Сразени ангели

36.

Кристално ясно и обсипано със звезди нощно небе.

Известно време го разглеждах с празен поглед, като отделих повече внимание на една странна, червена точка, която се движеше в лявата част на полезрението ми.

„Това трябва да ти говори нещо, Так.“

Приличаше ми на код, на числа, на глифи. Изведнъж осъзнах какво виждам и тялото ми се покри с хладна пот.

Червената светлинна бе лицевият дисплей на шлем. Бях затворен в скафандър.

„Това не е нощно небе, Так.“

Това е космосът.

Опитах се да раздвижа ръце и установих, че не съм в състояние да ги помръдвам от китките нататък. Чувах едва доловимо бръмчене. Извърнах се, доколкото можех, в скафандъра.

— Ей, той идва на себе си.

Познат глас, въпреки металическия тембър на говорителя в скафандъра. Някой друг се изкиска.

— Изненадан ли си, човече?

Усетих някакво движение вдясно от мен. Отгоре се показа шлем, чието лицево стъкло бе затъмнено и непроницаемо.

— Ей, лейтенант — друг глас, когото познавах. — Току-що ми спечели петдесет долара. Казах на тия скапаняци, че ще се свестиш преди останалите.

— Тони? — промълвих отпаднало.

— Брей, и мозъкът ти изглежда запазен. Още една точка за 391-ви взвод, момчета. Ние сме безсмъртни!

Бяха ни прекарали от марсианския кораб като погребална процесия. Седем тела върху самозадвижващи се носилки, четири гравибайка и двайсет и пет души почетна гвардия в напълно екипирани бойни скафандри. Карера бе решил да не поема никакви рискове при преминаването на вратата.

Тони Луманако водеше групата, сякаш през целия си живот бе заемал плацдарми отвъд марсиански врати. Първо бе изпратил две сонди, последвани от носилките и пехотата — командосите, разделени на двойки, а другите две сонди бяха поставени в ариергард, за да прикриват отстъплението. Скафандрите, носилките и гравибайковете се движеха синхронно, в еднакво темпо и на равни разстояния до завръщането им в гравитационното поле на Санкция IV.

Клинът на Карера.

Проснат върху носилката, наблюдавах всичко това със смесица от възхищение и гордост, усещайки как в мен се надига привързаността към глутницата.

— Добре дошъл в базовия лагер, лейтенант — обяви Луманако и ме тупна с юмрук по гърдите. — Всичко ще бъде наред. Няма за какво да се притесняваш. — Той повиши тон. — Хайде, момчета, размърдайте се. Мичел и Куок, оставате със скафандри. Две от сондите да са в пълна готовност. Другите могат да вървят да се изкъпят. Тан, Сабиров и Мунхарто, искам да сте тук след петнайсет минути, за да смените Куок и Мичел. Останалите — отбой. Контролна зала „Чандра“, ще може ли да получим медицинска помощ и да е тази година?

Смях, който в слушалките заприлича на бръмчене. Наоколо цареше атмосфера на всеобщо отпускане, която се долавяше дори зад скафандрите и обемистото оборудване. Дулата на оръжията сочеха надолу, прикладите бяха сгънати, войниците се отправяха един по един надолу по брега. Там, където вълните леко се плискаха, забелязах „Анджин Чандра“, бойно-десантен кораб на Клина, полегнал върху разкрачените си подпори като някакво праисторическо земноводно. Масивната му маскировъчна броня сияеше в тюркоазен цвят, за да е в тон с цветовете на брега.

Приятно ми бе да го видя отново.

Едва сега обърнах внимание на брега, на който цареше пълна разруха. Докъдето ми стигаше погледът, пясъкът бе изровен и изпепелен от взрива на „Наджини“. Ударната вълна бе отнесла фибробалоните и оставила само отделни метални отломъци, които едва ли бяха от корпуса на кораба. „Наджини“ бе избухнал още във въздуха и експлозията вероятно бе погълнала всяка молекула от бронирания му корпус и онова, което се криеше зад него. Ако повърхността е за мъртъвците, значи Шнайдер бе получил онова, за което бе мечтал. Частиците му сигурно се рееха нагоре чак до стратосферата.

Взривът бе потопил и траулера. Когато погледах натам, зърнах само стърчащи от водата мачти.

Клинът бе заменил унищожения лагер със свой. Шест големи овални фибробалона се издигаха вляво от най-близкия кратер, а в подножието на десантния съд се виждаше полупрозрачната кабина на сглобяемата баня, на покрива на която бяха поставени цилиндри за вода. Командосите струпваха екипировката си пред вратата на банята и се подреждаха на опашка.

Откъм „Чандра“ се зададоха неколцина военни с отличителни знаци на медици. Те се струпаха около носилките, включиха отново двигателите им и ни подкараха към фибробалоните. Луманако ме тупна по рамото, когато моята носилка се издигна.

— Ще се видим по-късно, лейтенант. Ще мина да те навестя, когато те позакърпят. Сега отивам да се къпя.

— Да, благодаря, Тони.

— Радвам се, че пак се срещнахме, сър.

Във фибробалона медиците ни разсъблякоха, работейки с ловки, умели движения. С мен се справиха по-бързо, тъй като имах възможност да им помагам. Не че бях в кой знае каква форма, след като не си бях вземал от доста време антирадиационните таблетки и едва мърдах крайници. Когато най-сетне ми смъкнаха скафандъра и ме тръшнаха в леглото, бяха ми останали сили колкото да отговарям на въпросите, докато се занимаваха със стандартния тест на „ръкава“.

С неимоверни усилия успях да задържа очите си отворени и да наблюдавам огледа на останалите. Сън, която очевидно бе отвъд всякаква надежда за спасение, захвърлиха безцеремонно в ъгъла.

— Значи ще живея, докторе? — попитах отпаднало.

— Не и в този „ръкав“ — отвърна медикът, докато ми инжектираше антирадиационен серум. — Но ще издържиш поне още известно време. Достатъчно да се срещнеш със стареца.

— Той какво очаква — доклад ли?

— Предполагам.

— В такъв случай по-добре ми дай нещо да не заспя, дока то го чакам. Имаш ли амфетамин?

— Не смятам, че идеята е добра, лейтенант.

Това ме накара да се разсмея.

— Да, сигурно си прав. Тази гадост не е полезна за здравето.

В края на краищата успях да го убедя да ми даде тетрамет, та да се посъвзема до идването на Карера.

— Лейтенант Ковач.

— Айзък.

Усмивката разцепи белязаното му лице като пукнатина върху черупка на яйце.

— Ковач, негоднико. Знаеш ли колко души съм разпратил по всички краища на полусферата да те търсят?

— Сигурно не повече, отколкото можете да си позволите, сър. — Подпрях се на лакът. — Разтревожих ли ви?

— Най-вече с недисциплинираното си поведение, лейтенант. Двумесечна самоотлъчка, без никакво оправдание. Освен това крайно неясно съобщение: „Захванах се с нещо, което може да спечели тази шибана война. Ще се позабавя.“ И това ако е доклад.

— Достатъчно точен, ако питате мен.

— Така ли е? — той приседна на края на леглото. — Онова там боен кораб ли е?

— Точно така.

— Използваем?

Замислих се.

— Вероятно да, стига да си осигурите помощта на археолозите.

— А какво стана с твоите?

Погледнах към мястото, където лежеше Таня Вардани, завита с тънко, прозрачно полиетиленово покривало. Медикът, който се грижеше за нея, каза, че състоянието й е стабилно, но едва ли ще живее по-дълго от мен.

— Май не мога да разчитам на тях — отвърнах и се закашлях. Карера изчака търпеливо да отмине пристъпът. — Както и всички останали. При вас как е положението?

— Не разполагаме с археолог на борда, ако не броим Сандор Мичел.

— Не го броим. За него археологията е хоби, а не професия. Защо не си осигурихте поне няколко драскачи?

Шнайдер сигурно ви е обяснил с какво се захващате. Помислих и реших да не издавам единствения си източник на информация. Когато ти остане последен пълнител, гледаш да не стреляш по сенки.

— Сигурно сте имали известна представа какво ви чака тук.

Той поклати глава.

— Корпоративни интереси, Такеши. Не можеш да се разбереш с тези алчни копелдаци. Пускат ти по толкова информация, колкото да не умреш от жажда. Единственото, което знам, е, че Хенд е надушил нещо голямо и че от Клина се изисква да сложи ръка на него, преди да ни е изпреварил някой друг.

— Да, но поне са ви предоставили кода за нанолите. Какво по-ценно от това на Санкция IV? Хайде, Айзък, сигурно се сещаш за какво става въпрос.

Той вдигна рамене.

— Само в най-общи черти. Но в Клина сме свикнали на оскъдна информация. Което ми напомня нещо. Това там не е ли Хенд?

Кимнах. Карера се надигна и се приближи към отпуснатото тяло. Сетне огледа и останалите.

— Като гледам какво показва радиационният брояч, чудя се как въобще някой от вас е жив.

— Малко ни остава — отвърнах.

— Така е. — Усмивката му бе крива. — Божичко, Такеши. Защо не се забави поне с няколко дни? Щеше да получиш половината от тази доза. Държа хората си на стандартни антирадиационни таблетки и никой не се е оплакал от нещо по-сериозно от главоболие.

— Не ми е в стила да чакам.

— Май си прав. Коя е убитата?

— Сън Липинг — заболя ме повече, отколкото предполагах. Отново привързаността към глутницата, предполагам. — Системен оператор.

Той изсумтя.

— Другите?

— Амели Вонсава, пилот. — Посочих я с пръст. — Таня Вардани, археолог. Жиан Жианпин, Люк Дьопре, специални части.

— Ясно. — Карера се намръщи отново, загледан към Вонсава. — Щом тя е била вашият пилот, кой е управлявал „Наджини“, когато се е взривил?

— Един тип, на име Шнайдер. Той ме забърка в тази история. Цивилен пилот. Изплаши се, когато започнаха фойерверките. Метна се на кораба, застреля Хансен — още един от нашите — с резонаторно оръдие и се понесе право навън. Заряза ни, като…

— Сам ли тръгна?

— Да, освен ако не броим пасажерите в трупохранилището. Изгубихме двама, докато се справим с нанолите. Други шест открихме при кораба. И още двама открихме в мрежата на траулера. Изглежда са от археологическа група отпреди войната.

Той не ме слушаше, по-скоро чакаше да свърша.

— Ивет Крюкшенк, Маркус Сучиади. Тези двамата ли загинаха при боя с нанолите?

— Да. — Опитах се да потисна изненадата си. — Откъде разполагате със списък на екипажа? Всъщност, какво ли питам, както знам как се съхранява вътрешнокорпоративна информация.

Той поклати глава.

— Не е съвсем така. Тук истината е малко по-различна. Твоят човек Хенд си е имал врагове, дето само са дебнели как да му подлеят вода. Ей такива игрички — в гласа му се долови презрение. — Отрепки. Предполагам, че не сте успели да спасите „колодите“ на жертвите на нанолите?

— Не. Защо?

— Няма значение. Не смятах, че ще успеете. Осведомиха ме, че наносистемите поглъщат всичко, което може да им бъде от полза. Механичен канибализъм.

— Да, и ние си го помислихме. — Разперих ръце. — Айзък, дори да бяхме открили „колодите“, щяха да изгорят заедно с „Наджини“.

— Да, наистина забележителна експлозия. Да знаеш нещо по въпроса, Такеши?

Придадох си невъзмутим вид.

— Ти какво смяташ?

— Смятам, че щурмови кораби от клас „Локмит“ не избухват току-така във въздуха. А не ми изглеждаш ядосан заради номера, който ви е свил този Шнайдер.

— Той си получи заслуженото. — Карера ме гледаше, скръстил ръце. — Добре де, аз минирах двигателя. Никога не съм му вярвал на този тип.

— И с право, както излиза. Имаш късмет, че се появихме навреме, инак краят щеше да е съвсем различен. — Той се надигна и си изтупа ръцете. Имаше недоволен вид. — Най-добре си почини, Такеши. Утре те очаквам за подробен доклад.

— Разбира се. Макар че не виждам какво повече мога да кажа.

— Така ли? — той повдигна вежди. — Моите скенери говорят друго. През последните седем часа от другата страна на вратата регистрирахме по-голям изблик на енергия, отколкото е била необходима за всички хиперпространствени трансмисии на Санкция IV от момента на основаването на колонията. Ако питаш мен, имаш доста неща за разказване.

— А, това ли — махнах небрежно с ръка. — Нищо особено. Малка схватка на автоматични чуждоземни отбранителни системи.

— Да бе.

Той вече се отдалечаваше към изхода, когато се сети за нещо друго.

— Такеши.

Усетих, че сетивата ми настръхват като пред бой.

— Да? — опитах се да се държа както обикновено.

— Питам само от любопитство. Как смятахте да се приберете? След като ти взриви совалката? И като се има предвид, че от тази страна са ви дебнели нанолите и радиацията. Без транспорт, ако изключим ръждясалия траулер. Какво щяхте да правите — да вървите пеша? Що за тактическо решение — да унищожиш единственото транспортно средство?

— Не зная, Айзък. Бях прибрал скафандрите. Може би щяхме да се навъртаме при вратата и да подадем сигнал за бедствие.

— Ами ако вратата не е радиопропусклива?

— Тя пропуска светлината. И лъчите на скенерите, както разбирам.

— Това не означава, че ще пропуска и…

— В такъв случай щяхме да хвърлим през нея радиомаяка и да се молим да не привлече вниманието на нанолите, преди да е подал сигнал. Айзък, аз съм Емисар. Свикнал съм с всякакви ситуации. Знаех, че разполагаме с радиомаяк, и затова разчитах на последна възможност. Сън можеше да го поправи, да го нагласи на постоянна емисия, а после всички щяхме да си пръснем мозъците и да чакаме, докато някой дойде да ни прибере. Какво значение — и без това след седмица щяхме да се разделим с тези „ръкави“.

Той се усмихна. И двамата се засмяхме.

— И все пак, Такеши, не бих го нарекъл стратегическо планиране.

— Не те разбирам, Айзък — добавих малко по-сериозен тон в разговора. — Аз съм Емисар. Стратегическият план предвиждаше да избия всички, които се опитват да ми попречат. Оцеляването е на второ място, като награда. Такъв съм си — свих рамене.

— Добре, Такеши. Почини си — рече той и си тръгна.

Изпратих го с очи, сетне потърсих с поглед неподвижното тяло на Сучиади. Надявах се тетраметът да ме държи буден достатъчно дълго, докато дойде в съзнание и открие, че е в ръцете на Клина и че го заплашва екзекуция.

37.

Тетраметът е едно от любимите ми лекарства. Не пришпорва така необуздано като някои от армейските стимуланти, което на практика означава, че не можеш да забравиш някои полезни неща от типа, че не е възможно да се лети без гравираница или че натиснеш ли това копче, ще се превърнеш на пихтия. В същото време ти позволява да черпиш от енергийните резерви на клетъчно ниво, до които човек без необходимата подготовка няма никакъв достъп. Възбудата е продължителна, но не оставя странични ефекти, ако се изключат някои напълно поносими моменти на халюцинация, които обикновено са в началото и могат лесно да бъдат преодолени. Пък и те най-често са свързани с предозиране.

Започвах да се чувствам в леко приповдигнато настроение по времето, когато другите се пробудиха, и може би по тази причина разтърсих Сучиади малко по-рязко, отколкото беше необходимо.

— Жиан, ей, Жиан! Отвори тия заспали очи. Познай къде сме!

Той премигна със странно, детинско изражение.

— К-какво…

— На брега сме, човече. Клинът дойде и ни изтегли от кораба. Клинът на Карера, мои стари дружки. — Усещах, че ентусиазмът ми е малко пресилен, но не можех да направя нищо, попаднал изцяло в плен на тетрамета. — Спасиха ни, Жиан. Клинът!

— Клинът ли? Това е… — той млъкна, докато обмисляше информацията със сънения си мозък. — Чудесно. Клинът на Карера, значи. Не мислех, че се занимават със спасителни операции.

Приседнах до него на леглото и се ухилих.

— Дошли са за мен — рекох и почувствах, как ме изпълва топлина. — Можеш ли да повярваш?

— Щом го казваш — Сучиади се надигна. — Кои оцеляха?

— Всички, освен Сън — посочих към ъгъла. — Но поне „колодата“ й е съхранена.

Лицето му се сгърчи. Спомени, които си пробиваха път в мозъка му като заседнало парче от шрапнел.

— Ето я там. Виждаш ли я?

— Да, виждам я… Имаше призраци… — добави той след малко.

— Жиан, говориш твърде необмислено за един боец нинджа. Нали се разбрахме на какво сме били свидетели? Най-вероятно някакъв стар запис.

— Доста странна дефиниция за понятието призраци — Амели Вонсава седеше на съседното легло. — Ковач, правилно ли чух, че Клинът дошъл да ни спаси?

Кимнах и я погледнах втренчено.

— Тъкмо това обяснявах на Жиан — посочих Сучиади. — Изглежда все още се радвам на привилегиите на почетен член.

Тя схвана намека. Трябваше й не повече от секунда.

— Радвам се за теб. — Сетне се огледа. Останалите все още се надигаха. — На кого да съобщя щастливата вест, че не сме мъртви?

— Избери си сама.

След това вече беше по-лесно. Вардани възприе новата идентичност на Сучиади с невъзмутимо безразличие, Хенд, който имаше опит в корпоративните интриги, дори не мигна. А за Люк Дьопре, ветеран от стотици тайни операции, подобни трикове бяха въздух и вода.

Но очевидно всички ние все още бяхме под въздействието на онези последни минути на марсианския кораб. Всъщност това донякъде бе от полза, защото така мигновеното превръщане на Сучиади в Жиан бе възприето по-лесно.

— Поне вече знаем защо са зарязали онази проклетия насред космоса — рекох по някое време. — Радиацията и биологичното заразяване са нищо в сравнение с шоуто там. С тях поне можеш да се справиш. Но представяте ли си да управлявате космически кръстосвач и всеки път, когато положението стане напечено, старият екипаж да се появява изневиделица и да започне да подрънква с вериги.

— Аз — заяви тържествено Дьопре — не вярвам в призраци.

Това не им направи особено впечатление.

— Да не искаш да кажеш — попита Вонсава, — че когато са напускали кораба или са измрели, марсианците са оставили нещо след себе си? Нещо такова?

Вардани поклати глава.

— Ако е така, трябваше да е нещо, на което да сме се натъквали досега. А ние се ровим из марсианските руини повече от петстотин години.

— Аз чух… — Сучиади преглътна. — Чух ги да крещят. Беше истински ужас. Гибелта на цял един екипаж. Толкова много мъртъвци. Когато бяхме на Приземяване, ти ни обясняваше, че марсианците са имали високоразвита цивилизация. Много по-развита от нашата. Може би повечето от тях са загинали така — от ужасяваща, насилствена смърт.

— Никой не може да каже със сигурност — сви рамене Вардани.

— Дали и от нас не остава нещо подобно, всеки път, когато умрем насилствено?

— Ковач, дрънкаш глупости — Хенд се надигна от леглото с неочаквана енергия. — Всички вие твърде много вярвате на изопачените, античовешки изказвания на тази жена — той посочи Вардани. — Марсианците не са били кой знае колко по-развити от нас. Знаете ли какво видях там? Видях два кораба, чието построяване навярно е струвало милиарди, вкопчени в безплодна борба, която не може да бъде решена вече стотици хиляди години. Какво по-различно от това, с което се занимаваме на Санкция IV? И те са се избивали помежду си също като нас.

— Браво, Хенд! — Вонсава изпляска подигравателно с ръце. — Трябваше да станеш политкомисар. Само че има една малка подробност, която пропусна. Вторият кораб не беше марсиански. Права ли съм, госпожице Вардани? Малка подробност, която преобръща всичко.

Останалите се втренчиха в археоложката. Тя вдигна глава, срещна погледа ми и кимна неохотно.

— Не приличаше на нито една от марсианските машини, които съм виждала — въздъхна. — Или за които съм чела. Изглежда марсианците са воювали с някого другиго.

Стаята се изпълни със смълчано безпокойство. Пробуждането на човека към новото познание.

Не ни е мястото тук.

Бяхме като деца, зарязани от възрастните да играят на детска площадка, а сега изведнъж ни идваше наум, че някой може да се прокрадне до оградата и да ни стори нещо.

— Това са глупости — заяви Хенд. — Марсианската империя се е разпаднала под въздействие на колониални войни, отдавна е установено. Госпожице Вардани, става въпрос за доктрина, възприета от Гилдията.

— Така е, Хенд — презрението в думите й бе убийствено. — И защо, според вас, Гилдията настоява на подобна теория? Кой й плаща за това? Кой решава на какво да учим децата си?

