28.

Мариса се събуди, учудена, че изобщо бе успяла да заспи. Но така беше след храненето, независимо от всичко, винаги имаше нужда да поспи.

В полумрака на стаята хвърли поглед към циферблата на един часовник. До зазоряване оставаха само четири часа, а тя имаше толкова работа за вършене.

Погледна през рамо и видя Бъч, легнал по гръб. Едната му ръка почиваше върху голите му гърди, очите му потрепваха под затворените клепачи. Изглеждаше много по-млад с наболата си брада и разпиляната коса. Заспал дълбоко, той беше красив.

„Защо не се беше получило между тях“, зачуди се Мариса. Само ако беше издържала още мъничко, ако му бе дала възможност да стигне докрай. А ето че сега трябваше да си върви.

Тя се измъкна изпод одеялото и усети хладния въздух по кожата си. Движейки се безшумно, тя събра дрехите си — подплатата, корсета, бикините… къде се бяха дянали бикините й?

Тя се закова на място и изненадано погледна надолу. От вътрешната страна на бедрата си усети топла струйка — кръв. От там, където той бе проникнал в нея.

— Ела при мен — каза Бъч и Мариса едва не изпусна дрехите на пода.

— Аз… не знаех, че си буден.

Той протегна ръка и тя се приближи. Когато стигна до него, Бъч обви ръка около крака и придърпа едното й коляно върху леглото. После се приведе напред и тя неволно изохка, усетила езика му от вътрешната страна на бедрото си. С плавно, топло движение, езикът му се плъзна до сърцевината й и целувайки я, изтри и последните следи от девствеността й.

Мариса се зачуди откъде ли бе научил този обичай. Не можеше да си представи хората да го правят с жените, чиято девственост отнемат.

Докато за нейната раса това бе свещен момент между двама партньори.

Мариса усети, че отново й се доплаква.

Бъч я пусна и се опъна на леглото, като я наблюдаваше с непроницаем поглед. По някаква причина, Мариса се почувства съвсем гола, въпреки че притискаше подплатата към гърдите си.

— Облечи халата ми — каза той.

— Къде е?

— В дрешника. Виси на вратата.

Мариса го послуша и неловко нахлузи тъмночервения халат, пропит с неговото ухание. Тежката коприна се спусна до пода и покри стъпалата й, коланът беше толкова дълъг, че спокойно можеше да я опаше поне четири пъти. Тя погледна съсипаната рокля на пода.

— Остави — каза Бъч. — Аз ще я изхвърля.

Мариса кимна. Отиде до вратата. Сложи ръка на бравата.

Какво ли можеше да каже, за да оправи нещата? Струваше й се, че е оплескала всичко — първо нуждата й от кръв беше вкарала клин между тях, а сега и сексуалната й непълноценност бе излязла наяве.

— Всичко е наред, Мариса. Върви си. Не е нужно да казваш нищо.

Тя наведе глава.

— Ще те видя ли на Първото хранене?

— Аха… става.

Като в мъгла, Мариса излезе от къщата за гости и пое към имението. Когато един доген отвори вратата на вестибюла, тя повдигна полите на халата, за да не се спъне… и се сети, че няма с какво да се преоблече.

Време беше за разговор с Фриц.

Откри го в кухнята и го помоли да й покаже пътя до гаража.

— Дрехите си ли търсите, господарке? Мога да ви донеса някои неща.

— Предпочитам сама да си извадя каквото ми трябва — каза тя. Фриц хвърли притеснен поглед към една врата вдясно и Мариса се насочи натам. — Обещавам да те извикам, ако ми потрябваш.

Икономът кимна, все така загрижен.

Когато пристъпи в гаража, Мариса се закова на място, чудейки се къде, по дяволите, беше попаднала. В просторния гараж нямаше нито една кола. Защото нямаше място. Мили Боже… колко много сандъци! Сандъци, сандъци, сандъци… Не, не сандъци. Ковчези? Какво беше това?

