Сразени ангели

9.

— Дами и господа, моля за вашето внимание.

Аукционерката почука леко с пръст по микрофона и в тясното помещение се разнесе слаб тътнеж, като от назряваща буря. За да е в крак с традицията, тя се бе издокарала във вакуумен скафандър — без ръкавиците и шлема, — но съдейки по начина, по който й стоеше, бе по-скоро дело на моден дизайнер, отколкото на някоя забравена фабрика за скафандри на Марс. Имаше сладникав глас като кафе, подсилено с ром.

— Партида седемдесет и седем. Нова находка, от Долен Дананг. Триметров пилон с лазерно гравирани техноглифи. Първоначална цена двеста хиляди стаба.

— Не ми се вярва. — Матиас Хенд сръбна от чая и хвърли небрежен поглед към мястото, където се въртеше холографско изображение на предмета. — Не днес и не с тази грамадна пукнатина между втори и трети техноглиф.

— Е, човек никога не знае — подхвърлих нехайно. — Тук сигурно е пълно с всякакви идиоти с натъпкани джобове.

— О, има ги. — Той се извъртя леко на стола, сякаш искаше да огледа тълпата от потенциални купувачи, събрани под терасата. — Но аз наистина не вярвам, че този пилон струва повече от сто и двайсет хиляди.

— Щом казвате.

— Казвам го. — Уверена усмивка разкриви правилните, европоидни черти на лицето му. Подобно на повечето корпоративни служители той бе висок и добре сложен. — Но се е случвало и да греша. Рядко. Ах, това май е наше.

Пристигна храната, поднесена от келнер, който бе облечен в по-евтин и опростен вариант на скафандъра на аукционерката. И двамата изчакахме мълчаливо, докато приключи със сервирането, после го изпроводихме със сходна предпазливост.

— Не е ли от вашите хора? — попитах.

— Съмнявам се. — Хенд взе една клечка и разрови съдържанието на чинията си. — Знаете ли, трябваше да си изберете друга кухня. Все пак сме във война, а най-близкият океан е на две хиляди километра от тук. Наистина ли вярвате, че сушито е добра идея?

— Аз съм от Харланов свят. Там това ядем.

И двамата пропуснахме факта, че суши барът бе разположен в центъра на почти пустата тераса, изложен на снайперов обстрел от позиции от всички околни сгради. Тъкмо в една такава позиция се намираше в момента Шнайдер, долепил око до окуляра на лазерна карабина и не свалящ мерника от лицето на Матиас Хенд. Не се съмнявах, че други мъже и жени извършваха същото по отношение на мен.

На холоекрана над главите ни началната цена започна да се изменя в трепкащи, оранжеви цифри, слезе до сто и петдесет и там замръзна. Хенд кимна към екрана.

— Какво ви казвах. — Той започна да се храни. — Е, ще приказваме ли по работа?

— Затова съм тук. — Хвърлих един предмет върху масата. — Това, струва ми се, е ваше.

Металният цилиндър се изтърколи върху повърхността и спря в ръката му. Той го взе с грижливо маникюрираните си пръсти и го погледна с вдигнати вежди.

— Денг?

Кимнах.

— Какво измъкнахте от него?

— Не много. Нямахме време, заради риска от проследяващ сигнал. Той спомена името ви, преди да си даде сметка, че не съм психохирург на „Мандрейк“, но след това гледаше да си държи устата затворена. Костелив орех.

Лицето на Хенд придоби скептично изражение, но той прибра коровата „колода“ в един от вътрешните си джобове без повече коментари. Известно време предъвкваше замислено поредната хапка сашими.

— Трябваше ли да го застрелвате? — попита накрая.

Свих рамене.

— Така действаме ние на север. Може и да не сте чули, но там се води война.

— Ах, да. — Изглежда той за първи път забеляза униформата ми. — Питам се, как ли ще реагира Айзък Карера, ако узнае за появата ви в Приземяване?

— Офицерите от Клина разполагат с голяма свобода на действие. Сигурно ще се затрудня да намеря подходящо обяснение, но винаги бих могъл да се оправдая, че работя под прикритие, изпълнявайки стратегически важна мисия.

— Така ли е наистина?

— Не. Това си е моя, лична работа.

— Ами ако запиша нашия разговор и му го пратя?

— Щом съм под прикритие, мога да говоря каквото си искам, за да го запазя, нали?

Настъпи пауза, докато и двамата се оглеждахме безстрастно. После на лицето му разцъфна професионално премерена усмивка.

— Така е — рече той. — Много добре измислено. Поздравления, лейтенант. Направо не зная на какво да вярвам. Може наистина да работите за Клина.

— Да, възможно е — отвърнах също усмихнато. — Но знаете ли какво? Сега не е време да се безпокоите за това. Защото същата информация, която получихте вчера, е заложена и готова за изпращане на още петдесет места из мрежата на Приземяване. И времето тече. Ако до месец не решите проблема, с него ще бъдат запознати всички ваши конкуренти — немалко от тях от далеч по-тежка категория.

— По-тихо — предупреди ме Хенд с привидно любезен глас, в който обаче за първи път се доловиха стоманени нотки. — На открито сме все пак. Ако искате да правите бизнес с „Мандрейк“, ще трябва да се научите на известна дискретност. Без повече имена, ако обичате.

— Чудесно. Стига само да се разбираме.

— Мисля, че се разбираме.

— И аз се надявам. Подценихте ни, когато пратихте вчера вашите главорези. Не го правете повече.

— Не бих си и помислил…

— Това е добре. Да си говорим на ти, Хенд. Това, което се случи вчера с Денг и компания, е детска забава в сравнение с нещата, на които съм бил свидетел и участник през изминалите осемнадесет месеца. Може в момента да ти се струва, че войната е далече, но ако „Мандрейк“ се опита да се разправи с мен и съдружниците ми отново, ще намериш Клина забит толкова навътре в задника си, че ще вкусиш собствените си лайна. Разбираме ли се сега?

Хенд направи обидена физиономия.

— Да. Изрази се пределно ясно. Уверявам те, няма да позволя да се случат подобни неща. Стига, разбира се, ти и твоите хора да отвърнете по същия начин. Какъв хонорар очаквате да получите?

— Двайсет милиона долара. ООН-ски. Не ме гледай така, Хенд. Това не е дори една десета от сумата, която ще прибере „Мандрейк“, стига всичко да мине успешно.

На холоекрана цената бе достигнала сто и деветдесет и аукционерката подклаждаше интереса на присъстващите с възбудени, пискливи подвиквания.

— Хмм. — Хенд сдъвка замислено поредната хапка. — Заплащане при доставката?

— Не. Предварително, с депозит в „Латимер сити банк“. По-късно ще ти дам номера на сметката.

— Това е нелепо, лейтенант.

— Наречи го застраховка. Не че не ти вярвам, Хенд, но ще се чувствам далеч по-спокоен, ако вече сте прехвърлили парите. По такъв начин няма опасност да ми видите сметката, когато всичко приключи.

— Доверието трябва да е взаимно, лейтенант. Защо да ти плащаме, преди да си изпълнил обещанието си?

— Ами, първо, защото ако не ми платите, ще си тръгна от тази маса, а вие ще изгубите най-голямата археологическа находка в историята на човечеството. — Оставих го да сдъвче това, преди да го полея със следващото. — Виж, погледни от тази страна. Не мога да се добера до парите, докато не свърши войната, районът е под военна карантина. Така че, ако парите ви изчезнат, няма да са у мене. За да ги взема, трябва да съм на Латимер. Това е вашата гаранция.

— А, на всичко отгоре искаш да отидеш на Латимер? Двайсет милиона долара плюс пропуск отвъд кордона?

— Не се прави на загубеняк, Хенд. Какво друго очакваше? Да не мислиш, че ще стоя тук, докато Кемп и Картелът решат да се сдобряват? Не съм чак толкова търпелив.

— Добре. — Той се поизправи и остави клечките за хранене на масата. — Да видим дали съм те разбрал правилно. Ние ти плащаме двайсет милиона долара сега. Това не подлежи на обсъждане.

Погледнах го, но не отговорих.

— Така ли е?

— Не се безпокой, ще те спра, когато излезеш от релсите.

Усмивката му се стопи.

— Благодаря ти. После, при успешно изпълнение на твоя замисъл, ние трябва да те прекараме — теб и вероятно твоите сподвижници — с хипертунел на Латимер. Това ли е всичко?

— Плюс смяна на телата.

Хенд ми хвърли изненадан поглед. Изглежда бе свикнал той да води преговорите.

— Плюс смяна на телата. Някакви особености по този въпрос?

Свих рамене.

— Ще искаме отбрани „ръкави“, но това можем да го обсъдим по-късно. Не е необходимо да са правени по поръчка, но да са от най-добрата стока.

— Ах, най-добрата.

Повече не можех да се сдържам и се разсмях.

— О, я стига, Хенд. Знаеш добре, че сделката си заслужава.

— Това ти го казваш. Но не е толкова просто, лейтенант. Проверихме регистъра за находки в Приземяване — през последните пет години няма и следа от предмета, който ти ни описваш. — Той разпери ръце. — Никакви доказателства. Нали разбираш в какво положение съм поставен?

— Разбирам те напълно. Само след две минути ще изпуснеш най-великата археологическа находка през последните петстотин години само защото не е спомената в регистрите. Ако това е позицията ти, Хенд, значи съм подбрал неподходящия човек.

— Да не искаш да кажеш, че тази находка не е регистрирана? В пряко нарушение на Хартата?

— Казвам ти, че това няма никакво значение. Казвам ти, че това, което ви пратихме, има достатъчно достоверен изглед за вас и вашия Изкуствен интелект, та само след половин час да реагирате с малък отряд командоси. Може би данните са били изтрити или са се изгубили. Защо трябва да го обсъждаме? Ще платите ли, или се отказвате?

Мълчание. Той беше много добър — все още не можех да определя накъде съм наклонил везните. Чаках. Той се облегна назад и изтърси една невидима троха от скута си.

— Боя се, че въпросът налага обсъждане с моите колеги. Нямам право да подписвам сделки от подобна величина, с толкова малко като начало. Дори само разрешението за хипертунелна връзка ще изисква…

— Дрън-дрън — прекъснах го, но с приятелски тон. — Но нищо де. Иди, консултирай се. Мога да ти отпусна половин час.

— Половин час?

За първи път в погледа му долових страх. Усетих как ме изпълва задоволство.

„Пипнах ли те, копелдак.“

— Ами да. Трийсет минутки. Аз ще остана тук. Чух, че зеленият им чай бил доста добър.

— Не говориш сериозно.

— Напротив, сериозен съм като смъртта — погледнах го право в очите. — Предупредих те за това. Хенд, не ме подценявай втори път. Донеси ми решението си до трийсет минути, инак няма да ме намериш. Обзалагам се, че и други ще искат да чуят предложението ми.

Той завъртя нервно глава.

— И при кого смяташ да отидеш?

— „Сатакарн Ю“? Или ПКН? — размахах пръчиците. — Кой знае? Това няма да е твоя грижа. Все ще измисля нещо. А ти ще трябва да обясняваш на вашия борд на директорите как си допуснал да ви се изплъзне толкова важна сделка. Готов ли си за това?

Матиас Хенд сподави една въздишка и се надигна.

— Добре — кимна той с неразгадаемо изражение. Ще се върна съвсем скоро. Но ще трябва да научиш някои неща за изкуството на преговорите, лейтенант Ковач.

— Сигурно. Както вече казах, прекарал съм доста време на север.

Изпратих го с поглед, докато си проправяше път през тълпата от потенциални купувачи. Не можах да сдържа потръпването си. Ако ще ми пекат лицето с лазер, сега бе най-подходящият момент.

Разчитах твърде много на интуитивното си впечатление, че Хенд е получил достатъчно широки пълномощия от „Мандрейк“ да взема самостоятелни решения. В търговския свят „Мандрейк“ бе нещо като еквивалент на Клина на Карера, което означаваше, че от определено ниво нагоре чиновниците трябва да разполагат с инициатива. Инак е твърде сложно да се управлява подобен гигантски организъм.

„Не очаквай нищо и така ще бъдеш готов за всичко.“ Постарах се да запазя спокойствие, поне на повърхността, но умът ми непрестанно търсеше пролуки в иначе добре замисления план.

Двайсет милиона не бяха кой знае каква сума от корпоративна гледна точка, не и за някой като „Мандрейк“, който разчиташе на постоянен, солиден доход. Надявах се, че съм им взел страха, за да не помислят втори път да получат своето, без да плащат. Дали обаче бях прав? Ако грешах, ако „Мандрейк“ държеше кучетата си изкъсо и ако Хенд не успееше да убеди корпорацията да му даде зелена светлина, тя можеше да реши да упражни сила. Ако „Мандрейк“ нареди на снайперите си да ме свалят точно сега, Шнайдер и Вардани не можеха да направят нищо, освен да изчезнат и да си покрият следите.

„Не очаквай нищо и…“

Само че едва ли ще могат да се крият дълго. Не и от някого като Хенд.

„Не…“

„Тази проклета война.“

И тогава видях Матиас Хенд, който си проправяше път през тълпата, с познатата вяла усмивка и изписано на лицето решение. Над главата му марсианският пилон замига и оранжевите цифри отдолу спряха да се менят. Сто двайсет и три хиляди и седемстотин стаба.

Продадено.

10.

Дангрек.

Брегът се отдръпваше навътре от леденостудения зелен океан — обветрени гранитни скали, покрити със зеленикава растителност и отделни петна от скупчени дървета. На по-малко от километър навътре в сушата вече се издигаха стръмни и високи върхове, оформящи една от най-древните планински вериги на планетата. Късното следобедно слънце обагряше в бронзово краищата на легналите на хоризонта облаци.

Откъм океана подухна слаб ветрец, който погали лицата ни. Шнайдер погледна настръхналите косми по ръцете си и се намръщи. Носеше фланелка с къси ръкави и рисунка на Лапиний отпред, която бе купил същата сутрин.

— Очаквах да е по-студено — промърмори той.

— Аз пък очаквах да е покрито с мъртви командоси на Клина — заобиколих го и спрях до Матиас, който бе пъхнал ръце в джобовете на официалния си костюм и разглеждаше небето, сякаш очакваше дъжд. — Това е от архивите, нали? Запис без осъвременяване в реално време?

— Поне засега. — Хенд сведе поглед към мен. — По-точно, виждаме проекция на армейски Изкуствен интелект. Все още не сме получили сведения от синоптичното наблюдение. Картината е необработена, но на първо време става.

Той се обърна към Таня Вардани, която бе втренчила очи в противоположна посока. Жената кимна, без да се обръща към нас.

— Ще свърши работа — рече. — Предполагам, че армейските ИИ не пропускат много.

— В такъв случай ще можете да ни покажете онова, което търсим.

Настъпи продължителна тишина. Ако не бях приложил онази оздравителна техника на Вардани, сега щях да си помисля, че нещо с ума й не е наред. Но тя се обърна и ни изгледа спокойно.

— Да. — Нова пауза. — Разбира се. От тук.

Отправи се с дълги крачки по склона на хълма, а вятърът развяваше пешовете на сакото й. Разменихме погледи с Хенд, който повдигна безупречно скроените рамене на своя костюм и направи елегантен жест в смисъл на „след вас, моля“. Шнайдер вече бе последвал археоложката, така че ние се озовахме зад него. Оставих Хенд да води и тръгнах подире му, като се забавлявах да го гледам как се пързаля с крайно неподходящите си за ходене на открито паркетни обувки.

На стотина метра пред нас Вардани бе открила една тясна, животинска пътека и се спускаше по нея към брега. Вятърът от време на време се усилваше и превиваше жилавите треви по склоновете. Далеч навътре в морето завесата от облаци бавно се разтваряше.

Изпитвах известни затруднения да свържа картината със спомена ми от последния път, когато бях в Северен край. Пейзажът беше същият на хиляди километри в двете посоки на брега, но аз го помнех изцапан с кръв и смазочна течност от разбитите хидравлични системи на тежките военни машини. Помнех зейналите гранитни рани в разкъсаните хълмове, небето, от което се сипеше шрапнелен и картечен огън. Спомнях си писъците.

Прехвърлихме невисокото било и спряхме, загледани в неравния скалист бряг, който ту щръкваше навътре в морето, ту се отдръпваше назад. Между тези закривени пръсти от суша се мяркаха белезникави полумесеци на пясъчни заливчета. Още по-нататък се виждаха малки островчета и крайбрежни рифове, които караха водата да се покрива с пяна. Брегът постепенно се издигаше и завиваше на изток, където…

Спрях и присвих очи. Отвъд далечния, източен край на брега тъканта на виртуалността сякаш се беше износила и под нея се показваха разфокусирани сиви петна. На неравни интервали зад тях проблясваше някакво червеникаво сияние.

— Хенд? Какво е това?

— Това ли? — той погледна, накъдето сочех. — А, това ли? Сива зона.

— Това и аз го виждам. — Сега вече Вардани и Шнайдер също гледаха нататък. — Какво става там?

Но някаква част от мен вече се беше гмурнала в паяжината на холокартата и почти бе открила отговора. Беше на върха на езика ми.

Таня Вардани обаче ме изпревари.

— Това е Собървил — рече тя. — Познах ли?

Хенд поне си направи труда да си придаде засрамен вид.

— Познахте, госпожице Вардани. Армейският ИИ изчислява петдесетпроцентова вероятност Собървил да бъде поразен с тактически ядрени средства през следващите две седмици.

Усетих внезапен студен полъх, който се завъртя около мен, Вардани и Шнайдер и накрая увисна във въздуха между нас. Собървил имаше население от сто и двайсет хиляди души.

— Поразен от кого? — попитах.

Хенд сви рамене.

— Ами, това още не се знае. Ако е Картелът, най-вероятно ще използват някое от техните стационарноорбитални оръдия. Сравнително чиста работа, пък и няма да изплашат вашите приятелчета от Клина, в случай че решат да си пробиват с бой пътя насам. Ако го направи Кемп, няма да е толкова чисто, нито толкова фино.

— Тактически ядрен удар — обади се с равен глас Шнайдер.

— Ами да — пак сви рамене Хенд. — Тръгне ли да отстъпва, Кемп едва ли ще иска да остави градчето в ръцете на противника.

— Да, това звучи логично — кимнах аз. — Той постъпи така при Здрач.

