Сразени ангели

1.

Първата ми среща с Ян Шнайдер беше в орбитална протекторатска болница, на триста километра над разкъсаните облаци на Санкция IV, когато изпитвах неистови болки. Ако трябва да се вярва на официалните източници, Протекторатът нямаше никаква работа в околопланетното пространство на Санкция — жалките остатъци на планетното правителство настояваха истерично, иззад дебелите стени на своите бункери, че проблемът е чисто вътрешен, а местните корпорации мълчаливо се бяха споразумели поне за известно време да се придържат към същата политическа линия.

По същата причина корабите на Протектората, които се бяха появили в системата малко след като Джошуа Кемп бе развял знамето на революцията в Индигоград, бяха с променени опознавателни кодове и с документи за дълговременно наемане от различни корпорации, засегнати от конфликта. Тези от тях, които не бяха изтеглени навреме от небето над планетата, след като Кемп нареди неочаквано да бъдат обстрелвани със закупени втора ръка, но въпреки това доста ефикасни самонасочващи се мародерни бомби, щяха да бъдат препродадени за скрап отново на Протектората, а загубите, естествено, щяха да бъдат покрити от общинските данъци. Така всички участници щяха да излязат с чисти ръце. А междувременно ранените старши офицери се евакуираха направо от полесражението и се транспортираха далеч от бойното поле, което бе една от основните причини да избера воюваща страна. Войната бе започнала да придобива доста неприятни мащаби.

Совалката ни изсипа право в товарния хангар на болницата, използвайки за целта конвейерна лента, наподобяваща тази за зареждане с бомби, само дето върху нея бяха подредени евакуационни капсули. Целият този процес бе извършен с безцеремонна припряност. Все още чувах пискливия вой на двигателите на кораба, когато някой отвори моята капсула и въздухът от хангара направо прогори дробовете ми с мраза на наскоро продухания космически вакуум. Всичко наоколо, включително и лицето ми, за секунди се покри със скреж.

— Ти! — чух женски глас, лаконичен и напрегнат. — Боли ли те някъде?

Премигнах, за да прогоня скрежа от миглите си, и погледнах окървавената си униформа.

— Опитай да познаеш — изграчих.

— Фелдшер! Инжектирайте ендорфин и антивирусен серум! — Тя се наведе над мен и аз почувствах облечените й в ръкавици ръце да ме опипват по главата. В същия миг някой опря студеното дуло на инжектора и впръска в шията ми назначените лекарства. Болката намаля чувствително. — От фронта на Здрач ли те докараха?

— Не — отвърнах с отпаднал глас. — От атаката на Северния край. Защо, какво е станало при Здрач?

— Някакъв тъпак с големи звезди на пагоните току-що е наредил тактически ядрен удар — в гласа на докторката се долавяше едва спотаен гняв. Ръцете й шареха по тялото ми, търсейки поразени места. — Е, поне нямаш радиационна травма. Химическа атака?

Наклоних глава към десния ми ревер.

— Ей тука има индикатор. Би трябвало да покаже.

— Няма го — отвърна тя. — Заедно с част от рамото.

— Ох! — изстенах. — Мисля, че съм чист. Защо не ми направите клетъчно сканиране?

— Е, при нас няма да стане. Клетъчните скенери са монтирани в приемното. Като разчистим там от предишните гости, ще те преместим. — Тя вдигна ръце. — Къде ти е шифърът?

— На лявото слепоочие.

Някой изтри кръвта от посоченото място и аз почувствах светлината на лазерния дешифратор да преминава по лицето ми. Машината изписука одобрително, след което ме оставиха на мира. Значи бях преминал.

Известно време просто си лежах там, оставяйки на ендорфина да се бори с болката и превъзбуденото ми съзнание. Някаква отвлечена част от ума ми продължаваше да се чуди дали тялото, което носех, може да бъде спасено, или ще трябва да ми „нахлузят“ ново. Знаех, че Клинът на Карера държи няколко неголеми, но добре заредени банки с материал за клониране, взет от т.нар. незаменим персонал, и като един от петимата бивши Емисари на Карера със сигурност се числях към този немногоброен елит. За съжаление понятието незаменим е нож с две остриета. От една страна, то ти осигурява първокласно медицинско обслужване, включително пълно телозаместване. От друга обаче, единствената цел на споменатото обслужване е да те върнат час по-скоро обратно в пъкъла, където са те пратили. За разлика от теб редовият войник, с тяло, повредено отвъд възможностите за възстановяване, ще бъде подложен на съвсем проста процедура — някой ще измъкне коровата „колода“ от гнездото в горния край на гръбначния стълб и ще я прибере в портативното хранилище, където вероятно ще изкара цялата война. Не е най-добрият изход, защото въпреки широко разпространеното мнение, че Клинът се грижи за своите, не съществува гаранция за скорошно „пренахлузване“ в ново тяло. Всъщност, след последните няколко месеца, прекарани сред разрушение и хаос, възможността да ме прехвърлят в изолираната забрава на хранилището ми се струваше повече от привлекателна.

— Полковник. Ей, полковник!

Отворих очи. Не знаех какво ме накара да дойда на себе си — дали емисарската подготовка, заради която част от съзнанието ми винаги бе нащрек, или нещо в гласа, който ме викаше. Извъртях глава да видя кой говори.

Изглежда все още се намирахме в хангара. На носилката до мен лежеше проснат млад, мускулест мъж, с късо подстригана черна коса и изненадващо интелигентни черти на лицето, които дори ендорфиновата маска не бе в състояние да замаже. И той като мен бе облечен в бойната униформа на Клина, само че не му беше по мярка, а и дупките по нея като че ли не съвпадаха с тези в тялото му. На лявото му слепоочие, там, където трябваше да е шифърът, зееше широка рана от изгаряне.

— На мен ли говориш?

— Да, сър. — Той се подпря на лакът. Явно дозата му бе по-малка от моята. — Май този път погнахме проклетия Кемп, а?

— Интересна гледна точка. — За миг пред погледа ми се мярна картината на изтребения 391-ви взвод. — И къде, според теб, ще избяга? Искам да кажа, имайки предвид, че това е неговата планета.

— Ами, аз си мислех…

— Не те съветвам да го правиш, войнико. Не си ли чел инструкцията за постъпване на служба? А сега млъквай и си пази кислорода. Ще ти трябва.

— А, слушам, сър. — Гледаше ме доста ококорено и по начина, по който се озъртаха войниците от съседните носилки, предположих, че никой от тях не е чувал офицер от Клина да се изразява така. Подобно на всички останали войни, тази на Санкция IV бе пробудила някои заспали представи за дълг и чест.

— И още нещо.

— Полковник?

— Нося лейтенантска униформа. Командният профил на Клина не включва ранга полковник. Опитай се да го запомниш.

След което тялото ми бе залято от нова вълна на нарастваща болка, която заблъска ендорфиновите стражи, заели позиция на входните рецептори на мозъка ми, а когато болката преодоля защитата им и се промъкна навътре, те започнаха да пращат истерични съобщения за заплаха от функционални нарушения. Усмивката, която от известно време бе застинала на лицето ми, се стопи като небето над Здрач и аз изведнъж изгубих интерес към всичко останало, освен пищенето.

Когато отново се събудих, някъде под мен капеше вода, а по лицето и раменете ми трепкаше слънчева светлина. Някой вероятно бе смъкнал разпокъсания ми мундир и сега бях облечен само с униформената фланелка. Помръднах с ръка и пръстите ми докоснаха добре рендосани дъски. Усещах слънцето дори през затворените си клепачи.

И нямаше и следа от болка.

Седнах, чувствайки се така добре, както не се бях чувствал от месеци насам. Лежах върху малък, простичко скован пристан, който се простираше на десетина метра навътре в нещо като фиорд или морски залив. Ниски заоблени планини затваряха залива от две страни, а над тях се носеха пухкави, безгрижни облачета. Малко по-навътре в залива едно семейство тюлени подадоха глави над водата и взеха да ме разглеждат навъсено.

Тялото ми бе познатият афрокарибски „ръкав“, който носех още от времето на атаката срещу Северен край, само че изглеждаше съвсем здраво и без драскотина по него.

Така значи.

Чух стъпки по дъските зад мен. Извъртях глава и заех инстинктивно ембрионална поза. Доста след това в съзнанието ми изникна успокояващата мисъл, че в реалния свят никой не би могъл да се доближи на такова разстояние от мен, без да го засекат дистанционните рецептори на моя „ръкав“.

— Такеши Ковач — произнесе жената в униформа, която се бе надвесила над мен. — Добре дошли във възстановителното отделение на вашата корова колода.

— О, колко мило — изправих се и не поех протегнатата й ръка. — Все още ли съм на борда на орбиталната болница?

Жената поклати глава и отметна платиненорусата си коса назад. Имаше ъгловати черти.

— Вашият „ръкав“ продължава да лежи в интензивното отделение, но съзнанието ви бе дигитално прехвърлено в Главното хранилище на Клина, където ще изчака физическото ви възстановяване.

Огледах се, после вдигнах очи към слънцето. В Северен край валеше почти непрестанно.

— И къде е това Главно хранилище? Или информацията е секретна?

— Боя се, че да.

— Брей, как познах!

— Службата ви в Протектората несъмнено ви е позволила да се запознаете със…

— Остави това. Говорех реторично. — Вече имах доста добра представа къде се намира хранилището. Стандартна практика при всяка планетна война или друга критична ситуация е да се изстрелват няколко дълбоко законспирирани станции с ниско албедо на обшивната повърхност, следващи налудничави елиптични орбити на достатъчно голямо разстояние от горещата точка, с надеждата, че няма да се сблъскат с някой заблуден военен кораб. Надежда, която несъмнено е оправдана, като се има предвид, че космосът е нещо доста голямо.

— С какво темпо върви всичко това?

— Реалновременен еквивалент — отвърна услужливо жената. — Но мога да го ускоря, ако настоявате.

Мисълта да прекарам известно време във виртуална безгрижна отмора несъмнено бе ужасно привлекателна, но тъй като рано или късно щяха да ме дръпнат обратно във вихъра на сраженията, по-добре беше да не се отпускам. Пък и нямаше никаква гаранция, че командването на Клина ще ми позволи да мързелувам. Два-три месеца на това сладко местенце могат да превърнат в домошар и най-закоравелия наемен убиец.

— Чувствайте се като у дома си — продължи жената. — Тук всичко е на ваше разположение. Потърсете ме, ако ви трябва нещо.

Тя вдигна ръка и ми посочи една стъклена постройка, която се открояваше в далечния край на залива.

— Тук е чудесно — подметнах нехайно. — Някъде дълбоко в мен се пробудиха първите нотки на сексуалния интерес. — Не трябваше ли да си превъплъщение на моя идеал?

Жената отново поклати глава.

— Аз съм вътрешноформатна обслужваща програма на системата, като за прототип е използвана подполковник Лусия Матаран от Върховното командване на Протектората.

— С тази коса? Ти се майтапиш.

— Освен това съм напълно дискретна. Желаете ли да се превъплътя във вашия идеал?

Също толкова изкушаващо, колкото и предложението за ускоряване на времепротичането. Но след шест месеца, прекарани в компанията на нафукани и напълно лишени от инстинкт за самосъхранение командоси, единственото, което исках, бе да остана сам.

— Ще помисля върху предложението ти. Нещо друго?

— Имате предварително записан инструктаж от Айзък Карера. Искате ли да ви го оставя в къщата.

— Не. Пусни го тук. Ще те повикам, ако ми трябва нещо друго.

— Както желаете. — Тя кимна едва забележимо и се разтвори във въздуха. На нейно място се появи мъжка фигура във военна униформа. Късо подстригана черна коса, посивяло, аристократично, насечено лице и черни, лъскави очи. Айзък Карера, орденоносец, бивш космически капитан, впоследствие основател и създател на най-страховитата военна сила на Протектората. Всеотдаен войник, командир и стратег. И от време на време, когато няма какво друго да прави, компетентен политик.

— Здравей, лейтенант Ковач. Прощавай за записа, но след Здрач се озовахме в доста тежко положение и нямам време да чакам директна връзка. От медицинския доклад разбрах, че твоят „ръкав“ ще бъде възстановен до десетина дни, така че засега не се налага да прибягваме до клониращата банка. Искам при първа възможност да се върнеш в Северен край, макар че там в момента напредването е спряно и сигурно ще се справят без теб през следващите няколко седмици. Към инструктажа е прибавен и доклад за тактическата обстановка в района, можеш да се запознаеш накрая с него. Отдели му внимание, в тази ситуация всяка свежа идея ще ни е от полза. Опитай се да събудиш прословутата емисарска интуиция. Загубата на Северен край може да нанесе непредвидими щети на…

Вече бях скочил и вървях забързано по дъсчения кей, а сетне по стръмния склон на хълма. Небето зад мен бе закрито от облаци, но не ми приличаше на задаваща се буря. Хрумна ми, че от високо гледката ще е наистина незабравима.

Зад мен гласът на Карера постепенно отслабна, погълнат от свистенето на вятъра, а холоизображението продължаваше да засипва с думи въздуха, а може би и семейството тюлени, които сигурно нямаха какво друго по-интересно да правят, освен да го слушат.

2.

В края на краищата, останах там по-малко от седмица.

Не бях пропуснал нищо важно. Под мен облаците се носеха като разпокъсани парцали над северната полусфера на Санкция IV, ръсейки дъжд върху мъжете и жените, които се опитваха да се избиват. По време на краткия отдих получавах изчерпателни доклади за развоя на събитията. Извънпланетните съюзници на Кемп бяха направили безуспешен опит да пробият блокадата на Протектората с цената на няколко разрушени вътресистемни транспортни кораба. Залп от мародерни бомби, изстреляни от неизвестно местонахождение, бе поразил и унищожил един протекторатски разрушител. Правителствените сили в тропиците задържаха своите позиции, докато на североизток части на Клина и други наемнически формирования бяха принудени да отстъпят под натиска на елитната президентска гвардия на Кемп. Здрач продължаваше да тлее.

Както казах, не бях пропуснал нищо важно.

Чувствах се като нов, когато се събудих в камерата за „пренахлузване“. Сигурно се дължеше на лекарствата — в армейските болници често тъпчат войниците с какви ли не гадости, преди да ги прехвърлят в тялото. Нещо като „добре дошъл“, но те кара да се чувстваш, сякаш си в състояние да спечелиш и най-напечената война с голи ръце, стига само да ти дадат тази възможност. Навярно има смисъл от това. За мен по-важното бе, че отново бях в познатата стара кожа и че всичко ми е наред.

Поне докато не разговарях с доктора.

— Изтеглихме ви малко по-рано — обясни ми тя — по заповед на командването на Клина. Изглежда няма да оставят раните ви да заздравеят напълно.

— Чувствам се чудесно.

— Разбира се, че се чувствате чудесно. Натъпкали сме ви с ендорфини до ушите. Но когато слезете долу, ще си дадете сметка, че лявото ви рамо се е възстановило едва на една трета. Дробовете ви също не са наред. Обгаряния от „Гуерлайн 20“.

Оцъклих се.

— Не знаех, че още го използват.

— Е, и да го правят, не го признават. — Тя направи кисела гримаса. Имаше ужасно изморен вид. — Почистихме каквото можахме, заменихме изгорелите биовериги и изтребихме причинителите на вторична инфекция. Ако разполагахме с още няколко месеца, щяхме съвсем да ви оправим. Но, нали знаете… — тя сви рамене. — Опитайте се да не пушите. И правете леки упражнения. О, каква полза!

Започнах с леките упражнения. Извървях няколко пъти най-дългия коридор в болницата. Вдишвах спарен въздух с обгорените си дробове. Намествах си рамото. Коридорът беше претъпкан с други нещастници като мен. Някои дори ми бяха познати.

— Ей, лейтенант!

Тони Луманако, с лице като маска от нацепена кожа, от която стърчаха тампоните на имплантираните биорастежни стимулатори. Вече се усмихваше, макар това да разголваше напълно зъбите от дясната страна на лицето му.

— Спасил си задника, приятел! Чака ни още веселба. — Той се извърна и потърси с поглед някого сред тълпата. — Ей, Еди! Куок! Лейтенантът е тук.

Очните ябълки на Куок Юен Юе бяха запълнени с яркооранжево тъканноинкубиращо желе. Монтираната на челото й микрокамера й осигуряваше визуална връзка с околния свят. Ръцете й представляваха клонирани израстъци върху черно, въглеродно скеле. Новата тъкан беше влажна и яркочервена.

— Лейтенант. Ние си помислихме…

— Лейтенант Ковач!

Еди Мунхарто, напъхан в мобилен скафандър, докато ръцете и краката му израстат наново, след като бяха отсечени от шрапнелен залп.

— Радвам се да те видя, лейтенант! Погледнете, всички сме на оправяне. Скоро отново ще ни съберат в 391-ви, за да можем да сритаме задниците на кемпистите.

Бойните „ръкави“ на Клина на Карера от известно време се доставяха от „Биосистеми Кумало“. Като водеща фирма в съвременните биотехнологии „Кумало“ монтираха различни екстри, сред които най-забележителна бе системата за временно неутрализиране на серотонина, което освобождаваше способността за проява на невъздържана жестокост, и микроскопични култури, съдържащи вълчи гени, придаващи допълнителна бързина и сила на тялото, както и склонност за събиране в глутница със себеподобни. И сега, докато гледах осакатените останки на своя взвод, почувствах, че гърлото ми се свива.

Куок завъртя микрокамерата си към мен.

— Сър, ще поемете ли отново 391-ви?

— Не зная…

— Ей, Наки. Къде си бе, човек? Лейтенантът е тук.

Както се досещате, след този случай гледах повече да не излизам в коридора.

Шнайдер ме намери на следващия ден, докато седях в офицерската столова, загледан към панорамния екран, с димяща цигара в ъгъла на устата. Глупаво, от гледна точка на съветите, които ми даде докторът. Но от друга страна, какъв смисъл да се пазя, след като съвсем скоро отново щях да изложа израненото си тяло на разпокъсващ шрапнелен огън и химически атаки.

— Ах, лейтенант Ковач.

Изгубих няколко секунди, докато си спомня кой беше. Човешките лица изглеждат малко по-различно, когато са под въздействието на стреса и болката, а освен това и двамата тогава бяхме покрити с кръв. Изгледах го над дима на цигарата, чудейки се дали не е някой, на когото съм креснал да мълчи, когато се е опитвал да обсъжда заповедите ми в разгара на боя. После нещо в маниерите му ме накара да си спомня деня, когато ни разтовариха в хангара. Бях малко изненадан, че все още е на станцията, още повече, че бе успял да си пробие път дотук с измама, но въпреки това му кимнах да седне.

— Благодаря ви. Името ми е Ян Шнайдер. — Той ми подаде ръка, на която само кимнах, и си взе от моите цигари на масата. — Наистина се радвам, че вие не сте, ах…

— Забрави. Аз също.

— Травмата, исках да кажа, не е засегнала спомените ви. Нали знаете, тогава обърках чина ви…

— Виж, Шнайдер, разбери, че хич не ми пука. — Всмуквах с пълни гърди цигарения дим и се закашлях мъчително. — Единственото, което ме интересува, е да оцелея в тази проклета война. Така че, ако продължаваш да ми досаждаш с подобни тъпи въпроси, ще наредя да те застрелят. Ясен ли съм?

Той кимна и аз забелязах, че в позата му е настъпила едва забележима промяна. Вече не изглеждаше толкова напрегнат и единственото, което все още издаваше известно безпокойство, бе начинът, по който гризеше ноктите си. В погледа му имаше нещо хищно. Когато спрях да говоря, той се захили, извади пръста от устата си и постави на негово място цигара. Сетне изпусна облаче дим с почти нехаен вид и кимна бавно и замислено.

— Това е — рече.

— Кое е това?

Шнайдер се огледа със заговорнически вид, но останалите посетители в столовата се бяха скупчили около холопроектора и гледаха някакво латимерско холопорно. Той се ухили отново и се наклони към мен.

