенд се покашля.
— Бих казал, че…
И в този момент корабът се озари в светлини.
Те се процеждаха направо през пода — късчета от внезапно блеснали светлини, сливащи се в солидни, прозрачни колони, които се събираха около централната част. Святкащи електрически отблясъци разцепваха въздуха между тези колони, подобно на светкавици в сумрачно небе. Пълзящи светлинни фонтани бликаха от горните нива на разрастващата се сияйна конструкция, обливаха с лъчите си палубата и събуждаха фосфоресциращо пламтене във всеки предмет, който докосваха. Високо над нас звездите угаснаха, а мумифицираните трупове на марсианците потънаха сред светлосенките. Всичко това бе придружено и от звуци, но те по-скоро се долавяха, отколкото да се чуват — постепенно нарастващо барабанене и трептене, подобно на прилива на адреналин, който усещах в началото на битката.
Вонсава ме докосна по ръката.
— Погледни навън — чух я да вика. Макар че стоеше до мен, имах усещането, че гласът й се надпреварва с воя на вятъра. — Погледни към вратата!
Вдигнах глава и задействах зрителното невростимулиране, опитвайки се да надзърна отвъд въртящите се вихри от светлина, които запречваха кристалния таван. В началото не разбирах за какво говори Вонсава Не можах да открия вратата и си помислих, че може би се намира от другата страна на кораба. После забелязах едно сиво петно, твърде смътно, за да бъде…
И тогава разбрах.
Бурята от светлина и енергия, сред която се намирахме, не беше ограничена само в рамките на прозрачния похлупак. Пространството около марсианския кораб също кипеше от живот. Звездите бяха избледнели до едва забележими светулки зад мъглива и потрепваща завеса на около километър отвъд кораба.
— Това е екран — рече със странна увереност Вонсава. — Нападат ни.
Бурята над главите ни постепенно се уталожваше. Само тук-там се виждаха отделни разноцветни прашинки, които бързо се спускаха към пода. Бученето постепенно утихна и корабът започна да разговаря със себе си с едносрични команди. Мелодични тонове отекваха от далечните краища на платформата, прекъсвани от дълбоки, органоподобни звукоизлияния.
— Това не е ли… — промърморих, докато умът ми трескаво прехвърляше различни възможности. — Не е ли информационна система?
— Право в десетката — Таня Вардани прекоси един разноцветен сноп светлина и посочи към трепкащите, неясни изображения около двете увиснали фигури. На лицето й имаше странно изражение. — Нещо като нашите холограми, но сигурно далеч по-усъвършенствани. Жалко, че няма потребители, които да се възползват от тях, но предполагам, че корабът ще се справи и сам.
— Зависи от това, което се задава — рече мрачно Вонсава. — Погледнете към горните щитове. И сивия фон зад тях.
Проследих ръката й. Високо горе, под свода на купола се виждаше овално петно с умалена версия на звездния небосвод отвън. Нещо се движеше там, тъмна сянка на фона на звездите.
— Какво, мамка му, е това? — попита стреснато Дьопре.
— Не можеш ли да се досетиш? — Вардани цялата се тресеше от вълнение. Беше застанала в самия център на платформата. — Огледай се. Чуй кораба. Опитва се да ни каже нещо.
Марсианската инфосистема продължаваше да говори на език, който никой от нас не би могъл да разбере. Накъсаните снопове — техноглифови числа, досетих се изведнъж, това е обратно отброяване — припламваха като дигитални обозначения около приближаваща се бойна ракета. Придружаваха ги пискливи звуци, каквито нито едно човешко гърло не би могло да издаде.
— Изглежда ще се сблъскаме с някакъв обект — отбеляза Вонсава с хипнотизиран поглед. — Това трябва да е тяхната автоматична бойна система.
„Наджини“…
Обърнах се.
— Шнайдер! — извиках.
Но от Шнайдер нямаше и следа.
— Дьопре — креснах през рамо, докато тичах към платформата. — Жиан. Той е тръгнал към „Наджини“.
Докато стигна входа към тунела за долното ниво, нинджата вече се бе изравнил с мен, а Дьопре бе на няколко крачки зад нас. И двамата държаха фотонерите със сгънати приклади, за да са по-удобни за стрелба в тясно помещение и от къса дистанция. Чух приглушен тропот от долния край на тунела, после болезнен вик. Някъде дълбоко в мен вълкът изръмжа тихо.
Плячка!
Тичахме, пързаляйки се на по-стръмните участъци, докато и тримата се изсипахме вкупом на дъното на озарения от нашите равномерно потрепващи светлинни маркери тунел. Имаше голямо кърваво петно на пода, където Шнайдер бе паднал. Коленичих до него и почувствах как устните ми се разтварят в хищна усмивка. Изправих се и погледнах моите двама спътници.
— Едва ли ще се движи бързо. Не го убивайте, ако е възможно. Все още ни трябва, за да разкаже за Карера.