— Този нещастен психопат! — рече Шнайдер, който сякаш говореше на небето.

Таня Вардани мълчеше и чоплеше замислено с език предните си зъби.

— И така — Хенд отново прие делови вид. — Госпожице Вардани, мисля, че искахте да ни покажете нещо.

Жената се обърна.

— Трябва да е долу, на брега.

Пътеката, която следвахме, извиваше покрай едно от заливчетата и свършваше до широка, нащърбена скала, която изглеждаше сякаш половината от нея се е откъртила и е рухнала долу върху бледия пясък. Вардани скочи, присвивайки умело крака в коленете, и продължи по пясъка до мястото, където се бяха скупчили най-едрите камъни, а скалата над тях се надвесваше като козирка. Следвах я само на няколко крачки, като оглеждах хоризонта с професионално безпокойство. Точно на това място в скалата се бе образувала ниша, почти с размерите на товарната площадка в орбиталната болница, където бях срещнал Шнайдер. По-голямата част от пода на тази ниша бе покрита с грамадни камъни и стърчащи зъбери.

Събрахме се около неподвижната фигура на Таня Вардани. Тя не откъсваше поглед от каменистата падина като взводен разузнавач, изправил се пред своята цел.

— Това е — рече тя и кимна. — Тук я заровихме.

— Заровихте? — Хенд ни огледа, сякаш очакваше поне ние двамата с Шнайдер да се разсмеем. — И как, по-точно, сте я заровили?

Шнайдер посочи с ръка търколилите се, сивкави канари.

— Отвори си очите бе, човек. Как мислиш, е станало?

— Взривили сте скалата?

— Сондажни заряди. — Шнайдер очевидно се забавляваше.

— На два метра дълбочина и всичко хвръква нагоре. Трябваше да присъствате на представлението.

— Вие… — подхвана Хенд и с мъка си пое дъх. — Сте взривили… такава находка?

— О, за Бога, Хенд! — Вардани го разглеждаше с нескрито раздразнение. — Къде, според теб, намерихме проклетото нещо? Цялата тази скална стена се е срутила върху него преди петдесет хиляди години, а когато го изровихме, то изглеждаше съвършено здраво. Това не са ти грънци — става въпрос за хипертехнология. Направено е да издържи.

— Надявам се, че сте прави — Хенд заобиколи външния край на каменната река и се опита да надникне през една цепнатина. — Защото „Мандрейк“ няма да ви плати двайсет милиона долара за повредена стока.

— Какво е срутило скалата? — попитах, осенен от внезапна идея.

Шнайдер се обърна и ме погледна, като се хилеше.

— Нали ти казах бе, човече. Сондажни…

— Не — гледах не него, а Таня Вардани. — Питам за първия път. Това са едни от най-старите скали на планетата. В Северен край не е имало сериозна геологична активност доста повече от петдесет хиляди години. Океанът също не е обяснение, защото би означавало, че първоначалната марсианска конструкция се е намирала под водата, а това не е в техния стил. Та какво може да се е случило преди петдесет хиляди години?

— Да, Таня — закима ентусиазирано Шнайдер. — Ти също не се сети за това, нали? Обсъждахме какви ли не въпроси…

— Да, това е важен въпрос — съгласи се Матиас Хенд, който явно отново се смяташе за част от екипа. — Имате ли някакво обяснение, госпожице Вардани?

Археоложката изгледа тримата мъже, които я бяха наобиколили, и изведнъж избухна в смях.

— Е, не аз съм го направила — мога да ви уверя.

Едва сега забелязах, че и тримата сме се надвесили заплашително над нея. Отдръпнах се и приседнах на един камък.

— Да, било е доста преди твоето време. Но ти си се ровила месеци наред из тези места. Сигурно имаш някои идеи.

— Да бе, Таня, кажи им за утечката.

— За каква утечка? — попита със съмнение в гласа Хенд.

Вардани хвърли на Шнайдер пълен с досада поглед. Тя също приседна на един камък, извади цигари и запали. Бяха „Седморка“, най-добрите цигари, които можеш да намериш в Приземяване.

— Вижте — рече замислено накрая. — Тази врата е толкова по-напред от най-модерните ни открития, колкото е подводницата спрямо кануто. Знаем какво прави, или поне си мислим, че знаем. За съжаление нямаме ни най-малка представа как го прави. Всичко това са само мои предположения.

Тя замълча, но никой не посмя да я прекъсне. Таня всмукна от цигарата и въздъхна.

— Е, добре. Каква е средната продължителност на транспортен хипертунел? Говоря за многоелементно, ДВЧ3 хипертунелно излъчване. Трийсет секунди, нали? Минута, като абсолютен максимум. И отварянето, и задържането на хипертунела изискват пълния капацитет на нашите най-мощни конверсионни реактори. — Тя пъхна цигарата в устата си и изпусна облаче дим, което мигом бе подхванато от вятъра. — Така. Когато отворихме вратата последния път, можехме да виждаме какво има на другия й край. Говоря ви за стабилно изображение, широко няколко метра и поддържано безкрайно дълго време. Говоря ви за безкрайно стабилно предаване на информацията, съдържаща се в това изображение, фотонен еквивалент на всяка една звезда от небосвода с координатите й, синхронизирани секунда по секунда в реално време, толкова, колкото ви хрумне да държите вратата отворена и готова за употреба. В нашия случай това бе в продължение на няколко дни. Около четирийсет часа, което е две хиляди и четиристотин минути. Две хиляди и петстотин пъти по-дълго от най-продължителното хипертунелно предаване, с което можем да се похвалим. И без никакъв признак, че вратата се е намирала в някакъв друг режим, освен „готовност“. Започвате ли да схващате?

— Да, това изисква доста енергия — рече нетърпеливо Хенд. — Та какво, за тази утечка?

— Ами, опитвам се да си представя какви ще са енергийните нужди на такава една конструкция. Освен това предаване с подобна продължителност рано или късно трябва да бъде изложено на външни въздействия. Това е неизменен фактор навсякъде в хаотичния космос. Знаем какво става с радиопредаванията, но за щастие до момента не сме имали подобни проблеми с хипертунелите.

— Може би защото в хиперпространството няма смущения, госпожице Вардани. Не пишеше ли нещо подобно в букварите?

— Да, може би. — Вардани изпусна облаче дим право в лицето на Хенд. — Или пък досега сме имали късмет. Няма да е чак такава рядкост от статистическа гледна точка. В края на краищата, ние познаваме хипервръзката едва от петстотин години насам и при средна продължителност на излъчванията от три-четири секунди нищо чудно, че досега ни се е разминавало. Но ако марсианците са ползвали постоянно подобни врати, тяхното експониращо време трябва да е стотици пъти по-голямо от нашето и при цивилизация с хилядолетна история рано или късно можем да очакваме някое и друго късо съединение. Проблемът е, че при енергийните нива, за които говорим в момента, подобно късо съединение, идващо през тази врата, вероятно би разцепило кората на планетата.

— Хооп!

— Точно така — кимна Вардани. — Хооп. Вижте, марсианците не са били глупави. Щом технологията им е била податлива на подобни неща, вероятно са конструирали и обезопасителен механизъм. Нещо като прекъсвач.

Кимнах.

— Така че вратата да се затвори автоматично при първия изблик…

— И да се зарови под петстотин хиляди тона скали? Госпожице Вардани, струва ми се доста пресилено като обичайна обезопасителна мярка.

Археоложката направи нетърпелив жест.

— Не казвам, че се е случило точно това. Но ако енергийният изблик е бил с изключителна сила, прекъсвачът може да не е задействал навреме, за да изключи вратата.

— Или — допълни Шнайдер, — възможно е през вратата да е преминал микрометеорит. Това си е моя теория. Другият й край е отворен към космоса. Какво ли не може да се пъхне през него, стига да мине достатъчно време.

— Вече говорихме за това, Ян. — Вардани все още беше раздразнена, но и малко уморена, като в края на продължителен спор. — Не е въз…

— Възможно е, зная.

— Добре де, изглежда малко вероятно. — Тя обърна гръб на Шнайдер и ме погледна. — Никой не знае със сигурност — голяма част от техноглифите ми бяха съвършено непознати, но лично аз съм сигурна, че съществува прекъсвач под някаква форма. Над определени скорости нищо не преминава през вратата.

— Не го знаеш със сигурност — инатеше се Шнайдер. — Ти сама ми каза, че…

— Да, но сега ми изглежда разумно, Ян. Не можеш да отвориш врата към космоса без никакви предпазни мерки.

— О, стига вече, Таня. Ами ако…

— Лейтенант Ковач — произнесе със силен глас Хенд. — Би ли ме придружил до брега? Бих искал да получа оценката ти на военен специалист за този район.

— Разбира се.

Оставихме Вардани и Шнайдер да се карат на скалите и поехме по пясъка с темпо, диктувано единствено от обувките на Хенд. В началото нямаше какво да си кажем и единственият звук бе от потъващите ни в пясъка крака и кроткото шляпане на вълните. Хенд пръв заговори.

— Забележителна жена.

Изломотих нещо.

— Представи си само, да се измъкне толкова запазена от концентрационния лагер. Само това изисква огромно усилие на волята. И веднага е готова да се хвърли в кипежа на своята работа…

— Тя ще се справи — подметнах безстрастно.

— Да, сигурен съм в това. — Деликатна пауза. — Разбирам защо Шнайдер е толкова увлечен по нея.

— Тази история, доколкото знам, е приключила.

— О, тъй ли?

В тона му се долавяше неподправена изненада. Метнах му кос поглед, но лицето му оставаше непроницаемо.

— Хенд, за тази оценка на специалист…

— О, да. — Той спря на няколко метра от мястото, където се разбиваха вълничките, обърна се и посочи сушата зад нас. — Не съм войник, но имам усещането, че мястото е доста уязвимо от стратегическа гледна точка.

— Съвсем точно казано. — Огледах брега, търсейки поне нещо, което би могло да ни обори. — Пристигнем ли тук, ще бъдем лесна мишена за всеки, заел позиция на хълмовете и въоръжен с нещо, по-подходящо от заострена пръчка. От тук, та до хълмовете е все незащитена земя.

— А зад нас е морето.

— А зад нас е морето — повторих мрачно. — Откъдето също могат да ни чешат задниците както пожелаят. Каквото и да правим тук, ще ни е нужна малка армия да ни пази, докато го вършим.

— Хмм — Матиас Хенд хвърли замислен поглед към водата. — Разговарях с нашите адвокати.

— Дезинфекцира ли се след това?

— Според междукорпоративната харта притежанието на всяка археологическа находка в неорбитално космическо пространство се смята за валидно само ако в радиус от километър около находката бъде поставен постоянно действащ маяк. Никакви законови вратички, колкото и да ги търсихме. Ако от другата страна на тази врата наистина има космически кораб, длъжни сме да го обозначим веднага щом я преминем. А това, доколкото разбирам от думите на госпожица Вардани, може да ни отнеме известно време.

— Значи ще ни е нужна една малка армия.

— Малката армия може да привлече доста внимание. На сателитните снимки ще стърчи като циците на холопорнозвезда. А ние не можем да си позволим подобно нещо, нали?

— Циците на холопорнозвезда ли? Не зная, в наши дни пластичната хирургия прави какви ли не чудеса.

Хенд изви глава, погледна ме свъсено, сетне неочаквано се разсмя.

— Много остроумно. Благодаря ти. Исках да кажа, че не можем да си позволим да ни засекат от спътник.

— Не, разбира се, освен ако не търсиш слава.

— Ех, лейтенант, славата е хубаво нещо, но… — Той се наведе и започна да драска с пръст по пясъка. — Тъй значи. Ще трябва да организираме един малък, сплотен и добре оборудван отряд. Което на свой ред означава, че за времето на нашето посещение този район трябва да бъде освободен от всякакъв оперативен персонал.

— Да, ако искаме да се измъкнем от тук живи.

— Така е. — Неочаквано Хенд се наклони силно назад и тупна по задник на пясъка. Отпусна ръце на коленете и зарея поглед към хоризонта, унесен в мисли. С черния си официален костюм и широките ревери ми приличаше на скица от милспортското абсурдистко училище.

— Кажи ми, лейтенант — рече след време. — Ако успеем да прочистим полуострова, по твое професионално мнение какъв е най-малкият брой охранителни единици, които са ни нужни за това начинание? Коя е долната граница?

Обмислих въпроса му.

— Проблемът е, доколко са добри. Говоря за специални части, не за мрънкала от армията. Да кажем шестима. Пет, доверим ли на Шнайдер пилотския пост.

— Е, той не ми изглежда като някой, който ще си плюе на петите, ако инвестициите му са изложени на опасност.

— Съгласен.

— Специални части, значи. Имаш ли предвид някакви по-конкретни умения?

— Не съвсем. Сапьори може би. Това скално свлачище ми изглежда доста солидно. Няма да е зле някой от тях да има пилотски умения, в случай че стане нещо с Шнайдер.

Хенд извъртя глава и ме погледна.

— Съществува ли подобна вероятност?

— Човек никога не знае — свих рамене. — Светът е опасно място.

— Така си е. — Хенд отново се загледа към точката, където морето се срещаше с нерешената съдба на Собървил. — Доколкото разбирам, нямаш желание да се заемеш с подбора.

— Не, ще оставя удоволствието на теб. Но ще присъствам и искам право на вето върху всяка кандидатура. Имаш ли представа откъде можеш да се снабдиш с половин дузина доброволци от специалните части? Без да вдигаме шум, имам предвид.

За миг ми се стори, че не ме е чул. Сякаш тялото и душата му се бяха слели с хоризонта. После помръдна лекичко и в ъгълчетата на устата му се появи усмивка.

— В тези размирни времена — промърмори, сякаш на себе си — няма да е особено трудно да открием изгубени войници.

— Радвам се да го чуя.

Той ме погледна изпитателно.

— Това обижда ли те, Ковач?

— Смяташ ли, че щях да съм лейтенант от Клина на Карера, ако се обиждах толкова лесно?

— Не зная. — Той отново се загледа към хоризонта. — Досега беше пълен с изненади. Доколкото ми е известно, Емисарите са доста умели в приспособителния камуфлаж.

Така значи.

По-малко от два дни бяха минали от срещата ни на аукциона и Хенд вече бе проникнал в информационната банка на Клина и бе пробил защитата на моя файл. И сега ми намекваше, че го е направил.

Отпуснах се на пясъка до него и си избрах свое място на хоризонта, което да зяпам.

— Вече не съм Емисар.

— И аз така чух. — Той не ме погледна. — Вече не си Емисар, вече не си от Клина. Лейтенант, това отхвърляне на принадлежност към една или друга група започва да придобива патологични размери.

— Някои неща си нямат граници.

— Ах. Типично поведение на човек от Харланов свят. „Същинското зло на човешката маса…“ Така ли го наричаше Квел?

— Не съм квелист, Хенд.

— Разбира се, че не. — Той очевидно се забавляваше. — Това би означавало да си част от някоя група. Кажи ми, Ковач, ти мразиш ли ме?

— Не, засега.

— Наистина? Това ме изненадва.

— Сам каза, че съм пълен с изненади.

— Не изпитваш никакви неприязнени чувства към мен въпреки топлото посрещане, което ти осигурих чрез отряда на Денг?

Свих рамене.

— Сега те са на командно дишане.

— Но аз ги пратих.

— Което показва само липса на въображение. — Въздъхнах. — Виж, Хенд. Знаех, че някой в „Мандрейк“ ще прати отряд, защото това е начинът, по който действат организации като вашата. Предложението, което ви подхвърлихме, си беше направо предизвикателство да дойдете и да ни спипате. Можехме да сме по-внимателни, да избегнем директния подход, но не разполагахме с време. Ето защо размахах червена пелерина пред очите на местния бик и в резултат стана хубаво изтрепване. Да те мразя за това, би било равносилно да мразя рогата на бика, задето могат да ме набодат. Не изпитвам никакви чувства към теб, докато не ми дадеш повод за обратното.

— Но мразиш „Мандрейк“.

Поклатих глава.

— Нямам излишни сили да мразя цели корпорации, Хенд. Какво бе казала Квел: „Разкъсай болното сърце на корпорацията и какво ще изтече отвътре?“

— Хора.

— Точно така. Хора. Хората и техните глупави групички. Покажи ми някой отделен отговорен служител, който ми е причинил зло, и аз ще му стопя „колодата“ за скрап. Покажи ми група, обединена от общата цел да ми стори зло, и аз ще се погрижа за тях, доколкото е по силите ми. Но не очаквай от мен да пилея време и сили в някаква абстрактна омраза.

— Колко уравновесено от твоя страна.

— Вашето правителство вероятно би го категоризирало като антисоциален упадък, за което щяха да ме тикнат в лагер.

— Това не е моето правителство — озъби се Хенд. — Търпим тези клоуни, докато Кемп се успокои.

— Какво ви пука? Не можете ли да се разберете направо с него?

Не го гледах внимателно, но имах усещането, че погледът му трепна. Изгуби няколко секунди, докато формулира отговора си.

— Кемп е кръстоносец и се е заобиколил с други като него. Кръстоносците не разбират от здрав разум, докато не им го набиеш в главата. Кемпистите трябва да бъдат разгромени, окончателно и докрай, преди да склонят да седнат на масата за преговори.

— Виждам, че се стараете по въпроса — ухилих се аз.

— Не съм казал това.

— Не, разбира се. — Взех едно виолетово камъче и го метнах по вълните. Време беше да сменим темата. — Не ми каза къде възнамеряваш да намериш нашия специален ескорт.

— Не можеш ли сам да се сетиш?

— На Пазара на души?

— Това влиза ли в разрез с представите ти за живота?

Поклатих глава, но вътре в мен нещо се сви.

— Между другото — Хенд се извъртя и погледна към срутената скала. — Имам друго обяснение за това каменно стълпотворение.

— Не ти ли хареса теорията за микрометеорита?

— Склонен съм да вярвам на идеята на госпожица Вардани за високоскоростната спирачка. Както и на теорията за прекъсвача — до известен предел.

— И какво следва отвъд този предел?

— Че ако една раса, напреднала колкото марсианците, конструира прекъсвач, той ще функционира при всякакви обстоятелства. Няма да допусне утечка.

— Така е.

— С което отново се връщаме на първоначалния въпрос. Защо е рухнала тази скала преди петдесет хиляди години? Или, по-точно, защо някой я е съборил?

— Да, и аз се питах същото — рекох и метнах второ камъче.