— Господарке, нещата ви са ето тук — обади се Фриц зад нея почтително, но твърдо, деликатен намек, че всички тези дървени сандъци не й влизат в работата. — Бихте ли ме последвали?

И той я отведе до куфарите и кутиите й.

— Сигурна ли сте, че не искате да отнеса няколко рокли в стаята ви?

— Да — отвърна Мариса и улови ключалката на един от луксозните си куфари. — Би ли… би ли ме оставил сама?

— Разбира се, господарке.

Тя изчака, докато вратата се затвори зад гърба му, отключи куфара и го отвори. Купища рокли, пъстроцветни и пищни, изскочиха навън. Мариса се видя облечена в тях — на заседанията на Съвета, на баловете, на официалните вечери, давани от брат й…

… и усети как я полазват тръпки.

Отвори следващия куфар. И още един. Накрая — и последния. След това се върна на първия и отново го прерови. После пак се зае с другите. И пак.

Това беше абсурдно. Какво значение имаше какво ще облече?

„Просто избери нещо!“

Тя се пресегна и извади… Не, това носеше първия път, когато се нахрани от Ривендж. Ами тази? Не… с тази рокля беше облечена на партито за рождения ден на брат си. Ами тази…

Гневът избухна в нея като пожар. Заля я като огнена вълна, лумна в тялото й и накара кръвта във вените й да закипи. Тя грабна първите попаднали й рокли и ги издърпа от подплатените им закачалки, търсейки поне една, която да не събужда спомени за безропотно покорство, за безсилие, за пленничество в клетка от коприна. Отиде до следващия куфар и във въздуха полетяха още дрехи, ръцете й дърпаха рокля след рокля, разкъсвайки фините материи.

Сълзи бликнаха от очите й, но тя ги изтри нетърпеливо, после пак… докато вече не виждаше нищо и трябваше да спре. Избърса лицето си, отпусна безсилно ръце и остана да стои така, неподвижна насред пъстроцветната бъркотия в краката й.

И тогава зърна стъклената врата в далечния ъгъл, водеща към една морава в задния двор.

Мариса се загледа в полуразтопения сняг. После забеляза моторната косачка, оставена до вратата… и червената тенекиена кутия до нея. Погледът й продължи нататък и се плъзна по препаратите против плевели и чувалчетата с изкуствени торове, докато накрая се спря върху една газова скара и кибритената кутийка, която почиваше върху капака й.

После отново погледна към куфарите си и купищата дизайнерски рокли, които заедно струваха стотици хиляди долари.

Отне й цели двайсет минути, докато изнесе и последната в задния двор, като не забрави да добави корсетите и шаловете. Когато най-сетне свърши, дрехите й бяха струпани на камара в двора, призрачни под лунната светлина, приглушени отблясъци от един живот, към който тя никога нямаше да се върне, живот на привилегии… ограничения… и позлатени унижения.

Тя издърпа един розов шал и се върна в гаража. Вдигна тенекията с бензин от пода, взе кибритената кутийка и без да се колебае, отиде до купчината от коприна и сатен, поля ги с бистрата сладникава течност, застана с лице към вятъра и драсна една клечка.

Запали шала в ръката си. И го хвърли върху дрехите.

Експлозията, която последва, беше по-силна, отколкото Мариса очакваше. Огромно огнено кълбо опърли лицето й и я запрати назад.

Оранжевите пламъци се развихриха, гъст черен пушек се издигна над този огнен ад и Мариса изпищя.



Бъч лежеше по гръб и се взираше в тавана, когато алармата запищя. Той светкавично скочи от леглото, нахлузи чифт боксерки и изхвърча навън. В коридора се сблъска с Вишъс и заедно се втурнаха към компютрите.

— Господи! — ахна Ви. — В задния двор има пожар!

Някакво шесто чувство накара Бъч да се хвърли към входната врата. Без да обръща внимание нито на студа, нито на камъчетата под босите си крака, той прекоси тичешком предния двор, свърна зад основната сграда и се втурна в гаража. Мили боже! През прозорците отсреща съвсем ясно видя огромния огън, който бушуваше в задния двор.