— Това е, което търсех. Човек с достатъчно здрав разум. Лейтенант Ковач, искам да ви направя едно предложение. То не само ще ви помогне да се отървете от тази война, но и ще ви направи богат — богат за цял живот, повече, отколкото сте мечтали някога.

— Моите мечти стигат доста надалеч, Шнайдер.

Той сви рамене.

— Както и да е. Става въпрос за много пари. Интересува ли ви?

Помислих за миг, преди да отвърна.

— Не, ако трябва да преминавам на другата страна. Нямам нищо против Джошуа Кемп, но тъй като в края на краищата със сигурност ще загуби…

— Политика — махна небрежно с ръка Шнайдер. — Въобще не става въпрос за политика. Не става въпрос и за войната, освен че се вихри там долу. Говоря за нещо съвсем материално. За един предмет. Стока, за която корпорациите ще платят значителна част от годишния си доход.

Искрено се съмнявах, че на изостанал свят като Санкция IV може да съществува нещо подобно, а и да е така, че ще попадне точно в ръцете на тип като Шнайдер. Но от друга страна, той бе успял да се промъкне на орбиталната станция и да получи възможно най-добро медицинско обслужване, без да има право на това, след като половин милион души долу на планетата мечтаеха за същото. Може наистина да знаеше нещо, а точно в този момент всяка възможност да си спася кожата заслужаваше да бъде изслушана.

Кимнах и захапах цигарата.

— Добре.

— Съгласен ли сте?

— Да те изслушам, нищо повече. Дали ще се съглася, зависи от това, което ще чуя.

Шнайдер прехапа устни.

— Лейтенант, не зная дали можем да продължим при тези условия. Трябва ми…

— Трябвам ти аз. Това е очевидно, иначе нямаше да водим този разговор. А сега или ще продължим при тези условия, или ще повикам охраната и ще наредя да те изритат от тук.

Настъпи напрегната тишина. Устните на Шнайдер бяха пребледнели.

— Добре — рече той накрая. — Май наистина ви подцених. В доклада не ви описваха в подобна… светлина.

— Докладите, до които би могъл да се добереш, няма да ти кажат и половината от истината за мен. За твоя информация, Шнайдер, последният ми официален пост бе на Емисар.

Наблюдавах го внимателно, питайки се дали това ще го изплаши. Емисарите притежаваха почти легендарна слава в Протектората и в никакъв случай не заради милия си характер. Това, какъв съм бил по-рано, не беше тайна на Санкция IV, но предпочитах да не го разгласявам, освен ако не се наложи. Подобна репутация в най-добрия случай може да породи враждебно мълчание всеки път, когато вляза в помещение с други хора, а в най-лошия — предизвикателно поведение на разни млади и нахакани, „новонахлузени“ офицерчета, с повечко неврохимични стимулатори и мускулни присадки, отколкото мозъчно вещество. Карера ме повика, за да ме смъмри, след третия смъртен случай (със съхраняване на коровата „колода“). Командните офицери обикновено не гледат с добро око на изтребването между персонала. От нас се очаква да запазим този род ентусиазъм за противника. Ето защо бях решил да се помъча да запазя в тайна миналото си на Емисар и да се представям само за офицер от кариерата на морските пехотинци.

Но дори биографията ми да изплаши Шнайдер, той с нищо не го показа. На лицето му се четеше познатото вече замислено изражение.

— Емисар, значи? И кога си служил?

— Преди много време. Защо?

— Беше ли на Иненин?

Огънчето на цигарата му припламна. За един кратък миг ми се стори, че пропадам към него. Червеното му сияние се превърна в трасиращи лазерни изстрели, които прогаряха полуразрушените стени и калта под краката ни, докато Джими де Сото се боричкаше в прегръдките ми и издъхваше, крещейки, от многобройните си рани, а Иненинският плацдарм се разпадаше около нас.

Затворих очи.

— Да, бях на Иненин. Ще ми разкажеш ли най-сетне за тази твоя идея или не?

Шнайдер се пресегна и взе още една цигара.

— Чувал ли си, че по крайбрежието на Северен край, само че по-нагоре, над Собървил, са открити едни от най-старите марсиански поселища, познати на нашите археолози?

А, това ли било? Въздъхнах и преместих поглед към панорамния прозорец и гледката на Санкция IV. Трябваше да очаквам нещо подобно, но по някаква причина бях разочарован от Ян Шнайдер. Изглеждаше ми прекалено напрегнат и трескав, за да ми предлага нещо, свързано с изгубени цивилизации и заровени техноархеобоклуци.

Трябва да бяха изминали близо петстотин години, откакто сме се натъкнали на първите следи от марсианската цивилизация, но човечеството все още не се бе примирило с мисълта, че предметите, оставени от нашите отдавна изчезнали съседи, са или недосегаеми, или напълно разрушени. (По-вероятно и двете, но кой може да знае със сигурност?) Единствените наистина полезни вещи, които сме били в състояние да спасим и използваме, са техните астронавигационни карти, благодарение на които успяхме да пратим наши собствени колонизаторски кораби до гарантирано подходящи за заселване светове.

Този успех, както и разхвърляните из различни планети руини и инсталации с неясно предназначение се бяха превърнали в храна за многобройни теории, идеи и религиозни вярвания. В периода, когато често пътувах напред-назад из Протектората, имах възможността да се запозная с повечето. Според някои от тях цялата тази марсианска епопея е една голяма измама, замислена и реализирана от ООН, за да се прикрие фактът, че звездните карти са ни предадени от пътешественици във времето, дошли от нашето собствено бъдеще. Според други, склонни да повярват в религиозната страна на въпроса, ние сме били изгубени потомци на марсианците, очакващи да слеят духовете си с тези на своите предци, което щяло да стане едва след като натрупаме достатъчно по обем кармично просветление. Някои учени пък все още хранеха непотвърдени надежди, че Марс всъщност не е нищо повече от далечен пост, колония, отрязана от люлката на своята цивилизация, която все още съществува там някъде сред звездите. Любимото ми сред всички тези гениални хрумвания обаче бе, че на някакъв етап от развитието си марсианците са се пренесли на Земята и са се превърнали в делфини, за да се отърват от ограниченията на технологичното общество.

В края на краищата, всичко опира до едно нещо. Тях ги няма, а ние им събираме останките.

Шнайдер се подсмихваше.

— Мислиш, че съм изкукал, нали? Че живея в нещо като детски холофилм?

— Май позна.

— Нищо де, изслушай ме поне. — Той пушеше на къси и резки дръпвания и говореше на пресекулки. — Виждаш ли, почти всички смятат, че марсианците са били като нас, не иъв физическия смисъл на думата, но са притежавали сходна на нашата културна база.

Културна база? Това не ми звучеше като нещо, на което мястото му е в устата на Шнайдер. Сигурен бях, че го е чул от другиго. Интересът ми рязко се изостри.

— Нали разбираш, идем ли някъде, все търсим центрове на изчезнала цивилизация. Достатъчно е да съобщят за нещо подобно и се изсипва цяла армия жадни за нови открития археолози.

— Е, чак пък да се изсипва цяла армия.

Имах предвид, че при полет с подсветлинна скорост ще са необходими поне три години за някой кораб, стартирал примерно от Латимерската система, да се домъкне до тук. В междузвездното пространство нищо не става бързо.

— Тъй ли? Знаеш ли колко време отнема? От приемането на първите данни от сондата по хипервръзка до получаването на разрешение от местното правителство?

Кимнах. Като местен военен съветник бях длъжен да знам всички факти. Ако заинтересованата страна бе някоя заможна корпорация, цялата бюрократична процедура щеше да отнеме не повече от две седмици. Дадох му знак да продължи.

— И така — заговори отново той, размахвайки ръце в такт с думите, — стигнахме до археологията. Същото е като при всичко останало — пръв дошъл, пръв получил, и правителството играе ролята на посредник между откривателя и купувача, в случая корпорациите.

— Срещу известен процент.

— Така е, срещу известен процент. Плюс правото да прекрати договора или да промени условията, в случай че находката се окаже от жизненоважно значение за интересите на Протектората, и прочее и прочее. Същината е, че всеки археолог, който иска да се прочуе или да си напълни джоба, ще се насочи към споменатите центрове на цивилизацията. И точно това правят.

— Откъде знаеш всичко това, Шнайдер? Ти не си археолог.

Той дръпна ръкава на лявата си ръка и ми показа татуираната там с луминесцентна боя крилата змия. Люспите на змията сияеха, а крилете едва забележимо помръдваха, колкото да създадат илюзията за полет. Змията държеше в зъбите си лента с надпис „Пилотска Гилдия. Санкция IV“, а отдолу бе изписано „Повърхността е да кретат мъртъвците“. Изглеждаше почти като нова.

— Хубава изработка — рекох. — Е, и?

— Бях пилот на транспортен кораб за една група археолози, които работеха на Дангрекския бряг, североизточно от Собървил. Повечето бяха драскачи, но…

— Драскачи?

— Да. Не знаеш ли за тях?

— Не съм от тази планета. Дойдох тук да трепя хора. Какво означава това драскачи?

— Ами, хлапетии. Пресни-пресни от Академията. Дращят с четките и лопатките по скалите. Драскачи.

— Драскачи, значи. Разбрах. И кой не е?

— Какво? — ококори се той.

— Кой не е драскач? Ти каза: „Повечето бяха драскачи, но…“

Шнайдер ме погледна обидено. Не му харесваше, че го прекъсвам.

— Имаше и няколко от старата гвардия. Винаги вземат ветерани, за мъдрите решения. Въпросът обаче е, че онези там откриха нещо.

— И какво е това нещо?

— Марсиански кораб. — Шнайдер смачка цигарата. — Напълно запазен.

— Глупости.

— Да, така беше.

Въздъхнах.

— Искаш да ти повярвам, че сте изровили цял-целеничък междузвезден марсиански кораб и новината за това някак си ме е подминала? Никой не го е видял. Никой не знае, че си лежи там. Какво направихте, да не го покрихте с полиетиленово чергило?

Шнайдер облиза устни и се разсмя. Изглежда се забавляваше.

— Не съм казал, че сме го изровили, а само, че го намерихме. Ковач, той е голям колкото астероид и е някъде там, в покрайнините на Санкцийската система, на постоянна орбита. Това, което изровихме, бе врата, която води към него.

— Врата? — За първи път почувствах, че по гърба ми пробягва хлад. — Да не говориш за хипертунел? Сигурен ли си, че правилно сте разчели техноглифите?

— Ковач, това наистина беше врата. — Шнайдер говореше така, сякаш обясняваше на малко дете. — Ние я отворихме. Виждаше се съвсем ясно какво има от другата страна. Приличаше на евтин трик от холофилм. Участъкът от звездното небе напълно съответстваше на тукашния. Оставаше само да се разходим нататък.

— Към кораба? — Сега вече любопитството ми бе възбудено до крайност. Емисарите са обучени да разпознават лъжата, те самите могат да лъжат дори когато са закачени към детектор или са изложени на огромна опасност, тъй че това изкуство им е добре познато. Емисарите умеят да лъжат по-добре от всяко друго човешко същество в Протектората, независимо дали е надарено с тази способност, или я е подсилило чрез външно въздействие, и докато гледах Шнайдер, знаех, че не ме лъже. Каквото и да се бе случило с него, той вярваше във всяка дума, която произнасяше.

— Не — поклати глава той. — Не към кораба. Вратата е фокусирана върху една точка приблизително на два километра извън корпуса. Корабът се завърта на всеки четири часа и половина, но остава неизменно на същото разстояние. Необходим ти е космически скафандър.

— Или совалка — кимнах към татуировката на ръката му. — Ти на какво летеше?

Той сбърчи вежди.

— Подорбитална моайска бракма. Приличаше на летяща къща. Няма начин да мине през звездния портал.

— Какво? — задавих се аз от смях. — Няма да влезе?

— Да бе, присмивай ми се. Ако не беше тази история, хич нямаше да си рискувам задника в мръсната им война. Сега щях да нося някой тежкарски „ръкав“ в Латимерград. Замразени клонинги, доставка на резервни тъкани при необходимост, щях да съм направен безсмъртен, човече. Пълна програма.

— И никой ли нямаше скафандър?

— За какво им е? — Шнайдер разпери ръце. — Това беше чисто наземна операция. Никой не е очаквал да напускаме планетата. Дори нямахме позволение за това, освен през космодрума до Здрач. Само че, както си спомняш, явим ли се там, влиза в силата онази клауза за експроприацията. Помниш ли я?

— Помня, помня. Всяко откритие, което може да има жизненоважно значение за Протектората и дрън-дрън. Не ти ли стигаше възнаграждението? Или не смяташе, че ще е достатъчно голямо?

— О, стига, Ковач. Мислиш ли, че жалката им премия може да се сравни с цената на подобна находка?

Повдигнах рамене.

— Зависи. Поне що се отнася до частния сектор, има значение с кого точно ще преговаряш.

Шнайдер ме дари с напрегната усмивка.

— Да не мислиш, че бихме могли да го продадем на някоя корпорация?

— Според мен щяхте да оплескате цялата работа. В този свят продължителността на живота зависи тъкмо от това с кого правиш сделка в подобна ситуация.

— А ти при кого би отишъл?

Измъкнах нова цигара от пакета и я запалих, преди да отговоря:

— Не тук е мястото да обсъждаме този въпрос. Моите консултантски услуги надхвърлят далеч възможностите ти. Виж, като твой партньор обаче — сега на свой ред му се усмихнах — съм готов да чуя края на историята. Та какво стана по-нататък?

— Какво стана ли? — Лицето му се изкриви в мъчителна гримаса и аз едва сега осъзнах, че е на път да избухне в истеричен смях. — Какво стана? — Той успя да овладее гласа си и да заговори малко по-тихо. — Избухна тази шибана война! Ето какво стана.

3.

Някъде плачеше бебе.

В продължение на няколко секунди останах да вися на перилата около люка, пропускайки екваториалния климат на борда. Бяха ме изписали от болницата с мнение, че съм готов за действителна служба, но дробовете ми все още не функционираха така добре, както ми се искаше, и влажният въздух значително затрудняваше дишането ми.

— Горещо е тук.

Шнайдер изключи двигателя на совалката и се наведе над мен. Пуснах перилата, за да му освободя място, и засенчих очи срещу слънцето. От въздуха концентрационният лагер имаше безвредния изглед на разхвърляни сред полето постройки, но с приближаване до него суровата действителност те удряше по челото. Набързо издигнатите фибропластични полусфери бяха напукани от горещината, в шахтите между тях се стичаха втечнени отпадъци. Лъхна ме тежката миризма на нагорещен полимер, при приземяването си двигателите на совалката бяха вдигнали във въздуха хартиени и пластмасови боклуци, които бяха полепнали по телената ограда, и сега течащият по нея електричен ток бавно ги разтапяше. Зад оградата, от земята стърчаха роботизирани охранителни устройства, наподобяващи уродливи железни буренаци. Приглушеният ропот на множество човешки гласове бе като далечен и слаб тътен на водопад.

Немногоброен отряд от членове на местната милиция подтичваше зад сержанта, който кой знае защо ми напомняше на баща ми, в някой от неговите по-добри дни. Те заковаха на място, когато зърнаха черната ми униформа, а сержантът измайстори нещо, наподобяващо козируване.

— Лейтенант Такеши Ковач, Клинът на Карера — представих се аз. — А това е ефрейтор Шнайдер. Дошли сме да вземем Таня Вардани, една от вашите затворнички, за разпит.

Сержантът се намръщи.

— Не съм информиран за това.

— Аз ви информирам сега, сержант.

Обикновено в подобна ситуация униформата е напълно достатъчна. На Санкция IV е добре известно, че Клинът е нещо като неофициална служба за специални задачи и по правило винаги получава онова, което иска. Но кой знае защо имах чувството, че номерът няма да мине през гърлото на сержанта пред мен. Вероятно се бе пробудил някакъв смътен спомен за правилника, останал в съзнанието му от времето преди войната, когато всички тези неща все още имаха значение. Или това, или гледката на неговите сънародници, умиращи от глад зад стените на фиброкуполите, го накара да упорства.

— Настоявам да ми покажете писмена заповед.

Щракнах с пръсти към Шнайдер и протегнах ръка за заповедта. Не беше никак трудно да се сдобием с нея. В конфликт с планетни мащаби, какъвто е този, Карера съвсем естествено бе предоставил на своите младши офицери пълномощия, заради които един дивизионен командир от Протектората само би могъл да мечтае. Никой не си бе направил труда да ме попита за какво ми е притрябвала Вардани. Никой не се интересуваше. Поне до този момент най-трудно бе да се сдобием със совалката, във време на война всякакъв род транспортни средства са крайно дефицитни. След като опитахме всичко останало, принудихме се да я отнемем, под заплахата на оръжията, от един армейски полковник, който командваше полева болница в югоизточния край на Сучинда. Със сигурност постъпката ни щеше да доведе до сериозни последствия, но както обича да изтъква Карера, това е война, а не състезание по популярност.

— Това ще ви удовлетвори ли, сержант?

Той пъхна нос в документа, сякаш се надяваше, че холографските печати ще се окажат евтин фалшификат. Гледах го как пристъпва нетърпеливо в прахта. Настроението в лагера беше потискащо и бебешкият рев само го правеше по-трагично. Нямах търпение да се махна от тук.

Сержантът вдигна глава и ми подаде документа.

— Ще трябва да се видите и с коменданта — рече той вдървено. — Тези хора са под правителствен надзор.

— Хубаво — кимнах рязко, стараейки се да покажа недоволството си. — Да идем тогава при този ваш комендант. Ефрейтор Шнайдер, вие ще останете тук. Няма да се бавя много.

Канцеларията на коменданта се намираше на втория етаж на двуетажна сграда, която бе отделена от останалата територия на лагера с допълнителен ред електрическа ограда. Върху пилоните на оградата клечаха малки охранителни апарати, наподобяващи митични летящи чудовища, а униформените пазачи при вратата все още караха ранните години на своето юношество и стискаха твърде тежките плазмени пушки с недорасли ръчички. Личицата им, надзъртащи под възголемите каски, натъпкани с всякакви умни машинки, имаха изморен и озлобен вид. Какво търсеха тук, умът ми не го побираше. Или всички тези охранителни роботи бяха фалшиви, или нещо куцаше в управлението на лагера. Минахме покрай тях, без да кажем нито дума, изкачихме се по леката алуминиева стълба, която някой небрежен строител бе залепил за стената с епоксидна сплав, и сержантът натисна звънеца на вратата. За миг диафрагмата на наблюдателната камера на стената се разшири, после вратата се отмести встрани. Пристъпих вътре и с облекчение вдъхнах хладния, климатизиран въздух на помещението.

По-голямата част от светлината в стаята идваше от редицата монитори на отсрещната стена. Пред тях имаше тясно бюро с клавиатура, покрито с разпилени листове — документи и всякакви подобни административни боклуци. Над всичко това стърчаха празни хартиени чаши от кафе, издигащи се като небостъргачи над индустриална пустош. Опряла ръце на хартиеното море, на стола до бюрото седеше сгърбена фигура.

— Коменданте?

Фигурата се размърда и под светлината от мониторите зърнах блясъка на стомана по протежението на една от ръцете.

— Какво има, сержант?

Гласът бе неясен и приглушен, незаинтересуван. Направих няколко крачки към бледото сияние и мъжът до бюрото вдигна бавно глава. Успях да различа синкаво фоторецепторно око и мозайка от протезираща сплав, която се спускаше надолу по едната страна на лицето и врата към обемистото ляво рамо, то приличаше на подплънка от космически скафандър, но не беше. По-голямата част от лявата страна на тялото липсваше и от хълбока до мишницата бе заменена с шарнирни сервоблокове. Ръката бе сглобена от тънки, стоманени хидравлични системи, които завършваха с черна лапа. Върху китката и предмишницата имаше вградени половин дузина сребристи контактни розетки и в една от тях бе пъхнат свързан с мониторите кабел. Непосредствено до розетката една миниатюрна червена лампичка пулсираше в трескаво темпо. Сигурно бе индикатор за напрежението във веригата.