— Но съществуват доказателства…

— Не ми говори за доказателства! — почти изкрещя археоложката. За миг си помислих, че ще се нахвърли върху него. — Ти си един невеж тъпак! Какво знаеш за Гилдията? Хенд, аз се прехранвам с това. Искаш ли да ти кажа колко много „доказателства“ са били скрити, само защото не съвпадат с официалната доктрина на Протектората? Колко изследователи са били опозорени и съсипани, колко изследователски проекти са били осакатени, защото не отговарят на общоприетата линия? Даваш ли си сметка, че канцлерите на Гилдията са марионетки в ръцете на Протектората?

Хенд изглеждаше стреснат и объркан от внезапния й изблик.

— От статистическа гледна точка — промърмори той смутено — шансовете да възникне и еволюира звездна цивилизация…

Но беше все едно да пъхне глава в устата на звяра. Вардани вече бе набрала скорост.

— Ти малоумен ли си, или какво? Или не внимаваше, когато отворихме вратата? Това там бе мигновено прехвърляне на огромно разстояние в пространството! Ами другите машини, които са оставили след себе си? Нима смяташ, че цивилизация с подобни постижения ще се ограничи в няколко стотици светлинни години? Оръжията, които видяхме в действие, са по-бързи от светлината! Нищо чудно тези кораби да идват от другия край на галактиката! Какво знаем ние?

Някой повдигна покривалото и в помещението нахлу светлина отвън. Погледнах към вратата. Беше Тони Луманако, с камуфлажен комбинезон. Отдолу се виждаше мобилен скафандър. Вдигнах ръка.

— Здрасти, Тони. Добре дошъл на нашия малък академичен спор. Чувствай се свободен да задаваш въпроси, когато някой технически термин не ти е ясен.

Лицето на Луманако разцъфна в усмивка.

— Имам синче на Латимер, което мечтае да стане археолог. Казва, че не желаел да тръгва по стъпките на баща си и да се препитава с насилие.

— Това е временно, Тони. Ще го преживее.

— Надявам се. — Тони пристъпи неуверено от крак на крак. — Командирът иска да те види.

— Само мен ли?

— Не. Каза да доведа всички, които са се свестили. Мисля, че е нещо важно.

Зад стените на фибробалона денят постепенно си отиваше. Под смрачаващото се небе лагерът на Карера бе истински модел за контролирана активност.

Двама часовои с гравибайкове кръжаха непрестанно около вратата. Вятърът носеше откъслечни фрази и смях. Други двама стояха при резонаторното оръдие, привидно отпуснати, но нащрек. По-нататък по брега трима или четирима войници бяха разглобили нещо, което наподобяваше генератор на силово поле. Други пренасяха сандъци и контейнери между „Анджин Чандра“ и фибробалоните. Хангарът на „Чандра“ зееше отворен, озарен от бордовите светлини и оттам периодично се подаваше манипулаторна ръка, за да разтовари поредния контейнер.

— Защо още си с мобилния скафандър? — попитах Луманако, докато слизахме към кораба.

Той сви рамене.

— Попаднахме под артилерийски обстрел при Районг. Изглежда пак изтичане на информация. Изгубих левия си крак, част от таза, няколко ребра. Имах и рана на лявата ръка.

— Пак си извадил късмет, Тони.

— Е, не беше чак толкова зле. Само дето ще мине доста време, докато заздравее напълно. Докторите казаха, че снарядите им са били натъпкани с карценогени, затова и заздравяването щяло да се забави. — Той се намръщи. — От три седмици съм така. Гадна работа.

— Е, благодаря, че дойде да ни спасиш. Особено като се има предвид в какво състояние бяхме.

— Нищо работа. Пък и вече свикнах с проклетия скафандър. Колко му е да нахлузя още един върху него.

— Сигурно си прав.

Карера ме очакваше под товарната платформа на „Чандра“, облечен с униформата, с която го видях по-рано, и заобиколен от неколцина офицери. Някъде по средата на пътя до „Чандра“ ни застигна някакъв тип с омазнена униформа, който спря и ме загледа с немигащ поглед. Когато отвърнах на погледа му, той се разсмя налудничаво и поклати глава. Непрестанно се чешеше по врата с лявата си ръка и долната му устна бе увиснала и потрепваше. Всъщност цялото му лице се свиваше от мъчителни спазми. Изведнъж се досетих за причината. Жичкоглави тремори.

Сигурно той прочете нещо на лицето ми.

— О, гледай, гледай — промърмори заядливо. — Не си толкова умен, за колкото се мислиш. Обвинения в антихуманизъм, самоотлъчка, знаем и за отношението ти към Картела…

— Млъквай, Ламонт — сряза го Луманако и жичкоглавият подскочи стреснато. Луманако се изхили. — Политкомисар — обясни ми, когато отминахме. — Нали ги знаеш тия шибаняци? Дай им само да плямпат.

— На този изглежда сте му хванали юздите.

— Е, горе-долу — продължаваше да се хили Луманако. — Нямаш представа колко бързо губят интерес към работата си скапаните му копелдаци, когато започват да си включват разни машинки в мозъка. От цял месец не сме имали лекция за „Праведната мисъл“, а досиетата ни са в такова състояние, сякаш са писани от родните ни майки. Така ли е, Ламонт?

Едва сега забелязах, че политкомисарят пристъпва зад нас. Очите му бяха насълзени.

— Да, намери си той майстора при нас — продължи доволно Луманако. Ламонт го изгледа мрачно и се отдалечи. — Помниш ли Фибун и онзи, как му беше името, другия глупак?

— Портило — рекох замислено.

— Да бе, точно. Истински гадове. Но тук нямаме такива проблеми. Достатъчно е да му покажеш как да си включва имплантантите и после го оставяш да се справя сам. Вълшебна работа, казвам ти. Има моменти, когато стария Ламонт не можеш го откачи от жицата за нищо на света.

— Защо не го оставите на мира? — попита с безразличие Таня Вардани. — Не виждате ли, че съвсем е изкукуригал.

Луманако я погледна учудено.

— Цивилна? — попита ме той.

Кимнах.

— Нещо такова. Тя е, хм… командирована.

— Ах, така ли било?

Карера изглежда бе приключил с рапорта, защото когато се приближихме, офицерите започнаха да се разпръсват. Той кимна на Луманако.

— Благодаря, сержант. Стори ли ми се, или Ламонт ви създаваше някакви проблеми?

Луманако разцъфна в хищна усмивка.

— Нищо, за което по-късно да съжалява, сър. Но май е дошло време да го промием отново.

— Ще обмисля предложението, сержант.

— Да, сър.

— А междувременно… — Карера премести поглед към мен. — Лейтенант Ковач, има някои…

— Само за момент, командире — прекъсна го Хенд, заел наперена поза. Карера млъкна и го погледна въпросително.

— Да?

— Уверен съм, че знаете кой съм, командире. Както и аз съм наясно с интригите в Приземяване, които са ви довели тук. Може би не си давате сметка обаче за това, че сте бил измамен от хората, които са ви пратили.

Карера ме погледна и повдигна вежди. Свих рамене.

— Не, грешите — отвърна той с любезен тон. — Давам си съвсем ясна сметка, че вашите колеги от „Мандрейк“ са спестили голяма част от истината. Честно казано, не очаквах друго. — Хенд го гледаше мълчаливо. — Но както и да е — продължи Карера, — въпросът с истината не ме интересува особено. По-важното е, че съм добре заплатен.

— Дали са ви по-малко, отколкото би трябвало — произнесе Хенд със забележителна бързина. — Моята бизнес операция тук е одобрена от Картела.

— Вече не. Хенд, опасявам се, че алчните ви приятелчета са ви продали.

— И точно в това им е грешката, командире. Не виждам обаче причина да я споделяте с тях. Повярвайте ми, нямам никакво желание разплатата да попадне не по адресата си.

— Заплашвате ли ме? — подсмихна се Карера.

— Не виждам причини да гледаме на…

— Попитах ви дали ме заплашвате — повтори с настойчив тон Карера. — Очаквам ясен отговор — да или не?

Хенд въздъхна.

— Нека кажем само, че съществуват сили, на които мога да разчитам и за които моите колеги не са се досетили. Или по-скоро, не са ги оценили подобаващо.

— Да. Забравих, че сте вярващ. — Карера изглежда се забавляваше от разговора. — Хоган, нали? Вие вярвате в тези неща. Духовните сили? Но май не можете да ги наемате като войници.

Луманако се изхили.

Хенд въздъхна отново.

— Командире, това, в което вярвам, е, че и двамата сме цивилизовани хора и…

Бластерът го накара да млъкне.

Карера вероятно го бе нагласил на широк разряд — почти невъзможно е да се получи толкова обширно поражение от малък ултракомпактен модел като този, който стискаше в ръката си. Дулото му, разперено като плавник на риба, едва се показваше между палеца и показалеца.

Никакъв откат, никакъв блясък, нито ударна сила. Само пукот и Хенд продължаваше да стои до мен, със зейнала дупка в корема. Той премигна, сетне изглежда долови миризмата на изпечените си черва и сведе бавно поглед надолу. От гърлото му се изтръгна сподавено стенание, което можеше да се дължи както на болка, така и на уплаха.

Ултракомпактните се нуждаят от известно време, за да презаредят, но не беше необходимо да прибягвам до периферното си зрение, за да осъзная, че всякакви опити да се нахвърля срещу Карера са обречени на провал. Луманако стоеше до мен, а офицерите от рапорта въобще не се бяха разпръснали — просто се бяха отдалечили на няколко крачки, за да ни сторят място.

Много хитро.

Хенд се олюля, продължавайки да стене, след това се свлече на колене. Някаква гадна част от съзнанието ми жадуваше да се изхили. Той опря длани в димящата си рана.

— Сгреши отново — произнесе Карера, надвесен над него. Тонът му не се бе променил след изстрела. — Аз не съм цивилизован човек, Хенд. Аз съм войник. Професионален убиец, нает от хора като теб. За теб също не зная какъв си, но изглежда в „Мандрейк“ смятат, че песента ти е изпята.

Звукът, който Хенд издаде, наподобяваше писък. Карера се обърна към мен.

— Успокой се, Ковач. Само не ми казвай, че не си искал да го направиш.

— Веднъж или два пъти — признах неохотно. — Накрая сигурно щях да успея.

— Е, вече не е необходимо.

Хенд тупна на една страна и продължи да се гърчи. Говореше нещо нечленоразделно. Забелязах с периферното си зрение няколко фигури да се приближават отзад. Сучиади и… Таня Вардани.

Карера им махна да си останат по местата.

— Не трябваше… да… го правиш — успя да промълви най-сетне Хенд. Той вдигна лявата си ръка към Карера, разтворил пръсти. Приклекнах до него и се наведох към сгърчено то му от болка лице.

— Какво казва? — попита командирът на Клина.

— Мисля, че те проклина — рекох.

— О, съвсем обяснимо, имайки предвид обстоятелствата. Но от друга страна… — Карера отмести крак назад и изрита Хенд в хълбока. Чиновникът нададе нов болезнен вик и отново се сви. — Не виждам смисъл да слушаме подобни глупости. Сержант.

Луманако пристъпи напред.

— Да, сър?

— Ножът, ако обичаш.

— Да, сър.

Затова го уважавам Карера — никога не е искал някой от подчинените да върши работа, която той самият не би свършил. Той взе виброножа от Луманако и изрита Хенд отново, преобръщайки го по корем в пясъка. Виковете на чиновника преминаха в сподавена кашлица и мъчителни стенания. Карера коленичи върху гърба му и започна да реже.

Още щом почувства проникващото острие в тила си, Хенд запищя с обновени усилия, но миг по-късно, когато ножът прекъсна гръбначния му стълб, той клюмна и замлъкна.

— Така е по-добре — отбеляза спокойно Карера.

Вторият разрез в основата на тила стана далеч по-елегантно, отколкото бих очаквал при подобни обстоятелства. Когато свърши, Карера изключи ножа, избърса го грижливо в дрехите на Хенд и се изправи. Подаде на Луманако ножа и парчето от шийния прешлен.

— Благодаря, сержант. Дай го на Хамад и му кажи да го пази като зеницата на окото си. Току-що спечелихме допълнителна награда.

— Да, сър — Луманако плъзна поглед по околните. — Ами… ъъъ?…

— О, да — Карера вдигна ръка. Лицето му изведнъж придоби уморен вид. — Това.

Ръката му падна надолу, сякаш беше парализирана.

Откъм зейналата паст на хангара долетя пукот, като от електрически разрив. Вдигнах глава, тъкмо навреме да видя как във въздуха се издига нещо, наподобяващо компактна ескадрила от нанокоптери. Почти веднага се досетих интуитивно какво ще последва, но бях завладян от някакво странно спокойствие и безразличие, което вероятно се дължеше на последиците от лъчевата болест и отслабващия ефект на тетрамета. Успях само да погледна към Сучиади. Той забеляза, че го гледам, и устата му се сгърчи. И той като мен знаеше. Сякаш някой бе изписал с големи, червени букви на екрана пред нас.

ИГРАТА…

И тогава от небето заваляха паяци.

Не точно, но приличаше на нещо подобно. Бяха вдигнали дулото на минохвъргачката за умиротворяване на тълпи право нагоре и бяха изстреляли ограничен по сила заряд. Сивкавите неутрализатори, с размери на пестник, се разпръснаха в кръг с диаметър двайсетина метра. Някои от тях тупнаха върху корпуса на кораба и се плъзнаха с тихо стържене надолу. Други се озоваха в пясъка, където образуваха малки кратери, от които се измъкваха припряно. Кой знае защо ми напомняха за крабовете от тропическия рай на Таня Вардани.

Само дето бяха хиляди.

ИГРАТА…

Падаха по главите и раменете ни, меки, като детски играчки и се закачваха там.

Пълзяха към нас по пясъка и се катереха по краката ни.

Понасяха равнодушно удари и отърсване и отново се връщаха. Сучиади успя да се отърве от няколко, но само за кратко.

Насочваха се със смайваща увереност право към нервните центрове и забиваха през дрехи и кожа тъничките си пипала.

ИГРАТА…

Жилата им потъваха надълбоко.

… СВЪРШИ.

38.

Нямаше никаква причина адреналинът в кръвта ми да е по-малко, отколкото при другите, но прогресиращата лъчева болест бе намалила способностите на моя „ръкав“ да реагира със съответното количество стресови хормони. Инхибиторите действаха съответстващо. Почувствах как по тялото ми преминават слаби конвулсии, които по-скоро приличаха на изтръпване и стигнаха колкото да ме повалят на коляно.

Маорските „ръкави“ бяха в далеч по-боеспособно състояние и затова го понесоха по-тежко. Дьопре и Сучиади се олюляха и рухнаха на пясъка, сякаш бяха простреляни с парализатори. Вонсава успя да контролира падането си и се претърколи на една страна, ококорила очи.

Таня Вардани продължаваше да стои със замаян вид.

— Благодаря ви, господа — обърна се Карера към войниците при минохвъргачката. — Чудесно попадение.

Неврални неутрализатори. Последният хит в овладяването на разбеснели се тълпи. Само преди няколко години вдигнаха колониалното ембарго от тях. Веднъж, в качеството си на местен военен съветник, бях наблюдавал ефекта им върху тълпа в Индигоград. Но никога досега не се бях подлагал на въздействието им.

„Охлаждане на емоциите — обясни ми тогава един млад ентусиазиран офицер. — Ето от какво се нуждаят. Колкото повече адреналин изливаш, толкова по-голямо количество инхибитори ти натъпкват тези машинки. Ако прекалиш с гнева, току-виж накрая ти спряло сърцето. Трябва да си истински дзенбудист, за да не ти подействат. Но такива не се срещат в бунтарски тълпи, нали?“

Опитах се да запазя пълно спокойствие и прогоних всякакви емоции от мислите си. Паяците висяха върху мен, но бяха престанали да ме жилят.

— По дяволите, лейтенант, тези гадинки май те харесаха.

Луманако стоеше до мен и се хилеше. Сигурно носеше маркер, та паяците се държаха на почтително разстояние от него и не го закачаха. Вдясно от него Карера се движеше в подобна зона на неприкосновеност. Огледах се и видях, че останалите офицери също са недосегаеми за неутрализаторите.

Много хитро, наистина.

Зад тях политкомисарят Ламонт ни сочеше с пръст и се хилеше.

Какво пък. Не можех да го виня.

— Да, време е да те почистим, Ковач — съгласи се Карера. — Ще ни извиниш, но нямаше друг начин да задържим този престъпник. — Той посочи Сучиади.

„Всъщност, Карера, би могъл да ни упоиш всички накуп, докато бяхме във фибробалона. Но нямаше да е достатъчно драматично, нито щеше да притежава нужната показност, която е неотменна част от всяко наказание, налагано от Клина на предателите, нали?“

Мисъл, която ме споходи като вледеняващ полъх.

Побързах да я прогоня, преди да се е превърнала в страх, гняв, или някакво друго силно чувство.

— За какво, по дяволите, говориш, Айзък? — реших да играя на неинформиран.

— Този човек — продължи Карера — ти се е представил за Жиан Жианпин. В действителност той се казва Маркус Сучиади и се издирва за престъпления срещу служители на Клина.

— Така е — потвърди засмяно Луманако. — Тази гадина утрепа лейтенант Вьотин и сержанта на неговия взвод.

— Вьотин? — погледнах към Карера. — Не го ли пратихте на Бункинари?

— Да, така беше — потвърди Карера, без да сваля поглед от сгърченото тяло на Сучиади. За миг си помислих, че ще го застреля. — И там този негодник първо отказал да му се подчини, а сетне му видял сметката с фотонера. Убил го и му изгорил „колодата“. Сержант Брадуел се опитал да му попречи и бил третиран по същия начин. Още двама от хората ми получили увреждания на „ръкавите“ си, докато овладеят този маниак.

— Никой не може да се измъкне след подобно престъпление — добави Луманако. — Нали така, лейтенант? Не можем да позволим да ни избиват безнаказано. Анатомизатор за него.

— Наистина ли? — не свалях поглед от Карера.

— Щом ти казвам. Разполагаме с очевидци. Случаят е приключен.

Сучиади се размърда като смачкано насекомо.

Почистиха ме от паяците с дезактиваторна метла и ги събраха в специален контейнер. Карера ми подаде маркер и настъпващите към мен паяци изгубиха интерес.

— А сега, време е за доклад — рече той и ми кимна към „Чандра“.

Доскорошните ми спътници бяха отведени обратно във фибробалона. Никой от тях не направи — нито имаше тази възможност — какъвто и да било опит да се съпротивлява. Войниците от минохвъргачката продължиха да събират разпилените по пясъка неутрализатори.

Сучиади ми хвърли поглед, докато го отвеждаха. Видях, че едва забележимо поклаща глава.

Нямаше смисъл да ме предупреждава. И без това едва пристъпвах, та се наложи Карера да ми помага, докато се изкачвах по стълбичката на кораба. Прекосихме няколко коридора и се озовахме в малка кабина.

— Сядай, лейтенант. Ако си намериш място.

Помещението бе тясно, но вътре цареше безупречен ред. На пода бе положена гравикойка с изключена тяга, до нея имаше миниатюрно бюро, върху което се мъдреше статуетка от Дом Хън. Още една маса бе поставена в отсрещния ъгъл и върху нея имаше холопроектор. Една от стените бе заета от холопейзаж от Адорацион, изгрев над зелени хълмове. Другата бе заета от семейна снимка — тъмнокожата съпруга на Карера, обгърнала нежно широките му рамене, и трите му деца. На снимката командирът на Клина изглеждаше безмерно щастлив, но „ръкавът“ който носеше, бе по-стар от сегашния.

До масата забелязах спартански на вид железен стол и го дръпнах. Карера ме изгледа, докато сядах, и застана пред мен със скръстени ръце.

— Били сме си скоро у дома? — подхвърлих, гледайки семейната холография.

— Не чак толкова скоро — отвърна той със замислено изражение. — Ковач, ти знаеше много добре, че Сучиади се издирва от Клина.

— Не знаех обаче, че този е Сучиади. Хенд ми го представи като Жиан. Защо си толкова сигурен?

Той се усмихна.

— Добър опит. Моите приятелчета от корпорацията ме снабдиха с гениите кодове на всички бойни „ръкави“. Ужасно държаха да разбера, че Хенд е наел на работа военнопрестъпник. Смятаха, че така ще ме заинтригуват допълнително, и успяха.

— Военнопрестъпник, значи — повторих, докато се оглеждах. — Интересен термин за някой, който престъпва Декатьорския умиротворителен пакт.

— Сучиади е убил един от моите офицери. Офицер, при когото е бил на пряко подчинение. Според бойния устав това се определя като престъпление.

— Един офицер? Вьотин? — Не разбирах защо споря, освен може би по инерция. — О, стига, ти би ли приел заповеди от него?

— За щастие не ми се налага. Но неговият взвод му е бил фанатично предан. Вьотин беше добър войник.

— Айзък, не току-така го наричаха Кучето.