В този миг чу писъците.

Изскочи през задната врата и бе посрещнат от непоносима горещина и тежкия мирис на бензин и горящи дрехи. А все още не бе и наполовина толкова близо до пожара, колкото фигурата, която стоеше до самия огнен ад.

— Мариса!

Тялото й беше наведено напред към огъня, устата й бе широко отворена, а пронизителните й писъци прорязваха нощта така зловещо, както и високите пламъци. Тя блуждаеше около огъня като обезумяла… после се затича.

Не! Халатът! Щеше да я спъне…

И тогава, за огромен ужас на Бъч, то се случи. Пред очите му. Дългият кървавочервен халат се омота около единия й крак и я препъна. Тя се олюля и политна напред, право към огъня.

Смъртен страх се изписа по лицето й и тя отчаяно размаха ръце. Всичко сякаш се случваше на забавен каданс — Бъч се хвърли към нея, но му се струваше, че не помръдва от мястото си.

— Не! — изкрещя той.

Миг преди пламъците да я погълнат, Рот се материализира зад нея и я сграбчи, спасявайки я от сигурна смърт.

Бъч се закова на място, връхлетян от внезапна немощ, която го парализира и накара краката му да омекнат. Без капчица въздух в дробовете, той рухна на земята и остана така, коленичил, вдигнал поглед нагоре, докато Рот придържаше Мариса, която се бе отпуснала безсилно в обятията му.

— Слава на бога, че Рот стигна навреме — обади се Ви някъде съвсем отблизо.

Бъч се насили да се изправи, залитайки, сякаш земята се люлееше под краката му.

— Добре ли си? — попита Ви и посегна към него.

— Да. Добре съм.

Олюлявайки се, Бъч се върна в гаража и продължи напред, като ту се препъваше в някой праг, ту се блъскаше в изпречила се насреща му стена. Къде се намираше? А, да — в кухнята. Огледа се наоколо като слепец… и съзря килера. Влезе вътре, затвори вратата след себе си и се облегна на полиците, оставайки сам с купищата консерви, брашно и захар.

Започна да трепери — толкова силно, че зъбите му затракаха, а ръцете му замахаха неконтролируемо, като криле на птица. Господи, единственото, за което можеше да мисли, беше как Мариса лумва в пламъци. Безпомощна. В агония.

Ако зависеше само от него, ако незнайно как Рот не бе видял какво се случва и не се беше материализирал до нея, сега тя щеше да е мъртва.

Бъч нямаше да успее да я спаси.

Както можеше да се очаква, мислите му се върнаха назад във времето. Ужасяващо ясен, двадесет и пет годишният спомен за това, как сестра му се качва в онази кола, изпълни съзнанието му. Мамка му, нея също не бе успял да спаси. Не беше я издърпал навреме от онзи шевролет.

По дяволите, може би, ако Рот бе наблизо през онзи ден, щеше да спаси и сестра му.

Бъч потърка очи, опитвайки се да убеди сам себе си, че са се замъглили заради пушека от пожара.



Половин час по-късно Мариса седеше на леглото в синята си стая, а срамът се стелеше на валма около нея. По дяволите, беше прекалила със своето ново правило номер едно.

— Толкова ми е неудобно.

Рот, който стоеше на прага, поклати глава.

— Няма защо.

— Е, въпреки това ми е неудобно.

Тя направи напразен опит да се усмихне. Господи, лицето й беше като вцепенено, кожата й се беше изопнала от горещината на огъня. А косата й… косата й беше пропита с миризмата на пушек и бензин. Също както и халатът.

Погледна към Бъч, който стоеше в коридора отвън, облегнат на стената. Не беше казал нито дума, откакто се беше появил преди няколко минути, и по нищо не личеше, че се кани да влезе в стаята. Сигурно я мислеше за луда. По дяволите, самата тя се мислеше за луда.

— Не знам защо го направих.

— Преживяваш тежък период — каза Рот, въпреки че тя не гледаше към него.

