1.

— Искаш ли да чуеш каква еротична фантазия имам? — Бъч О’Нийл постави чашата с уиски „Лагавулин“ на масата и се взря в блондинката, която го беше заговорила. На фона на ВИП залата на „Зироу Сам“ тя изглеждаше умопомрачително, облечена в тоалет от ивици бял лак, нещо като кръстоска между Барби и Барбарела1. Трудно беше да се прецени дали е една от професионалистките в клуба или не. Вярно, че когато ставаше дума за платен секс, Преподобния подбираше само най-доброто, но тя спокойно можеше да бъде модел в „Maxim“ или „FHM“.

Блондинката постави длани върху мраморния плот на масата и се приведе към него. Гърдите й бяха съвършени, най-доброто, което можеше да се купи с пари, а сияйната й усмивка обещаваше забавления, за които щеше да й е необходима възглавничка за коленете. Платена или не, това беше жена, която не страдаше от липса на витамин D и това й харесваше.

— Е, татенце? — настоя тя на фона на психеделичните техно звуци. — Искаш ли да сбъднеш фантазиите ми?

Бъч я дари с хладна усмивка. Без съмнение тази вечер тя щеше да ощастливи някого. Най-вероятно — цяла тайфа, но той нямаше да е един от тях.

— Съжалявам, ще трябва да си опиташ късмета другаде.

Липсата на каквато и да било реакция от нейна страна окончателно затвърди подозренията му, че е професионалистка. С равнодушна усмивка, блондинката се премести на съседната маса и разигра същата сценка с привеждането над масата и грейналото лице.

Бъч се облегна назад и изпразни чашата си, в която беше останало около един пръст уиски. Следващата му стъпка беше да привлече вниманието на сервитьорката. Тя кимна, без да се приближава, и забърза към бара, за да му сипе още едно питие.

Беше почти три сутринта, така че останалите двама щяха да се появят до половин час. Вишъс и Рейдж бяха на лов за лесъри (неживите кучи синове, които избиваха техния вид), но най-вероятно щяха да се върнат с празни ръце. През целия януари и февруари в тайната война между вампирите и Обществото на лесърите цареше затишие, по улиците се срещаха все по-малко убийци. Което беше добра новина за цивилните вампири. И повод за безпокойство за Братството на черния кинжал.

— Здрасти, ченге — разнесе се нисък мъжки глас зад Бъч и той се усмихна.

Звукът на този глас винаги извикваше в съзнанието му представата за мъгла, забулваща онова, което се кани да те убие в нощта.

— Здравей, Преподобни — отвърна Бъч, без да се обръща.

— Знаех си, че ще я разкараш.

— Да не четеш мисли?

— Понякога.

Бъч хвърли поглед през рамо. Преподобния стоеше в сенките и аметистовите му очи блестяха. Както обикновено, късата му коса бе оформена в прическа ирокез. Носеше страхотен костюм от камгарна вълна на „Валентино“. Бъч имаше съвсем същия.

Само дето Преподобния го беше купил със собствените си пари. Преподобния (известен още като Ривендж и като брат на Бела, която бе шелан на Зи) притежаваше „Зироу Сам“ и получаваше процент от всичко, което се случваше там. А с цялата поквара, която можеше да се купи в клуба, в края на всяка вечер той несъмнено прибираше купища пари в касичката си.

— Не, тя просто не беше за теб.

Преподобния се разположи на мястото до Бъч, поглаждайки съвършения възел на вратовръзката си „Версаче“.

— Освен това знам защо й отказа — добави той.

— Така ли?

— Не харесваш блондинки. Вече не.

— А може би просто не е моят тип.

— Знам какво искаш.

Бъч надигна чашата с уиски, която беше пристигнала междувременно.

— Нима?

— Това ми е работата. Повярвай ми.

— Не се засягай, но предпочитам да не ти се доверявам.

Преподобния се наведе към Бъч. Миришеше фантастично, в което нямаше нищо чудно — „Cool Water“ на „Давидоф“ неслучайно беше класика.

— Знаеш ли какво, ченге? Въпреки това ще ти помогна.

Бъч сложи ръка върху мускулестото рамо на вампира.

— Интересуват ме само барманките, друже. Добрите самаряни ми действат на нервите.

— Понякога само нещо различно може да ти свърши работа.

