Лайтсонг се събуди и веднага се смъкна от леглото. Изправи се, разкърши рамене и се усмихна.
— Какъв прекрасен ден.
Слугите му стояха до стената и го наблюдаваха плахо.
— Какво? — попита Лайтсонг и скръсти ръце. — Хайде, да се обличаме.
Разшетаха се бързо. Скоро след това влезе Ларимар. Лайтсонг често се чудеше колко рано става този човек, след като всяка сутрин, още щом се събудеше, Ларимар вече бе дошъл.
Ларимар го изгледа учудено.
— Бодър сте тази сутрин, ваша милост.
Лайтсонг сви рамене.
— Просто почувствах, че е време да ставам.
— Цял час по-рано от обикновено.
Лайтсонг кривна глава, докато слугите връзваха халата му.
— Нима?
— Да, ваша милост.
— Виж ти. — Кимна на слугите и те се отдръпнаха, приключили с обличането му.
— Е, ще обсъдим ли сънищата ви? — попита Ларимар.
Лайтсонг помисли. В главата му пробягаха образи. Дъжд. Буря. Вихрушка. И яркочервена пантера.
— Не. — Той поклати глава и тръгна към вратата.
— Ваша милост…
— За сънищата ще говорим друг път, Съсел — каза Лайтсонг. — Имаме по-важна работа.
— По-важна работа?
Лайтсонг се усмихна и се обърна.
— Искам да отида в палата на Мърсистар.
— Но защо?
— Не знам — отвърна весело Лайтсонг.
Ларимар въздъхна.
— Добре, ваша милост. Но не можем ли първо поне да погледаме малко изкуство? Има хора, които са платили много пари, за да получат мнението ви, и чакат доста нетърпеливо да чуят какво мислите за произведенията им.
— Добре. Да побързаме обаче.
Лайтсонг се взря в картината.
Червено върху червено, толкова деликатни оттенъци, че художникът трябваше да е поне от Третото извисяване. Жестоки, ужасни червени цветове, блъскащи се едни в други като вълни — вълни, които много смътно наподобяваха хора, но това по някакъв начин успяваше да внуши идеята за сражаващи се армии по-добре, отколкото би я предало и най-подробното реалистично изобразяване.
Хаос. Кървави рани по кървави униформи по кървава кожа. Толкова много насилие имаше в червеното. Собственият му цвят. Чувстваше се почти все едно, че е в картината — усещаше собствения си смут, как го разтърсва, замайва го, притегля го.
Вълните от хора сочеха към една фигура в центъра. Жена, смътно изобразена с два извити удара на четката. И все пак беше явно. Извисяваше се като над гребена на връхлитаща с грохот вълна от войници, уловена в движение, отметнала глава и вдигнала високо ръка.
Ръката държеше черен меч, от който червеното небе наоколо помръкваше.
— Битката на Сумрачните водопади — каза тихо Ларимар, застанал до него в белия коридор. — Последният сблъсък на Велебран.
Лайтсонг кимна. Беше го разбрал някак. Лицата на много от войниците бяха обагрени със сиво. Бяха Безжизнени. На Велебран за първи път ги бяха използвали в големи количества на бойното поле.
— Знам, че не предпочитате бойни сцени — каза Ларимар. — Но…
— Харесва ми — каза Лайтсонг. — Харесва ми много.
Ларимар замълча.
Лайтсонг се взря в картината с преливащите се червени тонове. Бяха нанесени толкова деликатно, че създаваха усещането за война вместо простото изобразяване.
— Би могла да е най-добрата картина, която някога е минавала през залата ми.
Жреците в другия край на залата започнаха да пишат трескаво. Ларимар го гледаше притеснен.
— Какво? — попита Лайтсонг.
— Нищо — отвърна Ларимар.
— Съсел… — Лайтсонг го изгледа.
Жрецът въздъхна.
— Не мога да говоря, ваша милост. Не мога да развалям впечатлението ви от картините.
— Много богове дават благоприятни оценки на военни картини напоследък, а? — каза Лайтсонг и отново се загледа в картината.
