Спиращият войната

54.

— Какво се говори по улиците, Тъфт? — попита Вивена и седна до просяка.

Той изсумтя, протегнал капата си към редките минувачи в ранното утро. Винаги идваше пръв на улицата сутрин.

— Какво ме интересува?

— Кажи де — подкани го Вивена. — Три пъти си ме изритвал оттук. Мисля, че ми дължиш нещо.

— На никой нищо не дължа — измърмори той и примижа с едното си око към един минувач. Другото беше празна дупка. Не носеше превръзка. — Особено пък на теб. Душеше тука като копой. Не беше истинска просякиня.

— Аз… — Вивена замълча. — Не бях копой, Тъфт. Просто помислих, че трябва да науча какво е.

— Кое?

— Да се живее сред вас — каза тя. — Допусках, че животът ви не е лесен. Но не можех да знам — истински да знам, — докато не опитам сама. Тъй че дойдох да поживея тук.

— Тъпо.

— Не е тъпо. Тъпите са тия, дето минават, без дори да помислят какво е да живее човек като вас. Може би ако знаеха, щяха да ти дадат нещо.

Бръкна в джоба си и извади една от цветните кърпи. Пусна я в шапката му.

— Нямам пари, но знам, че можеш да продадеш това.

Той изсумтя и я изгледа.

— За какви новини питаш?

— За вълнения — каза Вивена. — Нещо по-необичайно. Може би свързано с Пробуждащи.

— Иди до бордеите на Трети пристан — каза Тъфт. — Огледай съборетините покрай кея. Може би там ще намериш каквото търсиш.

През прозореца се процеди светлина.

„Съмна ли се вече?“, помисли Вашер. Все още висеше на китките си.

Знаеше какво да очаква от едно изтезание. Не беше новак за тези неща. Знаеше как да крещи, как да даде на мъчителя това, което иска. Знаеше как да не хаби силите си в твърде много съпротива.

Знаеше също, че всичко това едва ли ще му помогне. Как щеше да е след седмица изтезания? Кръвта капеше по гърдите му и цапаше гащите му. Десетки малки рани щипеха кожата му, срезове, напоени с лимонов сок.

Дент стоеше с гръб към него, по пода бяха хвърлени ножове с окървавени остриета.

— Не е толкова забавно, колкото си мислеше, че ще е, а, Дент? — подметна Вашер.

Дент не се обърна.

„Все още е запазил някаква добрина в себе си — помисли Вашер. — Дори след всичките тези години.

Просто е прекършен. Наранен. По-лошо и от мен.“

— Изтезаването ми няма да я върне — каза Вашер.

Дент се обърна, с помръкнали очи.

— Да. Няма. — Държеше поредния нож.

Жреците бутаха Сири по коридорите на двореца. От време на време минаваха покрай трупове по тъмните черни проходи и все още се чуваха звуци от бой.

Какво ставаше? Някой нападаше двореца. Но кой? За миг я обзе надежда, че са нейни хора — войници на баща й, дошли да я спасят. Отхвърли веднага тази мисъл. Мъжете, които се противопоставяха на жреците, използваха Безжизнени. Това изключваше Идрис.

Беше някой друг. Трета сила. И искаха да я освободят от жреците. Призивите й за помощ може би нямаше да останат нечути. Но къде я водеха Трилидийс и хората му?

Белите ръкави на роклята й изведнъж започнаха да преливат от цветове и тя вдигна глава с надежда, щом влязоха в поредната стая. Богът крал стоеше там, обкръжен от жреци и войници.

— Сузеброн! — извика тя и се помъчи да се издърпа от похитителите си.

Той пристъпи към нея, но един от стражите го хвана за ръката и го дръпна назад. „Те го докосват — помисли Сири. — Всякакво подобие на почит си е отишло. Вече нямат нужда от преструвки.“

Богът крал погледна намръщено ръката си. Опита се да я издърпа, но друг войник пристъпи към него и също го хвана. Сузеброн го погледна объркано, след това погледна Сири.

— Аз също не разбирам нищо — каза тя.

— Благословени да са Цветовете! — викна Трилидийс. — Бързо, трябва да тръгваме. Тук не е безопасно.

— Трилидийс — викна ядосано Сири. — Какво става?

Той тръгна, без да й обърне внимание.

— Аз съм вашата кралица. Ще отговориш на въпроса ми!

За нейна изненада той спря. Обърна се и я погледна раздразнено.

