42.

На около половин миля оттам, в апартамента си с изглед към реката, Вишъс отвори нова бутилка „Сива гъска“. Докато си сипваше поредното питие под съпровода на рапа, който ехтеше в стаята, погледът му попадна върху двете празни еднолитрови бутилки на бара.

Много скоро към тях щеше да се присъедини още една. Ви взе кристалната си чаша и новата бутилка с водка и се отправи към стъклената врата на терасата. Отключи я със силата на волята си и я отвори.

Блъсна го студен вятър, но той се усмихна, отпи голяма глътка и излезе навън, обхождайки с поглед нощното небе. Ама какъв лъжец беше само! Направо страхотен. Всички мислеха, че е добре, защото беше успял да скрие дребните си проблеми. Носеше бейзболна шапка, та никой да не види, че окото му продължава да играе. Навиваше ръчния си часовник да звъни на всеки половин час, за да не позволи на кошмара да го изненада. Хранеше се, макар да не беше гладен. Смееше се, макар да не му беше смешно. И през цялото време пушеше като комин.

Дори беше стигнал дотам, да излъже Рот в очите. Когато кралят го попита как е, Ви срещна погледа му и замислено отговори, че макар все още да му е трудно да заспи, кошмарът си е отишъл и той се чувства много по-добре.

Пълни глупости. Беше като стъкло, покрито с безброй пукнатини. Достатъчно беше едно леко почукване и той щеше да се пръсне на хиляди късчета.

И то не само защото виденията му го бяха напуснали, нито заради повтарящия се кошмар. Е, да, тези неща също го тревожеха, но Ви знаеше, че и без тях щеше да се чувства по същия начин.

Гледката на Бъч и Мариса го убиваше.

По дяволите, не беше, защото завиждаше на щастието им или нещо такова. Напротив, адски се радваше, че нещата бяха сработили и дори мъничко бе започнал да харесва Мариса. Просто му причиняваше болка да е близо до тях.

Проблемът беше, че колкото и да бе неуместно и даже плашещо, в неговите очи Бъч… му принадлежеше. Беше живял с него месеци наред. Беше го спасил, когато лесърите едва не го убиха. Беше го изцелил.

И именно неговите ръце бяха превърнали Бъч във вампир.

Вишъс изруга и се облегна на парапета. Бутилката издрънча, когато той я остави пред себе си и олюлявайки се, надигна чашата си. О, почакай… тя бе почти празна. Ви взе шишето и я напълни, разливайки част от водката навън, после отново върна бутилката на парапета.

Когато изпразни и тази чаша, той се наведе напред и се загледа в улицата далеч под себе си. Главата му се замая и целият свят сякаш се завъртя около него. Изведнъж, насред връхлетелия го хаос, Ви откри най-подходящата дума за страданието, което го измъчваше. Сърцето му беше разбито.

Ама че бъркотия…

Вишъс избухна в ироничен смях — безрадостен звук, удавен почти веднага от бръснещия мартенски вятър.

Той вдигна единия си крак и стъпи върху студения камък. Разпери ръце, за да запази равновесие, и погледът му попадна върху ръката, от която беше свалил ръкавицата. Онова, което видя, го накара да се вцепени от ужас.

— Господи… не



Господин Х. дълго се взира във Ван, преди най-сетне да поклати бавно глава.

— Какво каза?

Двамата стояха в сенките на ъгъла между „Трейд стрийт“ и Четвърта улица. Господин Х. беше адски доволен, че са сами. Защото просто не можеше да повярва на ушите си, а не искаше никой от другите да го вижда толкова изумен.

Ван сви рамене.

— Сега е вампир. Приличаше на такъв. Държеше се като такъв. И начаса ме разпозна, макар да нямам представа как изобщо ме видя. А онзи, когото премахна? Това беше най-странното от всичко. Онзи просто се изпари. Въобще не беше като онова, което се случва, когато ти пронижеш един от нас. А другият вампир го гледаше като втрещен. Често ли стават подобни неща?

Нищо подобно не се беше случвало. Особено пък онова с човека, на когото изведнъж му бяха поникнали вампирски зъби. То си беше направо противоестествено, също както и вдишването.

— И те пуснаха да си тръгнеш просто така? — попита господин Х.

— Русият се тревожеше за другаря си.

Лоялност. Да, разбира се. Прословутата лоялност на Братството.

— Забеляза ли нещо друго в О’Нийл? Освен това, че явно е бил превърнат във вампир?

Може би Ван се беше заблудил…

— Ами… ръката му. Нещо с едната му ръка не беше наред.

Господин Х. почувства как по тялото му пробягва тръпка, сякаш беше камбана, която някой бе ударил.

— Какво точно не й беше наред? — попита той, като много внимаваше гласът му да звучи спокойно.

Ван вдигна ръка и сгъна кутрето си.

— Нещо такова. Малкият му пръст е извит и някак схванат, все едно не може да го движи.

