Споделена любов

8.

На Бъч му трябваха три дълги, изпълнени с халюцинации дни, за да излезе от комата, подобно на шамандура, изскочила от дълбините на нищото и поклащаща се на повърхността на езеро от звуци и образи. Най-сетне той се съвзе достатъчно, за да си даде сметка, че пред себе си вижда бяла стена, а в ухото му звучи тихо жужене.

Болнична стая. Точно така. А ръцете и краката му вече не бяха вързани.

Просто за разнообразие той се обърна по гръб и се надигна от леглото. Остана полуседнал, защото му харесваше стаята да се върти около него — това отвличаше вниманието му от болката, която разкъсваше цялото му тяло.

Боже, какви прекрасни сънища му се бяха присънили! Мариса беше до леглото му и се грижеше за него. Милваше ръката, косата, лицето му. Шепнеше му да остане с нея. Именно нейният глас го беше накарал да остане в тялото си, не го бе пуснал да последва бялата светлина, която трябваше да го отведе в отвъдното, както бе известно на всеки идиот, гледал филма „Полтъргайст“. Беше издържал най-трудното единствено благодарение на нея и съдейки по силното, ритмично биене на сърцето си, явно щеше да се оправи.

Само дето това бяха просто сънища. Мариса не беше до него, а той отново беше в плен на тази торба кокали, която наричаше тяло. Поне докато някое друго чудовище не му видеше сметката.

Ама че шибан късмет беше извадил, по дяволите!

Той вдигна очи към стойката на венозната система, после погледна надолу към катетърната торбичка. След това се озърна и съгледа нещо, което приличаше на баня. Душ. О, господи, би дал някоя от топките си за един душ.

Давайки си сметка, че най-вероятно допуска огромна грешка, той с усилие раздвижи краката си. Поне стаята почти бе спряла да се върти, помисли си той, докато окачваше катетърната торбичка до банката на системата.

Пое си дълбоко въздух и се улови за стойката, използвайки я като бастун.

Стъпалата му докоснаха студения под и той бавно се изправи.

Коленете му веднага се огънаха и Бъч отново седна на леглото. Никога нямаше да успее да стигне до банята. Загубил всякаква надежда за топла вода, той обърна глава и жадно се загледа в душа…

Изведнъж ахна, сякаш някой го беше цапардосал по главата.

Свита на кълбо, в един ъгъл на пода спеше Мариса. Главата й почиваше върху възглавница, красива рокля от светлосин шифон покриваше краката й. Косата й, този невероятен светлорус водопад, изваден сякаш от средновековен романс, се беше разпиляла около нея.

Мили боже!

Тя беше тук. Наистина го бе спасила.

Сила, дошла незнайно откъде, изпълни тялото му и той се втурна към нея. Искаше му се да коленичи, но знаеше, че после няма да може да се изправи, така че се задоволи просто да се надвеси над нея.

Какво търсеше Мариса тук? Доколкото Бъч знаеше, тя не искаше да има нищо общо с него. По дяволите, нали беше отказала дори да го види, когато миналия септември бе отишъл в дома й с надеждата да получи… всичко.

— Мариса?

Гласът му беше съвсем слаб, но той се прокашля и опита отново:

— Мариса, събуди се.

Клепачите й потрепнаха и тя рязко се изправи. Очите й, невероятните й светлосини очи с цвят на морско стъкло, се повдигнаха към неговите.

— Ще паднеш!

В мига, в който тялото му политна назад и стъпалата му се отделиха от пода, тя скочи на крака и го улови. Въпреки изящната си фигура, го удържа с лекота и Бъч си спомни, че не е човешка жена и най-вероятно е по-силна от него. Докато Мариса му помагаше да се върне в леглото и го завиваше с един чаршаф, той се почувства като малко дете и мисълта, че е принудена да се държи с него по този начин, го жегна болезнено.

— Какво търсиш тук? — рязко попита той.

Смущението го караше да се държи грубо, но когато Мариса извърна очи, той разбра, че тя изпитва същото неудобство.

— Вишъс ми каза, че си пострадал.

А, значи Ви се беше възползвал от чувството й за вина и я бе накарал да се прави на Флорънс Найтингейл9. Копелето знаеше, че Бъч си е изгубил ума по нея и че звукът на гласа й е в състояние да го върне и от оня свят, както и беше станало. Но колко ли неприятно трябва да е било за нея да играе ролята на спасителен пояс.

Бъч простена, докато се наместваше на леглото колкото от болка, толкова и от наранена гордост.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— По-добре.

Сравнително. От друга страна, ако го беше премазал автобус, пак щеше да е в много по-добро състояние от онова, в което го беше оставил лесърът.