— Ковач!
Викаше ме Хенд, от горния край на тунела и в гласа му се долавяше сподавена ярост. Поклатих глава и се затичах към изхода на следващия тунел.
На лов!
Не е никак лесно да тичаш, когато всяка клетка на тялото ти иска да престане да функционира и да умре, но вълчите гени и каквито там други подобрения бяха сипали в коктейла биоспециалистите от Клина, успяха по някакъв начин да потиснат мъчителното чувство за гадене и да прогонят умората. Емисарската школовка надделя.
Около нас корабът се тресеше като пробуждащо се чудовище. Тичахме по коридори, озарени от трепкаща оранжева светлина, каквато бях видял около вратата, когато я отваряхме. В една от залите някаква машина се раздвижи и се опита да ни препречи пътя, изстрелвайки във въздуха пред себе си сияещи техноглифи, придружени от разтревожено чуруликане. За миг автоматите се озоваха в ръцете ми, Дьопре и Жиан заеха позиция от двете ми страни. Машината сякаш се подвоуми, сетне се отдръпна встрани.
Разменихме погледи. Лицето ми бе изпънато от напрежение, но въпреки това успях да се усмихна.
— Да вървим.
Десетина зали и коридори по-нататък Шнайдер доказа, че е по-хитър, отколкото предполагах. Тъкмо когато двамата с Жиан се подавахме от отвора на поредния тунел, в далечния край се чу пукот от фотонер. Усетих опарване по бузата и в същия миг нинджата се наведе рязко и ме подкоси с въртеливо движение на крака. Следващият изстрел изпепели мястото, на което се намирах допреди секунда. Жиан тупна на пода, претърколи се и погледна намръщено димящия си ръкав.
Дьопре успя да спре в сянката на тунела, опрял око в мерника на своето оръжие. Дългият откос от прикриващ огън направи на пух и прах засадата на Шнайдер, но без да предизвиква каквито и да било поражения по стените. Жиан се претърколи под огъня на Дьопре и зае по-изгоден ъгъл за обстрел. Стреля веднъж, погледна в мерника и поклати глава.
— Няма го — извика и се изправи.
— Уф, благодаря — рекох. — Задето ме събори.
Той кимна отсечено и прекоси с бързи крачки помещението. Дьопре ме тупна по рамото и го последва. Разтърсих глава и заех позиция отзад. Когато стигнахме отсрещния коридор, опрях длан на стената, където бе попаднал изстрелът на Дьопре. Дори не почувствах топлина.
Слушалките изпукаха. Гласът на Хенд бе прекъсван от пукота на радиосмущенията. Жиан замря на няколко метра пред нас и се заслуша.
— …дри, и…мен…как…тарям, връ…ага…
— Нищо не разбрах. Повтори пак! — чух гласа на Жиан.
— …азвам…клад…не…
Жиан ме погледна и сви рамене. Прокарах пръст през гърлото си и свалих слушалките. Нинджата се размърда и продължи нататък с ловките движения на професионален танцьор. Последвах го, макар и не със същата грациозност.
Сега вече Шнайдер си бе осигурил нужната преднина. Налагаше се да се придвижваме по-бавно, покривайки всеки ъгъл, преди да проникнем в следващото помещение. На два пъти засичахме някакво движение пред нас и се налагаше да пълзим, за да открием, че е поредната машина, която разговаря със себе си. Една от тях дори ни последва за известно време, като кученце след господаря си.
Бяхме през две зали от хангара, когато чухме двигателите на „Наджини“ да набират мощност. Зарязахме всякаква предпазливост и се втурнахме напред. Бях първи, но скоро Жиан и Дьопре ме задминаха. Опитах се да ги застигна, но се закашлях, превих се и се проснах на пода на последната зала. Дьопре и Жиан бяха на двайсетина метра пред мен, когато свърнаха във входа на хангара. Изтрих горчивата слюнка от брадичката си и се надигнах.
Пронизителен, стържещ, разкъсващ писък, като натиснати в последния момент спирачки, изпълни цялата вселена.
Залп с резонаторното оръдие на „Наджини“ в затворено помещение.
Изпуснах фотонера и притиснах ушите си с длани, усещайки как сърцето ми спира. Дьопре се появи иззад ъгъла, отстъпвайки бавно, без оръжие, целият окървавен отпред. Зад него двигателите на „Наджини“ отново започнаха да набират мощ. Откъм хангара повя топъл въздух с мирис на изгоряло. Сетне изненадващо се възцари пълна тишина.
Захвърлих фотонера и изтичах при мястото, където Дьопре се бе свлякъл на пода, с гръб към извитата стена. Беше втренчил изцъклен поглед в ръцете си и овъглената коричка, която ги покриваше. Лицето му бе измазано с черни и червени петна и маскировъчният му костюм прилежно променяше цвета си в съответствие с тях.
Издадох някакъв звук и той вдигна поглед.
— Жиан?