— В такъв случай нямаме късмет, а? — Бъч кимна по посока на полуголата тълпа, която се клатеше под въздействието на екстази и кокаин. — Тук всички изглеждат еднакво.

Странно, докато работеше в полицейското управление на Колдуел, „Зироу Сам“ беше истинска загадка за него. Всички знаеха, че там гъмжи от секс и наркотици, но така и не бяха успели да съберат достатъчно доказателства, за да получат разрешително за обиск. Въпреки че беше достатъчно само да влезеш в клуба която и да било нощ, за да се натъкнеш на поне дузина нарушения на закона.

Сега, когато се движеше с Братството, Бъч знаеше каква е причината. Преподобния владееше доста трикове, способни да променят възприятията за случки и обстоятелства. Като вампир, той беше в състояние да изтрива паметта на хората, да подправя записите на охранителни камери и да се дематериализира, когато си поиска. Преподобния и бизнесът му бяха движеща се мишена, която всъщност не помръдваше.

— Кажи ми нещо — рече Бъч. — Как успяваш да запазиш тези твои странични занимания в тайна от аристократичното си семейство?

Преподобния се усмихна, разкривайки връхчетата на вампирските си зъби.

— Ти ми кажи как така един човек успя да се сближи толкова с Братството?

Бъч вдигна чашата в почтителен жест.

— Понякога съдбата ни повежда по откачени пътища.

— Абсолютно вярно, човече. Наистина, абсолютно вярно.

Телефонът на Бъч иззвъня и Преподобния се изправи.

— Ще ти изпратя нещо — каза той.

— Не го искам, освен ако не е уиски.

— Бас държа, че ще си вземеш думите назад.

— Силно се съмнявам — каза Бъч и извади своята „Моторола Рейзър“. — Какво става, Ви? Къде сте?

Вишъс дишаше тежко като състезателен кон, а вятърът виеше в слушалката и му пригласяше — явно дяволски бързаше.

— Майната му, ченге, имаме проблем.

Бъч усети прилив на адреналин, от който само дето не светна като коледна елха.

— Къде сте?

— В предградията. Изникна една ситуация. Проклетите убийци са започнали да ловуват цивилни в домовете им.

Бъч скочи на крака.

— Идвам…

— Как ли пък не! Стой където си. Обадих ти се само за да не решиш, че са ни убили, като не се появим.

И той затвори.

Бъч бавно се отпусна на мястото си. На съседната маса няколко души гръмко се разсмяха — някаква шега отключи смеха им и той се извиси във въздуха като ято птици.

Бъч сведе поглед към чашата си. Преди шест месеца нямаше абсолютно нищо. Нямаше жена в живота си. Не беше близък с никого от семейството си. Нямаше истински дом, а работата му в отдел „Убийства“ бавно го унищожаваше. После го отстраниха от длъжност заради полицейска бруталност. По някакво странно стечение на обстоятелствата започна да се движи с Братството. Срещна единствената жена, която го караше да занемее от благоговение. И освен това напълно обнови гардероба си.

Това последното със сигурност си оставаше в колонката с плюсовете.

За известно време промяната успяваше да замаскира истината, но напоследък Бъч бе започнал да забелязва, че си е все същият — не по-жив, отколкото докато гниеше в предишното си съществуване. Все още гледаше отстрани, докато животът го отминаваше.

Той отпи от чашата с „Лагавулин“ и се замисли за Мариса. Представи си дългата й до кръста коса. Бялата й кожа. Светлосините й очи. Вампирските зъби.

О, да, никакви блондинки за него. Не можеше дори да си помисли за секс с някоя светлокоса мадама.

О, по дяволите цветът на косата! Сякаш която и да било жена в клуба или където и да било по света можеше да се сравнява с Мариса. Тя притежаваше чистотата на кристал, пречупващ светлината, а изяществото й правеше всичко край нея да изглежда по-хубаво, по-живо, по-цветно.

По дяволите! Държеше се като сантиментален глупак.

Само че тя беше така прекрасна! За краткото време, когато му се беше сторило, че Мариса е привлечена от него, Бъч бе започнал да се надява, че между тях може да се получи нещо. И тогава тя най-неочаквано изчезна. Което бе доказателство, че не е глупачка. Той не можеше да й предложи нищо, и то не само защото беше човек. Бъч газеше из плитчините на света на Братството — не можеше да се бие рамо до рамо с тях заради расата си, ала не можеше и да се върне към предишния си живот, защото знаеше твърде много. Единственият начин да излезе от това половинчато положение, беше с краката напред.