Ларимар не отговори.
— Вероятно не е нищо — каза Лайтсонг. — Просто реакцията ни на споровете в двора, предполагам.
— Сигурно — отвърна Ларимар.
Лайтсонг замълча. Знаеше, че не е „нищо“ за Ларимар. За него Лайтсонг не просто споделяше впечатленията си от произведения на изкуството — той предсказваше бъдещето. Какво всъщност предвещаваше това, че бе харесал изобразяването на война с такива ярки и жестоки багри? Дали беше реакция на сънищата му? Но тази нощ не беше сънувал война. Най-после. Беше сънувал буря, вярно, но не беше същото.
„Не трябваше да проговарям“, помисли си. Но пък реагирането на изкуство като че ли беше единственото важно нещо, което правеше.
Загледа се отново в резките петна боя, всяка фигура — само два коси удара. Беше красиво. Можеше ли войната да е красива? Как можеше да намира красота в тези сиви лица, връхлитащи върху плът, Безжизнени, избиващи хора? Тази битка дори не беше означавала кой знае какво. Не беше решила изхода от войната, въпреки че водачът на Съюза на Пан — кралствата, обединени срещу Халандрен — беше паднал убит в нея. Накрая дипломация бе решила Велебран, не кръвопролитие.
„Нима мислим отново да започнем това?“ Не можеше да откъсне поглед от красотата на картината. „Нима се каня да поведа война?“
„Не — каза си наум. — Не, просто съм предпазлив. Помагам на Блашуивър да укрепи политическа фракция. По-добре, отколкото просто да оставя нещата да минават покрай мен. Велебран е започнала, защото кралската фамилия не е била предпазлива.“
Картината продължаваше да го привлича.
— Какъв е този меч? — попита Лайтсонг.
— Меч ли?
— Черният — каза Лайтсонг. — В ръката на жената.
— Аз… не виждам меч, ваша милост. Честно казано, и жена не виждам. Само произволни удари на четката.
— Нарече я „Битката на Сумрачните водопади“.
— Заглавието на творбата, ваша милост — каза Ларимар. — Предположих, че и вие сте объркан като мен, затова ви казах как я е нарекъл художникът.
Замълчаха. Най-сетне Лайтсонг се обърна и се отдалечи от картината.
— Приключих с критиката на изкуство за днес. — Поколеба се за миг. — Не изгаряйте тази картина. Запази я за колекцията ми.
Ларимар кимна. Докато излизаше от палата, Лайтсонг се помъчи да съживи донякъде нетърпението си и успя — макар споменът за ужасната красива сцена да остана в ума му. Смесен със спомените от съня, с грохота на бурни ветрове.
Дори това не можа да помрачи настроението му. Нещо се беше променило. Нещо го възбуждаше. В Двора на боговете бе имало убийство.
Не знаеше защо това трябва да му се струва толкова интригуващо. Трябваше по-скоро да го намира за трагично или обезпокоително. И все пак през целия му живот всичко му беше осигурено. Отговори на въпросите му, забавления, удовлетворяващи капризите му. Почти по случайност беше станал чревоугодник. Само две неща му се отказваха: знанието за миналото му и свободата да напуска двора.
Нито едно от тези ограничения нямаше скоро да се промени. Но тук, в двора — двора с твърде многото сигурност и удобство — нещо се беше объркало. Дреболия. Нещо, което повечето Завърнали се щяха да пренебрегнат. Никой не го интересуваше. Никой не искаше да се интересува. Кой тогава щеше да възрази на въпросите на Лайтсонг?
— Държите се много странно, ваша милост — каза Ларимар. Беше го догонил, докато прекосяваха тревата, слугите зад тях се суетяха да разпънат големия червен слънчобран.
— Знам — отвърна Лайтсонг. — Само че, мисля, можем да се съгласим, че винаги съм бил доста странен като за бог.
— Трябва да призная, че е вярно.
— В такъв случай просто се държа като себе си — каза Лайтсонг. — И всичко във вселената е наред.
— Наистина ли се връщаме в палата на Мърсистар?
