Спиращият войната

10.

Косата на Вивена мигновено изсветля до чисто бяло.

„Мисли! — каза си тя. — Обучавана си в политика! Изучавала си преговаряне за заложници. Но… какво правиш, когато ти си заложницата?“

Изведнъж двамата мъже избухнаха в смях. По-едрият тупна няколко пъти по масата с ръка и птицата изграчи.

— Съжалявам, принцесо — каза Дент — по-слабият — и поклати глава. — Просто наемнически хумор.

— Убиваме понякога, но не сме наемни убийци — рече Тонк Фах. — Това е работа на асасините.

— Асасините! — Дент вдигна пръст. — Виж, тях ги уважават. Защо според вас? Те са просто наемници с малко по-засукани имена.

Вивена примига и се помъчи да възвърне самообладанието си.

— Не сте тук, за да ме убиете — заговори сковано. — Значи просто ще ме похитите?

— Богове, не — отвърна Дент. — Лоша работа е това. Всеки път щом похитиш някой, който си струва откупа, ядосваш хора, които са много по-могъщи от теб.

— Не бива да ядосваш важни хора — рече Тонк Фах с прозявка. — Освен ако не ти плащат още по-важни хора.

Дент кимна.

— И това без да смятаме храненето и грижите за пленниците, размяната на писма по откупа, отстъпките, уговорките. Главоболие си е, казвам ви. Ужасен начин да се печелят пари.

Възцари се тишина. Вивена отпусна длани на масата, за да не затреперят. „Знаят коя съм — каза си, мъчеше се да разсъждава логично. — Или са ме разпознали, или…“

— Вие работите за Лемекс.

Дент се усмихна широко.

— Видя ли, Тонк? Той каза, че е умна.

— Ами сигурно затова е принцеса, а ние — прости наемници — отвърна Тонк Фах.

Вивена се намръщи. „Подиграват ли ми се?“

— Къде е Лемекс? Защо не дойде лично?

Дент отново се усмихна и кимна на собственика на ресторанта, който донесе на масата голямо гърне с димяща яхния. Миришеше на люти подправки и из нея като че ли плуваха рачешки щипки. Собственикът хвърли на масата три дървени лъжици и се оттегли.

— Приятелят ви — каза Дент, като взе една лъжица, — Лемекс, нашият работодател — не е добре.

— Треска — поясни Тонк Фах между две сръбвания.

— Помоли да ви заведем при него — каза Дент. Подаде й сгънат лист с едната си ръка, докато чупеше една щипка с другата. Вивена потръпна, като видя как я изсмука.

„Принцесо — гласеше бележката. — Моля, доверете се на тези хора. Дент ми служи добре вече дълъг период и е верен — доколкото един наемник може да се нарече верен. На него и на хората му е платено и съм убеден, че ще ни останат верни за срока на този договор. Предлагам доказателство за верността на горното със следната парола: «синя маска».“

Почеркът беше на Лемекс. Нещо повече, беше дал вярната парола. Не „синя маска“ — това беше подвеждащо. Истинската парола беше използването на думата „период“ вместо време. Тя погледна Дент, който изсмукваше поредната рачешка щипка.

— Тъй — рече той и хвърли празната щипка. — Сега идва сложната част. Тя трябва да реши. Казваме ли й истината, или я будалкаме? Дали не сме фалшифицирали писмото? Или, да речем, сме пленили стария шпионин, мъчили сме го и сме го принудили да напише писмото.

— Можехме да ви донесем пръстите му за доказателство, че сме честни — каза Тонк Фах. — Това щеше ли да помогне?

Вивена повдигна вежда.

— Наемнически хумор?

— Толкова можем — каза с въздишка Дент. — Общо взето не сме големи умници. Иначе сигурно щяхме да си изберем професия без толкова висока смъртност.

— Като вашата професия, принцесо — рече Тонк. — Добра продължителност на живота, обикновено. Често съм се чудил дали не трябваше да чиракувам за принц.

Двамата се изкискаха, а Вивена се намръщи. „Лемекс не би се прекършил от изтезания — помисли си. — Твърде добре е обучен. Дори да се беше прекършил, нямаше да включи и истинската парола, и фалшивата.“

— Да вървим — каза тя и стана.

— Чакайте — рече Тонк, вдигнал лъжицата към устата си. — Да не искате да си пропуснем обяда?

Вивена изгледа накриво червената супа с плуващите вътре рачешки щипки и каза:

— Определено.

Лемекс се покашля тихо. Състареното му лице беше плувнало в пот, кожата му бе лепкава и пребледняла, от време на време измърморваше в полусън нещо неразбрано.

Вивена седеше на столче до леглото му. Двамата наемници чакаха с Парлин в дъното на стаята. Единственото друго присъстващо лице беше строгата сестра, същата, която бе уведомила Вивена с тих глас, че нищо повече не може да се направи.

Лемекс умираше. Едва ли щеше да преживее до края на деня.

Вивена за първи път виждаше лицето му, макар да си беше писала с него. Лицето изглеждаше… не както трябва.