Изправих се до бюрото и отдадох чест.

— Лейтенант Такеши Ковач, Клинът на Карера — произнесох тихо.

— Тъй значи. — Комендантът се надигна с видимо усилие.

Лейтенант, дали да не запалим осветлението? Аз съм привикнал с мрака, но вие едва ли.

Той плъзна пръст по клавиатурата и след няколко опита светлините от тавана блеснаха. Фоторецепторът изглеждаше помътнял в сравнение със здравото око от другата страна на лицето, по останките от което можех да заключа, че някога е имало правилни, дори привлекателни черти.

— Така по-добре ли е? — Човекът пред мен направи доста безуспешен опит да се усмихне. — Сигурно да, след като пристигате тук от външния свят. — Последните две думи той произнесе с отчетлива ирония. Ръката му описа със замах мониторите на стената. — Светът отвъд тези мънички очи. Кажете ми, лейтенанте, все още ли сме във война за безжизнената, негостоприемна, но натъпкана с археологически боклуци повърхност на тази жалка планета?

Сведох поглед към розетката и пулсиращата до нея лампичка, после го върнах обратно върху лицето му.

— Коменданте, ще помоля за цялото ви внимание.

Той ме погледна, после главата му увисна рязко надолу, сякаш под въздействието на неизвестна механична повреда.

— Ах — прошепна той. — Това ли? — Погледът му се премести към сержанта. — Ти излез навън.

Сержантът изпълни заповедта с готовност, която говореше за липса на каквото и да било желание да остане тук по-дълго. Униформените му помощници го последваха със същия ентусиазъм и последният от тях затвори безшумно вратата. Междувременно комендантът се отпусна на стола и дясната му ръка обхвана включения в розетката на лявата кабел. От устните му се изтръгна звук, който можеше да е въздишка, покашляне или дори смях. Чаках да ме погледне.

Неразривно свързан, ето какво е положението — произнесе той и посочи мигащата лампичка. — Вероятно на този етап все още не бих могъл да издържа едно разкачване. Ако легна, най-вероятно въобще няма да стана и затова съм се закотвил в това нещо. В креслото, искам да кажа. Неудобно е и това ме държи буден. — Той се размърда, за да илюстрира думите си. — И така, с какво мога да бъда полезен на Клина на Карера? Тук, доколкото ми е известно, не притежаваме нищо, което да е чак толкова ценно. Спряха ни медицинските доставки преди месец и дори храната, която получаваме, едва стига за намалени порциони. За хората ми, разбира се — имам предвид превъзходния подбор от войници, който ми бе осигурен. — Той махна към вратата. — Машините, за щастие, не се нуждаят от храна. А нашите посетители още по-малко. — Ново махване, към мониторите.

— Не съм тук заради припасите ви, коменданте.

— Тогава трябва да е, за да ме накажете. Да не съм престъпил някое неписано правило, на което всички вие в Големия свят все още държите? Или пък съм срам и позор за армията? — Това последното май доста му хареса. — Да не сте убиец? Едноличен наказателен отряд на Клина?

Поклатих глава.

— Тук съм заради един от вашите питомци. Таня Вардани.

— Ах, да, археоложката.

Нещо в мен трепна. Не казах нито дума, само положих документа върху бюрото и зачаках. Комендантът го вдигна и наклони глава, разглеждайки го под някакъв странен ъгъл, сякаш беше детска холоиграчка с менящи се изображения. Имах чувството, че си мърмори нещо под носа.

— Има ли проблем, коменданте? — попитах тихо.

Той свали ръка и се подпря на лакът, размахвайки документа пред лицето ми.

— За какво ви е притрябвала? — ме попита също така едва чуто. — Малката Таня. За какво е дотрябвала на Клина?

Изведнъж ми мина мисълта, че може би ще трябва да го убия. Нямаше да е никак трудно, само дето отвън чакаха сержантът и останалите войници. Виж, срещу тях с голи ръце щях да се поизмъча, а и не биваше да забравям роботите часовои. Вместо това добавих повечко ледени нотки в гласа си.

— Този въпрос, коменданте, не засяга нито вас, нито мен. Аз съм тук, за да изпълнявам заповеди — както и вие. При вас ли е Вардани или не?

Но той не беше замесен от същото тесто като сержанта. Вероятно имаше нещо в миналото му, което му даваше сили и увереност. Не смяташе да поддава толкова лесно.

Усетих, че дясната ми ръка се свива зад гърба ми.

Изведнъж тялото му се отпусна напред и документът се изплъзна от пръстите му. Десницата ми изхвърча като камшик и прикова хартийката върху крайчеца на бюрото, препи да е паднала на пода. От гърлото на коменданта се изтръгна тих, шептящ звук.

За един кратък миг двамата разглеждахме мълчаливо заповедта, после комендантът се отпусна назад в креслото.

— Сержант! — извика той пресипнало. Вратата се отвори. — Сержант, доведете Вардани от осемнайсети павилион и я предайте на лейтенанта.

Сержантът отдаде чест и си тръгна, отново с видимо облекчение.

— Благодаря ви, комендант. — Козирувах на свой ред, прибрах документа и понечих да изляза. Почти бях стигнал вратата, когато той заговори отново.

— Търсена жена.

Спрях и се озърнах.

— Какво?

— Вардани — той ме наблюдаваше иззад мътното стъкло на фоторецепторното си око. — Вие не сте първият.

— Не съм първият… какво?

— Преди по-малко от три месеца… — Докато говореше, той сведе поглед към лявата си ръка и лицето му отново се сви конвулсивно. — Преживяхме едно леко нападение. Кемписти. Неутрализираха периметърните машини и проникнаха вътре. Бяха доста добре оборудвани в техническо отношение за група, действаща в пущинак като този. — От устните му се откъсна измъчена въздишка. — Много добре оборудвани. Та те дойдоха за нея.

Чаках го да продължи, но главата му само помръдна едва забележимо. Колебаех се какво да направя. Вратата бе отворена и войниците отвън ме разглеждаха с любопитство. Върнах се при бюрото и повдигнах брадичката му с пръсти. Човешкото му око бе обърнато с бялото навън, а зеницата плуваше в горния край като балон, който се удря в тавана на стая след края на щур купон.

— Лейтенант?

Гласът идваше откъм стълбите. Погледнах за миг пребледнялото лице на коменданта. Дишаше на пресекулки през стиснатите си устни, изкривени в подобие на усмивка. С периферното си зрение виждах мигащата червена светлинка.

— Лейтенант?

— Идвам. — Пуснах главата му и тя увисна на гърдите. Излязох и затворих безшумно вратата зад мен.

Когато се върнах, намерих Шнайдер да седи на едната от предните подпори на совалката и да забавлява цяла тълпа парцаливи хлапета с фокуси. Неколцина униформени наблюдаваха това импровизирано представление от известно разстояние. Той ме видя, че приближавам, и ми помаха.

— Проблеми?

— Никакви. Разкарай тия хлапетии.

Шнайдер вдигна учудено вежди, но завърши поредния фокус, макар и малко припряно. На финала измъкна по една малка пластмасова фигурка зад ушите на няколко от децата. Те го наблюдаваха с ококорени очи, докато им показваше как да променят формата на играчките.

— Не им правиш кой знае каква услуга, като ги караш да мислят, че мъжете в униформи не са чак толкова лоши — отбелязах сухо.

Шнайдер ми хвърли озадачен поглед и плесна шумно с ръце.

— Това е, деца. Изчезвайте. Хайде, представлението свърши.

Децата неохотно се разотидоха. Шнайдер ги изпрати с непроницаемо лице, скръстил ръце на гърдите си.

— Откъде взе тези играчки?

— Намерих ги в товарното. Сигурно са останали от някоя пратка помощи за бежанци. Предположих, че на болницата няма да й потрябват.

— Да, настъпиха времена, когато бежанците направо ги разстрелват. Не знаеш ли, че войниците ще им ги вземат веднага щом си тръгнем?

Шнайдер сви рамене.

— И какво мога да направя? Вече им раздадох всичкия шоколад и болкоуспокояващите. Сега накъде?

Разумен въпрос, с цяла поредица от доста неразумни отговори. Загледан към най-близкия пост, обмислях цял куп от кървави по-кървави алтернативи.

— Ето я, идва — обяви Шнайдер и посочи с ръка. Проследих посоката и забелязах сержанта, двама войници, а между тях измършавяла женска фигура. Присвих очи срещу слънцето и превключих неврохимичните стимулатори на максимално увеличение.

Таня Вардани вероятно е изглеждала по-добре в отминалите дни, когато е работила като археолог. Високото й тяло можеше да носи повече плът, би могла да направи нещо с черната си коса, може би дори щеше да е достатъчно само да я измие и изсуши. Освен това едва ли би държала на завяхващите рани под очите, а и една малка усмивка на лицето никак нямаше да й се отрази зле.

Тя се олюля, препъна се и един от войниците вдигна ръка да я задържи. Шнайдер също понечи да й се притече на помощ, но се сдържа.

— Таня Вардани — докладва наежено сержантът и извади бяла пластмасова лента, върху която бе изписан шифър. В другата ръка държеше портативен скенер. — За освобождаването ще ми трябва и вашата идентификация.

Почуках с пръст върху шифъра на слепоочието ми и изчаках безстрастно, докато лазерният лъч премине през него. Когато проверката приключи, Шнайдер пристъпи напред, улови Вардани за ръката и я поведе към совалката, опитвайки се да си придаде строг и непреклонен вид. Що се отнася до Вардани, лицето й оставаше непроницаемо. Когато се извърнах да ги последвам, сержантът ме повика тихо.

— Лейтенант.

— Да, какво има? — попитах с нарастващо нетърпение.

— Ще я върнете ли?

Погледнах към люка, през който изчезваха краката на Шнайдер.

— Не, сержант — отвърнах, сякаш говорех на малко дете. — Няма да я върнем. Водим я на разпит. Можете да забравите за нея.

Изкатерих се и затворих люка. Но докато Шнайдер вдигаше носа на совалката, надникнах навън и видях сержанта да стои там, превит пред бурята от нашите двигатели.

Дори не си направи труда да закрие лице от прахоляка.

4.

Летяхме на гравитяга, в западна посока от лагера, над смесица от пустинни храсталаци и петна по-тъмна растителност, там, където планетната флора бе успяла да се докопа до повърхностните водоизточници. Около двайсет минути по-късно стигнахме брега и продължихме навътре, над морето, което, според военното разузнаване на Клина, би трябвало да гъмжи от кемпистки „умни“ мини. През цялото време Шнайдер поддържаше ниска скорост.

Първата част на полета прекарах в кабината, като си давах вид, че преглеждам последните сведения от сателитната връзка, но всъщност наблюдавах Таня Вардани, опитвайки се да я преценя така, както ни бяха учили в школата за Емисари. Беше се отпуснала на най-далечната седалка от входния люк и съответно най-близката до десния страничен илюминатор, опряла чело на стъклото. Очите й бяха отворени, но дали виждаше нещо отвън, не можех да кажа. Не направих никакъв опит да я заговоря — бях виждал подобна маска на хиляди други лица през последните години и знаех, че няма да излезе от това състояние, докато не бъде готова вътрешно. Вардани бе надянала емоционалния еквивалент на вакуумен скафандър, единствената възможна реакция на човешките защитни системи, когато обкръжаващата действителност стане твърде непоносима. Специалистите наричаха това състояние синдром на шок от войната, един твърде всеобхватен термин, като се има предвид, че можеше да се дължи на всякакви стресови причини. Съществуваха цял наръч психологически техники за неговото лечение, но в конкретния случай истинската цел на медицинската философия — да предпазва, вместо да лекува — очевидно на този етап не можеше да бъде осъществена.

За мен все още си остава малко странно, че се опитваме с почти неандерталски методи да овладеем и разберем елегантното наследство на изчезналата марсианска цивилизация, без да имаме и най-малка представа от същината на нейната култура. Почти същото е като да очакваш от един касапин да разбира техниките на модерната неврохирургия. Няма никакво съмнение, че със слонските си похвати сме причинили не една и две вреди на познанията и технологиите, които марсианците така неразумно са оставили да бъдат открити. В края на краищата, ние не сме нещо повече от глутница чакали, ровичкащи с носове в полуразложени трупове от самолетна катастрофа.

— Приближаваме брега — съобщи Шнайдер по интеркома. — Ще се качиш ли при мен?

Вдигнах очи от екрана и погледнах към Таня Вардани. Тя бе завъртяла леко глава при звука от гласа на Шнайдер, но погледът й си остана унесен. Не се оказа кой знае колко трудно да измъкна от Шнайдер информацията за предишната му връзка с тази жена, но все още не бях сигурен дали това може да повлияе на настоящите събития. По негови признания всичко било доста кратко и краят дошъл с избухването на войната преди около две години, тъй че миналото не би трябвало да предизвика някакви проблеми. Според най-лошия от всички сценарии, които бях премислил, цялата тази история със звездното съкровище не беше нищо друго, освен фалшификация, с цел да измъкнем археоложката от лагера. Били са правени и други опити за нейното спасяване — по думите на коменданта — и аз все още се питах дали тези мистериозни, добре екипирани командоси не са били хора на Шнайдер, опитващи се да измъкнат на свобода неговата възлюбена. Ако случаят се окажеше точно такъв, в мое лице ги очакваше среща с един ужасно разгневен човек.

Но трябва да призная, че този сценарий ми изглеждаше най-малко вероятен, имайки предвид обстоятелствата, на които се бяхме натъкнали след напускането на болницата. Досега съвпадаха всички имена и данни — в района на Собървил наистина имаше археологически разкопки и Таня Вардани бе регистрирана в ръководния състав. Името на пилота на снабдителния кораб бе Ян Мендел, но на снимката се мъдреше лицето на Шнайдер. Дори и той да стоеше зад предишните опити за измъкване, причините очевидно бяха по-скоро материални, отколкото емоционални.

А ако не беше така, значи някой някъде там играеше съвсем друга игра.

Каквото и да стане, смятах да държа Шнайдер под око.

Изключих компютъра и се изправих тъкмо когато совалката се наклони към морето. Улових се за една от дръжките на стената и погледнах към археоложката.

— На твое място бих си сложил колан. Следващите няколко минути ще ни раздруса здравата.

Тя не отговори, но ръцете й се протегнаха машинално към колана. Продължих към пилотската кабина.

Когато влязох, Шнайдер вдигна глава, бе положил ръце върху облегалките на пилотското кресло. Кимна към екрана, на който бе дал максималното за прибора увеличение.

— Дълбокомерът показва само пет метра. Сигурен ли си, че тези шибаняци не са някъде наблизо?

— Ако бяха наблизо, щеше да ги видиш как се подават от водата — отвърнах и седнах в креслото на втория пилот. — „Умните“ мини не са по-малки от мародерните бомби. По същество това са истински, но миниатюрни подводници. — Включи ли системата?

— Всичко е готово. Достатъчно е да си сложиш маската. Оръжейният контрол е на дясната ръка.

Нахлузих еластичната мераческа маска и докоснах активиращите бутони на слепоочията. Пред погледа ми изплува пейзажът отвън — бледосиньото небе и тъмнозелените води на морето под нас. Металните предмети бяха обозначени в различни оттенъци на червено, според предварително зададените от мен параметри. Повечето от тях бяха бледорозови, мъртви останки, лишени от каквато и да било електронна активност. Оставих се да полетя право напред във виртуалната симулация на възприеманото от външните датчици, наложих си да не търся нищо специално и се отпуснах до последния душевен милиметър в дзен-стаза.

Обезвреждането на мини не е нещо, на което те учат в школата за Емисари, но пълното емоционално равновесие, което се постига — колкото и да е парадоксално — само при липсата на каквито и да било очаквания, е жизненоважно за всякакъв вид подготовка. Един протекторатски Емисар, прехвърлен като дигитален телесен товар през хиперпространствения тунел, трябва да бъде готов практически на всичко. Най-малкото, да се озове в напълно непознато тяло на чужд свят, където всичко живо незабавно открива стрелба по него. Дори при щателно събрана предварителна информация, нищо ме е в състояние да те подготви за пълната промяна на обстановката и за всички смъртоносни опасности, тъкмо заради които са били измислени и създадени Емисарите.

Вирджиния Видура, треньор в школата за Емисари, бръкнала с ръце в джобовете, ни разглежда с хладен и преценяващ поглед. Ден първи от подготовката.

„Тъй като логически е невъзможно да се очаква всичко — произнася с равен глас, — ще ви научим да не очаквате нищо. Така винаги ще бъдете готови.“

Дори не осъзнах кога съм видял първата мина. Още щом засякох яркочервеното избухване с крайчеца на окото, ръцете ми автоматично нагласиха координатите и изстреляха самонасочващия се микрос. Миниатюрната ракета прокара зелено трасе през виртуалния пейзаж, гмурна се под повърхността и прониза дебнещата мина преди още тя да успее да се задейства. Ярък взрив разтърси морската повърхност и я повдигна нагоре, като човешко тяло върху маса за изтезания.

Някога, в далечното минало, хората сами са управлявали оръжейните системи. Излитали са в небесата с летателни апарати, малко по-големи и по-добре оборудвани от бидон с криле, и са стреляли направо от кабината с оръжията, които са успявали да напъхат вътре. По-късно конструирали машини, които да вършат тази работа по-бързо и по-точно, отколкото са в състояние хората, и за известно време в небето царували машините. Но междувременно биологичните науки започнали да наваксват пропуснатото и дошъл мигът, когато същата скорост и точност били отново по силите на хората. Оттогава датира и надпреварата между тези две технологии — на външните машини и човешкия фактор, — всяка от които непрестанно се усъвършенства. В тази насока подсилената психодинамика на специалните агенти е като изненадващ спринт по вътрешната лента.

Съществуват военни машини, които са по-бързи от мен, но за нещастие в момента не разполагахме с такава на борда. В края на краищата совалката бе предназначена за евакуация на ранени и нейните строго отбранителни системи се ограничаваха до стрелковата куличка за микроси на носа и контейнер с електронни „примамки“ в кърмовия отсек. Така че всичко опираше до нашите собствени възможности.

— Една обезвредена. Останалите от глутницата няма да са далеч. Намали скоростта. Свали ни още надолу и приготви диполните отражатели.

Те дойдоха от запад, плъзгайки се над морската повърхност като охранени цилиндрични паяци, привлечени от ужасната смърт на своя събрат. Усетих, че совалката се накланя напред и в същия миг зад нас се разнесе приглушеният тътен от взрива на диполната бомба. Преброих набързо мините. Седем на брой и се съсредоточаваха към нас. Обикновено бяха по пет в глутница, което означаваше, че са останки от две групи, макар че нямах никакво обяснение за това кой ги е разпръснал тук. Доколкото си спомнях доклада за този район на света, тук преди войната не е имало нищо, освен заблудени рибарски корабчета. Сега всички те лежаха надупчени на морското дъно.

Прицелих се в най-предната мина и я свалих с първия изстрел. В същия миг обаче другите шест изстреляха едновременно към нас своите торпеда.

— Засякоха ни.

— Виждам — отвърна провлачено Шнайдер и совалката се изви рязко, описвайки убягваща маневра. Поръсих морето с цял рояк микроси, програмирани за автоматично търсене на целта.

Според мен „умна“ мина не е най-точното название. В действителност те са доста тъпи. И съвсем оправдано, тъй като са конструирани за строго определена дейност, която не изисква кой знае какви интелектуални способности. Обикновено се прикрепват към морското дъно с помощта на зъбци, осигуряващи по-добра стабилност при изстрелването, и чакат жертвата да мине отгоре. Някои дори се закопават в тинята, за да се скрият от спектроскенерите, или се маскират като останки от корабокрушение. По същество обаче мините си остават статични оръжия. Изстрелят ли се, могат дори да летят, но точността им значително страда от това.

И което е по-важно, мозъчетата им са снабдени с догматичната „или-или“ система за засичане на целта, която маркира всичко под и над водата, преди да се насочи към него. Срещу въздушния трафик тя използва микроси „вода-въздух“, а срещу корабите — торпеда. Последните са в състояние да преминават в ракетен режим, използвайки допълнителни реактивни двигатели, но си остават бавни.