— Това… — той протегна ръце към мен и на лицето му за миг се изписа неуверено изражение, като на малко дете, което не знае дали да заплаче. — … е Жиан. Това е… мамка му…
Слушалките, увиснали на гърдите ми, изпукаха безпомощно. Зад гърба ми една от машините пак се раздвижи.
„Поваленият войник не е убит войник. Не оставяй след себе си «колоди».“
Това е една от любимите песни на повечето специални части, между които и Емисарския корпус. Но става все по-трудно да подхванеш тази песен пред лицето на модерните технологии. Резонаторното оръдие бе разпръснало Жиан Жианпин равномерно по стените и пода на площ от десет квадратни метра. Нито едно от късчетата, които бяха останали от него, не бе по-голямо от парченцата, полепнали по ръцете и тялото на Люк Дьопре. Огледахме внимателно желеподобните останки, но не открихме и следа от неговата „колода“.
След десетина минути Дьопре даде израз на това, което мислехме и двамата.
— Само си губим времето.
— Така е.
— Ще се връщаме ли?
Спомних си за слушалките и ги поставих на ушите си. От известно време бяха замлъкнали.
— Тук е Ковач. Повтарям, тук е Ковач. Обадете се, моля.
Настъпи продължителна пауза, след това чух гласа на Сучиади.
— … се случи? Ви… отдале… ва. Шнай… ли… ораба?
— Има смущения, Маркус. Повтори, ако обичаш. Нападат ли ни?
Отново пукот в слушалките и няколко гласа, които опитваха да се намесят в разговора ни.
Накрая се обади Таня, която се чуваше най-ясно.
— … е тук… ко… безоп… ст… Ние сме поч… едно… втарям… няма пря… пасност… едно…
— В безопасност сме, това ли казваш?
— … дааа… ня… пря… пасност… върн… забавно… Повтарям… ние… е… безоп… ост.
Погледнах към Дьопре и повдигнах рамене.
— Трябва да е някое ново значение на думата.
— Връщаме ли се?
Огледах стените на хангара, наподобяващи подредени една върху друга гигантски змии, после почерненото му лице.
— Май така изглежда — рекох. — Да оставим на Вардани да решава. Тук е нейна територия. Досега не е грешала.
Когато излязохме на платформата, марсианската инфосистема бе помръкнала до приглушено съзвездие от целенасочени светлинни, а хората се бяха скупчили отдолу и ги зяпаха, сякаш присъстваха на чудотворно проявление.
Не беше трудно да се открие причината.
По цялото протежение на централната структура бяха подредени еднакви по форма светещи екрани, някои от които наподобяваха мониторите на бойни космически кораби, докато други не можеха да бъдат оприличени на нищо познато. И все пак определено можеше да се говори за общи принципи — целта на съвременното бойно оборудване е да предостави в нагледен вид и реално време максимално количество важна тактическа информация, помагайки за светкавично оформяне на цялостната картина. Емисарската школовка доразвиваше тази способност до съвършенство, но заобиколен от сияещите геометрични фигури на марсианската инфосистема, аз се чувствах напълно изгубен. Тук-там виждах на пръв поглед познати или поне обясними картини, изображения, които можех да свържа с онова, което се случваше в космоса около нас, но дори сред тях липсваха важни детайли. На други места просто не знаех дали екраните подават пълна картина, или дефектен, изкривен от смущения образ. С известна доза въображение бях готов да определя някои от данните като визуална телеметрия в реално време, спектрографики, траекторни вектори и аналитични модели на бойната обстановка, прицелни устройства и нещо като измервател на гравитационния градиент…
В средата на всеки втори екран се виждаше задаващия се противник.
Движейки се косо спрямо посоката на слънчевото притегляне, към нас се приближаваше ъгловат обект, с щръкнали във всички посоки, но предимно напред израстъци, който буквално крещеше боен кораб. Не се наложи да чакам дълго потвърждение. На един от екраните, който не показваше реалния космос, зърнах рой изстреляни насреща ни смъртоносни проектили. Разпънат на известно разстояние пред нас, щитът на марсианския кораб потрепери от сблъсъка с тях и се озари в разноцветни сияния. Подът под краката ни се разтърси.
Което би могло да означава…
Имаше само една възможност и тя никак не ми се нравеше.
— Не зная какви са тези неща — подхвърли Сън, когато застанах до нея. Изглеждаше като хипнотизирана. — Но трябва да са със свръхсветлинна скорост, щом противникът е почти на една астрономична единица от нас, а ударите последваха незабавно. Изглежда обаче нямаше никакви поражения.
Вонсава кимна.
— Изпреварващи системни заглушители — обясни тя. Целта им е да прецакат отбранителната мрежа. Може би са гравиразрушители, чувала съм, че „Митома“ разработват такива… — Тя млъкна. — Вижте, задава се следващият рояк от торпеда. Божичко, колко усилия за една атака!