— На коя ръка?

— Ъъъ… дясната. Да, на дясната.

Като в някаква мъгла, господин Х. се облегна на стената зад себе си. Пророчеството изпълни съзнанието му:

„Ще дойде един, с който ще настъпи краят на господаря,

боец от късните дни,

открит в седмата година на двайсет и първия,

и ще го познаят по цифрите, които носи.

С едно повече от компаса ще долавя,

макар и само с четири на дясната,

той има три живота,

две резки отпред и с едно-единствено черно око

той ще се роди и умре в кладенеца.“

Господин Х. усети, че се разтреперва. По дяволите. По дяволите!

Ако О’Нийл бе в състояние да надушва лесърите, това би могло да означава, че долавя с едно повече от компаса. А ако не можеше да изпъне кутрето си, това с ръката също съвпадаше. Ами другият белег… чакай малко… мястото, където Омега бе пъхнал късчето от себе си в О’Нийл… заедно с пъпа му това правеше „две резки“. И може би черният белег, който му беше останал, бе окото, за което говореха Свитъците. Що се отнася до родното му място, О’Нийл беше „роден“ като вампир в Колдуел и най-вероятно щеше да умре тук, когато му дойдеше времето.

Съвпадаше, всичко съвпадаше съвсем точно, но още по-забележително беше това, че никой, ама наистина никой не бе чувал за подобен начин на убиване на лесъри.

Господин Х. погледна към Ван и всичко си дойде на мястото, променяйки из основи плановете му.

— Не ти си избраният.



— Трябваше да ме оставиш — каза Бъч, когато Рейдж паркира пред сградата, на чийто връх се намираше апартаментът на Ви. — Трябваше да настигнеш другия лесър.

— Как ли пък не! Ти изглеждаше като халосан с чук, а мога да ти гарантирам, че много скоро щяха да довтасат още лесъри. — Рейдж поклати глава, докато слизаха от колата. — Искаш ли да се кача с теб? Все още изглеждаш като прегазена катерица.

— О, я се разкарай! Връщай се да се биеш с копелетата.

— Страшно ми харесва, когато решиш да се правиш на мъжкар — ухили се Рейдж, но после отново стана сериозен. — Слушай, за това, което се случи…

— Точно за това искам да поговоря с Ви.

— Добре. Ви знае всичко.

Рейдж пъхна ключовете от кадилака в ръката му и като го потупа по рамото, добави:

— Обади се, ако ти потрябвам за нещо.

След като Холивуд се дематериализира, Бъч влезе във фоайето, помаха на охранителя и влезе в асансьора. Докато се изкачваше нагоре, което отне цяла вечност, си мислеше за злото във вените си. Кръвта му отново беше черна, сигурен бе в това. И целият вонеше на бебешка пудра.

Излезе от асансьора, чувствайки се като прокажен, и беше посрещнат от тътнещите звуци на „Chicken N Beer“ на Лудакрис.

— Ви? — извика той, блъскайки по вратата. Отговор не последва. По дяволите. Веднъж вече беше нахлул при Ви в неподходящ момент…

По някаква причина вратата изщрака и се открехна едва-едва. Бъч я побутна и рапът, долитащ отвътре, се засили, но не можа да заглуши полицейските му инстинкти, които изведнъж се обадиха предупредително.

— Вишъс?

Той прекрачи прага и бе блъснат от силен повей на вятъра, долетял откъм отворената стъклена врата на терасата.

— Ехо… Ви?

Бъч погледна към бара. Върху мраморния плот имаше две празни бутилки от водка и три капачки. Аха, тук е имало запой.

Бъч се запъти към терасата, като очакваше да завари Вишъс, проснат върху някой шезлонг, мъртвопиян.

Вместо това налетя на сцена, сякаш извадена от филм на ужасите — чисто гол, Вишъс се беше покачил върху парапета на терасата и се поклащаше на вятъра… а от тялото му струеше светлина.

— Исусе Христе… Ви!

Ви се обърна рязко и разпери сияещите си ръце. С налудничава усмивка той бавно се завъртя.

— Готино, а? Сега е навсякъде по мен — каза той и като надигна бутилката с водка, отпи голяма глътка. — Мислиш ли, че ще се опитат да ме завържат и да покрият всеки сантиметър от кожата ми с татуировки?

Бъч бавно прекоси терасата.

— Ви… какво ще кажеш да те свалим оттам, а?

— Защо? Бас държа, че съм достатъчно умен, за да полетя.

Ви погледна през рамо към улицата трийсет етажа под него.

Докато се олюляваше напред-назад от поривите на вятъра, тялото му беше поразяващо красиво.

— Да, такъв шибан гений съм, че сто процента мога да надхитря дори гравитацията. Искаш ли да ти покажа?

— Ви…

По дяволите!

— Ви, приятелю, слез оттам.

Вишъс го погледна и сбърчи вежди, сякаш изведнъж беше изтрезнял.