Страхотна партия, няма що!

Веселяците на съседната маса изригнаха в нова вълна гръмогласен смях и Бъч хвърли поглед към тях. В центъра на малката групичка седеше рус дребосък в лъскав костюм. Не изглеждаше на повече от петнайсет години, но от близо месец бе редовен посетител на ВИП залата и пръскаше пари, сякаш бяха конфети.

Очевидно компенсираше с портфейла си онова, което липсваше на физиката му. Поредният пример за всемогъществото на добрия стар долар.

Бъч довърши скоча си, махна на сервитьорката и сведе поглед към дъното на чашата. По дяволите! Четирите двойни уискита не бяха успели дори да го замаят, което красноречиво говореше за издръжливостта му. Беше оставил редиците на аматьорите зад себе си и се беше превърнал в професионален пияч.

Тази мисъл изобщо не го разтревожи, което го накара да осъзнае, че вече не гази из плитчините. Започнал бе да затъва.

Ама тази вечер беше в прекрасно настроение!

— Преподобния каза, че имаш нужда от компания.

Бъч дори не си направи труда да вдигне очи.

— Не, благодаря.

— Няма ли поне да ме погледнеш?

— Кажи на шефа си, че оценявам… — Бъч вдигна глава и не можа да довърши.

Незабавно я разпозна, в което нямаше нищо чудно — тя беше шеф на охраната в „Зироу Сам“ и беше невъзможно да я забравиш. Висока поне метър и осемдесет. Къса, смолисточерна коса и мъжка подстрижка. Тъмносиви очи с цвят на пушечно дуло. Тесният спортен потник, с който беше облечена, подчертаваше атлетичното й тяло — само мускули и вени, без грам тлъстина. Изглеждаше така, сякаш не само бе в състояние да ти строши костите, но и щеше да го направи с удоволствие. Бъч хвърли разсеян поглед към ръцете й. Силни, с дълги пръсти. Ръце, които можеха да нанесат сериозни поражения.

По дяволите… май щеше да му хареса да го наранят. Тази вечер му се искаше да изпита физическа болка, ей така, за разнообразие.

Жената се усмихна едва-едва, сякаш знаеше какви мисли се въртят в главата му, и Бъч зърна острите връхчета на вампирски зъби. А… значи не беше от човешката раса. Беше вампир. Жена-вампир.

Преподобния се оказа прав, кучият му син. Тази наистина щеше да свърши работа, защото бе всичко, което Мариса не беше. И защото му предлагаше онзи анонимен секс, с който беше свикнал през целия си живот. И точно този вид болка, от която се нуждаеше, без сам да си дава сметка.

Бъч бръкна в джоба на костюма си „Ралф Лорен“, но тя поклати глава.

— Не го правя за пари. Никога. Приеми го като услуга за приятел.

— Но аз не те познавам.

— Не ти си приятелят, когото имам предвид.

Бъч хвърли поглед през рамо и видя Ривендж да се взира в тях от другия край на ВИП залата. Когато срещна погледа му, вампирът се подсмихна самодоволно и потъна в частния си кабинет.

— Той ми е много добър приятел — прошепна тя.

— Така ли? Как се казваш?

Тя му протегна ръка.

— Няма значение. Да вървим, Бъч, наричан още Брайън, по фамилия О’Нийл. Ела с мен. Забрави за малко онова, което те кара да обръщаш уиски след уиски. Обещавам ти, че цялата тази машина за самоунищожение ще е тук, когато се върнеш.

Не му харесваше колко много знае тя за него!

— Защо първо не ми кажеш името си?

— Тази вечер можеш да ме наричаш Симпати. Как ти звучи?

Той я огледа от бретона до ботушите. Никак не се учуди, като видя, че е обута в кожени панталони.

— Да не криеш някоя изненада в панталоните си?

Тя се разсмя. Нисък, плътен смях.

— Не. Не съм транссексуална. Не само твоят пол може да бъде силен.

Бъч се взря в стоманените й очи, после хвърли поглед към частните тоалетни. Господи… това му беше толкова познато. Бърз секс с непозната, безцелен сблъсък между две тела. Тази гадост открай време беше разменната монета в сексуалния му живот, само дето не си спомняше някога да е усещал подобно болезнено отчаяние, както сега.