— Отворена врата към всяка точно определена точка в космоса, дори на междупланетни разстояния. Това е опасно, отвъд всякакви представи. Излишно е да теоретизираме какво би могло да премине през подобна врата. Призраци, пришълци, чудовища с половинметрови зъби. — Той ме погледна изпод вежди. — Дори квелисти.

Този път намерих един по-голям камък.

— Е, това последното е наистина страшно — съгласих се, преди да запокитя камъка към вълните. — Ще бъде краят на цивилизацията — поне такава, каквато я познаваме.

— Точно така. Нещо, за което марсианците, без никакво съмнение, са помислили и са се погрижили. Заедно с прекъсвача и спирачната система вероятно са вградили и охранителна система, която да се разправя с чудовища, с половинметрови зъби.

Хенд също вдигна един камък и го метна с плоското над вълните. Беше добро хвърляне, от седяща позиция, но въпреки това камъкът потъна по-близо от моя. Трудно е да се надпреварваш с невростимулирана физика. Хенд млясна разочаровано.

— Трябва да е доста сериозна, тази охранителна система — казах. — За да зарови вратата под близо половин милион тона камънак.

— Така си е. — Той все още се мръщеше заради по-слабото си хвърляне и гледаше как вълните от неговото камъче се сливат с тези от моето. — Човек започва да се пита, от какво толкова са се страхували.

11.

— Харесваш го, нали?

Беше по-скоро обвинение, изстреляно право в лицето, под фосфоресциращата светлина на баровото осветление. От говорителите се лееше дразнещо-сладникава музика, която се прибавяше към общата шумотевица. Притиснат в свивката на лакътя ми подобно на грамаден, смачкан бръмбар, персоналният пространствено-резониращ заглушител, който от „Мандрейк“ бяха настояли да носим постоянно, сияеше в зелена, нормофункционална светлина, но очевидно не беше в състояние да изолира външния шум. Колко жалко.

— Кого да харесвам? — попитах и погледнах отблизо Вардани.

— Не се прави на тъпанар, Ковач. Онзи евтин хитрец в скъпи костюми. Направо си падаш по него.

— Той е нашият спонсор, Вардани. Какво искаш от мен? Да го заплювам всеки десет минути, за да му доказвам колко по-извисени морално сме всички ние? — Чукнах с пръст единия от пагоните си. — Аз съм платен убиец, Шнайдер е дезертьор, а ти, каквито и да са предишните ти грехове, си тясно обвързана с нас в контрабандната продажба на най-великото археологическо откритие на хилядолетието срещу билет за друга планета и доживотен пропуск до света на богоизбраните в Латимерград.

Тя се отдръпна.

— Но той се опита да ни убие.

— Е, имайки предвид как свърши всичко, готов съм да му простя. В края на краищата пострадаха само Денг и хората му.

Шнайдер, който седеше зад Вардани, се разсмя, но тя го сряза с поглед.

— Да, това е вярно. Той прати тези хора на смърт, а сега е сключил договор с човека, който ги изби. Този тип е калтак.

— Ако най-лошото, което е направил — не се предавах аз, — е да погуби осем души, значи аз съм далеч по-грешен от него. И всеки друг с чин като моя.

— Ето, виждаш ли? Пак го защитаваш. Сравняваш го дори със себе си, само за да го изкараш чист и неопетнен.

Погледнах я строго, допих си чашата и я поставих внимателно на барплота.

— Благодаря ти за загрижеността, Вардани, но искам да ти напомня, че не си експерт по това, което става в моята глава. Бих предпочел да пазиш своите прощъпулни, шибани опити в психохирургията за теб самата. Ясно?

Тя стисна устни, но не се предаде.

— Но няма да скриеш, че…

— Момчета — Шнайдер се подпря на Вардани и ми наля още ром от бутилката. — Момчета и момичета, това трябваше да е нашето малко празненство. Дойдохме тук, за да се разберем, че никога повече няма да се караме, а вие разваляте всичко. Таня, защо не вземеш да…

Той се опита да напълни чашата на Вардани, но тя избута настрани гърлото на бутилката. Гледаше го с такова съжаление, че неволно потреперих.

— Само това има значение за теб, Ян, нали така? — произнесе тя тихо. — Да се измъкнеш с натъпкан джоб. Да пробягаш най-късата и лесна дистанция до безгрижното съществувание на върха на живота. Какво стана с теб, Ян? Вярно, че винаги си бил малко повърхностен, но чак толкова…

Тя махна безпомощно с ръка.

— Благодаря ти, Таня. — Шнайдер надигна шишето и когато отново зърнах лицето му, то бе разкривено в свирепа усмивка. — Права си, не бива да съм чак такъв егоист. Трябваше да остана по-дълго при Кемп. В края на краищата, кое е най-лошото, което можеше да ми се случи?

— Не се вдетинявай само, моля те.

— Не, наистина. Сега вече всичко взе да ми се прояснява. Такеши, хайде да идем при Хенд и да му кажем, че сме променили намеренията си. — Той посочи Вардани с пръст. — А ти. Ти можеш да се прибереш в лагера, откъдето те измъкнахме, и да се отдадеш на аристократично страдание.

— Измъкнахте ме от лагера, защото имахте нужда от мен, Ян, не се преструвай, че причината е била друга.

Разтворената длан на Шнайдер бе изминала половината път до лицето й, когато осъзнах, че възнамерява да я зашлеви. Невростимулираната ми реакция ме накара да се озова между двамата, преди да е станало съприкосновението, но Вардани бе донякъде на пътя ми и аз я съборих от стола с рамо. Чух вика й, преди да се тръшне на пода. Чашата й се претърколи и съдържанието й изтече върху барплота.

— Достатъчно — рекох тихо, но заплашително на Шнайдер. Притисках ръката му под моята върху барплота, а другата ми ръка стоеше в замах някъде над лявото ми ухо. Лицето ми бе толкова близо до неговото, че забелязах миниатюрните сълзи в ъгълчетата на очите му. — Нали каза, че никога повече няма да се караме?

— Да бе. — Гласът му бе като на полузадушен. Той се изкашля. — Прав си, разбира се.

Почувствах, че се отпуска, и освободих ръката му. Когато се обърнах, Вардани тъкмо се надигаше от пода. Зад нея неколцина от посетителите бяха наскачали и ни разглеждаха с видимо безпокойство. Срещнах погледите им и те побързаха да насядат отново. Дори притиснат до стената, един тактически морски пехотинец от Клина струва повече от пет-шестима кръчмарски побойници. По-скоро усетих, отколкото видях, че барманът почиства барплота зад мен. Облегнах се върху подсушената повърхност.

— Мисля, че ще е най-добре всички да се успокоим.

— Аз нямам нищо против. — Таня отново се намести върху столчето. — Ти беше този, който ме събори. Ти и твоето другарче в борбата.

Шнайдер отново се наливаше. Когато приключи, посочи Вардани с пресушената чаша.

— Искаш да ти кажа какво се случи с мен, така ли, Таня?

— Имам чувството, че и без да настоявам, ще го узная.

— Наистина ли искаш да знаеш? Видях едно шестгодишно момиче. Умря от шрапнелна рана. Аз я убих, беше се скрила в някакъв бункер, а аз метнах вътре няколко гранати. — Той премигна и си наля нова порция ром. — И нямам никакво намерение да ставам свидетел отново на подобни картини. Приключих с тази история, на каквато и да било цена. Колкото и повърхностен да ти се струвам. Това да ти е за шибана информация.

Той ни изгледа последователно, в продължение на няколко секунди, сякаш не можеше да си спомни кои сме. После се надигна от стола, измина в почти права линия разстоянието до вратата и излезе. Последното му питие остана неизпито на барплота.

— Мамка му — изруга тихо Вардани в настъпилата помежду ни тишина. Гледаше празната си чаша, сякаш бе авариен люк за бягство.

— Тъй де — не бях готов да подклаждам нови разговори.

— Мислиш ли, че трябва да го настигна?

— Ами не.

Тя остави чашата и затършува из джобовете си за цигари.

— Наистина не исках…

— Вярвам ти — прекъснах я. — И той също, но ще го разбере, като изтрезнее. Не се кахъри за това. Сигурно е носил този спомен закътан нейде из душата си, откакто се е случило. А ти само му осигури необходимия катализатор, за да го изплюе навън. Може така да е по-добре.

Тя запали цигара и изпусна облак дим. После ме погледна с преценяващ поглед.

— На теб такива неща не ти ли влияят вече? Колко време е необходимо, за да претръпнеш?

— Ами аз съм бивш Емисар. Това ми е специалността. „Колко време“ е безсмислен въпрос. Става въпрос за система. Психодинамично инженерство.

Този път тя се завъртя върху столчето и втренчи поглед в мен.

— Добре де, поне това не те ли ядосва? Че някой е бърникал из теб?

Взех бутилката и налях и на двама ни. Тя не понечи да ме спре.

— Не ми пукаше, когато бях млад. Даже идеята ми се струваше страхотна. Влажен тестостеронов сън. Виждаш ли, преди да стана Емисар, служех в редовните части и вече бях привикнал с имплантантите и придружаващия ги софтуер. Всичко това ми се струваше усъвършенствана версия на същото. Броня за душата. А когато поостарях и взех да мисля по друг начин, пренастройката беше приключила.

— Не можеш ли да я надвиеш? Пренастройката?

Свих рамене.

— В повечето случаи — да. Но не искам. Това е природата на добрата настройка. А моята е много висококачествен продукт. Функционирам далеч по-добре, когато съм в синхрон с нея. Да й се съпротивлявам, е трудна работа и ме забавя. Откъде взе тия цигари?

— Тези ли? — тя погледна замислено пакета. — О, от Ян, мисля. Да, той ми ги даде.

— Много мило от негова страна.

И да беше забелязала сарказма в гласа ми, не реагира.

— Искаш ли?

— Защо не? Като гледам как се развиват събитията, този „ръкав“ може да не ми послужи дълго време.

— Наистина ли мислиш, че ще можем да се доберем до Латимерград? — Тя ме наблюдаваше над стелещата се пелена от цигарен дим. — Вярваш ли, че Хенд ще спази своята част от сделката?

— Няма кой знае какви причини да се съмняваме в него. — Аз също изпуснах едно облаче. — Парите вече са прехвърлени, „Мандрейк“ не може да си ги върне. Ако ни отрежат, ще си спестят само усилията около хипертунелното прехвърляне на три поизхабени „ръкава“. В замяна на което ще трябва да се безпокоят от заложените от нас в мрежата „мини“.

Погледът й се спря на резониращия заглушител на ръката ми.

— А това нещо? Върши ли работа?

— Кой знае? Взех го от търговец на стари бръмбазъци, но ни го препоръча „Мандрейк“, та нищо чудно, да е свързано с тях. Но какво значение? Аз съм единственият, който знае как са програмирани нашите „ответни удари“, и нямам никакво намерение да ти го казвам.

— Благодаря. — В гласа й обаче не се долавяше и капчица ирония. Когато си бил в концентрационен лагер, познаваш цената на собственото си незнание.

— Няма за какво.

— Че защо да не ни видят сметката, когато всичко приключи?

Разперих ръце.

— От къде на къде? „Мандрейк“ не се интересува от нашето мълчание. Това ще е най-голямото откритие в историята на междупланетните корпорации. Те нямат нищо против гласността. А нашите „мини“ ще са само остаряла информация. Докопат ли се веднъж до космическия кораб, „Мандрейк“ ще бълват съобщения по всички канали на Санкция IV. Хенд сигурно светкавично ще получи място в борда на Картела, а вероятно и в Протекторатския търговски съвет. Само за една нощ „Мандрейк“ ще се издигнат до ранга на най-големите играчи. Ние с теб ще бъдем някакви дребни мушици.

— Всичко си обмислил, а?

Свих рамене.

— Тези неща дори няма какво да ги обсъждаме.

— Така е — тя направи неопределен жест. — Просто си мислех, че си прекалено мил с онова вмирисано, корпоративно говно.

Въздъхнах.

— Виж. Мнението ми за Хенд няма никакво значение. Той ще свърши онова, което очакваме от него. Това е важното. Платиха ни, дадоха ни зелена светлина, а Хенд ми изглежда малко по-човечен от средния корпоративен чиновник, което според мен си е чист късмет. Харесвам го достатъчно, за да работя с него. Но ако се опита да ни измами, няма да имам никакви скрупули да му смачкам „колодата“. Това задоволява ли те?

Вардани чукна с цигарата по капачката на заглушителя.

— Моли се да не са ни турили подслушвателно устройство. Ако Хенд сега те чува…

— Е, и? — пресегнах се и взех недовършеното питие на Шнайдер. — Ако ме чува, вероятно си дава сметка, че и той мисли като мен. Да пием за недоверието и взаимното възпиране.

Гаврътнах последните остатъци от рома и преобърнах чашата на масата. Вардани завъртя очи.

— Страхотно. Политиката на отчаянието. Точно каквото ми трябваше.

— Това, което ти трябва — възразих аз, — е свеж въздух. Искаш ли да се връщаме в кулата? Ако си тръгнем сега, ще успеем преди полицейския час.

— Аз пък мислех, че той не важи за такива като теб, с военни униформи.

Сведох поглед към черния мундир.

— Е, сигурно. Но сега е най-добре да не се набиваме на очи. Освен това, ако се натъкнем на автоматизиран патрул, няма как да се разберем с тъпите машини. По-добре да не рискуваме. Какво ще кажеш за една разходка?

— Ще ме държиш ли за ръчичката? — Трябваше да е шега, но излезе различно. И двамата се изправихме, чувствайки се неловко от близостта на телата ни.

Мигът отмина като непроизнесена покана за среща.

— Разбира се — подметнах нехайно. — Навън е тъмно.

Прибрах заглушителя и цигарите, но думите ми не бяха разсеяли напрежението. По-скоро го бяха разпалили като лазерен огън.

Навън е тъмно.

Когато излязохме, и двамата бяхме напъхали ръце в джобовете.

12.

Горните три етажа на небостъргача на „Мандрейк“ са жилищни помещения за персонала и достъпът до тях е ограничен. На самия покрив има градини и кафенета, които работят по всяко време на деня и нощта. Над терасите са разпънати транспаранти, които филтрират неблагоприятните въздействия на лъчистата енергия. Когато се качихме там, насреща ни се изправи един безупречен Хенд, който явно ни очакваше. Дори и да бе подслушвал снощния ни разговор, не личеше нещо да го е потиснало.

— Добро утро, госпожице Вардани. Господа. Надявам се разходката снощи из града е била по-спокойна, благодарение на предпазните мерки, които взехме.

— Имаше някои интересни моменти — рекох, докато се настанявахме около масата. Скрита зад непроницаемите си слънчеви очила, Вардани имаше унесен вид. Засега поне разговорът не вървеше особено. Хенд също взе един стол и се настани. От близо си личеше, че е доста изморен.

— Аз вече обядвах — обяви той. — Госпожице Вардани, апаратурата, която поръчахте, вече пристигна. Ще наредя да отнесат всичко във вашия апартамент.

Археоложката кимна и извърна лице към слънцето. Когато стана ясно, че няма да дочака друга реакция от нея, Хенд се обърна към мен и повдигна вежди. Поклатих едва забележимо глава.

Не питай.

— Добре. Лейтенант, ако сте готов, да се заемем с вербуването…

— Разбира се — отпих от чая и се надигнах. Атмосферата, която тегнеше над масата, започваше да ми действа на нервите. — Да вървим.

Никой не каза нищо. Шнайдер дори не вдигна глава, но непроницаемите очила на Вардани проследиха оттеглянето ни към вратата като фасетните лещи на киберпазач.

Спуснахме се надолу в бъбрив асансьор, който ни съобщаваше сведения за всеки подминаван от нас етаж и не пропускаше да го допълни с подробности за текущи корпоративни проекти. Никой от нас не проговори и само след трийсет секунди вратата се отвори и ние се озовахме на остъкления подземен етаж. Сини луминесцентни лампи отсреща обозначаваха изхода. Зад прозрачната врата, паркиран напреко на тунела, ни очакваше лишен от опознавателни знаци и боядисан в пясъчносиво скутер.

— Тайсауасдийско поле — разпореди Хенд веднага щом се настанихме на седалките. — Пазарът на душите.

Двигателят започна бързо да ускорява оборотите си. Издигнахме се право нагоре, като паяк на конец. През неполяризираните стъкла, които ни деляха от кабината на пилота, виждах светещия отвор на тунела, който след секунди се превърна в ослепително кълбо от слънчева светлина. После кълбото избухна и ни обгърна от всички страни и ние се издигнахме още веднъж — този път в безжалостно синьото небе над Приземяване.

Хенд докосна едно копче на вратата и стъклото се поляризира в синьо.

— Снощи бяхте проследени — заговори той.

Погледнах го учудено.

— Защо? Не сме ли от един отбор?

— Не от нас. — Той направи нетърпелив жест. — Е, от нас също, но от високо — така ги забелязахме. Не говоря обаче за това. Двамата с Вардани се прибрахте отделно от Шнайдер — което не е било никак разумно. Имало е опашки след вас и след него. Шнайдер е забелязал преследвачите си, вероятно докато се е озъртал за Вардани, и се е отървал от тях. Другата група е проследила двама ви до улица „Откритие“, малко преди моста.

— Колко души?

— Трима. Двама мъже и един боен киборг — съдейки по начина, по който се е придвижвал.

— Заловихте ли ги?

— Не. — Хенд чукна с нокът по прозореца. — Дежурната машина е била със зададени параметри за наблюдение и охрана. Докато получим доклада от нея, те се бяха скрили в един от тунелите под канала Латимер, а когато отидохме там, вече ги нямаше. Търсихме ги, но…

Той разпери ръце. Торбичките под очите му вече имаха своето обяснение. Стоял е буден цяла нощ, бдейки над своята инвестиция.

— На какво се хилиш толкова?

— Извинявай. Направо съм трогнат. Дежурна машина за наблюдение и охрана, значи.

— Ха-ха. — Той ме фиксира със зелените си очи. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Кой знае защо се сетих за коменданта на лагера и разказа му за неуспешния опит да спасят Таня Вардани. После поклатих глава.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Ако знаех, че някой ме следи, мислиш ли, че сега щеше да е в по-добро състояние от Денг и главорезите му?

— И кои може да са те?

— Казах ти, че нямам понятие. Улична измет?

Той ме погледна с досада.