— Така че няма защо да стоиш повече тук — добави той.

Мариса дръпна ръка от чаршафа му и бавно си пое дъх. Гърдите й повдигнаха скъпия корсаж на роклята, в който бяха стегнати. Тя обви ръце около тялото си и то се изви в изящна линия.

Бъч извърна очи, засрамен, че част от него искаше да се възползва от съжалението й и да я накара да остане.

— Наистина, Мариса, вече можеш да си вървиш.

— Всъщност не мога.

Той се намръщи и я погледна.

— Защо не?

Тя пребледня, но вирна брадичка.

— Защото ти си под…

Разнесе се шумно съскане и в стаята влезе извънземно… или поне така изглеждаше — с жълтото защитно облекло и кислородна маска. Макар да се виждаше, че лицето зад маската е женско, чертите му бяха неясни.

Бъч ужасено погледна към Мариса.

— Защо, по дяволите, не си облечена в една от тези чудесии?

Нямаше представа с какво бе заразен, но след като медицинският персонал беше принуден да се облича като в атомна централа, сигурно беше смъртоносно.

Мариса се сви, сякаш й беше ударил шамар, и той се почувства като истински задник.

— Аз… е, ами просто не съм — заяви тя.

— Господине? — почтително ги прекъсна сестрата. — Бих искала да ви взема малко кръв, ако не възразявате.

Бъч протегна ръка, без да сваля сърдит поглед от Мариса.

— Ти също трябваше да облечеш такъв костюм, преди да влезеш при мен, нали? Нали?

— Да.

— По дяволите! — изруга той. — И защо не го…

В този миг иглата се заби в сгъвката на ръката му и силата му изведнъж се изпари, сякаш сестрата беше спукала балона на енергията му със спринцовката си.

Зави му се свят и главата му тупна върху възглавницата. Но ядът му не изчезна.

— Трябва да си облечена в такъв костюм!

Мариса не отговори и закрачи напред-назад.

В настъпилата тишина Бъч погледна към малката епруветка, прикрепена към тръбичката, която излизаше от ръката му. Тя се напълни и когато сестрата я смени с нова, нямаше как да не забележи, че кръвта му изглежда по-тъмна от обикновено. Много по-тъмна.

— Мили боже… какво, по дяволите, е това, което излиза от мен?

— Вече е по-добре отпреди. Много по-добре — усмихна му се сестрата иззад маската.

— Какъв ли цвят е имала тогава! — промърмори Бъч, тъй като в момента кръвта му приличаше на кафява утайка.

Когато приключи с вземането на кръв, сестрата пъхна един термометър под езика му и провери уредите над леглото.

— Ще ви донеса нещо за хапване.

— Тя яла ли е? — изломоти той.

— Не говорете — напомни му сестрата; миг по-късно термометърът изпиука и тя го извади от устата му. — Вече сте много по-добре. Мога ли да направя нещо за вас?

Бъч се замисли за Мариса, която, тласкана единствено от чувството за вина, рискуваше живота си заради него.

— Да, искам тя да се махне оттук.

При тези думи Мариса се закова на място. Облегна се на стената и сведе поглед към тялото си. Колко странно, че роклята все още й беше по мярка, след като се чувстваше толкова малка. Незначителна.

Сестрата си тръгна и лешниковите очи на Бъч я измериха с пламнал поглед.

— Още колко трябва да останеш тук?

— Докато Хавърс не ми каже, че мога да си вървя.

— Болна ли си?

Тя поклати глава.

— От какво ме лекуват?

— От нараняванията, които си получил при автомобилната злополука. Бяха много тежки.

— Автомобилна злополука? — объркано повтори той, после кимна към системата, сякаш искаше да смени темата. — Какво има вътре?

Мариса скръсти ръце пред гърдите си и изреди антибиотиците, хранителните вещества, болкоуспокояващите и антикоагулантите, които му вливаха.

— Вишъс също помага.

Мисълта й се насочи към воина с обезоръжаващите диамантени очи, татуировките на слепоочието… и неприкритата му антипатия към нея. Той се отбиваше по два пъти на ден, сутрин и вечер, и беше единственият, който влизаше в стаята на Бъч без защитно облекло.

— Ви е идвал на свиждане?

— Всеки път поставя ръка над корема ти. От това винаги ти олеква.

Първия път, когато воинът беше отметнал чаршафите от тялото на Бъч и бе повдигнал нощницата му, Мариса беше останала без думи както от гледката на голото му тяло, така и от властното държание на Вишъс. Раната на Бъч беше чудовищна, а Ви беше свалил ръкавицата, която винаги носеше, разкривайки покрита с татуировки длан, от която се излъчваше ярка светлина.