Все тая. Нима, докато черният му дроб не го отведеше в гроба, трябваше да прекара живота си в пълно въздържание? Само защото онази, която той не заслужаваше, не го искаше?

Той сведе поглед към панталоните си. Очевидно тялото му не беше съгласно с плана за въздържанието.

С гърди, по-студени от асфалта през зимата, той се изправи.

— Да вървим!



Воден от прелестните звуци на цигулките, камерният оркестър подхвана валсова мелодия и Мариса загледа как бляскавата тълпа се слива пред очите й. Навсякъде около нея се образуваха двойки — докосваха се ръце, тела се прилепяха едно в друго, очи потъваха в погледа на другия. Десетки различни вариации на миризмата на обвързване се смесиха и изпълниха въздуха.

Мариса се опита да диша през устата, за да не ги усеща, но измъкване нямаше, което си беше в реда на нещата. Колкото и да се гордееше със стила и обноските си, аристокрацията на вампирите си оставаше подвластна на биологичните закони на своята раса — когато мъжките вампири се обвързваха, тялото им излъчваше миризма. А когато женските вампири приемеха някого за свой партньор, с гордост започваха да носят тъмния му мирис върху кожата си.

Или поне Мариса предполагаше, че го правят с гордост.

От сто двайсет и петте вампира в балната зала на брат й, тя беше единствената необвързана жена. Имаше и необвързани мъжки вампири, но те никога нямаше да я поканят на танц.

Принцепсите предпочитаха да пропуснат валса или пък да отведат на дансинга майка си или някоя от сестрите си, пред това дори да се доближат до нея.

Не, нея никой не я искаше и когато една двойка, понесена в танц, се приближи до нея, Мариса учтиво сведе очи. Последното, което искаше, бе някой от тях да се препъне, докато се опитва да избегне погледа й.

Тя потрепери и се запита защо положението на наблюдател, когото всички избягват, тази вечер й тежи повече от обикновено. За бога, вече четиристотин години никой член на вампирската глимера не смееше да я погледне в очите и тя беше свикнала с това. Първоначално беше нежеланата шелан на Слепия крал, а после се бе превърнала в бившата нежелана шелан — захвърлена заради възлюбената му нечистокръвна кралица.

Може би вече нямаше сили да гледа живота отстрани.

С разтреперани ръце и плътно стиснати устни, Мариса вдигна тежките поли на роклята си и се отправи към внушителния свод, извеждащ от балната зала. Спасението я очакваше навън и тя бутна вратата към дамския салон с безмълвна молитва.

Слава на Скрайб Върджин!

Напрежението бързо започна да я напуска, когато прекрачи прага и се огледа наоколо. Тази стая в имението на брат й винаги й се бе струвала като луксозна съблекалня за дебютантки. Украсена в пищен руско императорски стил, кървавочервената зала за почивка и оправяне на грима беше обзаведена с десет тоалетки, които си подхождаха прекрасно и които съдържаха всичко, от което една дама се нуждаеше, за да подобри външния си вид. В дъното на помещението се намираха баните, всяка от които беше издържана в цветовата гама на някое от яйцата на Фаберже2 — част от богатата колекция на брат й.

Толкова женствено. Толкова съвършено.

Застанала в средата на салона, на Мариса й се прииска да изкрещи.

Вместо това прехапа устни и се приведе пред едно от огледалата, за да оправи прическата си. Дългата й руса коса, която разпусната стигаше до кръста, тази вечер беше вдигната в съвършен кок, който вече няколко часа не бе мръднал, а перлените нанизи, които нейната доген беше вплела в русите кичури, бяха непокътнати.

Разбира се, часовете, прекарани в безучастно наблюдение, не бяха кой знае какво предизвикателство за прическата й в стил Мария-Антоанета.

За сметка на това огърлицата й се беше поразместила. Мариса я нагласи така, че едрата черна перла, която завършваше накита, да пада точно над деколтето й, доколкото изобщо имаше такова.

Гълъбовосивата й рокля беше класика от „Балмен“3, купена през четиридесетте години на двайсети век в Манхатън. Чисто новите й обувки бяха на „Стюарт Уайцман“4 (не че някой можеше да ги види, скрити под дългата до земята рокля). Както винаги, огърлицата и обиците й бяха от „Тифани“5 — откакто баща й за първи път беше открил Луис Комфорт в края на деветнайсети век, семейството на Мариса бе сред най-лоялните клиенти на компанията.