— Това не е оправдание.

— Мариса, нека бъда пределно ясен — на никого не му пука за пожара. Искаме единствено ти да си добре и да си в безопасност. Изобщо не ни е грижа за моравата.

Мариса не отговори, а продължи да се взира покрай него, и Рот хвърли поглед през рамо.

— Май ще е най-добре да ви оставя насаме. Опитай се да поспиш.

Когато той се обърна, Бъч му каза нещо, което Мариса не успя да чуе. Рот сложи ръка на рамото му и отговори също толкова тихо.

След като кралят си тръгна, Бъч пристъпи напред, но се спря на прага.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Ъъъ, да. Особено след един хубав душ. И една лоботомия.

— Окей, аз се връщам в Дупката.

— Бъч… съжалявам за онова, което сторих. Просто… не можах да открия нито една рокля, която да не е омърсена от спомени.

— Разбирам те.

Само дето беше очевидно, че не е така. Изглеждаше напълно вцепенен, сякаш по някакъв начин се беше откъснал от всичко, което го заобикаляше. И най-вече — от нея.

— Е… грижи се за себе си, Мариса.

Той понечи да се отдалечи и тя скочи на крака.

— Бъч?

— Не се тревожи за нищо.

Какво, по дяволите, искаше да каже с това? Мариса тъкмо се канеше да отиде при него, когато на прага се появи Бет с голям вързоп в ръце.

— Здравейте — поздрави ги тя. — Мариса, имаш ли минутка?

— Бъч, не си отивай.

Той кимна на Бет и погледна към коридора.

— Трябва да изтрезнея.

— Бъч — рязко каза Мариса, — това краят ли е?

Бъч я дари с меланхолична усмивка.

— Винаги ще бъдем заедно, скъпа.

И той се отдалечи внимателно, сякаш подът под краката му се пързаляше. Господи… Бет се прокашля.

— Рот предположи, че може да ти трябват дрехи. Донесох ти някои неща, ако искаш да ги пробваш.

Мариса отчаяно копнееше да се втурне след Бъч, но тази нощ вече беше станала за посмешище веднъж, а и той изглеждаше така, сякаш наистина има нужда да си отдъхне от цялата тази драма. Господи… прекрасно го разбираше, само дето тя не можеше да избяга. Където и да отидеше.

Погледна към Бет, като си мислеше, че това трябва да са най-ужасните двайсет и четири часа в живота й.

— Рот каза ли ти, че изгорих всичките си дрехи?

— Ами… спомена нещо такова.

— И че направих огромен кратер насред моравата? Изглежда така, сякаш там се е приземила летяща чиния. Не мога да повярвам, че не ми се сърди.

Усмивката на Бет беше непресторено мила.

— Недоволен е само от това, че си накарала Фриц да продаде онази гривна.

— Е, не мога да очаквам вие да ми плащате наема.

— Всъщност щеше ни се да живееш тук.

— О, не… Вече сторихте предостатъчно за мен. Всъщност тази вечер планирах да… Е, преди цялата тази история с бензина и дрехите, се канех да поогледам новото си жилище и да видя от какво обзавеждане се нуждае.

Най-вероятно от пълно.

Бет се намръщи.

— Като заговорихме за къщата, която си наела, Рот иска Вишъс да провери охранителната система, преди да се нанесеш. Много е вероятно Ви да реши да направи някои подобрения.

— Не мисля, че ще е необходимо…

— Не подлежи на разискване. Дори не се и опитвай. Рот държи да останеш тук поне докато този въпрос не бъде решен.

Мариса се замисли за отвличането на Бела. Колкото и да й се искаше бъде независима, нямаше причина да прави глупости.

— Да… Добре. Благодаря.

— Е, искаш ли да пробваш дрехите? — Бет кимна към вързопа в ръцете си. — Нямам много рокли, но Фриц може да ти набави няколко.

— Знаеш ли какво? — Мариса огледа сините дънки, с които беше облечена кралицата. — Никога досега не съм носила панталони.