— Войната не е състезание…

— По популярност — довърших вместо него. — Чувал съм го и друг път. Вьотин беше гадняр и ти го знаеш. Ако Сучиади го е изпържил, навярно е имал уважителна причина.

— Причините невинаги ти дават право, лейтенант Ковач — странно, но гласът му изглеждаше поомекнал. — Джошуа Кемп също има причини да действа по своя начин и от негова гледна точка те са напълно уважителни. Това не значи, че е прав.

— Трябва да внимаваш какво приказваш, Айзък. Могат да те арестуват за подобни сравнения.

— Съмнявам се. Нали видя Ламонт?

— Аха.

Между нас се възцари мълчание.

— И тъй — рекох накрая, — смяташ да пратиш Сучиади на анатомизатора.

— Имам ли друг избор?

Разглеждах го мълчаливо.

— Ние сме Клинът, лейтенант. Знаеш какво означава това. — В гласа му се долавяше напрежение. Не разбирах само кого от двама ни се опитва да убеждава. — Ти си се клел във вярност, както и всички останали. Трябва да бъдем обединени пред лицето на хаоса и другите да го знаят. Да са наясно, че не могат да постъпват така с нас. Ако искаме да действаме ефективно, трябва да всяваме страх. Без него сме изложени на разложение.

— Щом казваш — затворих уморено очи.

— Не искам от теб да присъстваш.

— Съмнявам се, че ще има свободни места.

Бях затворил очи, но го чух да се движи. Когато ги отворих, открих, че се е надвесил над мен, опрял длани на масата, и лицето му е изкривено от гняв.

— Крайно време е да млъкнеш, Ковач. Забранявам ти да се държиш по този начин. — Той отстъпи назад и се изпъна. — Няма да ти позволя да сложиш кръст на кариерата си. Ти си способен офицер, лейтенант. Умееш да печелиш доверието на хората, имаш голям боен опит.

— Благодаря.

— Присмивай ми се колкото щеш. Това е факт.

— Това е биотехнология, Айзък. Вълчи гени, рефлекс на глутницата, серотониново потискане, емисарска школовка. Едно куче може да свърши това, което аз направих за Клина. Кучето Вьотин, например.

— Така е — кимна той. — Вие с Вьотин имахте сходни психопрофили. Ако не ми вярваш, мога да ти покажа заключението на нашите психолози. Същият градиент на Кемерич, същият коефициент на интелигентност, сходен емпатичен диапазон. За всеки лаик вие щяхте да сте едно и също лице.

— Да, само че той е мъртъв. Разлика, която дори лаикът би забелязал.

— Е, може да не сте били толкова еднакви в емпатично отношение. Емисарската школовка ти е помогнала да опознаеш Сучиади и най-вече да не го подценяваш. Сигурно щеше да се справиш с него по-добре от Вьотин.

— И какво излиза, Сучиади е сгрешил, защото е бил подценен от Вьотин? И това ако е причина да бъде изтезаван до смърт.

Той спря да крачи из кабината и се втренчи в мен.

— Лейтенант Ковач, струва ми се, че бях пределно ясен. Въпросът с екзекуцията на Сучиади не подлежи на обсъждане. Той е убил двама мои войници и утре призори присъдата ще бъде приведена в изпълнение. Може да не ми се нрави…

— Колко състрадателно от твоя страна.

Той не ми обърна внимание.

— … но това трябва да бъде извършено и аз ще го направя. А ти, ако си знаеш интересите, ще ме подкрепиш.

— Или какво? — отвърнах малко по-рязко, отколкото възнамерявах. Усещах, че изпускам инициативата в разговора.

— Какво каза?

— Попитах, какво ще стане с мен, ако откажа да те подкрепя?

— Ще информирам хората си, че съзнателно си се опитал да прикриеш Сучиади.

— Това обвинение ли е?

— Засега неофициално. Не ме интересува дали си го направил, всъщност зная, че си го направил, но не ме интересува. Трябва да се грижа за реда и дисциплината, а справедливостта е неотменна част от тях. Съобрази се с това и ще получиш повишение, плюс нов отряд. Прекрачиш ли линията, ще бъдеш следващият пример за назидание.

— Луманако и Куок няма да го харесат.

— Така е. Но и те са войници от Клина и ще направят каквото се иска от тях.

— Толкова по въпроса за вдъхновената лоялност.

— Лоялността е валута като всяка друга. Харчиш каквото си спечелил. Но да оставя ненаказан един убиец на офицер от Клина, е повече, отколкото бих могъл да си позволя. — Той отново се облегна на бюрото. Имаше някаква безапелационна твърдост в позата му, каквато бях виждал в заключителната част на важни съвещания. — Ковач, разбери ме, не искам да те загубя, нито да обърквам войниците, които вярват в теб. Но в края на краищата Клинът е повече от хората, които го създават. Не можем да си позволим вътрешни раздори.

Разглеждах го внимателно. Напомняше ми за онзи Карера от пробива на правителствената армия при Шалайското дефиле, когато кемпистските парашутисти се сипеха върху ни като първи сняг. И тогава нямаше накъде да отстъпваме. Въпреки че противникът разполагаше с огромно числено превъзходство, Карера нареди да задържим позициите си на всяка цена. Два часа по-късно, когато атаката на врага бе на изчерпване, ние на свой ред преминахме в контраатака, а паникьосаните началници на десанта наредиха на хората си да отстъпят. Когато битката приключи, цялото Шалайско дефиле беше покрито с трупове на кемписти, а Клинът бе загубил не повече от двайсетина души.

Той се наведе към мен. Гневът му сякаш се бе изпарил.

— Струва ми се, че бях пределно ясен, лейтенант. Всеки от нас в един или друг момент трябва да пожертва нещо. Може да не ни харесва, но това е цената на членството в Клина.

Кимнах.

— Значи си готов да го преглътнеш?

— Аз умирам, Айзък. Единственото, за което съм готов сега, е да поспя.

— Разбирам. Няма да те задържам повече. А сега… — Той махна с ръка към инфохолограмата и тя се изпълни с данни. Опитах се да се съсредоточа. — Щурмовият отряд е следвал екстраполация на изходната траектория на „Наджини“ и се е озовал доста близо до доковия хангар, през който сте проникнали. Луманако докладва, че не е забелязал каквито и да било уреди за затваряне на дока. Въпросът е как сте влезли?

— Ами, когато отидохме там, той беше отворен — нямах сили да измислям нови лъжи, пък и при разпит можеха да измъкнат от мен цялата информация. — Ние също не видяхме уреди за управление на дока.

— На боен кораб? Трудно ми е да повярвам.

— Айзък, този кораб разполага със силов щит, който се вдига на два километра пред корпуса. За какво, по дяволите, им е необходимо да затварят доковия хангар?

— Ти видя ли го?

— Да. При това в действие.

— Хм. — Той размърда пръсти и нанесе някои корекции в инфоколонката. — Пуснахме вътре автоматични сонди, които са открили следите ви на три километра навътре в кораба. Но щурмовата група ви е намерила съвсем близо до изхода. Доста сте се поразходили — той ме погледна внимателно.

— Не и аз. Някои от другите. Не съм следил кой къде е бил.

— Не ми прилича на организирана експедиция.

— Ами, не беше — отвърнах нехайно. — Айзък, не разбираш ли? Ние всички бяхме малко шашнати от това, което виждахме. Иди там и ще го почувстваш.

— Може би си прав — той се поколеба, сетне продължи. Видели сте и някакви… призраци?

Свих рамене с престорено безразличие, но мислите ми се гонеха трескаво.

— Видяхме нещо. Все още не зная какво точно. Подслушвал си гостите си, Айзък?

Той се усмихна извинително.

— Прихващам разни навици от Ламонт. Той изгуби интерес към слухтенето, но ми остави в наследство екипировката си. Според медицинския доклад — той посочи инфоколонката, — всички показвате симптоми на тежко парализиране. Освен теб и Сън, очевидно…

— Да, Сън се застреля. Ние… — Кой знае защо ми се струваше невъзможно да го обясня. Все едно да повдигна на плещите си непосилна тежест. Последните мигове на марсианския кораб бяха обгърнати със спомена за непоносима болка и за писъците на екипажа. Как да разкажеш за това на човек като Карера? Как да проникнеш зад непробиваемата обшивка на неговата вяра? Как да му предадеш онова усещане за странна реалност…

Реалност? Изведнъж ме проряза съмнение.

Така ли беше? Каква част от онова, което си спомнях, бе неподправен факт?

Не, почакай. Емисарските спомени…

Действително ли всичко беше толкова страшно? Хенд започна пръв и аз му повярвах. Поддадох се на паниката му. Хенд, хоганът. Хенд, религиозният маниак. Кога друг път му се бях доверявал за нещо?

Защо въобще му повярвах?

Сън. Сграбчих този факт. Сън знаеше. Тя видя какво назрява и предпочете да се самоубие, вместо да присъства на него.

Карера ме гледаше със странно изражение.

— Да?

Ти и Сън…

— Почакай малко. — Изведнъж взе да ми просветлява. — Ти каза: освен Сън и мен?

— Ами да. Всички останали имаха признаци на стандартна електроневрална травма. От силен заряд, както ми докладваха.

— Но не и аз.

— Не и ти — потвърди той, но ме гледаше учудено. — Защо, спомняш ли си някой да те е прострелвал с парализатор?

Когато привършихме, той изключи инфоколонката с едно небрежно махване на ръката и ме отведе по пустите коридори навън, където вече бе среднощ. Почти не разговаряхме. Изглежда виждаше колко са объркани спомените ми. А може би не можеше да повярва, че един Емисар би могъл да изпадне в подобно състояние.

Аз самият не можех да го повярвам.

Тя те е застреляла. Ти изпусна парализатора и тя те е застреляла, а сетне и себе си. Няма кой друг.

Освен…

Потреперих.

На един чист участък от пясъка край „Анджин Чандра“ издигаха ешафода за екзекуцията на Сучиади. Подпорите вече бяха поставени на местата си, забити дълбоко в пясъка, но под флуоресцентната светлина на прожекторите наподобяваха на щръкнали нагоре крака на насекомо. Наблизо бяха подредени все още несглобените части на анатомизатора, приличаха на останки от насечена оса.

— Войната се променя — говореше Карера. — Кемп вече не разполага с превъзходство на континента. От седмици не е предприемал въздушни удари. Използва флотилия от айсберги, за да евакуира силите си през Уачаринския пролив.

— Ще може ли да се задържи там? — попитах, колкото да поддържам разговора.

Карера поклати глава.

— Никакъв шанс. Брегът е нисък и равен. Няма къде да се окопае, пък и не разполага с достатъчно техника да изгради бункери. Това означава, че не може да разчита на средства за електронна борба, нито на кибероръжия. Дай ми още шест месеца и ще го прогоня оттам с бронирана група. След година ще паркирам „Чандра“ в центъра на Индигоград.

— И после какво?

— Моля?

— И после какво следва? Когато превземете Индигоград и унищожите всичко, което е построено там, а Кемп избяга с шепа фанатици в планините. Тогава какво ще правите?

— Ами… — Карера изду бузи. Изглежда въпросът ми го бе заварил неподготвен. — Все същото. Стратегия на задържане и на двата континента, ограничени полицейски акции и показни разстрели, докато немирните се успокоят. Но дотогава…

— Дотогава ние няма да сме тук, нали? — пъхнах ръце в джобове. — Ще напуснем тази кална топка, която се величае за планета, но не може да надмогне дребните си враждички. И къде ще идем, например?

— Дом Хън изглежда подходящо място. Вътрешнополитически боричкания, дворцови интриги. Ще си в собствени води.

— Благодаря.

Откъм фибробалона долетяха ниски гласове. Карера нададе ухо.

— Защо не дойдеш с мен да се повеселим — предложих му аз. — Вместо да се забавляваш с играчките на Ламонт.

Тримата оцелели членове на експедицията на „Мандрейк“ бяха насядали около ниска масичка в единия край на голямото помещение. Часовоите се навъртаха около входа и хвърляха по някое око на затворниците, но иначе не ги притесняваха.

Когато влязохме, те вдигнаха глави към нас. Всеки реагира по свой начин. Люк Дьопре демонстрираше пълно безразличие и нито едно мускулче на лицето му не трепна. Вонсава улови погледа ми и вдигна въпросително вежди. Вардани изгледа първо мен, сетне Карера и накрая се изплю демонстративно на пода.

— Това е за мен, предполагам — подметна командирът на Клина.

— Поделете си го — подхвърли археоложката. — Изглеждате достатъчно близки.

Карера се усмихна.

— Госпожице Вардани, бих ви посъветвал да не излагате на риск съдбата си по такъв лекомислен начин. Иначе вашето малко приятелче пак ще ви ухапе.

Тя поклати глава, но не отговори. Помъчи се да вдигне ръка към впития в рамото й неутрализатор, но се отказа. Вероятно вече бе правила подобни опити.

Карера се приближи към нея и приклекна на пода, до мястото, където се бе изплюла. Докосна храчката с пръст и го помириса. Лицето му придоби угрижен израз.

— Не ви остава много, госпожице Вардани. На ваше място щях да се държа по-любезно с човека, от когото зависи дали да ви бъде разрешено скорошно „пренахлузване“.

— Съмнявам се, че подобно решение е по силите ви.

— Хубаво — сви рамене Карера. — Нека да кажем, че този човек има право на глас. Стига, разбира се, да стигнете до Приземяване в състояние, което го позволява. А може и да не успеете.

Вардани демонстративно се направи, че не го забелязва, и се извърна към мен.

— Заплашва ли ме този педал?

Поклатих глава.

— По-скоро те предупреждава.

— Нещо не мога да усетя разликата — тя хвърли на Карера поглед, изпълнен с отвращение. — Знаете ли, най-добре още сега ме застреляйте в корема. Предполагам, че това е предпочитаният ви метод за разправа с непокорни цивилни.

— Ах, да. Хенд. — Карера дръпна един от свободните столове край масата. — Той не беше ли ваш приятел?

Вардани го погледна изненадано, но не отговори.

— Не мисля. Не е вашият тип.

— Това няма нищо общо с…

— Знаете ли, че Собървил е бомбардиран по негова вина?

Още една мълчалива пауза, но лицето на Вардани се изкриви от мъка. Карера вече беше подготвен.

— Да, госпожице Вардани. Някой е трябвало да разчисти пътя за вашето малко приключение и Матиас Хенд е уредил въпроса с общия ни познат Джошуа Кемп. Нищо, което може да бъде доказано, естествено. Погрешна военна информация, внимателно редактирана и подадена по съответния начин на информационните канали. И това стига да бъдат убедени някои хора, че Собървил изглежда по-добре както си е сега — петно. Ах, трийсет и седем от хората ми изгубиха очите си там. Но сигурно тези неща ги знаете? — Той се обърна към мен.

— Досещах се — рекох. — Инак каква полза?

Вардани ме погледна невярващо.

— Виждате ли, госпожице Вардани — продължи Карера и се надигна. — Навярно ви е приятно да ме смятате за чудовище, каквото всъщност не съм. Хора като Матиас Хенд създават тези войни и викат такива като мен да се бият. Запомнете го за следващия път, когато ви хрумне да ме обиждате.

Археоложката не отговори, но усещах впития й в лицето ми поглед. Карера понечи да си върви, но спря.

— И още нещо, госпожице Вардани. Педал… — той сведе очи към пода, сякаш обмисляше думата. — Имам доста ограничени — вероятно според някои, — закостенели представи за физическата любов и аналният секс не влиза в тях. Но съдейки по досието ви от концентрационния лагер, същото не може да се каже за вас.

Тя издаде някакъв звук. Почти усещах как се пропуква защитната стена, която с толкова усилия бях създал в душата й. Неусетно бях скочил на крака.

— Айзък, ти…

— Аз ли? — Той ме погледна с усмивка, наподобяваща хилещ се череп. — Ти, паленце. Ти най-добре да сядаш.

Беше почти команда и аз замръзнах насред движението. Бях прехапал устни до кръв.

— Ковач… — гласът на Вардани бе като скъсан кабел.

Продължих да се изправям. Ръката ми сякаш от само себе си се изстреля към гърлото на Карера, сгъната за удар, и същевременно вдигнах рязко крак за удар на средна височина. Имах чувството, че се пробуждам от транс или от продължителна болест. Карера се извъртя към мен и блокира двете атаки с брутална лекота. Кракът ми се плъзна вляво и аз изгубих равновесие. Междувременно той улови ръката ми в ключ и я изви.

Чух някакво изщракване в задната част на главата си, като от празна бутилка уиски, тупнала на пода на бара. Изкрещях от болка, която миг по-късно бе надлежно потушена от невростимулаторите. Изглежда „ръкавът“ все още реагираше както се очаква. Карера не отпускаше ключа и аз бавно се свлякох на колене, като парцалена кукла. Опитах се да помръдна другата си ръка, но той се изсмя. След това изви рязко лакътя ми в областта на ставата и болката толкова се усили, че пред очите ми причерня. Един не особено рязък ритник в корема бе достатъчен да се свия на пода в ембрионална поза.

— Ще ти пратя медиците — чух го да подхвърля над мен. — А вие, госпожице Вардани, най-добре си затворете устата, инак ще пратя някои от хората ми да се позанимаят с вас. Това може би ще ви напомни, макар и по не съвсем доброволен начин, какво означава думата педераст. Не ме принуждавай да го правя, жено.

Чух шум от триене на дрехи и го видях да прикляква до мен. Ръката му подпря брадичката ми и я повдигна нагоре.

— Ако искаш да работиш за мен, Ковач, ще трябва да разкараш тия сантиментални говна от съзнанието си. Но тъй като не съм сигурен, че си узрял за това — той ми показа един неутрализиращ паяк в шепата си. — Само временна мярка. Докато приключим със Сучиади. Така всички ще бъдем в безопасност.

Той разтвори пръсти и паякът тупна на земята. За замъгленото ми съзнание изглеждаше, сякаш лети надолу цяла вечност. Почти веднага след падането малката машинка се претърколи и запълзя към мен. Покатери се по лицето ми и се плъзна надолу по гърба. Едно тъничко, леденостудено жило прободе кожата и аз усетих, че мускулите на врата ми се стягат.

Уф, мамка му.

— Пак ще се видим, Ковач. Помисли върху случилото се. — Карера се изправи и напусна полезрението ми, а вероятно и помещението. Известно време лежах и разглеждах шарките на подовото покритие. После усетих, че някой ме хваща под мишниците и ме нагласява в седнало положение.

— Ковач — пред погледа ме си появи лицето на Дьопре. Жив ли си, бе човек?

Закашлях се отпаднало.

— Да, и още как.

Той ме подпря на ръба на масата. До него застана Вардани.

— Ковач?

— Уффф, Таня, извинявай за сцената. Трябваше да те предупредя да не го предизвикваш. Той не е като Хенд. Не обича да го поливат с лайна.

— Ковач — повтори тя и едва сега забелязах, че е стиснала челюсти. — Какво смятат да правят със Сучиади?

В помещението се възцари тишина.

— Ритуална екзекуция — произнесе Вонсава. — Познах ли?

Кимнах.

— Какво означава това? — попита Вардани с нечовешки спокоен глас. — Ритуална екзекуция! Обяснете ми!

Затворих очи и извиках от спомените си една сцена отпреди повече от две години. Когато й се наситих, отново отворих очи.

— Това е нещо като киберхирург — заговорих бавно. — Препрограмиране. Сканира цялото тяло и картографира нервната система. Измерва нейната издръжливост. После задейства разслояващата програма.

— Разслояващата програма? — повтори тя неразбиращо.

— Програма, която го разслоява на части. Отделя кожата, изстъргва подкожната тъкан, натрошава костите — върнах се отново към спомените. — Изкормва, сварява очите в очниците, разбива зъбите и пъха сонди в нервите.

Тя трепваше при всяка моя дума.

— И през цялото време го държи жив. Спира веднага, щом организмът заплаши да изпадне в шок. Дава стимулиращи средства, ако е необходимо, обезболяващи дори.

Странно, но докато говорех, имах усещането, че между нас се е появил и пети човек. Някой невидим, клекнал до мен, който от време на време стиска натрошената ми лакътна става.

— И колко време продължава това? — попита Дьопре.

— Зависи. Може и цял ден. Но трябва да приключи до залез-слънце. Част от ритуала. Ако никой не го прекрати по-рано, машината отделя черепа от тялото надвечер. Това обикновено е достатъчно. — Не исках да говоря, думите сами излизаха от устата ми. — Офицерите и сержантите по правило имат право да поискат да бъде гласуван от присъстващите coup de grâce6, но това може да стане едва късно следобед, дори ако всички са съгласни, че екзекуцията трябва да бъде прекратена. Не могат да си позволят да размекват дисциплината. Даже тогава все ще се намери някой да гласува против.

— Сучиади е убил взводен командир от Клина — припомни Вонсава. — Съмнявам се, че може да разчита на пощада.