Което беше една от отличителните черти на аристокрацията, нали така? Постоянство и високо качество във всичко, неприкрито неодобрение към всяка промяна и всеки недостатък.

Мариса се изправи и отстъпи назад, докато огледалото не я обхвана в цял ръст. Каква ирония! От другия край на стаята в нея се взираше същинско въплъщение на женското съвършенство, една невероятна красота, излязла сякаш изпод длетото на някой майстор, а не създание от плът и кръв. Извивките на високото й стройно тяло бяха изящни, а лицето възхитително — очите и устните, скулите и носът бяха със съвършени пропорции. Кожата й беше бяла като алабастър, очите й — сребристосини. Малцина вампири имаха по-чиста кръв от тази, която течеше в нейните вени.

Ала това не променяше нищо. Тя си оставаше изоставената жена. Онази, която бяха захвърлили. Нежеланата, несъвършената, недокоснатата стара мома, която дори чистокръвен воин като Рот не бе могъл да понесе сексуално нито веднъж, пък макар и само за да не остане тя съвсем неопитна. И ето че заради отвращението на Рот тя си бе останала необвързана, въпреки че бе прекарала с него цяла вечност, или поне така й се струваше. За да бъде смятана за шелан, една жена трябваше да бъде обладана.

Краят на връзката им беше дошъл неочаквано, без обаче да учуди никого. Макар Рот да беше обявил, че тя го е напуснала, а не обратното, целият аристократичен елит знаеше каква е истината. Недокосната в продължение на векове, тя никога не беше носила мириса на обвързване върху кожата си, никога не бе прекарала дори и ден насаме с него. Още повече, никоя жена не би напуснала Рот доброволно. Та той беше Слепия крал, последният чистокръвен вампир в света, велик боец и водач на Братството на черния кинжал. Никой не заемаше по-високо положение от него.

Заключението на глимера? Нещо с Мариса очевидно не беше наред. Дрехите й сигурно скриваха някакъв дефект, най-вероятно — от сексуален характер. Защо иначе един чистокръвен боец не изпитваше никакво еротично влечение към нея?

Мариса си пое дълбоко дъх. После отново. И отново.

В ноздрите й нахлу мирис на наскоро откъснати цветя, сладко ухание, което се надигна като вълна, измести въздуха и изпълни дробовете й. Гърлото й се сви, сякаш за да се пребори с прииждащите талази, и тя вдигна ръка към перлената огърлица. Колко силно я стягаше… и как тежеше… като пръсти, впити в гърлото й. Отвори уста, за да си поеме въздух, но и това не помогна. Цветното зловоние се беше просмукало в дробовете й, полепнало бе по всеки милиметър от тях и тя се задушаваше и се давеше…

Мариса отиде до вратата с разтреперани крака, но просто не бе в състояние да се изправи лице в лице с танцуващите двойки, онези, които подхранваха чувството си за собствено достойнство, като я отлъчваха от обществото си. Не, за нищо на света не биваше да я видят… щяха да разберат колко е разстроена. Колко много я измъчва всичко това. И щяха да я презрат още повече.

Погледът й обиколи салона, обходи всички предмети, надникна във всички огледала. Отчаяно се опитваше да… всъщност, какво се опитваше да направи? Къде можеше да отиде… спалнята на горния етаж… Трябваше да… о, господи… не можеше да диша. Щеше да умре, тук и сега, неспособна да поеме и глътка въздух през свитото си гърло.

Хавърс… брат й… трябваше да го намери. Той беше лекар… Той щеше да й се притече на помощ… но тогава рожденият му ден щеше да бъде провален. Съсипан… заради нея… Тя беше виновна за всичко… за всичко. За целия позор, с който беше покрита… Слава богу, че родителите й бяха мъртви от векове и така и не видяха какво… бе станало с нея.

Щеше да повърне. Определено щеше да повърне.

С разтреперани ръце и омекнали колене, тя се втурна към една от баните и се заключи вътре. Преди да влезе в тоалетната, пусна чешмата, за да заглуши задавеното си дишане, в случай че някой влезе в салона. После се свлече на колене и се надвеси над порцелановата чиния.