Носейки се ниско над морската повърхност със скорост, граничеща със свободно реене, най-вероятно щяхме да бъдем разпознати като кораб. Торпедата излязоха зад нас, привлечени от примамката, и бяха унищожени от оставените там микроси, още докато се опитваха да превключат на ракетни двигатели. Друг облак микроси, който пратих на запад, свали две, после и трета от мините. При такова темпо…

Повреда.

Повреда.

Повреда.

Аварийният индикатор мигаше в горния десен ъгъл на полезрението ми и под него се нижеше информационна таблица. Спусъковият механизъм отказваше да се подчини на ръцете ми и последните два микроса лежаха неизстреляни в своите установки. „Шибани тилови доставки!“ — ми мина през ума със скоростта на падащ метеор. Блъснах копчето за автовъзстановяване, но рудиментиралият мозък на совалката беше твърде муден, когато се зае с блокиралите вериги. Останалите три мини изстреляха ракети „вода-въздух“ към нас.

— Шшш…

Каквито и други недостатъци да притежаваше, Шнайдер беше отличен пилот. Още преди да произнеса името му, той изправи совалката на опашка. Главата ми се блъсна назад в облегалката и пред очите ми изплува небето, из което се носеха няколко ракети.

— Блокирах.

— Зная — отвърна той със стиснати устни.

— Пусни им отражатели — извиках, опитвайки се да не обръщам внимание на алармите, които проглушаваха ушите ми. Висотомерът за секунди се изкатери над един километър.

— Готово.

Отново познатият тътен на диполната бомба, която — с двесекундно закъснение — бе осеяла небето зад нас с микроскопични електронни примамки. Като ято гладни акули, ракетите се извиха нататък. Оръжейното табло в дясната част на полезрението ми засия в зелено и сякаш за да докаже, че с нея вече всичко е наред, пусковата установка изпълни последната ми команда, изстрелвайки два микроса в пустото небе пред нас. Противонатоварващото поле не бе в състояние да компенсира напълно рязката маневра и аз почувствах завоя в червата си, като сблъсък с леденостудена вода.

За един кратък миг останахме да висим върху крилете на антригравитационното поле, после Шнайдер прекрати изкачването и ние се понесохме право надолу към морето, откъдето вече ни посрещаше втората вълна ракети.

— Отражатели!!!

Метално дрънчене от капаците на бомбомета. Прицелих се в трите мини под нас и изстрелях последните микроси от магазина. Сега можех само да чакам и да се надявам. В същия миг Шнайдер отново включи гравидвигателя и малкият летателен съд се разтресе от единия край до другия. Диполните бомби, които сега падаха по-бързо от совалката, започнаха да се взривяват една след друга под нас. Виртуалният ми хоризонт се обсипа с алените снежинки на електронните отражатели и веднага след това с взривовете на ракетите, които сееха смърт сред тях. Моите микроси бяха далеч под тази буря, изстреляни в краткия период преди да се разпъне завесата на отражателите.

Совалката се спускаше спираловидно надолу, покрай останките от диполни отражатели и унищожени ракети. Броени секунди преди да се ударим в морето, в точно преценения момент, Шнайдер пусна още две диполни бомби. Чух детонацията им миг преди да се скрием под вълните.

— Гмурнахме се — обяви Шнайдер.

На моя екран бледата синева на водата потъмняваше, докато потъвахме към дъното, с носа надолу. Завъртях глава, търсейки мини, но засичах само безвредни корабни останки. Въздъхнах облекчено и се облегнах назад.

— Ама че лудница — произнесох, без да се обръщам към някого.

Докоснахме дъното, изравнихме се, после леко се издигнахме. Около нас бавно се спускаха шрапнелни отломъци от последните две диполни бомби. Разгледах внимателно розовите фрагменти и се усмихнах. Бях заредил лично тези две бомби — за по-малко от час, в нощта, преди да отидем за Вардани, но бях изгубил три дни в обикаляне из опустелите бойни полета и бомбардирани летищни площадки, за да събера необходимите парчета от корпусни обшивки и електронни елементи, с които да ги натъпча.

Смъкнах мераческата маска и потърках уморено очи.

— На какво разстояние сме?

Шнайдер направи справка с екрана.

— На около шест часа при този курс. Мога да стигна два пъти по-бързо, ако включа гравитягата.

— Да, и току-виж ни погне нова глутница. Не преживях последните две минути само за да се обучавам в стрелба по движещи се мишени. Остави гравидвигателя на мира и посвети мислите си на това какво ще правим по-нататък.

— А ти какво ще правиш през това време?

— Ще поправям — отвърнах и станах да видя как е Таня Вардани.

5.

Огънят хвърляше скачащи сенки и превръщаше лицето й в маскировъчна маска от светлина и мрак. Лице, което сигурно е било красиво, преди лагерът да го погълне и да го превърне в астероидна повърхност с кратери и стърчащи скули, хлътнали очи и бузи. Помръкнал поглед, фиксирани неподвижно зеници. Разчорлени коси, които закриват челото като слама. От ъгълчето на устата й висеше незапалената цигара, която й бях дал.

— Няма ли да я изпушиш? — попитах.

Все едно, че разговаряхме чрез лоша сателитна връзка — двесекундно забавяне, преди погледът й да се фокусира върху мен. Гласът й бе приглушен, сякаш ръждясал от продължителен застой.

— Какво?

— Цигарата. „Седморка“, най-добрите, които могат да се намерят по тези места. — Подадох й пакета и тя го завъртя няколко пъти, преди да открие микрозапалителната пластинка. Допря я до върха на цигарата и всмукна, да разпали огънчето. По-голямата част от дима се разсея от лекия вятър, но тя пое останалото и направи кисела гримаса.

— Благодаря — рече тихо, но задържа пакета и взе да го разглежда, сякаш бе някакво животинче. Допуших мълчаливо моята цигара, зареял поглед към дърветата на брега.

— Нещо сте направили с мен.

Беше същият тих глас, с какъвто преди това ми благодари за цигарата. Не ме питаше, само констатираше факта.

— Ето тук — тя се чукна с пръст по слепоочието. — Все едно, че ми е пробита дупка.

Кимнах, търсейки предпазливо най-точните думи. На повечето светове, където съм бил, да влезеш неканен в главата на някого, се смята за сериозно морално нарушение и само държавните агенции си позволяват подобен лукс. Нямаше никаква причина да смятам, че на Санкция IV, Латимерски сектор, ще бъде различно. Бях принуден обаче да използвам една специална техника, на която са ме учили в школата и която по същество представлява доста брутално проникване в дълбоките резервоари от психосексуална енергия, която движи всяко човешко същество на генетично ниво. Ако бъде активирана както трябва, животинската сила, която се спотайва в тези местенца, е в състояние да ускори многократно процеса на душевно оздравяване. Започва се с лека хипноза, след което се осъществява междуличностно сближаване, за което е необходим и тесен телесен контакт, и всичко това технически почти не се отличава от сексуалната игра. Един лек, хипнотично предизвикан оргазъм заздравява допълнително процеса на свързване, но тъкмо в тази финална фаза по някаква причина Вардани неочаквано се отдръпна в себе си. Получи се така, че процесът по-скоро наподобяваше душевно изнасилване.

Но от друга страна, нуждаех се от нея в пълно психично здраве, а при нормални обстоятелства това щеше да отнеме седмици, месеци и дори години, с каквито не разполагахме.

— Това е една техника — подхванах внимателно. — Оздравителна процедура. На времето бях Емисар.

— Мислех, че Емисарите са нещо като машини за убиване — рече тя и всмукна от цигарата.

— Протекторатът иска да мислите така. Държи колониите в страх. Истината е далеч по-сложна и ако се задълбочиш в тази насока, доста по-страшна. Но хората не обичат да се задълбочават — добавих и свих рамене. — С клишетата им е далеч по-лесно.

— Така ли? И какви са те?

Почувствах, че разговорът набира сила, и това ме обнадежди.

— Вече го казах. Страх. Преклонение. Големите, лоши, високотехнологични Емисари, яздещи хипертунелни лъчи и издокарани в свръхусъвършенствани „ръкави“, за да смазват съпротивата. И това сме правили, разбира се, но хората не знаят, че най-успешните ни операции са по същество чисто дипломатически мисии, в които почти не се пролива кръв. Режимно инженерство. Идваме и си отиваме и никой не разбира, че сме били там.

— Говориш така, сякаш се гордееш с това.

— Не се гордея.

Тя ме погледна внимателно.

— Затова ли каза „на времето бях Емисар“?

— Донякъде затова.

— И какво е да не си вече Емисар? — Грешах. Това не беше разговор. Таня Вардани ме разпитваше. — Оставка ли подаде? Или те изхвърлиха?

Усмихнах се.

— Предпочитам да не говорим за това, ако нямаш нищо против.

— Предпочиташ да не говорим за това? — Тя не повиши глас, но въпреки това долових гневни нотки. — Дявол те взел, Ковач. За какъв се мислиш? Дошъл си на тази планета, с твоите шибани оръжия за масово поражение и маниери на професионален убиец, а сега искаш да ми играеш на „обиденото дете вътре в мен“! Майната ти на теб и твоята душевна болка. Аз едва не умрях в оня лагер. Жени и деца издъхнаха в ръцете ми. Пукната пара не давам какво си преживял. Щом те питам — отговаряй. Защо вече не си Емисар?

Съчките в огъня изпукаха. Потърсих кехлибареното сияние на разпалените въглени и известно време му се любувах. Пак видях онези лазерни трасета, трепкащи върху калната земя, и обезобразеното лице на Джими де Сото. Бил съм на това място в спомените си безброй пъти, но от това не ми става по-леко. Някакъв идиот някога е казал, че времето лекува всички рани, но в ония времена не са имали Емисари. Умовете ни са тренирани да помнят всичко, до последната подробност, с кристална яснота, а когато напуснеш служба, няма как да върнеш обратно и спомените.

— Чувала ли си за Иненин? — попитах я.

— Разбира се. — Трудно беше да се повярва в обратното, не се случва често да натрият носа на Протектората, а когато това стане, новината светкавично се разпространява надалеч.

— Бил ли си там?

Кимнах.

— Говорят, че всички загинали от вирусна атака.

— Не всички. Загинаха тези от втората вълна. Противникът разпръсна вируса твърде късно, за да засегне ударната група, но част от него се просмука в комуникационната мрежа и тогава изпържи повечето от хората. Аз извадих късмет. Имах повреда в свързочния блок.

— Изгуби ли много приятели?

— Всичките.

— И тогава ли напусна?

Поклатих глава.

— Освободиха ме по непригодност. Психопрофилът ми не отговарял на изискванията за Емисар.

— Но нали каза, че свързочният ти блок…

— Пострадах не от вируса, а от последствията. Имаше съдебно разследване — сигурно и за това си чула.

— Не обвиниха ли Върховното командване?

— Да, за около десет минути. После всички обвинения бяха отхвърлени. Горе-долу по това време изгубих своята пригодност за служба като Емисар. Ако искаш, наречи го криза на доверието.

— Много трогателно. — В гласа й вместо гняв се долавяше само безкрайна умора. — Жалко, че не са те задържали повечко, нали?

— Аз вече не работя за Протектората, Таня.

Вардани махна с ръка.

— Униформата, която носиш, говори друго.

— Тази униформа — посочих с отвращение черната куртка — е само временна.

— Не мисля така, Ковач.

— Шнайдер носи същата — напомних.

— Шнайдер… — Тя поклати едва забележимо глава. Очевидно все още го познаваше като Мендел. — Шнайдер е задник.

Погледнах към брега и совалката, откъдето долитаха ритмични потропващи звуци. Беше се затворил и твърдеше, че щял да поправя нещо, но причината явно бе друга. Никак не му се понрави психотехниката, която приложих на Вардани, още по-малко, когато му казах, че двамата ще си поговорим край огъня.

— Така ли? Вие двамата не бяхте ли…

— Добре де — въздъхна тя, без да отделя очи от огъня. — Той е един привлекателен задник.

— Познаваше ли го преди разкопките?

Тя поклати глава.

— Никой не познаваше никого преди разкопките. Назначават те, тръгваш натам и се надяваш всичко да мине добре.

— Била си назначена на Дангрекския бряг? — попитах нехайно.

— Не. — Тя потръпна от вечерния хлад. — Аз съм капелан. Бих могла да отида на степните разкопки. Но предпочетох Дангрек. Останалите от групата дойдоха по назначение. Драскачи. Бяха все млади и ентусиазирани, но нямаха представа за моите мотиви.

— И какви бяха твоите мотиви?

Настъпи продължително мълчание. Взех мислено да се коря за грешката, която бях допуснал. Представата ми за Гилдията на археолозите бе съвсем повърхностна, придобита от научните списания, които бях разлиствал. Никога досега не се бях срещал с капелан от Гилдията, а онова, което ми бе разказал Шнайдер за разкопките, очевидно бе само неговата, при това доста бедна на информация, версия. Трябваше ми цялата история. Но ако е имало нещо, което Таня Вардани е получавала в изобилие по време на затворничеството си в лагера, това със сигурност са били постоянните разпити. Едва доловимата хапливост в гласа ми вероятно й бе подействала като мародерна бомба.

Тъкмо се чудех какво да изстискам от мозъка си, за да запълня възцарилата се тишина, когато тя проговори отново с глас, на който му липсваха няколко микрона, за да е съвършено непоклатим.

— Ще търсите кораба, нали? Менде… — тя се поправи — Шнайдер ли ти каза за него?

— Да, но бе доста пестелив на информация. Знаехте ли, че корабът е там?

— Не точно. Но нещо подобно трябваше да се случи рано или късно. Чувал ли си за Вичински?

— Чувал съм, разбира се. Теорията за центъра, нали?

Тя си позволи една тъничка усмивка.

— Теорията за центъра не принадлежи на Вичински, по-скоро му дължи всичко. Това, което той е казал — между многото други неща, — е, че всичко, което до момента знаем и сме открили, що се отнася до марсианците, сочи, че обществото им е било далеч по-антагонистично от нашето. Нали разбираш — крилати и месоядни, произлезли от летящи хищници, почти без културни данни за групово поведение. — Думите й потекоха гладко, сякаш четеше лекция пред аудитория. — А това предполага необходимостта от далеч по-обширна лична територия, отколкото е необходима на хората, и липса на стремеж към социални контакти. Мисли за тях, като за хищни птици. Самотни и агресивни. Това, че са строили градове, идва да подскаже, че все пак са успели, макар и в известна степен, да надмогнат генетичното си наследство, може би по същия начин, по който хората са успели донякъде да се отърват от ксенофобските си наклонности, придружаващи груповото поведение. Разликата между Вичински и останалите изследователи е, че според него подобни наклонности могат да се потискат само до време и че с развитие на технологичното общество те могат да се възродят отново. Следиш ли мисълта ми?

— Само не ускорявай темпото.

Всъщност не изпитвах никакви затруднения да я следвам, тъй като голяма част от нещата, които чувах, вече ми бяха познати. Но тъй като, докато говореше, Вардани видимо се отпусна, реших, че лекцията ще е не по-малко полезна за нея. На лицето й се появи оживление, а ръцете й жестикулираха развълнувано. За по-малко от минута Таня Вардани бе възвърнала голяма част от предишното си аз.

— Ти спомена Теорията за центъра, но това е една голяма тъпотия, изсмукана от пръстите на Картър и Богданович, които са плагиатствали всичко полезно в работата на Вичински по отношение на марсианската картография. Виждаш ли, има един много интересен факт, свързан с тези карти — на тях липсват каквито и да било големи центрове на цивилизацията. Всяко селище се е поставяло в центъра на своята карта, независимо от размерите и функцията, с която е натоварено. Вичински смята, че в това няма нищо изненадващо, тъй като напълно съвпада с предположенията му за начина, по който са действали умовете им. За всеки марсианец, чертаещ карта, най-важното място на тази карта е била точката, в която той се е намирал в момента на начертаването й. Всичко, което са направили Картър и Богданович, е да приложат същия принцип спрямо техните звездни карти. С други думи, щом всеки марсиански град се е смятал за център на планетната карта, в такъв случай всяка колония се е смятала за център на марсианската хегемония. Ето защо фактът, че Марс е маркиран в най-голям мащаб и точно в средата на всички тези карти, не означава нищо от практическа гледна точка. Марс спокойно може да е наскоро колонизирана далечна планета, а истинският център на марсианската култура да се намира на другия край на вселената. — Тя направи презрителна физиономия. — Теория за центъра.

— Не ми звучиш твърде убедено.

Вардани изпусна облаче дим.

— Защото не съм. Както не е бил и Вичински на времето, но какво от това? Картър и Богданович въобще не са разбрали за какво става дума. След като са приели, че Вичински е прав относно марсианските пространствени възприятия, трябваше да прозрат, че цялата концепция за единна хегемония е извън техните представи.

— Ой-ой.

— Точно така. — Този път усмивката й не бе толкова непринудена. — От това място всичко започва да придобива политически оттенък. Вичински излезе с официално становище пред медиите, според което, в светлината на казаното, няма никаква причина да се мисли, че планетата люлка на марсианската цивилизация би имала по-голямо значение от който и да било друг свят.

— Аха, когато марсианчетата задават въпроси от типа на „Мамо, ние откъде сме дошли?“ и прочее.

— И прочее — да. Можеш да им покажеш на картата — ето откъде идваме, — но тъй като къде сме в момента е далеч по-важно във всекидневието, това ще е всичкото внимание, което ще получи първородният свят.

— А Вичински нито веднъж ли не е помислил, че представите му може да са крайно погрешни, след като се основават на чисто човешки разбирания за света?

Вардани ме стрелна с поглед.

— Ковач, какво знаеш за Гилдията?

Разтворих леко показалец и палец.

— Извинявам се. Само се фуках. Аз съм от Харланов свят. Бях само на десет, когато изправиха на съд Минору и Грецки. Тъкмо ме бяха приели в бандата. Стандартна проява на антисоциално поведение бе да се пишат графити против процеса по стените на сградите.

— Не зная за детството ти, но що се отнася до Вичински, той не бе от хората, които лесно се отказват от идеите си. Обичаше марсианците и им се възхищаваше, признавал го е открито. Ето защо си чул за него само във връзка с шибаната Теория на центъра. Отрязаха му финансирането, не даваха гласност на разработките му и оставиха на Картър и Богданович да въртят колелото. Две курви, готови на всичко срещу дребни подаяния. В същата година Комисията на ООН гласува седемпроцентно увеличение на стратегическия бюджет на Протектората, основавайки се на параноичните фантазии, че някъде сред звездите се спотайва свръхразвита марсианска цивилизация, която дебне да ни нападне.

— Страхотно.

— Да, още повече защото няма никакъв начин да се докаже или отхвърли. Всички звездни карти, които откриваме, потвърждават теорията на Вичински — всяка една поставя себе си в центъра на света, както се поставя Марс, и дори този факт бе напълно достатъчен, за да изплаши още повече ООН и да засили военното присъствие във всички части на Протектората. Никой не искаше да вникне в същината на изследванията на Вичински, никой не желаеше да ги обсъжда, а опитите на други изследователи да използват откритията за свои разработки, различни от официалното становище, в края на краищата срещаха непробиваема преграда.

Тя хвърли фаса в огъня и го загледа как изгаря.

— И с теб ли се случи така?

— Не съвсем.

Имаше осезаемо ударение на последната дума, дори на последната сричка. Чух зад гърба си стъпки — Шнайдер се приближаваше откъм брега, след като престоят му вътре в совалката очевидно бе изчерпал търпението му. Повдигнах рамене.

— Ако искаш, по-късно пак ще си поговорим за това.

— Може би. Защо не ми кажеш каква беше тази фуклярска гравитационна фиеста, която разиграхте днес на идване?

Погледнах към Шнайдер, който приклекна от другата страна на огъня.

— Чу ли? Пътниците се оплакват от неудобства по време на полета.