— Улична измет, която да следи човек с униформа на Клина на Карера?

— Добре де, може да са по-организирани. В Приземяване нямате ли престъпност?

— Ковач, моля те. Дръж се сериозно. Щом ти не си ги забелязал, как можеш да твърдиш, че са били обикновени престъпници?

— Да, прав си — въздъхнах.

— Така де. Въпросът е кой още иска да си вземе парче от баницата?

— Не зная — повторих мрачно.

Останалата част от полета премина в мълчание.

Най-сетне скутерът се наклони и аз надникнах през прозореца. Спускахме се спираловидно към нещо, което наподобяваше разлато петно от лед, поръсено с бутилки и консервни кутии. Присвих очи и увеличих мащаба.

— Това да не са оригиналните?…

Хенд кимна.

— Някои от тях само. По-едричките. Останалите са водоеми и други по-големи предмети, които изпадат от пазара. Спреш ли да си плащаш тарифата за площадката за кацане, вземат ти стоката и я прекарват с гравивлекач на друго място, докато възстановиш сумата. Но откакто започна хаоса на пазара, никой не си прави труда да плаща наеми, та управата на космодрума се е принудила да праща направо специализиран отряд, който отстранява нередовните с плазмени резачки.

Снижихме се над най-близкия от грамадните колонизаторски шлепове. Все едно, че летяхме над гигантско, повалено метално дърво. От едната му страна, там, където се намираше ракетният двигател, с помощта на който шлепът бе прекосил разстоянието между Латимер и Санкция IV, се виждаха грамадни смачкани плоскости, някои от които се сливаха с площадката, а други стърчаха към небето. Шлепът никога вече нямаше да излети, всъщност той така и бе конструиран — за еднократен и еднопосочен полет. Сглобен преди стотина години в орбитата на Латимер, той бе предназначен за едно-единствено пътуване в междупланетното пространство и приземяване в крайната цел, с помощта на самоизгарящи се антигравитационни спирачни системи. Именно при детонацията в момента на приземяването се бе развила тази чудовищна температура, превърнала пустинния пясък в овална стъклена площадка, която по-късно била разширена от инженерите, за да се слее с подобни площадки, оставени от другите шлепове, създавайки Тайсауасдийското поле, върху което бе разцъфтяла колонията през първите десетина години от своето съществуване.

По времето, когато пристигнали корпорациите, за да построят свои площадки и обслужващите ги комплекси, шлеповете вече били изкормени, използвани първоначално за жилищни помещения, сетне като източник на метал и строителен материал. На Харланов свят съм влизал в някои от оригиналните шлепове, оставени от флотилията на Конрад Харлан, където дори палубите са били отнесени, изтръгнати от оребрените стени на корпуса. Бяха останали само кухите черупки, поради някакво необяснимо религиозно страхопочитание, подтиквало по-ранните поколения да отдават целия си живот на издигането на катедрали.

Скутерът подмина хребета на шлепа и се спусна от другата страна, където се приземи в сянката, хвърляна от гигантската метална конструкция. Изскочихме навън и ни посрещна почти вледеняващ вятър, както и слабите, приглушени гласове на хората зад металния корпус.

— Оттук. — Хенд кимна към извитата стена пред нас и ни поведе към един триъгълен товарен отвор, разположен на приземно ниво. Улових се, че неволно оглеждам постройките за възможни снайперови постове, разтърсих глава, да прогоня рефлекса, и го последвах. Вятърът вдигаше прахоляк под краката ни.

Отблизо товарният отвор се оказа доста голям, висок поне няколко метра до острия си връх и достатъчно широк в основата, за да пропусне количка, натоварена с мародерна бомба. Товарната платформа, която по време на полета бе изпълнявала функцията на външен люк, сега клечеше отпусната върху чифт масивни хидравлични крака, които не бяха работили от десетилетия. Над острия връх на отвора бяха изрисувани изображения, които можеха да са марсианци или пък летящи ангели.

— Археоарт — обяви Хенд с вид на познавач. Секунди след това прекрачихме прага и бяхме обгърнати в относителен мрак.

Споходи ме същото усещане за разлагащо се пространство, каквото бях изпитал на Харланов свят, но докато черупките на Харлановите шлепове бяха съхранени като музейни експонати, тези тук бяха изпълнени със звуци и шум. Покрай дъговидните стени на корпуса бяха подредени стелажи, сглобени от пластмасови тръби и жици и залепени за стените с епоксид, създавайки впечатлението, че вътрешността на шлепа е била нападната от бързорастящи отровни гъби. По-горните етажи, мостикът и жилищните помещения бяха свързани със сложна конструкция от висящи метални стълби. Тук-там се виждаха още картини, някои холографски, други озарени от нарочно поставени прожектори. От монтираните във вентилационните отвори колони се лееше музика. Високо над всичко това някой бе пробил широки няколко метра отвори в тавана, през които слънчевите лъчи проникваха под различни ъгли.

В обления от най-близкия подобен сноп светлина кръг стоеше висока, облечена в парцаливи дрехи фигура, чието извито нагоре лице бе покрито с едри капки, като от топъл душ. Беше нахлузил смачкано бомбе и един също толкова износен черен фрак загръщаше прегърбените му рамене. Дочул стъпките ни, той се извърна и разпери гостоприемно ръце.

— Ах, господа. — Гласът бе изкуствен, механичен и бликаше от миниатюрното апаратче, прикрепено за израненото му гърло. — Тъкмо навреме идвате. Аз съм Семетайр. Добре дошли в Пазара на душите.

Изкачихме се на трета палуба, откъдето имахме възможността да наблюдаваме целия процес от самото начало.

Когато излязохме от клетката на асансьора, Семетайр се отдръпна настрани и ни посочи с обвитата си в парцали ръка.

— Гледайте! — рече той.

Точно под нас, на долната палуба, една верижна товарна машина повдигаше с хидравличните си ръце отворен отгоре метален контейнер. Контейнерът се наклони напред и през ръба му започнаха да изтичат сребристи на цвят метални предмети, които падаха с трополене на палубата и се търкаляха във всички посоки.

Корови „колоди“.

Трудно ми бе да преценя, без да задействам невростимулаторите, но имах чувството, че повечето от тях не са почистени. Бяха облепени с жълтеникави парченца от кости и гръбначномозъчна тъкан, все още полепнала по метала. Контейнерът се наклони още и този път изсипа истински метален водопад. Машината пълзеше бавно назад, оставяйки широка диря върху пода. Купчината пред нея бързо растеше, сетне сребристият поток секна и последните „колоди“ се изтърколиха от върха.

Контейнерът бе обърнат с отвора надолу — беше изпразнен. Възцари се тишина.

— Прясна стока — поясни Семетайр и ни поведе към купчината. — Повечето са от бомбардировките на Сучинда, цивилни и редовни части, но вероятно има и други. Карат ни ги от целия изток. Някой трябва да се е объркал относно наземното разположение на кемпистите.

— Не е за първи път — промърморих.

— Нито за последен, надявам се. — Семетайр клекна и напълни шепи с корови „колоди“. Полепналите по тях частици от кост наподобяваха жълтеникава слана. — Бизнесът никога не е бил толкова процъфтяващ.

Откъм тъмната част на палубата долетя неприятен стържещ звук. Вдигнах глава, следвайки посоката му.

От всички страни на грамадната купчина се приближаваха търговци, въоръжени с лопати и кофи, които се боричкаха помежду си за по-добър достъп. Тъкмо металните остриета на лопатите им издаваха дразнещия звук, докато ги пълнеха с „колоди“, които после изсипваха в кофите.

Но колкото и да бе ожесточено съперничеството им, забелязах, че бяха оставили на Семетайр най-широкото място. Извърнах поглед към коленичилата фигура пред мен и видях как на лицето му разцъфна широка усмивка, въпреки че бе обърнат гърбом към мен. Разширено периферно зрение, предположих. Търговецът разтвори пръсти и металните цилиндърчета изтрополиха обратно в купчината. След като изпразни ръце, той избърса дланите си една в друга и се изправи.

— Повечето от тези се продават на кило — обяви. — Евтин и непретенциозен материал. Ако искате, можете да поговорите и с тях — той кимна към другите търговци. — Но за по-специална стока ще трябва да се обърнете към мен.

— Давай по същество — сряза го Хенд.

Стори ми се, че очите на търговеца се присвиха ядно за миг, но не бях сигурен, тъй като лицето му се криеше в сянката на широкополата шапка.

— По същество — повтори той любезно. — Въпросът е какво ви трябва. Семетайр задоволява всякакви нужди на клиента. Какви са твоите нужди, човече от „Мандрейк“? Или може би трябва да попитам твоя Клинов вълк?

Почувствах горещия полъх на задействаната невростимулация. Не бях с униформа. С каквото и да бе оборудван този тип, не беше само усилено периферно зрение.

Хенд произнесе нещо на странен, многосричен език, който не познах, и направи едва забележим знак с лявата си ръка. Семетайр замръзна.

— Подхващаш опасна игра — произнесе бавно Хенд. — Но не знаеш какво идва накрая. Ясно ли ти е?

Семетайр остана неподвижен в продължение на няколко секунди, сетне лицето му отново бе разцепено от усмивка. Той бръкна едновременно с две ръце под парцаливия си фрак и се озова срещу дулото на единия интерфейсен калашник, който стисках в лявата си ръка на пет сантиметра от челото му. Бях реагирал почти несъзнателно.

— Бавно — предупредих го аз.

— Няма никаква опасност, Ковач — гласът на Хенд бе мек, но очите му не слизаха от лицето на Семетайр. — Вече се разбрахме, че сме част от семейството.

Усмивката на Семетайр не потвърждаваше думите му, но той измъкна ръцете си бавно изпод пешовете на фрака. Във всяка от тях стискаше по един метален краб. Малките, лъщящи рачета помръдваха със стоманените си крачета, сякаш нямаха търпение да се захванат за работа. Семетайр сведе поглед и ги разгледа отблизо. Държеше се, сякаш не го е страх от оръжието.

— Та какви са желанията ти, човече от „Мандрейк“?

— Ако още веднъж ме наречеш така, ще дръпна спусъка.

— Ковач, той не говори на теб. — Хенд кимна към автомата и аз неохотно го прибрах. — Специални части, Семетайр. Прясно придобит опит, нищо по-старо от месец. Освен това бързаме. Давай, каквото имаш на склад.

Семетайр сви рамене.

— Най-пресните са тук — каза той и хвърли двата метални краба върху купчината от „колоди“, където те веднага се заловиха с трескава активност, повдигайки един след друг цилиндрите с мъничките си механични ръце и задържайки ги под микроскопичната светлина на синкавата леща, преди да ги захвърлят обратно. — Но ако много бързате…

Той се обърна и ни поведе към един от стелажите. На бюрото пред него жена с изпити черти и бледо лице се прегърбваше върху апарата за почистване на костни фрагменти от „колодите“. Едва доловимото бръмчене от бормашината, която изстъргваше и едновременно засмукваше жълтеникавите парченца, бе като музикален контрапункт на грубото стържене на лопатите.

Семетайр заговори жената на езика, който преди малко бе използвал Хенд, и тя вдигна глава от прибора. Приближи се до стелажа, взе една метална кутия, голяма колкото наблюдателна сонда и я постави пред нас. След това чукна с пръст по гравирания върху капака символ и произнесе нещо на същия език.

Погледнах към Хенд.

— Избраниците на Огон — преведе той, без никакви признаци за насмешка. — Облечени в желязо, за господаря на желязото. Войни.

Той кимна и жената се отдалечи. Тя извади изпод тезгяха купа с парфюмирана вода и потопи в нея ръцете си до китките. Гледах я като омагьосан как поставя отново ръце върху капака на кутията и подхваща тих напев. Накрая отвори очи и повдигна бавно капака.

— Колко килограма ви трябват? — попита неизменно прагматичният Семетайр.

Хенд се пресегна през масата и загреба една шепа „колоди“ от кутията. Идеално почистените им телца сияеха в шепата му.

— Колко ще ме одереш за тези? — попита той.

— По седемдесет и девет и петдесет за кило.

Хенд се усмихна.

— Последния път, когато бях тук, Правет ми взе по четирийсет и седем и петдесет, и се извиняваше, че е много.

— Това е смешна цена и ти го знаеш, човече от „Мандрейк“. Правет търгува с боклуци и дори не ги почиства както трябва. Ако искаш да профукаш безценното си корпоративно време в чистене на кости и тъкани и накрая да се обзаведеш със стандартен наборен материал, върви да се надлъгваш с Правет. Това тук са отбрани войни, почистени и каталогизирани, и всеки от тях си заслужава цената. И да не си губим повече времето.

— Добре — Хенд премери на ръка тежестта на шепата капсуловани животи. — Ти също имаш разходи за покриване. Шейсет хиляди. Знаеш, че пак ще се върна при теб някой път.

— Някой път — Семетайр сякаш опитваше вкуса на думите. — Някой път Джошуа Кемп може да подпали Приземяване с термоядрена факла. Някой път, човече от „Мандрейк“, когато и двамата ще сме мъртви.

— Така е, наистина. — Хенд изсипа „колодите“ обратно в металната кутия. Тракаха по пода й като зарчета. — На някои от нас това може да се случи по-скоро, ако продължават да правят антикартелски изявления за победата на кемпистите. Бих могъл да наредя да те арестуват за тези думи, Семетайр.

Бледата жена зад бюрото просъска, вдигна рязко ръка и изрисува някакъв символ във въздуха, но Семетайр я скастри и тя млъкна.

— Какъв смисъл да ме арестуваш? — попита той с все така спокоен глас, бръкна в кутията и извади едно-единствено блестящо цилиндърче. — Прави си сметка. Ако ме няма, ще трябва да се обърнеш към Правет. Седемдесет.

— Шейсет и седем и петдесет и ти обещавам да те направя преференциален доставчик на „Мандрейк“.

Семетайр завъртя „колодата“ между пръстите си, докато обмисляше предложението.

— Съгласен — рече накрая. — Шейсет и седем и петдесет. Но за тази цена ще ти дам минималното количество. Пет килограма.

— Дадено. — Хенд извади кредитен чип с холограма на „Мандрейк“. Докато го подаваше на Семетайр, на лицето му цъфна неочаквана усмивка. — Всъщност, смятах да взема десет. Увий ми ги.

Семетайр хвърли „колодата“ в кутията. Той кимна на бледата жена и тя извади от едно чекмедже електронни везни. След това наклони кутията и започна да вади „колодите“ една по една и да ги подрежда на везните. На миниатюрния циферблат се меняха виолетови цифри.

С крайчеца на окото долових някакво движение на долното ниво и се извърнах натам.

— Ето ти находка — подметна Семетайр и се засмя.

Единият от двата метални краба бе обърнал гръб на купчината и след като достигна краката на Семетайр започна бавно да се катери по крачола му. Когато достигна колана, Семетеайр се пресегна, откачи оттам дребната машинка, дръпна нещо от ръчичките й и я запрати обратно към купчината. Докато летеше, киберкрабът махаше безпомощно с крайници, но веднага щом падна, се претърколи по корем и отново се захвана за работа.

— Ах, погледнете. — Семетайр триеше с мазолести пръсти засъхналата мъртва тъкан върху „колодата“. — Гледай тук, Клинов вълк. Знаеш ли какво е това? Виждаш ли как се събира реколтата?

13.

Изкуственият интелект на „Мандрейк“ представяше съхранените в „колоди“ войници, които бяхме донесли, като тримерна, кодирана информация и още след първия преглед отписа една трета от тях поради психологическа непригодност. С тези дори не си заслужаваше да разговаряме. Възкресени във виртуалността, те можеха само да крещят до пълно изтощение.

Хенд посрещна новината спокойно.

— Това е съвсем според очакванията — рече той. — Винаги има брак, от когото и да купуваш. Останалите са на оздравителна сънотерапия. Така поне засега не се налага да ги събуждаме.

Взех разпечатката от масата и я прегледах.

— Опит от работа в радиационни условия? — погледнах Хенд учудено. — Трябва ли да знам нещо по въпроса.

— Стига де, Ковач. Ти вече знаеш.

— Аз… — спомних си сиянието над планината. — Надявах се, че няма да се стигне дотам.

Хенд разглеждаше масата намръщено, сякаш тя имаше нужда от полиране.

— Налага се да разчистим онзи полуостров — обясни той предпазливо. — И това ще стане — до края на седмицата. Кемпистите отстъпват.

Все пак успях да срещна погледа му — над масата.

— Значи всички ние ще умрем.

Той сви рамене.

— Неизбежно е, както и да го погледнеш. Имайки предвид, че ще отидем там малко след взрива. Е, за новото попълнение бихме могли да използваме клонирани тела с повишен лъчев толеранс, а ние да вземаме антирадиационни лекарства, но дори тогава…

— Да, дори тогава ще трябва да разчитаме на нови „ръкави“.

— Именно.

— И какви са тези „ръкави“ с повишен лъчев толеранс?

Поредното свиване на рамене.

— Не зная, но мога да разговарям с биониците. Маорска изработка най-вероятно. Защо, искаш ли и ти?

Усетих, че кхумалоските биопластини се пробуждат в дланите ми, сякаш ядосани от предложението, и поклатих глава.

— Благодаря, ще се задоволя с това, което имам.

— Не ми ли вярваш?

— Като стана дума за това — не. Но въпросът е в друго. — Посочих с пръст гърдите си. — Това ми е наследство от Клина. Кхумалоски биосистеми. Никой не изработва по-добри бойни „ръкави“.

— Радиационна защита?

— Ще изкарам достатъчно, за да си свършим работата. Кажи ми нещо, Хенд. Какво предлагаш на новото попълнение? Освен „ръкава“, който евентуално би издържал на радиация? Какво ще получат, когато приключим?

Той се намръщи, сякаш въпросът го дразнеше.

— Ами… работа.

— Те вече имаха. И виж докъде ги докара.

— Работа в Приземяване — поправи се той. — Договор за охранителна дейност на територията на „Мандрейк“, гарантиран за период от пет години, или докато свърши войната. Това успокоява ли твоите квелистко-анархистки скрупули?

Повдигнах вежди.

— Това са две съвсем противоположни философии, Хенд. Не бива да ги смесваш с лека ръка. Но щом питаш, предполагам, че ще се чувстват по-добре, отколкото да са мъртви. Цената си заслужава.

— Е, значи се разбрахме. Сега вече и аз съм спокоен.