— Тук имам два чифта, ако искаш да ги премериш.

На това му се казваше нощ, изпълнена с нови преживявания. Секс. Палеж. Панталони.

— Да. Мисля, че бих искала…

Само че, преди да успее да довърши, Мариса избухна в сълзи. Нещо в нея се прекърши и сривът бе толкова неудържим, че силите й стигнаха само да приседне на леглото и да се разридае.

Когато Бет затвори вратата и коленичи пред нея, Мариса побърза да си избърше очите. Ама че кошмар!

— Ти си кралицата. Не бива да коленичиш пред мен по този начин.

— Аз съм кралицата, така че мога да правя каквото си поискам — заяви Бет и остави дрехите на земята. — Какво не е наред?

Откъде да започне?

— Мариса?

— Мисля… мисля, че имам нужда да поговоря с някого.

— Е, нали аз съм тук, защо не опиташ с мен?

Господи, толкова много неща не бяха наред, но едно беше по-важно от всички останали.

— Обаче трябва да те предупредя, че става въпрос за непристойни неща. Всъщност за секс. Става въпрос за секс.

Бет се отпусна на пода и подви дългите си крака под себе си.

— Давай.

Мариса отвори уста. После пак я затвори. И отново я отвори.

— Учили са ме, че не бива да говоря за такива неща.

Бет се усмихна.

— Тук сме само двете. Не е нужно никой друг да научава за това.

Окей… дълбоко поемане на дъх и…

— Аз… бях девствена. До тази вечер.

— О! — каза Бет и след дълга пауза, добави: — И?

— Не…

— Не ти хареса? — довърши кралицата вместо нея и когато Мариса не отговори, каза: — Моят първи път също не беше особено приятен.

Мариса вдигна очи.

— Наистина ли?

— Болеше.

— И теб ли?

Бет кимна и Мариса беше като поразена. После почувства мъничко облекчение.

— Не ме боля чак толкова. Искам да кажа, че… преди това беше… невероятно. Бъч ме кара да… той е толкова… начинът, по който ме докосва… О, господи, не мога да повярвам, че говоря за това. А и не мога да обясня какво изпитвам, когато съм с него.

Бет се изкиска.

— Няма проблем. Много добре те разбирам.

— Нима?

— О, да! — увери я Бет и тъмносините й очи проблеснаха. — Знам точно какво имаш предвид.

Мариса се усмихна и продължи:

— Когато настъпи моментът да… е, нали се сещаш… когато се случи, Бъч беше много внимателен и нежен. А аз исках да ми е приятно, наистина. Но бях прекалено притеснена и много ме болеше. Мисля, че нещо вътре в мен не е както трябва.

— Всичко ти е наред, Мариса.

— Но аз… наистина ме болеше. — Мариса обви ръце около тялото си. — Бъч каза, че на повечето жени им е трудно в началото, но аз не… Глимерата определено твърди друго.

— Не се засягай, макар че и ти си аристократка, но аз не бих вярвала на глимерата за каквото и да било.

Бет най-вероятно имаше право.

— Как се справи ти, когато Рот… ъъъ…

— Първият ми път не беше с него.

— О! — Мариса цялата пламна. — Съжалявам, не исках да…

— Няма нищо. Всъщност, преди да срещна Рот, сексът не ми харесваше особено. Преди него бях имала само двама други мъже и… както и да е. Трудно ми беше да разбера по какво толкова се прехласват всички. Честно казано, дори Рот да ми беше първият, съмнявам се, че щеше да ми е по-лесно, като се има предвид колко му е голям…

Сега беше ред на Бет да се изчерви.

— Както и да е — продължи тя, — за жената сексът е акт на агресия. Еротична и прекрасна, но въпреки това агресия и отнема малко време, докато свикнем с нея. А за някои жени първият път е наистина болезнен. Бъч ще прояви търпение. Той…

— Той не свърши. Имам чувството, че… не можа.

— Разбирам защо е предпочел да спре, вместо да ти причинява болка.