Мариса с ужас беше гледала какво ще последва, но Вишъс просто бе поставил ръката си на няколко сантиметра над страховитата рана. И макар Бъч да бе в кома, от устните му почти незабавно се беше откъснала задавена въздишка на облекчение.

После Вишъс беше оправил нощницата и чаршафите му и се беше обърнал към Мариса. Беше й казал да затвори очи и въпреки че се боеше от него, тя се беше подчинила. Начаса беше усетила как я обзема невероятен покой, сякаш бе окъпана в бяла умиротворяваща светлина. Вишъс продължаваше да прави това всеки път, преди да си тръгне, и Мариса знаеше, че така я предпазва, макар да не бе сигурна защо си дава труда, при положение че очевидно я презираше.

Тя отново насочи вниманието си към Бъч и се замисли за раните му.

— Не е било автомобилна злополука, нали?

Той затвори очи.

— Ужасно съм уморен.

Отблъсната по този начин, Мариса седна на голия под и обви ръце около коленете си. Хавърс искаше да й донесат някои неща — легло или поне удобен стол — но тя се тревожеше, че ако сърцето на Бъч отново спре, медицинският персонал няма да успее да докара необходимите уреди до леглото му толкова бързо, колкото бе необходимо. Брат й не беше настоял.

След Бог знае колко дни, прекарани на пода, гърбът й се бе схванал, клепачите й дращеха като шкурка, но докато се бореше за живота на Бъч, нито веднъж не почувства умора. Не забелязваше как часовете отлитат и се учудваше всеки път, когато Хавърс наминеше или някоя от сестрите донесеше храна. Или пък, когато дойдеше Вишъс.

До този момент тя самата не се беше разболяла. Всъщност беше й станало лошо преди първото посещение на Вишъс, но откакто той беше започнал да прави онова, което всъщност правеше с ръката си, тя се чувстваше отлично.

Мариса хвърли поглед към леглото. Все още й се искаше да разбере защо Вишъс я беше повикал в стаята. Та нали неговите посещения помагаха на Бъч много повече от нейното присъствие.

Уредите жужаха успокояващо, вентилаторът на тавана се включи с тихо бръмчене. Мариса плъзна поглед по неподвижното тяло на Бъч и усети как се изчервява при мисълта за онова, което беше скрито под завивките.

Защото тя знаеше точно как изглежда всеки сантиметър от тялото му.

Гладка кожа покриваше яките му мускули, в основата на кръста му имаше татуировка, изрисувана с черно мастило — редица от черти, групирани по четири и пресечени от друга, наклонена черта. Общо двайсет и пет, ако беше пресметнала правилно. Някои бяха избелели, сякаш бяха направени много отдавна. Тя се зачуди какво ли символизираха.

Тъмното окосмяване по гърдите му я беше изненадало — не знаеше, че кожата на хората не е като тази на вампирите, по която нямаше нито едно косъмче. Не че той имаше много косми, а и те постепенно оредяваха, докато накрая се превръщаха в едва забележима тъмна ивица, която се спускаше към долната част на корема му.

А там… Колкото и да се срамуваше от себе си, Мариса бе разгледала мъжките му органи. Окосмяването там, където започваха краката му, беше тъмно и гъсто, и обгръщаше парче месо, дебело почти колкото китката й. Под него имаше голяма, тежка торбичка.

Бъч беше първият мъж, когото Мариса бе видяла гол, а актовите творби, които познаваше от часовете по история на изкуството, просто не бяха същото. Тялото му беше толкова красиво. Толкова вълнуващо.

Мариса облегна глава на стената и зарея поглед към тавана. Колко грозно бе постъпила, надзъртайки към най-интимните му части. И колко противно бе, че се разтреперваше само при спомена.

Господи, кога най-после щеше да може да си тръгне оттук?

Пръстите й си играеха разсеяно с фината материя на роклята и тя обърна глава на една страна, за да погледне водопада от светлосин шифон. Прекрасното творение, излязло изпод ръцете на Нарсисо Родригес10, би трябвало да е изключително удобно, но корсетът, който тя неизменно носеше (както повеляваше доброто възпитание), вече много й пречеше. Само че тя държеше да изглежда възможно най-добре пред Бъч. Не че той щеше да се впечатли, и то не само защото беше болен. Той просто не я харесваше вече. Дори не я искаше близо до себе си.

Въпреки това тя щеше да продължи да се облича добре, когато й донесяха чисти дрехи.

Жалко, че онова, което носеше, щеше да свърши в инсинератора и всички тези красиви рокли щяха да изгорят.