— Ами да се оплакват — отвърна нехайно Шнайдер. — Писнало ми е от тях. Цял живот все едно и също.

— Ти ли ще й кажеш, или аз?

— Твоя беше идеята. Да имаш „Седморка“?

Вардани вдигна пакета и го метна в скута на Шнайдер. После ме погледна въпросително.

— Е?

— Брегът на Дангрек — подех бавно, — каквато и друга археологична стойност да притежава, е част от Северен край, който на свой ред е определен от Клина на Карера за една от деветте най-важни цели за спечелване на войната. Съдейки по мащабите на органичните поражения, които се нанасят там в момента, кемпистите са на същото мнение.

— Е, и?

— Повече от ясно е. Да се организира археологическа експедиция до район, в който предстои да се сблъскат главните сили на Клина и кемпистите, не съвпада с представите ми за приятно прекарване на времето. Ще трябва по някакъв начин да отклоним боя.

— Да го отклоним?! — Тя очевидно не можеше да повярва на ушите си. Продължих да играя и вдигнах небрежно рамене.

— Да го отклоним, да го отложим. Каквото стане. Въпросът е, че ни трябва помощ. А единственото място, откъдето бихме могли да я получим, са корпорациите. Отиваме в Приземяване и тъй като аз все още съм на активна служба, Шнайдер е кемпистки дезертьор, ти се избягала затворничка, а совалката ни е крадена, налага се да пуснем димна завеса, преди да се появим там. Сателитните изображения от нашето малко сдърпване с „умните“ бомби над морето биха могли да създадат впечатлението, че те са ни видели сметката. Погрижил съм се, ако претърсят морското дъно в района, да се натъкнат на подходящия набор останки, които да потвърдят скорошната ни кончина. Стига, разбира се, никой да не прояви прекомерно старание. Ще ни водят загинали, изпепелени от бомбите, а това напълно съвпада с желанието ми.

— Смяташ ли, че ще мине толкова лесно?

— Ами, ние сме насред бушуваща война. Всеки ден гинат хора и това не учудва никого. — Взех една клечка и започнах да рисувам очертанията на континента върху пясъка. — Е, може и да се запитат какво съм правил тук долу, когато би трябвало да поемам командване на отряд в Северен край, но такива въпроси се решават след края на войната. За момента Клинът разполага с твърде малко сили в региона, а кемпистите ги изтласкват постоянно към планината. На този фланг — посочих с клечката аз — скоро ще бъде разположена президентската гвардия. А тук вероятно кемпистите ще нанесат въздушни удари. Точно сега Карера има по-важни неща, отколкото да се тревожи за моето изчезване.

— И ти наистина вярваш, че Картелът е в състояние да дръпне юздите на едните и на другите, само защото си ги помолил? — Таня Вардани извъртя поглед към Шнайдер. — Ян, и ти ли си на това мнение?

Шнайдер махна с ръка.

— Таня, слушай какво ти говори човекът. Той разбира от тия работи повече от нас.

— Да бе, как не. — Тя отново извъртя настойчив поглед към мен. — Не си мисли, че съм ти благодарна, задето ме измъкна от лагера. Не съм. Вярно, че нямам нищо против да поживея на свобода. Но този ваш план е пълен боклук. Накрая всички ще ни изтрепят — или някой корпоративен самурай в Приземяване, или при кръстосан огън при Дангрек. Никой няма да ни…

— Права си — прекъснах я кротко и тя изведнъж млъкна. — Е, поне до известна степен. Големите корпорации, онези, които членуват в Картела, не биха обърнали никакво внимание на предложението ни. По-скоро ще ни видят сметката, а теб ще подложат на виртуален разпит, докато им изпееш и майчиното си мляко. Сетне ще потулят цялата работа, за да приберат те печалбата.

— Ако я приберат.

— Ще я приберат — уверих я аз. — Те винаги печелят, по един или друг начин. Но този път ние ще сме по-умните. Няма да ходим при големите батковци.

Спрях и разрових огъня с пръчката. С крайчеца на окото забелязах, че Шнайдер ме следи напрегнато. Без Таня Вардани на борда цялата работа щеше да е сапунен мехур и ние го знаехме.

Морето шепнеше на брега и се отдръпваше. Нещо изпука вътре в огъня.

— Е, добре — тя се размърда, като някой, който се нагласява сънено в леглото. — Продължавай. Слушам те.

На лицето на Шнайдер се изписа облекчение. Кимнах.

— Ето какво ще направим. Ще си изберем някой корпоративен оператор, но от по-дребните. И по-гладните. Може да ни отнеме повечко време, но си заслужава. Набележим ли целта, правим им предложение, на което не могат да откажат. Еднократно, за ограничен период, с договорени условия и гарантирано заплащане.

Двамата размениха погледи.

— Може да са дребни и гладни, Ковач, но не забравяй, че става въпрос за играчи от голяма класа. — Тя впи очи в мен.

— Хора с огромни финансови възможности. За които наемните убийства и виртуалните разпити са всекидневие. Как смяташ да ги надхитриш?

— Много просто. Като ги изплаша.

— Като ги изплашиш — повтори тя и изведнъж се разсмя.

— Ковач, ти си им като на длан. Знаят всичко за теб. А ти ще ги плашиш. И с какво? Ще им подхвърлиш някоя обезглавена кукла?

Този път и аз се засмях.

— Нещо подобно.

6.

Двамата с Шнайдер изгубихме целия предобед на следващия ден, за да изтрием информацията в паметта на совалката, а през това време Таня Вардани обикаляше отвън и от време на време подаваше глава през люка, за да си поговори с него. По някое време ги оставих сами и се отдалечих нататък по брега към една щръкнала навътре в морето черна скала. Облегнах се на един по-голям камък и зареях поглед към хоризонта, припомняйки си неволно картини от съня, който ме бе споходил през нощта.

Харланов свят е доста малка за заселване планета, а моретата й се разливат по непредсказуем начин под въздействието на нейните три луни. Санкция IV е далеч по-голяма дори от Латимер и Земята, но няма свои спътници и океаните й са плоски и неподвижни. На фона на спомените ми от Харланов свят това спокойствие ми изглеждаше малко подозрително, сякаш океанът е затаил дъх, подготвяйки в дълбините си някой катаклизъм. В съня, който ме споходи тази нощ, аз стоях на каменист бряг някъде на Санкция IV и наблюдавах спокойната повърхност, когато изведнъж океанът започна да се люлее и надига. Не можех да помръдна от мястото си, сякаш бях пуснал корени, а към мен се носеха грамадни черни вълни, като надути мускули. Но всеки път, щом стигаха бреговата ивица, те изчезваха, сякаш нещо ги засмукваше надолу. Въпреки това не можех да се успокоя, защото знаех без никакво съмнение — нещо чудовищно се приближаваше от вътрешността.

Но се събудих, преди да се покаже на повърхността.

Усетих внезапно болка в мускула на стъпалото и приседнах на пясъка. Останките на съня потънаха някъде в съзнанието ми, търсейки връзка с нещо по-реално.

Може би съзнанието ми беше превъзбудено след сражението с „умните“ мини. Тогава, при подводната детонация, морето също се бе надигнало. Изтегнах се по гръб и направих опит да се отпусна. Сутрешното слънце вече набираше сили и скалите бяха започнали да се напичат. Оставих на мислите ми да се понесат на воля. Времето минаваше незабелязано.

Телефонът ми избръмча едва чуто. Пресегнах се, без да отварям очи, и го включих.

— Готови сме за танци — чух гласа на Шнайдер. — Още ли си на скалите?

Надигнах се неохотно.

— Аха. Обади ли се?

— Всичко е наред. Знаеш ли, кодиращото устройство, дето го открадна — страхотно е. Чува се, сякаш този, с когото разговаряш, е до теб. Очакват ни.

— Слизам веднага.

Все още изпитвах известна тревога. Сънят не си бе отишъл напълно.

„Нещо се мъти“ — помислих.

Прибрах телефона и заслизах надолу.

Археологията е мръсна наука.

Човек си мисли, че след всички тези високотехнологични открития от последните няколко столетия ровичкането из старите гробници ще се е превърнало във фино изкуство. В края на краищата, в наши дни можем да засичаме следи от марсианската цивилизация на междупланетни разстояния. Сателитните спътници и дистанционното сканиране ни позволяват да откриваме заровените им градове под десетки метри твърда скала и на стотици метри дълбочина под водата. Дори имаме машини, които могат да правят предположения за предназначението на останките. След почти половин хилядолетие практика би трябвало да сме станали наистина добри в тази насока.

Но си остава фактът, че колкото и да е съвършена техниката за откриване, натъкнеш ли се на нещо, трябва да го разкопаеш. Корпорациите вложиха огромни пари в опитите на учените да разберат марсианците и тяхната технология, но нивото на разкопките може да се похвали със също толкова финес, колкото посещението на зажаднял екипаж на междузвезден лайнер в някой космодрумен бардак. Корпорациите се интересуват единствено от находките, за тяхно щастие липсват досадни марсианци, които да вдигат олелия за разрушаването на околната среда. Така че, когато работата приключи, никой не си дава труда да почисти.

Ето как се получават местенца като Изкоп 27.

Едва ли това е най-привлекателното име за градче, но поне в него има известна доза точност. Изкоп 27 е възникнал около местата на разкопките, носещи същото название, служил е в продължение на петдесетина години като спалня, столова и място за отдих на археологическата група, а след това е бил изоставен на своето постепенно отмиране. От първоначалния археологически комплекс бе останало само правоъгълно ръждясало скеле, което все още стърчеше към небето, задържано от изпънати железни въжета, и бе първото нещо, което зърнахме, докато се приближавахме от изток. Градчето започваше отвъд отсрещния край на скелето, разпръсквайки се хаотично във всички посоки, подобно на някакви напълно лишени от чувство за естетика бетонни гъби. Сградите рядко надхвърляха пет етажа и много от тях бяха в напреднал стадий на разруха, сякаш изгубили стремежа си да растат поради липсата на обитатели.

Шнайдер описа кръг над скелето, изравни полета и се спусна към гладката площадка между три потъмнели пилона, които вероятно обозначаваха мястото за кацане. Вдигна се облак прах, сред който успях да съзра напукания бетон на площадката. По интеркома някакъв дрезгав и налудничав навигационен радиофар непрестанно настояваше за идентифициране. Шнайдер не му обърна внимание, изключи главния двигател и се отпусна с прозявка в пилотското кресло.

— Краят на пътя, приятели. Всички навън.

Последвахме го назад към главната кабина, където го наблюдавахме мълчаливо, докато си слагаше кобура с един от скорострелните, малокалибрени автомати, които бяхме открили в совалката. Той вдигна глава, улови погледа ми и ми намигна.

— Не каза ли, че хората там са ти приятели? — попита го Таня Вардани с нарастващо безпокойство в гласа.

Шнайдер повдигна рамене.

— Такива са. Но човек винаги трябва да има едно наум.

— Няма що — завъртя глава Таня Вардани и ме погледна. — Ще ми намериш ли нещо не чак толкова допотопно? Нещо, което да мога да повдигна.

Разтворих краищата на куртката си и й показах двата, напъхани в специални кобури, интерфейсни калашника, които бях взел от оръжейните на Клина.

— Бих могъл да ти услужа с един от тези, но са снабдени с личен код.

— Вземи си бластер, Таня — посъветва я Шнайдер, докато си нагласяше кобура. — Така има по-голяма вероятност да уцелиш някого. Куршумите са за жертви с усет за красивото.

Археоложката повдигна вежди. Усмихнах се.

— Той е прав. Ето, това няма нужда да се носи на кръста. Има удобни презрамки. Ще ти покажа как се нагласяват.

Приближих се, за да й помогна да си сложи оръжието, тя се извърна към мен и нещо необяснимо се случи в тясното пространство между нашите тела. Докато намествах кобура под извивката на лявата й гръд, очите й потърсиха моите. Имаха цвета на кехлибар под бързотечащ планински поток.

— Така удобно ли ти е?

— Не особено.

Понечих да вдигна кобура още малко нагоре, но тя ме спря. Пръстите й изглеждаха тънки като на скелет и в същия нездрав, мъртвешки цвят.

— Остави, така е добре.

— Виж, достатъчно е да доближиш ръка и кобурът сам ще напъха оръжието в ръката ти. По същия начин се прибира. Съвсем просто е.

— Ясно.

Размяната на погледи не остана скрита за Шнайдер. Той се покашля шумно и се наведе да отвори люка. Докато го спускаше навън, остави ръката си на дръжката и направи опит да се измъкне с многократно тренирано, професионално нехайство. Ефектът обаче се развали напълно, когато скочи долу и веднага започна да кашля от прахта, която още не се бе слегнала. Едва сдържах усмивката си.

Вардани се спусна след него, без да се притеснява от несръчните си движения. Аз слязох последен, като се оглеждах внимателно, в очакване да се появят желани или нежелани посрещачи.

И те не се забавиха. Изникнаха от прахоляка като фигури върху гранитен барелеф, изчистени с четка от незнаен колега на Таня Вардани. Преброих седем силуета, всичките снабдени с пустинна екипировка и въоръжени до зъби. Централната фигура изглеждаше някак странно деформирана и далеч по-висока от останалите. Крачеха към нас бавно и мълчаливо.

Скръстих ръце на гърдите така, че пръстите ми да докосват калашниците.

— Джоко? — извика през кашлица Шнайдер. — Джоко, ти ли си?

Отново мълчание. Прахолякът се бе разсеял достатъчно, за да различа лъщенето на оръжията им и визьорните маски, които носеха. Под широката пустинна екипировка имаше достатъчно място за бронекостюми.

— Стига глупости, Джоко.

Централната фигура се разсмя с тънък, невероятно писклив глас. Ококорих се.

— Ян, Ян, добри ми приятелю. — Това бе глас на дете. — Изплаших ли те?

— А ти какво си мислиш, шибаняк нещастен? — Шнайдер пристъпи напред и в същия миг исполинската фигура се преви надолу и се разпадна. Мигновено задействах зрителните нервостимулатори и получих картината на малко, около осемгодишно момче, което се изхлузваше от ръцете на едър мъж. То скочи на земята и се затича да посрещне Шнайдер, а мъжът се изправи със странна скованост. Нещо трепна в съзнанието ми. Дадох още малко увеличение и огледах от главата до петите почти неподвижната фигура. Не носеше визьорна маска и лицето му беше…

Ченето ми увисна, когато осъзнах какво виждам.

Шнайдер и момчето си разменяха някакви сложни ръкостискания и сипеха нечленоразделни възклицания. Някъде по средата на този ритуал момчето се извърна, пое ръката на Таня Вардани и се поклони с театрална префърцуненост. Изглеждаше безвреден като фонтан в горещ ден на Харланов свят. След като прахолякът напълно се разсея, останалата част от посрещаческия комитет също бе изгубила зловещия си изглед. В чистия въздух те се оказаха видимо изплашени, млади нехранимайковци, които пристъпваха от крак на крак и помръдваха нервно брадички под маските. Оръжията им бяха жалка сбирщина от почти безполезен метал и когато скочих от люка, те всичките се отдръпнаха назад уплашено.

Разперих ръце с обърнати към тях длани.

— Прощавайте.

— Не се извинявай на тоя кретен — скастри ме Шнайдер, като същевременно стискаше вратлето на момчето, сякаш имаше намерение да го задуши. — Джоко, ела тук да кажеш здрасти на един истински Емисар. Запознай се с Такеши Ковач. Той е бил на Иненин.

— Наистина ли? — хлапето се приближи и ми подаде ръка. Имаше тъмна кожа и чудесно оформено тяло, истински, перспективен „ръкав“, който в зрелия си живот щеше да притежава мъжествена красота. Беше издокаран в безупречно ушит саронг и ватирано сако в подходящ цвят. — Джоко Руспиноджи, на вашите услуги. Извинявам се за драматичното посрещане, но по тези места човек трябва да е особено внимателен. Обадихте ми се по сателитна честота, до която има достъп само Клинът на Карера, и макар Ян да ми е скъп като брат, нямах никаква представа за връзките му из висшите сфери. Можеше да е клопка.

— Това е, защото използвахме кодиращо устройство — рече важно Шнайдер. — Отмъкнахме го от Клина. Джоко, крайно време е да свикнеш, че река ли да направя нещо, свършено е.

— Кой би могъл да ви поставя капан? — попитах.

— Ах — въздъхна момчето и в гласа му се долови умора и досада от света, сякаш трупана в продължение на няколко десетилетия. — Не са един и двама. Правителствени служби, Картелът, агенти на корпорации, кемпистки шпиони. Никой от тях няма причини да обича Джоко Руспиноджи. Да останеш неутрален, когато наоколо бушува война, не значи, че автоматично ще се отървеш от всичките си врагове. По-скоро ще загубиш и малкото приятели, които имаш, и ще си спечелиш подозрителност и завист от двете страни.

— Войната още не е стигнала толкова на юг — отбеляза Вардани.

Джоко Руспиноджи положи ръка на гърдите си.

— За което всички ние сме безкрайно благодарни. Но в наши дни да не си на фронтовата линия, означава, че си под една или друга форма на окупация. Приземяване е само на осемстотин километра западно от тук. Достатъчно близо сме да ни смятат за граничен пост, поради което се радваме на постоянен гарнизон и на периодичните посещения на политическите съветници на Картела. — Той въздъхна отново. — Всичко това излиза много скъпо.

Погледнах го подозрително.

— Имате гарнизон? Къде е той?

— Ей го там. — Момчето посочи с пръст през рамо към изплашените нехранимайковци. — О, има още няколко в свързочния бункер, както е по правилник.

— Това е вашият гарнизон? — попита Таня Вардани.

— Ами да — Руспиноджи изгледа с натъжени очи дрипавите войници и се обърна към нас. — Когато одеве споменах, че поддържането му е скъпо удоволствие, имах предвид посещенията на политическия съветник. За нас и за него. Съветникът не е кой знае колко изтънчен в изискванията си, но все пак има известни апетити, които трябва да бъдат задоволявани. Няма как, ако искаме да бъде на наша страна. По правило ги сменят през няколко месеца.

— Той къде е сега?

— Не бих ви поканил, ако беше тук. Отпътува миналата седмица. Погрижихме се да е доволен от това, което му предложихме.

Не можах да се сдържа и се засмях.

— Май сме дошли на нужното място.

— Зависи от това за какво сте дошли — отвърна Руспиноджи и погледна към Шнайдер. — Ян не беше никак изчерпателен. Но елате. Дори в Изкоп 27 има по-уютни местенца, където да обсъждаме работата.

Той ни отведе при търпеливо чакащата група войници и когато ги наближи, издаде странен, щракащ звук с уста. Човекът, който го носеше, се наведе тромаво и го повдигна. Зад мен Таня Вардани едва сега видя какво са направили с него и дъхът й секна.

Без никакво съмнение това бе най-лошото, което бях виждал да се е случило на някое човешко същество. Имаше нещо безкрайно зловещо в гледката на уродливата глава, закърпена с шевове сребрист метален цимент. Ако някой ме попиташе за мнение, щях да кажа, че това е „ръкав“, ударен от гъст шрапнелен огън. Попадението на всякакъв друг тип стрелково оръжие просто нямаше да остави нищо от него. Тук обаче неизвестен любител на експерименталната хирургия си бе направил труда да възстанови размазания череп на мъртвеца, запълвайки празнините с гума и метал и замествайки очните ябълки с фоторецептори, които надничаха от орбитите като сребърни паяци циклопи, очакващи своята жертва. После вероятно бе възстановил достатъчно от гръбначния мозък, за да съживи вегетативната система и основните двигателни функции и бе въвел ограничен брой предварително програмирани команди.

Преди да ме гръмнат в Северен край, имах един свързочен офицер, чийто афрокарибски „ръкав“ бе неговият собствен. Една нощ, докато очаквахме поредната сателитна бомбардировка в руините на някакъв храм, той ми разказа за някаква легенда, която народът им пренесъл първо през океана между два континента на Земята, а по-късно на един далечен свят, открит с помощта на марсианските карти, който сега бе известен като Латимер. Беше история за магьосници и техните роби, стъкмявани от телата на мъртъвци. Забравих как точно бе нарекъл създанията от тази легенда, но сега вече не се съмнявах, че би разпознал едно от тях в лицето на съществото, което държеше Джоко Руспиноджи на ръце.