— Хубаво, да се захващаме за работа — хвърлих списъка на бюрото. — Колко още ще ги държите на сънотерапия?

Според психохирурзите, ние проявяваме истинската си същност далеч повече по време на сън, отколкото при всяка друга ситуация, включително миговете на оргазъм и последните секунди от живота. Може би заради това повечето от нещата, които правим наяве, нямат никакво разумно обяснение.

След като зададохме необходимите параметри, компютърът прегледа останалите седем килограма от функциониращи човешки души, държани в съностаза, и ни подаде общо триста осемдесет и седем възможности, като двеста и осемнайсет от тях бяха с висока степен на съвпадане с търсените параметри.

— Време е да ги будим — рече Хенд, докато тракаше по клавиатурата и се прозяваше уморено.

— Трябва ли да разговаряме с всеки един от тях?

Хенд поклати глава.

— Не е наложително. В компютъра е въведена моя виртуална версия, към която се включени няколко психохирургични диагностициращи програми. Ще я пратя да ни подбере най-добрата дузина и половина. Стига да ми се довериш, разбира се.

Аз също не можах да сдържа прозявката си.

— Вярвам ти. Действай. Искаш ли да излезем на въздух и да пийнем по едно кафе?

Отправихме се към терасата на покрива.

Навън денят бавно гаснеше в индиговата мараня на хоризонта. На изток звездите вече бяха изгрели и пълзяха нагоре по стъмващото се небе на Санкция IV. Транспарантите на покрива бяха свалени и от север подухваше приятен вечерен ветрец.

Огледах се. Терасата бе запълнена от служители на корпорацията. Повечето се бяха разделили на малки групички около масите и покрай бара и разговаряха с тихи, уверени гласове. Никой не ни обръщаше внимание. Чуваха се откъслечни фрази на английски, френски и тайландски. Смесицата от езици ми напомни нещо.

— Хенд, кажи ми… — пъхнах една цигара между зъбите си и я запалих. — Каква беше тази история днес на пазара? Този език, на който разговаряхте тримата, и знаците, които си разменяхте?

Хенд остави чашата с кафе и ме погледна.

— Не се ли досещаш?

— Вуду?

— Може и така да го наречеш. — Съдейки по смръщената му физиономия, той не би го нарекъл така и след милион години. — Макар че никой не е прибягвал до този термин от няколко века. Всъщност в началото се е използвало съвсем друго название. Но, като повечето хора, ти обичаш да опростяваш нещата.

— Че религията не е ли за това? Да опростява нещата.

— Ако беше така, повечето хора щяха да са тъпаци, не мислиш ли?

— Ами те не са ли такива?

— Е, може и да си прав. — Хенд отпи от кафето. — Ти смяташ, че няма Бог, нали? Нито някаква висша сила. На Харланов свят повечето май сте шинтоисти? Или някаква християнска секта бяхте?

— Не принадлежа към нито една от двете.

— Значи нямаш никаква утеха срещу падането на нощта? Нямаш си съюзник за мига, когато безмерната тежест на сътворението ще се стовари върху крехкия ти гръбнак като каменна колона, висока хиляда стъпки?

— Хенд, аз бях на Иненин — изгасих цигарата и го дарих с една от редките си усмивки. — На Иненин, където същата тази твоя колона на сътворението караше ранените войници да крещят и да проклинат всякакви висши и нисши сили. Доколкото си спомням, нито една от тях не дръзна да се появи от небето. Не ми трябват на мен такива съюзници.

— Не е наша работа да се разпореждаме с Божията воля.

— Сигурно е така. Разкажи ми за Семетайр. Това бомбе и фракът. Каква роля играе?

— Каква ли? — Хенд се засмя. — Преструва се на Геде, господаря на мъртвите…

— Колко духовито.

— Опитва се да въздейства върху умовете и съзнанията на по-лабилните сред неговите конкуренти. Той е познавач на материята и не без влияние в духовното царство, макар и недостатъчно, за да призове точно този персонаж. Аз имам далеч по-големи… — Хенд млъкна и ме погледна, но сетне се засмя, — да речем, пълномощия. Постарах се да му го докажа. Нещо като връчване на акредитивни писма, с което всъщност го поставих на мястото му.

— Любопитно защо този Геде не се появи, за да свърши същото?

Хенд въздъхна.

— Не е изключено Геде — също като теб — да намира ситуацията за смешна. Премъдрите обичат да се забавляват.

— Брей, така ли? — наклоних се напред и потърсих в лицето му поне някаква следа от ирония. — Ти наистина ли вярваш в тия тъпащини? Имам предвид — сериозно?

Хенд ме разглежда в продължение на няколко секунди, след това се облегна назад и посочи небосклона.

— Погледни нагоре, Ковач. Седим тук и си пием кафето, но сме толкова далеч от Земята, че ще ти е нужен телескоп, за да различиш там горе Слънцето. Донесени сме тук от вятър, духащ през пространства, които не можем нито да видим, нито да докоснем. Били сме съхранени като сънища в мозъка на машина, която мисли толкова по-съвършено от нас, че преспокойно можем да я обявим за божество. Били сме възкресени в тела, които никога преди това не са ни принадлежали, отгледани в тайна градина, а не в женска утроба. Такива са фактите на нашето съществуване, Ковач. Нима са различни или по-малко мистични от вярата, че съществува отвъден свят, където мъртъвците живеят в компанията на същества, толкова по-могъщи и извисени, че трябва да ги наричаме богове?

Отместих поглед, смутен от разпалеността в гласа на Хенд. Религията е странно нещо и често има непредсказуем ефект върху хората. Изгасих поредната цигара и заговорих, стараейки се да подбирам внимателно думите си.

— Добре, щом питаш — разликата е, че тези факти от нашето съществуване не са били измислени от болните мозъци на невежи свещеници векове преди първият човек да се издигне над земната повърхност или да построи нещо, наподобяващо машина. Бих казал, че опирайки се на тях, се чувствам далеч по-пригоден за среща с реалността, отколкото би ме подготвило твоето царство на душите.

Хенд се разсмя, очевидно не ми се беше обидил. Дори изглежда се забавляваше.

— Това е ограничен светоглед, Ковач. Вярно е, че повечето църкви бележат възникването си в прединдустриалната ера, но вярата е метафора и никой не знае как информацията, криеща се в тази метафора, е стигнала до нас, нито откъде се е взела. Ние крачим сред руините на цивилизация, която вероятно е притежавала богоподобни сили хилядолетия преди нашите предци да тръгнат на два крака. Твоят роден свят, Ковач, е обкръжен от ангели с огнени мечове…

— Ехей — вдигнах ръце да го спра. — Да оставим за момент метафората. Харланов свят има система от орбитални бойни платформи, които марсианците са забравили да обезвредят, когато са си отишли.

— Да — Хенд нетърпеливо махна с ръка. — Станции, направени от материал, който се съпротивлява на всички наши опити за сканиране. Станции, снабдени с достатъчно мощни оръжия, че да разрушават цели планини, но те стрелят само по издигащите се в небето кораби. Кой друг, освен един ангел, би сътворил нещо подобно?

— Хенд, говорим за някаква скапана машина. С програмирани команди, които вероятно са били зададени по време на планетен конфликт…

— Сигурен ли си в това?

Сега той се наведе напред. Позата му бе точно отражение на моята.

— Бил ли си някога на Харланов свят, Хенд? Предполагам, че не. Е, аз пък съм израсъл там и ти казвам, че тези твои орбитални станции не са по-мистични от която и да било друга марсианска находка…

— Като например пеещите спирали? — Той почти шепнеше. — Дървета от камък, които пеят при изгрев и залез-слънце? Не са по-мистични от врата, която се отваря като проход към…

Той млъкна и се огледа боязливо. Седях и го разглеждах, развеселен.

— Забележителна страст за човек, издокаран в толкова скъп костюм. Какво — да не се опитваш да ми продадеш марсианците като вуду богове? Това ли е?

— Нищо не се опитвам да ти продам — промърмори той и се облегна назад. — Прав си, марсианците напълно се вместват в този свят. Излишно е да прибягваме до нематериалната сфера, за да ги обясняваме. Опитвам се само да ти покажа колко е ограничен твоят мироглед, когато затваряш очи за чудесата на света.

Кимнах.

— Много мило от твоя страна — посочих го с пръст. — Направи ми една услуга, Хенд. Когато стигнем там, закъдето сме тръгнали, запази тези глупости за себе си. Ще си имам предостатъчно ядове, за да се занимавам и с твоите чудеса.

— Вярвам само в това, което съм видял — произнесе той натъртено. — Виждал съм Геде и Кейрфор да крачат между нас в човешка плът и съм чувал гласовете им от устата на хоган, дори съм ги призовавал.

— Да бе, вярвам ти.

Той ме погледна внимателно, оскърбен от презрението ми към неговата вяра.

— Странна история, Ковач. Твоята вяра е дълбока също колкото моята. Питам се само, защо толкова много се стараеш да не повярваш.

За известно време между нас се възцари мълчание. Шумът от околните маси утихна и дори вятърът съвсем спря, сякаш затаил дъх. После аз се наведох напред и произнесох тихо:

— Грешиш, Хенд. Нямам нищо против да разполагам с постоянен достъп до глупостите, в които ти вярваш. Готов съм да призова всеки, който може да се признае виновен за неуспехите на това твое „сътворение“. Защото тогава ще мога да го убия. Много бавно.

Когато се върнахме при компютъра, виртуалният двойник на Хенд бе скъсил списъка на подходящите кандидатури до единадесет. На нас това щеше да ни отнеме поне три месеца. Заехме се да ги прегледаме под дразнещо ярката светлина в помещението. За целта първо изключихме виртуалния двойник на Хенд, а после се прехвърлихме в машината.

Последен подбор.

14.

Още си спомням техните лица.

Не лицата на чудесните, издръжливи на радиация маорски бойни „ръкави“, които носеха при Дангрек и из димящите руини на Собървил. Не, помнех лицата, които са имали, преди да умрат. Лицата, които Семетайр бе съхранил и продал в хаоса на войната. Лицата, с които те се помнеха, лицата, с които ми се представиха във виртуалната хотелска стая, където ги видях за пръв път.

Лицата на мъртъвците.

Оле Хансен:

Европоидни черти, снежнобяла кожа, късо подстригана русолява коса, очи, сини като цифров дисплей на медицински монитор в некритичен режим. Пристигнал от Латимер с първия отряд криокапсуловани подкрепления на ООН, в самото начало, когато никой не даваше на Кемп повече от шест месеца.

— Надявам се, че няма пак да ме пращате в пустинята. — По темето и бузите му все още се виждаха червени петна от изгаряния. — Защото ако това възнамерявате, направо ме връщайте в кутията. Не мога да понасям сърбежите.

— Там, където ще ходим, е хладно — уверих го аз. — Като люта зима в Латимерград. Знаеш ли, че всички от твоя отряд са мъртви?

Кимване.

— Видях взрива от хеликоптера. Последното, което си спомням. Но нищо чудно. Открихме неизбухнала мародерна бомба. Казах им, да я взривим на място, но те не ме послушаха. Упорити копелдаци.

Хансен бил част от един сапьорски отряд на име „Меко докосване“. Бях чувал за тях в осведомителните предавания на Клина. Хвалеха ги, че винаги се озовават на мястото в точното време. Е, бяха се озовавали.

— Ще ти липсват ли?

Хансен вдигна глава и втренчи поглед в Хенд.

— Може ли? — кимна той към бутилките на масата.

— Чувствай се като у дома си.

Хансен се надигна, избра измежду шишетата едно, пълно с кехлибарена течност, и си наля. Преди да отпие, стисна устни и сините му очи блеснаха.

— Това е за „Меко докосване“, където и да се намират сега разпердушинените им атоми. Епитафия: трябваше да се вслушат в шибаните ми заповеди. Сега щяха да са тук.

Той изля съдържанието на чашата право в гърлото си и я запрати към насрещната стена. В очите му блеснаха сълзи, но аз реших, че са от алкохола.

— Други въпроси? — попита Хансен с вибриращ глас.

Ивет Крюкшенк:

Двайсетгодишна, с кожа толкова черна, че почти синее, черти, напомнящи донякъде носовия профил на височинен прехващач, опъната и пристегната назад коса, окичена с опасни на вид стоманени украшения, и няколко резервни розетки за имплантанти, оцветени в зелено и черно.

— Тези за какво са? — попитах.

— Лингвапакет, тайландски и мандарин, седми дан шотокан — посочи тя една по една розетките. — Полеви фелдшер за напреднали.

— А другите в косата ти?

— Сателитно-навигационен интерфейс, концертна цигулка. — Тя се засмя. — Последното не се търси особено в наши дни, но пък ми помага да преборя стреса.

— Седем пъти през изминалата година сте поискали да ви преместят на друга служба — обади се Хенд. — Защо?

Тя го погледна с любопитство.

— Нали вече ме питахте.

— Била е друга моя версия.

— Ах, ясно. Духът от машината. Добре де, както казах и по-рано. Близък фокус, възможност за въздействие върху изхода от сражението, интересни играчки. Миналия път се засмяхте, като го изтърсих.

Жиан Жианпин:

Бледи азиатски черти, интелигентни очи, наклонени навътре, надменна усмивка. Имаш чувството, че се наслаждава на току-що разказан анекдот. Ако се изключеха мазолите по ръбовете на дланите му и овладяното тяло под широките дрехи, нямаше никакви други белези за същината на неговия занаят. Разглеждаше ме по-скоро като уморен учител, отколкото като някой, който познава петдесет и седем различни начина да прекъсне нишката на човешкия живот.

— Тази експедиция — заговори той — не ми изглежда свързана с войната. За търговско начинание ли става въпрос?

— Цялата война е едно голямо търговско начинание, Жиан — отвърнах аз.

— Сигурно може и така да се каже.

— Слушай, Жиан — намеси се Хенд със строг глас. — Имам достъп до правителствените кръгове на най-високо ниво. Ако не беше Картелът, кемпистите щяха да влязат в Приземяване още миналата зима.

— Така е. Точно срещу това се борехме. — Той скръсти ръце. — И затова умряхме.

— Хубаво — кимна Хенд. — Разкажи ни по-подробно как стана.

— Вече отговарях на този въпрос. Защо го повтаряте?

Хенд потърка уморено очи.

— Не бях аз, а сортиращата програма. Нямах време да прегледам доклада, така че, ако обичаш…

— Беше при една нощна атака в Данангската низина, срещу подвижна предавателна станция за насочване на кемпистките мародерни бомби.

— И ти ли участва в атаката? — погледнах с известна доза уважение нинджата, който седеше пред мен. В Данангския театър на бойните действия диверсионните нападения срещу кемпистките средства за комуникация бяха единственият реален успех, с който можеше да се похвали правителството през последните осем месеца. Тези операции спасиха живота на много войници, някои от тях мои приятели.

— Имах честа да бъда назначен за отдельонен командир.

Хенд погледна дланта си, където течаха потоци от информация, подобно на някакво трепкащо кожно заболяване. Системна магия. Виртуални играчки.

— Твоето отделение е изпълнило задачата, но ти си бил убит по време на отстъплението. Как стана това?

— Допуснах грешка. — Жиан произнесе тези думи със същото отвращение, с което говореше за кемпистите.

— И каква беше тя?

Никой не би дал на Хенд и една точка за тактичност.

— Помислих си, че автоматичната охранителна система ще се изключи с взривяването на станцията. Но това не стана.

— Виж ти.

Хенд ме погледна многозначително.

— Отделението се нуждаеше от прикриващ огън, за да се изтегли. Аз останах.

Хенд кимна.

— Поздравления.

— Грешката беше моя. Не беше кой знае каква цена, за да се спре кемписткото настъпление.

— Май не си голям почитател на кемпистите? — стараех се да говоря спокойно. Изглежда си имахме работа с фанатик.

— Кемпистите проповядват революция — отвърна той с нескрито презрение. — Но какво всъщност промениха на Санкция IV?

Почесах се зад ухото.

— Ами… май построиха доста статуи на Джошуа Кемп. Освен това, нищо друго.

— Точно така. И за това трябваше да пожертват живота на стотици хиляди невинни?

— Трудно е да се каже. Виж, Жиан, ние не сме кемписти. Ако получим това, което искаме, мога да ти обещая, че ще се създадат условия Кемп никога да не спечели тази война. Харесва ли ти?

Той постави ръце на масата и втренчи в тях замислен поглед.

— Имам ли друга възможност?

Амели Вонсава:

Издължено лице с ястребови черти и цвят на потъмняла мед. Късо подстригана коса, която расте във всички посоки.

На тила кичурите едва прикриват сребристите пилотски розетки. Под лявото око — татуиран черен знак, сочещ мястото, откъдето да проникват инфонишките. Окото отгоре бе като сив течен кристал, примесен с тъмнокафявото на зеницата.

— Болнични резерви — обясни тя, когато подсиленото й зрение забеляза накъде гледам. — Миналата година попаднах под обстрел над Буткинарската кула и изгубих инфонишките. На орбиталната платформа ми поставиха нови.

— Летяла си назад с прекъснати инфонишки? — попитах с недоверие в гласа. Натоварването би трябвало да раздроби и последните останки от биовериги в скулата й и да изгори тъканта на една педя във всички посоки. — Какво стана с автопилота ти?

Тя се намръщи.

— Изпържиха го.

— И как успя да управляваш машината в подобно състояние?

— Изключих компютъра и летях на ръчно управление. Използвах само задните и маневрените двигатели. Летях на локхийдска „Митома“ — те все още имат ръчно управление.

— Не, питах те как успя да управляваш машината в състоянието, в което беше ти?

— Ах — тя махна с ръка. — Имам висок праг на болка.

Ясно.

Люк Дьопре:

Висок и размъкнат, светлоруса коса, не по военному дълга, нито сресана в някакъв особен стил. Остри, европоидни черти, дълъг, костелив нос, квадратна челюст, любопитни зелени очи. Изтегнат в нехайна поза на креслото, с глава, наклонена на една страна, сякаш не ни вижда добре въпреки ярката светлина.

— Е? — поде той, пресегна се и дръпна една от цигарите ми. — Ще ми кажете ли за какво е тази пиеска?

— Не — отряза го Хенд. — Строго поверително, докато не се качиш на борда.

Гърлен смях, преди да го задави с дим от цигарата.