— Наистина. Допускаш ли, че ще се подразни от нас? Това би могло да се окаже интересно.
Ларимар само въздъхна.
— Готов ли сте вече да говорите за сънищата си?
Лайтсонг не отговори веднага. Слугите най-сетне се справиха със слънчобрана и го вдигнаха над него.
— Сънувах буря — заговори накрая Лайтсонг. — Стоях сред нея, без нищо, с което да се загърна. Валеше и духаше срещу мен, тласкаше ме назад. Всъщност беше толкова силна, че дори земята под мен като че ли се люлееше.
Ларимар изглеждаше притеснен.
„Още признаци за война — помисли Лайтсонг. — Или поне така ще го види той.“
— Нещо друго?
— Да — отвърна Лайтсонг. — Червена пантера. Като че ли блестеше, с отразена светлина, все едно беше направена от стъкло или нещо такова. Чакаше в бурята.
Ларимар го изгледа.
— Измисляте ли си, ваша милост?
— Какво? Не. Наистина сънувах това.
Ларимар въздъхна, но кимна на един низш жрец и той притича да запише продиктуваното.
Скоро стигнаха до палата на Мърсистар в жълто и златно. Лайтсонг спря пред сградата, осъзнал, че никога досега не е посещавал палата на друг бог без първо да прати куриер.
— Искате ли да пратя някой, който да извести за вас, ваша милост? — попита Ларимар.
Лайтсонг се поколеба.
— Не — отвърна накрая и погледна двамата пазачи на главния вход. Изглеждаха много по-мускулести от обикновените слуги и носеха мечове. Мечове за дуел, предположи той — макар никога да не беше боравил с такъв.
Приближи се към тях.
— Господарката ви тук ли е?
— Боя се, че не, ваша милост — отвърна единият. — Отиде да посети Олмадър за следобеда.
„Олмадър — помисли Лайтсонг. — Още една с Безжизнени заповеди. Работа на Блашуивър?“ Може би щеше да се отбие по-късно — липсваше му бъбренето с Олмадър. Тя, за жалост, го мразеше.
— Аха — каза той на пазача. — Е, все едно, трябва да огледам коридора и мястото на нападението.
Пазачите се спогледаха.
— Аз… не знам дали можем да ви разрешим това, ваша милост.
— Съсел! — каза Лайтсонг. — Могат ли да ми забранят?
— Само ако имат пряка заповед от Мърсистар да го направят.
Лайтсонг погледна отново мъжете. Те отстъпиха с неохота.
— Всичко е наред — успокои ги той. — Тя ме помоли да се погрижа за нещата. Един вид. Идваш ли, Съсел?
Ларимар го последва в коридорите. Лайтсонг отново изпита странно удовлетворение. Инстинкти, каквито не беше знаел, че притежава, го тласкаха да потърси мястото, където беше умрял слугата.
Дървото беше подменено — Извисеното му зрение лесно можеше да долови разликата между новото дърво и старото. Продължи още малко напред. Петното, където дървото бе посивяло, също го нямаше, безупречно подменено с нов материал.
„Интересно — помисли той. — Но не и неочаквано. Чудно… има ли други такива петна?“ Продължи още малко напред и бе възнаграден с още едно петно ново дърво — квадратно.
— Ваша милост? — каза някой.
Лайтсонг вдигна глава и видя неучтивия млад жрец, с когото бе говорил предния ден. Усмихна му се.
— А, добре. Надявах се, че ще дойдеш.
— Това е крайно нередно, ваша милост — каза мъжът.
— Чух, че яденето на много фурми може да те излекува от това — отвърна Лайтсонг. — Значи, трябва да говоря с пазачите, които са видели нахлулия.
— Но защо, ваша милост? — попита мъжът.
— Защото съм ексцентричен — отвърна Лайтсонг. — Повикай ги. Трябва да говоря с всички слуги и пазачи, които са видели извършилия убийството.