— Безжизнени са нападнали двореца, Съсъд. Опитват се да стигнат до Бога крал.

— Това и сама го разбрах, жрецо — каза рязко Сири. — Кои са те?

— Не знам — отвърна Трилидийс и извърна очи. В този момент отвън се чу крясък, последван от шум на битка.

— Трябва да тръгваме — каза Трилидийс на един от другите жреци. Бяха може би десетина в стаята, с още шестима войници. — Дворецът има твърде много входове и коридори. Много лесно ще ни обкръжат.

— Задният изход? — попита другият жрец.

— Ако можем да стигнем до него — отвърна Трилидийс. — Къде е подкреплението, за което настоях?

— Няма да дойдат, ваша милост — каза нов глас. Сири се обърна и видя Сини пръсти, с изпито лице, да влиза през отсрещната врата с двама ранени войници. — Врагът е завзел източното крило и настъпва насам.

Трилидийс изруга.

— Трябва да заведем негово величество на безопасно място! — каза Сини пръсти.

— Знам го много добре — сряза го Трилидийс.

— Ако източното крило е паднало — намеси се друг жрец, — няма да можем да се измъкнем натам.

Сири гледаше безпомощно и се опитваше да привлече вниманието на Сини пръсти. Той засече погледа й, кимна й скришом и се усмихна.

— Ваша милост — каза Сини пръсти. — Можем да се измъкнем през тунелите.

Шумът от боя се приближаваше. На Сири й се стори, че идва буквално отвсякъде.

— Може би — каза Трилидийс, докато един от жреците му притича към вратата и надникна навън. Войниците, които бяха дошли със Сини пръсти, бяха седнали до стената, целите плувнали в кръв. Единият като че ли не дишаше.

— Трябва да тръгваме — каза припряно Сини пръсти.

Трилидийс мълчеше. После отиде до войниците и взе меча на единия.

— Добре. Джендрен, вземи половината ни войници и иди със Сини пръсти. Отведете негово величество на безопасно място. — Погледна Сини пръсти. — Стигнете до пристана, ако можете.

— Да, ваша милост — отвърна Сини пръсти, видимо облекчен.

Жреците пуснаха Бога крал и той се втурна към Сири и я прегърна. Тя също го прегърна. Мъчеше се да разбере какво става.

Сини пръсти. Да тръгнат с него беше логично — погледът му издаваше, че има план как да спаси нея и Бога крал, да ги измъкне от ръцете на жреците. И все пак… Нещо като че ли не беше наред.

Един от жреците подбра трима войници, отидоха в другия край на стаята и надникнаха навън. После махнаха на Сири и на Бога крал. Другите жреци взеха оръжията от мъртвите стражи и тръгнаха с Трилидийс.

Сини пръсти задърпа Сири за ръката.

— Хайде, кралице — зашепна й. — Обещах ви. Да се махнем от тази бъркотия.

— А жреците? — попита тя.

Трилидийс я погледна през рамо.

— Глупаво момиче. Върви! Нападателите идват. Ще се оставим да ни видят и ще ги отведем в друга посока. Ще предположат, че знаем къде е Богът крал. — Жреците с него не изглеждаха обнадеждени. Ако — когато — ги хванеха, щяха да ги избият.

— Хайде! — изсъска Сини пръсти.

Сузеброн я погледна уплашено. Тя се остави да я поведат с Бога крал настрани, където към жреца с тримата войници се бяха стекли няколко слуги в кафяво. Нещо зашепна в ума й. Нещо… Лайтсонг й го беше казал.

„Не вдигай много вълни, докато не си готова да удариш. Изведнъж и изненадващо. Така трябва. Не да изглежда прекалено невинно — хората винаги са подозрителни към невинните. Номерът е да изглежда средно.

Средно.“

Беше добър съвет. Съвет, който навярно знаеха и други. И го разбираха. Тя погледна Сини пръсти, който вървеше до нея и я подканяше напред. Нервно както винаги.

„Боят — помисли си. — Няколко групи се бият кой да завладее стаята ми. Едната сила е на жреците. Втората — тази с Безжизнените — е на някой друг. А загадъчната трета страна?“

Някой в Т’Телир тласкаше кралството към война. Но кой щеше да спечели нещо от такова бедствие? Халандрен, която щеше да хвърли огромни средства, за да потуши бунтове, водейки битка, която щяха да спечелят… но вероятно на скъпа цена? Нямаше логика.