Беше права. Пространството пред атакуващия кораб бе нацепено от ярки трасиращи следи, толкова нагъсто, че почти се сливаха една с друга на екрана. Изникна втори екран, който показваше по-детайлно изображение, и на него се виждаше зигзагообразното движение на торпедата, които очевидно бяха програмирани да избягват по този начин заградителния огън.
— Според мен и тези са свръхсветлинни — поклати глава Сън. — На екрана виждаме симулация или забавена картина на нещо, което вече се е случило.
Подът под нас отново се разтресе, няколко отделни вибрации, идващи от различни посоки. Навън щитът засия и за миг ми се стори, че зърнах някакво тъмно тяло да се шмугва навън.
— Контраудар! — извика Вонсава и в гласа й се долови задоволство. — Ето пак.
Всичко ставаше прекадено бързо, за да бъде проследено. На централния екран новият рояк, обгърнат във виолетова светлина, се изпречи на пътя на златистите трасиращи дири, превръщайки ги в ярки изригвания, които угасваха почти незабавно. Всяко изригване поглъщаше в себе си поредната златиста диря, докато накрая пространството между двата кораба отново опустя.
— Красиво — въздъхна Вонсава — Дяволски красиво!
Събудих се.
— Таня, чух думата безопасност — посочих слушалките си. — Това ли наричаш безопасност?
Археоложката не отговори. Гледаше окървавеното лице и дрехи на Люк Дьопре.
— Успокой се, Ковач — обади се вместо нея Вонсава. Тя посочи екрана с векторните траектории. — Това е кометен рой. Вардани го разчете от глифите. Ще мине близо покрай нас и ще си продължи по пътя.
— Кометен рой?
Тя разпери ръце.
— Движи се в затворен кръг. Вероятно кръжи от хиляда години. Нищо чудно да е част от някаква оръжейна система.
— Какво стана с Ян? — чух да се провиква Вардани.
— Той ни изостави. — Изведнъж си спомних за нещо. — Стигна ли до вратата? Видяхте ли го?
— Да, шмугна се като плъх в дупка — отвърна Вонсава с неочаквана злост. — Бива я да лети, тази гадина. Отиде си хубавото ми корабче.
— Бил е изплашен — промърмори замислено Вардани.
Люк Дьопре извърна към нея почернялото си, окървавено лице.
— Всички се изплашихме, госпожице Вардани. Това не е оправдание.
— Глупак! — сряза го тя. — Всички вие сте глупаци. Той не се изплаши от това скапано светлинно шоу. Боеше се от него. — Тя ме погледна. Очите й ме пронизваха.
— Къде е Жиан? — попита внезапно Сън. В бурята, вдигната от чуждоземната технология, останалите бяха забравили за нинджата.
— Размазан върху Люк, в по-голямата си част — отвърнах грубо. — Другото е разпръснато в тунела пред хангара, благодарение на резонаторното оръдие на „Наджини“. Сигурно се е страхувал и от него, нали, Таня?
Вардани трепна и отмести поглед.
— А „колодата“ му? — не прочетох нищо по лицето на Сучиади, но интуицията ми подсказваше как се чувства. Същото изпитвах и аз.
Няма го един от глутницата.
Поклатих глава.
— Това е резонаторно оръдие, Маркус. Отнесе цялата му сила.
— Шнайдер… — почти проплака Вонсава. — Аз ще го…
— Забрави за Шнайдер — рекох й. — Пиши го умрял.
— Нареди се на опашката.
— Не, Амели. Наистина е мъртъв — те всички втренчиха погледи в мен, включително и Таня Вардани. — Минирах енергийните клетки на „Наджини“. Детонаторите се задействат при ускорение в планетна гравитация. Изпарил се е в мига, когато е минал през вратата. Ще има късмет, ако е останала и една молекула.
Над главите ни разцъфна нова вълна от разноцветни точици. Сетне отново мрак.
— Ти си взривил „Наджини“? — попита Вонсава сподавено. — Взривил си моя кораб?
— Ако пораженията наистина са такива — заговори замислено Дьопре, — нищо чудно Карера да сметне, че всички сме загинали.
— Стига срещу нас да е Карера — подметна Хенд. — А не някой друг. Например Емисарите.
— О, това ли било, Хенд? Да не би да сте се спогодили с Шнайдер, докато се размотавахме наоколо?
— Нямам представа за какво говориш, Ковач.
Може би наистина нямаше. Беше ми омръзнала тази нескончаема подозрителност.
— Карера ще дойде тук каквото и да се случи — обясних им аз. — Не е от хората, които се отказват, особено когато целта е такъв кораб. Със сигурност знае как да опитоми нанолите. Но няма да пристигне веднага. Не и докато не мине известно време след взрива на „Наджини“. Сега всички са вперили погледи натам и се питат какво става. Ще трябва да изчака. А това е в наша полза.
— В какъв смисъл? — попита Сучиади.