— Ваша милост — каза притеснено жрецът. — Градските власти вече се занимаха с това. Решиха, че нарушителят е бил крадец, дошъл за колекцията картини на Мърсистар, и обещаха, че ще…
— Съсел — прекъсна го Лайтсонг. — Може ли този човек да пренебрегне искането ми?
— Само с огромен риск за душата му, ваша милост — отвърна Ларимар.
Жрецът ги погледна ядосано, а след това се обърна и прати един слуга да изпълни искането на Лайтсонг. Богът коленичи и неколцина слуги си зашепнаха притеснено. Явно смятаха за нередно бог да се унижава така.
Лайтсонг ги пренебрегна и огледа квадрата ново дърво. Беше по-голямо от двете изкъртени и цветовете съвпадаха по-добре. Беше си просто квадратно петно дърво, съвсем малко по-различно на цвят от съседните. Без Дъх — и то много — нямаше дори да е забелязал разликата.
„Капак — помисли той стъписано. Жрецът го наблюдаваше напрегнато. — Това петно не е толкова ново като другите по-назад. Ново е само спрямо другите дъски.“
Запълзя по пода, като нарочно пренебрегна капака. За пореден път неочаквани инстинкти го предупредиха да не издава какво е открил. Защо изведнъж бе станал толкова предпазлив? Дали беше под влияние на ярките си сънища и на образа от картината? Или беше нещо повече? Имаше чувството, че дълбае дълбоко в себе си и гребе оттам усет, какъвто никога досега не му беше трябвал.
Продължи да се преструва, че не е забелязал капака, а търси някоя нишка, която може да се е закачила за дървото. Намери една, явно останала от халата на някой слуга, и я вдигна.
Жрецът като че ли леко се отпусна.
„Значи знае за скривалището — помисли Лайтсонг. — И… може би крадецът също го е знаел?“
Попълзя още малко, притеснявайки слугите, докато хората, за които беше помолил, се събраха. Стана, остави слугите си да изтупат халата му и отиде при новодошлите. В коридора беше станало доста претъпкано, затова ги изкара вън на слънчевата светлина.
Навън ги огледа. Бяха шестима.
— Представете се. Ти, отляво, кой си?
— Името ми е Гаргарил — каза мъжът.
— Що за име? — каза Лайтсонг.
Мъжът се изчерви.
— Наречен съм на баща си, ваша милост.
— Защо? Не е излизал от местната кръчма ли? Все едно, ти как си замесен в тази бъркотия?
— Бях един от пазачите на вратата, когато нахлу крадецът.
— Сам ли беше? — попита Лайтсонг.
— Не — отвърна друг от мъжете. — Аз бях с него.
— Добре. Вие двамата идете ей там. — Махна към моравата.
Двамата мъже се спогледаха и тръгнаха накъдето им посочи.
— По-далече, за да не ни чувате! — подвикна им Лайтсонг.
Те кимнаха и продължиха.
— Така. — Лайтсонг погледна останалите. — Вие четиримата кои сте?
— Бяхме нападнати от мъжа в коридора — отвърна един от слугите и посочи други двама. — Ние тримата. И… другия. Когото убиха.
— Ужасно неприятно. — Лайтсонг посочи друг участък на моравата. — Вие също се отдалечете. Вървете, докато престанете да ни чувате, и изчакайте.
Тримата се изнизаха.
— А сега ти. — Лайтсонг сложи ръце на кръста си и изгледа последния — нисичък жрец.
— Аз видях нападателя да бяга, ваша милост — каза жрецът. — Гледах през един прозорец.
— Много навременно, браво. — Лайтсонг посочи трети участък на моравата, достатъчно отдалечен, та жрецът да не може да говори с другите. Той тръгна натам, а Лайтсонг се обърна отново към жреца, който явно надзираваше нещата тук.
— Каза, че натрапникът е пуснал Безжизнено животно?
— Катерица, ваша милост — отвърна жрецът. — Хванахме я.
— Иди и ми я донеси.
— Ваша милост, доста дива е и… — Млъкна, срязан с поглед от Лайтсонг, и махна на един слуга.
— Не. Не слуга. Иди и ми я донеси лично.