Тя знаеше, че Лемекс остарява. Това го правеше по-добър шпионин, тъй като малцина щяха да търсят шпиони сред старците. Но не очакваше да е толкова измършавял, треперещ и кашлящ. Очакваше да види енергичен и духовит стар господин. Това си беше представяла.

Имаше чувството, че губи един от най-добрите си приятели, въпреки че всъщност така и не го беше познавала. С него свързваше убежището си в Халандрен, той беше тайното й предимство. Той уж трябваше да помогне този безумен план да успее. Той беше умният и опитен наставник, на когото бе разчитала.

Лемекс отново се закашля. Сестрата погледна към Вивена и каза:

— Губи съзнание и после се свестява за малко, милейди. Тази сутрин говореше за вас, но става все по-зле и по-зле.

— Благодаря ви — каза тихо Вивена. — Извинена сте.

Жената се поклони и излезе.

„Сега е моментът да си принцеса“, каза си Вивена. Стана и се наведе над Лемекс.

— Лемекс. Трябва да ми предадеш каквото знаеш. Как се свързвам с шпионската ти мрежа? Къде са другите идриански агенти в града? Кои са паролите, които ще ги накарат да ме слушат?

Той закашля, взря се в нея с размътени очи и прошепна нещо. Тя се наведе още.

— … Никога. Можете да ме мъчите колкото искате. Няма да издам нищо.

Вивена въздъхна и отново седна. По замисъл идрианската шпионска мрежа в Халандрен беше хлабаво организирана. Баща й познаваше всичките им агенти, но тя се беше свързвала само с Лемекс, водача и координатора на мрежата. Стисна зъби и отново се наведе към леглото. Чувстваше се като крадец на гробове.

— Лемекс, погледни ме. Не съм тук, за да те мъча. Ти получи писмо от мен. И аз дойдох при теб.

— Не можеш да ме заблудиш — прошепна старецът. — Мъченията няма да ме сломят. Няма да издам нищо.

Вивена въздъхна и извърна очи.

Изведнъж Лемекс потрепери и вълна от цвят се разля по леглото и над Вивена и запулсира по пода, преди да угасне. Вивена се дръпна назад стъписана.

Последва нов пулс. Не беше просто цвят. Беше вълна от усилен цвят — вълна, която караше багрите в стаята да изпъкнат повече, щом минеше над тях. Подът, завивките, собствената й дреха — всичко лумна ярко и живо за миг, а след това отново заглъхна до първоначалните багри.

— Какво в името на Аустре беше това? — възкликна Вивена.

— БиоХроматичен дъх, принцесо — каза Дент, подпрян на рамката на вратата. — Старият Лемекс имаше много. Няколкостотин Дъха, мисля.

— Това е невъзможно! Той е идрианец. Никога не би приел Дъх.

Дент се обърна към Тонк Фах, който чешеше папагала си по гушата. Едрият наемник само сви рамене.

Нова цветна вълна бликна от Лемекс.

— Той умира, принцесо — каза Дент. — Дъхът му става нередовен.

Вивена го изгледа гневно.

— Той няма…

Нещо я сграбчи за ръката. Тя подскочи и погледна Лемекс, който бе успял да се пресегне и да я хване. Гледаше я втренчено.

— Принцесо — промълви той. Очите му най-после бяха ясни.

— Лемекс. Връзките ти. Трябва да ми ги дадеш!

— Направих нещо лошо, принцесо.

Тя замръзна.

— Дъх, принцесо. Наследих го от предшественика си и купувах още. Много повече…

„Боже на Цветовете“, помисли с ужас Вивена и сърцето й се сви от болка.

— Знам, че беше грешно — прошепна Лемекс. — Но… чувствах се толкова могъщ. Можех да накарам самата прах на земята да ми се подчини. Беше за доброто на Идрис! Хора с Дъх са уважавани тук, в Халандрен. Можех да ходя на празненства, където обикновено нямаше да ме допуснат. Можех да влизам в Двора на боговете, за да слушам Дворцовото събрание. Дъхът удължи живота ми, правеше ме енергичен въпреки възрастта ми. Аз…

Примига и очите му се замъглиха.

— О, Аустре — прошепна Лемекс. — Прокълнат съм. Спечелих си слава, като злоупотребих с душите на други. И сега умирам.

— Лемекс! — каза Вивена. — Не мисли за това сега. Имена! Трябват ми имена и пароли. Не ме оставяй сама!

— Прокълнат — прошепна той. — Някой да го вземе. Моля те, вземи го от мен!

Вивена понечи да се отдръпне, но той продължаваше да я държи за ръката. Потръпна, щом си помисли за Дъха, който беше побрал в себе си.

— Знаете ли, принцесо — заговори Дент зад нея. — Никой всъщност не казва нищо на наемниците. Много неприятен — но много реален — недостатък на професията ни. Никога не ни се доверяват. Никога не ни питат за съвет.

Тя го погледна през рамо. Стоеше подпрян на вратата, а Тонк Фах стоеше малко зад него. Парлин беше до тях, стиснал в пръстите си нелепата зелена шапка.