Плъзнах бавно поглед по лицата им, опитвайки се да преценя на кого мога да разчитам, разглеждайки ги през призмата на емисарската си интуиция. Дошло бе време да изиграя последната си карта.
— Преди да минирам „Наджини“, свалих скафандрите от труповете и ги скрих в една ниша в първата зала до хангара. Ако не броим този с пробития шлем, остават четири напълно запазени скафандъра. Те са стандартно изпълнение, но резервоарите им са в състояние да се презареждат от околната среда, дори от разредена атмосфера като тази. Необходима е само малка настройка. Ще се евакуираме на две групи. Един от първата група ще се върне да донесе скафандрите.
— И всичко това — засмя се ехидно Вардани, — докато Карера ни чака на пусия от другата страна. Не, не мисля.
— Не казвам да го направим веднага — отвърнах спокойно. — Предлагам само да се върнем и да приберем скафандрите, докато все още имаме време.
— А когато на борда дойде Карера? Тогава какво предлагаш да направим? — лицето на Вардани бе разкривено от злоба. — Да се скрием от него?
— Да — отвърнах все така спокойно, докато отново следях реакциите им. — Точно това. Предлагам да се скрием. Ще навлезем навътре в кораба и ще чакаме. Каквато и група да прати Карера, ще разполагат с достатъчно оборудване, за да засекат следи от присъствието ни в хангара и първите зали. Но няма да открият никакви доказателства, че все още сме тук, а не сме се взривили с „Наджини“. Карера ще им нареди да огледат района, да поставят маяк — както възнамерявахме и ние — и после ще ги изтегли. Не разполага с необходимото количество хора, нито с време, за да окупира обект с дължина петдесет километра.
— Така е — кимна Сучиади. — Но със сигурност ще остави контролна група.
— А ние ще ги избием — отвърнах нетърпеливо.
— Без съмнение втора такава група ще дебне от другата страна на вратата — добави Депре.
— Е, и какво? Божичко, Люк. Нали от това се прехранваш?
— Не смятам, че трябва… — Подът отново се разтърси, толкова силно, че Хенд и Таня Вардани политнаха. Останалите имахме повече опит и тренировка, и все пак…
Стенание в недрата на кораба. Пеещите шипове в другия край на платформата подхванаха тъжна мелодия на самия предел на човешкия слух.
Изпълни ме неясно безпокойство. Нещо не беше наред.
Погледнах към екрана, където за пореден път атакуващите обекти бяха неутрализирани от защитната мрежа. Стори ми се, че този път всичко това става малко по-близо.
— Значи, докато ме нямаше, вие всички решихте, че сме в безопасност?
— Направихме изчисления, Ковач — отвърна малко нерешително Вонсава и кимна към Сън и Вардани. Археоложката продължаваше да ме изгаря с поглед. — Изглежда, че нашият приятел там се появява на всеки хиляда и двеста години. Като се има предвид възрастта на повечето руини от Санкция IV, излиза, че тази битка се е водила близо стотина пъти, без никакви последствия.
Но въпреки това емисарската интуиция продължаваше да настоява, да нашепва, да не се предава — нещо не беше наред.
Втренчих поглед в екрана.
Трябва да изчезваме оттук.
— Ковач?
— Трябва да…
Почувствах как думите стигат върха на езика — сякаш някой друг използваше моя „ръкав“ — и там замират.
И в този момент атакуващият започна истинската атака.
Тя изригна от предната повърхност на летящия обект, сякаш бе жив израстък. Едно аморфно, турбулентно петно се понесе право към нас, като втвърдена скала от омраза. На съседния екран се виждаше ясно как разкъсва тъканта на пространството около себе си и оставя килватерна струя от опустошена реалност. Не ми трябваше много време, за да се досетя какво виждам.
Хиперпространствено оръжие. Мечтата на всеки флотски командир от Протектората.
Корабът, марсианският кораб — едва сега осъзнах, не без инстинктивната подкрепа на емисарската интуиция, че другият кораб не беше марсиански, или поне не приличаше на нищо такова — пулсираше по начин, който караше стомахът ми да се свива мъчително. Олюлях се, стиснах зъби и паднах на коляно.
Нещо бликна в пространството пред фронта на атаката. Превърна се в кипящо кълбо, разшири се рязко и ни заля със смътното усещане за детонация. Почувствах как сътресението преминава корпуса — вълна от разместени частици, която надхвърляше далеч способностите на всяка обикновена реалновременна вибрация. Щитът потрепери и отново засия в разноцветни проблясъци, но миг по-късно угасна подобно на духната от вятъра свещ.
Корабът издаде писък.
Няма друг начин да го опиша. Кънтящ, модулиращ вик, който сякаш се пораждаше в заобикалящия ни въздух. Звукът бе толкова силен, че в сравнение с него грохотът на резонаторното оръдие на „Наджини“ щеше да е почти приятен. Но докато резонаторният залп се стоварваше с цялата си мощ върху слуха, този звук режеше и преминаваше направо през тъканите с лекотата на лазерен скалпел. Още преди да вдигна ръце, си дадох сметка, че ще е безполезно да притискам с длани ушите си.