Жрецът го погледна невярващо.
— Да, да — каза Лайтсонг и му махна да тръгва. — Знам. Оскърбява достойнството ти. Може би трябва да помислиш дали да не приемеш аустризма. Засега изпълнявай.
Жрецът тръгна, като мърмореше недоволно.
— Останалите — обърна се Лайтсонг към собствените си слуги и жреци. — Изчакайте тук.
Те изглеждаха примирени. Може би започваха да свикват с пренебрежението му.
— Хайде, Съсел — каза Лайтсонг и закрачи към първата група, която бе отделил на моравата — двамата пазачи. Ларимар забърза да го догони.
— Така — каза Лайтсонг на двамата, след като се увери, че са достатъчно далече, за да не ги чуят останалите. — Сега ми разкажете какво видяхте.
— Приближи се към нас, като се преструваше на луд, ваша милост — каза единият. — Излезе от сенките и си мърмореше нещо. Беше само преструвка обаче и като се доближи достатъчно, ни нападна.
— Как? — попита Лайтсонг.
— Мен ме спипа за врата с пискюлите на Пробуденото си палто — каза пазачът и кимна към приятеля си. — Него го удари в корема с дръжката на меч.
Вторият пазач вдигна ризата си, показа голяма синина на корема си, после изви глава настрана и посочи друга на шията си.
— Задуши ни и двамата — продължи първият. — Мен с ония пискюли, Фран с ботуш на врата. Това беше последното, което помним. Докато се съвземем, вече го нямаше.
— Задушил ви е — каза Лайтсонг. — Но не ви е убил. Само колкото да изпаднете в безсъзнание?
— Точно така, ваша милост.
— Опишете ми този човек.
— Висок — каза пазачът. — С четинеста брада. Не много дълга, но не и подрязана.
— Не беше вмирисан или мръсен — добави другият. — Просто изглеждаше немарлив. Косата му беше дълга — стигаше до шията му — и не беше виждала гребен от дълго време.
— Облечен дрипаво — каза първият. — Кръпки тук-там, нищо ярко, но не и тъмно също така. Просто някак… постно. По-скоро не беше от Халандрен, като си помисля.
— И беше въоръжен? — попита Лайтсонг.
— С меча, дето ме удари — каза вторият пазач. — Голям меч. Не за дуелиране, по-скоро като източняшки меч. Прав и доста дълъг. Скрил го беше под наметалото си и щяхме да го видим, ако не го беше прикрил с чудноватата си походка.
Лайтсонг кимна.
— Благодаря ви. Останете тук.
После се обърна и закрачи към втората група.
— Това е много интересно, ваша милост — каза Ларимар. — Но наистина не виждам смисъла.
— Просто съм любопитен — отвърна Лайтсонг.
— Извинете ме, ваша милост. Но всъщност не сте от любопитния тип.
Лайтсонг продължи да върви. Каквото правеше, правеше го общо взето без да мисли. Просто му се струваше естествено. Приближи се до следващата група.
— Вие сте тези, които са видели натрапника в коридора, нали?
Мъжете кимнаха и единият хвърли поглед към палата на Мърсистар. Моравата пред него вече беше пълна с пъстро множество жреци и слуги, на Мърсистар и на самия Лайтсонг.
— Разкажете какво се случи — подкани ги Лайтсонг.
— Вървяхме в слугинския коридор — заговори един. — Бяха ни освободили за вечерта и щяхме да излезем в града до някоя кръчма.
— И видяхме в коридора човек — намеси се друг. — Не му беше мястото там.
— Опишете го — каза Лайтсонг.
— Едър — каза един, а другите кимнаха. — С дрипаво облекло и с брада. Мръсен на вид.
— Не — поправи го друг. — Дрехите бяха стари, но мъжът не беше мръсен. Просто немарлив.
Лайтсонг кимна.
— Продължете.
— Ами, няма много за разказване — каза един от мъжете. — Нападна ни. Хвърли Пробудено въже по горкия Таф и той веднага падна овързан. Двамата с Рарив побягнахме за помощ. Лолан остана.