— Това го чух и предния път. И както ти отвърнах тогава — на кого ще кажа, бе човек? Ако не ме харесате, връщам се обратно в консервната кутия, не е ли така?

— Няма значение.

— Хубаво де. Ще ме питате ли нещо?

— Разкажи ни за последната ти операция — предложих.

— Това е поверително — той огледа за миг сериозните ни лица. — Ей, пошегувах се бе. Вече го разказах на вашия колега. Той не ви ли предаде?

Хенд издаде мъчителен стон.

— Била е само сортираща програма — побързах да обясня.

— Срещаме се с теб за първи път. Така че повтори всичко, ако обичаш.

Дьопре сви рамене.

— Разбира се, що пък не? Трябваше да ударим по местния щаб на кемпистите. По-специално, дебнехме скутера на един от командирите.

— И успяхте ли?

Той ми се ухили.

— Може и тъй да се каже. Имайки предвид, че го скъсихме с една глава.

— Чудех се, защото сега си мъртъв, нали разбираш?

— Щото извадих лош късмет. Оказа се, че кръвчицата на онзи тип била натъпкана с антитоксини. Бавнодействащи. Узнахме го едва когато литнахме към къщи.

— Изпръска ли те? — попита озадачено Хенд.

— Не бе, човек. — Изпълнено с досада изражение. — Опръска партньорката ми, когато му сряза шийната артерия. Право в очите. — Той пусна едно облаче към тавана. — Лошото е, че тя ни беше пилот.

— Ясно.

— Аха. Врязахме се в една сграда. — Той се захили отново. — Стана доста бързо, човече.

Маркус Сучиади:

Красавец, с правилни, почти геометрични черти на лице, достойно да се появи в някой рекламен видеоклип на Лапиний. Маслиненочерни очи, широко чело, леко изпъкнали скули, масивна брадичка, лъскава черна коса, сресана назад. Усещане за стаена енергия, за очакване.

— Съществуват сериозни обвинения срещу вас — поде Хенд със строг поглед.

Черните очи почти не трепнаха.

— Да.

Замълчахме, но Сучиади очевидно нямаше никакво намерение да продължава по темата. Започна да ми харесва.

Хенд вдигна ръка и разпери пръсти като някой фокусник и между тях се появи миниатюрен екран. Пак тази шибана системна магия. На екрана се виждаше главата и раменете на войник, облечен в униформа като моята, а отстрани се нижеха колонки с биоинформация. Лицето ми се стори познато.

— Убили сте този човек — продължи студено Хенд. — Ще обясните ли защо?

— Не.

— Не е и необходимо — намесих се аз. — Вьотин Кучето — кимнах към лицето от екрана — често изкарва хората от нерви. Това, което ме интересува, е как сте успели.

Този път в очите му блесна искрицата на любопитството и той плъзна поглед по черния ми клинов мундир.

— Застрелях го в тила.

Кимнах.

— Много изобретателно. Той мъртъв ли е наистина?

— Да. Използвах фотонер на максимален заряд.

Хенд щракна с пръсти и екранчето изчезна.

— Совалката, в която сте се намирали, е паднала, но от Клина смятат, че „колодата“ ви е оцеляла. Определена е награда за всеки, който я предаде. Все още ви издирват за официална екзекуция. — Той ме погледна изпод вежди. — Доколкото знам, процедурата е доста неприятна.

— Да, така е. — Бях присъствал на няколко показни екзекуции в началото на военната кампания. Отнемаха доста време.

— Нямаме никакъв интерес да ви предаваме на Клина — продължи Хенд. — Но не мога да рискувам да приема в експедицията човек, който в извънредни ситуации отказва да се подчинява на заповеди. Трябва да зная какво се е случило.

Сучиади ми хвърли въпросителен поглед. Кимнах едва забележимо.

— Той нареди да изтребят хората ми — рече лаконично.

Кимнах отново, този път на себе си. Типично в стила на Вьотин.

— И какво го накара да вземе подобно решение?

— О, за бога, Хенд — завъртях се на стола. — Не го ли чу? Искал е да спаси хората си, затова не се е подчинил. На мен това обяснение ми е достатъчно.

— Съществуват някои фактори, които…

— Губим си времето — прекъснах го и се обърнах към Сучиади. — При подобна ситуация би ли постъпил по друг начин?

— Да — той показа два реда снежнобели зъби. Не бях сигурен дали да го нарека усмивка. — Щях да наглася фотонера на максимално широк лъч. Така щях да изпържа целия му отряд и нямаше да могат да ме арестуват.

Погледнах към Хенд. Той само клатеше глава, закрил очите си с длан.

Сън Липинг:

Черни, монголоидни очи, скрити под арковидни епикантови гънки, широки скули. Устни, извити надолу и застинали в мрачно подобие на сардонична усмивка. Дълга, катранена на цвят коса, спускаща се към дясното рамо и прихваната с пръстеновиден статичен генератор. Излъчва непоклатимо спокойствие.

— Разбрах, че си се самоубила? — попитах със съмнение.

— Така ми казаха — бе отговорът. — Помня само, че дръпнах спусъка. Хубаво е да знам, че въпреки обстоятелствата съм съхранила точния си мерник.

Куршумът от пистолета бе проникнал отдясно през долната челюст и преминавайки през мозъка, бе направил симетрично изходно отвърстие в темето.

— Трудно е да се пропусне целта от подобно разстояние — отбелязах безпристрастно.

Черните й очи не трепнаха.

— Но казват, че не е невъзможно.

Хенд се покашля.

— Нещо против да ни кажете защо го направихте?

Тя се намръщи.

— Пак ли?

— Това — поясни Хенд — бе само подборна програма.

— Аха.

Тя изви леко нагоре очи, изглежда търсейки да задейства вътрешна информационна програма. Параметрите на виртуалността не позволяваха да се ползва никакъв друг софтуер, освен този, който принадлежи на „Мандрейк“, но тя не прояви изненада заради липсата на отговор. Постара се да си припомни всичко по обичайния начин.

— Натъкнахме се на взвод от автобронирани машини. Бронепаяци. Опитах се да минирам зададения им район на действие, но там вече бяха поставени вирусни капани, които ги поразяваха право в контролната система. От роулингов тип, ако не се лъжа. — Отново тази мека гримаса. — Нямах време да предприема каквито и да било ответни действия, нито имаше смисъл да се изключвам — усещах вече първите признаци на вируса. Това бе единственото възможно решение.

— Много впечатляващо — бе коментарът на Хенд.

Когато приключихме, върнахме се на терасата да си проветрим главите. Облегнах се на парапета и сведох поглед към опустелите заради полицейския час улици на Приземяване. Хенд отиде да си налее кафе. Терасата зад мен бе почти празна, масите бяха разхвърляни като йероглифен надпис. Нощта бе студена и вятърът ме накара да потреперя. Кой знае защо си спомних думите на Сън Липинг.

От роулингов тип…

Тъкмо роулинговият вирус бе изтребил иненинското предмостие. Бе накарал Джими де Сото да си издере очите, преди да издъхне. Тогава бе последен хит на военното изкуство, сега — стока с отминала слава. Единственият вирусен софтуер, който кемпистите можеха да си позволят.

Времето тече, но пазарните механизми са вечни. Светът се мени, само мъртвите си остават мъртви.

А ние, останалите, трябва да продължаваме.

Хенд се върна с две чаши от кафемашината. Подаде ми едната и се облегна на парапета до мен.

— Е, какво мислиш? — попита след време.

— Има вкус на пикня.

Той се изкиска.

— Питам какво мислиш за нашия отряд?

— Стават. — Сръбнах от кафето и се загледах към светлините на града. — Не ми хареса само нинджата, но той притежава някои полезни умения и е готов да изпълни дълга си, дори ако трябва да загине, което винаги е било голямо предимство за всеки войник. Колко време ще отнеме подготовката на клонираните тела?

— Два дни. Около.

— И още толкова, докато хората привикнат с новите си „ръкави“. Не можем ли да започнем с привикването във виртуалността?

— Не виждам причини да не го направим. Бихме могли да извлечем биопараметрите на подготвящите се „ръкави“ и да ги зададем във всяка от „колодите“. При времеускорение от петдесет пъти отрядът ще получи цял месец виртуално време за тренировка в новите „ръкави“ на Дангрекски терен, което е само няколко часа реално време.

— Чудесно — кимнах, но кой знае защо не го мислех.

— Моите собствени резерви са по отношение на Сучиади. Не съм убеден, че този човек ще приема безропотно заповеди.

Свих рамене.

— Ами тогава, назначи го за командир.

— Сериозно ли говориш?

— Защо не? Той има нужната квалификация, чин и опит. Освен това е лоялен към хората си.

Хенд не отговори. Забелязах, че се мръщи.

— Какво има?

— Нищо — той се изкашля. — Мислех си, че ти ще поискаш командването.

Затворих очи и за миг мярнах картината на поваления от шрапнелен огън отряд, в калта, под несекващия, проливен дъжд и острия пукот на бластерите в далечината.

Писъци.

Това, което се изписа на лицето ми, не беше усмивка, макар да приличаше на такава.

— Кое е смешното?

— Хенд, нали си чел досието ми?

— Да.

— И все още смяташ, че бих искал да командвам? Ти да не си побъркан?

15.

Кафето поне ме държеше буден.

Хенд отиде да си легне, или да се навре в металната дупка, която „Мандрейк“ му бе отпуснал за часовете, в които нямаше нужда от него. Огледах небето за Слънцето и го открих да блещука далеч в източния край над хоризонта, като връх на едно съзвездие, което тукашните жители наричат Дом на палеца. В съзнанието ми изникнаха думите на Хенд:

„… толкова далеч от Земята, че ще ти е нужен телескоп, за да различиш там горе Слънцето. Донесени сме тук от вятър, духащ през пространства, които не можем нито да видим, нито да докоснем. Били сме съхранени като сънища в мозъка на машина…“

Опитах се да прогоня гласа му.

Че аз дори не бях роден там. Земята за мен бе планета като всяка друга и дори баща ми някога да се е опитвал да ми показва Слънцето на небосвода, аз нямам спомен за това. Оттук не можех да различа дори звездата, около която кръжеше Харланов свят.

Може би точно в това е проблемът.

Престани, Ковач. За твоя информация, светлината, която наблюдаваш, е тръгнала насам преди петдесет години.

Така де?…

Допих остатъците от кафето и се намръщих, защото бе съвсем изстинало. Ако се съдеше по заревото на източния хоризонт, скоро щеше да се зазори и аз внезапно бях завладян от странното желание да не съм тук, когато това стане. Оставих картонената чашка на парапета и се отправих между разхвърляните маси към най-близкия асансьор.

Слязох на третия етаж, където бе моята стая, и тръгнах по леко извития коридор. Не срещнах никого. Тъкмо издърпвах ретиновия скенер от гнездото във вратата, когато шумът от приближаващи се стъпки в инак мъртвешката тишина на коридора ме накара да се прилепя към отсрещната стена и да посегна към интерфейсния автомат, който носех затъкнат в колана си, по-скоро по навик.

Настръхнах.

Ти си в централата на „Мандрейк“, Ковач. На етажа за служители. Тук дори прашинка не може да прехвръкне без разрешение. Успокой се, ако обичаш.

— Ковач?

Гласът на Таня Вардани.

Въздъхнах и се отстраних от стената. Вардани излезе иззад ъгъла и застана пред мен, със смутено изражение на лицето.

— Съжалявам, да не те уплаших?

— Не. — Дръпнах отново ретиновия скенер, който се бе прибрал обратно в гнездото, теглен от нишка с дебелината на проточена слюнка.

— Цяла нощ ли си на крак?

— Да. — Допрях скенера до окото си и вратата се отвори. — А ти?

— Може да се каже. Опитах се да поспя преди няколко часа, но… — тя повдигна рамене. — Сигурно съм прекадено напрегната. Свършихте ли?

— С вербуването ли?

— Да.

— Да.

— Как са те?

— Добре.

Вратата издаде жален сигнал, сякаш за да ми напомни, че е време да вляза и да я затворя.

— Ти…

— Ти първа… — поканих я аз.

— Благодаря — тя ме заобиколи и влезе.

Отсрещната стена на стаята бе изцяло стъклена. На излизане я бях оставил затъмнена и градските светлини едва се процеждаха през мътноватата й повърхност. Вардани спря насред стаята и се огледа.

— Аз…

— Седни. Бледоморавите тела са фотьойли.

— Благодаря. Още не мога да привикна с…

— Истински шедьоври. — Докато я гледах, тя се подпря на ръба на един от мебелните модули и той веднага направи опит да обгърне тялото й. — Нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Е, как е апаратурата?

— Всичко е наред. — Тя кимна, по-скоро на себе си. — Да. Снабдяването им си го бива.

— Така си е.

— Как мислиш, дали сме готови?

— Да, но… — млъкнах, без да зная как точно да продължа. — Нали чакаме да видим какво ще се случи.

— Да.

И двамата замълчахме.

— Мислиш ли, че ще го направят?

— Кой? Картелът ли? — поклатих глава. — Не, ако може да се избегне. Но Кемп е в състояние. Виж, Таня. Може въобще да не се случи. Но дали ще стане или не, никой от нас не може да направи нещо по въпроса. Твърде късно е за каквато и да било намеса. Така е на война. Унищожение на индивида.

— Това какво е? Някакъв квелистки цитат?

Усмихнах се.

— Да, в най-общо перифразиране. Искаш ли да знаеш какво казва Квел за войната? За насилието?

— Не съвсем — тя махна с ръка. — Добре де, ако настояваш, кажи ми. Защо пък не? Кажи ми нещо, което досега не съм чувала.

— Тя казва, че причината за войната се крие в хормоните. По-скоро в мъжките хормони. Не става въпрос за победа или поражение, а за освобождаване на натрупаните хормони. Написала е дори поема за това, на времето, когато е живяла в нелегалност. Я да опитам…

Затворих очи и се върнах на Харланов свят. Уютна къщурка сред хълмовете над Милспорт. В ъгъла са струпани крадени биоелектронни компоненти, въздухът е задимен, шумно е, защото празнуваме успешния завършек на операцията. Вирджиния Видура спори на политически теми с хора от групата й, там е и скандално известният Малък голям микроб. Из помещението отекват квелистки лозунги и откъси от стихотворения.

— Боли ли те?

Отворих очи и я погледнах обидено.

— Таня, повечето от тези неща са писани на стрипджап. Това е най-разпространеният език на Харланов свят. Опитвам се да си припомня амер-английската версия.

— Просто изглеждаше, сякаш нещо те боли. Не се престаравай заради мен.

— Ами това е мъчителен процес. Не ме вини за лошия превод. — Вдигнах ръка. — Започва така:

Седнах. Тя се подсмихваше.

— Малко странна форма за революционна поезия. Тя не беше ли водачка на едно доста кърваво въстание? На бой до смърт срещу тиранията на Протектората, и прочее?

— Да. Няколко кървави въстания, ако трябва да бъдем точни. Но няма никакви доказателства за смъртта й. Изчезнала при последната битка край Милспорт. Така и не намериха „колодата“ й. Но до последния си дъх тя не промени възгледите си за природата на насилието, защото си даваше сметка, че е нещо, което не може да бъде избегнато. Вместо това сменяше начините на действие, за да се нагажда към реалността.

— Не е кой знае каква философия.

— Не е, права си. Но квелизмът никога не се е отличавал с изявен догматизъм. Единственото кредо, което Квел защитаваше, бе: „Приеми фактите“. Искаше да го изпишат на надгробния й камък. Това означава да се отнасяш творчески към тях, без да ги пренебрегваш или да се опитваш да ги обясниш като някаква историческа последователност. Тя често повтаряше, че никой не може да контролира войната. Дори когато тя самата започна своята война.

— Звучи ми някак пораженчески.

— Ни най-малко. Нищо повече от възприемане на опасността. Приемане на фактите. Не започвай война, ако можеш да я избегнеш. Защото избухне ли, тя бързо излиза изпод контрол. Никой не прави нищо друго, освен да се опитва да оцелее или да следва своя хормонален курс. Да се държи за седлото и да подскача. Да остане жив и да чака момента на освобождаването.

— Както и да е. — Таня се прозя. — Ковач, ще ти призная, че не ме бива особено в чакането. Може да ти прозвучи странно от устата на археолог, но е така. Въпреки лагера…

Изправих се.

— Ще ти донеса нещо за пиене.

— Не. — Тя не помръдна, но гласът й стана неочаквано твърд. — Нямам нужда да забравям, Ковач. Това, от което се нуждая… — Тя се покашля. — Искам да направиш нещо за мен. С мен. Това, което направи и по-рано. В началото, имам предвид. Защото то… — тя погледна потрепващите си ръце — … имаше… неочаквано за мен въздействие.

— Ах — рекох и се отпуснах назад. — Това ли било?

— Да, това. — За миг в гласа й долових яд. — Сигурно има разумно обяснение. След като успокоява емоциите.

— Да, така е.

— Да, така е. Е, точно сега има едно нещо в мен, което се нуждае от успокояване, и единственият начин да го направя е, като се чукам с теб.

— Не съм сигурен, че…

— Не ми пука — прекъсна ме рязко тя. — Ти ме промени. Ти ме оправи. — Тонът й се поуспокои. — Навярно трябва да съм ти благодарна, но не се чувствам така. Чувствам се поправена. Ти създаде тази неуравновесеност в мен и сега искам всичко да се върне постарому.

— Виж, Таня, още не си в състояние да…

— О, това ли? — тя се подсмихна с ъгълчето на устата. — Давам си сметка, че в момента не съм кой знае колко привлекателна, освен може би…

— Нямах предвид това…

— За някой извратен тип със странни представи за чукането. Виж, това е моя грижа. Ще го направим виртуално.

Имах чувството, че сънувам.

— Искаш да го направим сега?

— Ами да. — Още една съкрушителна усмивка. — Иначе не мога да спя. А се нуждая от почивка.

— Да не си намислила нещо?

— Да. — Беше като някаква странна, детска игра.

— И къде, по-точно?

— На долния етаж. — Тя се изправи и ме изгледа отвисоко. — Знаеш ли, задаваш доста въпроси за мъж, когото предстои да изчукат.

Долният етаж, според бъбривия асансьор, беше предназначен за отдих и забавления. Веднага щом се отвориха вратите, се озовахме в просторен фитнес център, с подредени в два реда чудновати машини, напомнящи насекоми. В дъното се виждаха лежащи клетки за виртуална връзка.