Мариса разпери ръце.

— Господи, толкова ме е срам! Съвсем се обърках, когато се случи… през главата ми минаваха толкова много неща… Исках да поговорим, преди да си тръгна, но така и не намерих подходящите думи. Имам предвид, че го обичам.

— Добре. Това е добре. — Бет взе ръката й в своята. — Всичко ще бъде наред, сигурна съм. Просто трябва да опитате отново. Сега, когато с болката е свършено, за теб ще бъде много по-лесно.

Мариса се загледа в тъмносините очи на кралицата. И си даде сметка, че през целия си живот никога не беше обсъждала проблемите си така открито с когото и да било. Всъщност… никога досега не беше имала приятелка. А точно такава й се струваше Бет в този момент. Приятелка.

— Знаеш ли какво? — промълви тя.

— Какво?

— Много си мила. Разбирам защо Рот поиска да се обвърже с теб.

— Както казах и преди, ще направя всичко, за да ти помогна.

— Вече го стори. Тази вечер… — Мариса се прокашля. — Може ли да… да изпробвам панталоните?

— Разбира се.

Мариса вдигна вързопа с дрехи, извади чисто бельо от едно чекмедже и отиде в банята.

Когато се върна в стаята, беше облечена с тънък черен панталон и поло. И час по час плъзваше поглед по тялото си. Изглеждаше много по-дребна без обичайните пластове плат.

— Какво е усещането? — попита Бет.

— Странно. Леко. Свободно. — Мариса направи няколко крачки, както си беше боса. — И сякаш съм гола.

— По-слаба си от мен, така че са ти малко широки. Но ти стоят страхотно.

Мариса се върна в банята и застана пред огледалото.

— Мисля, че ми харесват.



Когато се върна в Дупката, Бъч отиде право в стаята си и пусна душа. Без да пали лампата, защото нямаше никакво желание да вижда колко пиян и уплашен беше все още, той се пъхна под струята, с надеждата, че ледената вода ще му помогне да изтрезнее. С несигурни ръце натърка тялото си със сапун, без да поглежда надолу, когато стигна до интимните си части. Просто не можеше. Знаеше какво отмива от тялото си и гърдите му горяха при мисълта за кръвта по бедрата на Мариса.

Господи… гледката здравата го беше разтърсила. Още повече го бе потресло онова, което направи след това. Представа нямаше защо облиза кръвта, нито откъде се пръкна подобна идея в главата му. Просто в този миг това му се стори правилно.

О, по дяволите! Не можеше да мисли за това сега.

Бързо си насапуниса косата. Също толкова бързо я изплакна. И излезе изпод душа. Без да си прави труда да се избърше, той прекоси стаята, оставяйки мокра диря след себе си, и седна на леглото. Студеният въздух пронизваше мократа му кожа, но това му се струваше заслужено наказание. Подпря брадичка на ръката си и в този миг забеляза купчината дрехи, които Мариса беше свалила от тялото му по-рано тази нощ. А после и нейната рокля, захвърлена на пода.

Отново погледна към своите дрехи… но те всъщност не бяха негови, нали? Нито костюмът, нито ризата… нито дори чорапите и обувките. Нищо, което носеше по себе си, не му принадлежеше.

Хвърли поглед към часовника на китката си, свали го и го пусна на пода.

Живееше в чужда къща. Харчеше чужди пари. Нямаше работа, нито бъдеще. Беше домашен любимец, когото гледаха добре, но не и мъж. И колкото и да обичаше Мариса, онова, което се беше разиграло преди малко на моравата, доказваше извън всякакво съмнение, че нещата между тях няма да се получат. Връзката им беше самоунищожителна, особено за нея — тя беше объркана, обвиняваше се за неща, за които нямаше никаква вина, страдаше… и всичко това заради него. По дяволите, тя заслужаваше много повече. Заслужаваше… мамка му, заслужаваше Ривендж, аристократа с гъстата кръв. Рив щеше да се грижи за нея, да й дава онова, от което тя се нуждае, да излиза с нея в обществото, да й бъде партньор в продължение на векове.