Лайтсонг погледна третия.
— Ти остана? Защо?
— Да помогна на Таф, разбира се — отвърна мъжът.
„Лъже — помисли Лайтсонг. — Изглежда твърде изнервен.“
— Сериозно? — Пристъпи към него.
Мъжът наведе очи.
— Е, общо взето. А освен това и мечът…
— Той хвърли меч по нас — намеси се друг. — Много странно нещо.
— Не го ли извади? — попита Лайтсонг. — Хвърли го?
Мъжете поклатиха глави.
— Хвърли го по нас с все ножницата. Лолан го вдигна.
— Мислех да се бия с него — каза Лолан.
— Интересно. Значи двамата избягахте?
— Да — отвърна единият. — Когато се върнахме с другите, намерихме Лолан на пода, в безсъзнание, а горкият Таф… все още беше вързан, макар че въжето вече не беше Пробудено. И беше намушкан.
— Видя ли го как умря?
— Не. — Лолан вдигна ръце да отрече. Имаше превръзка на едната ръка, забеляза Лайтсонг. — Нападателят ме удари с юмрук по главата.
— Но ти си държал меча му — каза Лайтсонг.
— Много голям беше за мен — отвърна мъжът и наведе глава.
— Значи хвърли меча по вас, а после те удари? — каза Лайтсонг.
Мъжът кимна.
— А ръката ти? — попита Лайтсонг.
Мъжът помълча, след това неволно отдръпна ръката си.
— Изкълчи се. Нищо сериозно.
— И ти трябва превръзка за изкълчена китка? — каза учудено Лайтсонг. — Покажи ми.
Мъжът се поколеба.
— Покажи ми или ще загубиш душата си — подкани го Лайтсонг. С подобаващо божествен глас, надяваше се.
Мъжът бавно протегна ръката си. Ларимар пристъпи и махна превръзката.
Ръката беше съвсем сива, изцедена от цвят.
„Невъзможно — помисли стъписано Лайтсонг. — Пробуждането не прави това на жива плът. Не може да извлече цвят от жив човек, само от предмети. Подови дъски, облекло, мебел.“
Мъжът отдръпна ръката си.
— Какво е това? — попита Лайтсонг.
— Не знам — каза мъжът. — Събудих се и беше така.
— Нима? — каза строго Лайтсонг. — И трябва да повярвам, че не си имал нищо общо с това? Че не си сътрудничил на нападателя?
Мъжът изведнъж падна на колене и заплака.
— Моля ви, боже! Не взимайте душата ми! Не съм най-добрият човек. Ходя в бардаци. Мамя на комар.
Другите го изгледаха стъписано.
— Но нищо не знаех за този натрапник — продължи Лолан. — Моля ви, трябва да ми повярвате. Просто поисках меча! Красив черен меч! Исках да го извадя, да го размахам, да нападна мъжа с него. Посегнах за него и докато се бях разсеял, той ме нападна. Но не видях как уби Таф! Заклевам се, изобщо не съм виждал нападателя преди! Повярвайте ми!
Лайтсонг помълча.
— Вярвам ти — каза накрая. — Нека това да е предупреждение. Бъди добър. Спри да мамиш.
— Да, господи.
Лайтсонг кимна на мъжете и двамата с Ларимар ги оставиха.
— Всъщност наистина се чувствам като бог — заговори Лайтсонг. — Видя ли как го накарах да се разкае?
— Удивително, ваша милост.
— Та какво мислиш за свидетелствата им? — попита Лайтсонг. — Наистина става нещо странно, нали?
— Още се чудя защо смятате, че точно вие трябва да го разследвате, ваша милост.
— Не че имам някаква друга работа.
— Освен да сте бог.
— Много е надценено — подхвърли Лайтсонг, докато се приближаваха към последния мъж. — Приятно е да се перчиш, но е и ужасно скучно.
Ларимар изсумтя тихо, а Лайтсонг се обърна към последния свидетел, ниския жрец, който ги чакаше, загърнат в халата си в жълто и златисто. Беше значително по-млад от другия жрец.