— Миришеш като лесър, съквартиранте.

— Знам.

— Защо така?

— Ще ти кажа, ако слезеш.

— Подкупваш ме, а? — Ви отпи още една глътка „Сива гъска“. — Само че аз не искам да слизам, Бъч. Искам да полетя… да полетя далеч оттук.

Той вдигна глава към небето и залитна… но успя да запази равновесие, като размаха бутилката в ръката си.

— Опа… беше на косъм.

— Вишъс… Боже…

— Е, ченге, Омега отново е в теб, така ли? И кръвта ти пак е черна? — Ви отметна косата си от очите. Татуировките на слепоочието му направо грееха от сиянието на кожата под тях. — И въпреки това ти не си изначално зъл. Как го каза тя? А, да… истинското зло се крие не в тялото, а в душата. А ти, Бъч О’Нийл, имаш добра душа. По-добра от моята при всички случаи.

— Вишъс, слез оттам. Веднага…

— Аз те харесах, ченге. От мига, в който те видях за първи път. Не… не точно от първия миг… тогава исках да те убия. Но после те харесах. Много.

Господи, Бъч никога не беше виждал изражение като онова, което се изписа по лицето на Вишъс при тези думи. Печално… Нежно… Но най-вече — изпълнено с копнеж.

— Видях те с нея, Бъч. Видях те… как правиш любов с нея.

— Какво?

— Мариса. Видях те отгоре й, там, в клиниката. — Ви размаха сияещата си ръка напред-назад. — Беше нередно, знам, и наистина съжалявам… но просто не можех да извърна очи. Бяхте толкова красиви заедно и аз исках… мамка му, каквото и да бе това между вас. Исках да изпитам същото. Да, поне веднъж исках да разбера какво е да правиш нормален секс с някого, когото обичаш. — Вишъс се изсмя ужасяващо и продължи: — Е, онова, което искам, не е точно нормално, нали? Ще извиниш ли моята извратеност? Моята срамна и възмутителна перверзност? Мамка му… унижавам и двама ни…

Бъч беше готов да каже абсолютно всичко, само за да убеди приятеля си да слезе от парапета, но имаше чувството, че той наистина бе отвратен от себе си. Което беше адски глупаво. Никой не може да заповядва на сърцето си, а Бъч изобщо не се чувстваше застрашен от признанието на Ви. Всъщност не беше дори учуден.

— Ви, приятелю, всичко е наред. Между теб и мен… всичко е наред.

Изпълненото с копнеж изражение изчезна от лицето на Ви, заменено от ледена маска, която при тези обстоятелства беше направо плашеща.

— Ти си единственият приятел, който някога съм имал… — Отново онзи ужасяващ смях. — Въпреки останалите от Братството, ти си единственият, с когото бях наистина близък. Честно казано, никак не ме бива с връзките. Но с теб беше различно.

— Ви, и при мен е така. Но какво ще кажеш да слезеш…

— Ти не беше като другите. Изобщо не те беше грижа, че съм различен. Другите, те… те ме ненавиждаха, защото бях различен. Не че това има значение. Те всички са мъртви. Мъртви, мъртви…

Бъч нямаше никаква представа какви ги дрънка Ви, но и не го интересуваше. Единственото, което имаше значение, беше, че говореше в минало време.

— Аз все още съм ти приятел. Винаги ще ти бъда приятел.

— Винаги… Каква смешна дума — винаги.

Краката на Ви се огънаха и той се свлече на колене, като едва успя да запази равновесие. Бъч пристъпи напред.

— Не се приближавай, ченге. Стой, където си! — Ви остави бутилката с водка на парапета и прокара пръсти по гърлото й. — Тя добре се погрижи за мен.

— Защо не пийнем заедно, а?

— Не. Но можеш да довършиш каквото е останало.

Диамантените очи на Ви се повдигнаха и левият ирис започна да се разширява, докато не погълна цялото око. Последва дълго мълчание, нарушено най-сетне от смеха на Ви.

— Знаеш ли, вече не виждам абсолютно нищо… Колкото и да се опитвам, колкото и да се мъча, аз съм сляп. Незрящ в бъдещето. — При тези думи той сведе поглед към тялото си. — И въпреки това продължавам да светя… като някоя от онези шибани лампи с формата на гъска, която включваш в контакта и тя цялата засиява.

— Ви…

— Ти си добър ирландец, нали?

Бъч кимна и Ви продължи:

— Ирландец, ирландец… чакай да помисля. Да…

Погледът на Ви се проясни и той продължи пресекливо:

— Нека пътят се надигне да те посрещне. Нека вятърът винаги бъде попътен. Нека слънце да сгрява лицето ти и дъжд да напоява нивите ти. И… мой най-скъпи приятелю, докато отново се срещнем, нека ръката на Господ те закриля.

И с едно мощно движение Ви отскочи назад и изчезна.

Загрузка...