Но въпреки това го направих.
Писъкът се усили, задържа се, след това утихна към отсрещния край на платформата, оставяйки след себе си далеч по-поносимите тревожни сигнали на инфосистемата и монотонния напев на…
Обърнах се.
… пеещите шипове.
Този път вече нямаше никакво съмнение. Меко — като вятър, който свисти над скален ръб — дръвчетата бяха подхванали писъка на кораба и го повтаряха отново и отново в различни тоналности, които почти можеха да бъдат сравнени с музика.
Една бърза сянка прелетя от външната страна на купола. Щитът отново припламна.
— Мамка му! — изруга Хенд, докато се надигаше. — Какво беше то…
— Млъквай! — Погледнах към мястото, където бях зърнал сянката, но сега там мъждукаха само звездите. Вляво от тях и доста по-близо се полюшваше трупът на марсианеца.
Корабът отново се разтърси.
— Изглежда отвръщаме на огъня — промърмори Сън.
— Това е неописуемо — заговори възбудено Хенд. — Направо невероятно!
— Но ще трябва да го повярваш — рекох му.
— Задава се — предупреди ни Вонсава. — Запушете си ушите!
Този път ракетите на чуждоземния кораб стигнаха малко по-близо, преди да ги улови и унищожи мрежата на марсианската отбранителна система. Шоковата вълна от взрива отново ни повали на пода. Имах усещането, че корабът около нас се разтърсва и усуква. Сън започна да повръща.
Външният щит бе свален.
Подготвях се мислено за следващия писък, но вместо него чух нисък, стържещ звук, сякаш някой прокарваше закривени нокти по сухожилията на ръцете ми. Пеещите шипове го уловиха и повториха неколкократно, по-високо и по-дълго, в утихващо ехо.
Някой зад мен изсъска. Обърнах се и видях, че Вардани се е ококорила от изненада. Проследих погледа й и мярнах същата сянка да се плъзва по горния край на инфоекраните.
— Какво… — беше Хенд, но гласът му замлъкна.
Вече знаех какво и дори се изненадах, че Хенд още не се е досетил.
Първата сянка се гмурна надолу и се завъртя около трупа на марсианеца.
Вардани поклати невярващо глава.
— Не — прошепна тя. — Не може да бъде.
Но можеше.
Те изникнаха от всички краища на купола. В началото по един и двама, плъзгайки се нагоре по кристалната му стена и материализирайки се неочаквано в тримерно съществуване, те се освобождаваха след всяко конвулсивно разтърсване на своя кораб. Спускаха се право надолу, правеха рязък завой при пода и отново се възкачваха към най-високата точка на централната структура. Изглежда не ни забелязваха, или просто нямахме значение за тях. Във всеки случай никой от тях не ни докосна. Някои от тях пресичаха прозрачния купол и изчезваха за кратко в космическото пространство отвъд него. Други нахлуваха през фуниевидния отвор на тунела, през който бяхме дошли дотук, търсейки място в претрупаното пространство над главите ни.
Звукът, който издаваха, ужасно наподобяваше писъка на кораба и монотонния напев на дръвчетата. Въздухът се изпълни с острата миризма на горчица и череши, но към него се прибавяше и мирисът на изгоряло.
Хиперпространствени деформации накъсваха космоса отвън, щитът отново се включи и се озари във виолетово сияние и целият корпус се разтърси от поредния ответен залп на батареите. Завладя ме странно безразличие. Изчезнало бе напълно усещането за физически дискомфорт, заменено от едва доловим сърбеж в слепоочията и гърдите. Платформата сякаш се разшири до огромно и равно поле, в което останалите членове на групата бяха разпилени на гигантски разстояния.
— Ковач!
Извърнах се, с мудни движения, сякаш се намирах в басейн с бързо замръзваща вода, и видях, че Хенд рови в джоба си, опитвайки се да извади парализатора.
Разстоянието помежду ни, както по-късно си припомних, бе не повече от пет метра, но ми се стори, че измина цяла вечност, докато го прекося. Протегнах се, блокирах ръката му с едно рязко натискане в нужната точка и го ударих в лицето. Той извика и политна назад, а оръжието му изтрака на пода и отхвърча настрани. Хвърлих се след Хенд, търсейки през замрежения си поглед оголената му шия. Чух го да вика, размахвайки безпомощно ръце. Дланта на дясната ми ръка вече се бе стегнала за саблен удар. Невростимулаторите напрягаха сили да надмогнат мержелеенето на очите.
Замахнах за удар. Чувах изплашеното му хленчене.
— …ички ще умрем, скапаняк…
Пелена.
Сълзи в очите.
Изтрих ги с бързо движение и премигнах. По лицето на Хенд също се стичаха сълзи. Едва различавах отделни думи сред хленченето.