Опита се да повърне, ала колкото и да се напъваше, от гърлото й излизаше само въздух. Пот изби по челото й, под мишниците, между гърдите й. Зави й се свят и тя отвори широко уста, мъчейки се да си поеме дъх, докато в главата й като рояк сърдити пчели нахлуха мисли за това, как ще умре сама, без никой да й помогне, как ще провали партито на брат си, как всички я презират… пчелите в главата й бръмчаха и я жилеха… жилеха я до смърт… мисли като пчели…

Разплака се не защото се боеше, че умира, а защото знаеше, че ще продължи да живее.

Господи, през последните няколко месеца пристъпите на паника бяха станали непоносими; мъчителната тревога вървеше неотменно по петите й — безплътен преследвач, чиято упоритост не знаеше граници. И всеки нов срив я връхлиташе с неотслабваща сила, ужасяващо, брутално откровение.

Стиснала глава между дланите си, Мариса захлипа дрезгаво. Сълзите се стичаха по лицето й и мокреха перлите и диамантите около гърлото й. Беше съвсем сама. Впримчена в красив пищен кошмар, в който чудовищата носеха смокинги и кадифени сака, а лешоядите, протегнали хищни нокти, за да й избодат очите, се спускаха отгоре й, плющейки с крила от сатен и коприна.

Тя си пое дълбоко дъх и се опита да овладее дишането си.

„Спокойно… спокойно. Добре си. И преди си се чувствала така.“

След известно време сведе поглед към тоалетната чиния. Беше изработена от чисто злато и водата, раздвижена от нейните сълзи, сияеше като огряна от слънчеви лъчи. Внезапно Мариса усети, че плочките на пода й убиват. Че корсетът се впива в тялото й. И че кожата й лепне от влага.

Вдигна глава и се огледа наоколо. Я виж ти! Беше избрала любимата си баня за своя срив, онази, украсена като яйцето с момините сълзи. Беше седяла надвесена над тоалетната чиния, заобиколена от нежнорозови стени, покрити с ръчно изрисувани зелени вейки и ситни, бели цветчета. Подът и умивалникът бяха от розов мрамор, изпъстрен с бели и кремави жилки. Аплиците бяха от злато.

Колко очарователно. Съвършеното място за пристъп на паника. От друга страна, истерията си подхождаше с абсолютно всичко, нали? Класика в жанра.

Мариса се оттласна от пода, завъртя кранчето на чешмата и се свлече в малкия, облечен в коприна стол в ъгъла. Роклята й се разстла около нея, сякаш беше животно, което най-сетне можеше да си почине, сега, когато драмата беше свършила.

Погледна се в огледалото. По лицето й бяха избили петна, носът й беше зачервен. Гримът й беше съсипан, косата й бе в безпорядък.

Значи така изглеждаше в действителност — нищо чудно, че всички в глимера я презираха. Незнайно как, те бяха разбрали истината за нея.

Господи… сигурно затова Бъч не я искаше…

„О, по дяволите, не!“

Последното, от което се нуждаеше в този момент, беше да мисли за него. Това, което трябваше да стори, бе да оправи външния си вид, доколкото бе възможно, и да избяга в стаята си. Вярно, да се крие, не беше никак привлекателно, но нима тя самата беше привлекателна?

Тъкмо посягаше към косата си, когато чу вратата на салона да се отваря. Откъм балната зала нахлу вълна от камерна музика, само за да затихне миг по-късно, когато вратата отново се затвори.

Страхотно! Сега не можеше да се измъкне. Все пак, може би беше само една жена, така че поне не трябваше да се тревожи да не подслуша нечий разговор.

— Не мога да повярвам, че разлях вино върху шала си, Санима.

Прекрасно — освен страхливка, беше и подслушвачка!

— Не си личи — отговори Санима. — Все пак, слава на Скрайб Върджин, че го видя, преди някой друг да е забелязал. Ей сега ще го почистим с малко вода.

Мариса тръсна глава, за да се съсредоточи.

„Не мисли за тях, просто си оправи косата. И в името на Скрайб Върджин, почисти тази размазана спирала. Приличаш на миеща мечка.“

Тя взе една кърпа и тихичко я намокри, докато двете жени влизаха в банята срещу нейната. Очевидно бяха оставили вратата открехната, защото гласовете им се чуваха съвсем ясно.

— Ами ако някой все пак забележи?

— Шшшт… нека свалим шала… о, господи! — Възклицанието беше придружено от кратък смях. — Вратът ти!

По-младата жена понижи глас и зашепна възторжено:

— Марлус беше. Откакто миналия месец се обвързахме, той е просто…

Този път и двете се разсмяха.