Кой щеше да спечели най-много, ако Халандрен и Идрис тръгнеха на война?

— Чакайте! — каза Сири и спря. Нещата изведнъж се наместиха.

— Съсъд? — попита Сини пръсти. Сузеброн сложи ръка на рамото й и я погледна объркано. „Защо биха се пожертвали жреците, ако се канят да убият Сузеброн? Защо биха ни оставили да тръгнем, защо биха ни оставили да избягаме, ако безопасността на Бога крал не е първата им грижа?“

Погледна Сини пръсти и видя, че става още по-неспокоен. Лицето му пребледня и тя разбра.

— Неприятно ли е, Сини пръсти? — попита го. — Ти си от Пан Кал, но всички просто приемат, че хората ви са от Халандрен. Народът на Пан Кал е бил първи тук, на тази земя, но тя ви е била отнета. Сега сте само поредната провинция, част от кралството на завоевателите ви. Искате да сте свободни, но народът ви няма своя военна сила. И ето ви. Не можете да воювате. Не можете да се освободите. Смятат ви за втора класа. И все пак, ако потисниците ви тръгнат на война, това би ви дало възможност. Шанс да се освободите от…

Той се обърна и побягна.

— Какво става, в името на Цветовете? — извика Трилидийс.

Сири не отвърна, а се обърна към Сузеброн.

— Прав беше. Трябваше да се доверим на жреците ти.

— Съсъд? — каза Трилидийс и тръгна към тях.

— Не можем да тръгнем натам — каза Сири. — Сини пръсти ни водеше в капан.

Висшият жрец отвори уста да отвърне, но тя го погледна твърдо и косата й стана тъмночервена от гняв. Сини пръсти я беше предал. Единственият човек, в когото беше вярвала, че ще им помогне.

— Тръгваме към предната порта тогава — каза Трилидийс и огледа жалката група жреци и ранени войници, останала с тях. — И се опитваме да си пробием път с бой.

Вивена лесно намери мястото, за което й бе споменал просякът. Сградата — порутено жилище — беше обкръжена от зяпачи въпреки ранния час. Хората говореха шепнешком за духове, смърт и призраци от морето. Тя спря до тях и се опита да види какво е привлякло вниманието им.

Пристанището беше вляво от нея, отсам него бяха бордеите, където живееха и пиеха работниците на кейовете — каре от съборетини, струпани нагъсто между складовете и доковете. Защо Вашер би дошъл тук? Нали искаше да отиде в Двора на боговете? Доколкото можеше да разбере, в сградата, около която се беше струпала тълпата, бе имало убийство. Хората шепнеха за духове и за Привиденията на Калад, но Вивена само поклати глава. Не търсеше точно това. Трябваше да…

„Вивена?“ Гласът беше смътен, но тя успя да го долови. И го позна.

— Нощна кръв? — прошепна тя.

„Вивена. Ела ме вземи.“

Тя потръпна. Искаше й се да се обърне и да побегне. Само при мисълта за меча й призляваше. Но нали Вашер беше взел Нощна кръв. Значи все пак беше дошла където трябва.

Зяпачите говореха за убийство. Вашер ли беше убитият?

Обзета от внезапна тревога, тя се провря през тълпата и тръгна от врата на врата. В бързината едва не пропусна тази, под която се виеше черен дим.

Вдиша дълбоко, бутна я и пристъпи вътре.

Стаята беше зле поддържана, подът — засипан с боклук, мебелите — похабени и разнебитени. На пода лежаха четири трупа. Нощна кръв стърчеше забит в гърдите на четвъртия — старец със сбръчкано лице, който лежеше на една страна с широко отворени оцъклени очи.

„Вивена! — възкликна възбудено Нощна кръв. — Намери ме! Толкова съм щастлив. Опитах се да ги накарам да ме занесат до Двора на боговете, но не тръгна добре. Той ме извади малко. Добре се справих, нали?“

Призля й и тя се смъкна на колене.

„Вивена? — попита Нощна кръв. — Добре се справих, нали? Вара Трилидийс ме хвърли в морето, но се измъкнах. Много съм доволен. Трябва да ми кажеш, че се справих добре.“

Тя не отвърна.

„О. Вашер май пострада. Трябва да го намерим.“

Вивена вдигна глава.

— Къде? — Не беше сигурна дали мечът изобщо може да я чуе.

„В двореца на Бога крал — каза Нощна кръв. — Отиде там, за да спаси сестра ти. Мисля, че той те харесва, макар да го отрича. Казва, че си досадна.“

Вивена примига.