„Дали са го избрали да ме лъже с надеждата, че ще изглежда невинен? — зачуди се вяло Лайтсонг. — Или правя необосновани предположения?“
— Е, каква е твоята версия? — попита той.
Младият жрец се поклони.
— Тръгнал бях по задачите си, да отнеса в хранилището записи на няколко пророчества, които бяхме записали от устата на богинята ни. Чух шум в сградата. Погледнах през прозореца, но не видях нищо.
— Къде беше? — попита го Лайтсонг.
Младият мъж посочи един прозорец.
— Ето там, ваша милост.
Лайтсонг се намръщи. Жрецът сочеше към противоположната страна на сградата спрямо мястото на убийството. Но беше същата страна, откъдето нападателят беше влязъл.
— Можеше ли да видиш входа, където нападателят е обездвижил двамата пазачи?
— Да, ваша милост — отвърна мъжът. — Макар че не ги видях отначало. Канех се да ида към източника на звука. Но в този момент наистина видях нещо странно на светлината на фенерите на входа: някакъв мъж. Точно тогава забелязах пазачите на земята. Помислих, че са трупове, и се уплаших от смътната фигура, която се движеше между тях. Изкрещях и затичах за помощ. Докато някой ми обърне внимание, мъжът се беше махнал.
— Тръгна ли да го търсиш? — попита Лайтсонг.
— Да.
— Колко време ти отне?
— Няколко минути, ваша милост.
Лайтсонг кимна замислено.
— Добре. Благодаря ти.
Младият жрец понечи да тръгне към групата жреци.
— А, чакай малко — спря го Лайтсонг. — Случайно да си видял добре нападателя?
— Не бих казал, ваша милост. Беше с тъмно облекло, невзрачно някак. Беше много далече, за да се види добре.
Лайтсонг му махна да си ходи. Потърка замислено брадичка и се обърна към Ларимар.
— Е?
Жрецът повдигна вежда.
— Какво „Е“, ваша милост?
— Какво мислиш?
Ларимар поклати глава.
— Честно казано… не знам, ваша милост. Но това очевидно е важно.
— Нима?
Ларимар кимна.
— Да, ваша милост. Заради онова, което каза онзи мъж — с ранената ръка. Той спомена за черен меч. Вие го предсказахте, помните ли? В картината тази сутрин.
— Не беше предсказание — отвърна Лайтсонг. — Наистина беше там, на рисунката.
— Точно така действат пророчествата, ваша милост — каза Ларимар. — Не разбирате ли? Гледате картина и цял образ се появява за вашите очи. Аз виждам произволни удари на четката. Сцената, която описвате, нещата, които виждате, са пророчески. Вие сте бог.
— Но видях точно това, което се казваше, че показва картината! — възрази Лайтсонг. — Още преди да си ми казал как е наречена!
Ларимар кимна разбиращо, сякаш това потвърждаваше тезата му.
— О, писна ми от жреци! Всичките сте непоносими фанатици. Както и да е, съгласен си с мен, че тук има нещо странно, нали?
— Определено, ваша милост.
— Добре. Тогава бъди така добър да престанеш да недоволстваш, че го разследвам.
— Всъщност, ваша милост, още по-наложително е да не се замесвате. Вие предсказахте, че това ще се случи, но вие сте оракул. Не бива да взаимодействате с предмета на предсказанията си. Може да извадите от равновесие много неща.
— Обичам неравновесията — отвърна Лайтсонг. — Освен това е твърде забавно.
Както обикновено, Ларимар не реагира на това, че пренебрегват съвета му. Но щом се запътиха към главната група, все пак зададе въпрос.
— Ваша милост. Просто за да задоволя любопитството си, вие какво мислите за убийството?
— Очевидно е — отвърна Лайтсонг разсеяно. — Имало е двама нападатели. Първият е едрият мъж с меча — той е съборил пазачите, нападнал е онези слуги, пуснал е Безжизненото и после е изчезнал. Вторият мъж — онзи, когото е видял жрецът, — е дошъл след първия. Този втори мъж е убиецът.