— Харесва ли ти? — попита момчето и прегърна нежно слепената глава.

— Е, не особено.

— Да, разбира се, от естетическа гледна точка… — той млъкна. — Но при подходящо разположение на превръзките и малко парцаливи дрехи за мен, двамата правим страхотен тандем. Раненият войник и невинното, изплашено дете, бягащи от ужасите на войната. Ако се наложи, този камуфлаж ще свърши добра работа.

— Същият стар Джоко — рече Шнайдер и ме сръга. — Както ти казвах. Винаги една стъпка пред другите.

Повдигнах небрежно рамене.

— Виждал съм да разстрелват цели колони с бежанци.

— О, зная това. Но моят приятел е бил тактически морски пехотинец, преди да срещне злата си участ. Все още е съхранил някои вкоренени рефлекси в мозъчната кора или където там ги държат. — Момчето ми намигна. — Аз съм бизнесмен, не някакъв лаборант. Имам своя софтуерна фирма в Приземяване. Вижте.

Момчето пъхна ръка под сакото и мъртвецът измъкна дългоцевен бластер от завързания на гърба му калъф. Движението му бе почти светкавично. Фоторецепторите се завъртяха с тихо бръмчене в гнездата си, оглеждайки района от ляво на дясно. Усмивката на Руспиноджи се разтегна и той извади ръката си, в която стискаше дистанционно. Едно леко мръдване на палеца и бластерът бе върнат обратно в калъфа. Ръката, която придържаше момчето, дори не бе трепнала.

— Виждате ли? — засмя се той щастливо. — Когато не можеш да разчиташ на състрадание, има и други възможности. Но все пак си оставам оптимист. Ще бъдете изненадани колко много войници все още страдат от скрупули да стрелят по малки деца, дори в тези размирни времена. И така. Стига сме приказвали. Време е да похапнем.

Руспиноджи държеше последния етаж и мансардата над олюпен склад, недалеч от края на зоната на разкопките. Той остави отвън на пост двама войници и ни поведе през някакъв сумрачен хангар към големия товарен асансьор в дъното. Възкресеният мъртвец изтегли решетката на асансьора със свободната си ръка. Металическото дрънчене отекна високо над нас.

— Спомням си — заговори момчето, докато пълзяхме с кабината нагоре, — когато този склад бе натъпкан с огромно количество безкрайно интересни предмети, очакващи да бъдат прекарани до Приземяване. Инвентарната група трябваше да действа на смени, за да се справи. Работата по разкопките също никога не се преустановяваше, машините боботеха денем и нощем. Беше като равномерно туптене на сърце.

— С това ли си се занимавал? — попита го Вардани. — Транспорт на находки?

Шнайдер се усмихна, но този път изглеждаше мрачен.

— Когато бях млад — отвърна момчето насмешливо. — Но и с много други неща. Имах… нека го наречем, организационен талант.

Кабината подмина складовите етажи и спря, окъпана в неочаквано ярка светлина. Намирахме се в просторна зала, с големи прозорци, пропускащи обилно количество слънчеви лъчи. През решетката на асансьора виждах калейдоскопични съчетания от стенни килими, облицован с тъмно дюшеме под и продълговати маси, подредени покрай малък, озарен от вътрешно сияние басейн. После, когато влязохме, открих, че кухината на пода не е изпълнена с вода, а всъщност е широк хоризонтален видеоекран, от който пееше някаква жена. В двата края на помещението имаше други екрани с нормални размери, на които се виждаше същата картина. До една от стените бе поставена широка маса, отрупана с храна и алкохол, достатъчни за цял взвод.

— Чувствайте се като у дома си — обяви Руспиноджи, докато неговият носач го отнасяше към една сводеста врата. — Ще се върна след минутка. Храната и напитките са ей там. О, и усилете музиката, ако обичате.

Още щом го каза и музиката в залата се засили. Едва сега познах певицата — беше Лапиний, но не с дебютната й песен „Открита земя“, която бе направила такъв фурор миналата година. Тази бе по-бавна, придружена от периодични оргазмени стенания. На екрана Лапиний висеше с главата надолу, стиснала между бедрата си оръдието на танк с форма на паяк, и тананикаше право в камерата. Вероятно бе рекламен клип за набиране на доброволци.

Шнайдер се приближи към масата и започна да пълни чинията си с всичко, което бе сервирано. Двама войници застанаха на пост при асансьора, а аз свих рамене и се присъединих към Шнайдер. Таня Вардани първоначално ни последва, но после се отклони и застана до един от прозорците. Протегна ръка и отмести леко плетеното перде.

— Нали ти казах — заговори тихо Шнайдер. — Ако има някой, който може да ни помогне на тази проклета планета, това е Джоко. Той има връзки с всички големи играчи в Приземяване.

— Искаш да кажеш, имал е, преди войната.

Шнайдер поклати главата.

— Преди и сега. Чу ли какво каза за съветника? Щом играе тази игра, значи още е част от машината.

— Щом е част от машината — попитах, — защо се е настанил в това говняно, жалко градче?

— Може би му харесва. Мисля, че е израснал тук. Ти бил ли си някога в Приземяване. Онова също е говнян град.

Лапиний изчезна от екрана, за да бъде заменена от някакъв документален филм, посветен на археологията. Отнесохме чиниите при една от масите и Шнайдер се готвеше да се натъпче, когато забеляза, че аз не ям.

— Да го почакаме — рекох. — Така е възпитано.

Той изсумтя.

— Какво си мислиш? Че може да ни отрови? И за какво? Нищо няма да спечели.

Но въпреки това и той остави чинията.

Нова смяна на програмата, този път предаваха новини от района на военните действия. Весели малки блещукания от лазерни изстрели, на тъмен фон, прорязван от карнавалния огън на ракетните попадения. Звукът от канонадата бе приглушен, на преден план се чуваше гласът на репортера, който коментираше последните събития. Нищожни загуби, силите на бунтовниците са неутрализирани.

Джоко Руспиноджи се появи отново, този път без сако и в компанията на две жени, които изглеждаха, сякаш са пристигнали направо от лъскав, виртуален публичен дом. Загърнатите им в прозрачни материи тела притежаваха ужасно примамливи извивки, имунизирани срещу силите на гравитацията, а лицата им бяха лишени от каквато и да било изразителност. Притиснат между споменатите две сладкарски изделия, осемгодишният Руспиноджи изглеждаше направо нелепо.

— Ивана и Кас — представи ги той, като ги посочи една след друга. — Моите неизменни спътнички. Всяко момче си има нужда от майка, нали така казват? Или две. А сега — той щракна изненадващо силно с пръсти и жените продължиха към бюфета. Джоко се настани до нас. — Да поговорим по работа. Какво по-точно мога да направя за теб и твоя приятел, Ян?

— Няма ли да ядеш? — попитах го аз.

— Ох! — Той се засмя и махна към двете си спътнички. — Те ще похапнат. — Шнайдер го наблюдаваше напрегнато. — А? Аха, това ли било? — Пресегна се, взе един сладкиш от моята чиния и отхапа. — Ето, успокоихте ли се? Сега може ли да поговорим по работа? Слушам те, Ян.

— Джоко, искаме да ти продадем совалката. — Шнайдер налапа лакомо едно пилешко бутче. — На възможно най-ниска цена.

— Наистина ли?

— Да, наречи го тилова резерва. „Вю Морисън ИСН-70“, съвсем запазена, без предишен собственик.

Руспиноджи се усмихна.

— Малко ми е трудно да ти повярвам.

— Провери, ако искаш. — Шнайдер преглътна един голям залък. — Бордовата информация е по-чиста от твоя данъчен архив. Обсег — шест хиляди километра. Универсална конфигурация, става и за космически подорбитални полети, и за подводница. Управлява се като детска играчка.

— Да, беше доста нашумял модел, когато излезе, през седемдесетте. Но както и да е. Предполагам, че тази твоя играчка е въоръжена?

Шнайдер кимна, без да спира да дъвче.

— Микроракетна куличка на носа, плюс системи за отклоняване противниковия огън. Пълен комплект самозащитен софтуер, много добре изработен.

Задавих се с един сладкиш.

Двете кукли се приближиха към Руспиноджи и се нагласиха в декоративна симетрия около него. Откакто влязоха, не бяха произнесли нито една думичка. Жената отляво започна да го храни от чинията си. Той се облегна на нея и ме погледна замислено.

— Е, добре — рече. — Шест милиона.

— ООН-ски? — попита Шнайдер и Руспиноджи се разсмя на глас.

— Архебонове. Шест милиона стаба.

СТАБ — стандартните археологически бонове, се бяха появили в онези времена, когато правителството на Санкция бе току-що основана администрация с големи надежди и малки възможности, и търсеше начин да замени употребата на латимерския франк. Поведението на боновете много напомняше това на пантера, опитваща се да се измъкне от блато със стръмни и хлъзгави брегове. Текущият курс бе двеста и тридесет стаба за един протекторатски (или ООН-ски) долар.

Шнайдер едва сдържаше гнева си.

— Не говориш сериозно, Джоко. Дори шест милиона протекторатски долара са само половината от цената. Това е „Вю Морисън“, бе човече.

— Има ли криокапсула?

— А… ъ… не.

— Тогава за какъв дявол ми е притрябвала? — попита Руспиноджи спокойно. Погледна към куклата отдясно и тя му подаде чаша вино. — Виж, точно в този момент единственото предназначение на всеки космически съд е да те разкара час по-скоро от тук, да преодолее блокадата и да те отведе в безопасност на Латимер. Този „Вю Морисън“ може наистина да притежава обсег от шест хиляди километра и навигационната му система да е доста добра, но двигателите „ИСН-70“ са малко слабички и ще се влачат поне три десетилетия до Латимер. Какво ще правиш през това време, ако не разполагаш с криокапсула? — Той вдигна ръка и пресече възраженията на Шнайдер. — А аз не познавам никого — ама съвсем никого, — който да ми намери криокапсула. Има ги сигурно само Картелът в Приземяване, но от тях не очаквай такъв подарък. Никой няма да се измъкне жив от тази планета, Ян, поне докато не свърши войната. Такава е сделката.

— Винаги можеш да я продадеш на кемпистите — подхвърлих. — На тях всяка машинария им е полезна.

Руспиноджи кимна.

— Да, господин Ковач, и те ще платят, но ще платят в архебонове. Защото само такива имат. Твоите приятели от Клина се погрижиха за това.

— Не са ми приятели. Тази куртка я нося за камуфлаж.

— Доста добре ти стои.

Свих рамене.

— Какво ще кажеш за десет? — попита с обновена надежда Шнайдер. — Кемпистите плащат пет пъти повече за ремонтирани подорбитални.

Руспиноджи въздъхна.

— Да, а междувременно трябва да я скрия някъде и да плащам на хора да я пазят. После — да се свържа с кемпистите, което, както вероятно знаеш, в наши дни се наказва с трайно изтриване на личността. Да организирам тайна среща, ох, и с въоръжена охрана, защото тези самопровъзгласили се революционери току-виж решили да експроприират стоката ми, вместо да платят за нея. Което правят почти винаги, ако не вземеш предпазни мерки. Погледни истината в очите, Ян. Правя ти услуга, като те отървавам от нея. Кой друг ще го направи?

— Осем…

— Шест е чудесна цена — прекъснах ги бързо. — И ти благодарим за услугата. Но ще искаме да ни откараш до Приземяване, както и малко безплатна информация. Само за да покажеш, че си ни приятел.

Момчето ме погледна внимателно, после премести очи към Таня Вардани.

— Малко безплатна информация, значи? — Той повдигна два пъти вежди като клоун. — Сигурно знаете, че такова нещо няма. Но заради приятелството… Какво ви трябва да знаете?

— Става въпрос за Приземяване — отвърнах. — Освен Картела, кой друг там прави пари? Говоря за второразредни корпорации, дори треторазредни. Кой в момента е вундеркиндчето в групата на начинаещите?

Руспиноджи сръбна малко от виното.

— Хъммм. Вундеркиндче. Не ми се вярва на задънено място като Санкция IV да имаме такива. А и на Латимер също.

— Аз съм от Харланов свят.

— О, така ли. Сигурно си квелист? — Той кимна към униформата на Клина. — Като имам предвид текущата ти политическа съпричастност.

— Имаш повърхностни представи за квелизма. Кемп обича да си служи с цитати, но както повечето политици, подбира само онова, което му е изгодно.

— Е, да знаеш, че хич не ме интересува. — Руспиноджи разпери пръсти, за да покаже на куклата, че не желае повече да го храни. — Та за твоето вундеркиндче. Може да се намерят пет-шестима. Наскоро пристигнали от Латимер, жадни за успех и печалба. Никак не е лесно обаче, тъй като Картелът прибира лъвския пай. Третостепенните, дето ги спомена, сигурно са готови да си съберат багажа и да се връщат у дома. Войната им дойде малко отгоре. — Той се погали по въображаемата брада, спомен от предишния „ръкав“. — А второразредните… хъм… може би „Сатакарн Ю асошиейтс“, ПКН, корпорация „Мандрейк“. Тези са от малките хищници. Може да изровя още няколко. Имате ли нещо, което да им предложите?

— Чрез посредник — отвърнах.

— Ще ви дам един безплатен съвет, в комплект с безплатната информация. Хранете ги на дълга пръчка. — Руспиноджи вдигна чашата си към мен и я пресуши. — Защото ако не го сторите, ще ви отхапят ръчичката до рамото.

7.

Подобно на повечето градове, които дължат съществуването си на космопорт, Приземяване няма свой център. Градът е разпръснат хаотично из просторна, полупустинна равнина в южната полусфера, където са се приземили първите колонистки шлепове преди близо едно столетие. Всяка от корпорациите, участници в първоначалното начинание, е построила своя площадка за кацане някъде из равнината, заобиколена впоследствие от пръстен спомагателни постройки. С течение на времето тези пръстени са се разширили, срещнали са се един с друг и постепенно са се смесили в лабиринт от гъсто заселени квартали. Сетне пристигнали нови инвеститори, които закупували или вземали под наем парцели и създавали свои ниши на пазара. Междувременно възникнали и други градове на различни места из планетата, но клаузата за експортна карантина налагала всички богатства, натрупани от археологическите предприятия, да преминават по един или друг начин през Приземяване. Подхранван от този неограничен приток свежи постъпления, дължащ се както на експорт на археологически находки, така и на продажба на лицензи и разрешителни за проучвания, някогашният космопорт се разраснал до чудовищни размери. В момента той покриваше две трети от равнината и със своите дванайсет милиона обитатели се бе превърнал в дом на почти трийсет процента от общото население на Санкция IV.

Но си оставаше една дупка.

Двамата с Шнайдер крачехме по зле поддържаните улици, покрити с градски боклуци и червеникав, пустинен прах. Беше горещо и сухо и сенките, хвърляни от високите сгради от двете страни, бяха почти незначително укритие от жулещите кажи-речи отвесно лъчи на слънцето. Лицето ми бе плувнало в пот, яката на ризата бе подгизнала. Черните ни униформи се отразяваха във витрините на околните магазини. Улицата бе почти пуста в обедния пек, цареше странно, мъртвешко спокойствие. Пясъкът хрущеше под краката ни.

Не беше никак трудно да открием мястото, което търсехме. То стърчеше в далечния край на квартала — полирана, бронзова на цвят кула, два пъти по-висока от заобикалящите я сгради и напълно лишена от отличителни черти. Подобно на повечето постройки в Приземяване, тя бе облицована с огледални стъкла, отразяващи слънчевите лъчи. Не беше най-високата сграда в града, но в конструкцията й се долавяше спотаена сила и мощ, надвиснала над съседните постройки и достатъчно изразителна за характера на нейните обитатели.

Изпитанията за издръжливостта на човешкото тяло…

Тази фраза изплува в мислите ми като труп от блато.

— Колко още ще се приближим? — попита нервно Шнайдер.

— Още малко.

Кхумалоският „ръкав“, според изискванията на Клина, бе оборудван с дисплей за сателитно позициониране, който бе доста полезен, когато не го заглушаваха смущенията, от които гъмжеше ефирът на Санкция IV. Само с едно премигване го извиках на фокус пред лявото си око и получих мрежа от квартали и улички, на една от които пулсираха две червени точки.

Изпитанията за…

Поисках мащабно увеличение и след едно кратко помътняване разполагах с нова картина на улицата и околния район, гледани право отгоре.

— Мамка му!

— Какво има? — До мен Шнайдер се напрегна в поза, която вероятно си въобразяваше, че съответства на бойната стойка на нинджа. Изглеждаше ужасно смешно с черните си слънчеви очила и напрегната физиономия.

Изпитанията…

— Нищо. — Разширих мащаба на картата, докато в единия й край се появи високата кула. Най-краткият път до нея бе маркиран в жълто, обозначавайки, че сме само на няколко пресечки от нея. — От тук.

Изпитанията за издръжливостта на човешкото тяло са само една от свръхмодерните…

След още няколко минути по протежение на жълтата линия улицата се превърна във висящ мост над пресъхнал канал. Мостът се издигаше леко, за да се изравни с бетонната подпора от другата страна. Другите два моста, построени успоредно на стотина метра вляво и вдясно, също се издигаха. Дъното на канала бе осеяно с боклуци, каквито раждаше всеки голям град — захвърлени домашни уреди, от чиито вътрешности бяха изтекли електронни компоненти, празни пликове за храна и избелели от слънцето парцали, напомнящи за покосени от картечен огън трупове. Извисяваща се над всичко това, на другия бряг ни очакваше кулата.

Изпитанията за издръжливостта…

Шнайдер се помайваше в началото на моста.

— Ще минаваш ли от другата страна?

— Да, и ти също. Ние сме партньори, нали помниш? — побутнах го леко по гърба и го последвах толкова бързо, че той бе принуден да продължи, усещайки, че съм зад гърба му. Завладя ме някакво истерично, весело настроение, което вероятно се дължеше на повишеното ниво на хормони.

— Не мисля, че е разумно да…

— Ако нещо се обърка, можеш да стовариш вината върху мен — успокоих го. — Хайде, не се мотай.

— Ако нещо се обърка, и двамата ще сме мъртви — промърмори той уплашено.

— Да, най-малкото.

Прекосихме моста, а Шнайдер не пускаше перилата, сякаш се боеше, че ще ни издуха някой внезапен порив на вятъра.

Бетонната подпора от другата страна се оказа стена на равен, широк петдесетина метра площад. Спряхме на няколко метра по-нататък и огледахме безстрастната фасада на кулата. Преднамерено или случайно, но архитектът на този бетонен плац бе създал идеална зона за обстрел. Нямаше никакво прикритие във всички посоки и единственият възможен път за отстъпление бе през тесния открит мост или след костотрошачески скок в пустеещия канал.

— „Открита земя“ наоколо — изтананика под нос Шнайдер, припомнил си революционния химн на кемпистите. Не можех да го виня. Аз самият неволно бях подхванал същата мелодия, или по-скоро версията, която представяше Лапиний. Доколкото си спомням, в оригинала се пееше за някакъв обкръжен взвод от доброволци, които удържали позициите си срещу многократно превъзхождащия ги противник, движени единствено от всеотдайността си към Джошуа Кемп и неговата революция. Повечето от моите войници в Северен край знаеха текста наизуст и често я запяваха, за огромното неудоволствие на картелските политкомисари, които обаче бяха твърде изплашени от нашите черни униформи, за да ни направят забележка.