— Там ли ще го направим? — попитах сконфузено.

— Не. В затвореното помещение зад тях. Тръгвай де.

Минахме през гората от застинали машини, а светлините ни следваха, като се палеха пред нас и гаснеха зад гърбовете ни. Имах странното усещане, че вече съм попаднал във виртуалния свят, а това обикновено е ранен симптом, че се прекалява.

Отзад имаше девет затворени кабини, но вратите само на две от тях — осма и девета, зееха открехнати. Отвътре бликаше ярка, оранжева светлина.

Тя се обърна и ме погледна.

— Хайде — подкани ме. — Влизай в осма, тя е свързана с тази. Само натисни „по взаимно съгласие“ на главното табло.

След тези думи тя изчезна в оранжевото сияние.

Отвътре осма бе облепена с евтини илюстрации на емпатично психограмно изкуство, наподобяващи помръдващи рибешки опашки под хипнотичната светлина от тавана. Всъщност повечето произведения на емпатистите имат подобно въздействие и на дневна светлина. Вътре бе задушно, на стената висеше закачалка във формата на двойна спирала. Съблякох се, изтегнах се на кушетката и натиснах клавиша „по взаимно съгласие“ веднага щом таблото светна. Едва успях да сваля ограничителите, когато оранжевата светлина потъмня и се скри зад мъглива пелена, из която плуваха психограми и точки. Тъкмо започнах да разсъждавам над смисъла от емпатичното изкуство, когато светлината избледня, стопи се и се превърна в тесен сноп, поглъщан от някаква черна фуния, а от двете ми страни изникнаха светещи плоскости, подхранвани от мигащи червени диоди, които се простираха до безкрайност.

Точно пред мен малко оранжево облаче продължи да подскача и да се мята, а сетне застина и придоби очертанията на женско тяло. Гледах като омагьосан как там отпред изниква Таня Вардани, в началото само като общ контур от мъждукащ оранжев дим, който започна бързо да се изпълва със същата оранжева субстанция и когато процесът бе завършен, аз установих, че тя е съвсем гола.

Сведох поглед и видях, че аз също съм гол.

— Добре дошъл на товарната платформа.

Достатъчно бе да й хвърля един поглед, за да установя, че вече бе поработила върху себе си. Повечето платформи въвеждат изображенията, които носим в себе си, като се стараят да филтрират всякакви свърхилюзорни представи — така в края на краищата изглеждаш почти както в действителност, най-много с няколко килограма по-лек и с няколко сантиметра по-висок. Но версията на Таня Вардани, която виждах пред себе си, нямаше подобни промени — по-скоро правеше впечатление видимо по-здравият й и възстановен изглед, с какъвто все още не можеше да се похвали в действителност. А може би бе достатъчна и липсата на болнавост. Ребрата й все още се брояха под леко щръкналите гърди, но плътта бе значително повече, отколкото си бях представял, че има под развлечените й дрехи.

— В лагера нямаше огледала — рече тя, явно разгадала изражението ми. — Освен в стаята за разпити. А след известно време човек избягва да се оглежда в прозорците, покрай които минава. Сигурно изглеждам доста по-зле, отколкото си представям. Дори след твоя опит да ме поправиш.

Не можах да измисля подходящ отговор.

— Но ти от друга страна… — тя пристъпи напред, пресегна се и ме улови за члена. — Я да видим какво имаш тук.

Усетих, че се втвърдявам, почти веднага.

Вероятно бе нещо, въведено в програмите на системата, или защото отдавна не го бях правил. А може би изпитвах подсъзнателен стремеж да стисна в обятията си това голо женско тяло, с все още видими следи от продължително гладуване и мъчения. Някаква странна, извратена представа за сексуално удоволствие. Никой няма представа как би трябвало да се държи един боен „ръкав“ на подсъзнателно ниво. Започнеш ли да се ровиш из тъмните кътчета на човешкото подсъзнание, не знаеш какво може да изскочи от там.

— О, много добре — рече тя задъхано и изведнъж почувствах устните й до ухото си. — Но не се пресилвай. Изглежда си се позанемарил, войнико.

Усетих другата й ръка да ме докосва отзад и да се спуска надолу, между гънката, докато стигна до корена на члена ми. Повдигнах ръце към нея, но тя се отдръпна.

— О, не. Още не съм готова. Гледай сега.

Тя стисна гърдите си в шепи, изтегли ги нагоре и когато отново ги пусна, те бяха по-големи и по-добре оформени. Зърната й имаха цвят на шоколад — подпухнали, щръкнали напред.

— Харесват ли ти така? — попита ме тя.

— Много.

Тя повтори масажиращия процес, като този път ги завъртя в кръг. След този опит двете гърди спокойно можеха да красят безупречните форми на някоя от любовниците на Джоко Руспиноджи. Таня се пресегна отзад и взе да мачка седалището си. Когато след малко се завъртя, дупето й имаше безукорно примамливите форми на анимационна героиня. Тя се наведе и си разтвори бузите.

— Ближи ме.

Коленичих и притиснах лицето си в цепката, усещайки как езикът ми се плъзга по здраво стиснатия й сфинктер. Обгърнах с една ръка бедрата й, а другата пъхнах отдолу и открих, че вече е влажна и готова. Палецът ми хлътна в нея, докато с езика продължавах да галя сфинктера, стараейки се да синхронизирам и двете движения. Тя изстена, някъде от дълбините на гърлото си и ние…

… се озовахме…

… сред течна синева. Подът изчезна, заедно с него и усещането за гравитация. Измъкнах палеца си от нея, Вардани се обърна и се оплете около мен като бръшлян около камък. Течността не беше вода, защото телата ни бяха покрити с влажна пот, а аз вдишвах горещ тропически въздух. Вардани се плъзгаше надолу по мен, докато накрая спря, с ръце и устни върху щръкналия ми член.

Не можах да издържа дълго. Носех се из безкрайната синева, докато новите, пневматични гърди на Таня Вардани се притискаха в бедрата ми, зърната й чегъртаха хлъзгавата ми кожа, устните й ме засмукваха, а пръстите й стискаха ритмично бузите ми, издържах точно колкото да забележа някакъв източник на светлина над нас, след което мускулите на врата ми започнаха да се изпъват, извивайки главата ми назад, а по нервите ми потекоха трескави сигнали, предупреждаващи за наближаването на върховното удоволствие.

Изглежда в системата имаше вграден вибрационен ефект, защото оргазмът ми продължи близо трийсет секунди.

Когато се отдръпнах назад, открих, че Таня Вардани плува пред мен с разпилени коси, а от захилената й уста се стича слюнка и сперма. Пресегнах се, сграбчих я за крака и я придърпах към мен. Тя изстена и аз запуших устата й с език. Стонът й накара средата, из която се носехме, да завибрира отново и аз почувствах, че в отговор пак се втвърдявам. Напъхах езика си вътре, забравяйки в началото да дишам, но бързо установих, че дори не се налага да го правя. Тялото й се извиваше все по-трескаво, тя ме обгърна с бедра, повдигна се и допря влажния си орган в лицето ми. След това сграбчи главата ми с две ръце и я притисна навътре. Започнах да я смуча, тя млъкна, после изпищя и потрепери, преди да се успокои.

Двамата бавно изплувахме на повърхността. Астрономически невъзможно червено слънце се спускаше бавно над хоризонта, къпейки внезапно придобилата нормален изглед вода около нас в петниста, червеникава светлина. Две луни висяха в небето на изток, а зад нас вълните се разбиваха в белия пясък под палмите.

— Ти ли… създаде всичко това? — попитах, като кимнах към гледката.

— Ами! — Тя избърса водата от лицето си. — Имаше готови шаблони. Харесва ли ти?

— Поне засега. Но имам чувството, че със слънцето малко са прекалили.

— Да, както и с дишането под водата.

— Аз направо забравих да дишам. — Вдигнах ръка и изпружих напред показалец. — Бях зает с по-важни неща. Това напомня ли ти нещо?

За моя изненада тя се изчерви. След това се засмя, изпръска ме и се отправи към брега. Полежах още малко във водата, сетне я последвах.

Пясъкът бе топъл и фин и благодарение на нечия досетлива глава въобще не се лепеше по тялото. Отвъд бреговата ивица се виждаха нападали от палмите кокосови орехи, някои от които бяха строшени от яките челюсти на пълзящите около тях раци.

Любихме се отново, на самия бряг сред вълните, като този път Таня Вардани ме възседна, шляпайки по бедрата ми с идеално оформеното си дупе. Зарових лице в гърдите й, повдигнах я отдолу с длани и я спусках бавно обратно, докато усетих, че отново потреперва и застива върху мен, а тръпките, които я разтърсваха, ме подлудяваха не по-малко. И този път повтарящата програма завъртя оргазма между двама ни, прехвърляйки го напред-назад като осцилиращ сигнал, който постепенно отслабваше, докато накрая се стопи.

Това беше любов. Идеално допълваща се страст, впримчена, дестилирана и усилена до предела на поносимост.

— Ти ли свали ограничителите? — попита ме тя, малко задъхано този път.

— Разбира се. Да не смяташ, че съм готов да премина през всичко това и да изляза подпухнал от хормони и пълен със сперма?

— Да премина през всичко това? — Тя вдигна глава и ме погледна ядосано. Ухилих й се.

— Ами тъй де. Това е за теб, Таня. Нямаше да съм тук, ако… ей, не хвърляй пясък!

— Шибан…

— Чакай…

Отбих шепата пясък с едната ръка, а с другата я съборих във водата. Не можех да си сдържа смеха.

— Само не ми посягай, жено — произнесох с престорено сериозен глас, като герой от „Демони с юмруци на сирени“.

— Като те гледам, май нямаш нищо против да ти посегна — рече тя.

Беше права. Гледката на разхубавеното от системната магия тяло бе породила съответните сигнали в тялото ми и членът ми отново се изпълваше с кръв като завъртян на бърз кадър филм за узряването на сливов плод.

Размахах ръце и се огледах.

— Знаеш ли, Таня, шаблон или не, ама си го бива местенцето.

— Първо място на миналогодишния фестивал за киберсекс симулатори. — Тя сви рамене. — Искаш ли да поплуваме? Или да се разходим до водопада зад дърветата?

— Идеята е чудесна.

Докато крачехме между дърветата, се наведох и взех един току-що паднал кокосов орех. Раците се разбягаха с комична припряност и се заровиха в пясъка, откъдето надничаха само ядосаните им очички. Завъртях ореха в ръце. Черупката му от едната страна бе съвсем зелена. Пробих вътрешната мембрана с палец и го доближих до устните си, навеждайки го като кратуна. Млякото вътре бе приятно изстудено.

Още едно чудесно хрумване.

Както и следваше да се очаква, земята под краката ни бе почистена от клечки и насекоми. Една тясна пътека водеше между дърветата. Поехме по нея, хванати ръка за ръка, докато над главите ни чуруликаха пъстроперести птички, а от клоните малки, сладки маймунки издаваха различни звуци.

Водопадът бе на две нива и се изливаше под широка дъга в просторно езеро, от което започваше ромолящ ручей. Стигнах малко преди нея и се изправих, разперих ръце и погледнах надолу. Усмихнах се. Сега бе моментът да ме блъсне във водата.

Нищо.

Обърнах се да я погледна и открих, че трепери.

— Ей, Таня — взех лицето й в ръце. — Добре ли си? Какво има?

Но вече знаех какво има. Спомени от шибания лагер. Оздравителната техника, която й бях приложил, е сложен процес, който понякога, макар и временно, може да поеме в обратна посока.

Шибаната война.

Ако сега, насред тази райска красота, ми попаднеха Айзък Карера и Джошуа Кемп, щях да ги убия с голи ръце. Щях да ги съборя в езерото и да ги удавя там.

„Не можеш да го направиш — промърмори някаква част от мен. — Нали видя, че в тази вода може да се диша.“

Мъже като Карера и Кемп нямаше да могат.

„Да, надявай се.“

Ето защо протегнах ръце, улових Таня Вардани през кръста и двамата заедно цопнахме във водата.

16.

Изплувах на бял свят с киселинен дъх в устата и засъхнала върху корема сперма. Топките ме боляха, сякаш някой ги беше настъпвал. В ъгъла на кабинната премигваше червен циферблат. Две минути и половина реално време.

— Мамка му… — покашлях се и се огледах. От другата страна на кушетката имаше руло с големи салфетки — вероятно точно за тази цел. Откъснах едно парче и се избърсах, докато все още се опитвах да прогоня виртуалността от очите си.

Бяхме се чукали в езерцето под водопада, без дори да излизаме на повърхността.

После на брега.

И накрая на товарната платформа, малко преди всичко да приключи.

Откъснах още салфетки и си изтрих лицето. Облякох се бавно, напъхах „умния“ автомат в колана и потръпнах болезнено, когато се опря в изтощения ми член. Намерих огледалото и се огледах в него, опитвайки се да си изясня какво се бе случило с мен там вътре.

Емисарска психика.

Бях използвал някои трикове върху Вардани и сега тя бе добре, или поне показваше признаци на бързо възстановяване. Точно това исках. Не очаквах обаче, че Вардани ще се привърже към сексуалните аспекти на техниката и ще изпитва нужда от нови процедури.

Никога досега не се бе случвало. Поне на мен.

Не бях наясно и с моите чувства. Нямаше никакъв начин да го разбера, докато се разглеждам в огледалото. Сложих си усмивка на лицето и излязох навън, при застиналите машини за мускули. Вардани ме чакаше до една от тях…

… и не беше сама.

Тази мисъл още се просмукваше през приятно отпуснатата ми нервна система, когато дулото на едрокалибрен фотонер се подпря в тила ми.

— Съветвам те да избягваш резки движения, друже. — Странен, екваториален акцент, какъвто не се чуваше по тези места. — Инак ти и приятелката ти ще си тръгнете оттук без глави.

Опитна ръка опипа пояса ми и измъкна автомата, след това го хвърли към другия край на помещението. Чух приглушен тропот от падане.

Опитах се да си представя къде лежи.

Екваториален акцент.

Кемписти.

Погледнах към Вардани, с безпомощно увиснали ръце до тялото, и към другия, който бе притиснал малък компактен бластер в тила й. Носеше плътно прилепнал, черен стелт костюм и маска от прозрачна пластмаса, която се нагъваше, следвайки движенията на лицевите му мускули. Само на мястото на очите имаше два симетрични отвора. Беше нарамил раница, в която вероятно държеше пълно оборудване за проникване в сгради. Като минимум би трябвало там да има биоиндикаторен скенер, шифрочетящо устройство и автоблокатор на охранителната система.

… много добре оборудвани…

— Свършено е с вас, момчета — рекох, с удивително спокойствие.

— Много смешно, друже. — Този, който ме обезоръжи, ме извъртя и сега гледах във фунията на фотонера. Същите дрехи, идентична лицева маска. Същата черна раница. Още двама техни близнаци се мотаеха някъде отзад и държаха под постоянно наблюдение изхода на помещението. Дулата на техните фотонери сочеха към пода. Ентусиазмът ми да изравня шансовете за успех на двете страни започна да се топи като екранчето на изключен монитор.

Игра на време.

— Кой ви праща, момчета?

— Виж какво — прекъсна ме първият. — Нещата стоят така. Дошли сме за нея, ти си само купчина крачещ въглерод. Затвори си устата и може би ще вземем и теб, да сте си чифт. Но продължаваш ли да ме дразниш, ще те изпека на грил, колкото да видя как изглеждат в печено състояние емисарските ти клетки. Ясен ли съм?

Кимнах, полагайки отчаяни усилия да се освободя от постсъвкупителната вялост, която ме бе завладяла. Пристъпих едва забележимо от крак на крак…

… и прогоних скорошните спомени.

— Добре. А сега, да ви видя ръцете. — Той бръкна в един от джобовете на костюма си и извади контактен парализатор. Дулото на фотонера не мръдна и на милиметър от центъра на челото ми. — Един по един, разбира се.

Вдигнах лявата си ръка и я протегнах. Дясната стиснах зад гърба си, завладян от безсилен гняв.

Малкото сиво апаратче се опря в дланта ми и в горния край премигна едно индикаторче. Наложи се все пак да отмести встрани фотонера, инак парализираната ми ръка щеше да падне върху него…

Сега.

Парализаторът избръмча.

Пълна безчувственост. Студено. Локалната версия на усещането при прострелване с лъчев парализатор. Ръката ми увисна като мъртва риба и едва не забърса дулото на фотонера, въпреки че го бе изместил. Той се отдръпна едва забележимо, но това бе само рефлекс. Маската се захили.

— Чудесно. А сега и другата.

Усмихнах се и го застрелях…

Гравитационна микротехнология — най-новото изобретение на компания „Калашников“.

… от хълбока. Три пъти в гърдите, надявайки се да пробия бронята и да засегна раницата. Алена кръв…

На близка дистанция „Калашников АКС91“ е в състояние да се издигне във въздуха и да преодолее разстоянието до биоимплантанта в дланта.

… обагри стелт костюма и ме опръска по лицето. Той се олюля, размахвайки във въздуха фотонера. Другарите му…

Почти безшумен, максимална мощност при десетсекундни откоси.

… все още не бяха осъзнали какво е станало. Стрелях високо към двама от тях, вероятно уцелих единия някъде. Те се претърколиха и потърсиха прикритие. Отекна ответен огън, далеч от мен.

Извъртях се, влачейки парализираната си ръка като чувалче с пясък, и потърсих Вардани и нейния похитител.

— Не го прави, човече. Защото аз…

Стрелях право в прозрачната маска.

Куршумът го отхвърли поне три метра назад, в разперените ръчища на една фитнес машина, където остана да лежи неподвижно.

Вардани рухна на земята, сякаш костите й се бяха втечнили. Хвърлих се до нея, преследван от изстрели на фотонер. Озовахме се един до друг.

— Как си? — попитах задъхано.

— Добре — прошепна тя, притисната към пода.

И двете й ръце бяха парализирани.

— Хубаво. Не мърдай оттук. — Надигнах предпазливо глава и се огледах.

Никакъв признак от другите двама кемписти. Можеха да са навсякъде. Да ме чакат на пусия.

Прицелих се в раницата на поваления водач. Два изстрела я пробиха, от отворите потекоха раздробени електронни компоненти.

Едва сега охраната на „Мандрейк“ се пробуди.