— Той е отслабнал — рече с надежда Вардани. — Лъчевата болест…

— Не — прекъснах я, докато се опитвах да размърдам дясната си ръка. — Маорските „ръкави“ издържат на радиация. Създадени са за бой в подобни условия.

— Но неврости…

Поклатих глава.

— Забрави. Машината ще се адаптира, ще настрои болкопредизвикващата система и ще неутрализира невростимулаторите.

— И тогава той ще умре.

— Не, няма да умре. Точно това ти обяснявам.

Никой не взе думата след това.

Пристигнаха двама медици — единият от мъжете, които ме бяха докарали по-рано през деня, и жена със сурово лице. Те прегледаха ръката ми компетентно, но мълчаливо и сякаш не забелязаха неутрализатора. Използваха ултрарезонаторен микрокомплект, за да разделят натрошените фрагменти на костта, и инжектираха между тях биостимулиращ гел, свързан чрез тънки нишки с прикрепения към кожата ми микрочип, който трябваше да управлява процеса на заздравяване. „Никакво губене на време. Отново и веднага в строя, войнико.“

— След няколко дни — обясни жената, докато отлепяше ендорфиновата лепенка от сгъвката на лакътя ми. — Почистихме назъбените краища на костта, така че ще можете да свивате ръката. Ще ви боли и това е предупреждение да не я претоварвате.

След няколко дни. След няколко дни ще съм щастлив, ако този „ръкав“ още диша. Случайно или не, но си спомних за докторката от орбиталната болница.

— Благодаря — едва намерих сили да промърморя. Приклекнал до мен, мъжът стягаше лакътя ми в лонгета. Превръзката бе топла и някак уютна.

— Ти от обслужващия персонал на анатомизатора ли си? — попитах.

Той ме погледна уплашено.

— Не. Там са от сканиращия отдел…

— Приключихме тук, Мартин — сряза го жената. — Време е да вървим.

— Да — кимна той и се зае да прибира нещата си в раницата. Наблюдавах как инструментите и прозрачните пликчета с медикаментозни лепенки изчезват вътре едни след други.

— Ей, Мартин — рекох. — Остави ми няколко приспивателни лепенки. Исках да подремна тая нощ.

— Ами…

Жената се покашля.

— Мартин, не можем…

— О, я млъквай, ако обичаш! — кресна й той с неочаквана злоба. Емисарската школовка ми подсказа, че е време да действам. Пресегнах се зад гърба му и бръкнах в раницата. — Не си по-старша от мен, Зейнеб! Ще правя каквото си искам, а ти…

— Успокой се — промърморих. — Сам си ги взех.

Двамата медици се втренчиха в мен. Вдигнах една ендорфинова лепенка, която държах в лявата си ръка. Усмивката ми бе умиротворяваща.

— Не се безпокойте, няма да прекалявам.

— Ваша работа — отвърна през зъби жената. — Сър.

— Зейнеб, казах ти да мълчиш! — Мартин събра набързо остатъците от екипировката и стисна раницата под мишница. — Не повече от три едновременно — рече ми той. — Така ще ти е по-лесно да преживееш… онова, което става около теб — довърши той и преглътна уплашено.

— Благодаря ти.

На излизане Зейнеб спря при покривалото и ме изгледа продължително. Устата й беше сгърчена. Промърмори нещо, но твърде тихо, за да го чуя. Мартин вдигна ръка, сякаш я призоваваше да се успокои, и те напуснаха фибробалона. Сведох поглед към кожните лепенки в ръката ми.

— Това ли е твоето решение? — попита Вардани с хладен глас. — Да се натъпчеш с лекарства, за да издържиш на шоуто?

— Да имаш по-добра идея?

Тя извърна глава.

— В такъв случай слизай от шибаното минаре, на което си се възкачила, и престани да се правиш на праведна.

— Бихме могли…

— Какво? Налепени сме с неутрализатори, остават ни по няколко дни живот и не зная за теб, но мен ръката ме боли ужасно. А, на всичко отгоре това място е натъпкано с микрофони и камери, до които Карера има пълен достъп. — Усетих лек допир от жилото на залепналата за тила ми метална гадинка и побързах да овладея гнева си. — Таня, аз приключих със съпротивата. Утре щем, не щем, ще трябва да гледаме как Сучиади умира. Ти прави каквото щеш, но аз предпочитам да проспя шоуто напълно. — Изпитвах странно задоволство да й говоря по този начин, но кой знае защо пред погледа ми все беше комендантът на лагера с неговото единствено зрящо око.

Дали не беше време и мен да прикрепят за някое кресло?

39.

Малко след зазоряване Сучиади започна да крещи.

Безсилен гняв през първите няколко секунди, който обаче не продължи дълго. Само след минута в звука вече не се долавяше нищо човешко. Дива и необуздана животинска агония. Писъци, които отекваха надалеч по брега. Бяхме чакали да започнат още преди изгрев-слънце, но въпреки това ни се сториха като ударна вълна, напълно забележим трепет, който премина по всеки от нас, докато все още лежахме на леглата, на които така и не бяхме направили опити да заспим. Звукът ни обедини в някаква зловеща интимност. Той положи ръце на гърдите ми и аз спрях да дишам. Все още прилепен към тила ми, неутрализиращият паяк се размърда с внезапно събуден интерес.

Успокой се.

Зад завесата на писъка се процеди един друг звук. Ниското ръмжене на възбудена публика. Клинът, наслаждаващ се на въздаденото правосъдие.

Кръстосах крака на леглото и отпуснах юмруци. Лепенките паднаха на пода.

Нещо трепна в съзнанието ми.

Видях изображението на мъртвия марсианец, толкова ясно, сякаш го прожектираха на ретиновия ми дисплей.

… този стол…

… ме събужда…

… витаещи прашинки от светлина и сянка…

… песента на мъртвите иноземци…

Усещах…

… тези втренчени, нечовешки очи, които ме гледаха…

Разтърсих глава, за да прогоня видението.

Човешкият писък не секваше, стържейки оголените ми нерви, забивайки се в костите. Вардани зарови лицето си в длани.

„Не би трябвало да се чувствам толкова зле — обяви някаква отвлечена част от ума ми. — Не ми е за първи път да присъствам на…“

Нечовешки очи. Нечовешки писъци.

Вонсава започна да плаче.

Усетих нещо да се надига в мен, да се извива нагоре по спиралата, както го правеха марсианците. Неутрализаторът се напрегна.

Не, още не.

Емисарски контрол, студен и методичен, неповлияващ се от човешките емоции, точно когато се нуждаех от него. Почти се радвах, че го има, струва ми се дори, че се засмях.

Отвън на ешафода Сучиади крещеше да го оставят на мира, да му дадат поне минутка покой.

Посегнах към лонгетата, която пристягаше лакътя ми, и я изтеглих внимателно надолу към китката. Почувствах щипене и сърбеж от заздравяващата кост.

Сучиади крещеше и звукът бе като прокарано по оголените ми сетива назъбено стъкло. Неутразилаторът…

„Спокойно. Спокойно.“

Лонгетата достигна китката и увисна хлабаво. Посегнах към първия от биочиповете.

В помещението със сигурност имаше скрити камери, но се съмнявах някой да ни следи. Шоуто отвън вероятно бе по-интересно. Пък и кого го е грижа за пленници, с вкопчени в гърбовете неутрализатори? Какъв смисъл? Нали сме под сигурната опека на машините.

Сучиади пищеше.

Стиснах биочипа съвсем лекичко.

„Нищо не правиш — повтарях си наум. — Седиш си кротко и слушаш как отвън един човек умира — нещо, на което си бил свидетел много пъти.“ Поне засега неутрализаторът не реагираше.

Усетих как се измъква първата растежна микронишка.

Прекадено къса.

„Мам…“

Спокойно.

Сучиади пищеше.

Избрах друг чип и го разклатих едва забележимо. Усетих как микронишката се измъкна между натрошените ми кости и вече знаех, че тази също не е достатъчно дълга.

Вдигнах поглед и открих, че Дьопре ме наблюдава. Устните му оформиха въпрос. Усмихнах му се разсеяно и дръпнах следващата нишка.

Едва четвъртата бе тази, която ми трябваше — когато я затеглих, тя се заплете вътре в лакътя ми. Ендорфиновата лепенка, която си бях поставил преди това, поддържаше равнището на болката в поносими граници, но не можеше да намали напрежението. Подхванах отново емисарската лъжа, че нищо особено не се случва тук, и я дръпнах по-силно.

Нишката се изхлузи като кабел от влажен пясък, разкъсвайки част от плътта на предмишницата ми. Няколко ситни капчици кръв ме удариха в лицето.

Сучиади пищеше. В гласа му се долавяше отчаяние и недоверие от това, което машината правеше с него, от агонизиращата болка, която усещаше в най-далечните фибри на тялото си.

— Ковач, какво по дяволите… — Вардани млъкна, когато я стрелнах гневно с поглед и забодох пръст в шията си. Увих нишката около лявата си длан и затиснах свободния й край под биочипа. След това, без да си давам време да разсъждавам, разтворих пръсти и изпънах нишката докрай.

Нищо не се случва тук.

Микронишката се заби в кожата, проряза я сякаш бе от тесто и достигна интерфейсния биоимплантант. Смътна болка. През тънката рана се процеждаше кръв, която се стичаше надолу по дланта ми. Чух развълнуваното дишане на Вардани и след миг тя изстена — паякът я бе ухапал.

„Нищо не се случва… — продължавах да си повтарям. — Не и тук и сега.“

Сучиади крещеше.

Пристегнах нишката отново и стиснах наранената си длан. Забодох палец в раната и го завъртях, докато…

НИЩО не се случва тук. Съвсем нищо.

… разкъсах плътта.

Болеше въпреки ендорфина, но точно това исках. Под кървавата маса от кръв и тъкан прозираше белезникавата повърхност на имплантанта, набраздена от миниатюрни електронни вериги. Разширих още малко ръбовете на раната, докато се откри цялата пластина. След това се пресегнах нагоре и долепих кървящата си длан до неутрализатора.

Натиснах с всичка сила.

За един кратък миг си помислих, че късметът ме е изоставил. Късметът, който ми бе позволил да изтегля нишката без да разкъсам някой голям кръвоносен съд, и да достигна имплантанта, без да прекъсвам важни сухожилия. Късметът никой да не ни следи от камерите. Подобен късмет рано или късно се изчерпва и аз реших, че моментът е настъпил, когато неутрализаторът се размърда под наранената ми длан. Помислих си, че цялата внимателно изградена от емисарската школовка сграда на моето вътрешно спокойствие е на път да рухне.

По дяволите!

Интерфейсната пластина — програмирана да се държи враждебно спрямо всякаква непозната електроника — се размърда в дланта ми и нещо изщрака в главата ми.

Неутрализаторът издъхна с тъничък, електронен писък.

Изпъшках и оставих на болката да излезе на воля през стиснатите ми зъби. След това отделих внимателно повредената машинка от тила си. Невростимулаторите вече се бяха задействали и болката в раната се притъпяваше.

— Вонсава — рекох, след като махнах неутрализатора. — Искам да излезеш навън и да намериш Тони Луманако.

— Кого?

— Сержанта, който ни докара тук снощи. — Вече нямаше нужда да потискам чувствата си, но усещах, че школовката продължава да го прави. Сякаш се бях потопил в океан от безмерно търпение. — Казва се Луманако. Вероятно ще е някъде около ешафода. Кажи му, че трябва да разговарям с него. Не, почакай. Кажи му, че се нуждая от него. Точно тези думи използвай. Никакви обяснения. Нужен ми е веднага. Това ще го доведе.

Вонсава погледна към спуснатото покривало на изхода. Зад стените се чуваха приглушените писъци на Сучиади.

— Да изляза навън? — попита тя.

— Да. Съжалявам. Бих излязъл аз, но това е по-рисковано. А и ти все още носиш една от тези гадинки.

Огледах внимателно коремчето на повредения неутрализатор. На пръв поглед не се забелязваха никакви поражения. Пипалата му бяха застинали в полусвито положение.

— Добре — кимна Вонсава. — Тръгвам.

— И… Амели?

— Да?

— Запази спокойствие отвън. Гледай да не се вълнуваш много.

На устните ми трепна усмивка и Вонсава ме изледа втрещено. Сетне излезе. Когато вдигна покривалото, за миг виковете на Сучиади се усилиха многократно.

Насочих вниманието си към лекарствата пред мен.

Луманако дойде почти веднага. Вървеше пред Вонсава, когато се шмугна под покривалото — още един миг на неистови крясъци, — и се отправи към средата на помещението, където лежах, треперещ, на леглото.

— Извинявай за шума — рече той, докато се навеждаше над мен. Той ме докосна лекичко по рамото. — Лейтенанте, ама ти…

Стрелнах ръка право нагоре, в незащитеното му гърло.

Пет бързодействащи лепенки с тетрамет, откраднати снощи от раницата на медиците, бяха подредени върху големите ми кръвоносни съдове. Ако носех обикновен „ръкав“, щях да тупна на пода и да издъхна.

Не бих посмял да опитам с по-малка доза.

Ударът разкъса трахеята на Луманако. Рукна кръв, топла вълна върху ръката ми. Той се олюля назад, изцъклил невярващи очи. Скочих от леглото след него…

… вълчите гени в мен завиха на предателство…

… и го довърших.

Остана да лежи неподвижно.

Надвесих се над трупа, изтръпнал от прекомерната доза тетрамет. Краката едва ме държаха. Лицето ми се гърчеше от мускулни крампи.

Отвън писъците на Сучиади прераснаха в нещо ново и страшно.

— Свалете му мобилния костюм — рекох пресипнало.

Никакъв отговор. Огледах се и установих, че говоря на себе си. Дьопре и Вардани лежаха, парализирани, на леглата си. Вонсава се опитваше да се изправи, но не можеше да си координира крайниците. Твърде много вълнения — неутрализаторите се бяха погрижили да възстановят нарушения баланс.

— Мамка му!

Изтичах при тях, допирайки разкъсаната си длан към полепналите по гърбовете им паяци. Дьопре и Вардани изпъшкаха учудено, когато неутрализаторите им издъхнаха. Вонсава го понесе по-трудно и дори успя да ме удари по ръката. След това се преви и повърна. Коленичих до нея и я притиснах, докато се успокоят спазмите.

— Пооправи ли се?

Навън Сучиади изпищя.

Тя кимна.

— Тогава ми помогни да сваля мобилния костюм. Нямаме много време, преди да се усетят, че той липсва.

Луманако бе въоръжен с личен интерфейсен автомат, стандартен армейски бластер и виброножа, който снощи бе подал на Карера. Разрязах му дрехите и се заех с костюма отдолу. Беше последна дума на техниката — след изключване сам се разкопчаваше. Петнайсет секунди и малко неуверената помощ от страна на Вонсава бяха достатъчни да разкача задвижващите механизми на гърба и крайниците и да разкопчая екзоскелета. Луманако лежеше неподвижно, с разпрано гърло и разперени ръце върху щръкналите нагоре фибронишки на костюма. Напомняше ми за разкъсаните трупове от крайбрежието на Хирата.

— Помогни ми да го преобърна…

Чух някой да повръща зад мен. Обърнах се и открих, че Дьопре се е изправил. Той премигна няколко пъти и най-сетне сполучи да ме фокусира.

— Ковач. Ти ли… — погледът му падна върху Луманако. — Добра работа. А сега, имаш ли нещо против да споделиш плановете си с нас?

Тласнах за последен път трупа на Луманако и той се изхлузи от костюма.

— Планът е съвсем простичък, Люк. Смятам да убия Сучиади и всички останали навън. Докато се занимавам с това, искам да проникнеш в „Чандра“ и да го прочистиш от нежелани пътници. Ето, вземи това — хвърлих му бластера. — Нещо друго ще ти трябва ли?

Той поклати глава.

— Нищо, освен ножа. И лекарства. Най-вече тетрамет.

— Под моето легло. — Пъхнах крака в костюма, без да си давам труда да се събличам, и се заех да пристягам презрамките. Не ми беше съвсем по мярка, но сега не бе време да съм придирчив. Пък и Луманако бе по-едър от мен и сервоусилващите подплънки щяха да се задействат и през дрехите. — Тръгваме заедно.

— И аз идвам — заяви с мрачна решителност Вонсава.

— Не, ти оставаш — закопчах последната презрамка и се заех с ръкавите. — Трябваш ми цяла и невредима — ти си единствената, която можеш да вдигнеш кораба. И недей да спориш, само така можем да се измъкнем оттук. От теб се иска да останеш жива.

Писъците на Сучиади бяха утихнали до полуживотински стенания. Усетих нарастваща тревога. Ако машината реши, че е настъпило време да поспре и да даде възможност на жертвата да се възстанови, хората от задните редици могат да си отдъхнат за по една цигара. Включих задвижващите механизми, докато Вонсава закопчаваше презрамките на левия ми крак, и по-скоро почувствах, отколкото чух пробуждащите се сервоусилватели. Сгънах ръце — потискайки рязката болка в строшения си лакът — и усетих стаената мощ на екзоскелета.

Болничните мобилни костюми са конструирани и програмирани да са съразмерни, поне приблизително, на човешката сила и движения, като същевременно щадят увредените участъци и внимават никоя друга част от тялото да не се претовари отвъд допустимите граници. В повечето случаи са въведени ограничения, за да попречат на възстановяващия се глупак да стори нещо, което не е полезно за здравето му.

Армейските обикновено не действат по този начин.

Напрегнах тяло и костюмът ме изправи на крака. Помислих за удар на нивото на слабините и костюмът отправи ритник, който би могъл да огъне стомана. Дълъг прав с лявата ръка. Костюмът го нанесе право във въображаемата цел с точността на невростимулатор. Приклекнах и се изправих бавно, защото в противен случай сервоусилвателите щяха да ме изстрелят на пет метра над земята. Пресегнах се и с машинна точност дръпнах интерфейсния автомат на Луманако с дясната си ръка. Върху ретиновия ми дисплей се появи колонка от цифри — имплантантите бяха разчели Клиновия код. Мигаща червена светлинна в „иконата“ на пълнителя — вече знаех с какво е зареден автоматът. Експлозивни проектили с плазмена сърцевина. Разрушителен заряд.

Отвън машината отново върна Сучиади към писъците. Сега обаче гласът му бе значително по-дрезгав. На този фон едва се долавяха сподавени възклицания. Публиката се забавляваше.

— Да не забравиш ножа — рекох на Дьопре.

40.

Навън бе чудесен ден.

Слънцето грееше приятно и лъчите му се отразяваха от корпуса на кораба. Откъм морето духаше слаб ветрец, който вдигаше снежнобели зайчета върху вълните. Сучиади крещеше в мъчителна агония под безгрижното синьо небе.

Погледнах към брега и открих, че са издигнали метална конструкция със седалки около анатомизатора. Само върхът на машината стърчеше над горния ред зрители. Невростимулираното ми зрение мярна манипулаторна ръка с пинцети, която отделяше едва забележима нишка от тялото на нещастника. Последва нов писък. Извърнах глава.

„Ще се справиш. Същото беше, когато трябваше да закърпиш Джими де Сото на бойното поле и сетне да го изнесеш.“

— Да вървим към оръжейната — прошепнах и двамата с Дьопре заслизахме към брега и далечния край на „Анджин Чандра“, стараейки се да сме извън периферното полезрение на ветераните от Клина. Спомних си какво са ни учили в часовете по незабележимо прокрадване. Движи се плавно, дишай леко. Премахни всичко, което може да предизвика вниманието на противника. Само след половин минута корпусът на „Чандра“ се изправи между нас и зрителите.

От другата страна на оръжейната се натъкнахме на млад офицер, който повръщаше върху пясъка. Той вдигна глава, лицето му бе покрито със ситни капчици пот, и ни погледна уплашено.

Дьопре го намушка с ножа.

Изритах вратата на оръжейната със сервоусилен ритник и скочих вътре, настройвайки зрението си светкавично към сумрака в помещението.

Покрай отсрещната стена бяха подредени шкафчета. На масата в ъгъла имаше шлемове. Рафтовете в другия край съдържаха магнитни подметки и дихателни апарати. Вратата към душовете зееше отворена. Непозната жена с чин сержант вдигна ядосано глава от инфоколонката на бюрото пред него.

— Вече казах на Артола, че не желая да… — тя забеляза мобилния костюм и се сепна. — Луманако? Какво правиш…

Ножът изсвири във въздуха покрай мен и се заби в шията на сержанта, точно над дясната ключица. Тя изгледа дръжката с разширени от ужас очи и се свлече бавно на пода.

Дьопре се шмугна покрай мен, коленичи до трупа и извади ножа.

— Е? — погледна ме той очаквателно.

— Не беше никак зле за умиращ, Люк.

Той повдигна рамене.

— Тетрамет. Маорски „ръкав“. Оказва се доста добра комбинация.

Оставих интерфейсния автомат на масата, взех два шлема и му подадох единия.

— Правил ли си го преди?