Бъч се изправи, отиде до дрешника и извади един спортен сак „Гучи“… после осъзна, че не иска да вземе абсолютно нищо от този живот, когато си тръгне.

Захвърляйки сака настрани, той облече пуловер и дънки, нахлузи чифт маратонки и взе стария портфейл и ключовете, които носеше у себе си, когато се премести да живее при Вишъс. При вида на оплетените ключове, които висяха от простичката метална халка, той си спомни, че така и не си беше дал труда да направи нещо с предишния си апартамент. Оттогава беше минало много време, собственикът несъмнено отдавна бе разбил вратата и бе изхвърлил нещата му. Но Бъч така или иначе не изгаряше от желание да се връща там.

Той остави ключовете и излезе от стаята… само за да се сети, че няма кола. Погледна към краката си. Явно трябваше да стигне пеша до шосе 22 и там да спре някого на автостоп.

Нямаше представа нито къде отива, нито какво ще прави. Знаеше само, че напуска и братята, и Мариса и това бе окончателно. Знаеше също така, че за да успее, ще трябва да се махне от Колдуел. Можеше да тръгне към залеза, като във филмите. Или нещо такова.

Когато влезе във всекидневната, с облекчение откри, че Ви не е там. Да се сбогува с Вишъс, щеше да е почти толкова трудно, колкото и да напусне Мариса. Така че по-добре беше да минат без пожелания за „добър път“.

По дяволите. Как ли щеше да реагира Братството на неговото заминаване? Той знаеше твърде много за тях… Все едно. Не можеше да остане и ако това означаваше, че братята ще предприемат мерки, още по-добре — поне щяха да го избавят от мъките му.

Ами онова, което Омега му беше сторил? Е, така и не беше успял да разбере какво е това странно нещо между него и лесърите, но поне вече нямаше защо да се тревожи, че може да нарани Мариса или някой от братята. Защото той възнамеряваше никога вече да не срещне когото и да било от тях.

Ръката му беше вече на дръжката на вратата, когато чу Ви да казва:

— Накъде така, ченге?

Погледна през рамо и видя Вишъс да излиза от тъмната кухня.

— Ви… отивам си.

И без да дочака отговор, поклати глава:

— Ако това означава, че трябва да ме убиеш, направи го бързо и ме зарови някъде. И не казвай на Мариса.

— Защо си решил да се махнеш?

— Така е по-добре, дори ако ми струва живота. Хей, може би дори ще ми направиш услуга, като ме пречукаш. Обичам жена, която не мога да притежавам. Ти и останалите от Братството сте единствените приятели, които имам, а ето че трябва да се откажа и от вас. А какво ме очаква навън? Нищо. Нямам работа. Семейството ми ме мисли за ненормален. Единственото хубаво в цялата работа е, че макар и сам, ще бъда сред собствената си раса.

Ви пристъпи напред, осанката му беше висока и заплашителна. Мамка му, може би всичко щеше да свърши още тази вечер. Тук и сега.

— Бъч, човече, не можеш да си тръгнеш. Казах ти го още в самото начало. Оттук няма тръгване.

— Тогава ме убий. Вземи някой от кинжалите си и ме довърши. Но едно ще ти кажа — и миг повече няма да остана като аутсайдер във вашия свят.

Когато погледите им се срещнаха, Бъч не трепна. Нямаше да се съпротивлява. Щеше да си отиде кротко в тъмнината, изпратен там от сигурната, милостива ръка на най-добрия си приятел.

Имаше и по-лоши начини да умре човек. Много, много по-лоши.

Вишъс присви очи.

— Може да има и друг изход.

— Друг… Ви, приятелю, чифт изкуствени вампирски зъби няма да решат проблема.

— Имаш ли ми доверие? — попита Ви и когато не получи отговор, повтори: — Бъч, имаш ли ми доверие?

— Да.

— Дай ми един час. Нека видя какво мога да направя.

Загрузка...