Мелодията й бе толкова прилепчива, че я пееха дори най-верните на корпорациите граждани, вследствие на което затворите се пълнеха с арестанти, обвинени в опит за музикално-политическа пропаганда. В края на краищата, за да се справи с тази меломания, бе създаден специален консултативен комитет и той сътвори нов, безвреден текст за оригиналната мелодия, в който пък главен герой бе малко момче, отвлечено при разбойнически набег на кемпистите, спасено от отряд на „добрите“ корпорации и издигнало се до важен, ръководен пост. После наеха Лапиний да я изпее и нещата се успокоиха, макар че като балада, тя несъмнено страдаше от липсата на кървава романтика и сълзливо величие. Консултативната група получи огромен хонорар, Лапиний — слава и почести, песента се въртеше непрестанно по официалните канали и предстоеше да бъде тиражирана в албум.

Шнайдер спря да си тананика.

— Как мислиш, държат ли ни под обстрел?

— Със сигурност. — Кимнах и посочих подножието на сградата, където бяха поставени метални, високи почти пет метра врати. От двете им страни се издигаха абстракционистки статуи, които можеха да носят всякакво название — от „Симетричен сблъсък на яйца“ до „Автоматично разгръщане на машина за масово изтребление“.

Шнайдер присви очи.

— Часовои?

Кимнах.

— Виждам две картечни гнезда и поне четири отделни лъчеви оръжия. Но всичко това е изработено с много вкус и прикрито из гънките на скулптурите.

Което, в известен смисъл, бе положителен признак. То сочеше, че ако кемпистките сили проникнат в града, корпорация „Мандрейк“ е готова да ги посрещне.

Изпитанията за издръжливостта на човешкото тяло са само една от множеството свръхмодерни насоки в текущата изследователска програма на корпорация „Мандрейк“. Крайната ни цел е максимална използваемост на всички ресурси.

Корпорацията се бе сдобила с този парцел само преди десетина години. Това, че бяха построили добре защитен център, говореше за стратегическо мислене и намерение да останат дълго в играта. Знакът на корпорацията бе верига от ДНК на фона на споменатия лозунг, рекламната им кампания се доближаваше на косъм до истеричния тон със своята агресивност, настоявайки упорито, че всеки цент на инвеститорите се влага в свръхмодерни проучвания, а печалбите й бяха нараснали шеметно след избухването на войната.

Толкова по-добре.

— Дали ни наблюдават сега?

Свих рамене.

— Винаги някой те наблюдава. Една от истините на живота. Въпросът е дали ни забелязват.

Шнайдер си придаде изморен вид.

— И как смяташ, дали ни забелязват?

— Съмнявам се. Автоматичната им система не е настроена за това. Войната е все още твърде далеч, за да вдигат тревога за щяло и нещяло. Носим униформи на съюзници, а полицейският час започва в десет. С нищо не се отличаваме от обичайните минувачи.

— Засега.

— Засега — съгласих се аз. — Да вървим и да направим така, че да ни забележат.

Отправихме се назад през моста.

— Не ми приличате на артисти — обяви импресариото, докато въвеждаше последните цифри от нашите шифри. Без униформи и с нищо неотличаващи се цивилни дрехи, купени същата сутрин, двамата бяхме преценени в мига, когато прекрачихме прага, и очевидно бяхме събудили нечие подозрение.

— Ние сме охраната — отвърнах любезно. — Тя е артистка.

Той премести поглед към Таня Вардани, скрита зад големите слънчеви очила и стиснала устни. Беше се поналяла през последните две седмици, но това все още не си личеше под дългото черно палто, а лицето й бе почти мършаво. Импресариото се усмихна, поуспокоен от това, което бе видял.

— Добре. Но трябва да ви предупредя, макар да не зная какво точно предлагате, че ви очаква доста сериозна конкуренция.

— Като Лапиний, например?

Импресариото се облегна назад и повдигна обутите си в армейски ботуши крака върху бюрото. Беше се изтупал в ръчно шит военен мундир, а отзад, в подножието на бръснатата му глава, стърчаха няколко фалшиви розетки за бойни имплантанти, нищо повече от доста добра имитация на оригиналните, ако се съдеше по полирания им блясък и натруфения дизайн.

— Не се присмивайте на големите батковци, господа — подметна той нехайно. — Ако държах дори само два процента от акциите в компанията на Лапиний, сега щях да си живуркам в Латимерград. Казвам ви, най-добрият начин да обезвредиш военновременното изкуство е да го купиш. Корпорациите го знаят добре. Те разполагат с необходимите сили и средства да го разпродават в големи количества и властта да цензурират и заглушат конкуренцията. И така — той чукна по екрана, където очакваше да се изпише информацията за нас. — Каквото и да имате тук, дано да е доста горещо, щом сте намислили да плувате срещу течението.

— Така ли се отнасяте с всички ваши клиенти? — попитах го аз.

Той се усмихна мрачно.

— Аз съм реалист. Ако ми платите, ще ви осигуря зелена светлина. Разполагаме с най-добре защитения софтуер в Приземяване, за да доставим материала ви цял и непокътнат до крайния потребител, без някой по пътя да го отмъкне. Точно както пише в рекламата. „Ние караме да ви забележат.“ Но не очаквайте от нас да масажираме егото ви, защото това не се включва в обслужването. Там, където искате да ви пратим, стават твърде много неща, за да изпитваме оптимизъм относно шансовете ви.

Прозорецът зад нас бе широко отворен и в помещението нахлуваха улични шумове. Свечеряваше се и навън бе позахладняло, но въздухът в стаята на импресариото оставаше застоял. Таня Вардани пристъпи нетърпеливо от крак на крак.

— Каквото и да е — подметна раздразнено тя. — Да свършваме по-бързо.

— Разбира се — импресариото метна още един поглед към екрана, където трансферът на хонорара се изобразяваше в менящи се, зелени цифри. — По-добре затегнете коланите. Бързината изисква допълнително заплащане.

Той чукна един клавиш. За миг там се мярнаха някакви графични изображения, погълнати почти веднага от непробиваемата стена на корпоративната охранителна система. Зелените цифри подхванаха нов, още по-трескав танц.

— Нали ви казах — рече надуто импресариото. — Екранираща система от такъв калибър изисква огромни разходи за инсталация.

— Очевидно — кимнах, но всъщност наблюдавах как бързо се топи нашата кредитна сметка, завладян от внезапното желание да сграбча импресариото за врата. Въпросът не беше в парите, разполагахме с предостатъчно. Шест милиона стаба е доста жалка цена за един „Вю Морисън“, но сумата щеше да ни стигне да си живеем като крале за времето на нашия престой в Приземяване.

Та въпросът не беше в парите.

Подразниха ме модните дизайнерски дрешки на импресариото и надменните му разсъждения за това как трябва да се постъпва с военновременното изкуство, тази престорена поза „всичко съм видял, навсякъде съм бил“, докато по същото време от другата страна на екватора мъже и жени се изтребваха едни други в името на почти незначителни корекции в системата, която изхранваше Приземяване.

— Готово — импресариото изтрополи някакъв марш с пръсти по клавиатурата. — Отидоха право у дома — доколкото можах да определя. А сега, момчета и момичета, време е и вие да направите същото.

— Доколкото можах да определя? — повтори Шнайдер. — Какво, мамка му, означава това?

Той си спечели познатата мрачна усмивка.

— Ей. Прочетете си клаузите на договора. Обслужваме според възможностите си. Което е и според възможностите на най-добрите на Санкция IV. Когато купуваш шедьовър, не питаш за гаранция.

Той извади изсмукания ни кредитен чип от машината и го хвърли на масата. Таня Вардани се пресегна и го прибра.

— И колко ще трябва да чакаме? — попита тя.

— Аз да не съм ясновидец? — въздъхна импресариото. — Може да стане бързо, за няколко дни, а може да отнеме и месеци. — Всичко зависи от демото, а аз не видях такова. Разберете — аз съм само пощальон. Може и никога да не стане. Вървете си у дома, ще ви съобщя.

Излязохме, изпратени със същата хладна липса на интерес, с каквато бяхме посрещнати и обслужени. Навън вече се стъмваше. Прекосихме улицата и открихме едно кафене на трийсетина метра от сияещата холореклама на офиса на импресариото. Наближаваше полицейският час и улиците бяха опустели. Оставихме чантите си върху масата и поръчахме малки кафета.

— Колко ще чакаме? — попита отново Вардани.

— Трийсетина минути — отвърнах. — Зависи от техния Изкуствен интелект. Четирийсет и пет, в най-лошия случай.

Все още не бях допил кафето, когато те дойдоха.

Първо видях скутера — стар, допотопен модел, но съдейки по обемистия му силует, снабден с броня. Той изникна зад близкия ъгъл, спусна се на нивото на улицата и се насочи към сградата на импресариото.

— Започва се — промърморих и в същия миг кхумалоският „ръкав“ задейства неврохимичните стимулатори. — Останете тук и двамата.

Изправих се, без да бързам, прекосих улицата с нехаен вид и пъхнати ръце в джобовете. На десетина метра пред мен скутерът се изравни с тротоара и една от страничните му врати се плъзна надолу. Отвътре излязоха петима, облечени в тъмни комбинезони с качулки, и изчезнаха в сградата с показателна пестеливост на движенията. Вратата на скутера се затвори.

Ускорих едва забележимо крачка, изравнявайки се със закъснелите минувачи на отсрещния тротоар, и стиснах предмета, който държах в джоба си.

Предното стъкло на скутера беше почти непрозрачно. Зад него невростимулираното ми зрение различаваше смътните очертания на две фигури на предните седалки и силуета на трета зад тях. Огледах се за миг и пристъпих към предницата на скутера. На по-малко от половин метър от него измъкнах лявата си ръка от джоба. Замахнах рязко и стоварих плоския диск на термитовата бомба върху стъклото, като същевременно отстъпих настрани и се наведох.

Тряс!

Когато боравиш с термитова граната, трябва да очистиш бързо района. Новите модели са конструирани така, че да съсредоточават целия си шрапнелов пълнеж и деветдесет и пет процента от ударната си мощ върху контактната повърхност, но и петте процента, които излизат от другата страна, могат да те направят на кайма, ако им се озовеш на пътя.

Скутерът се разтресе от единия до другия край. Ограничена зад стените на бронирания корпус, експлозията бе редуцирана до приглушен тътнеж. Шмугнах се през входната врата към офиса на импресариото и се затичах нагоре по стълбите.

(На площадката на първия етаж посегнах към интерфейсните автомати, усещайки как имплантираните биопластини в дланите на ръцете ми вече се свиват рефлекторно.)

Бяха оставили един-единствен пост на площадката на третия етаж, очевидно не очакваха заплаха откъм тила. Застрелях го в главата в мига, когато изкатерих последното стъпало — стената зад него се изпъстри с капки тъмна кръв и сивкаво-белезникава тъкан — прекосих площадката преди още тялото му да е рухнало на пода и свих зад ъгъла към офиса на импресариото.

Ехото на първия изстрел, изгарящо, като първо сръбване от чашата уиски…

Кадри като от бавно въртяща се лента…

Импресариото се опитва да се надигне от седалката, където двама от мъжете са го притиснали, с извита назад глава. Ръката му се протяга и разтреперана, сочи към мен.

— Това е то…

Главорезът до вратата започва да извръща глава…

Повалям го с къс откос от три изстрела, от лявата ръка.

Кървави пръски във въздуха — извивам се свръхсветкавично благодарение на стимулаторите, за да ги избегна.

Водачът — отличавам го по нещо неуловимо от другите. Ръст, маниери, поведение. Чувам гласа му:

— Какво, мамка му…

Откос по торса. Гърдите, ръката с оръжието, нея направо я прекъсвам.

Остават още двама, които се опитват да се освободят от боричкащия се импресарио и да извадят оръжия…

Сега вече стрелям едновременно и с двете ръце — глава, тяло, навсякъде.

Калашниците лаят като ядосани кучета.

Потръпващи тела, които падат…

Свърши се.

Тишината се стовари върху малкия офис. Импресариото не смееше да помръдне, притиснат от трупа на един от нападателите. Отнякъде се чуваше тихо, електрическо пращене — клавиатурата беше строшена от заблуден куршум и даваше на късо. Откъм площадката долетяха гласове.

Коленичих до останките от тялото на водача и положих „умните“ автомати на пода. Пресегнах се, измъкнах виброножа от калъфа на гърба ми и задействах мотора. Натиснах със свободната си ръка гръбнака на мъртвия и започнах да режа.

— Ох, какво правиш бе, човек! — импресариото се задави и започна да повръща върху строшената клавиатура. — Мамка му, о, мамка му шибана!

Погледнах го.

— Млъквай, само ми пречиш.

Той наведе глава.

След три-четири неуспешни опита виброножът най-сетне прекъсна гръбначния стълб на няколко прешлена под мястото, където влизаше в основата на черепа. Притиснах с коляно главата към пода и отново се заех с операцията. Ножът прорязваше с еднаква лекота кости и тъкани.

— Мамка му!

Гласовете на площадката се увеличиха и изглежда се приближаваха. Спрях това, което бях подхванал, вдигнах с лявата си ръка един от калашниците и пуснах кратък откос по срещуположната стена и вратата. Гласовете бързо се отдалечиха надолу по стълбите.

Обратно към ножа. Успях да подпъхна върха, разсякох костта и после използвах ножа като лост, за да повдигна отсечения участък от кост и мускули. Истинска касапница, но нямах никакво време. Прибрах отрязаното парче в джоба, изтрих си ръцете в една по-чиста част от куртката на мъртвия и напъхах ножа в калъфа. Сетне вдигнах автоматите и се отправих предпазливо към вратата.

Беше тихо.

На излизане се извърнах и погледнах за последен път импресариото. Гледаше ме, сякаш току-що ми бяха пораснали червени рога.

— Прибирай се у дома — рекох му. — Те ще се върнат. Ако ме питаш, вече са близо.

Успях да се спусна две площадки надолу, без да срещам никого, но усещах любопитни погледи през шпионките на вратите. Излязох навън, огледах улицата и в двете посоки, прибрах автоматите и се отдалечих, заобикаляйки изтърбушената от взрива каросерия на скутера. Тротоарът бе съвсем пуст в радиус от петдесет метра, а магазините от двете страни на поразения участък вече бяха спуснали автоматично бронираните си щори. От другата страна на улицата се бе събрала малка тълпа, но изглежда никой нямаше представа какво трябва да се направи. Неколцината минувачи, които ме срещаха, бързаха да свърнат в друга посока.

Безупречно.

8.

Никой не говореше по пътя към хотела.

По-голямата част изминахме пешком, прокрадвайки се през задни улички и тесни алеи, за да избегнем сателитните камери, до които корпорация „Мандрейк“ би могла да има достъп. Движехме се тромаво, натоварени с големи сакове. Двайсетина минути по-късно излязохме под сенчестата козирка на някакъв склад за замразени продукти, там размахах транспортен маркер към небето и само след няколко минути успях да повикам такси. Настанихме се мълчаливо на задната седалка, без да се налага да излизаме изпод прикритието на козирката.

— Мой дълг е да ви информирам — посрещна ни с механичен тембър машината, — че след седемнайсет минути ще бъдете в нарушение на полицейския час.

— В такъв случай постарай се да ни откараш бързо до вкъщи — рекох аз и му дадох адреса.

— Приблизителна продължителност на полета — девет минути. Моля, въведете кредитен чип.

Кимнах на Шнайдер, който извади една неизползвана карта и я пъхна в процепа. Таксито изписука радостно и ни издигна гладко към нощното, почти опразнено от движение небе, след което се понесе на запад. Облегнах се на седалката и се загледах в светлините на града под нас, като същевременно си припомнях всички наши стъпки от последния час, за да проверя дали сме прикрили достатъчно добре следите си.

Когато отново извърнах глава, открих, че Таня Вардани ме наблюдава. Тя не отмести поглед.

Върнах се към блещукащите светлини и открих, че се снижаваме насреща им.

Хотелът бе внимателно подбран, най-евтиният от поредица подобни, използван предимно от проститутки и жичкоглави. Администраторът беше „нахлузил“ евтино тяло от „Синтета“ — силиконовата му плът показваше белези на износване по кокалчетата на ръцете и имаше зле прикрита пренахлузваща присадка на предмишницата на дясната ръка. Писалището му бе омазнено и надупчено от външния край с поставки за щитови генератори. В ъглите на оскъдно осветеното фоайе се навъртаха жени с празни лица и момчета, които се появяваха и изчезваха като духнати от вятъра пламъчета на свещи.

Погледът на администратора бе като скалпел на патолог.

— Десет стаба на час, предварителен депозит от петдесет. За душа и телевизора се заплаща допълнително.

— Стаята ни трябва за цялата нощ — рече му Шнайдер. — Ако не си забелязал, току-що настъпи полицейският час.

Лицето на администратора остана безстрастно, но може би причината беше в „ръкава“. За „Синтета“ се знаеше, че пести от дреболии, като интерфейса на лицевите нерви и мускули.

— В такъв случай осемдесет стаба плюс петдесет предплата. За душа и телевизора още петдесет.

— Няма ли отстъпка за гости за цялата нощ?

Очите му се преместиха върху мен и дясната му ръка се плъзна под писалището. Почувствах прилив на стимулатори, все още настръхнал от акцията.

— Искате ли стаята, или не?

— Искаме я — отвърна Шнайдер и ми хвърли предупредителен поглед. — Може ли да платим с кредитен чип?

— Това ще струва още десет стаба — той млъкна, сякаш преравяше паметта си за обяснение. — Трансферни разходи.

— Става.

Администраторът се надигна с видимо разочаровано изражение и отиде да донесе чипомата от съседното помещение.

— Джобни — промърмори Вардани. — Трябваше да помислим за това.

Шнайдер вдигна рамене.

— Не мога да мисля за всичко. Кога за последен път не си плащала с чип?

Тя поклати глава. Замислих се и за миг се озовах три десетилетия назад във времето и на огромно разстояние отвъд звездите, където, съвсем за кратко, бях използвал предметни средства вместо кредит. Дори бях привикнал с покритите с фолио банкноти, с техните сияещи холографски знаци. Но това беше на Земята, а Земята е място, на което се връщам само в спомените си.

За известно време дори ми харесваше, както ми харесваше и Земята, но да харесваш, обичаш или мразиш нещо, са само глупави емоции. Все пак, някаква частица от мен бе умряла там, на Земята.

Друга планета, друг „ръкав“.

Прогоних нежеланите мисли и се огледах, опитвайки се да се върна в настоящето. От сенките продължаваха да надничат бледи, призрачни лица.

Администраторът се върна, пъхна чипа на Шнайдер в машината и тресна на писалището един пластмасов ключ.

— Отзад и надолу по стълбите. Четвърти етаж. Отключих душа и телевизора до изтичането на полицейския час. Ако ви трябва за по-дълго, ще се наложи да дойдете и да си платите. — Силиконовото лице се сгърчи в нещо, което вероятно трябваше да наподобява усмивка. Нямаше смисъл да си прави труда. — Стаите са звукоизолирани. Забавлявайте се както ви хрумне.

Коридорът и стоманената стълба бяха още по-мръсни от фоайето. На места фосфоресциращите панели на тавана се бяха откачили и висяха. Перилата на стълбището бяха боядисани с луминесцентна боя, но и тя се бе изтрила, оставяйки по малко върху всяка длан, плъзгаща се отгоре.

Разминахме се с неголяма групичка хотелски проститутки, заобиколени от настойчиви клиенти. Бизнесът тук явно процъфтяваше. Забелязах неколцина униформени сред клиентите, а на стената се подпираше човек с отличителни знаци на картелски политкомисар. Никой обаче не ни обърна внимание.

Стаята бе продълговата, с нисък таван, облицована с бързосъхнеща, шумопоглъщаща смола и боядисана в агресивночервени тонове. Някъде от средата нататък, от срещуположните стени стърчаха закрепени на стената легла, проходът между които бе не повече от половин метър. Едното от леглата бе оборудвано с пластмасови вериги, прикрепени на стената. В отсрещния край на стаята имаше прозрачна душ-кабина, достатъчно широка да побере трима души едновременно, ако възникне подобна необходимост. Срещу всяко от леглата бе поставен широкоекранен, плосък телевизор. Екранните менюта на двата телевизора светеха в бледорозово.

След като приключих с огледа, пуснах сака на пода и въздъхнах.