— Не. Аз съм космонавт.

— Нищо страшно. Сложи си шлема, но внимавай да не зацапаш лицевото стъкло. — Взех два дихателни апарата и му подадох единия. — Шлангът се включва тук — отзад. Закопчай го с колана.

— Но защо са ни…

— Не зная, струва ми се, че така ще стане по-бързо. Освен това може да си свалиш лицевото стъкло. Стъпи сега върху подметките и те сами ще се закрепят за обувките ти. А аз ще включа захранването.

Душовете стърчаха от стената в съседното помещение. Кимнах на Дьопре да ме последва. Вратата се затвори херметично зад нас и аз долових познатия мирис на бронесплав, разпръсквана в плътно затворено помещение. Блеснаха оранжеви лампи, отразявайки се в десетките подобни на разтопен метал ручейчета, които се стичаха през отворите на впръсквателите.

Пристъпих под един от душовете.

Усещането е доста неприятно, особено първия път — като че те заравят жив в кал. Бронесплавта покрива на тънък слой кожата и дрехите и в началото е с консистенцията на каша. Тя се струпва върху замрежения отвор в горния край на шлема, сетне се прецежда през него и се стича покрай лицето, очите и ушите и дразни неприятно гърлото дори при затворена уста. Молекулярното отблъскване я държи настрана от лицевото стъкло, но останалата част от шлема се покрива за не повече от двайсет секунди. Още толкова е необходимо и за тялото, но трябва да се пазят откритите рани.

Бронесплавта е херметична, водонепроницаема и е в състояние да спре високоскоростен проектил като броня на щурмови кораб. На известно разстояние отразява дори стрелба с фотонер.

Посегнах пипнешком и включих дихателния апарат. Част от въздуха изпълни вътрешността на костюма и го изду като балон. Чукнах с брадичка контролното табло на лицевото стъкло и пристъпих встрани.

— А сега е твой ред. Не забравяй да задържиш дъх.

Някъде зад стените Сучиади продължаваше да крещи.

Тетраметът чегърташе сетивата ми. Дръпнах рязко Дьопре изпод душа и включих дихателната му система. И неговият костюм се изду.

— Така, това е. Дръж лицевото стъкло свалено. Ако някой се опита да те спре, направи му този знак. — Показах му знака с палец. — Това означава повреда на костюма. Може да спечелиш известно време. Дай ми три минути преднина, сетне тръгвай. И стой настрана от кърмата.

Той кимна. Не виждах лицето му заради затъмненото стъкло. Поколебах се за миг, сетне го тупнах по рамото.

— Гледай да не умираш, Люк.

Пресегнах се и взех интерфейсния автомат. След това се измъкнах навън, където писъците продължаваха.

Отне ми три минути да заобиколя оръжейната и фибробалона на лазарета. От тази позиция обаче виждах чудесно вратата и постовете, които бе оставил Карера. Разположението им бе същото като снощи — петима въоръжени с леки оръжия, двама със скафандри и един върху гравибъги. По Стойката малко ми приличаше на Куок. Какво пък, нищо чудно, тя никога не е била голям почитател на публичните екзекуции. Поех си дъх и закрачих нагоре по хълма.

Забелязаха ме на около двайсет метра — а и аз не се криех. Размахах безгрижно интерфейсния пистолет и им дадох знака за повреда в костюма. Усещах неприятна, но търпима болка в ранената ръка.

На петнайсетина метра най-сетне подушиха, че нещо не е наред. Видях, че Куок се напряга, и прибягнах до последния коз. Натиснах ключалката на лицевото стъкло и спечелих още десетина метра, преди то да се вдигне догоре. Куок първа ме позна и на лицето й се изписа изненада, примесена с объркване и загриженост. Тя се изправи бавно.

— Лейтенант?

Застрелях първо нея. Единичен изстрел през лицевия отвор на скафандъра. Плазмената сърцевина буквално разкъса шлема й. Затичах се…

… борейки се надигащото се негодувание на вълчите гени…

Вторият скафандър вече се извръщаше, когато стигнах до него с един-единствен скок. Вдигнах крак и го изритах в гърдите, притискайки го към корпуса на гравибъгито. Сграбчих го за ръката, извих я назад и го гръмнах от упор през шлема.

Нещо ме блъсна отзад в костюма и ме събори на пясъка. Един от войниците без скафандри се бе прокраднал от другата страна, с пистолет в ръка. Интерфейсният автомат сам повдигна ръката ми нагоре и краткият откос го повали. Най-сетне писък, който да се присъедини към този на Сучиади. Затворих лицевото стъкло и сгънах крака. Екзоскелетът ме вдигна в миг от пясъка. Лъч от фотонер изпепели мястото, на което лежах допреди секунда. Проследих го до източника му и пуснах няколко куршума. Стрелецът отхвърча назад от ударите и взривната вълна на проектилите.

Последният опита да ме неутрализира от близка дистанция, като блокира с длани дулото на автомата и го насочи нагоре, и същевременно нанесе удар с крак. Отличен ход срещу невъоръжен противник, но не и в този случай. Кракът му отскочи от мобилния костюм и той изгуби равновесие. Извъртях се и на свой ред го изритах с цялата сила, на която бе способен екзоскелетът.

Направо му скърших гръбнака.

Нещо изтропа върху бронята на гравибъгито. Погледнах към брега и зърнах фигури, които напускаха набързо пригодения амфитеатър, насочили оръжията си към мен. Пуснах един откос по-скоро рефлекторно, сетне скочих на седалката на гравибъгито.

Контролните системи се пробудиха още при първото докосване на таблото — светлинки и колонки от информация под дебелите бронирани стъкла на мониторите. Включих двигателите, вдигнах гравибайка на около половин метър от земята и го извъртях към брега — право срещу настъпващия авангард на Клина. Влязох в подсистемата за избор на оръжие.

— … уоууу, уоууу, УОУУУУ! — запяха едновременно ракетните установки и на лицето ми разцъфна усмивка.

Експлозивите не са кой знае колко ефикасни при сражение във вакуум. Липсва ударна вълна, а енергията, която се отделя, се разпилява бързо. Конвенционалните експлозиви са почти безполезни срещу противник, облечен в скафандър, а атомните оръжия нямат приложение при близък бой. В подобни условия е необходимо някое по-интелигентно оръжие.

Пакетите от „умни“ шрапнели оставяха сдвоени димни следи между войниците на брега, докато локаторите им изчисляваха с микросекундна точност траекторията до мястото, където органичните поражения ще са най-значителни. Всеки от взривовете освобождаваше градушка от мономолекулярни шрапнели със заострени краища, които се забиваха надълбоко в плътта на жертвата.

Тъкмо с подобно оръжие беше покосен моят 391-ви взвод само преди два месеца. Тогава Куок изгуби очите си, Еди Мунхарто — крайниците, а аз — рамото.

„Два месеца? А ми се струваше като цяла вечност.“

Онези от войниците, които бяха по-близо до взривовете, буквално се разтваряха в буря от метални частици. Виждах ги как се къпят в кървави пръски и се превръщат в оглозгани от шрапнелите, алени месива. Към по-отдалечените смъртта бе милостива.

Някои от шрапнелените пакети подминаха войниците, достигнаха подпорите на амфитеатъра и избухнаха при сблъсъка с тях. Цялата структура подскочи за миг във въздуха, сетне рухна долу, обхваната в пламъци. Отблясъците от експлозията засияха върху лъскавия корпус на „Анджин Чандра“, а ударната вълна вдигна прашни облаци.

Едва тогава открих, че очите ми са замъглени от сълзи.

Подкарах гравибъгито напред над разровения и окървавен пясък, докато оглеждах за оцелели. В настъпилото затишие след експлозиите двигателят на гравибайка издаваше приятен, мъркащ звук.

Някъде към средата на бойното поле забелязах двама ранени войници да се крият между фибробалоните. Приближих се към тях. Единият бе твърде тежко поразен, за да се интересува от онова, което ставаше около него, при другия шрапнелът бе отнесъл част от лицето и го бе ослепил. Ръката, която вдигна към мен, бе оголена до кост.

— Какво… — чух слабо стенание.

Един изстрел с автомата бе достатъчен да го довърша. Войникът до него едва намери сили да ме прокълне, след което издъхна, задавен от собствената си кръв. Повъртях се над тях още малко, сетне забелязах някакво движение на брега. Друг войник, почти невредим от шрапнелното клане, след като бе пропълзял под търбуха на кораба. Автоматът в ръката ми бе скрит зад контролното табло. Той виждаше само напръскания ми с бронесплав костюм и гравибъгито. Изправи се и поклати объркано глава.

— Ей, кой си ти? — чух го да вика. — И какво е станало тук?

Той зашляпа из плитчините, докато се оглеждаше, сетне отново вдигна поглед към мен. Освободих ключалката на лицевото стъкло.

— Лейтенант Ковач? — извика той учудено. — Кой направи това?

— Ние — отвърнах тихо, макар да заех, че не може да ме чуе. После вдигнах интерфейсния автомат и го приковах с един изстрел към корпуса на кораба.

Движение откъм „Чандра“.

Извъртях бъгито и забелязах фигура с костюм като моя да се препъва надолу по стълбичката и да рухва в подножието й. С един скок на сервоусилвателите се озовах във водата, още десетина ме отведоха при падналата фигура. Едва когато я наближих, забелязах обширна, димяща рана от фотонер в корема.

Лицевото стъкло бе вдигнато. Под него се чуваше мъчителното пъшкане на Дьопре.

— Карера — успя да промълви той. — Предният люк.

Вече се движех, макар дълбоко в себе си да осъзнавах, че съм закъснял.

Предният люк бе взривен като при аварийна евакуация. Лежеше заровен в един пясъчен кратер, където го бяха изхвърлили експлозивните панти. До него стъпки от някой, който бе скочил от люка. Стъпките водеха към оръжейната.

„Твойта кожа, Айзък, отново ни надхитри.“

Нахлух през зейналата врата на оръжейната с автомат в ръка. Нищо. Нито следа. Всичко изглеждаше така, както го бяхме оставили. Зад втората врата душът продължаваше да работи. Миришеше нетърпимо на разтопена бронесплав.

Надникнах внимателно и огледах ъглите. Отново нищо. Влязох и изключих душовете.

Мамка му.

Какво пък, това трябваше да се очаква. Нима си въобразявах, че ще се справя лесно с него?

Върнах се да открия останалите и да им предам добрите новини.

Докато отсъствах, Дьопре бе издъхнал.

Когато се върнах при него, той вече бе спрял да диша и гледаше с изцъклен поглед към синьото небе. Нямаше кръв — от късо разстояние фотонерът изгаря съдовете, а изглежда Карера го бе прострелял от упор.

Вонсава и Вардани го бяха открили преди мен. Заварих ги коленичили на пясъка от двете му страни. Вонсава стискаше в едната си ръка бластер, но очевидно мислите й не бяха в него. Тя едва вдигна глава, когато сянката ми легна върху нея. Приклекнах до тях и въздъхнах уморено.

— Таня?

Тя долови нещо в гласа ми.

— Какво ще правим сега?

— Вратата по-лесно се затваря, отколкото отваря, нали?

— Да — тя ме погледна, търсейки отговора в лицето ми. — Процедурата по затваряне не изисква да се въвеждат специални кодове. Ти откъде знаеше?

— Стори ми се логично — вдигнах рамене. Съмнявах се да е от емисарскага интуиция. — Винаги е по-трудно да разбиеш ключалката, отколкото да затвориш вратата след това.

— Така е — съгласи се тя.

— Но все пак, колко време ще отнеме процесът?

— О, за Бога, Ковач! Откъде мога да знам? Няколко часа може би. Защо?

— Карера е жив.

— Какво? — ококори се тя.

— Тази голяма дупка в Люк… — продължих, без да потискам гнева си. — Карера я е направил. После се е измъкнал през предния люк, напръскал се е с бронесплав и сигурно вече е от другата страна на проклетата врата.

— Ами защо не го оставим там?

— Защото — отвърнах все така ядосано, — ако го оставим, може да се появи обратно, докато затваряш вратата, и да те застреля. Както и всички нас. Като знам какви неща може да има на борда на „Чандра“, нищо чудно да се появи с тактическа бойна глава.

— В такъв случай защо не изчезваме веднага оттук? — попита Вонсава. Тя посочи „Анджин Чандра“. — С това нещо само след няколко минути ще бъдем от другата страна на планетата.

Погледнах към Таня Вардани и зачаках. Само след секунди тя поклати глава.

— Не. Трябва да затворим вратата.

Вонсава вдигна ръце.

— Но защо, по дяволите? Кой го е грижа…

— Почакай, Амели — спрях я аз. — Мислиш ли, че толкова лесно ще се промъкнеш през обсадата на Клина? Дори с моя помощ. Боя се, че ще се наложи да го правим по трудния начин.

„А аз ще получа възможност да убия убиеца на Люк Дьопре.“

Не бях сигурен дали в мен говори тетраметът, или споделената бутилка уиски на палубата на ръждясалия траулер, но това едва ли имаше някакво значение.

Вонсава въздъхна и се изправи.

— С гравибъгито ли ще се придвижваш? — попита тя. — Или искаш реактивна рама?

— Ще ми трябват и двете.

— Така ли? — тя ме погледна с внезапен интерес. — И защо? Да не искаш от мен…

— На бъгито можем да монтираме атомна гаубица. Двайсеткилотонов заряд. Смятам да гръмна веднъж с това чудо през вратата — може пък да умерим Карера. Но най-вероятно няма. Той ще се е скрил някъде и ще очаква нещо подобно. Поне ще го задържим достатъчно дълго далече от вратата. През това време ще се прехвърля с реактивната рама. А после — отново свих рамене. — После честен двубой.

— И предполагам, че аз няма да уч…

— Точно така. Ти си незаменима — как се чувстваш, след като го разбра?

— Тук ли? — тя се огледа и кимна към разпръснатите трупове. — Чувствам, че не съм си на мястото.

41.

— Не можеш да го направиш — заяви тихо Вардани. Привърших с насочването носа на бъгито към центъра на вратата и се извърнах към нея.

— Таня, тази врата пред очите ни издържа на оръжия, които… — спрях, търсейки най-точната дума. — Които дори аз не разбирам. Наистина ли смяташ, че някакъв си жалък тактически ядрен заряд може да й стори нещо?

— Не това имах предвид, а теб. Погледни се.

Насочих вниманието си към контролното табло.

— Не бери грижа за мен. Остават ми поне още няколко дни.

— Да, но в болнично легло. Наистина ли вярваш, че имаш някакви шансове срещу Карера? Единственото, което те държи цял, е този костюм.

— Глупости. Забравяш за тетрамета.

— Да, смъртоносна доза, както видях. Колко дълго мислиш, че ще издържиш?

— Достатъчно дълго — погледнах над рамото й към брега. — Къде, по дяволите, се бави Вонсава?

— Ковач! — повиши тон тя, за да привлече вниманието ми. — Опитай само с бомбата. Не преминавай от другата страна. Аз ще затворя вратата.

— Таня, защо не ме простреля с парализатора?

Мълчание.

— Таня?

— Е, добре — въздъхна тя. — Прави каквото щеш. В края на краищата, става дума за твоя живот.

— Не това те питах.

— Аз… — тя сведе поглед. — Изпаднах в паника.

— Говориш глупости, Таня. Виждал съм те да правиш какво ли не през последните два месеца, но нито веднъж да изпадаш в паника. Ти не знаеш значението на тази дума.

— Така ли? Толкова ли добре смяташ, че ме познаваш?

— Достатъчно.

— Тъпи войници — изсумтя тя. — Всички вие сте нещастни романтици с умопомрачено съзнание. Не знаеш нищичко за мен, Ковач. Чукал си ме веднъж, и то във виртуалността. Мислиш си, че това ти дава някаква представа? Че ти дава право да преценяваш хората?

— Хора като Шнайдер ли имаш предвид? — повдигнах рамене. — Той щеше да ни продаде на Карера. И ти го знаеш. Заради него се случи това със Сучиади.

— О, а ти се гордееш със себе си, нали? — Тя махна с ръка към ешафода, на който бе издъхнал Сучиади, и към труповете, които го заобикаляха. — Въобразяваш си, че си постигнал нещо?

— Да не искаш да умра?

— Не!

— Не това е проблемът, Таня. Друго те питах. Защо аз не умрях там? Но както гледам, не желаеш да говориш за това. Като единствен марсиански експерт сред нас, искам да кажа.

— Не зная, вече ти казах. Трябва да съм се изплашила. Грабнах парализатора веднага щом ти го изпусна. И се прострелях.

— Да, това ми е известно. Карера ми каза, че си била в неврошок. Искаше обаче да разбере защо аз не съм бил. А също и защо се свестих толкова бързо.

— Може би отвътре не си като нас.

— Ехей, Ковач!

И двамата погледнахме към брега.

— Ковач! Виж какво намерих.

Беше Вонсава, подкарала бъгито със скоростта на човешки ход. Пред носа му се препъваше позната фигура. Присвих очи и дадох увеличение.

— Не мога да повярвам.

— Кой е това?

Едва сподавих смеха си.

— Един, който знае как да оцелява. Погледни сама.

Ламонт имаше мрачно изражение, но не изглеждаше по-зле от последния път, когато го бях видял. Дрехите му бяха опръскани с кръв, която очевидно не беше негова. Веднага щом ме позна, лицето му светна. Той ускори крачка, сетне спря пред муцуната на бъгито. Вонсава му подвикна нещо и той отново пое право към мен.

— Знаех си! — чух го да вика. — Знаех си, че ти си го направил. Имах цялото ти досие! А съм чувал разни неща за теб, Ковач!

— Открих го в един от складовете на кораба — Вонсава спря зад него. — Доста се измъчих, докато го изкарам навън.

— Чувал съм за теб и съм те виждал — продължаваше да ломоти Ламонт. — И досиенцето ти го знам. Ковач, ето кой е свършил тази работа.

— Така ли? — погледнах го с безразличие.

— Чувал съм, знам, но на никого не казах.

— Да, и това ти беше грешката. От един политкомисар се очаква да съобщава на началството за подозренията си. Така пише в директивите. — Вдигнах интерфейсния автомат от пулта на бъгито и го застрелях в гърдите. Куршумът премина през него и експлодира на няколко метра по-нататък в пясъка. Малко прибързан и не съвсем точен изстрел. От раната рукна кръв, но Ламонт се надигна и ми се ухили.

— Знаех, че си го направил — рече той дрезгаво, после коленичи и се преви на една страна. Кръвта му попиваше в пясъка.

— Намери ли реактивна рама? — попитах Вонсава.

Пратих Вардани и Вонсава да се скрият зад близката скала, преди да изстрелям бомбата. Не бяха добре защитени като мен, нито пък имаше време да се покриват с бронесплав. Дори от другата страна на вратата ядреният взрив пак би могъл да прати облак радиационен прах назад през отвора.

Всъщност, предишният ми опит от работата с вратата ми подсказваше, че тя знае как да се пази. Вероятно щеше да се справи с опасната радиация по същия начин, по който и с нанолите — просто нямаше да я пропусне през себе си. Но човек винаги може да сбърка с тези неща. Кой знае каква е допустимата доза облъчване за един марсианец?

„Тогава защо си тук, Так? Костюмът ще поеме голяма доза лъчение.“

Сега обаче не ми беше до това. Седнал върху бъгито, с положен напреко на бедрата фотонер и интерфейсен автомат в кобура под мишницата, усещах непреодолимо желание да приключа час по-скоро с тази работа. Гаубицата изстреля бомбата с достатъчно ниска скорост, за да проследя полета й през отвора, към овала от черно, обсипано със звезди небе, който се виждаше в самия център на вратата. Секунди по-късно картината бе засенчена от ярко сияние. Лицевото ми стъкло потъмня автоматично. Изчаках, седнал върху бъгито, докато сиянието угасне. Съдейки по липсата на реакция от страна на лъчевия датчик в костюма ми, радиацията не беше на опасно ниво.

„Горд си, че се оказа прав, нали, Так?“

Вдигнах лицевото стъкло и изсвирих с уста. Второто бъги се появи иззад скалата, следвано от облак прах. Вонсава се приближи и го приземи с професионална точност до мен. Вардани се измъкна от седалката зад нея. Не ми беше проговаряла, откакто застрелях Ламонт.

— А какво ще правим, ако не се върнеш навреме? — попита ме Вонсава.

Ухилих се.

— Не говори глупости. Ако не успея да се справя с Карера до два часа, въобще не ме чакайте. И без мен го знаете.

После спуснах отново лицевото стъкло и подкарах бъгито.

Усетих преминаването през вратата по внезапното изчезване на гравитацията. Стомахът ми подскочи нагоре, зави ми се свят.

„Ето че се започва отново, Так“.

Карера бе подготвил своя ход.