— Значи, ако някой все пак ме попита за мнение — продължи Дент, — бих изтъкнал колко много струват тези Дихания. Продадете ли ги, ще имате достатъчно пари, за да си купите своя шпионска мрежа — и почти всичко друго, което си поискате.

Вивена отново погледна издъхващия мъж, който мърмореше нещо неразбрано.

— Ако умре — каза Дент, — Дъхът му умира с него. Всичкият.

— Срамота — рече Тонк Фах.

Вивена пребледня.

— Няма да търгувам с душите на хора! Не ме интересува колко струват.

— Ваша работа — каза Дент. — Дано само никой да не пострада, когато мисията ви се провали обаче.

„Сири…“

— Не — заяви Вивена, повече на себе си. — Не мога да ги взема.

Беше вярно. Дори от самата мисъл да позволи нечий чужд Дъх да се смеси с нейния, от самата представа да поеме в тялото си душата на друга личност, й призляваше.

Обърна гръб на издъхващия шпионин. БиоХромата му вече пламтеше ярко, завивките му направо сияеха. Беше по-добре да остави Дъха му да умре с него.

Но без Лемекс щеше да остане без никаква помощ в града, без никой, който да я напътства и да й осигурява убежище. Беше взела пари едва колкото да покрие разходите за престой и храна, да не говорим за подкупи или за припаси за път. Каза си, че взимането на Дъх ще е като използването на стоки, които човек е намерил в пещера на разбойник. Изхвърляш ли ги само затова, че са били придобити по престъпен начин? Цялата й подготовка и уроци нашепваха, че ужасно се нуждае от средства и че щетата вече е нанесена…

„Не! — помисли Вивена отново. — Просто е грешно! Не мога да го взема. Не мога.“

Разбира се, може би щеше да е разумно да остави някой друг да съхрани Диханията за известно време. След това можеше да помисли на спокойствие какво да направи с тях. Може би… може би дори да издири хората, от които бяха отнети, и да им ги върне. Обърна се и погледна Дент и Тонк Фах.

— Не ме гледайте така, принцесо — изсмя се Дент. — Виждам блясъка в очите ви. Няма да ви го пазя този Дъх. Толкова много БиоХрома те прави твърде важен.

Тонк Фах кимна и каза:

— Все едно да се мотаеш из града с чувал злато на гърба.

— Харесвам си моя Дъх такъв, какъвто си е — каза Дент. — Трябва ми само един и си работи чудесно. Пази ме жив, не привлича внимание към мен, седи си там и си чака да го продам, ако ми потрябва.

Вивена се обърна към Парлин. Но… не можеше да го накара насила да приеме Дъха. Отново се обърна към Дент.

— Какво ви задължава договорът ви с Лемекс?

Дент погледна Тонк Фах, после отново погледна нея. Погледът му бе достатъчно красноречив. Беше му платено, за да се подчинява. Щеше да вземе Дъха, ако му заповядаше.

— Ела тук — каза тя твърдо и кимна към столчето до себе си.

Дент се приближи с неохота.

— Знаете ли, принцесо — каза, докато сядаше. — Ако ми дадете този Дъх, бих могъл просто да избягам с него. Ще съм богат. Не бихте искали да поставите такова изкушение в ръцете на безскрупулен наемник, нали?

Тя се поколеба.

„Ако избяга с него, какво губя?“ Това щеше да й реши много проблеми.

— Вземи го — заповяда тя.

Той поклати глава.

— Не става така. Нашият приятел трябва да ми го даде.

Вивена погледна стареца на леглото.

— Аз… — Понечи да заповяда на Лемекс да направи точно това, но си помисли нещо друго. Аустре нямаше да иска да отнеме Дъх, при каквито и да било обстоятелства — човек, който взимаше Дъх от други, беше по-лош от търговец на роби.

— Не. Не, премислих. Няма да вземем Дъха.

В този момент Лемекс спря да бълнува. Извърна глава и погледна Вивена в очите.

И все още стискаше ръката й.

— Моят живот към твоя — изрече старият мъж със зловещо ясен глас и стисна ръката й още по-здраво, щом тя се дръпна. — Моят Дъх става твой!

Трептящ облак въздух с всички цветове на дъгата лъхна от устата му и се понесе към нея. Вивена затвори уста ококорена, с побеляла от ужас коса. Издърпа ръката си от ръката на Лемекс, докато лицето му помръкваше, а очите му губеха блясъка си.

Цветовете около него угаснаха.

А Дъхът се изстреля към нея. Никаква полза нямаше от това, че бе затворила уста. Дъхът я порази като физическа сила, прониза тялото й. Тя ахна, смъкна се на колене и затрепери, обзета от извратена наслада. Изведнъж почувства другите в стаята. Можеше да усети как я гледат. И — сякаш лумна светлина — всичко около нея стана по-ярко, по-реално, по-живо.

Ахна, обзета от благоговеен трепет. Чу смътно как Парлин притича до нея и изрече името й. Но, странно, единственото, за което можа да помисли, беше мелодичността на гласа му. Можеше да различи всеки тон във всяка дума, която изричаше. Познаваше ги инстинктивно.

„Аустре, Боже на Цветовете! — помисли си. — Какво направих?“