— Какво? — отпуснах ръка и само го зашлевих през лицето. — Какво каза?
Той преглътна и си пое дъх.
— Застреляй ме. Застреляй ни всички. Използвай парализатора, Ковач. Ето какво е убило другите.
Едва сега осъзнах, че и моето лице е подгизнало от сълзи. Усещах надигащия се в гърлото ми хленч, същото болезнено стенание, което издаваха пеещите шипове — не от кораба, осъзнах неочаквано, а от напусналия го преди хилядолетия екипаж. Невидимият нож, който ме пронизваше, бе мъката на марсианците, съхранената някъде тук болка на чуждоземците, нетърпимото страдание, което, не се съмнявах, бе в състояние да разкъса тялото ми като куха черупка.
Някъде в периферията на зрението ми се мярна още едно тъмно и размазано петно, което профуча съвсем близо до купола.
— Направи го, Ковач!
Олюлях се и се изправих. Измъкнах своя парализатор и прострелях от упор Хенд. Огледах се за останалите.
Дьопре, опрял юмруци в слепоочията, полюшващ се като извивано от вятъра дърво.
Сън, подпряна на колене.
Сучиади, между двамата, замъглен, сгърбен силует.
Вардани, Вонсава…
Твърде далеч, за да ги виждам ясно.
Емисарската школовка се намеси, прогони надигналите се в мен чувства, накара ме да се концентрирам. Погледът ми се проясни.
Протегнах ръка и натиснах спусъка на парализатора.
Дьопре повален.
Сучиади, стреснат, когато човекът до него се свлече.
Повален.
Зад него Сън бе свела глава. Ръката й се протегна бавно към колана и напипа дръжката на бластера. Измъкна го, завъртя го и опря дулото му под брадичката си с надежда да намери утеха. Олюлях се и пристъпих към нея. Извиках й, но грохотът погълна думите ми. Стрелях, не уцелих. Скъсих дистанцията.
Бластерът изригна. Сноп от ярка светлина проряза брадичката й отдолу и обгори в миг лицето й. Тя се свлече бавно на една страна. Дим бликаше от устата и очите й.
Нещо ме стисна за гърлото. Неясно усещане за загуба, като миниатюрна болка в океана на огромна печал, който ме бе завладял напълно.
Вонсава се блъсна в мен. Завъртях се и я улових. Очите й бяха широко разтворени, изпълнени със сълзи. Опитах се да я избутам, да си осигуря дистанция за изстрела, но тя продължаваше да се притиска към мен и да стене.
Стрелях и тя се свлече върху трупа на Сън.
Вардани стоеше от другата страна и ме гледаше. Крилатите сенки над нас пищяха и плачеха, а аз имах усещането, че нещо в мен се къса.
— Не — рече Вардани.
— Това е кометата — извиках й на свой ред. — Трябва да премине, а ние…
И тогава нещо в мен наистина се скъса. Паднах, превит от болка, каквато не бях изпитвал никога досега.
Сън — мъртва, убита от собствената си ръка, за втори път.
Жиан — размазан по пода и стените на хангара. С унищожена „колода“.
Крюкшенк — същата участ. Както и Хансен. Списък от мъртъвци, който непрестанно се разрастваше.
Смрадта на лагера, от който бях измъкнал Вардани, гладни деца под оръжията на роботизирани пазачи и жичкоглав комендант, у когото не е останало почти нищо човешко.
Орбиталната болница, извън обсега на войната.
Взводът, моите другари, разкъсани от шрапнелен залп.
Две години кланета на Санкция IV.
Преди това Корпусът.
Иненин, Джими де Сото и другите, с проядени мозъци от роулингския вирус.
Още по-рано, на други светове. Болка, невинаги моята. Смърт и емисарски интриги.
Харланов свят, детството, първата среща с реалния свят. Малко по-късно бруталността на протекторатските космически пехотинци.
Човешки нещастия, спотаена болка, надежда за по-добър живот, който никога не идва.
А над главата ми марсианците продължаваха да кръжат, давайки воля на мъката си. Усещах как вътре в мен също се надига писък, търсещ път навън и заплашващ да ме разкъса.
И после избликът.
А сетне мрак.
Гмурнах се в него преизпълнен с благодарност и надежда, че духовете на мъртвите ще ме оставят на мира.
Долу на брега е хладно и се задава буря. Черни сажди се смесват с вихрушка от потъмнял сняг, вятърът вдига пенливи пръски от морските вълни. Свивам зиморничаво рамене под якето, пъхнал ръце в джобовете, и извръщам лице от вятъра.
Малко по-нататък, където брегът извива, виждам огън, който хвърля червеникави отблясъци към небето. Край огъня е седнала самотна фигура, загърната в одеяло. Тръгвам натам, въпреки че не искам. Какво друго да правя, когато огънят излъчва примамлива топлина.
Вратата е затворена.