Една малка червена точица в горния край на дисплея замига тревожно и аз реагирах машинално. Ръцете ми сами извиха кормилото на бъгито, за да ме изправят лице в лице с опасността. Оръжейните системи преминаха в състояние на готовност. Чифт микропрехващачи се стрелнаха от отвора на пусковата установка, насочиха се към приближаващата се ракета и избухнаха почти едновременно. Безшумна бяла светлина върху лицевото стъкло ме заслепи за няколко секунди.

Нямах време да чакам дори толкова. Разтворих крака и се оттласнах от корпуса на бъгито. За миг, когато увиснах в безтегловността на космическото пространство, ме завладя паника. Пресегнах се с лявата ръка и сграбчих ръчката на реактивната рама. Но не я дръпнах.

„Рано е още.“

Бъгито се отдалечаваше от мен, преобръщайки се в космическото пространство, с все още работещ двигател. Прогоних от мислите си представата за бездната, из която се носех, и съсредоточих вниманието си върху неясните очертания на кораба пред мен. Облечен в тъмния, напръскан с бронесплав костюм, с реактивна рама на гърба си, вероятно бях почти невидим под бледата светлина на звездите. Поне докато не задействам реактивната тяга. Стига, разбира се, Карера да не разполагаше с детектори за маса, ала едва ли е имал подръка. При незапалени реактивни двигатели единствената видима цел за него беше бъгито. Вдигнах бавно фотонера и опрях приклада в рамото си. Поех си въздух. Стараех се да не мисля за следващия ход на Карера.

Покажи се, мръснико.

Ах, Так, ти май го очакваш.

А какво са те учили на времето? Не очаквай нищо, за да си готов за всичко.

Ако разполага с необходимото снаряжение, космическият командос няма да разчита на подобни евтини трикове. Съществуват цял набор засичащи устройства, вградени в бойните скафандри и координирани от мънички, но ужасно умни, персонални бойни компютри, които не страдат от човешкия недостатък да се смразяват от ужас само защото летят из безкрайния космос. Както е с всичко останало в наши дни, машината върши по-голямата част от работата.

Не разполагах с достатъчно време да се екипирам с бойния скафандър на Клина, но бях сигурен, че Карера също не е успял. Това означаваше, че носи костюм като този на Луманако и е въоръжен с фотонер.

Въздъхнах и оставих на емисарските сетива да надвият надигащата се в мен тревога, пришпорвани от убийствената доза тетрамет в кръвта ми, и престанах да чакам какво ще се случи.

Е то там!

Едно розово пламъче разцъфна върху тъмния силует на приближаващия се кораб.

Извъртях се леко, доколкото ми позволяваше костюмът и липсата на опорна точка, ориентирах тялото си в посока към мястото на проблясването и включих реактивните двигатели на пълна тяга. Някъде зад мен се появи ярко сияние, което изпълни половината от дисплея ми. Ракетата на Карера се бе взривила в бъгито.

Изключих двигателите и продължих да се нося безшумно към кораба. Усетих, че лицето ми се е разпънало в доволна гримаса. Следата от реактивната струя вероятно се е размила на фона на по-големия взрив от бъгито и сега Карера отново нямаше за какво да се улови. Може би очакваше подобен ход, но не можеше да ме види, а когато се приближа…

Откъм кораба блесна ярък сноп от стрелба с фотонер. Максимално разширен лъч. Карера стреляше напосоки, приблизително зад мястото, където бе засякъл бъгито. Неволно стиснах приклада на фотонера.

„Още не. Не още…“

Нов изстрел с фотонер, по-близо. Гледах как светлината блясва и загасва, блясва и загасва и се стараех да държа оръжието си насочено към източника й. Нямаше смисъл да откривам огън, преди да съм се приближил на по-малко от километър. Още няколко секунди и лъчът на моя фотонер, нагласен на максимална концентрация, щеше да пробие бронесплавта върху костюма на Карера и да изгори лежащата отдолу плът. Ако имах късмет, щях да го уцеля в главата или в гърдите. Но и при други попадения щях да му създам достатъчно неприятности, докато се приближа към него.

Усещах как устните ми се разтягат в зла усмивка.

И тогава космосът около мен изригна в светлина. За един кратък миг си помислих, че екипажът на кораба се е пробудил отново, разгневен от ядрения взрив в непосредствена близост, но после осъзнах какво е това.

„Осветителна ракета, глупако.“

Дръпнах ръчката на реактивната рама и се понесох встрани. Откоси от фотонер проследиха движението ми върху корпуса на кораба. При едно от завъртанията дори успях да отвърна с насрещна стрелба. Само три секунди, но и това бе достатъчно Карера да се прикрие. Шмугнах се между две стърчащи надстройки на корпуса и веднага включих обратна тяга, докато увиснах почти неподвижно. Кръвта блъскаше неприятно в слепоочията ми.

„Дали съм го уцелил?“

Отговорът дойде незабавно.

— Хитър ход, Ковач — зашепна гласът на Карера в слушалките ми. — Не е зле за някой, който се бои от високото.

Погледнах към горния дисплей. Радиостанцията е включена на приемане. Мръднах леко с брадичка и задействах микрофона.

„Нека да говори.“

— Кой ти каза, че се боя от високото?

— О, как бих могъл да забравя. Твоето фиаско с Рандал. А ти сигурно се имаш за истински ветеран. Скоро ще узнаеш горчивата истина, Ковач. Смятам да ти строша шлема и да гледам как лицето ти се пръсва във вакуума.

— Гледай да побързаш, в такъв случай — отвърнах невъзмутимо. — Защото не смятам да се мотая тук цяла вечност.

— А, дошъл си да се полюбуваш на гледката, значи. Или си забравил някое любимо холопорно в доковия хангар?

— Не, гледам да те задържа тук, докато Вардани затвори вратата.

Кратка пауза, през която чувах напрегнато дишане. Преместих фотонера в дясната ръка, а с лявата дръпнах ръчката за кратък импулс от реактивните двигатели. Презрамките се изпънаха, докато двигателите на рамата ме теглеха встрани от корпуса.

— Какво стана, Айзък? Уплаши ли се?

— Ти си едно лайно, Ковач — изграчи той. — Продаваш другарите си, сякаш си търговец на души. Убиваш ги за пари.

— Все си мисля, че такава ни е професията. Да убиваме за пари.

— Не ми пробутвай шибания си квелизъм, Ковач! Не и когато ръцете ти са изцапани с кръвта на десетки войници от Клина. Между които и твои приятели, Ковач! Тони Луманако, Куок Юен Юе… Ти ги уби. Ти си убиец на войници.

Леко стягане в гърлото, когато спомена имената.

„Успокой се…“

— Те също убиваха — доста лекомислено за войници.

— Майната ти, Ковач!

— Както и да е.

Разперих ръце, забелязал, че се приближавам към корпуса. За миг ми хрумна мисълта, че обшивката може да е минирана по някакъв начин…

„О, по дяволите. Човек не може да мисли за всичко…“

… и после ръкавиците ми допряха гладката повърхност и аз спрях да се движа. Фотонерът се полюшваше по инерция на рамото ми. Намирах се зад сферична надстройка, отвъд която стърчеше още една. Повдигнах се и надникнах над ръба на първата. Скрих се отново, но вече бях запечатал в съзнанието си картината.

Зад втората сфера зееше отворът на доковия хангар, разположен в самия център на тристаметровата вдлъбнатина, заобиколена от десетки подобни полусфери. Отрядът на Луманако вероятно бе поставил пеленгатор, защото нямаше никакъв друг начин Карера да открие толкова бързо това място върху корпуса на кораб с дължина почти шейсет километра и ширина трийсет. Погледнах за миг към дисплея на лицевото стъкло — единственият премигващ радиоканал бе този, от който чувах развълнуваното дишане на Карера. Нищо чудно, той сигурно щеше да изключи канала веднага щом заложи капана.

„И къде, по дяволите, си се сврял, Айзък? Чувам дишането ти, въпросът е как да го спра.“

Издигнах се отново над сферата, чувствайки се болезнено уязвим, и започнах да оглеждам околностите. Всичко, от което се нуждаех, бе един-едничък погрешен ход. Само един.

„От Айзък Карера, командир на космокомандосите, оцелял в хиляди космически сражения? Погрешен ход? Как ли пък не, Так. Не го ли искаш на тепсия?“

— Знаеш ли, Ковач, питам се — чух гласа му отново. Изглежда бе овладял гнева си. — Що за сделка ти е предложил Хенд?

„Сканирай, търси. Нека си говори.“

— Дава ми повече, отколкото ти, Айзък.

— Струва ми се, че си забравил чудесната ни медицинска програма.

— Не. Надявам се само да не ми потрябва повече.

„Сканирай, търси.“

— Толкова ли ти беше зле да се биеш за Клина? Да разполагаш с гарантирано „пренахлузване“, да не се боиш от истинска смърт?

— Трима от моята група няма да са на същото мнение, Айзък. Те вече са мъртви.

— От твоята група? — едва забележимо колебание.

Намръщих се.

— Жиан Жианпин — изпържен от резонаторно оръдие. Хансен и Крюкшенк — жертви на нанолите…

— Твоята група?…

— Това вече го каза, Карера.

— О, съжалявам. Просто се питах…

— Обучението няма нищо общо с това и ти го знаеш. Не ми пей възторжените песни на Лапиний. Машинария и късмет, ето какво ви държи засега на Санкция IV.

„Сканирай, търси. Къде си, копеле?

И се успокой.“

— Санкция IV, или където и да било другаде — отвърна той със спокоен глас. — Играта е една и съща и ти го знаеш. Щом не искаш да играеш, значи си свършен. Инак защо ти беше да се захващаш с Клина?

— Айзък, цялата тази шибана планета се е захванала с вас. Никой вече няма кой знае какви шансове за оцеляване. Ако ще се забъркваш в подобно нещо, най-добре от началото пускай големите оръдия. Ето ти малко квелизъм, Айзък.

Той изсумтя.

— Ако мислиш, че ми казваш нещо, което не знам.

Ето там.

Тъмна сянка с познати очертания, в подножието на една от сферите. Рамката на реактивен двигател. Вдигнах фотонера и се прицелих.

— Тя не е била философ, Айзък, а войник.

— Теоретик и нищо повече.

— Спорим върху термини.

Натиснах спусъка. Тънък и ярък сноп проряза мрака на космоса и попадна право в центъра на смътното очертание. Нещо там избухна и се разпадна на части. Устните ми се разтегнаха в усмивка.

Дишане.

Това бе първият знак. Едва доловим шепот откъм слушалките. Потиснато, сподавено дишане.

По дя…

Нещо невидимо се разби на парчета и озари със светлина дясната страна на шлема ми. Нещо също толкова невидимо отскочи от лицевото ми стъкло, оставяйки мъничка V-образна пукнатина. Усетих и други удари върху костюма.

Граната!

Инстинктивно се извъртях надясно. Едва по-късно осъзнах защо. Това бе най-краткият маршрут между позицията на Карера и моята покрай ръба на доковия хангар. Около една трета от диаметъра на онова разстояние, което Карера бе пропълзял, докато бе разговарял с мен. След като бе свалил реактивната рама и я бе оставил там като примамка. Беше се придвижвал, разчитайки единствено на ръцете и краката си. Беше използвал престорения си гняв, за да скрие задъханото си дишане, а след това, когато бе преценил, че е достатъчно близо до мен, се бе притаил в очакване да открия огън с фотонера. И, уповавайки се на опита си от стотици сражения в космоса, ме бе атакувал с единственото оръжие, което не би издало местоположението му.

Образцова атака, наистина.

Той се носеше право към мен от около петдесетина метра — истинска хвърчаща версия на Семетайр на брега, с протегнати ръце. В дясната различих познатите очертания на фотонера, а в лявата стискаше пневматичен гранатомет „Филипс“. Въпреки че нямаше никакъв начин да я засека, не се съмнявах, че следващата електромагнитно задвижвана граната вече лети към мен.

Включих реактивния двигател и се понесох назад. Преметнах се във въздуха и за миг изгубих корпуса от погледа си. Гранатата, отклонена от реактивната струя на рамата, избухна на известно разстояние от мен и изпълни пространството с шрапнели. Някои от тях попаднаха в левия ми крак и стъпалото, с пронизващата болка на бионишки. За миг вътрешното налягане на костюма спадна рязко и тъпанчетата ми изпукаха. Бях уцелен на още десетина места, но там бронесплавта бе издържала.

Продължих да се нося над гората от полусфери, щръкнала върху корпуса на кораба. След десетина секунди бронесплавта запуши отвърстията на костюма и налягането се възстанови. Знаех, че Карера ме преследва, но нямах време дори да се огледам. От време на време край мен преминаваха снопове от фотонерни лъчи.

Сблъсках се косо с корпуса и го използвах, за да променя рязко траекторията си. За миг, докато се извръщах, зърнах Карера да се подава от една гънка в обшивката на десетина метра зад мен. Вече знаех какъв ще е следващият му ход. С едно рязко оттласкване щеше да се понесе така, че да ми пресече пътя, стреляйки в движение. Поне един от тези изстрели щеше да е достатъчно силен, за да преодолее съпротивата на бронесплавта и да ме довърши.

Ударих се в поредната полусфера. Пак се завъртях. Изстрелите му попадаха все по-близо. Включих за частица от секундата реактивната рама, надявайки се да налучкам траекторията, която ще ме отведе отвъд следващата издатина. Докато се носех в бръснещ полет над корпуса, протегнах ръце и се улових за нещо, което наподобяваше барелеф. Полетът ми се прекрати внезапно и аз се извъртях на място, озъртайки се за Карера.

Нито следа от него. Поне за малко бях извън обсега на оръжията му. Обърнах се и продължих да се придвижвам, придържайки се за барелефа, а сетне посегнах към следващия. Погледът ми спря върху него…

„0, не.“

Стисках крилото на марсианец.

За миг се вцепених от изненада. Отначало настина си помислих, че това е някаква скулптура, но подсъзнателно вече се досещах за истината.

Марсианецът бе умрял с крясък на уста. Крилете му бяха разперени назад, потопени почти наполовина в обшивката на корпуса, от която стърчаха само закривените му крайници и извитата горна част на гръбнака. Лицето бе застинала маска на агония, със зейнал клюн и очи, сияещи като опашката на комета. Целият труп бе покрит със същия материал, с който и обшивката.

Плъзнах поглед по повърхността на корпуса, над която стърчаха и други подобни „барелефи“, и едва сега осъзнах на какво съм се натъкнал. Целият район около входа на доковия хангар представляваше обширна масова гробница от хиляди вкочанени марсианци, застинали под някакво непознато вещество, разпръснато при…

При какво?

Нямах никаква представа какво оръжие би предизвикало подобни поражения, нито какви са били обстоятелствата при сблъсъка между две раси, толкова по-усъвършенствани от нас, колкото сме ние в сравнение с чайките, носещи се над морето около Собървил. Не разбирах как може да се е случило това. Виждах само резултатите. Виждах мъртъвците.

Гранатата отскочи от поредния вкочанен марсиански труп на десетина метра от мен и експлодира. Полетях встрани от взрива. Всичко се повтори както преди. Усетих рязка болка в гърба, последвана от спадане в налягането. Тъпанчетата ми изпукаха. Изкрещях. Озърнах се.

Карера се носеше на петнайсетина метра зад мен. Той откри огън с фотонера и аз се извъртях, насочвайки се към зейналата паст на доковия хангар. Гласът на Карера ме преследваше.

— Ковач, къде си мислиш, че отиваш?

Нова експлозия зад мен, този път по-близо. Реактивните двигатели внезапно угаснаха. Изгаряща болка в гърба. Карера и неговите шибани умения на космокомандос. Но ако имах късмет и достатъчно инерция…

Секунди по-късно се гмурнах в атмосферната завеса на доковия хангар, почувствах внезапното нарастване на гравитацията и се блъснах в насрещната стена, оставяйки след себе си димна следа от ударената реактивна рама.

За един кратък миг останах да лежа в подножието на стената.

„Такеши, ставай!“

„О, я ме остави на мира.“

„Той ще те убие, Так. СТАВАЙ!“

Надигнах се и едва не тупнах отново. Бях се подпрял на счупената си ръка и от рязката болка ми причерня пред очите. Претърколих се и опитах с другата ръка. Този път беше по-добре. Мобилният костюм издаде странен звук, изглежда нещо с настройките не беше наред, но все пак ми помогна да се изправя. Явно аварийната система все още функционираше.

— Къде…пък…а — чух гласа на Карера. — Не…еш да…иеш от …ен.

Знаех, че скоро ще се появи.

Посегнах към фотонера, но презрамката му се бе заплела в обгорялата реактивна рама. Опитах се да я освободя, но не можах.

„Зарежи я!“

„И какво ми остава тогава? Да стрелям с интерфейсен автомат? По бронесплав?“

„Оръжията са само продължение на твоята ръка. Ти си убиецът!“

„Добре де. Както кажеш.“

Затичах се към тунела, като същевременно измъкнах интерфейсния автомат от кобура. На всеки няколко крачки се натъквах на Клиново снаряжение. Пеленгаторът, захвърлен безцеремонно до стената, вероятно там, където го бе оставил Карера. До него — зейнал контейнер от гранатомет, с лъщящи резервни части вътре. Сцена на припряна, забързана подготовка. Контролирана бързина на опитен войник. Човек, който знае какво прави. Карера във вихъра си.

„Разкарай се оттук, Так.“

Следващото помещение. Марсианските машини се размърдаха и започнаха да ме обкръжават мълчаливо, като ломотеха непрестанно помежду си. Прескочих ги, следвайки фосфоресциращата стрелка…

„Не, само не следвай стрелките!“

Свих в един страничен коридор при първата възможност и продължих по него. Една от машинките продължи да ме следва, но бързо изостана.

Стори ми се, че чух някакво движение зад мен и се извърнах. Нищо, дори сенки.

„Вземи се в ръце, Так. Това е от тетрамета. Поел си твърде много и сега имаш халюцинации.“

Нови помещения, пресичащи се едно друго и винаги с високи тавани. Отказах се да гледам по навик нагоре. Раните от гранатата в крака и стъпалото ме принуждаваха да накуцвам болезнено. В подобно състояние стигнах до една задънена зала и там се натъкнах на моя последен мъртъв марсианец.

Този път мумифицираните мембрани на крилете бяха сгънати назад около скелета на кацналото върху една напречна тръба същество. Издълженият череп бе клюмнал на гърдите, прикривайки шийната жлеза. Очите бяха склопени.

Марсианецът повдигна клюн и ме погледна.

„Пак халюцинираш, приятелю.“

Разтърсих глава, направих няколко крачки към трупа и го погледнах. Кой знае защо ми се дощя да се пресегна и да го погаля по гърба.

— Само ще поседя тук мъничко — обещах му аз и едва не се изкисках. — Ще пазя тишина. Само няколко часа… толкова ми трябват.

Отпуснах се на пода, притискайки автомата към гърдите си като талисман. Погледът ми се зарея към тавана и за миг ми се стори, че виждам там хвъркати сенки и призрачни полупрозрачни крила, опитващи се да се измъкнат през купола. По някое време осъзнах, че те всъщност са в главата ми, защото усещах как перата им докосват свода на черепа ми и дразнят съвсем леко, но достатъчно болезнено очните ми ябълки, а около тях се спуска гъста и черна пелена… прекалено черна, за да мога да…

Чуваше се и тих, сподавен плач.

— Ковач, събуди се.

Гласът бе любезен и някой ме побутваше лекичко по ръката. Имах чувството, че очите ми са залепнали. Опитах се да вдигна ръка.

— Събуди се! — вече не така любезно. Повдигнах клепачи и се озърнах. Марсианецът си беше на мястото, но трупът му бе запречен от друга фигура в изпълнен с бронесплав костюм, която стоеше на три-четири метра от мен, насочила фотонер към гърдите ми.

Нещо отново ме побутна по ръката. Погледнах надолу. Една от марсианските машини ме галеше по ръкавицата с многобройните си фини, нишковидни рецептори. Побутнах я настрани и тя се отдалечи, но пак се върна, издавайки тихи, мъркащи звуци.

Карера се разсмя. Звукът отекна неприятно в шлема. Малко наподобяваше пърхане на криле.

— Точно така. Тази тъпа машинка ме доведе право при теб. Можеш ли да повярваш? От голяма помощ ми беше.

Не зная защо, но се разсмях. Стори ми се единственото разумно нещо за момента. Командирът на Клина се присъедини към мен. В лявата си ръка държеше моя интерфейсен автомат.

— С това ли възнамеряваше да ми видиш сметката?

— Съмнявам се.

И двамата престанахме да се смеем. Той повдигна лицевото си стъкло и ме изгледа изпод смръщени вежди. На лицето му се четеше напрежение. Спомен от доскорошното промъкване през залите.

Стиснах едва забележимо ръка, със слабата надежда оръжието на Луманако да не разполага с личен код. Тогава имплантантът в дланта ми можеше да го повика. Карера забеляза движението ми и поклати глава. След това, за моя изненада, ми подхвърли автомата.