Блеснаха светлини. Вой на сирени изпълни помещението, от вентилационните отвори в стените нахлуха ята насекомоподобни нанокоптери. На няколко метра от мен едно ято от микромашинките посипа с огън пространството между фитнес машините.

Писъци.

Широк лъч от фотонер проряза въздуха. Нанокоптерите, които докосваше, се възпламеняваха като подпалени пеперуди. Лазерната канонада на останалите се усили.

Писъците преминаха в болезнени стонове. Долових гадната миризма на изгоряла плът. Това вече ми бе познато.

Нанокоптерите се издигнаха и бавно се отдалечиха, изгубили интерес. Последните няколко пуснаха прощални изстрели. Стоновете утихнаха.

Тишина.

До мен Вардани сгъна колене, но не можа да се изправи. Погледна ме изплашено. Подпрях се на единствената си здрава ръка и коленичих до нея.

— Стой там. Веднага се връщам.

По навик първо проверих състоянието на противника, като се стараех да избягвам пряка среща с нанокоптерите.

Маските им бяха застинали в следсмъртни усмивки, но на места все още се забелязваха неголеми бръчици. Приближих се до двамата, застреляни от нанокоптерите, и едва отблизо забелязах, че от главите им се издигат тънички струйки дим.

— Уф, мамка му.

Изтичах при онзи, когото бях застрелял в лицето, но и там бе същата история. Основата на черепа му отзад вече бе почерняла и обгорена и главата му висеше под неестествен ъгъл настрани. Под входното отвърстие от моя изстрел устата зееше в насмешлива усмивка.

— Ковач?

— Да, извинявай. — Прибрах „умния“ автомат и отидох да изправя Вардани. В отсрещния край на помещението вратата на асансьора се отвори, отвътре бликна цял отряд въоръжени пазачи.

— Започва се — въздъхнах аз.

Забелязаха ни. Капитанът вдигна бластера си.

— Не мърдайте! Горе ръцете!

Вдигнах единствената си функционираща ръка. Вардани само помръдна с рамене.

— Не обичам да се ослушват на заповедите ми!

— И двамата сме ранени — извиках в отговор. — Контактни парализатори. Освен това — лошите са мъртви. До един. Само че имаха микродетонатори на „колодите“. Тъй че няма закъде да се бърза. Някой да събуди Хенд.

Хенд го прие доста спокойно. Накара да претърколят по корем един от труповете и се зае да ровичка в обгорилото отвърстие към гръбначния канал с тънка метална сонда.

— Имало е контейнерче с молекулярна киселина — рече той замислено. — Миналогодишен хит от „Шорн биотех“. Не знаех обаче, че кемпистите са се снабдили с такива.

— Те имат всичко, което имате и вие, Хенд. Само дето е в по-малки количества. Така е на война.

— Да, благодаря за съветите, Ковач. — Той потърка уморено очи. — Сигурно не знаеш, че имам докторат върху военновременно инвестиране. Това, което искам да знам, е какво търсехте вие двамата тук в два часа след полунощ.

Спогледахме се с Вардани. Тя повдигна рамене.

— Чукахме се — рече.

Хенд се ококори.

— Ах — въздъхна той. — Вече.

— Какво означава то…

— Ковач, моля те. Не ми причинявай главоболие. — Той се изправи и кимна на двамата криминолози, които се навъртаха наблизо. — Добре, изнесете ги оттук. Вижте дали няма да намерите съвпадение с тъканните проби от улица „Откритие“ и стената на канала. Те са в документ Ц22.

Останахме да гледаме как откарват труповете на колички. Хенд подаде сондата на един от криминолозите и избърса ръце една в друга.

— Някой много иска да сложи ръка върху вас, госпожице Вардани — подметна той. — Някой с възможности. Предполагам, това би трябвало да ме убеди, че съм постъпил правилно, като съм инвестирал във вас.

Вардани се поклони иронично.

— Този някой трябва да разполага с вътрешни хора — добавих замислено. — Дори с раница, натъпкана със заглушаваща апаратура, ще му е доста трудничко да се промъкне вътре без чужда помощ. Имаме изтичане на информацията.

— Така изглежда.

— Кого прати да провери „опашките“, които доведохме от бара предната нощ?

Вардани ме погледна разтревожено.

— Някой ни е проследил?

Посочих Хенд.

— Той го казва.

— Хенд?

— Така е, госпожице Вардани. — Изглеждаше ужасно изморен и ми хвърли укоризнен поглед. — Мисля, че беше Денг.

— Денг? Сериозно ли говориш? Не трябваше ли да е на подготовка за новия „ръкав“?

— Денг имаше замразен клонинг — сряза ме той. — Това е стандартна политика при ръководителите на охранителни звена, а и той е разполагал с цяла виртуална седмица за възстановяване, преди да бъде въведен в обстановката и прехвърлен в новото тяло. Мисля, че беше напълно готов за работа.

— Мислиш ли? Защо не му се обадиш?

Хенд вече посягаше към телефона.

— Събудете Денг Жао Жун, ако обичате. — Той почака. — Ах, така ли? Е, опитайте това, в такъв случай.

Поклатих глава.

— Хенд, осъзнаваш ли какво правиш. Този човек тъкмо се е възстановил от предишната си смърт. Намирал се е в ужасно нестабилно състояние на духа. А ти го пращаш на акция, при това свързана с нашия случай? Остави този телефон. Няма да го откриеш. Той вече те е продал, и то за жалки грошове.

Хенд стисна зъби и продължи да притиска телефона до ухото си.

— Хенд, че аз почти го подтикнах да го направи. Да, не се блещи такъв. Казах му, че „Мандрейк“ не дава пукната пара за него и такива като него, а ти го потвърди, като сключи сделка с нас. А след това го върна в строя, за да му покажеш къде му е мястото.

— Не съм го пратил аз, Ковач — просъска ядно той. Ръката, с която стискаше телефона, бе побеляла. — А и ти нямаше защо да му дрънкаш подобни неща. А сега, затвори си устата, ако обичаш. Да, Хенд е на телефона.

Той се заслуша. От слушалката долитаха кратки, отривисти реплики, в които се долавяше гняв. Накрая затвори.

— Рано снощи Денг е напуснал сградата със собствен транспорт. Около полунощ са му изгубили следите на улица „Старото кметство“.

— Нещо май губим връзка със служителите в последно време?

— Ковач. — Той протегна ръка, сякаш възнамеряваше да ме спира. — Не искам да чувам такива неща. Ясно ли е? Не желая да ги чувам.

Повдигнах рамене.

— Че кой иска? Тъкмо по тази причина се случват.

Хенд дишаше тежко.

— Ковач, не възнамерявам да обсъждам с теб служебните си проблеми. При това в пет часа сутринта! — Той се извъртя рязко на токове. — Най-добре да се приготвите. В девет се прехвърляме в Дангрекската симулация.

Метнах поглед на Вардани и забелязах, че ми се усмихва. Двамата си разменихме намигвания зад гърба на Хенд. Духът на бунтовничеството беше заразителен.

Хенд спря на десетина крачки от нас. Сякаш ни беше усетил.

— Ох — той се извърна и ни погледна. — Между другото. Преди около час кемпистите са хвърлили мародерна бомба над Собървил. С висока мощност. Няма оцелели.

Мярнах бялото на очите на Вардани, когато тя отмести поглед от мен. Долната й челюст беше увиснала.

Хенд постоя още малко, да се порадва на ефекта от думите си.

— Помислих, че ще искате да го знаете — подхвърли накрая.

17.

Дангрек.

Небето бе в цвят на стари джинси, избелялосиньо, примесено с повлекла от бели облаци на голяма височина. Слънцето бе достатъчно ярко да те накара да замижиш. Топлите му лъчи галеха приятно голите части на тялото. Растителността наоколо бе покрита с черна пепел от радиоактивния облак.

Точно отпред се виждаше горящият Собървил. Димът се издигаше право нагоре към небето в цвят на избелели джинси.

— Гордееш ли се със себе си, Ковач? — прошепна Таня Вардани в ухото ми, докато ме подминаваше, за да се изкатери на близкия хълм. Това бяха първите й думи, откакто чу новината от Хенд.

Последвах я.

— Ако смяташ да се оплакваш, най-добре се обърни към Джошуа Кемп — срязах я, след като я застигнах. — А и не се прави, че не знаеше. Всички очаквахме да се случи.

— Да, и затова сега ми е толкова гадно.

Беше невъзможно да се отървем от тази гледка. Прожектираха я непрестанно върху транспарантите на терасата на „Мандрейк“. Показваха я по всички видеоканали из цялата планета. Първо ослепителното, яркобяло изригване, после, с известно закъснение, грохотът от взрива. Всичко това на фона на развълнувания коментар. А после, любимите на всички зрители картини в едър план, снимани от голямо разстояние и увеличени дигитално.

Армейският ИИ бе събрал достатъчно информация, за да я въведе в новата си симулация на терена.

— Сучиади, погрижи се групата ти да заеме позиции.

Беше гласът на Хенд, от слушалките, които всички носехме. Последваха кратки команди, разменени по радиото, но някъде към средата вдигнах ръка и смъкнах ядосано слушалката. Някой се изкачи зад мен и спря, загледан в гърба на Таня Вардани, но аз не му обърнах внимание.

— Предполагам, че е станало бързо — подметна тя.

— Както се пее в песента. Няма нищо по-бързо.

— Госпожице Вардани. — Беше Оле Хансен, в чиито черни очи, с които се бе сдобил заедно с новия „ръкав“, сякаш се долавяше далечен отглас на оригиналните му, сините. — Налага се да огледаме района, в който ще действаме.

Тя се обърна и го погледна. На устните й трепкаше неразгадаема усмивка.

— Разбира се. Последвайте ме.

Двамата се спуснаха по склона и продължиха покрай брега.

— Ей! Емисарчето!

Обърнах се неохотно и открих, че Ивет Крюкшенк катери новичкия си маорски „ръкав“ нагоре по хълма, притиснала фотонер към гърдите си, и с комплект мерачески лещи, обърнати на челото. Изчаках да ме достигне, което направи, без да се спъне във високата трева повече от няколко пъти.

— Как е новият „ръкав“? — попитах я, когато се спъна за втори път.

— Ами… — Тя поклати глава, застана до мен и ме погледна отблизо. — Малко е странно, ако разбираш какво имам предвид.

Кимнах. Първото ми „пренахлузване“ беше преди повече от трийсет субективни години, което в реално време е близо две столетия, но човек никога не забравя подобни неща.

— И ми го подбраха толкова светъл! — тя се плесна с ръка по кожата и се засмя. — Защо не ми намериха нещо черничко, като на теб?

— Защото убиха теб, а не мен — припомних й аз. — Освен това, като започне да ни прояжда радиацията, ще си в по-изгодна позиция. Това, което носиш, ще поеме два пъти по-голяма доза от мен, преди да усетиш първите признаци на лъчева болест.

Тя се намръщи.

— Всички ни очаква един край.

— Крюкшенк, това е само един „ръкав“.

— Не ми се перчи с емисарското си хладнокръвие. — Тя се разсмя, обърна наопаки фотонера и го улови за дръжката със слабичката си ръка. След това замижа и се прицели в мен през мерника. — Харесваш ли „белоръкавни“ момиченца като мен?

Огледах я. Маорските бойни „ръкави“ са с малко дълги крайници и широки в раменете и гърдите. Повечето от тях, както беше този, са с бяла кожа, което донякъде се дължи на скорошното им изваждане от клониращите вани. Лицата им са с повдигнати скули, очите — разположени широко. Но въпреки безформения комбинезон…

— Ако ще ме разглеждаш така — отбеляза Крюкшенк, — по-добре да ти покажа кое става за купуване.

— Извинявай. Просто събирах информация за отговор.

— Да бе. Остави. Да не мислиш, че съм се притеснила? Действал си по тези места, нали?

— Преди няколко месеца.

— Е, и как беше?

— Ами как? Разни типове стрелят по теб, а из въздуха се носи повече метал, отколкото можеш да си представиш. Нищо особено, всъщност. Защо питаш?

— Чух, че наврели Клина в миша дупка. Вярно ли е?

— Може и така да се каже.

— И как стана така, че кемпистите изведнъж решиха да преминат в отстъпление и да изпържат района?

— Крюкшенк. — Млъкнах, тъй като не знаех как да пробия бронята на младостта, в която бе оковала душата си. Тя беше на двайсет и две и като всяка двайсет и две годишна девойка смяташе, че е безсмъртна и че вселената се върти около нея. Едва ли можеше да си представи, че съществуват възгледи, според които всичко, в което вярва, е маловажно и странично.

Тя все още чакаше отговора ми.

— Виж — рекох накрая. — Когато бях там, никой не ми каза за какво се бием и от малкото, което научих при разпитите на пленниците, стигнах до извода, че те също нямат представа. Отдавна съм се отказал да търся и капчица здрав разум в тази война и те съветвам да постъпиш по същия начин, ако искаш да оцелееш.

Тя повдигна една вежда — жест, който още не бе овладяла в новия си „ръкав“.

— Значи и ти не знаеш.

— Не.

— Крюкшенк! — Дори от метър разстояние чух съвсем ясно гласа на Маркус Сучиади в слушалката й. — Смяташ ли да слезеш долу и да поработиш за заплатата, както всички нас?

— Идвам, шефе. — Тя ми се изплези и затича надолу по хълма. На няколко крачки по-нататък спря и се обърна.

— Ей, Емисарчето.

— Слушам те?

— Онова, дето Клина го наврели в миша дупка. Не исках да те обиждам, да знаеш. Просто ме интересуваше.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Няма нищо, Крюкшенк. И на мен не ми пука, макар че сигурно отвън не си личи.

— Ох. — Тя също ми се усмихна. — Е, трябваше да те попитам. — Очите й се стрелнаха към слабините ми и тя задържа поглед демонстративно. — Какво ще кажеш да проверим двамата какво има там?

— Нямам нищо против.

Сега и моята слушалка избръмча подканящо.

— Слушам те, Сучиади.

— Сър, ако не ви представлява трудност — чух гласа му, изпълнен с нескрита ирония, — бихте ли оставили войниците ми да се разгърнат?

— Разбира се. Извинявай. Няма да се повтори.

— Благодаря.

Тъкмо смятах да прекъсна връзката, когато се намеси гласът на Таня Вардани. Всъщност всичко, което се чуваше, бяха приглушени ругатни.

— Какво е това? — попита рязко Сучиади. — Сън?

— Ами това е госпожица Вардани, сър — отвърна с типичното си спокойствие Оле Хансен, надвиквайки неспирните проклятия на археоложката. — Мисля, че ще е най-добре да дойдете и сам да видите това.

Застигнах Хенд на брега, но не можах да го задмина. Цигарите и болните дробове не важат във виртуалността, та сигурно загрижеността му за инвестициите на „Мандрейк“ му бе придала допълнителни сили. Все още непривикнали с новите си „ръкави“, останалите от групата изостанаха зад нас. Двамата първи се озовахме до Вардани.

Открихме я на почти същото място, на което бе спряла и предишния път, докато разглеждаше каменопада. В първия момент не можах да разбера накъде гледа.

— Къде е Хансен? — попитах объркан.

— Слезе долу — махна тя към каменната джунгла. — Един Господ знае защо.

И тогава ги видях. Белезникави белези от наскорошен взрив, обкръжили двуметров, назъбен проход, през който се виеше тясна пътечка.

— Ковач? — бе единственото, което успя да каже Хенд.

— Виждам. Кога за последен път допълвахте симулацията?

— Днес — отвърна Хенд и се приближи към отвора.

Таня Вардани кимна.

— Високоорбитално сателитно сканиране, ако не се лъжа?

— Точно така.

— Чудесно. — Таня се извърна и бръкна в якето си за цигари. — Значи може и да не открием нищо там.

— Хансен! — Хенд сви ръцете си на фуния и се провикна, забравил, че разполагаме с радиовръзка.

— Чувам те — долетя глас зад стената от камъни. — Тук няма нищо.

— Разбира се, че няма — подхвърли Вардани, без да се обръща към някого.

— Виждам приблизително кръгла площадка, широка двайсетина метра, но камъните около нея изглеждат странно. Сякаш са били разтопени.

— Това е импровизация — произнесе нетърпеливо Хенд в микрофона. — Армейският ИИ само предполага какво може да има там.

— Попитай го вижда ли нещо в средата — рече Вардани и хвърли цигарата си по вятъра.

Хенд предаде въпроса. Отговорът дойде незабавно.

— Да, купчина, наподобяваща сталагмит.

Вардани кимна.

— Това е нашата врата — рече тя. — Вероятно реконструирана от компютъра въз основа на стари данни от някой разузнавателен полет над района…

— Някой е идвал тук — прекъсна я Хенд.

— Така изглежда. — Вардани изпусна тютюнев дим и посочи с ръка. — А също и това.

Закотвен в плитчините, само на неколкостотин метра нататък по брега, се виждаше малък, разнебитен траулер, който се полюшваше леко над вълните. Една от мрежите му бе спусната през борда и се изпъваше, сякаш пълна с улов.

Небето започна да избледнява.

Беше почти толкова неприятно, колкото излизането от ППИП. Отворих очи и пред мен изплуваха налудничавите изображения на емпатичното психопрограмно изкуство.

— Уф, мамка му — въздъхнах и се надигнах, смъквайки машинално електродите.

Вратата на кабината се отвори с тихо свистене. Хенд пристъпи вътре, докато все още си навличаше дрехите. Примижах към него.

— Необходимо ли беше това?

— Обличай си ризата, Ковач. — Докато говореше, той си закопчаваше копчето на яката. — Чака ни работа. Искам до довечера да сме на полуострова.

— Не прекаляваш ли…

Той вече се обръщаше.

— Хенд, войниците не са привикнали с новите си „ръкави“. Имат още да учат.

— Оставих ги там — той посочи с палец през рамо. — Ще им дам още десетина минути — това са два дни виртуално време. После си събираме багажа и потегляме. Ако някой ни е изпреварил на онзи бряг, ще го накарам дълбоко да съжалява.

— Ако е бил там, когато са ударили Собървил — извиках след него, — вероятно вече съжалява дълбоко. Заедно с всички останали.

Стъпките му се отдалечаваха по коридора. Беше си сложил и сакото и крачеше с уверената походка на истински бизнесмен. Способен на всичко. Готов да изпълни дълга си към компанията, докато аз все още седях на кушетката и се озъртах объркано.