— Проверете дали вратата се заключва.

Извадих от сака миниатюрно сканиращо устройство и го размахах из стаята. Имаше три „бръмбара“ на тавана — по един над всяко легло, а третият — над душ-кабината. Много изобретателно, няма що. Шнайдер постави по един стандартен клинов неутрализатор до всеки от тях. Хитроумните машинки проникваха в паметта на „бръмбарите“, извличаха записите от последните няколко часа и започваха да ги проиграват отново и отново. По-усъвършенстваните модели преглеждаха записите и редактираха нежеланите сцени, импровизирайки с помощта на заложени в паметта им картини, но не мисля, че тук ни се налагаше да прибягваме до такива. Ако се съдеше по външния вид на администратора, никоя от големите агенции не проявяваше интерес към тази дупка.

— Къде да го сложа? — обърна се Шнайдер към Вардани, докато опразваше своя сак на леглото.

— Тук е добре — отвърна тя. — Остави на мен. Има някои особености.

— Хубаво де — отдръпна се нацупено Шнайдер. — Само ще гледам.

Каквито и да бяха тези особености, на Вардани й трябваха не повече от десетина минути, за да сглоби своето оборудване. Когато приключи, тя извади чифт микроскопски очила от един страничен джоб на сака и си ги постави. След това се обърна към мен.

— Ще ми подадеш ли това?

Бръкнах в джоба и извадих парчето, което бях изрязал от гръбначния стълб на убития. По неравната му повърхност все още бяха полепнали кървави, потъмнели повлекла, но тя го взе без някакво видимо отвращение и го постави върху автоматичната стъргалка, която току-що бе сглобила. Бледа, виолетова светлина озари от долната страна защитния, прозрачен капак. Двамата с Шнайдер гледахме като хипнотизирани, докато тя включи очилата в една от розетките на машината, кръстоса крака на леглото и се зае за работа. От вътрешността на машината се чуваха тихи, пукащи звуци.

— Работи ли? — попитах.

Тя изсумтя.

— Колко време ще ти отнеме?

— По-дълго, ако продължаваш да ми задаваш глупави въпроси — отвърна Таня, без да вдига глава. — Нямате ли какво да правите, вие двамата?

С крайчеца на окото забелязах, че Шнайдер се хили.

Когато ние с него приключихме със сглобяването на втората машина, Вардани също бе почти на привършване. Надникнах над рамото й и разгледах остатъка от гръбначния сегмент. По-голямата част от костта бе изстъргана и отдолу се виждаше лъскавата цилиндрична повърхност на корова „колода“. Не можех да откъсна очи от нея. Не за първи път виждах извадена от гръбначния канал „колода“, но досега не бях присъствал на толкова елегантна операция. С помощта на миниатюрните си инструменти Таня Вардани първо изстъргваше, а после засмукваше микроскопични парченца от костта, а металният цилиндър отдолу изглеждаше почти като нов.

— Зная какво правя, Ковач — произнесе Вардани с глас, в който се долавяше напрежение. — В сравнение с почистването на марсианските командни пултове това е направо като да метеш пясък от улицата.

— Не се и съмнявам. Просто се любувах на работата ти.

Този път тя вдигна глава и избута очилата си на челото, за да провери дали не й се подигравам. Когато видя, че не е така, отново намести очилата, нагласи инструментите и продължи. Малко след това виолетовата светлина угасна.

— Готово. — Тя бръкна под капака, извади „колодата“ и я вдигна, държейки я между палеца и показалеца. — Не мисли, че машината ми е нещо особено. На такива драскачите си правят дипломните работи. Датчиците са нискочувствителни. Ще ми трябва някоя далеч по-съвършена, когато отидем в Северен край.

— Не бери грижа. — Взех коровата „колода“ от ръката й и се преместих при машината на другото легло. — Ако работата потръгне, ще ти купят апаратура по поръчка. А сега, слушайте внимателно и двамата. Не е изключено в „колодата“ да е вградено виртуално засичащо устройство. Доста корпоративни самураи са снабдени с такива. Не зная какъв е случаят тук, но ще приемем, че е така. Това означава, че разполагаме с не повече от една минута, преди устройството да се задейства. Ето защо искам от вас на петдесетата секунда да изключите захранването. Разполагаме с най-обикновен полеви прибор за идентифициране и преценка, но като му дам малко газ, ще получим съотношение трийсет и пет към единица реално време. Малко повече от половин час, но ще ми стигне.

— Какво ще правиш с него? — попита ме Вардани, с видимо обезпокоен вид.

Протегнах се и взех шапката с датчиците.

— Нищо. Нямаме много време. Само ще си поговорим.

— Ще си поговорите? — в очите й блеснаха странни светлинни.

— Понякога — отвърнах — и това е напълно достатъчно.

Проникването бе доста грубо.

ППИП (полеви прибор за идентифициране и преценка) е сравнително ново устройство във военната отчетност. На Иненин все още не разполагахме с него, прототипните системи се появиха чак след като ме изхвърлиха от армията, а дори след това трябваше да изминат десетки години, преди приборът да стане достъпен за всички извън протекторатските елитни части. Първите по-евтини модели се появиха преди петнайсет години, за голяма радост на военните инспектори, макар че, разбира се, не само те използваха тази система. Полевото идентифициране и преценка обикновено се извършва от лазаретните фелдшери, евакуиращи ранените и убитите от бойното поле, нерядко под огъня на противника. При подобни обстоятелства гладкоформатното прехвърляне се смята за излишен лукс и приборът, който бяхме взели от совалката, не се отличаваше с нещо повече.

Затворих очи, изолирайки се от тясната стая, и встъпителната програма ме изрита в главата като четворен ускорител. В продължение на няколко секунди потъвах надолу в океан от статични смущения, а когато най-сетне изплувах, се озовах сред безкрайно житно поле, под палещите лъчи на слънцето. Нещо ме блъсна в подметките и ме изправи и когато сведох поглед, открих, че стоя на дървена веранда, пред която се е ширнало полето. Зад мен имаше къща, към която се числеше верандата — скромна, дървена, едноетажна постройка, доста стара на вид, но построена със завидно майсторство. Дъските й се долепяха с геометрична точност, без никакви фуги. Приличаше на нещо, създадено от Изкуствен интелект, без точна представа за възможностите на човешкото строителство и вероятно бе точно така.

Трийсет минути, припомних си аз.

Време за идентификация и преценка.

Характерът на съвременната война е такъв, че от убитите войници рядко остава кой знае колко материал, което е в състояние да вгорчи живота на военните инспектори. Винаги си заслужава да бъдат „пренахлузени“ някои от по-умелите войници, опитните офицери са постоянен дефицит, докато от мрънкалата никой не се нуждае. Проблемът обаче е как да се идентифицират тези войници достатъчно бързо и как да се отсеят от негодните, които не заслужават „пренахлузване“. Как сред оглушителния хаос на войната да се извърши подобна операция? Слепоочните шифри изгарят заедно с кожата, металните табелки се топят от директен огън. ДНК сканирането е алтернатива, но е твърде сложно осъществимо, особено в полеви условия, а и някои от химическите оръжия могат да опорочат резултатите.

И което е по-лошо, нито едно от тези изследвания не би могло да определи дали убитият е все още психологически годен за „пренахлузване“. Начинът на смъртта — бавно, бързо, сам или с приятели, в агония или в безсъзнание — определя пряко размера на психотравмата, която ще получиш. От своя страна психотравмата въздейства на бойните ти способности. Също както и броят на „пренахлузванията“. Твърде многото нови „ръкави“ могат да породят синдрома на повтарящо се „пренахлузване“, какъвто бях наблюдавал миналата година при един пенсиониран сержант, сапьор от Клина. Бяха го прехвърлили — за девети път от началото на войната — в току-що клониран двайсетгодишен „ръкав“ и той седеше като недоносче в собствените си лайна, пищеше, хлипаше и разглеждаше пръстите си, сякаш са играчки, с които повече не иска да се занимава.

Та думата ми е, че няма никакъв начин да се узнае всичко това само по обгорените останки, с които разполагат фелдшерите. За късмет на инспекторите обаче технологията на коровите „колоди“ създава възможност не само да се идентифицира съдържащата се в нея личност, но и да се извърши преценка на душевното й здраве. Поставена в горната част на гръбначномозъчния канал, в основата на черепа, тази човешка „черна кутия“ е на възможно най-безопасното място. Заобикалящите я кости са сред най-здравите в човешкото тяло и дори ако доброто старо еволюционно инженерство не си е свършило работата, материалите, които се използват при изработването на коровите „колоди“, са сред най-устойчивите, създадени от човечеството. Можеш да издухаш малкия метален цилиндър с каквото ти падне от там, без да му причиниш и най-малка повреда, а ако разполагаш подръка с виртуален генератор, да го включиш и да се свържеш със своя обект.

Насочих се към перфектно изработената дървена врата.

Върху медна табелка от едната й страна бяха изписани с безукорна точност осем цифри и името: „Денг Жао Жун“. Натиснах дръжката. Вратата се отвори безшумно навътре и аз се озовах в малка стая, която блестеше от чистота. Насред помещението имаше дървена маса, от двете й страни бяха поставени столове, обърнати към разпалената камина. В дъното други две врати водеха към кухнята и спалнята.

Той седеше на масата, опрял чело на скръстените си отгоре ръце. Изглежда не чу отварянето на вратата. Устройството трябваше да го изведе на линия няколко секунди преди да ме допусне вътре, тъй че вероятно бе разполагал с десетина виртуални минути, за да преодолее първоначалния шок и да осъзнае къде се намира.

Изкашлях се леко.

— Добър вечер, Денг.

Той вдигна глава и втренчи поглед в мен. Думите потекоха от устата му като водопад.

— Прецакаха ни, човече, направо ни прецакаха. Някой ни чакаше там, кажи на Хенд, че охранителната му система нищо не струва. Те сигурно…

Той млъкна и ококори очи, когато осъзна, че вижда непознат.

— Да.

Денг скочи на крака.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Това няма значение. Виж…

Но беше късно. Нахвърли се върху мен, стиснал гневно юмруци. Отстъпих назад.

— Виж, няма никакъв смисъл да…

Той скъси дистанцията и нанесе последователно два удара — с крак на височината на коляното и с ръка — към гръдната ми кост. Отбих ритника, блокирах юмручния удар и го повалих на земята. Опита се да нанесе още един удар с крак, докато падаше, и се наложи да отскоча, за да не получа ритник в лицето. Междувременно Денг се надигна с пъргавината на котка и отново се хвърли към мен.

Този път го пресрещнах, отбих атаките му и го повалих с точни попадения с коляно и лакът. Той се преметна във въздуха и се стовари с трясък на пода, притискайки лявата си ръка отдолу. Метнах се след него, тръшнах се на гърба му и му извих другата ръка, докато китката изпука.

— Така, достатъчно. Намираш се в шибаната виртуалност. — Поех си дъх и снижих глас. — Ако още ми се опъваш, ще ти счупя ръката. Ясен ли съм?

Той кимна, доколкото можеше, с лице, притиснато в пода.

— Добре. — Поотпуснах леко натиска върху ръката му. — Сега ще те пусна и двамата ще си поговорим цивилизовано. Искам да ти задам няколко въпроса. Не е нужно да ми отговаряш, ако не желаеш, но в твой интерес е да ме изслушаш.

Надигнах се и се отстраних от него. Той се изправи, масажирайки навехнатата си ръка, и се отпусна на стола. Настаних се от другата страна на масата.

— Имаш ли проследяващо устройство?

Той поклати глава.

— Всъщност, какво те питам. И без това няма да ми кажеш истината. Поставили сме ти отразителен шифрозаглушител. А сега, искам да знам кой ти е началникът?

Той ме погледна.

— И защо да ти казвам, шибаняк такъв?

— Защото, ако го сториш, ще върна твоята „колода“ на корпорация „Мандрейк“ и те най-вероятно ще те „пренахлузят“. — Наведох се напред. — Денг, предлагам ти го само веднъж. Сграбчвай възможността, докато я има.

— Ако ме убиеш, „Мандрейк“ ще…

— Не — поклатих глава. — Гледай реално на нещата. Ти какъв пост имаше? Оператор на охранителни системи? Специалист по тактическо разгръщане? Такива като теб „Мандрейк“ може да ги рине с лопата. Във военните хранилища има взводни командири, които са готови да направят свирка, за да ти вземат службицата. Никой не ще да е на фронта. Никой не държи на теб, приятелче. Повярвай ми. Никой.

Мълчание. Той седеше и ме наблюдаваше с нескрита омраза.

Измъкнах и последния си коз.

— Понякога корпорациите обичат да провеждат показни наказателни операции. Един вид, ние не позволяваме никой да докосва с пръст хората ни. Вдигат голям шум, правят си реклама, „Мандрейк“ сигурно са същите. Но това е показен шум, Денг. Сигурно си даваш сметка за това. На теб самия случвало ли ти се е да те пращат на подобна операция? Случвало ли ти се е да прибирате „колода“ на ваш отвлечен и убит колега?

Оставих въпроса да увисне между нас като хвърлено на удавник въже.

„Хайде де. Хващай се. Достатъчно е да кажеш една думичка.“

Но в стаята цареше тишина. Денг бе стиснал устни.

Налагаше се да опитам отново.

— Не чух, имал ли си такъв случай, Денг?

— Най-добре ме убий още сега.

Усмихнах се едва забележимо.

— Няма да те убия, Денг.

Зачаках.

Сякаш наистина разполагах с отразителен шифрозаглушител. Сякаш не можеха да ме засекат. Сякаш имах цялото време на света. Дано ми повярва.

Цялото време на вселената.

— Ти няма да ме убиеш? — попита той накрая.

— Няма да те убия, Денг. Точно това казах. Аз… няма… да… те… убия. — Повдигнах рамене. — Прекадено лесно е. Все едно да те изключа. Толкова лесно не се става корпоративен герой.

Напрежението му постепенно се преля в изненада.

— А, и не си мисли, че ще те измъчвам. Не ми е по вкуса тази работа. Пък и сигурно са те натъпкали с достатъчно съпротивителен софтуер. Много кръв, малко резултат. И пак няма да получа отговори на въпросите. Та, както вече казах, това е еднократно предложение. Отговаряй на въпросите ми сега, докато все още имаш възможност.

— Или какво? — Храброст, но под нея нарастващо безпокойство. Вече на два пъти той се бе приготвял за това, което предполагаше, че го чака, и два пъти бях излъгвал очакванията му.

Отново свих рамене.

— Или ще те оставя тук.

— Какво?

— Ще те оставя тук. Намираме се насред Чарисетския пущинак, Денг. В едно малко, лайняно градче, дето сигурно го няма и на картата. Заобиколени сме от пустиня на хиляди километри наоколо. Ще те оставя тук, включен.

Той премигна, осмисляйки чутото. Отново се наведох към него.

— Ти си в системата на ППИП. На захранване от фронтови акумулатор. Ще изкара поне десетина години. Стотици години виртуално време. Всяка една секунда от тях ще е напълно реална за теб, в тази къщичка, насред житното поле. Не зная дали въобще е въведена възможност за някаква промяна на пейзажа. Няма да огладнееш, нито ще ожаднееш, но съм готов да се обзаложа, че ще си изгубиш разсъдъка. Преди още да удариш стотина годинки.

Облегнах се назад. Нека помисли върху това.

— Или ще отговаряш на въпросите ми. Еднократно предложение. Помниш ли? Решавай!

Отново мълчание, но този път беше различно. Погледът му бе втренчен в мен. Надигнах се.

— Е, поне ти предложих.

Почти стигнах до вратата, преди да се пречупи.

— Чакай! — Звук като скъсана струна на пиано. — Добре, получи го. Получи го, човече.

Спрях, положил ръка на дръжката. Гласът му изтъня още.

— Казах ти, че го получи, бе човече. Хенд. Ето кой. Матиас Хенд. Той ни прати там, само спри сега, бе човече. Всичко ще ти кажа.

Хенд. Името, което бе изпуснал одеве. Напълно възможно бе да казва истината. Извърнах се бавно.

— Хенд?

Той кимна.

— Матиас Хенд?

Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки.

— Имам ли думата ти?

— Вече ти я дадох. „Колодата“ ти ще бъде върната на „Мандрейк“. А сега… за този Хенд.

— Матиас Хенд. Патентен отдел.

— Този ти е началник? — намръщих се аз. — Шеф на подразделение?

— Не е точно мой началник. Всички тактически отреди са на подчинение на началника на охранителната дейност, но след началото на войната известна част от нас бяха прехвърлени към Хенд от патентния.

— Защо?

— Откъде мога да знам, за Бога?

— Поразсъждавай малко. Дали е било по инициатива на Хенд? Или е обща политика?

Той се поколеба.

— Казваха, че идеята била на Хенд.

— Той от колко време работи в „Мандрейк“?

— Нямам представа. — Денг забеляза промяната в изражението ми. — Не зная, бе човек! По-дълго от мен. С него шега не бива.

— Е, за това и аз мога да се досетя. Кажи ми нещо, което не знам.

— Само слухове. Преди две години някакъв ръководител на отдел обвинил Хенд пред борда на директорите в нарушаване на корпоративната етика…

— Корпоративната какво?

— Да бе, смей ми се. Но в „Мандрейк“ за това те заплашва и изтриване.

— Само не и него.

Денг поклати глава.

— Хенд се оправи с борда — никой не знае как. А две седмици по-късно онзи го намериха убит в едно такси. Изглеждаше сякаш нещо е избухнало вътре в него. Казват, че Хенд е бил хоган1 в Кейрфорското братство на Латимер. Нали си чувал за онези вуду дрънканици?

— Ах, онези вуду дрънканици — повторих аз, но далеч по-равнодушно, отколкото се чувствах. Религията си е религия, но умението да общуваш с отвъдния свят, както обича да посочва Квел, говори за способност да се справяш и с този. Кейрфорското братство, доколкото ми бе известно, бе убежище на едни от най-злокобните екзорсисти, на каквито съм се натъквал при редките си посещения в задните улички на човешката душевност, в компанията на якудза2 от Харланов свят, Шарянската религиозна полиция и, разбира се, самите Емисари. Ако Матиас Хенд наистина е бивш кейрфорец, значи съзнанието му е белязано с далеч по-тъмни оттенъци, отколкото на обикновен корпоративен служител. — Та ако оставим настрана тези вуду дрънканици, какво друго говорят за него?

Денг сви рамене.

— Че му сече пипето. Успял е да сключи доста тлъсти договори с различни държавни агенции преди войната. Хвалел се също, че щял да си осигури място в борда на директорите до края на годината. Никой не му се присмива.

— Разбираемо. Кой смее да си изложи на риск кариерата. Мисля, че ние трябва…

Пропадане.

Излизането от програмата на ППИП се оказа също толкова приятно, колкото и влизането. Имах усещането, че внезапно в пода се е образувала пролука, през която съм пропаднал, и сега се нося право към вътрешността на планетата. От всички страни бях заобиколен с море от „бял шум“, което поглъщаше мрака и блъскаше върху сетивата ми с интензивността на развилнял се сутрешен махмурлук. После, съвсем внезапно, всичко свърши и аз отново се озовах в реалния свят, с увиснала глава и капеща от ъгъла на устата слюнка.

— Как си, Ковач?

Шнайдер.

Премигнах няколко пъти и замижах, сякаш бях гледал твърде дълго към слънцето.

— Ковач? — Този път бе гласът на Таня Вардани. Избърсах уста и се огледах. До мен ППИП бръмчеше едва чуто и броячът бе замръзнал на цифрата 49. Вардани и Шнайдер стояха от двете страни на леглото и ме разглеждаха с комична загриженост. Приличаха ми на актьори в зле скалъпен фарс, на фона на тази порнографски червена окраска на стаята. Усетих, че неволно се подсмихвам, и вдигнах ръка да сваля шапката с електродите.

— Е? — попита Вардани, която първа се бе съвзела от тревогата. — Не ни се хили такъв. Какво научи?

— Достатъчно — отвърнах. — Мисля, че сме готови да правим сделката.