Ларимар се намръщи.
— Защо предполагате това?
— Първият се е стараел да не убива — каза Лайтсонг. — Оставил е пазачите живи с риск за себе си, тъй като са могли всеки момент да се свестят и да вдигнат тревога. Не е извадил меча си срещу слугите, а просто се е опитал да ги усмири. Не е имал причина да убие вързан пленник — особено след като вече е оставил свидетели. Ако е имало втори обаче… е, това би било логично. Убитият слуга е бил единственият в съзнание, когато е влязъл вторият нападател. Слугата е бил единственият, който е видял втория нападател.
— Значи според вас някой друг е проследил мъжа с меча, убил е единствения свидетел и след това…
— И двамата са изчезнали — каза Лайтсонг. — Намерих капак на пода. Мисля, че под палата има проходи. Всичко ми изглежда съвсем явно. Едно обаче не е. — Погледна Ларимар и забави крачка, преди да стигнат до главната група жреци и слуги.
— И кое е то, ваша милост? — попита Ларимар.
— Как, в името на Цветовете, разбрах всичко това!
— Аз също се опитвам да го проумея, ваша милост.
Лайтсонг поклати глава.
— Идва от преди, Съсел. Всичко, което правя, го усещам като естествено. Кой бях преди да умра?
— Не знам какво имате предвид, ваша милост — каза Ларимар и извърна очи.
— О, стига, Съсел. Прекарах повечето си живот като Завърнал се в мързелуване, но в мига, в който някой е убит, скачам от леглото и не мога да устоя на подтика да се разровя. Това не ти ли изглежда подозрително?
Ларимар не го погледна.
— Цветове! — изруга Лайтсонг. — Някой полезен ли бях? Тъкмо бях започнал да се уверявам, че съм умрял благоразумно — да съм бил пиян и да съм паднал например.
— Знаете, че умряхте храбро, ваша милост.
— Тоест да съм паднал от доста високо.
Ларимар само поклати глава.
— Ваша милост, знаете, че не мога да кажа нищо за това, което бяхте преди.
— Но тези инстинкти все идват отнякъде — настоя Лайтсонг, докато се приближаваха към чакащите ги жреци и слуги. Главният жрец се беше върнал с малка дървена кутия, от която се чуваше настървено дращене. — Благодаря — отсече Лайтсонг и взе кутията, без да спира. — Казвам ти, Съсел, не съм доволен.
— Изглеждахте доста щастлив тази сутрин, ваша милост — подхвърли Ларимар, докато вървяха към палата на Мърсистар. Жрецът остана назад, със замрялото на устата му недоволно мърморене, а свитата на Лайтсонг се проточи след бога си.
— Бях щастлив, защото не знаех какво става. Как ще живея сега в безделие, след като непрекъснато ме сърби да разследвам разни неща? Честно, това убийство сериозно ще накърни толкова трудно спечелената ми репутация.
— Моите съчувствия, ваша милост, за неудобствата, причинени ви от първото подобие на мотивация.
— Така си е — каза с въздишка Лайтсонг и му връчи кутията с побеснелия вътре Безжизнен гризач. — Дръж. Мислиш ли, че Пробуждащите ми ще могат да разбият защитната фраза?
— Рано или късно — отвърна Ларимар. — Макар че е животно, ваша милост. Няма да може да ни каже нищо пряко.
— Все едно, накарай ги. Междувременно, трябва да помисля повече над този случай.
Тръгнаха обратно към палата му. Но това, което порази този път Лайтсонг, беше фактът, че използва за убийството думата „случай“. Беше дума, която никога не беше чувал в подобен контекст. Но въпреки това знаеше, че е на място. Инстинктивно, автоматично.
„Не беше нужно да се уча да говоря отново, когато се Завърнах — помисли той. — Не беше нужно да се уча да ходя отново, или да чета отново, или каквото и да е. Само личната ми памет беше изгубена.
Но не цялата, явно.“
А това го накара да се замисли какво още може да прави, ако се опита.