— И без това е празен. Дръж го, щом искаш — някои предпочитат да умират с оръжие в ръка. Изглежда им помага да понесат по-леко своя край. Заместител, нали разбираш. Само че не знам на какво. На майчина ръка? Или на твоята пишка. Искаш ли да умреш прав?

— Не — отвърнах тихо.

— Да ти сваля ли шлема?

— За какво?

— Само ти предлагам.

— Айзък… — покашлях се, звук като от ръждясали струни. Думите едва излизаха от устата ми. — Айзък, съжалявам…

„И още как…“

— Хубаво — кимна той. — Но е малко късно.

— Айзък, погледна ли зад себе си?

— Да. Впечатляващо, но мъртво. А и не видях никакви призраци. Имаш ли да кажеш нещо повече?

Поклатих глава. Той вдигна фотонера.

— Това е заради хората, които уби. Моите хора.

— Само погледни към проклетото нещо! — изкрещях аз, влагайки всичката си емисарска убедителност, на която бях способен. Надигнах се от пода и натиснах едва забележимо сервоусилвателите на мобилния костюм. Запокитих автомата право в лицето му и се хвърлих в нисък плонж.

Жалка надежда за късмет, последен изблик на тетраметова възбуда, това бе всичко, което ми бе останало. Всичко, което ми помогна да преодолея разстоянието между нас. Чух пукот от изстрел, но лъчът на фотонера удари мястото, където лежах допреди миг. Дали заради вика ми — последната надежда да му отвлека вниманието, или заради хвърления в лицето му автомат, а може би и той като мен бе твърде изморен.

Ударих го в коленете и той се олюля назад, а аз успях да притисна фотонера между двама ни. Карера ме приклещи в хватка от бойното джудо, която — ако бях без мобилния костюм — със сигурност щеше да ме преметне през него. Аз обаче се съпротивлявах, черпейки сили от костюма на Луманако. Още две несигурни крачки назад и двамата се стоварихме върху трупа на марсианеца. Скелето с тръбите се прекатури и рухна на пода. Трупът се разпадна в облак от оранжев прах, който ни обгърна.

„Съжалявам.“

„Наистина ще съжаляваш, ако кожата му се пропука.“

С вдигнато лицево стъкло, задъхан от сборичкването, Карера навярно бе поел с пълни гърди отровния прах. Голяма част се бе отложила по лицето и очите му.

Действието настъпи мигновено, защото го чух да крещи.

Той отстъпи назад, изпусна фотонера и вдигна ръце към лицето си. Така обаче само втри отровата по-навътре в кожата. Виковете му преминаха в дрезгави стенания, а между пръстите му се появи червеникава пяна. Малко след това оранжевият прах изглежда прояде гласните му връзки, защото виковете стихнаха до ужасяващо гъргорене. Кой знае защо ми напомняше на звук от запушена тръба.

Той рухна на пода, без да сваля ръце от лицето си, сякаш се опитваше по този начин да го задържи на мястото му. От устата му бликнаха грамадни кървави мехури. Докато се наведа да взема фотонера от пода, вече се давеше в собствената си кръв. Под полуподвижния слой от бронесплав тялото му се гърчеше в конвулсии.

„Съжалявам.“

Опрях дулото на оръжието в лицето му и натиснах спусъка.

42.

Когато привърших разказа, Руспиноджи плесна с ръце като дете, което е слушало приказка.

— Ама това е чудесно — въздъхна той. — Истински епос!

— О, престани — срязах го аз.

— Не, наистина. Ние имаме толкова млада култура. Планетната ни история няма и век. Нуждаем се от такива неща.

— Уф — свих рамене и посегнах към бутилката на масата. Усетих тъпа болка в заздравяващия си лакът. — Мога да ти преотстъпя правата, а ти ги продай на Лапиний. Току-виж излязла цяла опера от тази история.

— Смей се колкото щеш — отвърна Руспиноджи с блеснал поглед. — Но за такива неща винаги е имало пазар. Практически всичко, с което разполагаме, е внесено от Латимер, а човек не може да живее само с чужди сънища, нали?

Налях си половин чаша уиски.

— Не и Кемп.

— О, това е политика, Такеши. Не е същото. Миш-маш от квелистки сантиментализъм и старовремски комин… комун… — той щракна с пръсти. — Хайде, нали си от Харланов свят. Как му беше името на това?

— Комунитарианизъм.

— Да бе, вярно. — Той поклати мъдро глава. — Тези глупости не струват пукната пара, сравнени с някой героичен епос. Планирана продукция, социално равенство, дрън-дрън. Кой се интересува от това, за Бога? Къде е спасителят? Къде са кръвта и адреналинът?

Сръбнах от уискито и се загледах над тенекиените покриви към Изкоп 27, с ръждясалото, потъмняло скеле, което стърчеше нагоре в смрачаващото се небе. Според последните сведения и слухове войната се измествала в екваториалния пояс. Кемп нанесъл контраудар без разрешението на Картела.

Нищо чудно, след като вече не разполагаха с Карера, за да мисли вместо тях.

Преглътнах и потръпнах от горчивия вкус на уискито. Не беше като собървилското, което бяхме изпили заедно с Люк Дьопре само преди — възможно ли е — една седмица.

— Доста кръв се пролива и в момента — отбелязах.

— Да, в момента. Но това е революция. Помисли си за последствията. Да предположим, че Кемп спечели войната. Какво ще стане тогава? Аз ще ти кажа.

— Очаквах да ми кажеш.

— След по-малко от година ще сключи същите договори с Картела, обявявайки началото на нова, благополучна епоха. А ако не го направи, народът ще го изгони и ще издигне друг на негово място.

— Не ми прилича на човек, който би си тръгнал мирно и тихо.

— Да, това е проблемът, когато дадеш глас на народа — кимна Руспиноджи. — Срещал ли си се с него?

— С Кемп ли? Няколко пъти.

— И какво представлява?

„В него има нещо от Айзък. И от Хенд. Той е като всички тях. Същата напрегнатост, същата неотклонна убеденост в собствената правота. Само дето мечтите му са различни от нашите.“

— Висок — произнесох на глас. — Много висок.

— Ах, това вече го знам.

— Това безпокои ли те, Джоко? — обърнах се към момчето-мъж до мен. — Какво ще стане, ако Кемп спечели войната.

Той се ухили.

— Съмнявам се политическите му съветници да са различни от тези на Картела. Всеки има своите апетити. А пък и с това, което ми даде, мисля, че ще мога да се пазаря и да откупя напълно ипотекираната си душа. Стига преди това да успеем да обезвредим тези твои информационни мини, които си заложил из мрежата.

— Успокой се. Нали ти казах, заложих само пет. Достатъчно, за да сплаша „Мандрейк“, когато се натъкнат на две-три от тях. Пък и нямах време за повече.

— Хм. Ако питаш мен, трябва да си луд, за да се излагаш на подобен риск. Ами ако „Мандрейк“ ги обезвреди всичките?

— Пак няма да са сигурни дали не съм заложил още. Далеч по-безопасно е просто да ми дадат парите. Такава е същината на добрия блъф.

— Да бе, забравих, че си Емисар. — Той побутна миниатюрната машинка с герба на Клина, която бях поставил на масата между нас. — Сигурен ли си, че „Мандрейк“ няма да успее да засече излъчването?

— Довери ми се — думи, които извикаха усмивка на устата ми. — Кодираща система, последна дума на техниката. Без малката черна кутийка предаването ще изглежда като най-обикновени радиосмущения. За „Мандрейк“ и за всеки друг. Ти си гордият и неоспорим притежател на цял-целеничък марсиански кораб.

Руспиноджи се пресегна и взе машинката в ръка.

— Добре. Достатъчно. Споразумяхме се. Не е необходимо да ме удряш по главата с това. Добрият търговец знае кога да прекрати пазарлъка.

— Но те съветвам да не таиш каквито и да било задни мисли — предупредих го аз.

— Аз съм човек на думата, Такеши. Най-късно вдругиден. Най-доброто, което е на пазара. В Приземяване, независимо от цената.

— И специалист за настройките. Истински специалист, не някой виртуален аутсайдер.

— Странно отношение за човек, възнамеряващ да прекара следващите десетина години във виртуалността. Аз самият имам виртуална степен, ако не ти е известно. Бизнесадминистрация. Над трийсетина успешни виртуални сделки. Много по-лесно, отколкото да се мъчиш да ги сключваш в реалния свят.

— Добре де, не се изразих правилно. Исках само да ти напомня да не си пестиш парите за мен.

— Ами щом не ми вярваш — повдигна той рамене, — защо не помолиш твоята млада приятелка? Вонсава.

— Тя ще присъства също. Може да е пилот, но разбира от тези неща.

— Сигурно е така. Изглежда ми доста самоуверена.

Самоуверена беше слаба дума за уменията на Амели. Въпреки защитите и кодовете, въведени в управлението на щурмовия кораб, тя бе успяла да ни прекара по заобиколен маршрут от Дангрек до Изкоп 27 за по-малко от петнайсетина минути.

— Да, бива си я.

— Не се и съмнявам — изкиска се Руспиноджи. — Когато се появихте снощи с това бойно чудовище, реших, че ми е ударил последният час. И през ум не ми мина, че някой може да отмъкне кораб на Клина.

— Е, не беше никак лесно — кимнах.

Поседяхме още известно време около масичката, загледани в скриващото се зад хоризонта слънце. На една от съседните улици на склада, в който живееше Руспиноджи, деца играеха доста шумна игра. Смехът им се извиваше към терасата на покрива като дим от скара в съседска къща.

— Нарекохте ли го? — попита Руспиноджи след време. — Марсианския кораб?

— Не ни остана време.

— Сигурно. Е, сега, когато няма закъде да се бърза… Да имаш някакви идеи?

Свих рамене.

— „Вардани“, например?

— Ах! — възкликна той и ме стрелна с очи. — Дали на нея ще й хареса?

Надигнах чашата.

— Откъде мога да знам?

Вардани почти не ми бе проговаряла, откакто пропълзях обратно през вратата. Убийството на Ламонт изглежда ме бе поставило отвъд някаква финална черта. Или може би касапницата, която бях устроил преди това на брега. Тя затвори вратата с изражение, в което имаше по-малко чувства, отколкото в лицата на „ръкавите“ на „Синтета“, качи се последна на кораба, не промълви нито дума по време на полета и се затвори в стаята си веднага щом пристигнахме при Руспиноджи.

Аз самият не изпитвах кой знае какво желание да разговарям с нея. Бях твърде изморен за разговора, който би трябвало да проведем, а и не съвсем убеден, че има какво да предложа в своя защита. Казах си, че и без това имам други грижи.

Като да направим сделката с Руспиноджи.

На идната сутрин бях събуден от шума на приземяващ се въздушен скутер. Пристигаше техническата група, наета в Приземяване. Надигнах се да ги посрещна, борейки се с главоболието — резултат от евтиното уиски на Руспиноджи и грамадната доза антирадиационни таблетки. Млади, наперени и вероятно добри в онова, което се искаше да свършат, техниците ме подразниха веднага. Руспиноджи ни представи, но аз очевидно бях изгубил способността си да всявам страх. В края на краищата ги отведох при щурмовия кораб, където Амели вече ни очакваше, скръстила ръце. Техниците забравиха колко са важни веднага щом я видяха.

— Знаеш ли — спря ме тя, когато направих опит да ги последвам по стълбичката. — Защо не идеш да поприказваш с Таня? Мисля, че има някои неща, които държи да ти каже.

— На мен ли?

— На някой като теб. Във всеки случай с мен отказа да разговаря.

— Още ли е в стаята си?

— Излезе преди малко — Вонсава махна с ръка към постройките от другата страна на Изкоп 27. — Върви. Аз ще държа под око тия типове.

Открих я половин час по-късно, застанала насред улицата в горния край на града и загледана във фасадата на сградата пред нея. Над арката на първия етаж бе зазидана отломка от марсианска постройка, чудесно съхранен син шлифован камък — елемент от скулптура или декоративна стена. Някой бе изписал с едри букви над полуизтритите техноглифи: „Открит при почвена промивка“. В подножието на арката имаше купчина ръждясали машинарии, подредени в редици, като бронемашини на парад. Между тях щъкаха, привидно безцелно, хора, облечени в комбинезони.

Тя се озърна, когато я наближих. Лицето й бе смръщено, мрачно и ядосано.

— Преследваш ли ме?

— Ни най-малко — излъгах. — Добре ли спа?

Тя поклати глава.

— Още чувам виковете на Сучиади.

— Разбирам те.

Когато тишината се проточи прекадено дълго, кимнах към арката.

— Ще ходиш ли там?

— Луд ли си? Не… Спрях само да погледна — тя махна към марсианския камък.

Престорих се, че чета техноглифите.

— Инструкция за управление на свръхсветлинен двигател. Познах ли?

Тя почти се засмя.

— Не. Това е поучителна тирада. Нещо средно между поема и безопасни съвети за оперушинване. Има и уравнения, вероятно за това как да се лети при различни условия. Тук пише… — тя млъкна, сетне поклати глава. — Не, не мога да го преведа. Има обещание за нещо ново, просветление, усещане за вечност, описание на мъчителните и изпълнени с надежда часове на очакването, преди да се научиш да летиш. И предупреждение да изпразниш червото, преди да литнеш над гъстонаселен район.

— Майтапиш се. Това не го пише.

— Пише го. И всичко е обвързано. — Тя се обърна. — Не го знаеш, но ги е бивало да интегрират различни факти. Просто са гледали на света по друг начин.

Демонстрацията на познания изглежда я бе изтощила. Главата й клюмна.

— Тръгнал съм към кафенето, което ни показа миналия път Руспиноджи. Не зная дали стомахът ми ще задържи каквото и да било, но съм решил да опитам…

— Хубаво — рече тя. — Ще дойда с теб. — Погледна мобилния костюм, който носех под дрехите, взети от някакъв амбулантен търговец в Изкоп 27. — Дали и аз да не си намеря нещо такова.

— Не си заслужава, за времето, което ни остава.

Закрачихме нагоре по склона.

— Сигурен ли си, че ще се получи? — попита ме тя.

— Кое? Продажбата на Руспиноджи на най-великото археологическо откритие през последните петстотин години на цената на виртуален симулатор и нерегистрирана стартова площадка на черния пазар? Ти какво мислиш?

— Мисля, че той е един скапан търговец и не бива да му се доверяваш повече, отколкото на Хенд.

— Таня — отвърнах, като подбирах внимателно думите си. — Не беше Хенд този, който ни продаде на Клина. Руспиноджи получава сделката на хилядолетието и той го знае. Сигурен съм, че ще удържи на думата си.

— Щом казваш. Нали си Емисар.

Кафенето беше досущ както го помнех — разкривени столове и захабени метални маси под сянката на главното скеле. Отгоре мъждукаше флуоресцентното изображение на холоменюто, под една от тонколоните се виждаше неактивиран списък с изпълнения на Лапиний. Бяхме единствените клиенти.

Изпълнен с професионална досада келнер изникна от небитието и застана до нашата маса с негодуващо изражение. Вдигнах поглед към менюто, сетне към Вардани. Тя поклати глава.

— Само вода — рече. — И цигари, ако имате.

— „Седморка“ или „Воля за победа“?

Тя се намръщи.

— „Седморка“.

Келнерът се извърна към мен, надявайки се очевидно, че поне аз няма да му проваля деня и ще поръчам храна.

— Имате ли кафе?

Той кимна.

— Черно. С уиски в него.

Той се отдалечи бавно. Погледнах въпросително Вардани.

— Остави го на мира. Сигурно е отвратително цял ден да виси тук.

— Можеше и да е по-зле. Можеше да е в армията. А и погледни към това — кимнах към разхвърляните наоколо археологически находки. — Какъв декор само. Какво повече ти трябва?

Спечелих усмивка.

— Такеши — тя се наведе през масата. — Когато инсталират виртуалната кутия, да знаеш, няма да дойда с теб.

Кимнах. Очаквах го.

— Извинявай.

— За какво се извиняваш?

— Ами… ти направи доста за мен през последните два месеца. Измъкна ме от лагера…

— Измъкнахме те от лагера, защото ни трябваше. Не го забравяй.

— Бях ядосана, когато го изтърсих. Не на теб, а…

— Да, точно на мен. На мен, на Шнайдер, на целия шибан свят в униформи. Не мога да те виня. Беше напълно права. Измъкнахме те, защото имахме нужда от теб. Нищо не ни дължиш.

Тя сведе поглед към ръцете си.

— Такеши, тогава ти ми помогна да се възстановя. В началото не исках да го призная, но онзи твой емисарски номер свърши работа. Чувствам се много по-добре. Бавно, но се оправям.

— Радвам се да го чуя. Истината обаче е, че го направих, защото имах нужда от теб. Нямаше никакъв смисъл да те измъкваме от лагера, ако душата ти останеше там.

— Душата ми? — тя изкриви уста.

— Извинявай, просто така се изразих. Сигурно съм прекарал твърде много време с Хенд.

Появи се келнерът с поръчките и двамата млъкнахме. Той остави напитките и цигарите. Таня отвори пакета и ми предложи. Поклатих глава.

— Отказах ги. Тази гадост направо убива.

Тя се изсмя беззвучно и пъхна една цигара в устата си. Сръбнах от кафето с уиски.

— Сигурно искаш да знаеш защо оставам?

— Да, защо оставаш?

Тя плъзна пръст по масата.

— Не мога да си тръгна, Такеши. Рано или късно новината ще стигне до широката общественост. Ще отворят вратата или ще пратят там междупланетен кораб. А може би и двете.

— Да, рано или късно. Но засега все още бушува война.

— Мога да почакам.

— Защо да не чакаш на Латимер? Там е далеч по-безопасно.

— Не мога. Полетът с „Чандра“ ще продължи най-малко единайсет години. И то при постоянно ускорение, без промяна на курса. Кой знае какво ще се случи тук за тези единайсет години?

— Може например да свърши войната.

— Войната може да свърши още тази година, Такеши. И тогава Руспиноджи ще обяви за своята находка, очаквайки инвестициите му да се възвърнат хилядократно.

— Преди десет минути не му вярваше повече, отколкото на Хенд. А сега искаш да работиш с него?

— Ами… — тя се поколеба. — Обсъдихме го тази сутрин.

Той е готов да ме скрие, докато положението се успокои. Ще ми осигури и нов „ръкав“. — Тя се усмихна смирено. — Откакто започна войната, добрите археолози се броят на пръсти. Предполагам, че съм част от неговата инвестиция.

— Сигурно — опитах се да измисля някакъв начин да я разубедя, но нищо не ми идваше наум. — Нали си даваш сметка, че няма къде да се скриеш, ако Клинът реши да те потърси?

— Има ли такава опасност?

— Би могло… — въздъхнах. — Но се съмнявам. Вероятно има резервно копие на Карера на някоя отдалечена орбитална станция, но ще мине известно време, докато разберат, че е мъртъв. И още малко, докато получат разрешение да „нахлузят“ резервното копие. Дори да се появи край Дангрек, няма кой да му каже какво е станало там.

Тя потрепери и отмести поглед встрани.

— Трябваше да го направя, Таня. Трябваше да прикрия всички следи. Знаеш го не по-зле от мен.

— Какво? — тя ме стрелна с поглед.

— Казах… че го знаеш не по-зле от мен. — Задържах погледа й. — Нали и ти си направила същото предишния път? Не се безпокой. Само аз го знам. А и повече никога няма да ме видиш. Просто съм любопитен.

Тя сведе глава. Ветрецът отнесе настрани дима от цигарата й. Очите й бяха втренчени в нещо, което не виждах.

— Откога знаеш?

— Откога ли? Сигурно от деня, когато те измъкнахме от лагера. Някой друг бе направил опит да те изведе от там. Комендантът се изпусна да ни го каже.

— Не го очаквах от тип като него.

— Но е така. Да не забравяме и инцидента в „Мандрейк“. Това вече беше номер, стар като света. Накарай мъжа да мисли с оная си работа и го напъхай право в ръцете на конкуренцията. — Тя потрепери. Едва сдържах усмивката си. — Извинявай, ако се изразих малко по-грубо. Просто се чувствам глупаво. Я ми кажи, онези момчета с пушките сериозни намерения ли имаха, или само хвърляха прах в очите?

— Не зная. — Тя поклати глава. — Войници от революционната гвардия. Ударната сила на Кемп. Те премахнаха Денг, когато им влезе в дирите. Истинска смърт, с унищожена „колода“. Казаха ми го, докато те чакаха да се появиш. Може би искаха да ме изплашат. Сигурно накрая и мен щяха да застрелят.

— Мда, видяха ми се доста убедителни в действията. Но въпреки това реши да ги потърсиш, така ли?

— Да — призна тя за първи път. — Въпреки това.

— И ще ми кажеш ли защо?

Таня направи едва доловимо движение, нещо средно между потръпване и поклащане на глава.