И все пак…
С приближаването тревогата ми нараства. Сгърбената фигура не помръдва и по всичко изглежда, че не ме забелязва. Спохожда ме мисълта, че е някой, когото познавам. Някой, който — сигурен съм — е мъртъв…
Като всички останали, които познавам.
Едва сега забелязвам, отвъд фигурата при огъня, щръкнал от пясъка кръст, с нещо, увиснало на него. Прахолякът, вдигнат от вятъра, ми пречи да различа какво виси там.
Стигам до огъня и усещам горещото му дихание в лицето си. Изваждам ръце от джобовете и ги протягам.
Фигурата се размърдва. Опитвам се да не й обръщам внимание.
— Ах… разкаялият се грешник.
Семетайр. Няма я сардоничната усмивка, може би смята, че вече не му е нужна. Вместо нея изражение, напомнящо състрадание. Великодушната топлота на някой, който е спечелил в игра, за чийто изход дори не се е съмнявал.
— Моля?
Той се смее.
— Много смешно. Защо не приклекнеш до огъня, тук е по-топло.
— Не ми е студено — лъжа, макар че треперя. Поглеждам го. Очите му са като разпалени въглени.
— Доста време ти трябваше да стигнеш дотук, Клинов вълк — казва той любезно. — Но можем да почакаме още малко.
Поглеждам разперените си над огъня пръсти.
— Какво искаш от мен, Семетайр?
— О, я стига. Какво съм искал? Знаеш какво искам. — Той отмята одеялото и се изправя грациозно. По-висок е, отколкото си спомням, и в позата му се крие елегантна заплаха. Вдига ръка и нагласява шапката си. — Същото, каквото искат и другите.
— А това какво е? — кимам към разпнатото тяло зад него.
— Това ли? — за първи път изглежда смутен. Може би малко засрамен. — Това е… Да кажем, че е една алтернатива. Алтернатива за теб, но не мисля, че би искал да…
Поглеждам към щръкналия кръст. Внезапно вятърът спира и вече го виждам съвсем ясно.
На него вися аз.
Прикован с големи, ръждясали пирони, посивялата плът на ръцете и краката ми, пристегната от груби въжета, глава, клюмнала на гърдите. Чайки са кълвали лицето ми. Очниците ми са кухи, бузите — покрити с рани.
И сигурно ми е ужасно студено.
— Предупреждавах те. — В гласа му отново се долавя следа от някогашната насмешка. — Това е една алтернатива, но тук долу при огъня е по-топло. А имаме и това.
Той разтваря съсухрената си ръка и ми показва корова „колода“, с петна от кръв и полепнала тъкан. Докосвам с пръсти тила си, за да открия там зейнала дупка, в която ръката ми пропада с обезпокоителна лекота. Някъде долу върховете на пръстите ми опират в меката субстанция на мозъка.
— Виждаш ли — подмята той почти със съжаление в гласа.
— Откъде го взе, Семетайр?
— О, такива се намират лесно. Особено на Санкция IV.
— У теб ли е „колодата“ на Крюкшенк? — питам с внезапен изблик на надежда.
На лицето му се чете колебание.
— Но, разбира се. Те всички идват при мен — рано или късно. — Той кимва замислено. — Рано или късно.
Повторението е малко пресилено. Сякаш се опитва да убеди себе си. Чувствам, че надеждата ми отмира.
— По-късно, тогава — му казвам и отново протягам ръце към огъня. Вятърът ме шибва в гърба.
— За какво говориш? — разсмива се той.
— Тръгвам си. Няма какво да правя тук.
— Тръгваш си? — В гласа му се долавят заплашителни нотки. Той вдига „колодата“ и ми я показва. — Никъде няма да ходиш, мое малко вълче. Ще останеш тук, с мен. Имаме малко работа да свършим.
Този път аз съм този, който се разсмива.
— Разкарай се от главата ми, Семетайр.
— Ти… — той ме посочва със закривен пръст през огъня. — Ще… останеш.
Калашникът вече е в ръката ми, с натежала дръжка от пълния магазин.
— Трябва да вървя — казвам. — Ще предам на Хенд поздрави от теб.
Той се надига, с блеснал поглед.
Насочвам оръжието.
— Предупредих те, Семетайр.
Стрелям в пространството под ръба на шапката. Три равномерни изстрела.
Куршумите го отхвърлят назад и той се просва по гръб на пясъка, на три метра зад огъня. Изчаквам, за да видя дали ще стане, но той е изчезнал. Огънят също бързо загасва.
Поглеждам към кръста, който сега е пуст, каквото и да означава това. Спомням си мъртвото си лице и прикляквам до огъня. Сред въглените зървам обгорялата и почерняла „колода“. Пресягам се и я улавям с палеца и показалеца, както я бе държал Семетайр.
Малко ми пари, но нямам нищо против.
Прибирам я, заедно с автомата, сетне пъхвам изстиващите си ръце в джобовете и се изправям.
Студено е и все трябва да има някакъв път, който да води надалеч от този проклет бряг.