— Често ли идва при теб през деня? — попита Санима, гласът й беше едновременно възхитен и заговорнически.

— О, да. Когато каза, че иска спалните ни да са свързани, първоначално не разбрах защо. Сега обаче знам. Той е… ненаситен. И то не само… не само за кръв.

Мариса замря с кърпата под едното си око. Само веднъж бе почувствала някой мъж да я жадува. Една целувка, само една… скътана грижливо в спомените й. Щеше да отиде в гроба девствена и това мимолетно докосване до устните й щеше да бъде единственото й еротично преживяване.

Бъч О’Нийл. Бъч я беше целунал с…

„Престани!“

Тя се зае с другата половина на лицето си.

— Прекрасно е да си току-що омъжена. Но не бива да допускаш някой да забележи белезите. Кожата ти е обезобразена.

— Ето защо толкова бързах да дойда тук. Ами ако някой ми беше казал да си махна шала заради петното от вино?

Беше изречено с ужас, с какъвто обикновено се говореше за инциденти с хладно оръжие.

Макар че, като познаваше глимера, Мариса отлично разбираше защо някой би искал да избегне изпитателните им погледи.

Тя захвърли кърпата, залови се да оправя косата си… и се отказа от опитите да пропъди Бъч от мислите си.

Господи, как би й се искало да трябва да крие следите от зъбите му от очите на глимера. Колко прекрасно би било да знае, че под ефирните пластове на скъпите рокли тялото й е познало животинската му страст. С какво удоволствие би носила мириса на обвързването му върху кожата си и би го подчертавала, избирайки парфюм, който да му подхожда съвършено, както правеха маркираните жени.

Ала всичко това никога нямаше да се случи. На първо място, доколкото бе чувала, хората не се обвързваха като вампирите. А дори да го правеха, последния път, когато се бяха видели, Бъч О’Нийл й беше обърнал гръб, което означаваше, че вече не се интересува от нея. Най-вероятно, защото бе научил за недостатъците й. Тъй като беше близък с Братството, без съмнение знаеше какво ли не за нея.

— Има ли някой тук? — рязко попита Санима.

Мариса тихо изруга — сигурно беше въздъхнала по-силно. Отказа се от опитите си да оправи прическата и грима си и отвори вратата. Когато я видяха да прекрачва прага, и двете жени побързаха да сведат очи, нещо, което този път й бе добре дошло, тъй като косата й имаше плачевен вид.

— Не се безпокойте. Няма да кажа нищо — промърмори тя. Защото за секс не се говореше на обществени места. Нито някъде другаде.

Без да кажат нито дума, двете жени направиха почтителен реверанс, докато тя се отдалечаваше.

Щом се озова в балната зала, Мариса начаса усети как още погледи се отклоняват от нея… всички извръщаха очи, особено групичката необвързани вампири, които пушеха пури в един ъгъл.

Миг преди отново да обърне гръб на бала, Мариса улови погледа на брат си. Той й кимна с тъжна усмивка, сякаш прекрасно разбираше защо тя не може да остане и секунда повече.

„Скъпият Хавърс“, помисли си тя. Той винаги я подкрепяше и никога не бе дори и намекнал, че се срамува от нея. Мариса би го обичала и само заради това, че имаха едни и същи родители, но заради верността му го обожаваше.

С един последен поглед към глимера в цялото й великолепие, тя си отиде в стаята. Взе си един бърз душ, преоблече се в проста, дълга до земята рокля, обу чифт ниски обувки и слезе по задните стълби на имението.

Можеше да понесе това, че е недокосната и нежелана. Ако това бе съдбата, която Скрайб Върджин й бе отредила, така да бъде. Животът й би могъл да бъде далеч по-тежък, така че да се оплаква заради онова, което й липсва, забравяйки всичко, което има, беше дребнаво и егоистично.

Онова, което не би могла да понесе, беше безцелното съществуване. Слава на Бога за положението, което заемаше в Съвета на принцепсите и което никой не можеше да й отнеме, тъй като й се полагаше по рождение. Освен това имаше и друг начин, по който можеше да остави отпечатък върху света.

Докато въвеждаше кода и отключваше стоманената врата, Мариса завиждаше на двойките, които танцуваха в балната зала. Сигурно винаги щеше да им завижда. Само че това не беше нейната съдба.

Пред нея имаше други пътища.

Загрузка...