— Добре де, поне ми кажи как.

Тя се облегна назад и ме погледна.

— С кодиран сигнал. Изпратих го, докато двамата с Ян се надлъгвахте с „Мандрейк“. Казах им да чакат моя сигнал, а сетне, когато вече бях сигурна, че заминаваме за Дангрек, се обадих от стаята. — Тя се усмихна. — Поръчах си бельо — по каталог. От една местна фирма. Това беше.

— Откога си кемпистка?

Тя се намести на стола.

— Ковач, аз не съм тукашна. Не ме интересува политиката, нито имам право да се меся в нея. — Отново познатото ядосано изражение. — За Бога, Такеши. Това е тяхната планета, не разбираш ли?

— И това ако не е политически възглед.

— Няма нищо лошо човек да вярва в разни неща. Понякога ти завиждам заради професионалното безразличие.

— Не е никак лесно да го постигнеш, Таня. — Опитах се да не прозвучи като извинение. — Представи си какво е да си военен съветник на Джошуа Кемп, докато Индигоград се разпада от вълнения и междуособици. Спомняш ли си неутрализаторите, с които ни посипа Карера? На Санкция IV за първи път видях да ги използват. Стражата на Кемп ги пусна срещу търговците на археологически находки в Индигоград, година преди началото на войната. Настроени на максимален заряд. Никаква прошка за експлоататорите. След първите няколко улични чистки започва да ти става безразлично.

— И реши да преминеш на другата страна. — Същото презрение в гласа й, като онази нощ в бара, когато си тръгна с Шнайдер.

— Е, не веднага. Известно време обмислях идеята да видя сметката на Кемп, но после осъзнах, че е безсмислено. Щеше да го замени някой роднина и колелото да се завърти отначало. Пък и по онова време войната вече изглеждаше неизбежна. Както казваше Квел, остави нещата да следват своя хормонален курс.

— Така ли оцеляваш сред всичко това? — прошепна тя.

— За мен няма друг начин, Таня.

— Наблюдавах те. Откакто се познаваме. Завиждах ти за това твое спокойствие. За умението да живееш със себе си. Аз не мога… — тя направи безпомощен жест. — Не мога да ги прогоня от мислите си. Дхасанапонгсакул, Аирбоу, останалите. Нищо, че не ги видях как умират. Ти как разбра?

— Защо първо не ми дадеш една цигара?

Подхвърли ми мълчаливо пакета. Изгубих една-две минути, докато се занимавах с цигарата, но и това не помогна.

— Не с емисарската интуиция, ако така предполагаш. Тя не действа по този начин. Но още от началото подуших, че нещо не е наред. Не можех да повярвам, че причината е в теб. Дори когато саботира контейнерите…

Тя се надигна.

— Вонсава каза…

— Да, зная. Тя смяташе, че е бил Шнайдер. Не се опитвах да я разубеждавам. Всъщност, самият аз в началото бях на същото мнение. Особено след като Шнайдер избяга. Не исках да мисля, че си ти. Той беше далеч по-удобен като цел. Имах готово решение, защо да си напъвам мозъка? Съществуваха обаче цял куп данни, сочещи встрани от Шнайдер. Емисарската интуиция се захвана с тях, докато ги изкара на преден план.

— Като например?

— Като това, например — бръкнах в джоба и извадих миниатюрна инфоколона. Поставих я на масата и отгоре се появиха холоикони. — Би ли почистила екрана?

Тя ме погледна учудено, сетне се протегна и премести иконите в горния ляв ъгъл на екрана. Жестът ми бе добре познат от часовете, в които я бях наблюдавал да работи с мониторите. Кимнах и се засмях.

— Интересен навик. Повечето от нас ги прибират надолу. Свикнали сме да сваляме всичко в основата. Но ти си различна. Чистиш нагоре.

— Вичински. От него ми остана.

— Но ти не си Вичински, нали?

Тя се засмя.

— О, не. Не съм. Работила съм с него на Бредбъри и Нкрумахска земя, но съм поне два пъти по-млада. Откъде ти хрумна подобно нещо?

— А, просто така. Ей сега ми хрумна. Спомняш ли си онази киберсексвиртуалност? Имаше доста интересни черти в образа, който си бе придала. И се питах кой би познавал по-добре желанията на мъжете от някой мъж?

Тя ме гледаше все така усмихнато.

— Грешиш, Такеши. Кой би познавал по-добре желанията на мъжете от някоя жена — така е правилно.

За един кратък миг между нас проблесна невидима искра. Усмивката й се стопи.

— Та какво казваше?

Посочих инфоколонката.

— Че така оставяш екрана след себе си. Така го бе оставила и на инфоколоната в кабината на траулера. Вероятно след като си хлопнала вратата под носа на Дхасанапонгсакул и неговите колеги, след като си премахнала двамата от траулера и си ги хвърлила в мрежите. Не му обърнах внимание в първия момент, но както ти казах, емисарската интуиция си знае работата. Трябваше й още малко време, за да натрупа информация.

Тя не откъсваше поглед от инфоколонката. Забелязах, че потрепери, когато споменах името на Дхасанапонгсакул.

— Имаше и други следи, но трябваше да започна да ги търся. Корозиращите гранати в контейнера. Вярно, приличаше да е работа на Шнайдер, но ти се чукаше с него. Стара страст, пламнала отново. Сигурно не ти е било по-трудно да го убедиш да го направи, отколкото да ме вкараш в твоята виртуална сексмечта. В началото не се досетих, защото ти настояваше да качим втория маяк на борда на „Наджини“. Не разбирах защо ще ти трябва да разрушаваш единия, а сетне да се трепеш да поставиш втория на място.

Тя кимна машинално. Мислите й още бяха съсредоточени върху Дхасанапонгсакул. Все едно, че разговарях с вакуум.

— Не виждах смисъл, докато не си спомних какво още бе пострадало от гранатата. Полевите прибори за идентифициране и преценка. Всичките бяха унищожени. Защото само чрез тях бихме могли да се свържем с Дхасанапонгсакул и останалите и да узнаем какво се е случило с тях. Разбира се, рано или късно щяхме да ги върнем в Приземяване и да открием истината. Но ти не си възнамерявала да го допускаш, нали?

Това я накара да се върне към нашия разговор. Погледът й беше измъчен.

— Знаеш ли кога се досетих за всичко това? — продължих, след като дръпнах от цигарата си. — Докато се носех обратно към вратата. Разбираш ли, бях почти убеден, че ще я намеря затворена. В началото не бях сигурен защо, но постепенно всяко късче си застана на мястото. Те бяха преминали през вратата и тя се бе затворила зад тях. Защо се е случило това и най-вече по каква необяснима причина нещастният Дхасанапонгсакул се бе озовал от другата страна на вратата облечен само с фланела? И тогава си спомних за водопада.

Тя премигна.

— Какъв водопад?

— Онзи, във виртуалността. Всяко нормално човешко същество, особено след подобно освобождаващо сексуално преживяване, би изпитало желание да ме бутне в басейна и да се разсмее. Но ти не го стори. Вместо това се разплака. — Разглеждах с жив интерес края на цигарата, сякаш отговорът се криеше там. — Дхасанапонгсакул е бил до теб от тази страна на вратата и ти си го блъснала. А след това си я затворила. Не са необходими два часа за затварянето й, нали, Таня?

— Да — прошепна тя.

— Сигурно си мислела да постъпиш по същия начин и с мен.

— Аз… — поклати глава. — Не зная.

— Как уби двамата от траулера?

— С парализатор. После ги бутнах в мрежите. Удавиха се, преди да се свестят. След това… — покашля се — ги извадих. Мислех да ги заровя някъде. Може би щях да почакам няколко дни, да ги издърпам до вратата и да ги прехвърля от другата страна. Но се изплаших. Непрестанно си мислех, че Уенг и Аирбоу ще открият начин да отворят вратата от онази страна, преди да им е свършил въздухът. Не го вярвах, но… Аз съм археолог. Давам си сметка, че… — млъкна. — Не зная дали можеш да си представиш какво ми беше. Докато седях на палубата и си мислех как се задушават там… как умират. На милиони километри над мен и същевременно вътре в пещерата. Толкова близо. Като нещо огромно, което ме очаква.

Кимнах. Когато бяхме на брега, разказах на Вардани и Вонсава за застиналите марсианци от външната страна на корпуса, на които се бях натъкнал, докато двамата с Карера играехме нашата смъртоносна игра. Но не им казах за последния половин час, който бях прекарал вътре в кораба, за нещата, които бях видял и чул да се прокрадват и носят около мен, докато се препъвах обратно към изхода с реактивната рама на Карера на гръб. Истината е, че се бях уплашил тогава и се стараех да не откъсвам поглед от мъничката черна точка на изхода, да не поглеждам при никакви обстоятелства встрани.

„Тетраметова халюцинация“ — си казах малко по-късно и се надявах, че е било това.

— И защо не взе траулера?

Тя поклати отново глава и загаси цигарата.

— Нали ти казах — уплаших се. Докато изрязвах „колодите“ на двамата — тя потрепери. — Имах чувството, че ме гледат с мъртвешките си очи. Хвърлих ги обратно в мрежата, а „колодите“ им запокитих надалеч в морето. После избягах.

Дори не се опитах да взривя входа на пещерата и да си прикрия следите. Вървях пеша чак до Собървил. Последните няколко километра ме качи един млад мъж. Връщаше се с децата си от разходка. Предполагам, че сега те всички са мъртви.

— Сигурно.

— Но… Собървил не беше достатъчно далече. Побягнах на юг. Бях в околностите на Буткинари, когато Протекторатът заплаши да се намеси във войната. Присъединих се към една колона бежанци, но частите на Картела ни застигнаха и ни натикаха в концентрационен лагер. По онова време ми се стори като справедливо възмездие за стореното.

Тя метна цигарата надалеч.

— Смешно ли ти е?

— Не — допих си кафето. — Но е интересно. Какво всъщност правеше в Буткинари? Защо не отиде право в Индигоград? Нали си кемпистка симпатизантка?

Тя направи кисела физиономия.

— Такеши, едва ли кемпистите щяха да ми се зарадват. Току-що бях изтребила цялата им експедиция. Щеше да е доста трудно за обяснение.

— Кемпистите?

— Ами да. — За миг долових в гласа й леко задоволство. — Откъде иначе екипировка за експедицията? Скафандри, земекопни машини, монитори и инфообработващи системи за вратата. Какво искаш, Такеши? Ние бяхме в навечерието на войната. Откъде да намеря всички тези неща? Кой мислиш, че изтри всякакви сведения за находката от архива в Приземяване?

— Както вече ти казах — отвърнах, — не ми се щеше да се задълбочавам в това. Значи кемпистите са го направили. Защо тогава ги изби?

— Не зная — тя повдигна рамене. — Стори ми се, че… О, не мога, Ковач.

— Ясно — кимнах, макар че нищо не ми беше ясно.

— В началото… — продължи неочаквано Вардани — смятах, че съм на тяхна страна. Струваше ми се правилно. Всички бяхме на едно мнение. В ръцете на Кемп корабът ще е разменна монета, която Картелът не би могъл да отхвърли. Можеше дори да ни спечели войната. Без да се пролива кръв.

— Хм.

— После открихме, че е боен кораб. Аирбоу намери артилерийската батарея близо до носа. Нямаше никакво съмнение. И още една. Те всички… — тя се закашля отново — се промениха. Дори Аирбоу. Преди беше толкова кротка… Направо се вманиачиха. Сякаш нещо беше минало през вратата и ги беше…

Още една гримаса.

— Сигурно въобще не съм ги познавала достатъчно добре. Двамата от траулера бяха наемници. Но и с тях стана същото. Все говореха за това какво трябва да се направи. За необходимостта от едно или друго нещо, за това какво изисквала революцията от тях. Да изпепелят Приземяване от орбита. Да включат междузвездния двигател на кораба и да отидат на Латимер. И там да направят същото. Да бомбардират цялата планета. Латимерград, Портосейнт, Суфриер. Да ги унищожат един по един, докато не капитулира Протекторатът.

— Биха ли могли да го направят?

— Може би. Стига да им позволи корабът. Но ние тогава не знаехме… Те си мислеха, че ще е лесно. Само това ги интересуваше. Не желаеха повече да го използват като разменна монета. Искаха военна машина. И аз им я бях дала. Обсъждаха смъртта на милиони с весели гласове, сякаш е някаква шега. Вечер се напиваха и пееха революционни песни. Оправдаваха намеренията си с речи. Подготвяха клането на цяла една планета! И аз им бях предоставила инструмента да го направят. Представяш ли си, дори не бяха в състояние да отворят вратата без моя помощ. Те бяха само някакви жалки драскачи. Имаха нужда от мен. Не можеха да си намерят друг капелан, останалите вече летяха назад към Латимер в криокапсули или бяха скрити в подземията на Приземяване. Уенг и Аирбоу ме бяха открили в Индигоград. Буквално ме молиха да им помогна. И аз се съгласих… — гласът й се промени, сякаш се извиняваше. — Аз им го дадох.

— Но после им го отне — добавих мрачно.

Тя се вкопчи в ръба на масата. Взех ръката й я в моята и я задържах.

— И с нас ли възнамеряваше да постъпиш по същия начин? — попитах я, когато ми се стори поуспокоена. Вардани направи опит да се освободи, но аз не я пуснах.

— Няма значение — побързах да кажа. — Вече е минало. По-важното е да се научиш да живееш с него. Достатъчно е да го признаеш. Пред себе си, не пред мен.

Една сълза се търкулна от ъгълчето на окото й.

— Знам ли? — чух шепота й. — Опитвах се да оцелея.

— И се справи не зле — уверих я аз.

Продължихме да седим мълчаливо, нейната ръка в моята, докато по някое време келнерът дойде да попита дали искаме нещо друго.

По-късно, докато се прибирахме през Изкоп 27, минахме покрай същата сграда с парчето от марсианска плоча. Кой знае защо това ми напомни за вкаменените тела на марсианците върху обшивката на кораба. Цяла гора от тях, простираща се към тъмния, близък хоризонт на кораба, разперили криле в последен и отчаян опит да се измъкнат от каквато и да е била онази страшна участ, която ги бе застигнала там.

Погледнах крадешком към Таня и интуитивно се досетих, че тя вижда същата картина.

— Надявам се той да не дойде тук — промърмори тя.

— Кой?

— Вичински. Но сигурно ще пристигне, веднага щом се разпространи новината. Ще иска да види с очите си какво сме намерили. Опасявам се, че това може да го довърши.

— Ще му позволят ли да дойде?

Тя сви рамене.

— Не могат да го задържат, нали? От около век е пенсиониран и се занимава с безперспективни изследвания на Бредбъри, но все още има няколко приятели в Гилдията. Едни са му длъжници, други се чувстват виновни. Някой ще поиска да му направи услуга и ще му плати хипертунелния скок поне до Латимер. За останалото той има достатъчно средства. Но това ще го убие. Масови гробове и планетно богатство, кристализирало в една-единствена военна машина. Ще унищожи всичко, в което някога е вярвал.

— Е, марсианците все пак са били хищници…

— И без теб го зная. Хищниците обаче трябва да са най-умните, да се научат да господстват, да развият цивилизация и да покорят звездите.

— Поне не са се били помежду си като нас. Нали каза, че другият кораб не е бил марсиански?

— Да, така изглеждаше. Но какво значение? Да обединиш цяла една раса срещу друга разумна раса. Не можеха ли да го преодолеят по някакъв начин?

— Изглежда не са могли.

Тя не ме слушаше. Отново се беше втренчила в циментирания артефакт.

— Сигурно са знаели, че ще умрат. Действали са инстинктивно, когато са се опитали да отлетят от кораба. Като да избягаш от взрив на бомба. Или да спреш с ръце куршум.

— А после корпусът се е разтопил.

Тя поклати отново глава.

— Нямам представа. Не ми се струва да е така. Чудех се какво може да е било. Оръжията, които открихме, действат върху първичните принципи за строеж на веществото. Променят — ръката й описа дъга, — не зная, може би вълновата дължина на материята? Въздействат й хиперпространствено? Нещо извън обичайния, тримерен космос? Според мен корпусът е изчезнал и те са се озовали насред космоса, все още живи, защото корабът им по някакъв начин е бил там, но уверени, че всеки миг ще изчезне напълно. И тогава са се опитали да отлетят.

Потреперих при спомена за гробницата.

— Трябва да е била някоя по-страшна атака от тази, на която бяхме свидетели — продължи Вардани. — Защото онази корабът я овладя почти напълно.

— Ами да, автоматичните системи са разполагали с хиляди години да се усъвършенстват. Нищо чудно, че са го превърнали в цяло изкуство. Чу ли какво каза Хенд, точно преди положението да се спече?

— Не.

— Той каза: „Ето какво е убило другите.“ Говореше не само за онези в коридорите, но и за Уенг, Аирбоу и останалите от групата. Затова са останали отвън, докато им свърши въздухът. И с тях се е случило същото.

Тя спря насред улицата и ме погледна.

— Виж, ако е така…

— Да — прекъснах я аз. — И аз си го помислих.

— Защото ние изчислихме орбитата на онази комета. Веднъж на дванайсет хиляди години. Няма как да е била там заедно с Аирбоу и хората й.

— Което означава друга подобна среща, с друг кораб. Година, до осемнайсет месеца по-рано, кой знае на каква орбита.

— Статистически… — въздъхна тя.

— Аха. Значи и ти си се сетила. Какви са статистическите шансове на две експедиции, разделени във времето само с осемнадесет месеца, да се натъкнат на комета от открития космос?

— Почти нулеви.

— Иначе казано, почти невъзможно.

— Освен…

Кимнах отново и се усмихнах заради начина, по който мислехме в еднаква плоскост.

— Точно така. Освен ако там горе летят толкова много машинарии, че подобна среща е обичайно явление. Освен, с други думи, ако не сме свидетели на останките на цяла една флотилия, разпръсната на постоянна орбита, вкопчена в конфликт с всеобхватни мащаби.

— Трябваше да сме ги засекли досега — подхвърли неуверено тя.

— Съмнително е. Има доста пространство там горе и дори петдесеткилометров кораб е прашинка според звездните мащаби. Пък и да не би някой да ги е търсил специално? Откакто сме тук, само се ровим в прахоляка на тази планета и трупаме археологически боклуци. Търсим възвръщане на инвестициите. Това е играта, която играем в Приземяване. Забравили сме, че на света има и други важни неща.

Тя се разсмя, но звукът съвсем не приличаше на смях.

— Ти не си Вичински, нали, Ковач? Защото понякога говориш като него.

Присъединих се към смеха й.

— Не. Аз също не съм Вичински.

Телефонът, който ми бе дал Руспиноджи, изписука в джоба ми. Извадих го и го включих.

— Да?

— Вонсава е. Тези момчета привършват. Можем да изчезнем оттук още тази нощ, ако настояваш.

— Настоявам. — Погледнах към Вардани и въздъхнах. — Идвам при теб след десетина минути.

Прибрах телефона и закрачих надолу по улицата. Вардани ме последва.

— Ей! — извика тя.

— Да?

— Онези приказки, дето само се ровим в прахоляка и търсим възвръщаемост на инвестициите. Откъде ти хрумнаха? Така говореше Вичински.

— Нямам представа. Може да е заради миналото ми на Харланов свят. Единственото място в целия Протекторат, където вдигнеш ли глава към небето, не може да не помислиш за марсианците. О, ние също имаме своите разкопки и останки. Но кой би могъл да забрави орбиталните им станции, които кръжат там горе, денем и нощем, като ангели с мечове. Знаеш ли, въобще не се учудвам от това, което открихме тук. Беше му дошло времето.

— Така е.

Енергията, с която го каза, ми подсказваше, че е на път да се оправи. Имаше един момент, в който си мислех, че оставането й тук е заради някакво спотаено желание да изкупи вината, да се накаже заради онова, което бе извършила. Но приливът на ентусиазъм подсказваше друго.

Вече бе на прав път.

Струваше ми се като край на дълго пътуване. Пътуване, което бяхме започнали заедно, ръка за ръка, с помощта на емисарската психотехника, в откраднатата совалка, на другия край на планетата.

Изглеждаше ми като паднала коричка на рана.

— И още нещо — рекох, докато заобикаляхме една къща в долния край на улицата и се приближавахме към малкото летище на Изкоп 27. Вече се виждаше тъмната маса на скрития под маскировъчна мрежа щурмови кораб на Клина. Спряхме, загледани натам.

— Да?

— Какво да направя с твоя дял от парите?

Тя се засмя, този път съвсем чистосърдечно.

— Прати ми ги по хипервръзка. Единайсет години, нали? Тъкмо ще имам с какво да се позабавлявам.

— Разбрано.

Изпод маскировъчната мрежа се подаде Амели Вонсава и засенчи очите си с длан, загледана към нас. Вдигнах ръка и й помахах, сетне заслизах към нея и дългия полет, който ни очакваше.