— Сири? Отишъл е за Сири?

„Да, но Вара Трилидийс ни спря.“

— Кой е Вара Трилидийс? — попита Вивена намръщено.

„Ти го наричаш Дент. Той е брат на Шашара. Чудя се дали и тя е тук. Не съм сигурен защо ме хвърли във водата. Мислех, че ме харесва.“

— Вашер… — Тя тръсна глава, замаяна от влиянието на меча. Вашер беше пленен от Дент. Потръпна, щом си спомни гнева в гласа на Дент, когато бе споменал за Вашер. Стисна зъби, дръпна мръсното одеяло от грубото легло и го уви около Нощна кръв, за да не се налага да го докосва.

„А — каза Нощна кръв. — Всъщност нямаше нужда да правиш това. Накарах стареца да ме почисти, след като ме извади от водата.“

Без да му обръща внимание, тя го вдигна, преодоля лекото гадене, излезе и тръгна към Двора на боговете.

Лайтсонг седеше, забил поглед в каменния под. Вадичка от кръвта на Блашуивър се процеждаше в цепнатината между камъните.

— Ваша милост? — промълви тихо Ларимар. Беше се изправил до решетките между двете клетки.

Лайтсонг не отвърна.

— Ваша милост, съжалявам. Не трябваше да ви крещя.

— Каква полза от божествеността? — прошепна Лайтсонг.

Мълчание. Фенерите мигаха от двете страни на малкото подземие. Никой не беше изнесъл тялото на Блашуивър, макар че бяха оставили двама жреци и Безжизнен да пазят Лайтсонг. Все още им трябваше, ако се окажеше, че ги е излъгал за Заповедната фраза.

Не беше.

— Какво? — попита най-сетне Ларимар.

— Каква полза? — каза Лайтсонг. — Не сме богове. Боговете не умират така. Просто от едно рязване с нож.

— Съжалявам — промълви Ларимар. — Беше добра жена, дори сред боговете.

— Не беше богиня. Никой от нас не е. Онези сънища са лъжи, щом ме доведоха до това. Винаги съм знаел истината, но никой не обръща внимание на думите ми. Не трябва ли да слушат този, когото почитат? Особено ако им казва да не го почитат?

— Аз… — Ларимар сякаш бе загубил дар слово.

— Трябваше да са го разбрали — изсъска Лайтсонг. — Да са разбрали истината за мен! Идиот. Не бог, а писар. Тъп дребен писар, комуто са разрешили да се прави на бог няколко години! Страхливец.

— Не сте страхливец — каза Ларимар.

— Не можах да я спася. Нищо не можах да направя. Може би, ако бях по-храбър, щях да я подкрепя и да командвам армиите. Но се поколебах. И сега тя е мъртва.

Мълчание.

— Ти беше писар — заговори тихо Ларимар във влажния въздух. — И беше един от най-добрите хора, които съм познавал. И си ми брат.

Лайтсонг вдигна очи.

Ларимар се взираше през решетките в един от мигащите фенери, окачен на голата каменна стена.

— Аз бях жрец, още тогава. Работех в палата на Кайндуиндс Честния. Виждах как лъжеше, за да играе политическите си игри. Колкото повече стоях в онзи палат, толкова повече гаснеше вярата ми.

Помълча, след това продължи:

— А след това ти умря. Умря, спасявайки дъщеря ми. Тя е момичето, което виждаше в сънищата си, Лайтсонг. Описанието е съвършено. Беше любимата ти племенничка. Все още щеше да е, предполагам. Ако не беше… — Поклати глава. — Когато те намерихме мъртъв, изгубих надежда. Канех се да се оттегля от поста. Коленичих пред тялото ти и заплаках. И тогава Цветовете започнаха да блестят. Ти вдигна глава, тялото ти се преобрази, стана по-голямо, мускулите — по-силни.

Пак замълча за момент.

— Разбрах го в онзи миг. Разбрах, че щом човек като теб е избран да се завърне — човек, умрял, за да спаси друг, — значи Многоцветните тонове са истина. Виденията са истина. И боговете са истински. Ти върна вярата ми, Стенимар.

Погледна Лайтсонг в очите.

— Ти си бог. За мен поне. Все едно колко лесно може да бъдеш убит, колко Дъх имаш или как изглеждаш. Свързано е с този, който си, и с това, което значиш.